Раково отделение

Глава 22 Река, потъваща в пясъците

Глава 23 Защо да се живее лошо?

Пети март се оказа мрачен ден. Валеше студен ситен дъжд. Към хирургическото отделение слизаше Дьомка, който преди малко бе подписал, че е съгласен да го оперират, и в стаята постъпиха нови пациенти.

Първият зае именно леглото на Дьомка до вратата. Това бе висок, но доста прегърбен човек, с набръчкано старо лице. Очите му бяха толкова подпухнали, а долните клепачи толкова отпуснати, че овалът им се бе превърнал в кръг; бялото на очите му бе покрито с нездрава червенина, а ретината с цвят на тютюн изглеждаше по-голяма от обикновено именно заради долните клепачи. С големите си кръгли очи старецът разглеждаше всички с неприятно постоянно внимание.

През последната седмица Дьомка не приличаше на себе си. Болката в крака непрекъснато се засилваше и той не можеше нито да спи, нито да се занимава с каквото и да било; едва се сдържаше да не стене, за да не досажда на съседите си. И до такава степен се измъчи, че кракът бе престанал да му бъде толкова скъпоценен; приемаше го като непоносимо бреме, от което бе по-леко да се отърве. И операцията, която преди месец му се струваше като край на живота, сега му изглеждаше като единственото спасение.

Но макар да бе се посъветвал вече с всички в стаята, преди да постави подписа, Дьомка и днес, събирайки нещата си и сбогувайки се, се държеше така, че отново трябваше да го успокояват и убеждават. Наложи се и Вадим още веднъж да го ободри с познатата фраза: че Дьомка е щастливец, след като може толкова леко да се отърве, и че Вадим с удоволствие би сменил мястото си с неговото.

А Дьомка намираше какво да възрази:

— Но костта я режат с трион. Като дърво. Казват, че дори наркозата да е най-силната, пак се чува.

Но Вадим не обичаше дълго да утешава.

— Но ти нито си първият, нито си последният. Другите изтърпяват и ти ще изтърпиш.

Както и във всичко, и в това той бе справедлив и верен на себе си: не искаше да го утешават, защото във всяка утеха виждаше нещо гнило и религиозно.

Вадим продължаваше, както и в първите дни, да бъде все така стегнат, горд и вежлив; само мургавият цвят на лицето му бе леко пожълтял, а и малко по-често устните му трепваха от болката и челото му се набръчкваше. Докато говореше, че му е съдено да преживее само още осем месеца, а мислено продължаваше да язди, да лети до Москва, за да се срещне с Черегородцев, той вярваше, че ще успее да прескочи трапа. Но ето че лежеше цял месец тук — месец от онези осем, а може би и не първият, а третият или четвъртият от осемте. И с всеки изминал ден му ставаше все по-трудно да ходи и почти му бе невъзможно да мечтае отново да яхне коня и да се понесе по полето. Вече го болеше и в слабините. Три от донесените шест книги успя да прочете, но все повече се разколебаваше увереността му, че ще успее да намери руда по своя метод; единствено към това се стремеше и заради отслабналата вяра не четеше толкова внимателно и неизменните въпросителни и възклицателни знаци по полетата видимо намаляха. Вадим винаги бе смятал, че най-добрата характеристика за даден живот е, когато денят не стига, за да се свърши замисленото. Но ето че денят вече му се струваше голям, дори му оставаше и свободно време, а животът не му стигаше. Бе загубил огромния си апетит да се занимава непрекъснато. Почти не се будеше толкова рано, за да успее да се позанимава на тишина, а понякога просто лежеше, завил се през глава, и му минаваше мисълта дали не е по-добре да свърши, отколкото да продължава да се бори. Ставаше му зле от тукашното нищожно обкръжение, от глупавите разговори и разкъсвайки обвивката на привичната си издръжливост, му се искаше като звяр да извие към капана: «Стига шеги, пусни крака ми!»

Майката на Вадим обиколи четири приемни на високопоставени лица, но не успя да изпроси злополучното колоидно злато. Тя донесе от Русия онази брезова гъба, разбра се със санитарката да носи на сина й бурканчето с отвара през ден, а после отново отлетя за Москва, за да протрие прага на други приемни за проклетото злато. Тя не можеше да се примири с факта, че някъде съществува радиоактивно злато, а метастазите на сина й ще се разпространят по слабините му.

Дьомка се приближи до Костоглотов, за да каже последната си дума или за да я чуе. Костоглотов лежеше по диагонал на леглото, сложил краката си върху таблата, а главата си провесил над пространството между неговото и съседното легло. И така, изглеждащ преобърнат и виждайки в същата поза и самия Дьомка, той му протегна ръка и започна тихо (вече му бе трудно да говори високо) да го напътства:

— Не се плаши, Дьомка. Лев Леонидович дойде, видях го. Той бързо ще го отреже.

— Наистина ли го видя? — оживи се Дьомка.

— Да.

— Колко е добре, че го дочаках!

Да, щом само се появеше по коридорите на клиниката този дангалак хирург с прекалено дълги увиснали ръце, надеждата на болните веднага озаряваше лицата им, разбирайки, че именно този дългуч им е липсвал цял месец. Ако позволяваха на болните да избират сами хирурга си, навярно всички биха се записали при Лев Леонидович. И вървеше той из клиниката разсеян, но и това се тълкуваше като факт, че днес не е ден за операции.

Макар Дьомка да не слагаше по-ниско от Лев Леонидович като хирург Евгения Устиновна, слабичката Евгения Устиновна, но все пак друго си беше да види над себе си в операционната косматите като на маймуна ръце. Кой знае защо Дьомка бе убеден, че каквото и да се случи — дали ще го спаси или не, бе изключено Лев Леонидович да допусне грешка.

За кратко време болният се сродява с хирурга, но се сродява повече, отколкото с родния си баща.

— Толкова добър хирург ли е? — глухо попита от бившето легло на Дьомка новопостъпилият в стаята старец с подпухнали очи. Имаше изненадан, смутен вид. Трепереше и дори в стаята не сваляше наметнатия върху пижамата бархетен халат, разтворен, без колан; озърташе се, сякаш бе събуден от неочаквано нощно почукване в самотен дом и слязъл от леглото, не знае откъде ще дойде бедата.

— Хм! — измуча доволно Дьомка със светнало лице, сякаш бе изтърпял половината операция. — Мъж на място! И малко отгоре! Вас също ли ще оперират? Какво ви е?

— Също — отговори само новият, сякаш не бе чул втория въпрос. Върху лицето му въобще не се отрази бодростта на Дьомка; кръглите му изпъкнали очи си оставаха същите — човек не можеше да разбере дали гледа прекалено вторачено, или въобще не вижда.

Дьомка излезе. Донесоха чаршафи и одеяло, застлаха леглото, новият седна и се загледа. Той не местеше погледа си, а след като гледаше дълго време в някой от стаята, обръщаше главата си и едва тогава се вглеждаше в друг. А може би гледаше покрай човека? Не се обръщаше, когато някой проговореше или направеше рязък жест, не отговаряше и не питаше. За цял час само промърмори, че е от Фергана [47]. А от сестрата чуха, че фамилията му е Шулубин.

Русанов веднага определи по кръглите му, изпъкнали и неподвижни очи, че е бухал. И без това стаята не бе от най-веселите, само този бухал липсваше. Той мрачно впи погледа си в Русанов и го гледа толкова дълго, че на Павел Николаевич просто му стана неприятно. А въобще гледаше и останалите по същия начин, сякаш се бяха провинили с нещо пред него. И вече стаята не можеше да живее предишния си непринуден живот.

Вчера сложиха на Павел Николаевич дванадесетата инжекция. Дори бе свикнал и след убождането със спринцовката не бълнуваше, но често го болеше глава и изпитваше слабост. Най-радостното се съдържаше във факта, че смъртта вече не го заплашва, че всичко е било просто излишна семейна паника. Половината от подутината изчезна, а и това, което бе останало от нея, омекна и макар да му пречеше все още, той можеше да върти главата си свободно. Оставаше само слабостта. Но тя бе преодолима, дори бе приятно да лежи и да чете «Огоньок» и «Крокодил», да пие укрепващи сокове, да избира вкусни неща, които му се искаше да яде, да говори с приятни хора, да слуша радио, но това можеше да стане само у дома. Би останала само тази слабост, ако Донцова не му причиняваше болка като удар с камшик, когато всеки път опипваше мястото под мишниците му. Тя търсеше нещо, а всеки, полежал месец в отделението, можеше лесно да разбере какво търси: нова подутина. Извикваше го и в кабинета си, караше го да ляга и опипваше слабините му по същия жесток начин.

— Какво? Възможно ли е да се прехвърли на друго място? — питаше тревожно Павел Николаевич. Цялата радост от спадането на подутината мигом се помрачаваше.

— Затова и лекуваме, за да не се мести! — тръсваше глава Донцова. — Но трябва още доста инжекции дави сложим.

— Още колко? — ужасяваше се Русанов.

— По-късно ще стане ясно.

(Докторите никога не говорят точно.)

Той вече бе отслабнал толкова от дванадесетте, вече клатеха глави над анализите на кръвта му, а се налагаше още Бог знае колко инжекции да изтърпи. Подутината спадаше, а до истинската радост бе още далеч. През по-голяма част от деня Павел Николаевич обикновено лежеше. За щастие Хищника се укроти, престана да реве и да се заяжда — вече стана ясно, че не се преструва и че и него болестта го бе укротила. Все по-често полагаше глава на леглото и оставаше дълго така, притворил очи. А Павел Николаевич вземаше прахове против главоболие, слагаше студен компрес на челото си и затваряше очи. И така и той, и Хищника лежаха дълго, всеки на леглото си, спокойно, без да се карат.

През това време закачиха над широката стълбищна площадка (оттам бяха откарали в моргата онова дребно човече, което дишаше от кислородната възглавница) лозунг — както се полага с бели букви върху тъмночервено платно:

Разбира се, на такова платно и на такова видно място би било по-добре да закачат октомврийски или първомайски лозунг, но за тукашната обстановка и този призив бе много важен; на няколко пъти вече Павел Николаевич, посочвайки го, спираше болните, за да не тровят душата си с разговори за болестите.

(А въобще, разсъждавайки държавнически, по-правилно би било да не събират раковите на едно място, а да ги настаняват в различни обикновени болници; така нямаше да се плашат един друг и можеше да не им се казва истината и това би било по-хуманно.)

Пациентите в стаята се сменяха, но никога не идваха весели хора, а такива, чието състояние бе още по-трагично. Единствено Ахмаджан, вече махнал патериците, очакваше да го изпишат, показваше белите си зъби, но освен себе си не можеше да развесели никой друг, а събуждаше може би само завист.

И изведнъж днес, само два часа след като се настани мрачният с големите подпухнали очи, в този сив унил ден, когато всички лежаха по леглата си и стъклата, изпотени от дъжда, през които почти не влизаше светлина и затова искаха преди обяда да запалят лампите в стаята, изпреварвайки сестрата, с бърза, уверена крачка влезе много общителен човек със среден ръст. Той дори не влезе, а влетя — толкова бързо, сякаш очакваше да види пред себе си строени в редица войници, които са се уморили да го чакат. Спря се учуден, че всички лежат умърлушени по леглата, и дори свирна. И енергично, бодро, сякаш ги укоряваше, заговори:

— Ех, братлета, защо всички лежите като подмокрени? Защо сте подгънали коленете? — И макар те да не бяха готови за срещата, той ги приветства с полувоенен жест, сякаш ги поздравяваше: — Чали, Максим Петрович! Моля да го обичате! Сво-бод-но!

Върху лицето му нямаше и следа от нетърпимите болки на човек, страдащ от рак; уверената му усмивка веднага направи впечатление на всички и някои, в това число и Павел Николаевич, не се сдържаха и също се усмихнаха. Изглежда, от месец насам този бе първият човек, който влизаше в стаята!

— Такааа. — Без да пита когото и да било, с бърз поглед огледа определеното за него легло и бързо се насочи натам. То се намираше до Павел Николаевич, беше бившето легло на Мурсалимов. Новият пациент мина откъм страната на Русанов, седна и опита пружината. Веднага определи:

— Амортизацията е шестдесет процента. Главният лекар не се е справил с мишките.

И започна да се настанява. Оказа се, че не носи нищо със себе си. Извади от единия си джоб самобръсначка, а от другия — пакет, но не с цигари, а с карти за игра, съвсем нови. Издърпа колодата, разгъна я и въпросително поглеждайки към Павел Николаевич, попита:

— Играете ли?

— Понякога — благожелателно си призна Павел Николаевич.

— Преферанс?

— Малко. Повечето на дурак [48].

— Това не е игра — строго каза Чали. — А винт? Покер?

— Къде ти! — смутено махна с ръка Русанов. — Нямах време да се науча.

— Тук и ще ви научим, а къде другаде? — оживи се Чали. — Както се казва — ако не умееш, ще те научим, ако не искаш, ще те заставим!

Засмя се. Носът му изглеждаше прекалено голям — мек, голям нос, леко зачервен. Но именно той правеше лицето му добродушно и предразполагащо.

— По-хубава игра от покера няма! — авторитетно заяви той. — И залаганията са наслуки!

И без да се съмнява, че вече е спечелил Павел Николаевич, той се заоглежда, търсейки нови партньори. Но никой не му вдъхваше доверие.

— Аз! Аз ще се уча! — извика зад гърба му Ахмаджан.

— Добре — съгласи се с желанието му Чали. — Потърси какво да сложим между леглата.

После се обърна по-нататък, видя замръзналия поглед на Шулубин, забеляза и другия узбек с розовата чалма и с увисналите тънки, сякаш направени от сребърни конци мустаци, но точно тогава в стаята влезе Нела с кофа и парцал, за да измие пода.

— О-о! — оцени я веднага Чали. — Каква девойка, като писта на летище! Слушай, къде беше по-рано? Щяхме да се полюлеем на люлката!

Нела разтвори дебелите си устни, сякаш се готвеше да се нацупи, но тя просто така се усмихваше.

— И сега не е късно. Но ти си болнав, къде си се засилил?

— Корем върху корем — и всичко ще разберем — израпортува Чали. — Или ти се страхуваш от мен?

— Та колко е мъжкото у теб? — измери го с поглед Нела.

— Ще се убедиш, ако не се боиш! — отряза я Чали. — Я по-бързо започвай да миеш пода, за да видя фасадата!

— Да се гледа е позволено, правим го даром — благодушно кимна Нела и хвърлила мокрия парцал до първото легло, се наведе да мие. А може би съвсем не бе болен този човек? По външността му не можеше да се съди, а върху лицето му нямаше и следа от преживени вътрешни болки. Или той благодарение на силната си воля се държеше мъжки, показвайки им себе си за пример, какъвто досега нямаше в стаята, но който именно е нужен в нашето време? Павел Николаевич го гледаше със завист.

— А какво ви е? — попита тихо Русанов, така че само Чали да го чуе.

— На мен ли? Полипи!

Никой от болните не знаеше какво е това полипи, но някои от тях също ги имаха.

— А не ви ли боли?

— Щом ме заболя, веднага дойдох. Да се отреже? Моля! Защо да се отлага?

— А къде? — с голямо уважение разпитваше Русанов.

— Изглежда, на стомаха! — безгрижно отговори Чали и отново се усмихна. — С една дума, ще се наложи да го поскъсят. Ще изрежат три четвърти.

Удари се с ръба на дланта си по корема и се намръщи.

— И после? — учуди се Русанов.

— Нищо. Ще се приспособя! Само водката да влиза!

— Но вие толкова чудесно се държите!

— Мили съседе — поклати добрата си глава с добродушните очи и зачервения нос Чали, — за да издържиш, не трябва да се разстройваш. Който малко умува, този малко тъгува. И теб те съветвам да правиш същото!

Ахмаджан тъкмо идваше с дъската, служеща за плот. Поставиха я между леглата на Русанов и Чали и седнаха.

— Съвсем като културни хора — зарадва се Ахмаджан.

— Запалете светлината! — изкомандва Чали.

Когато лампите светнаха, стана още по-весело.

— А кой ще бъде четвърти?

Но желаещ да попълни бройката за карето не се намираше.

— Нищо, вие засега в общи линии ще ни обясните — Русанов се ободри. Вече седеше, спуснал краката си на пода като здрав човек. Когато обръщаше главата си, вече не усещаше болката в шията си толкова остра както вчера. Шперплатовата дъска, поставена между двете легла, приличаше на малка игрална маса, осветена от веселата светлина на лампата. Черните и червените фигури се открояваха върху бялата полирана повърхност на картите. Може би наистина трябваше като Чали да се отнася към болестта си и ще успее да се отърве от нея? Защо да се разкисва? Защо през цялото време трябва да се оставя на мрачните мисли да го тормозят?

— Какво още чакаме? — нетърпеливо попита Ахмаджан.

— Такааа. — С бързината на кинолента прехвърляше колодата между пръстите си Чали: ненужните вляво, а нужните — вдясно. — Участват картите от деветка до асо. Градацията е — спатия, каро, купа, пика. — Показа ги на Ахмаджан и попита: — Разбра ли?

— Тъй вярно, разбрах! — с голямо удоволствие отговори Ахмаджан.

Като огъваше и вадеше карти от отделената за игра колода, а после отново я разбърка, Максим Петрович заобяснява по-нататък:

— На ръка се раздават по пет карти, останалите остават в тестето. Сега трябва да се разбере степенуването на комбинациите. Започва се от една двойка — той показа, — две двойки. Цветна кента се получава от пет поредни карти от различни бои. Така. И така. По-нататък — тройка. Фул…

— Кой е Чали? — попитаха от вратата.

— Аз.

— Имате посещение. Жена ви.

— Ас чантичка ли е? Добре, братлета, почивка.

И бодро се запъти към вратата.

В стаята стана тихо. Ахмаджан се върна на леглото си. Нела миеше бързо и се налагаше всички да вдигнат краката си.

Павел Николаевич също легна. Продължаваше да усеща върху себе си втренчения поглед на Бухала като упорита болка в главата си. За да се отърве от нея, попита:

— А на вас, другарю, какво ви е?

Но мрачният старец не промени позата си, сякаш не бе чул никакъв въпрос. Продължаваше да гледа с кръглите си тютюневочервени големи очи. Павел Николаевич заразглежда гланцираните карти и тогава чу глухия глас:

— Същото.

Какво «същото»? Невежа!… Павел Николаевич не погледна към Бухала, а легна по гръб и се замисли.

Заради пристигането на Чали и картите бе забравил за вестниците, които очакваше. Днес бе паметен ден. Много важен ден — по днешния вестник можеше да се разберат много неща за бъдещето. А бъдещето на страната е и твое бъдеще. Дали целият вестник ще бъде в траурна рамка? Или само първата страница? Портретът — на цялата страница ли или на три четвърти от нея? С какво заглавие ще бъде уводната статия? След февруарските промени това ще има особено значение. Ако бе на работното си място, Павел Николаевич би могъл да попита някого, но тук, в клиниката, единствено можеше да разбере от вестника. Нела пъхтеше между леглата, защото пространството бе тясно за снагата й, но бързо успя да свърши и й остана само пътечката между редиците легла.

Точно тогава се появи Вадим, който се връщаше от рентгена и внимателно стъпваше с болния си крак. Именно той носеше вестника.

Павел Николаевич го повика:

— Вадим, елате при мен. Седнете.

Вадим се замисли за миг, но свърна към Русанов и седна на леглото му, придържайки крачола, за да не дразни болното място.

От пръв поглед Русанов разбра, че Вадим е прелиствал вестника, защото не бе сгънат както трябва. Още щом го взе, Павел Николаевич видя, че няма нито траурна рамка, нито портрет на първа страница. Като прехвърляше нетърпеливо страниците, той и по-нататък не откри никакъв портрет, нито рамка, а и въобще никаква уводна?!

— Нищо ли няма? — обърна се слисан към Вадим, като се страхуваше да попита какво именно липсва.

Почти не познаваше Вадим. Макар и той да бе партиен член, но тъй като не бе ръководен кадър, а тесен специалист, на Русанов му бе невъзможно да разбере какви мисли се въртят в главата на Зацирко. Но веднъж Вадим доста обнадежди Русанов: разговорът случайно се завъртя около изселените нации и Вадим, вдигнал глава от своята книга по геология, погледна към Павел Николаевич, вдигна рамене и му каза тихо: «Значи е имало нещо. Просто така няма да ги изселят.»

Именно с тази правилна фраза Вадим се бе проявил като умен и непоколебим човек.

И, изглежда, Павел Николаевич не бе се излъгал! Сега не се наложи да обяснява на Вадим за какво става дума; той самият бе търсил това, което интересуваше и Русанов. И показа долната част на страницата, на която Павел Николаевич не бе обърнал внимание.

Обикновена статия, неотделена в каре; просто статия на някакъв академик; и не за втората годишнина; не за всенародната скръб; не за това, че е «жив и вечно ще живее»! А просто «Сталин и въпросите на комунистическото строителство».

И само «въпросите»? Строителство? Защо строителство? Така може да се пише и за защитата на природата! А къде са военните победи? А къде е философският гений? А Корифеят на Науките? А всенародната обич?

Със сбръчкано чело и страдалчески вид Павел Николаевич погледна през очилата си тъмното лице на Вадим.

— Възможно ли е? — Русанов внимателно се обърна към Костоглотов, но онзи, изглежда, спеше, заел привичната си странна поза. — Преди два месеца само, вие си спомняте, нали? — беше седемдесет и петата годишнина! Всичко си бе както преди — огромен портрет, огромно заглавие — «Великият Продължител». Нали?

Дори не онази опасност, която грозеше останалите живи, а по-скоро неблагодарността — да, именно неблагодарността! — огорчаваше най-много Павел Николаевич, сякаш бяха плюли на неговите собствени заслуги и безупречност. След като Славата, гърмяща във Вековете, вече бе започнала да дразни някого едва две години След…; след като Най-любимия, Най-мъдрия, онзи, на когото се подчиняваха твоите преки ръководители и ръководителите на всички ръководители, се опитаха да свалят след двадесет и четири месеца, какво остава? Къде е опората? И как може да оздравее сега?

— Знаете ли — много тихо каза Вадим, — че формално наскоро излезе постановление да не се отбелязват годишнините от смъртта, а само от раждането! Но, разбира се, съдейки по статията…

Той мрачно поклати глава.

Също се чувстваше обиден. Преди всичко заради покойния си баща. Помнеше колко много обичаше баща му Сталин! Разбира се, повече от себе си (баща му никога не търсеше облаги за себе си). И повече, отколкото Ленин. И навярно повече, отколкото жена си и синовете си. За семейството си можеше да говори и сериозно, и шегувайки се, но за Сталин — никога! Един портрет на Сталин висеше в кабинета му, друг — в столовата, а трети — в детската. Момчетата от най-малки виждаха над себе си онези гъсти вежди и мустаци, непоколебимото лице, неподвластно на страха и на лекомислените радости, чиито чувства бяха скрити зад блясъка на черните, меки като кадифе очи. Прочитайки първо за себе си всяка реч на Сталин, баща им след това им четеше определени откъси и им обясняваше колко дълбока е мисълта и колко точно е казано, и на какъв прекрасен руски език. След смъртта на бащата Вадим, вече пораснал, започна, да открива, че нито езикът на онези речи е толкова блестящ, нито мислите са толкова ясни, но на глас никога не го каза; мислеше така, но се чувстваше по-добре, когато се възхищаваше — чувство, заложено в него още в детството.

В паметта му още бе ярък денят на Смъртта. Плачеха стари и млади. Девойките бяха с подпухнали очи, а юношите мълком избърсваха сълзите си. Сред морето от сълзи им се струваше, че е умрял не човек, а че се е преобърнал светът; струваше им се, че ако човечеството преживее този ден, то това ще бъде за кратко.

И ето на втората годишнина вече се скъпяха да изразходват черно печатарско мастило дори за траурна рамка. Никой не намери за правилно да каже поне няколко човешки думи: «Преди две години почина…» За онзи, с чието име на уста като с последна земна дума падаха войниците във великата война.

И не само за това, че бяха възпитавали така Вадим — би могъл и да отхвърли подобен навик, но и защото всички разумни съображения подсказваха, че Великият Покойник трябва да бъде почитан. Той бе ясността и увереността, че утрешният ден няма да излезе от релсите на предишния; той бе извисил науката и учените, освобождавайки ги от нищожните мисли за заплатата и квартирата. А и самата наука търсеше неговата устойчивост и постоянство, за да бъде убедена, че и утре няма да се случат никакви сътресения, че няма да принудят учените да се разсейват, отвличайки ги от висшето им призвание в името на уточняване на това как да бъде устроено обществото, в името на възпитанието на недоразвитите и глупаците.

Вадим едва успя да стигне с болния си крак до леглото.

Тогава се върна Чали много доволен, с пълна чанта.

Прехвърляйки продуктите в шкафчето си, което се намираше не от страната на Русанов, а от другата, той скромно се усмихна:

— Трябва да се хапне през последните дни! А след това с орязания стомах е неизвестно накъде ще ме завее вятърът!

Русанов не можеше да се нарадва на присъствието на Чали. Това се казва оптимист!

— Мариновани доматчета… — продължаваше да вади от чантата си Чали. Направо с пръсти взе от буркана един домат, пъхна го в устата си и примижа от удоволствие: — Чудо! Телешко… Добре опечено… — отхапа и отново примижа. — Златни женски ръце!

Мълчаливо, с гръб към стаята, макар Русанов да успя да види, той пъхна в шкафчето половинка водка и му намигна.

— Значи вие сте тукашен? — попита Павел Николаевич.

— Неее… Идвам по време на командировки.

— Но жена ви е тук?

Но Чали не го чу, защото вече крачеше към вратата с празната чанта.

Когато се върна, отново отвори шкафчето, примижа, хапна още един домат, затвори буркана и го върна обратно.

— Та на какво се бяхме спрели? Да продължим.

Ахмаджан по време на отсъствието на Чали бе успял да намери четвърти — един млад казах, и разгорещено му обясняваше на леглото си на руски и с жестове как нашите, руснаците, били турците (вчера вечерта бе ходил в другото здание на болницата и бе гледал филма «Превземането на Плевен»). Сега и двамата се приближиха до дъската между леглата и Чали, още по-весел, с бързи, ловки движения на ръцете си разбъркваше картите, показвайки им какво трябва да запомнят.

— Бяхме стигнали до фула, така ли? Това става, когато имаш тройка аса и двойка попове. Разбра ли, чечмен [49]?

— Бях такъв преди постъпването ми в армията — отговори, без да се обижда, Ахмаджан.

— Добре. Следващата е кульорът. Когато имаш пет карти от една боя. По-нататък — каре, когато имаш четири еднакви, а петата е от друга боя. Малък покер има при кент от девет до поп от една боя. Ето така или така… А голям покер…

Всичко не стана ясно, но Максим Петрович обеща, че по време на играта ще дообясни. И най-главното бе, че говореше с такъв задушевен тон, който стопли дори Павел Николаевич. Въобще не бе се надявал, че може да срещне тук такъв симпатичен, такъв предразполагащ човек! Седяха като сплотен колектив; можеха да седят така с часове и всеки ден; а току-виж не останало време да мисли за болестта. А и защо да мисли и за другите неприятности? Колко прав бе Максим Петрович!

Тъкмо Русанов се канеше да каже, че докато не усвоят както трябва играта, не бива да играят на пари, когато отново някой попита от вратата:

— Кой е Чали?

— Аз.

— Имате посещение. Жена ви.

— Тю, курва! — беззлобно подхвърли Максим Петрович. — Казах й да не идва в събота, а в неделя. Не може да изчака!… Извинявайте, братлета.

И отново играта се развали. Максим Петрович излезе, а Ахмаджан и казахът взеха картите, за да се поупражняват.

И отново си спомни Павел Николаевич за подутината и за пети март; и отново почувства неодобрителния поглед на Бухала, а когато се обърна, видя и отворените очи на Хищника.

Костоглотов въобще не бе спал през това време и когато Русанов и Вадим прелистваха вестника и си шепнеха, той чуваше всяка дума и нарочно не отваряше очи. Беше му интересно какво ще си кажат и какво ще отговори Вадим. Сега не бе нужно да разлиства вестника, защото всичко му бе станало ясно.

Сърцето му биеше. Удряше се сърцето му в чугунена врата, която никога не биваше да се отвори, но въпреки това се чуваше скриптене! И падаха първите струпеи от ръждата на ключалката.

На Костоглотов му бе невъзможно да си представи чутото от волнонаемните тогава, когато на този ден преди две години плачеха и стари, и млади и светът изглеждаше непоправимо осиротял; бе му невъзможно да си представи, защото помнеше какво се случи тогава при тях: не ги изведоха на работа, не отвориха вратите на бараките, а ги оставиха вътре заключени. Бяха изключили дори и високоговорителите, намиращи се извън зоната. Всичко, взето заедно, ясно им подсказваше, че началството е разстроено; че се е случило нещо непоправимо. А бедата за началството означаваше радост за арестантите! На работа не трябва да ходиш, лежи си на нара, яж си дажбата! Отначало си доспаха, после се учудиха, после подрънчаха на китарите и бандурите [50], ходеха от една група при друга, за да разберат какво става. В каквито и дупки да се намират арестантите, все едно истината достига до ушите им, винаги! — независимо дали от кухнята или от други канали. И се разнесе! Отначало боязливо, но все по-високо: «Момчета! Изглежда, Людоеда е изпружил нозете…» «Не говори! Никога няма да повярвам!» «Отдавна трябваше!!!» И смях! По-силно удрят по китарите, по-силно удрят по балалайките! Но цяло денонощие не отварят бараките. А на следващото утро (в Сибир все още е ужасен студ) строяват целия лагер. Майорът, двамата капитани и лейтенантите — всички са тук. Едва държащ се на краката си от скръб, майорът обявява:

— С дълбоко прискърбие… вчера в Москва…

И просветнаха, само дето открито не показваха ликуването си, остроскулите, груби, тъмни арестантски подобия на лица. Забелязал зараждащите се усмивки, майорът извън себе си изкомандва:

— Шапки долу!

И у стотиците мъже се появи усещането, че стъпват на острие: още е рано да не свалят шапките, а вече е много обидно да изпълнят заповедта. Но изпреварвайки всички, лагерният шут, роденият хуморист свали от главата си шапката «сталинка», направена от изкуствена кожа, и я подхвърли във въздуха! Изпълни командата!

И стотиците мъже също ги хвърлиха!

Й се задави от ярост майорът.

И след всичко това Костоглотов едва сега узна, че са плакали стари и млади и че светът е изглеждал осиротял…

Чали се върна още по-весел и отново с пълна, но вече друга чанта. Някой се усмихна, а Чали се надсмя над себе си пръв:

— Какво да правиш с женорята? Ако това им доставя удоволствие? И защо да не ги утешиш? Кому ще навредиш?

Разсмя се, увличайки и останалите. Не можа да се удържи и Русанов, възхитен от постъпката на Максим Петрович.

— Но коя все пак от двете е съпругата? — едва успя да изрече Ахмаджан.

— Не ме питай, братче — уморено отговори Максим Петрович, заел се с преместването на продуктите от чантата в шкафчето. — Нужна е реформа в законодателството. При мюсюлманите е измислено по-хуманно. Ето, от август разрешиха абортите и колко лесно стана! Защо жената да живее самотна? Поне веднъж в годината да идваше някой мъж. А и за командированите е повече от удобно: във всеки град ги чака стая с пилешка супа.

Отново сред продуктите се мярна бутилка. Чали притвори вратичката на шкафчето и отнесе празната чанта. Изглежда, не глезеше особено тази жена, защото веднага се върна. Спря на пътечката между двете редици легла, където обичаше да стои Ефрем, почеса се по тила (косите му бяха нещо средно между лен и овесена слама) и се обърна към Русанов:

— Да хапнем ли, съседе?

Павел Николаевич съчувствено се усмихна. Общият обяд закъсняваше, а и не изпитваше особено желание да яде от него сега, след като бе видял с какво удоволствие Максим Петрович преместваше всеки продукт в шкафчето си. А и у самия Максим Петрович имаше нещо приятно, което го примамваше да седне с него.

— Съгласен — покани го Русанов да дойде на неговото легло. — Аз също имам някои неща…

— А чашки? — наведе се Чали, премествайки с ловки ръце върху шкафчето на Павел Николаевич буркани, консерви и завити продукти.

— Но нали не е позволено! — поклати глава Русанов. — При нашите болести абсолютно се забранява…

За месеца, който бе прекарал тук, никой дори не би се осмелил да си помисли за алкохол, а за Чали това явно бе дивотия.

— Как се казваш? — коленичи пред Русанов той.

— Павел Николаевич.

— Паша! — Чали с приятелски жест сложи ръката си върху рамото на Русанов. — Ти не слушай лекарите! Те и лекуват, и погубват. А ние трябва да живеем, да въртим опашка!

Обикновеното лице на Максим Чали светеше от дружелюбие. А бе събота. Всички процедури бяха отложени до понеделник. Отвъд прозорците валеше дъжд, който отделяше като стена Русанов от неговите близки и приятели. А във вестника нямаше траурен портрет и утайката на обидата оставаше в душата. Светеха ярко запалените по-рано лампи. Вечерта отново щеше да бъде дълга, а с този наистина приятен човек можеше сега да пийне, да замези, а след това да поиграе и покер. (Това ще бъде такава новина за приятелите на Павел Николаевич: покер!)

А ловкият Чали вече държеше бутилката в ръцете си. И все така коленичил, махна тапата и наля по половин чаша. Едва тогава се изправиха.

Като истински руснак Павел Николаевич пренебрегна и неотдавнашните си страхове, и забраните, и заръките; единствено му се искаше да прогони тъгата от душата си и да почувства парещата топлина на водката.

— Да бъдем здрави! Наздраве, Паша! — Лицето на Чали стана тържествено строго. — Който иска, да мре, а ние с теб ще живеем!

Изпиха чашите до дъно. За времето, прекарано в болницата, Русанов бе отслабнал и не бе пил нищо с изключение на слабото червено вино. Водката веднага го парна, разля се по вените, убеждавайки го, че няма защо да си мъти главата, че и в раковото живеят хора и излизат изцелени.

— И много ли болят тези… полипи? — попита той.

— Болят… А аз не се предавам!… Паша! Не може да ти стане по-зле от водката, разбери! Водката лекува от всички болести. Аз и преди операцията ще пийна спирт, как си мислиш? Видя бутилката… Защо спирт, ще попиташ? Защото веднага се приема от организма и излишна вода не остава. Хирургът ще преобърне стомаха, а нищо няма да намери — всичко ще бъде чисто! А аз — пиян!… Та и ти самият си бил на фронта, знаеш — преди атака — водка… Бил ли си раняван?

— Не.

— Провървяло ти е!… А аз два пъти… Тук и тук…

В чашите имаше отново два пъти по сто.

— А може би повече не трябва — меко се възпротиви Павел Николаевич. — Опасно е.

— Кой ти е втълпил, че е опасно? Вземи си доматче! Ах, доматчета!

И наистина имаше ли значение дали сто или двеста грама, след като вече бе отпил? Каква разлика може да съществува, ако на днешния ден е умрял велик човек, за когото вече не споменават? Именно в памет на Стопанина гаврътна и следващата чаша Павел Николаевич като на помен. Намръщи се от силната водка и опита от доматите. Слушаше съчувствено какво говори Максим.

— Ах, доматчета червенички! — възторгваше се Максим. — Тук килограмът е рубла, а в Караганда — тридесет. И как ги разграбват!

А да ги закараш, не позволяват. Да ги таксуваш като багаж — също. Защо не може? Кажа ми защо не може?…

Максим Петрович се развълнува. Широко отворените му очи блестяха; в тях се четеше напрегнатата мисъл, свързана с търсенето на смисъла на битието.

— Влезе при началника на гарата човече, облечено в старичко сако: «Искаш ли да живееш началник?» Онзи грабва телефона, мисли, че са дошли да го убиват… А човечето слага на масата три хартийки. Защо не може? Как така не може? Ти искаш да живееш и аз искам! Заповядай да приемат моите кошници като багаж! И животът побеждава, Паша! И пътува влакът, който се нарича «пътнически», а целият е «доматен»; вагоните — наблъскани с кошници. На кондуктора слагаш в лапата, на контрольора — също; след границата — нови контрольори; на тях също буташ.

Русанов усещаше, че главата му се върти; затопли се от водката и се почувства по-силен от болестта. Но му се струваше, че Максим говори несвързани неща… Което бе в разрез…

— Това е в разрез! — запъна се Павел Николаевич. — Защо?

Не е добре…

— Не е добре? — учуди се Чали. — Вземе си от осолените краставички! От патладжана!… В Караганда е написано черно на бяло: «Въглищата са Хлябът ни.» Е, става дума за промишлеността. А домати за хората няма. Ако не ги донесат деловите хора — няма да има. Дават по двадесет и пет за кило и благодарят за това, че са видели домати. Нямаш представа какви тарикати са се навъдили в Караганда! Устройват навсякъде засади от десетки тъпи пазачи! Вместо да ги накарат да натоварят четиридесетина вагона с ябълки, ги разпращат по пътищата и пътеките в степта, за да хванат всеки, който се опита да внесе ябълки в Караганда! Да спрат с всички средства «спекулантите»! И дежурят онези денонощно!

— Ти какво? — огорчи се Павел Николаевич.

— Какво аз? Аз, Паша, с кошници не пътувам, а с чанта, с куфарче. Майори и подполковници чукат на гишето: командировъчното свършва! А билети няма! Няма!… А аз не си правя труда да моля касиерката, аз винаги ще успея да замина. Знам къде мога да намеря билет на всяка гара — тук ще се обърна към онзи, който разнася чай, там — към лелята при гаровия гардероб. Имай предвид, Паша, че животът винаги побеждава!

— А ти какво работиш?

— Аз, Паша, съм техник. Макар да не съм завършил техникум.

А иначе съм агент. Работя там, където дават мангизи. Секне ли монетният поток, се премествам на друго място. Разбра ли?

Не му се харесваше особено разговорът на Павел Николаевич; някак си се отклоняваше в съвсем друга посока, но Максим бе толкова добър, весел човек — първият такъв за цял месец, че душа не му даваше да го обиди.

— А това добре ли е? — попита съвсем отмалял Русанов.

— Добре е, добре! — успокои го Максим. — Вземи си и от телешкото. Сега и твоя компот ще отворим. Паша! Веднъж живеем, а защо да живеем зле? Трябва да живеем добре, Паша!

Павел Николаевич не можеше да не се съгласи с Максим. Само че…

— Разбираш ли, Максим, това се осъжда… — напомни му Павел Николаевич.

— Зависи, Паша — поверително му отговори и Максим, хванал го за рамото. Зависи откъде ще се погледне. И къде.

Чали се разсмя и удари Русанов по коляното. Павел Николаевич също не можа да се удържи и последва примера на новия си приятел.

— Значи и ти знаеш тези стихове!… Цял поет си, Максим!

— А ти? Ти какво работиш?

Колкото и приятелски да протичаше разговорът, Павел Николаевич веднага се изпъна и стана сериозен.

— Отговарям за кадрите.

Скромничеше — разбира се, че постът му бе къде по-отговорен.

— А къде?

Павел Николаевич каза.

— Слушай! — зарадва се Максим. — Трябва да уредим един добър човек! Не се безпокой, вносът за встъпване ще бъде такъв, какъвто се полага!

— Но ти… Как можа да си помислиш! — обиди се Павел Николаевич.

— А какво да мисля? — Чали бе поразен и в очите му отново се мярна познатият блясък, който говореше, че Максим отново търси смисъла на живота. — Ако кадровиците не вземат, с какво ще живеят? Как ще възпитават децата си? Ти колко деца имаш?

— Вестничето освободи ли се? — чуха над себе си неприятен глас.

Беше Бухала с отеклите очи, който се бе дотътрил неусетно от ъгъла си.

Оказа се, че Павел Николаевич седи на вестника.

— Моля, моля! — обади се Чали, издърпвайки вестника. — Отмести се, Паша! Вземи, бащице!

Шулубин взе вестника и искаше да си върви, но го задържа Костоглотов. Както Бухала мълчаливо гледаше всички, така и Костоглотов се взря в него. Кой би могъл да бъде този човек с такова странно лице?

С безцеремонността, привична и при първите арестантски срещи, когато можеш да попиташ някой непознат за всичко, без да променя позата си, Костоглотов попита:

— Бащице, а ти какво работиш, а?

Шулубин извърна към него цялото си тяло и го погледна, без да мига. Завъртя главата си, сякаш яката го стягаше, но под халата си нямаше никаква риза и отговори:

— Библиотекар съм.

— А къде? — зададе веднага втория си въпрос Костоглотов.

— В селскостопанския техникум.

Без самият да знае защо — навярно заради неприятния поглед, у Русанов се появи желание по някакъв начин да постави Бухала на мястото му. А може би това се дължеше на изпитата водка. Павел Николаевич подвикна по-високо и по-лекомислено, отколкото трябваше:

— Разбира се, безпартиен?

Бухала го погледна и мигна, сякаш не вярваше, че някой може да му зададе такъв въпрос, и изведнъж отвори уста:

— Напротив.

И се запъти към леглото си.

Вървеше някак неестествено. Сякаш някъде нетърпимо го болеше. По-скоро куцаше. Полите на халата, изглежда, му пречеха, защото той приличаше на голяма птица, чиито криле са подрязани неравно, за да не може да излети.

Глава 24 Преливане на кръв

Костоглотов седеше на камъка до градинската пейка и се приличаше. Ботушите му пречеха да заеме по-удобна поза. Бе провесил ръцете си, които опираха в земята. Бе навел главата си. Грееше се, облечен в сивия, разкопчан този път халат, неподвижен като самия камък. Гърбът му се затопли, а той продължаваше да седи, без да мръдне, радвайки се на мартенската топлина. Не мислеше за нищо. Можеше дълго да седи така, търсейки в слънчевите лъчи онова, което не бе получил преди от хляба и супата.

Отстрани изглеждаше така, сякаш не дишаше.

Дебелата сестра от първия етаж, огромна жена, прогонила го преди време от коридора, за да не накърнява стерилността, обичаща семките, се приближи до него и с добродушния глас на продавачка на пазар му подвикна:

— Чичо!

Костоглотов вдигна глава и замижал от слънчевите лъчи, я заразглежда.

— Върви в превързочната. Докторът те вика.

Така бе свикнал с каменната си поза, толкова го мързеше да се движи, че прие думите й като съобщение, че трябва да върши някаква безкрайно неприятна работа!

— Кой доктор? — намръщи се той.

— Който трябва! — повиши глас сестрата. — Не съм длъжна да ви събирам по градината! Казали са, значи трябва да се върви.

— Но на мен няма какво да ми превързват. Навярно не се отнася за мен — опъна се Костоглотов.

— За теб, за теб! — продължаваше невъзмутимо да бели семки тя. — Нима човек може да те сбърка с друг теб, дългокракия жерав? Един си ни такъв.

Костоглотов въздъхна, опъна краката си и опирайки се с ръце, лъхтейки, започна да се изправя.

Сестрата го гледаше неодобрително.

— Все се разхожда, силите си не пести. А трябваше да лежи.

— Ух, сестричке — въздъхна Костоглотов.

Тръгна по пътечката. Бе забравил войнишкия си колан. От военната стойка не бе останало нищо; вървеше прегърбен, с увиснали рамене.

Вървеше към превързочната, очаквайки нова неприятност, готов да се отбранява, макар и самият да не знаеше от какво.

В превързочната го очакваше не Ела Рафаиловна, която вече десет дни заместваше Вера Корнилиевна, а млада пълна жена с приятно румени бузи, които говореха за дама, пращяща от здраве. Виждаше я за пръв път.

— Вашата фамилия? — посрещна го още на прага тя.

Макар вече слънцето да не блестеше в очите му, Костоглотов я гледаше недоволно примижал. Опитваше се да разбере какво го очаква и не бързаше да отговори. Понякога бе добре да скрие фамилията си, а понякога дори и да излъже; но сега не знаеше как да постъпи.

— Фамилията ви, питам? — повтори въпроса си лекарката, разголила до лактите налетите си ръце.

— Костоглотов — отговори неохотно той.

— Къде се губите? Бързо се събличайте! Елате тук! Легнете!

Едва сега Костоглотов си спомни и разбра веднага, че ще му преливат кръв! Бе забравил, че и това правят в тази превързочна. Но първо той нямаше намерение да нарушава принципа си: чужда кръв не искам, моята не давам! Второ, това нахакано женище, сякаш самото се бе напила с донорска кръв, не му вдъхваше никакво доверие. А Вега бе заминала. Отново нов лекар, нови навици, нови грешки! И кой дявол върти нещата?! Никакво постоянство!

Той потиснат свали халата си, потърси къде да го закачи; сестрата му показа, а той през цялото време не преставаше да мисли по какъв начин да се отърве. Свали и горнището на пижамата и също го закачи. Сложи в ъгъла ботушите си (тук, на първия етаж, и пред кабинетите имаше сандъче за обувките). Запъти се бос по покрития с линолеум под към високото меко легло. Все още не бе намерил нужния повод, но бе убеден, че след миг ще го измисли.

На блестящ стоманен статив над леглото, което повече приличаше на зъболекарски стол, се намираше апаратът за преливане на кръв: гумени маркучета, стъклени тръбички, в една от които имаше вода; на същата стойка имаше и няколко кръгли поставки за ампули с различна големина: от половин литър, от четвърт и по-малки. Бе запушена ампулата от сто и двадесет и пет грама; бе пълна с кръв, а върху стъклото бе залепен етикет с групата на кръвта, фамилията на донора и датата, когато е дал кръв.

По стар навик да зяпа където не е позволено, докато лягаше на високото легло, Костоглотов прочете етикета и преди да положи главата си на твърдото възглаве, веднага обяви:

— Ха! Двадесет и осми февруари! Кръвта е стара. Не бива да се прелива.

— Що за разсъждения! — възмути се лекарката. — Какво разбирате от консервация? Кръвта може да се съхрани и повече от месец!

Дори сърдитото й лице си оставаше румено. Оголените до лактите ръце бяха пълни и изглеждаха с настръхнали косъмчета, но явно това не бе от студа. Именно те, кой знае защо, убедиха Костоглотов да не се примирява.

— Навийте ръкава и сложете спокойно ръката си! — изкомандва лекарката.

Тя втора година се занимаваше с преливане на кръв и досега не помнеше болен, който да не е подозрителен: всеки се държеше така, сякаш имаше кралска кръв, и се страхуваше да я подмени с друга; винаги чуваше мънкане: цветът не е същият, групата е друга, датата е с изтекъл срок, прекалено студена е кръвта; а имаше и такива, които направо питаха: «От тази лоша кръв ли преливате?» «А защо лоша?» «На етикета е написано „да не се пипа“.» «Но това е, защото е била определена за някого, но след това преливането не се е осъществило.» Болният позволява да му сложат системата, но продължава да мънка: «Значи се е оказала некачествена.» Единствено нейната решителност й помагаше да разсейва тези глупави подозрения. А и винаги бързаше, защото нормата й, свързана с преливането на кръв на различни пациенти, бе доста голяма.

Но и самият Костоглотов се бе нагледал тук, в клиниката, и на кървави подутини, и на пуквания на вени след преливане на кръв и затова никак не искаше да се доверява на тези розови пухкави ръце. Беше му по-скъпа от всички останали неговата кръв, измъчена от рентгена. А когато човек има лоша кръв, се отказват да го лекуват и толкова по-добре!

— Не! — мрачно отказа той и не нави ръкава си. — Вашата кръв е стара, а и днес не се чувствам добре.

Знаеше, че никога не бива да изтъква две причини, а винаги една, но този път се получи от само себе си.

— Сега ще проверим кръвното — не се смути лекарката, а сестрата й подаде апарата.

Лекарката бе съвсем нова в клиниката, а сестрата бе срещал, макар и да не му се бе налагало да контактува с нея. Бе млада жена, но висока на ръст, мургава и с японски разрез на очите. Прическата й бе толкова сложна, че нито шапка, нито триъгълна забрадка можеше да сложи върху нея, и затова всеки кичур бе завързан с парченце бинт; това означаваше, че идваше петнадесет минути по-рано, за да приготви причудливата си прическа.

Олег с интерес разглеждаше нейната бяла корона, опитвайки се да си представи прическата на момичето без тези бинтове. Главното лице, с което трябваше да се бори, бе лекарката; затова бе нужно, без да се отвлича, да възразява и да се дърпа, а той губеше златно време, зает с разглеждането на момичето с японските очи. Както всяко младо момиче, именно защото е младо, сестрата бе цяла загадка; самата тя го осъзнаваше при всяко обръщане на главата си.

През това време стегнаха ръката на Костоглотов с маркучето, което приличаше на черна змия, и определиха, че кръвното налягане е нормално.

Тъкмо се канеше да изстреля следващия си аргумент против преливането на кръв, когато вратата се отвори и съобщиха на лекарката, че я търсят по телефона.

Тя излезе, сестрата заприбира апарата за кръвното, а Олег продължаваше да лежи по гръб.

— Откъде е докторката? — попита той.

Всяка мелодия на гласа също напомняше за вътрешната тайна на момичето и сестрата го почувства; отговори, заслушана в собствения си глас:

— От пункта за преливане на кръв.

— А защо донасят стара кръв? — реши да провери за всеки случай подозренията си Олег.

— Тази не е стара — плавно поклати глава сестрата и се отдалечи.

Тя бе напълно убедена, че всичко, което е необходимо да знае, го знае.

А може би и наистина бе така.

Слънчевите лъчи се отразяваха в стъклата на двата прозореца, а част от тавана бе заета от голямо слънчево петно, което видимо се бе образувало от отразени от някой от лъскавите предмети лъчи. В кабинета бе особено светло, чисто и тихо.

Вратата, която се намираше зад гърба на Олег, се отвори, но влезе не лекарката, а някой друг.

Влезе почти безшумно, без да разкрива с почукването на токчетата своето «аз».

И Олег се досети.

Никой друг не ходеше така. Само тя липсваше в тази стая.

Вега!

Да, беше тя. Убеди се, когато попадна в полезрението му. Влезе така, сякаш съвсем случайно.

— Къде бяхте досега, Вера Корнилиевна? — усмихна се Олег.

Попита тихо, с почти щастлив глас. И не седна на високото легло, макар да не бе привързан към него.

В кабинета стана още по-светло, по-чисто и по-тихо.

Вега също имаше приготвен въпрос, който зададе също усмихвайки се:

— А вие отново ли се бунтувате?

Но вече почувствал, че съпротивителните му сили отслабват, наслаждавайки се на факта, че лежи и никой не е в състояние да го накара да слезе, Олег отговори:

— Аз? Не, аз вече се набунтувах… Къде бяхте? Повече от седмица…

Бавно, сякаш диктуваше на несхватливо дете непривични за него слова, тя обясни, почти надвесена над Олег:

— Пътувах, за да основа онкологични пунктове. Водих противоракова пропаганда.

— Някъде на края на света?

— Да.

— И повече няма да ходите?

— Засега не. А вие зле ли се чувствате?

Имаше нещо в очите й: може би това бе внимание, първа непроверена тревога… Очи на лекар.

Очите й бяха светлокафяви — цвят, който се получава, когато в чаша кафе налееш два пръста мляко. Впрочем Олег отдавна не бе пил кафе и бе забравил точно какъв цвят има, но това не му пречеше да приеме, че погледът на Вега е повече от приятелски!

— Нищо особено. Навярно стоях повече, отколкото е необходимо, на слънце… Седях, седях, едва не заспах.

— Но на вас слънцето ви е противопоказно! Нима не разбрахте тук, че подутините не бива да се излагат на слънчевите лъчи?

— Мислех, че това се отнася само за грейките.

— Още повече — за слънцето.

— Значи черноморският плаж за мен е мираж?

Тя кимна.

— Живот!… Все едно да замениш заточението с Норилск [51].

Вега повдигна рамене. Това вече бе свръх силите й, но и по-високо от представите й.

Тъкмо сега бе моментът да я попита: а защо излъгахте, че сте омъжена?…

Нима това, че не си омъжена, е такова унижение?

Попита:

— А защо ме измамихте?

— За какво?

— Имам предвид нашата уговорка. Обещахте, че самата вие ще ми преливате кръв и няма да ме предадете в ръцете на никакъв практикант.

— Тя не е практикант, а специалист. Когато такива като нея идват, ние нямаме право да… Но тя вече замина.

— Как така замина?

— Извикаха я.

О, въртележка! В нея само можеше да намери спасение от самата въртележка!…

— Значи вие?…

— Аз. А коя кръв ви се е сторила стара?

Той показа.

— Тя не е стара. А и не е предназначена за вас. Ще ви прелеем двеста и петдесет. Ето — Вера Корнилиевна донесе шише от другата масичка и му го показа: — Проверете.

— Ех, Вера Корнилиевна, просто животът ми е толкова окаян, че не мога да вярвам в нещо, без да съм го проверил. Мислите ли, че не се радвам, когато не се налага да проверявам?

Толкова уморено изрече думите, сякаш бе на смъртно легло. Но не можа да се откаже от проверката. Успя за миг да прочете: «Група I. Ярославцева, И.Л. 5 март.»

— О! Пети март — напълно ме устройва! — оживи се Олег. — Това дори ни е полезно.

— Накрая разбрахте, че е полезно. А колко спорихте!

Не бе разбрала нищо. Е, добре.

Той нави ръкава си над лакътя и свободно положи дясната ръка до тялото си.

Наистина в това се състоеше единственият недостатък на вечно подозрителното му внимание: след споровете да се довери безрезервно. Сега знаеше, че тази ласкава жена, сестра на въздуха, с тихи движения няма да направи никаква грешка.

Лежеше, сякаш си почиваше.

Върху тавана продължаваше да свети голямото слънчево петно. Неизвестно от кой предмет отразено, сега то също му се струваше ласкаво, защото правеше кабинета още по-уютен.

А Вера Корнилиевна коварно издърпа от вената му с голямата игла на спринцовката толкова кръв… После завъртя центрофугата и сложи върху подноса четири конусообразни шишенца.

— А защо четири? — попита само защото бе свикнал навсякъде да пита, макар сега дори да го мързеше да разбере защо.

— Едното е за проверка на съвместимостта, а трите — за проверка на групите.

— Но след като групите съвпадат, защо е необходима съвместимостта?

— За да узнаем дали не намалява серумът на болния от кръвта на донора. Рядко, но се случва.

— Ето какво било! А защо въртите?

— За да отстраним еритроцитите. Всичко трябва да знаете!…

Можеше и да не знае. Олег гледаше слънчевото петно на тавана. Невъзможно е да разбереш всичко. Все едно, ще си умреш глупак.

Сестрата с бялата касинка постави на стойката обърнатото надолу с гърлото голямо ампулообразно бурканче от пети март, след това под лакътя му сложи възглавничка. С червено маркуче пристегна ръката му над лакътя и започна да го надува, следейки с японския си поглед налягането.

Странно, че бе видял в това момиче някаква загадка: бе момиче като хиляди други.

Приближи се Хангард със спринцовка в ръка. Спринцовката бе обикновена, напълнена с прозрачна гъста течност, а иглата бе много странна — тръбичка, а не игла, с триъгълен край; едва ли би уплашила някого при положение, че не се налага да ти я вкарват под кожата.

— Вашата вена се вижда добре — опита се да го успокои Вера Корнилиевна, но веждата й потрепваше, докато търсеше най-подходящото място. И с усилие, с много силно натискане тя вкара чудовищната игла под кожата му. — Готово.

Олег не можа да разбере и други неща: защо бе необходимо да го стягат толкова силно над лакътя, защо в спринцовката имаше течност, която, изглежда, не бе нищо друго освен вода? Можеше да попита, а можеше и сам да се опита да намери отговора; сигурно здравата превръзка на ръката се налагаше, за да не влезе въздух във вената, а кръвта — за да не бликне изведнъж.

А през това време иглата продължаваше да бъде във вената, отслабиха маркучето на ръката му, после го махнаха, самата спринцовка ловко откачиха от иглата тръбичка, изтръсквайки няколкото капчици кръв в легенчето, и после Хангард прикрепи към иглата вместо спринцовката ампулообразното бурканче с чуждата кръв и леко отвъртя капачката.

В стъклената тръбичка на апарата започнаха бавно — едно след друго, да се появяват малки балончета през прозрачната течност.

Заедно с тях се появяваха и въпросите: защо иглата е толкова широка, защо изтръскаха капчиците кръв, откъде се появиха тези балончета? Един глупак може да зададе толкова въпроси, че сто умни да не могат да се справят с тях.

Ако се наложеше да пита, би предпочел да зададе въпрос, отнасящ се до съвсем други неща.

В стаята всичко изглеждаше както преди, светло и празнично.

Нивото на кръвта в бурканчето не спадаше.

— Нужна ли съм ви още, Вера Корнилиевна? — боязливо попита сестрата.

— Не, не сте ми нужна — тихо отговори Хангард.

— Ще прескоча за малко… Може ли за половин час?

— Не сте ми нужна.

Сестрата почти тичешком излезе от стаята.

Останаха двамата.

Балончетата продължаваха бавно да се появяват, но Вера Корнилиевна отново завъртя леко капачката и те изчезнаха.

— Затворихте ли я?

— Да.

— А защо?

— Отново ли искате всичко да знаете? — усмихна му се, но този път поощрително Вера Корнилиевна.

В превързочната бе много тихо. Можеше да се говори почти шепнешком, без никакви усилия. Така му се искаше и на Олег.

— Просто имам проклет характер. Винаги ми се иска да зная повече, отколкото е разрешено.

— Добре е, че все още искате… — забеляза тя. Устните й никога не оставаха равнодушни към онова, което изричаха; с повдигане или спускане на ъгълчетата те подсилваха смисъла на думите, сякаш за да го доизяснят. — След първите двадесет и пет кубика се полага значителна пауза, за да се разбере как се чувства болният — продължаваше да държи с ръката си иглата и леко усмихната, гледаше в очите на Олег, почти надвесена над него. — Как се чувствате?

— В дадения момент прекрасно.

— Не е ли силно казано?

— Не, действително е така. Много повече от «добре».

— Не ви ли тресе? Не чувствате ли в устата си неприятен вкус?

— Не.

Преливането на кръв ги свързваше, сякаш двамата искаха да излекуват някой трети.

— А въобще как е?

— Въобще ли? — Чудесно бе, че можеха да се гледат дълго един друг в очите съвсем законно, че не бе нужно да отбягват погледа на другия. — А въобще — не много добре.

— Но в какво се крие причината? В какво?

Питаше го като приятел, но заслужаваше да получи удар. И Олег почувства, че сега ще го нанесе. Колкото и ласкав да бе светлокафявият й поглед, вече не можеше да избегне удара.

— Не е много добре в морално отношение. В осъзнаването, че заплащам за живота прекалено скъпа цена. И че дори вие способствате за това и ме мамите.

— Аз?!

Когато двама се гледат, без дори и да имат намерение да отместят погледа си, способността да разгадават се увеличава: виждаш онова, за което само се досещаш; надникнеш ли в дълбочината на очите на другия, сякаш те губят защитната си цветна обвивка и разкриват без думи истината, защото повече не могат да я крият.

— Как Можахте толкова горещо да ме убеждавате, че инжекциите са нужни, сигурна, че аз няма да разбера смисъла им? А и какво има да се разбира? Хормонотерапия…

Бе нечестно от негова страна: да изрече този упрек, без да откъсва погледа си от беззащитните й очи. Но само така можеше да й го каже истински. Погледът й бе безпомощно объркан.

И не доктор Хангард, а Вега отмести погледа си.

Така се оттеглят от полесражението остатъците на разбита от неприятеля рота.

Тя гледаше в бурканчето с кръв, но какво имаше да гледа, след като преливането временно бе спряло?

Отвори капачката. И балончетата отново се появиха. Почивката бе изтекла.

Тя прокара пръсти по гумената тръбичка, надвиснала от апарата, сякаш искаше да помогне на кръвта да стигне по-безпрепятствено до иглата. Подложи памук, за да не се огъва, после с парченце лейкопласт залепи иглата към ръката му; а самата гумена тръбичка сложи между пръстите на свободната му ръка, положена върху гърдите.

Сега вече Вега можеше съвсем да не я държи, да стои до него и да не гледа в очите му.

С мрачно лице тя регулира движението на балончетата и каза:

— Не мърдайте.

И си отиде.

Отиде си не от стаята, а само от кадъра на погледа му. Тъй като не трябваше да мърда, в полезрението му оставаше стойката с приборите, бурканчето с кафявата кръв, светлите балончета, горната част на слънчевите прозорци, отражението на ослепителните лъчи върху тавана.

А Вега не се виждаше.

Но въпросът отпадна като неловко предаден, неопазен предмет.

И тя не го улови.

Олег трябваше да се мъчи над него и по-нататък.

Гледайки в тавана, той започна бавно да мисли на глас:

— Но след като така и така животът е загубен, а споменът, че аз съм вечен арестант, вечен зек живее дори в костите ми; след като съдбата не ми обещава никаква промяна към по-добро и след като съзнателно иска да убие у мен дори и тази възможност, защо е необходимо въобще да се спасява такъв живот? Защо?

Вега чуваше всичко, но бе зад кадъра. Може би така и бе по-добре: бе по-леко да се говори.

— Първо ме лишиха от собствения ми живот. Сега ме лишават и от правото… да продължа себе си. На кого и защо бих могъл да бъда нужен?… Най-големият урод! Да разчитам на милост?… На милостиня?

Вега мълчеше.

А слънчевото петно на тавана сякаш понякога трепваше: контурът му се свиваше, сякаш там също бе скрит въпрос без отговор…

В стъклената тръбичка бълбукаха прозрачните весели балончета. Кръвта в ампулообразното бурканче намаляваше: четвърт от нея вече бе прелята. Женска кръв. Кръвта на Ирина Ярославцева. Девойка? Старица? Студентка?

— Милостиня…

И изведнъж Вега, оставайки невидима, не просто възрази някъде там, зад кадъра, а избухна:

— Но това не е истина!… Нима вие мислите така? Няма да повярвам, че това го мислите в и е?… Проверете себе си! Това е дочуто, това не са собствените ви разсъждения!

Говореше с енергия, която той никога не бе забелязвал у нея по време на разговор; говореше с обидчивост, която Олег не очакваше. Внезапно млъкна.

— А как трябва да мисля? — опита се внимателно да я накара да продължи Олег.

Каква тишина! Дори леките балончета в тръбичката сякаш жужаха.

Бе й трудно да говори! Едва произнесе:

— Длъжен е някой да мисли и другояче! Поне мъничко… А ако всички мислят така, сред кого ще живеем тогава? Защо? И ще бъде ли възможно?

Последния си въпрос тя произнесе отчаяно. И сякаш го тласна със своя вик, за да стигне, събрал всичките си сили, там, където би било възможно спасението.

И като камък от нетърпелива детска прашка — слънчогледово стебло, удължило ръката, дори като снаряд от оръдие с дълга цев от последната фронтова година, снаряд, изсвистял във въздуха — Олег се издигна възбог по немислимата парабола над пустинята на своя живот, после над втората пустиня, за да се пренесе в забравената приказна страна.

В страната на детството! Не можа да я познае веднага. Но след това, когато тя се разкри пред мигащите му, още недолавящи целия й кръгозор очи, той засрамено откри, че и като дете е мислил така, а сега не той на нея, а тя на него бе длъжна да каже и да му разкрие истината.

И още нещо изпълзяваше от килията на паметта му, за да се появи тук заради този случай, и трябваше колкото се може по-бързо да си спомни. И той си спомни.

Спомни си бързо, но заговори бавно:

— През двадесетте години у нас шумен успех имаше книгата на някой си Фридланд, венеролог. Тогава се смяташе за много полезно да се отворят очите на младежта, а и въобще на населението. Бе нещо подобно на профилактична пропаганда по различните въпроси, за които не се говореше гласно. И наистина бе по-добре, отколкото лицемерно да се мълчи. Имаше книга «Зад затворената врата», а и още една — «За страданията в любовта». Не ви ли се е налагало… да ги четете? Поне като лекар?

Балончетата продължаваха да бълбукат в стъклената тръбичка. А може би чуваше и дишане, долитащо иззад кадъра.

— Трябва да си призная, че ги прочетох много рано — сигурно съм бил на дванадесет години. Разбира се, тайно от възрастните. Това, което научих, ме опустоши. Имах усещането, че… не ми се иска да живея…

— Чела съм ги — достигна до ушите му като ехо.

— Наистина ли? И вие? — зарадва се Олег. — Такъв последователен, логичен, неотразим материализъм, че… защо да се живее всъщност? Тези точни изчисления в проценти, колко жени изпитват и колко не удовлетворение… Историите за това как жените… търсейки себе си, преминават от една категория в друга… Тази безсърдечна увереност, че всяка психология в семейния живот е вторично и как авторът единствено с помощта на физиологията обяснява всяко «несходство в характерите»… Но вие навярно всичко помните? Кога сте ги чели?

Не отговори.

Не трябваше да разпитва. И въобще навярно прекалено грубо и направо бе се изказал. Но нямаше никакъв опит да разговаря с жени.

Странното бледо слънчево петно на тавана изведнъж се премрежи пред очите му и там заблестяха ярки сребърни точки. По това развълнувано движение, напомнящо кръговете на вода, в която е хвърлен камък, разбра накрая Олег, че загадъчното светло петно на тавана бе просто отблясък на неизсъхнала отвън, под прозореца локва. Отблясък от обикновена локва, в която някой бе стъпил. Усети и лекия полъх на вятър.

Вега мълчеше.

— Простете ми, моля ви! — извини се Олег. Бе му приятно да се извинява пред нея. — Не го казах както исках… — Опитваше се да обърне главата си към Вега, но все едно не успя да я види. — Но нали това унищожава всичко на земята… Нали ако се поддадем на това, ако го приемем…

Сега с радост се връщаше към предишната си вяра и я убеждаваше — нея!

И Вега се върна! Влезе в кадъра и върху лицето й нямаше нищо от отчаянието и резкостта, с които, както му се стори, му бе говорила, а се бе появила привичната за устните й усмивка.

— А аз исках вие да не приемете това. И бях уверена, че няма да го приемете.

Лицето й дори сияеше.

Но това бе момичето от неговото детство, училищната приятелка, как можа да не я познае!

Искаше му се да й каже нещо просто и сърдечно от типа на: «Дай ръка!» И да стисне пръстите й: колко е добре, че се разговорихме.

Но дясната му ръка бе под иглата.

Да я назове направо: «Вега» или «Вера»!

Но бе невъзможно.

А през това време кръвта в бурканчето бе останала до половината. Само преди няколко дни тази кръв бе текла в чуждо тяло, със свой характер и мисли, а ето че сега се вливаше в неговото, дарявайки го със здраве, а може би се лъжеше?

Олег следеше движенията на ръцете на Вега: как оправи възглавничката под лакътя му, как прокара пръстите си по гумената тръбичка и леко придвижи връхната подвижна част на апарата.

Искаше му се не просто да стисне тази ръка, а да я целуне.

Глава 25 Вега

Тя излезе от клиниката в празнично настроение и тихо си тананикаше със затворена уста. В светлото си демисезонно палто, вече без боти, защото улиците бяха сухи, тя се чувстваше удобно — струваше й се, че върви така, сякаш е ефирна; можеше да пресече целия град, без да почувства умора.

Вечерта оставяше радостно усещане като слънчевия ден; макар леко да захладня, вече миришеше на пролет. Самата мисъл, че трябва да се качи в претъпкания автобус, бе ужасяваща. Времето предразполагаше към ходене пеша.

И тя се отказа от автобуса.

Най-красивото нещо в техния град бяха кайсиевите дървета по време на цъфтежа. Изведнъж страшно й се прииска непременно да види поне една цъфнала кайсия — просто така, за да си пожелае щастие; там, някъде — зад нечия ограда, макар и отдалеч; този въздушен розов облак не можеше да се сбърка с нищо.

Но бе твърде рано за кайсиите. Дърветата едва бяха започнали да зеленеят: бе онзи момент, когато зеления цвят вече го има, но и сивото по клоните е още доста. Наблизо имаше късче земя, отвоювано от камънака, разкопана с права лопата.

Бе рано.

Винаги забързана, Вера се качваше в автобуса, настаняваше се върху разпокъсаните, със стърчащи пружини седалки или протегнала ръка, се хващаше за дръжката и мислеше: нищо не й се иска да прави; свободната вечер е пред нея, а нищо не й се иска да прави. И противно на всеки разум, часовете на вечерта трябва да се убият по някакъв безинтересен начин, а на сутринта отново, качила се в същия автобус, да бърза за работа.

А днес вървеше бавно и й се искаше да прави много неща наведнъж! Чакаше я много работа вкъщи, трябваше да обиколи магазините, да отиде в библиотеката, да дошие започнатото и още други приятни занимания, които съвсем не й бяха забранени, а кой знае защо досега ги избягваше. Сега й се искаше да се заеме с всичко наведнъж! Но тя продължаваше да върви все така бавно, без да бърза да се захване поне с едно от тях; вървеше, изпитвайки удоволствие от всяка своя стъпка по сухия асфалт.

Минаваше покрай все още отворените магазини, но не влезе в нито един, за да купи онова, което й бе нужно; минаваше покрай афишите, но не прочете нито един от тях, макар да й се искаше сега точно тях да прочете.

Просто вървеше и в това се изразяваше цялото й удоволствие.

И от време на време се усмихваше.

Вчера бе празник, но тя се чувстваше потисната; днес бе обикновен делничен работен ден, а настроението й бе толкова хубаво.

Същността на празника се състои в това да го откриеш в душата си. Твоите затаени и натрапчиви доводи, осмени и непризнати — твоята нишка, на която все още висиш сама, изведнъж се оказва стоманено въже, след като надеждността му се признава и от препатилия, недоверчив и неподатлив човек, увиснал сам той на него.

И като във вагонче на въжена линия, надвиснала над пропастта на човешкото неразбиране, те плавно се плъзгат, повярвали един на друг.

Това просто я възхити! Малко е да знаеш, че си нормална; друго е, когато го чуеш от друг и не от кой и да е, а от него! Искаше й се да му благодари, че го каза така, че се бе запазил такъв след всички опасни рифове, осеяли морето на живота.

Да, трябваше да му благодари, но първо се наложи да се оправдава пред него за хормонотерапията. Отхвърляше Фридланд, но и хормонотерапията. Тук имаше противоречие, но логиката се търси не у болния, а у лекаря.

Както и да е, но трябваше да го убеди да приеме това лечение! Невъзможно бе да остави този човек в числото на обречените болни! Все повече ставаше подвластна на хазарта: да убеди, да се пребори с ината и да излекува именно този болен! Но за да го убеди, бе нужно преди всичко да повярва на самата себе си. А тя, когато чу упрека му, изведнъж разбра, че хормонотерапията е въведена в клиниката по единната съюзна инструкция за широк кръг подутини и с доста обща мотивировка. Сега тя не помнеше дали има специална отделна научна статия (а може би съществуваха няколко не само наши, а и чуждестранни), която да оправдава прилагането на хормонотерапията в борбата именно със семиномата. А за да разбере, трябваше да прочете всичко, написано на тази тема. А тя не винаги успяваше да чете…

Но сега ще успее! Сега непременно ще прочете.

Костоглотов веднъж й подхвърли, че не вижда с какво онзи знахар с корените стои по-ниско от докторите, че не вижда и в медицината математически сметки. Вера тогава почти се обиди. Но после си помисли, че отчасти е вярно. Нима като разрушават клетките с рентгена, те знаят поне приблизително колко процента са унищожените здрави и колко болни клетки? И доколко тяхната доза е по-вярна от онази на знахаря, който борави без кантарче, а определя с шепата си колко е нужно… А кой е обяснил действието на старите прости синапени хартийки? Или друго: всички започнаха да лекуват с пеницилин, но кой в медицината със сигурност е обяснил в какво се състои същността на въздействието на пеницилина? Нима това не е пълен мрак? Трябваше да се чете непрекъснато, пак да се следят списанията и да се чете и мисли!

Но сега тя ще успее!

Съвсем незабелязано — но толкова бързо! — тя се озова в техния двор. Изкачила се по няколкото стъпала на общата голяма веранда с перила, върху които бяха провесени нечии килимчета и подови пътеки, минавайки по неравния циментов под, тя отключи голямата входна врата с прокъсана на места кожена тапицерия и влезе в тъмния коридор, където не можеше да се запали нито една лампа, защото почти всяка от тях се палеше от различно място.

С втория английски ключ тя отвори вратата на стаята си, която този път не й се стори като килия с решетки на прозорците заради крадците, както впрочем и всички прозорци на първия етаж на къщите в града; вътре бе сумрачно, защото само сутрин слънцето надникваше в стаята. Вера се спря на прага и без да сваля палтото си, гледаше удивена собствената си стая, сякаш й бе съвсем непозната. Та тук можеше много весело и добре да се живее! Стига да се сменеше покривката, да се избърши тук-там или да се окачи картината с Петропавловската крепост по време на белите нощи и черните кипариси на Алупка [52].

Но след като свали палтото и облече престилка, тя първо влезе в общата кухня. Смътно си спомняше, че трябва да започне да прави нещо. Да! Трябваше да запали газовата печка и да приготви някаква вечеря. Но синът на съседите, як младеж, бе преградил кухнята с мотоциклета си и свирейки с уста, го разглобяваше, слагаше частите на пода и ги гресираше. Ако искаше, можеше да приготви нещо за ядене, но изведнъж желанието й се изпари; искаше й се да остане сама в стаята си.

А и вече съвсем не й се ядеше!

Върна се в стаята и с удоволствие превъртя ключа в английската ключалка. Нямаше никакъв смисъл да излиза от стаята. В подноса имаше шоколадови бонбони, които щяха да й бъдат напълно достатъчни.

Вера коленичи пред скрина, останал от майка й, издърпа тежкото чекмедже, в което имаше друга покривка.

Не, първо трябваше да избърше праха!

А преди това да се преоблече в домашните дрехи!

И мислите, които прехвърляше в главата си, й доставяха удоволствие.

А може би най-напред трябваше да закачи картините с крепостта и черните кипариси? Не, за това бяха необходими гвоздеи и чукче, а и самата работа бе повече за мъж. Нека си останат на предишните места.

Взе парцала и тананикайки си, започна да бърше.

Но почти веднага видя получената вчера в голямата ваза цветна картичка. На лицевата страна имаше червени рози, зелени ленти и голяма синя осмица. А на обратната страна с черен машинописен текст местният комитет я поздравяваше с международния женски празник.

Всеки общ празник е тежък за самотния човек. Но за самотната жена, чиито години отминават, най-непоносим бе именно женският празник! Обикновено се събират овдовели и неомъжвани жени, за да изпият по чаша вино и да попеят, сякаш наистина им е весело. Подобна компания се бе събрала в техния двор и вчера. Имаше и някакъв мъж сред тях, когото след това пияните жени целуваха по ред.

Месткомът й пожелаваше без всякаква ирония големи успехи в труда и щастие в личния живот.

Личен живот!… Като спуснато перде. Като личинка, паднала мъртва.

Разкъса картичката на четири и я хвърли в кошчето.

Продължи да бърше: флаконите, вазите, стъклената пирамидка с изглед от Крим, кутията с грамофонните плочи, после и самия грамофон.

Точно сега би могла да слуша която и да е плоча, без да усеща болка. Би могла да сложи дори и най-непоносимата:

Но потърси друга, сложи я, включи грамофона, а самата се настани в дълбокото, любимо на майка й кресло, сядайки върху подгънатите си крака.

Прашният сив парцал така си и остана в стиснатата й провесена ръка, стигаща почти до пода.

В стаята вече бе полутъмно и отчетливо се виждаше светещата зелена скала на приемника.

Бе сюитата от «Спящата красавица». Започваше с адажиото, а след това следваше «Появяването на феите».

Вега слушаше, представяйки си как би слушал сюитата от балкона на оперния театър измокреният от дъжда, разкъсваният от нетърпимата болка, обреченият да умре и никога неизпитал щастието човек.

После отново пусна плочата.

И пак.

Започна да разговаря мислено с него. Представяше си, че седи тук, от другата страна на кръглата маса, леко осветен от отблясъка на зелената скала на приемника. Говореше онова, което искаше да му каже, слушаше думите му; долавяше с някакво шесто чувство какво би могъл да отговори, макар да бе много трудно да предвиди как би реагирал, но й се струваше, че вече бе свикнала с него.

Тя продължаваше днешния разговор — онова, което при техните взаимоотношения бе немислимо да се каже, сега можеше. Развиваше собствената си теория за мъжете и жените. Свръхмъжете на Хемингуей са същества, неуспели да се извисят до човека. (Олег непременно ще отговори, че никакъв Хемингуей не е чел: не е виждал никакви негови книги нито в армията, а още по-малко в лагера.) Съвсем не това е нужно на жените; на тях са им по-скъпи нежността и усещането за безопасност, когато са с тях.

Именно с Олег, безправния, лишения от всякакви граждански права, изпитваше Вега подобно чувство за сигурност.

А представите за жената бяха още по-объркани. За олицетворение на женствеността бяха обявили Кармен, жената, която активно търси наслаждения. Но това е лъжежена, това е преоблечен мъж.

Тук бяха нужни още доста обяснения. Но не е готов за тази мисъл, той, изглежда, е изненадан. Обмисля.

А тя отново поставя същата плоча.

Вече бе съвсем тъмно, а Вега бе забравила, че има още доста неща за бърсане. Скалата на приемника все по-ярко осветяваше стаята в зелено.

Никак не й се искаше да пали лампата, а трябваше непременно да погледне.

С уверена ръка намери в полумрака това, което търсеше на стената, свали го и го поднесе по-близо до скалата. Ако тя сега бе дори угаснала, Вера би успяла да различи на фотографията всичко: момчешкото честно лице, уязвимата светлост на още невиделите много неща очи, първата в живота вратовръзка върху бялата риза, първия в живота костюм и строгата значка на ревера: бял кръг с тъмен профил в него; снимката е шест на девет, а значката е съвсем малка, но въпреки това на дневна светлина можеше да се види, че това е профилът на Ленин.

«На мен други ордени не ми трябват» — усмихваше се момчето.

Именно то бе измислило името й — Вега.

Агавата цъфти веднъж и скоро след това умира.

Така обикна и Вера Хангард. Съвсем младо момиче, когато седеше още на ученическия чин.

А него го убиха на фронта.

По-нататък тази война можеше да бъде всякаква — и справедлива, и героична, и отечествена, и свещена, но за Вера Хангард си остана последната война; войната, в която заедно с годеника й убиха и нея.

Толкова й се искаше тогава и нея да убият! Искаше веднага, напускайки института, да отиде на фронта, но тъй като бе немкиня, не я взеха.

През първите два-три месеца на военното лято на 41-ва все още бяха заедно. Беше ясно, че ще го вземат всеки момент в армията. И днес, след едно поколение време, пак й беше невъзможно да обясни на когото и да било защо тогава не са се оженили. Как можаха да пропуснат тези месеци — последните, единствените? Нима имаха надежда, че ще прекрачат и в бъдещето, след като наоколо всичко се рушеше?

Да, имаха.

А сега това не може да ти послужи за оправдание. Дори пред самата себе си.

«Вега! Моя Вега! — крещеше той от фронта. — Не мога да умра, без да съм се оженил за теб. Сега ми се струва, че само ако мога да се измъкна оттук за три дни — в отпуск или за да вляза в болница — веднага ще се оженим. Нали? Нали?»

«Нека това не те разстройва. Аз никога няма да бъда ничия. Твоя…»

Така уверено му пишеше. Но докато бе жив!

А него не го раниха; не постъпи в никаква болница, нито пък получи отпуск. Веднага го убиха.

Той умря, а звездата му продължаваше да свети. Да свети…

Но нейната светлина бе ненужна и напразно трептеше…

Не беше онази звезда, която излъчва топлина, след като самата тя е угаснала, а онази, която свети все още с цялата си светлина, но никой не я вижда и никому не е нужна.

Нея не я взеха, за да бъде също убита. И се наложи да живее. Да учи в института. Дори бе отговорник на групата. Беше винаги първа — и по време на прибиране на реколтата, и на съботниците. А какво й оставаше да прави?

Завърши института с отличие и доктор Орешченков, при когото изкара практиката, бе много доволен от нея (той я препоръча на Донцова). Оставаше й единственото — да лекува. В това бе нейното спасение.

Разбира се, според Фридланд бе измама, аномалия, лудост да се помни някакъв мъртъв и да не се търси живия; според него това бе немислимо, защото са непреодолими законите на тъканите, законите на хормоните, законите на възрастта.

Да, но Вега знаеше, че те не важат за нея!

Не че считаше себе си завинаги обвързана с обещанието: «Винаги твоя!», макар и това да съществуваше: много близкият ни човек не може да умре напълно в нас, а това означава, че по малко чува и вижда, че присъства, че го има; и ще види, че ти безславно и безмълвно го мамиш.

За какви закони на клетките и реакциите й може да става дума! Какво общо имат те, когато друг такъв човек не може да се намери! Няма друг такъв! Какво общо имат клетките? Реакциите?

А просто ние с годините само затъпяваме. Уморяваме се. Нямаме истински талант нито за мъката, нито за верността! С времето ги предаваме. А да поглъщаме всеки ден храна и да облизваме пръстите си — за това сме неотстъпчиви. Само два дни стигат, да не бъдем нахранени, и ние сме готови да лазим.

Далеч сме отишли, човечество!

Вега не се измени, но се сломи. Почина майка й, с която живееха само двете. Умря, защото също бе сломена: сина й, по-големия брат на Вера, инженер, го прибраха през четиридесета. Няколко години им писа, а те му изпращаха колети някъде в Бурятия, някъде в Монголия. Но веднъж пристигна неразбрано известие по пощата и получиха обратно своя колет с няколко печата, със задрасквания по адреса. Майка й върна колета вкъщи, сякаш носеше малък ковчег; синът й като дете можеше да се побере в този пакет…

Това сломи майка й, а последния удар получи, когато разбра, че годеницата на сина й се е омъжила; не можеше да го приеме, защото разбираше единствено Вера.

И остана Вера сама.

Не единствената, разбира се, а сама сред милионите.

Имаше толкова много самотни жени в страната, че дори можеше само по познатите да се разбере, че те са повече от омъжените. А всички тези самотни жени бяха връстнички — на нея, и на онези, които паднаха по фронтовете.

Войната се оказа милосърдна към мъжете, а жените остави да се доизмъчат.

А и онзи, който все пак бе успял да се измъкне изпод руините на войната и да се върне неженен, не избираше сред връстничките си, а сред по-младите. А момичето, по-младо само с няколко години, всъщност бе по-младо с цяло поколение; бе дете, през което не бе минала войната.

И така, никога незачислявани в дивизии, живееха милиони жени, появили се на белия свят за нищо. Недоглеждане на историята.

Не бяха обречени все още онези от жените, които приемаха живота auf die leichte Schulter [53].

Минаваха дългите години на обикновения мирен живот, а Вега живееше и ходеше сякаш с противогаз, стегнал главата й с ненавистната гумена обвивка, но бе принудена да го свали, защото въздухът не й стигаше.

Този неин жест просто показваше, че тя бе започнала да живее човешки: разрешаваше си да изглежда добре, обличаше се елегантно, не отбягваше срещите с хората.

Има висша наслада във верността. Може би най-висшата. И дори никой да не знае за твоята вярност. И дори никой да не я оцени.

Но само да раздвижва нещо!

А ако не раздвижва нищо? И не е нужна на никого?

Колкото и големи да са кръглите очи на противогаза, през тях се вижда лошо и малко. Без противогазовите стъкла Вега можеше да разгледа по-добре света.

Но не го разгледа. Тъй като нямаше опит, се нарани тежко. Вървейки невнимателно, стъпи накриво. Тази кратка недостойна близост не само че не я облекчи и не стопли живота й, а го унизи и наруши целостта му.

А сега бе невъзможно да забрави. И да го изтрие от паметта си.

Не, нейната участ не се състоеше в това да приема живота с лекота. Колкото повече човек е раним, толкова повече — десетки, стотици — обстоятелства са нужни, за да може да се сближи с подобен на себе си. Всяко ново съвпадение скъсява съвсем мъничко разстоянието между двама, а затова пък едно-единствено разминаване може веднага всичко да развали; и това разминаване винаги настъпва рано. Нямаше никой, от когото би могла да получи отговор: как да бъде, как да се живее?

Колкото хора, толкова пътища.

Много я съветваха да вземе дете, за да го възпита. Дълго и подробно тя обсъждаше това с различни жени и вече почти бяха успели да я склонят, вече се запали, започна да ходи по детдомовете.

И все пак отстъпи. Не можеше да обикне дете веднага просто така — само защото бе решила, само защото търсеше изход. А по-опасното бе, че по-късно би могла да го разлюби, а още по-опасно — би могло да израсте като съвсем чужд човек за нея.

Съвсем друго би било, ако имаше своя истинска дъщеря! (Кой знае защо си мислеше, че с дъщеря ще й бъде много по-лесно, отколкото с момче.)

Но да измине още веднъж тресавището на близостта с чужд човек също не можеше.

Остана в креслото до полунощ, без да свърши нещо от онова, което бе замислила привечер. Дори не запали лампата. Светлината от скалата на приемника й бе напълно достатъчна; още повече, че като гледаше в зелените линии и цифри, можеше по-добре да мисли и разсъждава.

Изслуша много плочи. И маршове, които звучаха в ушите й като неин триумф; сякаш някъде долу, в тъмното, имаше тържествен парад, а тя, разположила се в старото кресло с високата облегалка, седнала върху сгънатите под себе си крака, го приемаше като победителка.

Бе минала през четиринадесет пустини и успя да стигне. Изживя в самота четиринадесетте години и се оказа права!

Именно днес нейната дълголетна вярност придобиваше новия си завършен смисъл.

Почти вярност! Може да се приеме като вярност. Но главното бе именно вярност.

Едва сега тя почувства загиналия като момче, не като днешен връстник, не като мъж; приемаше го без тази мъжка тежест, в която жената търсеше само пристанище. Загиналият не бе видял цялата война, нито тежките следвоенни години; бе си останал юноша с незащитени честни очи.

Легна, но не заспа веднага. Дори не се разтревожи, че й остава съвсем малко време за сън. А когато накрая успя да заспи, често се будеше; видя много сънища, прекалено много за една нощ. Някои от тях нямаха никаква връзка с нея, а други се опита или да продължи, или да запомни.

На сутринта се събуди усмихната.

В автобуса я блъскаха, настъпваха я по краката, но тя без обида търпеше всичко.

Облякла халата и тръгнала за петминутната оперативка, тя с удоволствие съзря още отдалеч в отсрещния долен коридор силната, малко смешна, горилоподобна фигура на Лев Леонидович, когото не бе виждала, откакто се бе върнал от Москва. Прекалено тежките му, големи ръце, на пръв поглед приемани като главната причина раменете да бъдат увиснали, изглеждаха като недостатък на фигурата му, а в действителност я украсяваха. Върху неговата голяма глава с леко изтеглено назад теме имаше бяла шапка, малко сплескана отгоре, приличаща на войнишко кепе, както винаги сложена небрежно, с развързани уши, поклащащи се отзад. Гърдите му, стегнати от завързаната се отзад престилка, изглеждаха като броня на танк, боядисана с вар. Вървеше, както винаги, леко примижал, с изключително строго лице, но Вера знаеше, че съвсем малко трябваше да се раздвижат чертите му, за да се появи присмехулно изражение.

Точно така и стана, когато Вера и Лев Леонидович в един и същи миг излязоха от двата коридора и се оказаха един срещу друг на стълбището.

— Много се радвам, че си се върнал! Просто ни липсваше! — първа го заговори тя.

Лев Леонидович се усмихна и с отпуснатата си, някъде долу ръка я хвана за лакътя, за да продължат заедно.

— Защо си толкова весела? Ще ме зарадваш ли’?

— Няма с какво. Как пътува? Лев Леонидович въздъхна.

— И добре, и не съвсем. Москва ме разстройва.

— Е, ще разкажеш по-подробно.

— Донесох ти плочи. Три.

— Така ли? Какви?

— Ти знаеш по-добре, аз винаги бъркам тези Сен Санс… Сега в ГУМ са открили щанд за дългосвирещи плочи. Показах твоя списък и те ми завиха три. Утре ще ти ги донеса. Слушай, Верче, да отидем днес на делото.

— Какво дело?

— Нищо ли не знаеш? Ще съдят един хирург от трета болница.

— Съдът какъв е?

— Засега другарски. Но следствието е продължило осем месеца.

— И за какво?

Сестра Зоя, предала нощното си дежурство, слизаше по стълбището и поздрави и двамата.

— След операция умряло бебе… Докато съм в московското си настроение, ще отида и непременно ще вдигна шум, защото поживееш ли седмица у дома си, подвиваш опашка. Ще отидем ли?

Но Вера не успя нито да отговори, нито да реши: вече трябваше да влязат в стаята за «петминутките», в която креслата бяха изпоцапани, а масата застлана с яркосиня покривка.

Вера много ценеше отношенията си с Лев. След Людмила Афанасиевна той бе най-близкият й човек тук. Техните отношения бяха от онези, които толкова рядко се случват между неженен мъж и неомъжена жена: Лев нито веднъж не бе я погледнал особено, не бе й намекнал, не бе се пазарил, а още повече тя. Отношенията им бяха безопасно приятелски, без никакво напрежение: и двамата избягваха винаги темата за любовта и женитбата, както и всичко, свързано с тях, сякаш тя въобще не съществуваше. Навярно Лев Леонидович се досещаше, че Вера се нуждае именно от такива отношения. Самият той някога бе женен, после разведен, а по-късно «приятел»; женската част на диспансера (с една дума, целият диспансер!) обичаше да го обсъжда, а сега, изглежда, го подозираха, че има връзка със сестра от операционния му екип. Това го подхвърли една млада лекарка, Анжелина, хирург, но и нея самата я подозираха, че иска да запази Лев за себе си.

Людмила Афанасиевна през цялото време на оперативката чертаеше някакви фигури по листа и дори го бе прокъсала на няколко места. А Вера днес седеше спокойна както никога досега. Чувстваше в себе си странна уравновесеност.

Когато заседанието свърши, тя започна визитация в голямата женска стая. Там имаше много нейни пациентки и Вера Корнилиевна винаги се задържаше дълго при тях. Сядаше на леглото на всяка, преглеждаше я или тихо разговаряше с нея, като не изискваше останалите през това време да мълчат, защото би било неудобно, а и невъзможно жените да бъдат принудени да мълчат. (В женските стаи трябваше да бъде далеч по-тактична и внимателна, отколкото в мъжките. Тук нейният авторитет като лекарка не бе така безусловен. Достатъчно бе да се появи в хубаво настроение или да прекали с бодрите уверения, че всичко ще свърши добре — така както психотерапията изискваше да се държи, и вече усещаше върху себе си красноречив поглед или косвен намек за завист: «На теб какво ти е? Ти си здрава. Не можеш да разбереш.» Ръководейки се от принципите на същата тази психотерапия, тя внушаваше на пациентките си да не се отпускат, а да се грижат за външния си вид и в болницата — да поддържат прическите си, да се гримират леко, но знаеше, че биха я посрещнали на нож, ако и тя самата последваше подобни съвети.)

Затова и днес тя се местеше от едно легло на друго, стараейки се да се държи колкото се може по-непринудено и по навик да не обръща внимание на общите разговори, а да слуша само своята пациентка. Изведнъж отстрани долетя някакъв особено безцеремонен глас:

— Какви болни има тук! Разгонили се, здраве му кажи! Онзи, рошавият дявол, опасаният с колана, всяка нощ, щом Зоя, медсестрата, дежури, така я сграбчва, че сякаш иска да я удуши!

— Какво?… Как?… — попита Хангард. — Повтори още веднъж, моля.

Онази повтори.

(А нали Зоя бе дежурна тази нощ! В нощта, когато светеше зелената скала на приемника…)

— Извинете ме, но ви моля отново да повторите всичко от самото начало и по възможност по-подробно!

Глава 26 Добро начинание

Кога се вълнува хирургът, който не е новак? Става дума не за самата операция, защото тогава се върши всепоглъщаща вниманието работа; известно е какво трябва да се направи и е нужно само старание при изрязването на всичко излишно, за да не се появи след това съжаление за недовършена работа. Е, понякога настъпват внезапни усложнения, бликва кръв и си спомняш, че Резерфорд е умрял при операция на херния. Истинските вълнения на хирурга започват след операцията, когато, кой знае защо, се появява висока температура или коремът си остава все така издут и ти на границата на изпуснатото време трябва без скалпел мислено отново да отвориш оперираното място, да видиш, да разбереш, за да отстраниш евентуалната грешка. Най-безполезно е да оправдаеш следоперационните усложнения с някаква случайна странична причина.

Ето защо Лев Леонидович имаше навика преди петминутките да се отбива при своите оперирани пациенти, за да види как се чувстват.

В навечерието на операционния ден предстоеше дълга обща визитация, но Лев Леонидович не можеше да изтърпи още час и половина, без да знае какво е станало с пациента с оперирания стомах и с Дьомка. Той надзърна при оперирания, който изглеждаше нормално; каза на сестрата какви лекарства да му дава и в какви дози. После влезе в съседната малка стая, в която имаше само двама пациенти, за да види Дьомка.

Другият болен се оправяше — бе започнал да става и излиза, а Дьомка лежеше посивял по гръб, завит с одеялото. Гледаше в тавана тревожно и втренчено, сякаш искаше да види нещо там, но не можеше да го открие.

Лев Леонидович мълчаливо се спря, леко разкрачен, полуобърнат към Дьомка, с провиснали големи ръце, и се загледа изпод вежди, сякаш се двоумеше като боксьор: какво ли ще стане, ако сега удари Дьомка с дясната отдолу по челюстта?

Дьомка се обърна, видя хирурга и се усмихна.

Строгото лице на Лев Леонидович също се озари от усмивка и той намигна с едното си око на Дьомка като на стар приятел, който разбира какво иска да му каже:

— Значи всичко е нормално?

— Какво ти нормално? — Имаше за какво много да се оплаква Дьомка, но като мъж пред мъж реши да си го спести.

— Хапе ли?

— Ъхъ.

— На същото място ли?

— Ъхъ.

— И още дълго време ще бъде така, Дьомка. Едва на следващата година ще отшуми. Но когато не ти дава мира, ти все пак си казвай — не ме боли! И ще ти олеква. Главното е това, че сега вече ти ще живееш, разбра ли? А кракът да върви по дяволите!

Лев Леонидович го каза така, че на Дьомка веднага му олекна! Й действително, по дяволите гнетящата зараза! Без крака е по-леко.

— Е, лежи. Пак ще дойдем при теб!

И излезе вихрено за петминутката вече последен, закъсняващ (Низамутдин не обичаше закъсненията). Престилката му се връзваше на гърба, там полите й никога не стояха добре и през връзките се виждаше сакото. Когато вървеше из клиниката сам, винаги бързаше, а стъпалата на стълбището превземаше по две наведнъж, размахал ръцете си — именно по тези движения болните съдеха, че той не си позволява да загуби дори минутка от времето си.

Петминутката продължи половин час. Низамутдин достойно (за себе си) влезе, достойно (пак за себе си) поздрави и започна с приятен тон (също за себе си) бавно да води заседанието. Той явно се вслушваше в гласа си и очевидно се наблюдаваше отстрани при всяко обръщане и всеки жест, за да се увери още веднъж колко солиден, авторитетен, образован и умен човек е. В родния му аул за него се носеха легенди; бе известен и тук, в града, и дори във вестниците понякога споменаваха името му.

Лев Леонидович седеше на отместения по-назад от другите стол, кръстосал крак върху крак, пъхнал палците си зад колана, стегнал корема му. Бе намръщен, но тъй като той винаги бе такъв в присъствието на началството, главният лекар не приемаше това като специално отношение към себе си от страна на хирурга.

Главният лекар разбираше положението си не като постоянно, неуморно и изнурително, а като достойно за любуване, награди и права. Вярваше, че наистина заради длъжността си е истински главен лекар, че разбира повече от останалите доктори; е, може би не в най-тънките специфични подробности, с помощта на които подчинените му лекуват, но ръководейки ги, той всъщност им помагаше да избягват грешките. Ето защо се налагаше да провежда толкова дълго петминутките, което впрочем очевидно бе приятно задължение и за останалите. И тъй като правата на главен лекар значително превишаваха неговите задължения, той и на работното си място, в диспансера, приемаше със същата лекота на работа администратори, лекари или сестри — именно онези, за чието назначаване му звъняха, за да го помолят, от областното здравеопазване, от градския или от института, където се надяваше в скоро време да защити дисертация; или някъде по време на вечеря или вкъщи, ако човекът бе от същото родословно дърво, от което бе и той. А ако завеждащите отделения му възразяваха, че новоприетият не разбира нищо и не умее, Низамутдин Бахрамович още повече ги изненадваше с думите: «Тогава вие ще го научите! Защо сте тук?»

Облагороден със сивия цвят, който след известно десетилетие от живота равнодушно обкръжава с нимба главите на талантите и тъпаците, на самоотвержените и алчните, на работягите и безделниците; надарен с представителен и спокоен вид, с който природата отбелязва неизпиталите мъките на прекаленото мислене, с онази приятна мургавост, която толкова добре отива на сивото, Низамутдин Бахрамович обясняваше на своите медицински работници кое е лошото в работата им и как по-добре да се борят за скъпоценния човешки живот. И онези, които той все още не бе набелязал за уволнение, и новопостъпилите седяха на казионните дивани с високи облегалки, на креслата и столовете и с видимо внимание слушаха главния лекар.

Къдравият Халмухамедов, когото Лев Леонидович виждаше добре, имаше такъв вид, сякаш бе излязъл от илюстрациите към пътешествията на капитан Кук през джунглата: разпилените, разрошени кичури сякаш бяха «сресани» от клони, лицето му бе с бронзов загар, а радостната му усмивка на дивак разкриваше ослепително белите зъби и липсваше — единственото в цялата му физиономия! — само желязната халка, пробила ноздрата на дивака. Дразнеше, разбира се, не това, че имаше такъв вид, или че бе получил добра диплома от медицинския институт, а това, че той не можеше да направи нито една операция, без да съсипе пациента. Лев Леонидович два пъти го допусна до операционната и се разкая завинаги. Да се изгони, също не бе възможно, защото щеше да бъде прието като лошо отношение към националните кадри. И ето че Халмухамедов пече четвърта година водеше историите на болестите, които не изискваха кой знае какви знания, с важен вид вземаше участие във всички визитации, стоеше в превързочната, дежуреше (тоест спеше) нощно време и дори напоследък получаваше заплата и половина за това, че си отиваше в края на работния ден.

Вътре бяха и две жени с дипломи на хирурзи. Едната бе Пантьохина, изключително пълна, около четиридесетте, винаги много загрижена, че има шест деца от двама мъже, а парите не стигат. Тези грижи можеха да се прочетат по лицето й и в служебните часове, тоест онези, които тя трябваше да прекарва в помещенията на диспансера, за да получи заплата… Другата бе Анжелина, млада, завършила института преди три години, с миниатюрна фигура, доста хубава, която ненавиждаше Лев Леонидович за неговото равнодушно отношение към нея и сега бе главният интригант против него в цялото хирургическо отделение.

И двете не можеха да правят нищо, което надхвърля задачите на амбулаторния прием, никога не им доверяваха скалпела, но също имаше важни причини, поради които главният не би могъл да ги уволни никога.

По такъв начин в отделението се водеха на щат петима хирурзи, а можеха да правят операции само двама.

На оперативката присъстваха и сестрите, някои от които също бяха лика-прилика с част от лекарите, но и те разчитаха на защитата на Низамутдин Бахрамович.

Понякога това толкова много измъчваше Лев Леонидович, че му идваше да захвърли всичко и да се махне! Но къде? Където и да отиде, също ще има главен лекар, може би още по-лош, със свои тъпи представи и свои хора, които нищо не вършат. Съвсем друго би било да попадне в клиника, където всичко е поставено на делови начала: всички, които се числят на ведомост, да работят и да бъдат нужни. Но положението на Лев Леонидович не бе такова, че да му гласуват доверие да стане главен лекар, с изключение може би на най-затънтените лечебни заведения, а той и без това се бе отдалечил доста от Москва.

А и той никога не бе се стремял към ръководен пост, защото знаеше, че кожата на администратора ще му пречи да се разгърне. Пък и не бе забравил онзи период от живота си, когато бе видял свалени или паднали началници и бе оценил повратностите на властта: бе познавал комдиви [54], мечтаещи да станат дневални, а и първия си истински учител — хирурга Коряков, едва бе успял да измъкне от ямата.

Понякога острите ъгли на всекидневието се заглаждаха и тогава на Лев Леонидович му се струваше, че може да се търпи, че не трябва да напуска. Но веднага след това започваше да се опасява, че него самия и Донцова, и Хангард ще ги отстранят, че нещата вървят към такава развръзка, че с всяка изминала година обстановката все повече ще се усложнява. А вече приближаваше четиридесетте и тялото му имаше нужда от известен комфорт и постоянство.

Въобще оставаше в неизвестност по отношение на собствения си живот. Не знаеше дали трябва да направи някакъв героичен скок или да продължи да се носи по течението на навика. Не така и не тук бе започнала сериозната му работа. През една година дори бе на крачка от сталинска премия. И изведнъж целият институт рухна от напрежението и привързаността и тогава се оказа, че не е успял да защити дори кандидатската си дисертация. Отчасти за това бе виновен същият Коряков, който съветваше. «Вие работете! Да напишете, винаги ще успеете!» А кога «ще успеете», не казваше.

Или наистина бе по-добре да изпрати по дяволите всякакво писане?

С лице, което не изразяваше неодобрение на чутото от главния лекар, Лев Леонидович намръщен сякаш слушаше внимателно, още повече че ставаше дума за него — предлагаха му следващия месец да направи първата операция на гръден кош.

Но всичко свършва — свърши и петминутката. Като излизаха бавно един след друг от стаята за заседания, хирурзите се събраха в горния вестибюл. И все така продължавайки да държи палците си пъхнати зад коланчето на халата, Лев Леонидович като мрачен разсеян пълководец поведе след себе си на голяма визитация слабата, с посивели коси Евгения Устиновна, къдравия Халмухамедов, пълната Пантьохина, русата Анжелина и още две сестри.

Имаше визитации, провеждани на бегом, защото предстоеше много работа. И днес трябваше да се бърза, но денят по разписание бе забавен от всеобщ преглед. Не биваше да се пропусне нито едно легло на опериран или на пациент, комуто предстои операция. Цялата група от седем човека бавно влизаше във всяка стая, потопявайки се във въздуха, пропит от тежката миризма на лекарства (стаите много рядко се проветряваха); болните се отдръпваха в тесните пътечки между леглата, за да направят място един на друг, а след това да надникнат зад рамото на съседа си. Лекарският екип, събрал се в кръг около всяко легло, бе длъжен за една, три или пет минути да навлезе в състоянието на поредния болен, както бе влязъл в спарения въздух: в неговите болки, чувства, в неговата анамнеза, в историята на болестта и в хода на лечението, за да решат всичко онова, което теорията и практиката ги съветваше да направят по-нататък.

И ако бяха по-малко; и ако всеки от тях бе най-добрият в специалността си; и ако не се падаха на един лекуващ лекар по тридесет пациенти; и ако не им се налагаше да си блъскат главата какво и как по-удобно да напишат в този своеобразен прокурорски документ — историята на болестта; и ако те не бяха хора, тоест изтъкани от кожа, кости и нерви, същества със собствена памет и намерения, изпитвайки облекчение от осъзнатия факт, че самите те не са подложени на тези болки; тогава, разбира се, не би и могло да се измисли нещо по-добро от подобна визитация.

Но такива условия не съществуваха, а визитацията не можеше да се отмени. И затова Лев Леонидович водеше всички със себе си по навик и примижал с едното око, покорно изслушваше лекуващия лекар за всеки болен (и не наизуст, а от папката му): откъде е, кога е постъпил (за по-старите пациенти отдавна бе известно всичко), по какъв повод е постъпил, какво лечение му е предписано, в какви дози, каква е групата на кръвта му, определен ли е за операция, какво пречи или защо въпросът все още не е решен. Той изслушваше рапортите, често сядаше на леглата на болните, някои молеше да покажат раната си, оглеждаше я, опипваше я, сам загръщаше пациента с одеялото или предлагаше и на другите лекари да опипат подутината.

Истински трудните случаи не можеха да бъдат решени по време на визитацията — за това бе нужно да извикат човека и да се занимават с него отделно; бе невъзможно за това време и да кажат направо как стоят нещата в действителност, и да се разберат един друг; тук дори бе невъзможно да се каже, че състоянието се е влошило, а само: «Процесът се е задълбочил.» Бе прието да се говори с полунамеци, със синоними (дори вторични) или съвсем обратното на това, което бе в действителност. Никой нито веднъж не изрече думата «рак» или «саркома», но вече и полупонятните «канцерогенен», «СК», «СА» също не се произнасяха; вместо тях се изричаха съвсем безобидни думи: «язва», «гастрит», «възпаление», «полипи», а това кой какво бе разбрал, се изясняваше след визитацията. Но все пак, за да се разбират едни друг, разрешаваше се да говорят неща от типа на: «разширена сянка от…», «тимпанит», «не е изключен летален изход» (което означаваше: дано не умре по време на операция). Когато все пак не се намираха изрази, Лев Леонидович казваше:

— Засега оставете историята на болестта.

И преминаваха към следващия пациент.

Колкото по-малко успяваха да разберат за развитието на болестта, за да определят начина на лекуване, толкова повече Лев Леонидович се опитваше да ободри болните; дори в това бе започнал да вижда главната цел на визитацията.

— Status idem — казваха му. (Означаваше: всичко си е както преди.)

— Така ли? — радостно питаше той. И веднага се мъчеше да успокои болната: — Вече сте по-добре, нали?

— Така ли? — удивено възкликваше болната. Самата тя не бе забелязала подобно нещо, но след като лекарите го бяха забелязали, сигурно бе така.

— Ето, виждате ли! Така постепенно ще се оправите.

Друга болна настръхваше.

— Слушайте, защо ме боли толкова силно гръбнакът? Може би и там се е появила подутина?

— Това е вторично отражение.

(Лев Леонидович казваше самата истина: метастазата бе наистина вторично явление.)

Застанали над мъртвешко бледия старец, който едва движеше устните си, му докладваха:

— Болният получава общо укрепващи и притъпяващи болката лекарства.

Тоест: карай, късно е за лечение, не може да му се помогне, просто трябва да се намери начин да се облекчат последните болки.

Тогава, повдигнал дебелите си вежди, сякаш разрешил трудния въпрос, Лев Леонидович казваше:

— Да говорим откровено, татенце! Всичко, което изпитвате, е реакция против предишното лечение. Но не ни карайте да бързаме, лежете си спокойно и ние ще ви излекуваме. Лежете така, сякаш нищо не се е случило, но знайте, че вашият организъм с наша помощ ще успее да се защити.

Обреченият кимваше с глава. Откровеността се бе оказала не толкова убийствена; тя бе родила надеждата!

— В областта под белите дробове има туморно образование от този тип — докладваха на Лев Леонидович и му показваха рентгенова снимка.

Той гледаше черната, прозрачна рентгенова лента, обърнал я към светлината, и одобрително кимаше.

— Много обнадеждаваща снимка! Много! Операция засега не е нужна.

И болната се радваше: значи състоянието й не е просто добро, а много добро.

А рентгеновата снимка бе добра, защото не се налагаше да правят втора; тя безспорно доказваше размерите и границите на злокачествения тумор. И че операцията вече е невъзможна, защото е пропуснат подходящият момент.

Така, в продължение на половин час — толкова, колкото продължаваше визитацията, завеждащият хирургическото отделение говореше съвсем не онова, което мислеше; следеше само тонът му да не изразява чувствата му и заедно с това — съпровождащите го лекуващи лекари да правят правилни отметки в историята на болестта; в онези картонени бланки, изписани с ръкописен почерк, нечетливи, заради които след това при най-малка грешка можеха да ги съдят. Нито веднъж той не обърна рязко главата си, нито веднъж не погледна тревожно и по неговия доброжелателно-скучен вид болните виждаха колко прости всъщност са техните болести, отдавна известни на лекарите.

След половинчасовата актьорска игра, придружена с деловит израз, Лев Леонидович се уморяваше и повдигаше вежди, за да не забележат състоянието му.

Но един старец се оплака, че отдавна не са го преглеждали, и Лев Леонидович, почуквайки по немощната му гръд, го преслуша.

А старецът обяви пред всички:

— Така… А аз сега ще ви разкажа накратко!…

И започна объркано да обяснява как самият той разбира възникването и хода на болестта си. Лев Леонидович внимателно го слушаше, като от време на време кимаше с глава.

— Сега искам да чуя вас! — свърши с изповедта си старецът.

Хирургът се усмихна.

— Какво ми остава да кажа? Нашите интереси съвпадат. Вие искате да бъдете здрав, аз също. Хайде и по-нататък да продължим да действаме заедно.

С узбеките бе далеч по-лесно, защото знаеше няколко техни думи. А жената с очилата, която изглеждаше много интелигентна, той не прегледа пред останалите, защото му бе неловко да я види легнала на леглото. На момчето, до което седеше майка му, сериозно подаде ръка; на другото докосна корема и двамата се разсмяха.

Единствено на учителката, която настояваше пред него да извика за консултация невропатолог, отговори не съвсем вежливо.

Това бе последната стая. Излезе уморен, както след добре направена операция, и обяви:

— Пет минути за по цигара.

С Евгения Устиновна така дълбоко всмукнаха от дима, че сякаш само и това бяха чакали (но на болните строго казваха, че тютюнът им е абсолютно противопоказен, защото е канцерогенен!)

След това всички влязоха в малка стая и се разположиха около масата. И фамилиите, споменавани по време на визитацията, отново преминаваха от уста на уста, но картината на всеобщо подобрение, която можеше да си състави страничен наблюдател, вече изглеждаше съвсем различна. При «status idem» случаят бе иноперабилен и рентгенотерапията имаше симптоматичен характер, тоест имаше за цел да отстрани непосредствените болки, защото нямаше надежда за излекуване. Момчето, на което Лев Леонидович подаде ръка, бе инкурабелен случай с генерализиран процес и само заради настояванията на родителите трябваше да го оставят за още известно време в болницата и да го подлагат на псевдосеанси, защото не пускаха ток в тръбата. За старицата, която бе настояла да прегледат и нея, Лев Леонидович каза:

— Тя е на шестдесет и осем. Ако продължим да я облъчваме, може би ще изкара до седемдесет, а ако я оперираме, дори година няма да изкара. Какво ще кажете, Евгения Устиновна?

Но след като такъв поклонник на скалпела се отказваше от него, Евгения Устиновна не можеше да не се съгласи.

По-точно бе да се каже, че е скептик. Той знаеше, че никакви прибори и апарати няма да ти помогнат да видиш по-добре, отколкото с просто око, и с нищо друго освен със скалпела не може да се отстрани ненужното.

За болния, който не искаше сам да реши дали да го оперират, а молеше да се посъветват с роднините му, Лев Леонидович сега каза:

— Неговите роднини живеят на края на света. Докато се свържем, докато пристигнат, а неизвестно какво ще кажат тогава, той ще умре. Трябва да го убедим да се съгласи да легне на операционната маса, но не утре, разбира се, а последващия път. Рискът е голям. Ще проверим и ще го зашием.

— А ако умре на масата? — важно попита Халмухамедов, сякаш самият той рискуваше.

Лев Леонидович се намръщи.

— Това е още «ако», а без нас сигурно… Имаме не лоши показатели за смъртността и можем да рискуваме.

Всеки път питаше:

— Друго мнение?

Но него го интересуваше само мнението на Евгения Устиновна. И независимо от опита, възрастта и подхода, мненията им почти винаги съвпадаха; това показваше, че на разумните хора им е по-леко да се разбират.

— А на този, жълтокосия — попита Лев Леонидович, — наистина ли с нищо не можем да помогнем, Евгения Устиновна? Непременно ли трябва да режем?

— Непременно — стисна начервените си устни Евгения Устиновна. — А след това ще бъде нужно дълго време да бъде подложен на рентгенотерапия.

— Жалко! — изведнъж въздъхна Лев Леонидович и наведе глава, сякаш за да разгледа ноктите си. — Ръката ми не се вдига, когато трябва да лишаваме от някой орган такива млади хора. Имаш усещането, че действаш против природата.

После вдигна глава.

— Да, другари… А вие разбрахте ли в какво се състои работата с Шулубин?

— Це-ер ректи? — каза Пантьохина.

— Да, но как е открито това? Ето колко струва нашата онкологична пропаганда в онкопунктовете. Много точно го каза Орещенков на конференцията: онзи лекар, който се гнуси да слага пръста си в ануса на болния, не е никакъв лекар! Колко занемарена е работата ни! Шулубин се е мъкнал по разни амбулатории и се е оплаквал от често ходене по нужда, от появилата се кръв в урината, след това от болки, вземали са проби за анализ, а са забравили най-просто — да опипат с пръсти! От дизентерия го лекували, от хемороиди и всичко напразно. И ето че веднъж той прочел в една амбулатория онкологичните стенматериали и като грамотен човек се досетил! И с пръстите си сам опипал и намерил подутината. Нима лекарите не са могли да се досетят половин година!

— Дълбоко ли е?

— Около седем сантиметра, точно след сфинктера. Напълно е било възможно да се запази двигателният мускул и човекът би си останал човек! А сега вече е поразен сфинктерът, ретроградна ампутация… значи ще последва безконтролно отделяне на изпражнения… значи трябва да се изведе анусът встрани… Какъв живот?… А дядката е добър…

Започнаха да правят списък за утрешните операции. Отбелязваха кого от болните трябва да потенцират и с какво; кого да водят в банята и кого не…

— Чали може да не бъде потенциран — каза Лев Леонидович. — Има канцер на стомаха, а е в такова бодро настроение!

(Само ако знаеше, че Чали се готви утре сам да се потенцира с половинката!)

Разпределяха кой на кого да асистира. Отново се получаваше така, че на Лев Леонидович трябваше да асистира Анжелина. Значи утре тя пак щеше да стои срещу него, а отстрани ще снове операционната сестра и вместо самата предварително да се сеща какъв инструмент е нужен, щеше да се сърди на Анжелина, която пък ще се чуди какво общо има с операционната сестра. А онази, нервната, която не бива дори да докоснеш, току-виж вземе нестерилна марля или нещо друго и цялата операция ще отиде по дяволите! Проклети жени! И не знаят простото мъжко правило: там, където си изкарваш хляба, не си…

Несъобразителните родители бяха сложили на дъщеря си името Анжелина, без да имат представа какъв демон ще израсте от нея. Лев Леонидович навъсено поглеждаше нейната наперена, макар и лисича физиономия и му се искаше да произнесе примирено:

«Чуйте, Анжелина, или ако ви харесва, Анжела! Вие не сте лишена от способности. Ако ги бяхте насочили не за да се омъжите, а в хирургията, вече бихте работили добре. Чуйте, не бива да се карате, нали всички стоим около една операционна маса…»

Но тя би разбрала думите му като факт, че се е уморил от компанията й и се е предал.

Искаше му се също подробно да разкаже за вчерашния другарски съд. На Евгения Устиновна бе започнал да разказва по време на пушенето. Но след като помисли, реши, че сега няма дори желание да започне да разказва на колегите си.

Веднага щом свърши петминутката, Лев Леонидович стана, запали цигара и бързо излезе в коридора, за да отиде в кабинета по физиотерапия. Искаше му се да сподели всичко именно с Вера Хангард. Тя беше заедно с Донцова, заети и двете с работа.

— Време е за обедната почивка! — обяви той. — Дайте ми стол.

Седна с желанието приятелски да си поговори, но двете красноречиво мълчаха.

— Защо сте такива неласкави към мен днес?

Донцова се усмихна, като въртеше в ръцете си големите рогови очила.

— Напротив, не знам как да ви харесаме. Мен ще оперирате ли?

— Вас? Никога!

— Защо?

— Защото, ако ви разрежа, ще кажат, че е от завист. Вашето отделение превъзхожда по успехи моето.

— Без шеги, Лев Леонидович, питам сериозно.

Наистина бе трудно човек да си представи Людмила Афанасиевна шегуваща се.

Вера седеше печална, свила рамене, сякаш й бе студено.

— Скоро ще се наложи да прегледаме Людмила Афанасиевна. Оказва се, че отдавна я боли стомах, а тя мълчи. И това се казва онколог!

— И вие, разбира се, сте събрали всички показания в полза на канцера? — Лев Леонидович изви веждите си; и в най-простия разговор този израз изглеждаше като присмех неизвестно по чий адрес.

— Все още не всички — призна си Донцова.

— А какви например?

Тя ги назова.

— Малко е! — определи Лев Леонидович. — Както казва Райкин: мал-ко! Нека Верчето подпише диагнозата, тогава ще разговаряме. Скоро ще получа отделна клиника и тогава ще ви взема Верчето като диагностик. Ще я дадете ли?

— За нищо на света! Вземете си друга!

— Никаква друга! Само Верчето! Защо тогава трябва да ви оперирам?

Той шеговито гледаше и приказваше, допушвайки папиросата, а мислеше напълно сериозно. Както казваше онзи, същият, Коряков: млад ли е, няма опит; стар ли е, няма сили. Но Хангард сега бе (както и той самият) в онази възраст, когато е насъбрал огромен опит, а и силите са още доста. Пред неговите очи тя стана от момиче ординатор такъв диагностик, че той й вярваше не по-малко, отколкото на Донцова. С такъв диагностик хирургът, дори да е скептик, се чувства като в пазвата на Христа. Само че при жените тази възраст минава по-бързо, отколкото при мъжете.

— Носиш закуска от дома, нали? — попита той Вера. — Тъй като, все едно, ще я върнеш, дай аз да я изям!

И действително, макар да бе казано на шега, изведнъж се появиха сандвичи с кашкавал и Лев Леонидович се нахвърли върху тях, молейки и жените:

— Вие също си вземете!… Значи бях вчера на оня «другарски» съд. Трябваше и вие да дойдете, бе поучително! В училището! Бяха се събрали около четиристотин човека… Нали е интересно!… Обстоятелствата са следните: оперирано е дете заради непроходимост на червата, преплитане. Няколко дни детето живее, дори започнало да играе! Факт е… И изведнъж отново сплитане и смърт. Цели осем месеца следствието мъчело нещастния хирург… Можете да си представите как през цялото това време е продължавал да оперира? Този път пристигат от градското здравеопазване, пристига главният хирург на града, а общественият обвинител е от мединститута, чувате ли? И отсича: престъпно нехайно отношение! Извикват родителите за свидетели — представете си какви свидетели! Започват да бълват всякакви глупости! А нашите граждани седят и зяпат: какви гадове са това лекарите! А сред публиката — също лекари. Разбираме цялата глупост и всички чувстваме: това се отнася за нас — днес си ти, утре — аз! А мълчим. Сигурно и аз щях да премълча, ако не бях се върнал току-що от Москва, но след свежия столичен въздух вече гледах по-мащабно — чугунените прегради ми се струваха прогнили дървени стобори. И аз тръгнах да се изкажа.

— А там позволяват ли?

— Да, нещо от типа на разискванията. Казвам им: как не ви е срам да устройвате целия този спектакъл? Говоря направо, дърпат ме: ще ви отнемем думата! А аз продължавам: уверени ли сте, че и съдебна грешка не може да стане? Този случай е обект на научно, а не на съдебно разследване! Би трябвало да се съберат само лекари, за да се направи квалифициран научен разбор. Ние, хирурзите, всеки вторник и петък рискуваме, защото всяка операция е преминаване през минно поле! И нашата работа е изградена изцяло върху доверието! Затова майката трябва да ни поверява детето си, а не да влиза в ролята на свидетел в съда!

Лев Леонидович се развълнува, гласът му се разтрепери. Бе забравил наченатия сандвич като разкъса полупразния пакет, извади папироса и запали.

— И това е руски хирург! А ако бе немец или, да кажем, жид [55] — да го обесим ли? Аплодираха ме! Но как може да се мълчи? Ако вече клупът е стегнал шията, трябва да се махне! Какво има да се чака?!

Вера потресена клатеше глава. По напрегнатия й поглед личеше, че тя разбира отлично Лев Леонидович, заради което той обичаше да й разказва всичко. А Людмила Афанасиевна недоумяваше.

— А аз не съм съгласна! А как трябва с нас, лекарите, да се разговаря? Там зашили нечий корем, забравили марля вътре, някъде налели физиологичен разтвор вместо новокаин, на друго място, гипсирайки, умъртвили крак, тук сбъркали дозата десетократно, прелели кръв от друга група! Допускаме изгаряния! Как да разговарят с нас? Трябва да ни дърпат ушите като на децата!

— Вие ме убивате, Людмила Афанасиевна! Как можете да го говорите, вие?! Тук въпросът излиза извън рамките на медицината! Тук се разгаря борба за характера на цялото общество!

— Трябва, разбира се, да се повиши отговорността на лекарите — опитваше се да ги помири Хангард, хващайки ръцете на двамата, — но първо трябва да се намали техният норматив два, дори три пъти! Девет болни за час по време на амбулаторния прием — нима това може да се побере в главата? Трябва да се даде възможност спокойно да се разговаря с болните, спокойно да се обмисля всичко. Ако е операционен ден, тогава хирургът да прави една, а не три операции!

Людмила Афанасиевна и Лев Леонидович спореха още известно време, но все пак Вера успя да ги успокои и попита:

— И как свърши всичко?

Лев Леонидович накрая се усмихна.

— Не се дадохме! Онези се задоволиха само да направят забележка, че историята на болестта е водена неправилно. Но почакайте, това още не е всичко! След произнасянето на присъдата представителят на градския отдел по здравеопазването излиза: лошо възпитаваме лекарите, лошо възпитаваме болните, профсъюзните събрания са малко. А накрая взема думата представителят на градското здравеопазване! И какво е разбрал от цялата тази история? Да се съдят лекарите, казва, е добро начинание, другари, добро начинание!…

Глава 27 На кого какво му е интересно

Бе обикновен делничен ден и визитация, която не се различаваше от останалите. Вера Корнилиевна тръгна да обходи своите болни. Във вестибюла на горния етаж към нея се присъедини сестрата.

Беше Зоя.

Те се спряха при Сибгатов, но тъй като всичко, свързано с него, решаваше Людмила Афанасиевна, останаха за малко и влязоха в стаята.

Двете имаха еднакъв ръст, но тъй като Зоя бе по-набита, изглеждаше по-едра от Вера Корнилиевна. Човек можеше да си представи, че след две години, когато самата бъде лекар, Зоя щеше да има по-внушителна осанка.

Започнаха визитацията от другата редица и през цялото време Олег виждаше само гърбовете им; пред погледа му се мяркаха също черните коси на Вера Корнилиевна и златистите къдрици на Зоя.

Но той дори тези къдрици вече две нощи не бе докосвал. Не бе му казвала, но Олег изведнъж откри, че цялата й неотстъпчивост, толкова досадна и обиждаща го, съвсем не е кокетство, а страх да престъпи чертата от обикновеното към завинаги. Той нали е завинаги. С такъв каква игра може да има?

Именно на границата на този въпрос Олег се връщаше към действителността: такъв съм.

Днес болните от цялата тази редица трябваше да бъдат облъчвани. Затова двете бавно и подробно преглеждаха и разпитваха болните. Вера Корнилиевна сядаше при всеки.

На Ахмаджан, след като прегледа кожата му, цифрите в историята на болестта и последния анализ от кръвта, каза:

— Скоро ще свършим с лекуването! Ще си отидеш у дома!

Ахмаджан се усмихна.

— Къде живееш?

— В Карабаир.

— Ще си отидеш.

— Оздравял? — сияеше Ахмаджан.

— Оздравял.

— Напълно?

— Засега напълно.

— Значи повече няма да идвам?

— Ще дойдеш след половин година.

— Защо след като съм напълно?

— Да те видим.

Така и премина цялата редица легла, без нито веднъж да се обърне към Олег. И само веднъж към него погледна Зоя.

Погледна го с особена лекота, усвоена от нея от известно време. И на визитации винаги намираше такъв миг, когато само той виждаше очите й, за да му изпрати като сигнали по морзовата азбука кратките весели пламъчета на своите пламъчета-тире и пламъчета-точка.

Но именно по тази лекота веднъж Олег разбра, че това не е търкулнало се по-нататък колело, а знак, че е прекалено трудно да се мине в територията на невъзможното.

Наистина свободният човек не може да изостави квартирата си в Ленинград, но нали и тук е същото? Разбира се, щастието е в това с кого си, а не къде, но все пак в големия град…

Вера Корнилиевна дълго се задържа при Вадим. Прегледа крака му и опипа слабината, после корема и през цялото време питаше как се чувства; дори зададе съвсем нов за Вадим въпрос: как се чувства след ядене.

Вадим съсредоточено и тихо отговаряше. Когато започнаха неочакваните опипвания в дясната слабина и въпроса за храната, той попита:

— Черният дроб ли ви интересува?

Беше си спомнил, че преди заминаването майка му сякаш случайно го бе попипала по същото място.

— Всичко трябва да зная — поклати глава Вера Корнилиевна. — Болните станаха толкова грамотни, че спокойно могат да облекат бели престилки.

Положил върху възглавницата главата си с катраненочерни коси и прежълтяло мургаво лице, Вадим погледна към лекарката строго като Светия Отец от иконата.

— Но аз разбирам — каза тихо той. — Четох за какво става дума.

Каза го без никакви претенции, очаквайки като нещо съвсем естествено Хангард да се съгласи с него или веднага да започне да му обяснява, но тя се смути, не можа да намери нужните думи и седнала на леглото му, изглеждаше като виновна. Той бе хубав, млад и навярно много способен — напомняше й за друг млад човек от познато семейство, който дълго умираше с ясното съзнание какво го очаква и никакви лекари не можеха да му помогнат; именно заради него Вера, тогава осмокласничка, реши да не става, както бе замислила, инженер, а да се посвети на медицината.

Но ето че и тя не можеше да помогне.

В бурканчето на прозореца до Вадим имаше сиво-черна отвара от брезовата гъба, която другите болни гледаха със завист.

— Пиете ли от нея?

— Пия.

Самата Хангард не вярваше в тази гъба, защото никога преди това не бе чувала за нея, никой не бе говорил, но във всеки случай бе безвредна, за разлика от исъккулския корен. А ако болният вярваше, значи именно затова бе и полезна.

— Какво става с радиоактивното злато? — попита тя.

— Все така обещават. Може би в близките дни ще дадат — тихо отговори той. — Но не на ръка, а по служебен ред. Кажете — Вадим изпитателно я погледна, — след… две седмици… ако пристигне, метастазите вече ще стигнат до черния дроб, нали?

— Разбира се, че не! — много уверено излъга Хангард и, изглежда, успя да го убеди. — Ако искате да знаете, това се измерва с месеци.

(Но защо тогава тя опипваше точно там, където се намира черният дроб? Защо попита как понася храната?…)

Вадим бе склонен да й повярва.

По-леко ще бъде, ако повярва…

През времето, което Хангард прекара, седнала на леглото на Вадим, Зоя, от нямане какво да прави, обърна глава и погледна книжката на Олег на прозореца, после и самия него, като се опита да му подскаже какво го пита. Погледът й изглеждаше доста красноречив, но Олег гледаше без никакво участие. А и защо бе нужна такава игра с очи? Смяташе себе си за прекалено стар за подобни неща.

Беше се приготвил за прегледа; бе свалил горната част на пижамата си, а бе готов да свали и ризата си.

Но Вера Корнилиевна, след като свърши със Зацирко, изтрила ръцете си о кърпата, обърнала се с лице към другата редица, не само че не се усмихна на Костоглотов и не го покани за подробен разговор, но и го погледна съвсем бегло — толкова, колкото трябваше, за да отбележи, че сега разговорът ще се завърти около него. Обаче Костоглотов веднага забеляза, че погледът на Вера Корнилиевна е съвсем отчужден. Особената светлина и радостното сияние, които очите й излъчваха в деня на преливането на кръв, и дори предишното ласкаво предразположение, а и внимателното съчувствие бяха се изпарили яко дим; погледът й изглеждаше отсъстващ.

— Костоглотов — започна Хангард, обърната по-скоро към Русанов. — Лечението си остава същото. Най-странното е — погледна странно към Зоя, — че реакцията от хормонотерапията е съвсем слаба.

Зоя повдигна рамене.

— Може би това се дължи на особеността на организма?

Тя си помисли, че от нея, студентката от предпоследния курс, доктор Хангард търси съвет.

Но без да обърне внимание на нейните думи, Хангард я попита явно не с цел да се консултира:

— Инжекциите правят ли се редовно и в определеното време?

Съобразителната Зоя отметна леко назад глава и с широко отворени очи — жълто-кафяви, изпъкнали, учудени, погледна почти в упор лекарката.

— А какво ви кара да се съмнявате?… Винаги… всички процедури, които се полагат… Винаги! — Изглеждаше съвсем оскърбена. — Във всеки случай по време на моето дежурство…

Разбира се, че за другите дежурства не биха я питали. А «във всеки случай» произнесе на един дъх и именно това, кой знае защо, убеди Хангард, че Зоя лъже. Все някой трябваше да пропуска да слага инжекции, след като те не действаха в пълната си сила! Изключено бе този някой да е Мария. Същото се отнасяше и за Олимпиада Василиевна. А по време на нощните си дежурства Зоя, както изглежда…

Но по смелия, готов за отбрана поглед на Зоя Вера Корнилиевна видя, че да се докаже това, не е толкова лесно, че Зоя вече е решила: не може да се докаже и толкова! И погледът й бе толкова настойчиво безцеремонен, че Вера Корнилиевна не издържа на неговата наглост и наведе очи.

Винаги, когато мислеше за даден човек нещо неприятно, го правеше.

Виновно наведе очи, а Зоя, почувствала се победителка, продължаваше да я оглежда с оскърбителен поглед.

Зоя победи, но веднага разбра, че не трябва да рискува; че ако Донцова се нахвърли да я разпитва, някой от болните, например Русанов, ще потвърди, че тя не е правила никакви инжекции на Костоглотов, а по този начин може да загуби мястото си в клиниката, което несъмнено ще се отрази и на положението й в института.

Да рискува, но в името на какво? Колелото на играта няма накъде повече да се завърти. И с поглед, който разтрогваше договора с Олег да не му прави инжекции, тя погледна в очите Костоглотов.

На Олег му стана ясно, че Вега не иска дори да го погледне, но не можеше да разбере защо и така внезапно. Струваше му се, че нищо особено не се е случило. Наистина вчера, във вестибюла, тя се направи, че не го вижда, но той го отдаде на случайността.

Съвсем бе забравил за капризността на женските характери! Появи се лек ветрец — и край! Само между мъжете може да съществуват нормални, неподдаващи се на настроения отношения.

Ето че и Зоя, красноречиво повдигнала вежди, вече го упрекваше. Изплаши се. А ако започне да му слага и инжекции, каква тайна би могло да има между тях?

Но какво иска Хангард? Да му правят инжекции? Защо всички се примиряват? Не е ли прекалено голяма цената за нейното благоразположение?… Да върви по… нататък!

А Вера Корнилиевна през това време загрижено разговаряше с Русанов. Това още повече се набиваше в очи, след като тя така безразлично се държеше с Олег.

— Вие вече свикнахте с инжекциите. Понасяте ги добре и навярно не искате да ги прекъсваме — шегуваше се тя.

(Какво угодничене!)

Докато чакаше лекарката, Русанов чу и видя как Хангард и Зоя си размениха любезности, а именно той знаеше, че девойчето лъже заради своя пес, че са се договорили с Хищника. Ако работата се отнасяше само до Хищника, Павел Николаевич навярно би прошепнал на лекарите; не открито, разбира се, по време на визитация, а в кабинета им. Но странно — не искаше да разваля отношенията си със Зоя, защото за тези месеци, които прекара в отделението, успя да разбере, че дори и най-обикновената сестра е в състояние да си отмъсти по някакъв начин. Тук, в болницата, съществуваше друга система на подчинение и затова, докато лежеше в отделението, не следваше да се заяжда дори и със сестрите заради нещо, което не го засяга.

А ако Хищника поради глупостта си се отказва от инжекции, нека отговаря за последствията. Щом иска, да умре.

За себе си Русанов вече знаеше твърдо, че няма да умре. Подутината бързо спадаше и той с удоволствие всеки ден очакваше визитацията, за да чуе от лекарите потвърждение за това. Вера Корнилиевна потвърди и днес, че подутината продължава да спада, че лечението върви добре, а с течение на времето ще изчезнат и слабостта, и главоболието; имаше намерение да му прелеят и кръв.

Сега на Павел Николаевич му бе скъпо свидетелството на онези болни, които познаваха размера на подутината му още от първия ден. Като се изключи Хищника, в стаята такъв бе Ахмаджан и върналият се наскоро от хирургическото отделение Федерау. Всичко вървеше добре и неговата превръзка с всеки изминал ден ставаше все по-тънка, за разлика от тази на Подуев. Федерау зае леглото на Чали и така се оказа втори съсед на Павел Николаевич.

Сам по себе си този факт, разбира се, бе унижение и издевателство на съдбата: Русанов да лежи между двама заточени. Ако това бе се случило, преди Павел Николаевич да постъпи в болницата, той би отишъл където трябва и би поставил въпроса принципно: може ли по такъв начин да се смесват ръководните кадри с тъмните, социално вредни елементи. Но за времето, през което лежеше като прикован от подутината, Павел Николаевич сякаш стана по-добър и сякаш вече гледаше на нещата с други очи. На Хищника просто можеше да обърне гръб, а и онзи сега не шумеше както преди — през цялото време лежеше в причудливата си поза. А Федерау, ако човек се отнесе снизходително към него, бе съсед, който можеше да се изтърпи. Преди всичко новият съсед на Русанов се изненада колко много е спаднала подутината на Павел Николаевич (до една трета от предишната големина), по чиято молба Федерау често оглеждаше и отново констатираше този факт. Той бе търпелив човек и винаги бе готов, без да възразява, да изслушва Павел Николаевич. За работата си по понятни причини Русанов не можеше да се разпростира, но защо да не му разкажеше подробно за жилището си, което той безкрайно обичаше и където в скоро време щеше да се върне? То не представляваше никаква тайна и на Федерау, разбира се, бе приятно да слуша колко добре могат да живеят хората (както някога всички ще живеят). За човек, прекрачил четиридесетте, най-добре можеше да се съди докъде е стигнал по жилището му. И Павел Николаевич разказваше как е разположена и мебелирана първата стая, служеща му за кабинет, втората и третата, какъв е балконът. Русанов имаше ясна памет и добре помнеше всички подробности, отнасящи се дори до даден шкаф или диван — къде, кога и с каква цел е купен, какви са достойнствата му. Най-подробно разказваше на съседа си за банята, с какви плочки е застлан подът и с какви са облицовани стените, за керамичните первази, за поставката за сапуните, за ваната с приспособление, позволяващо главата да лежи удобно, за горещия кран, за превключвателя на душа, за закачалките за кърпи. Всичко това не бяха просто някакви дреболии; в това се състоеше битът, битието, а то, както е известно, определя съзнанието; а когато битът е приятен, тогава и съзнанието ще бъде правилно. Както е казал Горки: здрав дух в здраво тяло.

И русият Федерау слушаше с отворена уста мълчаливо и кимаше с глава, доколкото му позволяваше бинтованата шия.

Макар и немец, макар и заточен, с този тих човек бе напълно възможно да се съжителства, а формално бе дори и комунист. С обичайната си прямота Павел Николаевич така му и каза:

— Това, че са ви заточили, Федерау, е било просто държавна необходимост. Разбирате ли?

— Разбирам, разбирам…

— По друг начин не е могло да се постъпи.

— Да, да…

— Всички мероприятия трябва да бъдат изтълкувани правилно, в това число и заточението. Все пак трябва да оцените факта, че са ви оставили в партията.

— И още как! Разбира се…

— А и по-рано не сте заемали партийни постове?

— Не.

— През цялото време сте били обикновен работник?

— През цялото време бях механик.

— А също някога бях обикновен работник, а вижте сега къде съм!

Разговаряха подробно и за децата. Оказа се, че дъщерята на Федерау, Хенриета, вече е второкурсничка в областния учителски институт.

— Помислете си! — възкликна трогнатият Павел Николаевич. — Това трябва да се цени — вие сте заточен, без права, а тя завършва институт! Кой би могъл да мечтае за това в царска Русия! Никакви препятствия, никакви ограничения!

За първи път Хенрих Якобович възрази:

— Едва от тази година отпаднаха ограниченията. А иначе трябваше разрешение от комендатурата. От институтите връщаха документите за постъпване: с една дума, не е издържала конкурса. А после иди проверявай…

— Но все пак дъщеря ви е вече във втори курс!

— Тя играе добре баскетбол. Затова я приеха.

— Както и да е, Федерау, трябва да бъдете справедлив. А от тази година — никакви ограничения.

В края на краищата, тъй като Федерау работеше в селското стопанство, а Русанов бе кадър, занимаващ се с въпросите на промишлеността, бе естествено Павел Николаевич да поеме шефство над него.

— Сега, след решенията на януарския пленум, работите ви ще потръгнат по-добре — доброжелателно му обясни Павел Николаевич.

— Разбира се.

— Защото създаването на инструкторски звена по МТС е решаващо за изпълнението на поставените задачи. То ще помогне.

— Да.

Но простото «да» бе недостатъчно, за да се разбере, и Павел Николаевич подробно се зае да обяснява на сговорчивия си съсед защо именно след създаването на инструкторски звена МТС ще се превърнат в крепости. Обсъди с Федерау и апела на ЦК на ВЛКСМ за масовото отглеждане на царевица и как през тази година младежта, присъединила се към усилията на селяните, решително ще промени цялата картина на селското стопанство. А във вчерашния вестник прочетоха за изменението на самата практика на планиране на селското стопанство — тема за дълги разговори!

В общи линии Федерау се оказа положителен човек и Павел Николаевич понякога четеше на глас от вестника такива неща, в същността на които извън болницата едва ли би вникнал: заявлението защо е невъзможно да се сключи договор с Австрия без договор с Германия; речта на Ракоши в Будапеща; изострянето на борбата против парижките съглашения; и колко либерално съдят в Западна Германия онези, които са били причастни към концентрационните лагери. Понякога Русанов черпеше Федерау с излишъка от продуктите си или му отстъпваше част от болничния си обяд.

Но колкото и тихо да беседваха, все пак ги смущаваше подозрението, че думите им достигат до ушите на Шулубин — тази кукумявка, неподвижно и мълчаливо намираща се през едно легло от техните. От мига, когато този човек се появи в стаята, никога не трябваше да се забравя, че го има, че гледа с тежкия си опулен поглед и очевидно всичко чува и когато дори само мига, може би не одобрява чутото. Неговото присъствие постоянно тегнеше над Павел Николаевич, който се опитваше да завърже разговор с кукумявката, за да разбере що за душа има или поне да чуе от какво е болен, но Шулубин изричаше няколко мрачни думи, а за своята подутина не споделяше нищо.

Дори когато седеше, изглеждаше в някакво напрегнато състояние, сякаш продължаваше невидима за другите своя работа. Понякога се уморяваше да седи и ставаше, но тъй като дори ходенето му причиняваше болка, куцаше и затова, направил само няколко крачки, спираше и стоеше така по половин, а понякога и по цял час; това също бе необичайно и угнетяващо. Тъй като не можеше да стои до своето легло, защото пречеше да се отваря вратата, и пътечката между леглата не бе най-удобното място, той стоеше между прозореца до Костоглотов и прозореца до Зацирко; там и оставаше като враждебно настроен часови, отговарящ за всичко, което Павел Николаевич прави.

И днес след визитацията стоеше там, където се пресичаха погледите на Олег и Вадим.

Леглата на Олег и Вадим се намираха едно срещу друго и те двамата често разменяха погледи, но им бе трудно да разговарят помежду си — първо, защото не се чувстваха добре и не им бе до излишни разговори, и, второ, защото Вадим отдавна бе заявил:

— Другари, за да се нагрее една чаша с вода с говорене, трябва да се говори тихо две хиляди години, а високо — седемдесет и пет. И то при положение, че топлината няма да излиза от чашата. Направете си сами сметката каква е ползата от брътвежите.

А и трябваше да се има предвид, че всеки от двамата бе казал нещо досадно на другия, макар и може би не нарочно. Вадим бе казал на Олег: «Трябваше да се бориш! Не разбирам защо вие там не сте се борили». (Той бе прав. Но Олег още не смееше да разкаже, че все пак се бяха опитвали да се борят.) Олег пък каза на Вадим: «И за кого пазят това злато? Баща ти е отдал живота си за родината, а на теб защо не ти дават?»

И това също бе правилно. Вадим често си мислеше и си задаваше същия въпрос. Но да го чуе от друг, му бе обидно. Само преди месец приемаше главоболията на майка си за излишни, а позоваването на името на баща си за неловко. Но сега, когато се бе озовал с единия крак в безжалостен капан, той се мяташе; очаквайки радостна телеграма от майка си, мечтаеше: дано да успее! Да се спаси, като използва името на баща си, не изглеждаше справедливо — трикратно по-справедливо бе да се спаси в името на собствения си талант, за който обаче не знаеха отговарящите за разпределението на златото. Да носиш в себе си талант, още неполучил лаври, е мъка и дълг, но да умреш с него, без да е оценен, е много по-трагично за надарения, отколкото за простия, обикновения човек, отколкото за всеки друг човек тук, в тази болнична стая.

И самотата на Вадим се бе заселила в душата му не защото до него не са майка му или Галя и никой не го навестява, а защото нито окръжаващите го, нито лекарите знаеха колко важно е да оживее за разлика от всички останали!

Мяташе се между надеждата и отчаянието и вече не можеше да вникне в смисъла на онова, което четеше. Прелистваше страниците, но бързо се стряскаше, разбрал, че до съзнанието му не достига нищо от прочетеното, че вече не може да разшифрова чуждите мисли, скачайки по тях като козел по скалите. Тогава разсеяно гледаше редовете и отстрани човек би си помислил, че чете, но в действителност не бе така.

Кракът му се намираше в капана, а целият му живот зависеше от това дали ще успее да го освободи.

Вадим продължаваше да седи, а до него стоеше Шулубин, както винаги сам с болката си. Костоглотов мълчаливо лежеше в познатата поза.

Така те, като трите чапли от приказката, можеха дълго да мълчат.

И странно бе, че именно Шулубин, най-упоритият мълчаливец, изведнъж попита Вадим:

— А вие уверен ли сте, че не се уморявате? Че всичко това ви е нужно? Именно това?

Вадим вдигна глава. Огледа стареца така, сякаш не чувстваше, че той е задал толкова дълъг въпрос, а може би бе учуден и от самия въпрос.

Но нищо не говореше, че някой друг го е задал. Старецът разглеждаше Вадим с явно любопитство.

Вадим знаеше как да отговори, но кой знае защо, не изпитваше у себе си привичната готовност. Направи го машинално, тихо, но смислено.

— Това е интересно. Не знам нищо по-интересно на света.

Колкото и вътрешно да се мяташе, колкото и да го болеше кракът, колкото и да бяха го омаломощили тези осем месеца, Вадим винаги усещаше удоволствие да се държи така, сякаш никаква мъка не бе надвиснала над когото и да било, сякаш се намира в санаториум, а не в раково отделение.

Шулубин бе забил погледа си в пода. След това, без да промени неподвижността на тялото си, направи странно движение с шията си, сякаш искаше да освободи главата си, а не можеше. После каза: — Това не е аргумент. Какво значи «интересно»? Търговията също е интересна. Да правиш пари, да ги броиш, да натрупваш имущество, да строиш, да се обзавеждаш е също интересно. При подобно обяснение науката не може да се извиси над дългия ред от егоистични и съвършено безнравствени занимания.

Странна гледна точка. Вадим повдигна рамене.

— Но ако това действително е интересно? И няма нищо по-интересно?

Шулубин опъна пръстите на едната си ръка и те сами изпукаха.

— С такава постановка вие никога няма да създадете нищо нравствено.

Това вече бе напълно чудаческо възражение.

— А науката не е длъжна да създава нравствени ценности — обясни Вадим. — Тя създава материални ценности. А вие кои наричате нравствени?

Шулубин мигна няколко пъти и отговори:

— Тези, които са насочени към осветяването на човешките души.

— Но и науката ги осветява — усмихна се Вадим.

— Не и душите! — вдигна пръст Шулубин. — След като казвате «интересно»… На вас никога ли не ви се е налагало да влезете за пет минути в колхозен пилчарник?

— Не.

— Представете си: дълга ниска барака. Тъмна, защото прозорчетата са като процепи, с мрежа, за да не излетят кокошките. На една работеща там се падат по две хиляди и петстотин пилета, които през цялото време ровят в земята, и във въздуха се вдига такъв прах, че за да влезе, на човек му е нужен противогаз. А същата жена през цялото време запарва в открит котел рибни смески — страшна воня! Няма кой да я смени. Работният ден през лятото е от три сутринта, та чак до вечерта. На тридесет години жената изглежда така, сякаш е на петдесет. Как мислите, на нея интересно ли й е?

Вадим се учуди.

— А защо аз трябва да си задавам този въпрос?

Шулубин отново вдигна пръста си.

— Ето така разсъждава и търговецът.

— Тя страда именно от недоразвитата наука — намери силен довод Вадим. — Когато науката се развие, всички пилчарници ще бъдат както трябва.

— А дотогава — Шулубин затвори едното си око — вие не бихте ли искали да отидете да поработите в пилчарник?

— На тях не им е интересно! — долетя грубият глас на Костоглотов.

Такава самоувереност в разсъжденията на Шулубин за селското стопанство Русанов бе забелязал и преди този разговор. Павел Николаевич бе разяснявал нещо по повод на житните култури, а Шулубин бе се намесил, за да го поправи. Сега Русанов не пропусна случая да го жегне.

— Вие да не би да сте завършили Тимирязевската академия?

— Да! — потвърди онзи.

И изведнъж настръхна, прегърби се и с неловки птичи движения закуца към леглото си.

— Тогава защо работите като библиотекар? — възтържествува Русанов.

Но онзи замълча като пън.

Павел Николаевич не уважаваше такива хора, които в живота си не се издигат, а падат все по-ниско.

Глава 28 Никакъв късмет

Още когато видя за първи път Лев Леонидович, Костоглотов го определи като делови мъж. От нямане какво да прави Олег следеше всяка негова дума и жест по време на визитациите. Всичко предразполагаше към него: и тази шапка, сложена просто защото така изисква правилникът; и прекалено дългите ръце, понякога пъхнати зад коланчето на престилката; и свитите ъгълчета на устните, сякаш се готвеше всеки момент да свирне; и този независимо от състоянието му постоянен маниер да разговаря, като се шегува с болните. Именно затова на Костоглотов му се искаше да побъбри с Лев Леонидович и да му зададе няколко въпроса, на които никой от тукашните лекари не искаше или не можеше да отговори.

Но нямаше кога да ги зададе: по време на визитациите Лев Леонидович не забелязваше никого освен оперираните и онези, на които предстоеше операция; покрай облъчваните минаваше така, сякаш не съществуваха. В коридорите или по стълбището отговаряше съвсем кратко на поздравилите го, но лицето му винаги бе загрижено и той все бързаше.

А веднъж за някакъв болен, който от начало нещо отричал, а после си признал, Лев Леонидович се разсмя и каза: «Все пак се пречупи!»; с това засегна много Олег, защото тази дума именно в такъв смисъл знаеше и можеше да употреби не всеки човек.

В последно време Костоглотов малко ходеше из клиниката и все по-рядко му се удаваше да засече главния хирург. Но веднъж видя, че Лев Леонидович отключи стаичката, която се намираше в съседство с операционната, и влезе. Костоглотов бе убеден, че вътре хирургът е сам, и след като почука по замазаното с бяла боя стъкло на вратата, я отвори.

Лев Леонидович вече бе успял да седне на табуретката до единствената масичка. В цялата му напрегната поза, макар да пишеше нещо, се долавяше, че е влязъл за малко.

— Да? — Той вдигна главата си. Не изглеждаше учуден, но бе ясно, че продължава да обмисля какво да напише по-нататък.

Винаги никой няма време! Цяла съдба трябва да разрешат само за една минута.

— Извинете, Лев Леонидович. — Костоглотов се стараеше тонът му по възможност да изглежда по-вежлив. — Зная, че нямате време… Но друг освен вас… Ще ми отделите ли две минутки?

Хирургът кимна. Продължаваше да мисли върху написаното.

— Назначиха ми курс по хормонотерапия по повод… Инжектиране на синестрол мускулно в доза… — Костоглотов изпитваше гордост, че умее да разговаря с лекарите на техния език, убеден, че и с него ще говорят откровено. — Интересува ме дали действието на хормонотерапията ще доведе до странични последствия или не.

По-нататък не от него зависеха секундите и Костоглотов зачака мълчаливо, като гледаше отгоре седящия.

Лев Леонидович се намръщи.

— Не, не би трябвало — отговори той, но думите му не прозвучаха убедително.

— А аз, кой знае защо, мисля, че да — Костоглотов го каза с такъв тон, сякаш му се искаше да бъде така или сякаш и на Лев Леонидович вече много-много не вярваше.

— Не би трябвало — повтори хирургът отново не толкова категорично, може би защото това не бе от неговата област или защото просто не бе успял да се откъсне от мислите си.

— За мен е много важно да знам. — Костоглотов гледаше и говореше така, сякаш заплашваше някого. — Да знам дали след този курс съвсем ще загубя възможност… относно жените… Или само за определен период? Ще изчезнат ли от тялото ми тези инжектирани хормони, или завинаги ще останат там?… Или може би след определен срок хормонотерапията може да бъде отстранена с помощта на други инжекции?

— Не, това не ви съветвам. Не трябва! — Лев Леонидович разглеждаше белега на този чернокос мъж. Представяше си как е изглеждал току-що разрязан и какво би направил, за да го зашие най-добре. — А за какво ви е да знаете? Не разбирам.

— Как не разбирате? — Костоглотов се чудеше какво има за неразбиране. Или просто верен на принципите на лекарското съсловие, и този много видял и знаещ човек също иска да го призове да се смири. — Не разбирате ли?

Двете минути вече бяха свършили, но Лев Леонидович без никакво високомерие — черта, която Костоглотов веднага бе забелязал у него, внезапно му каза като на стар приятел:

— Чуйте, нима целият смисъл на живота е в жените?… Всичко това ужасно пречи… Само пречи да се изпълни нещо сериозно.

Каза го напълно искрено, дори уморено. Спомни си, че в най-важната минута на живота не му стигна воля може би именно заради тази отвличаща го да губи напразно време сила.

Но Костоглотов не можеше да го разбере! Олег не можеше да си представи, че трябва да приеме това положение. Поклащаше главата си и гледаше изумен.

— А в моя живот не остана по-сериозно нещо.

Не, не бе запланиран този разговор в дневния ред на онкологичната клиника! Не се полагаше на болния консултация-размисъл върху смисъла на живота, още повече от лекар от друго отделение!

Отвори и веднага влезе, без да пита, онази ниска, слаба жена, също хирург, обула обувки с висок ток, с грациозна походка. Тя се приближи до Лев Леонидович, постави пред него амбулаторен картон, облегна се на масата и без да се обърне по име, направо заяви:

— Вижте, левкоцитите на Овдиенко са десет хиляди.

Разпилените й коси почти докосваха лицето на Лев Леонидович.

— И какво от това? — сви рамене той. — Това не говори за добра левкоцитоза. Просто има възпалителен процес и трябва да се отстрани с помощта на рентгенотерапията.

Тя продължи да говори. Листът, върху който Лев Леонидович бе започнал да пише, стоеше самотен встрани, а той въртеше в ръката си бездействащата писалка.

Очевидно Олег трябваше да излезе точно на най-интересното място от разговора, който толкова дълго бе чакал.

Анжелина се обърна, учудена защо Костоглотов е тук. Лев Леонидович също го погледна с шеговит блясък в очите. Имаше нещо в този поглед, което не можеше да се определи, но което накара Костоглотов да продължи:

— Лев Леонидович, исках още да ви попитам дали сте чували за брезовата гъба, за прахана?

— Да — отговори охотно лекарят.

— И какво мислите?

— Допускам, че някои видове буци са чувствителни към нея. Стомашните например. В Москва сега всички са превъртели на тази тема. Казват, че в радиус от двеста километра са обрали всички гъби.

Анжелина се отмести от масата, взе картона и с израз на презрение, със същата полюляваща се (приятно!) походка си отиде.

Отиде си, но разговорът вече бе прекъснат, а да се върне отново към въпроса какво внасят в живота ни жените, бе неуместно.

Обаче веселите пламъчета в очите на Лев Леонидович и начинът му на държане накараха Костоглотов да зададе и третия, приготвен предварително въпрос, също много важен:

— Лев Леонидович, простете моята нескромност, но ако греша, ще забравим моя въпрос. Вие — той също сниши глас и притвори едното си око — били ли сте или не там… където пеят и танцуват?…

Лев Леонидович се оживи:

— Бях.

— Така ли! — зарадва се Костоглотов. Най-после бяха равни! — И по кой член?

— По никакъв. Бях волнонаемен.

— Ах… — разочарова се Костоглотов.

Не, нямаше никакво равенство.

— А по какво разбрахте? — полюбопитства хирургът.

— По една дума — «пречупи».

Лев Леонидович се разсмя.

— Не можеш току-така да се отучиш.

Не бяха равни, но между тях вече имаше единство.

— И дълго ли бяхте там? — безцеремонно попита Костоглотов.

— Три години. Изпратиха ме след армията. Нямаше начин да се отърва.

Можеше да не добавя последното. Служба! Почетна и благородна, но, кой знае защо, порядъчните хора считат, че трябва да се оправдават с нея. Някъде в човека все пак се намира този неизкореним индикатор.

— И като какъв?

— Като началник на санитарната част.

Охо! Същата роля като тази на мадам Дубинска — господар на живота и смъртта. Но онази не би се оправдавала.

— Значи сте успели да завършите мединститута преди войната? — продължаваше да задава нови въпроси Костоглотов. Просто по навик от времето на преместването на лагерниците, когато за няколко минути — от хлопването и захлопването на вратата на лагерната барака — трябва да разбереш целия живот на преминаващия покрай теб човек. — Коя година?

— Не, аз след четвърти курс отидох да работя като обикновен лекар. — Лев Леонидович стана и с интерес се приближи към Костоглотов, после опипа с пръсти белега му. — От там ли е?

— Да.

— Добре са го зашили… Добре. Арестант лекар ли е направил шева?

— Да.

— Фамилията не помните ли? Не е ли Коряков?

— Не зная, бе по време на преместванията. А Коряков по кой член е бил? — Олег бързаше да си изясни кой е този Коряков.

— Лежеше, защото баща му е бил полковник от царската армия.

Но точно тогава влезе сестрата с дръпнатите очи и повика Лев Леонидович в превързочната. (Той винаги следеше как правят първата превръзка на оперираните от него пациенти.)

Костоглотов излезе и тръгна по коридора.

Още една биография, дори две бяха само загатнати. Останалото можеше да си го представи. По колко различни поводи се озовават хората там… Лежиш си в стаята, вървиш по коридора, разхождаш се в двора, а до теб или срещу теб върви човек като човек и нито на теб, нито на него му хрумва да те спре и да каже: «Я си обърни ревера!» Така си си и мислел — там е знакът на тайния орден! — бил е там, докосвал се е до онова, съдействал е, знае! И колко такива хора има? Но мълчанието надделява. И по външността не можеш нищо да разбереш. Всичко е скрито.

Каква дивотия! Да доживееш да чуеш, че жените, оказва се, само пречат! Нима човек може да падне толкова ниско? Невъзможно е дори да си го представи човек!

С една дума, излиза така, че няма на какво да се радваш. Лев Леонидович не отрече категорично, за да може да му се вярва.

И трябва да разбереш, че всичко е загубено.

Всичко…

Сякаш бяха заменили на Костоглотов смъртната присъда с доживотна. Оставаше да живее, макар да бе неизвестно защо.

Забравил къде е тръгнал, той се озова в долния коридор и спря.

От някаква врата, през три врати от него, се показа бяла престилка, доста стегната през кръста с коланчето, до болка позната. Вега!

Вървеше насам! Трябваше да се заобиколят две легла, но Олег не тръгна към нея, а за секунда се замисли.

След онази визитация вече три дни тя бе строга, делова; нямаше и помен от ласкавия поглед.

Отначало си помисли — да върви по дяволите, и той ще се държи като нея. Нямаше намерение нито да изяснява, нито да моли…

Но_му бе жал да я обиди. Жал му бе и за самия него. Сега ще се разминат като чужди, така ли?

Той ли е виновен? Не, виновната е тя: бе го измамила с инжекциите, желаеше му злото. Това не можеше да й прости!

Без да вдигне поглед (но виждайки!), тя се изравни с него и Олег, макар да нямаше намерение да я заговори, каза тихо, почти молейки я:

Вера Корнилиевна…

(Гласът му прозвуча неестествено, но въпреки това на Олег му бе приятно.)

Тя бавно вдигна поглед и го видя.

(Не, наистина, за какво й прощава?…)

— Вера Корнилиевна… А вие не искате ли… пак да ми прелеете кръв?

(Изглежда така, сякаш се унижава, но отново му бе приятно.)

— Но нали вие се дърпахте? — със строгост, в която не се долавяше и намек за прошка, го гледаше, но някаква неувереност трепна в очите й. Милите очи с цвят на кафе.

(А всъщност тя не е виновна. Не трябва така отчуждено да се държи в една клиника.)

— А на мен тогава ми хареса. Искам пак.

Той се усмихна. Белегът му при усмивка изглеждаше по-малък.

(Да, сега трябва да й прости, а след това някога да се обясни с нея.)

Нещо все пак трепна в очите й, нещо, говорещо за разкаяние.

— Утре може би ще ви доведат.

Тя все още се опираше на някакъв невидим стълб.

— Само че вие! Непременно трябва да бъдете вие! — сърдечно помоли Олег. — Иначе няма да се съглася!

Като се стараеше да избегне по-нататъшно обяснение, тя кимна с глава.

— Както се случи.

И отмина.

Беше мила, въпреки всичко мила.

Само че към какво се стремеше? Обречен на доживотната присъда, към какво се стремеше?…

Олег продължаваше да стои, опитвайки се да си спомни къде бе тръгнал.

Ах, да! Беше тръгнал да види Дьомка.

Момчето лежеше в малка стая за двама, но втория го бяха изписали, а новия се очакваше да го настанят утре след операцията. Засега Дьомка бе сам.

Вече бе минала седмица, откакто бяха отрязали крака му. Операцията бе останала в миналото, но кракът му както преди продължаваше да живее и Дьомка дори усещаше как всеки пръст мърда.

Когато видя Олег, зарадва се, като на по-голям брат. Приятелите от предишната стая бяха неговите роднини. В шкафчето бяха останали някакви продукти от предишните обитатели на стаичката. Отвън нямаше кой да дойде, за да му донесе нещо.

Дьомка лежеше по гръб. Това, което бе останало от отрязания крак — половината от бедрото, бе бинтовано с огромна превръзка. Но той можеше свободно да движи главата и ръцете си.

— Бъди и ти също здрав, Олег! — Стисна подадената му ръка Дьомка. — Сядай и разказвай. Как сте там, в стаята?

Стаята на горния етаж бе за него целият му свят. Тук, на долния, и сестрите бяха други, и санитарките, а и самият ред. През цялото време се спореше кой какво е длъжен да прави и какво не.

— Стаята… какво… — Олег гледаше изостреното, прежълтяло лице на Дьомка. — Все си е същата.

— Онзи кадър там ли е?

— Кадърът е там.

— А Вадим?

— Неговите работи са зле. Златото не доставиха. Боят се от метастази.

Дьомка се замисли за Вадим като за по-малък брат.

— Бедният.

— Така че, Дьомка, прекръсти се, че на теб навреме ти направиха операцията.

— Метастази може да има и сега.

— Едва ли.

Наистина кой би могъл — дори и лекарите — да види дали тези смъртоносни самотни клетки, тези десантни лодки в мрака са се прехвърлили или не и къде са акостирали?

— Облъчват ли те?

— Откарват ме до рентгена с леглото на колела.

— За теб сега, приятелю, пътят е ясен — оздравявай и свиквай с патерицата.

— Не една, а две ще бъдат нужни.

Всичко бе обмислил сиротият. И преди това изглеждаше по-възрастен, а сега — още повече.

— Къде ще ги правят? Тук ли?

— В ортопедичното.

— Поне безплатно ли?

— Написах молба. Няма с какво да ги платя.

Въздъхнаха като хора, които от години нищо добро не са виждали.

— Как ще завършиш догодина десети клас?

— Ще се разкъсам, но ще го завърша.

— А с какво ще живееш? Не можеш да се изправиш пред струга.

— Обещават ми инвалидна. Не зная втора ли, трета ли група.

— А третата каква е? — Костоглотов нямаше понятие за всички тези инвалидности, както и за всички граждански закони.

— Онази, която стига за хляба, а за захарта — не.

Всичко бе обмислил. Подутината бе съсипала живота му, но той го насочваше в желаната от него посока.

— А университетът?

— Трябва да се постарая да вляза в него.

— В литературния?

— Аха.

— Чуй ме, Дьомка, сериозно ти казвам — така ще се погубиш. Заеми се с радиоприемниците и си живей спокойно. И добри пари ще изкарваш…

— Да вървят по дяволите — мигна Дьомка. — Аз обичам истината.

— Ще поправяш приемниците и ще говориш истината!

Не можаха да се разберат. Поговориха и за работите на Олег. Дьомка имаше още една черта, която не бе присъща на младите: да се интересува от другите. Младостта се занимава само със себе си. Олег му разказа като на възрастен за положението си.

— Да, нерадостно — въздъхна Дьомка.

— Не би се съгласил да разменим съдбите си, а?

— Един Господ знае…

Излизаше така, че на Дьомка му се налагаше да се мотае в клиниката още месец и половина заради рентгена и патериците, че ще го изпишат някъде през май.

— И къде ще отидеш първо?

— В зоологическата! — Дьомка се развесели. Толкова пъти вече бе говорил на Олег за зоологическата градина. Когато стояха на малкото балконче на клиниката, Дьомка уверено му показваше къде точно зад дърветата се намира зоологическата. Толкова години бе чел за разни зверове и толкова пъти бе чувал за тях по радиото, а никога не бе виждал със собствените си очи нито лисица, нито мечка, а още повече тигър или слон. Бе живял на такива места, където не само зоологическа градина нямаше, но и цирк, и гора. Неговата заветна мечта бе да отиде и да се запознае със зверовете; тази мечта с годините ставаше все по-натрапчива. Очакваше от това запознанство нещо особено. В деня, когато бе пристигнал с нещастния си крак, за да легне в болницата, първо отиде в зоологическата градина, но се оказа, че е попаднал на почивния й ден. — Знаеш ли какво, Олег? Навярно скоро ще те изпишат, нали?

Олег седеше прегърбен.

— Сигурно. Чуждата кръв не помага…

— Нима няма да отидеш в зоологическата? — Дьомка не можеше да допусне това, би се разочаровал от Олег, ако не отидеше.

— Навярно ще отида.

— Непременно иди! Моля те, иди! А после, знаеш ли какво? Изпрати ми картичка. Нищо не ти струва, а за мен такава радост ще бъде! Ще ми напишеш кой е най-интересният звяр. Предварително ще зная! Ще отидеш ли? Ще ми напишеш ли? Казват там имало и крокодили, и лъвове!

Олег обеща.

Отиде си, а Дьомка, останал сам в стаичката, още дълго не посегна към книжката; гледаше в тавана и прозореца и мислеше. Прозорецът бе с гъста решетка и гледаше към стена. Осветлението бе като леко затулено от облаци слънце. Бе от онези дни, нито топъл, нито ярък, когато безшумно, но упорито пролетта върши работата си.

Дьомка лежеше неподвижно и си мислеше за хубави неща: как постепенно ще престане да чувства отрязания си крак; какъв ще бъде денят преди първи май — сигурно щеше да бъде съвсем летен и Дьомка от сутринта, та чак до вечерния влак ще ходи из зоологическата градина; как вече ще разполага с много време; как бързо и добре ще завърши средното училище и ще прочете още много избягнали от вниманието му книги. Вече окончателно ще се раздели с онези изгубени вечери, когато момчетата и момичетата отиват на танци, а ти се измъчваш дали да ги последваш, защото не умееш да танцуваш. Ще запалва лампата и ще се занимава.

Точно тогава някой почука на вратата.

— Влезте! — каза Дьомка. (Произнасяше тази дума с удоволствие. Никога преди това не му се бе случвало някой да чука на вратата му, за да влезе.)

Вратата се отвори и се появи Ася.

Бе запъхтяна, сякаш някой я гонеше; застана на прага, хванала с едната си ръка дръжката, а другата бе сложила на ревера на халата.

Съвсем не приличаше на онази Ася, която бе дошла «само за три дни за изследване» и която очакваха да се върне на зимния стадион. Бе посърнала и дори жълтеникавите й коси, които не биха могли толкова бързо да се променят, изглеждаха печално.

Облечена бе в същия отвратителен халат без копчета, носен от неизвестно колко хора преди нея и изваряван в кой знае какви котли. Сега той бе подобен на самата нея.

Ася гледаше Дьомка така, сякаш не можеше да разбере дали би трябвало да влезе тук, или да продължи по-нататък.

Но такава, каквато бе сега — ученичка от по-горен клас, Ася бе лика-прилика на Дьомка. Той се зарадва:

— Ася! Сядай!… Какво има?…

За това време бяха разговаряли много пъти и бяха обсъждали как да постъпи Дьомка (Ася бе категорична, че не трябва да се съгласява да му отрежат крака.) След операцията бе идвала два пъти при него и му бе донасяла ябълки и бисквити. Постепенно се сприятелиха. И не веднага, но и тя му разказа откровено каква е болестта й: болеше я дясната гърда, имаше съсирена кръв, лекуваха я с рентгена и й даваха таблетки, които трябваше да държи под езика си.

— Сядай, Ася! Сядай!

Тя пусна дръжката на вратата и опирайки се на стената, пристъпи към шкафчето на Дьомка, което се намираше до възглавницата му.

Седна.

Седна, но не погледна към Дьомка, а към одеялото. Не се обръщаше към него, а и той не можеше да се извърне.

— Какво става с теб? — Налагаше се да се държи като по-голям. Най-после успя да обърне главата си. Устните й трепереха, а миглите пърхаха.

— Асенце! — успя да изрече Дьомка (ако не бе я съжалил, нямаше да се осмели да се обърне към нея така) и тя веднага падна на възглавницата. Косите й погъделичкаха ухото му.

— Какво има? — попита я отново и се опита да хване ръката й, но не можа да я намери.

А тя плачеше, заровила лице във възглавницата.

— Кажи какво има. Кажи!

И той вече се досети какво ще му каже.

— Ще я отрежат!

Раменете й се разтърсваха от ридания.

— Ой…

Дьомка никога досега не бе виждал такова отчаяние!

— А може би всичко ще се размине?

Но тя продължаваше да плаче. Дьомка усети, че възглавницата вече е мокра.

Най-после той намери ръката й и започна да я гали.

— А може би всичко ще се размине? — повтори безсмислено той.

— Неее… Операцията е определена за петък…

Така стенеше, сякаш искаше да изтръгне душата на Дьомка.

Той не виждаше лицето й, а само усещаше допира на косите й.

Търсеше какво да й каже за утеха, но не се получаваше. Стискаше само ръката й, за да престане да плаче. Беше му жал повече за нея, отколкото за себе си.

— Защо да живея? — хълцаше тя. — Защо?

На този въпрос можеше да намери какво да отговори, но сега не си спомняше думите. Но никой не би могъл да я утеши при състоянието, в което се намираше. Според нея единственото бе: повече няма за какво да се живее!

— На кого… сега… бих притрябвала… На кого?

Отново зарови лице във възглавницата и сълзите й опариха лицето на Дьомка.

— Но ти знаеш как се женят… — стискаше ръката й до болка. — Заради… възгледите… характерите…

— Кой глупак би обикнал заради характера!? — разсърдено издърпа ръката си Ася и едва сега Дьомка видя мокрото й, сърдито и жалко лице, цялото на петна. — На кого е нужна едногърда?! На кого?! На седемнадесет години! — крещеше в лицето му, сякаш Дьомка бе виновен за всичко.

И да я утеши навреме не можеше.

— Как ще отида на плаж?! — извика тя, осенена от нова мисъл. — На плаж!! Как ще се къпя??! — хвана с две ръце главата си.

Непоносимо бе на Ася да си представи банските костюми от всички моди — с презрамки и без презрамки, съединени и от две части; бански — оранжеви и сини, малинови и с цвета на морска вълна, едноцветни и на райета; неизпробвани пред огледалото; всички бански, които никога няма да бъдат купени от нея и никога няма да бъдат облечени! И именно тази страна от съществуването й — невъзможността някога да се появи на плажа, сега бе най-непоносимата и отвратителната! Именно заради това животът губеше всякакъв смисъл…

А Дьомка говореше нещо неразбрано и не на място:

— Чуй, ако никой не иска да те вземе… Разбира се, знам как сега… А иначе с най-голямо удоволствие бих се оженил за теб, да знаеш…

— Слушай, Дьомка! — ухапана от нова мисъл, Ася се обърна към него и го погледна право в очите. Слушай, ти си последният! Последният, който все още може да я види и да я целуне! Вече никой никога повече няма да я целуне! Дьомка! Поне ти я целуни! Поне ти!

Тя разтвори халата, който никога не се закопчаваше, и отново заплака, откопча блузката си и оттам се показа нейната обречена дясна гърда.

Блесна като слънце, появило се на прозореца! Засия цялата стаичка! И светлокафявото зърно, по-голямо, отколкото Дьомка си представяше, че може да бъде, изплува пред него и заслепи очите му.

Наведе гърдата си почти до лицето на Дьомка и изхлипа:

— Целувай! Целувай!

Вдъхвайки топлината на пазвата, подарената му топлина, той започна да я целува, благодарен и възхитен, с трескави устни; да целува цялата тази овална, налята повърхност, запазваща въпреки всичко формата си, по-плавна и по-красива от която нито можеше да се нарисува, нито да се извае.

— Ти ще запомниш, нали?… Ще запомниш, че я е имало и каква е била…

Асините сълзи падаха върху остриганата му глава.

Тя не прибираше гърдата си и той отново, и отново се връщаше към зърното, впиващ устни в нея както нейното бъдещо бебе никога не би докоснало тази гърда. Никой не влизаше и Дьомка продължаваше да целува това надвесено над него чудо.

Да, днес бе чудо, но утре нямаше да го има.

Глава 29 Сурова дума, дума ласкава

Веднага, щом се върна от командировката, Юра пристигна, за да се види с баща си. Преди това Павел Николаевич поръча по телефона синът му да донесе топли обувки, палто и шапка. Беше му омръзнала отвратителната болнична стая, таблите на леглата, глупавите разговори, а и вестибюлът — също и макар Павел Николаевич да се чувстваше все още слаб, искаше да излезе, за да подиша чист въздух.

Така и направиха. Прикриха подутината с шала. По алеите на болничния двор никой не би могъл да срещне Русанов, а и ако го срещнеше, не би го познал в полуцивилните дрехи и Павел Николаевич спокойно се разхождаше. Юра го поддържаше, хванал ръката му, и Павел Николаевич се опираше на него. Струваше му се странно, че върви по чистия сух асфалт, но главното бе усещането за скорошно завръщане — отначало за почивка в любимото жилище, а после и към любимата си работа. Павел Николаевич се бе измъчил не толкова от лечението, колкото от това тъпо болнично бездействие; от това, че бе престанал да бъде нужен и важен елемент в големия механизъм; именно това сякаш чувстваше като загуба на всякаква сила и значение. Искаше му се час по-скоро да се върне там, където го обичат и не могат без него.

Предишната седмица бе хладно и валеше, но от днес отново бе топло. В сянката на зданията бе още хладно и земята бе мокра, но на слънце бе толкова топло, че Павел Николаевич чувстваше тежко дори демисезонното си палто, и затова го разкопча.

Бе особено удобен случай да поговори разумно със сина си: днес, събота, бе последният ден от командировката му и той не бързаше да се върне на работа. Още по-малко бързаше Павел Николаевич. А нещата около сина му не бяха добре — чувстваше го бащиното сърце. И сега, едва пристигнал, Русанов усети, че съвестта на Юра не е чиста; гледаше настрани, избягваше погледа на баща си. Тази негова черта толкова дразнеше Павел Николаевич, че понякога той просто извикваше: «Дръж главата си високо!»

Днес обаче реши да се въздържа от резки думи; искаше да разговарят тихо и разбрано. Помоли Юра да разкаже по-подробно как се е представил като човек от републиканския прокурорски надзор в онези далечни градчета.

Юра започна да разказва за един, после за друг случай, но както и преди, гледаше някъде встрани.

— А ти разказвай, разказвай!

Седнаха на изсъхналата пейка, за да се погреят на слънце. Юра бе облечен в кожено яке, с топла вълнена шапка (така и не можаха да го накарат да обикне филцовите шапки); изглеждаше и сериозен, и мъжествен, но вътрешната слабост погубваше това усещане.

— Имаше още един случай с шофьор…

— Какъв?

— Пътувал през зимата и карал разни потребителски стоки. Трябвало да измине седемдесет километра, но по средата го застигнала снежна виелица. Затрупала всичко. Колелата не се въртят, страшен студ, а наоколо няма никой. Виелицата не стихнала цяло денонощие. И той не издържал, излязъл от кабината и отишъл да търси къде да пренощува. На сутринта виелицата стихнала, той се върнал с трактор, а един пакет с макарони липсвал.

— А експедиторът?

— Така се получило, че пътувал сам.

— Каква разхайтеност!

— Разбира се.

— Значи е решил да се облагодетелства.

— Татко, прекалено скъп му е излязъл този пакет! — Юра вдигна все пак поглед. Върху лицето му се появи неприятно упорито изражение. — Заради него си «издействал» пет годинки на топло. А там е имало и каси с водка, нито една бутилка не липсвала…

— Юра, не трябва да бъдеш толкова доверчив и наивен. А кой друг би могъл да вземе пакета по време на бурята?

— Може би е минала някаква кола! На сутринта никакви следи не могат да се намерят!

— Но той е напуснал поста си! Как така ще изостави държавно имущество и ще си отиде?

Работата бе повече от ясна, присъдата — дори малка. Павел Николаевич изглеждаше възбуден, защото това не бе ясно на сина му и се налагаше да му го разтълкува. Общо взето, Юра е ленив, но когато се опитва да доказва някаква глупост, става упорит като магаре.

— Татко, но ти си представи! Виелица, минус десет градуса, как да нощува в кабината? Та това означава сигурна смърт.

— Какво означава смърт? А часовите?

— Но тях ги сменят на два часа.

— А ако не ги сменят. А на фронта? Независимо от времето, хората стоят и умират, но не напускат поста си! — Павел Николаевич дори посочи с пръст къде става всичко това. — Помисли си само какво говориш! Ако простят на този шофьор, всичките му колеги ще започнат да изоставят колите и да напускат поста си! Цялата държава ще опропастят, не можеш ли да го разбереш?

Не, по мълчанието на Юра ставаше ясно, че нищо не е разбрал.

— Добре, ти си могъл да кажеш на някого твоето момчешко мнение, но надявам се, документално не си го изразил?

Устните на сина трепнаха.

— Аз… протест написах. Спрях действието на присъдата.

— Спрял си?! И ще има преразглеждане на делото? Ах, ох, ах! — Павел Николаевич закри лицето си с ръце. Ненапразно се бе опасявал! Юрка погубваше не само делото, но и себе си, а и хвърляше сянка върху него. Павел Николаевич бе обзет от безсилна бащинска досада, когато не можеш нито с ума си, нито със сръчността си да преодолееш треперенето на устните си.

Стана. Юра го последва. Тръгнаха и синът му отново се опита да го хване за лакътя, но на Павел Николаевич няма да стигнат и двете ръце, за да накара сина си да разбере каква грешка е направил.

Първо се опита да му обясни какво е това законност, после се спря на непоклатимостта на основите, които не трябва да се опитваш да подкопаваш, още повече ако работиш в прокурорския надзор. Тук направи уговорката, че всяка истина е конкретна и затова законът си е закон, но трябва да се има предвид и конкретният момент, и обстановката, за да разбереш какво се изисква в дадена минута. Особено наблегна на това, че съществува органична взаимовръзка между всички инстанции и разклонения на държавния апарат; и затова, пристигайки дори в най-затънтения район с републикански пълномощия, той не трябва да се разсейва, а да се съобразява с местните условия и да не се конфронтира с изпълнителските кадри, които познават тези условия и изисквания по-добре от него; и ако са дали пет години на шофьора, значи това е съобразено с дадения район.

Вървяха в сянката на зданията, излизаха от нея, поемаха по лъкатушещите алеи покрай реката. Юра слушаше, но единственото, което каза, бе:

— Не се ли умори, татко? Може би трябва отново да поседнем?

Разбира се, Павел Николаевич се бе уморил и му бе топло. Седнаха отново на пейката, разположена между храстите. Слънцето продължаваше да напича. Павел Николаевич през цялото време на разходката бе без очила, за да отпочинат очите му. Седеше мълчаливо. Долу, в ниското, шумеше реката. Павел Николаевич си мислеше: колко приятно е все пак да се завърне в истинския живот; да знае, че след като дърветата напълно се раззеленят, ще живее; че така ще бъде и следващата пролет.

Но трябваше да продължи разговора с Юра. Да се овладее, да не се сърди, за да не го уплаши. И след като си отдъхна, позволи на сина си да му разкаже и за други случаи.

Юра прекрасно знаеше за какво баща му ще го хвали и за какво ще го ругае. Затова избра такъв случай, който Павел Николаевич не би могъл да не одобри. Но продължаваше да избягва погледа му и баща му реши, че Юра крие още нещо.

— Говори по-подробно. Всичко ми разкажи! Знаеш, че мога да ти дам само разумен съвет. Нали ти желая доброто. Искам просто да не грешиш.

Юра въздъхна и разказа цялата история. По време на ревизията бил длъжен да прегледа доста стари съдебни дела и документи, дори от преди пет години. И започнал да забелязва, че на много места, където би трябвало да има залепени гербови марки, нямало нищо; тоест личали следи, че ги е имало, но били отлепени. Юра започнал да мисли къде биха могли да изчезнат, докато на по-новите документи открил залепени марки, които вероятно били използвани за втори път. И тогава се досетил, че едно от двете момичета — Катя или Нина, имащи достъп до всички тези архиви, лепи стари вместо нови марки, а от клиентите взема пари.

— Виждаш ли! — плесна с ръце Павел Николаевич. — Има толкова хора, които щом намерят пролука, ограбват държавата! И веднага не можеш да се досетиш!

Но Юра провел цялото разследване без много шум. Решил да стигне до края и да разбере кое от двете момичета е разхитителят и намислил за целта да поухажва първо Катя, а след това Нина. Поотделно водил на кино и двете, а след това им гостувал, като си мислел, че ще разбере по домашната им обстановка коя е крадлата.

— Добре замислено! — усмихна се Павел Николаевич. — Умно! Приятното съчетано с полезното! Умник!

Но Юра открил, че и двете — едната с родителите си, а другата със сестричката си, живеят бедно: не само килими, но и много насъщни други неща нямало в дома им, без които Юра дори не можел да си представи, че е възможно да се съществува. Размислил, после отишъл при местния съдия и му разказал всичко с молба да не дава ход на случая, а просто да се опита да внуши на девойките да си признаят. Съдията горещо му благодарил за това, че Юра предпочел всичко да мине тихо, без излишен шум. Извикали една след друга девойките и ги разпитали обстоятелствено. Признали си и двете. Всяка изкарвала по този начин някъде по сто рубли месечно.

— Трябвало е да се заведе дело, ах, трябвало е! — съжали Павел Николаевич, сякаш самият той бе пропуснал да го направи, макар и Юра да бе постъпил правилно, след като не подвел съдията. — В края на краищата те са били длъжни да компенсират по някакъв начин цялата сума!

Юра лениво разказа края, сякаш не можеше да разбере смисъла на това събитие. Когато отишъл при съдията и предложил да не се дава ход на делото, той знаел и чувствал, че постъпва великодушно, и вътрешно се гордеел с постъпката си. Представял си радостта, която ще обхване момичетата след трудното признание, когато, очаквайки наказание, изведнъж разберат, че им прощават. И заедно със съдията той се опитвал да ги засрами, говорел им колко позорно и непочтено са постъпили, давал им примери, свидетел на които бил през своя двадесет и три годишен живот, с познати честни хора, които са имали всички условия да крадат, но не го направили. Юра изричал жестоки думи, като знаел, че след това те ще бъдат смекчени от прошката. Простили им, момичетата си отишли, но, кой знае защо, през следващите дни не сияели от радост, когато го срещали; не само че не се приближили да му благодарят за благородната постъпка, но се стараели дори да не го забелязват. Това го поразило, защото не можел да си го обясни! Тъй като работели в съда и били запознати добре с различни дела, не могло да се каже, че не се разбрали каква участ са избегнали. Не издържал, спрял Нина и я попитал не се ли радва, а тя отговорила: «За какво да се радвам? Трябва да сменя работата. Не мога да преживея само със заплатата.» А на Катя, която била по-хубавата, предложил да отидат още веднъж на кино, но чул в отговор: «Не, не мога така, свикнала съм да ходя честно с даден мъж!»

С тази загадка се върнал от командировката, а и сега продължавал да мисли върху нея. Неблагодарността на момичетата го наранила дълбоко. Знаеше, че животът е много по-сложен, отколкото го разбираше праволинейният му баща, но бе се оказал още по-сложен. Какво бе длъжен да направи Юра? Да не ги щади? Или да не обръща внимание на тези употребени за втори път марки? Но тогава какъв смисъл би имала цялата му работа?

Баща му повече не го питаше и Юра доволен също мълчеше.

А Павел Николаевич, запознат с още една историйка, недоведена докрай заради неумение, окончателно заключи, че ако човек още в детството си не си изгради устойчив характер, никога после няма да го има. Трудно беше да се сърди народния си син, но го съжаляваше.

Изглежда, се бяха заседели доста, защото Павел Николаевич започна да зъзне, а и много му се искаше да полегне. Поднесе бузата си, за да я целуне сина му, сбогува се с него и се запъти към стаята си.

А в нея вече се водеше оживен разговор. Главният оратор бе останал почти без глас: бе онзи същият философ доцент, представителен като министър, преди време посещаващ стаята им, а после претърпял операция на гърлото и преместен от хирургичното в лъчевото отделение на втория етаж. Отпред, в основата на шията му, имаше някакво метално кръгче, напомнящо на онези, с които се стяга пионерската връзка. Този доцент бе възпитан и предразполагащ човек и Павел Николаевич се стараеше да не го обиди и да не покаже колко много го угнетява токата, пулсираща на шията му. За да говори съвсем тихо, философът трябваше всеки път да слага върху нея пръста си; но обичаше да говори и тъй като бе свикнал с приспособлението, искаше да се възползва от възвърнатата му от операцията възможност да чува гласа си отново.

Сега стоеше в средата на стаята и глухо, но по-високо от шепота, разказваше за натрупаните в дома гарнитури, статуи, вази, огледала от някакъв бивш, голям интендант, отначало докарващ всичко това от Европа, а после купуващ го от различни оказионни магазини, за една от продавачките на които се и оженил.

— И на четиридесет и две години пенсионер! А здравеняк! Ръката си пъхне в полата на шинела и се разхожда като фелдмаршал. А да кажеш, че е доволен от живота си, не е: измъчва го непрекъснато фактът, че неговият бивш командващ армия има къща в Кисловодск от десет стаи, за постоянната температура на която се грижи огняр, и две леки коли.

На Павел Николаевич този разказ му се видя неуместен.

И Шулубин не се засмя. Гледаше другите така, сякаш му пречеха да спи.

— Че е смешно, смешно е — намеси се Костоглотов, — а как…

— А преди няколко дни имаше в областния вестник — спомни си някой от стаята — фейлетон за някакъв, който си построил вила с държавни средства и бил разобличен. И какво? Признал грешката си, дал вилата си за детски дом, не го съдили, а само му направили забележка.

— Другари! — намеси се Русанов. — След като се е разкаял, осъзнал какво е направил, а и предал вилата си за детски дом, защо непременно трябва да се прибягва до крайна мярка?

— Че е смешно, смешно е — повтори Костоглотов, — а как вие ще обясните всичко това от философска гледна точка?

Доцентът протегна едната си ръка, а другата сложи на гърлото си.

— Като остатъци от буржоазното съзнание.

— А защо буржоазното? — не мирясваше Костоглотов.

— А на кое друго? — намеси се и Вадим. Точно днес имаше настроение да чете, а в стаята се очертаваше свада.

Костоглотов се повдигна от странната си поза, сложи главата си на възглавницата, за да вижда и Вадим, и останалите.

— Защото това е резултат от човешката ненаситност, а не от буржоазното съзнание. И преди буржоазията, и след нея ще има ненаситни!

Русанов още не бе легнал. Леко надвесен над Костоглотов, той наставнически каза:

— Ако човек се поразрови в такива случаи, винаги ще се изясни буржоазен произход.

Костоглотов направи жест с главата си, сякаш искаше да се изплюе.

— Глупост е всичко това — социален произход!

— Как така глупост? — хвана се за шията Павел Николаевич, защото усети болка. Такова нагло нападение той не очакваше дори от Хищника.

— Как така глупост? — вдигна поглед от книгата си учуденият Вадим.

— А така — измърмори Костоглотов и се опита да седне на леглото си. — Набили са ви го в главата.

— Набили ли? Вие отговаряте ли за думите си? — пронизително извика Русанов.

— Кого имате предвид? — Вадим изправи гърба си, но продължаваше да държи книгата на коленете си. — Ние не сме роботи. Нищо не приемаме на доверие.

— Кои сте вие? — озъби се Костоглотов.

— Ние! Нашето поколение!

— И чий произход сте приели? Та това не е марксизъм, а жив расизъм.

— Как така?! — почти изрева Русанов.

— Просто така! — отговори му по същия начин Костоглотов.

— Чуйте! Чуйте! — Русанов почти залитна и с разтворени ръце сякаш призоваваше всички да разберат какво всъщност става. — Бъдете свидетели! Моля ви! Това е идеологическа диверсия!

Тогава Костоглотов стъпи на пода, изправи се и като сви двете си ръце, показа на Русанов един от най-неприличните жестове, а и изрече псувня, написана на всички огради:

— … майка, а не идеологическа диверсия! Свикнали са, майка им… щом човек не е съгласен с тях, веднага да го обявяват за проводник на идеологическа диверсия!

Оскърбен до дъното на душата си от тази бандитска наглост, мерзък жест и псувня, Русанов се задъха и с треперещи пръсти се опита да оправи готовите да паднат очила. А Костоглотов продължаваше да крещи толкова силно, че за миг в стаята надникна Зоя:

— Защо като папагал повтаряте «соцпроизход, соцпроизход»? През двадесетте години знаете ли как говореха? Покажете вашите мазоли! А защо вашите ръце са такива бели и пухкави?

— Аз работих, работих! — възкликна Русанов, но лошо виждаше обидилия го, защото не можеше да сложи очилата си.

— Вярвам! — отвратително мучеше Костоглотов. — Вие на един съботник дори сте вдигнали до половината някаква греда, но после сте се отказали! А аз може би съм търговски син от трета гилдия, а цял живот бъхтя! Ето ги моите мазоли! Гледайте! И какво буржоазно има в мен? От баща ми други еритроцити или левкоцити съм наследил? Затова ви и казвам — вашият подход не е класов, а расов! Вие сте расист!

Несправедливо обиденият Русанов се опитваше да каже нещо с тънък глас, Вадим говореше нещо бързо и възмутено, без да става от леглото си, а философът клатеше голямата си глава, но кой би могъл да чуе болния му глас!

Но успя да се приближи до Костоглотов и докато онзи си поемаше дъх, прошепна:

— А вие знаете ли такъв израз «потомствен пролетарий»?

— Ако ще до девето коляно прадедите ти да са били пролетарии, не работиш ли, не си никакъв пролетарий! — развика се отново Костоглотов. — Търтей е той, а не пролетарий! Единствено го вълнува дали ще получи персонална пенсия! — Но забелязал, че Русанов се опитва да каже нещо, той се обърна към него: — Обичате не родината си, а пенсията! И ако може по-рано — на четиридесет и пет! А аз съм раняван при Воронеж, нищо нямам освен едни закърпени ботуши, а обичам родината си! По болничния лист за тези три месеца няма да ми платят и копейка, но въпреки всичко родината си обичам!

Размахваше дългите си ръце почти под носа на Русанов. Внезапно се раздразни и влезе в този спор така, както десетки пъти бе избухвал и вземал участие в затворническите спорове, откъдето и изкачваха сега някога чутите фрази и аргументи може би от хора, които вече не са живи. Дори за миг си представи, че тази тясна стая, наблъскана с легла и хора, за него е като килия и затова с такава лекота ругаеше и псуваше и беше готов дори да се бие, стига да се наложеше.

И почувствал, че Костоглотов като нищо може да го удари, Русанов млъкна и се сниши, но в очите му продължаваше да блести пламъкът на нагорещената ярост.

— А на мен не ми е нужна пенсия! — не спираше Костоглотов.

— Аз нямам абсолютно нищо и се гордея с това! И не се стремя да имам! Не искам голяма заплата, аз я презирам!

— По… чакай… — опитваше се да го спре философът. — Социализмът предвижда диференцирана система на заплащане…

— Вървете по дяволите със своята диференцирана! — бушуваше Костоглотов. — Какво, по пътя към социализма привилегиите на едни ще нарастват за сметка на други, така ли? Значи, за да станем равни, първо трябва да бъдем неравни, така ли? Диалектика, така ли?

Той крещеше, но от усилието, което правеше, го сви някъде над стомаха и гласът му затрепери.

Вадим се опита на няколко пъти да се намеси, но Костоглотов като картечница изстрелваше все нови и нови доводи.

— Олег — опитваше се да го спре и той, — най-лесно се критикува едва зараждащо се общество. Но не трябва да се забравя, че е само на четиридесет години.

— И аз не съм на повече! — бързо се извъртя Костоглотов.

— И винаги ще бъде малко! Трябва ли затова цял живот да мълча?

Протегнал ръката си, сякаш търсещ пощада за болното си гърло, философът изричаше бавно умни фрази за различния принос в обществения продукт на онзи, който мие подовете в клиниката, и на този, който я ръководи.

Костоглотов щеше да намери какво да отговори и на това, но изведнъж от своя ъгъл към тях пропълзя Шулубин, за когото всички бяха забравили; неловко тътрещ крака, с разрошени коси и разтворен измачкан халат изглеждаше така, сякаш някой внезапно го бе събудил и накарал да стане посред нощ. Видяха го и всички се учудиха, а той се изправи пред философа, вдигна пръст и попита в настъпилата тишина:

— А вие помните ли какво обещаваха Априлските тезиси? Началникът на областното здравеопазване не трябва да получава повече от тази същата Нела.

И закуца към своето легло.

— Ха-ха! — зарадва се Костоглотов на неочакваната подкрепа. Старецът го бе измъкнал!

Русанов седна и се обърна. Не искаше повече да вижда Костоглотов. И ненапразно веднага бе намразил онази отвратителна кукумявка. Не можа да измисли нищо по-умно от това да приравни здравния ръководил към някаква си чистачка!

Внезапно всички се разотидоха и Костоглотов вече не виждаше с кого да продължи да спори.

Тогава Вадим, така и нестанал през цялото време от леглото си, го повика с пръст при себе си, направи му място да седне и започна тихо да му обяснява:

— Имате неправилна мярка, Олег. Знаете ли в какво се състои грешката ви? Не сравнявате с бъдещия идеал, а сравнявате с тези язви, с които е била покрита цялата история на Русия до седемнадесета година.

— Не съм живял, не зная — прозя се Костоглотов.

— А и не е нужно да сте живели. Прочетете Салтиков-Шчедрин и ще разберете.

Костоглотов реши да премълчи, защото чувстваше болка в белите дробове или може би тя се дължеше на подутината.

— Вие в армията служили ли сте, Вадим?

— Не, а защо?

— А как се получи така, че не са ви взели?

— Нашият институт бе приравнен към висшата извънармейска служба.

— Ясно… А аз служих седем години. Бях сержант. Тогава нашата армия се наричаше работническо-селска. Командирът на отделение получаваше двадесет рубли, а командирът на взвода шестстотин, разбираш ли? А на фронта офицерите получаваха допдаж [56] — бисквити, масло, консерви, и се криеха от нас, когато ядяха, разбираш ли? Защото се срамуваха. И правехме първо техните блиндажи, а после — нашите. Пак повтарям, аз бях сержант.

Вадим се намръщи.

— И за какво ми разказвате всичко това?

— Ами защото искам да попитам кой е имал буржоазно съзнание? Кой?

Олег вече бе наговорил днес доста излишни неща, които почти стигаха да му лепнат познатия член, но бе изпаднал в някакво горчиво-облекчено състояние, че нямаше какво да губи.

Отвори уста няколко пъти и отиде на леглото си.

На какво се дължеше мълчанието му — на умората или на болестта? Или че всички тези спорове, свади, термини, ожесточение и зли очи внезапно му се бяха видели обикновено махленско джафкане, което не можеше въобще да се сравни с болестта им, с тяхното предстоящо представяне пред смъртта?

А му се искаше да се докосне до нещо съвсем друго. До нещо устойчиво и непоклатимо.

Но къде се намираше то, Олег не знаеше.

Днес сутринта бе получил писмо от Кадмини. Доктор Николай Иванович му отговаряше между другото и за това откъде се е взел изразът «Меката дума кост троши». Имало някога в Русия през XV век «Тълковна палея» [57], нещо като апокрифна книга. И там — сказание за Китоврас. (Николай Иванович знаеше цялата старина.) Живеел Китоврас в далечна пустиня, а можел да ходи само по права линия. Цар Соломон го извикал, с измама му надянал вериги и го повели да чука камъни. Но вървял Китоврас само по права линия и когато го водили през Ерусалим, събаряли домове, за да разчистят пътя му. И веднъж дошъл ред на дома на вдовица. Хвърлила се клетата жена да плаче, да моли Китоврас да не срутват бедния й дом и успяла да го придума. Китоврас се опитал да кривне от правата линия и счупил реброто си. А дома оставил цял. И промълвил тогава: «Мекото слово кост троши, а жестокото гняв събужда.»

И Олег сега си мислеше: този Китоврас и тези летописци от петнадесети век са били хора, в сравнение с които ние сме вълци.

Кой сега ще се съгласи да жертва скъпото си ребро в отговор на меката дума?…

Но не с това започваше писмото на Кадмини. Олег протегна ръка и го взе от шкафчето. Двамата пишеха:

Олег лежеше и си спомняше за Жук. Но го виждаше не като прострелян, а изправен, положил двете си лапи на малкото прозорче на бараката на Олег, когато идваше да го извика да излезе.

Глава 30 Старият доктор

Доктор Орещенков не бе спечелил кой знае колко за седемдесет и петте си години и половинвековното лекуване, но все пак бе успял да си купи едноетажна дървена къща с дворче още през двадесетте години. Оттогава живееше в нея. Къщата му се намираше на една от тихите улици с широки тротоари, отделящи оградата от улицата с около петнадесет метра. На тези тротоари още през миналия век бяха засадени дървета с огромни стволове, чиито преплетени корони лятно време изглеждаха като зелен покрив; около дънерите на всяко дърво имаше желязна решетка. Когато бе много горещо, хората се спасяваха под прохладните им сенки, под които течеше и вода в чистите канавки. Тази улица заобикаляше най-красивата част на града, а и самата тя бе една от неговите забележителности. (Впрочем в градския съвет непрекъснато се жалваха, че едноетажните домове са разположени доста далеч един от друг, че пътищата трябва да бъдат по-комуникативни и че е време да съборят дървените къщи и да построят пететажни блокове.)

Автобусът спираше доста далеч от дома на Орещенков и Людмила Афанасиевна вървеше пеша. Бе много топла, суха вечер; още не бе се стъмнило напълно и се виждаше как току-що разцъфналите дървета се готвят за нощта, а високите тополи още не са покрити със зеленина. Но Донцова гледаше в краката си, а не в дърветата. Не бе весела тази пролет и никак не бе ясно какво ще стане с Людмила Афанасиевна докато всички дървета се раззеленят, пожълтеят, а после да завали листопадът. И преди това тя винаги бе толкова заета, че нямаше време да вдигне глава и да се огледа.

Пред дома на Орещенков имаше портичка, а вляво от нея и параден вход с медна ръчка на вратата, обрамчена с перваз, както в миналото. В такива домове обикновено се влизаше през портичката. Но тук двете каменни стъпала не бяха обрасли с трева и мъх и както преди блестеше медната плочка, върху която бе написано с леко полегат калиграфски почерк: «Доктор Д.Т. Орещенков»; копчето на електрическия звънец също блестеше.

Людмила Афанасиевна го натисна. Чуха се стъпки и вратата отвори самият Орещенков, облечен в износен, някога доста хубав кафяв костюм, с разкопчана яка на ризата.

— О, Людмила! — Той леко повдигна ъглите на устните си, но човек, който го познаваше добре, веднага можеше да разбере, че това е неговата възможно най-широка усмивка. — Чаках ви. Влизайте. Много се радвам. Макар поводът да не е радостен… Иначе не бихте посетили стареца.

Тя му бе позвънила по телефона с молба да й разреши да го посети. Можеше да му каже още тогава за повода, но не би било вежливо от нейна страна. Сега, чувствайки определена вина, го убеждаваше, че би го навестила и без това, а той не й разреши да свали палтото си сама.

— Позволете ми, аз още не съм развалина!

Закачи дрехата й на дългата полирана тъмна закачалка, направена вероятно за много посетители, и я поведе по гладкия боядисан дървен под. Преминаха през най-хубавата светла стая на дома, където имаше разтворен пюпитър с весела нотна тетрадка на него — тук живееше по-голямата внучка на Орещенков; после през столовата, прозорците на която, обвити сега от сухите клони на асмата, гледаха към двора — тук имаше голяма и скъпа радиола; и така стигнаха до овалния кабинет, чиито стени бяха покрити с огромни етажерки със стотици книги — в средата имаше старинно тежко писалище, стар диван и удобни кресла.

— Струва ми се, Дормидонт Тихонович — Донцова огледа стените, леко присвила очи, — че книгите ви са станали повече.

— Не — леко поклати голямата си красива глава Орещенков. — Макар наистина да купих двадесетина наскоро… И знаете ли от кого? — усмихна се отново скъпернически докторът. — От Азначеев. Той излезе в пенсия, оказва се, че ударил шестдесетака. И именно тогава си изяснил, че не е никакъв рентгенолог, че не иска да се занимава нито ден повече с никаква медицина, че е роден пчелар и отсега нататък ще си живее само с пчели. Но как може така? Ако си чувствал в себе си дарба за пчелар, защо си загубил най-хубавите си години заради друго?… Така… Вие къде ще седнете, Люда? — попита той и веднага реши вместо нея: — В това кресло ще ви бъде най-удобно.

— Нямам намерение да се заседявам, Дормидонт Тихонович. Аз само за минутка… — опита се да възрази Донцова, но се отпусна в дълбокото кресло и веднага почувства, че се успокоява, и дори бе убедена, че само тук и сега може да бъде взето най-доброто решение. Бремето на постоянната отговорност и бремето на избора, който тя трябваше да направи в живота си, изведнъж падна от раменете й, щом потъна в удобното и меко кресло. Тя въздъхна облекчено, плъзна поглед по познатия й кабинет и с умиление видя стария мраморен умивалник в ъгъла.

После премести погледа си върху Орещенков, радостна, че той е жив, че го има и че ще й помогне да преодолее тревогата. Той още не бе седнал, а стоеше изправен, с почти офицерска стойка, както преди. Винаги изглеждаше толкова бодър, сякаш лекувайки болни, самият той бе неподвластен на никакви болести. Носеше малка, подстригвана винаги акуратно сребриста брадичка. Не бе плешив, дори и не съвсем посивял — косите му изглеждаха леко прошарени както и преди няколко години. Лицето му бе от онези, чиито черти не се раздвижват от преживяваните чувства. Единствено по почти незабележимото повдигане на веждите му, с леко извити краища, можеше да се разбере, че той се вълнува от нещо.

— Извинете ме, Люда, но аз ще седна зад писалището. Не го приемайте като официален прием. Просто съм свикнал с мястото.

Как нямаше да свикне! Някога често, а сега по-рядко в този кабинет за преглед при доктор Орещенков идваха много болни, които понякога се заседаваха заради мъчителния разговор, определящ цялото им бъдеще. Кой знае защо, по време на такива разговори човек запомняше навеки зеленото сукно на писалището, странния дървен нож за разрязване на страниците, никелираната медицинска лъжичка (за оглеждане на гърлото), мастилницата с медно капаче или цветът «бордо» на силния изстинал чай в чашата. Докторът седеше зад писалището, а ставаше и отиваше до умивалника или до етажерката само когато трябваше да даде възможност на болния да си отдъхне от неговия поглед и да размисли. Въобще доктор Орещенков никога без наложителна причина не отместваше погледа си встрани, защото не искаше да изгуби излишна минута, която би могъл да използва, за да огледа пациента или събеседника. Очите му бяха главният помощник, чрез който доктор Орещенков приемаше болните и учениците си и им предаваше своето решение или желание.

Между многото преследвания, на които бе подложен Дормидонт Тихонович през живота си — за революционерството му през 1902-ра (тогава прекара две седмици в затвора заедно с други студенти), после за това, че неговият покоен баща бе свещеник, и още за това, че по време на Първата империалистическа война като бригаден лекар в царската армия, както бе установено от свидетелите, в момент на паническото отстъпление на руската армия бе скочил на коня и насочил полка обратно в империалистическата касапница против немските работници, но най-разобличаващото го бе за това, че Орещенков упорито държеше на правото си да продължава частната си лекарска практика, макар тя все по-жестоко да се забраняваше като източник за забогатяване, като нетрудова дейност, всекидневно раждаща буржоазни настроения. И за известни периоди той бе длъжен да сваля от вратата на дома си металната визитка с приемните часове и още от прага да връща всички болни, колкото и зле да бяха те и да го молеха да ги приеме, защото в съседната квартира бяха настанени доброволни и платени агенти на финансовия отдел, а и самите болни не можеха да се удържат да не разкажат за посещението си при доктора; всичко това заплашваше Орещенков с най-неприятното — загубата на всякаква работа, а и изселване от жилището.

А между другото той държеше в своята дейност най-много именно на правото си на частна практика. Без тази гравирана метална плочка на вратата си Орещенков живееше сякаш нелегално, под чуждо име. Именно заради принципа не защити нито кандидатска, нито докторска дисертация, говорейки, че дисертациите въобще не могат да бъдат показател за успехи в ежедневната лекарска дейност, че болният дори се стеснява, когато докторът е професор, и че би било много по-полезно времето, изгубено за получаване на престижната титла, да бъде използвано за обогатяване на знанията в определена медицинска насока. Само в тукашния мединститут, в който бе прекарал тридесет години, Орещенков бе работил и в терапевтичното отделение, и в детското, и в хирургичното, и в инфекциозното, и в урологичното, и дори в очното, а едва след това стана рентгенолог и онколог. С едва доловимо презрително повдигане на крайчеца на устните си той изказваше своето мнение за «заслужилите деятели на науката»; с това подчертаваше, че ако са нарекли някого приживе деятел, още повече заслужил, това означава, че са го отписали: славата, която вече пречи да лекува, като прекалено пищна дреха въобще не позволява на човек да се движи. «Заслужилият деятел» върви със свита — лишен е от правото си да греши, от правото си нещо да не знае, дори от правото си да се замисли; той може само да бъде преситен, муден или изостанал, а всички чакат от него непременно чудеса.

Ето какво не искаше за себе си Орещенков; единствено желаеше на вратата си онази медна плочка и звънец, достъпни за всеки.

Но всичко се разреши щастливо: веднъж Орещенков спаси вече умиращия син на един голям тукашен ръководител, след това и кадър от същия мащаб, само че друг, както и членовете на важни семейства; всичко това стана тук, в този град, тъй като той никъде не замина; така славата на доктор Орещенков се разнесе сред влиятелните кръгове и съвсем естествено около него се създаде някакъв невидим, но сигурен защитен ореол. Може би в чисто руски град не би му помогнало и това, но в този, с повече източни нрави, умееха да не забелязват или да се правят, че не виждат как и кога Орещенков отново закачи металната плочка на вратата си и започна да приема болни. След войната не бе никъде на постоянна работа, но даваше консултации в няколко клиники и посещаваше заседанията на научните дружества. Така, след като навърши шестдесет и пет години, Орещенков започна да води живот без забрани, който се смяташе за единствено правилен за даден лекар.

— И така, Дормидонт Тихонович, дойдох, за да ви попитам дали не можете да дойдете в клиниката, за да прегледате на рентгена стомаха ми!… В който ден ви бъде удобно, него ще приема…

Видът й не бе добър, а и гласът прозвуча колебливо. Орещенков я гледаше със спокоен поглед.

— Без съмнение ще изберем ден… Но все пак искам от вас да чуя подозренията ви. Какво мислите самата вие?

— Ще ви кажа симптомите, а какво мисля аз?… Знаете, че се старая да не мисля! Тоест мисля прекалено много, нощем не спя, а най-добре щеше да бъде, ако не знаех нищо! Сериозно… Вие ще вземете решение. Ако е нужно да остана на легло, ще остана, но не искам да зная. При това положение по-добре да не зная диагнозата, за да не се питам непрекъснато по време на операцията: а какво правят сега, какво изтеглят… Разбирате ме, нали?

Дали защото креслото бе доста голямо, или наистина бе отслабнала, но сега Донцова не изглеждаше като внушителна жена.

— За разбиране може би и разбирам, Люда, но не съм съгласен с вас. Защо веднага заговорихте за операция?

— Човек трябва на всичко…

— А защо тогава не дойдохте по-рано? Поне вие знаете…

— Как да ви обясня, Дормидонт Тихонович! — въздъхна Донцова. — Животът е такъв, грабва те и… Разбира се, че трябваше по-рано… Но не мислете, че толкова съм се запуснала! — Тя възвръщаше способността си да говори бързо и делово. — Но защо ме сполетя такава несправедливост? Защо именно мен, онколога, трябваше да ме сполети онкологична болест, а нали аз зная всичките й видове и мога да си представя ясно всички последствия и усложнения?

— Тук няма никаква несправедливост — започна да я убеждава с басов глас Орещенков. — Напротив — това е справедливо във висша степен. Това е най-вярното изпитание за лекаря — да заболее от болест, която е негова специалност.

(Каква справедливост? Какво вярно изпитание? Разсъждава така, защото самият той не е заболял.)

— Помните ли Паня Фьодоровна, сестрата? Тя казваше: «Ох, колко коравосърдечна съм станала с болните… Време е отново да полежа в болницата…»

— Никога не съм мислила, че толкова много ще преживявам! — изпука пръстите на ръцете си отчаяната Донцова.

И все пак сега се измъчваше по-малко, отколкото в последните дни.

— И какъв е резултатът от вашите наблюдения?

Донцова започна да разказва в общи линии, но той настоя за повече подробности.

— Но аз съвсем нямам намерение да ви отнемам цялата съботна вечер, Дормидонт Тихонович! След като така и така ще дойдете да ме видите на рентгена…

— А вие знаете ли какъв еретик съм? Че преди да се докосна до рентген, съм работил двадесет години? И само какви диагнози определяхме! Много просто — не бива да се пренебрегва и най-невинният на пръв поглед симптом! Трябва да видиш всички в съвкупност, по реда на появяването им. Търсиш такава диагноза, която не пропуска нито един симптом! Именно тя, гълъбче, е най-вярната! А с рентгена човек се чувства като с фотоекспонометър или часовник, защото, когато са ти подръка, ти губиш способността да разчиташ само на себе си, да чувстваш времето. А когато ги няма, се стягаш. Знам, на лекарите ще им бъде по-трудно, но на болните — по-лесно, а и изследванията ще бъдат по-малко.

Донцова започна да разказва, като диференцираше и групираше симптомите, стараеше се да не изпусне онези подробности, които биха могли да очертаят тежка диагноза (макар неволно да й се искаше да ги пропусне, за да чуе: «Това са бели кахъри, Люда, и нищо повече!»). Каза и за състава на кръвта, доста лош, и за повишението на РУЕ. Той я слушаше внимателно, задаваше въпроси, понякога кимаше, сякаш искаше да й каже, че това се среща при всеки човек, но за «белите кахъри» въобще не споменаваше. Донцова за миг си помисли, че всъщност той вече навярно е съставил диагнозата и може открито да го попита, без да чака деня, когато ще я види на рентгена. Но така веднага да попита, за да разбере, й бе страшно. Трябваше непременно да отложи, да смекчи присъдата му с няколко дни на очакване!

А колко приятелски разговаряха, когато се срещаха на научните заседания! Но ето че бе дошла, признавайки си, че е болна, сякаш ставаше дума за престъпление, и веднага равенството между тях изчезна! Но не равенството я занимаваше, защото то никога не може да съществува между учител и ученик, а нещо по-ужасно — с признанието си тя сякаш изключваше себе си от благородното съсловие на лекарите, за да се окаже в зависимото съсловие на болните. Наистина Орещенков сега не пожела да попипа болното място, а все така разговаряше с нея като с гостенка. Изглежда, мълком й предлагаше засега да остане и в двете съсловия, но тя вече не можеше да се държи както преди.

— Макар и Верчето Хангард да е такъв диагностик, на когото бих се доверила — със същия бърз маниер, изработен през натоварените работни дни, изстрелваше фразите Донцова, — но тъй като вас ви има, Дормидонт Тихонович, реших…

Орещенков не откъсваше погледа си от нея. Сега на Донцова не й направи впечатление, по преди две години би успяла да открие във втренчения му изучаващ поглед постоянния проблясък на обреченост, който се бе появил след смъртта на жена му.

— Значи, ако все пак се наложи… болничен лист, имате зад себе си Верчето?

(Бе избрал най-меката дума! Значи няма нищо?…)

— Да, тя напълно е узряла, за да бъде завеждащ отделението.

Орещенков кимна с глава и отново поглади козята си брадичка.

— Че е узряла, узряла е, а за омъжването?

Донцова поклати глава.

— И е моята внучка е същото. — Орещенков изведнъж заговори шепнешком. — Не може да си намери… Не е лесна работа.

По повдигнатите ъгълчета на веждите Донцова разбра, че докторът е разтревожен.

Той също се съгласи, че не бива да се отлага; разбраха се да я прегледа в понеделник.

(Защо бърза толкова?…)

Настъпи онази пауза, в която бе най-удобно да стане, да му благодари и да се сбогува. И Донцова се изправи. Но Орещенков я спря с думите, че е длъжна да изпие поне чаша чай.

— Но аз не искам! — уверяваше го тя.

— Затова пък аз искам! Тъкмо ми е време за чая!

Все още искаше да я изтегли от кръга на престъпно болните, за да я прехвърли в кръга на безнадеждно здравите!

— А младите вкъщи ли са?

«Младите» бяха на толкова години, колкото и Людмила Афанасиевна.

— Не. Внучката не е при мен. Сам съм.

— Значи вие на всичко отгоре искате и да ме гощавате? За нищо на света!

— Не ми представлява никаква трудност. Термосът е пълен. А всички тези кексове и чинийки самата ще вземете от бюфета.

Минаха в столовата и започнаха да пият чай, седнали точно на ъгъла на квадратната маса, на която спокойно би се побрал и слон, но едва ли би могъл да излезе през вратата. Стенният часовник, неизвестно на колко години, показваше, че още не е късно.

Дормидонт Тихонович започна да разказва за внучката си, неговата любимка. Тя наскоро завършила консерваторията, свирела прекрасно, правело й чест, че не се движи непрекъснато сред музиканти, и била привлекателна. Показа на Донцова дори нейна снимка, но не бе многословен, защото не искаше да обсеби цялото внимание на Людмила Афанасиевна с темата за внучката. Но работата бе там, че тя дори и да искаше, не можеше да съсредоточи цялото си внимание по простата причина, че то отдавна се бе разпиляло и бе невъзможно да го събере отново в едно цяло. Колко странно й беше, че седеше и безгрижно пиеше чай с човек, който вече има пълна представа за размерите на опасността и предвижда по-нататъшния ход на болестта, а мълчи и й предлага бисквити.

Имаше повод и тя да сподели, но не за разведената си дъщеря, за която все още страдаше, а за сина си. Бе вече в осми клас, когато заяви, че повече не вижда никакъв смисъл да продължава да учи! И нито тя, нито баща му можеха да намерят някакви заслужаващи вниманието му аргументи против неговото решение. («Трябва да бъдеш културен човек!» — втълпяваха му. «А защо?» — питаше. «Културата е най-важното!» Той: «Най-важното е да живееш весело.» «Но без образование няма да имаш хубава специалност!» Отговаряше: «Не ми трябва.» Опитваха се да го уязвят: «Значи искаш да си останеш обикновен работник?» Синът: «Не, нямам намерение да тегля като катър…» «А с какво ще живееш?» Усмихваше се: «Винаги ще намеря с какво… Човек трябва да умее…») Синът се бе свързал с подозрителна компания и Людмила Афанасиевна много се тревожеше.

Върху лицето на Орещенков имаше такова изражение, сякаш бе запознат с тази история и без разказа на Донцова.

— А между другото ние загубихме един важен наставник на младежта — семейния лекар! С момичетата, които са на четиринадесет, и с шестнадесетгодишните момчета трябва задължително да разговаря доктор, но не в класната стая и пред четиридесет човека и в училищния лекарски кабинет, извиквайки точно след три минути следващия. Непременно в тази роля трябва да бъде онзи чичко доктор, на когото те още в детството са започнали да показват гърлото си и който е пиел чай в дома им. Ако сега този безпристрастен чичко доктор, добър и строг, когото не можеш да трогнеш с капризите си както родителите, изведнъж се затвори с момичето или момчето в кабинета и завърже постепенно и непринудено странен разговор, от който се и срамуваш, и ти е много интересно, а докторът и без да пита се досеща и за най-главното и ти отговори изчерпателно, а може би ще те покани и за втори разговор, така той не само ще ги предпази от грешки, измамни пориви, от осакатяване на тялото, но ще им разкрие и цялата картина на предстоящия живот. Щом само те бъдат разбрани в тяхната главна тревога и в най-важното търсене, вече няма да им се струва, че остават безнадеждно неразбрани и в другите отношения.

Орещенков говореше с ясен глас, гледаше с трезв поглед, с който винаги искаше да доубеди събеседника си, но Донцова забеляза, че постепенно я напуска успокоението, което я бе обзело в креслото в кабинета на лекаря, и в гърдите й се надига усещането за нещо изгубено, нещо, което губи в същия момент, докато слуша разумната реч, а трябва да стане, да побърза да си отиде, макар и неизвестно защо и къде.

— Вие сте прав — съгласи се Донцова. — Половото възпитание у нас е занемарено.

От вниманието на Орещенков не убягна изразът на смутено нетърпение, появил се върху лицето на Людмила Афанасиевна. Но за да застане в понеделник пред рентгена, тя, която не искаше да знае, трябваше в тази съботна вечер поне за малко да прогони тягостните си мисли.

— Въобще семейният лекар е най-нужният човек в живота… Търсенето на такъв доктор е толкова интимна работа, колкото и търсенето на партньор в живота. Но в наше време е по-леко да намериш добра жена, отколкото добър лекар.

Людмила Афанасиевна се намръщи.

— Така е. Но колко семейни лекари ще бъдат нужни? Това не се вписва в нашата система на всеобщо безплатно народно лечение.

— Всеобщо може би, но безплатно — не — държеше на своето Орещенков.

— Но безплатността е наше главно постижение.

— Всъщност такова ли е? Какво означава «безплатно?» Плаща не пациентът, а държавата, но бюджетът се натрупва от същите тези пациенти. Това е не безплатно лечение, а обезличено. Сега е неизвестно колко струва сърдечността на лекаря, защото навсякъде — графици, норми, бройки, «да влезе следващият»! А и за какво идват в болницата? За болничен лист, за да бъдат освободени от армията, от работа, а лекарят трябва да ги разобличава. Болният и докторът са като врагове… Нима това е медицина?

А симптомите изпълваха мислите и се построяваха там в най-лошия от всички редове…

— Не говоря, че цялото лечение трябва да се направи платено. Но началния етап — непременно. А след като бъде решено, че пациентът трябва да бъде настанен в клиниката или да бъде подложен на определени сеанси, тогава е справедливо да бъде безплатно. А какво става във вашата клиника? Защо двама хирурзи оперират, а трима спокойно ги гледат? Просто защото заплатата си върви, защо да се безпокоят! А ако пациентите плащаха, никой дори не би приближил към тези трима. Тогава би се размърдал вашият Халмухамедов или Пантьохина! Така или иначе, Люда, лекарят трябва да зависи от впечатлението, което прави на болния. От своята популярност.

— Не дай Боже, да зависиш от всички! Ще се появи някой скандалджия…

— А защо да е по-добре да зависиш от главния лекар? Защо да е честно, когато получава от касиерката пари като чиновник?

— Но има такива, които ще те измъчат с теоретичните си въпроси! И трябва да отговаряш на всеки.

— Да, така е.

— Кога ще успея? — оживи се Донцова. Лесно му е да дава съвети, разхождайки се по чехли из стаята. — Представяте ли си какви са сега темповете в лечебните заведения? По ваше време не бяха такива.

Орещенков забеляза по умореното, нервно лице на Людмила Афанасиевна, че този разговор, започнат, за да прогони мрачните й мисли, не се оказа полезен. В този момент вратата, водеща към верандата, се отвори и при тях влезе сякаш не куче, а огромен, излъчващ топлина човек, кой знае защо тръгнал на четири крака. Людмила Афанасиевна за малко да се изплаши от него, но тъй като кучето я гледаше печално като разумен човек, веднага се успокои.

Кучето вървеше замислено, стъпвайки почти безшумно, убедено, че тук едва ли някой може да се учуди от влизането му. Само веднъж вдигна пищната бяла метла на опашката си, размаха я, после отново я свали. С изключение на черните увиснали уши останалата част на тялото му бе жълто-бяла. И тези два цвята се преплитаха странно: на гърба му сякаш бяха сложили бяла шапка, страните му бяха светложълти, а задната част — почти с портокалов цвят. Наистина кучето се приближи до Людмила Афанасиевна, подуши коленете й, но всичко това бе направено, без да се натрапва. Не седна близо до масата, както би се очаквало от всяко друго куче, не изрази никакъв интерес към сложената на покривката храна, разположена малко по-високо от главата му, а остана на четирите си крака, гледайки с големите си кафяви очи някъде над масата с трансцендентна обреченост.

— Каква е тази порода? — учуди се Людмила Афанасиевна, за първи път през тази вечер забравила за себе си и болката си.

— Санбернар — любовно погледна към кучето Орещенков. — Всичко е хубаво, само дето има прекалено дълги уши, които по време на ядене потопява в купичката.

Людмила Афанасиевна разглеждаше кучето. Неговото място не бе сред уличната суета, такова куче навярно не можеше да пътува и в никакъв транспорт, защото едва ли ще позволят. Така, както на снежния човек му бе съдено да остане само в Хималаите, така и на подобно куче не му оставаше нищо друго, освен да живее в едноетажен дом с градина.

Орещенков отряза парче от баницата и го предложи на кучето, но не го подхвърли, както другите стопани правят, а го подаде сложено в чиния, както се угощава равен, и кучето, също като равно със стопанина си, бавно го взе със зъби, сякаш повече от вежливост.

И, кой знае защо, влизането на това спокойно замислено куче развесели Людмила Афанасиевна и когато стана от масата, тя си помисли, че с нея не всичко е толкова зле, дори да се наложи да я оперират. Не чу какво й казва Дормидонт Тихонович, но се сети да го попита:

— Колко съм разсеяна! Дойдох при вас с болката си, а забравих да ви попитам как сте вие със здравето?

Той стоеше срещу нея — изправен, дори с внушителна фигура, с очи, които все още не сълзят, с чуващи и най-малкия шум уши; бе невъзможно човек да повярва, че е по-възрастен от нея с цели двадесет и пет години.

— Засега всичко е наред. Въобще взех решение да не боледувам преди смъртта си. Да умра, както се казва, на поста си.

Той изпрати гостенката си, върна се в столовата и се отпусна на люлеещия се стол — извит, черен, с жълта протрита от гърба му мрежа; когато спря да се люлее, доктор Орещенков се отпусна. В това особено положение на свободата, което ни дава люлката, той замря.

Сега му се налагаше често да си почива. И не толкова защото тялото му изискваше възстановяване на силите, а заради вътрешното му състояние, особено след смъртта на жена му, изискващо мълчаливо самовглъбяване, освободено от външни звуци, разговори, делови мисли и дори от всичко онова, което го правеше лекар; неговото вътрешно състояние сякаш изискваше от него да бъде прочистено и измито до прозрачност…

В такива минути целият смисъл на съществуването — неговото дълго минало и кратко настояще, това на жена му и на внучката му, а и на всички останали хора — му се струваше, че се намира не в тяхната главна дейност, в името на която посвещаваха времето си, влагаха целия си интерес и само с нея ставаха известни, а (дотолкова, доколкото им се удаваше да го съхранят незатъмнено, устойчиво и неизопачено) в изображението на вечността, заложено у всеки.

Като сянка на сребърна луна в спокойно езерце.

Глава 31 Идолите на пазара

Появяваше се и присъстваше някакво вътрешно напрежение, но не уморително, а радостно. Той дори усещаше къде точно се намира — в предната част на гърдите, зад гръдния кош. Това напрежение леко го разпъваше като горещ въздух, трептеше приятно и дори звучеше — само че не със земните звуци, които долавя ухото.

Това чувство бе от друг характер; нямаше нищо общо с онова, което през миналите седмици го тласкаше вечерно време към Зоя.

Той носеше в себе си и пазеше това напрежение и през цялото време се вслушваше в жуженето му. Именно сега си спомни, че то му бе познато още от младостта, но след това го бе забравил. Що за чувство бе? Доколко постоянно и неизмамно бе? Напълно ли зависеше от жената, предизвикала го, или още и от неизвестността — от това, че все още не си станал близък с нея? Щеше ли след това да се разсее?

Впрочем изразът «да станеш близък» сега за него нямаше никакъв смисъл.

Или все пак имаше?… Това чувство граничеше с надеждата и затова Олег го пазеше в гърдите си. То повече от всички останали чувства изпълни и украси живота му. Учудваше се на начина, по който се бе появило: присъствието на Вега правеше интересно и оцветено цялото раково отделение; бе такова, защото те… общуваха, макар Олег да я виждаше съвсем кратко и винаги бегло. Преди известно време тя отново му преля кръв. И тогава говориха, макар и не съвсем свободно, защото този път присъстваше и сестрата.

Толкова желаеше час по-скоро да се измъкне от болницата, а сега, когато наближаваше време да го изпишат, му беше жал. В Уш Терек би престанал да вижда Вега. А как би могъл да не я среща?

Днес, неделя, отново не се надяваше да я види. А денят бе топъл, слънчев, с неподвижен въздух, застинал сякаш заради болните. Олег отиде да се разходи в двора, за да подиша и да се погрее на слънцето, а и искаше да си представи какво прави тя в този неделен ден.

Сега не се придвижваше както по-рано; вече не вървеше с твърда крачка по набелязаната права, правейки остри завои в края й; вървеше бавно и внимателно; присядаше на някоя пейка и ако бе свободна, дори полягваше.

Така и днес, този път нестегнал халата си с войнишкия колан, бродеше леко прегърбен и често вдигаше глава, за да погледа дърветата, които все още не бяха се раззеленили напълно, но бяха толкова хубави!

Тревата също незабелязано бе поникнала и дори на няколко места човек би я помислил за миналогодишна, ако не бе толкова зелена.

На една от алеите Олег видя Шулубин, който седеше на някаква неудобна, доста ниска пейка без облегалка. Пръстите на ръцете му бяха сплетени на коленете. И така, както седеше с наведена глава, на уединената пейка, до която достигаха самотни слънчеви лъчи, изглеждаше като човек, който е изгубил всичко.

Олег нямаше нищо против да седне до Шулубин. Нито веднъж досега не бе имал случай да поговори с него, а му се искаше, защото от опита, придобит през лагерните години, знаеше, че най-интересни са онези, които мълчат. А не бе забравил и деня, в който Шулубин се бе намесил в негова полза.

И все пак реши да отмине. Също оттам бе научил и признал правото на всеки човек да бъде самотен.

Мина покрай него бавно, като скърцаше с ботушите по чакъла. Шулубин все пак видя ботушите и вдигна глава. Погледна към Олег безучастно, сякаш признавайки очевиден факт: «Да, ние лежим в една и съща стая.» Олег направи още две крачки, когато Шулубин с полувъпрос му предложи:

— Ще седнете ли?

Краката на Шулубин също бяха обути не с болнични чехли, а с домашни пантофи с високи бомбета. А върху главата си нямаше шапка; сивееха редки кичури коса.

Олег се обърна, седна с такъв вид, сякаш му бе все едно дали ще се разхожда, или ще седи.

Той можеше да зададе онзи въпрос, който би му помогнал да разбере човека, но вместо него само попита:

— Значи вдругиден, Алексей Филипич?

И без отговора знаеше, че ще бъде именно вдругиден; всички в стаята знаеха, че за тогава е определена операцията на Шулубин. Силата на въпроса се състоеше в «Алексей Филипич», тъй като никой досега не бе се обръщал към мълчаливия Шулубин така. Казано бе като от ветеран на ветеран.

— Да се погреем за последен път — кимна Шулубин.

— Не, не за последен — басово изрече Костоглотов.

Но поглеждайки бегло към Шулубин, си помисли, че наистина може би е за последен път. Силите на Алексей Филипич бяха на изчерпване, защото ядеше малко; навярно се пазеше, за да изпитва по-малко болки след това. Костоглотов знаеше каква е болестта на Шулубин и сега го попита:

— Значи решиха? Значи ще правят страничен отвор?

Стиснал зъби, Шулубин кимна с глава.

Замълчаха.

— Има рак и рак — изказа се Шулубин, гледайки пред себе си, а не към Олег. — Зависи какъв е. От всяка лошо положение има още по-лошо. Моят случай е такъв, че дори не можеш да поговориш с хората, нито да се посъветваш.

— И моят е същият.

— Не, моят е по-лош! Болестта ми е особено унизителна. Особено оскърбителна. И последствията са страшни. Ако остана жив, а след това «ако» има голяма питанка, до мен ще бъде неприятно да се стои и да се седи, както вие сега седите. Всички ще се стараят да бъдат поне на две крачки от мен. А ако някой все пак се приближи, аз самият първо ще си помисля: но той едва ме търпи, той ме проклина. С една дума, повече не можеш да бъдеш с хората.

Костоглотов се замисли за миг, стиснал зъби.

— Въобще трудно е да се определи на кого му е по-тежко. По-трудно, отколкото да определиш кой е постигнал повече успехи в дадено съревнование. На всеки му се струва, че неговите беди са по-досадни от тези на останалите. Аз например стигам до убеждението, че съм изживял рядко неудачен живот. Но откъде да зная дали той не би могъл да бъде още по-ужасен? Как мога да твърдя това, без да имам представа какво би било, ако…?

— И не твърдете, защото ще сгрешите — Шулубин все пак се обърна и го погледна с прекалено изразителните си, кръгли очи, леко зачервени. — Най-тежкият финал на живота съвсем не е на онези, които потъват в морето или търсят вода в пустинята; най-ужасния живот е на онези, които всеки ден, излизайки от дома си, си бият главите, без да намерят изход… Доколкото разбрах, вие сте воювали, а после сте лежали, така ли?

— Другото е, че не съм успял да завърша института, не съм получил офицерско звание, живея във вечно заточение — Олег замислено редеше без жал сполетелите го нещастия, — а отгоре на всичко и рак.

— Що се отнася до рака, сме квит. А за останалото, млади човече…

— Какъв млад човек съм аз, по дяволите! Или смятате, че главата на раменете ми е първата? Че кожата ми не е преобърната?…

— За останалото ще ви кажа следното: по-малко лъжете, разбирате ли? По-малко се огъвайте, ценете се! Вас са ви арестували, а нас на събранията ни гонеха да ви обработвам е! Вас са ви осъдили, а нас ни заставяха да ръкопляскаме на произнесената присъда! И не само да посрещаме с овации, а и да изискваме висшата мярка — да ви застрелят, да изискваме! Навярно помните какво пишеше по вестниците: «като един човек се изправи съветският народ, узнал за изключително подлите злодеяния…» Това «като един човек», надявам се, знаете каква цена има. Различни хора сме, а изведнъж — «като един човек»! Налагаше се да се ръкопляска така, че и останалите да забележат, а преди всичко — президиумът! А на кого не му се иска да живее? Кой се изправи, за да ви защити? Кой възрази? Къде са сега те? Ако някой се въздържеше — не, разбира се, че е бил против! — въздържи се, когато гласуват за разстрела на Промпартията, следват викове: «Нека обясни!» Онзи става с пресъхнало гърло. «Мисля, че дванадесет години след революцията могат да се намерят други средства за пресичането…» Ах, негодяй! Съучастник! Агент!… А на следващата сутрин — известие от ГПУ. И изчезваш завинаги.

Шулубин произнесе цялата си тирада със странно движение на шията и главата си. Дори на пейката седеше като голяма неспокойна птица на стобор.

Костоглотов се постара да не изглежда възхитен от чутото.

— Алексей Филипич, цялата работа се състои в това какъв номер ще изтеглиш. Вие на наше място щяхте да бъдете същите мъченици, а ние на вашето — същите приспособенци. Но ето какво: измъчвали са се такива като вас, които са разбирали. Които и по-рано са имали представа. А на онези, които са вярвали, им е било по-леко. Макар ръцете им да са били в кръв, те не са разбирали.

Шулубин го погледна с мрачен поглед.

— А кой е вярвал?

— Например аз. До Финската война…

— И колко време вярвахте? Колко време не разбирахте? Не можеш да зададеш този въпрос на някое момче с жълто покрай устата. Но да приема, че изведнъж целият ни народ е оглупял, не мога! Не става! Случвало се е: стопанинът от балкона ругае виновните, мужиците се подсмихват в брадите си; и богаташът вижда, и управителят на имението — също. Дойде време да се кланят и всички като «един човек». Означава ли това, че мужиците вярват на господаря? Не, не може да бъде да вярват! — изведнъж започна да се дразни Шулубин. Цялото му лице се преобрази. — Ту всички професори, всички инженери стават вредители, ту най-добрите комдиви от гражданската война се превръщат в немско-японски шпиони, ту цялата ленинска гвардия се оказва съставена от прикрити врагове, а той пак продължава да вярва? Ту приятелите и познатите се обявяват за врагове на народа, ту милиони руски воини са изменници на родината, а той вярва? Унищожават цели народи, а той пак манифестира вярата си? Но извинете, кой е самият той — глупак?! Но нима целият народ се състои от глупаци? Народът е умен, а иска да живее. Големите народи имат такъв закон: всичко да се изтърпи в името на оцеляването! И когато за всеки от нас историята попита над гроба кой е бил той, остава изборът, както е у Пушкин:

Олег трепна. Не знаеше тези стихове, но в тях дишаше онази потресаваща, несъмнено жива плът, животът на която е вдъхнат от автора и истината.

А Шулубин вдигна големия си пръст.

— За глупака място не се е намерило в стиха. Макар именно Пушкин да е знаел, че се срещат и глупаци. Не, на нас ни е разрешено да направим избора си сред тези три категории. И след като съм повече от сигурен, че не съм лежал в затвора, както и че не съм бил деспот, тогава… — усмихна се Шулубин, — тогава значи съм…

Закашля се толкова силно, че се заклати напред-назад.

— Мислите ли, че такъв живот е по-лек от вашия? Цял век бях в лапите на страха, а сега бих бил щастлив да сменя мястото си с вашето.

Също като него и Костоглотов, прегърбен и наведен напред, седеше на ниската пейка като качулата птица на стобора.

Пред тях на земята сенките им сякаш също се люлееха.

— Не, Алексей Филипич, това е прекалено прибързана присъда. Прекалено жестока. Смятам за предатели онези, които са писали доноси и са свидетелствали. Такива също са милиони. Ако приемем, че на двама или най-много трима се пада по един доносник, колко ще излязат? Милиони! Но да записваш всеки в числото им, е следствие на прекалено прибързано решение. Прибързал е и Пушкин. Ако бурята кърши дърветата, а тревата само се огъва, нима трябва нея да обвиним, че е предала дърветата? Всеки си има свой живот. Вие самият казахте: да се оцелее, е народен закон.

Лицето на Шулубин толкова се сгърчи, че очите му почти изчезнаха; изглеждаше като слепец без големите си очи.

После ги отвори и Костоглотов отново видя онази дъга с тютюнев цвят, заобиколена от зачервеното бяло, но сега очите му изглеждаха като измити.

— Значи облагородена стадност? Страхът да останеш сам? Извън колектива. Това не е нова теория. Още през шестнадесети век Френсис Бейкън е създал учение за идолите. Говорил е, че хората не са склонни да живеят, като се ръководят се от чистия си опит, че им е по-лесно да го засенчат с предразсъдъци. Именно тези предразсъдъци са идолите. Идолите на рода, както ги е наричал Бейкън. Идолите на пещерата…

Каза «идолите на пещерата» и Олег ясно си представи голяма дупка с огън в средата, изпълнена с дим; диваците пекат месо, а в тъмния ъгъл, почти невидим, стои син идол.

— … Идолите на театъра…

Но къде е идолът? Във вестибюла? Зад завесата? Не, по-прилично би било да се намира на театралната сцена или в центъра на парка с езерцето.

— А какви са идолите на театъра?

— Те са изградени от авторитетните чужди мнения, до чиято помощ човек прибягва, когато не може да си обясни онова, което самият не е преживял.

— О, това толкова често се случва!

— А понякога, макар самият да го е преживял, на човек му е по-удобно да не си вярва.

— И такива съм виждал…

— А още идолите на театъра означават и неумереност в приемането на доводите на науката. С една дума, това са доброволно приеманите заблуждения на останалите.

— Добре казано! — оживи се Олег. — Доброволно приемани заблуждения на другите! Така е!

— И накрая са идолите на пазара.

О, това можеше да си го представи най-лесно! — пазарната блъсканица на хората и възвисилият се над тях алабастров идол.

— Идолите на пазара — това са заблуждения, произтичащи от взаимната обвързаност на хората. Това са грешки, объркващи човека заради установения навик да се употребяват формулировки, измъчващи разума. Например казват: «Враг на народа! Не е наш! Изменник!» — и всички се отстраняват от нещастника.

С нервни жестове ту с едната, ту с другата си ръка Шулубин съпровождаше възклицанията си и това отново напомняше неуспешните опити на птица, която иска да литне, забравила, че крилете й са подрязани.

Гърбовете им бяха нагрети от непривично силното за пролетта слънце; все още неразлистените клони на дърветата не образуваха плътна сянка. Южното небе запазваше засега все още незабулената от лятната горещина синева, по която плуваха бели като големи снежинки облачета. Но не виждайки или не вярвайки в онова, което вижда, Шулубин вдигна високо показалеца на дясната си ръка и го размаха.

— А над всички идоли се намира небето на страха! Знаете ли, понякога вечер, без всякаква следа от буря, изведнъж се задават такива сиво-черни плътни облаци, заради които се мръква по-рано, и целият свят става толкова неуютен, че ти се иска само да се скриеш под покрива и да се настаниш по-близо до огъня и близките си. Двадесет и пет години живях под такова небе и се спасих само затова, че се огъвах и мълчах. А може би мълчанието ми продължи повече, сам направете сметка… Ту мълчах заради жена си, ту заради децата, ту заради грешното си тяло. Но жена ми умря, а тялото ми е само чувал с изпражнения, в името на които ще ми направят страничен отвор. Децата ми пък израснаха необяснимо коравосърдечни, необяснимо! И ако дъщеря ми започна да ми пише — получих вече трето писмо от нея, но не тук, а докато бях у дома, то бе само заради това, че партийната организация, в която членува, изискала от нея да нормализира отношенията с баща си, разбирате ли? А от сина дори това не са изискали…

Повдигнал дебелите си вежди, разрошеният Шулубин се обърна към Олег. (Ах, ето кой бил той! Лудият мелничар от «Русалка»! «Какъв мелничар съм аз, аз съм гарван!»)

— Вече не зная, може би тези деца са ми се присънили? Може би въобще не съществуват?… Кажете, нима човек е пън?! На който му е безразлично дали е сам или в съседство с други себеподобни. А аз живея така, че ако загубя съзнание, падна на пода и умра, съседите ми няма да разберат няколко денонощия. И все пак, чуйте! — Той хвана рамото на Олег, сякаш се страхуваше, че няма да бъде чут. — Аз както преди се оглеждам, пазя се! Онова, което се осмелих да ви кажа в стаята, никога не бих го произнесъл във Фергана! Да не говорим за работното си място! Дори сегашните ми думи се дължат на факта, че вече усещам под себе си операционната маса! На трети никога не бих го казал! Така… Ето докъде ме доведоха… А аз завърших селскостопанската академия, а след нея и курсовете по истмат и диамат. Четях лекции по няколко специалности — в Москва! Но започнаха да свалят корифеите. В моята академия падна Муралов. Професорите ги прибираха по десетина наведнъж. Трябваше да си призная грешките? Аз си ги признавах! Трябваше да се отрека — отричах се! Някакъв процент все пак трябваше да оцелее. Е, аз попаднах в този процент. Потънах в чистата биология, намерих си тих пристан!… Но и там започна чистка, и то каква! Унищожиха цялата катедра. Трябва да оставя лекциите? Моля! Оставих ги. Съгласих се да бъда асистент, да бъда малък!

Най-големият мълчаливец в болничната стая говореше с потресаваща лекота! Думите му се лееха, сякаш той не знаеше по-лесно нещо от ораторстването.

— Унищожаваха се учебниците на велики учени, променяха програмите — добре, аз съм съгласен, ще учим по новите. Предложиха анатомията, микробиологията и нервните болести да се нагаждат към уменията на невеж агроном и да се съобразяват с градинарската практика — браво! Аз също мисля така, аз съм «за»! Не, налага се да се простите с асистентството — добре, не споря, ще бъда методист. Не, жертвата не е достатъчна, трябва да се простите и с методиката — добре, съгласен съм, ще бъда библиотекар, библиотекар в далечния Коканд! Колко отстъпки! Но все пак съм жив, децата ми завършиха институти. Но на библиотекарите изпращат тайни списъци — да се унищожат книгите по лъженауката генетика! Да привикваме ли? Та нима самият аз не обявих от катедрата преди двадесет и пет години теорията за относителността за контрареволюционно мракобесие? А сега съставям акт, подписва ми го парторгът и ние, специалната част, пъхаме в печката генетиката, лявата естетика, етиката, кибернетиката, аритметиката!…

А и се смееше отгоре на всичко, лудият гарван!

— … Защо са ни уличните клади, целият този излишен драматизъм! Ние го правим в тихия ъгъл, хвърляме в печицата, около която е топло!… Ето къде ме изправиха — с гръб към печката… Но за сметка на това отгледах децата… И дъщеря ми, редактор в районния вестник, написа такива лирични стихове:

Като безсилни криле на птица висяха полите на халата му.

— Дааа… — промълви Костоглотов. — Съгласен съм, че не ви е било по-лесно.

— Именно — Шулубин си пое дъх, седна и заговори по-спокойно: — Кажете в какво се състои загадката в редуването на тези периоди в Историята? У един и същ народ за някакви си десет години спада цялата обществена енергия и импулсите на доблестта, сменили знака си, се превръщат в импулси на страха. Аз например съм болшевик още от седемнадесета година, същият аз разгонвах смело в Тамбов есеро-меншевистката Дума, макар да имахме възможност само да свирнем с два пръста. Аз съм участник в гражданската война. Нали тогава въобще не се замисляхме за живота си! Просто бяхме щастливи да го дадем в името на световната революция! Какво стана с нас? Как можахме да се поддадем? И на чий натиск повече? На страха? На идолите на пазара? На идолите на театъра? Е, добре, аз съм малък човек, но Надежда Константиновна Крупска? Нима тя не е разбирала, не е виждала? Защо тя не надигна глас? Каква цена щеше да има за нас едно нейно изказване, дори ако то й струваше живота? Може би ние всички бихме се променили, бихме спрели лавината, за да не продължи по-нататък? А Орджоникидзе? Та нали той бе орел! Нито Шлиселбург, нито каторгата го бяха сломили, какво тогава го спираше поне веднъж да се изкаже гласно против Сталин? Но не, те предпочитаха да умират загадъчно или да се самоубиват! Нима това е мъжество, обяснете ми?

— Аз ли, Алексей Филипич? На вас? Това вие можете да ми обясните.

Шулубин въздъхна и се опита да промени позата си върху пейката, но въпреки това отново усещаше нетърпимата болка.

— Интересно ми е друго. Ето, вие сте се родили след революцията. Но сте лежали! И какво, разочаровахте ли се от социализма? Или не?

Костоглотов разсеяно се усмихна.

Шулубин се опираше на здравата си ръка на пейката, а болната си положи върху рамото на Олег.

— Млади човече, само не правете тази грешка! Не правете извод само заради страданията си и тези ужасни години, че социализмът е виновен. Тоест както и да мислите, но, все едно, капитализмът е отхвърлен от историята завинаги.

— Там, при нас… разсъждаваха така — в частното предприемачество има много положителни неща… Че при него се живее по-леко, разбирате ли? Винаги всичко има. Винаги знаеш какво къде да намериш.

— Чуйте, но това са еснафски разсъждения! Частното предприемачество е способно да реагира бързо, но то е добро само в определени малки граници. Ако то не се стегне навреме с железни клещи, от него ще израснат хора зверове, черноборсаджии, които не признават никакви ограничения в желанията и алчността си. Преди капитализмът да бъде отречен икономически, трябва да бъде отречен от етична гледна точка! Отдавна!

— Но знаете ли — намръщи се Олег, — често казано, виждам такива хора и у нас. Алчността не е патент само на примитивните люде.

— Правилно! — Ръката на Шулубин стисна рамото на Олег. — Така че главният въпрос е — социализъм, но какъв? Ние набързо се объркахме, мислехме, че е достатъчно да се измени начинът на производство, за да се променят веднага и хората! Но не стана нищо подобно. Човекът е биологичен тип! Променя се за хилядолетия!

— И тогава какъв социализъм ни е нужен?

— Там именно е въпросът! Какъв? Загадка!! Говорят «демократичен», но това е повърхностно указание, което не води до пътя към социализма, а само към началната форма, към вида на държавно устройство. Това е само намек, от който следва, че не бива да падат глави, но нито дума за това върху какво ще се гради социализмът. И главната цел е не в това да има изобилие от стоки, защото, ако хората продължават да бъдат биволи, ще стъпчат и тези стоки. Не е социализъм онзи, който не престава да повтаря за необходимостта от ненавист; който години наред е бил обхванат от жестокия огън на ненавистта, не може да каже изведнъж: «Край! От днес само ще обичам!» Не, той ще си остане в плен на ненавистта и винаги ще намери кого да ненавижда. Знаете ли това стихотворение на Хервег:

Олег продължи:

— Und wollen endlich hassen! [58] Как да не го зная. В училището го изучавахме.

— Да, наистина, учили сте го! А това е страшно! Трябвало е да ви учат на съвсем обратното:

По дяволите вашата ненавист, искаме накрая да обичаме! Ето какъв трябва да бъде социализмът!

— Значи християнски, така ли? — досети се Олег.

— Християнски е прекалено натрапващо се сравнение. Не мога да си представя с кого биха се заели да построят такъв социализъм онези партии, които се наричат така, произлезли от люлката на Хитлер и Мусолини. Когато Толстой в края на миналия век решил на практика да насади християнските добродетели в обществото, дори дрехите му се оказали смешни в очите на съвременниците, а проповедите му нямали никаква връзка с действителността. А аз бих казал: именно за Русия, с нашите разкаяния, изповеди и метежи, с Достоевски, Толстой и Кропоткин [60], има само един верен социализъм — нравственият! И той е напълно реален.

Костоглотов продължаваше да се мръщи.

— Но как може човек да разбере и да си представи «нравствения социализъм»?

— А това съвсем не е трудно! — отново се оживи Шулубин, защото, изглежда, много му се искаше да убеди Костоглотов. Заговори така, сякаш се намираше зад катедра: — Трябва да се покаже на света такова общество, в което всички отношения, основания и закони ще произтичат само от нравствените принципи! Как да се възпитават децата, накъде да се насочи трудът на възрастните, с какво да бъде запълнено свободното им време — всичко това трябва да се реши именно и единствено съобразно с изискванията на нравствеността. Научните изследвания? Да се осъществяват само ако не са във вреда на същата. Така трябва да бъде и във външната политика! Това се отнася и за границите — не трябва да се мисли доколко тяхното разширяване ще ни обогати, ще ни направи по-силни или ще издигне престижа ни, а само дали постъпката ни ще бъде нравствена.

— Е, това едва ли е възможно! Няма да ни стигнат и двеста години! Почакайте, нещо не схващам. А къде е материалната база? Икономиката трябва да бъде… да де, преди това…

— Преди? Зависи… Например Владимир Соловьов доста убедително развива теорията, че може и трябва икономиката да бъде изградена върху основите на нравствеността.

— Как?! Първо нравствеността, а след това икономиката? — учудено го погледна Костоглотов.

— Да! Чуйте, руски човече, вие, разбира се, не сте чели нито ред от Владимир Соловьов, нали?

Костоглотов кимна.

— Но поне името сте чували?

— В килиите.

— А от Кропоткин поне страница прочели ли сте? «Взаимопомощта сред хората…»?

Костоглотов отново поклати глава.

— Е, да, той не е прав, защо да го четат!… А Михайловски? Разбира се, че не, той е отхвърлен, а след това забранен и книгите му са иззети от библиотеките.

— Но кога да чета? Кога! — възмути се Костоглотов. — Цял живот превивам гръб, а от всички страни питат: чел ли си, чел ли си? В армията, а и в лагера не изпусках от ръце лопатата, а на заточението — кирката! Кога да чета?

Но светлият израз на тревожно вдъхновение не слизаше от кръглото лице на Шулубин.

— Та ето в какво се състои същността на нравствения социализъм — не да насочиш хората към щастието, защото то също е идол на пазара, а към взаимното благоразположение. И звярът е щастлив, когато разкъсва плячката си, но взаимно благоразположени могат да бъдат само хората! И това е висшето, което е достъпно за хората!

— Неее, вие ми оставете щастието! — настояваше Костоглотов. — Оставете ми го, макар само за няколко месеца преди смъртта! Иначе, по дяволите…

— Щастието е мираж! — с последни сили продължи Шулубин, който бе пребледнял. — Аз например възпитавах децата си и бях щастлив, а те плюха върху мен! В името на щастието изгарях в печката книги, в които бе събрана истината! А кой може да разшифрова така нареченото «щастие на бъдещите поколения»? Кой е разговарял с тези бъдещи поколения, за да разбере на какви идоли ще се кланят? Прекалено често в миналото са се менили представите за щастието, за да се осмелим предварително да го подготвим. Разполагайки в излишък с бял хляб и мляко, съвсем не означава, че сме щастливи, а ако разделим насъщния си с онзи, който го няма, още днес ще бъдем! Ако се грижим само за «щастието», а и за размножаването, ние напразно ще ходим по земята и ще създадем страшно общество… Знаете ли, нещо не се чувствам добре… Трябва да отида да полегна…

Олег бе пропуснал да забележи колко безкръвно и землисто бе станало и без това измъченото лице на Шулубин.

— Почакайте, Алексей Филипич, нека да ви помогна!

На Шулубин му бе трудно дори да стане. Тръгнаха съвсем бавно. Около тях пролетта тържествуваше, но те бяха подвластни на тягостни чувства и всичко им тежеше — и собствените тела, и дрехите, и обувките, и дори слънчевите лъчи.

Вървяха мълчаливо и двамата уморени от разговора.

Едва пред стъпалата на раковото отделение, чийто вход бе в сянка, Шулубин, опирайки се на Олег, вдигна главата си, погледна веселото небе и каза:

— Само да не издъхна под скалпела. Страшно е… Колкото и да живееш, колкото и кучешки живот да водиш, все едно, ти се иска…

Влязоха във вестибюла и стъпало по стъпало заизкачваха голямото стълбище.

Олег попита:

— Всичко това през онези двадесет и пет години ли, когато сте се отричали, сте измислили?

— Да. Отричах се и мислех — отговори с отслабнал глас Шулубин. — Хвърлях книгите в печката и размишлявах. А какво? С мъката и предателството си не съм ли заслужил правото си поне да имам малки мисли?…

Глава 32 От обратната страна

Донцова не можеше да си представи, че до такава степен известното ти, многократно проверено, може да се преобърне до такава степен, че да ти стане съвсем като ново и чуждо. Вече тридесет години се занимаваше с болестите на другите хора: двадесет от тях прекара в рентгеновия кабинет; разчиташе тъмните снимки, надзърташе в измъчените молещи очи, съпоставяше с анализите и книгите, пишеше статии, спореше с колегите и болните — и въпреки всичко все по-неприложими й се струваха и придобитият опит и изработената гледна точка, а медицинската теория все по-объркана. Съществуваха етиологията, патогенезисът, симптомите, диагнозите, лечението, профилактиката и прогнозите, а съпротивата, съмненията и страхът на болните, макар и да бяха напълно приемливи човешки слабости и да събуждаха съчувствие у лекаря, при преценката на методите се оказваха кръгла нула и нямаха място в логическите квадрати.

Досега всички човешки тела винаги са били абсолютно еднакви, към тях бе приложима единната анатомична карта; еднаква бе и физиологията на жизнените процеси, и физиологията на усещанията.

Всичко, което е нормално и прието за отклонение, отдавна бе разумно обяснено от авторитетните наръчници.

И изведнъж, само за няколко дни, нейното собствено тяло изпадна от тази стройна система, удари се в твърдата земя като жалък чувал, наблъскан с органи, всеки от които можеше всеки момент да заболее.

Само за няколко дни всичко се преобърна с главата надолу, за да покаже обратната си страна, и въпреки че преди това са били изучавани неговите елементи, се оказа ужасно и непознато.

Когато синът й бе съвсем малко момче, тя разглеждаше с него картинки, които представляваха най-обикновени познати предмети — чайник, лъжица, стол, но нарисувани от необичаен ъгъл, те изглеждаха почти неузнаваеми.

Такова неузнаваемо й изглеждаше сега развитието на собствената й болест и нейното ново място в живота. Сега вече не й предстоеше да се осланя на лечението на разумната, търсеща изход, а на съпротивяващата се безразсъдна сила. Първото осъзнаване и приемане на болестта като факт я размаза като жаба; първото осъзнато приемане на болестта бе непоносимо за нея: светът се преобръщаше, редът на предметите — също. Преди да умре, трябваше да изостави мъжа си и сина си, и дъщеря си, и внука, и работата, макар именно работата сега да бе в състояние да я спаси, дори и временно. Трябваше за един ден да се откаже от всичко, което бе смисъл на живота й, и след това като бледозелена сянка да се мъчи неизвестно още колко, без да знае дали ще умре, или ще се върне отново към съществуването.

Изглежда, никакви радости и празници нямаше досега в живота й, а само труд и тревоги, труд и тревоги, но колко красив бе всъщност този живот и колко невъзможно бе на човек да се раздели с него!

Цялата неделя премина не като почивен ден, а като подготовка за утрешния рентген.

В понеделник, както се бяха разбрали, в девет и петнадесет Дормидонт Тихонович заедно с Вера Хангард и още една от ординаторките угасиха светлината в рентгеновия кабинет и изчакаха да се адаптират към тъмнината. Людмила Афанасиевна се съблече и се приближи към рентгеновия апарат. Взе от санитарката първата чаша с бариева смес, която се разклати — оказа се, че ръката й трепери.

И върху нея повториха всички известни й до най-малки подробности манипулации: опипване, обръщане, вдигане на ръцете, поемане на дъх. После веднага приближиха плътно към тялото й стойката на рентгена и направиха няколко снимки в различни проекции. След това трябваше да се изчака, докато контрастната течност се разпространи в хранителносмилателния тракт и понеже рентгеновият апарат не можеше да бездейства, ординаторката започна да пуска следващите болни. Людмила Афанасиевна дори се опита да помогне, но нищо не се получи. Отново бе време да пие барий и да се приближи към екрана, за да й направят снимки.

Този път прегледът не протече в обичайната делова тишина с кратки команди, а Орещенков през цялото време се шегуваше ту по адрес на младите си помощнички, ту на Людмила Афанасиевна, ту на самия себе си: разказа им как като студент го изгонили от МХАТ [61] заради безобразно държане — това станало по време на премиерата на «Властта на тъмата»; Аким толкова шумно се секнел, че Дормидонт и приятелят му били принудени високо да шъткат… И оттогава всеки един от тримата се страхувал да не го познаят в МХАТ и отново да го изгонят.

И останалите също се стараеха непрекъснато да говорят, за да не бъдат уморителни паузите по време на прегледа. Но Донцова добре чуваше как Хангард говори едва-едва — поне нея познаваше добре!

Но нали Людмила Афанасиевна искаше точно това! Избърсвайки от устните си следите от бариевата смес, тя още веднъж заяви:

— Не, болният не трябва да знае всичко! Винаги съм смятала така, сега продължавам! Когато ви се наложи да обсъждате нещо, ще изляза.

Те приеха предложението й и Людмила Афанасиевна излизаше. Опитваше се да си намери работа — ту говореше с лаборантката в рентгена, ту обсъждаше с други колеги истории на болести; имаше много работа, но тя така и не можа напълно да разбере за какво става дума. Когато отново я извикваха, влизаше с разтуптяно сърце, внушавайки си, че ще я посрещнат с обнадеждаващи думи, че Верка Хангард облекчено ще я прегърне и поздрави, но нищо подобно не се случваше, а отново чуваше разпореждания къде и как да застане.

Подчинявайки се несъзнателно, Людмила Афанасиевна не можеше да не мисли какво имат предвид и да не се опитва да разбере.

— По методиката, по която ме преглеждате, виждам какво точно търсите! — все пак се изпусна тя.

Людмила Афанасиевна се досещаше, че те търсят буцата не в стомаха или в изхода от него, а във входа — а това бе най-тежкият случай, защото изискваше при операцията да бъде частично отворен гръдният кош.

— Е, Лю-даа — произнесе в тъмнината Орещенков, — вие искате колкото се може по-бързо да определим диагнозата, затова методиката ви е виновна! Искате ли да почакаме три месеца, тогава ще ви кажем по-бързо?

— Не, благодаря за трите месеца!

Не поиска дори да види последната, най-главната рентгенограма, извадена в края на деня. Загубила обичайните си решителни, почти мъжки движения, тя седеше отпуснато под ярката лампа и чакаше със затаен дъх заключителните думи на Орещенков — думи, решения, но не и диагноза!

— Ето какво, уважаема колежке — доброжелателно започна Орещенков, — мненията на знаменитостите се разделиха.

Гледаше разстроеното й лице и му се струваше, че от решителната, непреклонна Донцова би трябвало да се очаква по-голямо самообладание при това изпитание. Нейната внезапна безпомощност още веднъж потвърждаваше мнението на Орещенков за неспособността на съвременния човек да се овладее пред лицето на смъртта, защото не е подготвен да я посрещне.

— И кой мисли най-лошото? — помъчи се да се усмихне Донцова.

(Искаше й се този някой да не бъде той!)

Орещенков разтвори ръце.

— Зле мислят вашите дъщери. Така сте ги възпитали. А аз за вас имам най-добро мнение. В ъгълчетата на устните му се появи малка, но доброжелателна гънка.

Хангард също седеше бледа, сякаш решението се отнасяше за нея.

— Е, благодаря — на Донцова й стана малко по-леко. — Но… все пак?

Колко пъти след подобно поемане на дъх болните очакваха от нея да реши и винаги това решение бе построено върху доводите на разума и на числата; това бе логично постигнат и нееднократно проверен изход. Но какъв ужас, оказва се, е скрит в това поемане на дъх!

— Да, Люда — спокойно редеше думите Орещенков, — светът е несправедлив. Ако не бяхте наша, още сега с алтернативна диагноза бихме ви предали на хирурзите, а те там да се оправят — да ви режат, да отстраняват. Има такива негодници, които никога след операция не си отиват без някакъв «сувенир». Ще ви разрежат и ще се изясни кой е бил прав. Но вие нали сте наша. А в Москва, в Института по рентгенорадиология работи нашето Ленче, а и Серьожа е там. Ето какво решихме! Да заминете, а? Те ще прочетат онова, което ще им напишем, а и самите ще ви прегледат. Мненията ще се увеличат. А ако се наложи да ви оперират, там ще го направят. Въобще там всичко е на много по-високо ниво, нали?

(Той каза «ако се наложи». Искаше да й намекне, че може би не… Или не, защото е много по-зле?…)

— Тоест — съобрази Донцова — операцията е толкова сложна, че вие не се решавате да я направите сами?

— О, не! — намръщи се Орещенков. — Не търсете в думите ми скрит смисъл. Просто ние ви устройваме… как се казваше? Ах, да, по втория начин. А след като не вярвате — той кимна към масата, — вземете снимката и вижте сама.

Да, това бе толкова просто! Само да протегне ръката си и веднага ще анализира.

— Не — опъна се Донцова, — не искам.

Но после се съгласи с аргументите на Дормидонт Тихонович. Поговориха с главния лекар, Людмила Афанасиевна отиде до републиканския отдел на здравеопазването и там, кой знае защо, веднага й разрешиха и й дадоха удостоверение. И изведнъж се оказа, че всъщност никой повече не я задържа в града, където бе работила двадесет и пет години.

Правилно бе постъпила Донцова, когато реши да скрие от всички болката си, защото при такива случаи е достатъчно само един да чуе оплакването й, за да се преобърне всичко с главата надолу, а тогава вече нищо не може да зависи от теб. Всичките постоянни житейски връзки, толкова здрави и вечни, се късаха не за дни, а за часове. Такава, каквато беше — незаменима в диспансера и дома си, изведнъж се оказа заменима и на двете места.

Макар и да си мислим, че твърдо сме стъпили на земята, един ден откриваме, че дори не можем да пазим равновесие!…

Имаше ли смисъл повече да изчаква? В онази сряда тя участваше в последната си визитация заедно с доктор Хангард, на която предаваше поста си на завеждащ лъчевото отделение.

Тази визитация започна сутринта, а продължи почти до обяд. Макар Донцова да възлагаше големи надежди на Вера, която като нея познаваше всичките стационарни подробности, когато започна да минава от легло на легло със съзнанието, че едва ли ще се върне при пациентите след месец, а може би и съвсем няма да се върне, Людмила Афанасиевна за първи път през тези дни почувства, че у нея се възвръщат интересът и способността да съобразява и мисли. Неусетно се изпари желанието й час по-скоро да предаде задълженията си на Хангард и да си отиде у дома, за да се приготви за пътуването до Москва. Дотолкова бе привикнала сама властно да се разпорежда, че и днес не можеше да се отдалечи от нито един болен, преди да си състави ясна картина поне за месец напред: как ще протече болестта за това време, какви нови средства ще са необходими в лечението, от приложението на какви неочаквани мерки може евентуално да възникне нужда; тя почти, почти както преди влизаше в стаите и това бяха първите спокойни часове след водовъртежа от тревожни мисли през последните дни.

Бе свикнала с нещастието.

Но не я напускаше и чувството, че участва във визитацията като лишена от лекарски права, като дисквалифицирана заради някаква непростима постъпка, за щастие все още неизвестна на болните. Тя изслушваше, определяше, даваше указания, гледаше с фалшиво прозорлив поглед поредната болна, а самата усещаше хлад по гърба си при мисълта, че вече не може да определя кому е съдено да живее и кому — не, че само след няколко дни ще изглежда също така безпомощна и оглупяла ще лежи на болничното легло, не обръщайки внимание на външността си, и ще чака да чуе какво ще кажат по-възрастните и по-опитните от нея. И ще се страхува от болките. И може би ще съжалява, че е постъпила именно в тази клиника. И може би ще се съмнява, че я лекуват не така, както трябва. И като за най-висше щастие ще мечтае за делничното си право да бъде свободна, да съблече болничната си бяла лекарска престилка и вечерта да се прибере у дома.

Всичко това минаваше през главата й и именно то й пречеше да възприема нещата около себе си с изработения от опита определен начин на действие.

А Вера Корнилиевна без радост приемаше бремето, което съвсем не искаше да получи на такава цена.

Думата «майка» за нея не бе празна дума. От тримата Вера определи най-тежката диагноза за Людмила Афанасиевна. Хангард предвиждаше мъчителна операция, която Донцова, разяждана от хроническата лъчева болест, можеше и да не издържи. Вера Корнилиевна вървеше с Людмила Афанасиевна и си мислеше, че може би върви за последен път с колежката си, че тя самата ще минава между тези болнични легла още дълги години и всеки път болезнено ще си спомня за онази, която я направи истински лекар.

И тайно избърса набъбналата в очите й сълза.

А в същото време Вера трябваше днес, както никога преди, всичко да предвиди и да не пропусне нито един важен въпрос, защото от утре за първи път ще носи пълната отговорност за живота на тези петдесет човека, а нямаше да има с кого да се посъветва.

Така, тревожно и разсеяно, визитацията се проточи до обяд. Първо минаха през женските стаи, после обиколиха всички, чиито легла бяха разположени във вестибюла и в коридорите. По-дълго се задържаха, разбира се, при Сибгатов.

Какъв стоицизъм притежаваше този тих татарин! А бяха спечелени само няколко месеца отсрочка, и то какви! Няколко месеца на жалко битие в неосветения и непроветрен ъгъл на вестибюла. Сибгатов вече не можеше да изправи гръбнака си; само със силните си ръце, положени отзад, и с волята си държеше прав гърба си; цялата разходка за него се състоеше в това да отиде в съседната стая, за да послуша за какво си говорят; целият въздух, който можеше да диша, влизаше през далечната форточка; цялото небе за него бе таванът.

Но дори и за този мизерен живот, в който нямаше нищо друго освен лечебни процедури, санитарки, ядене и игра на домино, в неговия поглед се появяваше благодарност, когато посрещаше лекари.

Донцова си помисли, че ако сравни своя живот с този на Сибгатов, би трябвало да бъде все още щастлива.

А той вече бе дочул, че за Людмила Афанасиевна днес е последният работен ден.

Те мълчаливо се гледаха като претърпели поражение, но останали верни съюзници, преди камшикът на победителя да ги разгони на различни страни.

«Виждаш, Шараф — говореха очите на Донцова, — направих каквото можах, но съм ранена и също падам.»

«Зная, майко — отговаряха очите на татарина. — И тази, която ме е родила, не е направила толкова! А аз не мога да те спася.»

Нещата с Ахмаджан се бяха развили чудесно. Бе дошъл навреме, всичко бе направено както трябва и резултатите оправдаха очакванията. Направиха справка колко пъти е облъчван и Людмила Афанасиевна заяви:

— Изписваме те!

Трябваше да му бъде съобщено сутринта, за да бъде предупредена старшата сестра да донесе дрехите му от склада, но и сега Ахмаджан, вече захвърлил патерицата, стана радостен и се приготви да отиде при Митя, защото сега и една нощ не би издържал тук; именно тази вечер неговите приятели го чакаха в стария град.

Вадим също знаеше, че Донцова предава отделението на Хангард и заминава за Москва. Вчера вечерта пристигнаха две телеграми от майка му, адресирани до него и до Людмила Афанасиевна, в които пишеше, че вече са изпратили колоидното злато за нуждите на техния диспансер. Вадим тогава веднага слезе долу. Донцова бе излязла, но Вера Корнилиевна, която вече бе запозната със съдържанието на телеграмата, адресирана до Людмила Афанасиевна, го поздрави и го запозна с Ела Рафаиловна, радиолога, която трябваше да проведе неговия курс на лечение веднага щом пристигне златото. По-късно се върна и уморената, разтревожена Донцова, прочете телеграмата и въпреки че бе доста разстроена, бодро кимна на Вадим.

Вечерта той толкова много се радваше, че не можа да заспи, но днес сутринта се размисли: а кога ли това злато ще пристигне тук? Ако го бяха дали лично на майка му, днес вече щеше да бъде в клиниката. След колко ли време ще пристигне — след три дни или след седмица? С този въпрос Вадим посрещна приближилите се към него лекари.

— Разбира се, след ден-два — каза му Людмила Афанасиевна.

(Но за себе си знаеше точно колко време е скрито в това «ден-два». Разказвали й бяха такъв случай: жизненоважен препарат бил определен от московския институт за рязанския диспансер, но една от сестрите на адреса написала «за казанския», а в министерството прочели, че става дума за казахския и го изпратили в Алма Ата.)

Какво може да направи една радостна новина с човек! В същите черни очи, толкова печални напоследък, сега гореше пламъчето на надеждата; същите подпухнали устни, чиято линия вече бе непоправимо изкривена, бяха готови да целунат първия срещнат; а и самият Вадим, избръснат, чист, стегнат и вежлив, бе радостен като човек, който има рожден ден и е затрупан от сутринта с подаръци.

Как можа да падне толкова ниско духом, да загуби до такава степен волята си през последните две седмици?! Та нали цялото спасение за човек се крие във волята му! Сега вече трябва да се стегне! Само дано златото измине по-бързо своите три хиляди километра, отколкото метастазите — своите тридесет сантиметра! И тогава колоидното чудо ще огради като с окопи болното място, за да го превземе. А крака — може да го жертва. Или може би — никаква наука в края на краищата не може напълно да ни забрани да вярваме! — радиоактивното злато, разпространило веднъж лечебното си въздействие, ще излекува и самия крак?

Би било справедливо именно той да остане жив! А мисълта да се примири, да позволи на черната пантера да го захапе смъртоносно бе глупава и недостойна. Той бе убеден, че с блясъка на таланта си ще успее да оживее! Почти цялата нощ не можа да заспи, обзет от радостната възбуда, представяйки си какво би могло в момента да става с оловната кутия, в която пътува към него златото: дали е в багажния вагон на влака и пътува, или е на път за летището, или вече лети? Опитваше се да обгърне мислено в нощта пространството от три хиляди километра, сякаш за да помогне на скъпоценния товар да пристигне по-скоро; би призовал на помощ дори ангелите, ако те съществуваха.

По време на визитацията следеше с подозрение действията на лекарите, които не казваха нищо лошо, дори лицата им не издаваха никакво безпокойство, но опипваха корема и гърдите му; опипваха, разбира се, не само мястото, където се намираше черният дроб, разменяйки помежду си незначителни думи, но Вадим съсредоточено се опитваше да определи дали не са се задържали по-дълго време около съмнителното място, отколкото на останалите места.

(Те забелязаха колко недоверчиво настръхнал е пациентът и дори без необходимост опипваха с пръсти далака, но истинската им цел бе да проверят колко се е променил черният дроб.)

Наложи се да се задържат по-дълго и при Русанов, който очакваше своя специален дял внимание. Напоследък се държеше много по-добре с тези лекари, които, макар да не бяха нито заслужили, нито доценти, все пак го бяха излекували! Факт! Сега подутината на шията му бе почти спаднала и той можеше свободно да движи главата си. Сигурно и в самото начало тя не бе изглеждала толкова страшна, колкото го бяха наплашили.

— Ето какво, другари — заяви им той. — Както искате го приемете, но аз се уморих от инжекциите. Може би са достатъчни, а? Или ако трябва да ми слагат още, няма ли да бъде по-добре вкъщи?

Наистина кръвта му не бе от най-добрите, макар да му бяха правили преливане четири пъти. Видът на самия Павел Николаевич също не бе ведър — лицето му бе прежълтяло, със следи от умора, сбръчкано; дори тюбетейката на главата му изглеждаше прекалено голяма.

— С една дума, докторе, благодаря! Тогава, през първия ден, не бях прав — честно си призна Русанов пред Донцова. Той обичаше да си признава грешките. — Благодаря! Вие ме излекувахте.

Донцова кимна неопределено. Не от скромност, не от смущение, а защото той не разбираше какво говори. Очакваха ужасното, невидимо избухване на метастазите. И от бързината на процеса зависеше дали въобще ще бъде жив след година.

Както впрочем, и тя самата.

Людмила Афанасиевна и Хангард силно го натискаха в областта на мишниците и ключиците. Русанов дори се намръщи от силната болка.

— Но там няма нищо! — уверяваше ги той. Сега вече напълно му стана ясно, че просто са го плашили с тази болест. Но Русанов бе издръжлив човек и успя да понесе всичко спокойно. С тази издръжливост особено се гордееше.

— Още по-добре. Но самият вие, другарю Русанов, трябва да бъдете много внимателен — посъветва го Донцова. — След една-две инжекции ще ви изпишем. Но ще идвате тук всеки месец на преглед. А ако самият забележите, че нещо не е както трябва, веднага се обадете.

Но развеселилият се Русанов разбираше от дългогодишния си служебен опит, че тези задължителни явявания на преглед не са нищо друго освен отбиване на номер, за да се отчете дейност. И той тръгна веднага да звъни вкъщи, за да съобщи на семейството си радостната новина.

Дойде ред да прегледат и Костоглотов, който очакваше лекарите със смесени чувства: сякаш колкото го бяха спасили, толкова и погубили. Капката катран вече бе попаднала в бъчвата с мед и тази нова смес не ставаше нито за ядене, нито за смазване на колела.

Когато Вера Корнилиевна приближаваше към него сама, бе просто Вега; колкото и служебно да говореше с него тогава, той я гледаше и се радваше. Кой знае защо, бе й простил през последната седмица за осакатяващото го като мъж лечение, от което тя не се отказваше въпреки протестите му. Започна сякаш да признава правото й да се намесва във всичко, което се отнасяше до неговото тяло; тази мисъл дори го топлеше. И когато приближаваше към него по време на визитациите, винаги му се искаше да я погали по фините ръце или да зарови лицето си в скута й, както куче се гали на стопанина си.

Но сега Вега не бе сама, а с Донцова и двете бяха лекари, придържащи се към строгите инструкции; Олег не можеше да се освободи от усещането, че в такива ситуации се чувства обиден.

— Е, как е? — попита Донцова и седна на леглото му.

Вега стоеше зад нея и едва забележимо се усмихваше. У нея отново се бе върнало благоразположението към него и дори потребността всеки път при среща леко да му се усмихва; но днес усмивката й изглеждаше като забулена от воал.

— Не особено добре — отговори Костоглотов и вдигна главата си от възглавницата. — От резките движения започна да ме стяга ето тук… в слепоочието. Въобще имам чувството, че са прекалили с моето лечение. Моля ви да свършим.

Но този път той не помоли с предишната си настойчивост, а говореше равнодушно, сякаш се отнасяше за нещо прекалено ясно, за да настоява.

Донцова също, изглежда, бе уморена, за да го смъмри.

— Главата ви не ме интересува, но лечението не е завършено.

Започна да оглежда местата на кожата, които бяха подлагани на облъчване. Да, следите показваха, че наистина вече трябва да прекратят рентгеновите сеанси. Повърхностната реакция можеше да има неприятни последствия, ако продължаваха с облъчването.

— Нали вече не му правим по два сеанса дневно? — попита Донцова.

— Само по един — отговори Хангард.

(Тя произнасяше съвсем прости думи, а в гласа й се долавяше намерението да произнесе нещо много нежно, което би трябвало да трогне душата!)

Странни нишки като дълги женски коси я свързваха с този болен. И само тя усещаше болка, когато те прекалено силно се опъваха и някои от тях се късаха, а той не забелязваше нищо около себе си. В деня, когато Вера чу за нощните сцени със Зоя, усети такава болка, сякаш бяха хвърлили камък по нея. А може би така бе по-добре. Този случай й напомни за правилото, според което на мъжете не им трябват връстнички, а по-млади жени. Бе длъжна да не забравя, че отдавна е прехвърлила подходящата за тази цел възраст.

Но след това той явно започна да прави така, че пътищата им да се засичат, да лови думите й, да разговаря с нея и ласкаво да я гледа. И нишките косъмчета отново възвърнаха надеждната си здравина.

Що за нишки бяха те? Бе невъзможно, а и нецелесъобразно да се обясняват. Всеки момент трябваше да замине там, където животът отново щеше да го завърти; и щеше да дойде само ако положението му станеше нетърпимо, когато смъртта започне да го преследва; а ако се почувства по-добре, може би никога няма да се появи.

— А каква доза синестрол е получил? — осведоми се Людмила Афанасиевна.

— Повече, отколкото трябва — каза Костоглотов, като изпревари Вера Корнилиевна. — За цял живот ще ми стигне.

Ако бе произнесъл тези думи вчера, Людмила Афанасиевна не би пропуснала случая да го смъмри, както се полага за грубостта му, но сега нямаше сили дори да довърши визитацията. А извън длъжността си, с която сега се сбогуваше, тя всъщност не можеше да намери какво да възрази на Костоглотов, защото неговото лечение наистина бе варварско.

— Моят съвет е следният — примирено и тихо каза тя, за да не я чуят останалите болни: — не бива да се стремите да създавате семейство, защото още дълги години ще ви се наложи да поживеете без него.

Вера Корнилиевна наведе глава.

— Защото, запомнете — вашият случай бе в доста напреднала фаза. Дойдохте при нас късно.

Костоглотов знаеше, че работата му не е добра, но чул това, директно казано от Донцова, остана с отворена уста.

— Дааа… — процеди разсеяно той, но веднага намери утешителна мисъл: — Мисля, че за това трябва да се погрижи и началството.

— Вера Корнилиевна, ще продължите да му давате пентаксил. Но изобщо ще се наложи да го изпишем, за да си почине. Ето какво ще направим, Костоглотов — ще ви изпишем синестрол за три месеца, сега го има по аптеките, вие ще го купите и ще продължите лечението си у дома. Ако там няма кой да ви прави инжекции, вземете го на таблетки.

Костоглотов понечи да й напомни, че, първо, няма никакъв дом, второ — че няма пари, и трето — че не е такъв глупак, за да се самоубива тихо сам.

Но лицето на Донцова бе толкова измъчено, че той се отказа.

С Костоглотов и завърши днешната визитация.

Дотича Ахмаджан, който съобщи, че всичко с направено, и те тръгнаха с него, за да му дадат дрехи. Днес ще си пийне с приятеля! А утре ще дойде, за да получи необходимите документи. Бе толкова възбуден и говореше толкова много, че всички го гледаха учудени, защото за първи път го виждаха такъв; движеше се бързо и бодро, сякаш въобще не бе боледувал през тези два месеца. Под острия като на таралеж черен перчем, под черпите като мазут вежди очите му блестяха, сякаш бе пиян, и цялото му тяло потръпваше от радостта, че се е върнал към живота; беше готов още същия момент да излети навън. Изтича да приготви багажа си, после се отказа, а след това се запъти да моли да му позволят да обядва с болните от първия етаж.

Извикаха Костоглотов да отиде в рентгеновия кабинет. Изчака няколко минути там, после лежа под апарата, а накрая излезе на балкона, за да види защо времето е толкова мрачно.

Небето бе покрито с бързи тъмносиви облаци, следвани от огромен виолетов облак, който обещаваше пороен дъжд. Но бе доста топло и дъждът вероятно също щеше да бъде пролетно приятен.

Тъй като не бе подходящо за разходка, той отново се прибра в стаята. Още от коридора чу високия глас на възбудения Ахмаджан:

— Хранят ги, честна дума, по-добре от войниците! Е, почти като тях! Дажбата — кило и двеста! А те заслужават да се хранят само с изпражнения! А да кажеш, че работят, не работят! Едва ги отведем в зоната, и те веднага се разбягват, скриват се и по цял ден спят!

Костоглотов тихо прекрачи прага. До незастланото легло стоеше Ахмаджан с приготвения вече вързоп и размахвайки ръце, уверен разказваше на болните последния си разказ.

А съставът на стаята бе коренно променен — вече ги нямаше Федерау, философа, Шулубин. Кой знае защо, Костоглотов не можеше да си представи, че Ахмаджан би разказал подобно нещо преди.

— И нищо не строят? — тихо попита Костоглотов. — Значи в зоната не се вижда никаква сграда?

— Е, строят — обърка се малко Ахмаджан, — но лошо.

— А вие да бяхте им помогнали — още по-тихо, сякаш губейки силите си, произнесе Костоглотов.

— Нашето задължение е да държим винтовките, а тяхното — лопатите! — бодро отговори Ахмаджан.

Олег изненадано го погледна, сякаш го виждаше за първи път или не — бе го виждал много години с вдигната яка на кожуха и с автомат в ръце. С ум, който стигаше само за играта на домино, Ахмаджан бе искрен.

Ако десетки години не разрешават да бъде разказано нещо, както е било, ще бъде по-трудно да разбереш съотечественика си, отколкото марсианеца.

— Но как си го представяш това? — не се сдържа да не попита Костоглотов. — Да хранят хората с изпражнения? Пошегува се, нали?

— Какви шеги! Те не са хора! Те не са хора! — уверено повтори Ахмаджан.

Надяваше се да убеди и Костоглотов да му повярва така, както останалите му бяха повярвали.

Костоглотов се обърна към леглото на Русанов, изненадан, че кадърът не се присъединява към Ахмаджан, но онзи го нямаше.

— Аз смятах, че си армеец, а ти ето в каква армия си служил — провлечено произнесе Костоглотов. — Значи ти си служил на Берия?

— Не познавам никакъв Берия! — разсърди се зачервеният Ахмаджан. — Не ме питат мен кого да сложат на върха. Дал съм клетва, за да служа! И ти би служил, ако те принудеха…

Глава 33 Щастливият край

Същия ден заваля. И валя цяла нощ, появи се и силен вятър, а на сутринта в четвъртък дъждът бе примесен със сняг и всички, в това число и Костоглотов, които предсказваха хубаво време и отваряха непрекъснато прозорците, замълчаха. Но към обяд снегът спря, дъждът също, вятърът стихна и стана хладно, мрачно и влажно.

Едва вечерта в западния край на небето се появи златиста ивица.

В петък сутринта, когато изписваха Русанов, небето бе безоблачно и слънцето вече бе започнало да изсушава големите локви на асфалта.

И всички почувстваха, че едва сега настъпва истинската, необратима пролет. Свалиха закачената на прозорците хартия, махаха райберите, отваряха крилата, а на пода падаха парчета мазилка, които санитарките щяха да изметат.

Павел Николаевич не бе сдавал вещите си, болнични не бе получавал и можеше да напусне отделението, когато пожелаеше. Неговите пристигнаха веднага след закуската.

И кой пристигна с колата? Лаврик, който бе получил шофьорска книжка съвсем наскоро, когато бе започнала ваканцията, обещаваща му интересни занимания, на Мая — разходки, а на по-малките — безкрайна радост. Капитолина Матвеевна пристигна без големите. Лаврик подхвърли, че след това ще отиде да повози приятелите си, за да им покаже, че умее да кормува и без Юра.

И всичко като на филм се завъртя обратно, но бе толкова весело! Павел Николаевич отиде до стаичката килия на старшата сестра облечен в пижама, а излезе оттам в хубав сив костюм. Веселият Лаврик, красив юноша в чисто нов син костюм, вече почти възмъжал, сдърпал се във вестибюла с Мая, въртеше гордо на пръста си халката с ключа от колата.

— Всички врати ли заключи? — попита го Мая.

— Всички.

— А стъклата вдигна ли?

— Я отиди да провериш!

Мая изтича, развяла тъмните си къдри, и след миг се върна.

— Всичко е наред — но веднага върху лицето й се появи уплаха. — А багажникът?

— Тичай бързо.

И тя отново изхвръкна.

През вестибюла непрекъснато минаваха с буркани, пълни с жълта течност, на път за лабораторията; все така седяха на пейките уморени, с побелели лица болни, които очакваха да се освободи някое легло; някакъв мъж лежеше на една от пейките. Но Павел Николаевич гледаше цялата обстановка с почти снизходителен поглед, доволен, че се е държал достойно и е преодолял неблагоприятните обстоятелства.

Лаврик понесе бащиния куфар. Капа, облечена в демисезонно палто с цвят на кайсия, с големи копчета, изглеждаща в радостта си по-млада, отколкото бе в действителност, кимна на сбогуване на старшата сестра и тръгна, хванала под ръка мъжа си. От другата страна на Русанов вървеше Мая.

— Погледни само каква шапка има! Нова, хубава!

— Паша, Паша! — извика някой зад тях.

Обърнаха се.

Видяха Чали, който идваше откъм хирургичното отделение. Изглеждаше отлично, дори лицето му вече не бе жълто. Ако имаше нещо, което да говори за болнична обстановка, това бяха само пижамата и чехлите.

Павел Николаевич весело стисна ръката му и каза:

— Капа, това е герой от болничния фронт, запознай се! Отрязаха му част от стомаха, а той само се усмихва.

Запознавайки се с Капитолина Матвеевна, Чали изящно удари пети, наведе леко главата си полупочтително, полушеговито.

— Паша, дай ми поне телефончето си! — избоботи Чали.

Павел Николаевич се направи, че не е чул. Хубав човек бе Чали, но все пак от друг кръг, с други представи, а и не бе много приятно да се свързва с него. Русанов се чудеше как да му откаже така, че да не се обиди.

Излязоха пред входа и Чали веднага забеляза москвича, вече запален от Лаврик и готов всеки миг да потегли, оцени колата и не попита дали е на Русанов, а веднага се осведоми:

— На колко хиляди е?

— Още няма пълни петнадесет.

— А защо гумите са толкова лоши?

— Такава ми се падна… Така са я направили…

— Значи се нуждаеш от гуми?

— А ти можеш ли да намериш, Максим?

— Разбира се! Запиши си и моя телефон! — опря в гърдите на Русанов пръста си Чали. — След като изляза оттук, гарантирам ти, веднага ще ти ги изпратя.

Вече не се налагаше да измисля някаква причина, за да не даде телефона си Русанов! Откъсна листче от тефтерчето си, записа върху него и домашния, и служебния си телефон и го подаде на Максим.

— Чудесно! Ще се свържем! — обяви пред всички Чали.

Мая седна до брат си, а родителите се настаниха на задната седалка.

— Бъди здрав! — извика Максим, вдигнал ръката си като за «рот фронт».

Вратите хлопнаха.

— Ще продължим приятелството! — долетя отново гласът на Максим.

— Е, а сега? — реши да изпита какво е научила от кормуването сестра си Лаврик. — Какво следва?

— Първо трябва да се провери ръчната спирачка! — издекламира Мая.

Колата потегли, разплискала няколко още неизсъхнали локви, и зави зад ортопедичното отделение, където, по средата на асфалтовия прелез, облечен в сив халат и с ботуши, се разхождаше, без да бърза, върлинест болен.

— Натисни клаксона както трябва! — подкани сина си Павел Николаевич.

Лаврик изпълни молбата на баща си. Върлинестият отскочи встрани и се обърна. Лаврик даде газ и мина почти плътно покрай него.

— Измислих му прякор Хищника. Ако знаехте само какъв неприятен и завистлив тип е. Но ти си го виждала, Капа!

— Защо се учудваш, Паша? — въздъхна Капитолина Матвеевна.

— Където има щастие, има и завист. Ако искаш да си щастлив, не можеш да живееш без завистници.

— Класов враг — изръмжа Русанов. — В друга обстановка…

— Тогава бе по-добре да го сгазя, вместо да натискам клаксона! — засмя се Лаврик и за миг се обърна.

— Ти не се обръщай! — изплаши се Капитолина Матвеевна.

И наистина колата поднесе.

— Ти не се обръщай! — повтори думите на майка си Мая. — А аз мога ли да се обърна, мамо?

— Аз няма да му дам колата, за да вози момичетата, да знае!

Когато излязоха от болничния двор, Капа свали стъклото, изхвърли нещо и каза:

— Да бъде проклет този… Дано никога повече не ти се наложи да се върнеш тук, Паша! Никой да не се обръща!

А Костоглотов с удоволствие тегли по адрес на кадъра дълга псувня.

Направи си извод, че и той трябва да се изпише непременно на следващия ден сутринта, защото денят му щеше да бъде много напрегнат и нямаше да успее да свърши до вечерта.

Бяха му обещали да го изпишат именно утре.

Денят бе слънчев и ласкав. Локвите почти бяха изчезнали. В Уш Терек също навярно вече копаят градините.

Той се разхождаше и мечтаеше. Какво щастие: в лютия студ замина да умира, а сега ще се върне в разгара на пролетта и ще може и той да засади малката си градина. Бе голяма радост да засаждаш нещо в земята, а след това да гледаш как израства.

Разхожда се дълго, а после реши да отиде при старшата сестра. Бе минало времето, когато тя бе отсякла, че няма места в клиниката; отдавна се бяха опознали.

Мита седеше в своята стая килия без прозорец под стълбището, осветена от електрическата лампа, и от купчинка на купчинка преместваше някакви отчетни картони. След като си се разхождал из двора, влизайки тук, усещаш болка в очите, а и въздухът не ти стига.

Костоглотов се наведе, отвори вратата и каза:

— Мита, имам голяма молба към вас.

Тя вдигна некрасивото си, скулесто лице, което никой досега не бе се опитвал да целуне или да погали с ръка; на четиридесет години Мита имаше само работата си, която вършеше с упоритостта на вол.

— Каква?

— Утре трябва да ме изпишат.

— Много се радвам за вас! — Добър човек бе Мита, само на пръв поглед изглеждаше вечно сърдита.

— Трябва да свърша много неща в града, а вечерта да замина. Работата е там, че няма да успея, защото много късно донасят дрехите от болничния склад. Ако можеше, Мита, да направим така, че да получа вещите си днес, да ги скрия някъде, а на сутринта рано-рано да се преоблека и да замина.

— Въобще е забранено — въздъхна Мита. — Ако Низамутдин разбере…

— Няма да разбере! Знам, че това е нарушение, но нали, Мита, без нарушения човек не може да живее!

— А ако вземат, че не ви изпишат?

— Вера Корнилиевна ясно ми го каза.

— Все пак трябва да чуя от нея.

— Добре, сега ще отида при нея.

— А вие знаете ли новината?

— Не, за какво става дума?

— Упорито говорят, че всички ще ни позволят да се преместим в края на годината! Упорито! — Некрасивото й лице се озари от някакво вътрешно сияние, щом заговори за този слух.

— А кого? Нас или вас?

Първото се отнасяше за спецпреселниците, а второто въобще за конкретната нация.

— Като че ли и нас, и вас! Не вярвате ли?

Олег се почеса по темето и примижа.

— Може би… Не е изключено. Наслушал съм се на такива слухове.

— Но сега всички убедено твърдят, че ще стане! — каза задъхано Мита, на която толкова много й се искаше да е вярно.

Олег прехапа горната си устна и се замисли. Разбира се, нещо се мътеше. Върховният съд се разтресе. Но след това в продължение на месец нищо не се случи и отново не можеше да повярва, че ще настъпи промяна. Прекалено бавно течеше историята в сравнение с нашия кратък живот.

— Дай Боже — каза той повече заради нея. — И какво тогава? Ще заминете?

— Не зная — почти шепнешком изрече Мита, сложила големите си ръце върху купчината от картони.

— Вие бяхте някъде от… Близо до Салск?

— Да.

— Нима там е по-хубаво?

— Свобода — прошепна тя.

А по-вярно бе да се каже, че Мита се надяваше все пак да се омъжи в родния си край.

Олег се запъти да търси Вера Корнилиевна. Не му се удаде да я намери веднага — ту бе в рентгеновия кабинет, ту при хирурзите. Накрая я видя в компанията на Лев Леонидович в коридора и побърза да ги настигне.

— Вера Корнилиевна, може ли за минутка?

Приятно му бе да се обръща към нея, да говори нещо специално; забелязваше, че дори гласът му се променя, когато разговаряше с Хангард.

Тя се обърна. В цялата й фигура се усещаше инерцията на заетостта, която непрекъснато я тласкаше напред.

— Да?

Не назова името му както обикновено.

— Вера Корнилиевна, имам голяма молба към вас… Не можете ли да кажете на Мита, че ме изписвате утре?

— А защо?

— Необходимо е… Виждате ли, трябва да замина утре вечерта, а за това…

— Лев, ти върви! Аз идвам след малко.

Леко прегърбен, както винаги, с пръсти, пъхнати зад коланчето, Лев Леонидович се отдалечи. А Вера Корнилиевна каза на Олег:

— Да отидем в моя кабинет.

Тръгна пред него. Заведе го в апаратната, където преди време дълго бе спорил с Донцова. Седна и му посочи стола, но той остана прав.

Бяха сами. Слънчевите лъчи се отразяваха от никелираните части на апарата.

— А ако не успея утре да ви изпиша? Знаете, че е необходимо да напиша епикриза.

Не можеше да разбере дали тя му говори служебно или шеговито.

— Какво? Ипи…

— Епикризата е извод от цялото лечение. Докато не е готова, не можем да изпишем никого.

Какъв товар бе легнал върху тези малки рамене! Навсякъде я чакаха, навсякъде я викаха, а той я откъсваше от работата й, за да пише някаква епикриза…

Но тя седеше и лицето й светеше.

— Значи искате веднага да заминете?

— Не, с удоволствие бих останал още малко, но няма къде да нощувам. Повече не ми се иска на гарата…

— Да, и в хотелите няма да ви пуснат — кимна тя и се намръщи. — Лошото е, че и онази жена, в чийто дом болните винаги можеха да пренощуват, сега я няма. Какво да измислим? — Вера Корнилиевна разсеяно рисуваше върху хартията някаква фигура. — Знаете ли… всъщност… бихте могли да останете… у дома.

Тя ли го каза? Или така му се бе сторило?

Бузите й видимо порозовяха. И все така избягваше да го погледне. А говореше със съвсем делничен тон, сякаш нямаше нищо по-просто от това болният да отиде да пренощува в дома на лекаря.

— Още повече че утрешният ден е малко необикновен за мен. Сутринта ще бъда в клиниката само два часа, после ще си бъда вкъщи, а следобед отново ще изляза… Ще ми бъде удобно да пренощувам при познатите ми…

Погледна го! Очите й бяха светли. Вярно ли бе разбрал? Достоен ли е за това, което му бе предложено?

Олег просто не разбираше. Как да го приеме, когато една жена ти говори така?… Това може да бъде и много, и малко. Но той бе неспособен да мисли, защото Вера Корнилиевна очакваше отговора му.

— Благодаря — едва изрече Олег. — Това… разбира се, е чудесно — бе забравил как преди сто години, още в детството му, го бяха учили да се държи галантно и да отговаря учтиво. — Това е чудесно… Но как бих могъл да ви лиша… Съвестно ми е.

— Вие не се безпокойте — усмихнато му отговори Вега. — Ако се наложи за още два-три дни, ще измислим нещо. Нали ви е жал да заминете от града?

— Разбира се… Да! При това положение ще се наложи документът за изписването да се подготви не утре, а вдругиден! Иначе комендатурата ще ме подгони — защо се мотая, защо не заминавам. А може и да ме арестуват!

— Добре, ще се наложи да прибегнем до измама. Значи да кажа на Мита за днес, да ви изпишем утре, а в документа да фигурира като дата по-следващият ден? Колко сложен човек сте…

Но очите й се усмихваха.

— Аз ли съм сложен, Вера Корнилиевна! Системата е такава! На мен са ми необходими два екземпляра от документа.

— Защо?

— Единия ще вземе комендатурата за оправдаване на пътуването ми, а вторият ще бъде за мен.

(Разбира се, на комендатурата може и да не даде — ще се дърпа и ще ги убеждава, че има само един екземпляр, защото трябва да има и резервен. Защо иначе бяха тези мъки заради документа?…)

— И още — трети за гарата. — Тя написа няколко думи на листчето. — Ето ви моя адрес. Да ви обясня ли как да стигнете?

— Ще го намеря, Вера Корнилиевна!

— И… — добави още няколко листчета към вече приготвените. — Това са онези рецепти, за които говореше Людмила Афанасиевна. Няколко еднакви, за да противодействат на другата доза.

Онези рецепти. Онези!

Каза за тях така, сякаш ставаше дума за обикновени витамини. Просто така — допълнение към адреса! Бе се изхитрила, лекувайки го два месеца, нито веднъж да не говори след онзи разговор с него за онова.

Това навярно се казваше такт!

Тя стана и се приближи към вратата.

Чакаше я работата… Чакаше я Лев…

И изведнъж през мрежата на слънчевите лъчи, украсила кабинета, той я видя сякаш за първи път — лека, бяла, престегната с коланчето, и разбра колко отзивчива и приятелски настроена е към него! Колко необходима му бе!

Стана му приятно и той я попита:

— Вера Корнилиевна, а за какво толкова дълго ми се сърдехте?

Тя се обърна и го погледна усмихната.

— А нима вие не се чувствате за нищо виновен?

— Не.

— За нищо?

— За нищо!

— Спомнете си добре.

— Не мога… Намекнете ми поне!

— Трябва да вървя…

Държеше в ръката си ключа. Трябваше да заключи кабинета.

А колко хубаво му бе с нея. Можеше денонощия да прекара тук…

Тя се отдалечаваше, а Олег гледаше след нея.

Отново отиде да се разхожда. Не можеше да се надиша на пролетния въздух. В продължение на два часа разсеяно вървеше. Вече му бе жал да напусне и този малък парк, където доскоро бе пленник. Съжаляваше, че няма да види как ще разцъфнат японските акации и как ще се раззелени дъбът.

Странно, но днес не усещаше никаква слабост. Дори изпитваше желание да покопае земята. Нещо му се искаше, но не знаеше точно какво. Забеляза, че ръката му несъзнателно търси в джоба папиросите. Не, вече ги бе отказал, край!

След като му омръзна да се разхожда, се запъти към Мита. Браво на нея! Вече бе взела чантата на Олег и бе я заключила в банята; ключът щеше да бъде у възрастната санитарка, която дежуреше тази нощ. А към края на работния ден се налагаше да отиде в амбулаторията, за да получи всички необходими документи.

Постепенно нещата, свързани с изписването му, ставаха необратими.

Може би за предпоследен път се изкачваше по стълбището. На горния етаж срещна Зоя.

— Как са работите, Олег? — попита непринудено тя.

Удивително бързо бе усвоила този прост начин на общуване, сякаш между двамата никога нищо не бе се случило: нито ласкавите думи, нито целувките, нито танцът от «Бродяга», нито кислородната възглавница.

И може би бе права. Имаше ли смисъл през цялото време да напомня, да се сърди?

След онова нощно дежурство той повече не отиде при нея. Тя също идваше след това при него със спринцовката, сякаш нищо не бе се случило, а той, извърнал глава, й протягаше ръката си. И онова, което бе започнало да нараства между тях като кислородната възглавница, която някога бяха носили двамата, тихо започна да спада. И се превърна в едно нищо, и остана само приятелското: «Как са работите, Олег?»

Той се опря с двете си ръце на дежурната маса и наведе глава.

— Левкоцитите са две хиляди и осемстотин. Втори ден не ме облъчват. Утре ме изписват.

— Утре? — затрептяха златистите й мигли. — Е, поздравявам ви!

— Има ли с какво?

— Вие сте неблагодарник! — поклати глава Зоя. — Спомнете си вашия пръв ден тук, на стълбищната площадка! Мислехте ли тогава, че ще изкарате седмица?

Също бе истина.

Не, тя е чудесно момиче: весело, работно, искрено; каквото мисли, това и говори. Ако премахнат това неудобство между двамата, породена сякаш от взаимна измама, ако започнат на чисто, какво би им попречило да станат приятели?

— Значи така — усмихна се тя.

— Така — усмихна се и той.

За коприната повече не напомни.

Да… Четири пъти седмично Зоя щеше да дежури тук, ще зубри учебниците, понякога ще плете, а там, в града, ще стои с някого в сянката след танците.

Не можеш да й се сърдиш само затова, че е на двадесет и три и че е удивително здрава.

— Е, всичко добро! — каза й без никаква обида Олег.

Тръгна, но изведнъж чу гласа й.

— Альо, Олег!

Той се обърна.

— Може би няма къде да пренощувате? Запишете си адреса ми.

(Как? И тя ли?)

Олег гледаше изумен. Бе над възможностите му да разбере всичко това.

— Живея на удобно място, до самата спирка на трамвая. С бабчето, но имаме две стаички.

— Много благодаря — развълнуван взе листчето Олег. — Но едва ли… Зависи…

— Може да се наложи, нали? — усмихна му се тя.

Въобще сред тайгата можеше да се оправи по-добре, отколкото сред жените.

След няколко крачки видя Сибгатов, който тъжно лежеше по гръб на твърдия матрак в ъгъла на вестибюла. Дори и през днешния яркослънчев ден там бе полутъмно.

Сибгатов гледаше в тавана.

Изглеждаше доста по-зле след двата месеца, прекарани в болницата.

Костоглотов приседна при него.

— Шараф! Говори се, че ще пуснат всички заточени! И специадм! [62].

Шараф не обърна главата си, а само очите си. Сякаш нищо не бе достигнало до слуха му.

— Чуваш ли? И нас, и вас! Казват, че било сигурно.

А Сибгатов не разбираше.

— Не вярваш ли?… Че ще си отидеш у дома?

Но онзи отново заби погледа си в тавана и прошепна:

— Трябвало е да дойда по-рано.

Олег сложи ръката си върху неговата, която бе положена върху гърдите му като на мъртвец.

Покрай тях мина бодро Нела и отвори вратата на съседната стая.

— Да са останали чинийки при вас? — После се обърна и видя Олег. — А ти защо не обядваш? Покана ли чакаш?

Да! Костоглотов бе пропуснал, без да забележи, обяда. Само едно не можа да разбере.

— А ти какво искаш?

— Как какво? От днес аз раздавам храната! — обяви гордо Нела. — Виждаш ли колко чиста е престилката ми?

Олег се изправи и тръгна да изяде последния си обяд тук. Невидимите, беззвучни лъчи на рентгена сигурно щяха да прогонят у него всякакъв апетит. Но по арестантския кодекс не трябваше да остави нищо в алуминиевата чиния.

— Давай по-бързо! — изкомандва Нела.

Не само престилката, но и прическата й бе друга.

— Я виж ти каква си сега! — учуди се Костоглотов.

— А как иначе! Само глупачка може да лази с парцал по пода за триста и петдесет! А и не можеш да се изхраниш…

Глава 34 Малко по-тежко

Както навярно старецът, който, надживял връстниците си и усещащ празнотата, си повтаря «време ми е и на мен», така и Костоглотов тази вечер не можеше да си намери място, макар всичките легла в стаята да бяха заети и отново да отекваха като нови едни и същи въпроси: рак ли е или не, ще го излекуват ли, какви други средства помагат?

В края на деня последен излезе Вадим: най-после златото бе пристигнало и затова го преместваха в друга стая.

На Олег единствено му оставаше да оглежда леглата, за да си спомни кой бе настанен на тях от самото начало и колко вече не са живи; излизаше, че не са умрели много.

Толкова задушно бе вътре, а и навън бе топло, че Костоглотов, преди да легне, леко открехна прозореца. Долиташе шумът на пролетно оживление от малките дворове на старите къщи, разположени почти плътно до стената на болницата; заради тази стена не можеше да се види какво става оттатък, но сега добре се чуваше ту хлопане на врати, ту викове, ту караници, ту пиянски брътвежи, ту отвратителна грамофонна плоча, а по-късно се чу и силен женски глас, толкова провлечен, че не можеше да се разбере дали непознатата тъгува, или се радва:

Всички пееха и мислеха само за това, а на Олег му се искаше да мисли за друго.

Точно в тази нощ, когато трябваше да се наспи и да стане по-рано, не мигна. През мислите му преминаваха неща, които заслужаваха и не заслужаваха да си спомни или представи: недовършеният спор с Русанов; нечутият до края разказ на Шулубин; аргументите на Вадим; главата на убития Жук; оживените лица на Кадмини, осветени от газовата лампа, очакващи да чуят неговите впечатления, а той от тях — новините от аула; разсеяно-надменното лице на осемнадесетгодишната Ина Щорм, към която сега Олег не би посмял и да се приближи; и накрая двете женски покани да остане да нощува в домовете им — не знаеше как би трябвало да ги разбира…

В онзи леден свят, който бе оформил и щамповал душата на Олег, не съществуваше понятието «непресметната доброта», а и той самият бе забравил, че някъде тя съществува. И затова сега му бе по-леко да си обясни поканите само не и като жест на обикновена доброта.

Нямаше представа какво са имали предвид и как трябва да постъпи.

Не можеше да си намери удобна поза, а пръстите му продължаваха да търсят невидимата папироса…

Олег стана и излезе във вестибюла.

В полумрака, почти до вратата, Сибгатов бе клекнал над легенчето, поддържащ кръста си с ръка, но не както преди с надежда, а с отчайващо примирен вид.

А над дежурната маса за сестрите, с гръб към Сибгатов, се бе надвесила ниска жена с тесни рамене. Но не, това не бе никоя от сестрите — този път дежуреше Тургун, който вероятно сега спеше в стаята за заседания, а неговото място бе заела онази възпитана санитарка с очила — Елизавета Анатолиевна. Вече бе успяла да свърши работата си и сега седеше и четеше.

За двата месеца, които Олег прекара тук, тази старателна санитарка с умно лице често бе пълзяла под леглата на болните от неговата стая, за да мие пода, бе премествала неговите миризливи ботуши, но нито веднъж не бе му направила забележка; освен това бе лъскала плювалниците до блясък, разнасяла бурканите със секретите на болните; с една дума бе вършила всичко, до което ръцете на сестрите не трябваше да се докосват.

И колкото по-безропотно работеше, толкова по-малко я забелязваха в отделението. Преди почти две хиляди години е казано, че дори да имаш очи, все още не означава, че виждаш.

Но тежкият живот засилва способността да забелязваш. В отделението имаше и такива, които веднага се опознаваха един друг, макар да не се отличаваха от останалите — нямаха нито пагони, нито униформа, нито дори лента на ръката: сякаш по някакъв светещ знак на челото или по разположението на пръстите. (Всъщност имаше хиляди белези: една дума; тонът, с който е изречена; положението на устните; усмивка, когато другите са сериозни; сериозност, когато се смеят.) Както жителите на Узбекистан и Каракалпакия без труд различаваха сънародниците си в болницата, така и онези, върху които поне веднъж е паднала сянката на бодливата мрежа, разпознаваха «своите».

Костоглотов и Елизавета Анатолиевна отдавна от пръв поглед бяха разбрали кой какъв е и разбиращо се поздравяваха, но досега не бе им се удало да се разговорят.

Олег се приближи към нея, шумно влачейки чехлите си, за да не я изплаши.

— Добър вечер, Елизавета Анатолиевна!

Тя четеше този път без очила. Обърна главата си — този жест сега се отличаваше с нещо, което не можеше да се определи с думи, от нейната готовност винаги да се отзове, ако я повикат по служба.

— Добър вечер — усмихна се тя с цялото достойнство на вече не млада дама, която посреща под своя надежден покрив добър гост.

Доброжелателно, без да бързат, те размениха погледи.

В тях се долавяше готовност винаги да се притекат на помощ на другия.

Но точно в най-главното бяха безсилни да си помогнат.

Олег надзърна над рамото й, за да види по-добре книгата.

— Отново френска? От кой писател?

Странната санитарка отговори, меко произнасяйки буквата «л»:

— Клод Фарер.

— И къде ги намирате?

— В града има чуждестранна библиотека. А вземам книги и от една позната възрастна жена.

Костоглотов гледаше книгата както куче — бостанското плашило.

— А защо винаги френски?

Бръчките около очите и устните й разкриваха възрастта, преживените мъки и ума й.

— Четат се по-леко — отговори тя. Гласът винаги бе равен, тонът — приятен.

— А защо човек трябва да се страхува от сериозните? — възрази Олег.

Беше му трудно да стои дълго време прав. Тя забеляза и му подаде стол.

— У нас, в Русия, навярно от двеста години всички ахкат — Париж! Париж! Ушите ни продъниха — мърмореше Костоглотов. — Длъжни сме да знаем всяка улица, всяко заведение! А аз напук на всички не искам да отида в Париж!

— Наистина ли? — засмя се тя, а след нея и Олег. — По-добре ли е да се намираш под разпореждането на комендатурата?

— Не, говоря сериозно — намръщи се Костоглотов. — Каква лекомисленост! Така и ми се иска да ги сложа на мястото им — ей, приятели, а вие как изкарвате насъщния? С кал под ноктите, сред скотове, без топла храна?

— Това не е справедливо. Значи са излезли от първобитния свят. Заслужили са.

— Е, може би. Навярно го казвам от завист. Но все пак ми се иска да ги поставя на мястото им.

Седейки на стола, Костоглотов непрекъснато мърдаше, сякаш му пречеше излишно високият му ръст. Без всякакъв преход той направо попита:

— А вие заради мъжа си ли или заради вас самата?

Тя също веднага и направо отговори, сякаш я питаше за дежурството й:

— Прибраха цялото семейство наведнъж. А кой заради кого, така и не се разбра.

— И сега ли сте заедно?

— Не! Дъщеря ми умря в лагера. След войната се преместихме тук, откъдето мъжа ми го завлече втората вълна, прибраха го отново.

— И сега сте сама?

— Не, със синчето. На осем е.

Олег гледаше лицето й, което дори не трепна от жал.

Разбира се, нали говореха за делови неща.

— Значи през четиридесет и девета?

— Да.

— Нормално. А в кой лагер?

— Гара Тайшет.

Олег отново кимна.

— Ясно. Озерлаг [63]. Той може да се намира на хиляди километри от гарата, някъде около Лена, а Тайшет да бъде само пощенската кутия.

— И вие ли сте били там? — не можа да не се поддаде на моментната надежда.

— Не, просто зная. Всички пътища се пресичат.

— Дузарски? Не сте ли срещали човек с такава фамилия? Никъде ли?…

Все пак се надяваше, че той го е срещал… че сега ще разкаже…

Дузарски? Не… Не можеш да се срещнеш с всички.

— И само две писма в годината! — оплака се тя.

Олег отново кимна. Всичко бе нормално.

— А миналата година получих само едно. И оттогава никаква вест…

И ето че нишката, която я крепеше, се опъна до скъсване. Жена…

— Не му придавайте такова значение! — уверено й обясни Костоглотов. — От всеки по две писма, знаете ли колко хиляди се получават годишно? А цензурата е ленива. В Спаския лагер един майстор на печки, зек, отишъл да провери през лятото дали е в ред отоплението и намерил в печката в стаята на цензурата две стотици писма, които онези забравили да изгорят.

Въпреки уверения му глас, въпреки че тя отдавна би трябвало да свикне с всичко, сега го гледаше безкрайно уплашена.

Нима човек така е устроен, че е невъзможно да се отучи да не се учудва?

— Значи сина си сте родили в лагера?

Тя кимна.

— И сега трябва да го отгледате с вашата заплата? А на друга работа не ви ли вземат? Навсякъде пречат? В колиба ли живеете?

Сякаш питаше, макар в думите му да нямаше никакъв въпрос. И така всичко бе пределно ясно.

Върху дебелата разтворена книга с изящен малък формат, чуждестранно издание, с леко назъбени от разрязването страници, Елизавета Анатолиевна бе положила малките си ръце, винаги влажни от парцала, напукани, посинели.

— Ако беше само този кахър, че живея в колиба! — отговори горчиво тя. — Но ето ти следващата беда — момчето расте умно, пита за всичко, а как да му отговаря? Да стоваря върху него бремето на цялата истина? Та нали от тежестта й и възрастен човек ще рухне! Какво остава? Да я скрия? Би ли било правилно? Какво би казал баща му? А и дали ще ми се удаде — момчето гледа и само вижда.

— Трябва да се казва истината! — Олег толкова уверено натисна с длан стъклото, което бе поставено на масата, сякаш сам бе дал на десетки момчета пътен лист в живота.

Тя повдигна веждите си и тревожно го погледна. Бе докоснал най-уязвимия й нерв!

— Толкова е трудно да възпиташ син без баща! Нали за това е нужна надеждна опора в живота, а аз откъде да я намеря? Вечно се люшкаш насам-натам…

Олег мълчеше. И по-рано бе чувал такива истории, но не можеше да ги разбере.

— Ето защо чета старите френски романи, наистина само по време на нощните си дежурства. Не зная дали те премълчават нещо важно или не, дали по описваното в тях време е имало такъв жесток живот или не, но ги чета спокойно.

— Наркоза?

— Благодеяние — поклати бялата си като на монахиня глава Елизавета Анатолиевна. — А въобще не познавам книги, които да не те дразнят. В едни се долавя, че приемат читателя за глупак; в други лъжата отсъства и затова авторите се гордеят: те дълбокомислено изследват по какъв междуселски път е минал великият поет през хиляда осемстотин и еди-коя си година, за коя именно дама става дума на тринадесета страница от произведението му. Може наистина трудно да са успели да го изяснят, но е толкова безопасно! Избрали са най-добрия начин! И единствено живите и страдащите днес не ги интересуват.

В младостта й я наричаха Лиля. Нямаше и представа, че един ден на горната част на носа й някога ще има дълбок белег от очила. Девойчето въртеше очите си на всички страни, пърхаше, смееше се; в живота имаше и люляци, и дантели, и стихове на символистите; и никаква циганка не й предсказваше по ръката, че ще завърши живота си като чистачка някъде в Азия.

— Всички литературни трагедии ми изглеждат смешни в сравнение с това, което сме преживели ние — въздъхна Елизавета Анатолиевна. — На Аида са разрешили да прегърне скъпия човек и да умре с него, а на нас дори не ни разрешават да разберем къде е. И ако замина за Озерлаг…

— Недейте! Всичко ще бъде напразно.

— … Децата пишат в училище съчинение за нещастния, трагичен, погубен и не знам какъв си още живот на Ана Каренина, но нима тя е била нещастна? Просто е избрала страстта и е заплатила за нея, но това е щастие! Тя е била свободен и горд човек! А ако в дома, където сте се родили и живеете откакто се помните, влязат в мирно време хора с шинели и фуражки и заповядат цялото семейство да напусне за двадесет и четири часа не само дома, а и града само с онова, което могат да отнесат вашите слаби ръце?…

Сълзите, което тези очи биха могли да изплачат, отдавна бяха свършили и може би само при последната анатема в пресушените им езерца можеше да се появи напрегнат мигновен блясък.

— … И ако разтворите вратите и позовете минувачите по улицата, за да купят нещо от вас, ще ви подхвърлят медни монети, които могат да стигнат само за хляб! И влизат напарфюмирани и самоуверени търговци, знаещи всичко на света с изключение на това, че и върху техните глави ще се стовари същата беда, и безсрамно ви предлагат за рояла, останал от майка ви, една стотна от цената, а вашето момиченце с панделка на косите сяда за последен път, за да изсвири Моцарт, но се разплаква и избягва… Защо ми е да препрочитам «Ана Каренина»? Къде да прочета за нас? И кога? Едва след сто години?

И макар тя почти да бе готова да извика, от гърдите й не се изтръгна вик, защото многодетният страх и този път я предпази; единствено Костоглотов я чуваше.

А може би и надвесеният над легенчето Сибгатов.

Нямаше много подробности в разказа й, но и така всичко бе ясно.

— Ленинград? — сети се Олег. — Тридесет и пета?

— Разбрахте…

— На коя улица живеехте?

— На «Фурщадска» — почти радостно въздъхна Елизавета Анатолиевна. — А вие?

— На «Захаревска». Наблизо!

— Наблизо… А на колко години бяхте тогава?

— На четиринадесет.

— И нищо не помните?

— Малко.

— Не помните? Сякаш имаше земетресение — вратите на квартирите бяха разтворени широко, някой влизаше, вземаше каквото си иска, излизаше, никой никого не питаше за нищо. Нали четвърт от жителите на града изселиха, а вие не помните?…

— Не, помня. Но — какъв позор! — това не ми се струваше най-главното. В училището ни обясняваха защо е нужно това, защо е полезно.

Старата санитарка като кобила, чиито юзди са опънали прекалено силно, вдигаше и навеждаше непрекъснато главата си, а може би това движение бе, защото не й достигаше въздух.

— За блокадата всички ще говорят! За блокадата пишат поеми! Това е разрешено! И сякаш преди нея не е имало нищо.

Да, да… И тогава Сибгатов бе надвесен над легенчето, отсреща седеше Зоя, а от тази страна на дежурната маса — Олег; осветени от същата лампа, те разговаряха именно за блокадата, а за какво друго?

Нали до блокадата не се бе случило нищо в онзи град.

Олег въздъхна, подпря главата си на дланта и глупаво се вгледа в лицето на Елизавета Анатолиевна.

— Срамно — каза тихо той. — Защо сме спокойни, докато бурята не замете и нас самите, и нашите близки? Защо такъв е човешкият характер?

Още по-срамно му стана затова, че бе възнесъл по-високо от върховете на Памир мисълта си — терзание: какво е нужно на жената от мъжа? Сякаш само в този отговор се съдържаше целият смисъл на живота; сякаш извън него не съществуваха никакви мъки, никакво щастие в родината му.

Изпитваше срам, но колкото и странно да бе — и спокойствие. Чуждите беди сваляха от душата му непоносимия товар на неговите.

— А само няколко години преди това — продължаваше да си спомня Елизавета Анатолиевна — изселваха от Ленинград дворяните, които също може би бяха няколко десетки хиляди, а ние забелязахме ли? От това съсловие оставиха само старците и невръстните безпомощни деца. А ние гледахме и мълчахме: нали нас не ни закачаха…

— И купуваха рояли?

— Може би. Какво говоря — сигурно.

Едва сега Олег добре забеляза, че тази жена не е на повече от петдесет години, а лицето й изглеждаше като на старица. Над челото й надвисваше кичур бяла коса.

— А вас кога ви изселиха? За какво? Като каква?

— Като каква ли? Соцвредителка или като СОЕ — социално опасен елемент, не помня точно. По буквените членове — без съд, за по-удобно.

— А вашият мъж какъв беше?

— Никакъв. Флейтист във филхармонията. Обичаше, когато се напиеше, да поразсъждава.

Елизавета Анатолиевна напомняше с нещо неговата покойна майка, също така рано остаряла, също такава суетно-интелигентна и безпомощна без мъжа си.

Ако живееха в един град, той би помогнал с нещо на тази жена. Би напътствал сина й.

Но на всеки от двамата като насекоми, забодени в отделни квадратчета, се полагаше собствена килия в живота.

— Едно познато семейство — едва сега от неговата, мълчала години душа се изтръгна първия разказ — имаше големи деца — син и дъщеря, двамата пламенни комсомолци. И изведнъж набелязаха семейството за изселване. Децата се втурнаха в райкома на комсомола — «Защитете ни!» «Ще ви защитим — казали там — ето ви хартия, пишете: моля от днес да не ме считат за син, дъщеря на еди-кой си, отричам се от родителите си като от социално вредни елементи и обещавам в бъдеще да нямам нищо общо с тях и да не поддържам никакви връзки.»

Олег се прегърби, отпуснал безпомощно глава.

— И много пишеха…

— Да, но братът и сестрата казали, че ще си помислят. Прибрали се вкъщи, хвърлили в печката комсомолските си книжки и започнали да си събират багажа.

Сибгатов се размърда. Опрял ръката си на матрака, той бавно се изправи.

Санитарката отиде да вземе легенчето, за да го изнесе.

Олег също стана и заслиза по стълбището, за да отиде да си легне.

В долния коридор мина покрай вратата на стаята, в която лежеше Дьомка; вторият, който бе настанен до него, също опериран, бе умрял в понеделник и неговото място бе заел след операцията Шулубин.

Обикновено вратата винаги бе плътно затворена, но този път Олег видя, че е открехната и че вътре е тъмно. Чуваше се тежко хъркане. Не се виждаше никаква сестра: или спеше, или бе отишла при някой пациент.

Олег влезе.

Дьомка спеше. Стенеше Шулубин.

През отворената врата влизаше светлина от коридора.

— Алексей Филипич!…

Хъркането престана.

— Алексей Филипич, зле ли ви е?

— А?

— Зле ли ви е?… Имате ли нужда от нещо?… Да запаля ли лампата?

— Кой е? — Шулубин уплашено въздъхна и се задави от последвалата кашлица.

— Костоглотов. Олег Костоглотов — Той се наведе и започна да различава голямата глава на Шулубин, положена безпомощно върху възглавницата. — Какво да ви дам? Да извикам ли сестрата?

— Ни-що — въздъхна отново Шулубин.

Вече не кашляше и не стенеше.

— Няма напълно да умра — прошепна болният. — Няма…

Значи бълнуваше.

Костоглотов потърси ръката му и я стисна.

— Алексей Филипич, ще живеете! Дръжте се, Алексей Филипич!

— Парченце, а? Парченце… — прошепна Шулубин.

И едва тогава Олег разбра, че Алексей Филипич не бълнува, че дори го беше познал, а сега просто му напомняше за последния им разговор преди операцията. Тогава Шулубин бе казал: «Понякога чувствам, че освен това, което съм като материя, има и още нещо. Нещо, неподвластно и непобедимо, нещо висше! Някакво парченце, долетяло от вечната вселена. Вие не го ли чувствате в себе си?»

Глава 35 Първият ден на сътворението

Рано сутринта, когато всички още спяха, Олег тихо стана, застла леглото, както трябва — одеялото, сгънато на две, а краищата на чаршафа, обърнати върху него като бяла рамка, и стъпвайки на пръсти, излезе от стаята.

Седнал на стола до масата на дежурната сестра, положил главата си с гъсти черни коси върху сплетените си ръце, под които се намираше разтворения учебник, спеше Тургун.

Старата санитарка от долния етаж отвори на Олег банята и там той се преоблече в дрехите, които след двата месеца, прекарани в отделението, му се сториха като чужди — старият армейски панталон, тип «галифе», полувълнената гимнастьорка и шинела; всички те не бяха износени съвсем, защото бяха съхранявани в лагерните вещеви складове. Само зимната му шапка, която му бе малка, не бе военна — бе я купил в Уш Терек. Тъй като се очакваше денят да бъде топъл, Олег реши да не я слага; а и с нея бе като чучело. Сложи колана си не на шинела, а на гимнастьорката — така в очите на минувачите изглеждаше като уволнен или войник, който е избягал от гауптвахта. Шапката сложи в мешката, стара, с мазни петна, прогорена на едно място, със зашита следа от шрапнел, която лелята на Олег му бе донесла в затвора (той бе помолил да не му донася нищо, което имаше някаква стойност).

Но дори и тези дрехи след болничния халат придаваха на вида му известна осанка, бодрост и дори здраве.

Костоглотов бързаше да излезе, за да не го задържи нещо непредвидено. Санитарката махна дъската, която бе сложена напряко на входната врата, и го пусна.

Отвън се спря. Въздъхна и огледа раззеленилите се дървета, а после вдигна поглед и към небето, порозовяло от отблясъка на очакващото се всеки миг да изгрее слънце; валмата на перестите облаци щяха да се разсеят само след няколко минути и може би единствено Олег Костоглотов от целия град ще стане свидетел на това чудо.

А между дантелите, перата и пяната на тези облаци плуваше, все още видима, бледата ладия на луната.

Това бе утро на сътворението! Светът отново се сътворяваше само за да каже на Олег: върви, живей!

И само огледално чистата луна не бе онази, която свети на влюбените.

Като се усмихваше се може би по-скоро на небето и дърветата с онази предпролетна, ранноутринна радост, която е достъпна и на старците, и на болните, Олег тръгна по познатите алеи, без да срещне никого, с изключение на стария метач.

Обърна се, за да види сградата, в която се намираше раковото отделение. Полускрита зад дългите метли на високите тополи, тя се извисяваше, изградена от светлосиви тухли, вероятно останала такава, каквато е била и преди седемдесет и пет години.

Олег вървеше и се сбогуваше с дърветата. Върху клоните на кленовете вече висяха листа като бледозелени обеци.

А нямаше нито едно кайсиево дърво, което, както бе чул, вече цъфти в стария град.

Кой би бил способен да постъпи благоразумно в първото утро на сътворението? Променил всичките си планове, Олег реши още сега, в ранното утро, да отиде в стария град, за да види как изглежда цъфналата кайсия.

Излезе от болничния двор и веднага видя полупустия площад с трамвайния кръг, откъдето, прогизнал от януарския дъжд, уморен и без никаква надежда, влезе в болницата, за да умре.

Излизането през болничните врати му напомняше за излизането през затворническите.

През януари, когато Олег идваше насам, скърцащите, подскачащи, люлеещи се, претъпкани трамваи го потискаха, но сега, седнал до прозореца, му бе приятно да пътува с трамвая; това пътуване бе синоним на свободата.

Когато стигна до моста, Олег видя долу, покрай реката, тънконогите иви, чиито клончета, доверчиво зелени, като камшичета се надвесваха над жълто-кафявата бърза вода.

По-нататък, по тротоарите, дърветата също се бяха раззеленили, но не дотолкова, че да скрият едноетажните каменни домове, построени от хора, които не са бързали. Олег завистливо гледаше прозорците — живеят щастливци в тези домове! Следваха удивителни квартали с много широки тротоари и просторни булеварди. Но кой град не би ни харесал, ако го гледаме в розово ранно утро!

Постепенно булевардите изчезнаха и от двете страни на улицата се замяркаха къщи, построени не за да привличат погледа с красотата и надеждността си навярно преди войната. И тогава Олег прочете името на улицата, което му бе странно познато.

Да, на тази улица живееше Зоя!

Той извади листчето и прочете номера на дома. Отново погледна през стъклото и когато трамваят намали скоростта си, видя и самия дом: двуетажен, с еднакви прозорци, с постоянно разтворена входна врата или завинаги счупена, с пристройка в двора.

Да, тук някъде трябва да слезе.

Значи не бе съвсем бездомен в този град. Бе поканен тук, поканен от девойка!

Продължи да седи, почти с удоволствие приемайки и резките тласъци на трамвая, и грохота на релсите. Трамваят все още бе полупразен. Срещу Олег седна възрастен узбек с очила, с вид на древен учен. Щом получи билета от кондукторката, той го нави на тръбичка и го сложи в ухото си. И от неговия жест, миг преди трамваят да навлезе в стария град, на Олег му стана още по-весело.

Улиците ставаха все по-тесни, а къщите — все по-плътно една до друга; после и прозорците изчезнаха от стените — виждаха се високи дувари, иззидани с глинени тухли; зад тях надничаха калкани, гладки, измазани също с глина. В дуварите се мяркаха малки портички и ниски тунели, през които човек можеше да влезе само наведен. От стъпалото на трамвая до тесните тротоари имаше само крачка разстояние, а улицата бе стръмна.

Навярно това бе старият град, към който пътуваше Олег. Само дето по голите улици не само че нямаше никакви кайсии, а и въобще дървета.

Нямаше смисъл да се пътува по-нататък. Олег слезе от трамвая.

Без досадното звънене на релсите Олег чу шум от удари на чук по желязо и скоро видя някакъв узбек с черна на бели карета тюбетейка, облечен в черен памучен халат, превързан на кръста с розов шал. Клекнал на средата на улицата, той изправяше с чук върху релсата някаква лопата.

Олег се спря и с умиление се вгледа в узбека: ето ти на и атомен век! И тук, както в Уш Терек, металът беше кът и се налагаше да се прибягва до релсите, за да се изправи някакъв си бел. На Олег му беше интересно дали узбекът ще успее да свърши работата си, преди да се покаже следващият трамвай, но онзи въобще не бързаше, а когато релсите зазвъняха, се отдръпна половин крачка назад, изчака трамваят да мине и отново клекна на същото място.

Олег гледаше гърба на търпеливия узбек и неговия розов шал (той сякаш бе събрал целия розов цвят на вече станалото синьо небе). С този узбек не можеше да размени дори две думи, но го чувстваше близък.

Нима това пролетно утро не му нашепваше, че животът се е върнал?

Хубаво!…

Вървеше бавно, учудвайки се, че не вижда къде са прозорците. Искаше му се да надникне отвъд дуварите, но портичките бяха затворени и бе неудобно да се влиза. Изведнъж забеляза светлина, проникнала през дебелия зид. Олег се наведе и минал през тесния отвор, влезе в двора.

Вътре нямаше никой, но се усещаше, че в двора кипи живот. В сянката на дървото имаше пейка, маса, бяха разхвърляни напълно съвременни детски играчки; имаше чешма с корито за пране; всички прозорчета гледаха към двора, а не към улицата.

Олег излезе. По-нататък надникна и в друг двор през подобен тунел в дувара. Всичко бе, както в предишния, с тази разлика, че имаше и млада узбечка с лилава забрадка и с плитки до бедрата, която играеше с деца. Тя го видя, но не му обърна никакво внимание.

Това съвсем не бе по руски. В руските села и градчета всички прозорци гледат към улицата; оттам, надниквайки зад саксиите с цветя, поставени на перваза, като от засада, гледаха любопитните стопанки, за да разберат кой е онзи, който минава по улицата, кой при кого отива и защо. Но Олег веднага разбуди загадката на Изтока: не искам да зная какво правиш, но и ти не се бъркай в моя живот!

След годините, прекарани в лагера, винаги пред очите на другите, Олег си мислеше, че бившият арестант не би могъл да намери по-добър начин на живот от този.

Старият град все повече му харесваше. Вече бе забелязал между къщите безлюдна чайна, пред отворената врата на която стоеше сънливият стопанин. Сега видя и друга, намираща се на втория етаж на отсрещната къща. Той се изкачи. Тук имаше няколко мъже с тюбетейки с извезани фигури, които напомняха на онези от килимите, в синьо и с цвят на бордо, а един старец носеше бяла чалма. Нямаше нито една жена. И Олег си спомни, че и преди това не бе виждал жени в нито една чайна. Никъде нямаше табелка, която да забранява на жените да влизат, но и никой не ги канеше.

Олег се замисли. Всичко бе ново за него в този първи ден от новия му живот и всичко трябваше сам да разбере. Например: събирайки се отделно, искаха ли мъжете да покажат, че техният истински живот минава и без жени? Той седна на балкона. Оттам бе удобно да се наблюдава улицата, която постепенно се оживяваше, но без припрения градски шум. Минувачите се движеха много бавно, в чайната също седяха безкрайно спокойно.

Можеше да се приеме, че сержантът и арестантът Костоглотов, изслужил и излежал годините, които искаха от него хората, измъчил се толкова, колкото искаше болестта, е умрял през януари; а сега, залитайки на неуверените си крака, от клиниката бе излизал друг Костоглотов, «тънък, звънък и прозрачен», както говореха в лагера, излязъл не за да изживее цял живот, а само някакъв къс — като къшей хляб, добавен към основната дажба: сякаш е част от нея, но не — съвсем отделен е…

Именно този малък допълнителен отрязък живот, стократно заплатен, Олег искаше да не прилича на преживения в по-голямата си част; искаше вече да не прави грешки.

Но избирайки чайника, Олег сгреши: трябваше да избере познатия черен, а той за разнообразие избра онзи със зелен чай, който се оказа нито горещ, нито силно запарен, а и със странен вкус; дори и миниатюрните чаени листенца, плуващи в пиалата [64], не му се искаше да гълта.

А през това време слънцето се бе вдигнало доста високо. Олег не би имал нищо против да похапне, но в тази чайна нямаше нищо за ядене; дори и захар липсваше.

Но сякаш възприел тукашния маниер да не се бърза за никъде, Олег не тръгна да търси храна, а преместил по-удобно стола си, остана. И тогава видя от балкона на чайната над съседния двор прозрачен розов облак, нежен като глухарче, но с диаметър най-малко шест метра — безтегловен, въздушен розов облак, толкова голям и розов, какъвто никога в живота си не бе виждал!

Кайсия ли бе?…

Да, ето ти награда за търпението. Значи никога не се втурвай по-нататък, преди да си се огледал добре.

Той се облегна на перилата и се загледа в розовото чудо.

Подаряваше тази неземна гледка на себе си в чест на деня на сътворението.

Както в стаята на северен дом стои украсената със свещи елха, така и в този, затворен от глинени стени двор, в който можеше да се надникне само от небето, живееше като в стая единственото дърво — разцъфналата кайсия, а под нея пълзяха дечица и жена с черна забрадка на зелени цветя копаеше градинката.

Олег не можеше да откъсне погледа си. Само на пръв поглед като най-общо впечатление цветът бе розов. По клонките на кайсията имаше пъпки с цвят на бордо като свещи, разпукналите се цветчета бяха просто бели, както при ябълките и вишните. А отстрани погледнато се получаваше немислимо розова нежност; и Олег се стараеше да запомни и най-малката подробност, за да разкаже след това всичко на Кадмини.

Чудото бе възможно и той го намери.

Още много радости го очакваха в едва днес родилия се свят!…

А ладията на луната бе изчезнала.

Олег слезе по стъпалата, водещи към улицата. Слънцето напече главата му. Трябваше отнякъде да купи четиристотин грама черен хляб, за да утоли глада си. Не знаеше дали това се дължи на дрехите му, в които имаше напълно приличен вид, но сега не му се повдигаше и той вървеше свободно.

След малко съзря някаква сергия, разположена зад ъгъла на дувара, така че да не нарушава линията на улицата. За навес служеше платнище, издигнато като козирка на четири кола. Оттам излизаше сив дим. Наложи се Олег да се наведе, за да застане под козирката.

Отдолу имаше дълга желязна скара; в единия й край се червенееха въглени, а останалата част бе пълна с пепел. Напряко над въглените лежаха около петнадесетина дълги, заострени алуминиеви шиша с нанизани върху тях парченца месо.

Олег се сети: това бе именно шашлик! Още едно откритие на сътворения свят; онзи шашлик, за който толкова бе чувал по време на гастрономичните разговори в лагера, но самият той никога не бе виждал е очите си подобно нещо за тридесет и петте си години живот; не беше ходил нито в Кавказ, нито пък по ресторанти, а в предвоенните столове даваха само сърми и ечемичена каша.

Шашлик!

Мирисът бе опияняващ — този мирис на дим и месо! Месото на шишовете не само че не бе овъглено, но дори нямаше онзи тъмнокафяв цвят, а розово-сив. Спокойният, небързащ мъж зад скарата, с кръгло, пълно лице, обръщаше някои от шишовете, а други преместваше там, където нямаше огън.

— По колко? — попита Костоглотов.

— По три — сънено отговори онзи.

Олег не можа да разбере. По три копейки бе прекалено евтино, а по три рубли — прекалено скъпо. Може би думите означаваха: три шишчета за рубла? Тази неловкост навсякъде го преследваше, след като излезе от лагера: въобще не можеше да се ориентира в цените.

— Колко за три рубли? — опита се да се измъкне от затрудненото положение Олег.

Тъй като онзи го мързеше да говори, взе един шиш, показа го на Олег като на дете и отново го сложи на скарата.

Един шиш за три рубли!… Олег поклати глава. Това бе извън кръга на неговите представи. Бе длъжен да изкара деня с пет рубли. Но толкова му се искаше да опита! Все така наведен, той започна да избира, но всяко шишче имаше своите достойнства.

Чакаха и трима шофьори, чиито камиони се намираха наблизо. Приближи се и някаква жена, но мъжът зад скарата й каза нещо на узбекски и тя недоволна си отиде. После изведнъж събра всички шишчета, сложи ги върху някаква чиния и направо с ръце ги посипа с нарязан лук. И Олег разбра, че шофьорите вземат всички шишчета, по пет на всеки!

Това отново бе необяснимо — след двойните цени, значи някои получаваха и двойни заплати, но Олег не можеше да си представи какъв е точно размерът на това «двойно». Тези шофьори хей така даваха по петнадесет рубли за закуска. За такъв живот една заплата никога не би стигнала, а и въобще тези шашлици не бяха предназначени за онзи, който разчита само на честната си заплата.

— Повече няма — каза скараджията.

— Как няма? Въобще ли? — огорчи се Олег. Защо трябваше да размисля? Може би този бе първият и последният случай в живота му!

— Днес не докараха повече месо — въздъхна онзи и започна да събира нещата си; после дори се приготви да свали козирката.

И тогава Олег се обърна към шофьорите:

— Братлета, отстъпете ми едно шишче! Едно-едничко!

Един от шофьорите, доста загорял, с ленени коси, кимна:

— Вземай.

Те още не бяха платили и зелената банкнота, която Олег извади от джоба си, скараджията дори не взе, а я бутна от масата направо в чекмеджето така, както се махат трохи.

Но Олег вече държеше шишчето! Хвърлил войнишката си мешка на прашната земя, той с две ръце взе алуминиевия шиш и преброил късчетата месо — бяха пет, а шестото — на половината на другите, започна със зъби да яде, но не наведнъж цялото късче, а по малко. Ядеше замислено — като куче своята част, отнесена в безопасен ъгъл, и си мислеше колко лесно може да бъде раздразнено човешкото желание и колко трудно е да го заситиш след това. Колко години бе приемал като висш дар от земята щастието да разчупва на хапки черния хляб! Само преди малко бе търсил къде да го купи, за да закуси, но го подмами мирисът на печено месо и щом изяде шишчето, веднага в него се появи странно презрение към хляба.

Шофьорите изядоха набързо шишчетата, запалиха камионите и заминаха, а Олег все още не бе свършил. Бавно опитваше с устни и език всяко късче, за да усети по-добре как мирише крехкото месо, дали е опечено добре… И колкото повече изпитваше наслада, толкова повече му ставаше ясно, че няма да отиде при Зоя. Сега трамваят отново ще мине покрай дома й, а той няма да слезе; разбра го именно когато бе зает с шишчето.

И трамваят, този път порядъчно напълнен, отново го понесе към центъра. Олег позна Зоината спирка, след нея минаха още две, без да знае къде ще бъде по-добре да слезе. Изведнъж видя на улицата жена, която продаваше вестници, и му се прииска да я разгледа по-добре, защото от детството си не бе виждал улични вестникари (за последен път ги видя, когато се застреля Маяковски и момченца тичаха по улиците с извънредните издания на вестниците). Но тази вестникарка бе възрастна рускиня, която не бързаше, бавно връщаше рестото, но все пак замисълът — да продава до трамвайната линия, помагаше: успяваше да продаде по няколко вестника на всеки трамвай. Олег постоя около нея, за да разбере как вървят нещата й.

— А милицията не ви ли гони? — попита той.

— Не са се сетили — кимна вестникарката.

Олег не се виждаше отстрани; ако можеше да го направи, щеше да разбере, че ако милицията спреше някой, това щеше да бъде първо той, а не вестникарката.

Уличният електрически часовник показваше девет. Вече бе толкова топло, че Олег разкопча горните кукички на шинела. Без да бърза, което позволяваше да го блъскат и изпреварват, Олег вървеше по слънчевата страна на площада примижала усмихвайки се на слънцето.

Още колко много радости го очакваха днес!…

Това бе онова слънце на пролетта, до която той не се надяваше да доживее. И макар около него никой да не се радваше на завръщането му в живота, той бе убеден, че слънцето се радва и затова му се усмихваше. Дори следващата пролет да не настъпи никога, дори тази да е последната, нали е дадена даром! Неговата благодарност е и за това!

Никой от минувачите не обръщаше внимание на Олег, но той се радваше на всички! Бе радостен, че се е върнал при тях и при всичко, което бе на улиците! Нищо не можеше да му се стори неинтересно, глупаво или безобразно в неговия отново сътворен свят! Цели месеци, цели години живот не можеха да се сравнят с днешния пролетен ден.

Продаваха сладолед в картонени чашки. Олег вече не помнеше кога за последен път е видял такива чашки. Половин рубла, и, моля, заповядайте! Преметнал прогорената и простреляна войнишка торба през двете си ръце на гърба, облизвайки студената сладост, Олег тръгна още по-бавно.

След няколко метра видя фотоателие и се спря. Облегна се на железните перила и се загледа във витрината, зад която бяха изложени красиви портрети, повечето на момичета. Представи си ясно как всяко от тях е обличало най-хубавите си дрехи, след това фотографът е търсил най-добрата поза за главата, нагласявал е светлината; след това е правил по няколко снимки, за да избере най-успешната, ретуширал я е; накрая от снимките на десет такива момичета е избирал една, достойна да бъде изложена във витрината. Олег знаеше, но все пак му бе приятно да гледа и да вярва, че именно в такива момичета се крие смисълът на живота; погледът му жадно поглъщаше всичко онова, което бе пропуснал в живота си и от което сега бе лишен.

Сладоледът свърши, но чашката бе толкова гладка и чиста, че му бе жал да я хвърли; реши, че по пътя може да пие вода от нея и я пъхна в мешката, където вече бе скрил алуминиевия шиш, който също можеше да му потрябва.

По-нататък имаше аптека, също много интересно заведение! Костоглотов веднага влезе. Правоъгълните чисти рафтове, великолепно подредени, привличаха погледа; Олег можеше да ги разглежда цял ден. Изложените неща бяха като манна небесна за затворническото око, защото от десетилетия не се срещаха в онзи свят, а и ако някои Олег бе виждал в свободния си живот, сега се затрудняваше да разбере за какво именно са били предназначени. Със страхопочитанието на дивак разглеждаше никелираните, стъклените и пластмасовите форми на изложените неща; до тях имаше пакетчета с билки. Олег вярваше в билките и тревите, но къде бе онази трева, къде? В следващите витрини бяха разположени различни таблетки, много от тях със съвсем непознати имена, нечувани никога дотогава. Само тази аптека откриваше пред Олег цяла вселена за размисли. Но той, преминаващ от една към друга витрина, въздъхна и само попита, спомнил си молбата на Кадмини, дали имат термометър, сода и манганова смес. В аптеката имаше само манганова смес, за която го помолиха да плати три копейки на касата.

След това Костоглотов застана на опашката за обслужване по рецепти, където постоя двадесетина минути, свалил войнишката торба и измъчвайки се от за̀духа. Имаше известно колебание дали да вземе лекарството или не, но накрая предаде една от трите еднакви рецепти, които вчера бе получил от Вега; тайно се надяваше, че няма да ги има и по такъв начин проблемът ще отпадне. Но оттатък я приеха и написаха върху нея петдесет и осем рубли и няколко копейки.

Олег дори се разсмя облекчено и се отстрани. Той не се учуди въобще, че навсякъде го преследва цифрата «петдесет и осем», но фактът, че трябваше да плати сто седемдесет и пет рубли за трите рецепти, му се стори прекалено несправедлив — с тези пари можеше спокойно да изкара цял месец. За миг му се прииска да скъса рецептите и да ги хвърли в плювалника, но си помисли, че Вега може да го попита за тях, и ги пъхна обратно в джоба си.

Не му се искаше да напусне света на огледалните аптечни шкафове, но денят на неговите радости го зовеше.

Още много радости го очакваха днес.

Олег продължаваше да върви бавно. Преминаваше от витрина на витрина, без да може да откъсне погледа си. Знаеше, че на всяка крачка го очакват изненади.

И наистина зад стъклото до входа на пощата имаше реклама: «Използвайте фототелеграфа!» Поразително! Това, за което преди десет години се пишеше само във фантастичните романи, вече се предлагаше на населението. Олег влезе в пощата. Вътре имаше списък с тридесетина градове, до които можеше да се изпрати фототелеграма. Олег се замисли на кого и къде би могъл да изпрати магическата телеграма, но не можа да си спомни за нито един човек, жител на тези големи градове, разпръснати върху една шеста част от сушата, когото би могъл да зарадва с почерка си.

Все пак, за да опита, той се приближи до гишето и помоли да му покажат една бланка и да му обяснят с каква големина трябва да бъдат буквите.

— Преди малко се развали — отговори му жената. — Не работи.

(Ах, не работи! По дяволите! Така е дори някак си по-спокойно!)

Продължи по-нататък и се зачете в афишите. Няколко от тях съобщаваха за филмите, които се прожектираха в няколкото кина, а друг — за цирк. Всички прожекции кой знае защо, бяха през деня, но той не можеше да си позволи да изгуби дори час от подарения му, за да разгледа вселената ден. Действително, ако можеше да остане да поживее малко в града, не би било грехота да отиде на цирк: нали беше като дете, нали току-що се бе родил.

Настъпи времето, когато бе най-удобно да отиде при Вега.

Ако въобще тръгне…

Но можеше ли да не отиде? Тя е приятел. Покани го съвсем искрено, дори малко смутено. Тя е единственият близък човек в целия град, нима можеше да не й се обади?

Дълбоко в душата си той само към това се стремеше — да отиде при Вега дори преди да успее да разгледа градската вселена.

Но нещо все го задържаше и го караше да си задава въпроса дали не е още рано — може би още не се бе прибрала у дома…

Е, по-късно…

Олег се спираше на всеки кръстопът, за да не пропусне най-интересната улица, но никого не питаше и избираше поредния си маршрут наслуки.

И така стигна до някаква винарска изба; не магазин за вино в бутилки, а именно изба с бъчви — полутъмна, полувлажна, с особен възкисел въздух. Някаква стара таверна! Вътре наливаха виното направо от бъчвите в големи чаши. Чаша най-обикновено вино струваше две рубли. След историята с шашлика това бе наистина евтиния! И Костоглотов извади от дълбокия си джоб поредната десетрублева банкнота.

Виното се оказа без особен вкус, но главата веднага му се завъртя. А когато излезе от избата и тръгна по-нататък, животът му се стори още по-лек, макар да бе благосклонен към него от сутринта. Беше му толкова леко и приятно, че вече нищо не бе в състояние да го разстрои. Защото, изпитал вече всичко лошо, което въобще би могло да съществува на света, останалото нямаше начин да не бъде по-добро.

Очакваше още радости за себе си от този ден.

Ако срещнеше по пътя си още една изба, нямаше нищо против да влезе и да изпие още една чаша.

Но не срещна.

Вместо нея видя пред себе си голяма тълпа, изпълнила целия тротоар; за да продължи пътя си, човек трябваше да я заобиколи.

Олег реши, че нещо се е случило. Но не — всички стояха с лице към широките стъпала, водещи до голяма врата и мълчаливо чакаха. Костоглотов вдигна главата си и прочете: «Централен универмаг.» Стана му напълно ясно, че хората чакаха за някаква много важна стока. Но каква именно? Той се обърна към един, втори, трети, но така и не получи изчерпателен отговор. Единственото, което разбра, бе, че всеки момент трябваше да отворят. Какво да се прави — съдба! И Олег се нареди на опашката.

След няколко минути двама мъже отвориха широката врата и с уплашен вид се опитаха да въведат някакъв ред на влизане, но отскочиха веднага встрани, сякаш срещу себе си имаха не хора, а конници. Чакащите мъже и жени нахлуха вътре и заизкачваха стъпалата на стълбището, водещо към втория етаж, с такава бързина, с каквато се напуска само здание, обхванато от пламъци; всеки в зависимост от пъргавината, силата и възрастта си бягаше по стъпалата. Съвсем малка струя от този поток се разля по първия етаж, но главната бе насочена именно към втория. Този атакуващ порив пречеше на човек да се изкачва спокойно и Олег с мешката на гръб също затича (в блъсканицата го ругаеха, взели, го за войник).

На втория етаж главният поток веднага се раздели: втурнаха се на три различни страни, правейки внимателно завои по хлъзгавия паркет. Олег разполагаше само с миг, за да реши накъде да се насочи. Но как можеше да разбере? Понесе се след най-бързите бегачи.

И се оказа на опашката пред трикотажния отдел. Продавачките, облечени в сини престилки, толкова спокойно се прозяваха, сякаш пред тях не се намираше такава тълпа, а им предстоеше ужасно скучен ден.

Поел си дъх, Олег разбра, че очакват или дамски блузки, или пуловери. Той тихо изпсува и се отдалечи.

Но сега не можа да разбере къде се бяха насочили останалите два потока: навсякъде се движеха забързани хора. Олег се спря там, където опашката бе по-голяма. Тук очакваха да купят дълбоки чинии. Да, струваше си човек да си купи. В Уш Терек нямаше такива. Кадмини използваха плитки. Би било много добре да отнесе в Уш Терек поне десетина! Но едва ли би ги опазил здрави по време на пътуването.

По-нататък Олег вече спокойно се заразхожда по двата етажа. Спря се пред фотоотдела. Апаратите, както и всички принадлежности към тях, които преди войната бе невъзможно да се намерят, мамеха окото и изкушаваха. Това бе още една негова несбъднала се детска мечта — да се занимава с фотография.

Много му харесаха мъжките шлифери. След войната мечтаеше да си купи подобен, но сега, за да го притежава, трябваше да брои триста и петдесет рубли — месечната му заплата. Олег отмина.

Никъде нищо не купи, но настроението му бе такова, сякаш джобът му бе пълен с пари, които се чуди как да изхарчи. Виното все още държеше главата му замаяна.

Продаваха се и ризи. Олег ги огледа, опипа ги и дори една — зелена с бели ивици, мислено си купи. (А тя струваше шестдесет рубли и Олег не можеше да си позволи такъв лукс.)

Докато размисляше, се приближи мъж, облечен с хубаво палто, но се спря не пред бархетните ризи, а пред копринените и вежливо попита продавачката:

— Кажете, а имате ли от тези за петдесети ръст, но с яка тридесет и девети размер?

Думите му жегнаха Олег. Не, по-скоро го докоснаха с разгорещено желязо едновременно от двете страни! Той разярен се обърна и изгледа този гладко избръснат, самодоволен мъж с филцова шапка, с вратовръзка на бялата риза; така го изгледа, сякаш някой току-що го бе ударил по ухото и сега на този някой нямаше да му се размине да полети надолу по стълбището.

Как?! Хората киснеха в окопите, падаха в братските могили или замръзваха в малките ями в полярните студове; прибираха за първи, втори, трети път в лагерите хора, много от които се вкочанясваха по време на преместванията от един лагер в друг; хората с кръв по дланите от кирките едва успяваха да изкарат пари за овехтяла дреха, а този чистофайник помни не само какъв е неговият ръст, но и размера на яката си!

Този размер довърши Олег! Въобще не можеше да си представи, че яките също имат размери! Преглъщайки стона си, Олег се отдалечи. За какво му е този изтънчен живот? Защо му е да се връща в него? Нали, за да помниш размера на яката си, трябва да забравиш нещо друго! Нещо по-важно!

Той просто бе извън себе си…

В отдела за домашни потреби Олег си спомни, че Елена Александровна, макар и да не бе го помолила да й донесе, тайно мечтаеше да притежава лека парна ютия. Олег се надяваше, че няма да намери такава, за да бъде съвестта му чиста, но продавачката веднага му показа такава ютия.

— А тази наистина ли е по-лека от другите? — Костоглотов недоверчиво въртеше ютията в ръцете си.

— Защо да ви лъжа? — нацупи се продавачката, която въобще приемаше нещата метафизически, загледана някъде в пространството, сякаш пред нея не стояха реални купувачи, а се мяркаха само безличните им сенки.

— Нямам предвид това, но може би вие просто грешите? — предположи Олег.

Против волята си връщайки се в този тленен свят и правеща непоносимо за себе си усилие, за да пренесе материалния предмет, продавачката постави пред Олег друга ютия и отново се пренесе в метафизичните измерения, останала без сили дори да обясни с думи каквото и да било.

Какво пък, с помощта на сравнението човек достига до истината. Първата ютия несъмнено бе по-лека поне с килограм от втората. Дългът изискваше Олег да я купи.

Колкото и да бе уморена от пренасянето на ютията, младата продавачка трябваше да му напише касовата бележка, да произнесе: «за проверка» (Каква проверка? Кого да проверяват? Олег напълно бе забравил… Колко трудно бе завръщането в този свят!), а и още, докосвайки пода с краката си, да протегне тази ютия на човека, който се занимаваше с проверката на изправността на купените неща… Олег просто се почувства виновен, че е отвлякъл младото момиче от неговите размисли.

Когато сложи ютията в мешката и отново я метна на раменете си, усети веднага тежестта й; вече шинелът му пречеше и затова реши да излезе от универмага.

Но в този миг видя себе си в огромното огледало, стигащо до тавана. Макар да му бе неудобно като мъж да се спира, за да се оглежда, той постоя известно време по простата причина, че в Уш Терек никога нямаше да види такова голямо огледало. И пренебрегвайки неудобството от това какво ще си помислят хората, Олег се огледа отначало отдалеч, а после и по-отблизо.

Нищо от военната стойка, както си мислеше, не бе останало у него. Само отдалеч шинелът изглеждаше шинел и ботушите — ботуши. Отгоре на това и раменете му бяха увиснали и фигурата му бе някак си прегърбена. А и без армейския колан и военното кепе не приличаше на войник, а по-скоро на избягал арестант или на селски младеж, пристигнал така облечен в града, за да продаде дрехите си и да купи други; но за да изглежда такъв, на Костоглотов му липсваше нахаканост.

По-добре да не се бе виждал в огледалото. Дотогава вървеше самоуверено, поглеждаше към останалите мъже снизходително и се чувстваше достоен за вниманието на жените. А сега с тази отвратителна мешка, метната на гръб, приличаща след дългата употреба на обикновен селски вързоп, стига да застанеше на улицата и протегнеше ръка, веднага щяха да му хвърлят някоя и друга копейка, приемайки го за просяк.

А нали трябваше да отиде при Вега… Но как да се появи пред нея такъв?

Неочаквано спря пред галантерията.

И когато между жените, които избираха, премерваха и връщаха дрехата или подаръка, се спря този полувойник-полунищ с белег на бузата, тъпо разглеждайки изложените вещи, продавачката се усмихна — какво ли би могъл да купи за своята селска възлюбена? — но веднага стана сериозна, вероятно защото се страхуваш да не открадне нещо.

Но той не помоли да му покажат каквото и да било, нито пък взе нещо, за да го огледа по-отблизо, а само стоеше и гледаше.

Този галантериен кът, блестящ със стъклата, камъните, метала и пластмасата си, му изглеждаше като бариера, намазана с фосфор, която Костоглотов не би могъл да счупи с главата си.

Той разбра. Разбра колко прекрасно е да купи някаква брошка и да я закачи на блузката на жена. Докато не бе го усетил, не се чувстваше виновен, но сега душата му трепна толкова силно, че вече не би могъл да отиде при Вега, без да й купи някакъв подарък.

А да й подари нещо, не би могъл и не би посмял. Пред скъпите неща не си струваше да се задържа, а какво знаеше за евтините? Например за брошките — онези по-скоро не брошки, а дантелени дрънкулки с игличка за закачване отзад; особено онази, шестоъгълната, с множеството искрящи стъкълца — бе ли хубава или не?

А може би бе обикновена дрънкулка?… Може би жената с вкус дори няма да я вземе в ръцете си?… Може би такива отдавна не носят, защото безнадеждно са излезли от мода?… Откъде да знае той какво носят и какво не?

А и после как би се приел подобен негов жест — отива да пренощува и протяга, изчервил се до корена на косите си, някаква брошка?

Едно след друго недоуменията го шибаха като нагайки.

И той прозря цялата сложност на този свят, където трябваше да се познава женската мода, за да може да се избере най-подходящият подарък за жената, да се знае с точност размерът на яката, да се знае какви дрехи са нужни, за да има човек приличен вид… А Вега живееше именно в този свят, знаеше всичко и се чувстваше добре в него…

Бе смутен. Ако трябваше да отиде при нея, сега бе време, сега!

Но той не можеше. Бе загубил порива. Страхуваше се.

Разделяше ги универмагът…

И от този езически храм, в който преди малко с такава глупава алчност, подчинявайки се на идолите на пазара, бе нахлул, Олег излезе толкова угнетен и измъчен, сякаш бе похарчил хиляда рубли, за да купи десетки неща, завити в пакети, чиято тежест прегъваше още повече увисналите му рамене.

А единственото, което купи, бе ютията.

Бе толкова уморен, сякаш в продължение на часове бе избирал какво да купи. Къде се бе дянало чистото розово утро, обещаващо му съвсем нов живот?

Къде точно и за какво бе сменил радостната си душа? В универмага… А преди това, поръчал си вино, бе я пропил; а още по-рано я бе заситил с шашлика.

А трябваше само да види цъфтящите кайсии и веднага да отиде при Вега…

На Олег му се повдигаше не само от вида на витрините, но дори и от самите улици, изпълнени със загрижени и радостни лица. Искаше му се да легне някъде на сянка, близо до река, но не само за да си почине, а и за да се пречисти. Единственото място, където все още можеше да отиде в този град, бе зоологическата градина, за което го бе помолил Дьомка.

Олег чувстваше, че светът на животните му е по-близък от човешкия; в техния кръг всеки бе равен с другия.

Олег се измъчваше и заради шинела си; бе му прекалено топло с него, но не му се искаше и да го носи на ръка. Попита как най-бързо да стигне до зоологическата и пое по широки и тихи улици с равни каменни тротоари и големи дървета, където нямаше нито витрини, нито фотоателиета, нито театри, нито винарски изби; дори трамваи нямаше. Тук бе тих слънчев ден. Момиченцата играеха на дама по тротоарите. В малките градинки пред къщите стопанките садяха или слагаха колчета.

Пред входа на зоологическата градина се намираше истинското царство на дечурлигата — нали бе ваканция, а и денят бе толкова хубав!

Влизайки в зоологическата градина, първото, което Олег видя, бе виторог козел. В ограденото пространство се извисяваше остра скала. Именно върху нея, стъпил гордо, стоеше на тънките си крака козелът с удивителни рога — дълги и извити спираловидно. Брадата му приличаше по-скоро на дълга, стигаща до коленете грива като коси на русалка, но тя не го правеше нито женствен, нито смешен.

Онези, които очакваха да видят някакво движение на виторогия по гладката скала, вече се бяха отчаяли. Той отдавна стоеше като изваян, като продължение и неотменна част от скалата; а когато нямаше вятър и гривата брада не се полюшваше, никой не би могъл със сигурност да твърди, че той е жив, че това е само поза.

Олег постоя пет минути и възхитен отмина — козелът така и не се помръдна! Ето с такъв характер можеш да изтърпиш повратностите на живота!

В началото на другата алея Олег видя особено оживление на момчетата пред някаква клетка, където някакво животно бясно се премяташе, но на едно място. Оказа се, че това е катерица в колело, онази същата от поговорката. Но от онази поговорка не бе останало нищо в паметта му и той не можеше да си отговори: защо катерица и защо в колело? А тук всичко бе нагледно. В клетката имаше дърво с клони за катерицата, но там бе коварно закачено и колело барабан, което бе обърнато към зрителите, а отвътре имаше положени напряко летви, заради които цялото колело изглеждаше като затворена безкрайна стълба. И кой знае защо, пренебрегвайки дървото, катерицата се бе оказала вътре в барабана, макар никой да не бе я примамвал нарочно там — нито с храна, нито с нещо друго; бе я привлякла измамната идея за мнимото движение. Тя бе започнала вероятно с лекото подскачане от една летва на друга заради самото любопитство, нямайки представа какво ужасно изобретение е това (когато го е направила за пръв път, е разбрала, но въпреки всичко продължаваше да я примамва!). Но ето че барабанът бясно се бе завъртял! Цялото вретенообразно тяло на катерицата и дългата й опашка се бяха извили от лудия бяг; напречните летвички се въртяха, почти сливайки се, всички сили на катеричката бяха напрегнати до такава степен, че всеки миг сърцето й щеше да се пръсне, но въпреки това тя не можеше да се изкачи поне с едно стъпало нагоре с предните си лапички.

Онези, които бяха дошли преди Олег, я бяха заварили да се върти все така отчаяно. Олег постоя няколко минути, но нищо не се промени: нямаше сила, която би могла да спре колелото и да спаси катеричката, нямаше разум, който би могъл да й внуши: «Спри! Всичко е напразно!» Не! Имаше само един неизбежен изход за нея — смъртта. На Олег не му се искаше да бъде неин свидетел и затова се отдалечи.

Така с два дълбокомислени примера — вляво и вдясно от входа, с две равнозначни линии на битието, посрещаше тукашната зоологическа градина своите малки и големи посетители.

Олег мина покрай сребристия и златистия фазан, покрай фазана с червени и сини пера; полюбува се на тюркоазната паунова шия и на разперената почти на цял метър негова опашка с розови и златисти ресни. След лишеното от цвят време на заточението и болничното минало очите на Олег не можеха да се наситят на тези невъобразими багри.

Тук не бе горещо. Зоологическата градина бе просторна и дърветата вече хвърляха първите си по-големи сенки. Чувствайки се все по-отпочинал, Олег мина покрай цяла птича ферма — андалуски кокошки, тулузки гъски и горски пернати, и се изкачи там, където се намираха жеравите, ястребите, грифовете [65]; после стигна и до скалата, където в клетка, покрита като шатра, високо над останалия зоосвят, живееха големите петнисти белоглави птици, които, ако не бе надписът, човек би приел за орли; бяха ги настанили колкото се може по-високо, но платненият покрив на клетката бе ниско над скалата и тези мрачни птици се измъчваха, разперваха крилата си, размахваха ги, но не можеха да излетят.

Като виждаше как се мъчат, Олег несъзнателно разкърши раменете си (а може би острата част на ютията го бодеше в гърба?).

На клетката имаше надпис: «Белите сови понасят много тежко неволята.» Знаят, а въпреки това ги затварят в клетка!

А кое живо същество приема неволята добре?

Друг надпис гласеше: «Бодливецът живее през нощта.» Познато: в девет и половина те извикват, в четири сутринта те пускат.

«Язовецът живее в дълбоки дупки»: това е вече по нашему! А какво му остава на язовеца? И муцуната му е на ивици, чист каторжник!

Олег възприемаше всичко в другия смисъл и навярно не трябваше да влиза и тук, както в универмага.

Почти половината ден бе минал, а обещаните радости така и не се появяваха.

Олег се спря и пред клетката на мечките. Черният мечок с бяло петно отпред, приличащо на вратовръзка, се бе изправил на задните си лапи и тикаше главата си в железните прътове; после изведнъж подскочи и увисна на решетката. Тогава Олег разбра, че това не е вратовръзка, а сякаш верижка на свещеник с голям кръст на гърдите. Подскочи и увисна. А как по друг начин би изразил отчаянието си?

В съседната клетка седеше майката с мечето.

А по-нататък се измъчваше неспокоен, буен мечок, който непрекъснато ходеше, но едва успяваше да се обърне, защото разстоянието не бе по-голямо от три крачки.

Така че по мечешка мярка това не бе килия, а изолатор.

Увлечените от зрелището деца си говореха: «Чуйте, хайде да му хвърлим камък, а той ще помисли, че е бонбон.»

Олег не забеляза, че тези деца оглеждат и него. Самият той изглеждаше като излишен, безплатен звяр, но не се виждаше отстрани.

Алеята се спускаше към река, където държаха белите мечки, които периодично, на няколко минути, се хвърляха в ледения водоем, за да се освежат, а след това излизаха на циментовата тераса, изтръскваха с лапи водата от главите си и дълго се разхождаха. Как ли се чувстваха тук, през лятото, когато температурата се качваше до четиридесет градуса? Сигурно така, както ние бихме се чувствали в Полярния кръг.

Най-обърканото в цялата история със зверовете бе това, че дори да им съчувстваш и да разполагаше с нужните средства, Олег не би могъл да разбие клетките и да ги освободи, защото те бяха загубили заедно с родината си и идеята за разумната свобода; а след внезапното им освобождаване би станало и по-страшно.

Така разсъждаваше Костоглотов; дотолкова бяха променени представите му, че вече не можеше да възприема наивно и безстрастно каквото и да било; каквото и да видеше, всичко събуждаше в душата му подземно бучене и променяше формата си.

Минал покрай печалния елен, повече от всички останали лишен от пространство, покрай свещения индийски зебу и златистия заек агути, Олег отново се изкачи, за да види маймуните.

Около техните клетки имаше много деца и възрастни, които им подхвърляха най-различна храна. Печалните маймуни изглеждаха като остригани с машинка подвластни на първичните си радости и мъки, те му напомниха за много от предишните му познати — дори би се заклел, че е разпознал някои от тях, чийто лагерен срок сигурно е удължен.

На Олег му се стори, че самотното и замислено шимпанзе с отекли очи, пъхнало ръцете си между коленете, страшно му прилича на Шулубин, който обикновено седеше в същата поза.

В този слънчев, топъл ден Шулубин навярно се намираше на границата между живота и смъртта.

Олег отмина маймунския свят и скоро видя няколко човека, стълпили се пред някаква клетка.

Отиде при тях. Клетката бе празна, на табелката пишеше: «Макак резус», а по-надолу на лист бе допълнено:

«Живеещата тук маймуна ослепя от безсмислената жестокост на един зъл посетител, сипал тютюн в очите й.»

Олег изтръпна! Досега се разхождаше с усмивка на снизходителен всезнайко, а в този миг му се прииска да зареве така, че да го чуят в цялата зоологическа градина, сякаш на самия него в очите му бяха сложили тютюн!

Но защо?… Просто така? Безсмислено просто така!

Най-болезнено децата възприемаха написаното. За този неизвестен, благополучно отишъл си човек не бе казано, че е антихуманен; не бе казано, че той е агент на американския империализъм; бе споменато само, че е зъл — именно това поразяваше! Деца, не бъдете зли! Деца, не погубвайте беззащитните!

Бележката отдавна бе прочетена, но възрастните и децата продължаваха да стоят и да гледат в изоставената клетка.

И понесе Олег своята излиняла, прогорена и простреляна мешка, в която се намираше ютията, по-нататък — в царството на лакеите, гадовете и хищниците.

Лежаха гущери на пясъка един до друг като продълговати люспести камъни. Какво движение, присъщо им по време на свободата, бяха загубили?

По-нататък се бе проснал огромен китайски алигатор с цвят на чугун, с плоска паст и с къси крака, неестествено обърнати встрани. Бе написано, че когато е много топло, той не яде всеки ден месо.

Може би би се чувствал добре в този свят, където не трябва да мисли за храна?

Около дърво се бе обвил като дебел изсъхнал клон мощен питон; бе съвсем неподвижен и само острият му тънък език просъскваше от време на време.

След него следваха и обикновените змии.

Нямаше никакво желание да ги разглежда. Искаше му се само да си представи лицето на ослепелия макак.

Следваше алеята на хищниците. Намираха се в съседство рисът, барсът, пепелнокафявата пума и петнистият ягуар. Те бяха затворници, страдаха без свободата си, но Олег се отнасяше към тях като към криминални престъпници. Все пак бе възможно да разбереш кой е виновен в света. Ето написано е, че ягуарът изяжда месечно сто и четиридесет килограма месо. Не, това не можеше да си го представи! Прясно червено месо! В лагера такова никога не докарваха — само жили и вътрешности, и то по килограм на цяла бригада.

Олег си спомни онези, които се грижеха за конете по време на етапите: ядяха овеса, предназначен за бедните измъчени животни, и по такъв начин оцеляха.

Спря се пред клетката на господаря тигър. Дори мустаците му разкриваха цялата хищност на натурата му… А очите му бяха жълти… Олег стоеше и гледаше тигъра с ненавист.

Един стар политически каторжник, който някога бе заточеник в Туруханск, а по-късно в същия лагер е Олег, му бе разказал, че очите на тигъра не са кадифеночерни, а именно жълти!

Прикован от ненавистта на едно място, Олег стоеше и гледаше тигъра.

Все пак просто така, просто така — защо?

Вече не му се искаше да продължи да разглежда зоологическата градина. Искаше му се да избяга оттук. Не искаше повече никакви лъвове! Насочи се към изхода.

Погледът му се плъзна по зебрата.

И изведнъж се спря пред…

Пред чудо за душата след сцените, напомнящи за кръвожадността: светлокафявата антилопа нилгау, с дълги стройни крака, с красива глава, без да се страхува, стоеше съвсем близо до мрежата и гледаше Олег с големите си доверчиви и мили — именно мили! — очи!

Не, това бе необяснимо, бе невъзможно да се приеме спокойно! Тя не сваляше от него погледа си, в който се четеше мил укор; сякаш питаше: «Ти защо не идваш? Половин ден мина, а защо не идваш?»

Олег имаше усещането, че става свидетел на преселението на душите, защото бе повече от ясно, че тя стои и чака именно него. Едва направил крачка, и тя веднага го погледна всеопрощаващо: «Няма ли да дойдеш? Нима няма да дойдеш? А аз чаках…»

Защо той не тръгваше?! Защо той не тръгваше?!

Олег се обърна и се насочи бързо към изхода.

Още можеше да я завари в дома й!

Глава 36 И последният ден

Той не можеше сега да мисли за нея нито като за обект на мъжкото му желание, нито с ярост, но с наслаждение би отишъл и легнал в нозете й като пребито, нещастно куче. И това би било най-голямото щастие, което би могъл някога въобще да си представи.

Но, разбира се, не можеше да си позволи да постъпи така — да отиде и ничком да падне пред краката й; длъжен е да говори някакви вежливи извинителни думи и тя да му отговаря по същия начин, защото така е прието от хиляди години.

И сега виждаше ясно смущението, което се изписа върху лицето й, когато вчера му каза: «Знаете ли, бихте могли да останете у дома…» Трябваше да изкупи това нейно изчервяване, да не й позволи втори път да изпадне в неловко положение — именно затова бе длъжен да измисли първите фрази, достатъчно вежливи и достатъчно шеговити, за да смекчат необичайната ситуация, създадена от неговото появяване; всичко трябваше да изглежда така, сякаш той просто е отишъл при своя лекар, млада самотна жена… Не му се искаше да измисля каквото и да било, а просто да отвори вратата и застанал на прага, да я гледа и непременно веднага да я назове Вега: «Вега! Аз дойдох!»

Въпреки всичко щеше да бъде непосилно щастие за него да седи с нея не в болничната стая или в лекарския кабинет, а в обикновена жилищна стая — нейната! и неизвестно за какво да говори. Сигурно ще прави грешки, някои от тях съвсем неуместни — нали той е отвикнал от живота на нормалните хора, но с поглед все някак ще успее да й обясни: «Съжали се над мен! Толкова ми е зле без теб!»

Как можа да изгуби толкова време! Как можа толкова дълго да не се реши да отиде при Вега! Сега вървеше бързо с единствената тревога: дано пристигне, преди да е излязла. Обиколил за половин ден града, той вече умееше да се оправя с улиците и сега разбираше къде да върви. И вървеше.

Ако всеки от тях открие, че другият му е симпатичен, ако им е приятно да разговарят, ако може да хване ръцете й, да я прегърне и да я гледа отблизо в очите — това му стигаше!

Разбира се, ако се случеше със Зоя, сигурно би било малко, но с Вега? С… антилопата нилгау?

Стигаше му само да си помисли, че би могъл да държи ръцете й в своите, и в гърдите му се опъна някаква тетива и той се развълнува.

И все пак малко ли е?…

Колкото повече наближаваше дома й, толкова повече вълнението го правеше свой пленник. Това бе истински страх, но щастлив страх от преливащата радост; този страх го правеше щастлив сега!

Вървеше, следейки само имената на улиците, вече без да обръща внимание на витрините, магазините, трамваите, хората. Изведнъж на ъгъла, побързал, за да изпревари някаква възрастна жена, се сепна и видя, че тя продава букетчета лилави цветя.

Никъде, дори в най-затънтените улички на неговата отровена, преустроена и приспособена памет, не бе останала и сянка от далечния спомен, че отивайки на гости на жена, трябва да се носят цветя! Забравата го бе изтрила, сякаш този жест никога не бе съществувал на света! Само преди миг вървеше спокойно със своята излиняла мешка и никакви колебания не смущаваха стъпките му.

Но ето че видя някакви си цветя, които, кой знае защо, се продаваха. Той се намръщи и изгубеният, изглежда, завинаги спомен изплува постепенно като удавник от мътната вода на паметта. Наистина, наистина! В далечния, сякаш чужд свят на младостта му бе прието на жените да се подаряват цветя!…

— Тези какви са? — попита засрамен цветарката.

— Как какви? Теменужки! — обидено отговори тя. — Рубла букетчето…

Теменужки?… Онези същите поетични теменужки?… Представяше си ги по-други. Стръкчетата би трябвало да бъдат по-дълги, а цветчетата — по-камбанообразни. Но може би той бе забравил или тези бяха от някакъв местен сорт. Във всеки случай други не се предлагаха. А след като си бе спомнил, вече не можеше да отиде без цветя. Беше го срам, че само преди малко е вървял съвсем спокойно.

Но колко трябва да купи? Едно букетче? Изглеждаше прекалено малко. Две? Също… Три, четири? Много скъпо. Лагерното сметало защрака някъде в главата му като аритмометър, че може да се спазари да купи две букетчета за рубла и половина или пет — за четири рубли, но това отчетливо тракане сякаш не се отнасяше за него. Олег извади две рубли и тихо ги даде на цветарката.

Взе две букетчета, които упоително миришеха, но не така, както би трябвало да миришат теменужките от младостта му.

Помириса ги, но в този миг разбра, че би изглеждало съвсем смешно да върви така — демобилизиран болен войник с мешка и цветя в ръка. Най-добре би било да ги пъхне в ръкава на шинела, за да не се виждат.

А домът, в който живееше Вега, бе пред него!

Влезе в двора, както му бе обяснила. След това зави наляво.

(А радостта в гърдите му преливаше!)

Стъпи на дълга открита циментова веранда, оградена с ниска желязна решетка, върху която бяха сложени да се изветреят одеяло, дюшек, възглавници, а на опънатото от единия до другия край на верандата въженце бе простряно бельо.

Всичко това съвсем не подхождаше на представата му за дома на Вега. Но тя няма вина за това. Ето там, по-нататък, отвъд висящото пране, се намира вратата, зад която започва светът на самата Вега.

Олег наведен премина и намери входа. Врата като врата, боядисана със светлокафява боя, тук-там олющена, със зелена пощенска кутия.

Олег извади теменужките от ръкава на шинела и оправи косите си. Вълнуваше се и се радваше на вълнението си. Опита се да си я представи без лекарската престилка в домашна обстановка.

Не, не бе извървял с тежките си ботуши тези няколко квартала от зоологическата градина, а бе вървял по безкрайните пътища на страната два пъти по седем години и ето накрая, демобилизирал се, бе пристигнал и спрял пред вратата, зад която през всичките четиринадесет години мълчаливо го бе очаквала жена.

И се приготви да почука.

Но преди да го направи, вратата се отвори (значи го е забелязала през прозореца!) и от вътре, насочен точно срещу него, се изправи червен мотоциклет, който изглеждаше особено голям в отвора на тясната врата, буташе го младеж със сплеснат нос; той дори не попита Олег кого търси; Костоглотов се отдръпна, за да мине.

Тъй като бързаше, не можа веднага да разбере какъв е на самотно живеещата Вега този младеж и защо излиза от нейното жилище. Не бе възможно напълно да забрави, макар и отсъстващ от нормалния живот толкова години, че въобще хората не живеят сами, че повечето от тях живеят в обща комунална квартира! Не трябваше да забравя, но не бе и длъжен да помни. От лагера свободата изглежда пълна противоположност на големите задушни, предназначени за десетки хора бараки. Но дори хората в Уш Терек живееха в отделни къщи и не познаваха комуналните жилища.

— Бихте ли ми казали… — обърна се към младежа Олег, но онзи вече спускаше мотоциклета си по стълбището.

А вратата остана отворена.

Олег нерешително влезе. В неосветената дълбочина на коридора забеляза три врати — зад коя ли от тях живее Вега? В полумрака, без да пали лампата, се показа жена и враждебно го попита:

— Кого търсите?

— Вера Корнилиевна — с глас, който не приличаше на неговия, отговори Костоглотов.

— Няма я! — без да провери, неприятно рязко отсече жената и мина покрай Костоглотов, който се отдръпна, за да й направи място.

— А вие почукайте — окопити се Олег, който нямаше търпение да види Вега, а на неприятната съседка можеше да отговори по същия начин. — Тя днес не е на работа.

— Знам. Няма я. Беше. Излезе. — Жената, с ниско чело и впаднали бузи, го разглеждаше.

Вече бе видяла теменужките. Беше късно да ги скрие.

Ако не бяха тези цветя, той би могъл сам да почука, да разговаря самоуверено, да настоява: отдавна ли е излязла, скоро ли ще се върне; би могъл да й остави бележка (а може би и самата Вега му е оставила?…).

Но с теменужките в ръка изглеждаше като човек, който моли, като влюбен, като глупак…

И той излезе на верандата.

А онази продължаваше внимателно да го наблюдава. Направи й впечатление мешката, която я накара да бъде по-бдителна — току-виж откраднал нещо.

На двора онзи младеж бе запалил мотора, който ръмжеше непоносимо.

Олег се чудеше какво да прави.

Жената го гледаше раздразнено.

Как можеше да я няма, след като бе обещала? Да, навярно го е чакала да дойде по-рано, а след това е излязла. Какво нещастие! Не неуспех или досада, а нещастие!

Олег пъхна ръката си с теменужките в ръкава на шинела.

— Кажете, а тя ще се върне ли, или излезе, за да отиде на работа?

— Излезе — отсече жената.

Това не бе отговор.

Но бе и нелепо да остане тук и да я чака.

Мотоциклетът продължаваше да боботи, после изведнъж заглъхна.

А на перилата бяха сложени големи възглавници, дюшек, одеяло.

— Вие какво още чакате, гражданино?

Олег не можеше да реши какво да прави.

Онази така нагло го гледаше, че му пречеше да мисли.

А проклетият мотоциклет, който отново забоботи, разкъсваше душата му.

И навел се, за да мине под бастиона от възглавници, дюшеци и одеяла, Олег отстъпи и като изхвърлен се заспуска по стълбището.

Ако не бяха тези възглавници — една смачкана, друга провиснала като виме на крава, трета като обелиск, той би намерил изход. Не трябваше просто така веднага да си отиде. Вега сигурно ще се върне! И то скоро! И тя също ще съжалява! Ще съжалява!

Но в провесените възглавници, дюшеци и одеяла бе скрит онзи устойчив, проверен от годините опит, който той не би могъл да отхвърли. Нямаше право.

Именно сега и именно той.

На наровете може да лежи самотният мъж, докато вярата и честолюбието стискат сърцето му; така спи арестантът, който няма друг избор, и арестантката, разделена насила от него.

Но там, където жената и мъжът са се договорили да бъдат заедно, тези пухкави, меки спални принадлежности чакат уверено своето. Знаят, че няма да сгрешат.

И от непристъпната крепост, която не можеше да превземе, Олег излезе от двора, а бастионът на възглавниците радостно стреляше в гърба му…

А проклетият мотоциклет все не се запалваше!

От улицата боботенето се чуваше по-слабо и Олег се спря, за да изчака още малко.

Още не бе загубил надежда да я види. Ако се върне, не можеше да не мине оттук. И те ще се усмихнат един на друг:

«— Здравейте!…»

«— Знаете ли, че…»

«— Колко смешно…»

И тогава той ще извади от ръкава си полусмачаканите, вече полуувехнали теменужки.

Може да я дочака и отново да премине през двора, но нали пак трябва да се изправи пред тези пухкави уверени бастиони!

Те няма да ги пуснат двамата.

Не днес, но може би утре или вдругиден и Вега, въодушевената Вега със светлокафяви очи, чужда на суетата, ще изнесе на тази веранда своята въздушна, нежна, прелестна, но все пак постеля.

Птицата не живее без гнездо, жената не живее без легло.

Бъди три пъти нетленна, бъди три пъти възвишена, но не можеш да избегнеш осемте нощни часа.

Не можеш да избягаш от заспиването.

От събуждането.

Най-после пурпурният мотоциклет изскочи на улицата и младежът със сплеснатия нос победоносно огледа улицата като победител.

И Костоглотов, победен, тръгна.

Извади теменужките от ръкава си. Все още изглеждаха добре, за да бъдат подарени на някое момиче.

Видя пред себе си две узбечки — пионерки с еднакви черни опашки, накъдрени с електрическа маша, които идваха към него. С букетче във всяка ръка Олег им протегна теменужките.

— Вземете, момичета.

Те удивени се спогледаха, размениха къси фрази на родния си език, после се обърнаха към него. Бяха разбрали, че не е пиян и няма намерение да им досажда, че може би дори този чичо войник им подарява цветята от мъка.

Едното момиче взе букетчето и кимна.

Другото го последва.

И бързо се отдалечиха, разговаряйки оживено.

Трябваше да измисли къде да пренощува.

В хотелите не може.

При Зоя също.

При Вега също.

Тоест може. Тя дори ще се зарадва. И никога няма да се издаде какво всъщност мисли.

Да, това бе повече, отколкото безличното «не трябва».

И без Вега целият този прекрасен милионен град му се стори като непосилен за неговите рамене товар. Беше му странно, че сутринта градът му хареса и дори му се бе приискало да остана в него за по-дълго.

А още по-странен му се стори фактът, че бе се радвал. На какво?

Дори щастливото си излекуване сега започна да приема не като особен дар от съдбата.

Скоро Олег почувства, че е гладен и безкрайно уморен. Искаше му се час по-скоро да замине.

Но и завръщането в Уш Терек бе престанало да го мами. Почувства, че тъгата ще го загложди още повече.

Сега просто не можеше да си представи такова място или нещо, което би могло да го развесели.

С изключение на завръщането си при Вега.

Да се отпусне в нозете й: «Не ме гони! Не съм виновен!»

Но бе забранено.

Погледна слънцето, което бе прехвърлило зенита си. Сигурно минаваше два. Нещо трябваше да реши.

Видя номера на трамвай, който минаваше покрай комендатурата.

Качи се. С желязно скриптене трамваят, също като тежко болен, пое по тесните павирани улици. Хванал се за един от кожените ремъци, провесени от тавана за удобство на правостоящите, Олег се накланяше, за да гледа през стъклата. Пред погледа му се мярна афиш, приканващ кинолюбителите да посетят лятното кино. Би било хубаво да види как изглежда, но нещо бе загубил интерес към нововъведенията в света.

Тя е горда, че е живяла в самота четиринадесет години, но не знае колко струва половин година от всичките: когато си и заедно с някого, и не съвсем…

Позна нужната му спирка и слезе от трамвая. Трябваше да извърви около петстотин метра пеша по нагорещената, без нито едно дърво заводска улица, за да стигне до комендатурата. По нея непрекъснато минаваха с грохот тежкотоварни коли и трактори, а тротоарът минаваше покрай каменна стена, след това пресичаше заводската железопътна линия, продължаваше покрай въглищен табан, заобикаляше изровено от строителни изкопи пространство, отново пресичаше релсите, за да стигне до едноетажни дървени бараки, така нареченото «временно строителство», макар тези бараки да си оставаха на местата по десет, петнадесет, дори и двадесет години. Сега поне не бе кално, както през януари, когато Костоглотов за първи път се озова тук, в комендатурата. И въпреки това не му се вярваше, че тази улица се намира в същия град, където имаше чудесни булеварди, огромни дъбове, високи тополи и кайсии с неземен цвят.

Колкото и комендатурата да убеждаваше «клиентите си», че така трябва, така е по-добре, толкова по-болезнено след това те щяха да приемат вида й.

По чий замисъл бе толкова тайнствено и отдалечено разположена тази комендатура, държаща в ръцете си съдбата на всички градове, в които заточаваха хора? Но тя бе именно тук, сред бараките, мръсните проходи, счупените и ослепели прозорци, опънатите навсякъде въженца за пране.

Олег си спомни отвратителното лице на онзи комендант, който го бе приел тогава, и вече в коридора забави крачките си, за да придаде и на собственото си лице независим израз. Костоглотов никога не си разрешаваше да се усмихва на затворническите надзиратели, дори и ако онези му се усмихваха. Считаше за свой дълг да им напомни, че нищо не е забравил.

Почука на вратата и влезе. Първата стая бе полутъмна и съвсем празна: вътре имаше само две пейки без облегалки и масичка до преградката, върху която навярно и правеха два пъти месечно отметки на тукашните заточеници.

Този път в стаята нямаше никой, а вратата с табличка «Комендант» бе широко отворена. Олег се приближи и строго попита:

— Може ли?

— Моля, моля — покани го много приятен, радушен глас.

Какво е това? Подобен тон Олег никога не бе чувал в НКВД [66]. Влезе. В слънчевата стая, оттатък голямата маса, седеше самият комендант. Но това не бе предишният глупак с дълбокомисления, загадъчен израз на лицето, а арменец с интелигентно лице, дори не във военна униформа, а облечен в чудесен костюм, който съвсем не подхождаше на обстановката. Непознатият го гледаше развеселен, сякаш неговата работа бе да разпределя билети за театър, и сега просто се радваше, че Олег е пристигнал, за да направи заявка за няколко десетки билети.

След лагерния живот Олег не можеше да бъде особено привързан към арменците: там те, макар да не бяха много, винаги ревностно се държаха един друг, винаги заемаха най-добрите нарове, докопваха се до най-хубавите хлебни и маслени пайове. Но от гледна точка на справедливостта не можеше да ги упрекне или да им се обиди за това: не те бяха измислили тези лагери, не те бяха измислили и Сибир; а тогава в името на каква идея трябваше да не спасяват сънародниците си, да се гнусят от долната търговия и да дълбаят ентусиазирано земята с кирките си?

Сега, видял този весел, предразположен към него арменец, седнал зад казионната маса, Олег с топлота си спомни именно за нестандартността и деловитостта на представителите на арменския народ.

Чул фамилията на Олег и това, че той е на временен отчет тук, комендантът охотно стана, макар да бе пълен, и започна да прелиства картоните в един от шкафовете зад него. Междувременно, сякаш стараейки се да развлече Олег, той през цялото време, докато търсеше, произнасяне на глас някои фамилии, което по инструкция бе забранено.

— Та-ка… Да видим… Колифориди… Константиниди… Но вие седнете, моля ви… Кулаев… Карануриев… Ох, този ъгъл е прегънат… Казимагомаев… Костоглотов! — И отново в разрез с всички правила на НКВД не попита, а сам произнесе: — Олег Филимонович?

— Да.

— Та-ка… Лекували сте се в онкологичния диспансер от двадесет и трети януари… — Вдигна главата си и попита съвсем загрижено: — Е, и как? По-добре ли сте?

Олег почувства, че се трогва — дори усети, че гърлото му се стяга. Колко малко трябва: да сложат зад тези мерзки маси човеци, и животът вече изглежда съвсем друг. И самият вече облекчено и простичко отговори:

— Как да ви кажа… В едно отношение по-добре, в друго по-зле… (По-зле ли? Колко неблагодарен е човекът! Какво по-лошо би могло да има от това да лежиш в диспансера и да искаш да умреш?…) С една дума — по-добре.

— Чудесно! — зарадва се комендантът. — Но защо не седнете? Все пак се изискваше време, за да могат да бъдат оформени билетите за театъра! Някъде върху тях трябваше да се сложи печат, да се напише датата… Всичко това арменецът направи без усилие, написа върху удостоверението на Олег, че му е разрешено да замине, и вече протягайки му го с изразителен поглед, каза съвсем неслужебно и тихо:

— Вие… не тъжете. Скоро всичко това ще свърши.

— Кое това? — изуми се Олег.

— Как кое? Отметките! Заточението! Ко-мен-дан-ти-те! — безгрижно се усмихна арменецът. (Сигурно имаше вече друга, много по-приятна от тази работа.)

— Какво?! Вече има… разпореждане? — изтръгна се от Олег.

— Все още не — въздъхна комендантът, — но има такива изгледи. Говоря ви съвсем точно. Ще има! Дръжте се, оздравявайте, все още имате шанс да бъдете човек!

Олег горчиво се усмихна.

— Излязох вече от обществото на човеците.

— Каква специалност имате?

— Никаква.

— Женен ли сте?

— Не.

— Това е добре! — убедено каза комендантът. — Обикновено след това заточените семейства се развеждат. А вие ще се освободите, ще се върнете в родното си място и спокойно ще се ожените!

Да се ожени…

— Щом е така, благодаря — изправи се Олег.

Комендантът доброжелателно му кимна, но все пак не му подаде ръка.

Минавайки през първата стая, Олег си помисли: защо комендантът е такъв? По природа ли е такъв, или е мръднал? Постоянно ли е тук или временно? Или специално са започнали да назначават такива? Беше много важно да разбере, но не можеше да се върне, за да попита просто така.

И отново Олег пое покрай бараките, през релсите, покрай табаните от едната страна по дългата заводска улица; вървеше бързо и скоро свали шинела, защото му стана нетърпимо горещо. Усещаше как радостта, която вдъхна в душата му комендантът, го изпълва целия. Едва тогава постепенно до съзнанието му достигна смисълът на чутото.

Постепенно, защото бяха случили Олег да вярва на хората, седящи зад онези маси. Можеше ли да забрави толкова лесно разпространената от длъжностните лица, от капитаните и майорите следвоенна лъжа за това, че сякаш се приготвя всеобща амнистия за политическите? А как вярваха! «Самият капитан ми каза!» А на онези просто им бяха заповядали да повдигат духа на нещастниците, за да продължат да изпълняват нормите си! За да живеят в името на нещо си!

Но това, което можеше да предположи за арменеца, бе, че е прекалено много осведомен за заеманата от него длъжност. Впрочем нали и самият той чакаше да прочете за подобно нещо във вестниците?

Боже мой, вече е време! Отдавна е време, иначе не би могло! Човек умира от някаква си подутина, а как може да живее страната, върху която се бяха появили раковите клетки на стотиците лагери и места за заточаване?

Олег се почувства щастлив. В края на краищата не бе умрял. И съвсем скоро ще може да си купи билет за влака до Ленинград. До Ленинград!… Нима щеше да стане възможно да се приближи и да пипне колоната на Исакиевската катедрала?…

Да, сега всичко се променяше и във взаимоотношенията му с Вега! Главозамайващо! Ако сега действително… ако е сериозно… Това би престанало да бъде фантазия! Би могъл да живее с нея тук!

Да живее с Вега? Заедно! Сърцето му ще се пръсне само като си го представи!…

А колко ще се зарадва тя, ако сега отиде и всичко й разкаже! А защо да не го направи? Защо да не отиде при нея? На кого друг би могъл да го разкаже, ако не на нея? На кой друг би му било интересно да научи за неговата свобода?

Вече бе на трамвайната спирка. И трябваше да реши дали да тръгне към гарата или към Вега. Трябваше да бърза, защото тя отново можеше да излезе. Вече минаваше пладне.

И отново се развълнува. И отново го теглеше към Вега! И нищо не бе останало от аргументите, говорещи «против», които бе намерил по пътя към комендатурата.

Защо трябваше като виновен и опетнен да я избягва? Нали нещо си мислеше, когато го лекуваше?

Нали мълчеше и се скриваше зад кадър, когато той спореше и я молеше да прекрати този начин на лечение?

Защо да не отиде при нея? Нима те не можеха да се издигнат над делничните неща? Нима те не са хора? Ако не той, Вега във всеки случай бе човек!

Вече се нареди на опашката за трамвая. Цялата тълпа се втурна именно към неговия трамвай! Нима той бе нужният за всички? Олег държеше в едната си ръка шинела, а в другата мешката и без да се съпротивлява, се остави на тълпата да го завърти и да го изтласка във вагона на трамвая. Озова се между две момичета, вероятно студентки; едната бе руса, другата чернокоса и толкова плътно се бяха притиснали към него, че вероятно чуваха тежкото му дишане. Ръцете му бяха притиснати и той не можеше дори да плати на разсърдената кондукторка. Лявата му ръка бе зад гърба на чернокосото момиче, а към русата се бе притиснал с цялото си тяло; усещаше всяка фибра на тялото й — от коленете до брадичката й, а и тя също не можеше да не чувства неговото. Най-голямата страст не би могла да ги хвърли толкова близко един до друг, както тази тълпа. Нейната шия, уши, коси бяха зад мислимия предел, позволяващ на едно порядъчно момиче да се приближи до непознат мъж. Чувстваше топлината й през излинялото сукно на гимнастьорката си. Чернокосото момиче й говореше за институтски неща, но русата бе престанала да отговаря.

В Уш Терек нямаше трамваи. Така плътно до другите се бе чувствал само в затворническите камионетки, известни в лагерния свят е прозвището «враните». Но в тях не винаги имаше жени. Новото усещане му бе непознато от преди.

Но то не носеше щастие. В него имаше и мъка. Имаше някакъв праг в това усещане, който той дори мислено не можеше да престъпи.

Нали го предупреждаваха, че либидото ще остане…

След като трамваят мина две спирки, някои от пътниците слязоха и вече не бе толкова тясно. Олег можеше да си поеме дъх и да се отмести, но не го направи: нямаше воля да се откъсне и да прекрати това блажено мъчение. В тази минута, сега, той не искаше нищо друго, освен да остане още малко в същата поза. Дори ако ще трамваят да го закара до стария град, дори и ако трябваше да пътува цяла нощ, дори ако се наложеше да направи околосветско пътешествие, Олег не можеше да се отдръпне пръв! Опитвайки се да задържи това щастие, за по-голямо от което не се чувстваше достоен, Олег с благодарност се опита да запомни черните й коси (а лицето й така и не успя да види).

Русокосата се изтръгна от прегръдката му и се запъти към изхода.

И в този миг, успял най-после да се изправи, Олег разбра, че отива при Вега заради едната мъка и едната измама.

Отиваше да иска от нея повече, отколкото бе способен да даде.

Бяха се договорили с възвишени думи, че духовното общуване е по-скъпо от всяко друго. Но виждаше сам, че този висок мост, издигнат от нейните и неговите ръце, е уязвим именно в основите, които той бе положил. Отива при нея, за да я увери бодро в едно, а да мисли за друго. А когато тя излезе и той остане сам в стаята й, щеше да хленчи над дрехите й и над всеки предмет.

Не, трябва да бъде по-мъдър от нея! Трябва да се отправи към гарата.

И не напред, покрай онази студентка, а към задната врата се насочи Олег и скочи, отнасящ със себе си нечия ругатня.

А близо до трамвайната спирка пак продаваха теменужки.

Слънцето вече бе близо до хоризонта. Олег облече шинела си и се отправи към гарата. В другия трамвай нямаше толкова хора.

Озовал се сред гаровата обстановка на вечно бързащи нанякъде хора, Олег се осведоми къде да си купи билет, получи няколко противоречиви отговори и едва накрая успя да се добере до касата, където продаваха билети за влаковете, пътуващи на далечни разстояния.

Имаше четири гишета, зад всяко от които стояха по сто и петдесет-двеста човека.

Олег веднага позна, сякаш въобще не бе я напускал, картината на денонощните опашки за билети. Много неща се бяха променили в света — бе времето на друга мода, други маниери, но всичко това бе останало непроменено, откакто Олег се помнеше: така бе и през четиридесет и шеста, и през тридесет и девета, и през тридесет и четвърта; спомняше си дори витрините, препълнени с най-разнообразни продукти, от времето на НЕП-а, но никога не бе виждал гарови каси, към които можеш веднага да се приближиш и да си купиш необходимия билет; не познаваха тази тягостна история само онези, притежателите на особени книжки или документи…

Сега и той имаше подобен документ, съвсем подходящ за случая.

Бе задушно и той непрекъснато се потеше, но бързо измъкна от мешката шапката си и я сложи на главата си като на обущарски калъп за разтягане на обувки. Мешката прехвърли през рамото си. Опитваше се с вида на лицето си да внуши на чакащите на опашката, че не са минали и две седмици, откакто бе лежал на операционната маса под скалпела на Лев Леонидович, и така, едва пристъпващ, с помръкнал поглед, се запровира между чакащите, за да стигне до нужното гише.

Пред него имаше и други желаещи да избягнат реда, но стояха чинно встрани, защото наблизо имаше милиционер.

Тук, пред всички, Олег бавно извади документа от джоба си и доверчиво го протегна на милиционера.

Онзи, млад мустакат узбек, приличащ на генерал, важно го прочете и обяви на първия в редицата:

— Ето този другар ще бъде трети. Опериран е.

Погледнал с уморен поглед другарите си по редица, Олег дори не се опита да се пъхне зад втория, а застана отстрани с наведена глава. Но дебелият възрастен узбек, върху чието бронзово лице падаше сянка от широкополата шапка, го хвана внимателно под ръка и го постави в редицата.

Бе интересно човек да стои близо до гишето: виждаха се пръстите на касиерката, протягаща билетите, влажните банкноти, които стискаха в потните си ръце пътниците; чуваха се плахи молби, последвани от неумолими откази от страна на всемогъщата касиерка; по всичко личеше, че кипеше усилна работа.

Дойде редът и на Олег.

— На мен, моля ви, ми дайте един билет за общия вагон до Хан Тау.

— До къде? — попита касиерката.

— До Хан Тау.

— Нещо не те разбирам — сви рамене тя и започна да прелиства огромната книга справочник.

— Защо, миличък, вземаш за общия? — съжали го някаква жена отзад. — След операцията! Ще се качиш горе и шевовете ще се скъсат! Вземи си със запазено място!

— Нямам пари — въздъхна Олег.

Бе самата истина.

— Няма такава гара! — отсече касиерката, като захлопна дебелата книга. — Вземете до друга гара!

— Как така няма — усмихна се Олег. — Тя вече година действа, нали от нея заминах. Ако знаех, че ще стане така, щях да запазя билета.

— Нищо не зная! Щом в справочника я няма, значи не съществува такава гара!

— Но влаковете спират на нея! — по-жалостиво от опериран изрече Олег. — Там и каса има!

— Гражданино, след като не купувате билет, отстранете се! Следващият!

— Наистина защо да отнема излишно време! — чуха се гласове от редицата. — Вземай, докъдето ти дават!… Опериран, а още се върти.

О, как му се искаше сега на Олег да спори! Да се развърти, да призове началника на гарата! Колко обичаше да покаже на тези тъпаци какво е справедливост — малка, окаяна, но все пак справедливост! За да се почувства личност!

Но железен бе законът за търсенето и предлагането, както и законът за планираните превози! Добрата жена от опашката, която му предлагаше да вземе билет със запазено място, вече подаваше парите си през рамото му; милиционерът, който преди малко сам бе се разпоредил да бъде трети, вече вдигаше ръка, за да го отведе встрани.

— Ако сляза на предишната, ще трябва да се мъкна още тридесет километра, а следващата е на седемдесет от моята гара — оплака се Олег, но това вече бе лагерна жалба, затова побърза да се съгласи: — Добре, дайте ми билет до Чу.

А тази гара бе известна на касиерката, цената — също, а имаше и билети; оставаше му само да се радва. Още тук, пред касата, Олег провери билета, цената и рестото и бавно тръгна.

Щом се отдалечи достатъчно от онези, пред които се бе представил като опериран, той свали ужасната си шапка и я пъхна отново в мешката си. До тръгването на влака оставаха два часа. Беше му приятно да прекара това време с билет в джоба си. Сега вече можеше да пирува: да хапне сладолед, който в Уш Терек не е познат, да пийне квас (там също не се продава), да си купи черен хляб за из път; захар също; да налее в бутилка чайна запарка (голяма работа е човек да носи със себе си по време на пътуване своя вода!). А сельодка да не купува в никакъв случай! Колко по-изгодно е да пътува дори с пътнически влак, дори без запазено място, вместо в арестантски конски вагони по време на преместванията; никой няма да те претърсва, преди да се качиш, заобиколен от конвоите, няма да те мъчи нетърпим задух и жажда в продължение на две денонощия! А и ако успее да заеме и третата, багажната пейка, да се опъне върху нея в цялата си дължина — и то сам, защото за повече от един няма място, и да лежи, без да усеща никаква болка от подутината: иди кажи, че това не е щастие! Той е щастлив човек! Няма никакъв повод да се оплаква…

А и онзи комендант намекна за амнистия…

Идваше, идваше дългоочакваното, чаканото цял живот щастие, а Олег, кой знае защо, не можеше да го познае.

В края на краищата съществуваха и други хора. И още някой. Толкова възможности!… Появява се с гръм един човек в живота на друг.

Когато днес сутринта видя избледняващата луна, вярваше! Но тя бе нащърбена…

Вече трябваше да отиде на перона, много преди да започне качването на влака, за да успее да намери нужния вагон и да изпревари другите пътници. Олег отиде да види разписанието. Влака 75 се намираше от другата страна. Тогава, промъквайки се бързо, той започна да пита когото срещнеше, докато на пътя му се изпречи някакъв контрольор (Олег бе пъхнал билета между пръстите си).

— Седемдесет и пети? Вече композиран ли е? Сед… и пети?

Много се страхуваше да не закъснее и контрольорът, без да провери билета му, посочи перона и леко бутна с ръката си натежалата, преметната на гърба на Олег мешка.

На перона започна спокойно да се разхожда, после спря, свали мешката си и си спомни друг такъв смешен случай. Бе в Сталинград, пред тридесет и девета, когато течаха последните му дни на свобода; беше след договора с Рибентроп, но преди речта на Молотов и указа за мобилизацията на деветнадесетгодишните юноши. Тогава с един негов приятел се спускаха по Волга с лодка, която продадоха в Сталинград, и трябваше да се върнат с влака, за да не закъснеят за занятията. А мъкнеха достатъчно много неща — и на двамата бяха заети ръце им, а отгоре на това приятелят му купи в някакъв забутан селски магазин голям високоговорител, който по това време въобще не можеше да се намери в Ленинград; апаратът бе без калъф и приятелят му непрекъснато се страхуваше да не го счупят по време на качването на влака. Влязоха в сталинградската гара и веднага се озоваха на края на голямата широка опашка, минаваща през цялата зала, изпълнена с шперплатови и мукавени куфари, торби и сандъчета. Не можеха дори да мечтаят да си намерят места; щеше да се наложи да прекарат две денонощия прави. И тогава Олег го осени идея. Обърна се към приятеля си: «Все някак ще успееш, дори да си последен, да домъкнеш нещата до вагона», грабна високоговорителя и е лека стъпка се отправи към служебния заключен вход. Вдигна апаратът и важно го показа на намиращата се отвъд стъклото дежурна, която веднага отключи. «Остана ми само това да оставя и съм готов» — каза Олег. Жената разбиращо кимна, сякаш той цял ден се бе мотал със служебни високоговорители. Когато композираха влака, Олег пръв се качи и зае две багажни пейки.

Нищо не бе се променило по гарите за тези шестнадесет години.

Олег се разхождаше по перона, виждайки и други хитреци, които също бяха тук и чакаха с вещите си. Бяха доста, но на перона бе много по-спокойно, отколкото на самата гара и градинките пред нея. Безгрижно се разхождаха свободни хора, облечени добре, чиито места бяха запазени и никой не можеше да ги заеме; имаше жени, държащи в ръцете си подарени букети цветя, мъже с бирени бутилки, някой някого снимаше за спомен: въобще около него течеше недостъпен и почти непонятен живот. Топлата пролетна вечер на този дълъг покрит перон му напомняше с нещо за южните дни от детството — може би за кавказкото градче Минерални води.

Олег забеляза, че тук, на перона, има пощенско отделение, до което имаше дори маса за писане на писма.

И го жегна мисълта, че трябва да напише, докато все още всичко е прясно в паметта му.

Взе мешката си и влезе в отделението. Купи два плика, листа и картичка и отново излезе на перона. Мешката с ютията й хляба сложи между краката си, наведе се над масата и взе първо картичката.

Пишеше леко, само писалката пускаше много мастило, перото бе изкривено и прокъсваше хартията, сякаш бе не перо, а лопата; в мастилницата имаше късчета от памук и човек колкото и да се стараеше, писмото изглеждаше ужасно.

Всичко това му напомняше за следствения затвор: даваха им такова отвратително мастило, подобна писалка с ужасно перо, хартия с по-малки размери от обикновената картичка. Пиши на когото искаш, за каквото желаеш.

Олег препречете писмото, сгъна го, пъхна го в плика, приготви се да го залепи (от детството си помнеше един детективски роман, чиято интрига започваше от адресирани пликове не до този, за който бе предназначено даденото писмо), но както винаги, върху краищата на триъгълника, където трябваше според ГОСТ [67] да има лепило, нямаше нищо.

И взел една от трите писалки, чието перо пускаше най-малко мастило, Олег се замисли, преди да започне да пише последното писмо. Бе уверен, че ще започне с «Вера Корнилиевна», а написа:

Вторият плик бе като първия — лепилото липсваше. Кой знае защо, Олег винаги мислеше, че този пропуск не е случаен, че това е направено, за да може цензурата да не се мъчи с отварянето на писмата.

Точно тогава чу — къде се дяна неговата предвидливост и хитрост! — тропот и шумна паника зад гърба си — композираха влака!

Олег грабна мешката си, пликовете и бързо влезе в пощенския пункт.

— Къде е лепилото, девойче? Къде? Лепилото!

— Няма, защото го крадат! — високо обясни момичето. Погледна го и колебливо му подаде пластмасова чашка с четчица. — Лепете, но тук, пред мен!

Пъхната в чашката, малката ученическа четчица бе обраснала със засъхнали парченца лепило. Хванал дръжката, Олег натискаше грапавата като пила четчица с всичка сила по триъгълника на плика.

А хората вече тичаха.

Оставаше да даде лепилото на момичето, да грабне мешката (държеше я между краката си през цялото време, за да не я откраднат), да пусне писмата в кутията и самият да изтича!

Колкото и да чувстваше, че няма сили, трябваше да тича!

Пресичайки тълпата от хора, които мъкнеха тежките си торби от перона към втората железопътна платформа, Олег се добра до вагона си и веднага застана в редицата. Пред него имаше не повече от петнадесетина пътници: значи нямаше да успее да заеме горната пейка, но до багажната все пак бе длъжен да се добере.

Всички носеха някакви еднообразни кошници и дори кофи, които може би бяха пълни с първите зеленчуци. Дали не пътуваха за Караганда, както казваше Чали, за да оправят грешките, допуснати от снабдяването?

Белокосият кондуктор викаше, че всички трябва се наредят по дължината на вагона, да не се блъскат, че за всички ще има места. Но последното не го каза толкова уверено, а опашката отзад непрекъснато растеше. И Олег веднага усети движението, от което най-много се страхуваше: движение, чиято цел бе да се мине напряко през редицата. Първият, който се опита да я пресече, бе някакъв нахакан нахалник, когото непознаващият подобни люде би приел за психопат и би махнал само с ръка — да върви по дяволите! — но Олег веднага позна в маниера му да плаши околните обикновената кримка; а зад него напираха мълчаливо и обикновени пътници: след като на този му е позволено, защо и ние да не минем?

Разбира се, и Олег би могъл да се промъкне по същия начин и със сигурност тогава би заел горната пейка, но му бе омръзнало толкова години да бъде свидетел и самият да използва втория начин; сега му се искаше, както и на старчето кондуктор, всичко да бъде честно и по реда си.

Но старчето все пак не пускаше правещия се на смахнат, който дори започна да го блъска в гърдите и така свободно да псува, сякаш това бяха най-обикновени думи. А в редицата дори се чуха съчувствени гласове:

— Пуснете го да мине! Болен е човекът!

Тогава Олег се откъсна от мястото си и с няколко големи крачки се приближи до психопата и му изкрещя в самото ухо:

— Ей! Аз също съм оттам!

Онзи потърка ухото си.

— Откъде?

Олег знаеше, че все още е прекалено слаб, за да се бие, но за разлика от смахнатия, едната ръка на когото бе заета с някаква кошница, двете му ръце бяха свободни. И надвесил се над онзи, този път съвсем тихо, но отчетливо, Олег отговори:

— Там, където деветдесет и девет плачат, а един се смее.

Чакащите в редицата така и не разбраха какво толкова подейства на смахнатия, но всички видяха как застина и каза на високия, облечен в шинел:

— Но аз нищо не казвам, не съм против, ако искаш, ти мини…

Но Олег остана да стои до него и кондуктора. Там не бе най-удобното място да се влезе сред първите, но и онези, които напираха след психопата, се върнаха в опашката.

— Моля! — с хленчещ глас въздъхна смахнатият. — Щом трябва, ще изчакаме!

Прииждаха още пътници с кошници и кофи, в които, макар да бяха покрити с вестник или парцал, понякога се виждаха лилаворозови репички; от трима двама показваха билет до Караганда. Ето за кого Олег бе въвел ред! Качваха се и обикновени пътници, сред които бе и някаква симпатична жена в син жакет. Щом Олег се качи, уверено го последва и смахнатият.

Вървейки бързо по вагона, Олег забеляза в едно купе все още незаета пейка за багаж, намираща се над тази за сядане.

— Така — изрече той. — Сега ще преместим тази кошница.

— Къде? Какво? — настръхна куцият, но силен мъж.

— Това! — отсече Костоглотов, вече успял да се качи горе — Хората няма къде да легнат.

Преди да пъхне мешката под главата си, Олег извади от нея ютията; свали шинела си, постла го, гимнастьорката също махна — тук, на високото, всичко бе позволено, и се изпъна да си отдъхне. Краката си — от коленете надолу, от които не свали ботушите, четиридесет и четвърти номер — провеси над входа, но тъй като бяха над главите на пътниците, не пречеха на никого.

Долу също се настаняваха, за да си отдъхнат от напрежението, и запознанството ставаше от само себе си.

Онзи, куцият, който видимо бе много общителен, каза, че по-рано бил ветеринарен фелдшер.

— А защо се отказа? — удивиха се останалите.

— А какво да правя? По-добре така, отколкото за всяка умряла овца да сядам до подсъдимата скамейка и да отговарям защо е издъхнала! По-добре да бъда инвалид и да продавам зеленчуци! — високо обясни куцият.

— Е, какво? — намеси се жената в синия жакет. — При Берия за зеленчуците прибираха за дълго! А сега ти търсят сметка само за промишлените стоки.

Слънцето вече залязваше. Долу в купето още бе светло, а при Олег вече се бе настанил полумракът. Отвън на перона още имаше хора, които едва сега се канеха да се качат на влака. Олег се чувстваше добре. В подобно пространство пътуват зле деветнадесет човека, а двадесет и трима — още по-зле.

Другите не доживяха. А той доживя. И от рака не умря. А скоро и зидът, оградил зоната на заточението, ще се напука като черупка на яйце.

Спомни си съвета на коменданта да се ожени. Скоро всички ще започнат да го съветват.

Хубаво е да се лежи. Хубаво.

Само когато влакът потегли, там, където се намираше сърцето или душата, някъде в най-главното място на гърдите, го преряза болка, върнала го мълниеносно към онова, което искаше да остави зад себе си. И той се обърна, сви се ничком върху шинела, с изкривено лице, заровено в мешката с хляба.

Влакът тракаше по релсите и ботушите на Костоглотов като мъртви се поклащаха над входа с бомбетата надолу.

1963–1967