Рамаяна (Тулси Дас. Море от подвизи на Рама (откъси))

ЗА ДЪЖДА

Доха

Лакшмане, виж — пауните танцуват, видели облаци. Разперват пищно

перата си. Така човек се радва,

съзрял поклонници на бога Вишну.

Чопай

Напира халата гръмлива.

Сърцето ми от страх се свива, само без милата жена.

Внезапно блесва светлина от мълния, но мигом чезне

в беззвездните небесни бездни. Така е с любовта на злия —

без време времето гаси я. Натегнал облакът от влага

към жадната земя поляга. Така под тежестта нелека

на свойто знание човека съвсем се сгърбя най-подире.

Скали, чукари и баири търпят на капките камшика.

Така със сдържаност велика добрите люде всеки път

на злите речите търпят. Дерета плитки и оврази

сега потекоха с онази

безмерна горделивост, дето

гори на бедния сърцето, когато стане по-богат

донякъде от своя брат. В праха водите стават мътни.

Така сърцето и умът ни от скверността на битието

помътват се. Но цели, ето — напълниха се езерата

като душите ни с добрата постъпка хорска или реч.

Водите бягат надалеч — към океана, дето спират

и неподвижни там намират покой от своята тревога,

тъй както и сърцето — в бога.

Доха

Трева расте и бърже заличава

в леса пътеките — иди търси ги.

Така сред разни ереси се губят

от нас премъдрите свещени книги.

Чопай

И сладко чуваме от всяка

страна безброен хор да квака от жаби, както сричат веди

почтените аскети бледи. С корони нови са покрити

дърветата като душите на мъдреците преблажени,

от нова мисъл осенени. Единствени, когато плисне

дъждът, се лъсват два безлистни шубрака: арка и джавас.

Така и при добрата власт отпада силата на злия.

Изми дъждовната стихия праха от покриви и друми.

Човек на гневните си думи

отприщи ли веднаж потока,

така в неведома посока

се свлича добродетелта му,

макар с търпение голямо

събирана. А виж пред жътва

полето житно как се жлътва:

човек раздава ли богатства,

богатството му тъй нараства.

В нощта ту там, ту тука

светулка трепетно блещука —

тъй еретици лицемери

се сбират с факли и фенери.

Преливат бентове и диги —

обилната вода руши ги.

Така разваля се добрата

жена, познала свободата.

Селяци бурена плевят.

В душите плевел са гневът,

страстта и жаждата за слава —

мъдрецът ги изкоренява

така от своето сърце,

макар с избодени ръце.

Изчезна патицата чаква

и мъжкият не я причаква.

С настъпване на Калиюга

изчезват тъй една след друга

почтеността и светостта.

По каменистите места

обаче нищо не порасте.

Така не никнат мирски страсти

на праведник в душата блага

дори при изобилна влага.

Множат се тварите, гъмжат —

живот дарува им дъждът.

Така и при добра държава

народът се увеличава.

За отдих пътниците спряха —

подириха в пороя стряха.

Познанието тъй надвива

пристрастността ни горделива.

Доха

Понякога излиза остър вятър

и къса облаците като дрипи.

Тъй непрокопсаният син успява

семейната почтеност да разсипе.

Мъгла припада или грейва слънце.

И в нас така изгрява или гасне познанието — според обществото

на люде праведни или опасни…

ЗА ЕСЕНТА

Чопай

Настъпи есента, Лакшмане,

сияеща като имане, от дълги дъждове измито.

Сърцата ни туптят честито. От бели цветове на кае

белеят се около нас необозримите поля. —

Дъждът, мой брате, побеля и остаря, и си отива.

Водата в почвата попива, пресъхват друми и пътеки. —

Доволство има ли за всеки, не ще се шири лакомия.

Изгря Агастя, погледни я: оглежда се във езерата

избистрени като добрата душа, когато отстрани

страстта от своите глъбини. Невидимо в реките спада

водата. Мъдрият отрада намира като утаява

стремежа си към светска слава. Стърчиопашка заснова

в избистрената синева. Така долита за делата

на праведниците отплата. Без прах и кал земята божа

сияе както на велможа

доброто дело дълго свети,

признато и от враговете. Водата спада, та в реките

боят се рибите, горките. Така роднините се плашат,

щом сродникът им — богаташът — започнал е да обеднява.

Небето — синкава тинтява — безоблачно сияе с вид

на предан богу вишнуит, обрекъл се да се не връща

не само в страсти, но и в къща. Нарядко нейде ръсва дъжд.

Така връз много рядък мъж се сипе мойта благодат.

Вървяха редом брат до брат великите Лакшман и Рама.

На тая гледка равна няма…

Из книга четвърта („Кишкиндха“)

ЗА ЕДИНСТВОТО НА ДОБРОТО И ЗЛОТО

Доха

Които слушат мъдрите беседи

и с праведниците дружат в Праяга, потапят се на любовта в потока

и вкусват плодовете й веднага.

Чопай

Веднага чапла щъркокрака

на лебед става. Също всяка одрезгавяла врана тука

започва сладостно да гука. Не бива никой на това

да се учудва. Не мълва, а пример очевиден скрит е

в общуването със добрите. Отшелниците най-велики

като Агастя и Валмики ведно с премъдрия Нарада

доставили са ни наслада да ни разкажат, че каквото

достигнали са, обществото от люде честни и добри

могло е да им го дари. От всички твари земноводни,

от всички твари небосводни,

в света подземен или горен,

подвижни или пък на корен — ако ли някой притежава

богатство, мъдрост или слава, дължи ги, слушайте, и трите

на дружбата си със добрите. Не може друго го доведе

дотам. Това самите веди го казват, а и сам светът

не знае по-различен път. Без дружбата с добрите няма

познание. А пък без Рама не ще успеят да открият

добрият кой е, кой е злият. Другарството с добрите бърже

цъфти и плод цветът му върже: цветът е следваният път,

а съвършенството — плодът. И злият щом се събере

с добри, потегля на добре. Така желязото на злато

преобразява се, когато докосне камъка параса.

Обратно — своята украса от добродетел съхранява

почтеният дори тогава, когато жребият го тласне

в среда от люде най-опасни, тъй както змията си пази

в главата скъпите елмази. Когато Брама бог и Вишну

и Шива мъчат се излишно ведно с великите поети

и пак остават невъзпети добрите както подобава,

за мене пък какво остава? Нима ще смогна да опиша

достойните за участ висша?

Търговецът на зеленчук

по бисерите е неук.

Доха

Покланям се в нозете на добрите,

добри към неприятел и към брат

еднакво, както цветето еднакво

на двете ноздри дава аромат.

Приятели на всички живи твари,

смирено кланям се на вас, добрите.

И моля се като детенце чисто

с любов към Рама да ме надарите.

Чопай

Но и на злите също правя

поклон. Сега ще ви разправя

каква е тяхната природа.

Не стават зли зарад изгода,

а просто ако се навреди

на близки или на съседи,

това ги радва без причина.

Така добрата месечина

я скрива злият демон Раху.

Приличат на Сахасрабаху

хилядоръкия, когато

рекат да спъват дело свято.

Тълпата им хилядоока

следи на другите порока. С души-мухи разнасят гадост

по маслото на чужда радост.

Язвителни като огньове.

Гневът им змия ще отрови.

И както богът Кубер властва

над най-големите богатства,

така у злите е хазната

на греховете по земята.

Ах, лошите са туй, което

в небето е звездата Кету:

кръжат доброто да закрият.

То по-добре ще бъде злият

от сън да се не вдига заран,

тъй както прави Кумбакарън.

Не би им даже дожаляло

да жертват собственото тяло, ако ли мъртво би могло

на другите да стори зло. Така градушката в полето

погубва хляба, след което се разтопява без следа.

Покланям се на злите, да: че имат както Шеша — змеят —

уста хиляда и умеят да кажат всеки недостатък

в просторен разказ или в кратък. Покланям се на тез, които

като митическия Приту със десет хиляди уши

са чули кой къде греши. Покланям им се, че приличат

на Индра: тъй ги радва бичът от мълнии — слова жестоки,

и също са хилядооки подобно Индра, като гледат

пороци има ли съседът.

Доха

Ръцете си към лошите въздигам

и кланям се, задето ги изгаря отвътре огън, щом дочуят нещо

добро за своя враг и за другаря.

Чопай

Поклони правил съм на злите,

но те не смогваха самите към мене да се отнесат

освен със лошо и гласът ми секваше, макар похвали

към тях да думаше. Едва ли ще се отучи лешояда

да ръфа мършата с наслада, макар с ориз и мляко хранен

от мъдър и добър стопанин.

Поклон на злите и добрите.

Еднакво мъчат ни едните и другите. Дебрите в мъка

ни потопяват при разлъка, а лошите и многогрешни

човека мъчат, щом ги срещне.

Пиявица и лотос в блато

така съседствуват, когато цветът божествено мирише,

а другото е нещо низше. Живот даруваща амрита,

от боговете само пита и редом, — гибелна ракия.

Така добрия син и злия в един и същи дом растат.

Море бездънно е светът. Прославят се добрите хора.

Расте на лошите позора. Добрият е като амрита,

като налята лунна пита, като реката Ганг — измива

от грях снагата ни щастлива.

А злият е като отрова;

като пожар за оногова,

чиято къща е от слама

и кладенец наблизо няма;

като реката Карманаша,

измиваща снагата наша

от всичките добри дела.

И злите знаят що е зла

постъпка и добра коя е,

тъй както и добрият знае,

но всеки избора си прави

според наклонности и нрави

добър да бъде или зъл.

Да стане друг не би могъл.

Доха

Добрият с добротата се прочува,

намира злият в злобата прослава.

Амритата с безсмъртие се слави,

отровата — че бърже умъртвява.

Чопай

Избират лошите порока.

Избират нравственост висока добрите. Туй са океани

бездънни. За да ги обхване умът ни и оттук нататък

да пъди злото без остатък, преумножавайки доброто,

за тях разказвам тук. Едното и другото създал е бог.

А добродетел и порок били са после назовани

със имената си в пурани и веди, но и те ни учат

(а те на мъдростта са ключът), че в тоя свят, роден от Брама,

добро и зло отделно няма, а шестват слети или редом

по смисъл божи и неведом. Любов — омраза; ден и нощ;

красив и грозен; мил и лош; висока каста — каста ниска;

един потиснат — друг потиска; небесен жител — жител земен;

богат и просяк; бог и демон; амрита — спиртно питие;

божествен дух и битие; Лакшми — и вещица убога;

реката Ганг, река на бога и редом с нея Карманаша

от ада влачи тор на каша; съседства сухата пустиня

с река обилна бистросиня; браминът с милосърдни нрави

съсед е на колач на крави; небето с ада са съседи.

Премъдрите свещени веди от тая смесица велика

за наша сладост отделиха и са написали с перо

кое е зло, кое добро.

Доха

Творецът мъдро ни е предоставил

сами доброто да открием ние —

тъй лебедът от смес вода и мляко отделя млякото да го изпие.

Чопай

Добро от зло делим, когато

дарило ни е пребогато със висше знание небето.

Но времето и битието, а с тях и кармата и нравът

способни са да ни отправят

по лоши пътища, дори

когато инак сме добри.

Ала поклонникът на Вишну

поправя свойто зло предишно,

отдавайки на Вишну почит.

Дори за пример ще го сочат.

Така понякога и злият

добро извършва, щом самият в среда от честни люде влезне.

Но все не може да изчезне напълно злата му природа.

Ако ли злият за изгода се прави на светец, успява

до време да постигне слава,

почитат го като кумир.

Но иде време най-подир,

когато сметката му крива

пред всички явно се разкрива

и свършва неговото време

като на Равън и Калнеми.

Добрият даже в уродлива

снага духа си да увива,

все пак почита го светът.

Например Хануман — Синът

на Вятъра се е родил

в маймунски образ, но е мил

и скъп на всички. И водачът

на мечките така го тачат навред, макар че е с космата

снага. Светът е прав да смята, тъй както и самите веди,

че дружбата със злите вреди. Наопаки — блазе томува,

с добрите който другарува. Зефир полъхне, та пресели

праха в небесните предели, но после тоя прах се сляга

в блатата долу и веднага превръща се на проста кал.

Така например папагал, отгледан в дом с почтени нрави,

към Рама слава ще отправи, додето друг ще сквернослови,

та гостите да изпотрови. Димът почерня наште стрехи,

почерня белите ни дрехи, но става той и на мастило,

което е изобразило легенди дивни и пурани.

Димът и вятърът, събрани с вода и огън в небесата,

на облак стават, който мята връз нас живителната мрежа

на хладината и валежа.

Доха

Дали в добро съседство или в лошо били са разположени звездите

при раждането ви, от туй зависи

за радост или скръб ще се родите.

Луната има светла половина,

но има тя и тъмна половина.

Расте ли светлата — светът я хвали.

Расте ли тъмната — светът проклина.

В живота всичко, дето е подвижно

или пък неподвижно, върху корен,

е въплъщение на Рама. Ничком

пред всички твари кланям се покорен.

Покланям се на богове и хора,

на змии, демони и таласъми,

на праотци и птици: осенете

със милост тялото ми и духа ми…

Из книга първа („Детство“)

ЗА ПОЗНАНИЕТО И ВЯРАТА

Чопай

„О врано, веди и пурани

и мъдреци богоизбрани твърдят, че знанието може

в делата хорски, а и божи да вниква, да ги обяснява.

А ти дотук въздаде слава на вярата, на него — не.

Кажи ми, има ли поне различие, о птицо стара,

между познание и вяра?“ Така помолен от Гаруда,

мъдрецът гарван със възбуда ораторска го поизгледа

и почна своята беседа: „О змийски враго, чуй какво

ще ти река: по същество съвсем не са различни двете —

светилникът на умовете и вярата са туй, което

над скверността на битието издига нашите очи.

Но мъдрият ще различи, че те не са един и същ

предмет. Не. Разумът е мъж. Мъжът кипи от мъжка сила.

А пък жената, инак мила, не може с мощности телесни,

нито със умствени да блесне.“

Доха

Мъжът, надмогнал духом своите страсти, жена си лесно да напусне може.

Обратно, сладострастникът навеки

ще бъде роб на сластното й ложе.

Могъщо властва женската магия

над силните мъже и ги надвива.

Дори сърцето на отшелник трепва,

смутено от пастирката красива.

Чопай

Не са това пристрастни думи,

не тегне тоя грях върху ми, а само казвам мъдреците

какво говорят за жените — ни хула е това, ни слава.

Но чуй сега — не съблазнява

жена със чарове жената.

А Вярата и Суетата

известно е, че са жени.

Със обич Рама осени

едната — Вярата. И тя е

съпруга негова. А знае

светът какво е Суетата:

танцьорка, дето само мята

снагата си, макар и кръшна,

но тя не носи радост къщна.

Жена си Рама предпочита,

а другата му е сърдита,

но зло не може да направи

на Вярата, чиито нрави

за пример от света се сочат

и в нея всяват страхопочит.

В чиято гръд живее Вяра,

от нея смъква се товара

огромен, който върху нас

пласти с необорима власт

илюзията на живота.

Затуй аскетите с охота лишенията си търпят,

че те към Вярата са път.

Доха

Не може лесно да се разгадае

загадката на тия две жени.

Комуто тайната открие Рама,

дори насън не ще се съблазни,

Между познание и вяра още

едно различие са ни открили

премъдрите мъже. С любов към Рама поуката му пак ще те окрйли.

Чопай

Сега изслушай мойта притча.

В достъпна форма тя изрича същественото, а изцяло

не е възможно по начало. И тъй, захващам както мога.

Душата, туй е част от бога. Безсмъртна, чиста по природа.

Блаженство не върху изгода, а най-възвишено. Но ето

че в примката на битието я хванали като маймуна.

Върти под примката муцуна, ала ловците не я свалят.

Така подскача папагалът под мрежата, за да избяга,

с което само я затяга. В душата се завърза възел.

Безсмислен е, но го е вързал със яки пръсти интересът.

Напразно ведите се месят и сочат пътища, та бърже

да може той да се развърже.

Не се развързва, а се свива

все повече у всяка жива душа тоз възел от заблуди.

И как безпомощните люде развързали го биха, как,

когато той се губи в мрак, та те не го и виждат даже.

Но ако господ ни укаже нататък някаква пътека,

ще попросветне пред човека. Светата вяра — туй е крава.

В сърцата ни тя обитава по повеление всевишно

на повелителя ни Вишну.

Молитви, бдения — това

за кравата ни е трева.

Излиза кравата на паша

и ето че тревата наша със мляко бозките налива,

за да накърми тя щастлива теленцето си — любовта.

Сега ще бъде грехота да спира тая благодат —

въздържането й е ад, а към ведрото със надежда

като към райски кът поглежда.

Сърцето нейно е пастирът —

безмълвно с него се разбират.

Съдината със течност блага

на огъня пастирът слага — но огън с пламъци смирени.

Полека млякото се пени.

Безстрастието го сварява.

Блаженството го изстудява с прохладен полъх. А подкваса

от твърдост прави го да втаса за биене — да стане гъсто.

Тогава удрят го чевръсто, додето най-отгоре бливне

пречисто масло в капки дивни, блестящи с бисерно-златисти

оттенъци като мънисти.

Доха

Във огъня на йогата го сипват,

където доизгаря гордостта. И охладено от ума, накрая

излиза маслото на мисълта.

Светилникът на знанието с него

догоре пълнят, след което той,

светилника, се слага нависоко

на свещника — душевния покой.

От трите състояния човешки:

забрава, бодрост, сън — това са те — и от четвъртото — другарство с бога —

фитил за тая лампа се плете.

Запалват я и в пламъците нейни

изгарят като нощни пеперуди

суетност, себелюбие и гордост

и всички други пърхащи заблуди.

Чопай

Тъмата бърже се разпада.

Сияе нашата лампада и ето — цялата вселена,

от блясъка й озарена, разкрива се тогаз пред нас.

Съзнанието казва: аз, да, аз съм всичко туй — всемира

безкраен, който не умира. Невежеството — мрак дълбок —

изчезва и се слива бог с душата на човека. Няма

различия: едно са Брама, светът и нашите души.

Не може да ги съкруши ни заблуждение, ни тлен.

Умът ни, вече просветлен, се връща в жилището свое —

в гърдите на човека то е —

стопява мрака му тогава

и възелът се разкопчава. Добиеш ли такава сила,

душата ти се е спасила и необвързана ще може

да се равни с душите божи. Но всичко туй за да не стане,

поставя пречки непрестанни и най-коварни Суетата

да съблазни душата свята и разума да изкуси.

Със дъх лампадата гаси. Но ако мъдър е мъжът,

не могат да го задържат сред пътя му богатства разни,

ни хитро слово ще го блазни: към тях той даже не поглежда.

Тогава цялата надежда възлагат на чувствеността,

защото знае се, че тя е входна порта към сърцето,

където слабо е резето. Стоят зад нея богове

и щом усетят да снове наблизо вятърът на секса,

отварят мигом — зер нащрек са вратата тъй, че с тръпки бурни

тайфунът вътре да се втурне. А чувственият вятър щом

в мъжа проникне като в дом, угасва разумът-лампада,

домът отново в мрак пропада. И примката, в душата свита,

не само че не се разплита, а по се стяга от това.

Самите наши божества са користни и сладострастни

и те желаят да угасне у нас искрицата от разум.

Затуй е нужно да опазим

светилника си, че едва ли

ще има кой да го запали, ако веднъж го изтървем

да ни погуби в мрак съвсем.

Доха

Тогава пак от мъки изтерзани,

ще се премятат нашите души и на магията на битието

оковите не могат разтроши.

Познанието трудно се постига,

с прегради заслоняват го отвред.

Не го оставят даже да дълбае

в душите бавно като короед.

Чопай

Познанието — туй е сабя,

но мъчно мога да я сграбя и развъртя в десница мъжка,

защото, братко, няма дръжка. Комуто отдаде се мечът,

не могат да му се изпречат ни бог, ни демон — все победи

ще жъне. Но премъдри веди, а и пурани казват, братко,

доколко туй се случва рядко. А вярата на всички дава

спасение. Дори тогава, когато те не са вървели

към него, а към грешни цели, погледнеш, че ги е спасила

накрая тя, макар насила. Водата без земя не може

ни в езеро да се уложи, ни да достигне до морето.

Така чрез вярата сърцето

покой намира и опора.

Достъпна е за всички хора, а знанието — за избрани.

Тъй както всяка твар се храни

и вътре огън преварява

храната, вярата такава приятна топлота разлива

в душата, за да е щастлива…

Из книга седма („Последна“)