Ранчото на свободата

1

Войната за независимост, която мексиканците водиха цели единайсет години, за да се избавят от омразното иго на испанците, потискали ги повече от три века, представлява славна епопея, твърде малко позната в Европа, докато в Америка всички бележити епизоди и героични подвизи в тази война отдавна са станали легендарни.

По ирония на съдбата духовенството, на което испанското правителство възлага големи надежди, като го избира за едно от най-главните свои оръдия за поддържане на невежеството сред туземците и за приучване към робска подчиненост пред испанците, същото това духовенство първо издига глас на протест, прогласява свободата, въстава против тиранията и призовава нещастното население на оръжие, като развява знамето на въстанието.

Идалго, скромен свещеник от градчето Долорес, пръв повежда своите енориаши. С шпага в едната ръка и с кръста в другата въстава срещу тираните.

На първо време той обединява около себе си петстотин души, но по пътя към него се присъединяват хора от всички най-близки селища. След месец армията му брои повече от шейсет хиляди души. Вярно е, че са хора, непознаващи военното изкуство, твърде лошо въоръжени, но смели, храбри, с висок дух, изпълнени с най-отчаяното решение да победят или да умрат. Като проявяват чудеса от храброст, те тръгват право към столицата. Жителите на град Мексико треперят при вестта за тяхното приближаване.

Но Идалго е разбит, хванат и разстрелян. Това е неизбежно, обаче най-важното е вече извършено: народното съзнание е пробудено, импулсът даден, с една дума — най-тежкият камък е помръднал от мястото му.

Идалго загива, но кръвта на героите ражда нови герои и отмъстители. Цяла Нова Испания е обзета от пламъците на въстания и кръвопролитна война. След Идалго се появяват Морелос, свещеник в Каракуаро, и много други герои, на които не е съдено да видят победата на оръжието си и тържеството на своето свято дело.

Тая война трябваше да свърши само с пълното изгонване на испанците от Мексико.

За отбелязване е, че революцията, започната от духовенството, първата опора на испанското кралство, завършва й полза на мексиканците чрез другата негова опора, а именно благодарение на измяната на един испански полковник към своето правителство. Тоя полковник от ярък противник и враг на революцията става неин привърженик с надежда да я използва за себе си. Като мечтае за ролята на Наполеон, той изиграва ролята на Марат и бива застрелян на едно пустинно крайбрежие.

Този незабелязан, скромен епизод, който ще разкажем в тая книга, има съвсем частен характер и е в странична връзка с войната за независимост.

Това се случи две-три години, след като Идалго развя знамето за мексиканска независимост, поведе народа под това знаме и сам стана душа на народното движение. Мястото на събитията е един още неизследван и на никого непознат край. Културата още не го е засегнала, макар и да лежи между два големи града, от които единият по това време бе най-важното търговско пристанище по крайбрежието.

Нека читателят дойде с нас в провинция Алиско, или Гуадалахара.

Тази провинция е една от най-плодовитите, най-богата и най-красива в цялата Мексиканска конфедерация. Понеже лежи на голяма географска ширина, би страдала от нетърпима горещина, ако, от една страна, не я защитаваха високите върхове на Сиера Мадре, а от друга, нея освежаваха водите на Тихия океан с неговите прохладни и влажни ветрове. С морната грация на нежна креолка се е простряла тя сред цветята и тъмнозелените лесове по крайбрежието на Тихия океан между Синалоа и земята Колисна.

Целият този живописен и прекрасен край, покрит с разкошни гори от латании, палми и други тропически дървета, представлява океан от зеленина. Като вдишва влажния морски въздух и подема неговия шум, безкрайната гора спокойно разклаща величавите си върхари, сякаш подражава на движението на вълните по време на прилив и отлив.

Странните хора, за които в началото на миналия век не знаели нищо, живеят и се крият в тукашните девствени гори, преживяват от лов, контрабанда и други занаятия, без никой да им пречи.

Това население не се подчинява на закона и изискванията на цивилизацията, ползва се от неограничена свобода и безнаказаност, като се крие из дебрите на тукашните гори. Кой би се решил да навлезе в тези непроходими и безкрайни гори, населени с разнородни хищници и диви зверове, от които най-опасни са двукраките?

Обаче тези диви и груби хора, които не търпят никакъв тормоз и ограничаване на свободата си, честни по свой начин, не са лишени от чувство за прекрасното и доброто — те само в краен случай се сближават с бандити и други отцепници от човешкото общество, криещи се под гостоприемния покрив на грамадната и зелена шатра.

Тук-там сред глухата гора на някоя красива поляна ще видите петнайсет-двайсет колиби, своеволно разхвърляни по брега на река или ручей. Това са тъй наречените ловджийски села или пуебло. Единствената власт, която се признава тук, е властта на местния свещеник и кмета. Човек не може да живее сам, необходимо му е общество от хора за размяна на мисли и чувства, за да създаде семейство.

Жителите на тези села са много бедни, но гостоприемни и в техните колиби може спокойно да се спи при отворени врати, дори да носите торби със злато.

По някакво негласно споразумение бандитите, които се крият из тукашните гори, никога не ги нападат, защото знаят, че ако нарушат това правило, куршумът на някой от ловците веднага ще им припомни, че нямат работа тук. Като се знае това, ловци и бандити винаги живеят в мир, или по-точно, рядко влизат в борба помежду си.

Сан Блас, построен на остров и лежащ при самото устие на Рио Гранде де Сантяго, бе по времето, за което говорим, най-оживеният пристанищен град на Мексико по Тихия океан. Тук идваха тогава испанските кораби, за да товарят злато, скъпи метали и продукти от тази богата страна, предимно от провинциалните центрове, разположени по крайбрежието на Тихия океан. Оттук корабите отиваха в Гуаякил, а после в Калао. По това време Сан Блас бе богат и цъфтящ град, в който търговците бързо забогатяваха и натрупваха грамадно състояние. Сега вече съвсем не е тъй: с откриването на новото пристанище Гуаймас свободната търговия, уредена с декрет на либералното мексиканско правителство, а може би и поради нездравия климат на Сан Блас градът съвсем изгуби предишното си значение. Някога, щом почнеха дъждовете, цялото богато съсловие на града отиваше в Тепик, един прелестен град, потънал в гори от цъфнали портокали, нарове и флорипондиоси (перуански татул).

Разстоянието между тези два града не е повече ст двайсет и пет километра и почти всички пътища минават през гори. Това са останки от грамадните девствени гори, за които вече говорихме. Последният им порив като че се насочва да пускат корени в пясъците на океанското крайбрежие.

И ето, близо на половината път между Тепик и Сан Блас, от тясната страна, ако идвате откъм Тепик, се намираше, или по-точно, преди тридесет и пет години, голяма група скали. На върха на най-високата се издигаше грамаден чугунен кръст, засенчен от две гигантски латании, под които можеше да си почине всеки изморен пътник. От основата на кръста, този последен паметник на испанското владичество в страната, започваше тясна пътека, която после се разширяваше толкова, че редом да вървят двама конника, и навлизаше в най-отдалечените и тъмни сводове на зелената гора.

Като правеше безброй завои в продължение на повече от час, пътят постепенно се стесняваше, превръщаше се в пътека за зверове и най-после се разклоняваше. Едната пътека се губеше в горските дебри, а другата водеше към широка светла река, през която минаваше дървен мост, посипан със земя и листа. От едната страна на реката, да двадесетина метра от моста, съвсем неочаквано се откриваше голяма и широка поляна, където в живописно безредие бяха разхвърляни около трийсет колиби, построени от преплетени стволове и клони, но замазани с кал и слама, варосани, с дъсчени покриви, натрупани с дебел пласт листа.

Сред живописното село се виждаше една по-хубава постройка, доста по-голяма от другите, с малка камбанария и двукрила врата, чиито две половини бяха украсени с кръстове. Това бе църквата, трогателна със своята простота и скромност сред величието на околната природа.

Селцето, името на което не знаеха самите мексиканци, се казваше Пало Мулатос. В него живееха около триста и петдесет жители, всички ловци или контрабандисти.

По време на испанското господство търговията с чужди страни бе забранена под страх от ужасно наказание, затова пък контрабандата бе взела небивали размери. Хората, които се решаваха да се занимават с нея, извличаха грамадни печалби. Най-усилена контрабанда се вършеше по крайбрежието на Тихия океан през ония единайсет години, докато трая войната за независимост.

Смелите и безстрашни английски и френски крайцери вкарваха в Сан Блас твърде голямо количество оръжие, тъй необходимо на въстаниците. Оттук то биваше разпращано по незнайни пътища из всички провинции на Мексико с помощта на местни контрабандисти.

Затова хората на Пало Мулатос бяха богати и от все сърце желаеха войната да продължи. Дотогава в нея никой от тях не мислеше активно да участва, макар мексиканците да воюваха повече от четири години с испанците за независимостта си.

Тези чеда на девствените гори какво ги интересуваше кървавата вражда между мексиканци и испанци? Тази независимост не им носеше абсолютно нищо, защото и без нея те винаги се радваха на свобода и независимост из дебрите на своите гори.

Като нямаха средства да издържат свой свещеник, хората на Пало Мулатос отиваха само в неделя и празник в своята църквица, където винаги идваше по някой свещеник от близките градчета.

Другите съседни села, които нямаха и църкви, идваха в неделя и празнични дни на църковна служба и духовна проповед в Пало Мулатос, където прекарваха остатъка от деня във веселие. Вечер всеки възсядате коня си и се връщаше вкъщи, като носеше купеното от пазара, намиращ се на главния и голям площад на Пало Мулатос. В такива дни хората на селото достигаха до две хиляди души заедно с жените и децата. Тези, които се завръщаха, вървяха или сами, или пък на малки групи, като обсъждаха различни неща, или пък си разправяха какво са чули.

В американските гори се намират много отровни растения, като пало мулато (род антилско дърво — твърде отровно), лиани и много други. От пало мулато се добива най-страшната отрова, наречена „дървено мляко“. Именно това пало мулато се среща навсякъде край селото, поради което му е дадено и това известно име.

На разстояние три пушечни изстрела от Пало Мулатос, върху самия бряг на река, в твърде красива местност се издигаше ранчо, построено от дървени греди върху здрава каменна основа, доста високо над земята. До входа на ранчото се отиваше по шест каменни стъпала, грубо издялани, но здраво свързани помежду си. До постройката имаше голям хамбар, който служеше за зимните запаси от зърно и фураж, а също тъй и за кухня. Зад ранчото се виждаше конюшнята за седем-осем коня.

Не липсваше и добре уредена и отрупана с цветя голяма градина, част от която се простираше и зад оградата — едно твърде необикновено явление тук, където никой не иска да обработва земята.

Вътре ранчото имаше пет-шест големи стаи, разделени с прегради от колове и пръти. Обзаведени бяха с проста и груба мебел, цареше небивала чистота, която учудваше всеки гост. Стопанинът на ранчото минаваше за богат човек, пък и наистина бе доста богат.

На стотина крачки пред ранчото гигантска латания, повалена от буря, бе паднала напреки върху реката и преплетена от здрави лиани, бе останала на около пет метра над водата, образувайки естествен висящ мост.

С течение на времето лианите все повече се бяха разраствали и преплитали и образуваха лек прозрачен покрив като нежна дантела. Вятърът клатеше гигантското стъбло върху лианите, но то здраво се държеше подобно на солидните съвременни мостове. През този естествен висящ мост постоянно минаваха пътници пеша, дори и на коне, промъкваха се през две капризно зелени стени, които се сливаха към върха и образуваха фантастична висяща галерия.

Околните жители постоянно се ползваха от този висящ мост, за да скъсят пътя, като донасяха тук окапали листа, пръти и пръст.

Всеки, който минаваше по моста, отлично виждаше през пролуките на листата и тънките лиани, а самият той оставаше съвсем скрит за околните.

Веднъж през първите дни на месец май 1814 година към четири часа сутринта, когато луната още разливаше по цялата околност своята студено-синкава светлина и наоколо бе светло като ден, хладен вятър тайнствено повя по върховете и могъщите вейки на зелените гиганти.

Наоколо цареше невъзмутима тържествена тишина. Изведнъж откъм реката се чу бесен конски тропот, мостът се разклати и след миг на брега скочи човек. Той бе около двайсет и седем годишен, висок, строен, дори щеше да изглежда, красив, ако злобата и жестокостта не правеха лицето му отблъскващо.

Облечен бе с костюм, който малко се различаваше от обикновените дрехи на ранчеро, но беше доста по-скромен. На много места беше разкъсан от шиповете на бодливи храсти и дървета — навярно дълго беше ходил по горски пътеки или пък бе вървял направо.

На пояса му висеше, закачен с халка, голям ловджийски нож без ножница и друг един дълъг нож, наполовина скрит в тъмночервен пояс от китайско платно. Зад рамото му се подаваше прекрасна английска пушка. Високи над коленете гети от кожата на ягуар плътно прилепваха към силните мускулести крака; на главата си носеше шапка от агнешка кожа, ниско нахлупена, обшита с черни и розови мъниста. Изпод прихлупената до очите му шапка, скриваща наполовина лицето на младия човек се показваха гъсти кичури от ситни копринени черни къдри, които се разстилаха като красиви вълни върху раменете на непознатия.

Спрял се за момент, той като че се ослуша и дори се наведе към земята, сетне изведнъж се изправи и завит до уши в своето сарапе1, измърмори:

— Не, не, имам грешка, нищо не се чува! — и като изгледа още веднъж цялата местност, тръгна край реката, докато стигна гъста горичка от лимонови дървета, случайно израсли досами водата. Скрит в храстите като хищен звяр, постоя един момент, после, като тури два пръста в уста, изсвири тъй, че и най-опитното ухо би го взело за звук от гърмяща змия.

Застанал сред малката лимонова горичка, непознатият не бе далеч от ранчото и наблюдаваше всичко, но самият той не можеше да бъде видян. Ранчото бе потънало в мрак, никаква светлина не се виждаше. Щом се чу слабото изсвирване на непознатия, вратата тихо се отвори и на прага се появи млада седемнайсетгодишна девойка с метната на дясното рамо стомна, поддържана от нейната гола и прелестна ръка. За миг девойката застана нерешително, насочила погледа на прекрасните си черни очи към спящите брегове на реката. После тихо затвори вратата, спусна се предпазливо по стълбата и тръгна бавно към лимоновата гора, където се криеше младият човек.

Когато девойката беше съвсем на няколко крачки от него, младият човек радостно извика, хвърли се пред краката на младата девойка и рече:

— О, Асунта! Скъпа ми Асунта, вие сте тук! Най — после се решихте да дойдете на тази първа среща.

— Да, и последна, Торибио! — отвърна девойката с приятен, но тъжен глас.

— Боже мой! Какво казвате! Не можах да ви чуя добре!

— Не, много добре чухте какво ви казах, Торибио! Това е първото и последно наше свиждане, на каквото някога ще се реша.

— О, боже! — зашепна той, като закриваше с ръце лицето си.

Девойката наистина бе прелестна, изпълнена с грация и чиста девствена красота. Тази чаровна външност криеше рядка душа, ангелска доброта, твърда воля и благородство, неотстъпваща пред нищо и безкрайно искрена. Израснала и възпитана сред тази величествена и девствена природа, тя бе свикнала да бъде честна, правдива и откровена, от нищо не се притесняваше и се ползваше винаги с неограничена свобода. Тя бе чужда на страха и смелостта на европейката, но макар и млада, умееше да предизвиква уважение към себе си дори и у тия полудиви хора, сред които живееше още от раждането си. С една дума, тя бе цялостен характер като тези гори, силна и същевременно нежна и любяща.

— Защо се преструвате, че скърбите, когато сърцето ви не познава какво е скръб, Торибио? — студено заговори тя, като гледаше младия човек.

— Не ме ли обичате? — извика той и вдигна глава.

— Не — решително и спокойно отвърна тя, — съвсем не тъй, както вие мислите.

— Защо не ме обичате, Асунта, с какво съм по-лош от моите връстници?

— Съвсем излишен въпрос, Торибио.

— Щом не ме обичате, защо дойдохте на срещата, която ви определих?

— Защо ли? Защото съм честна девойка и не искам да храните надежди, които няма да се осъществят.

— Асунта!

— Не умея да говоря другояче, Торибио, не мога да крия мислите си с красиви и приятни думи! Какво да правя?

— Нека бъде тъй! Говорете, ще ви слушам!

— Вчера използвахте момента, когато леля ми не бе в стаята и ми хвърилихте букет цветя. Можех веднага да се престоря, че не разбирам смисъла на този подарък, но не исках. Предпочетох лично да ви говоря, Торибио, да ви кажа, че не ви обичам и никога няма да ви обичам; че не сте мой любим и никога няма да станете такъв. Забравете ме. Във вашите гори и в съседните градове има много девойки, които ще пожелаят вашата любов. Мен съвсем не ме познавате. Днес за пръв път говорите с мен. Макар и да ви се харесвам, чувството ви още не е пуснало дълбоки корени. Нека се разделим приятелски, не ви желая злото, Торибио; твърде ще се радвам, ако науча, че друга жена ще сподели любовта ви. А сега сбогом! Казах ви всичко. — При тези думи девойката понечи да си тръгне.

— Не, чакайте! — сърдито извика младият човек.

— Какво искате? — попита девойката, като се обърна.

— Аз ви изслушах докрай, каквото и да ми струваше то, Асунта, а сега искам да ви отговоря.

— Защо? Думите ви с нищо няма да променят решението ми.

— Също тъй, както няма да променят и моето.

— Какво искате да кажете?

— Обичам ви, Асунта, и нищо на света не може да ме застави да се откажа от тази любов, да се откажа от вас!

— Както обичате! — отвърна девойката, като сви рамене.

— Казвам ви: вие ще бъдете моя!

— Никога!

— Ще видим! — със закана извика младият човек.

— Щом е тъй — каза девойката, — не само не мога да ви обичам, но дори не мога да запазя и уважение към вас. Бог ще ви накаже за вашите замисли, които храните към мен.

— Това не е божия работа! Кажете защо не ме обичате? Искам, трябва да го зная!

— Не ви обичам, Торибио, и никога не мога да ви обичам, защото сте лош човек, защо го живеете и дружите с най-паднали хора, занимавате се със съвсем тъмни дела, измамили сте вече няколко девойки, които са ви повярвали; вие сте пияница и тъй лошо се държите, че дори най-добрите ваши другари ви наричат гуляйджия.

— А-а! Значи всичко ви е известно! И все пак дойдохте на среща с мен!

— Да, защото ви съжалявах и не исках да ви се случи нещастие.

— На мен? — насмешливо попита младият човек.

— Да, на вас! Чичо ми и синовете му не ви обичат, знаете го, защото ви забраниха да се скитате край нашето ранчо. Ако ви заварят тук, кръв ще се лее…

— Чия? Тяхната или моята? — все тъй насмешливо продължи младежът.

— Виждам, че наистина сте зъл и лош човек! — отвърна младата девойка. — Сбогом!

— Не, тъй лесно няма да ви пусна! — зашепна той, като тури ръка на рамото й.

Девойката го отблъсна.

— Мислите ли, че със сила ще ме задържите тук?

— Защо не?

— Махнете се! — викна тя. — Вие се забравяте, сеньор! Пуснете ме да си налея вода и без това доста се забавих с вас.

— Не, няма да си вървите! Имам още да ви говоря! — закани й се той, като й препречи пътя.

— Не искам повече да ви слушам, сбогом!

— А пък аз ви казвам, че ще останете и няма да мръднете оттук.

— Не, няма да остана!

— Но ако аз искам?

— Аз пък не искам! Торибио, може би не съм съвсем самичка тук, както си мислите.

— Все едно ми е, но пак ви казвам, няма да ви пусна.

— Ще видим — чу се зад гърба му груб глас и в същото време една тежка ръка се стовари върху рамото му.

Младият човек трепна от изненада и побледнял изведнъж, се обърна назад.

Зад гърба му стояха трима мъже с пушки при нозе. Най-възрастният от тях, почти старец, снажен и Плещест като Херкулес, стоеше по-близко от другите, сложил ръка върху рамото на Торибио.

Но и Торибио не напразно бе наречен Калаверас; той се отличаваше с безумна смелост, за миг се опомни и като скръсти ръце на гърдите, гордо и надменно отхвърли глава назад.

— Аха, прекрасната Асунта си има и пазачи!

— Млък! Нито дума повече! — строго заповяда старецът. — За това веднага ще си поприказваме. — И като се обърна към младата девойка, любезно добави: — Хайде у дома, дете, тук нямаш повече работа!

— Мили чичо! — замоли тя шепнешком.

— Казах, върви си у дома, Асунта! — отвърна старецът, като посочи с ръка пътеката, която водеше към ранчото.

Девойката мълчаливо се подчини, а четиримата мъже безмълвно я съпроводиха с очи. Когато вратата на къщата се затвори след нея, старикът се обърна към Торибио и каза:

— Е, сега двамата да си поговорим, млади човече! — Тоест не двамата, а четиримата; вие сте трима срещу един! — насмешливо забеляза Торибио.

— Е, щом искаш, нека и четиримата, защото дойдохме тук да ти дадем заслуженото.

— Заслуженото! Ха, ха! — изсмя се Торибио. — Престъпно ли е да обичаш Асунта?

— Да, престъпно е, когато човек е свързан вече с друга жена и подло я е зарязал, след като я е измамил и опозорил.

— Лъжа е! — сърдито крясна Торибио. — Да, лъжа е, аз обичам само Асунта!

— Съветвам те, момко, да не произнасяш пред мен името на племенницата ми, още повече като знаеш, че тя не те обича!

— Откъде можете да го знаете? — дръзко извика той.

— Не, момко, не можеш ни излъга! Повече от час те слушахме и чухме всяка дума от вашия разговор! — обади се един от младите хора, който стоеше по-назад.

— Ти мълчи, Рафаел, аз говоря с него — строго заповяда старецът. — Казах ти по-рано — обърна се той към Торибио — да не си посмял да се навърташ край дома ми, но ти престъпи тази забрана. Толкова по-зле за теб!

— Слушайте, пазете се и вие! — викна младият човек. — Когато ме нападнат, и аз умея да се браня — и като отскочи крачка назад, за миг свали пушката си.

— О, не бързай, момко! Несръчно се браниш. Какво ще направиш? По-добре дай ми пушката си.

— Опитай се да я вземеш!

Още недорекъл това, пушката му, улучена от куршум, падна от ръцете му; бе стрелял най-големият син на стареца, Рафаел.

— Сполучи, поздравявам те — обърна се към него старикът. — Е, ще се предадеш ли? — попита той Торибио.

— Как, искате да ме заколите като овца ли? — рязко попита той.

— За убийство дума не може да става. Колкото и виновен да си, не искам твоя живот.

— Тогава какво искате от мен?

— Предай се!

— За нищо на света…

— А, щом е тъй…

За миг и двамата синове се хвърлиха върху Торибио, но смелият млад човек, без да дочака нападението им, ги изпревари, като посрещна и двамата с нож в едната и в другата ръка.

— А, значи това искате! — извика той, като кръстоса смело оръжието си с тяхното.

Но боят бе съвсем неравен: въпреки своята необикновена сила, ловкост и сръчност той бе сам срещу двама и тия двама не му отстъпваха нито по сила, нито по ловкост, нито по умението да си служат с оръжие. Te бяха нащрек и обвитата с дебело сарапе лява ръка им служеше като отличен щит, с който успешно да парират ударите на врага, докато ръцете на Торибио бяха заети, а с единия от двамата неприятели трябваше да се бие с лявата ръка. Въпреки всичко борбата трая дълго, синовете на стария се мъчеха само да обезоръжат Торибио, без да го ранят.

Ето че най-после храбрият пришелец изпусна силен и яростен вик и скочи във водата.

— Ха, не бързай! Почакай, защо бързаш? — насмешливо го задържа старикът, като го улови за дрехата.

Ловките млади хора така заплетоха оръжието на Торибио в диплите на своето сарапе, че той по неволя трябваше да го изпусне от ръцете си.

— Ще се предадеш ли? — запита старецът.

— Обезоръжен съм! — намръщено отвърна младият човек.

Старецът сви рамене.

— Защо се оплакваш, по теб няма и драскотина.

— Убийте ме по-скоро, дон Салвадор де Кастильо! — глухо отвърна той. — Защо се бавите?

— Защо ли? Ти искаше да съблазниш племенницата ми, но тя не се поддаде, не повярва на нежните ти думи. Тогава ти почна да я заплашваш, а пък аз веднага й се притекох на помощ. Заловихме те на местопрестъплението и аз имам право да те убия като куче!

— Хайде, убийте ме!

— Почакай, защо да бързаме? За какъв ме смяташ ти?! Ще те накажа както трябва, ще те накажа, но няма да те убия.

— Излишно е! Не бива да ме щадите!

— Защо?

— Защото, ако остана жив ще ви отмъстя. Запомнете добре!

— Чакай! Какво говориш?

— Заклевам се, че ще отмъстя на вас и на синовете ви!

— Твоя работа! Но внимавай да не попаднеш още веднъж в ръцете ни! Тогава няма да ти простим!

— Не искам от вас милост — извика младият човек, като скърцаше със зъби, — мразя ви и пак ще повтарям: ако ме оставите жив, ще унищожа цялото ви семейство!

— Ще видим, но дотогава ще си получиш заслуженото!

В този момент двамата синове на старика се хвърлиха върху младия човек и като го стегнаха в собственото му сарапе, понесоха го към реката.

Торибио нищо не продума, не помръдна, лицето му пребледня като на мъртвец, чертите му се изкривиха от злоба.

— Къде ме носите? — запита той, като се намери на лиановия мост.

— Сега ще видиш! — отвърна старикът, като запуши цигара.

Насред моста шествието спря.

— Тука, тука! — обади се старецът, като разтваряше лианите.

— Какво мислите да правите? — попита още веднъж Торибио.

— Ще те хвърлим в реката и нищо повече.

— Мен? Ще ме хвърлите в реката?! Защо?

— Защото си луд и този студен душ ще ти помогне! — насмешливо отвърна дон Салвадор.

— О, недейте, това е ужасно!

— Защо се плашиш? Нали плуваш като риба, зная го. Пази се да не попаднеш на някой алигатор, каквито тук има в изобилие!

— По-добре ме убийте с пушка или с нож.

— Не, казах вече, че не искам да си мърся ръцете с кръвта ти — добави жестокият старик, — по-зле ще бъде за теб, ако попаднеш в устата им. Ако успееш да излезеш на брега, внимавай да не стъпиш на моя земя, защото ще те посрещнем с пушечен огън. Хайде, на добър час! Гледай да не попаднеш още веднъж в ръцете ми! — После, като се обърна към синовете си, им рече: — Ще отида на наблюдавам край реката и когато ви дам сигнал, веднага го хвърлете в реката.

— Добре, татко! — отвърнаха заедно синовете.

— Довиждане, приятелю Торибио! — насмешливо извика старецът и бързо закрачи към брега.

Когато братята останаха насаме с осъдения на смърт нещастен младеж, те мълчаливо се спогледаха.

Торибио мълчеше. Странната смърт, която му предстоеше, сломи силите му и той дори не се опита да моли за милост.

В това време братята си пошепнаха нещо.

— Слушай — заговори тихо Рафаел, като се наведе над нещастника, — брат ми Лоп и аз сме против искането на баща ни, но не посмяхме да се противим. Кажи ни, умееш ли добре да плуваш?

— Да, но то не може да ме спаси, щом нямам оръжие, с което да се браня.

— Но ако имаш нож? — запита Рафаел.

— О, ако имах нож, бих се спасил: алигаторите са плашливи.

— Тогава вземи си ножа! Ето го! — каза Лоп.

— Истина ли? Нима ми връщате ножа? — радостно викна младият човек.

— Вземи го по-скоро!

Торибио с радост сграбчи ножа си.

— Няма да забравя, че на вас дължа живота си! — извика той.

— А най-важното е да не се навърташ вече около нашия дом! — каза дон Рафаел. — Да, друг път няма да можем да те спасим!

— Благодаря, имате добро сърце! Благодаря, благодаря ви!

— Хвърляйте! — чу се гръмкият глас на стареца.

— Вземи ножа между зъбите и не ни пречи! — пошепна на нещастника дон Рафаел.

— Да, да, благодаря за съвета! — със задоволство се обади Торибио.

Торибио захапа ножа, както го посъветва дон Рафаел.

— Сбогом! Кураж! — пожелаха му шепнешком двамата братя и като издигнаха Торибио на ръце, прекараха го през отвора, направен в преплетените лиани, и така го хвърлиха във водата, че да падне на крака.

Водата изплиска от тежкото падане на тялото. Младите хора бързо отидоха при баща си. Той стоеше наведен над водата, устремил поглед към нея.

— Най-после! — извика старецът. — Ще видим какво ще прави сега!

Младите хора весело се спогледаха.

Наистина дон Торибио се показа над водата и мощно заплува срещу течението. Изведнъж нещо изплиска, водата се развълнува и два грамадни алигатора се появиха над водата. Единият се движеше вляво, другият — вдясно от нещастния плувец.

— Ха, сега вече става интересно — зашепна старецът. Дон Торибио се гмурна с небивала бързина.

— Свърши се! — добави старецът, като постоя няколко секунди. — Не трая дълго!

Ето че дон Торибио отново се появи над водата и заплува с всичка сила.

Когато той се гмурна, и алигаторите сториха същото, но само след няколко секунди изплуваха с коремите нагоре — и двата мъртви.

— Какво значи това? — извика дядото, като изгледа синовете си недоверчиво и дори подозрително. Но и те бяха учудени и разочаровани като самия него.

— Да вървим у дома! Нямаме никаква работа тук! — ядосан изкрещя старецът, като изкачваше стръмния бряг. — Ясно е, че тази птица ще избегне нещастието.