Ранчото на свободата

6

Беше около единайсет вечерта.

Звездно небе. Луната се къпеше в небето и разливаше мека, гальовна светлина върху цялата околност. Мъртвешки студените й лъчи удължаваха безкрай сенките на вишните и дърветата, като им придаваха някакъв фантастичен вид. Въздухът, напоен с мириса на тревите, бе мек и топъл.

В гората цареше тишина, нарушавана само от някакъв неуловим звук, от безкрайно слаб шум, тайнствено извършващ работата си под покрова на тъмната нощ, от живота на милиарди живи същества или пък от зловещия вик на бухала в гнездото си. От време на време откъм гората се проточваше насмешливият рев на ягуара, който подканваше дружката си на водопой.

Младите хора вихрено се носеха напред, притиснати о шиите на конете си; от време на време надаваха дразнещия конете вик: „Сантяго!“

Te бързо догонваха целта на своето пътуване. Изведнъж при един остър завой дон Лоп спря коня си и вик на неволна почуда се изтръгна от гърдите му:

— Хей, какво става там? — попита дон Рафаел, като дръпна юздата.

— Погледни! — отвърна дон Лоп със задъхан глас. — Виждаш ли нещо?

На хоризонта през завесата от дървета се виждаха червени пламъци, които заливаха голяма част от небето.

— Какво значи това? — зашепна дон Рафаел. — Кой си е позволил да запали гората нощем? Дали горските власти не са сторили това?

— Не, не може да бъде — отвърна дон Лоп, като поклати отрицателно глава, — пламъците са към…

— Нашата къща гори! — изведнъж извика дон Рафаел. — Бандити са нападнали татко! Господи! Напред, братко, бързай! — И се понесоха като вихър. Горските дървета с главоломна бързина отлитаха край тях.

— Не бой се, татко, не се предавай! — силно извика дон Рафаел, като още повече пришпорваше коня си, който и без това летеше с всичка сила.

— Тук сме, тук сме! — силно и енергично викаше дон Лоп.

Колкото повече доближаваха дома, толкова по-ясно се очертаваше пожарът.

Острият дим се чувстваше във въздуха; сред морето от пламъци във въздуха играеха безброй блестящи искри.

Най-после младите хора излязоха на поляната и гледката, която се откри пред погледа им, ги накара да замръзнат от ужас.

Дон Рафаел не се излъга: Наистина гореше домът, или по-право, догаряше, защото пламналият отвред покрив всяка минута се готвеше да падне. Сред страхотния трясък и съскане на горящата постройка и жалните гласове на добитъка, затворен в обора, който за щастие още не беше засегнат от огъня, не се чуваше никакъв човешки глас. Изобщо не се виждаше никой от обитателите. Нима всички са измрели? Какво е станало със стария, с жена му и племенницата? Дали и тримата са избити от бандитите?

Младите хора скочиха от конете и силно извикаха, но никой не се обади. Само насмешливото ехо на реката отвърна на техния отчаян зов. Тогава дон Рафаел и брат му, като съблякоха горните си дрехи, заобиколиха горящите развалини мрачни и навъсени, но изпълнени с отчаяна решителност на всяка цена да влязат в дома. Търсеха само удобно място, за да се вмъкнат вътре и да спасят когото и каквото могат. Изведнъж те попаднаха на няколко тела, лежащи недалеч едно от дру-го.

— Боже мой! — викна дон Рафаел със злобния смях на тигър. — Татко няма да умре неотмъстен!

— Погледни — обади се дон Лоп, — лицата на бандитите са били намазани със сажди или въглища!

— Да, побояли са се да не бъдат познати! — глухо изпъшка по-големият брат. Скоро от гърдите му се изтръгна радостен вик и с един грамаден скок се намери сред пламъците.

Лоп се залюля и едва се задържа на краката си: мъчителен страх, но не за себе си, а за брат му притисна гърдите му и той едва не падна в несвяст.

— Братко! Братко! — викаше с отчаян глас.

За миг дон Рафаел се показа от пламъците с опърлени коси и прогорели дрехи, понесъл на рамо някакво тяло.

— Ето, намерих го! — извика той и тръгна с товара към поляната.

Едва бе излязъл от горящите развалини, и покривът със страшен трясък се строполи долу и затрупа всичко под себе си.

Като сложи предпазливо тялото на баща си на земята, младият човек го изправи да седне, подпрян до стъблото на огромно дърво, и с ужас започна да разглежда лицето му.

Старикът бе мъртво бледен и очите му бяха затворени, на гърдите му личаха няколко дълбоки рани, от които течеше, кръв.

— Слава богу! Жив е! — прошепна Лоп.

Дон Рафаел само въздъхна и почна бързо да превързва раните па баща си, като се стараеше да спре кръвта и ако бе възможно, да го свести.

Да, жив бе, макар сърцето му слабо да биеше и тялото да изглеждаше съвсем безжизнено.

Дон Лоп тичешком донесе вода от реката. Пожарът започна да отслабва, тъй като пламъците не намираха какво повече да изгорят. Огнените езици не се издигаха високо, както по-преди, а като хищни зверове облизваха опушените камъни на основите.

Повече от четвърт час младите хора разтриваха бащата, като постоянно мокреха главата му с вода. Освен това дон Рафаел, подпомогнат от брат си, с върха на ножа отвори устата на стареца и наля няколко капки ракия в нея.

Скоро безжизненото тяло на стареца слабо потрепера и тиха въздишка се изтръгна от гърдите му. След малко полуотвори очи.

Това обнадежди синовете му и те още по-усърдно се стараеха да го свестят.

Обаче нито единият, нито другият не се залъгваха, състоянието на стареца бе безнадеждно: те отлично разбираха, че дори да остане жив, то няма да бъде задълго. Може би смъртта е отсрочена само с няколко часа, а възможно — с няколко минути. Te видяха твърде много рани и затова всички признаци за скорошния край на стареца бяха налице. Все пак един час или само няколко думи за синовете имаха огромно значение: може би ще им посочи убийците и те да попаднат в дирите им, за да отмъстят. Може да им съобщи нещо за Асунта, за доня Бенита, съдбата на които им оставаше неизвестна.

Затова те с болезнено нетърпение чакаха кога най-после старият ще се свести.

Старецът отвори очи. Сега погледът му бе ясен, смислен. Разгледа наоколо с кротко съжаление, после лека-полека погледът му започна да става по-съсредоточен. Когато най-после видя синовете си, коленичили от двете му страни, лицето му засия и нещо прилично на усмивка заигра по бледото лице на умиращия.

— Рафаел, Лоп, деца! — едва зашепна той.

— Татко! Татко! — тъжно се обадиха двамата.

— Късно е, деца, късно! Ах, защо не ви послушах — и старикът млъкна, но скоро добави: — Нека бъде волята божия! Може би тъй е трябвало да стане!

— Къде е мама? А сестрата? — попита дон Рафаел. Лицето на старика светна, очите му заблестяха.

— Te са спасени — отвърна той. — О, тези негодници направиха всичко, но пак ги заблудих! Вярно е, че мен ме погубиха, но целта си не постигнаха. — Той млъкна и дълго време не каза нито дума.

— Искам да пия! — обади се след малко дон Салвадор. — Дайте ми глътка рефино, трябва да се подкрепя!

Рафаел поднесе шишето към устните на умиращия баща, който отпи няколко глътки.

— Благодаря! — отвърна той с малко по-твърд глас. — Сега се чувствам по-бодър, но скоро силите ще ме напуснат, зная го, затова ме излушайте, без да ме прекъсвате, за да мога да ви кажа всичко, което е нужно.

Старецът слабо се усмихна. Една минута като че събираше мислите си. После, като отпи още няколко глътки от шишето на Рафаел, почна да говори, а синовете слушаха, без да продумат.

Вместо него ние ще изложим всичко онова, което той преживя в отсъствието на синовете си и какво им каза, макар и малко несвързано.

След заминаването на синовете си старият обстойно огледа дома, за да се убеди, че нищо от по-скъпите вещи не е забравено и не е останало тук и че всичко е натоварено в колата. По време на тази проверка случайно намери в един шкаф, който незнайно защо не бе прегледан, навярно защото се намираше при главата на неговото легло, три английски пушки, здрави, но изоставени, след като синовете получиха подаръка от сандъка с версайските пушки.

Старецът искаше да строши пушките, за да не попаднат в ръцете на тези негодници, които неспирно пъплят из гората, но се отказа. По-късно се видя колко е бил прав, като промени решението си. Той ги взе и отнесе в общия салон, където грижливо ги прегледа и видя, че са годни. След това напълни и трите пушки, както и своята двуцевка, и двата големи пистолета, които винаги носеше със себе си.

Ранчерото внесе тъй приготвеното оръжие в голямата стая върху масата заедно с няколко пакета патрони в случай на нападение, докато отсъстват синовете му, които трябваше да се завърнат едва на сутринта.

Когато свърши с тези разумни предпазни мерки, бащата продължи прегледа на дома и никъде нищо не намери: всичко бе прибрано и откарано.

В целия дом оставаха само няколко стари мебели, съвсем негодни.

В определеното време ранчерото влезе в конюшнята да оседлае трите коня и да ги нахрани, за да бъдат готови за път. След това заключи дома си и пусна ключа в джоба.

Скоро преди времето за вечеря те седнаха да се нахранят.

И тримата бяха тъжно настроени и мълчаливи. Може би нуждата да напуснат завинаги това скъпо гнездо и да се заселят в града силно ги огорчаваше.

След вечеря на доня Бенита й потрябва вода. Понеже у дома нямаше, Асунта метна на рамо стомната и отиде на реката за вода.

Когато се връщаше от реката, нощният мрак бе почнал да се сгъстява. Луната още не бе изгряла и в горските сенки бе твърде тъмно, но зоркото око на девойката съгледа към реката между дърветата, близо до лиановия мост, силуетите на някакви хора, които й се сториха подозрителни. Асунта се уплаши и тичешком се върна у дома.

Девойката се измори от бягането и лицето й бе бледо. Тя трепереше. Когато чичо й я попита какво се е случило, Асунта му каза от какво се е уплашила.

— Добре — отвърна ранчерото, — може би напразно се боиш, дано да е тъй, но все пак трябва да бъдем предпазливи, ако наистина са намислили да ни нападнат.

Всички капаци и врати на къщата бяха заключени, а светлината в стаите скрита, та отвън не се виждаше нищо.

Както прозорците, тъй и вратите бяха снабдени с бойници, през които можеше да се стреля срещу врага от прикритие. По цялата граница с индианските земи, навред, където може да се очаква нападение от разбойници, жилищата са направени тъй, че в случай на нужда веднага биват превръщани в крепости, където обитателите остават спокойни пред неочакваните нападения.

— Хайде, всичко е готово! — каза ранчерото, потривайки ръце. — Нека дойдат, ще ги приемем!

Близката опасност не само не плашеше стареца, а дори го развеселяваше: това развълнува кръвта на стария контрабандист, който си спомни за младите години и опасностите, на които се излагаше, за да избегне преследването от митничарите.

— А като положението стане сериозно — добави той, като мушна в пояса си дългите пистолети и един голям нож, — ще ви кажа и вие веднага ще се спасите в нашето скривалище.

— Да, чичо! — обади се Асунта. — Там ще се заключим.

— Там ще бъдете напълно сигурни каквото и да стане, защото освен нас петимата никой друг не знае за неговото съществуване и вие в никакъв случай не бива да излизате оттам, докато не ви извикам.

— Да, но ако те ранят, драги мой — запита доня Бенита, — как ще ни извикаш?

— Вярно, но дотогава синовете ще се върнат. И тъй, не се безпокойте за нищо! Обещайте ми, че без моя заповед няма да излизате оттам каквото и да се случи!

— Щом го искаш, обещаваме! — тъжно отвърна доня Бенита, като скри въздишката си.

— Прекрасно! — весело отвърна ранчерото, напълно успокоен от обещанието на жена си и племенницата. — Щом съм спокоен за вас, ще се защитавам като лъв, като демон — каза той. — Ако се осмелят да ме нападнат, ще видят звезди по пладне и тогава ще разберат кой съм аз! — добави, като си сви цигара и запуши. Жените, седнали в един кът, горещо се молеха на бога.

— Това е прекрасно! — каза ранчерото. — Молитвата всякога утешава и успокоява, затуй може би е полезна.

Казаното от дон Салвадор за скривалището иска известно пояснение.

Навред по граничните места, където всеки момент може да се извърши нападение и грабеж, къщите непременно се строят със скривалища, тайната на които строго се пази от цялото семейство. Тези скривалища или укрития наистина биват недостъпни за външни хора.

Ранчерото, коренен жител на тукашните гори, стар контрабандист, когато се засели в околностите на Пало Мулатос си построи сам къщата, без каквато и да е външна помощ. Ранчото имаше сутерен и първи етаж, което будеше силна завист у повечето околни жители.

Разбира се, дон Салвадор имаше свои съображения, за да построи сам къщата си. Той искаше скривалището да не бъде научено от никого.

Ето как го направи.

На около четирийсет метра от мястото, където бе построен домът, имаше огромно и необикновено дебело дърво. Стволът на височина три метра от земята имаше десет метра обиколка и по една случайност беше кухо. В кухината на дървото се бяха настанали пчели. Ранчерото, след като обели долу част от кората, изгони пчелите, които се преместиха другаде, а тази кухина използва за своята цел.

Изрязаната част от кората ранчерото пригоди за врата, която твърде майсторски постави на старото място. Отвън не можеше да се познае, че това дърво е било докосвано от човешка ръка. Около тоя махагон се виждаха още някои твърде гъсти дървета и високи храсталаци по средата, заели центъра до конюшнята и двора за добитъка. Всички други дървета бяха безмилостно изсечени.

Под основите на дома дон Салвадор има търпението да изкопае подземен ход, който водеше точно при махагона и по седем стъпала се изкачваше право в кухината, както в началото на входа по седем стъпала се слизаше в голямата зала зад преграда, която скриваше входа към подземието.

Тоя подземен тунел имаше един метър ширина и два метра височина, като на двата края се затваряше с тежки врати и железни заключалки. Въздухът и светлината проникваха в скривалището отгоре през хралупата, която добре бе замаскирана отвън. Тук бяха поставени най-необходимите мебели: маса, кресла, походни кревати, храна за две седмици. Храната се подменяше всяка седмица.

Вече два пъти тайнственото скривалище бе спасявало живота на стария и семейството му при трудни обстоятелства. И тъй, този път ранчерото бе съвсем спокоен за нападението, което очакваше всеки миг, още повече, че с това оръжие, което имаше, смело можеше да разчита, че ще отбие нападението до завръщането на синовете. За нещастие, той не познаваше бандитите, с които трябваше да се разправя. Всичко се оказа противно на неговите очаквания.

Измина около половин час. Навред цареше набивала тишина. Дон Салвадор започна да не вярва в нападението върху дома и мислеше, че Асунта се е изплашила от собствената си сянка, когато изведнъж се чуха два силни удара по вратата.

Старикът подскочи, грабна двуцевката, заповяда на жените да не мърдат, тихо отиде при вратата и като провря края на пушката през бойницата, запита:

— Кой е?

— Приятел! — отговори престорен глас.

— Какъв приятел, какво искаш?

— Отвори! Пусни ме да вляза!

— Няма да отворя, докато не кажеш кой си.

— Виж какво, ако доброволно не ме пуснеш, насила ще вляза!

— Опитай се! — иронично отвърна ранчерото.

— Знаем, че днес си самичък в дупката си, стар ягуар, не можеш ни уплаши, ние сме мнозина.

— Толкова по-зле за вас и по-добре за мен — сухо отсече старецът.

— Питам те за последен път ще отвориш ли или не?

— Не, няма да отворя!

— А, ето как ще се разправям с теб — викна бандитът и гръмна точно срещу вратата.

— Добре, ето и моят отговор! — каза все тъй хладнокръвно старецът и дръпна спусъка на пушката.

Непознатият силно извика и се строполи на земята: старикът го бе улучил.

Започналите по тоя начин враждебни действия веднага се превърнаха в обсада, или по-точно, в щурмуване на крепостта.

На този неприятелски огън обсаденият отговаряше с изстрели, които поваляха нападателите, без той да бъде засегнат.

Нападателите, които неспирно редееха от изстрелите на един-единствен човек, ловкостта и смелостта на когото всички познаваха, бясно ревяха, проклинаха и яростно блъскаха вратата, която съвсем не се поддаваше.

Настъпи моментът, когато, обезумели от ярост, трябваше да прекратят огъня като по-слаби и да отстъпят пред изстрелите на обсадения. След това почнаха да се съветват как да накарат своя непобедим враг да се предаде.

Ранчерото използва този момент, за да напълни отново всичкото си оръжие и като взе предвид, че, нападателите след съвещанието ще вземат крайни мерки, отключи тайната врата на подземието и каза на жена си и племеницата:

— Хайде, време е да вървите в скривалището!

— Ах, чичо, нека останем при теб! — помоли Асунта.

— И аз те моля, скъпи! — тъжно добави на свой ред доня Бенита.

— Не, не! — решително отвърна той, като поклати отрицателно глава. — Това е невъзможно!

— Защо? — жално извика доня Асунта.

— Защо ли, дете? — развълнувано извика дон Салвадор. — Защото не искам да ви видя убити пред очите си. Вървете, по-скоро вървете! — и като я прегърна, разцелува я, после дойде ред и на доня Бенита Очите на старика се насълзиха, но той не се поддаде, не отстъпи пред молбите на двете жени. Въпреки всички усилия не можа напълно да надвие мъката си, която страшно го потискаше.

Като се изтръгна от прегръдките им, отблъсна ги от себе си и страшно извика:

— Вървете, чувате ли, заповядвам ви! Изплашените жени, разплакани, се подчиниха, Ранчерото ги изпрати до входа на подземието, за последен път ги прегърна и разцелува, даде им една запалена факла и затвори след тях тайната врата, за да ги лиши от възможност да се върнат.

После, когато бравата на вратата изтрака и ключът й се намери в джоба му, седна на стол, закри лицето си с ръце и горчиво заплака.

Чу се изстрел.

Дон Салвадор скочи на крака. Лицето му се ободри, очите заблестяха енергично и мъжествено; грабна пушката си и решително се хвърли към бойницата.

— О, животът ми скъпо ще им струва! — викна той с младежка енергия, след което тихо добави: — Дано мога да спася живота на скъпите ми същества, всичко друго е без значение!

Отново завързаха престрелка. Този път нападателите промениха тактиката си: докато един от тях водеше престрелка с ранчерото, за да отвлече вниманието му, четирима или петима други, въоръжени с факли се опитваха да запалят дома, като ги хвърляха върху покрива, но и с това не можаха да подмамят опитния старец. С пет изстрела той повали петима от бандитите. За нещастие последният от тях успя да хвърли факлата си върху покрива и скоро пламъците обзеха целия дом. Подпалването излезе сполучливо: за по-малко от четвърт час целият покрив бе обзет от силни пламъци.

Ранчерото разбра, че загива: той нямаше възможност да угаси пожара. Освен това направената на решето врата не представляваше вече надеждна отбрана, зад която можеше да се скрие, както по-рано. Обаче той не изгуби кураж, не се отчая и реши да се жертва за своите близки с упоритата смелост на човек, който, макар да съзнава, че трябва да се прости с живота, все пак не желае да го продаде евтино и да умре неотмъстен. Застанал зад масата, на която бе сложено оръжието му, зачака последния фатален напън.

Не чака дълго. Бандитите стигнаха до отчаяние, защото от петнайсет души бяха останали само шестима, от които двама сериозно ранени. Решиха на всяка цена да се справят с този упорит противник.

С яростни викове те блъснаха вратата, която този път поддаде, и веднага дадоха залп срещу защитника на дома.

Ранчерото разполагаше с пет патрона. Той не бързаше. Като се целеше добре, пусна и петте куршума и с всеки изстрел поваляше по един бандит.

След това, изтощен от получените рани, изпусна още димящата пушка и като дъб, сразен от буря, се строполи на земята и остана неподвижен. От петнайсет бандити четиринайсет бяха убити, а последният, останал жив, в първия момент не можа дори да се опомни, а като безумен избяга от дома, останал сам сред толкова тела. Неволни тръпки от ужас попълзяха по тялото му. Косите му настръхнаха и той бе готов да тича без определена цел. Но то трая само миг. Като събра сили, изведнъж се опомни и присъщото му зверско чувство на хищно животно, което подушва плячка, отново се пробуди у него, злобна усмивка изкриви устата му, конвулсии изопнаха чертите на неговото лице.

— Защо да се боя от мъртъвци? Напротив, те не ми пречат, пък и вече няма да има с кого да деля плячката! — добави той.

Понеже пожарът бързо се разпространи — къщата гореше като факла и след няколко минути в стаята можеше да стане горещо, — бандитът трябваше по-скоро да свърши с всичко. Той се хвърли върху падналия на земята ранчеро.

— Мъртъв ли е или жив? — зашепна той и сложи ръка върху сърцето му, което още биеше, при което видя на шията на ранения златна верижка с муска. С рязко движение бандитът откъсна верижката заедно с черната кадифена кесийка и бързо мушна едното и другото в джоба си, като процеди през зъби:

— После ще видя що за реликва е това!

Но това тежко посегателство накара ранения ранчеро да отвори очи и да се опомни. Той направи слабо движение:

— Жив е! — извика бандитът и попита: — Къде скри златото, което получи в Сан Блас?

Ранчерото мръдна устни, но отговор не се чу. Тогава бандитът го повдигна и остави в изправено положение.

— Благодаря! — обади се старецът. — Какво искаш от мен?

— Кажи ми къде скри златото и аз ще те спася.

— Наистина ли? — зашепна раненият.

— Кълна се в Гуаделупската света Богородица! — извика бандитът.

— Добре! Наведи се по-близко до мен; кръвта ме задушава, трудно говоря.

Бандитът се наведе.

Тогава дон Салвадор със сетни усилия направи отчаян опит и изтегли ножа си, за да го забие в гърлото на бандита. Онзи видя блесналия нож и машинално го улови с лявата си ръка, за да парира удара на ранчерото. В същия момент извика страшно, тъй като ножът му бе отрязъл два цели пръста. Отрязаните пръсти паднаха върху гърдите на ранения, който злобно се изсмя.

— Ах, проклетнико! — извика бандитът. — Осакати ме! — И като изтегли своя нож, заби го до дръжката в гърдите на стареца.

Бандитът навярно би продължил да нанася още удари, защото ножът му бе издигнат над беззащитната жертва, ако в тоя момент не бе чул тропота на коне, които летяха към къщата в бесен галоп.

— Проклетници! — извика бандитът. — Ето и вълчетата пристигнаха! Загивам! Трябва да бягам! Всичко се провали! За стареца мога да бъда спокоен: няма да може да ме издаде. Този път сигурно е мъртъв.

Превърза с едно парцалче осакатената си ръка, тури кървавия нож в ножницата и като изскочи от къщата, за миг се скри в нощния мрак.

След малко младите хора бяха вече на мястото, където се разиграха горните трагични събития…

Другото е известно на читателя.

— Но познахте ли човека, който избяга? — запита дон Рафаел баща си, когато последният млъкна.

— Не, лицето му бе намазано със сажди, но знайте, деца, че на лявата му ръка остана по едно кокалче от двата пръста.

— Ще запомня, татко! — обади се дон Рафаел. — По това ще открия този негодник. — После, като се наведе към брат си, пошепна на ухото му няколко думи. Дон Лоп веднага скочи и бързо отиде някъде.

— Къде отиде. Лоп? — тревожно запита старикът.

— Не се безпокой, татко, Лоп сега ще се върне.

— Чувствам, че скоро ще ви оставя, деца — добави с развълнуван глас старецът. — Винаги се обичайте! Ето моето завещание!

— Да, татко, каквото и да стане, винаги ще се обичаме.

— Ти, Рафаел, оставаш глава на семейството. Не забравяй, че твой дълг ще бъде да се грижиш за мащехата и братовчедката си.

— Няма да забравя, татко! Брат ми и аз ги обичаме и ще се погрижим да получат онова щастие, което заслужават.

— Благодаря ти, синко, приятно ми е, като чувам думите ти. Уви, искам още веднъж да ги видя, преди да склопя очи навеки, но за нещастие е невъзможно. Кажи им, Рафаел, колко силно ги обичах.

— Вие сам ще им го кажете, драги татко! — успокои го младият човек.

— Как? Нима ще мога да ги видя? — извика старецът и гласът му затрепера от вълнение.

— Да, татко, те вече идват тук. Лоп отиде за тях. — О, Рафаел, сине, бог да те благослови! На теб дължа, че ще мога да ги видя още веднъж и да умра в ръцете на всички мои скъпи и близки.

— Кураж, ето ги и тях!

— О, нека побързат да дойдат при мен! — прочувствено викна бащата. — Разбирам, че ми остава да живея още няколко минути.

Двете жени, следвани от дон Лоп и потискащи риданията си, доближиха умиращия и коленичиха. Старецът им протегна ръцете си, които двете жени започнаха да целуват със сълзи на очи.

— Не плачете, мили мои — ласкаво им заговори ранчерото, — твърде съм щастлив, че умирам, заобиколен от вас. Лека е за мен тази смърт и не е страшна. Ах, едва сега разбирам колко горещо ви обичам и раздялата с вас много ме измъчва.

Дон Салвадор млъкна. Силите отново му измениха.

— Мили чичо, вие няма да умрете! Не, това е невъзможно! — горещо зашепна младата девойка, като се мъчеше да задържи сълзите, които въпреки волята й се стичаха по нейното лице.

— Какво ще стане с нас, когато теб няма да те има, за да ни пазиш и обичаш? — извика доня Бенита. — Не, не мога да повярвам, че Бог е пожелал да ни лиши от твоята нежност, ласки и любов.

— Кураж, скъпи мои! Аз умирам… Бог ме вика при себе си, нека бъде волята му! Не ме забравяйте и се молете за мен, защото и аз немалко кърви съм пролял в разни разпри, които може би е трябвало да избегна. Но аз се надявам на божията милост и вярвам, че той ще ми прости и няма да ме осъди строго, а ще приеме разкаянието ми.

Всички се приближиха към умиращия, гласът на когото почна бавно да отслабва.

— Сърцето ми се къса при мисълта за скорошната раздяла — каза старецът, — но се утешавам, че всички отново ще се видим в лоното божие. Оставям ви осигурени, дори богати и ако богатството може да даде щастие, тогава бъдете щастливи. Обичайте се помежду си, в това ще намерите истинско щастие, защото, вярвайте ми, сърцето, а не златото дава щастие на човека. И когато дойде близкият час, когато нашата Асунта се омъжи, нека си направи свободен избор и обикнете човека, когото нейното сърце ще избере. След моята смърт Рафаел остава глава на семейството; уважавайте го и го обичайте тъй, както и той ще обича и уважава всички ви. Той знае къде са вашите капитали; ще ги подели между всички ви според моето последно завещание. А сега простете, мили мои! О, всички вие, които тъй много обичах, не ме забравяйте… умирам като християнин, подчинявайки de безропотно на божията воля; прощавам на всичките си врагове!

Той помълча една минута и отново продължи с твърд глас:

— Има един подъл предател, убиец, на когото никога няма да простя и дори в този смъртен час призовавам божието проклятие над него. Това е оня негодник, който посегна на реликвата и ме ограби, смятайки ме за умрял; който откъсна святата за мен муска.

— Ние ще отмъстим, татко! Кълна ти се! — обади се Рафаел.

— Благодаря ви, деца… елате по-близко, очите ми гаснат, не мога да виждам… Нека бог ви благослови за щастието, което всички вие ми дадохте… Боже мой, моля те, приеми ме в твоите селения… Помнете, деца… — При тези думи той падна по гръб; от гърдите му се изтръгна дълбока въздишка; предсмъртен трепет премина по тялото му, погледът угасна, той свърши…

Старият ловец умря тъй, както бе живял, оставайки непримирим и безмилостен до последната минута от живота си.