Раят

ЗДРАЧ

Космодрумът на Пепони не се бе променил много за четиринадесет години. Имаше малко повече просяци и боята бе започнала да се лющи по потъмнелите ъгли, но все още се редяха дълги опашки от туристи пред двамата служители за проверка на паспортите и багажа. Изглеждаше познато, все така зле уредено, но незнайно защо ми подейства странно успокояващо.

Прекарах две години в писане на „Пепон от Пепони“. Книгата спечели престижната награда „Аристотел“ за най-добра биография на годината. Не се продаваше толкова добре, колкото се надявах — и както Пепон беше обещал, никога не се появи на Пепони, но пък наградата беше повече от компенсация за липсата на добри продажби. Внезапно услугите ми като „експерт“ по неразвити и новоосвободени светове започнаха много да се търсят. През последните дванадесет години доста попътувах и написах още седем книги, съсредоточавайки вниманието си върху толкова различни планети като Кабара III и Речен вятър.

Тогава моят издател реши, че е време да се завърна на Пепони, дал основа на първите ми три книги, и да видя как е там след смъртта на Пепон преди около десет години. Когато започнах първоначалното си изследване, изненадан научих, че след неговата смърт е имало два военни преврата, а новината, че сегашният президент е Нейтън Киби Тонка, напълно ме порази.

Моето проучване показа, че на Пепони са настъпили тежки времена. Корупцията беше по-широко разпространена, отколкото когато за пръв път отидох там, и все още нямаха успех с намаляването на прираста на населението. От 200 милиона пепони преди четиринадесет години то бе нараснало на 340 милиона и единственият въпрос беше не дали ще стигнат милиарда, а кога.

Икономиката на Пепони беше напълно опустошена, но това не бе нещо ново за неразвитите светове. Планетата продължаваше да разчита на помощите и заемите от Републиката и внасяше почти деветдесет процента от храната си.

От друга страна, тя си оставаше главен център на туристическата верига и минаваше за един от малкото светове, където гражданите на Републиката могат да се надяват на сърдечно посрещане и да вървят по улиците в сравнителна безопасност.

Довърших проучването си и дойдох тук, за да преценя ситуацията лично. Бях уредил да отседна в хотел „Роял“, от който имах приятни спомени, но този път щях да посетя някои от резерватите и по-малките градове. Бях достатъчно суетен и смятах, че името Матю Брийн ще ми осигури по-специално отношение. Не уведомих никого за пристигането си, защото от опита си с различни правителства знаех, че често искаха да ми покажат само определени места от планетите им.

Погледнах напред и се опитах да видя защо опашката се движи толкова бавно. Инспекторите методично преглеждаха целия багаж на възрастен местен жител, като му задаваха въпроси за всичко от джобния компютър до чифта обувки. Накрая се размениха някакви пари и пътникът премина напред без други неприятности, а следващият багаж на местен жител бе подложен на същото интензивно претърсване. Беше очевидно, че накрая ще го пропуснат, но и също толкова ясно, че единственият начин да се придвижи по-бързо е да подкупи един от инспекторите. Местният жител, проверяван в момента, стоеше стоически, с упорито изражение на лицето си и накрая човекът зад него се умори да чака, подаде две банкноти на инспектора и двамата бяха пропуснати веднага.

Беше хубав рекет. Дори ако попаднеха на непокорен турист, който твърдо отказваше да дава подкупи, имаше голяма вероятност някой отзад да бърза и да плати вместо него. Отношението към местните жители беше много по-лошо, отколкото към другите пътници, но никой от която и да е раса не минаваше проверката за по-малко от десет минути, ако не дадеше пари на инспекторите. Тъй като подкупите не бяха по-големи от кредит или два, а самите инспектори вероятно получаваха надница два или три кредита, реших, че не мога да ги виня прекалено сурово за тази инициатива. Чаках търпеливо още половин час и пред мен останаха само десет или единадесет пътници, всичките хора освен един, когато униформен местен жител от охраната се приближи към мен.

— Господин Брийн?

— Да.

— Бихте ли дошли с мен, моля.

— Нещо не е наред ли? — попитах и взех багажа си.

— Моля, последвайте ме — каза учтиво, но безизразно той.

Тръгнах след него. Минахме през огромна чакалня и влязохме в тесен коридор. Подминахме няколко врати, докато накрая стигнахме до една без никакви надписи.

— Бихте ли влезли в този кабинет, моля.

Отстъпи встрани и препречи коридора, по който дойдохме. Стана ми ясно, че е готов да стои цял ден там, ако не се подчиня на молбата му.

— Трябва ли първо да почукам? — попитах, докато се оглеждах за звънец или скенер на ретината, но не открих нищо.

Той поклати глава.

— Очакват ви.

Пристъпих към вратата, тя се отвори да ме пропусне и бързо се затвори зад гърба ми. Открих, че съм в малък и изключително чист кабинет. До едната стена бяха наредени шкафове с папки и два компютърни терминала до другата. Холограми на Буко Пепон и Нейтън Киби Тонка ме гледаха над шкафовете. До единствения прозорец в стаята имаше малко подредено бюро, а зад него седеше човек, чието бронзово обрулено лице ми изглеждаше слабо познато.

— Влизай, Матю. Вземи си стол. Мога ли да ти предложа нещо за пиене?

Продължих да го изучавам.

— Срещали ли сме се преди?

Той се усмихна.

— Преди много години.

— Йън Мастерсън! — възкликнах, разпознавайки го най-накрая. Отидох до него и му подадох ръка.

— Не предполагах, че съм се променил толкова много — каза той.

— Косата ти е пооредяла. А си спомням и че беше с петнайсетина килограма по-лек.

— По половин килограм на всеки шест месеца — засмя се той. — Не звучи много, докато не събереш всичките години. — Натисна един бутон на бюрото си и иззад стената се появи добре зареден бар.

— Какво да бъде, Матю?

— Всичко освен местната бира.

Той се изхили.

— Имаш добра памет. Все още е много лоша.

Наля по един цигниански коняк и ме покани да седна от другата страна на бюрото му.

— Чудесно е, че пак те виждам, Матю. Следях кариерата ти.

— Така ли?

— Ти си единственият писател, когото познавам. Особено ми хареса книгата ти за Речен вятър.

— Благодаря. Да можеше да прочетеш и биографията ми за Пепон!

— Прочетох я.

— Мислех, че не я продават тук.

Той се усмихна.

— Не я продават.

Реших, че усмивката му изглежда по-скоро самоуверена, отколкото приятелска.

— Откъде знаеше, че ще дойда на Пепони?

— Това ми е работата — отвърна небрежно той.

— Последния път, когато се видяхме, ти беше бодигард на Буко Пепон. — Отпих от коняка си. — А сега какво правиш?

— О, все още съм в охраната.

Сложих чашата на бюрото и го изгледах.

— Имам един въпрос, Йън.

— Какъв?

— Защо съм тук?

— На Пепони ли?

— В твоя кабинет.

— Мисля, че ти спестих неприятностите и чакането на безкрайната опашка. Освен това не ми се случва често да поздравя стар приятел или да имам извинение за едно питие по време на работа… Колко време ще останеш тук?

— Не знаеш ли?

Той отнво се усмихна.

— Всъщност знам. Ако ми кажеш кои резервати искаш да посетиш, ще гледам да не плащаш такси за тях.

— Много учтиво от твоя страна, Йън, но издателят ми ще поеме разноските.

— Колко благородно от негова страна! Иска ми се и на мен някой да ми осигури ваканция с покриване на всички сметки.

— Напиши няколко книги и може би ще се намери някой.

— Може би, когато се пенсионирам. — Усмивката му изчезна. — Вече не си толкова наивен, Матю.

— Благодаря. Придобих опит след като посетих толкова много диктаторски светове.

— И въпреки това искам да разбера нещо: дошъл си по работа или за удоволствие?

— Ами ако ти кажа, че съм тук за удоволствие?

— Ще отговоря, че лъжеш — обяви категорично той.

— Тогава може и да ти кажа истината — вдигнах рамене. — Натовариха ме да напиша продължение на биографията на Пепон — нещо като „Пепони посетен отново“.

Той кимна.

— Така си и мислех.

— Защо се интересуваш?

— Всичко, което засяга Пепони, ме интересува — отговори сериозно той.

— Такова изявление очаквах по-скоро от президента Тонка.

— Ще го чуеш — щом разбере защо си на планетата… Поставяш ни в неудобно положение, Матю. Нещо повече, поставяш мен в неудобна позиция.

— Защо? Мислех, че работиш в службата за сигурност.

— Всъщност аз съм началникът є.

— Нямам оръжия. Не съм дошъл да убивам Тонка или да свалям правителството.

— Знам. Проблемът е, че сега сигурността не е това, което значеше по времето на Стареца.

— Защо не се изразиш по-ясно?

— Един момент — той натисна два бутона на бюрото си. — Добре. Скенерите не засичат никакво записващо устройство.

— Те са в багажа ми. Изключени са.

— И нека винаги са така, когато си наблизо до мен.

— Добре.

— Говоря сериозно — натърти Мастерсън. — В деня, в който открия, че ме записваш, ще анулирам визата ти и ще те кача на първия кораб обратно.

— Разбрах.

— Надявам се… Добре, Матю — нека сега ти обясня ситуацията.

— Моля те.

— Старият ти приятел Тонка не е Буко Пепон. Единствената причина да е на поста се крие във взаимното недоверие между богодите и кия. Затова се споразумяха за един бегу. За негово оправдание ще призная, че има проблеми, с каквито дори Буко Пепон нямаше да се справи: сентабелите опитват да се отделят, сибоните не изкарват бифкейковете си от резерватите и те унищожават екологията, четвърт от проклетата планета умира от глад, в Зелените земи имаше суша три поредни години, флотата — той има флота сега, се опита да го свали от власт и трябваше да построим два нови затвора в Беренджи. — Мастерсън замълча замалко и ме изгледа. — Преди четиринайсет години задължението на службата за сигурност беше да пази президента. Сега работата ни е да защитаваме президенството. Усещаш ли разликата?

— Мисля, че да. Кой лежи в новите затвори?

Той се усмихна.

— Наистина си разбрал. Стареца знаеше какво да прави с политическите си врагове. Един ден са тук, на другия ги няма, а и му се наложи да го направи само осем или девет пъти. Тонка няма тази власт, така че просто хвърля своите врагове в затвора — а тъй като знаят, че никой няма да ги убие, те постоянно се умножават.

— Какъв контрол упражнява върху печата?

— Пълен.

— Дори на Големия западен континент?

— Там няма никакъв печат.

— Никакъв ли? — изненадах се.

— Нека го кажа с други думи. Докато си седим и говорим тук, на Големия западен континент има пет или десет вестника. До следващия месец няма да са там.

— За да бъдат заменени с други пет или десет — предположих.

— Е, това наистина създава работни места — отвърна той с усмивка. — Един трудолюбив диг може да направи кариера с производството на печатни преси. Тонка унищожава петдесет или шейсет на година за доброто на планетата.

— Защо искаш да си част от всичко това?

— Заплатата е добра и не се вдигат тежести — отговори небрежно той. — Това е много важно за стар човек като мен.

— Сериозно.

— Сериозно ли? — повтори той. — Може и да не ми личи, Матю, но аз съм вторият по влияние на цялата планета — и когато изхвърлят Тонка от поста му, което ще стане рано или късно, аз пак ще съм втори по влияние на цялата планета… Това е идеалната работа. Нито един чуждоземец не може да стане президент, а аз съм единственото същество, на което сегашният президент, който и да е той, може да има доверие.

— И не те тревожи фактът, че това е диктатура?

— А какво мислиш, че беше по времето на Стареца? — отвърна той. — Демокрация ли? Пепон никога не направи избори, уби опозицията си, а когато умря, собствеността му възлизаше на три милиарда кредита на планета, където доходът на глава от населението е четиристотин трийсет и три кредита на година. Той беше най-добрият президент, какъвто някога ще имат, но единствената разлика между него и приемниците му е, че той беше щедър тиранин, а те са просто тирани.

— Това е огромна разлика — изтъкнах. — На него му пукаше за този свят.

— Както и на мен — рече Мастерсън. — Сърцето ми се къса, когато виждам какво става с резерватите и горите, но работата ми е да пазя реда, докато дигитата опитват да решат проблемите си, и дяволски добре си върша работата. Туризмът почти се е удвоил от смъртта на Пепон насам. Това едва ли щеше да стане, ако нямаше ред.

— Добре, ти си чудесен човек и поддържаш Пепони цял, докато местните жители всячески се опитват да го разрушат — казах саркастично. — А сега нека поговорим за работата.

— За твоята или за моята?

— И за двете. Ще ми попречиш ли да направя изследването си?

— Не, освен ако не ми наредят. Мога дори да ти бъда от полза, в случай че ме споменеш с добро в книгата си. Току-виж си ми помогнал да получа съблазнително предложение за работа.

Намръщих се.

— Не виждам смисъл. Тонка контролира ли печата или не?

— Ти от печата ли си? — попита Мастерсън. — Мислех, че си писател от друга планета, дошъл да направи проучвания за книга.

— С други думи, докато не пиша тук, няма да ми пречиш.

— О, може и да ти попреча малко, само за да убедя Тонка, че си върша работата — отвърна той. — Но няма да те спра.

— Защо не?

— Защото си човек, а ще бъде лош прецедент да се хвърли човек в затвора на дигитата. Пепони има нужда от всеки човек. Освен това — добави ухилено той, — позволи на местните дигита да затварят хора и да им се размине, и някой ден ще решат да хвърлят и мен в затвора.

— В никой от затворите на Беренджи ли няма хора? — попитах изненадано.

— В нито един.

— Но сигурно и хората вършват престъпления на Пепони?

— Започни да хвърляш хора в затворите и много скоро ще останеш без туристически бизнес — обясни Мастерсън. — А туризмът е единствената жизненоважна индустрия тук. Така че щом открия, че човек е нарушил закона, един от моите служители си побъбря с него, взимаме му неофициална глоба и го пускаме. Ако е нарушен важен закон, го изхвърляме от планетата.

— А ако е гражданин на Пепони?

— Тогава го депортираме или го затваряме някъде далеч. Например в Прашната купа или Бакатула. Обикновено минава само с глоба.

— Значи събираш доста неофициални глоби?

— Да. — Мастерсън се облегна назад и сложи ръце зад главата си. — Знам, че звучи корумпирано, но почти всеки съдия на тази планета може да бъде купен. Ако закононарушителите хора бъдат изправени пред съда, те просто ще си купят оправдаването. По този начин поне парите отиват у тези, които прилагат законите.

— Освен когато събират глобите — отбелязах.

— Матю, когато на Небесносинята планета арестуваха трима човека за убийство, доказаха случая без сянка на съмнение и ги екзекутираха, туризмът спадна с почти седемдесет процента за следващите пет години. Не можеш да затваряш или да убиваш хора на свят, който зависи от тяхната добра воля за инвестиции.

— Е — въздъхнах, — тук съм, за да разбера какво става, а не за да се карам с теб.

— Тази твоя книга — започна той. — Смятат ли да я разпространяват на Пепони?

— Не мисля. А и според това, което ми разказа, Тонка никога няма да я разреши.

— Ако все още е на власт — съгласи се Мастерсън. — Но на следващия президент, в зависимост от това кога ще встъпи в длъжност, може и да му хареса да види книга, която изкарва Тонка дребнав и корумпиран диктатор с илюзии за величие.

Не му отговорих.

— Изглеждаш озадачен — каза накрая той.

— Така е — признах. — Не познавам Тонка толкова добре, но не ми направи впечатление на потенциален диктатор, какъвто току-що го описа.

— Може би постът прави личността — предположи Мастерсън. — Не мисля, че Тонка е по-лош диг от Буко Пепон, но понякога нуждите на работата те карат да вършиш съмнителни неща.

— Като затварянето на хиляди политически врагове?

— Точно така.

— Пепон никога не е затварял никого.

— На Пепон не му се налагаше, особено когато първите няколко изчезнаха. Освен това той беше Бащата на Пепони, имаше и късмета да е член на политически най-влиятелното племе на планетата. Тонка е просто политик от малко племе, наброяващо едва шест хиляди дигита. Има само още един бегу в цялото проклето правителство. В неговия кабинет няма нито един член, който не би прерязал гърлото му само заради това, че е бегу, да не говорим, че не смятат политиката му за благоприятна спрямо техните избиратели. Причината да е жив досега е, че никой не може да го обвини в предпочитания: единственото племе без някакви облаги от правителството е бегу.

— Трябва да полага дяволски много усилия, за да балансира.

— Така е. Въпросът е, че нито един от проблемите на планетата не изчезва, докато той пази гърба си.

— Е, благодаря, че ме осветли за положението. А сега, ако нямаш нищо против, бих искал да се настаня в хотела си.

— В „Роял“ ли ще отседнеш?

— Да, и ти го знаеш.

— Всъщност не съм си направил труда да проверя — призна той. — Опасявам се, че ще се разочароваш.

— Защо?

— Купиха го от хората. Сега го управляват дигита… Още е добър хотел, но е променен.

— В какъв смисъл?

— Махнаха всички спомени и експонати от колониалната ера и напълно подновиха мястото. Цялата атмосфера изчезна. Сега е просто един скъп туристически хотел, и то не особено добър.

— Съжалявам, че чувам това — казах искрено. — Много ми харесваха спомените и експонатите на „Роял“. Барът „Гръмотръс“ още ли съществува?

Той кимна.

— Да, но сега се нарича „Нейтън Киби Тонка“ и мястото е пълно с дигита.

— Мислех, че не могат да си го позволят.

— Повечето от тях не могат — потвърди той. — Бих казал, че деветдесет процента от дигитата живеят по-зле, отколкото при колониалното правителство. Но другите десет процента правят пари много бързо и обичат да се показват в „Роял“ и в „Екватор“ дори само заради това, че са двете институции, останали от дните, когато не са можели дори да вървят по „Комодор Куинси авеню“.

— Разбирам.

— Какво друго искаш да видиш, докато си на Пепони?

— Не съм решил още.

— Можеш да ми кажеш, Матю. Така или иначе ще разбера. Освен това може да ти отворя някои вратички.

Помислих върху думите му и реших, че мога да бъда честен с него, особено след като нямаше начин да скрия действията си.

— Добре — казах накрая. — Мислех да отида на вилата в планината Пекана и да видя дали се е променила.

— Мога да ти спестя пътуването. Няма я.

— Вилата ли я няма?

— Целия проклет резерват го няма — изсумтя Мастерсън. — Все още го наричат резерват, но повечето от животните ги няма. Богодите опустошиха Зелените земи и през последните три години прочистват гората. Няма вече кой знае какво там, само голи планини и куп бифкейкове.

— Как можаха да направят това? Мислех, че е защитен резерват.

— Това е земя на богодите. Правят каквото си поискат с нея.

— Но…

— Двамата ни военни диктатори бяха соротоба и сентабел, те самите не даваха и пукната пара какво правят богодите с резервата. На Тонка му пука, но няма власт да ги спре.

— Горкият Майк Уесли! Надявам се, че е умрял, преди да започнат да секат дърветата.

— Уесли? — повтори Мастерсън. — Убиха го преди седем години. Както и стария диг, който работеше за него.

— Джошуа Бучанка?

— Именно. Бяха насечени на парчета от бракониери, когато ги изненадали.

— Съжалявам. — Тогава ми хрумна друг въпрос: — Всички земни кораби и саблерози са изчезнали. Какво е останало за бракониерстване?

— Точно тази шайка е преследвала саванни дяволи — отвърна Мастерсън. — Има голям нелегален пазар за кожите им. Онези негодници, дигитата, са превърнали занаята в изкуство: хващат ги с капани, пренасят ги в клетки и ги убиват, като забиват нагорещено желязо в ануса им, така че кожата да остане неповредена. — Той се намръщи. — Ще ми се да направя същото с тях — добави искрено.

— Хванахте ли убийците на Уесли и Бучанка?

— Официално — да. Неофициално — не знам.

— Какво значи това?

— Хванахме около седем или осем групи от бракониери в планината през следващите два дни и ги обвинихме всичките в убийство. Имахме трийсет и седем присъди тогава. Дори и да не сме хванали убийците, това са трийсет и седем дигита, които никога повече няма да бракониерстват… По-снизходителни сме към бракониерите в саваната — добави той. — Ако не прекалят, обикновено извръщаме поглед.

— Защо?

— Защото гладуват и бракониерстват, за да ядат. Тръгни след всеки диг, който някога е убил животно незаконно, и ще ти е необходима армия от над милион горски стражари и служители. Все някъде трябва да дръпнем чертата… Разбира се, понякога прекаляват и трябва да се намесим. Обикновено е твърде късно — като в резервата, който Стареца създаде няколко години преди да умре, на Големия западен континент. Сентабелите мислеха, че това им е частният магазин за месо, и преди пет години трябваше да затворим цялото проклето нещо. Сигурно не бяха останали и двеста животни във всичките тези осемстотин квадратни километра. Сега бифкейковете им са унищожили доста от останалата земя.

— Тогава може би ще отида до равнините на сибоните. Ако си спомням добре, среброкожите трябва да мигрират по това време на годината.

— Забрави за това.

— Знам, че резерватът още съществува — казах твърдо. — Взех си пътеводител, когато тръгнах за Пепони, има го на всички карти.

— О, да, резерватът съществува и можеш да видиш най-различни животни там — отвърна той. — Но не и среброкожи.

— Какво се е случило?

— Народът се случи. Дигитата и човеците. — Пое дълбоко въздух и продължи. — Резерватът все още принадлежи на правителството, но заобикалящите го обработваеми земи са частна собственост и от преди седем или осем години е ограден… Среброкожите не мигрираха, за да могат туристите да направят снимките си, а защото всяко лято техните обичайни територии пресъхваха и те се преместваха в равнините, за да намерят вода. Фермите и оградите им препречваха пътя. — Той ме погледна през бюрото. — Два милиона от тях умряха от жажда през първата година, а повечето от другите загинаха през следващото лято. Останали са само две хиляди и вече не мигрират.

— Никой ли не се разтревожи какво става?

— Много хора го направиха — отвърна Мастерсън. — Тези дни в резерватите имаме почти толкова учени и еколози, колкото и туристи. Но е много трудно да убедиш гладуващ безработен диг, че трябва да се грижи повече за бъдещето на среброкож, когато неговото собствено е толкова несигурно.

— Каква загуба — казах тъжно.

— Така е — съгласи се Мастерсън.

— Предполагам, че въпреки всичко ще посетя планината Пекана и равнините, просто за да видя лично какво става там.

Внезапно любопитна усмивка премина по лицето му.

— Какво има? — попитах.

— Матю, преди да видиш планината Пекана и равнините сибони, би ли искал да видиш Пепони какъвто беше в старите дни?

— Старите дни? — повторих.

— Не говоря за времето на Хардуик или дори това на Аманда Пикет — онези дни са си отишли завинаги, но би ли искал да видиш нещата такива, каквито бяха, когато аз дойдох тук?

— Разбира се — отвърнах искрено. — Възможно ли е?

Той кимна.

— Ще ти го уредя.

— Къде да отида?

— В резервата Керинджера, на около двеста километра северно от Балимора. Предупреждавам те: страшно е горещо. Но почти никакви туристи не ходят там, има само едно много примитивно племе в областта. Това е най-непромененият резерват, който можеш да намериш. Съмнявам се, че е имал повече от петстотин посетителя на година, откакто земните кораби изчезнаха.

— И какво ще видя там?

— Гръмотръси, саванни дяволи, нощни убийци, около двайсет вида тревопасни и голямо разнообразие от птици. Няма да видиш огромните стада, които преди са скитали в саваната. Пък и тази земя никога не е изхранвала такова изобилие. Ще видиш малко дигита, които са живели така, както когато твоят приятел Хардуик е дошъл за пръв път на Пепони.

— Звучи интересно — признах.

— Така е. Дори ще ти осигуря придружител.

— Някой от твоите хора ли?

— Ти си ценен човек, Матю — отвърна с усмивка Мастерсън. — Трябва добре да се погрижа за теб.

— И защо съм толкова ценен за теб?

— Казах ти и преди. Искам да прекарам остатъка от живота си тук, но никога не знаеш какво може да направи някой нов диктатор. Ти си застрахователната ми полица.

Помислих над предложението му. Исках да видя резервата, практически недокоснат през годините, и да имам човек от службата за сигурност с мен като шофьор и преводач беше предимство, а не спънка.

— А ще ми бъде ли разрешено да посетя и другите резервати? — попитах накрая.

— Разбира се — отвърна Мастерсън. — Просто искам да видиш един от малкото ни добри резервати… Знаеш ли, Матю, имам чувството, че ще станем добри приятели.

— О?

Той се усмихна.

— Мога да отворя много врати за моите приятели — продължи той.

— Чии врати? — попитах многозначително.

— Вероятно мога да ти уредя интервю с Тонка.

— Диктаторите не говорят с печата.

— Този ще говори — ако му обясня, че ще е добре за имиджа му — каза уверено Мастерсън.

— И защо ще те послуша?

— Казах ти и преди, Матю: аз съм единственият член на правителството, който не ламти за поста му, така че съм и единственият, на когото има доверие… Да, мисля, че ще мога да го уредя — при условие, че прегледам това, което напишеш.

— Защо ти пука? — попитах го. — Добрите служители от сигурността са търсени навсякъде из галактиката. Сигурно можеш да получиш предложение за работа и без да се появяваш в книгата ми.

— Получавам предложения за работа всеки месец.

— Тогава?

— Матю, имам намерение да прекарам остатъка от живота си на Пепони. Но ако ми се наложи да си тръгна твърде бързо, искам да знам, че имам избор къде да отида. — Той ме изгледа. — Ще зависи не само от това, как аз съм представен в книгата, но и какво си написал за правителството на Тонка.

— И към двамата ще се отнеса честно — обещах.

— Добре. Това е всичко, което искам.

Бях чувал тези думи на много други светове преди, но нямаше смисъл да споря коя представа за честност ще надделее.

Накрая Мастерсън се изправи, заобиколи бюрото и ме изпрати до вратата.

— Моят човек ще дойде в „Роял“ утре сутринта. Междувременно си помисли какво би значело едно интервю с Тонка за твоята книга.

— Ще си помисля — отвърнах уклончиво.

— Знаех, че ще станем приятели — повтори той, докато излизах през вратата.

— Пристигнахме — каза придружителят ми и спря пред грубовато направена вила, заобиколена от дузина пластмасови куполи.

Излязох от колата и внезапно усетих колко горещо е навън. Няколко хищни птици бяха накацали по покрива на вилата, неподвижни под палещото слънце, служителите се движеха като в забавен кадър през ресторанта на открито и бара. Разкривени бодливи пустинни дървета хвърляха сянка върху постройката и куполите, а твърдата като камък земя бе покрита с редки туфи остра трева. На около петдесет метра от бара имаше водоем, бях изненадан, че водата не се е изпарила. Множество малки пъстроцветни птици стояха в плиткото, не пиеха, не търсеха риба — останах с впечатление, че просто се мъчат да си разхладят краката. На хоризонта едва се забелязваше планинска верига.

На паркинга бяха спрели три коли. Върху едната имаше емблема на Фонда за див живот на Републиката, предположих, че принадлежи на някакъв еколог. Втората — покрита с прах, ръждясала и с липсващо задно стъкло, носеше знака на компанията „Ваканции сред дивия живот“. Третата, явно виждала и по-добри дни, изглежда беше на почиващо семейство, защото забелязах множество играчки, пръснати по седалките.

Моят придружител на име Стан Гарднър, както повечето хора сега на Пепони, бе дошъл да се бие с калакалите и след това решил да остане. Станал професионален ловец след края на Кризата, но ловът на животни не му давал същата тръпка, както преследването на съзнателни същества. Когато Буко Пепон забранил лова на цялата планета, той се превърнал в най-опасния и мразен горски стражар на Големия източен континент. Разчитал следи и преследвал бракониери с по-голямо умение, отколкото самите те се справяли с животните. Мастерсън го забелязал преди пет години и той веднага използвал шанса да се присъедини към службата за сигурност.

Беше неизменно учтив с мен, а познанията му за земята и животните бяха толкова пълни, колкото може да се очаква от човек с неговото минало. Усещах обаче, че не е твърде възхитен от сегашната си задача и очаква с нетърпение да се върне към по-вълнуващата перспектива за лов на държавни врагове. Разказа ми някои от старите си ловни приключения, докато карахме към резервата, и призна, че любимото му занимание било да ходи в пустошта след гръмотръси, ранени от неговите клиенти. Спомних си пълното отвращение на Хардуик към тази страна на лова, особено когато животното е гръмотръс. В края на краищата заключих, че разликата между двамата е — Хардуик е ловувал за пари, а Гарднър за удоволствие, но беше по-лесно да разбера Хардуик.

Може би единственото друго нещо, което доставяше на Гарднър такова удоволствие, каквото преследването на животно със сериозната възможност да бъде убит, беше да гледа птиците. Винаги носеше бинокъл със себе си, както и няколко наръчника за птиците, и от момента, в който минахме Балимора, той започна да ми показва и обяснява различните видове. Не можеше ли да познае някоя, спирахме колата, докато не намереше подобна в наръчника. После педантично отбелязваше часа, датата и мястото, където я беше видял.

Когато най-накрая стигнахме Керинджера, дори не си направих труда да вляза в моя купол, а отидох направо в бара и си поръчах студена бира. Огледах се да видя дали Гарднър би искал, но той говореше разгорещено с един местен жител, собственик на малкия магазин за сувенири. Когато след малко дойде при мен на сенчестата маса, ми обясни, че е разпитвал къде се намира дивечът по това време на годината, тъй като не бил идвал в този резерват от смъртта на Пепон.

Беше прекалено горещо, затова решихме да изчакаме слънцето да се спусне по-ниско, преди да започнем да търсим животни с колата. Останахме до сенчестата маса да пием студени напитки и да гледаме безкрайния парад на птиците, които кацаха при водоема.

Накрая, тъкмо преди да заклюмам, почувствах ръката на Гарднър върху своята.

— Какво има?

— Козелът на Нгана.

Озърнах се, но не можах да видя нищо.

— Къде? — попитах объркан.

— На около триста метра, посока два часа.

— Два часа? — повторих озадачен.

— Дванайсет часът е точно пред теб, девет и три са вляво и вдясно — обясни той.

Погледнах в посока два часа и въпреки това не успях да видя нищо.

— Ето — подаде ми бинокъла той. — Опитай с това.

Сложих го пред очите си. Веднага се адаптира към оптичните ми дискове и късогледството, после към имплантираните ми лещи, накрая увеличи малко червеното и кафявото, за да поправи лекия ми далтонизъм, и внезапно по средата на зрителното ми поле изникна миниатюрен надпис за разстоянието до наблюдавания обект.

— Триста метра — казах, бинокълът се настрои за по-малко от секунда и най-накрая успях да видя дребна глава с рога да се подава иззад храстите.

— Прекрасно същество, нали? — обади се Гарднър, когато разбра, че най-сетне съм го видял. — Много изящно и бързо.

— Как успя да го видиш без бинокъла? — попитах, смаян по-скоро от зрението му, отколкото от козела.

— Храстите не изглеждаха наред.

— Не изглеждаха наред ли? В какъв смисъл?

Той вдигна рамене.

— Изглеждаха прекалено плътни, затова предположих, че зад тях се крие животно. После видях рогата му и успях да позная козела по тях.

— Едва виждам храстите оттук. Никога не бих предположил, че има нещо зад тях.

— Това е умение, което се придобива след известен опит в лова — обясни той. — Просто оглеждаш околността, докато нещо не те подразни. Тогава се вглеждаш, докато проумееш какво точно не е наред и девет от десет пъти ще различиш животно. Не винаги е това, което преследваш — продължи той, — но дори антилопа може да те убие, ако успее да забие рогата си в теб.

— Поразен съм.

— В края на втория ни ден в резервата ще започнеш и ти да ги забелязваш — увери ме той. — Вероятно не всички, но поне по-големите.

Лилава птица с жълти линии по коремчето кацна на водоема и Гарднър се захласна да я наблюдава и идентифицира.

Нямаше сервитьори, но барманът ни носеше бира на всеки десет или петнадесет минути, докато накрая реших, че от следващата ще се напия. Гарднър нямаше такъв проблем. Спомних си какво ми беше казал Хардуик за професионалните ловци: най-важното им качество е способността да внимават с пиенето.

Постепенно започна да захладнява — или по-точно, горещината стана по-поносима, и напуснахме бара, за да влезем в колата.

— Красива местност — възхитено рече Гарднър, щом подкарахме по неравния черен път през резервата. — Абсолютно непроменена. Трябва да идвам тук по-често.

— Но изглежда доста пуста — отбелязах.

— Наистина ли мислиш така? — развеселено попита той.

— Не ми казвай, че можеш да видиш някакви животни оттук — рекох невярващо.

— Има четири гръмотръса в посока десет часа на около половин километър оттук. На триста метра направо лежи умрял козел на Нгана, а по-късно на онова старо дърво в посока един часа ще дойде саванен дявол.

— Откъде знаеш това?

Той спря колата и ми посочи едва забележим труп, заклещен между два клона.

— Така го пази от лешояди. Сега вероятно спи в някоя пещера, но ще се върне за остатъка.

— Нека се опитам да видя гръмотръсите — посегнах към бинокъла.

— Като приближим още, няма да ти е необходим.

Зави наляво и подкара бавно към гъсти храсти, все по-близо и по-близо, докато не се чу яден рев и огромен гръмотръс се втурна към нас. Гарднър изчака животното да се приближи на около тридесет метра и даде газ.

Карахме още два часа и видяхме буквално стотици животни, включително и семейство дървесиняци — редки тревопасни, които се издигат шест метра над земята и се хранят, като стоят на задните си крака, подпират се с предните на клоните и пасат върховете на дърветата.

— Добра територия за земните кораби — отбеляза Гарднър, когато най-накрая завихме обратно към вилата.

— Всеки ми казва, че повечето ловни експедиции за земни кораби били екипирани в Балимора — обадих се, — но това все още ме озадачава: как толкова оголена и бедна местност може да изхранва земни кораби?

— Ще се изненадаш колко живот може да изхранва тази местност — отвърна той. — Повечето животни са се приспособили да оцеляват тук. Например нито козелът на Нгана, нито дървесинякът пият вода — получават необходимото им количество влага от растенията, които ядат. Същото е и със саванните дяволи: когато намерят вода, пият, но през сухия сезон просто си набавят влага от вътрешностите на животните, които убиват.

— Как са живели земните кораби тук без вода?

— О, тук има вода. Повечето е под земята, но земните кораби бяха достатъчно големи и силни, за да я изкопаят, особено с хватателните си устни. — Той замълча и се вгледа в мрачните околности. — Едно от нещата, които обожавам в това място е, че всичко тук заслужава да живее. Напълно различно е от равнините на сибоните, където навсякъде има вода и храна — или поне е било така.

— Какво се е променило там? — попитах. — Чух за среброкожите, но предположих, че това означава повече храна за всичко останало.

— Самите среброкожи бяха храната на няколкото хиляди котки-демони и нощни убийци — обясни той. — Сега там почти не са останали хищници. А при скоростта, с която сибоните местят бифкейковете в резервата, не след дълго той ще заприлича на този. Разликата обаче е, че Керинджера трябва да изглежда така… Доколкото знам, нещата са дори по-лоши на Големия западен континент. Буко Пепон създаде образцов резерват за сентабелите, осигурен с първокласни туристически удобства, а сега там е само пустиня. — Обърна се замалко към мен, както продължаваше да кара. — Тази планета има твърде крехка екология, Матю. Не е нужно много, за да се разруши.

— Разбрах го и аз.

— Казват, че дигитата живеели в хармония с околната среда хилядолетия преди да дойде човекът — продължи Гарднър, — но според мен това не е вярно. Те са унищожавали обработваемата си земя дълго преди колонизацията. Ние просто им показахме как да го правят по-бързо.

— Тогава може би трябва да си тръгнем и да ги оставим пак да го правят по-бавно — предположих.

Той поклати глава.

— Късно е. Сега вероятно сме единственото нещо, което стои между тях и анархията.

— Не са ли имали проблеми и преди Едуард Нгана да кацне тук?

Гарднър вдигна рамене.

— Не мога да кажа. Но знам какво не са имали: модерни оръжия. Ще се учудя, ако след десет години на Пепони все още има някакви сентабели. Единствената причина правителството още да не е унищожило сибоните е, че живеят като диваци и не се местят в градовете. Но скоро правителството ще поиска всичките им резервати за обработваеми земи и от този момент нататък дните на сибоните ще са преброени.

— Не изглеждаш много въодушевен за бъдещето на Пепони.

— Не съм — съгласи се той. — Още един Буко Пепон би могъл да забави нещата с едно поколение или две, но не би спрял това, което ще се случи.

— А какво ще се случи?

— Ще унищожат земята и ще се избият един друг, докато накрая отново постигнат равновесие с околната среда.

— И тогава?

— Кой знае? — вдигна рамене той. — Не са хора и каквото и общество да развият накрая, то няма да има смисъл за хората… Именно това е целият проблем с Пепони сега — убедихме ги да бъдат като нас, но те не са като нас. Принадлежат на племената си, а ние им казахме, че ще имат президент, който да ги представлява всичките. Те са фермери и ловци, а ние им помогнахме да убият повечето от животните си и им дадохме бифкейковете и захарините, които унищожават земята им. Покрити са с козина, обаче носят човешки дрехи при тропическия си климат, защото нашите мисионери ги научиха, че е грешно да ходиш гол. Говорят над триста различни езика, но въпреки това официалният език на Пепони е земният. — Той зави, за да не удари малък гризач, който изведнъж изскочи пред колата. — Положението не е добро и ще продължи да се влошава.

— И все пак ти си избрал да прекараш повечето от зрелите си години тук — изтъкнах. — Защо?

— Защо не? Тук живея по-добре, отколкото бих живял някъде другаде, и харесвам работата си.

— А не се ли притесняваш, че имаш привилегии, от които са лишени местните жители повече от три десетилетия след обявяването на независимостта им? — попитах.

— Трябва ли?

— Ти ми кажи трябва ли!

Той помисли малко върху въпроса ми.

— Не — изрече накрая. — Половината от тях са само едно поколение след тези, които са живеели в пустошта. Останалите все още живеят там. Да им се дадат привилегиите на граждани на Републиката не ги прави граждани на Републиката. Били са по-добре, преди да дойдем на тази планета, но ние сме се появили тук и не мога да чувствам вина за нещо, случило се половин век преди да се родя… Приемам специалните си привилегии просто защото ми ги дават. Ако някой ми ги отнеме, ще намеря друг свят, на който да живея и работя.

Тъкмо щях да кажа нещо, когато той ми посочи саванен дявол, заспал под едно дърво. После малко стадо диви козли пребяга по пътя точно пред нас и аз съвсем скоро се увлякох в наблюдение на животните.

Беше почти тъмно, когато спряхме на паркинга пред вилата и хапнахме вкусна вечеря. Повя хладен бриз и много животни дойдоха по две, по три до водоема.

— Мастерсън беше прав — казах, взрян в няколкото дърволази и бъбривци, които започнаха да се гонят около постройката, най-накрая живнали след залеза. — Това е прекрасно място.

— Сега е прекрасно — съгласи се Гарднър. — Мастерсън ми каза, че когато дошъл тук преди десет години, мястото било развалина. Дигитата тъкмо го били взели и мебелите били изпочупени, нямало паркинг и водата пращала повечето туристи в болница.

— Водата?

Той се усмихна.

— Надявам се, не мислиш, че пиеш същата непречистена течност, която е във водоема. Водата тук има достатъчно паразити, за да умори цялото население на сума планети, но дигитата никога не помислили да я преваряват или пречистват с химикали, преди да я поднесат на гостите. Което ми напомни — добави той, — че ще намериш контейнер с вода до леглото си, когато се прибереш в купола. Тази е единствената, която можеш да пиеш. Дори не си мий зъбите с онази, което тече в банята ти. Понякога се чудя как Фуентес, Данегън и другите ловци са оживели тогава.

Гарднър замълча за момент.

— Знаеш ли, като говорим за водоема, той също е нов. Мастерсън ми каза, че когато дошъл тук, прекарал целия следобед на бара и не видял нито птица, нито животно, така че накарал тогавашния президент — полковник Зигоза, ако не се лъжа, да им заповяда да изкопаят този водоем и да го свържат с тръба с главния кладенец. Сега туристите имат какво да видят през горещите часове на деня.

— Мастерсън каза, че наблизо живее много примитивно племе — отбелязах. — Ще можем ли да го видим утре?

— Няма никакъв проблем. Племето бал фози. Преди са били към хиляда, сега са под двеста… Трябва да те предупредя обаче: вероятно ще се сблъскаме с близо петдесет извънземни антрополози. Племето бал фози е примитивно дори според стандартите на Пепони и учените не могат да устоят на изкушението да го изучават.

— Как са оцелели тук? — попитах. — Имам предвид бал фозите, а не учените.

— На около двеста километра оттук има сладководно езеро. Живеят по бреговете му и ловят риба с копията си. Както чух, започнали са да отглеждат и малък бифкейк, специална порода за живот в пустинята. — Усмихна се. — Сигурно си заслужава гледката. Всяка сутрин учените излизат от охладените си куполи, приготвят си закуската и се качват на колите, за да наблюдават група жители с препаски около кръста, които си хапват сурова риба.

— Бих предположил, че самото им присъствие ще промени начина, по който живеят бал фозите.

— Това кога е притеснявало учените? — ухили се Гарднър. После внезапно стана сериозен: — Виждал ли си котка-демон преди?

— Само в книгите.

— Тогава погледни към водоема, но не вдигай шум.

Обърнах се и видях огромен червен хищник, подобен на котка, да клечи на края на водоема и жадно да лочи с уста, която съдържаше две редици дълги страшни зъби. Сигурно тежеше около триста килограма, но играещите му мускули оставяха впечатление за гъвкавост и бързина.

Котката-демон пи около минута-две, после бавно извъртя глава и се взря право в очите ми.

— Ъ… господин Гарднър? — казах смутено.

— Стан — поправи ме той.

— Стан, мисля, че тя ме гледа.

— Защо не? И ти я гледаш.

Внезапно ми хрумна, че шестдесетсантиметровата каменна стена около ресторанта на открито не бе кой знае каква преграда.

— Какво ще правим, ако дойде насам? — попитах нервно.

— Няма да дойде.

— А ако дойде?

— Погледни є корема — изтъкна Гарднър. — Вече е изяла близо четирийсет килограма. Няма да огладнее през следващите два дни.

— Не е нужно да е гладна — отвърнах, почти очаквайки котката-демон да ме нападне. — А само раздразнена.

Гарднър се ухили и посочи униформения местен жител, който стоеше на бара със звукова пушка, насочена към огромното животно.

— Сигурно не му се е налагало да стреля с това нещо през последните пет години, но ако котката-демон се насочи към нас, той ще я уплаши. Не е добре за бизнеса животните да изяждат туристите.

Звярът остана неподвижен още минута, после величествено се оттегли в тъмнината.

— Е — обади се Гарднър, — вече видя първата си котка-демон.

— Бях доста изплашен — признах.

— Трудно е да се повярва, че сибоните са ги преследвали с копия, нали?

— Това нещо беше наистина голямо! — продължих. — Мислех, че са с размерите на саванен дявол.

Гарднър се изсмя.

— Не са толкова бързи или зли, но са поне три пъти по-големи. Саванен дявол с такива размери би могъл да победи саблерог и да го закачи на дърво.

Адреналинът ми все още беше повишен, затова си поръчах питие да се успокоя.

— Преследвал ли си някога ранена котка-демон в пустошта? — попитах Гарднър.

— Няколко пъти. Не са толкова злобни като гръмотръсите или саванните дяволи обаче. Обикновено искат просто да се махнат, за да легнат и да ближат раните си… По-скоро бих преследвал въоръжен диг.

Изгледах го и открих, че в много отношения разбирах извънземния Буко Пепон по-добре, отколкото някога бих разбрал този член на собствената ми раса.

Накрая той се изправи.

— Е, Матю, ако ще посещаваме бал фозите утре и ще разглеждаме резервата, хубаво ще е да тръгнем рано.

— Добре — изправих се и аз. — Наистина се забавлявах днес, Стан.

— Радвам се да го чуя… Между другото, мислил си къде другаде ще ходиш, след като видиш различните резервати?

— Никога не съм бил на Големия западен континент. Иска ми се да видя Бакатула и някои от другите градове там, а може да посетя и това, което е останало от резервата на сентабелите, след като съм слушал толкова много за него.

Той спря и се обърна към мен.

— Уточни ли това с Мастърсън?

— Не. Дори не съм го споменавал.

— Не мисля, че ще го одобри.

— Защо не?

— Тонка има проблеми на Големия западен континент.

— Това не ме засяга.

— Мисля, че те засяга — каза сериозно Гарднър.

— Защо?

— Защото не бихме могли да те пазим, ако държиш да отидеш там.

Бал фозите ме разочароваха. Може и да са били примитивни преди няколко години, но изложени на такова внимание, в последно време се бяха развили като всяко друго племе, което познавах. Двама от рибарите дори носеха часовници от Републиката заедно с препаските си.

Ако бал фозите ми се сториха разочарование, то планината Пекана беше истинска трагедия. Десетки хиляди акри от любимата гора на Майк Уесли бяха изсечени, а освен някой случаен гризач или птица единствените живи същества бяха безкрайните стада бифкейкове, които пасяха навсякъде.

После отидохме в равнините на сибоните. В резервата имаше най-голямото количество животни, което бях виждал на Пепони, въпреки че големите стада от времето на Хардуик си оставаха далечен спомен. Хиляди туристи, повечето хора, отсядаха в добре поддържани вили. Всяка сутрин се втурваха при изгрев слънце да зърнат някой гръмотръс или малко семейство бързоноги, после бягаха да обядват и след като преминеше дневната горещина, пак тичаха навън да погледат още малко. Наблъскваха се в претъпкани минибуси, които поддържаха връзка помежду си чрез радио, и когато някой от тях попаднеше на интересно животно, към него скоро се присъединяваха още дузина минибуси като лешояди, наобикалящи хищник, за да го споделят плячката му.

Отне ми половин ден да споря с Гарднър и още два часа по видеофона с Мастерсън, преди да ми разрешат да отида на Големия западен континент, и то само при условие, че Гарднър ме придружава навсякъде. Съгласих се с ограниченията им и два дни по-късно слязох от гражданския самолет, за да стъпя за пръв път на другия главен континент на Пепони.

Резерватът на сентабелите беше в същото лошо състояние, както ми го бяха описвали, но вероятно защото го очаквах, не ми направи такова впечатление колкото някои други неща. Минахме покрай няколко порутени изоставени фабрики, някои от които така и не бяха довършени. Пътищата, покрити с настилка от около сантиметър и половина, бяха в окаяно състояние, много по-зле от черните пътища в резерватите, защото започнеха ли да се деформират, се превръщаха в истинска опасност за живота и здравето.

Бедността бе повсеместна, но още по-тревожен беше фактът, че много селища не бяха просто изоставени, а изгорени до основи. Първоначално Гарднър предположи, че сентабелите са воювали с едно от по-малките племена, това обаче не обясняваше следите от танкове и гилзите, които видях на пътя. За мен беше очевидно, че армията систематично е унищожавала селищата, и накрая той призна, че Тонка бил принуден да „реагира малко по-твърдо“ срещу опозицията.

— Това е най-хубавият евфемизъм за геноцид, който съм чувал — откликнах.

— Алтернативата беше да им позволи да се отделят и да създадат своя страна — поясни той невъзмутимо.

— И защо не им е позволил? Земята е практически безполезна, разходите за поддържане на армия са безбожни, а народът очевидно не иска да бъде управляван от правителството, което седи в Беренджи.

— Щом Тонка иска да запази поста си, не може да си позволи никакъв признак на слабост — отвърна Гарднър.

— А избиването на невинни граждани признак на сила ли е?

— Тук нямаш работа с хора. Тези племена са се избивали едно друго хиляди години, преди ние да се появим на сцената, и ще продължат да го правят дълго след като я напуснем.

— Колко сентабели е изтребил Тонка?

— Ще трябва да попиташ него или Мастерсън.

През следващите три дни открих, че сентабелите са най-малкият проблем на Тонка и на Пепони на Големия западен континент.

Отидохме на езерото Пепон, чието предишно име било Рамирес — то беше напълно замърсено. Осем големи фабрики изливаха токсични отпадъци в него ден и нощ. Всичката риба бе измряла през последните три години, а водата беше опасна както за пиене, така и за къпане. Въпреки това видях стотици местни жени да перат дрехи в нея, всяка бе придружена от деца, които цапаха и плуваха във водата.

Второто най-голямо езеро в областта — Баго Баджа (предишното му име било Фуентес), имаше друг проблем. То снабдяваше целия Бакатула и заобикалящите го селища с питейна вода. Никакви фабрики не го замърсяваха, но местните фермери бяха направили толкова много канали за поливане на парцелите си, че бе спаднало наполовина от времето на обявяването на Независимостта. А Гарднър ми каза, че експертите предричали да се превърне в блато след още едно десетилетие.

Самият град Бакатула беше още една бомба със закъснител. Първите десет или дванадесет сгради били построени от колонисти преди почти седемдесет години, но тъй като обработваемата земя на Големия западен континент е прекалено бедна, Бакатула никога не се разраснал като Беренджи, както предвиждали основателите му, и повечето от останалата част — освен двата нови (и почти празни) хотела, които изглеждаха съвсем не на място тук, била достроена от сентабелите и другите племена. Улиците бяха тесни и криволичещи и често се връщаха към началото си. Изглежда не съществуваше градоустройствен план, който да направлява разрастването на града. Нямаше нито жилищен сектор или търговски център, нито паркове — нищо освен случайно разхвърляни, напълно различни постройки, които се използваха от настоящите си собственици за каквото им хрумне. А много често бяха изоставени и в различни етапи на разпадане. Борбата на Пепон срещу племенността очевидно не бе достигнала Бакатула: сентабелите и морарите контролираха всички работни места, а членовете на другите племена бяха изтикани в най-бедните квартали, където властваха престъпността и наркотиците.

Бакатула беше пристанищен град и първоначално правителството бе похарчило големи суми за построяването на няколко дока. В моретата на Пепони обаче не плаваха кораби и доковете бяха запустели. Имаше стотици малки риболовни съдове, но повечето рибари предпочитаха да пускат експлозиви във водата, които не само убиваха повече риба, отколкото може да се обработи, преди да изгние, а и унищожаваха коралоподобните рифове и позволяваха на много хищни риби да се приближат на десет-петнадесет метра до брега, където се хранеха с местните плувци.

Жителите бяха нападнати от различни болести, както можеше да се очаква при липсата на хигиена в Бакатула. Имаше само една болница и тя бе затворена поради липса на квалифицирани лекари. По-късно открих, че на целия континент има само седемнадесет лекари, а на цялата планета едва осемдесет и четири. (Имаше и хора лекари, разбира се, но те без изключение бяха ограничили практиката си само до пациентите хора.)

И Пепон, и Тонка бяха направили всичко възможно да се преборят с неграмотността, но докато бяха постигнали някакъв прогрес на своя континент, тук нямаше никакъв. Единствените училища, които видях извън Бакатула, бяха малките едностайни постройки на хората мисионери. Повечето от семействата имаха нужда децата им да се грижат за бифкейковете, докато жените обработват земята.

Самата земя беше толкова бедна, че имаше само няколко постоянни ферми. Местните изкарваха трудно по някоя реколта от почвата и се местеха или пък бифкейковете оставяха безжизнено поле след себе си. В резултат на това почти всички племена, които видях, бяха полуномади и постоянно обикаляха земята си с надеждата, че всеки нов парцел се е възстановил от предишната си безплодност.

От време на време, когато мислеше, че е безопасно, Гарднър ми позволяваше да спра и да поговоря с жителите. Повечето бяха много огорчени от правителството: убиваше народа им, беше корумпирано, грижеше се само за богодите, беше оръдие на Републиката, опитваше се да запази добрата земя за себе си, налагаше по-тежки данъци на сентабелите отколкото на племената кия или соротоба, измъчваше политическите си врагове, купуваше изборите. Всеки от тях искаше да види Тонка изхвърлен от поста му и мнозина ми казваха какво точно искат да направят на президента и „неговите човешки господари“. Реших, че ако дори половината от обвиненията, които отправиха, са истина, тогава Пепони бе в много по-лошо състояние, отколкото ме бяха накарали да повярвам.

Накрая, когато кратката ми екскурзия из континента завърши, отидохме до единственото функциониращо летище — бяхме видели две изоставени и едно недовършено, и тъй като ни оставаха два часа до полета към Беренджи, Гарднър ме преведе през Бариола, предградие на Бакатула.

Сякаш влязохме в напълно различен свят. Къщите бяха огромни и впечатляващи, улиците — добре павирани и безупречно чисти, колите бяха последен модел, внесени от близките светове, а няколкото магазина и супермаркета въртяха чудесен бизнес.

— Тук живеят политиците — обясни Гарднър, когато направих коментар за този изненадващ облик на богатство.

— Как удържат масите да не въстанат и да не ги плячкосат?

— Силите им за сигурност са невидими, но сме под наблюдение, откакто свихме от главната магистрала и влязохме в Бариола.

— И все пак, като се имат предвид условията тук, бих предположил, че по-скоро ще скриват богатството си, отколкото да парадират с него.

— Все още не разбираш начина на мислене на Пепони, Матю. Техните крале и вождове са им вземали парите насила — или каквото е било еквивалент на парите, откакто се помнят. От тях се очаква да бъдат толкова богати. В очите на пепоните бедният лидер е некомпетентен лидер, а това вече може да насърчи някой диг в Бакатула да опита да се отърве от него.

— Не виждам смисъла.

— Но за тях има смисъл.

Когато стигнахме до летището, един човек от охраната дръпна Гарднър настрана и му прошепна нещо. Той кимна и се обърна към мен.

— Ще тръгнем с частен самолет. След двайсет минути.

— Защо е тази промяна в плановете?

— Смятаме, че един от дигитата в гражданския полет е изпратен в Беренджи, за да убие Тонка… Ще го хванем, когато кацне самолетът, но няма причини да рискуваме твоя живот. Когато разбере, че знаем кой е, току-виж реши да убие двама човеци за компенсация.

— Ще го хванат, докато е в самолета, или ще го чакат да слезе?

Той вдигна рамене.

— Зависи от Мастерсън.

— Защо просто не го хванат тук, щом знаят кой е?

— Не е нарушил никакви закони.

— Няма да е нарушил никакви закони и ако го хванете в Беренджи. — Изгледах го. — Каква е истинската причина?

— Истинската причина е, че можем да контролираме това, което става в Беренджи. Няма смисъл да подсказваме същата идея и на другите дигита. Сега доволен ли си?

Не отговорих. Няколко минути по-късно се качихме на малък частен самолет, който щеше да ни отведе в Беренджи. Излетяхме и се наклонихме наляво, а когато погледнах през прозореца, отначало видях Бакатула, после прашната оголена местност наоколо.

— Погледни добре, Матю, и го запомни… Това е Беренджи и Големият източен континент след още двайсет години.

— Надявам се, че грешиш.

— И на мен ми се иска — каза искрено той. — Но не греша.

Полетът отне близо седем часа, вкючително и спирането за зареждане с гориво на Връзките, а когато се приземихме в Беренджи, там ни чакаше Йън Мастерсън.

— Добре дошъл, Матю. Надявам се, че полетът е бил приятен.

— Да.

— А екскурзията интересна ли беше?

— Много.

— Добре. Трябва да ми разкажеш всичко. Защо да не те заведа на обяд?

— Веднага ли?

— Знам, че за последен път си ял на Връзките. Не се притеснявай за багажа. Стан ще се погрижи да го откарат в „Роял“. — Той се обърна към Гарднър. — Ще си поговоря с теб, като се върна.

Гарднър кимна и ни остави, а Мастерсън обгърна с ръка раменете ми, сякаш съм отдавна изгубен приятел.

— Радвам се да те видя отново, Матю.

— Хванахте ли потенциалния убиец?

— Разбира се.

— За да убие президента ли беше дошъл тук?

— Утре ме попитай. Сега го разпитваме.

— Бих искал да присъствам на разпита.

Той се усмихна.

— Не мисля, че ще ти хареса.

— Толкова ли е брутален?

— Толкова ефикасен.

Поведе ме към главния изход и сигнализира на частната си кола, която пристигна миг по-късно. Отидохме до „Катлъри“, ресторант на открито в покрайнините на града, който имаше единственото ранчо за дивеч на планетата и задоволяваше собствените си нужди. Беше собственост и се посещаваше единствено от хора.

— Е, Матю — Мастерсън си поръча пържола от среброкож, а аз поисках да опитам от среброкож, бързоног и два вида диви козли, — след като си на планетата повече от седмица, какво мислиш?

— Мисля, че призраците на комодор Куинси и Буко Пепон ронят горчиви сълзи.

Мастерсън се усмихна.

— А аз мисля, че по-скоро си умират от смях, защото са се оттеглили от сцената, преди да започнат истинските проблеми.

— Ти си още на сцената. Ти самият мислиш ли, че тези проблеми са разрешими?

— На всички проблеми могат да се намерят решения. Нашата работа е да стискаме палци, докато решението се появи.

— И какво решение очакваш?

Той вдигна рамене.

— Кой знае? Може да е всичко от общопланетна чума до друг Джони Рамзи.

— Искаш да кажеш друг Буко Пепон.

Той поклати глава.

— Проблемите на тази планета няма да бъдат разрешени от диг, независимо колко талантлив е. На Пепони є е нужно в нея да се влюби някой от Републиката, някой с власт.

— Имаш предвид някой с пари.

— Не. Виждаш какво става с парите, които изпращат тук, Матю. Половината отива веднага в джоба на Тонка, а другата част се разпределя между останалите политици. Не, имаме нужда от някой с власт и ентусиазъм, който напълно да преправи Пепони.

— Вече е опитвано — рекох. — Наричали го колониализъм.

— И Пепони е бил доста по-добре тогава.

— Защо не спреш първите петима местни жители на улицата и не ги попиташ дали са съгласни с теб? — предложих.

— Защо не ги попитаме, когато населението стигне шест милиарда и всеки от тях започне да гладува? — изстреля в отговор той. — Ще стане само след век или два, Матю.

— Знам.

— И все пак природата има свои начини на борба. Звучи жестоко, но нещо, което може да изтреби три четвърти от населението, ще е най-хубавото за тази планета.

— Това е прекалено голям катаклизъм за мен. Пепони може да се изхранва и сега. Просто е въпрос на обучение.

— Не говорим за Лодин ХI или за близнаците Канфор. Преди сто и петдесет години тукашните племена не са познавали колелото. Пепони е свят, в който жителите са излезли от пустошта само преди едно поколение, и е изправен пред непреодолими проблеми.

Тъкмо тогава ни поднесоха яденето и изоставихме темата, докато хапвахме. Среброкожът не ми хареса повече, отколкото когато Буко Пепон ми го предложи преди четиринадесет години, но бързоногът беше приемлив, а двата диви козела бяха отлични.

— Как ти хареса резерватът Керинджера, Матю? — попита Мастерсън.

— Беше чудесен. Въобще не беше това, което очаквах. Понеже съм слушал Хардуик да говори за безкрайни стада дивеч, очаквах да видя повече животни, но мястото определено имаше някаква сурова красота, която ми допадна.

— Знаех, че ще ти хареса — каза доволно той. — Няма много такива места, останали на Пепони. Успя ли да посетиш племето бал фози?

— Отидохме там, но имаше толкова много коли и учени, които правеха холограми, че се почувствах… — потърсих подходящ пример.

— Сякаш си турист в равнините на сибоните и си в един от двайсетте минибуса, които са заобиколили котка-демон, тръгнала на лов?

— Точно така!

— Е, добре — въздъхна той. — Когато за пръв път ги срещнах, бяха примитивни и неподправени. Разбира се, когато за пръв път срещнах сибоните, те бяха горда и арогантна раса на воини. Сега се мотаят пред входа на резерватите и си просят пари, за да позират за холограми. Времето се променя. — Той помълча замислено. — Предполагам, че затова се възхищавам на богодите. Те единствени се опитват да се приспособят към промените.

— Но ти служиш на един бегу — изтъкнах.

— Служа на президентството — отвърна той. — Който и да е на върха му, това не ме засяга

— Докато ти позволява да задържиш работата си.

— Истина е.

Поседяхме мълчаливо няколко минути.

— Помисли ли върху нашата дискусия, Матю?

— Да.

— И?

— Искам да се видя с Тонка, но няма да ти позволя да напишеш книгата ми вместо мен.

— Не съм писател — отвърна развеселено той. — Просто искам да я погледна.

— И да промениш това, което не ти харесва.

Мастерсън се наведе напред и понижи глас.

— Ще съм напълно откровен с теб, Матю. Както се развиват нещата на тази планета, не очаквам нито един диг да задържи президентския пост за повече от три години — което означава, че Тонка вече ползва време на заем. Единствената причина все още да е тук е, че всяка групировка се страхува от гражданска война, ако издигнат някой от собственото си племе на власт. Но дори и така не може да задържи поста си задълго… Останали са ми десет или дванайсет добри години, Матю. Добър съм в работата си, дяволски добър, и ако не мога да я върша тук, бих искал да я върша някъде другаде.

— Така ми каза и преди.

— Искам да остана на Пепони. Наистина. Но ако ми се наложи да си тръгна, трябва да съм сигурен, че твоята книга няма да ме злепостави из Републиката.

— Нека и аз бъда напълно откровен — отвърнах. — И двамата знаем, че не си търсиш работа като шеф на сигурността в банка или голяма корпорация. За добро или лошо ти се грижиш за сигурността на политици и правителства. — Той отвори уста да каже нещо, но го спрях с ръка. — Няма да ти позволя да ми казваш какво да пиша или да редактираш книгата ми, нито дори част от нея. Съгласен ли си обаче да ти дам дума, че нищо, което напиша, няма да ти попречи да получиш предложение за работа като тази в момента?

Мастерсън ме погледна недоверчиво.

— Искаш да кажеш, че десетте или единайсетте диктатори, които прочетат книгата ти, ще ме харесат, а всички останали ще ме намразят.

— Аз не те мразя. Не харесвам работата ти, но признавам необходимостта от нея… Искам да се срещна с Тонка и толкова. Или приемаш предложението ми, или не.

Продължи да се взира в мен, сякаш се опитваше да вземе решение. Накрая въздъхна и някак си напрежението го напусна.

— Вдругиден — каза накрая. — Ще го уредя и ще ти се обадя.

— Благодаря ти, Йън.

— И заради двама ни се надявам, че няма да ме излъжеш.

Прекарах следващия ден в подготовка на интервюто си с Тонка. Препрочетох целия материал, който бях събрал за него, прегледах финансите му и

изслушах холографските записи на по-важните му речи. После, тъй като Мастерсън все още не ми се беше обадил, тръгнах от „Роял“ към оживения център на Беренджи да понапазарувам.

Преди да измина двата километра, разделящи почтения „Роял“ от хотел „Екватор“ (който беше насред на още едно обновление, осмото поред), бях спрян от седем различни местни младежи. Всеки ми обясни на перфектен земен език, че е студент на Големия западен континент, който ще бъде изпратен обратно вкъщи към почти сигурна смърт, ако не събере необходимата сума за обучението си, за да остане в университета „Буко Пепон“ тук, в Беренджи. На първия дадох два кредита, но когато чух същата история дума по дума, просто ускорих крачка и минах покрай останалите шестима, едва сдържайки усмивката си, щом видях знака на богодите на огърлицата с мъниста на последния.

Беше нова измама, откакто за последен път бях на Пепони, и изглежда действаше добре. Където и да отидех, наивни туристи даваха пари, за да могат тези „бедни студенти от Големия западен“ да не се връщат в родната земя, където ги очаква геноцид. Знаех, че накрая в космическите кораби ще започнат да предупреждават пътниците за тази нова хитрост на просяшкото изкуство и скоро след това бедните угнетени студенти ще изчезнат, за да бъдат заменени веднага с бедни угнетени деца или носители на незаразна болест, или каквото си мислеха, че ще спечели състраданието на туристите.

Първите осем магазина, в които влязох, нямаха нищо друго освен евтини туристически дрънкулки, но в деветия имаше изящни дървени скулптури на бароните на витрината и веднага влязох вътре, щастлив да се скрия от слънцето и уличните просяци.

Изглежда всичко се разпродаваше. Оглеждах деликатна фигура на саблерог, когато собственикът на средна възраст се приближи до мен.

— Страхотно парче, нали?

— Красиво е — съгласих се.

— Продава се — съобщи той. — Цената спадна от седем хиляди кредита на три хиляди.

— Не е много за скулптура на бароните — казах подозрително.

— Знам какво си мислите — рече бързо той. — Мога да ви дам документ за автентичност.

— Тогава защо е толкова евтина?

— Това е последната ми разпродажба.

— Защо? Имате първокласно разположение и чудесен избор от предмети.

— Махам се от проклетата планета — каза горчиво той. — Търпях малко от това и малко от онова, търпях по-високите данъци за хора и всички онези дигита, на които трябваше да плащам, за да остана в бизнеса, но това последно управление… — Той поклати глава. — Знам кога съм нежелан. Има толкова светове, не е нужно да стоя повече тук.

— За какво управление говорите?

— Когато Буко Пепон беше на власт, той правеше всичко възможно, за да привлече хората бизнесмени. Не му пукаше на кой свят сме граждани, стига да идвахме тук и да инвестирахме парите си. Но сега този негодник Тонка обяви, че само гражданите на Пепони могат да притежават бизнеса си. Ако нямаш паспорт на гражданин на Пепони, не можеш да притежаваш повече от четирийсет и девет процента от който и да е бизнес.

— Щом искате да живеете тук, защо просто не подадете молба за гражданство?

— Когато Стареца се грижеше за планетата, струваше петдесет кредита да станеш гражданин на Пепони. А знаете ли колко иска Тонка сега?

— Не.

— Трийсет хиляди кредита! — отговори грубо мъжът. — Това е безобразие, кратко и ясно, и аз няма да платя тези пари — и няма да давам петдесет и един процента от моя бизнес на диг, който слага четирийсет членове на фамилията си на заплати при мен и краде от стоката ми! — Той си пое дъх. — Елате утре и този саблерог ще е с петстотин кредита по-евтин, ако все още е тук.

— А къде ще отидете?

Мъжът сви рамене.

— Не знам. Но съм дяволски сигурен, че ще е в свят на Републиката. Научих си урока. Бях ограбен на един независим чужд свят и няма да дам същия шанс на друг.

Накрая реших да купя саблерога, после тръгнах отново да оглеждам витрините. Спрях да изпия нещо студено в бара на хотел „Екватор“, настаних се на една маса близо до Дървото на съобщенията и реших да поогледам оживлението, което кипеше наоколо. Имаше местни жители в племенни одежди, в човешко облекло и в парцали, туристи с холокамери, хора бизнесмени, които бързаха от една делова среща за друга, и дори двойка канфорити. Изглеждаше точно като всеки друг космополитен град и в този момент ми беше трудно да се убедя, че Пепони е изправена пред проблеми, които не може да разреши. Тогава си спомних какво видях през изминалата седмица и разбрах, че Беренджи е лъскавата витрина на планетата, именно защото се различаваше толкова много от останалите градове. Жителите на града бяха изтръгнати от един начин на живот и хвърлени в друг и въпреки обичайните си оплаквания правеха всичко възможно, за да се приспособят.

Станаха ми симпатични тези богоди, соротоби и кия, които бяха израснали на малко парче земя, а сега бяха принудени да живеят в една огромна галактика. Пожелах им всичко най-добро и се надявах да преодолеят препятствията, пред които бяха изправени. Но дори когато ги гледах забързани да сноват в този различен град на този необикновен свят, имах лошото предчувствие, че шансовете им са прекалено малки.

Накрая станах и се върнах в „Роял“. Мастерсън беше оставил съобщение, че срещата ми с Тонка е за десет часа следващата сутрин, така че си легнах рано.

Отидох в резиденцията с около половин час по-рано, помолих един от дежурните служители да каже на Тонка, че съм във фоайето, и прекарах следващите няколко минути в разглеждане на изложените произведения на изкуството. Видях табела, че тялото на Буко Пепон лежи в богато украсен мавзолей със свободен достъп в съседната стая, с денонощна почетна стража, и се отбих за момент да се поклоня. После се върнах във фоайето и след няколко минути бях извикан в кабинета на Тонка.

Двама служители в красиви униформи ме придружиха до асансьора и се качиха с мен до четвъртия етаж. Единият изостана, докато другият ме поведе към вратата на кабинета, която се отвори, за да ме пропусне.

Кабинетът беше обновен и трите големи холограми на Пепон бяха заменени с три още по-големи холограми на Тонка. Новост беше и скенерът за сигурност, през който минаваше всеки посетител.

Нейтън Киби Тонка седеше зад бюрото си, облечен в много скъп човешки костюм. Доста се бе състарил и изглеждаше по-пълен, отколкото си го спомнях.

— Здравей, Матю — каза той, без да става.

— Добро утро, господин президент.

— Наричай ме Нейтън, моля те. В края на краищата сме стари приятели… Изглеждаш преуспял.

— Както и вие. Виждам, че вече не носите племенните одежди на бегу.

— Сега съм президент на целия народ. Няма ли да седнеш, Матю?

Седнах на стола, който беше посочил.

— Искам да знаеш, че давам твърде малко интервюта на представители на други светове. Съгласих се на това заради приятелството си с теб и високото ми мнение за книгите, които написа за Пепони.

— Оценявам това, сър.

— Нейтън — поправи ме той.

— Чувствам се неловко да наричам един планетарен президент на малко име.

Той сви рамене.

— Както искаш. — Замълча, докато вадех записващото си устройство и го пусках. — Откъде ще започнем, Матю?

— Преди четиринайсет години по време на пътуването ни до Балимора дискутирахме пред какви главни проблеми е изправен Пепони според вас. Спомняте ли си този разговор, сър?

— Бегло. Но не ми е трудно да си спомня проблемите. Бяха твърде бързо нарастване на населението и унищожаване на околната среда, нали?

Кимнах.

— Чудя се дали можете да ми кажете какви стъпки сте предприели, за да се справите с тях?

Той въздъхна дълбоко.

— Още тогава ти казах, че проблемите не са прости. Не мисля обаче, че дори аз разбирах колко сложни са наистина, преди да поема този пост… За да се преборя с прираста на населението, предложих данъчни облекчения на всяко семейство, което има три деца или по-малко, и тежки наказания за онези семейства, които имат четири деца и повече. Освен това отделих десет милиона кредита за разпространяване на информацията за контрол над раждаемостта в Големия западен континент.

— Забелязахте ли някакви подобрения?

— Не такива, каквито бих искал, но определено има намаляване на прираста на населението.

— Може ли вашият кабинет да ми даде някакви данни, за да го потвърдят?

— Страхувам се, че не. Имаме планетарна цензура, а и последните цифри няма да са готови още година.

Фактът, че не подкрепи твърдението си, не ме изненада. Данъчните наказания бяха безсмислени за едно семейство, което нямаше пари да плаща каквито и да било данъци. А колкото до клиниката за контрола над раждаемостта на Големия западен континент, ако въобще съществуваше — можех да си представя реакцията на сентабелите като избраници за намаляването на населението: ще сметнат, че е нов план, който да отслаби силите им, и веднага ще започнат да раждат повече деца.

Но не можех да споря. Пепон искаше наистина честна книга. Тонка се бе съгласил на интервюто само защото Мастерсън го бе убедил и можеше да го прекрати, когато си поиска.

— А за проблемите с околната среда, сър?

— Разбрах, че си ходил пак на планината Пекана.

— Да.

— Тогава знаеш какво правят там.

— Унищожават я. За десет или двайсет години цялата почва там ще ерозира.

Той кимна.

— Знам. — Погледна ме право в очите. — Но трябва да знаеш, че ръцете ми са вързани.

— Вие сте президентът. Не можете ли да направите нещо?

— Моето президенство е резултат от компромис между богодите и кия. Ако облагодетелствам едните за сметка на другите, след седмица ще изхвърча от поста си… Мисля, че съм добър президент, така че се примирявам със ситуацията, колкото и да е отвратителна.

— А разрушаването на околната среда, което се наблюдава на цялата планета и върху земи, които не са собственост на богодите или на кия?

— Не си бил уведомен правилно, Матю — каза искрено той. — Всъщност ние сме в процес на разработване на земя, с която е било злоупотребено.

— Не искам да ви противореча, господин президент, но бях на Големия западен континент — той се превръща постепенно в друга Прашна купа.

Тонка вдигна рамене.

— Е, да, сентабелите — изрече презрително той. — Какво може да се направи с тях?

— Видях какво е направила армията ви с тях.

— Моята армия не е направила нищо друго, освен да възстанови мира и да прекрати безредиците, организирани от враговете ни.

— Сентабелите ваши врагове ли са?

Той посочи записващото устройство.

— Изключи това нещо!

Протегнах ръка и изключих устройството.

Тонка ме погледна, зениците му се свиваха и разширяваха.

— Нима се опитваш да ме изкараш маниакален масов убиец?

— Не, сър. Просто ме интересуваше мнението ви за различните ситуации, които видях на Пепони.

— Разбира се, че убиваме сентабелите! Те опитаха да се отделят и да сформират собствено правителство, саботираха всичките ми усилия да подобря условията на Големия западен континент, убиха представителите ми, отказват да плащат данъците и дори понечиха да организират своя армия! Какво би искал да направя?

— Не съм аз този, който трябва да каже, сър. Само се опитвам да получа вашите отговори.

— Те са като рак върху лицето на Пепони — каза твърдо Тонка. — А когато някой има рак, той го изрязва.

— Видях изгорено селище и на сенобите.

— Сенобите са лакеи на сентабелите! — Той продължи да се взира в мен. — Няма да отговарям на повече въпроси по тази тема. Стъпваш на несигурна почва, Матю.

— Добре. Приключихме с тази тема. — Посочих към записващото устройство. — Може ли?

Изгледа го за миг, после кимна.

— Благодаря. — Включих го отново. — Вчера имах интересен разговор с един човек, собственик на магазин в центъра на Беренджи.

— О?

— Разпродаваше стоката си, защото се готви да напусне планетата. Каза ми, че сте прокарали нов закон. Който не е гражданин на Пепони, не може да притежава повече от четирийсет и девет процента от бизнес тук.

— Така е.

— Бихте ли ми казали защо?

— Каквото и бъдеще да има Пепони, от огромно значение е да имаме контрол върху съдбата си. Именно това означава един свят да е независим. Но ако се огледаш наоколо, ще видиш, че най-големите хотели, главните рафинерии, много от големите ферми и повечето от компаниите за внос са собственост на чужди корпорации. Имат власт върху икономическия живот или смърт на Пепони, защото ако решат да си тръгнат, нашата икономика и търговски баланс ще се срутят. Следователно реших, че нито един чужденец няма да притежава по-голямата част от който и да е бизнес на Пепони, за да сме сигурни, че никога няма да ни напуснат.

— Но доколкото разбрах, синдикатът „Вейнмил“ се е освободил от всичката си собственост на Пепони преди година.

— Да — каза с усмивка Тонка, — но техните хотели, банка и фабрики останаха.

— А какво става, ако някой иска да продължи бизнеса си?

— Тогава му правим честно предложение за петдесет и един процент от бизнеса.

— А ако откаже?

— Тогава настояваме да докаже собствеността си като граждани на Пепони или конфискуваме бизнеса.

Наведох се напред и изключих записващото устройство.

— Кой гражданин на Пепони получава петдесетте и един процента от всяка компания?

— След като спря да записваш, мисля, че си се досетил.

— Вие притежавате петдесет и един процент от всеки бизнес?

— Не точно петдесет и един процента и не точно от всеки бизнес — отвърна той. — Но все пак притежавам достатъчно… Спомняш ли си, Матю, че веднъж ти казах защо никой нямаше нищо против богатството на Буко Пепон? От вожда се очаква да бъде най-богатият член на племето си — а аз съм вождът на цялата планета.

Бях изненадан от признанието му за голямото богатство точно както ме изненада и Пепон с изтъкването на своето, и още веднъж осъзнах колко по-различно мислят на Пепони в сравнение с хората.

— Колко сте богат?

Той вдигна рамене.

— Ще трябва да попиташ счетоводителите ми.

— Къде са те?

— На Делурос VIII.

— Мислех, че е незаконно гражданин на Пепони да инвестира пари извън планетата.

— Така е — съгласи се той. — Но не е незаконно сделките да се извършват на Делурос.

— Зная, че обичате тази планета толкова много, колкото и Пепон. Той инвестираше всичките си пари тук. А вие защо не го правите?

Тонка въздъхна.

— Огледай се наоколо, Матю. Корупцията е широко разпространена на Пепони. Инвестирам част от парите си тук, но не искам да пълня джобовете на служителите богоди, кия и соротоби. Ако дойде време, когато съм сигурен, че парите ще са за доброто на народа, ще върна всеки свой кредит тук.

— За да изчезне цялата корупция на Пепони, ще трябва доста дълго да чакате.

— Търпението ми е безкрайно.

— При дванайсет процента годишно предполагам, че и аз бих бил безкрайно търпелив — подхвърлих, а той се изсмя одобрително.

Включих отново записващото устройство.

— Причината този собственик да напуска планетата е — продължих, — че не е гражданин на Пепони. Искаше да стане такъв, но таксата за гражданство била вдигната от петдесет кредита на трийсет хиляди и той се чувстваше изнуден: или трябваше да даде петдесет и един процента от бизнеса си, или да плати трийсет хиляди кредита, за да запази това, което от самото начало си е негово. Имате ли отговор на това, господин президент?

— Да. Когато за пръв път съобщихме, че ще прокараме закон, с който да ограничим собствеността на чужденци до четирийсет и девет процента, много корпоративни служители подадоха веднага молби за гражданство на Пепони, Открихме, че Републиката им позволява да запазят и предишното си гражданство. Което означаваше, че заобикалят желанията ни само за някакви си петдесет кредита. Ето защо вдигнахме таксата за гражданство на трийсет хиляди. Колкото до твоя собственик на магазин, той е нещастна жертва на разпоредби, прокарани да спрат големите корпорации да заобикалят законите ни. Ако ми дадеш името му, ще видя какво изключение може да се направи в неговия случай.

Замълчах и се опитах да реша дали предложението му беше искрено. Съмнявах се, но реших да го приема.

— Не му знам името — отвърнах накрая, — но ще го изпратя утре.

— Разбираш, нали, че нищо не обещавам — продължи Тонка. — Трябва да теглим чертата някъде. Но ще се опитам. — Усмихна се. — Следващият въпрос?

— Какво стана с фермите на Буко Пепон в Зелените земи?

— В добри и компетентни ръце са.

— На семейството му ли?

— В добри и компетентни ръце — повтори твърдо той. — Следващият въпрос?

— Разбрах, че сте построили два нови затвора в Беренджи. Защо?

— Защо въобще се строят затвори? За да се затварят затворници там, разбира се.

— Какви затворници?

— Онези, които нарушават закона. Какви други има?

— Политически например.

Той поклати глава.

— Не, Матю. Според определението затворникът е закононарушител. Политически затворник е просто закононарушител, който е престъпил определен закон.

— Като например?

— Държавна измяна.

— Трябвало е да построите два нови затвора за затворници, обвинени в измяна?

— Не съм казал такова нещо.

— Не е тайна, че сте затворили повече от двеста от своите съотечественици, обвинени в заговор за сваляне на правителството.

— Двата нови затвора държат по хиляда и петстотин затворници всеки. Двеста политически затворници са доста малък процент от това.

— Искате да кажете, че имате само двеста политически затворници?

— Не, Матю, ти го казваш.

— Всъщност колко имате?

Той ме изгледа студено.

— Предпочитам да не отговарям на този въпрос.

— А мога ли да попитам защо?

— Защото измяната е много чувствителна тема — отвърна той и стисна двете си ръце над бюрото. — Не виждам причина да я дискутирам. Всяка публичност по тази тема може само да окуражи други да помислят за изменнически действия срещу правителството.

— Ако знаят, че в затворническите килии на Беренджи има три хиляди политически затворници, това няма ли да ги обезкуражи?

— Не съм казал, че имаме три хиляди политически затворници! — изстреля гневно той.

Реших да не го притискам повече за броя им, за да не се ядоса толкова, че да прекрати интервюто.

— Какво става с тях, колкото и да са?

— Повечето очакват да бъдат съдени. След това съдбата им не е в моите ръце. Президентът не трябва да се меси в съдебния процес на Пепони.

— Откога очакват процеса си?

— Някои от тях не чакат повече от седмица. Единият е сентабел, изпратен да ме убие и хванат преди два дни. Мисля, че си запознат с този случай.

— А откога чакат някои от другите? — настоях.

— Повече от седмица. Следващият въпрос?

— Буко Пепон никога не е имал политически затворници. Можете ли да сравните вашата…

— Казах: следващият въпрос! — грубо ме прекъсна той.

— Добре. — Хвърлих един поглед върху записките си. — Бил сте принуден да обезцените парите два пъти, откакто сте поел поста. Мислите ли, че ще ви се наложи да го направите отново?

— Вероятно, ако не задържим инфлацията под петнайсет процента.

— Защо на Пепони инфлацията е толкова висока?

— На правителството му се налага да започва много проекти за развитието на планетата, което, разбира се, означава, че трябва да печатаме достатъчно пари, за да плащаме сметките си. Колкото повече печатаме, толкова по-висока е инфлацията.

— Какви са тези проекти?

— Повече пътища, проекти за опазване на водата, голямо летище в Зелените земи, повече и по-добри училища, различни проекти за разработване на пустините, язовири, създаване на повече резервати и туристически удобства… и така нататък.

— Защо ще създавате нови резервати? Изглеждате неспособни да поддържате добре дори тези, които имате.

Той протегна ръка и изключи записващото устройство.

— Интервюто свърши, Матю. Съгласих се на него само защото Йън Мастерсън ме убеди, но намирам въпросите ти за обидни.

— Не съм имал намерение да ви обидя с тях — отговорих искрено.

— Знам — рече той по-скоро уморено, отколкото ядосано. — Четох биографията ти за Пепон и знам, че който и да прочете тази книга, ще ме сравнява с него. Мога да добавя, че няма да е в моя полза.

— Прекалено трудно е да се подражава на лидер като него.

— Невъзможно е да му подражаваш — каза горчиво Тонка. — Той беше като бог за народа си. Правеше грешки като всеки друг лидер, но никой никога не го обвини в нещо — а имаше и невероятния късмет да умре точно когато трябва. Какво щеше да направи със сентабелите? Как щеше той, собственик на хиляди бифкейкове, да убеди народа си, че тези животни погубват земята? Как щеше да реагира на изискванията, които инвеститорите от Републиката ми поставят? Беше стар мъж, който ни даде стабилност и самочувствие, но не разреши нито един проблем!

Тонка замълча и когато проговори отново, се владееше по-добре.

— Вземи резерватите, за които попита. Разбира се, че не можем да ги поддържаме. Но са ни необходими приходите от туризма. Какво трябва да направя? Да затворя всички резервати, докато разясня на цялата планета значението на околната среда и после да ги отворя отново с надеждата, че туристите ще се върнат? Разбира се, че не. Затова ще открия нови и ще се надявам да вървим една стъпка пред бедствията, докато народът осъзнае накрая какво е необходимо да се направи. И тогава, ако имаме късмет, ще започнем да възстановяваме старите резервати.

— Трудна работа. Не ви завиждам.

— Това е като да ходиш по въже — отвърна той. — Имам една десета от властта на Пепон и десет пъти повече от проблемите му.

— Обзалагам се, че животът на рибар изглежда като изкушение понякога.

— Това е спокоен и приятен живот — откликна той. — Има времена — добави с кисела усмивка, — когато изглежда дори още по-спокоен, като го сравниш с настоящето.

— Имам един последен, неофициален въпрос към вас — казах, ставайки да си вървя.

— Какъв?

— Щяхте ли да приемете президентския пост, ако знаехте какво ви очаква?

— Тук съм и давам най-доброто от себе си — отвърна той. — Това е доста хипотетичен въпрос.

— Но забелязах, че не ми отговорихте.

— Знам.

Бях преполовил разстоянието между резиденцията и хотел „Роял“, когато Йън Мастерсън спря колата си до мен и ме покани да се кача.

— Благодаря. — Настаних се до него. — Започнах да се уморявам.

— Какво носиш там? — Посочи към пакета ми.

Измъкнах дървената скулптура на бароните, която бях купил, и му я показах.

— Хубава изработка — рече той.

— Нали? И я получих на хубава цена.

— От човека, който разпродава бизнеса си ли?

— Откъде знаеш за него? — попитах изненадано.

— Тонка ме повика в кабинета си, след като ти си тръгна… Именно затова потеглих след теб. Иска да напуснеш планетата до довечера.

— Защо?

— Мисли, че се опитваш да го саботираш с тази книга.

— Не му ли каза, че не е вярно?

Той въздъхна.

— Виж, Матю, вече поставих на карта работата си с уреждането на интервюто ти. Ако започнех да споря за оставането ти, и двамата щяхме да напуснем Пепони довечера… Освен това ти видя и чу достатъчно, за да напишеш книгата си, нали?

— Предполагам, че да.

Внезапно сви вляво и миг по-късно карахме по магистралата „Независимост“ извън града.

— Това не е пътя за хотел „Роял“.

— Знам.

— Но багажът ми е там!

— Не се притеснявай за него. Стан Гарднър ще ти го докара на космодрума. — Бръкна в джоба си и извади билет за космическия полет. — Което ми напомни — ето билета ти, акт на учтивост от страна на президентството.

— Благодаря. — Вгледах се в него. — Но има още четири часа до полета ми. Къде отиваме?

— Мислех да те заведа на обяд.

— Не знаех, че има ресторанти в тази посока.

— Няма.

Следващите пет минути минаха в мълчание, а после влязохме в резервата Беренджи в покрайнините на града.

Завихме по неравен и прашен черен път, пресякохме малка горичка и излязохме на хълмиста равнина. Малки групи среброкожи и диви козли ни изгледаха любопитно, но минахме бързо покрай тях и стигнахме до огромен водоем, заобиколен от пъстроцветни птици. Мастерсън спря колата под сянката на едно дърво, после отвори вратите и прозорците, пресегна се към хладилника в задната част на колата и извади две бири и няколко сандвича.

— Мислех, че ще поискаш последното ти хапване на Пепони да е в приятна среда. А и е на път за космодрума.

— Наистина е чудесно тук.

Погледнах към водоема. На повърхността му се показа огромно водно прасе, изрева веднъж и после отново се потопи.

— Често идвам тук да закусвам — сподели Мастерсън. — Паркирам под това дърво, вадя термос с кафе и просто си почивам час или два, преди да отида в кабинета си.

— Изненадан съм, че тук няма никой друг.

— Туристите предпочитат да разглеждат големите резервати, а местните жители са прекалено заети с прехраната си, за да идват тук. Следобед има малко движение, но сутрин обикновено мястото е само мое. — Замълча и погледна към водоема и равнината зад него. — Не знам какво бих правил без това място. Седиш тук в зората на новия ден и почти можеш да забравиш, че останалата планета е в такава каша. — Посочи с ръка надясно. — Преди половин век тук е имало стадо среброкожи, по-многобройно дори от това, което мигрираше към равнините на сибоните.

— Предполагам, че вече ги няма?

Той кимна.

— Беренджи е прекалено голям и им блокираше миграционния път. Знаеш ли, животните могат да се възстановят от много беди, включително и от бракониерство — но започни да унищожаваш естествената им среда и все едно че им написваш епитафия.

— Мислех, че бракониерството е убило земните кораби и саблерозите.

— Само защото бракониерите знаеха къде да ги намерят. Отнеми деветдесет процента от територията на което и да е животно и то няма да успее да се скрие от бракониерите. Хардуик и неговите приятели са взели милион очни камъни за една година на Пепони, а не са причинили и наполовина вреди на земните кораби, колкото фермерите.

Отпих от бирата си.

— Съвсем се обърках — казах накрая. — Къде се пада Беренджи оттук?

— Точно на девет километра зад нас. Ако се качиш на върха на този хълм, ще видиш две от най-високите сгради… Именно затова паркирах тук. За един час на ден мога да се престоря, че не съществуват.

— Но тях ги има.

— Знам… Между другото, какво мислиш за стария си приятел?

— Тонка ли?

— Да.

— Преди да говоря с него, си мислех, че е само един низък дребен тиранин, който хвърля враговете си в затвора и пази парите си на Делурос, в случай че му се наложи да си тръгне набързо.

— Той наистина хвърля враговете си в затвора и повечето му пари са на Делурос — каза кисело Мастерсън.

— Знам. Но не е лош човек.

— Той въобще не е човек.

— Знаеш какво имам предвид. Пука му за Пепони, както и на Буко Пепон му пукаше… Но работата е прекалено голяма за него.

— Мисля, че е прекалено голяма за всекиго.

— Може би.

— Дори Стареца не можеше да разреши проблемите, пред които е изправена Пепони.

— Съгласен съм. Беше мъдър и състрадателен и мисля, че щеше да свърши по-добра работа от Тонка, но не смятам, че щеше да направи нещо друго, освен да забави малко неизбежното.

— Срамота. — Мастерсън отвори бирата си и отпи голяма глътка.

— Да, наистина. — Отвих си един сандвич.

— Но и Тонка не е виновен — добави той.

— А кой?

— Ние.

Усмихна се.

— Ти и аз ли?

— Хората… Нямали са проблеми с населението, преди да дойдем. Никога не са били чували за бракониерство. Водили са войните си с копия, а не с бомби. Нямали са дългове, защото не са имали пари. Градовете им не били пренаселени и изпълнени с престъпления, защото не са имали градове. Всичко това им го причинихме ние. А искаш ли да знаеш и още нещо? — продължи той. — Не комодор Куинси им го е причинил. А всички онези хора като Хардуик и Аманда Пикет, които се влюбват в мястото, решават, че е почти раят, и с това тяхно покровителствено отношение се опитват да покажат на дигитата как да го направят идеално. — Въздъхна тежко. — Така че дигитата слушали и се опитали, а всичките като Хардуик и Пикет се върнали да живеят в Републиката и виждаш какъв е резултатът.

— Познавах Хардуик и Пикет и мисля, че не си ги преценил правилно. Те обичаха Пепони.

— Знаеш ли кой обича Пепони? — каза гневно Мастерсън. — Аз обичам Пепони. Ако обичаш този свят, ти оставаш на него и се бориш за него. Не е съвършен и никога няма да бъде, но се опитвам да го направя най-добрия възможен.

— И те са се опитвали.

Той поклати глава.

— Опитали са се да го превърнат в нещо, което не е. Аз се помъчих да помогна на Тонка да го направи такъв, какъвто може да бъде… Всеки от тях — Фуентес, Хардуик, Пикет и останалите, са идвали тук с напълно нереалистична златна мечта за Пепони. Прочети собствената си книга, Матю. Хардуик е смятал Пепони за рай, когато Фуентес е стъпил за пръв път на него. Аманда Пикет мислела, че сигурно е бил рай по времето на Хардуик. И дори според Майк Уесли Пепони е бил идеален, когато Аманда Пикет е била колонистка тук. Но знаеш ли нещо, Матю? Никога не е бил раят. Първите десет човека, дошли тук, умрели от болести. Единайсетият бил убит от котка-демон. Дванайсетият бил измъчван до смърт от сибоните. Смяташ ли, че те са го мислили за рай?

— Не.

— Републиката е пълна с хора, напуснали Пепони, щом се оказал просто един свят, а не поглед към Небето. Може би ако достатъчно от тях бяха останали, щяха да създадат това, което искаха, и нямаше да има нужда от моята работа сега. — Мастерсън въздъхна дълбоко. — А може би не. Това, което е рай за милион човека, не е рай за стотици милиони дигита, които хората смятали за родени да им служат. — Спря и се обърна към мен. — Съжалявам, Матю. Понякога говоря твърде много. Лош навик за човек с моята професия.

— Искаше ми се да бе говорил повече. Страшно интересно е.

Той се намръщи и погледна към водоема, където четири водни прасета пляскаха игриво, а множество птици крещяха раздразнено.

— Говоренето никога нищо не е излекувало. Ще си отидеш вкъщи и ще напишеш книга как Пепони отива направо към ада, а аз се връщам в кабинета си, за да видя кой още е прибавен към списъка на враговете на Тонка.

— И все пак ти оставаш, след като толкова други са си тръгнали.

— Оставам — отвърна. — Колонистите поглеждаха назад и мислеха, че виждат рая, но грешаха. Буко Пепон гледаше напред и вярваше, че може да го види, обаче и той грешеше. — Усмихна ми се притеснено. — Но аз, аз дойдох тук една сутрин и въпреки че знам всичко, което става на Пепони, и всичко, което ще стане, седя тук сам за час или малко повече и това ми изглежда като рая.

— Ти си романтик като тях — усмихнах му се в отговор и аз.

Той поклати глава.

— Не се опитвам да преправя останалата част от света, Матю. Вземам си моя час на ден, после се връщам на бюрото си и върша неща, за които никога не съм мислил, че ще правя, за политици, които всъщност не харесвам… Но докато знам, че този един час на ден ме чака тук, върша каквото трябва. Предполагам, че имам скромни потребности.

— Или реалистични надежди.

— Е — запали мотора той, — май е по-добре да тръгваме.

— Благодаря, че сподели това място с мен.

— То е тук за всеки, който си направи труда да го открие.

— Може би някой ден ще го открият.

— Може би — повтори неуверено той.

Отне ми шест месеца да напиша „Пепони след Пепон“ и книгата имаше среден успех. Тогава получих задача да отразя гражданската война на Докслотър II. След това написах книги за Фостър VI и Бейлиуик — два други свята, спечелили наскоро своята свобода от Републиката.

Докато бях зает с другите проекти, положих всички усилия да не изоставам от събитията на Пепони. Тонка остана на поста си още три години след моето посещение и сега живееше в изгнание на Делурос VIII. Приемникът му — един кия, беше убит месец след заемането на длъжността, а след като военните поеха контрола на правителството за една година, бяха проведени общи избори и млад политик богода, далечен роднина на Буко Пепон, беше избран за президент.

Никога повече не говорих с Йън Мастерсън, но прочетох, че умрял при изпълнение на служебния си дълг шест години след моето посещение. Нямаше подробности за причините на смъртта му.

Най-накрая успях да отделя два месеца за почивка и реших да отида на Пепони, за да видя резервата Керинджера и да прекарам малко време в Беренджи, но на молбата ми за виза беше отказано. Не бе посочена причина, обаче неофициално ми казаха, че присъствието ми не е желано повече на Пепони.

Използвах почивката, за да започна първия си роман — епопея за хора като Фуентес, Хакира и Аугуст Хардуик в ранните дни на Пепони. За моя изненада се продаваше по-добре от документалните ми творби и аз се впуснах в новата си литературна кариера. Вторият ми роман пресъздаде живота на Аманда Пикет в романтична светлина, а действието на третия се развиваше по време на Кризата Калакала.

След като моите романи започнаха да се продават добре и на Пепони, новото правителство — четвъртото след оттеглянето на Тонка, официално ме покани да посетя планетата. Бях изкушен, защото често се чудех дали някой сяда под дървото, за да гледа водоема в резервата Беренджи, но накрая реших да не замина. Щях да съм просто още един човек, търсещ късче от рая, който жителите на Пепони трябваше да открият сами за себе си.