Част четвърта Ето кое е важното

Едно трябва да бъде разбрано: Революцията иска Жертви.

Шандор Спавента

„Задачи на квелисткия авангард“

Глава 28

На североизток от Кошут, покрай извивката на света, сред океана Нуримоно, лежи като строшена чиния Милспортският архипелаг. Преди милиони години там е имало огромна вулканична система със стотици километри диаметър и нейното наследство все още си личи в странно извитите външни очертания на периферните острови. Отдавна са изгаснали огньовете, подклаждали някога тия изригвания, но след тях е останал назъбен планински пейзаж, чиито върхове за наше щастие продължили да стърчат над придошлия потоп. За разлика от другите архипелази на Харлановия свят, вулканичната пепел е обогатила почвата и по-голямата част от тамошната суша е гъсто покрита с местна растителност. По-късно дошли марсианците и добавили свои колониални растения. Още по-късно дошли хората и сторили същото.

В центъра на архипелага се издига самият Милспорт с цялото си вечбетонно и стъклено великолепие. Градът представлява същинско буйство на архитектурата, всеки достъпен зъбер и склон е осеян с кули, настъпващи над водата върху платформи и мостове с километрична дължина. През различни епохи от последните четиристотин години градовете на Кошут и Ню Хокайдо са придобивали значителни размери и великолепие, но нищо на планетата не може да се сравни с тази бляскава столица. Дом на над двайсет милиона души, врата към единствените зони за космически стартове, които допуска орбиталната мрежа, център на държавното управление, корпоративната мощ и културата — просто усещаш как Милспорт те засмуква като водовъртеж, където и на планетата да си застанал.

— Мразя това скапано място — сподели Мери Адо, докато вървяхме по заможните улици на Тадаймако и търсехме кафене, наречено „При Макита“. Тя и Бразил се бяха отказали от гръбначната треска до края на нападението и промяната я правеше раздразнителна. — Шибана столична тирания, поробила цяла планета. Никой град не бива да има подобно влияние.

Дрънкаше стандартни глупости, излезли право от наръчника на квелисткия агитатор. От векове за Милспорт се говореше едно и също. Всичко бе вярно, не ще и дума, но направо е поразително как честите повторения правят дори най-очевидната истина тъй досадна, че човек неволно почва да я оспорва.

— Ти си израснала тук, нали?

— И какво? — Тя завъртя глава и ме изгледа свирепо. — Значи ли, че трябва да ми харесва?

— Не, предполагам.

Продължихме напред мълчаливо. Тадаймако сдържано шумеше около нас, по-оживен и по-изискан, отколкото в спомените ми отпреди трийсетина години. Старият пристанищен квартал, някога западнало и донякъде опасно място за забавления на аристократичната и корпоративна младеж, беше се сдобил с нови, лъскави магазинчета и кафенета. Много от баровете и пушалните, които помнех, бяха намерили сравнително тиха смърт — други бяха превърнати в отчайващо претенциозни подражания на самите себе си. Всяка фасада на улицата сияеше под слънцето с нова боя и антибактериален лак, а паважът под краката ни беше безупречно чист. Дори мирисът на море, долитащ от няколко пресечки пред нас, изглеждаше пречистен — нямаше мирис на гниещ белотрев или разсипани химикали, а пристанището гъмжеше от яхти.

В тон с преобладаващата естетика, „При Макита“ се оказа педантично чисто заведение, полагащо отчаяни усилия да изглежда като вертеп. Нарочно зацапаните прозорци поглъщаха слънчевата светлина, а по стените висяха фотографии от Разселването и квелистки епиграми в изкусно изработени рамки. В единия ъгъл се виждаше неизбежната холограма на самата Квел — онази с белега от шрапнел на брадичката. От музикалната система долиташе гласът на Дизи Чанго. Милспортският концерт, „Сънища за белотрев“.

В едно от крайните сепарета Иса усърдно допиваше коктейл във висока чаша. Днес косата й беше убийствено пурпурна и малко по-дълга отпреди. Две срещуположни четвъртинки от лицето й бяха напръскани в сиво, от което бе заприличала на Арлекин, а някакъв хемоглобино-луминесцентен препарат в очите придаваше на капилярите по роговицата такъв блясък, сякаш бяха готови да експлодират. Куплунгите по шията й си оставаха все тъй предизвикателно открити и от единия се спускаше кабел към дека, който беше донесла. Холографският дисплей във въздуха над устройството създаваше впечатлението, че е студентка, бързаща да навакса с материала за изпит. И освен това, както помнех от последната ни среща, разпръскваше наоколо защитно поле, тъй че разговорът в сепарето да е недостъпен за подслушвачи.

— Защо се забави толкова? — попита тя.

Усмихнах се и седнах.

— Сега закъсненията са на мода, Иса. Това е Мери. Мери, запознай се с Иса. Е, как върви?

Иса нахално огледа Мери, после завъртя глава и измъкна куплунга с елегантен, добре трениран жест.

— Добре върви. И безшумно. Нищо ново в мрежата на милспортската полиция, нищо откъм частните охранителни фирми, които обикновено обслужват Първите фамилии. Не знаят, че сте тук.

Кимнах. Новината бе колкото приятна, толкова и логична. Бяхме пристигнали в началото на седмицата, разделени на шест отделни групи. Използвахме фалшиви лични документи, изработени по най-високите стандарти на Сините бръмбарчета, и всевъзможни транспортни варианти — от евтини билети за скоростни товарни кораби до луксозни лайнери на Шафрановата линия. Да засекат някого от нас сред гъмжилото, прииждащо от цял свят за тържествата по случай Харлановия ден, би било или невероятно лош късмет, или проява на изумителна некадърност.

И все пак се радвах да го чуя.

— А охраната горе на Зъберите?

Иса тръсна глава.

— Тихо е като оргазъм на проповедническа съпруга. Ако знаеха какво сте замислили, щеше да има цял нов протоколен слой, а такъв няма.

— Или ти не си го засякла — каза Мери.

Иса й хвърли хладен поглед.

— Драга моя, разбираш ли нещо от информационни потоци?

— Знам с какви нива на кодиране си имаме работа.

— Да, аз също. Кажи ми как според теб си плащам учението?

Мери Адо огледа ноктите си.

— С дребни престъпления, предполагам.

— Очарователно. — Иса стрелна поглед към мен. — Откъде я изнамери, Так? Да не е от бардаците на мадам Ми?

— Дръж се прилично, Иса.

Тя отрони многострадална тийнейджърска въздишка.

— Добре, Так. Заради теб. Само заради теб няма да оскубя тая устата кучка. И за твое сведение, Мери, нощем работя под псевдоним като автор на охранителен софтуер за цял куп големи фирми и сигурно изкарвам сто пъти по-добри пари, отколкото ти със свирки по задните улички.

Тя зачака настръхнала. За момент Адо впи в нея блеснал поглед, сетне с усмивка се приведе напред. Гласът й стихна до язвителен шепот.

— Слушай, тъпо девствено пубертетче, ако си мислиш да ме докараш до бой, дълбоко грешиш. И там ти е късметът. Едва ли си в състояние да ме ядосаш чак толкова, но ако изобщо се стигне дотам, няма и да усетиш откъде ти е дошло. Хайде сега да обсъдим текущата работа, а после върви да си играеш със съучениците си на информационна престъпност и да се преструваш, че знаеш нещо за реалния свят.

— Скапана курва…

— Иса! — рязко възкликнах аз и вдигнах ръка пред нея, когато понечи да се надигне. — Стига толкова. Тя е права. Може да те убие с голи ръце, без дори да се изпоти. А сега се дръж прилично, инак няма да ти платя.

Иса ми хвърли дълбоко обиден поглед и седна. Трудно бе да се различи под дебелия слой грим, но имах чувството, че се е изчервила. Може би намекът за девственост бе улучил болното й място. Мери Адо благоразумно се въздържа от прояви на самодоволство.

— Не съм длъжна да ви помагам — каза Иса с изтънял глас. — Можех да ви продам още преди седмица, Так. Сигурно щях да изкарам повече, отколкото ми плащаш. Не го забравяй.

— Няма да го забравим — уверих я аз и хвърлих предупредителен поглед към Адо. — А сега казвай с какво разполагаш освен факта, че никой не знае за нас.



Онова, с което разполагаше Иса, бе заредено върху невинни на вид матовочерни чипове и даваше основата на цялото нападение. Схема на охранителните системи по Рилските зъбери, включително и допълнителните процедури за празненствата по случай Харлановия ден. Актуализирани динамично-прогнозни карти на теченията в Пролива за идната седмица. Улична разстановка на милспортската полиция и правила за водния транспорт до края на празниците. И най-важното — предлагаше ни самата себе си и своята странна, сенчеста репутация в периферията на елитната милспортска информационна престъпност. Беше приела да ни помогне и сега нагазваше дълбоко в ролята на организатор, откъдето навярно идваше и необичайната й раздразнителност. Да участваш в атака срещу имение на Харлановия род определено си беше по-солидна причина за стрес от всекидневните й занимания с незаконна доставки и продажба на данни. Ако не я бях предизвикал със съмнения в смелостта й, едва ли би пожелала да има нещо общо с нас.

Но кое петнайсетгодишно хлапе може да устои на подобно предизвикателство?

Във всеки случай не и аз на нейната възраст.

Ако можех, навярно никога нямаше да попадна срещу пласьора с куката на онази уличка. Навярно…

Добре де. Кой може да промени стореното? Рано или късно всички затъваме до шия. После не ни остава друго, освен да държим глава над блатото и да опипваме пътя стъпка по стъпка.

Иса заслужаваше аплодисменти. Въпреки първоначалната й тревога, когато приключихме с данните, вече си беше възвърнала самочувствието и пак говореше лаконично, с провлачен милспортски акцент.

— Откри ли Нацуме? — попитах аз.

— Да, представи си, открих го. Но не съм убедена, че си струва да разговаряш с него.

— Защо не?

Тя се ухили.

— Защото е станал религиозен, Ковач. Сега живее в манастир, на кръстовището на Китогръб и Девета улица.

— Китогръб? Да не би да е при Отрицателите?

— Точно там. — Иса зае нелепо тържествена молитвена поза, която изобщо не се връзваше с грима и прическата й. — Братство на Разбудените и Осъзнатите. Откажете се занапред от плътта и света.

Усетих как устните ми се изкривяват. Мери Адо седеше до мен, настръхнала като крилодер.

— С тях нямам проблеми, Иса. Те са безобидни. Според мен, щом са толкова глупави да избягват женска компания, тяхна си работа. Но съм изненадан, че човек като Нацуме се е хванал на въдицата.

— А, отсъствал си много дълго. Сега вече приемат и жени.

— Сериозно?

— Да, започна се отдавна, почти преди десет години. Доколкото чух, открили сред себе си две преоблечени жени. Били там от години. Логично, нали? След презареждане всеки може да лъже за пола си. — Иса заговори по-бързо, беше стъпила на позната почва. — Никой освен правителството не разполага с излишни пари за подобни проверки. Ако поживееш по-дълго в мъжко тяло, дори опитен психохирург трудно ще установи разликата. Така или иначе, ония от Братството трябвало да избират: или да приемат идеята на новото откровение за един-единствен носител, или да се модернизират и да сложат край на разделението. И гледай ти, изведнъж гласът свише им заговорил за промени.

— Но сигурно не са променили името, нали?

— Не са. Още им викат Братството. Може би вече и сестрите се считат за братя. — Тя вдигна рамене с хлапашка насмешка. — Не знам как го приемат сестрите, но иначе просто няма да влязат.

— И като стана дума — намеси се Адо, — ще можем ли да влезем там?

— Да, приемат посетители. Може да се наложи да поизчакате Нацуме, но няма да е задълго. Това му е най-хубаво на Отказа от плътта, нали? — Иса пак се ухили. — Нямаш грижа за разни дреболии като пространство и време.

— Отлична работа, Иси.

Тя ми прати въздушна целувка.

Но докато ставахме да си вървим, тя се навъси и явно взе някакво решение. Вдигна ръка и ни повика с пръст.

— Слушайте. Не знам какво сте замислили в Рила и, честно казано, не искам да знам. Но едно ще ви кажа безплатно. Този път старият Харлан няма да излезе от пашкула.

— Тъй ли?

Беше необичайно да не го стори за рождения си ден.

— Точно тъй. Придворна клюка, на която се натъкнах вчера. Загубили са още един наследник на пясъците Амами. Накълцан с нож за балиране, доколкото разбрах. Не го разгласяват, но напоследък милспортската полиция е малко немарлива с кодирането. Ровех се за всякакви сведения около Харлановия род и измъкнах това от потока. Както и да е, след като миналата седмица някой опече Сеичи в катера му, не искат да рискуват. Отменили са половината публични появи на фамилията и май дори Мици Харлан е получила двойна охрана от тайните служби. А старият Харлан ще си остане на склад. Твърдо. Мисля, че смятат да му покажат празненствата по виртуална връзка.

Бавно кимнах.

— Благодаря. Полезно е да го знаем.

— Е, съжалявам, ако това ще издъни някой зрелищен опит за атентат. Ти не ме попита и щях да си премълча, но би било адски досадно да биете толкова път дотам и да излезе, че няма кого да утрепете.

Адо се усмихна хладно.

— Не затова сме тук — бързо казах аз. — Но все пак благодаря. Слушай, Иса, случайно да помниш, че преди две-три седмици в пристанищния квартал очистиха още някаква дребна риба от Харлановия род?

— Аха. Марек Харлан-Цучия. Надрусал се с тетрамет, паднал от Карловия кей, ударил си главата и се удавил. Направо да ти се скъса сърцето.

Адо нетърпеливо размърда рамене. Направих й знак да изчака.

— Как мислиш, дали пък случайно някой не му е помогнал да се катурне?

Иса направи гримаса.

— Може. По тъмно Карловият кей не е от най-безопасните места. Но вече трябва да са го презаредили, а не се чува нищо за убийство. От друга страна…

— Защо да го разгласяват? — Усетих как емисарската интуиция се раздвижва, но чувството бе твърде неясно, за да го проумея. — Добре, Иса. Благодаря ти за новината. Не ни засяга пряко, но все пак се ослушвай, бива ли?

— Винаги се ослушвам, мой човек.

Платихме и я оставихме да седи с фосфоресциращи очи, арлекинска маска и светещо кълбо, трепкащо до нея на масата като някакъв питомен демон. Когато се озърнах, тя ми махна с ръка и в сърцето ми трепна обич, която изтрая чак докато излязох на улицата.

— Тъпа малка кучка — каза Мери Адо, докато вървяхме към морето. — Мразя да ми се правят на дечурлига от бедни семейства.

Свих рамене.

— Е, бунтът има най-различни лица.

— Да, и там не видях нито едно от тях.

Хванахме ферибот през Пролива до едно предградие на платформа в морето, наречено Източен Акан, навярно с надеждата, че онези, които не могат да си позволят жилище по склоновете на истинския Акан, ще се втурнат натам. Адо отиде да търси чай, а аз останах до перилата да зяпам движението из Пролива и постепенната промяна на перспективата. В Милспорт има магия, която лесно се забравя, когато си другаде, но навлезеш ли в неговите води, сякаш целият град се разтваря пред теб. Вятърът в лицето ти и белотревният дъх откъм морето разчистват градската мръсотия. Изведнъж те обзема необятен мореплавателски оптимизъм, който понякога трае няколко часа след като си стъпил на сушата.

Опитвайки да прогоня опиянението, аз присвих очи и се загледах към южния хоризонт. Там, забулени в бледата мъгла от водни пръски над водовъртежа, се извисяваха в гордо усамотение Рилските зъбери. Не се намираха чак в най-южния край на архипелага, но бяха доста близо до него. Двайсетина километра открито море на север ги деляха от най-близката суша — края на Ню Канагава, — а поне на десет километра наоколо нямаше дори и скала, върху която да стъпиш. Първите семейства открай време се бореха за високите терени в Милспорт, но Харлан направо ги бе ударил в земята. Прекрасните Рилски възвишения от блестящ черен вулканичен камък представляваха истинска крепост. Елегантно и властно напомняне за целия град кой командва тук. Орлово гнездо, изместило селищата на нашите марсиански предшественици.

Когато пристанахме до кея в Източен Акан, тихият удар сякаш ме събуди от сън. Открих Мери Адо до стълбичката за слизане и двамата бързо закрачихме по правите улици, проверявайки от време на време дали не ни следят. Десет минути по-късно Вирджиния Видаура ни посрещна във все още празния тавански склад, който Бразил бе избрал за щаб на операцията. Погледът й мина по нас като дезинфекциращ тампон.

— Добре ли мина?

— Да. Нашата Мери не си намери нова приятелка, но какво да се прави.

Адо изсумтя, промъкна се покрай мен и изчезна към вътрешността на склада. Докато Видаура заключваше вратата, аз й разказах за Нацуме.

— Джак ще е разочарован — каза тя.

— Да, и аз не очаквах такова нещо. Дотук с легендите, а? Ще дойдеш ли с мен до Китогръб? — Аз шеговито вдигнах вежди. — Виртуална среда.

— Мисля, че едва ли е добра идея.

Въздъхнах.

— Да, сигурно си права.

Глава 29

Манастирът на Китогръб и Девета улица беше мрачно здание с безлична фасада. Островчето Китогръб заедно с още дузина подобни късчета суша и рифове служеше като жилищна зона за работници от пристанището и морските индустрии на Ню Канагава. Магистрали и висящи мостове осигуряваха лесен достъп през водата до Канагава, но ограничената площ на тия сателитни островчета принуждаваше работниците да живеят в претъпкани сгради от казармен тип. Отрицателите просто бяха закупили стотина метра и бяха заковали прозорците.

— За безопасност — обясни монахът, който ни прие. — Разполагаме с ограничен персонал, а тук има много ценно оборудване. Преди да продължите, ще трябва да предадете оръжията си.

Под простия сив гащеризон имаше евтин и елементарен синтетичен носител тип „Фабрикон“, вероятно с вградена сканираща апаратура. Гласът звучеше като от развален телефон, а лицето от силиконова плът бе застинало в безметежно изражение, което може би отразяваше отношението му към нас, а може би не — малките мускулни групи на евтините модели никога не са свестни. От друга страна, дори и евтините синтетични тела често притежават машинни рефлекси и сила, а освен това този тук вероятно би издържал да го надупчат с бластер без друг резултат, освен да се ядоса.

— Разумно — казах аз.

Измъкнах рапсодията и му я подадох с дръжката напред. До мен Сиера Трес извади къс бластер. Бразил добродушно разпери ръце и синтът кимна.

— Добре. Ще ви ги върна на излизане.

Той ни поведе през сумрачен вестибюл с вечбетонни стени, където задължителната статуя на Конрад Харлан беше безцеремонно опакована с найлон, после влязохме в широко помещение, навярно бивш партерен апартамент. Два реда неудобни столове, евтини и примитивни като носителя на монаха, бяха подредени срещу старо бюро и масивна стоманена врата зад него. Зад бюрото седеше монахиня. Също като своя колега тя носеше синтетично тяло и сив гащеризон, но лицето й изглеждаше малко по-изразително. Може би полагаше повече усилия, опитвайки да се покаже достойна за новите правила.

— Колко от вас желаят аудиенция? — попита тя доста любезно, като се имат предвид ограниченията на синтетичния глас.

Ние с Бразил вдигнахме ръце. Сиера Трес подчертано се отдръпна настрани. Монахинята ни кимна да я последваме и набра кодова комбинация върху таблото на вратата. Металната плоча се измести с тежко чегъртане и ние прекрачихме в стая със сиви стени, обзаведена с пет-шест продънени дивана и система за виртуален трансфер, която изглеждаше не по-добре от монасите.

— Моля, настанете се удобно и нагласете електродите и хипнофоните както на холограмата, която ще видите от дясната си страна.

Настанете се удобно звучеше доста пресилено — диваните не бяха автоматични и не личеше да са създадени за нечие удобство. Все още се мъчех да намеря поносима поза, когато монахинята пристъпи към контролното табло и включи апаратурата. От хипнофоните зашепна звуков код.

— Моля, обърнете глави надясно и гледайте холоформата, докато загубите съзнание.

Колкото и да е странно, преходът се оказа по-плавен, отколкото бях очаквал от обстановката. В центъра на холосферата се появи трептяща осмица и по нея заиграха всички цветове на дъгата. Звуковият код забръмча в същия ритъм. След няколко секунди цветовете изпълниха зрителното ми поле, а звукът в ушите ми се превърна в шум на течаща вода. Усетих как политам към осмицата и пропадам през нея. По лицето ми пробягаха светли ивици, после се сляха в цялостна белота, сред която продължи да отеква ревът на течението. Всичко в мен сякаш се прекатури, обзе ме чувството, че светът се преобръща на сто и осемдесет градуса и внезапно се озовах на протрита каменна платформа зад буен водопад. Остатъците от трептящата пъстра светлина примигаха още веднъж като неясна дъга сред водните пръски, след това избледняха и изчезнаха. Около краката ми изведнъж изникнаха локвички, лъхна ме студен, влажен въздух.

Докато се обръщах да потърся изхода, въздухът до мен затрептя, сгъсти се и очерта безформена кукла от светлина, която се превърна в Джак Бразил. Ревът на водопада изтъня за момент, после пак се стабилизира. Трептящите цветове отново изникнаха във въздуха и отново изчезнаха. Локвите пресъхнаха за миг, сетне пак се появиха. Бразил примига и се огледа.

— Насам, струва ми се — казах аз и посочих плитките каменни стъпала, издълбани в скалата от едната страна на водопада.

Изкачихме се покрай скалата и излязохме под ярките слънчеви лъчи над водопада. Стъпалата се превърнаха в камениста пътека през обрасъл с мъх склон и в същия момент видях манастира.

Той се издигаше сред полегати хълмове на фона на назъбени планини, които смътно напомняха части от Шафрановия архипелаг. Представляваше класическа пагода на седем етажа с пет кули от изящно обработено дърво и гранит. Пътеката от водопада прекосяваше склона и свършваше пред огромна порта от огледално дърво, която блестеше под слънцето. Други подобни пътеки се отдалечаваха от манастира през хълмовете. Видях една-две далечни фигури да крачат по тях.

— Е, ясно защо са предпочели виртуалната среда — казах аз по-скоро на себе си. — Не може да се сравнява с Китогръб и Девета.

Бразил изсумтя. По целия път от Акан дотук не бе обелил и дума. Май все още не можеше да се примири с мисълта, че Николай Нацуме е обърнал гръб на плътта и света.

Поехме нагоре по склона и заварихме вратата открехната, колкото да мине човек. Зад нея широк коридор с греди по тавана и излъскан под от земно дърво водеше към централна градина с разцъфтели дървета, може би вишни. По стените от двете страни висяха пъстри гоблени. Когато достигнахме средата на коридора, една от изтъканите фигури се разтегли в плетеница от нишки, която увисна във въздуха, слезе надолу и се превърна в човек. Носеше същия сив гащеризон като Отрицателите от реалния свят, но тялото под дрехата не беше синтетично.

— Мога ли да ви помогна? — кротко попита монахът.

Бразил кимна.

— Търсим Ник Нацуме. Аз съм негов стар приятел.

— Нацуме. — Монахът сведе глава за малко, после пак ни погледна. — В момента работи в градината. Уведомих го за вашето идване. Предполагам, че след малко ще дойде.

Още преди да довърши, откъм края на коридора се зададе слаб мъж на средна възраст с дълга прошарена коса, вързана на опашка. Доколкото можех да преценя, влезе съвсем нормално, но ако градината не се криеше зад ъгъла, бързината на идването му сочеше недвусмислено, че всичко наоколо е само изтънчена магия на програмните системи. Освен това по гащеризона му нямаше и следа от вода или пръст.

— Ник? — Бразил пристъпи насреща му. — Ти ли си?

— Определено няма да споря. — Нацуме се приближи по излъскания дървен под. Отблизо нещо в него болезнено ми напомни за Ласло. Опашката, жилавата фигура и уверената стойка, същото малко налудничаво очарование. Две паралелни вериги и седем метра катерене по тръба от полирана стомана. Но докато очите на Ласло издаваха, че нито за миг не смее да се изпусне от контрол, Нацуме сякаш бе превъзмогнал вътрешното напрежение, за да постигне мир и покой. Погледът му беше съсредоточен и сериозен, но не искаше нищо от света, който виждаше. — Макар че напоследък предпочитам да се наричам Норикей.

Той размени кратка поредица почтителни жестове с другия монах, който бързо се вдигна над пода, разпадна се на валмо пъстри конци и пак се втъка в гоблена. Нацуме се обърна и ни огледа изпитателно.

— Боя се, че не познавам и двама ви в тия тела.

— Изобщо не ме познаваш — уверих го аз.

— Ник, аз съм Джак. От Вчира.

Нацуме сведе очи към ръцете си, после пак погледна Бразил.

— Джак Бразил Душата?

— Същият. Какво правиш тук, мой човек?

Кратка усмивка.

— Уча се.

— Какво, океан ли имате тук? Сърф като на рифа Четирите пръста? Канари като онези в Паскани? Не се занасяй, човече.

— Всъщност в момента се уча да отглеждам дантелени макове. Удивително трудна работа. Може би ще поискаш да видиш докъде съм стигнал?

Бразил смутено пристъпи от крак на крак.

— Виж какво, Ник, не съм сигурен, че имаме време за…

— О, време има. — Пак същата усмивка. — То е гъвкаво. Ще ти създам време. Насам, моля.

Напуснахме коридора и завихме наляво през двора с цъфнали вишни, после минахме под арка и прекосихме нов калдъръмен двор. В единия ъгъл двама монаси бяха коленичили за медитация и не ни погледнаха. Невъзможно бе да се каже дали са живи обитатели на манастира или програмни образи като портиера. Във всеки случай Нацуме не им обърна внимание. Ние с Бразил се спогледахме и видях по лицето му тревога. Разчетох мислите му, сякаш ги виждах напечатани. Това не бе човекът, когото познаваше, и той не знаеше дали може да му се довери.

Най-сетне минахме през сводест тунел до още един двор и по няколко стъпала от земно дърво слязохме в плитка яма с блатни треви и плевели, заобиколена от кръгла каменна пътека. Там, издигнати върху сивата мрежеста опора на кореновата си система, десетина дантелени мака протягаха към виртуалното небе раздърпаните си пурпурни и зелени листенца. Най-високият едва достигаше петдесет сантиметра. Знам ли, може пък и да беше впечатляващо от градинарска гледна точка. Но определено не изглеждаше кой знае какво постижение за човек, който някога се е борил срещу възрастен гърбун само с голи ръце и обикновена сигнална ракета. За човек, който някога е изкачил Рилските зъбери без антиграв или въжета.

— Много приятно — каза Бразил.

Аз кимнах.

— Да. Сигурно си много доволен.

— Само донякъде. — Нацуме критично огледа своите питомци. — В крайна сметка допуснах типичната грешка на повечето начинаещи градинари.

Той ни погледна с очакване.

Озърнах се към Бразил, но не получих помощ от него.

— Да не би да са малко нисички? — попитах накрая аз.

Нацуме поклати глава и тихо се разсмя.

— Не, всъщност дори са доста високи за толкова влажна почва. И моля за прошка — току-що допуснах още един градинарски грях. Сметнах, че целият свят се интересува от моите дребни проблеми.

Той сви рамене, върна се при нас и седна на едно от стъпалата. Посочи растенията.

— Прекалено са ярки. Идеалният дантелен мак трябва да бъде матов. Не бива да лъщят така, вулгарно е. Поне така ми казва игуменът.

— Ник…

Той се обърна към Бразил.

— Да?

— Ник, трябва… Трябва да поговорим за… За нещо.

Чаках. Сега решаваше Бразил. Ако сметнеше, че теренът не е сигурен, нямаше да го изпреварвам.

— Нещо ли? — Нацуме кимна. — И какво точно?

— Ние… — Никога не бях виждал Бразил толкова вързан в устата. — Трябва ми помощта ти, Ник.

— Да, очевидно. Но за какво?

— Ами…

Изведнъж Нацуме се разсмя — тихо и добродушно, с едва доловима насмешка.

— Джак — каза той. — Аз съм си аз. Да не си мислиш, че щом отглеждам цветя, не можеш да ми се довериш? Нима смяташ, че Отрицанието означава да се откажем и от човешкото?

Бразил се загледа към ъгъла на плитката градина.

— Променил си се, Ник.

— Много ясно, че съм се променил. Мина повече от век, какво очакваш? — За пръв път през монашеската безметежност на Нацуме се прокрадна леко раздразнение. Той се изправи, за да погледне Бразил в очите. — Цял живот да яздя вълните на един и същ плаж? Да се катеря като самоубиец по стометрови канари само заради едната тръпка? Да прониквам в бази данни на биотехнологични компании, да продавам плячката на черния пазар и да наричам това неоквелизъм? Да вярвам като наивник в скапаната пълзяща революция?

— Това не е…

— Много ясно, че съм се променил, Джак. Що за емоционален инвалид щях да бъда, ако не се променях?

Бразил рязко слезе на неговото стъпало.

— О, значи си мислиш, че това е по-добро?

Той размаха ръка към дантелените макове. Преплетените им корени сякаш трепнаха от свирепия жест.

— Спотайваш се в тоя шибан въображаем свят, отглеждаш цветя, вместо да живееш, а обвиняваш мен, че съм бил емоционален инвалид. Майната ти, Ник. Ти си инвалидът, не аз.

— Какво постигаш там, Джак? Какво правиш, та да е по-достойно от това тук?

— Преди четири дни стоях върху десетметрова вълна. — Бразил направи усилие да се успокои. Викът му спадна до тихо мърморене. — Това струва сто пъти повече от всичките ти виртуални боклуци.

— Тъй ли? — Нацуме сви рамене. — Случайно да си записал някъде, че не искаш да се завръщаш, ако умреш под някоя от онези вълни на Вчира?

— Не е там въпросът, Ник. Ще се завърна, но все пак ще съм умрял. Ще ми струва цената на нов носител и ще съм минал през портата. Там, в реалния свят, който толкова мразиш…

— Не мразя…

— Там всяко действие има последствия. Ако си счупя нещо, ще знам, защото ще ме боли, по дяволите.

— Да, докато се задейства вградената система за ендорфини или докато глътнеш нещо против болката. Не виждам какво доказваш.

— Какво доказвам ли? — Бразил безпомощно посочи маковете. — Дявол да го вземе, Ник, нищо тук не е реално.

С крайчеца на окото си зърнах движение. Двама монаси, привлечени от повишените гласове, бяха застанали до сводестия вход на тунела. Единият всъщност висеше във въздуха. Краката му бяха на цяла педя над неравния плочник.

— Норикей-сан? — обади се другият.

Лекичко измених позата и разсеяно се зачудих дали са истински обитатели на манастира или не, и ако не са, с какви параметри на действие разполагат за подобни случаи. Ако Отрицателите бяха разположили системи за вътрешна охрана, нямахме никакви шансове в една евентуална битка. Влезеш ли в чужда виртуалност, всеки опит за бой е обречен, освен ако програмистите са решили другояче.

— Няма нищо, Катана-сан. — Нацуме бързо направи сложно движение с двете ръце. — Разминаване на гледните точки между приятели.

— В такъв случай моля за извинение, че се натрапих.

Катана скръсти ръце пред гърдите си, поклони се и двамата монаси отстъпиха по тунела. Не успях да забележа дали го сториха в реално време или не.

— Може би… — тихо започна Нацуме, но не довърши.

— Извинявай, Ник.

— Не, прав си, разбира се. Нищо тук не е реално според някогашните ни представи. Но аз съм по-реален, отколкото когато и да било. Аз определям как да съществувам, а от това няма по-трудно предизвикателство, повярвай ми.

Бразил промърмори нещо неясно. Нацуме пак седна на стъпалата. Вдигна глава към Бразил и след малко сърфистът седна две стъпала по-нагоре. Нацуме кимна и се загледа в градината.

— На изток има плаж — каза разсеяно той. — На юг планини. Ако пожелая, ще се съединят. Мога да се катеря когато си искам, да плувам когато си искам. Мога дори да сърфирам, макар досега да не съм го правил. И във всички тия неща трябва да взимам решения. Важни решения. Гърбуни в океана — да или не? Корал, на който да се разраня до кръв — да или не? И дали изобщо да имам кръв — да или не? Все неща, изискващи предварителна медитация. Да има ли пълноценна гравитация в планините? Ако падна, трябва ли да загина? И ако загина, какво да означава това? — Той погледна ръцете си, сякаш те също изискваха някакъв избор. — Ако си счупя нещо, трябва ли да ме боли? И ако да, за колко време? Колко да чакам, за да оздравея? Да си позволя ли пълноценен спомен за болката след това? А сетне от тези въпроси надигат глави цял куп вторични — някои биха казали първични — дилеми. Защо всъщност правя това? Искам ли болката. Защо? Искам ли да падна? Защо? Важно ли е да стигна до върха, или просто да изстрадам пътя догоре? Заради кого върша тези неща? Заради кого съм ги вършил? Заради мен самия? Заради баща си? Може би заради Лара? — Той се усмихна на дантелените макове. — Ти как мислиш, Джак? Дали е заради Лара?

— Вината не беше твоя, Ник.

Усмивката изчезна.

— Тук, вътре, изучавам единственото, което все още ме плаши. Самия себе си. И при това не вредя на никого.

— Но и не помагаш на никого — изтъкнах аз.

— Да. Елементарно правило. — Той се озърна към мен. — И ти ли си революционер? Някой от правоверните неоквелисти?

— Не съвсем.

— Но не изпитваш топли чувства към Отрицанието.

Свих рамене.

— Безобидно е. Както сам казваш. Никой не е длъжен да играе, щом не му се иска. Но ти приемаш за даденост, че всички ние ще осигуряваме необходимата инфраструктура за твоя начин на живот. Според мен това е основната грешка на Отрицанието.

За тия думи бях възнаграден с нова усмивка.

— Да, това е един вид изпитание на вярата за мнозина от нас. Естествено, в крайна сметка вярваме, че рано или късно човечеството ще ни последва във виртуалната среда. Ние просто подготвяме пътя. Проучваме пътеката, би могло да се каже.

— Да — отсече Бразил. — А междувременно външният свят се разпада около нас.

— Той се разпада открай време, Джак. Наистина ли си мислиш, че онова, което вършех навън, дребните кражби и предизвикателства… наистина ли си мислиш, че е променило нещо?

Бразил изведнъж взе решение.

— Тръгваме срещу Рила. Ето, така ще променим нещо. Още сега.

Аз се изкашлях.

— С твоя помощ.

— А.

— Да, трябва ни маршрутът, Ник. — Бразил стана, отдалечи се в единия ъгъл на дворчето и повиши глас, сякаш сега, след като тайната бе разкрита, искаше дори тонът на разговора да отразява неговата решителност. — Склонен ли си да ни го дадеш? Заради старата дружба.

Нацуме стана и ме огледа изпитателно.

— Изкачвал ли си се някога по морски скали?

— Не съвсем. Но сегашният ми носител може да го направи.

За момент той се вгледа в очите ми, сякаш някакъв процесор вътре в него беше зациклил над отговора ми. После внезапно избухна в див смях, който нямаше нищо общо с човека пред нас.

— Значи сегашният ти носител може? — Смехът постепенно стихна и очите му станаха убийствено сериозни. — Ще ти трябва нещо повече. Знаеш ли, че върху третия зъбер на Рила гнездят колонии крилодери? Днес сигурно са повече, отколкото по мое време. Знаеш ли, че долу в основата на стените има надвиснал корниз от всички страни и само Буда знае колко модернизирана охранителна техника са вградили, откакто се изкачих там. Знаеш ли, че теченията в подножието на Рила ще отмъкнат размазаното ти тяло поне до средата на Пролива, преди да те изхвърлят някъде?

Свих рамене.

— Е, ако падна, поне няма да ме приберат за разпит.

Нацуме се озърна към Бразил.

— На колко години е тоя?

— Остави го, Ник. Той носи модел на „Ейшундо“ и казва, че го намерил, докато бродел из Ню Хокайдо и си изкарвал хляба с избиване на миминти. Знаеш какво е миминт, нали?

— Да. — Нацуме продължаваше да ме гледа. — И тук чухме новината за Мечек.

— Отдавна не е новина, Ник — злорадо подхвърли Бразил.

— Наистина ли носиш „Ейшундо“?

Кимнах.

— Знаеш ли колко струва?

— Да, споменаха ми на два-три пъти.

Бразил нетърпеливо пристъпи от крак на крак върху плочника.

— Слушай, Ник, ще ни дадеш ли маршрута или не? Или просто се боиш, че ще ти бием рекорда?

— Ще си докарате Истинска смърт и двамата. Защо да ви помагам в това?

— Хей, Ник, забрави ли, че си се отрекъл от плътта и света? Защо да те вълнува как ще свършим в реалния свят?

— Вълнува ме, мамка му, защото и двамата сте се побъркали, Джак.

Бразил се ухили, може би на ругатнята, която най-сетне бе успял да изтръгне от бившия си герой.

— Да, но поне все още сме в играта. И знаеш, че така или иначе ще го сторим. С твоя помощ или без нея. Затова…

— Добре. — Нацуме вдигна ръце. — Да, ще го имате. Веднага. Дори ще ви опиша подробно всяка крачка. Не че ще ви помогне. Добре, вървете. Вървете и умрете на Рилските зъбери. Може би това ще е достатъчно реално за теб.

Бразил сви рамене и пак се ухили.

— Какво има, Ник? Да не би да завиждаш?



Ник ни поведе през манастира към няколко оскъдно обзаведени стаички с дървен под на третия етаж, където започна да рисува с ръце във въздуха изкачването на Рила. Отчасти го правеше по памет, съхранена сега във виртуалния код, но информационните функции на манастира му позволяваха да сверява картата с обективен модел на Рила в реално време. Предсказанията му излязоха верни — колониите крилодери се бяха разраснали, а корнизът беше модифициран, макар че базата данни на манастира можеше да предложи само визуално потвърждение за последното. Нямаше начин да разберем какво още ни чака горе.

— Но лошите новини са нож с две остриета — каза той и в гласа му звучеше непознато досега вълнение. — Този корниз пречи и на тях. Не могат да гледат право надолу, а движенията на крилодерите объркват сензорите.

Озърнах се към Бразил. Нямаше смисъл да казваме на Нацуме, че сензорите на Зъберите са най-малката ни грижа. Вместо това казах:

— В Ню Канагава чух, че слагали на крилодерите микрокамери. И ги дресирали. Вярно ли е?

Нацуме изсумтя презрително.

— Да, преди сто и петдесет години пак го разправяха. Тогава беше чиста параноя, предполагам, че и сега е същото. Какъв смисъл има да слагаш микрокамера на крилодер? Те най-усърдно избягват човешките селища. А доколкото си спомням, според направените изследвания не се поддават лесно на дресировка или опитомяване. Плюс това орбиталните най-вероятно ще засекат апаратурата и ще ги изпепелят в полет. — Този път злобната му усмивка нямаше нищо общо с монашеското примирение. — Повярвай ми, ще си имате предостатъчно грижи докато се катерите през колония от диви крилодери, тъй че недей да мислиш за някаква опитомена и киборгизирана разновидност.

— Ясно. Благодаря. Някакви други полезни съвети?

Той сви рамене.

— Да. Гледай да не паднеш.

Но блясъкът в очите му опровергаваше безразличието на лаконичните думи и по-късно, докато зареждаше данните, за да си ги приберем отвън, напрегнатото му мълчание нямаше нищо общо с предишното монашеско спокойствие. Когато ни поведе обратно през манастира, той изобщо не проговори. Посещението на Бразил го бе развълнувало както пролетните ветрове, веещи над развъдниците за шарани в Данчи. Сега под развълнуваната повърхност неспокойно сновяха мощни силуети. Когато стигнахме до коридора към входа, той погледна Бразил и заговори смутено:

— Слушай, ако…

Нещо изпищя.

Виртуалното моделиране на Отрицателите беше добро — усетих лекия сърбеж по дланите си, когато рефлексите на модела „Ейшундо“ светкавично ме подготвиха да сграбча някоя скала и да се катеря. С внезапно подсиленото периферно зрение видях как Бразил се напрегна — а зад него стената се разтресе.

— Бягай! — извиках аз.

Отначало ми се стори, че отново виждам появата на портиера — от гоблена сякаш се надигаше същата плетеница от нишки. После разбрах, че самата стена под тъканта се издува напред, тласкана от сили, каквито не би могло да има в реалния свят. Писъкът може би отразяваше колосалното напрежение на зидарията, или пък просто го издаваше съществото, опитващо да проникне при нас. Нямах време да разбера. След част от секундата стената избухна навътре със звук, напомнящ разпукване на огромна диня, гобленът се разпра по средата и в коридора прекрачи невероятна десетметрова фигура.

Сякаш някой бе напомпал монах-Отрицател с такова количество превъзходна смазка, че тялото се бе пръснало по всяка става, за да освободи налягането. Сред тази каша смътно се различаваше човешка фигура със сив гащеризон, но около нея кипеше черна течност с пъстроцветни отблясъци, увиснала из въздуха като лепкави, разперени пипала. Лицето на съществото беше изчезнало, очите, носът и устата бяха изтръгнати от напора на извиращото масло. Лепкавата течност бликаше на тласъци от всеки отвор и всяка сгъвка, сякаш сърцето вътре все още биеше. Звуците излитаха от цялата фигура в такт с този пулс и всеки нов писък започваше, преди да е заглъхнал предишният.

Открих, че съм приклекнал в бойна стойка, макар да знаех, че е напълно безсмислено. Сега можехме само да бягаме.

— Норикей-сан, Норикей-сан. Моля, напуснете това място веднага.

Хорът от гласове прозвуча в съвършен синхрон, докато от гоблените по отсрещната стена се отделяше цял отряд пазачи, които грациозно полетяха над главите ни към нашественика, размахвайки копия и странни тояги с шипове. Около току-що оформените им тела също се размахваха кръстосани израстъци, излъчващи мека златиста светлина.

— Моля, незабавно отведете гостите си към изхода. Ние ще се справим с това.

Златните нишки докоснаха разкъсаната фигура и тя отстъпи. Писъкът стана нестроен, изтъня и се засили, пронизвайки болезнено тъпанчетата ми. Нацуме се завъртя към нас и изкрещя през шумотевицата:

— Чухте ги. Нищо не можете да сторите. Махайте се оттук.

— Да, и как да го направим? — отвърнах аз също с вик.

— Върнете се при…

Думите му заглъхнаха, сякаш някой бе завъртял копчето за звука. Над главата му нещо проби широка дупка в свода на коридора. Посипаха се каменни блокове, пазителите се стрелнаха из въздуха и размахаха златните светлини, които унищожаваха парчетата, преди да стигнат до нас. Двама платиха за това със съществуването си, защото черният нашественик използва невниманието им, изхвърли напред нови дебели пипала и ги разкъса. Видях как умират и от телата им изтича бледа златиста светлина. През дупката в свода…

— Ах, мамка му!

Нова човекоподобна фигура, двойно по-голяма от първата, протягаше ръце, по които от всяка става израстваха грамадни лепкави нокти. Чудовището провря надолу обезобразената си глава и ни се ухили зловещо. Грамадни черни капки се ронеха като лиги от разкъсаната уста, разливаха се по пода и го разяждаха като киселина, оставяйки кръгове от сребриста пяна. Една пръска улучи бузата ми и прогори кожата. Продраните писъци се засилиха.

— През водопада — изрева Нацуме в ухото ми. — Хвърлете се в него. Бягайте.

После вторият нашественик стовари крак върху свода и целият таван рухна навътре. Сграбчих Бразил, който гледаше нагоре с нямо страхопочитание, и го повлякох към открехнатата врата. Видях нова вълна пазители да излита от останалите гоблени, но половината бяха сграбчени и разкъсани от съществото на покрива още преди да се оформят докрай. Светещата им кръв се посипа като дъжд. Музикални ноти кънтяха из коридора и се разпадаха в дисхармония. Черните твари размахваха пипала наоколо.

С още няколко дребни изгаряния се добрахме до вратата и аз изтласках Бразил навън. Обърнах се за момент и веднага съжалих. Видях как едно възлесто черно пипало докосна Нацуме и някак дочух писъка му през всеобщата врява. За част от секундата гласът беше човешки, сетне изтъня, сякаш нетърпеливи пръсти врътнаха контрола на звука и Нацуме някак започна да се откъсва от собствената си плътност, да се топи, мятайки се като риба, сплескана между две стъкла, а писъците му кънтяха в зловещо съзвучие с бесния рев на двамата нападатели.

Изскочих навън.

Втурнахме се към водопада. Хвърлих още един поглед през рамо и зърнах цялата странична стена на манастира зад нас да се разпада, докато нашествениците продължаваха да растат, размахвайки пипала срещу струпаните наоколо бранители. Небето над нас притъмняваше като пред буря, а въздухът изведнъж стана мразовит. Из тревата от двете страни на пътеката се разнесе неописуемо съскане, напомнящо за пороен дъжд или изтичащ газ под налягане. Докато се спускахме тичешком по лъкатушната пътека край водопада, видях по водата бясно да пробягват преплетени концентрични кръгове, а когато достигнахме каменната платформа зад водните струи, те изведнъж секнаха, разкриха за момент голи скали и открито небе, после отново потекоха.

Срещнах погледа на Бразил. Не изглеждаше по-щастлив от мен.

— Скачай пръв — казах аз.

— Не, нищо ми няма. Ти…

Откъм пътеката долетя остър, пресеклив вой. Блъснах Бразил и докато той потъваше в тътнещата водна завеса, скочих след него. Усетих как водата облива ръцете и раменете ми, преметнах се и…

… подскочих върху протъркания диван.

Бяхме излезли по аварийната процедура. Една-две секунди все още се чувствах мокър от водопада, можех да се закълна, че дрехите ми са подгизнали, а косата ми лепне по челото. Вдъхнах влажния въздух, сетне си възвърнах усещането за реалния свят. Бях сух. Бях в безопасност. Смъквах хипнофоните и електродите, изправях се от дивана, оглеждах се наоколо, а сърцето ми със закъснение ускоряваше пулса, докато тялото реагираше на сигналите от съзнанието и чак сега вливаше адреналин в кръвта.

В другия край на залата Бразил вече стоеше прав и разговаряше с навъсената Сиера Трес, която някак бе успяла да си вземе бластера и моята рапсодия. Наоколо дрезгаво виеха аварийни сирени, неизползвани от десетилетия. Лампите примигваха колебливо. На половината път през залата едва не се сблъсках с дежурната монахиня, идваща откъм таблото, по което бясно мигаха пъстри лампички. Когато ме изгледа, дори и зле изработеното лице на синтетичния носител изрази съвсем недвусмислено целия й потрес и гняв.

— Вие ли го доведохте? — извика тя. — Вие ли ни заразихте?

— Не, разбира се. Провери си скапаните инструменти. Ония гадини още са вътре.

— Какво беше това, по дяволите? — попита Бразил.

— Спящ вирус, предполагам. — Небрежно взех рапсодията от Трес и проверих заряда. — Видя каква форма имаше. Части от ония твари са били монаси, дигитализирана човешка обвивка около дремещите системи за нападение. Само са чакали подходящия стимул. Живият параван може дори да не е подозирал за тях, преди да се пръсне.

— Да, но защо?

Аз свих рамене.

— Нацуме. Вероятно са го набелязали още откакто…

Монахинята ни зяпаше смаяно, сякаш бяхме почнали да си говорим с машинен код. Колегата й изникна на прага зад нея и тръгна към нас. В лявата му ръка имаше малък бежов инфочип. Стискаше го тъй силно, че евтината силикоплът се обтягаше върху пръстите. Той размаха чипа и изпъна шия, за да надвика воя на сирените.

— Трябва да си тръгнете незабавно — натърти монахът. — Норикей-сан ме помоли да ви предам това, но трябва да си вървите. По-нататъшното ви присъствие тук не е нито желано, нито безопасно.

— Да бе, няма майтап. — Поех чипа. — На твое място и аз бих си плюл на петите. Преди да излезеш, затвори плътно всички информационни връзки с манастира, а после викни добър екип вирусочистачи. Доколкото видях, пазителите ви не са на ниво.

Сирените наоколо виеха като купонджии, надрусани с тетрамет. Монахът тръсна глава, сякаш за да прогони шума.

— Не. Ако това е изпитание, ще го посрещнем достойно, като Отрицатели. Няма да изоставим своите братя.

— Или сестри. Е, както искаш, много е благородно. Но лично аз смятам, че когото и да пратите в манастира, ще излезе с остъргано до костите подсъзнание. Отчаяно ви трябва помощ от реалния свят.

Монахът се вторачи в мен.

— Не разбираш — изкрещя той. — Там е нашето царство, не в плътта. Там е съдбата на човешкия род, в Свръхзареждането. Там сме най-силни, ще победим.

Вдигнах ръце.

— Добре — викнах аз. — Чудесно. Обади ми се как е минало. Джак, Сиера, оставете тия идиоти да се самоубиват и дайте да бягаме час по-скоро.

Оставихме ги в залата за прехвърляне. За последно видях как монахът ляга на една от кушетките и гледа право нагоре, докато монахинята му слага електродите. Лицето му лъщеше от пот, но бе застинало в изражение на върховно блаженство и твърда решимост.



Навън, на Китогръб и Девета мекото следобедно слънце обливаше стените на манастира с топли оранжеви лъчи, а откъм Пролива долитаха шумовете на водния транспорт и соленият дъх на море. Лек западен вятър подмяташе из канавките прах и изсъхнали спори на дъждоврът. Пред нас две деца търчаха по улицата подир миниатюрна играчка-каракури, имитирайки звуците на стрелба. Овен тях наоколо нямаше жива душа и нищо не подсказваше каква битка се вихри в машинното сърце на Отрицателската виртуална среда. Спокойно можех да си представя, че съм сънувал всичко.

Но докато се отдалечавахме, напрегнатата ми докрай неврохимия все още долавяше далечния вой на стари сирени като глухо, немощно предупреждение какви сили се надигат и какъв хаос се готви.

Глава 30

Харлановден.

Или по-точно неговото навечерие — строго погледнато, празниците щяха да почнат едва след полунощ, а дотогава имаше още цели четири часа. Но дори и толкова рано, докато сетните лъчи на залеза още тлееха по западния небосклон, подготовката беше отдавна в разгара си. Из центровете на Ню Канагава и Данчи сигурно вече буйстваха холографски зрелища и маскаради, а баровете сервираха на специални празнични цени с държавни субсидии. Една от тайните на успешната тирания е да знаеш кога и как да отпуснеш каишката на поданиците, а в това отношение Първите фамилии бяха ненадминати майстори. Дори и тези, които ги ненавиждаха, трябваше да признаят, че стигне ли се до улични празненства, няма по-добри от Харлан и роднините му.

Долу в Тадаймако царуваше по-спокойно, но все пак празнично настроение. Работата в търговското пристанище бе спряла около пладне и сега групички пристанищни работници седяха по надстройките на товарните кораби, прехвърляха от ръка на ръка лули и бутилки и се озъртаха с очакване към небето. На повечето яхти в спортното пристанище също купонясваха, тук-там веселбата се прехвърляше и към кейовете. От всички страни гърмеше шарена музикална смес, а с напредването на вечерта заблестяха палубите и мачтите, напръскани с илуминиев прах в зелено и розово. Отнесен от вятъра прах мъждукаше по водата между корпусите.

На две яхти от тримарана, който се канехме да откраднем, някаква руса хубавица с оскъдни дрешки замаяно ми помаха с ръка. Предпазливо надигнах за поздрав пурата „Еркесеш“ (също крадена), като се надявах тя да не приеме това за покана на борда. Иса бе пуснала долу в салона музика, за която се кълнеше, че е последен писък на модата, но това бе само прикритие. Под звуците на мелодията не ставаше нищо друго освен проникване в бордовата охранителна система на тримарана „Островитянин“. Неканените гости, желаещи да се включат в купона, щяха да срещнат дулото на шрапнелен пистолет „Калашников“ в ръцете на Сиера Трес или Джак Бразил.

Тръснах пепелта от пурата и тръгнах към креслата на кърмата, опитвайки да изглеждам на мястото си. Из стомаха ми се процеждаше смътно напрежение, малко по-настоятелно, отколкото изпитвах обикновено пред акция. Не ми трябваше много фантазия, за да разбера защо. По лявата ми ръка пълзеше въображаема болка.

Адски не ми се щеше да изкачвам Рилските зъбери.

Вечно тоя скапан късмет. Целият град празнува, а аз цяла нощ ще се катеря по двеста метра отвесна скала.

— Здрасти.

Озърнах се и видях откъм кея да ми се усмихва лъчезарно блондинката с оскъдните дрешки. Леко залиташе върху прекалено високите си токчета.

— Привет — предпазливо отвърнах аз.

— Нещо не ми е познато лицето ви — заяви тя с пиянска прямота. — Ако бях виждала тоя разкошен корпус, щях да го запомня. Обикновено не хвърляте котва тук, нали?

— Да, права сте. — Потупах с длан перилата. — За пръв път сме в Милспорт. Пристигнахме едва преди два дни.

Казвах чистата истина, поне що се отнася до „Островитянин“ и истинските му собственици. Те бяха две заможни семейства от Охридските острови, забогатели от държавна разпродажба на местни навигационни системи, и идваха в Милспорт за пръв път от десетилетия. Идеален избор, който Иса измъкна от пристанищната база данни заедно с всичко друго, необходимо, за да проникнем на борда на трийсетметровия тримаран. В момента и двете семейства лежаха безчувствени в един хотел в Тадаймако, и двама ентусиазирани млади революционери от свитата на Бразил имаха грижата да си останат в същото състояние през близките два дни. Сред хаоса на празненствата едва ли някой щеше да се сети за тях.

— Имате ли нещо против да се кача да поразгледам?

— Ами… много добре, само че се каним да потеглим. След няколко минути ще излезем в Пролива да гледаме фойерверките.

— О, фантастично. Знаете ли, много ми се иска да дойда. — Тя предизвикателно изви бедро към мен. — Фойерверките направо ме подлудяват. Прихваща ме нещо такова, как да кажа…

— Хей, скъпи. — Нечия ръка се плъзна около кръста ми и буйна пурпурна коса ме погъделичка под брадичката. Иса се беше промъкнала до мен, облечена само с изрязан бански костюм и няколко потресаващи бижута по тялото. Тя изгледа стръвно блондинката. — Коя е новата ти приятелка?

— А, още не сме… — Аз въпросително насочих ръка към гостенката.

Русата жена стисна устни. Може би от вродено чувство за конкуренция или пък заради презрителния поглед във фосфоресциращите очи на Иса. А може би просто изпитваше праведно възмущение, виждайки петнайсетгодишно момиче да се върти около двойно по-стар мъж. Вярно, презареждането създава какви ли не щури комбинации, но когато човек има пари за яхта като „Островитянин“, не е принуден да ги преживява. Ако чуках момиче, което изглеждаше на петнайсет, значи или наистина беше на петнайсет, или исках да изглежда така, което в крайна сметка е горе-долу едно и също.

— Май ще е по-добре да се връщам — каза жената и се завъртя малко несигурно. Отдалечи се с достойнство, доколкото бе възможно на тия идиотски токчета.

— Да — подвикна след нея Иса. — Позабавлявай се. Може пак да се видим.

— Иса! — промърморих аз.

Тя се ухили отдолу нагоре.

— Да, какво?

— Пусни ме и бягай да облечеш нещо, по дяволите.



Двайсет минути по-късно потеглихме и напуснахме пристанището, водени от насочващия лъч. Гледането на фойерверки от Пролива не беше кой знае колко оригинална идея, тъй че далеч не бяхме единствената яхта, плаваща от пристанището на Тадаймако в тази посока. Засега Иса стоеше на вахта долу в навигаторската кабина и оставяше навигационните програми да ни водят. Щяхме да се измъкнем по-късно, когато започнеше зрелището.

В предния салон ние с Бразил разопаковахме оборудването. Маскировъчни леководолазни костюми, доставени от Сиера Трес и нейните познати хайдуци, оръжия от стотиците лични арсенали на Вчира Бийч. Специално разработеният от Иса за акцията софтуер беше вграден в общите процесори на костюмите заедно с най-модерна система за кодирана радиовръзка, която тя бе откраднала направо от фабриката днес следобед. Никой нямаше да я потърси в близките два дни, също като собствениците на „Островитянин“.

Стояхме и гледахме натрупаното оборудване, блестящата чернота на изключените костюми, нащърбените и изподраскани оръжия. На пода от огледално дърво едва имаше място за всичко.

— Също както в доброто старо време, а?

Бразил сви рамене.

— Няма стара вълна, Так. Всяка вълна е нова. Да гледаш назад е най-голямата грешка на тоя свят.

Сара.

— Спести ми шибаната си плажна философия, Джак.

Оставих го в салона и минах отзад да видя как се справят Иса и Сиера Трес. Усетих го как ме проследи с поглед, а бледата сянка на раздразнението ме съпроводи по коридора и нагоре по трите стъпала към закрития мостик.

— Здрасти, скъпи — подметна Иса, щом ме видя.

— Престани.

— Както речеш. — Тя се ухили нагло и хвърли поглед към Сиера Трес, която се облягаше на страничната стена. — Преди малко май не те дразнеше толкова.

— Преди малко беше… — Махнах с ръка и се отказах да споря. — Костюмите са готови. Някакви вести от другите?

— Всички са на линия, гледай. Зелени светлини по цялото табло. Засега друго не ни и трябва. Почнат ли да ни търсят, значи сме се издънили. Повярвай ми, засега липсата на новини е добра новина.

Завъртях се неловко в тясната кабина.

— Безопасно ли е да се кача на палубата?

— Да, разбира се. Корабът е чудесен, има генератори на защитни полета по перилата. Включила съм ги на частично замъгляване откъм външната страна. Ако наоколо има любопитковци като оная твоя приятелка, ще видят в обектива само неясно петно.

— Добре.

Излязох от мостика, отидох до кърмата и се качих на средната, после на горната палуба. Толкова далече на север вълнението в Пролива беше съвсем слабо и тримаранът почти не се люшкаше. Минах отпред до откритото кормило, седнах в едно от креслата и извадих нова пура „Еркесеш“. Долу имаше цяла кутия с овлажнител, тъй че собствениците сигурно можеха да се лишат от няколко бройки. Революционна политика — всички трябва да правим жертви. Около мен яхтата тихичко скърцаше. Небето бе притъмняло, но Дайкоку висеше ниско над Тадаймако и обливаше морето в синкаво сияние. Ходовите светлини на другите кораби стояха неподвижно, навигаторските програми грижливо ги бяха разделили на безопасни дистанции. Над водата глухо долитаха басови ноти откъм трептящите брегови светлини на Ню Канагава и Данчи. Празненството беше в разгара си.

На юг Рила се извисяваше над морето и от това разстояние изглеждаше стройна като хладно оръжие — мрачно, криво острие, обгърнато в мрак, нарушаван само от светлинките на цитаделата над върха.

Гледах и пушех мълчаливо.

Той е там горе.

Или някъде из града да те търси.

Не, там е. Поне в това бъди реалист.

Добре де, там е. Тя също. И Аюра е там, ако искаш да знаеш, и стотина-двеста от най-отбраните членове на Харлановия род. За тия неща ще мислиш, когато се добереш до върха.

Под лунната светлина покрай нас мина пиротехнически шлеп, бързащ да заеме позиция за изстрелване по-навътре в Пролива. Задната палуба беше отрупана с купища пакети, мрежи и бутилки хелий. По парапетите покрай предната настройка се бяха струпали силуети, които размахваха ръце и изстрелваха в нощта сигнални ракети. Докато се разминавахме, оттам долетя пресеклив вой на сирена, изпълняваща грубо подобие на Харлановия химн.

Честит рожден ден, мръснико.

— Ковач?

Беше Сиера Трес. Не бях усетил кога се е приближила, което говореше много или за нейните умения да се промъква, или за моята липса на съсредоточеност. Надявах се да е първото.

— Добре ли си?

Позамислих се.

— Не ти ли изглеждам добре?

Тя отвърна с лаконичен жест и седна на съседното кресло. Дълго време мълча и ме гледа.

— Е, какво става с хлапето? — попита накрая Сиера. — Копнеж по отдавна загубената младост, а?

— Не. — Врътнах палец на юг. — Скапаната ми, отдавна загубена младост е нейде там и се мъчи да ме убие. С Иса не става нищо. Не съм някакъв шибан педофил.

Ново дълго мълчание. Пиротехническият шлеп се отдалечи в сумрака. Разговорите с Трес винаги бяха толкова мудни. При други обстоятелства това би ме подразнило, но сега, в покоя преди полунощ, ми се стори удивително освежаващо.

— Според теб откога са пуснали онзи вирус подир Нацуме?

Свих рамене.

— Трудно е да се каже. Питаш дали е било дългосрочно следене, или капан, заложен специално за нас?

— Да, ако предпочиташ.

Тръснах пепелта и се загледах в огънчето на пурата.

— Нацуме е легенда. Вярно, полузабравена, но аз го помня. Значи го помни и моят двойник, нает от Харланитите. Той вероятно вече знае, че съм разпитвал из Текитомура и съм разбрал, че държат Силви в Рила. Знае и какво ще направя, щом имам тази информация. За другото трябва само мъничко емисарска интуиция. Ако е надушил — да, тогава може би е заръчал да пуснат вирусни псета подир Нацуме в очакване да се покажа. С възможностите, които има в момента, не би било трудно да се съставят две фиктивни личности с фалшиви препоръки от някой друг манастир на Отрицателите.

Смукнах пурата, вдъхнах дълбоко лютивия дим и пак го издишах.

— Но пък, от друга страна, може Харлановият род да следи Нацуме много отдавна. Те не си падат по прошката, а онова негово изкачване ги направи за смях, макар че си беше просто една квелскаутска лудория.

Сиера мълчеше и гледаше напред.

— В крайна сметка изводът е един и същ — каза тя.

— Да, така е. Знаят, че идваме. — Странно, като го казах на глас, неволно се усмихнах. — Не знаят точно къде и как, но ни очакват.

Загледахме се в корабите наоколо. Изпуших пурата докрай. Сиера Трес седеше мълчалива и неподвижна.

— Предполагам, че на Санкция IV е било трудно — каза по някое време тя.

— Правилно предполагаш.

Този път не й отстъпих в играта на мълчание. Метнах угарката зад борда и извадих от джоба си още две пури. Предложих й едната, но тя поклати глава.

— Адо те упреква — каза Сиера. — И някои други. Но не и Бразил, струва ми се. Той май те харесва. Винаги те е харесвал.

— Е, аз съм симпатяга.

По устните й трепна усмивка.

— Така изглежда.

— Това пък какво означава?

Тя се загледа над предната палуба на тримарана. Усмивката бе изчезнала, заменена от обичайното й котешко спокойствие.

— Видях те, Ковач.

— Къде си ме видяла?

— Видях те с Видаура.

Думите увиснаха между нас. Засмуках яростно пурата и се укрих зад димна завеса.

— И хареса ли ти видяното?

— Не бях в стаята. Но ви видях да влизате. Според мен не отивахте на работна закуска.

— Да. — Споменът за виртуалното тяло на Вирджиния, притиснато до моето, разбуди тръпка в долния край на корема ми. — Не беше работна закуска.

Ново мълчание. Приглушени басови ноти откъм светлинките в южния край на Канагава. Мариканон пълзеше нагоре да догони Дайкоку в североизточното небе. Докато плавахме бавно на юг, чувах тънкото, почти ултразвуково свистене на далечния водовъртеж.

— Бразил знае ли? — попитах аз.

Сега бе неин ред да вдигне рамене.

— Нямам представа. Ти каза ли му?

— Не.

— А тя?

И пак мълчание. Спомних си гърления смях на Вирджиния и острите шрапнели на трите изречения, с които тя прогони моите опасения и отвори шлюзовете.

Джак не се впечатлява от тия неща. Та това дори не е реално, Так. А той така или иначе няма да разбере.

Бях свикнал да й вярвам безпрекословно сред бомбени взривове и бластерен огън на седемнайсет различни свята, но тук нещо не ми звучеше логично. Също като всички нас, Вирджиния Видаура бе свикнала с виртуалната среда. Да твърди, че е нереална, приличаше на увъртане.

Мамка му, беше си много реално, докато го правехме.

Да, но когато свърши, ти беше все тъй набъбнал от хормони и сперма, както в началото. Не беше по-реално от ония неща, дето си ги фантазираше за нея като зелен новобранец.

Хей, и тя взе участие.

След малко Сиера стана и се протегна.

— Видаура е забележителна жена — подхвърли загадъчно тя и се отдалечи към кърмата.



Малко преди полунощ Иса прекъсна връзката с автоматичния контрол на транспорта из Пролива и Бразил пое кормилото на открития мостик. Обикновените фойерверки вече избухваха из целия небосвод над Милспорт като внезапно изникващи зелени, златисти и розови холограми. Почти всяко островче и всяка платформа разполагаше със свой арсенал, а на по-големите парчета суша като Канагава, Данчи и Тадаймако батареите бяха във всеки парк. Дори някои кораби в Пролива се бяха запасили — над няколко от най-близките яхти се издигаха на пиянски зигзаги пъстроцветни фойерверки, други използваха за целта сигнални ракети. По общия радиоканал сред музика и празнични шумове някакъв тъп репортер описваше всичко това.

„Островитянин“ леко се разлюля, когато Бразил увеличи скоростта и се насочихме през вълните на юг. Вече бяхме навътре в Пролива и по вятъра долиташе фината мъгла от водни капчици, вдигана от водовъртежа. Отначало ги усетих върху лицето си като паяжина, сетне станаха тежки и влажни и се посипаха като сълзи.

После започнаха истинските фойерверки.

— Гледай — възкликна Иса с грейнало лице и за момент през нейната маска на хлапашка самоувереност надникна искрено детско вълнение. Заедно с всички нас беше излязла на палубата, защото за нищо на света не би пропуснала началото на фойерверките. Тя кимна към радарното табло. — Първите тръгнаха. Излитане!

На дисплея видях множество точки северно от нашата позиция в Пролива. До всяка от тях тревожно мигаше изрисувана червена мълния, знак за въздушен обект. Като типична играчка на богаташ, „Островитянин“ разполагаше с изобилие от инструменти, които показваха дори височината на засечените обекти. Гледах как числата край всяка точка постепенно нарастват и в гърдите ми неволно заигра тръпка на страхопочитание. Наследство на Харлановия свят — не можеш да израснеш на тази планета, без да усетиш тръпката.

— Ето че отрязаха въжетата — весело ни уведоми коментаторът. — Балоните се издигат. Виждам…

— Трябва ли да го слушаме? — попитах аз.

Бразил сви рамене.

— Ако искаш, намери канал, по който да не предават същата глупост. Аз не можах.

В следващия миг небето се разцепи.

Грижливо натоварен с експлозивен баласт, първият грозд хелиеви балони бе достигнал четиристотинметровата граница. С нечовешка точност и бързина най-близката орбитална платформа го забеляза и посегна към него с дълъг пръст от ангелски огън. Той разкъса мрака, проряза купестите облаци в западното небе, озари с внезапен син блясък назъбените планински масиви около нас и за част от секундата докосна всеки отделен балон.

Баластът избухна. Над Милспорт се изсипа пъстроцветен дъжд.

Тътенът на раздрания въздух по пътя на огнения лъч се разнесе величествено над архипелага.

Дори коментаторът млъкна.

Някъде на юг втори грозд се издигна до границата. Орбиталната платформа стреля отново, нощта пак се превърна в синкав ден. От небето пак заваля пъстър дъжд. Прогореният въздух нададе рев.

Балоните вече излитаха от всички стратегически точки в Милспорт и от шлеповете в Пролива. Безброй примамки за погледите на странните, чужди машини в небето. Трепкащите лъчи от ангелски огън се сляха в една непрестанна, блуждаеща огнена показалка, която замахваше от небето под всевъзможни ъгли и леко близваше всеки нарушител, достигнал четиристотин метра височина. Гръмотевиците станаха оглушителни. Проливът и брегът край него се превърнаха в серия от ярки неподвижни картини. Радиопредаването заглъхна.

— Време е — каза Бразил.

Усмихваше се.

Осъзнах, че и аз се усмихвам.

Глава 31

Водата на пролива бе хладна, но не много. Спуснах се по страничната стълбичка, пуснах перилата и докато потъвах, усетих през костюма как лепкавата прохлада ме обгръща от всички страни. Отпуснах се в тази своеобразна прегръдка, оставяйки тежестта на оръжията и оборудването да ме тегли надолу. На два метра под повърхността включих маскировъчните и плавателни системи. Гравитационните прибори плавно ме издигнаха към повърхността. Подадох глава, свалих маската на шлема и издухах водата от нея.

Трес изплува на няколко метра от мен. Вдигна ръка в знак, че ме е забелязала. Огледах се за Бразил.

— Джак?

Леко треперещият му глас се раздаде в слушалките.

— Под теб съм. Студеничко, а?

— Казвах ти да зарежеш самоинфекцията. Иса, чуваш ли ни?

— А ти как мислиш?

— Добре тогава. Нали знаеш какво да правиш?

Чух как въздъхна.

— Да, татенце. Да поддържам позиция, да държа канала отворен. Да ви предавам всичко, което получа от другите. Да не разговарям с непознати мъже.

— Много си схватлива.

Предпазливо вдигнах ръка и видях, че маскировъчните системи са задействали рефракционния слой на костюма. По-близо до дъното стандартният хамелеохром щеше да се включи и да ме слее с тамошните цветове, но на повърхността рефракцията ме превръщаше в призрак, тръпка по сенчестите води, игра на светлината.

Това донякъде ме успокои.

— Добре. — Поех си дъх по-дълбоко, отколкото трябваше. — Да действаме.

Ориентирах се по светлините в южния край на Ню Канагава и двайсет километра по-нататък различих черните зъбери на Рила. После отново потънах в морето, лениво се преобърнах и заплувах.

Бразил бе отдалечил яхтата на юг от водните пътища, доколкото можеше, без да предизвикаме подозрение, но все пак се намирахме доста далече от Зъберите. При нормални обстоятелства плуването дотам би изисквало поне два часа тежък труд. Теченията, засмуквани от водовъртежа в южна посока през Пролива, помагаха донякъде, но само модифицираните плавателни системи правеха подводния вариант възможен. Охранителната електроника на целия архипелаг беше заслепена и оглушена от орбиталната буря, тъй че никой не би могъл да засече индивидуален антигравитационен двигател под водата. А чрез внимателна промяна на вектора същата енергия, която ни поддържаше под повърхността, щеше да ни тласне на юг с максимална скорост.

Като морски призраци от легендите за дъщерята на Ебису ние се плъзгахме през мрачната вода на една ръка разстояние един от друг, а по морската повърхност над нас неуморно танцуваха безмълвните отблясъци на ангелския огън. Край ухото ми тихичко щракаше и бълбукаше апаратурата, която извличаше чрез електролиза кислород направо от водата, смесваше го с хелий от бутилката под свръхналягане, сетне търпеливо поемаше издишания въздух и го разбиваше на мехурчета, не по-едри от зрънца хайвер. В далечината глухо ревеше водовъртежът.

Мир и покой.

Да, дотук беше лесното.

От проблясъците и мрака изплува спомен. Нощно гмуркане край рифа Хирата с момиче от заможните квартали на Нова Пеща. Една вечер тя нахълта в кръчмата на Ватанабе заедно със Сегешвар и още неколцина от Рифовите бойци. Не беше рядкост подобни лъскави момиченца да се мешат с хулигани от нашия ранг. Как се казваше? Ева? Ирена? Помня само навитата на тила плитка с цвят на тъмен мед, дългите, стройни ръце и крака, и блестящите зелени очи. Пушеше ръчно навита цигара от морски коноп, кашляше и се давеше от лютивия дим, а останалите се смееха гръмогласно. По-красиво създание не бях виждал в живота си.

С рядко за мен усърдие откъснах девойката от Сегешвар, който и без това май я смяташе за досадна, избрах едно тихо кътче близо до кухнята и си я присвоих за цялата вечер. Тя сякаш идваше от друга планета — баща, полагащ грижи за нея с тревога и внимание, на което при други обстоятелства бих се изсмял; майка, работеща на половин ден, просто за да не се чувства прикована към домакинството, собствен извънградски дом, гостуване в Милспорт и Еркесеш на всеки няколко месеца. Леля, която работела на друга планета и всички се гордеели с нея; брат, който се надявал да стори същото. Тя разказваше с увлечението на човек, който вярва, че всички тия неща са напълно нормални, кашляше от морския коноп и през цялото време ми се усмихваше лъчезарно.

Е — каза тя по някое време, — ами ти с какво се забавляваш?

Репликата би трябвало да е моя, всички я използвахме пред момичетата, а ето че тя ми я задигна. И дори не се ядосах.

Гмуркам се оттатък Хирата — изтърсих аз. — Искаш ли да опиташ някой път?

Естествено — отвърна тя без колебание. — Защо не сега?

В Кошут беше разгарът на лятото, влажността на въздуха от седмици не падаше под сто процента. Мисълта да се потопиш във водата бе като заразителен сърбеж. Измъкнахме се от кръчмата на Ватанабе и аз й показах как да проследи потока от автотаксита, да избере някое свободно и да скочи на покрива. Така прекосихме целия град и вятърът охлаждаше потта по кожата ни.

Дръж се здраво.

Да, никога нямаше да ми хрумне — извика в отговор тя и се разсмя пред лицето ми.

Таксито спря близо до пристанищната управа и ние се търкулнахме от покрива, с което здравата стреснахме кандидатите да се качат. След миг изненадата им отстъпи място на мърморене и неодобрителни погледи, а ние се запревивахме от смях. В охраната на пристанището имаше пробив откъм източния край на доковете за кораби на въздушна възглавница — сляпо петно, пробито предната година от някакъв невръстен хакер. Минахме оттам, прокраднахме се по една от рампите и задигнахме малка лодка. С помощта на греблата безшумно се измъкнахме от пристанището, после включихме двигателя и с възторжени викове се отправихме в широка дъга към рифа Хирата, оставяйки подир себе си дълга пенеста диря.

По-късно, потопен в морското безмълвие, аз погледнах към трептящата повърхност, озарена от лъчите на Хотей, и видях над себе си нейното тяло да се бледнее на фона на черните презрамки на спасителната жилетка и старомодния дихателен апарат със сгъстен въздух. Беше се унесла и бавно плуваше по течението, може би гледаше високата стена на рифа край нас, или просто се наслаждаваше на морската прохлада по кожата си. Около минута висях под нея, като се наслаждавах на гледката и усещах как се възбуждам във водата. Проследих с очи очертанията на бедрата, спрях поглед върху избръснатата чертичка от косъмчета в долния край на корема и нежните устни под нея, които се мярнаха, когато тя лениво разтвори крака, за да се оттласне напред. Взирах се в стегнатите мускули на корема под ръба на спасителната жилетка, в непокорно издутите гърди.

После нещо се случи. Може би бяхме прекалили с морския коноп, който не е за препоръчване преди гмуркането. Може би просто зловещ отзвук от собствения ми домашен живот. Рифът изникна отстрани в зрителното ми поле и за един ужасен миг имах чувството, че огромният му масив се накланя и рухва върху нас. Еротиката на ленивите й движения внезапно посърна, попарена от трескавия страх, че е мъртва или в безсъзнание. Обзет от паника, аз се стрелнах нагоре, сграбчих раменете й с две ръце и я завъртях във водата.

Нищо й нямаше.

Очите й изненадано се разшириха зад маската, ръцете й ме докоснаха на свой ред. Тя разтвори устни в усмивка и въздухът забълбука между зъбите й. Жестове, ласки. Краката й ме обгърнаха. Тя свали регулатора, направи ми знак да сторя същото и ме целуна.

— Так?

След това в надувната барака за оборудване, която Рифовите бойци бяха монтирали върху рифа, тя легна с мен върху импровизирана постеля от вехти неопренови костюми и сякаш малко се изненада колко нежно я докосвам.

Няма да ме строшиш, Так. Аз съм голямо момиче.

А по-късно пак ме обгръщаше с крака, триеше се в мен, смееше се с наслада.

Дръж се здраво!

Бях твърде увлечен, за да отвърна с нейната реплика от покрива на автотаксито.

— Так, чуваш ли ме?

Ева? Ариана?

Ковач!

Примигах. Беше гласът на Бразил.

— Да, извинявай. Какво има?

— Задава се кораб.

Сега и аз различих стържещия вой на малки винтове, който прорязваше далечния глух тътен на водовъртежа. Проверих системата за наблюдение, не открих нищо на гравитационна вълна. Превключих на сонар и го открих — беше на югозапад и бързо се приближаваше през Пролива.

— Не е на въздушна възглавница — промърмори Бразил. — Мислиш ли, че трябва да се тревожим?

Трудно бе да повярвам, че Харлановата фамилия ще пусне охраната си да обикаля с обикновени корабчета. И все пак…

— Изключете двигателите — реши вместо мен Сиера Трес. — Задръжте на това ниво. Не си струва риска.

— Да, права си.

Неохотно напипах контрола на системата за плаваемост и изключих гравитационното поле. Усетих как веднага започвам да потъвам под тежестта на оборудването. Завъртях ръчката за аварийна плаваемост и резервните камери в спасителната жилетка почнаха да се надуват. След малко спрях да потъвам и увиснах в прорязвания от мълнии полумрак, слушайки наближаващия вой на корабчето.

Дали пък не беше Елена?

Сияйни зелени очи.

Горе избухна нов лъч ангелски огън и аз различих кила на кораба над нас — изтеглен като акула и странно издут от едната страна. Присвих очи, напрегнах неврохимията и се взрях в тъмнината. Корабът сякаш влачеше нещо.

Напрежението тутакси ме напусна.

— Товарен кораб, момчета. Влачат мъртъв гърбун.

Корабът тежко отмина и продължи на север с монотонно бръмчене, килнат на една страна от тежестта на плячката. В крайна сметка не се бе приближил чак толкова много. Неврохимията ми помогна да различа върху синия воден фон силуета на мъртвия гърбун, от който продължаваха да се разтеглят дълги кървави нишки. Масивното източено тяло се люшкаше тромаво в кърмовата вълна, перките провисваха като счупени криле. Част от гръбния плавник беше откъсната и се мяташе напред-назад из водата, замъглена по краищата от буци и нишки раздрана плът. Около тялото се влачеха свободните краища на въжетата. Изглежда, доста го бяха мушкали с харпун — наемателят на корабчето явно не беше от най-добрите рибари.

Когато хората пристигнали на Харлановия свят, гърбуните нямали естествени врагове. Те заемали върха на хранителната верига — великолепно адаптирани морски хищници и високо интелигентни стадни животни. Нито едно същество на планетата не можело да ги убие.

Хората скоро променили това.

— Дано да не е лоша поличба — промърмори неочаквано Сиера Трес.

Бразил издаде неопределен гърлен звук. Изпразних аварийните камери в жилетката и отново включих гравитационния двигател. Водата около мен сякаш изведнъж стана по-хладна. Машинално проверих курса и настроих апаратурата, но под всичко това усещах как ме обзема смътен, неопределен гняв.

— Дайте да свършим работата, момчета.

Но настроението още не ме бе напуснало двайсет минути по-късно, когато пропълзяхме из плитчините в подножието на Рила, то пулсираше в слепоочията и зад очите ми. Бледочервените указатели за маршрута на Нацуме, проектирани върху стъклото на маската, сякаш също пулсираха в такт с мощните тласъци на кръвта ми. Стремежът да наранявам, да опустошавам, бе като прилив дълбоко в мен, като събуждане, като опиянение.

Открихме канала, който ни бе препоръчал Нацуме и навлязохме в него, като се хващахме за камъните и острите корали, без да сваляме ръкавиците. Измъкнахме се от водата върху тесен корниз, който програмата бе оцветила и отбелязала с усмихнато демонично лице. Встъпително ниво, бе казал лукаво Нацуме, нарушавайки за миг монашеското си смирение. Чук-чук. Подпрях се и хвърлих поглед наоколо. По морето искряха сребристите лъчи на Дайкоку, но Хотей още не бе изгряла, а ситните пръски от водовъртежа и близкия прибой замъгляваха оскъдната светлина. Виждаше се предимно мрак. Някъде на север избухна още един заряд и ангелският огън подгони по скалите бягащи сенки. Огледах канарата над нас, после се обърнах към мрачното море, от което току-що бяхме излезли. Нямаше никакви признаци, че са ни забелязали. Откачих рамката на подводничарския шлем от маската и я вдигнах. Свалих плавниците и размърдах пръстите на краката си в гумените ботуши.

— Добре ли сте?

Бразил изсумтя утвърдително. Трес кимна. Закачих рамката на шлема отзад на колана си, за да не пречи, свалих ръкавиците и ги прибрах. Наместих по-удобно върху лицето си олекналата маска и проверих дали данните са наред. Като вдигнах глава нагоре, видях над нас целия маршрут на Нацуме с отбелязани в червено опори за ръцете и краката.

— Виждате ли го всички?

— Да. — Бразил се ухили. — Разваля цялото удоволствие, нали? Всичко ни е поднесено на тепсия.

— В такъв случай искаш ли да тръгнеш пръв?

— След вас, мистър Ейшундо.

Без да си оставям време за размисъл, аз посегнах нагоре, хванах първата отбелязана опора, напрегнах крака и се изтеглих върху канарата. Завъртях се и намерих опора с другата ръка. Скалата беше влажна от мъглата на водовъртежа, но системата „Ейшундо“ държеше здраво. Преметнах крак върху един наклонен корниз, отново се извъртях, сграбчих следващата опора.

И земята остана под мен.

Нищо и половина.

Мисълта прелетя през главата ми, след като бях изминал двайсетина метра и остави подир себе си малко идиотска усмивка. Нацуме ме беше предупредил, че ранните етапи на изкачването са измамни. Маймунска работа, каза сериозно той. Премяташ се, хващаш, действаш с размах и усещаш прилив на сили. Със сигурност ще се почувстваш добре. Само помни, че това няма да трае.

Изпънах устни като шимпанзе и нададох тихичко възклицание: у! у! у! Под мен морето неспокойно се блъскаше в камъните. Звуците и миризмите отскачаха от скалата и ме обгръщаха с прохладни, влажни вихрушки. Леко потръпнах и свих рамене.

Извъртане. Хващане.

Съвсем бавно осъзнах, че още не ми се е наложило да използвам емисарското обучение срещу главозамайването. Скалата бе само на половин метър от лицето ми, а мускулната система „Ейшундо“ тръпнеше радостно върху костите ми, тъй че почти бях готов да забравя за бездната под себе си. Когато се изкачихме по-нависоко, влажният слой по скалите изчезна, неуморният рев на вълните заглъхна до неясно, далечно бучене. Геконовата хватка на дланите ми превръщаше коварните, гладки като стъкло издатини в смехотворно лесни препятствия. А над всичко това — или може би заедно с него, като финален щрих на модела „Ейшундо“ — имаше още нещо, потвърждаващо моите думи пред Нацуме. Сегашният ми носител можеше да го направи.

После стигнах до поредица от опори и корнизи, които бяха отбелязани в маската като място за почивка, погледнах надолу да видя как се справят Бразил и Трес… и съсипах всичко.

На шейсет метра под мен — още не бяхме минали и една трета от пътя — морето се тъмнееше като черно руно, посребрено по връхчетата от лъчите на Дайкоку. Купищата канари в подножието на Рила стърчаха от водата като плътни сенки. Двете по-големи скали, ограждащи канала, по който бяхме дошли, сега сякаш можеха да се поберат в шепата ми. Приливът и отливът на вълните между тях ме притегли надолу с хипнотична сила. Зави ми се свят, гледката се завъртя застрашително.

Емисарското обучение тутакси влезе в действие и потисна страха. Като херметична врата в главата ми. Погледът ми отново се върна към скалата. Сиера Трес вдигна ръка и ме потупа по крака.

— Добре ли си?

Осъзнах, че съм застинал на място почти за минута.

— Просто си почивам.

Отбелязаната поредица от опори се отклони по диагонал наляво и нагоре покрай една широка издатина, за която Нацуме ни бе предупредил, че е почти непреодолима. Вместо да се катери по нея, той бе увиснал отдолу почти с краката нагоре, използвайки едва забележими пукнатини и ръбове, докато най-сетне стигне до няколко полегати корниза от другата страна и си възвърне вертикалното положение.

Стиснах зъби и се заех да повторя подвига му.

На половината път кракът ми се хлъзна, тежестта ми се извъртя и откъсна дясната ръка от скалата. Неволно изпъшках и преди да се опомня, вече висях само на лявата ръка, а краката ми се размахваха твърде ниско, за да открият друго, освен пустота. Бях готов да закрещя от болката в едва възстановените сухожилия.

Мамка му.

Дръж здраво.

Геконовата хватка ме удържа.

Извих се от кръста нагоре, изпъвайки шия, за да видя отбелязаните опори в стъклото на маската. Дишах задавено, трескаво. Опрях крак в един заоблен камък. Напрежението в лявата ръка отслабна едва доловимо. Не можех да виждам ясно с маската. Посегнах нагоре в тъмното и заопипвах скалата за нова опора.

Открих я.

Леко изместих опряния крак и наместих другия до него.

Увиснах задъхан.

Не, мамка му, недей да спираш!

Трябваше да напрегна цялата сила на волята си, за да придвижа дясната ръка към следващата опора. Още два хода и трябваше да направя същото непоносимо усилие. След още три хода ъгълът леко намаля и аз осъзнах, че вече съм почти от другата страна на препятствието. Посегнах нагоре, напипах първия от наклонените корнизи и се изтеглих към него, като дишах с пълни гърди и ругаех на глас. Пред мен се откри истинска, стабилна опора. Вдигнах крака на долния корниз и разтреперан от облекчение се отпуснах върху хладния камък.

Мамка ти, Так, дръпни се от пътя. Не ги карай да висят отдолу.

Изкатерих се по следващата серия от опори, докато се озовах върху издадената скала. Широкият корниз грееше в червено на екрана на маската, а над него се рееше усмихнато лице. Място за почивка. Изчаках, докато Сиера Трес, а след нея и Бразил изникнаха изотдолу и се присъединиха към мен. Едрият сърфист се усмихваше като хлапе.

— Малко се изплаших за теб, Так.

— Само… недей… Недей да ме взимаш на подбив, по дяволите.

Почивахме си около десет минути. Над главите ни вече ясно се виждаше корнизът около цитаделата — гладки ръбове, стърчащи от хаотичните скални издатини. Бразил кимна натам.

— Вече не остана много, а?

— Да, само да минем през крилодерите.

Извадих отблъскващия спрей и щедро се напръсках с него от глава до пети. Трес и Бразил последваха примера ми. Спреят имаше лек мирис на зеленина, който изглеждаше някак по-силен в гъстия мрак. Може би нямаше да отблъсне крилодерите при всякакви обстоятелства, но със сигурност щеше да ги обърка. А ако това се окажеше недостатъчно…

Измъкнах рапсодията от кобура и я притиснах към квадратната лепенка на гърдите си. Пистолетът увисна там, удобен за светкавично хващане — разбира се, ако изобщо разполагах със свободна ръка да го хвана. При перспективата да се сблъскам с цяло ято гневни и стреснати крилодери, бранещи малките си, бих предпочел квантовия бластер, който висеше на гърба ми, но просто нямаше начин да го използвам ефективно. Изкривих устни, наместих маската и отново проверих данните. Дълбоко поех дъх и посегнах към следващата серия от опори.

Скалата постепенно започна да се извива, стана издадена и ни принуди да се катерим наклонени назад под ъгъл от двайсетина градуса. Маршрутът на Нацуме лъкатушеше насам-натам, следвайки оскъдните опори. Местата за отдих бяха редки и неудобни. Докато стигнем отново вертикална скала, ръцете ме боляха от раменете до връхчетата на пръстите, а гърлото ми пареше от задъхване.

Дръж здраво.

Открих отбелязана на дисплея диагонална пукнатина, изкатерих се по-нагоре, за да не преча на другите, и пъхнах вътре ръка чак до лакътя. После отпуснах мускули, за да си отпочина.

Мирисът ме лъхна в същия миг, в който зърнах провисналите отгоре нишки, тънки като паяжина.

Кисел, мазен.

Започва се.

Извъртях глава и погледнах нагоре за потвърждение. Намирахме се точно под гнездовата ивица на колонията. Цялата скала беше плътно облепена с кремавия паяжинен секрет, в който се раждат ембрионите на крилодерите и живеят в него четири месеца до съзряването си. Очевидно някъде точно над мен новородените крилодерчета бяха разкъсали пашкулите си, за да излетят, или да се изтърсят долу в морето според суровите закони на Дарвин.

Дай да не мислим точно за това в момента, бива ли?

Напрегнах неврохимията и се вгледах в колонията. Тук-там сред белезникавата маса по скалните издатини се пощеха и размахваха криле тъмни силуети, но не бяха чак толкова много. Крилодерите, увери ни Нацуме, не прекарват много време в гнездата си. Нямат яйца за мътене, а ембрионите се хранят направо от пашкулите. Както повечето запалени алпинисти той бе и нелош познавач на скалните създания. Сигурно ще срещнете неколцина пазачи, някоя и друга раждаща женска, може би и добре нахранени родители, дошли да отделят още слуз върху малките си. Ако внимавате, може и да не ви закачат.

Отново изкривих устни и започнах да се катеря по пукнатината. Мазната воня се засили и по костюма ми взеха да се лепят разкъсани паяжини. Хамелеоновата система избледня, за да се слее с околната среда. Престанах да дишам през носа. Един бърз поглед надолу ми разкри, че другите двама ме следват с изкривени от вонята лица.

Сетне дойде неизбежното. Пукнатината свърши и дисплеят показа, че следващите опори са затрупани под паяжините. Мрачно кимнах, зарових ръка в лепкавата гадост и размърдах пръсти, докато напипах малка издатина, напомняща модела от картата. Стори ми се стабилна. След ново ровене из паяжината открих друга, още по-добра опора и протегнах крак настрани, търсейки корниз, който се оказа покрит с все същата мръсотия. Сега дори дишайки през устата усещах мазния вкус в гърлото си.

Беше по-зле, отколкото промъкването под издатината. Опорите бяха добри, но всеки път трябваше да провирам ръка или крак през гъстите, лепкави паяжини. Трябваше да се взирам за неясните сенки на ембрионите, увиснали вътре, защото макар и неродени, те можеха да хапят, а вълната от страхови хормони, която щяха да пуснат по мрежата при докосване, би се разнесла из въздуха като сигнал за тревога. Стражите щяха да налетят за секунди и едва ли имахме шанс да ги прогоним, без да паднем.

Пъхни ръка. Размърдай я.

Хвани се. Продължавай нагоре.

Измъкни ръка. Изтръскай я. Спри дъх, за да се поразсее освободената воня. Пъхни ръка по-нагоре.

Вече бяхме покрити с лепкави нишки и не си спомнях какво е да се катериш по чиста скала. В края на едно сравнително свободно място зърнах изгнилия труп на крилодерче, увиснало за ноктите под раздърпан пашкул, който не бе имало сили да разкъса, преди да умре от глад. Мършата добавяше нов, сладникаво-гнусен примес към общата воня. По-нагоре един почти съзрял ембрион сякаш завъртя клюнестата си глава да ме погледне, докато плахо бърках в паяжините на половин метър от него.

Изкатерих се на корниз, заоблен и лепкав от слуз.

Крилодерът се хвърли насреща ми.

Навярно бе стреснат не по-малко от мен. Как да не се стресне, когато отдолу се надигне отблъскващ облак, а подир него изскочи тромава черна фигура. Замахна с човка срещу очите ми, но улучи маската и главата ми се отметна назад. Клюнът изскърца пронизително върху стъклото. Лявата ми ръка изпусна опората и аз увиснах на дясната. Крилодерът изграчи, пристъпи напред и атакува гърлото ми. Усетих как назъбеният край на човката ожули кожата. Нямах друг избор, освен да се придърпам с дясна ръка плътно до скалата. Тласкана от неврохимията, лявата ми ръка светкавично излетя нагоре и сграбчи гнусната твар за шията. Смъкнах я от корниза и я запокитих надолу. Раздаде се нов изненадан грак, сетне оглушителен плясък на ципести криле. Сиера Трес изкрещя.

Намерих нова опора с лявата ръка и погледнах надолу. Двамата още бяха под мен. Крилодерът бързо се смаляваше в бръснещ полет над морето. Отдъхнах си.

— Добре ли сте?

— Бъди така добър да не го правиш повече — изсъска Бразил.

Не се наложи да го правя. Маршрутът на Нацуме продължаваше през зона с отдавна разкъсани паяжини, после през тясна ивица с по-гъсти секрети и най-сетне излязохме на открито. Още десетина добри опори ни изведоха върху равна каменна площадка под корниза в основите на Рилската цитадела.

Разменихме си измъчени усмивки. На площадката имаше място да седнем. Почуках с пръст микрофона.

— Иса?

— Да, слушам те.

Гласът й бе необичайно изтънял и забързан от тревога. Пак се усмихнах.

— На върха сме. Съобщи на другите.

— Дадено.

Пак се облегнах на камъка и въздъхнах. Загледах се към хоризонта.

— Страшно не ми се иска да го правя отново.

— Е, само това остана — каза Трес и посочи с палец нагоре. Проследих с поглед жеста й към долната страна на корниза.

Архитектура от времето на Заселването, бе обяснил презрително Нацуме. Толкова скапан барок, че преспокойно можеха да му турят и стълбичка. Сетне добави с гордост, която дългите му години като Отрицател не бяха успели да победят: Естествено, те не са и очаквали някой да се добере дотам.

Огледах барелефите по наклонената долна страна на корниза. Повечето бяха стандартни мотиви с крило и вълна, но на места имаше стилизирани лица, изобразяващи Конрад Харлан и най-близките му роднини от епохата на Заселването. На всеки десет сантиметра имаше за какво да се хване човек. Разстоянието до ръба на корниза не надхвърляше три метра. Въздъхнах и се изправих.

— Е, добре.

Бразил застана до мен, оглеждайки наклонената каменна зидария.

— Лесно изглежда, а? Как мислиш, дали има сензори?

Опипах рапсодията на гърдите, си, за да се уверя, че е добре закрепена. Разхлабих бластера в калъфа на гърба ми.

— На кого му пука, по дяволите?

Посегнах нагоре, пъхнах юмрук в окото на Конрад Харлан и разперих пръсти. После започнах да се катеря, преди да съм размислил. След около трийсет секунди висене излязох на отвесна стена. Там също имаше подобни барелефи и няколко секунди по-късно вече клечах върху парапет с ширина три метра и се взирах към капковидна декоративна градина с грижливо изравнени камъчета и изкусно подредени скали. В центъра имаше малка статуя на Харлан с кръстосани ръце и замислено сведена глава, а зад нея се извисяваше стилизиран марсианец, разперил криле в знак на закрила и предаване на властта. Заобленият край на градината завършваше с царствена арка, за която знаех, че води към закритите дворове и крилото за гости.

Лъхна ме аромат на билки и вишефрукти, но не се чуваше никакъв звук освен вятъра. Изглежда, всички гости бяха в централния комплекс, където пламтяха светлини, а вятърът отнасяше празничните шумове. Напрегнах неврохимията и долових радостни възгласи, музика, която Иса би оплюла от все сърце, и песен на красив женски глас.

Измъкнах бластера от калъфа на гърба си и включих захранването. Както дебнех в мрака край празненството, стиснал смъртта в ръцете си, за момент се почувствах като зъл дух от легендите. Бразил и Трес се изкатериха подир мен и застанаха от двете ми страни. Едрият сърфист стискаше тежка старинна пушка. Трес мъкнеше бластера с лява ръка, за да освободи дясната за автомат „Калашников“. Лицето й изглеждаше унесено, сякаш се чудеше дали да вдигне оръжията, или да ги захвърли. Лъч ангелски огън проряза нощта и ни озари, синкав и нереален. Гръмотевицата изтътна като подкана. А далече долу водовъртежът продължаваше да ни зове.

— Време е — тихо казах аз.

— Да, навярно стига толкова — обади се женски глас откъм благоуханните сенки в градината. — Оставете оръжията си, моля.

Глава 32

Въоръжени и бронирани фигури изскочиха иззад оградата. Бяха поне дузина. Тук-там виждах бледо лице, но повечето носеха масивни шлемове за нощно виждане и каски на тактическата космическа пехота. Бойните брони обгръщаха гърдите и крайниците им като допълнителни мускули. Оръжията също бяха от тежката категория. Шрапнелни бластери с накрайници за максимално разпръскване, фрагментарни пушки, само с около век по-млади от тая, която бе домъкнал Джак Бразил Душата. Два преносими плазмомета. Явно, в Харлановото гнездо предпочитаха да не рискуват.

Бавно отпуснах дулото на бластера към каменния парапет. Разхлабих пръсти около дръжката. Периферното зрение ми подсказа, че Бразил е сторил същото, а оръжията на Сиера Трес висят до бедрата й.

— Да, наистина имам предвид да оставите оръжията си — изрече любезно същият женски глас. — Тоест да се освободите от тях. Може би аманглийският ми не е съвсем точен.

Завъртях се по посока на гласа.

— Ти ли си, Аюра?

Дълго мълчание, после тя излезе изпод арката в края на декоративната градина. Поредният орбитален изстрел я освети за миг, после пак падна мрак и трябваше да напрегна неврохимията, за да различа подробностите. Шефката на Харлановата охрана бе истинско въплъщение на красотата, както я разбират в Първите семейства — изящни евро-азиатски черти без видима възраст, гарвановочерна коса, удържана назад от статично поле, която сякаш едновременно короноваше и обрамчваше бледото й лице. Изразителни и интелигентни очи и устни, едва забележими бръчки, подсказващи богат житейски опит. Висока, стройна фигура, обгърната в простичък жакет на черни и тъмночервени карета с официална висока яка, също такива панталони — толкова широки, че когато не се движеше, можеха да минат за дълга придворна пола. Обувки без токчета, с които можеше да бяга или да се бие при необходимост.

Шрапнелен пистолет. Нито вдигнат, нито съвсем отпуснат.

Тя се усмихна в сумрака.

— Да, аз съм Аюра.

— А онзи млад празноглавец с теб ли е?

Нова усмивка. Тя се озърна натам, откъдето бе дошла, и веждите й трепнаха леко. Той излезе изпод арката. Усмихваше се, но не твърде уверено.

— Ето ме, старче. Имаш ли да ми кажеш нещо?

Огледах мургавия боен носител, стегнатата стойка и вързаната на опашка коса. Приличаше на някакъв скапан злодей от треторазреден самурайски филм.

— И да имах, нямаше да ме послушаш — казах аз. — Просто се мъча да преброя колко са идиотите тук.

— Тъй ли? За твое сведение не аз, а някой друг току-що изкатери двеста метра, за да попадне в засада.

Без да обръщам внимание на закачката, аз отново погледнах Аюра, която ме наблюдаваше с весело любопитство.

— Дошъл съм за Силви Ошима — тихо казах аз.

Младият ми двойник се изкикоти. Някои от бронираните мъже и жени му запригласяха, но смехът не трая дълго. Бяха твърде нервни, наоколо имаше твърде много оръжия. Аюра изчака да млъкнат.

— Мисля, че всички сме наясно с това, Ковач-сан. Но не виждам как ще постигнете целта си.

— Ами, бих искал да идеш и да ми я доведеш.

Нов смях. Но усмивката на Аюра бе посърнала. Тя рязко направи знак за тишина.

— Бъдете сериозен, Ковач-сан. Търпението ми не е безгранично.

— Моето също, повярвайте. Отгоре на всичко съм уморен. Затова най-добре пратете двама от хората си да доведат Ошима от килията за разпити, където я държите, и се молете да не е пострадала, защото в противен случай преговорите свършват.

В каменната градина се възцари пълна тишина. Вече нямаше смях. Емисарската убедителност, тонът ми, изборът на думите, безгрижната ми стойка — всичко това ги заставяше да повярват.

— И с какво точно разполагате за преговорите, Ковач-сан?

— С главата на Мици Харлан — отвърнах простичко аз.

Тишината се обтегна до скъсване. Лицето на Аюра бе застинало като каменна маска. Но нещо в стойката й се измени и аз разбрах, че тя е в ръцете ми.

— Аюра-сан, не блъфирам. Преди две минути любимата внучка на Конрад Харлан е отвлечена в Данчи от квелистки щурмови отряд. Охраната от тайните служби е мъртва, както и всички други, допуснали глупостта да се намесят. Вие дебнехте не където трябва. А сега разполагате с по-малко от трийсет минути, за да ми върнете Силви Ошима невредима — оттам нататък нямам власт върху събитията. Убийте ни, затворете ни. Все едно. Това няма да промени нищо. Мици Харлан ще умре в страшни мъки.

За момент всичко увисна на косъм. Горе на парапета беше хладно и тихо, дочувах смътно шума на водовъртежа. Планът беше стабилен, грижливо подготвен, но това не означаваше, че не може да ме убие. Зачудих се какво ли ще стане, ако някой ме гръмне както съм на ръба. Дали ще умра, преди да падна долу.

— Глупости! — Младият ми двойник пристъпи към парапета и в движенията му се долавяше зле сдържана ярост. — Блъфираш. Ти не би…

Кръстосах поглед с неговия и той млъкна. Съчувствах му — сам аз изпитвах същото смразяващо изумление, докато го гледах в очите, и за пръв път истински осъзнавах кой се крие зад тях. И преди ме бяха зареждали двойно, но онова беше пълно копие на тогавашното ми „аз“, а не този отзвук от друго време и място на моя живот. Не този призрак.

— Не бих ли? — Размахах ръка. — Забравяш, че още не си изживял поне стотина години от моя живот. И не е там работата. Не става дума за мен. Говорим за отряд въоръжени квелисти с триста години жажда за мъст и сега само една безполезна лъскава уличница ги дели от любимата им водачка. Дори моят тъп двойник да не го знае, Аюра-сан, вие разбирате. Каквото и да се наложи — те ще го направят. И нищо казано или сторено от мен няма да промени това, ако не ми предадете Силви Ошима.

Аюра промърмори нещо на двойника ми. После извади от жакета си телефон и вдигна очи към мен.

— Моля да ми простите — каза любезно тя, — че няма да го приема на вяра.

Кимнах.

— Разбира се, проверете каквото трябва. Но побързайте, моля.

Не й трябваше много време, за да получи необходимите отговори. Едва бе изрекла две думи, когато от телефона бликна панически словесен порой. Дори и без неврохимията дочувах гласа отсреща. Лицето й се вкамени. Аюра отсечено даде няколко заповеди на японски, прекъсна разговора, изключи телефона и го прибра в джоба на жакета.

— Как смятате да напуснете? — попита тя.

— О, ще ни трябва хеликоптер. Доколкото знам, винаги имате тук поне пет-шест. Нищо специално, малка машина с един пилот. Ако слуша, ще ви го върнем невредим.

— Да, ако не ви свалят орбиталните — намеси се Ковач с провлачен акцент. — Тая вечер не е от най-добрите за полет.

Погледнах го с неприязън.

— Готов съм да поема риска. Няма да е най-тъпото нещо, което съм правил.

— А Мици Харлан? — Шефката на охраната ме гледаше като хищник. — Какви гаранции имам за нейната безопасност?

До мен Бразил се размърда за пръв път, откакто започна сблъсъкът.

— Ние не сме убийци.

— Тъй ли? — Аюра се завъртя към него като автоматична картечница със звуков сензор. — Значи трябва да се е появил някакъв нов вид квелизъм, за който не съм чувала.

За пръв път сякаш усетих гласът на Бразил да се пречупва.

— Майната ти! С кръвта на толкова поколения по ръцете ще ми се правиш на много морална! Първите фамилии…

— Мисля, че можем да отложим дискусията за друг път — намесих се аз. — Аюра-сан, трийсетте ви минути текат. Убийството на Мици Харлан само би подронило репутацията на квелистите и вие навярно разбирате, че по възможност ще гледат да го избягнат. Ако това не ви стига, поемам лична отговорност. Изпълните ли нашите искания, ще сторя всичко възможно, за да получите внучката на Харлан невредима.

Аюра врътна очи към моя двойник. Той сви рамене. Може би кимна едва доловимо. Или пък просто потръпна при мисълта как ще застане пред Конрад Харлан с окървавения труп на Мици.

Видях решението да съзрява у нея.

— Много добре — отсече тя. — Ще запомня обещанието ви, Ковач. Едва ли има смисъл да обяснявам какво означава това. Когато дойде ден за разплата, вашето поведение в случая може да се окаже единственото, което ще ви спаси от пълния гняв на Харлановия род.

Хвърлих й презрителна усмивка.

— Не ме заплашвай, Аюра. Когато дойде ден за разплата, аз ще съм далеч оттук. И жалко, защото много бих искал да видя как ти и твоите тлъсти господари трескаво бързате да отмъкнете награбеното на някоя друга планета, преди народът да ви избеси по пристанищните кранове. А сега къде ми е скапаният хеликоптер?



Докараха Силви Ошима на гравитационна носилка и когато я видях, отначало си помислих, че все пак ще се наложи Сините бръмбарчета да екзекутират Мици Харлан. Фигурата с метална коса под завивката представляваше мъртвешки бледо копие на жената, която познавах от Текитомура, с изпито лице от дългите седмици под упойка, трескава червенина по бузите, изпохапани устни и безсилно отпуснати клепачи над трепкащите очни ябълки. Избилата пот по челото й леко блестеше в светлината на вградената лампа над носилката. Под дългата прозрачна лепенка от лявата страна на лицето й се виждаше тънък разрез, слизащ от скулата до челюстта. Когато ангелският огън озари каменната градина около нас, изпитах чувството, че Силви Ошима е труп под блясъка на фотографска светкавица.

Не толкова зърнах, колкото усетих как Сиера Трес и Бразил се вцепениха от възмущение. От небето долетя гръмотевица.

— Тя ли е? — попита Трес с напрегнат глас.

Вдигнах свободната си ръка.

— Само по-кротко. Да, тя е. Аюра, какво сте й сторили, дявол да ви вземе?

— Бих ви посъветвала да не прибързвате с изводите. — Но в гласа й се долавяше напрежение. Тя знаеше колко близо сме до ръба. — Тя се нарани сама, преди да й попречим. Изпробвахме една процедура и реакцията не беше благоприятна.

Спомените ми се стрелнаха към Иненин и изваденото око на Джими де Сото, когато ни удариха с вируса Роулингс. Знаех каква процедура са изпробвали със Силви Ошима.

— Хранихте ли я? — попитах аз и сам усетих колко дрезгав е станал гласът ми.

— Венозно. — Аюра прибра оръжието, докато изчаквахме нейните хора да изнесат Силви в каменната градина. После пристъпи напред, правейки успокояващи жестове с двете ръце. — Трябва да разберете, че…

— Разбираме отлично — каза Бразил. — Разбираме що за твари сте ти и хората като теб. И някой ден ще дойдем да отървем от вас този свят.

Сигурно бе направил движение, или поне бе помръднал цевта на фрагментарната пушка. От всички страни на градината се надигнаха оръжия с тревожно тракане. Аюра се завъртя.

— Не! Изчакайте. Всички.

Стрелнах поглед към Бразил и прошепнах:

— Ти също, Джак. Недей да проваляш работата.

Тихо пърпорене. Над дългото крило за гости стремително се зададе с приведен нос малък щурмокоптер „Дракул“. Той свърна покрай каменната градина към морето, поколеба се за миг, когато нов син лъч проряза небето, после бавно пое обратно с разперено шаси за кацане. Воят на двигателя позаглъхна и металното насекомо се приземи с безупречна точност върху парапета вдясно от нас. Пилотът може и да се боеше от орбиталния обстрел, но отстрани не му личеше.

Кимнах на Сиера Трес. Тя се приведе под вихрушката на витлата и изтича към щурмокоптера. Видях я как пъхна глава в кабината и размени няколко думи с пилота, после се обърна и ми направи знак, че всичко е наред. Оставих бластера и погледнах Аюра.

— Добре, слушай какво искам от теб и младшия. Донесете я тук при мен. Ще ми помогнете да я натоваря. Всички други да останат на място.

Не беше много удобно, но с общи усилия тримата успяхме да вдигнем Силви Ошима от каменната градина върху парапета. Бразил заобиколи, за да застане между нас и пропастта. Аз хванах жената със стоманените коси под мишниците, Аюра подпря гърба й, а Ковач пое краката. Понесохме отпуснатото тяло към щурмокоптера.

А на вратата, сред пърпоренето на витлата над нас, Аюра Харлан се приведе към мен. Щурмокоптерът беше машина за тайни акции, проектирана за тих полет, но отблизо витлата вдигаха толкова шум, че не я чух какво казва. Изпънах шия.

— Какво?

Тя се приведе още по-близо. Изсъска право в ухото ми:

— Казах да ми я върнеш жива и здрава, Ковач. Тия измислени революции са игра, която можем да водим друг път. Но наранят ли Мици Харлан телесно или духовно, ще посветя целия остатък от живота си на отмъщението.

Усмихнах се сред шума. Повиших глас, докато тя се отдръпваше.

— Не ме плашиш, Аюра. Цял живот си имам работа с отрепки като теб. Ще получиш Мици Харлан, защото така обещах. Но ако наистина толкова те е грижа за нея, започни да й търсиш място на друга планета. Тия момчета не се шегуват.

Аюра сведе очи към Силви Ошима.

— Сам знаеш, че не е тя. Няма начин да бъде. Квелкрист Фолкънър е мъртва. Наистина мъртва.

Кимнах.

— Добре. Ако е тъй, защо цялата ви Първа фамилия толкова се побърка заради нея?

Този път в гласа на Аюра се прокрадна истинско вълнение.

— Защо ли? Защото, Ковач, която и да е — а тя не е Квел — която и да е, носи със себе си епидемия от Неразчистеното. Съвсем нов вид смърт. Когато се събуди, попитай я за Протокола „Квалгрист“, после си задай въпроса дали е толкова страшно онова, което сторих, за да я спра.

— Хей! — Моят млад двойник държеше Силви под коленете с подчертано разперени пръсти. — Ще товарим ли тая кучка, или смятате да си приказвате цяла нощ?

Вгледах се в очите му, после внимателно вдигнах главата и гърдите на Силви към Сиера Трес, която вече ни чакаше в тясната кабина на щурмокоптера. Другият Ковач тласна силно и останалата част от тялото хлътна навътре. Движението го приближи плътно до мен.

— Не сме свършили — изкрещя той в ухото ми. — С теб имаме сметки за уреждане.

Пъхнах ръка под коленете на Силви Ошима и го блъснах с лакът назад. Погледите ни се кръстосаха.

— Не ме изкушавай, мамка му — викнах аз. — Продажен боклук.

Той настръхна. Бразил прекрачи напред. Аюра сложи ръка върху рамото на двойника и напрегнато заговори в ухото му. Той отстъпи. Вдигна показалец и го насочи насреща ми като пистолет. Каза нещо, но звукът се изгуби в свистенето на витлата. После шефката на охраната го отведе на безопасно разстояние върху парапета. Изкатерих се на борда, оставих място за Бразил и кимнах на Сиера Трес. Тя заговори с пилота и щурмокоптерът се откъсна от каменната опора. Аз гледах навън, към младия Ковач. Той също ме гледаше.

Излетяхме.

До мен усмивката бе залепнала по лицето на Бразил като маска за церемония, на която не съм бил поканен. Кимнах му уморено. Изведнъж се почувствах смазан телом и духом. Дългото плуване, безмилостното натоварване и играта със смъртта по скалите, жестокото напрежение на финалния сблъсък — всичко това изведнъж се стовари върху мен.

— Успяхме, Так! — изрева Бразил.

Аз поклатих глава. Събрах сили да проговоря и възразих:

— Дотук добре.

— Ей, не ставай такъв, де!

Отново поклатих глава. Опрях ръце в рамката на вратата, подадох се от щурмокоптера и погледнах надолу към бързо отдалечаващите се светлини на Рилската цитадела. С нормално зрение вече не можех да различа нито една от фигурите в каменната градина, а бях твърде уморен, за да използвам неврохимията. Но дори и през бързо растящото разстояние усещах неговия поглед и неумолимата ярост, която пламтеше в него.

Глава 33

Открихме „Островитянин“ точно където се полагаше. Иса бе насочила безупречно тримарана с помощта на бордовите навигационни системи. Сиера Трес поговори с пилота, който за краткото ни познанство се оказа доста свястно момче. Въпреки положението си на заложник не изглеждаше особено нервен по време на полета, а веднъж дори каза на Сиера нещо, което я накара да се разсмее на глас. Сега той кимна лаконично, докато тя говореше в ухото му, увеличи два дисплея на бордовото табло и щурмокоптерът се спусна към яхтата. Посегнах към резервните слушалки и си ги сложих.

— Още ли ни чуваш, Аюра?

Гласът й долетя ясен и ужасяващо любезен.

— Все още слушам, Ковач-сан.

— Добре. Готвим се да кацнем. Пилотът е инструктиран да се оттегли бързо, но за да няма недоразумения, подчертавам: искам чисто небе във всички посоки.

— Ковач-сан, нямам пълномощия да…

— Тогава осигури си ги. Няма да повярвам и за секунда, че Конрад Харлан не може да разчисти небето над целия Милспортски архипелаг, ако поиска. Затова слушай внимателно. Видя ли хеликоптер над хоризонта през следващите шест часа, Мици Харлан е мъртва. Видя ли въздушна цел на радара през следващите шест часа, Мици Харлан е мъртва. Видя ли какъвто и да било кораб да ни следва, Мици Харлан…

— Разбрах, Ковач. — Любезността в гласа бързо се изпаряваше. — Никой няма да ви следва.

— Благодаря.

Хвърлих слушалките на седалката до пилота. Навън цареше мрак. Откакто излетяхме, не бе имало нито един орбитален изстрел, фойерверките на север явно приключваха. Откъм запад се задаваха плътни облаци и поглъщаха изгряващия сърп на Хотей. По-горе Дайкоку се обгръщаше в ефирна мъгла, а от Мариканон нямаше и помен. Изглеждаше, че ще завали.

Щурмокоптерът направи кръг около тримарана и аз видях на палубата пребледнялата Иса да размахва крайно неубедително една от вехтите фрагментарни пушки на Бразил. При тая гледка по устните ми трепна неволна усмивка. Спуснахме се над самото море, завихме обратно и се плъзнахме към „Островитянин“. Аз стоях на вратата и бавно размахвах ръка. По обтегнатото лице на Иса се изписа облекчение и тя отпусна пушката. Пилотът задържа машината над края на палубата и ни извика през рамо:

— Дотук бяхме, момчета.

Скочихме долу, измъкнахме безпомощното тяло и внимателно го свалихме на палубата. Мъглата откъм водовъртежа ни обгърна като студен дъх на морски духове.

— Благодарим. Полетът беше превъзходен. А сега се оттегляй.

Той кимна и аз отстъпих назад. Щурмокоптерът се откъсна от палубата. Носът се надигна и след секунди машината вече беше на стотина метра от нас, продължавайки да се издига в нощното небе с приглушено бръмчене. Отново насочих вниманието си към жената до краката ми. Бразил се бе привел над нея и повдигаше клепачите й.

— Не изглежда много зле — промърмори той, когато коленичих до него. — Има лека треска, но диша нормално. Долу имам апаратура, с която да я прегледам.

Докоснах бузата й с опакото на китката си. Под тънкия слой влага от водовъртежа кожата беше гореща и суха, както в Неразчистеното. Въпреки медицинското заключение на Бразил, дишането й не ми се стори съвсем нормално.

Е, да, тоя тип предпочита да се друса с вируси вместо с наркотици. Май „лека треска“ е относително понятие, а, Мики?

Мики ли? Какво стана с Ковач?

Ковач е там, лиже подметките на Аюра. Това стана с Ковач.

Ярост, нажежена до бяло.

— Дали да не я пренесем долу — предложи Сиера Трес.

— Да — обади се нетактично Иса. — Изглежда ужасно скапана, мой човек.

Потиснах внезапния изблик на безпочвена неприязън.

— Иса, какво ново откъм Кои?

— Ъ-ъ-ъ… — Тя сви рамене. — Когато проверих за последен път, бяха в движение…

— Когато провери за последен път ли? Какви ги дрънкаш, Иса? Кога беше това?

— Не знам. Гледах радара и ви очаквах! — Гласът й се надигна обидено. — Видях да идвате и си помислих…

— Мамка му, Иса, преди колко време?

Тя прехапа устни и се вторачи в мен.

— Не много отдавна, разбра ли!

— Ах, ти тъ… — Стиснах юмрук. Призовах на помощ цялото си спокойствие. Вината не беше нейна. — Иса, моля те да слезеш и веднага да установиш връзка. Моля те. Свържи се с Кои, провери дали всичко е наред. Кажи му, че сме приключили тук и се оттегляме.

— Добре. — Обидата все още звучеше в гласа й. — Отивам.

Проследих я с поглед, въздъхнах, после помогнах на Бразил и Сиера Трес да вдигнат отпуснатото, горещо тяло на Силви Ошима. Главата й се люшна назад и трябваше бързо да посегна с едната ръка, за да я подпра. Сивата грива провисваше влажна и безсилна, но на места се долавяше леко потрепване. Погледнах бледото лице, осеяно с трескави червени петна и усетих как челюстта ми се стяга от отчаяние. Иса имаше право — тя наистина изглеждаше ужасно скапана. Нямаше нищо общо със стандартната представа за героинята от епохата на Разселването — стройна, пъргава, с блеснали очи. Не това можеше да се очаква, когато хора като Кои говореха за разбуден и отмъстителен призрак.

Е, колкото до второто, няма грешка. Същински призрак е.

Ха-ха, много смешно.

Докато наближавахме кърмовата палуба, Иса изскочи пред нас. Унесен в мрачни мисли, аз закъснях да вдигна глава и да погледна лицето й. А тогава вече бе твърде късно.

— Ковач, съжалявам — извика умолително тя.

Щурмокоптерът.

Тихото пърпорене на витлата бавно изплува от далечния шум на водовъртежа. Смърт и ярост се приближаваха с крилете на нинджа.

— Разбити са — извика Иса. — Командоси на Първата фамилия са ги открили. Адо е мъртва. И други. Половината са мъртви. Те държат Мици Харлан.

— Кой я държи? — За пръв път виждах очите на Сиера Трес да се разширяват. — При кого е сега? При нашите, или…

Но аз вече знаех отговора.

Въздушно нападение!

Викът беше мой. Аз вече се мъчех да оставя Силви Ошима на палубата, без да я пускам. На Бразил му бе хрумнала същата идея, само че той дърпаше в обратна посока. Тялото на Силви се люшкаше между нас. Сиера Трес изкрещя. Всички се движехме бавно и тромаво, като в забавен кадър.

Градушката от куршуми раздра океана зад кърмата, сякаш от вълните изскачаха безброй разгневени духове, после проряза изящно лакираната палуба на „Островитянин“. И най-зловещото бе, че всичко ставаше в почти пълна тишина. Плисъкът на водата изглеждаше кротък, игрив и безвреден. Около нас се разхвърчаха трески и парчета пластмаса. Иса изпищя.

Положих Силви върху кърмовите кресла. Проснах се над нея. След безшумния картечен огън от мрачното небе с безумна скорост връхлетя щурмокоптерът. Картечниците със заглушители отново откриха огън и аз се търкулнах от креслата, влачейки безчувственото тяло на Силви. Докато падах в тясното пространство, нещо тъпо ме блъсна в гърба. Усетих как сянката на щурмокоптера мина над мен, после изчезна, оставяйки само тихия шум на моторите.

— Ковач? — обади се Бразил откъм горната палуба.

— Още съм жив. А ти?

— Връща се.

— Естествено, че се връща, мамка му.

Подадох глава иззад прикритието и видях щурмокоптера да завива в мъгливия въздух. Първата атака беше предпазлива — той не знаеше, че не го очакваме. Сега нямаше значение. Можеше да не бърза и да ни направи на трески от разстояние.

Мръсно копеле.

Всичко избухна в мен. Цялата натрупана агресивност, която не бе намерила отдушник в краткото противоборство с Аюра. Скочих върху креслата, сграбчих перилата на стълбичката и изскочих на горната палуба. Бразил клечеше там, стискайки фрагментарната пушка с двете ръце. Той мрачно кимна напред. Проследих погледа му и яростта в мен кипна още по-силно. Сиера Трес лежеше неподвижно и единият й крак бе превърнат в кървави парцали. До нея Иса, обляна в кръв. Дишаше плитко, задъхано. На два метра от нея се търкаляше фрагментарната пушка, която бе изнесла на палубата.

Втурнах се към пушката и я грабнах като любимо дете.

Бразил откри огън от другата страна на палубата. Фрагментарната пушка изгърмя със страховит тътен и от цевта изригна цял метър пламък. Щурмокоптерът връхлетя със завой отляво и леко подскочи нагоре, когато пилотът усети, че го обстрелват. По мачтите на „Островитянин“ с пронизителен звън се посипаха нови картечни куршуми, но бяха твърде високо, за да ме тревожат. Опрях здраво крака върху леко полюшващата се палуба и притиснах приклада към рамото си. Прицелих се и започнах да стрелям, докато щурмокоптерът завиваше за нова атака. Пушката изрева край ухото ми. Нямах особен шанс да улуча, но стандартният фрагментарен заряд избухва при близост с целта, тъй че кой знае…

Може би ще намали достатъчно, за да улучиш нейде наблизо. Давай, Мики.

За момент си припомних бластера, захвърлен на парапета, докато вдигах Силви Ошима. Ако го имах сега, щях за нула време да смъкна онзи мръсник.

Да, ама сега разполагаш само с тая музейна антика на Бразил. Няма що, много си умен, Мики. Тая грешка ще те погуби.

Обстрелът от две посоки сякаш постресна пилота, макар че гърмежите ни изобщо не го застрашаваха. Може и да не беше военен пилот. Той мина ниско над нас и едва не се блъсна в мачтите. Беше толкова близо, че видях как очите му ни наблюдават иззад маската, докато се готвеше за нов завой. Стиснал яростно зъби, мокър от пръските на водовъртежа, аз пращах по него куршум след куршум, опитвайки да го удържа на мушка.

Сетне насред гърмежите и мъглата нещо избухна край опашката на щурмокоптера. Някой от двама ни бе успял да прати експлозивен куршум толкова близо, че да се задейства взривателят. Машината подскочи и кривна настрани. Изглеждаше незасегната, но навярно пилотът се бе изплашил. Той пак насочи щурмокоптера нагоре и започна да се издига по разширяваща се спирала. Беззвучните картечни откоси отново ни връхлетяха, пробягаха по палубата към мен. Пълнителят на пушката щракна и се отвори. Беше празен. Хвърлих се настрани, паднах на палубата, хлъзнах се по мокрото дърво към перилата…

И ангелският огън удари.

Изневиделица се появи дълъг син пръст. Той посегна от облаците, проряза мъгливия въздух и изведнъж щурмокоптерът изчезна. Вече нямаше картечни куршуми, летящи алчно към мен, нямаше взрив, нямаше друг звук, освен пращенето на нажежените молекули въздух по пътя на лъча. На мястото на щурмокоптера небето пламна проблесна и притъмня, оставяйки само мътен остатъчен образ върху ретината ми.

… и се блъснах в перилата.

Чуваше се само далечният рев на водовъртежа и тихият плясък на вълните край корпуса под мен. Надигнах глава и се огледах. Небето си оставаше пусто.

— Тъй ти се пада, скапаняк — прошепнах към него аз.

После паметта ми зацепи. Скочих и изтичах към мястото, където Иса и Сиера Трес лежаха в локви кръв, разредена от водните пръски. Трес бе опряла гръб в открития мостик и пристягаше крака си с турникет от кървави парцали. През стиснатите й зъби излетя един-единствен стон, докато завърташе още веднъж. Зърна погледа ми и кимна, после завъртя глава към Бразил, който клечеше до Иса и трескаво опипваше проснатото й тяло. Приближих се и надникнах през рамото му.

Беше улучена с шест или седем куршума в корема или краката. От гърдите надолу изглеждаше като разкъсана от блатна пантера. Сега лицето й беше спокойно, а дишането ставаше все по-бавно. Бразил вдигна очи към мен и поклати глава.

— Иса? — Аз коленичих в нейната кръв. — Иса, говори.

— Ковач? — Тя се опита да завърти глава към мен, но само едва я люшна.

Приведох се, приближих лице до нейното.

— Тук съм, Иса.

— Съжалявам, Ковач — изстена тя. Гласът й бе като на малко момиченце, тънък и слаб. — Не мислех…

Преглътнах с усилие.

— Иса…

И изведнъж тя спря да диша.

Глава 34

В центъра на лабиринта от островчета и рифове с трудно произносимото име Елтеведтем някога бе имало кула, висока над два километра. Марсианците я построили направо върху морското дъно за някакви свои тайнствени цели, но преди около половин милион години тя също тъй тайнствено рухнала в океана. Повечето руини се разпилели по дъното, но на места все още можеха да се видят огромни останки и на сушата. След време те станали част от пейзажа на островчето или рифа, където са се сгромолясали, но макар и почти неусетно, присъствието им бе достатъчно, за да остави Елтеведтем почти необитаем. Най-близките селища бяха на двайсетина километра — малки рибарски селца в северния край на Милспортския архипелаг. До самия Милспорт имаше още сто километра в южна посока. А Елтеведтем (което на един от старите маджарски диалекти означава изгубих се) можеше да погълне цяла флотилия от плоскодънни корабчета, ако въпросната флотилия не желаеше да бъде открита. Имаше тесни, сенчести канали между високи скали, където „Островитянин“ можеше да се скрие до върховете на мачтите, имаше издълбани от прибоя пещери, чиито входове се виждаха само отблизо, и огромни парчета от срутената марсианска кула, обрасли с буйна растителност.

Чудесно място за криене.

Поне от външни преследвачи.

Приведен над перилата на „Островитянин“, аз се вглеждах в спокойната, прозрачна вода. На пет метра под повърхността пъстро ято от местни и колониални рибки се въртеше любопитно около белия лекбетонен саркофаг, в който бяхме погребали Иса. Из главата ми се въртеше смътна идея да се свържа с близките й, след като шумът поутихне, да им кажа къде е, но жестът изглеждаше безсмислен. Когато един носител умре, значи е мъртъв и толкоз. А тревогата на родителите й нямаше да стане по-малко ужасна, когато спасителният екип разбиеше лекбетона и откриеше, че някой е изрязал приставката от гръбнака на тялото.

Сега тя лежеше в джоба ми — душата на Иса поради липса на по-добра дефиниция — и аз усещах как самотната й тежест между пръстите ми променя нещо дълбоко в мен. Не знаех какво ще правя с нея, но и не смеех да я оставя, та да бъде открита от някого. Иса беше дълбоко замесена в нападението, а това означаваше виртуална стая за разпити в Рила, ако някога намереха приставката й. Засега трябваше да я нося, както носех мъртвите проповедници на юг за наказание, както носех Юкио Хираясу и неговия колега за в случай, че ми потрябват.

Бях заровил приставките на двамата от якудза в пясъка под къщата на Бразил и не очаквах, че джобът ми пак ще се напълни толкова скоро. По пътя на изток към Милспорт дори на моменти бях изпитвал неволно удоволствие от непривичната липса на товар, преди пак да ме връхлетят спомените за Сара и поредният пристъп на ненавист.

Сега джобът отново тежеше като в някакъв скапан съвременен вариант на древната легенда за прокълнатата от Ебису мрежа, обречена вечно да вади телата на удавени моряци и нищо друго.

Сякаш нямаше начин този джоб да остане празен и аз вече сам не знаех какво изпитвам.

Тъй беше почти от две години насам. Увереността превръщаше битието ми в стара, зърнеста черно-бяла снимка. Можех да бръкна в джоба си и да стисна в длан съдържанието му с мрачно, сурово задоволство. Изпитвах усещането за бавно натрупване, за едва забележимо полюшване на везната, от другия край на която тежеше с чудовищна сила безвъзвратната загуба на Сара Сахиловска. От две години не ми трябваше друга цел, освен този джоб и шепата откраднати души в него. Не се нуждаех нито от бъдеще, нито от други перспективи, освен тия, които се въртяха около запълването на джоба и клетките за блатни пантери в имението на Сегешвар.

Тъй ли? А какво стана в Текитомура?

Движение край перилата. Въжетата трепнаха и тихо забръмчаха. Озърнах се и видях Сиера Трес да се придвижва напред, като стискаше перилата с две ръце и подскачаше на здравия си крак. Обикновено безизразното й лице сега се кривеше от раздразнение. При други обстоятелства би било смешно, но отрязаният крачол на панталона разкриваше другия й крак, покрит с прозрачен лечебно-изолиращ слой, през който се виждаха раните.

Вече трети ден се спотайвахме в Елтеведтем и Бразил бе използвал това време, за да поработи със скромния медицински боекомплект, който носехме. Плътта под прозрачната превръзка беше черно-лилава, подпухнала и надупчена от картечни куршуми, но раните бяха почистени и обработени. По увредените части се виждаха сини и червени етикетчета, отбелязващи точките, където Бразил бе инжектирал стимулатори за бързо възстановяване. Шина от полисплав обгръщаше долната част на превръзката, но за стъпване на нея не можеше да става и дума без солидна доза болкоуспокояващи, които Трес категорично отказваше.

— Би трябвало да лежиш — казах й аз, когато се приближи.

— Да, но не ме улучиха където трябва. Затова не лежа. Стига, Ковач, не ми досаждай.

— Добре де. — Пак се загледах във водата. — Някакви вести?

Тя поклати глава.

— Не, но Ошима е будна. Пита за теб.

За момент рибките долу се замъглиха пред погледа ми. После отново се проясниха. Продължих да ги гледам и да държа перилата.

— Ошима? Или Макита?

— Е, зависи в какво искаш да вярваш, нали?

Кимнах навъсено.

— Значи все още се смята за…

— В момента да.

Погледах рибките още малко. После изведнъж се изправих и завъртях глава към стълбичката на салона. Усетих как устните ми се изкривиха от неволна гримаса. Тръгнах напред.

— Ковач.

Раздразнено се озърнах към Трес.

— Да, какво?

— Карай по-кротко. Тя не е виновна, че застреляха Иса.

— Права си.

Долу, в една от предните каюти, носителят на Силви Ошима лежеше подпрян на възглавници върху двойната койка и гледаше през илюминатора. По време на цялото ни трескаво бягство покрай бреговете на архипелага и докато се криехме в Елтеведтем, тя бе спала дълбоко, само на два пъти я разбудиха пристъпи на кошмари, през които се мяташе и бръщолевеше откъси от машинен код. Когато успееше да се откъсне от кормилото и радара, Бразил я подсилваше с кожни хранителни лепенки и пневмоинжекции. За останалото имаха грижа венозните системи. Сега грижите най-сетне даваха резултати. Трескавите петна по бузите й бяха избледнели, а дишането й ставаше по-нормално. Лицето й си оставаше болнаво и бледо, но вече имаше изражение, а дългата рана на бузата заздравяваше. Жената, която се смяташе за Надя Макита, ме погледна през очите на своя носител и разтегна устни в измъчена усмивка.

— Привет на Мики Тръпката.

— Здрасти.

— Бих станала, но ми е забранено. — Тя кимна към креслото, вградено в една от стените на каютата. — Защо не седнеш?

— Добре ми е и така.

За момент погледът й стана по-напрегнат, може би преценяващ. В начина, по който го стори, имаше нещичко от Силви Ошима — малко, но достатъчно, за да усетя как всичко в мен се свива. После тя заговори, лицето й се промени и нещото изчезна.

— Доколкото разбрах, скоро ще трябва да тръгваме — каза тя. — Пеш.

— Може би. Ако питаш мен, имаме още няколко дни, но всичко е въпрос на късмет. Снощи мина въздушен патрул. Чухме ги, но не се приближиха дотолкова, че да ни видят, а не могат да летят със сложна сканираща апаратура за телесна топлина или електронна активност.

— А… значи в това отношение нищо не се е променило.

— Орбиталните ли? — Кимнах. — Да, продължават да работят в същите параметри, както когато ти…

Не довърших. Махнах с ръка.

— Както са правили винаги.

Нов изпитателен поглед. Аз също я гледах.

— Кажи ми — рече накрая тя. — Колко време е минало. От Разселването, имам предвид.

Поколебах се. Имах чувството, че прекрачвам праг.

— Моля те. Трябва да знам.

— Около триста години местно време. — Пак махнах с ръка. — Някъде към триста и двайсет.

Не ми трябваше емисарска проницателност, за да разбера какво става зад очите й.

— Толкова много — прошепна тя.

Животът прилича на морето. Като тръгне тройно-лунният прилив, оставиш ли му се, ще те откъсне от всичко и всички, които си обичал.

Евтината моряшка мъдрост на Джапаридзе хапеше болезнено. Няма значение дали си прост бияч от Седемпроцентните ангели или едра риба от Харлановия род. Някои неща оставят еднакви белези по всекиго. Та ако ще и да си проклетата Квелкрист Фолкънър.

Или да не си.

Карай по-кротко. Тя не е виновна.

— Не знаеше ли? — попитах аз.

Тя поклати глава.

— Не знам, сънувах го. Може би знаех, че е минало много време. Мисля, че те ми казаха.

— Кой ти каза?

— Аз… — Тя млъкна. Леко вдигна ръце от завивката и пак ги отпусна. — Не знам. Не помня.

Пръстите й се свиха в безсилни юмруци върху леглото.

— Триста и двайсет години — прошепна тя.

— Да.

Тя дълго лежа, проумявайки жестоката истина. Отвън шумяха вълните. Открих, че неусетно съм седнал в креслото.

— Повиках те — каза внезапно тя.

— Да. Бързай, бързай. Получих съобщението. После спря да се обаждаш. Защо?

Въпросът сякаш я върна на земята. Очите й се разшириха, после погледът й отново хлътна навътре.

— Не знам. Знаех… — Тя се изкашля. — Не, тя знаеше, че ще дойдеш за мен. За нея. За нас. Тя ми каза.

Приведох се напред.

— Силви Ошима ли ти каза? Къде е тя?

— Тук някъде. Вътре.

Жената на койката затвори очи. За около минута имах чувството, че пак е заспала. Бих напуснал каютата, бих се качил горе на палубата, но там нямаше нищо, което да искам. После очите й изведнъж пак се отвориха и тя кимна, сякаш току-що бе получила потвърждение за нещо.

— Там… — Тя преглътна с усилие. — Там има място. Като прастар затвор. Редици килии. Стълби и коридори. Там има неща и тя казва, че ги хващала, както се хваща гърбун от яхта. Или може би както се хваща болест? Като сенки, слети сенки. Виждаш ли някакъв смисъл?

Помислих си за командния софтуер. Спомних си какво бе казала Силви Ошима, докато пътувахме към Драва.

… интерактивни кодове на миминтите, опитващи да се размножават, машинни системи за проникване, атаки на изкуствени личности, остатъци от предавания и какво ли не още. Аз трябва да мога да поема всичко това, да го прегледам, да го използвам и да не допусна какъвто и да било пробив към мрежата. С това се занимавам. Отново и отново. Но колкото и съвършени да са почистващите системи, част от боклука остава. Трудни за унищожаване кодове, следи. Призраци на неща, които вече не съществуват. Долу, под защитата, лежат слоеве, за които дори не ми се мисли.

Кимнах. Запитах се какво ли трябва, за да се измъкнеш от подобен затвор. Що за човек — или същество — трябва да бъдеш, за да успееш.

Призраци на неща.

— Да, виждам смисъл. — И преди да успея да се удържа, добавих: — Значи оттам идваш, Надя? Ти си нещо, което е уловила?

За миг по изпитото лице се изписа ужас.

— Григорий — прошепна тя. — Там има нещо, наречено Григорий.

— Какъв Григорий?

— Григорий Ишии. — Тя едва шепнеше. После самовглъбеният ужас отлетя, изчезна и тя ме погледна изпитателно. — Не вярваш, че съм истинска, нали, Мики?

Тръпка на безпокойство в дъното на съзнанието ми. Името Григорий Ишии разбуждаше нещо неясно в дълбините на паметта ми отпреди Емисарския корпус. Аз също се вгледах изпитателно в жената върху леглото.

Карай по-кротко. Тя не е виновна.

Майната ти.

Изправих се.

— Не знам коя си. Но едно ще кажа със сигурност, ти не си Надя Макита. Надя Макита е мъртва.

— Да — каза тя с изтънял глас. — Вече се досетих. Но очевидно, преди да умра, е било направено резервно копие, защото аз съм тук.

Поклатих глава.

— Не, не си. Изобщо няма гаранция, че си тук. Надя Макита е мъртва, превърната в атоми. И няма никакви сведения за направено копие. Няма техническо обяснение как подобно копие може да е попаднало в командния софтуер на Силви Ошима, ако изобщо е съществувало. Всъщност нищо не доказва, че си нещо друго, освен най-обикновена имитация на личност.

— Според мен стига толкова, Так. — Бразил изведнъж прекрачи в каютата. Лицето му не изглеждаше дружелюбно. — Засега да спрем дотук.

Завъртях се към него и оголих зъби в хищна усмивка.

— Това медицинско заключение ли е, Джак? Или просто квелистка революционна догма? Истината на малки и контролирани дози. Нищо, което пациентът не може да понесе.

— Не, Так — тихо каза той. — Това е предупреждение. Време е да излезеш от водата.

Пръстите ми леко се свиха и отпуснаха.

— Не ме предизвиквай, Джак.

— Не само ти имаш неврохимия, Так.

Мигът увисна, после се превъртя и изчезна, когато осъзнах нелепата му динамика. Сиера Трес имаше право. Тази прекършена жена не носеше вина за смъртта на Иса. Нито пък Бразил. И освен това вече бях наранил повече от жестоко призрака на Надя Макита. Кимнах и смъкнах като дреха бойната стойка. Минах покрай Бразил и стигнах до вратата зад него. За миг се обърнах към жената на койката.

— Която и да си, искам Силви Ошима да се върне невредима. — Кимнах към Бразил. — Доведох ти тия нови приятели, но не съм от тях. Ако реша, че си сторила нещо на Ошима, ще мина през тях като ангелски огън, за да се добера до теб. Помни това.

Тя ме изгледа спокойно и отговори без следа от ирония:

— Благодаря. Ще го запомня.



На палубата заварих Сиера Трес да седи на стоманен сгъваем стол и да оглежда небето с бинокъл. Застанах зад нея, напрегнах неврохимията и се загледах в същата посока. Гледката беше ограничена — „Островитянин“ се спотайваше в сянката на грамаден назъбен фрагмент от марсианска архитектура, който бе паднал в плитчините под нас и в течение на хилядолетията се бе превърнал в част от пейзажа. Донесени от вятъра спори го бяха покрили с гъсталак от лиани и лишеи, чиито провиснал и стъбла затрудняваха наблюдението изпод развалината.

— Видя ли нещо?

— Мисля, че използват микрокоптери. — Трес остави бинокъла. — Твърде далече е, за да видя нещо повече от проблясъци, но нещо се движи там, около края на рифа. Нещо много малко.

— Още са нервни, а?

— А ти нямаше ли да си, ако беше на тяхно място? Първите фамилии поне стотина години не са губили хеликоптер от ангелски огън.

Безгрижно свих рамене, макар че съвсем не се чувствах спокоен.

— Е, сигурно трябва да има повече от стотина години, откакто на някой идиот му е хрумнало да започне въздушна атака по време на орбитален обстрел.

— Но не смяташ, че се е вдигнал на четиристотин метра, нали?

— Не знам. — С помощта на емисарската памет проследих последните секунди на щурмокоптера. — Движеше се много бързо. Дори да не е набрал височина, може би с посоката си е предизвикал реакция. И с действащото въоръжение. По дяволите, знае ли някой какво си мислят орбиталните? И какво възприемат като заплаха. И друг път са нарушавали правилата. Нали знаеш какво е станало с автоматите за бране на вишефрукти по време на Заселването. Ами онези състезателни скутери в Охрид, помниш ли? Казват, че повечето били на не повече от сто метра над водата, когато ги изпепелили.

Тя ми хвърли развеселен поглед.

— По онова време не съм била родена, Ковач.

— О, извинявай. Изглеждаш по-възрастна.

— Благодаря.

— Така или иначе, докато бягахме, май не държаха много да ни гонят по въздуха. Което отговаря на прогнозата. Всеки гледа да бъде предпазлив, щом чуе за лошо време.

— Или сме извадили късмет.

— Или сме извадили късмет — съгласих се аз.

Бразил се изкатери по стълбичката и бавно тръгна към нас. В движенията му се долавяше нетипичен за него гняв, а погледът му излъчваше открита неприязън. Хвърлих му поглед в същия стил, после пак се завъртях към водата.

— Не позволявам повече да й говориш така — каза той.

Я млъквай.

— Сериозно, Ковач. Всички знаем, че имаш проблем с политическото обвързване, но няма да ти позволя да изливаш смахнатата си ярост върху тази жена.

Завъртях се към него.

— Тази жена ли? Тази жена? И смееш да наричаш мен смахнат. Тази жена, за която говориш, не е човешко същество. Тя е само късче от личност, просто призрак в най-добрия случай.

— Още не знаем — тихо каза Трес.

— О, моля те. Нима никой от двама ви не разбира какво става тук? Прехвърляте желанията си върху някаква скапана дигитална карикатура. Вече. Това ли ще стане, когато се върнем в Кошут? Нима ще изградим цяло революционно движение около една митологична измама?

Бразил поклати глава.

— Движението вече съществува. Няма нужда да го изграждаме, то е готово за действие.

— Да, трябва му само дръжка за знамето. — Обърнах му гръб, защото в мен се надигаше старата умора, по-силна дори от гнева. — И за късмет имате точно това — една дръжка, нищо повече.

Не знаеш дали е така.

— Да, прав си. Не знам. — Тръгнах покрай перилата. На една трийсетметрова яхта не можеш да се отдалечиш кой знае колко, но исках да бъда на максимално разстояние от тия двама идиоти. После нещо ме накара да се завъртя към тях. Гласът ми се надигна с внезапна ярост. — Не знам дали е така. Не знам дали личността на Надя Макита не е била записана и оставена да лежи в Ню Хокайдо като неизбухнал снаряд, с който никой не би желал да си има работа. Не знам дали някак не е намерила начин да се зареди в първия попаднал й демилит. Но какви са шансовете, по дяволите?

— Още не можем да преценим — отвърна Бразил, вървейки след мен. — Трябва да я отведем при Кои.

— Кои? — Аз се разсмях свирепо. — Ама че майтап. Скапаният Кои. Джак, наистина ли си мислиш, че някога ще видиш Кои отново? Той със сигурност вече е само парче овъглено месо на някоя задна уличка в Милспорт. Или още по-зле — гостува в някоя стая за разпит на Аюра Харлан. Не разбираш ли, Джак? Всичко свърши. Вашият неоквелистки бунт се издъни. Кои е мъртъв, вероятно и другите също. Поредните шибани жертви по славния път към революционните промени.

— Ковач, мислиш ли, че не ми е мъчно за Иса?

— Мисля, Джак, че ако успеем да спасим оная отломка от мит, няма да даваш пет пари кой и как е загинал.

Сиера Трес тромаво се зададе покрай парапета.

— Иса сама реши да се включи. Знаеше какво рискува. Прие заплащането. Изборът беше неин.

Мамка ти, тя беше едва петнайсетгодишна!

Те не казаха нищо. Само ме гледаха. Шумът на вълните край корпуса сякаш се засили. Затворих очи, въздъхнах дълбоко и пак ги погледнах. Кимнах.

— Няма нищо — уморено казах аз. — Виждам накъде отиват нещата. Виждал съм го и друг път. На Санкция IV. Скапаният Джошуа Кемп го каза в Индиго Сити. Ние жадуваме за революционна инерция. Как ще я постигнем, почти няма значение и определено не е тема за етични дискусии — историческият резултат ще бъде наш финален съдник. Ако онази жена долу не е Квелкрист Фолкънър, вие така или иначе ще я превърнете в нея. Нали?

Двамата се спогледаха. Аз пак кимнах.

— Да. И какво остава за Силви Ошима? Тя не е решила сама. Не е направила своя избор. Тя беше невинна жертва, по дяволите. И ще е само първата от една безкрайна поредица, ако получите каквото желаете.

Ново мълчание. Накрая Бразил сви рамене.

— Щом е тъй, защо изобщо дойде при нас?

— Защото ви надцених, дявол да го вземе. Защото помнех всички ви като нещо много по-хубаво от тая жалка пасмина, която сте всъщност.

Той пак сви рамене.

— Значи паметта те е подвела.

— Така излиза.

— Мисля, че дойде при нас, защото нямаше избор — отбеляза трезво Сиера Трес. — И трябва да си бил наясно, че ще ценим евентуалното съществуване на Надя Макита много повече, отколкото спомагателната личност.

Спомагателна ли?

— Никой не иска излишно да навреди на Ошима. Но ако се налага саможертва и ако това е Макита…

— Само че не е. Отвори си скапаните очи, Сиера.

— Може и да не е. Но нека бъдем брутално честни, Ковач. Ако това е Макита, тогава тя струва за народа на Харлановия свят хилядократно повече, отколкото някаква си наемна демилитка, по която случайно си падаш.

Усетих как из мен се разлива студено, смъртоносно спокойствие. Беше почти приятно, като завръщане у дома.

— Може би струва хилядократно повече и от някаква си саката неоквелистка. Хрумвало ли ти е? Готова ли си за тази саможертва?

Сиера сведе очи към крака си, после пак ме погледна.

— Много ясно, че съм готова — отговори тя кротко, сякаш обясняваше на дете. — Според теб за какво съм тук?



Един час по-късно по шифрования канал внезапно долетя развълнуван глас. Подробностите бяха объркани, но едно разбрахме със сигурност. Сосеки Кои и групичка оцелели се бяха оттеглили с бой след провала с Мици Харлан. Планът за измъкване от Милспорт се бе оказал безупречен.

Сега идваха да ни вземат.

Глава 35

Докато навлизахме в селското пристанище, аз се огледах наоколо и усещането за нещо вече видяно бе тъй силно, че сякаш отново усетих мирис на изгоряло. Сякаш отново чух панически писъци.

Сякаш видях самия себе си.

Стегни се, Так. Не беше тук.

Да, не беше тук. Но имаше същите къщурки с дебели стени, пръснати покрай кея, същия малък център с магазинчета по крайбрежната улица и същия пристанищен комплекс в края на заливчето. Същите групички закотвени траулери и товарни гемии, изглеждащи като джуджета около грамадното туловище на един океански кораб за лов на скатове. Дори същата изоставена станция за изследване на течението Микуни, а недалече на скалите зад нея — молитвеният дом, който я бе изместил като най-важно място за селото след провала на проекта. По главната улица жените вървяха омотани с парцали от глава до пети, сякаш се готвеха за работа с опасни химикали. Не и мъжете.

— Хайде да приключваме — промърморих аз.

Привързахме лодката на плажа, където килнати, зацапани и протрити пластмасови кейове стърчаха над плитката вода. Сиера Трес и жената, която се наричаше Надя Макита, останаха да седят на кърмата, докато ние с Бразил разтоварвахме багажа. Както всички пътешественици из Милспортския архипелаг, собствениците на „Островитянин“ си носеха запас от благоприлични женски дрехи в случай, че им се наложи да спрат в някоя община на Северния ръкав, и сега двете жени бяха забулени чак до очите. Помогнахме им да слязат от лодката — надявах се да сме го сторили с подобаваща скромност, — вдигнахме моряшките си торби и тръгнахме по главната улица. Вървяхме бавно — преди да слезем от яхтата, Сиера Трес се беше натъпкала до ушите с армейски болкоуспокоителни, но въпреки това шината от флексосплав я принуждаваше да куцука като старица. Срещнахме няколко любопитни погледа, но допуснах, че са отправени по-скоро към високия ръст и русата коса на Бразил. Започвах да съжалявам, че няма начин да забулим и него.

Никой не ни заговори.

Открихме единствения хотел в селото с изглед към централния площад и наехме стаи за седмица, използвайки два чисто нови чипа с лични данни от богатия запас, който си носехме от Вчира Бийч. Като жени Трес и Макита бяха под наша опека и не им се полагаше проверка за самоличност. Все пак забулената жена на рецепцията ги поздрави с топлота, която стана почти досадна, след като обясних, че старата ми леля си е наранила бедрото. Рязко отхвърлих предложението й да повика местния женски лекар и жената веднага отстъпи пред тази проява на мъжко превъзходство. Прехапа устни и се зае да проверява личните ни данни. През прозореца се виждаха площадът и подиумът със скобите за закрепване на общинския стол за наказания. Зареях мрачен поглед към него, после с усилие се върнах в настоящето. Сложихме отпечатъци от дланите си върху допотопния скенер и се качихме в стаите.

— Имаш ли нещо против тези хора? — попита ме Макита, докато сваляше булото. — Изглеждаш гневен. Затова ли водиш вендета срещу проповедниците им?

— Не точно, но има връзка.

— Разбирам. — Тя тръсна косата си, прокара пръсти през нея и огледа булото от платно и метал в другата си ръка с озадачено любопитство, нямащо нищо общо с откритата неприязън, която прояви Силви Ошима, когато я накарах да носи шал в Текитомура. — В името на трите луни, кому е притрябвало да носи такава чудесия?

Свих рамене.

— Виждал съм хора да вършат и по-глупави неща.

Тя ме погледна изпитателно.

— Това да не е завоалирана критика?

— Не, не е. Ако имам да ти кажа нещо критично, ще го изрека на висок глас.

Тя също сви рамене.

— Е, чакам го с нетърпение. Но вероятно имам основания да предположа, че не си квелист.

Въздъхнах дълбоко.

— Предполагай каквото си искаш. Аз излизам.



Обиколих търговската част на пристанището, докато открих кафене в надувна барака, където продаваха евтина храна и напитки на рибарите и пристанищните работници. Поръчах си паничка юфка с риба, отнесох я на една масичка до прозореца и се захванах да ям, гледайки движението на моряците по кея и по палубата на океанския кораб. По някое време мършав мъж на средна възраст се приближи с поднос към моята маса.

— Може ли да седна? Доста е натоварено днес.

Озърнах се из бараката. Клиентите бяха доста, но имаше и други свободни места. Свих рамене.

— Моля.

— Благодаря.

Човекът седна, вдигна капака на термокутията и започна да се храни. Известно време мълчахме, после дойде неизбежното. Между две хапки онзи ме погледна в очите. Обветреното му лице се сбръчка в усмивка.

— Не сте тукашен, а?

Усетих как нервите ми леко се обтягат.

— По какво съдите?

— А, ясно. — Човекът пак се усмихна. — Ако бяхте тукашен, нямаше да питате. Щяхте да ме знаете. Аз познавам всички в Кураминато.

— Браво на вас.

— Но не сте и от онзи скатоловец, нали?

Оставих клечките за хранене. Чудех се дали ще ми се наложи да го убия.

— Да не сте местният полицай?

— Не! — Той се разсмя от сърце. — Аз съм дипломиран специалист по хидродинамика. Дипломиран и безработен. Е, нека речем почти безработен. Напоследък работя предимно на онзи траулер там, зеленият. Но моите старци ме вкараха в колежа точно когато се вдигаше голям шум около течението Микуни. Учих в реално време, нямахме пари за виртуален колеж. Седем години. Мислеха си, че всичко, свързано с течението, ще гарантира безгрижен живот. Но, разбира се, докато завърша, вече не беше така.

— А защо останахте тук?

— О, аз не съм кореняк. Родом съм от Албамисаки, на десетина километра оттук по крайбрежието.

Името потъна в мен като дълбочинен заряд. Седях застинал и го чаках да избухне. Питах се какво ли ще сторя тогава.

Заставих се да проговоря.

— Тъй ли?

— Да, дойдох тук с едно момиче, което познавах от колежа. Нейните близки са тук. Мислех да отворим малка корабостроителница, нали разбирате, да си изкарваме хляба от ремонт на траулери, докато сключа договор с някоя от големите милспортски фирми за строеж на яхти. — Той направи унила гримаса. — Дотук добре. Само че вместо бизнес създадох семейство. Сега гледам само как да изкарам пари за дрехи, храна и училище.

— Ами вашите близки? Често ли ги виждате?

— Не, мъртви са.

Гласът му секна. Той стисна устни и извърна глава.

Седях и го гледах внимателно.

— Съжалявам — казах накрая.

Той се изкашля. Пак ме погледна.

— Няма защо. Не сте виновен, нали така? Нямаше откъде да знаете. Просто тъй стана. — Той въздъхна измъчено. — Стана само преди година. Изневиделица, мамка му. Някакъв скапан маниак се разбеснял с бластер. Избил десетки хора. Все стари, над петдесетте. Гнусна история. Напълно безсмислена.

— Хванаха ли го?

— Не. — Още една тежка въздишка. — Не, още е нейде на свобода. Разправят, че продължавал да убива, не можели да го спрат. Ако знаех къде е, аз щях да го спра, по дяволите.

Спомних си уличката, която бях забелязал между складовете в края на пристанищния комплекс. Зачудих се дали да не му дам тази възможност.

— Значи нямате пари за презареждане? За родителите ви, искам да кажа.

Той ме изгледа строго.

— Знаете, че не правим това.

— Хей, сам го казахте. Не съм тукашен.

— Да, но… — Той се поколеба. Хвърли поглед наоколо, после пак се обърна към мен. Продължи с по-тих глас. — Вижте, аз приех Откровението. Не че приемам всичко, което казват проповедниците, особено напоследък. Но все пак е вяра, начин на живот. Дава ти за какво да се хванеш, на какво да учиш децата си.

— Синове ли имате или дъщери?

— Две дъщери и трима сина. — Той въздъхна. — Да, знам. Всички ония глупости. Знаете ли, оттатък дългия нос имаме плаж. Както в повечето села. Помня, че като бях малък, по цяло лято киснехме във водата, всички заедно. Понякога и родителите ни идваха след работа. Сега, откакто нещата станаха сериозни, построиха стена навътре в морето. Отидеш ли там, проповедниците те наблюдават през цялото време и жените трябва да се къпят оттатък стената. Не мога да поплувам дори със собствената си съпруга и дъщерите. Знам, адски тъпо. Прекалено е. Но какво да прави човек? Нямаме пари да се преселим в Милспорт, а и не бих искал дечурлигата ми да се шляят по тамошните улици. Видях какво е, докато учех. Град, пълен със скапани изроди. Не му е останало сърце, само безмозъчна мръсотия. Тукашните хора поне още вярват в нещо повече от стремежа да задоволиш всяка животинска прищявка когато ти се прииска. Знаете ли, не бих искал нов живот в нов носител, ако ще трябва да правя само това.

— Е, тогава чудесно, че нямате пари за презареждане. Би било жалко да се изкусите, нали?

Искаше ми се да добавя: И още по-жалко да видите отново родителите си.

— Така е — рече човекът, без да забелязва иронията. — Там е цялата работа. Разбереш ли веднъж, че имаш само един живот, стараеш се много по-силно да постъпваш както трябва. Забравяш за материалното, за целия този упадък. Тревожиш се за сегашния живот, а не какво ще правиш в някое друго тяло. Съсредоточаваш се върху най-важното. Семейството. Общината. Дружбата.

— И разбира се, Съблюдаването.

Странно, но мекотата в гласа ми не беше подправена. През следващите няколко часа не биваше да се набиваме на очи, но не това ме възпираше. Любопитно надникнах в душата си и открих, че съм изгубил обичайното високомерно презрение, към което прибягвах в подобни ситуации. Погледнах човека зад масата и не изпитах друго, освен умора. Не той бе оставил Сара и нейната дъщеря да умрат завинаги, можеше дори да не е бил роден по онова време. Може би в онази ситуация би проявил същото овчедушие като родителите си, но сега не бях в състояние да го съдя. Не можех да го намразя дотолкова, че да го отведа до онази уличка, да кажа кой съм и да му дам възможност.

— Точно така, Съблюдаването. — Лицето му грейна. — То е важното, то компенсира всичко останало. Разбирате ли, науката ни предаде, тя излезе извън контрол, стана такава, че ние вече не можем да я управляваме. Всичко стана твърде лесно. Не остарявахме по естествен път, не ни се налагаше да умираме и да даваме сметка пред Твореца — това ни заслепи за истинските ценности. Цял живот се стискаме, пестим пари за презареждане и прахосваме реалното време, дадено ни за да живеем правилно. Ако хората можеха да разберат…

— Хей, Микулаш!

Озърнах се. Към нас се задаваше друг мъж, приблизително на същата възраст.

— Привърши ли да досаждаш на горкия човек? — попита весело новодошлият. Имаме да чистим корпус, мой човек.

— Да, тъкмо се канех да дойда.

— Не му обръщайте внимание — каза новодошлият с широка усмивка. — Мисли си, че познава всекиго, и ако види непознато лице, непременно трябва да разбере чие е. Но вече е разбрал, нали?

Усмихнах се.

— Да, в общи линии.

— Така си и знаех. Аз съм Тойо. — Човекът протегна здрава, мазолеста десница. — Добре дошъл в Кураминато. Може пак да се видим, ако поостанете.

— Да, благодаря. Ще се радвам.

— А засега трябва да тръгваме. Приятно ми бе да си поговорим.

— Да — потвърди Микулаш и се изправи. — Приятно ми бе да си поговорим. И помислете за онова, което ви казах.

— Може да си помисля. — Един последен пристъп на недоверие ме накара да го спра, докато се обръщаше. — Кажете ми нещо. Как разбрахте, че не съм от скатоловния кораб?

— А, това ли. Ами, гледахте моряците, сякаш ви е много интересно какво правят. Никой не гледа собствения си кораб толкова внимателно. Прав бях, нали?

— Да. Добро попадение. — Вътре в мен трепна нишка на облекчение. — Може пък наистина да ставате за полицай. Нова професия. И то съвсем праведна — да ловите лошите хора.

— Хей, това е идея.

— Не — възрази приятелят му. — И да ги хване, ще се държи прекалено добре с тях. Мек е като лайно. Дори жена си не може да стегне.

Докато двамата излизаха, наоколо избухна всеобщ смях. Аз също се разсмях. Оставих смеха постепенно да премине в усмивка, сетне изчезна и тя, оставяйки само лекото облекчение.

Наистина не се налагаше да го убивам.



Изчаках половин час, после небрежно излязох от бараката и тръгнах към кея. По палубите и надстройката на скатоловеца все още имаше хора. Погледах няколко минути и накрая един моряк слезе по предното мостче към мен. Лицето му не беше дружелюбно.

— Мога ли да помогна с нещо?

— Да — казах аз. — Пейте химн за мечтите велики, над Алабардос превърнати в прах. Аз съм Ковач. Другите са в хотела. Предай на капитана. Потегляме, щом се стъмни.

Глава 36

Както повечето кораби от този тип, скатоловецът „Ангелски огън“ изглеждаше зла и коварна машина. Представляваше нещо средно между военен кораб и огромен състезателен скутер, комбиниращ остър като бръснач кил и невероятна гравиподемност, създавана от двата извънбордови двигателя. Още от пръв поглед личеше, че е създаден за безумни скорости и пиратство. Слонските скатове и техните по-дребни събратя са бързи във водата, но което е по-важно, месото им се разваля, щом остане необработено за по-дълго време. Ако ги замразиш, можеш да изкараш добри пари, но ако си достатъчно бърз, за да откараш улова на големите рибни търгове в най-важните центрове като Милспорт, това вече е голям удар. Корабостроителите на Харлановия свят разбираха тази идея и работеха в съответствие с нея. Мълчаливо се подразбираше, че най-добрите слонски скатове живеят и се размножават в акватории, запазени изключително за Първите семейства. Бракониерството там беше сериозно престъпление, а ако искаш да бягаш, корабът ти трябва да е не само бърз, но и нисък, труден за засичане с радар или с просто око.

Ако бягаш от правоохранителните органи на Харлановия свят, не е зле да си намериш скатоловец.

На вторият ден след потеглянето, вече уверен, че сме се отдалечили от Милспортския архипелаг и нито една въздушна машина няма достатъчен обсег, за да прелети над нас, аз излязох на палубата, облакътих се на перилата отляво и се загледах как океанските вълни преминават под мен. Вятърът хвърляше в лицето ми пръски пяна и в същото време усещах как събитията прелитат главоломно, твърде бързо, за да ги осъзная. Миналото със своя товар от смърт оставаше зад кърмата, отнасяйки вариантите и решенията, които бе твърде късно да пробвам.

Емисарите ги разбират тия неща.

Изневиделица зърнах изящното ново лице на Вирджиния Видаура. Но този път нямаше глас в главата ми, нямаше демонстративна преподавателска самоувереност. Май от този призрак вече нямаше да дочакам помощ.

— Имаш ли нещо против да ти правя компания?

Гласът долетя през шума на вятъра и плисъка на прорязваните вълни. Погледнах надясно към централната палуба и я видях да се подпира до стълбичката, облечена с гащеризон и яке, които бе взела назаем от Сиера Трес. От напрегнатата поза изглеждаше болнава и нестабилна. Вятърът отмяташе сребристата коса от лицето й, но по-тежките нишки я удържаха надолу като мокро знаме. Очите й бяха като тъмни дупки върху бледото лице.

Мамка му, още един призрак.

— Защо не? Заповядай.

Тя се изкатери по стълбичката. В движение изглеждаше по-силна, отколкото докато стоеше. Когато стигна до мен, по устните й трептеше иронична усмивка, а гласът й прозвуча твърдо в насрещния вятър. Лекарствата на Бразил бяха превърнали раната върху бузата й в бързо изчезващ белег.

— Значи не възразяваш да си поговориш с една имитация?

Веднъж в Нова Пеща се надрусах здравата с виртуална проститутка при опит — неуспешен, разбира се — да преодолея вградената й програма за изпълнение на желанията. Тогава бях много млад. Друг път, вече не толкова млад, след кампанията на Адорасион, седнах пиян да си бъбря с един армейски изкуствен интелект на забранени политически теми. А на Земята веднъж се натрясках със свое копие. Което в крайна сметка е все едно и също.

— Не го смятай за голяма промяна — казах аз. — В момента съм готов да разговарям с когото и да било.

Тя се поколеба.

— Спомням си много подробности.

Гледах морето и мълчах.

— Чукахме се, нали?

Океанът бучеше под нас.

— Да. На два пъти.

— Помня… — Ново дълго мълчание. Тя извърна глава. — Ти ме прегръщаше. Докато заспивах.

— Да. — Нетърпеливо махнах с ръка. — Това са все нови неща, Надя. Само дотам ли стигаш?

— Трудно е. — Тя потръпна. — Има зони, места, където не мога да стигна. Като заключени врати. Като пристройки в главата ми.

Искаше ми се й кажа: Да, това е ограничителната система на виртуалната личност. Сложена е, за да не се побъркаш.

Вместо това попитах:

— Спомняш ли си човек на име Плекс?

— Да, Плекс. От Текитомура.

— Какво си спомняш за него?

Изражението й изведнъж стана гневно, сякаш само за миг си бе сложила маска.

— Че беше евтин посредник на якудза. Маниери на фалшив аристократ и душа, продадена на гангстерите.

— Много поетично. Всъщност си е съвсем истински аристократ. Някога прадедите му са били придворни доставчици. Разорили се по време на твоята революционна война.

— И трябва ли това да ме притеснява?

Свих рамене.

— Просто изяснявам фактите.

— Защото преди два дни ми каза, че не съм Надя Макита. Сега изведнъж ме обвиняваш за нещо, което е сторила преди триста години. Крайно време е да решиш в какво вярваш, Ковач.

Извъртях поглед към нея.

— Разговаряла си с другите?

— Те ми казаха истинското ти име, ако за това питаш. Разказаха ми и защо толкова те е яд на квелистите. Заради онзи палячо Джошуа Кемп, с когото си се сблъскал.

Пак се обърнах към връхлитащите вълни.

— Не съм се сблъскал с Кемп. Пратиха ме да му помагам. Да организирам шибаната победоносна революция на една кална топка, наречена Санкция IV.

— Да, казаха ми.

— Точно това ме пратиха да направя. Додето като всеки друг скапан революционер, с когото съм имал работа, Джошуа Кемп се превърна в най-гнусен демагог, по-лош и от онези, които се мъчехме да свалим. И дай да си изясним още нещо, преди да те засипят с куп неоквелистки обяснения и оправдания. Онзи палячо Кемп, както го нарече, извърши всичките си чудовищни действия, включително и ядрени бомбардировки, в името на скапаната Квелкрист Фолкънър.

— Ясно. Значи искаш да ме обвиниш и за постъпките на един психопат, който е взел назаем името ми и някои мои мисли векове след смъртта ми. Струва ли ти се честно?

— Хей, нали искаш да си Квел? Свиквай.

— Говориш тъй, сякаш имам някакъв избор.

Въздъхнах. Погледнах ръцете си върху перилата.

— Доста си разговаряла с другите, нали? Какво ти пробутаха? Революционна необходимост? Подчинение пред Хода на историята? Какво? Кое му е смешното, по дяволите?

Усмивката изчезна, заменена от крива гримаса.

— Нищо. Ти пропускаш най-важното, Ковач. Не разбираш ли, че няма значение дали наистина съм онази, за която се мисля? Добре, да речем, че съм само призрак, калпава карикатура на Квелкрист Фолкънър. Има ли разлика? Докъдето мога да стигна, вярвам, че съм Надя Макита. Какво ми остава, освен да живея нейния живот?

— Може би трябва да върнеш тялото на Силви Ошима.

— Е, точно в момента не е възможно — повиши глас тя. — Нали?

Погледнах я в очите.

— Не знам. Възможно ли е?

— Мислиш си, че я държа там долу? Не разбираш ли? Не става така. — Тя сграбчи кичур сребриста коса и го подръпна. — Не знам как да управлявам тази гадост. Ошима познава системите далеч по-добре от мен. Когато Харланитите ни плениха, тя се оттегли там и остави тялото на автопилот. Тя прати мен обратно горе, когато дойдохте за нас.

— Тъй ли? А тя какво прави междувременно? Играе си на спящата красавица? Разчиства си данните? Не ме разсмивай!

— Не. Тя скърби.

Сепнах се.

— За какво?

— А ти как мислиш? За това, че всички от нейния екип загинаха в Драва.

— Глупости. Тя нямаше връзка с тях, когато загинаха. Мрежата се беше скапала.

— Да, така е. — Жената пред мен въздъхна дълбоко. Гласът й стана по-тих и напевен, сякаш за да ми обясни по-добре. — Мрежата била прекъсната, нямало как да се свърже. Тя ми го каза. Но приемащата система съхранила всеки миг от смъртта им и сега ако отвориш погрешна врата, всичко излита с писък насреща. Тя е в шок от преживяното. Знае го и докато не се възстанови, ще остане укрита на безопасно място.

— Тя ли ти каза?

Стояхме очи срещу очи, разделени само от половин метър морски вятър.

— Да, тя ми каза.

— Не ти вярвам, по дяволите.

Няколко секунди тя продължи да ме гледа в очите, после извърна глава. Сви рамене.

— Какво вярваш, си е твоя работа, Ковач. Доколкото разбрах от Бразил, ти просто търсиш лесни мишени, за да си изкарваш на тях гнева срещу живота. Това е много по-лесно, отколкото един опит за градивна промяна, нали?

— О, майната ти! С тия вехти тъпотии ли ще ме залъгваш? Градивна промяна? Това ли беше Разселването? Градивно? Това ли очаквахте от съсипването на Ню Хок?

— Не, не очаквахме това. — За пръв път видях болка по лицето пред мен. Спокойният й глас изведнъж натежа от умора и в този момент бях поти готов да й повярвам. Почти. Тя стисна с две ръце парапета и поклати глава. — Изобщо не трябваше да е така. Но нямахме избор. Трябваше да наложим насила глобална политическа промяна. Срещу жестока съпротива. Нямаше начин те да отстъпят властта си без бой. Мислиш ли, че се радвам задето стана така?

— Значи е трябвало да планирате по-добре — казах спокойно аз.

— Тъй ли? Е, ти не беше там.

Мълчание.

За момент си помислих, че ще ме напусне, за да потърси по-дружелюбна компания, но тя остана. Високомерната й забележка отшумя, а „Ангелски огън“ продължаваше да се носи по сбръчкана морска повърхност с едва ли не самолетна скорост. С тих ужас осъзнах, че корабът връща една легенда при нейните правоверни поклонници. Ролята на героя в историята. След няколко години щяха да пеят песни за този кораб и неговото пътуване на юг.

Но не и за този разговор.

Това поне ми помогна да повдигна крайчетата на устните си в лека усмивка.

— Хайде сега аз да те питам кое му е смешното, по дяволите — обади се кисело жената до мен.

Тръснах глава.

— Просто се чудех защо предпочиташ да разговаряш с мен, вместо да висиш при онези твои обожатели, неоквелистите.

— Може да обичам предизвикателствата. Може би не си падам по хоровите хвалебствия.

— Значи идните няколко дни ще ти бъдат много досадни.

Тя не отговори. Но второто й изречение все още звънтеше из главата ми в съзвучие с нещо, което ме бяха карали да чета като малък. Беше от военните дневници, набързо надраскано стихотворение от времето, когато Квелкрист Фолкънър не бе имала много време за поезия. Стихотворение, превърнато в сълзлива елегия от гласа на калпавия четец и от училищната система, която искаше да зарови Разселването като печална и безсмислена грешка. Квел разбира как ужасно е сбъркала, но вече е късно да стори друго, освен да скърби:

Те идват при мен

с „Доклад за успех“,

но аз виждам само промени — тела изгорени;

Те идват при мен

с „Постигнати цели“,

но аз виждам само провала, кръвта ни пролята;

Те идват при мен

и, мамка им, пеят хвалебствия в хор,

но аз виждам само цената.

Много по-късно, докато скитах с новопещенските банди, аз случайно открих нелегално копие на оригинала, прочетен пред микрофона от самата Квел няколко дни преди финалния щурм срещу Милспорт. В мъртвешката умора на онзи глас чувах всяка сълза, която училищният вариант се опитваше да изтръгне от нас с евтини емоции, но зад сълзите се криеше нещо далеч по-дълбоко и по-могъщо. Там, в една набързо надута барака нейде из покрайнините на архипелага, обкръжена от войници, обречени на Истинска смърт или нещо още по-лошо в близките дни, Квелкрист Фолкънър не отхвърляше цената. Захапваше я като строшен зъб, забиваше я в плътта си, за да не забрави. И никой друг да не забрави. За да няма тъпи балади и химни за революцията, както и да завърши тя.

— Разкажи ми за Протокола „Квалгрист“ — подхвърлих аз по някое време. — Онова оръжие, дето си го продала на якудза.

Тя трепна. Не ме погледна.

— И това знаеш, а?

— Научих от Плекс. Но той не беше наясно с подробностите. Задействала си нещо, което убива хора от Харлановия род, нали?

Тя се загледа към водата.

— Много искаш — рече накрая. — Очакваш да ти доверя такова нещо.

— Защо? Обратимо ли е?

Тя пак замълча.

— Не ми се вярва. — Думите бяха толкова тихи, че едва ги дочух през вятъра. — Намекнах им, че има код за изключване, та да ме оставят жива, докато се мъчат да го открият. Но не вярвам, че може да бъде спряно.

— Какво е?

Този път тя ме погледна и гласът й стана по-твърд.

— Генетично оръжие. По време на Разселването доброволци от Черните бригади приеха тяхната ДНК да бъде видоизменена, за да го носят. Омраза към Харлановата кръв на генетично ниво, задействана чрез феромони. Беше свръхмодерна технология, току-що излязла от изследователските лаборатории в Драва. Никой не знаеше дали ще успее, но Черните бригади искаха да нанесат удар дори и от гроба, ако се провалим в Милспорт. Нещо, което поколение след поколение да се връща и да преследва Харланитите. Оцелелите доброволци щяха да го предадат на децата си, а те на своите.

— Много мило.

— Беше война, Ковач. Мислиш ли, че Първите фамилии не предават на потомството си управленческата матрица? Мислиш ли, че не втълпяват една и съща увереност в превъзходството на рода поколение след поколение?

— Да, може би. Но не на генетично ниво.

— Сигурен ли си? Знаеш ли какво става в клонинговите банки на Първото семейство? Какви технологии са постигнали и вградили в себе си? Какви мерки са взели за увековечаване на олигархията?

Помислих си за Мери Адо и всичко, което бе отхвърлила по пътя си към Вчира Бийч. Не я обичах много, но тя заслужаваше по-справедлив класов анализ.

— Защо просто не ми обясниш как действа това скапано нещо? — глухо изрекох аз.

Жената в носителя на Ошима сви рамене.

— Мисля, че ти казах. Всеки, който носи видоизменените гени, притежава вграден инстинкт за насилие срещу хора от Харлановия род. То е като генетичния страх на маймуните от змии, като инстинктивната реакция на гърбуните спрямо сянка от криле върху водата. Феромоните, излъчвани от човек с Харланова кръв, задействат импулса. След това вече е само въпрос на време и личност — в някои случаи носителят реагира веднага, обезумява и убива когото докопа. Друг вид личност може да изчака и да планира по-внимателно. Някои дори могат да се опитат да устоят на импулса, но това е като секса, като инстинкта за конкуренция. В крайна сметка биологията побеждава.

— Генетично кодиран бунт. — Аз кимнах замислено. Обземаше ме зловещо спокойствие. — Е, това навярно е естествено следствие от принципа на квелкристията. Да отлетиш по вятъра, да се укриеш и да излезеш наяве едно поколение по-късно. Ако нищо не излезе, вербуваш децата и внуците си, та да излязат на бой няколко поколения по-късно. Това се казва преданост. Как тъй Черните бригади не са го използвали?

— Не знам. — Тя унило подръпна ревера на якето, което й бе дала Трес. — Малцина знаеха кода за достъп. А и трябваше да минат няколко поколения, преди да си струва да го задействат. Доколкото разбрах от приятелите ти, повечето бойци от Бригадите са били преследвани и унищожени, след като аз… След края. Може би не е останал никой.

Пак кимнах.

— Или пък никой от оцелелите не е посмял да го стори. В края на краищата идеята е ужасна.

Тя ми хвърли уморен поглед.

— Това беше оръжие, Ковач. Всички оръжия са ужасни. Мислиш ли, че да превърнем кръвта на Харлановия род в мишена е по-лошо от ядрените удари, които нанесоха при Мацуе? Четирийсет и пет хиляди души се превърнаха в пара само защото някъде там имаше квелистки скривалища. Искаш да си говорим за ужасни неща? На Ню Хокайдо видях цели градчета, унищожени от правителствените сили с хоризонтални шрапнели. Стотици заподозрени, екзекутирани с бластерен изстрел в приставката. Това не е ли ужасно? Нима Протоколът „Квалгрист“ е по-безобразен от системата на икономическо потисничество, заради която краката ти гният в белотревните ферми, изхрачваш си дробовете в текстилните фабрики, хващаш се за разклатен камък и се пребиваш, докато береш вишефрукти — и всичко това само защото си се родил беден.

— Говориш за условия, които не съществуват вече триста години — меко я поправих аз. — Но не е там работата. Не ми е мъчно за Харланитите. Говоря за горките нещастници, чиито прадеди от Черните бригади са решили да ги вербуват на клетъчно ниво много поколения преди да се родят. Наречи ме старомоден, но обичам сам да решавам кого и кога да убия. — Помълчах, после пак бръкнах в раната. — А доколкото съм чувал, и Квелкрист Фолкънър е имала същите предпочитания.

Един километър пенести сини вълни прелетяха под нас. Гравитационната система на левия извънбордов двигател бръмчеше едва доловимо.

— Защо говориш така? — прошепна най-сетне тя.

Свих рамене.

— Защото е твое дело.

— Това беше квелистко оръжие. — Стори ми се, че долавям отчаяние в думите й. — Само с това разполагах. Мислиш ли, че е по-лошо от наемна армия? Мислиш ли, че е по-лошо от клонираните бойни носители, в които Протекторатът зарежда войниците си, за да убиват без състрадание и угризение?

— Не. Но мисля, че като идея противоречи на думите: Няма да ви моля да се биете, да живеете или да умрете за една кауза, която предварително не сте разбрали и възприели като своя собствена воля.

— Знам! — Сега ясно се чуваше как гласът й пресеква. — Мислиш ли, че не знам? Но какъв избор имах? Бях сама. Почти непрестанно бълнувах, сънувах живота на Ошима и… — Тя потрепери. — И други неща. Не знаех кога ще се събудя и какво ще открия наоколо, понякога не знаех дали изобщо ще се събудя. Не знаех с колко време разполагам, понякога дори не знаех дали съм истинска. Имаш ли представа какво е?

Ръцете й стискаха парапета тъй яростно, че кокалчетата на пръстите побеляха. Гледаше океана, но едва ли го виждаше.

— Защо започваш отново война с Харлановия род? — тихо попитах аз.

Тя стрелна поглед към мен.

— Мислиш ли, че войната е спирала някога? Мислиш ли, че само защото преди триста години изкопчихме от тях някои отстъпки, тия хора са спрели да търсят начини как да ни тласнат отново в немотията на Заселването? Враг като тях никога не отстъпва.

— Да, този враг не може да бъде убит. Четох речта още като хлапе. Странното е, че проявяваш удивително добра осведоменост за човек, който е буден само от няколко седмици, и то на пресекулки.

— Не е така — каза тя и пак се загледа в прелитащите вълни. — Когато за пръв път се събудих истински, вече бях сънувала Ошима месеци наред. То е като да лежиш парализиран в болнично легло и да гледаш на зле настроен монитор някого, за когото си мислиш, че трябва да е лекарят. Не разбирах коя е, само усещах, че е важна за мен. През половината време знаех каквото знаеше тя. Понякога имах чувството, че плувам нейде вътре в нея. Сякаш можех да долепя уста до нейната и да заговоря.

Осъзнах, че тя вече не говори на мен. Думите просто извираха от нея като лава, облекчавайки вътрешното налягане, за което можех само да се досещам.

— Първия път, когато се събудих наистина, си помислих, че ще умра от шока. Сънувах, че тя сънува нещо за мъж, с когото е спала преди години. Отворих очи на легло в някакъв долнопробен хотел и можех да се движа. Имах махмурлук, но бях жива. Знаех къде съм, знаех улицата и името на хотела, но не знаех коя съм. Излязох навън, тръгнах към кея под слънчевите лъчи, а хората ме гледаха и осъзнах, че плача.

— Ами останалите? Ор и другите от екипа?

Тя поклати глава.

— Не. Бях ги оставила някъде в другия край на града. Тя ги беше оставила, но мисля, че и аз имах нещо общо. Мисля, че тя усещаше как се надигам, затова се усамоти, да не е с тях, когато се случи. Или може би аз я накарах. Не знам.

Разтърси я тръпка.

— Когато разговарях с нея… Долу, в килиите, когато й казах това, тя го нарече вирусно проникване. Попитах я дали ме пуска да мина понякога, а тя не пожела да отговори. Аз… Знам, че някои неща отварят ключалките. Секс. Скръб. Ярост. Но понякога просто изплувам без причина и тя ми отстъпва контрола. — Тя помълча. Пак поклати глава. — Може би просто преговаряме.

Кимнах.

— Коя от вас се свърза с Плекс?

— Не знам. — Тя гледаше ръцете си, свиваше и разпускаше пръсти като някаква механична система, която още не е овладяла добре. — Не си спомням. Мисля… да, тя беше. Мисля, че го познаваше отпреди. Периферно, като част от престъпните среди. Текитомура не е голям град, а демилитите винаги действат на ръба на закона. Част от дейността на Плекс е свързана с черния пазар за евтино демилитско оборудване. Не мисля, че преди това са работили заедно, но тя го беше виждала, знаеше кой е. Измъкнах го от нейната памет, когато разбрах, че ще задействам системата „Квалгрист“.

— Помниш ли Танаседа?

Тя кимна, вече малко по-уверено.

— Да. Патриарх от горните нива на якудза. Доведоха го след Юкио, когато Плекс им каза, че предварителните кодове се потвърждават. Юкио нямаше достатъчно власт, за да използва каквото им трябваше.

— И какво беше то?

Тя пак ме изгледа изпитателно, както когато за пръв път споменах оръжието. Разперих ръце срещу вятъра.

— Хайде де, Надя. Аз ти доведох цяла революционна армия. Изкатерих Рилските зъбери, за да те измъкна. Това все значи нещо, нали?

Погледът й отново се стрелна настрани. Изчаках.

— Вирусно е — каза най-сетне тя. — Силно заразно, вариант на грипа, но без симптоми. Всички го прихващат, всички преболедуват, но само генетично модифицираните реагират. Вирусът задейства промяна в реакциите на хормоналната им система при контакт с феромони на Харланитите. Заразените носители бяха заровени в тайни хранилища. При решение да бъдат задействани, специален екип трябваше да разкопае едно от хранилищата, някой да се прехвърли в един от носителите и да си тръгне. Вирусът щеше да свърши останалото.

Някой да се прехвърли в един от носителите. Думите тихо звънтяха в главата ми като вода, капеща от спукана делва. Емисарският предвестник на проумяването сякаш висеше на една ръка разстояние, но не можех да го достигна. Зъбчатките на интуицията се завъртяха, прехвърляйки онова, което знаех.

— Тези хранилища… Къде бяха?

Тя сви рамене.

— Предимно на Ню Хокайдо, но имаше и в северния край на Шафрановия архипелаг.

— И къде отведе Танаседа?

— На Саншин Пойнт.

Механизмът зацепи и вратите се разтвориха. Спомени и разбиране нахлуха през отвора като утринно слънце. Ласло и Силви се препират, докато „Пушки за Гевара“ навлиза в пристанището на Драва.

Бас държа, че не сте чували за онзи плаващ екскаватор, дето вчера го намериха на парчета край Саншин Пойнт.

Чух. Според съобщението са се блъснали в скалите, докато заобикаляли носа. Най-елементарна некадърност, а ти търсиш конспирации.

И собственият ми разговор с Плекс в „Токийския гарван“ предната сутрин.

И за какво им трябваше тази вечер точно твоята апаратура? В града сигурно има и други устройства за презареждане на дигитални личности.

Някаква издънка. Имат си собствено оборудване, но се замърсило. Морска вода в тръбите за гел.

Много организирана престъпност, а?

— Нещо май ти е весело, Ковач?

Тръснах глава.

— Мики Тръпката. Мисля, че ще трябва да задържа името.

Тя ме изгледа странно. Въздъхнах.

— Няма значение. А какво получава Танаседа от всичко това? За какво му е подобно оръжие?

Устните й се подвиха от едната страна. Очите й сякаш заблестяха в отразената от вълните светлина.

— Престъпникът си е престъпник, независимо от класата. В крайна сметка няма разлика между Танаседа и някой долнопробен главорез от Карловия кей. А къде е най-силна якудза? В изнудването. В натиска. В машинациите за уреждане на държавни поръчки. Властите си затварят очите, когато трябва, отпускат дялове от най-печелившите дейности. Сътрудничество под натиск. Много тихо и много кротко.

— Но ти ги преметна.

Тя мрачно кимна.

— Показах им мястото, дадох им кодовете. Казах им, че вирусът се предава по полов път, за да си мислят, че контролират положението. Всъщност и това прави, а Плекс беше твърде немарлив, за да се разрови по-надълбоко в биокодовете. Сигурна бях, че ще се издъни.

Усетих как по лицето ми трепва нова усмивка.

— Да, голям талант е в това отношение. Сигурно заради аристократичния произход.

— Сигурно.

— А при тая власт на якудза над сексуалната индустрия в Милспорт, положението е изглеждало направо идеално за тях. — Осъзнаването на целия план ме опияняваше като мек наркотик. Беше прост, прецизен и безпогрешен, достоен за емисар. — Дала си им заплаха срещу Харланитите, а те вече са разполагали с най-доброто средство да я демонстрират.

— Да, така изглежда. — Гласът й пак взе да пресеква, докато потъваше в спомените. — Щяха да презаредят някой свой наемник в едно от телата и да го докарат в Милспорт, за да докажат с какво разполагат. Не знам дали е стигнал дотам.

— О, сигурен съм, че е стигнал. Тия от якудза са големи педанти, когато става дума за натиск. Какво ли не бих дал, за да видя лицето на Танаседа, когато е дошъл с пратката в Рила, а тамошните генетици са му обяснили каква е работата. Изненадвам се, че Аюра не го е екзекутирала намясто. Проявила е удивителна сдържаност.

— Или удивителна целенасоченост. Неговата смърт не би променила нищо, нали? Докато качат онзи носител на ферибота в Текитомура, вече е имало толкова заразени, че епидемията е станала необратима. А когато е слязъл в Милспорт… — Тя сви рамене. — Невидима зараза по целия свят.

— Да.

Може би тя долови нещо в гласа ми. Пак се озърна и лицето й се изкриви от едва сдържан гняв.

— Добре, Ковач. Хайде, мамка му, ти ми кажи. Какво би сторил на мое място?

Погледнах я, видях болката и ужаса. Изведнъж се засрамих и извърнах глава.

— Не знам — тихо казах аз. — Права си. Не съм бил там.

И тя си тръгна, сякаш най-сетне й бях дал нещо, от което се нуждаеше.

Остави ме да стоя сам до перилата и да гледам как океанът връхлита насреща с безмилостна бързина.

Глава 37

Докато ни нямаше, буреносният фронт в Кошутския залив бе стихнал. След като бушува повече от седмица над Източното крайбрежие, ураганът бе пернал набързо Вчира и бе продължил към южната част на океана Нуримоно, където според всеобщите предвиждания щеше да се изгуби из студените полярни води. В последвалото спокойствие по морските пътища изведнъж избухна трескава дейност — всички бързаха да наваксат. „Ангелски огън“ нахълта сред тази активност като подгонен уличен пласьор в препълнен търговски център. Скатоловецът с остър завой заобиколи огромното туловище на суперсала „Картини от плаващия свят“ и кротко се прилепи към евтиния край на десния кей точно когато слънцето започваше да обагря западния хоризонт.

Сосеки Кои ни посрещна под крановете.

Зърнах от палубата тъмния му силует и приветствено размахах ръка. Той не отвърна на жеста. Когато двамата с Бразил слязохме на суперсала и се приближихме до него, видях колко се е променил. Сега сбръчканото му лице бе озарено от напрегнатия, съсредоточен блясък в очите — може би блясък на сълзи или на сдържана ярост, трудно можех да преценя.

— Трес? — тихо попита той.

Базил посочи с палец назад към скатоловеца.

— Още се възстановява. Оставихме я при Нея.

— Ясно. Добре.

Лаконичните думи се ронеха в тишината. Морският вятър се суетеше около нас, подръпваше косите ни, нахлуваше в ноздрите ми с парлив дъх на сол. Не толкова видях, колкото усетих как до мен лицето на Бразил се обтегна като лице на човек, събиращ смелост да бръкне в раната.

— Чухме новините, Сосеки. Кой успя да се измъкне?

Кои поклати глава.

— Малцина. Видаура. Аото. Собиески.

— Мери Адо?

Той затвори очи.

— Съжалявам, Джак.

Капитанът на скатоловеца слезе по мостчето заедно с двама от корабните офицери, които познавах колкото да си кимаме по коридорите. Кои сякаш ги познаваше всички — за поздрав си стиснаха раменете от една ръка разстояние, после бързо заговориха на малояпонски, накрая капитанът изсумтя и тръгна към кулата на пристанищната управа, следван от другите двама. Кои пак се обърна към нас.

— Ще останат тук за известно време, трябва да ремонтират гравитационните системи. Откъм левия борд има друг скатоловец, с капитана са стари приятели. Утре ще купят прясна стока за Милспорт, колкото да не предизвикат подозрения. Междувременно ние изчезваме призори с един от контрабандните катери на Сегешвар. Това беше най-доброто, което успяхме да уредим.

Мъчех се да не гледам лицето на Бразил. Зазяпах се към грамадните надстройки на суперсала. Изпитвах истинско облекчение, че Вирджиния Видаура е в списъка на оцелелите, но една малка емисарска частица от мен наблюдаваше оживеното вечерно движение по палубите, засичаше евентуалните точки за наблюдение или снайперски обстрел.

— Можем ли да вярваме на тези хора?

Кои кимна. Изглеждаше облекчен да се зарови в подробностите.

— В огромното мнозинство — да. „Картини“ е построен в Драва, повечето акционери са потомци на някогашните кооперативни собственици. На борда се е оформила своеобразна квелистка култура, тоест хората си помагат, но не се бъркат излишно в чуждите работи.

— Тъй ли? Звучи ми почти като утопия. Ами външният екипаж?

Погледът на Кои стана строг.

— Външният екипаж и новодошлите знаят с какво се захващат. „Картини“ си има репутация, както и другите суперсалове. На когото не му харесва, да си върви.

Бразил се изкашля.

— Колко от тях знаят какво става?

— Колко души знаят, че сме тук ли? Около дузина. А защо сме тук — само двама ветерани от Черните бригади. — Кои огледа изпитателно скатоловеца. — И двамата искат да присъстват на Потвърждението. Имаме тайна квартира на долната кърмова палуба, където можем да го извършим.

— Кои. — Аз застанах пред него. — Искам първо да поговорим. Има едно-две неща, които трябва да знаеш.

Той ме огледа с непроницаемо, сбръчкано лице. Но в очите му светеше жажда, с която знаех, че не мога да се преборя.

— Налага се да почакаш — каза той. — Първата ни грижа е да потвърдим Нейната самоличност. Ще бъда благодарен, ако никой не ме нарича по име, докато не приключим.

— Да потвърдите — рязко повторих аз. Почваше да ми писва от начина, по който произнасяха Нея. Просто се усещаше главната буква. — Имаш предвид истинско потвърждение, нали, Кои?

Погледът му прескочи рамото ми и се зарея към скатоловеца.

— Да, точно това имам предвид — каза той.



Много е изписано за плебейските корени на квелизма, особено през вековете след като неговата създателка бе проявила добрината да умре и да напусне сферата на политическите дебати. Фактът, че Квелкрист Фолкънър е избрала да се опре на най-бедните наемни работници в Харлановия свят, водеше мнозина неоквелисти до странното убеждение, че по време на Разселването е възнамерявала да издигне лидери, избрани изключително от тези среди. Фактът, че самата Надя Макита произхожда от сравнително привилегированата средна класа, старателно се заобикаляше, а тъй като не бе успяла да се издигне до върха на политическата власт, не й се бе налагало и да отговори на основния въпрос: Кой ще командва, когато пушилката се разсее? Но макар и премълчано, основното противоречие на съвременния неоквелизъм си остава неразрешено и в квелистка компания се смята за неприлично да го изтъкваш.

Затова реших да не отбелязвам факта, че тайната квартира на долната кърмова палуба явно не принадлежеше на изисканите ветерани от Черните бригади — мъж и жена — които ни чакаха там. Долната кърмова палуба е най-бедният и най-неприятен квартал на всеки суперсал или плаваща фабрика, и никой не се заселва там по свое желание. Усетих как вибрацията на двигателите се засилва, докато слизахме по стълбичките откъм по-желаните жилищни територии из надстройките и по горните палуби, а когато влязохме в апартамента, всичко наоколо непрестанно боботеше и се тресеше. Оскъдна корабна мебел, надраскани и протрити стени, минимум украса — всичко подсказваше, че наемателят рядко се мярка тук.

— Извинете за обстановката — каза любезно жената, докато ни въвеждаше. — Ще е само за една нощ. А близостта до двигателите прави дистанционното наблюдение почти невъзможно.

Нейният спътник ни поведе към столове, подредени около евтина пластмасова маса. Бяла покривка, чайник върху подгряваща плоча, чинийки със суши. Много официално. Докато сядахме, той заговори:

— Да, освен това сме едва на сто метра от най-близкия люк за външна поддръжка, откъдето ще ви вземат утре сутрин. Ще докарат катера точно под носещите ребра между шести и седми кил. Можете да се спуснете право оттам. — Той кимна към Трес. — Макар и ранена, ще се справите без особени трудности.

Всичко вървеше гладко, като след репетиция, но докато човекът говореше, погледът му непрестанно пълзеше към жената в носителя на Силви Ошима и веднага отскачаше назад. Кои вършеше същото, откакто я свалихме от „Ангелски огън“. Само жената бе успяла да овладее погледа и надеждите си.

— И тъй — каза спокойно тя, — аз съм Сто Делия. Това е Кийоши Тан. Да започваме ли?

Потвърждение.

В днешното общество то е широко разпространен ритуал, практикуван най-често на родителски тържества по случай раждането на рожба или при повторни сватби, потвърждаващи старата връзка на презаредени съпрузи. Представлява отчасти стилизирана церемония, отчасти размяна на спомени в стил „помниш ли как…“, а формата и строгостта на ритуала са различни в различните светове и култури. Но на всяка планета, където съм бил, Потвърждението съществува като дълбоко уважавана и съществена част от обществените отношения. То е единственият начин без сложни и скъпи психографски процедури да докажем на приятели и роднини, че каквато и плът да носим, ние сме онези, за които се представяме. Потвърждението е основната социална функция, определяща самоличността в днешно време — също тъй жизненоважна, както са били за прадедите ни подписът или пръстовите отпечатъци.

И това се отнася за обикновения гражданин.

За митичните героични фигури, възкръснали — може би — от смъртта, тази процедура става хилядократно по-важна. Сосеки Кои видимо трепереше, докато заемаше мястото си. Двамата му колеги имаха по-млади носители и не им личеше толкова, но емисарското око забелязваше същото напрежение в колебливите, пресилени жестове, в прибързания смях, в пресекването на гласовете от време на време и повтарянето с пресъхнало гърло. Тези хора, участвали някога в най-страшната репресивна организация в историята на планетата, изведнъж зърваха искрица надежда сред пепелта на своето минало. Пред тях стоеше жена, която се представяше за Надя Макита, и в очите им ясно се виждаше, че залагат на тази надежда всичко, на което са държали в живота си.

— За мен е чест… — започна Кои. Млъкна и се изкашля. — За мен е чест да говоря за тия неща.

Иззад масата жената в носителя на Силви Ошима го гледаше спокойно и твърдо. Тя отговори с лаконично потвърждение на първите му заобиколни въпроси, друг въпрос пренебрегна. Другите двама слушаха внимателно и тя се обръщаше леко към тях със старомоден жест, за да подскаже, че не ги е забравила. Почувствах как се превръщам в обикновен зрител, докато първоначалните любезности отминаваха и Потвърждението набираше скорост. Разговорът се оживи, бързо премина от въпроси за последните няколко дни към дълъг и мрачен обзор на някогашната политика, сетне към Разселването и годините преди него. Езикът се сменяше също тъй бързо от съвременен аманглийски на непознат старояпонски диалект с вметнати тук-там думи на малояпонски. Озърнах се към Бразил и свих рамене. И двамата стремително изоставахме от темата и граматиката на разговора.

Така продължи часове наред. Двигателите на суперсала глухо тътнеха зад стените около нас. „Картини от плаващия свят“ пореше тежко вълните. Ние седяхме и слушахме.

— … те кара да се замислиш. Едно падане от онези корнизи и се превръщаш в боклук, пръснат из >>прилива?<<. Никакви спасителни планове, никакви застраховки за презареждане, нито поне някаква помощ за семействата. Това е >>ярост?<<, която започва в костите ти и…

— … помниш ли кога за пръв път осъзна това?

— … една от статиите на баща ми за колониалната теория…

— … играеш >>????<< по улиците на Данчи? Всички играехме. Помня как веднъж >>уличната полиция?<< се опита да…

— … реакция?

— Такива са семействата, или поне така беше в моето. Нашите винаги >>????<< като хлъзгоподи >>чума?<<…

— … дори и когато беше млада, нали?

— Написах това още преди да навърша осемнайсет. Не мога да повярвам, че са го напечатали. Не мога да повярвам, че има хора, които >>плащат добри пари/отделят сериозно внимание?<< за такива >>????<<.

— Но…

— Тъй ли? — Небрежно повдигнати рамене. — Не изглеждаше точно така, когато >>погледнах назад/преосмислих?<< с оглед на >>кръвта по ръцете ми?<< по време на >>????<<.

От време на време ние с Бразил ставахме да сварим пресен чай в кухнята. Ветераните от Черните бригади почти не ни забелязваха. Те бяха напълно изключили, понесени от прилива и подробностите на едно минало, възкръсващо изведнъж около масата.

— … помниш чие беше решението?

— Очевидно не — вие, момчета, пет пари не давахте за >>чинопочитанието?<<…

Внезапен взрив на веселие около масата. Но се виждаше, че в очите им блестят сълзи.

— … и ставаше твърде студено за прикрита кампания там. Инфрачервените прибори щяха да ни засекат като…

— Да, беше почти…

— … Милспорт…

— … по-добре да ги излъжем, че имаме шанс? Не смятам.

— По дяволите, поне още сто километра, преди…

— … и запаси…

— … Одисей, доколкото си спомням. Той би продължил >>????<< на едно място чак до…

— … за Алабардос?

Дълго мълчание.

— Не е ясно, имам чувството, че >>????<<. Спомням си нещо за хеликоптер. Към хеликоптер ли отивахме?

Тя леко трепереше. Не за пръв път всички се отдръпнаха от главния въпрос като крилодери от изстрел.

— … нещо за…

— … в общи черти реакционна теория…

— Не, едва ли. Ако разглеждах други >>модели?<<…

— Но нима не е аксиома, че >>борбата!<< за контрол на >>????<< ще предизвика…

— Тъй ли? Кой го казва?

— Ами — Смущение, разменени погледи. — Ти го каза. Или поне >>твърдеше/признаваше?<<, че…

— Глупости! Никога не съм казвала, че една конвулсивна смяна на политиката е >>ключ?<< към по-добро…

— Но Спавента твърди, че си проповядвала…

— Спавента? Тоя скапан мошеник. Още ли диша?

— … а съчиненията ти по демографска динамика показват…

— Виж какво, аз не съм някакъв шибан идеолог, разбра ли? Бяхме изправени пред >>гърбун в прибоя?<< и трябваше да…

— Значи казваш, че >>????<< не е ключ към >>????<< и намаляването на >>бедността/невежеството<< би означавало…

— Естествено. Никога не съм твърдяла друго. Впрочем, какво стана със Спавента?

— Ами… напоследък преподава в Милспортския университет и…

— Преподава? Ах, мръсникът!

— Хм. Може би трябва да обсъдим >>версия/възглед<< за тези събития, основана не толкова върху >>????<<, колкото теориите за >>прашката/отката?<< на…

— Много добре, докато е на теория. Но дай ми един-единствен >>убедителен пример?<< в подкрепа на тези твърдения.

— Е-е-е…

— Именно. Демографската динамика не е >>кръв във водата?<<, а опит да се…

— Но…

И тъй нататък, и тъй нататък, докато Кои изведнъж се изправи сред трополене на евтини мебели.

— Стига толкова — безцеремонно отсече той.

Всички останали се спогледахме. Кои заобиколи масата и старческото му лице беше обтегнато от вълнение, докато се взираше в седналата жена. Тя отвърна с безизразен поглед.

Той протегна ръце към нея.

— Аз — той преглътна с усилие — укривах досега от теб своята самоличност. В името на нашата кауза. Нашата обща кауза. Но аз съм Сосеки Кои, командир на Девета черна бригада, Шафранов фронт.

Маската върху лицето на Силви Ошима се разтопи. На нейно място цъфна бледо подобие на усмивка.

— Кои? Шаки Кои?

Той кимна. Хапеше устни.

Тя хвана протегнатите ръце и той я изправи на крака до себе си. Завъртя се към масата и ни огледа един по един. Виждахме сълзите в очите му, чувахме ги в гласа му, когато заговори.

— Това е Квелкрист Фолкънър — каза дрезгаво той. — За мен вече няма и капка съмнение.

После пък се завъртя и я прегърна. По бузите му изведнъж се затъркаляха сълзи. Гласът му пресекваше.

— Толкова дълго те чакахме да се върнеш — проплака той. — Толкова дълго.

Загрузка...