Разединени равнини

23.

Плуваше в онези тъмни далнини, в онези безбрежни, бездънни далнини, където светлината не проникваше никога. Там нямаше звезди, нито лампи. Имаше я само бездната, и неспирните пориви на вятъра, и силното течение, което драпаше да го всмуче надолу.

Опитал се бе да отхвърли оковите на тези дълбини и сега нямаше сили за нов опит. В дълбините имаше чудовища, които плуваха безспир в черната празнота със зейнала паст. Да попаднеш между острите зъби на пастта им означаваше забвение и капитулация.

Не смърт, защото тук всичко беше смърт.

В Колегиум беше заварил мода да се рисува смъртта като сивокож и оплешивяващ бръмбаророден мъж с обикновени дрехи, понякога с лекарска чанта, но по-често със занаятчийски колан и престилка, по подобие на отговорниците, които в края на работния ден минаваха да угасят лампите и да спрат машините.

В представите на собствения му народ смъртта беше бързокрило насекомо, черно и лъскаво, твърде бързо, за да го надбягаш, и твърде умно, за да го надхитриш… и неизбродната бездна, в която плуваше сега, беше дълбината на една-единствена фасета от тъмните скъпоценни камъни на очите му.

Хората от неговия народ пишеха кратки поеми за любимите покойници и гравираха крилете на смъртта върху надгробните плочи и мавзолеите, изобразяваха насекомото с наведена глава и щръкнало жило как се спуска към жертвата си. Лика на смъртта рисуваха като сянка на заден план, винаги в горния десен ъгъл на свитъка, описващ последните часове на някой герой или велик човек. В пиесите облечен в сиво актьор излизаше на сцената с лакирана черна кукла на насекомото и я размахваше зловещо над главата си, докато не дойде мигът насекомото да кацне.

Самият той не можеше да лети, защото искрата на крилете му беше угаснала. Бездната го смазваше с тежестта си, впиваше нокти в плътта му и виеше. Той плуваше, и се бореше, и се дърпаше, защото дори миг неподвижност би го запратил обратно при чудовищата в ямата. Бореше се, но не знаеше защо се бори. Нямаше спомени, нито оформени мисли, нищо, освен отчаяната, озъбена борба.

А после, за най-краткия от кратките мигове му се стори, че долавя нещо кораво и далечно в далнините, някакво великанско присъствие, смалено почти до искра от разстоянието — насекомо, но не насекомото на смъртта. Четири искрящи крила и очи, които виждаха всичко — източникът на неговото Изкуство и на неговото племе, архетипът на неговия народ. Той беше изгубен дух и това създание беше крайната цел на мъчителното му пътуване — там щеше да се съедини с миналото и с предците си.

И той се устреми към него, защото знаеше, че така трябва. Но то бе толкова далеч, а бездната все така го всмукваше… Малката искрица се смаляваше все повече, смаляваше се.

А после изчезна.

И с угасването й той се предаде окончателно. Изгубил желание за борба, той се остави на вятъра да го улови и повлече надолу към мрака.

Но отново се появи светлина. Над него имаше светлина, издуваше се, растеше. Мека светлина, която беше едновременно чисто бяла и многоцветна. Светлина като слънчев лъч, отразен от бяла стена, и като я видя такава, той си спомни за слънцето. Беше забравил, че такова нещо съществува, но сега мисълта за някога познатото му до болка слънце го обгради, изпълни го, и той заплува отново. Маневрата му изненада жестокото течение и той се изтръгна от хватката му. Продължи да плува, нагоре и нагоре към сияйния таван, към исполинската светлина, която удържаше напора на бездната.

Протегна ръка да я докосне и пръстите му пробиха повърхността.

И той отвори очи.

Дълго време се взира бездейно в опит да придаде значение на формите, които очите му различаваха. Гледаше нагоре и наоколо му беше светло, но не твърде. Газената лампа в крайчеца на полезрението му гореше ярко, а не удавена в слънчева светлина. Видя таван, истински таван, но той бягаше лудешки пред погледа му.

Искаше да попита какво прави тук, но не бе в състояние да проумее защо изобщо трябва да е някъде.

И кой беше той, я пак? Някой го беше споменал сякаш.

Пресегна се назад и пръстите му се оцапаха с мрака на бездната. Това ли беше? Бил е заченат в това несъществуващо място и повърнат тук, отсам преградата? Не, трябваше да има нещо повече от това. Усети тежестта на спомените, запрени като агнета в кошара, и се пресегна към тях.

И един по един те се наместиха в черепа му.

Беше дете, което учи буквите. Възрастната скакалецородна жена ги изписваше с пръчка в пръстта, след което той ги преписваше на плочата си.

Намираше се в двора на Фелипите, участваше в надбягвания по земя и във въздуха, изучаваше изкуството на меча и лъка, флиртуваше със средната дъщеря на семейството. Вече си бе спечелил известна репутация.

Дошли бяха вести за войната. Той чакаше с двете момчета на Фелипите, които му бяха най-близките приятели тук. Най-големият от братята беше с доспехи. Отиваше на фронта, по свой избор. Всичко изглеждаше нереално.

Призракът на баща му, сведен до безтелесен глас, който гъгне в затъмнената стая, почти невидим, ако не се брои фината като паяжина материя над главата на престарелия богомолкороден мистик, който го бе призовал. Толкова време бе минало, откакто видя баща си за последно.

Пратили го бяха в Колегиум да се изучи, но той отиде там, за да избяга. От войната, от нещастието, от самата мисъл за петното в черно и златно, което се разливаше като отрова върху картата.

Спомените се завръщаха все по-бързо.

Дуелираше се с паякородна девойка, русокоса и с остър език, и я победи, защото се дуелираше от осемгодишен, но макар да я победи, знаеше, че тя е по-добра от него…

Лежеше буден до спящата дъщеря на богат търговец и чу как ключът на баща й се завърта неочаквано в ключалката…

Гледаше парада на атлетите при откриването на Игрите. Имперското знаме се вееше високо в края на колоната…

Зяпаше гигантското туловище на „Небесен“ и се опитваше да проумее как така не пада на земята…

Скачаше от някаква летяща машина, за да се счепка с осоидите и някой едва не го простреля по погрешка с арбалетна стрела между плешките…

Тичаше по улиците на Хелерон. Бяха ги предали и той се опитваше да не изпуска от поглед някакво бръмбарородно момиче с боядисана коса…

Все по-бързо прииждаха спомените. Тресеше го. Изливаха се в него като киселина.

Още едно предателство — бие се с осородни войници под погледа на братовчед й…

Пленен. Окован…

Тя… Танцувала бе за тях, за робите и за роботърговците, и докато траеше танцът й, всички те бяха свободни…

Бягаше от килията си… лицата на приятелите му…

Името му…

Той беше Салме Диен, принц-минор от Федерацията на водните кончета, но в Равнините му викаха Салма, защото там всички бяха варвари и не можеха да говорят както трябва.

Но спомените не бяха приключили с него.

Пътуваше към Тарк със Скрил и Тото — имената най-после изплуваха на повърхността.

Правеше свирепа любов с Базила в душната стая с миниатюрни прозорци на стражевата кула.

Спомни си жестоката обсада — дуелираше се с осороден офицер, градът гореше, а крепостната стена се сриваше.

Нападаха имперския лагер. Боричкаше се с осороден войник. Острието го прониза в корема и се заби до дръжката.

„Заби се до дръжката.“

Спомни си болката, преживя отново онзи момент, ослепяващата, прогаряща агония и мисълта, че умира. Убеждението, че умира. Острието се заби до дръжката и върхът на меча излезе откъм гърба му. Собственият му меч прониза противника, по навик някак, защото какво значение имаше, щом неговият свят е свършил? Болката го заля, той простена и се изви на дъга, а после истинска болка измести спомена, защото раната в корема му се отвори, разкъсвайки шевовете един по един, и той изкрещя…

И бездната се втурна отново към него, бездната, която го бе дебнала от сенките през цялото време. Гладната бездна се протегна да го погълне.

Някой пъхна ръце в раната му и болката, която не би могла да стане по-силна, за миг стана много, много по-силна.

А после изчезна. Нещо го прогаряше отвътре, но беше далечно, като гръм над смалени от разстоянието хълмове. Появи се светлина.

Той отвори отново очи, но след дългия мрак светлината беше твърде ярка. Не можеше да погледне към нея.

Ръцете, същите ръце, лежаха върху раната му, топлината им се просмукваше в него и той усети — не можеше да е нищо друго — как ръбовете на раната се събират отново, кървенето спира, а разкъсаните органи се наместват и подхващат наново оздравителния си процес.

Можеше да е само Изкуство на предците, макар да не беше чувал за такова преди. Насили се да отвори очи и да насочи поглед към центъра на слънцето.

Помисли, че е ослепял, но не беше. Просто тя го заслепяваше. Стоеше над него като рисуван кристален витраж, светеше със своя собствена чиста светлина и се взираше в лицето му с неразгадаеми бели очи.

И той се разплака, макар да не го съзнаваше, впил поглед в лицето на жената, носила името Скръб в окови, а после Радостта на Ааген, и много други в живота си.

След като правиха любов, бяха заспали за кратко. После, доста преди разсъмване, тя се бе събудила. Понечи да си тръгне, но Тото я улови за ръката да я задържи. За миг жената остана така, безмълвна и в очакване, приседнала на ръба на сгъваемото легло, което му бяха дали вместо сламеника — двама занаятчии в мрака, полуродният и пчелородната.

Когато дойде при него, Тото знаеше, че е нередно, но пък тя подходи толкова прямо и открито. Без хитринки, без недомлъвки, просто прагматично съблазняване по занаятчийски. Касзаат, с мръсни работни дрехи, още с петна от машинно масло по ръцете, просто свали колана с инструментите си в тясното преградено пространство на палатката, което му бяха дали.

Никоя жена не му се беше предлагала преди. И като я видя така необяснимо там, Тото прокле спомените си. Прокле Челядинка Трудан, задето бе избягала с Ахеос, а после се пресегна да вземе онова, което можеше да има.

Сега, когато бе твърде тъмно, за да различи тъмната й кожа и извивките на тялото й — стройно и стегнато от всекидневното натоварване на занаята, — той я попита:

— Дрефос ли те накара да дойдеш?

— Аз не съм роб — отвърна тя. — Дрефос не ме кара да върша каквото и да било.

— Но ти си войник. Имаш чин. А той ти е… началник или както там се води. — Не затаи дъх в очакване на отговора. Не хранеше илюзии.

— Подхвърли нещо в този смисъл — потвърди тя след кратка пауза, — но идеята не ми беше чужда. Когато началник поиска от теб да направиш нещо, да идеш при мъж, към когото така или иначе изпитваш интерес, това значи ли, че го правиш по заповед? Или по своя воля? — Понечи да стане, но Тото отново я задържа.

— Чакай — каза той, а после: — Моля те. — Касзаат приседна отново на ръба и Тото усети как дланта й се плъзга леко нагоре по ръката му, по рамото и накрая да се спира на бузата му.

Искаше да я попита защо, но самият той не успяваше да разплете кълбото на собствените си мотиви. Самосъжаление… или си просеше комплименти? Винаги бе страдал от осезаем недостиг на похвали. Тото полуродният! Кой да помисли, че ще трябва да го пленят и затворят, за да получи този дар?

Преди да легне с Касзаат, не си бе давал сметка, че вече не е несръчното, тромаво момче от студентските си години. Така и не беше разбрал кога е натрупал маса, кога раменете му са се разширили толкова, кога е станал силен мъж. Силен заради мравешката си кръв, издръжлив заради бръмбарородната си половина. В ръцете му Касзаат бе изглеждала дребна.

Тя се гушна до него и Тото усети с гърдите и корема си топлината на нейния гръб. С изненада осъзна, че Касзаат сигурно е по-самотна и от него. Градът й бе много далеч оттук и по собствените й думи едва ли щеше да го види някога пак. Дълго е била сама, заобиколена от осоиди, само Дрефос й е правил компания. Идвайки при Тото, сигурно бе потърсила единствения контакт, който не би се сметнал за предателство.

И ако Тото приемеше протегнатата ръка на Дрефос — металната му ръкавица по-точно, — дали тя не би го разчела като предателство, дали в очите й Тото не би се превърнал в поредния осоид?

Прегърна я и дъхът му спря, когато ръката му докосна гърдите й.

— Събудя ли се веднъж, повече не мога да заспя — информира го тя, макар гласът й да звучеше сънено. — Трябва да ми говориш, да ме забавляваш.

И той започна да й говори. Разказа й за Колегиум и за Великата академия. Разказа й за учебните работилници там и за преподавателите с техните бели тоги. За Форума на умелите и дори за Стенуолд Трудан, Тиниса и богомолкородния оръжемайстор Тисамон. За Челядинка Трудан не спомена изобщо.

Тя си тръгна преди зазоряване. Облече се в тъмното и обясни, че имала работа, но Тото подозираше, че просто не иска забежката й да става публично достояние. Страхуваше се от осородните и не искаше да си помислят, че е лесна плячка.

Когато слънцето изгря, Тото стана и облече занаятчийските си дрехи. Поколеба се дали да стегне на кръста си колана с инструментите, който Дрефос бе уредил да му върнат. Тук той не беше занаятчия, засега. Беше пленник на Империята. И ако излезеше от палатката с инструментите си на кръста, щеше ли това да е знак, че приема предателството, към което го тласкат?

Защото по-жестоко предателство от това нямаше. Искаха от него да създава оръжия, нещо, за което си беше мечтал през всичките години в Академията. В Колегиум изобретенията му щяха да бъдат оценени и забутани някъде. Всичко, което създадеше за осоидите, щеше да влезе в употреба.

И щяха да го използват срещу собствения му народ.

Но щяха да го използват.

Нещо се раздвижи в него, някакво неустоимо вълнение при самата мисъл за работата — да се заеме с работата заради самата нея и да не пита кой и за какво ще използва готовия продукт.

Когато излезе от палатката, завари пратеник да го чака. И тук, точно както в Колегиум, повечето съобщения се разнасяха от мухородни. В армията на осите имаше много мухоиди, цял куриерски корпус, в постоянно движение и с дрехи в черно и златно.

— Съобщение от полковника на помощни войски. — Мухородният беше съвсем млад, на петнайсет или там някъде. — Вика ви в палатката си.

Тото изтръпна. „Сигурно ще поиска най-после да реша — помисли си той, — и ако откажа, както несъмнено трябва да постъпя, ще падна до статута на обикновен пленник и осоидите ще изтръгнат от мен всичко, което знам за Равнините и Колегиум.“

Но въпреки това отиде, защото нямаше избор.

Завари Дрефос да лежи на същия стол, към който бяха привързали Тото след залавянето му. Сложно нещо беше този стол — плочките на облегалката се движеха плавно навън и навътре като метални пръсти на масажист, а от страничните дюзи бълваше пара. Дрефос му беше споменал, че страда от болки в гърба и че е измислил начин да облекчава спазмите. Първата му любов може да бяха военните машини, но не се колебаеше да използва уменията си и за лична угода.

Касзаат стоеше в дъното на палатката и съзнателно избягваше погледа на Тото.

Дрефос отвори едното си око и даде знак на мухоида да изчезва. Куриерът изхвърча навън. Столът издаде особено сложен звук и Дрефос изпъшка.

— Ще ме извиниш, но тази сутрин никак не съм във форма — каза той.

Което си беше очевидно — не само за тази сутрин, а и изобщо. Дрефос накуцваше при ходене, а и ръката, която криеше под металната ръкавица, явно беше осакатена по един или друг начин. Тото се чудеше дали някое от собствените му изобретения не се е обърнало срещу създателя си, или недъзите му са резултат от минали издевателства на имперските му господари.

— Имаш посетител — обяви Дрефос. Тото едва чу думите му през съскането на стола.

— Посетител? — изгледа го глуповато той.

Дрефос даде знак на Касзаат, тя се приближи, отне налягането и освободената пара засвистя на горещи облаци от дюзите, принуждавайки Тото да отстъпи назад. Мъглата се разнесе бързо и Дрефос се надигна от стола, придърпвайки качулката да скрие в сянката й несъразмерното си лице.

— Ето го, виж сам. — Посочи, Тото се обърна да погледне и видя двама войници да вкарват дребен човечец в палатката. Мухороден мъж, плешив и с отекло лице.

— Неро! — възкликна Тото. Мухородният не беше вързан, но войниците го следяха зорко, а и по лицето му имаше пресни следи от побой — едното му око беше затворено от оток, скулата от другата страна на лицето му беше насинена и лилавееше в различни оттенъци на синьо-червената гама. Като го видя, Неро се усмихна мрачно.

— Добрутро — поздрави той. — Идея си нямаш колко се радвам да те видя. Изглежда си в положение да се застъпиш за мен.

— Кой всъщност е този тип, Тото? — Взе думата Дрефос.

— Приятел — отвърна Тото, но бързо си даде сметка, че това определение е неточно. — Той е стар приятел на… на един преподавател в Академията, който е мой добър приятел. — После го споходи внезапно вдъхновение. — Той е художник, и то доста известен, мисля. Запознахме се в Тарк — добави накрая.

— Мислиш, че е доста известен? — Дрефос изглежда се забавляваше. — Едва ли е много известен, щом само мислиш, че е такъв.

— Аз от изкуство не разбирам — заинати се Тото. — А и нямам представа как е попаднал тук. — Обърна се към мухородния. — При нападението ли те плениха?

— Не точно — каза Неро с все същата вяла усмивка. — В интерес на истината, дойдох да разбера какво е станало с вас.

— А това е нещо, което заловилите го войници не били в състояние да проумеят — обясни Дрефос. — Но той упорито повтарял името ти и благодарение на това новината стигна до мен.

— След което качеството на тукашното гостоприемство рязко се подобри — вметна Неро и потърка многозначително китките си. — Ти обаче изглеждаш забележително добре. Явно си се отървал без драскотина.

— Долу-горе — кимна Тото. — Но ти защо изобщо си дошъл? Чудо е, че не са те убили на място.

Неро вдигна рамене, сякаш да каже, че рискът е бил без значение, но на жеста му липсваше убедителност. Не е искал да дойде, помисли си Тото, но е бил принуден, най-вероятно от собствената си съвест.

— С моя приятел Стен… с него се знаем отдавна — каза той някак смутено. — Какво ли не ни е минало през главите, в Академията и прочие. — Хвърли поглед към Дрефос. — Спрете ме, ако ви прозвучи твърде сантиментално или лигаво.

— Говорете си спокойно, майстор Неро. Знанието винаги е добре дошло — насърчи го полковникът.

— Ами, имаше една щуротия, дето Стенуолд и другите я забъркаха, отдавна беше и кажи-речи последната… не, предпоследната всъщност, дето я свършихме заедно. Отдавна беше, както казах, но беше свързана с тези. — Неро посочи с палец през рамо към осородните войници. — Стори ми се твърде опасна. Тъй му казах на Стен и си плюх на петите. Пропуснах забавата, а тя взе, че се вгорчи. Загубих добър приятел, друг умря малко по-късно. Така и не си простих, че съм ги зарязал само защото шансовете не изглеждаха добри. Знам, че хората ни мислят нас, мухородните, за безгръбначна измет, и с право, но мен онова ме гложди от години. И когато ти и другарчето ти цъфнахте в Тарк, си рекох, че ще се грижа за вас и ще гледам да ви опазя. Не успях очевидно. Затова дойдох тук с надеждата да оправя някак нещата.

— Не е трябвало да идваш — поклати глава Тото. — Аз… аз съм добре. — Пое си дълбоко дъх. — А Салма… той не оцеля.

Неро погледна към Дрефос.

— Ако го кажа, ще ме изпържат ли?

— Говори спокойно — повтори Дрефос. — Самият аз щях да му кажа, но прецених, че би искал лично да му го съобщиш.

Неро кимна, но изражението му ясно говореше, че няма и капка доверие на Дрефос.

— Работата е там, момко — каза той, — че Салма още е тук. Оцелял е, макар и на косъм. Жив е и е тук, в лагера.

Салма спеше, когато Тото отиде да го види. Неро и другите останаха настрана, дори Дрефос, и той коленичи сам до леглото на приятеля си.

Единственият признак на живот беше почти недоловимото движение на гърдите му. Златистата му някога кожа сега беше оловносива, страните му бяха хлътнали, а устните — сбръчкани като на старец. Нямаше помен от вечно засмения Салма, от боеца, който влизаше с усмивка в сражение, от чуждоземния благородник, влял цвят в строгите зали на Великата академия.

— Толкова съжалявам — прошепна Тото, съвсем тихо, за да не го събуди. А и го смущаваше мисълта за другите двестатина ранени в огромната палатка. Всички те бяха жертви на войната, по един или друг начин. Повечето бяха осоиди, но имаше и други — пчелородни като Касзаат, мравкочовеци с бакърена кожа, дори двама мухородни куриери, поразени въпреки бързите си криле. Мнозина бяха получили тежки изгаряния от запалителните снаряди, резултат от небрежността, с която осородните офицери се отнасяха към живота на собствените си хора.

Тото се върна при Дрефос и другите. Към групичката им се бе присъединила и една жена, свирепа на вид осородна, която се мръщеше на полковника.

— Тото — каза Дрефос, — това е почитаемата Норса, най-старшата от дъщерите на милосърдието в този лагер. Норса, това е младежът, който е бил заедно с човека водно конче, за когото се грижите.

Норса впери суровия си поглед в Тото, който се стегна да издържи тежестта му.

— Ще живее — съобщи с равен тон жената. — Вече знаем, че ще се възстанови, макар че в началото единствено тя го задържаше в света на живите. — Норса протегна ръка, Тото се обърна и видя жена с дълга роба, която вървеше покрай редицата нарове с легенче вода в ръце. Очите й бяха изцяло бели, а по кожата й се разливаха цветове като дъга. Тото не я беше виждал преди, но се досети коя е.

— Значи все пак я е намерил — измърмори той. — Благодаря ви, че сте се погрижили за него, госпожо. Знам, че е ваш враг.

— Аз нямам врагове — отвърна остро Норса. — Дъщерите на милосърдието се грижат за всички, без значение какво мисли Империята по въпроса. Но за имперската армия не е тайна, че приятелят ви е тук.

Стомахът на Тото се преобърна и той се завъртя към Дрефос.

— Значи сте знаели!

Мерна саркастична усмивка изпод качулката на полковника.

— Норса вини мен за нараняванията на много от хората тук. Дъщерите на милосърдието рядко ми дават каквато и да било информация за делата си, затова нямах представа, че приятелят ти е при тях. Благодари се, че майстор Неро се е сетил да попита тук.

— Но когато Салма се възстанови — каза Тото, — те ще го…

Дрефос довърши вместо него:

— Ще го затворят? Ще го разпитват? Ще го изтезават, а после ще го направят роб или ще го убият? Да, защото така действат осоидите. Жалко за усилията на дъщерите на милосърдието, мен ако питаш. Само си губят времето.

— Такова мислене ми е чуждо — сопна се Норса. — Макар че ако пациентът сте вие, сигурно бих направила изключение от принципите си, полковник.

Тото погледна към Дрефос, после към Неро, накрая към спящия Салма в другия край на огромната палатка, и осъзна, че в някакво кътче на ума му вече се е зародил план и е взето решение.

— Полковник Дрефос — изрече той с пълно съзнание за последствията. — Трябва да говоря с вас. Мисля, че знаете за какво.

Салма се люлееше на границата на съзнанието. Понякога си спомняше кой е и къде е, друг път — не, за щастие. Пребиваваше в мъглива сивота, изопната до скъсване между сиянието на Скръб в окови и мрака на бездната, която все още ламтеше да го погълне.

В миг на кратко прояснение той отвори очи и видя насреща си лицето на мъжа в съседното легло. Беше осороден с бинтована глава. Превръзката беше съвсем чиста, явно току-що сменена, и покриваше едното му око. Усетил погледа на Салма, той се ухили едва-едва.

— Ти — рече му толкова тихо, че само Салма го чу, — си голям късметлия.

Салма се опита да каже нещо, но не успя. Истината бе, че изобщо не се чувстваше късметлия.

— Трябваше да си мъртъв — продължи войникът все така шепнешком. Явно по-силно от това не можеше да говори. — Видях те. Биеше се като луд, но те пронизаха и падна. Друг на твое място щеше да умре още тогава. Бях зад теб. Видях върха на меча да излиза откъм гърба ти, копеле такова. После тя дойде за теб, макар че ти вече беше умрял; дойде, сякаш е знаела какво става. Изтича, грейна като слънце и сложи ръце отгоре ти. И ти спря да кървиш. — Закашля се мъчително. — И оттогава всеки ден е до леглото ти, използва Изкуството си, за да те опази жив. Не знам какъв си й, но определено си късметлия. Голям късметлия.

Салма се напрегна и този път от гърлото му излезе тих грак, по-тих дори от гласа на войника:

— Дойдох тук заради нея.

Мъжът го изгледа със здравото си око, после каза:

— Е, тя определено го заслужава.

— Салма?

Беше заспал или поне се носеше другаде, но гласът стигна до него заедно с името му.

— Салма, събуди се.

Гласът не беше нейният и той не искаше да се буди. Когато за последно отвори очи, тя стоеше до леглото му и го гледаше. Трудно бе да различи изражение сред танцуващите цветове по лицето й и в белите й очи, но сърцето му препусна въпреки това.

Беше я намерил. Тя го беше намерила. В този откачен, разкъсван от война свят двамата се бяха намерили.

Тя приседна на ръба на леглото му, но вместо тежестта й да преобърне халтавата походна конструкция, рамката трепна едва доловимо и Салма се зачуди дали тя наистина е до него, или въображението му играе номера. Все пак посегна към нея и тя пое студената му ръка в своите — топли като слънце в летен ден.

— Защо си тук? — попита го тя. — Защо дойде?

— Трябваше да те намеря, след като разбрах, че си тук — прошепна той. — Ааген… говорих с него.

— Да не би да си го?…

— Не. Разделихме се мирно. — Гласът му укрепваше, сякаш изцелителна енергия се изливаше през нейните ръце в него. А може и така да беше, било чрез Изкуството на предците, било чрез обикновена магия.

— Не е трябвало да идваш.

Призракът на старата му усмивка изплува за миг.

— Защо?

— Ранен си тежко. Когато те намерих, смъртта вече те беше белязала. Оттогава с мъка те удържам при себе си.

— Но съм с теб, нали? — Не изпускаше от поглед лицето й. Беше красива, но не просто с обикновената човешка красота на Тиниса. Не, тя беше пеперудородна, а пеперудородните притежаваха безвременната и съвършена красота на залез или на пролетен ден. Салма копнееше за нея дори сега, когато тя беше само на педя от него.

Пеперудородната поклати глава.

— Значи аз съм виновна да пострадаш. Не исках да стане така.

— Не… — Но после се сети нещо, нещо, което молецородният бил казал, а Че го предаде на него. — Смятат… вярно ли е, че си ме омагьосала? Това… което чувствам… заради магия ли е?

Тя посегна да го погали по лицето и Салма усети от пръстите й да струи топлина, а също покой и увереност.

— Направих ти заклинание — потвърди. — Бяхме затворени, роби на чуждите имперски машини, а после аз видях лицето ти и разбрах, че си добър човек. Нуждаех се от помощта на добър човек, затова ти направих заклинание. То още беше в сила, когато машините им ни отведоха в града на робите. Но после видях, че самият ти имаш нужда от помощ, и свалих заклинанието си. Сега си чист.

Взираше се объркан в нея и не знаеше какво да мисли, защото сърцето му все така се свиваше от непресъхващия копнеж да я докосне, да погали пеперудената й кожа.

— Значи съм влюбен в теб — осъзна с удивление и си даде сметка, че през цялото време дълбоко в себе си е вярвал на Че, вярвал е, че действията му са породени от заклинание и нищо повече. А сега откриваше, че причината е в самия него, в сърцето му.

— Салма! Събуди се, моля те!

Сепна се и сънят наяве избяга… отвори очи и видя, че тя не е там. Вместо нея до леглото му стоеше някакъв мъж и мина доста време, докато го познае.

— Тото?…

— Да, Салма, аз съм.

— Какво… какво си облякъл, мамка му?

Плъзгаше невярващо поглед по дрехата на Тото — черна туника с раиран кант в черно и златно. Два кожени колана се кръстосваха на гърдите му — единият за занаятчийските му инструменти, другият служеше като портупей на меча му.

— Чуй ме, Салма, защото нямам много време — поде Тото. — Важно е да ме чуеш и да разбереш какво ти казвам. Ще те измъкна.

— Какво?

— Ще те измъкна оттук. Момичето ти е спасило живота, но още си в опасност. Нещо повече, останеш ли тук, със сигурност ще умреш. Осоидите само чакат да се възстановиш достатъчно и ще те подложат на разпит. — Тото се изсмя. Смях като лай, в който натрупаното напрежение изби на повърхността. — Ама че свят! Чакат раната ти да заздравее, за да те нарежат на дребни парченца. Нали знаеш колко мразят народа ти? Половината от хората тук са участвали във вашата Дванайсетгодишна война.

— Така да е — промълви уморено Салма.

— Не! Никакво така да е! Не ме ли слушаш, Салма? Откупих те. Има един тип, занаятчия. Иска да работя за него и казва, че може да те измъкне.

— И ти му вярваш?

— Колкото за това — да, вярвам му. Помниш ли Неро? Неро също ще дойде с теб. Ще се грижи за теб, докато укрепнеш.

— Не мога да тръгна, Тото.

Тото го зяпна ядосано.

— Заради момичето, нали? Заради танцьорката? Слушай, Салма, те ще те убият, и то по най-мъчителен начин. Тя би ли искала това? Защото не би могла да ги спре. Този техен лечителски орден може и да избира чии рани да цели, но със сигурност не решава съдбата на здравите пленници. Аз вече платих цената, Салма. Продадох се, за да ти откупя живота.

— Не! — извика Салма. Усилието само наля масло в огъня на болката и привлече вниманието на всички в голямата палатка, които се заобръщаха към тях. — Тото, не…

— Така ти ще оцелееш и ще живееш на свобода, а аз… аз също ще живея. Не е толкова лоша сделка. Няма да съм роб, не точно. А и кой знае какво може да стане? — „Не е като да имам много за губене — добави наум Тото. — А и така Че няма да ме презре още повече, защото поне твоята смърт няма да тежи на съвестта ми, Салма.“

— Тото, не бива да правиш това — възрази настоятелно Салма. Самият разговор изчерпваше силите му. — Не заслужавам такава жертва…

— Млъкни! — изсъска Тото и Салма млъкна стреснато. — Не говори, Салма, защото вече е свършено. Сложих цветовете им и се главих при тези чудовища, и го направих за теб. И ако сега ми казваш, че не заслужаваш такава жертва, защо тогава съм го сторил? — Беше свил ръце в юмруци и Салма изведнъж го видя в нова светлина — не срамежливия, несръчен младеж, който вечно се влачеше след Че, а мъжа, в който онзи младеж се беше превърнал с цената на жестока закалка.

„Важи за всички ни — помисли си той. — Пораснахме. Че порасна, когато осоидите я плениха и я вързаха на масата за изтезания. Тиниса, когато откри истината за произхода си. Мен ме закали острието на меч… а Тото е пораснал тук и сега. Оставихме детинщините зад гърба си и отворихме очите си за света такъв, какъвто е.“

По лицето на Тото имаше влажни следи, нищо че той кривеше уж гневно физиономия, за да скрие отчаянието си.

„Нямам нито правото да се правя на мъченик, нито силата.“

— Съжалявам, Тото — каза тихо Салма. — Дано откриеш, че си постъпил правилно.

Тото бе предположил, че Четвърта имперска армия ще се раздели — едната й част ще тръгне на запад с генерал Алдер, а другата ще остане да варди полуразрушения Тарк. Но гарнизонните задължения бяха под нивото на Шиповете, така че откъм пустинята, отново с помощта на скорпионородни водачи, пристигна нова войска. Оказа се, че гарнизонните поделения са различни от редовната армия. Първо, делът на помощната войска беше по-голям, близо една трета, а от осородните повечето бяха ветерани, заслужили по-лека служба след стажа си на бойните полета. Всичко това Тото научи от Касзаат. Гарнизоните се командвали от губернатор, който обикновено бил и полковник от имперската армия. Командването на гарнизон не било толкова престижно като командването на редовна войска, обясни Касзаат, но губернаторският пост осигурявал контрол над цял един град и това било идеалната възможност да се сдобиеш както с власт, така и с лично богатство. Не един генерал охотно приемал такова понижение.

Но генерал Алдер явно не беше от този вид — вече се бе заел да организира похода на Четвърта армия на запад. Макар да не вярваше, че ще получи отговор, Тото бе попитал Дрефос и остана изненадан, когато той му отговори, че планът е много прост.

— Мухородните поселища Егел и Меро ще бъдат приканени да приемат имперска протекция. Предвид плахата си и прагматична природа мухоидите едва ли биха поели риска да отхвърлят предложението. След това армията ще продължи към островния град-държава Кес.

Тото знаеше, че заедно с гарнизонното поделение са пристигнали провизии и амуниции, които да попълнят резервите на Четвърта армия. И не само това. Две дузини бойни хелиоптери почиваха на летището край лагера в компанията на четири транспортни — огромни и чудовищно грозни машини, които можеха да поберат по триста войници в откритата клетка на търбусите си.

— Ще ги използват срещу въздушната флота на Кес, нали? — предположи той.

— Да — кимна Дрефос. — Сред войниците ни има такива, които могат да прелетят цялото разстояние от континента до острова, но повечето ще се уморят по средата на пътя и ще изпопадат като гнили круши в морето. Затова ще ги транспортираме на вълни. Повечето ще умрат над Кес, но преди това ще унищожат летящите им машини, кавалерията от летящи насекоми и каквото друго кесианците хвърлят срещу нас. След това въздушните кораби ще засипят със запалителни бомби флотата им, която сигурно е значителна, и с каменоломни снаряди морската дига и артилерията. След това ще опожарим самия град и ще започнем да стоварваме войски. По мои сметки превземането на Кес ще отнеме на генерал Алдер три пъти повече време от превземането на Тарк, отчасти защото Кес е по-лесен за отбрана, отчасти защото аз няма да съм там.

Тото кимна. Звучеше логично.

— Но скоро и ние ще тръгнем на път — продължи Дрефос, — и не ще видим нищо от кесианската кампания. Вярвам, че генерал Алдер ще прояви и този път обичайната си смесица от военна ефективност и пълна липса на въображение. — Тръгна назад към палатката с характерното си накуцване. — Но преди това има нещо, за което искам да чуя мнението ти, Тото.

Младежът забърза след него. И за пореден път се учуди на свободата, с която се ползваше. Изглежда жълто-черният десен на дрехите му беше достатъчен да го защити от преследване, макар да не му спестяваше неприязнените погледи на осородните.

В палатката си Дрефос беше подредил малка работилница с най-фините инструменти, които Тото беше виждал някога. Имаше точило за метал, леярски черпак, комплект восъчни отливки и изобщо всичко необходимо, за да се подменят чаркове и да се поддържа в отлично състояние машинният парк. Когато се обърна, Дрефос държеше нещо в ръце — нещо дълго и увито в тъмен плат — и като никога изглеждаше в плен на нерешителност.

— Ти си талантлив занаятчия, Тото — започна той. — И точно затова те взех при себе си.

— Или поне се надявате, че съм такъв, полковник — каза Тото.

— При мен надеждата не е фактор, момче. Аз не се надявам, аз преценявам и изчислявам. Събирам информация — обясни Дрефос. — У теб осоидите бяха намерили детайли, които по моя преценка са били твое собствено творение, както и схеми за включването им в по-голямо устройство, идея, която ти така и не си имал възможност да осъществиш.

Тото зяпна вързопа в ръцете на Дрефос и затаи несъзнателно дъх.

— Така и не… — поде той, а после усети, че устата му пресъхва изведнъж. — Какво сте направили?

— Докато ти вчера беше при приятеля си и докато Касзаат уреждаше подробностите по освобождаването му, на мен ми остана малко свободно време за пръв път от началото на обсадата. Времето никога не ми стига, затова го ценя високо и мразя да го губя в леност, ето защо взех схемите ти и направих това-онова. Резултатът е… несъвършен. Възможностите за фина работа тук са ограничени. Въпреки това се надявам да ти хареса.

— Да ми?… Да ми хареса? — Тото зяпна петносаното му лице. — Но, полковник?…

— Без официалности, моля те, поне когато наоколо няма осоиди — каза Дрефос. Очите му се стрелнаха към платнището на палатката и лицето му се вкорави. — Чиновете и обръщенията ги оставям на тях да се замерят помежду си. Може да носим цветовете им, но не сме от тях. По-големи сме от тях. Ние сме занаятчии. Викай ми „майсторе“, ако искаш, както си се обръщал към преподавателите си в Колегиум, но не забравяй, че тук ние сме елитът и стоим над дребните им чинчета и йерархии. И не се учудвай, че търся одобрението ти, Тото. Това нещо все пак е твое изобретение, следователно — твой триумф.

С тези думи Дрефос дръпна парчето плат и отдолу се разкри отдавнашната мечта на Тото. Груба направа, точно както беше казал Дрефос. Въздушната батерия се бе сдобила с бронзова дръжка и с дълга тръба от другата страна. Голяма част от идеите му липсваха, защото не ги беше включил в схемата, но нищо не пречеше да поработи върху прототипа и да внесе подобрения.

— Работи ли? — попита той и Дрефос кимна.

— Ще имаш възможност да го изпробваш и да го подобриш. Както казах, чака ни път. Отиваме в Хелерон, Тото. — Протегна устройството към него и младежът го взе, събрал объркано вежди.

— В Хелерон ли, майстор Дрефос?

Дрефос отвърна през рамо, отправил се към изхода:

— Че къде другаде да иде един занаятчия, когато иска да работи?

— Но Хелерон е…

— Наш, Тото. — Вече беше излязъл от палатката и младежът хукна да го настигне.

— Как?

— Генерал Алдер ще поеме по крайбрежието, но вчера научих, че генерал Малкан и Седма армия се придвижват към Хелерон. Вече би трябвало да са там. А когато ние пристигнем, над града ще се вее имперското знаме. Само си помисли, момче! Индустриалната мощ на Хелерон, всичките му леярни и фабрики! Нищо не би могло да ни се опре. — После изведнъж млъкна умърлушено. — Ако бях чистокръвен осоид, щях да ги накарам да ме направят губернатор. Но и така може да успея. Може пък Малкан да отстъпи. Така или иначе, трябва да направим възможното с наличното.

Летището се разкри пред погледа им и двамата установиха, че междувременно е пристигнало ново попълнение. В единия ъгъл, далеч от туловищата на хелиоптерите, бе кацнала най-красивата летяща машина, която Тото беше виждал някога. Открита решетка от леки дървени подпори, с две витла и изящно нагънати криле, машината беше толкова ефирна и изящна, че напомняше за игра на светлини и сенки, които се претопяваха във въздуха наоколо дори посред бял ден. Касзаат беше вътре — проверяваше двигателя с часовников механизъм, прикрепен на кърмата. Носеше дебели дрехи, забеляза Тото, макар денят да беше топъл.

— Ще летим до Хелерон с това? — удиви се той.

— Не искам да губим излишно време в път. Оборудването ще пратим с наземен транспорт, а докато пристигне, ще трябва да разчитаме на наличностите в Хелерон, които несъмнено са повече от задоволителни. — Застана до леталото и прокара металната си ръка покрай въображаемата линия на корпуса му. — Красивият ми „Облачен“. Време беше да се върне при мен, вместо да хвърчи насам-натам по чужди задачи. Зле са се отнасяли с него, но това ще се промени, защото никой не може да го пилотира като мен. — Усмихваше се и искрената радост на тази усмивка променяше лицето му до неузнаваемост. И Тото разбра, че всичките му усмивки дотук са били преструвка.

— Ще стигнем до Хелерон за два, най-много три дни. Можеш ли да го повярваш?

— Изглежда ми невъзможно, майстор Дрефос.

Усмивката стана по-широка и по-студена.

— Ние сме занаятчии, Тото. Ще го направим възможно.