Разговор с никого

1.

Тогава помислих, че е само ласка на въздуха. Не беше бризът; бризът е самоуверен, върви гордо по водата, а онова беше друго. Мина плахо край мен, дочух гласа му като на уморен продавач, и си отиде. Сигурно подразбирах нещо от този шепот, защото се скрих под насмоления корем на една преобърната лодка и не исках да видя никого. Чаках го да дойде, да се промъкне в тясната ивица светлина между пясъка и греблата. Морето блестеше с хилядите си огледалца, гларусът беше тънка белезникава рязка на ръба между морскосиньото и небесносиньото. Чаках до тъмно, навярно и след това. Но то не дойде…

Ти не дойде. Беше преди тридесет и четири години, оттогава подозирам, че съществуваш, винаги сме били един до друг, а се криеш. Усещам край себе си твоите стъпки, гребена на дъха ти, вълната от светлина, тънкия гърч на флуида, които те издават, но никога не спираш, не се показваш. Аз искам това — да застанеш пред мен, да кажеш: ето ме! Защото ти си най-старият ми непознат, нали?

Когато се опитваш да ме заговориш, спирам да мисля за теб. Казваш, че се страхувам, но може ли човек да се страхува от нещо, което сам е измислил? Винаги съм живял с чувството, че съм измислен. Макар още тогава, преди тридесет и четири години, на брега на морето в мен да пропълзя неговото съмнение; тайно подозирах, че те има, и това най-мъчително колебание. После те приемах като сън, измислица, фантазия, скрит глас или всичко това заедно. А сега ми казваш, че просто така съществуваш и това е единственият твой начин на съществуване — като глас.

Какво? Като мисъл, а после в мен тази мисъл става глас?

Не вярвам в самостоятелния живот на мисълта. Все пак някой трябва да я създава и носи, нали? Аз преценявам дали нещата са реални, или не, по това може ли с тях да се започне детска приказка. Представяш ли си: имало едно време една мисъл… Кой ще повярва в такова начало? А не е все идно дали вярвам, или не; тридесет и четири години са много, ако непрекъснато те тревожи една загадка, ако си живял в съмнение. Тогава бях хлапак, вярвах в липите и морските дракони, можех да те приема, но сега…

Искам да те разбера, но съм недоверчив, затова веднага станах подозрителен и нервен. Имам право на собствен живот; лош или добър, мой си е и само на него вярвам. Знам какво ще кажеш: първо си изработвам начин на мислене, а едва след това започвам самото мислене. Може би наистина трябва да бъде обратното, но такава е нашата логика — първо си създаваме принципи, методи, стил и чак след това ги прилагаме.

Толкова години си се крил, живял си тайно от мен, а сега внезапно влизаш в живота ми… добре де, в главата… с едно лаконично здравей. Опитваш се да бъдеш загадъчен, не искаш да ми кажеш цялата истина отведнъж. Толкова ли е странна тази истина? Мозъкът ми не е безсилен, не забравяй, професионално съм ангажиран с парадоксите, необичайното ми е занаят.

Трябва да ми кажеш къде си. Съвсем до мен, ако въобще си някъде? Виждам само метално шкафче, ампули с отвратителни лекарства, плик с лимони, писмо от жена ми. Комай това е всичко. Досадна болнична обстановка, нещо като дом на кандидат — покойника. Разбирам, че не си между тях, защото това са нещата от моя свят. Всеки живее с нещата от своя свят, носи ги в себе си, обича ги и винаги му е тъжно, щом трябва да се раздели, защото се превързва към вещите, а няма нищо по-глупаво от това — те ни надживяват и са неблагодарни. Твърдиш, че си тук, до всичко, обгръщаш всичко и аз не мога да те видя — кошмарно е. Сигурно е скучно да бъдеш мисъл и да си навсякъде, без да си никъде.

Признай, добре те измислям, майсторски го правя, всеки писател би завидял на въображението ми.

Искаш да те забравя; все едно, казваш, че никога не съм разговарял с теб, не сме се срещали нито там, край лодката, нито след това. Вече не е все едно, не може да бъде. Идва време да дръпна чертата под сумата и последните събираеми са много важни, фатални са, защото могат да направят сбора безкрайно голям или нула. Зависи само от величините — кои ще пишеш с плюс, кои с минус. Сега съм локатор, готов да улови неуловимото. Сега всичко има значение — сервитьорът идва и ще трябва да плащам сметката.

Тази сутрин написах първото си стихотворение, „Бяло сбогуване“. Какво глупашко самочувствие, нали! Професор по квантова механика пише стихотворение, взима занаята на онези, които ходят разфокусирани и спят с музите. Около мен всичко е бяло и всичко е сбогуване. Дори онази дебела сестра, Старшата, е противно бяла — и дрехите, и косите, и лицето, и очите й са бели.

Дай си ухото насам, ако въобще имаш ухо при този кретенски начин на съществуване. Шшт, тихо… Страхувам се не от белотата, а от сбогуването! Не знам колко живееш, но четиридесет години не са много, вярвай ми. Четиридесет години са едва началото. Татко преди смъртта си каза така: „Осемдесет и две години, синко, са само началото на един живот“. Не ги ли разбираш тези неща? Все пак ми е приятно да разговарям с теб, дори понякога забравям, че си само мисъл.

Всеки идва отнякъде и за нещо, ти сигурно не правиш изключение. Дошъл си от своя странен свят в моя и това не е визита на добро възпитание. Искаш нещо, търсиш; може би си дяволът, с когото трябва да сключа облог срещу душата си? Може би „о, миг, постой!“ ще бъде цената на моето безсмъртие? Ако е така, отивай си, написано е вече и хонорарът е взет. Значи лошо съчинявам, плагиат съм и не мога да измисля нищо свое.

Разбрах, ти си сивият гълъб, който веднъж кацна в нашия двор. Смешно се клатушкаше на късите си краченца и мърмореше колебливо „туук — туук“. Поисках да се пренеса в него, за да разбера как изглежда светът през очите на гълъб. Когато по-късно казах това на Савка, нарече ме „изследовател със странна визия“, а това е желание на всяко дете. На двора висеше слънце като едра пъпка от златно фолио, мама простираше обвито в пара неделно пране, когато гълъбът ме погледна с ръждивите си очи и рече „туук — туук“. И досега си спомням това — погледна с ръждивите си очи и рече „туук — туук“. Сигурно е искал да напомни „нивга веч“, но той няма право да ми напомня това. Той е гълъб, а не гарван!

Ти призна, че от това не разбираш. Призна, че си навсякъде около мен, но криеш причината за присъствието си. Страхувам се от теб — ти ми напомни „нивга веч“, нали?

Стой, чух те! Каза: „При вас, на Земята“. А всеки идва отнякъде и за нещо. И гълъбът тогава беше дошъл за нещо, важно трябва да е било, но успя да каже само „туук — туук“, не му стигна смелост, после удари въздуха с криле и излетя точно нагоре, а аз се уплаших и избягах на улицата, минах през къщата на двете неженени вещици, пред кафенето на Софокъл, край моите липици — сестрици, които вечер ставаха самолети, под тежката пелена на уханието им, и все по-надолу по улицата, край Коста, продавача на мидени чехли, край мазето на Анастасия с хилядите котки, край голямата желязна врата на сляпата Рипсиме, и все по-надолу, където беше възхитителната озарена прегръдка на морето…