Разговор с никого

2.

Пак ли си тук?

Днес е четвъртък, ден за разходка. В бележника съм записал „мотаене по улиците“. Ще бъде ли приятно? В неделя София е празна, разходката в четвъртък е нещо друго. Сигурно си забелязал, че в четвъртък винаги се бръсна. Преди се бръснех всеки ден, но сега се уморявам. Н е ли все едно — така повече приличам на смъртник. Ще си сложа синята риза; Савка твърди, че с нея се подмладявам. И това е без значение, защото тук никой не ме познава. В столицата един възрастен провинциалист е като загубена вещ, която никой никога няма да потърси. Остава му голото самочувствие, че може да съществува дори в този хаос. Съществуването е последното нещо, с което човек трябва да се гордее; така де, той нищо не е направил за този факт, нищо не е допринесъл за него.

Най-трудното нещо в моите разходки е началото, стъпалата — едно под друго, едно под друго. Някой малоумен е измислил, открил и наредил асансьорите да не се ползват надолу. Има хора, за които правилниците за вътрешния ред са хоби. Един от нашите ректори беше такъв — непрекъснато измисляше правилници; наредби, указания, препоръки. Дори написа специални директиви за ползването на обществените тоалетни; точка първа гласеше: „Тоалетните се ползват само за предназначението им“. И това бяха единствените писмени паметници, които остави на поколенията.

Днес съм бъбрив, приятно ми е да си говорим откровено. Наистина ли съм имал някакво видение преди съня си? Не помня, вече не помня, понякога, изглежда сънувам с отворени очи. Много ми се натрупа напоследък, пък и тези болкоуспокояващи метадози…

Нали ти казах, разкапвам се по стълбите. Сега трябва да поздравя учтиво портиерката, защото всеки ден ми носи вестници. Глупаво е — да умираш и да четеш вестници.

Обвиняваш ме, че непрекъснато мисля за това. Учтив си, сякаш си възпитан в английски колеж. Казваш „това“, а става дума за края.

Добре ли кимнах? Горката, така ме гледаше, сякаш ми завижда. Може би наистина завижда? Има някои, които завиждат на всичко, независимо какво е, просто за да подхранват в себе си това усещане. И го отглеждат с много страст, с много енергия, необходимо им е, живеят с него. Не бях точен — живеят заради него.

Ти трябва вече да ги разбираш тези неща. Тридесет и четири години ме изучаваш и покрай мен си започнал да разбираш и другите. Както аз ги разбирам, както аз ги приемам. Станал си вече мое продължение. Не си съгласен; ти си онова, което аз искам да бъда? Значи сега вървят един до друг стремежът и целта. Ти каза, че си мисъл, а какво е тогава другото, което жужи в главата ми и ме скандализира? Значи ти си мисъл, но не моята мисъл. Значи си мисъл, съвсем така, за себе си.

Идеално го рече, почти като Кант — „аз съм мислеща субстанция“. Изглежда, имаш и философски напъни. Не, не казвай, че не мога да го разбера, защото ще те обвиня, че страдаш от мания за величие.

— Аз не мога да страдам, аз съм само мисълта и нямам други проекции, освен самата себе си.

Ти се сдоби и с глас, съвсем оживя. Гениално те съчинявам, имал съм неподозирани евристични възможности. Или съвсем откачам. Играта ме увлече и ще продължа. Да свалям картите: аз имам мозък, парче материя. Слушай — парче материя, което разбира себе си! Великолепно, нали! Това късче материя е скрито тук, то работи и продуктът му се казва мисъл. Представи се сега ти.

Не увъртай; разбира се, искам да стигна до дъното! Не ми е омръзнало. Пак повтаряш старата песен: двадесет години съм атакувал структурата на материята и не съм могъл да разбера, че големите истини са непознаваеми за нас. Доникъде няма да стигнем, ако всичко делиш на „вас“ и „нас“.

— Пълното знание за нещата е извън вашия хоризонт.

Ти пак се обади. Хоризонтът, приятелю, е измамна граница. Килограм и нещо вещество в няколко кубични дециметра са напълно достатъчни. Особено вещество с такива качества!

Последната вечер с Емилия бях ужасно уморен. Тя лежеше на рамото ми и разказваше нещо, а аз гледах Орион през капандурата. Жените най-много обичат да спят върху нечие рамо. Забият нос в гърдите ти, напълнят устата ти с ухаещи косми и така могат да преживеят дузина геологични ери. После се опита да рецитира Уйтмън, но никога не съм го обичал, затова не слушах. Знаеш ли защо не обичам Уйтмън? Защото е казал всичко, което аз съм измислил. Сякаш той е Михаил Бранев или аз съм Уолт Уйтмън. Накрая Емилия ми рече: „Някой ден ти ще разбереш всичко“.

Добре, де, каза ми: „някой ден ти ще се опиташ да разбереш всичко.“ И после добави: „И това ще бъде ужасно“. Аз мисля, че ужасното дойде.

— Още не си разбрал всичко.

Гласът ти вече не ми прави впечатление. Постепенно свиквам с него, по-приятно е да разговаряш с глас. Хрумна ми, че си щастливец. Сега например пътуваш без билет. Тук ще слизаме. На теб трябва да ти е безразлично, защото си навсякъде и, значи, не се качваш, не пътуваш, не слизаш.

Да, прав си, решил съм да се връщам. А кога друг път да го направя? Някаква сила ме дърпа назад, буди ме през нощите, чука по черепа и събужда всичко. И онези неща, които не съм предполагал да са живи. Те дремят в мен и чакат празника си, за да ме екзекутират с най-сладката екзекуция. Нямам власт над нея, но не я отбягвам, признавам. Нека да е духовен мазохизъм!

Има нещо мъчително хубаво в разбуждането на този килограм и нещо вещество. Само за час вътре се извъртяват десетина грандиозни представления. Дай му познато име, чуван звук, видян образ и той те изумява с великолепните си генерации, свързва живяно и неживяно в най-необикновени комбинации. Режисьорът вътре е красив и жесток; може да направи дисекция на всеки квант спомен, да го положи хладнокръвно върху предметното стъкло и да го разтвори със студен скалпел, без да го умъртви, а след това отново да го имплантира във върволицата от събития. Как става това, кажи ми де, как става!

— Вашата наука е такава — за да разбере, трябва да разкъса. Пред цялото сте безсилни. Мозъкът не може да бъде разбран с мозък.

Провокираш ме, но ще бъда спокоен. Не се страхувам да погледна от другата страна на истината. Знаеш, че надничах, надигах се на пръсти, издълбах дупка в стената, взирах се с хилядите си очи, защото територията зад стената ме примамваше. Рано трябваше да спра, но което не направих аз, ще направи друг. В науката е така — което не направиш ти, ще направи друг. Сантиментален съм, това ми пречеше…

Веднага разбрах следващия ти ход: всички сме сантиментални, всички заставаме пред въпросителната с един мозък, в който има повече любов, страх, видения, фантазии, преклонения, фетиши, отколкото мисли; мъкнем нагоре по склона цялото това атавистично наследство, милваме го, ласкаем го, обичаме го… Нали това искаше да кажеш? Премислил съм го много преди днешното представление. Но аз пък ще те попитам: какво е човекът без тези неща? Цинично гол мозък! Благодаря за поканата, другарю субстанция.

Доколкото си спомням, нейният таван беше тук. Седем етажа стъпала, третата врата вляво, бронзовият катинар, който тогава висеше равнодушно, заключил за вечни времена една история. Една любов, щом това те ядосва. Старателно беше сгънала чергата пред вратата. Дифузията беше разпиляла дори уханието на сапуна й. Не беше останало нищо, само листчето от тетрадката на квадратчета в малкия процеп над бравата: „Не можа да ме решиш. Еми.“

Изоставих университетската кариера, реактора, който ми обещаваше удовлетворение, шефа на катедрата, който ми гарантираше мястото си. Пак станах университетски преподавател, макар и в Пловдив, макар и с лаборатория, в която има четири волтмера и един повреден осцилограф.

Да, точно тук беше нейният таван. Брезата пред входа тогава беше само крехко и неуверено стъбълце, а я виж сега какъв левент е ! Мръсният вход на мръсната софийска кооперация, където вечер пияниците пикаеха. Първата кутия в най-долния ред е на диплом — инженер Пашов. Виждаш ли колко излишни неща си спомням? Защото точно пред тази кутия я целувах на изпращане. Щом прегърна Еми, пръстите ми докосват бронзовата табела, а с палеца опипвам релефните букви: П — А — Ш — О — В. Всяка вечер до онази, когато гледах Орион през капандурата.

Аз съм беден човек, щом чета, когато целувам, нали?

А вие обичате ли се? Вие там, субстанциите, които понякога надничате към нас. Вие, които сте само мисъл.

— Казваш го спокойно, сякаш не става дума за друга форма на разум.

Дотам ли стигнах — друга форма на разум? Сякаш някои неща вече не измислям аз. Съгласен съм да те приема за модел на друг разум — дълго съм мислил за това и сега не мога да се изненадам. Ще свикна и с тази мисъл, както свикнах с толкова парадоксални неща. Аз съм изгубил най-хубавото човешко качество — да се изненадвам, да казвам „А!“, да гледам света като дете. Това ми даде науката.

Още когато наблюдавах Орион през капандурата, реших, че трябва да ви разбера. Тогава за първи път се гмурнах в бездната и почувствах, че ставам протяжен до безкрайност, че занулявам с мисълта си пространството, че виждам възхода и падението на милиони светила, хармоничния хаос от червени, бели и жълти джуджета, грандиозния им хоровод около пъпката на Вселената. Още тогава разбрах, че трябва да съществувате, че трябва да има някои, за които всичко това е естествено и всекидневно. За първи път открих този вкус на Космос, бях шокиран, престанах да бъда аз, защото се освободих от гравитацията, освободих се от своята локалност, целунах извора и устието на времето. Вече не бях съсредоточен, а се разгърнах във всички метрики, изпълзях от своята затвореност в пространство и време, както охлювът излиза от спиралата си, за да разбере, че светът не е спирала; разкъсах черупката на телесната си нищожност и тръгнах — свободен, вечен. Нямах нужда от крила, бях лъч или неутрино, бях част от всичкото или самото всичко. Слях се с него, приех го в себе си, обгърнах го, дадох му право да живее в мен. Цялата енергия на милиардите ми клетки стана енергия на транслацията, получих структурата на безкрайния числов ред, бавно се разтварях като ветрило от галактики и огърлица от фридмони, за да стана алфа и омега на този свят и на всички други светове.

Тогава за първи път се уплаших от себе си, защото за първи път се опитах да разбера, но Еми лежеше на рамото ми като доказателство за измамата. Тя ме беше приковала към тази точка с конкретен хикс, игрек и зет, в определен и реален момент. Бях там и тогава, не съм бил никъде другаде и в никое друго време! Тя отново ме сви в триизмерен и локален, превърна ме в пренебрежима точка от скучното декартово пространство. Но в тези няколко секунди разбрах, че за мен вие съществувате. И не в онзи банален хуманоиден вид от примитивните фантастични книжлета, а точно така — като енергия, запълнила изцяло пространството, която е навсякъде и винаги до мен, както е навсякъде и винаги до всяко друго.

— Ти нямаш дума в паметта си за нашето поле. Опитах се да я създам, за да я вложа в теб.

Не, не чувам нищо… Всъщност сякаш улавям… Трудно ми е, едва различавам следата… Крещи, дявол те взел, ако трябва! Аз искам да разбера това! А защо да не надничам зад оградата! Приятно е да се наднича. Нямам време за умора.

Какъв е този Тезис сто четиридесет и седми? Той изключва размяната на полезна информация между цивилизациите, така ли? И те никога няма да научат нищо за другите? Измисляш си. Аз искам само една дума. Разбирам, не е произнасяна с реч, сигнал е, взаимодействие на вашето поле, неуловимо за мен, но кажи ми тази дума и си отивай. Както я казваш на своите.

— Ние нямаме местоимения.

Значи всички сте един и един е всички. Вие сте много единици, слети в едно.

— Ние нямаме числа, не познаваме понятието количество…

Тогава нямате наука!

— Ние откриваме света не количествено и качествено, а същностно.

Стига! Никога не съм подозирал, че нещата могат да се разбират така — без числа и без качества. Никога не съм знаел това и значи не съм могъл сега да го вложа в теб, да го кажа за твоя сметка. Значи, ти може би не си измислен от мен, съществуваш, реалност си, щом говориш неща, които не съм могъл да измисля. Кой ми казва всичко това?

— Аз ти казвам всичко това.

Остави ме сам. Да повървя край витрините, да слушам тремолото на дъжда по гърба си, да срещна жена с очи като луни и да я погледна с обещание. А после ще изпълня обещанието си. Ще завиждам на онези зад спуснатите завеси, които никога не са излизали от себе си на път към Орион, никога не са докосвали необятността през правоъгълника на капандурата и никога не са те срещали. За щастието им, че не са те срещнали! Искам да запея тази песничка: ла — ла — лии, ла — ла — лии…