Ерик СимонРазговори по пътя

Първо ниво

Космическият кораб се казваше „Звезден кораб Едно“. За първи път хората се бяха осмелили да излязат от частично изследваната, но вече отесняла Слънчева система и се готвеха да пресекат бездната, простираща се между Слънцето, Проксима и Алфа Центавър. Малцина от сто и четиринадесетимата, напуснали Земята, щяха да доживеят завръщането. Светлината на нашето Слънце достига до Проксима за почти четири години и половина. Трябваше да изминат тридесет и четири години, докато шеметнобързият „Звезден кораб Едно“ измине същия път обратно.



През деветнадесетата годна от полета стана така, че дванадесетгодишният Раул се прибра доста късно вкъщи, възбуден и щастлив, с разрошена коса и не съвсем чист. В това, разбира се, нямаше нищо необикновено, но въпреки това майка му се опита да си придаде възможно най-строг вид, а дали беше достатъчно убедителна, това е друг въпрос.

— Идваш доста късно — каза тя с тон, който изискваше обяснение, и прекъсна за няколко секунди работата си на комуникационния пулт, откъдето можеха да телефонират на познати, да управляват серворобота или да повикат допълнителни роботи от централата за услуги, да използват компютрите на изследователските групи и главната памет или просто да поръчат вечеря в кухнята, а Света тъкмо това се канеше да направи.

— Бяхме долу в парка — съобщи Раул така, сякаш всичко беше наред.

— Целия следобед? — учуди се майка му. — И какво чак толкова важно прави там?

— О, нищо особено… Е, поиграхме футбол. На игрището. С Миша и другото момче.

— В този вид? — ужаси се Света. Естествено за сервомата бе дреболия да се справи с мръсните дрехи бързо и качествено. Но в края на краищата не беше редно; вярно, че момчето можеше при необходимост всеки ден да получава чисти дрехи, но това би било ненужно разточителство. Все някога трябваше да се въведе ред и дисциплина, а майката на Раул смяташе, че те започват именно с тези неща. Момчето предусещаше вече нравоучителната проповед, но появата на бащата прекъсна на първо време педагогическите старания на Света.

— Здравейте — каза Карел. Жълтата работна престилка, която все още не бе свалил, показваше, че идва от някоя ботаническа лаборатория.

— Здрасти — отговори синът му.

— Как мина денят? — осведоми се Карел, без да се обръща определено към някого.

— Нали виждаш — Света посочи Раул. — Така изглежда героят, който току-що се е върнал от мач.

— Хм — измърмори Карел и отиде в съседната стая. — И кой спечели? — попита той през отворената врата.

— Разбира се, ние! — заяви Раул.

— Защо „разбира се“? — подхвърли бащата с престорено учудване. — Толкова ли сте добри?

— Все пак би могъл първо да се измиеш — подхвърли Света, като имаше предвид естествено Раул.

— Ами да — каза той и не можа да се разбере, дали доказваше самочувствието си на футболист, или мнението си за чистотата. Вероятно и двете, защото излезе от жилището в посока към умивалните на четвърто ниво.

На връщане в слабо осветения коридор срещна сервомата на жилището. Плоският, подвижен и с множество манипулатори робот-прислужник, изглежда, носеше приготвената вечеря. Екипажът на „Звезден кораб Едно“ живееше на оказалия се оптимален 28-часов цикъл, от който 20 часа бяха „ден“ и 8 часа — „нощ“. През тези осем часа осветлението в първо и второ ниво бе приглушено, тоест в двата най-външни етажа на цилиндричния кораб, където бяха разположени паркът, игрището, басейнът, театърът и други центрове на обществения живот. А и горните — тоест разположени по-навътре, трето и четвърто ниво — жилищни етажи, бяха затъмнени по това време; същото се отнасяше и за централните коридори към отделните жилища. Осветлението тук се включваше на сектори, когато някой минаваше по коридора. Но тъй като сервоматите също можеха да задвижват механизма, светлинната вълна, която придружаваше момчето на връщане към жилището, се сля с втората вълна приглушена светлина, включена от сервомата. Роботът даде път на човека, с когото се срещна в коридора, и двата, слели се за няколко секунди движещи се светлинни сектора се разделиха и отдалечиха.

— Всъщност с кого играхте? — заинтересува се Карел, докато вечеряха тримата.

— С момичетата — обясни Раул.

— Хм… — измърмори бащата. — И как свърши мачът?

— Пет на четири.

— Почти равен резултат — подхвърли Карел.

— Да, но ние бяхме по-малко! Бен, Еди, Юан, Миша, Джон, Герт и аз срещу девет момичета.

— Кой Джон? — намеси се в разговора учудена Света. Не че се интересуваше особено от футбол, но знаеше със сигурност, че на борда нямаше никакъв Джон.

— Това е Юс — обясни Раул с готовност.

— Имаш предвид Юсуф — предположи Карел. — Защо го наричате Джон?

— Защото е много голям. Като Малкия Джон.

— Този пък кой е? — поиска да разбере майката на Раул.

— Ами същият Малък Джон, който заедно с Робин Худ се е борил против шерифа на Нотингам. Това е една стара книга на Бен, тази, дето ги има приключенията на Робин Худ. Той казва, че е почти стогодишна, книгата де, а пък историята е още по-стара. Робин и Малкият Джон и другите живеели в гората и помогнали на селяните да се справят с този шериф, казва Бен. В истинска гора! Невероятно, нали?

— И къде става всичко това? — попита баща му, като си мислеше дали да хапне още нещо или не.

— На Земята, разбира се — каза Раул, учуден от въпроса.

— И къде на Земята?

— Къде ли? Хм… не знам. Ами на Земята.

Карел и Света мълчаха.

— Ами да, някъде на Земята, където има истинска гора — продължи Раул. — Много по-голяма от парка, много по-голяма. Поне… сто пъти по-голяма. И без второ ниво над нея.



По-късно, когато Раул вече спеше, родителите му още седяха във всекидневната. Света си прожектираше някакъв справочник на един малък екран и натискаше бързо превключвателя, след което всеки път страницата се обръщаше.

— Кажи — обърна се тя към мъжа си, — ти знаеш ли каква е тази история с Робин Худ?

Карел отмести теоретичното изследване за изкуствено предизвиканите мутации при кониферите. Някаква книга падна от масата, сервоматът се раздвижи и я вдигна, след което се оттегли в нишата си в стената.

— Нямам представа — отвърна Карел. — Защо питаш?

— А, просто така. — Чудеше се дали да подхване отново темата. — Май не беше много отдавна — сигурно си спомняш, когато детето питаше за едно стихотворение за блещукащите звезди, нали се сещаш? Когато попита как така звездите блещукат…

— Мислех, че съм му обяснил — каза Карел пораздразнен.

Тя отпусна рамене и кимна уморено. Знаеше, че всъщност няма смисъл да разискват този въпрос.

— Да — отвърна тя, — обясни му как е при променливите звезди, за колебанията в яркостта им и т.н.

— Да — съгласи се той и отново посегна към тетрадката със записките на своя колега Гюнтер. Той явно съвсем сериозно се бе заел с тези конифери, изглежда са му отдавнашно хоби. Може пък да направим поне една опитна серия със семена и кълнове, помисли си Карел. Жалко, че не могат да посеят облъчените семена в парка. Време щеше да има достатъчно, но там, разбира се, нямаше да ги пуснат никога, пък и мястото е съвсем малко. Как изобщо си я представя Гюнтер тая работа…

— Не трябваше да го правиш. Поне не така — продължи Света.

— Добре де, сбърках. Знам, че в стихотворението не ставаше въпрос за променливи, а за съвсем обикновени звезди, но за разсейването на светлинните лъчи в земната атмосфера се сетих едва по-късно. Но какво да се прави? В случая и едното, и другото обяснение е еднакво добро. Момчето познава звездите само от екрана, а там те не блещукат. Но в края на краищата това го знаеш и ти. Не разбирам за какво са всички тези приказки.

— Не е само заради обяснението. Не искам детето да си изгради погрешна представа за Земята. Ето днес, тази история с гората. „Истинска гора“ — казва. Знаеш ли как си я представя? Като парка, само че много по-голяма. „Сто пъти по-голяма“ — казва и за него това е невъобразимо много. При това никой не би нарекъл гора няколкото дървета, дори да бяха хиляди пъти повече, отколкото тези в парка. Но Раул не е виждал ИСТИНСКА гора.

— Именно — съгласи се Карел. — Не е виждал — е, и? Да не мислиш, че който не е виждал гора, е по-лош от другите? Това е просто абсурдно! Дори на Земята се е случвало някои граждани да не са стъпвали в гора, никога да не са напускали провинциалните си градчета. Толкова често сме си говорили, че няма никакъв смисъл човек да се привързва към неща, които и бездруго принадлежат на миналото. Това важи още повече за момчето. Разбери, корабът е неговото нормално обкръжение и няма причини да не се чувствува тук добре. Ти всъщност кога се сещаш за Земята? Да не би всеки ден? Всеки час? — не говореше високо, но настойчиво, както винаги, когато ставаше въпрос за тези неща.

Света искаше да възрази, но се въздържа. Действително аргументите му не бяха нещо ново за нея, а и Карел пак бе прав. Не и беше чак толкова мъчно за раздялата със Земята, както се бе опасявала понякога в началото, през първите години на полета. Спомените постепенно избледняваха и мислите й бяха свързани само с всекидневните грижи на кораба.

— Все пак Земята е нашата родина — каза тя и това „все пак“ бе отговорът на въпроса му. — Не искам момчето да смята кораба, това парче метал, за своя родина, не искам Земята и човечеството да бъдат за него някакви абстракции! Не желая! Човечеството — знаеш ли какво представлява за него човечеството? Това сме ние тук, ние — петдесетина души екипаж. Разбира се, той знае, че на Земята има други, но какво от това? Той не познава нито един от тях, за него те са само имена. Имена. Сякаш всички те отдавна са умрели, сякаш вече не съществуват, и може би никога не ги е имало. Те просто не са от неговия свят.

— Точно така, защото неговият свят — това е корабът! Хиляди пъти вече сме говорили и никога не сме стигали до нищо ново. Да, светът на Раул — това е корабът. Какво всъщност искаш? Да копнее за нещо, да се поболее едва ли не за това, което така или иначе може да види едва след десетки години? И защо? Понякога дори се питам дали нямаше да е по-добре, ако не го занимавахме непрекъснато с нашите спомени за Земята. Така може да си помисли, че е бил излъган за нещо, и то само защото ние отдаваме прекалено голямо значение на тези работи и ненужно насочваме вниманието му към тях. А това само обърква децата.

— Все пак се чувствувам зле. Понякога дори… Какво ще бъде, като се върнем? Как ще се оправи в живота? Земята ще му е чужда и няма да има никакво отношение към нея. Няма ли да счита тогава кораба за своя родина? Разбираш ли, не искам после да започне да тъгува за един свят, в който до небето се стига просто със стълба. Паркът в първо ниво е висок петнадесет метра, но другите нива нямат и три метра. За нас корабът ще остане завинаги само транспортно средство, с което няколко души са тръгнали на път. Да, ние привикнахме към всичко и въпреки това нашият дом не е тук. Но децата не мислят така. Забелязал ли си колко далечна е за тях Земята? И корабът не е ли малко тесен, за да им бъде родина? Екипажът не е ли прекалено малък, за да представлява човечеството?

— А изследователите, които са се обричали на дългогодишна изолация, за да изпробват възможностите за работа при тези условия? За тях мислила ли си? Таку Ишихара живя четири години със семейството си в една стара космическа станция, без никакъв контакт с други хора, дори без радиовръзка с тях. Там нямаше парк, басейн, игрище и нито една оборудвана лаборатория… Нима са се оплаквали? Нима не работиха добре? Нима децата им не бяха възпитавани добре през тези четири години? При това бяха само четирима. А за четирима там нямаше дори достатъчно място — ти знаеш много добре как изглеждаше старата космическа станция. Как може ние да се оплакваме?

И това бе чувала… Света знаеше, че е прав, но знаеше също, че ще продължи да се съмнява, отново и отново, всеки път. Карел продължи:

— А за тях това наистина беше само един експеримент. Те знаеха, че четиригодишното им доброволно отшелничество не преследва никаква друга цел, освен да изпробва реакциите им. Те нямаха друга цел.

— А ние?

— След петнадесет години ще кацнем на планетата на Алфа Центавър.

— Тогава Раул ще бъде на двадесет и седем години — каза тихо Света.

Загрузка...