Разговори по пътя

Трето ниво на разказа

Три седмици след посещението си в космическата станция инспекторът прие психолога в центъра за управление на проекта „Звезден кораб“ на Земята.

— Сигурно се учудвате, че ви сменихме предсрочно — започна той. — Но бързам да ви уверя, че сме напълно доволни от работата ви. Искаме обаче да ви възложим друга задача. Бихте ли се върнали при известни обстоятелства отново в станцията, но не като психолог?

— А като какъв?

— Да кажем като наблюдател.

— Като наблюдател? Но аз нямам никаква представа от тези неща. Не съм подготвен да работя с уредите, пък и не мисля, че ще ми бъде интересно. За човек с моята специалност това е доста скучна работа. Съжалявам, но не мога да приема.

— И все пак трябва да ви кажа, че ви предлагаме работа не като обикновен наблюдател. По-скоро ще трябва да се опитате да спечелите съмишленици сред другите наблюдатели и въобще сред персонала на…

Прекъсна го бръмченето на уредбата за симплексна връзка, монтирана на бюрото му и по високоговорителя прогърмя нечий глас:

— Пристигна ли вече колегата Санчес?

— Да — каза инспекторът в микрофона. — Тъкмо му обяснявам предложението ни.

— Информиран ли е относно характера на проекта?

— Не, още не сме говорили за това.

— Добре, тогава ще продължим в моя кабинет. Най-добре веднага.

Щракването показа, че невидимият събеседник бе прекъснал връзката и инспекторът се обърна отново към госта:

— Това беше колегата Уайт, ръководителят на проекта. Бихте ли ме последвали в неговия кабинет? Иска да говори с вас лично. Моля, оттук.

В коридора на административната сграда Санчес попита:

— Какво разбирате под „съмишленици“?

— Директорът ще ви обясни след малко — отговори инспекторът. — Трябва да повторите опита на Уитби, но по възможност заедно с някои други. Пристигнахме.

Минаха през едно празно преддверие, след това инспекторът отвори една врата.

— След вас, моля. Колега Уйт, нашият директор. Колега Санчес.

Санчес гледаше с недоумение мъжа, който се бе надигнал от стола и усмихнат заобиколи бюрото, за да посрещне посетителите.

— Вие…? Колега Уитби? — Психологът търсеше думи. — Но какво е това…? Не сте ли…?

— Да, аз съм — каза директорът, доста млад мъж, на не повече от тридесет и пет години. — Аз само играх ролята на наблюдателя Уитби, а причината за това ще разберете веднага. Но, моля, седнете.

Той посочи креслата, наредени около малка маса в ъгъла на стаята, и седна, след като психологът и инспекторът вече се бяха разположили. После продължи:

— И така нека започнем подред. Знаете, че преди да се изпрати експедиция до звездите, трябва да съществува гаранция, че една такава група хора ще оцелее през целия период и че тя ще продължи да функционира десетилетия наред като изолирана социална система. Тоест това трябва да се провери, и то при такива условия, че да може да се наблюдава поведението на участниците и само в случай на крайна нужда да се прибегне до намеса. Това означава от участниците в експеримента да се изискват огромни жертви, а ние не можем предварително да им съобщим колко големи са те. Би могло да се каже жестоки жертви.

— Но в ролята на Уитби го казахте, дори нещо повече — подхвърли психологът.

— Да — Уайт не обърна внимание на забележката. — Жестоки, но необходими. Освен това онзи, който се съгласи да участва в полета, трябва да е готов да се жертва, за да могат хората да достигнат звездите, като прави точно това — вярно, по друг начин, но за същата кауза. И все пак жертвата би била безсмислена, ако се наложи да прекъснем експеримента преждевременно поради една-единствена грешка.

— Съжалявам, но вече не мога да следя мисълта ви — обясни Санчес сдържано. — Останах с впечатлението, че вашите действия в ролята на Уитби имаха за цел именно прекъсването на експеримента.

— Съвсем не! Тъкмо обратното. — Инспекторът за първи път се намеси в разговора. — Всичко е обмислено до най-малки подробности.

— Сигурно — каза психологът със сдържана учтивост.

Директорът запази спокойствие и продължи да излага аргументите си, очевидно намислени предварително или вече използвани и при друг случай.

— Много просто. За да се предотврати евентуална несполука, трябва предварително да се проверят условията, при които ще се провежда експериментът. Това означава, че преди да изпратим участници на мнимия звезден полет, първо трябва да…

— Не — отвърна Санчес. Бе разбрал.

— Напротив. В момента проверяваме дали изобщо сме в състояние да осигурим незабележимо, непрекъснато наблюдение върху пробната група…

Психологът бързо се овладя и на това място прекъсна директора.

— На проверка подлежат не хората в космическия корабна ние! Наблюдателите и въобще целият персонал в станцията. Това пък ако не е… И как сменяте екипажа на космическия кораб? Ако те ни инсценират нещо, значи знаят. Никой не би се съгласил да го изолират при такива обстоятелства деветнадесет години и повече. Та как успявате да ги сменяте, и то така, че наблюдателите да не забележат?

— Нищо подобно. Всъщност на кораба няма никой. Това, което виждат наблюдателите, са предварително заснети кадри. Филми, перфоленти, които се подават на наблюдателните уреди.

— Но в архива аз лично видях някои моменти от живота на кораба, няколко от тези филми, за които говорите. Разбира се, „запечатани“ от наблюдателните уреди в кораба. Бяха от съвсем различни години и се виждаше как хората наистина остаряват, как децата растат!

— Разбира се. Подготовката на проекта е започнала преди десетилетия. Снимали сме тридесет години, и то най-различни варианти.

— Съвестна работа.

— Поетата отговорност ни задължава да работим съвестно — обади се отново инспекторът.

Санчес го погледна доста изненадан и изчака да продължи. Но той мълчеше и вместо него директорът обясни:

— Трябва да установим как наблюдателите в космическия кораб реагират в различни ситуации. Някои от тези ситуации са наистина трогателни, поне така мислим, други са доста критични. По-късно, когато провеждаме главния експеримент, трябва да имаме възможност за бърза намеса, ако е особено наложително и не бива да допускаме примерно нечии опити за проникване в кораба да прекъснат експеримента само защото този някой си е изтървал нервите.

— Но вие лично…

— Да, в ролята на Уитби аз се опитах да разбера как би реагирала останалата част от персонала в станцията. Разбирате ли, за да сме сигурни за в бъдеще, трябва още сега да понижим прага на чувствителността. Да създава ме съзнателно рискови ситуации. Ако станцията се справи успешно с тях, както се справи със случая „Уитби“, можем да сме спокойни.

— Е, да, доста бързо ви пипнахме — отбеляза психологът с нескрито задоволство.

— И толкова по-добре. Но трябва да направим и по-сериозни проверки на издръжливостта. В това се състои вашата задача. Трябва да се върнете в станцията като „наблюдател“ и да подтикнете няколко ваши колеги към втори, този път организиран опит за прекратяване на експеримента. Ще използваме филми, които ще улеснят изпълнението на задачата. Вие, разбира се, сте единственият посветен, другите ще мислят, че там в космическия кораб наистина има хора, подложени на този експеримент.

— Искате да разберете дали ще успея да събера група противници на експеримента.

— Точно така, и дали заедно с тях ще можете да извадите от строя устройствата за сигнализация и блокировка.

— Какви са тези устройства?

— Не е нужно да знаете. Нали всичко трябва да бъде възможно най-естествено. Но мога да ви уверя, че устройствата не застрашават ничий живот.

— Това поне звучи успокоително.

— Приемате ли задачата?

— Не. Аз съм психолог, учен, а вие се нуждаете от артист. Някой от онези, които вече са играли в тази пиеса на кораба. Пък може и вие да участвувате, след като персоналът в станцията е сменен.

— Лично аз не влизам в играта. Вече ви казах, че е по-добре да не сте информиран за устройствата, а аз ги познавам доста добре. Освен това искам да огранича до минимум кръга от хора, които са в течение на нещата, а и вие сте запознат с условията в станцията. Естествено, не е наложително да вземете веднага решение. Ако ви е достатъчна една седмица, за да размислите или дори две… Разполагаме с достатъчно време.

— Сигурно. Дългогодишен експеримент преди междузвездния полет, преди истинския експеримент още една проверка на експедицията, а преди нея… Всъщност сигурен ли сте дали вие самият не сте…

Не довърши изречението и погледна Уайт с неприкрито иронична усмивка, но той мълчеше учуден. Инспекторът обясни вместо него уверено:

— Разбира се, че не. Та това би било напълно безсмислено! Още повече че нямаме чак толкова много време. В близките години очакваме да получим окончателен резултат от нашата работна група физици. — Направи малка пауза, след което добави: — Имам предвид решаването на техническите проблеми. Дали по принцип могат да се реализират междузвездни полети.

Забеляза със задоволство, че нито Санчес, нито Уайт не реагираха неестествено.