Разказ

Тъкмо се готвех за един от своите разкази

С госпожица Станислава Т. се запознахме непосредствено след преместването си. Нейното скромно жилище се намираше под нашето, още на другия ден за добре дошли тя отстрани паяжината от своя таван.

Беше приятна жена, но блясъкът в очите й не се задържаше за дълго — ясно си личеше, че в своите петдесетина години имаше най-малко трийсет с удължен декември. Живееше неомъжена, почти целия си живот беше прекарала, грижейки се за трудно подвижния си баща и за няколко саксии, в които не растеше нищо, дори случайна трева. Две зими преди ние да дойдем, бащата на Станислава Т. починал и на нея й останали само глинените гърнета, пълни догоре с тъмна пръст на буци, която продължавала да не ражда нищо. Въпреки това още с пукването на пролетта Станислава отново с надежда ги изнасяше на балкона. Зиме пък, за да не мръзнат, грижливо нареждаше една до друга празните саксии по прозорците на своя невесел живот.

Приятелството със самотната жена беше от онези, които се състоят в любезно поздравяване по стълбището и съвместно слушане на драматичните спортни предавания. С последните изобилстваше цялата сграда. Нечий радиоапарат ги разпространяваше с голям ентусиазъм до най-малките подробности, с превземките на репортерите или въздишките на зрителите на някаква далечна, претъпкана с хора арена. Не си ходехме на гости, само няколко пъти си поприказвахме малко дали има ябълки на пазара и кой сорт е най-подходящ за определена част на деня.

И тогава, един тих следобед, вероятно спортният полусезон е бил завършил, на вратата се позвъни. В първия момент си помислихме, че на госпожица Станислава Т. й е прилошало, беше бледичка, с разтреперан глас. Говореше сякаш насила, засрамено:

— Прощавайте, ако преча, но бих искала да ви помоля за нещо, нещо съдбоносно, така да се каже, от жизнена важност.

— Заповядайте, не се притеснявайте — посочих на гостенката стаята, в която се грижим за разговорите.

След като няколко минути разглежда разпръснатите по масата думи — тъкмо ги приготвях за един от своите разкази — Станислава Т. дръпна с два пръста широко клепачите си и каза:

— Виждате, а и по очите ми ясно личи, че аз не съм се омъжвала. Като млада бях сгодена за моя Хранислав. Обаче няколко дни преди насрочената венчавка той изчезна, без да се сбогува и без каквото и да било обяснение. Аз първо го чаках. А после продължих да го чакам. Никога не съм обикнала друг. Ето, след трийсет години този Хранислав се връща от чужбина. Има намерение да ме посети. Получих писмото му, в което ме известява, че ще дойде за рождения ми ден в първата събота на месец декември. Как да ви кажа? Аз искам да го видя, но не искам той да ме види. Поне не такава каквато съм.

Госпожица Станислава Т. млъкна. Погледът й окончателно клюмна към скута. Нито жена ми, нито аз знаехме какво да отговорим. Изповедта на нашата гостенка шумолеше по покривката на масата, вече не знаех кой е моят, а кой нейният разказ…

Тук-там денят се оттегляше от стаята.