Разказ

За много години

На сутринта, в първата събота на декември, моята жена настоя да излезем заедно. Първо, искаше да занеса подарък на тъщата — букет цветя и бутилка вино. Второ, смяташе по този начин постепенно да навлезем в ситуацията. Трето, никак не й се искаше в уречения час просто да се качим един етаж нагоре. Съгласих се с всичко най-вече поради това, че нямаше смисъл да се противя.

След като прекарахме няколко часа в безцелна разходка, бяхме се отдалечили в онази част на града, където уж живеехме, бързо се запътихме оттам към Сташа. Във входа донесохме снежинките на първия сняг и ентусиазиран разговор. На вратата позвънихме, но веднага влязохме. Още от антрето жена ми извика:

— Майко, честит рожден ден!

Когато прекрачихме в трапезарията, казах и аз:

— Сташа, за много години!

Госпожица Станислава Т. отговори:

— Благодаря, деца, нямаше нужда да харчите.

След това ни представи на господина, който седеше на масата. Каза меко, почти повярвах:

— Това е моята дъщеря. А това е моят зет. Това е мой стар приятел от далечна чужбина!

— Приятно ми е — ръкувах се аз.

— Майка ми е разказвала за вас, Храниславе — поклони се сдържано жена ми.

— Станислава, имаш хубава дъщеря — учтиво каза гостенинът в тон с порядъчния си вид.

Жена ми ме погледна одобрително. Това означаваше: всичко започна идеално.

Госпожица Станислава Т. повика дъщеря си в кухнята да й помогне нещо, вероятно да събере смелост. Аз предложих на гостенина пиене. Казах му:

— Препоръчвам ви ликьора от орехи.

— За съжаление, не смея да пия алкохол — отказа Хранислав.

— Здравни неволи ли? — попитах уместно.

— Как да ви кажа, има едно дълго и заплетено латинско название, но по нашенски казано, имах дългогодишни угризения на съвестта. Вие трябва да знаете за романа ми със Сташа. Наистина, като я виждам толкова доволна, се чувствам по-добре. А какво отглежда тя в тези празни саксии на прозореца?

Изтръпнах целият. Нима е възможно толкова бързо да ни прозре? В джоба си стисках листчето със своите бележки, но нямаше начин да го извадя незабелязано, бях принуден да говоря наизуст:

— Ех, жалко, че не дойдохте през пролетта! Нямате си представа какво ли не никне тук! Шарения! Миналата година тук се отбиваха и птици! Прелест! И слънцето се вплита! По цяла нощ остава! Щом ви казвам! Не можете да познаете ден ли е, или нощ!

— Да, да, само нашата страна може да роди нещо толкова чудесно — промърмори разсеяно гостенинът.