Размяната

Трийсет и трета глава

Той почука на вратата.

— Влез.

Мелина бе наведена и подсушаваше косите си с кърпа. Беше само по сутиен и бикини и гледката на толкова гола плът накара Чийф внезапно да затаи дъх.

— Извинявай, стори ми се, че каза да вляза.

С рязко движение тя изправи гръб и отметна влажните кичури от лицето си.

— Какво чудно има? Реших, че щом си видял Джилиън…

— Все едно съм видял теб.

— Точно така. Освен това виждал си бельото ми.

Да. Точно така. Но изглеждаше адски различно върху тялото й, отколкото, окачено на шината в банята. Зяпна като ученик. Гърдите й издуваха чашките на сутиена, а зърната им се открояваха под дантелата е цвят на слонова кост като тъмни сенки. Спря погледа си малко под пъпа й, където за първи път я бе докоснал с устни. Не, не нея, по дяволите! Джилиън.

— Чийф, добре ли си?

Не, не беше. Сърцето му биеше неудържимо и устата му бе пресъхнала.

— Да.

— Хей, аз съм — от плът и кръв.

— Няма спор.

— Но гледаш така, сякаш си видял призрак.

Права бе. Имаше натрапчивото чувство, че нещо в живота му се повтаря. Тежък случай на „deja vu“, както се казва на френски. Като се изключи синината на ключицата й, където се бе ударила в касата на вратата при схватката с мнимия Тъбайъс, тя изглеждаше точно като Джилиън. Във всяко отношение. Толкова приличаше на нея, че за няколко секунди събуди хиляди еротични спомени.

Беше плъзнал длан по съвършената извивка на ханша й. По кожата й имаше нежен мъх като по кора на праскова. Тази извивка бе особено чувствителна към допир с устни. Когато я бе докоснал там, бе издала тих стон на възбуда.

— Извинявай. — Едва се сдържа да не потърка очи като анимационен герой след фантастично видение. Но отмести поглед. Малко укорително каза: — Можеше да почука Лонгтрий. Как разбра, че съм аз?

— По стъпките ти. Забелязах го, когато вървеше през хангара на Пакс. Имаш характерна походка.

— Аха.

Навярно лицето му издаваше напрежение, защото тя продължи да го гледа смутено.

— Слушай, Чийф, ако съм те накарала да се почувстваш неловко, съжалявам. Джилиън беше срамежливата близначка.

Спомни си как бе застанала пред него и съблазнително бе свалила роклята си. Промълви с пресипнал глас:

— Не твърде срамежлива.

— Така ли?

— Мм.

— О! — Тя се замисли за миг и каза: — Ако предпочиташ, да се облека…

— Не, разбира се.

— Просто съм изтощена. Ако трябва да преспя с дрехите, с които бях облечена, откакто…

— Не е нужно да ми обясняваш, Мелина. Просто бях изненадан да те видя така. Не всеки ден мъж има късмета случайно да се озове в една стая с полугола жена.

Опита да се усмихне, но се съмняваше, че е успял да я убеди. Всъщност почти бе сигурен, че не е никак убедителен. Все пак тя не каза нищо, а прие репликата му само с широка прозявка.

Седна на ръба и отново енергично затърка косите си с вехтялата хавлия. Чийф се опита да каже нещо смислено.

— Лонгтрий предложи, преди да отидем в Храма, да се обърнем към местния шериф.

— Може би е добра идея.

— Ако местните сили на реда ни съдействат, имаме по-голям шанс да проникнем в комплекса. Бил строго охраняван.

— Как ще убедим шерифа, че не сме двама луди?

— Имаме двеста километра път. В колата ще помислим какво да кажем.

— В колата? Мислех, че ще летим дотам.

— Както желаеш, но ако питаш мен…

Чийф замълча и тя го погледна изпитателно:

— Рисковано ли с?

— Тази сутрин успяхме да се промъкнем тук, защото Лонгтрий уреди кацането ни на писта на уединено място. Но ако двама души неочаквано се приземят на обществено летище, биха привлекли внимание.

— Прав си. Предпочитам да пристигнем незабелязано. Бих искала да стигнем, преди да се стъмни, ако е възможно, за да можем да се ориентираме.

— Има един проблем в плана. Нямаме кола.

— Сигурна съм, че вождът Лонгтрий ще намери превоз.

— Ще намери, ако ти го помолиш — каза Чийф почти задъхано.

— Той е забележителен човек, нали?

Очите й засияха, докато изричаше тези думи, и това го ядоса. Съгласен бе, че Лонгтрий изглежда почтен, но Мелина не биваше да го превъзнася толкова. — Струва ми се свестен.

— Лицето му ми харесва.

— Лицето му?

— Видът му. Изглежда приятен.

— Изглежда като сбръчкан стар индианец.

Тя го погледна укорително и се намръщи.

— Но бръчките му придават достолепие. Чертите му са толкова горди, толкова… — Замълча и се опита да намери подходящо определение. Най-сетне довърши: — Благородни.

Чийф понечи да каже нещо цинично в отговор, но само промърмори уклончиво. За да бъде честен, каза:

— Преживял е голяма лична трагедия.

Разказа й за загубата на Лонгтрий.

— Ужасно — каза тя, когато свърши. — Съпругата и бебето му.

— Да, тежко е.

Остана загледана пред себе си няколко мига и отново се обърна към него.

— Напомня ми за теб.

— Какво? — изненада се той.

— Не физически, разбира се. И двамата се държите толкова… хладнокръвно. Със стоическо самообладание.

— Предполагам, че е характерно за всички индианци. Нали сме известни като стоическа раса?

Каза това почти на шега, но Мелина отговори сериозно:

— Може би. Но мисля, че с Лонгтрий имате и други общи черти.

Преди Чийф да продължи разговора на тази тема, тя хвърли влажната кърпа на пода и придърпа завивките до брадичката си.

— Господи, не помня някога да съм била толкова уморена! — Отпусна глава на възглавницата. Мигновено затвори очи.

— Нямаш нищо против да ползвам банята, нали?

— Не е моя — промърмори тя. Обърна се встрани и се сви на кълбо.

Чийф влезе в банята. Веднага щом затвори вратата, разкопча джинсите си, за да облекчи напрежението върху своята „горда и благородна черта“. Постоя няколко мига така, притиснал чело и длани към дървената каса, със затворени очи, дишайки бавно и дълбоко, за да възвърне стоическото самообладание, което Мелина си бе въобразила, че притежава.

Когато след няколко минути се обърна, забеляза, че ваната е подсушена. Използваната кърпа бе старателно закачена на шината. Вътре ухаеше на сапун, паста за зъби и влажна плът. Женска плът. Нежна, гола женска плът. Плътта на Джилиън. На Мелина.

Чийф развъртя крановете и свали дрехите си. Движенията му бяха резки и гневни. Или по-скоро — нервни. Изми се със сапун и шампоан и когато излезе от ваната, стисна малко паста и изми зъбите си с пръст, както навярно бе постъпила и Мелина, защото когато бяха тръгнали от Далас, не бяха взели със себе си дори четки за зъби.

През цялото време не престана да се пита какво бе искал да каже Лонгтрий е онзи странен намек за Куана Паркър и за способността му едновременно да бъде влюбен в няколко жени.

Реши, че това са безсмислени приказки на стар индианец. Врели-некипели. Като мистичните видения и пророчества, в които Чийф никога не бе вярвал. И в племето на майка му имаше старци с дълги посивели коси и сбръчкани лица, които го плашеха до смърт в детството му. По време на церемонии ниското им монотонно пеене го караше да изпитва страх. Като юноша се бе присмивал за глупостта им.

Не бе чул Декстър Лонгтрий да пее, но почти половината от това, което казваше, бе забулено в тайнственост или бе трудно за разгадаване. Чийф бе сигурен, че старецът говори така, за да изглежда мъдър и да докаже връзката си с духовете. Лонгтрий искаше да прилича на шаман, който има дарбата да разгадава знамения.

— Глупости! — промърмори Чийф и с неохота отново нахлузи джинсите си. Беше човек на науката. Вярваше в това, което е доказано или което сам е видял и преживял. Предполагаше, че бълнуванията на Лонгтрий са породени от халюцинации. Може би не бе с всичкия си. Сам бе признал, че след смъртта на съпругата и сина си е бил малко луд. Може би за всичките тези години не бе успял напълно да възвърне разсъдъка си.

Все едно. Полковник Кристофър Харт не отдаде голямо значение на откровенията на стареца, макар и с толкова гордо и благородно лице, което бе очаровало Мелина.

Излезе от банята в мрачно настроение. Дори остави вратата да се удари силно в стената. Мелина не помръдна. Беше обул джинсите си, в случай че тя има нещо против да се настани до нея.

Нима нямаше право? Бе управлявал онзи самолет, докато тя спеше, сгушена на седалката си. През последните два дни животът му бе не по-малко застрашен от нейния. Защо да се свива на изтърбушения диван, когато удобното легло бе достатъчно широко и за двамата?

Когато легна до нея, тя не промърмори укорително. Дишането й остана равномерно и дълбоко. Не реагира и когато няколко пъти потупа по възглавницата си. Не даде никакъв признак, че усеща присъствието му и не го приема с безразличие.

Не знаеше дали да изпита облекчение или гняв.

— Заповядайте, господа. — Шериф Макс Ричи посочи на двамата посетители столовете срещу бюрото си. — Да ви почерпя ли с безалкохолно?

— Не, благодаря — отвърна Лоусън. — Току-що обядвахме. Задушено със зелени пиперки.

— Хареса ли ви?

— Вкусно е.

— Добре. Добре. — Шерифът зае по-удобна поза на стола си. С това сложи край на любезностите и показа, че е готов да разговарят по същество. — Не сте изминали пелия път от Далас, за да опитате местния специалитет. С какво мога да ви бъда полезен?

— Навярно си спомняте за телефонния ни разговор преди няколко дни? — попита Лоусън.

— Да. Във връзка с онова убийство.

— На Джилиън Лойд.

— Останах с впечатлението, че случаят е приключен. Знаехте самоличността на убиеца, нали? Когато се обадихте, казахте, че само доизяснявате някои подробности.

— Така беше.

Детективът повтори фактите, които Ричи вече знаеше.

— Както ви докладвах, детектив Лоусън, посетих Храма и разпитах за Дейл Гордън. Сетиха се за него, защото се е обаждал често и явно е бил душевно болен. Напълно превъртял. Мисля, че самоубийството му потвърждава това. — Озадачен, шерифът разпери ръце. — Тогава какъв е проблемът? Освен ако има нещо, свързано с това убийство, за което не сте подозирали.

— Доста неща, шериф Ричи.

Със сериозен тон и почти без да се увлича в подробности, специален агент Тъбайъс му описа положението.

Докато слушаше, Ричи бе обзет от ужас. Всяко следващо изречение се стоварваше като камък върху купчина, докато усети на плещите си планина от непосилна тежест. Още когато двамата непознати се бяха появили в участъка му без предизвестие, бе разбрал, че носят лоши новини. Детектив от отдел „Убийства“ в друг щат не би дошъл в Ламиза Каунти, придружаван от федерален агент от Вашингтон, ако не разследваха случай с национално значение.

Инстинктът бе подсказал на Макс Ричи, че в еднообразния му, подреден и балансиран живот ще настъпи разтърсваща промяна. Надяваше се да избегне пълен срив.

— Изследваме куршума, с който е бил убит Джем Хенингс — каза Тъбайъс. — Но едва ли има някакъв шанс да открием оръжието. Почти сме сигурни, че е изстрелян от професионалист.

— Наемен убиец? — попита Ричи.

— Вероятно — уклончиво отвърна Тъбайъс.

Лоусън взе думата:

— Хенингс е бил годеник на Джилиън Лойд. Дейл Гордън е работил в клиниката, където е била изкуствено оплодена в деня преди убийството. Хенингс е имал връзки с организацията на брат Гейбриъл, които сега проучваме по-задълбочено. Потвърди се, че Дейл Гордън често се е свързвал директно с Храма. — Изразително повдигна рамене. — Сам направете изводи.

Ричи застина за миг, след което извика:

— Нима намеквате, че брат Гейбриъл има нещо общо с тези три смъртни случая?

— Не.

Ричи не повярва на спокойния отрицателен отговор на федералния агент.

— Тогава защо сте тук?

— Защото някой друг смята, че брат Гейбриъл е замесен — каза Лоусън. — Сестрата на Джилиън Лойд. Близначка. Точно копие. Казва се Мелина Лойд. Била е с Хенингс, когато го застреляли.

Ричи замислено потърка долната си устна.

— Ако онзи Хенингс се е обвързал със сестра й е нечисти намерения, определено е имала мотив — цитира той по памет реплика от любимото си детективско шоу. — Сигурно сте помислили за това.

— Да, но случаят не е такъв. Хенингс е бил застрелян през прозореца от отсрещната сграда. Не го е убила тя, но е пряк свидетел. Искаме да я разпитаме, преди да е извършила някаква лудост.

— Например?

— Да нахълта в крепостта на брат Гейбриъл. Иска същите отговори, които търсим и ние — отговори Лоусън.

— Ние — мистър Лоусън, аз и вие, шериф Ричи — можем да действаме само в рамките на закона — обясни Тъбайъс — За съжаление мис Лойд няма подобни задръжки. Оказа се доста изобретателна личност. Успя да се укрие от нас и е движена от най-силния мотив на света. Отмъщение.

— Струва ми се, че и тя е откачила. Може би е също толкова опасна, колкото Дейл Гордън.

Тъбайъс категорично отрече с енергичен жест.

— Безспорно реагира емоционално, но е напълно с всичкия си. Друга жена, която е работила в клиника „Уотърс“, е била убита вчера следобед. Няколко часа след като е разговаряла с мис Лойд — добави той след дълга пауза, за да постигне по-силно въздействие. — Виждам, че сте шокиран, шериф Ричи. Имате право. Мис Лойд знае, че е надушила нещо и не мисля, че ще спре, докато не получи отговори. Няма да се откаже, докато не узнае цялата истина за смъртта на сестра си. С детектив Лоусън сме сигурни, че ще се появи тук.

— Вероятно много скоро — добави детективът.

Ричи въздъхна дълбоко.

— Веднага ще позвъня в Храма, но ако тя или някой друг се бе опитал да проникне там, щях да разбера. Охранителните системи са непробиваеми.

— Защо е това? — реагира Лоусън.

— Попитайте Джон Ленън. Или онзи дизайнер във Флорида. Брат Гейбриъл е известен в цял свят. Знаменитостите често стават мишени на побъркани нещастници, желаещи имената им да влязат в новините.

Тъбайъс замислено смръщи вежди:

— Сигурен ли сте, че това е единствената причина Храмът да бъде толкова строго охраняван?

— Каква друга може да има?

Федералният агент се наведе напред на стола си. Ричи забеляза, че на френските маншети на ризата му има монограми с инициали.

— Шериф Ричи, влизали ли сте някога в комплекса?

— Само два пъти. Втория беше преди три дни, когато разпитах брат Гейбриъл за Дейл Гордън.

— Как ви се стори?

— Не съм сигурен, че разбирам какво имате предвид. — Тъбайъс го погледна настойчиво, а Лоусън сякаш бе готов да го разтърси с едрите си груби ръце, за да изкопчи информация. — Искам да кажа — в какъв смисъл? Впечатленията ми от мястото? Земите са безупречно поддържани, градите са…

— Общата атмосфера. Хората — прекъсна го Лоусън. — Видяхте ли някакви доказателства, че са държани там против волята си?

Ричи сухо се засмя.

— Шегувате се, нали?

Двамата втренчиха смразяващи погледи в него — като екзекутори с черни качулки.

Той плахо се усмихна и прочисти гласа си:

— Доколкото зная, за последователите на брат Гейбриъл е чест да живеят и работят там. Съревновават се за тази възможност. Трябва да я заслужат. Който изпълни някаква специална задача, получава място в Храма. Нещо подобно.

— Каква специална задача?

— Моля?

— Казахте, че последователят трябва да направи нещо за организацията…

— Добри дела. Благотворителност. Мисионерство. Нали всяка църква се занимава с това? За да печели точки?

Тъбайъс попита:

— Познавате ли някого, който е живял в Храма, но е напуснал?

— Не — честно отвърна той. — Не твърдя, че не се случва. Просто не ми е известно. — Погледна ги изпитателно. — Защо някой, който толкова се е старал да получи правото да живее там, би поискал да напусне? Не е ли все едно да избяга от рая?

Излязоха от участъка и отново се качиха в служебната кола. Тъбайъс седна зад волана. Лоусън бе впечатлен от авторитета на спътника си. Беше уредил да ги посрещнат на летището в Албъкърк, където веднага им бе предоставена кола. С нея бяха пътували до Ламиза, главния град на областта. С едно-единствено телефонно обаждане Тъбайъс постигаше всичко. Лоусън не би могъл да се сдобие дори с евтина химикалка, без да попълни формуляр.

— Какво мислите за Ричи? — попита Лоусън, докато потегляха.

— Трудно е да се прецени, но ми се струва, че не беше напълно искрен.

— И аз останах с това впечатление. Помисляше какво да ни каже и какво да премълчи.

— Може би от гордост. Не обича в района му да се навъртат аутсайдери и да търсят криминални елементи. Може би го приема като подозрение, че не върши работата си както трябва. Или…

— Или?

— Може би човекът ни каза цялата истина и ние просто си въобразяваме.

— Възможно — съгласи се Лоусън. — Търся скрити мотиви на всяка крачка. — След няколко мига отново заговори:

— От друга страна, може би Ричи е върл последовател и носи отговорност пред по-висша институция от областния съвет, държавата и федералните закони.

— Намеквате, че е възможно брат Гейбриъл да държи Ричи и другите местни пазители на реда в задния си джоб?

— Кой би могъл да каже докъде се простира влиянието му? Вече знаем, че има свои хора в Далас.

— И в Южна Дакота. Там се е замесил Хенингс.

— Мислите ли, че училищната медицинска сестра е приобщила Хенингс и сестра му към организацията и родителите им са били отстранени, за да не разкрият нещо?

— Някой носи отговорност за изчезването им.

— Подозирате брат Гейбриъл?

— Или ревностен последовател, работещ за него.

— С неговата благословия?

— Ужасяваща хипотеза, нали?

— Щом има хора, готови да убиват заради него… — Лоусън се обърна към Тъбайъс и изрече мислите си на глас: — Това означава, че когато Дейл Гордън е убил Джилиън Лойд, може да е действал по заповед от Храма.

— И това ми хрумна.

Лоусън се намръщи.

— Искам да се срещна очи в очи с онзи изрусен проповедник. Искам да разбера какво е намислил и залагам порция бифтек срещу бутилка скоч, че не е такъв светец, какъвто изглежда с красивото си лице и чаровна усмивка.

— Добра идея. Но не ям телешко.

Лоусън изсумтя.

Тъбайъс се засмя на подигравателната му гримаса и извади звънящия си телефон.

— Да, Люси, какво има? — Изслуша съобщението й, благодари й за новата информация и когато изключи, се обърна към Лоусън с усмивка: — Срещата очи в очи… ще се състои утре сутринта. Ще разговаряме лично с главния човек.

— Защо утре сутринта? Защо не отидем още сега…

— Нямаме сериозно основание. Не сме открили пряка връзка нито е Джилиън Лойд или Дейл Гордън, освен телефонните обаждания, за които вече е дал обяснение, нито с Джем Хенингс. Съгласил се е да ни приеме от учтивост и трябва да се отнасяме към него с уважение. Докато не получим онези проби от клиника „Уотърс“ и не докажем, че Гордън ги с подменял, всичко, с което разполагаме, са куп догадки. На този етап не знаем със сигурност, че спермата е била подменяна. Дори ако това се потвърди, нямаме нищо, което да свързва брат Гейбриъл с клиниката, освен един мъртъв последовател е доказани психични отклонения. В крайна сметка нямаме основателна причина да разпитваме изтъкнатия божи човек.

— Мамка му! — Ядосан, Лоусън прокара ръка по стърчащите си коси. — Зная, че сте прав. От гледна точка на закона, действате по правилата. Но инстинктът ми подсказва, че брат Гейбриъл е мозъкът на всичко това. — Прехапа устни за цяла минута. — А Мелина? Какво мислите?

— Че ще дойде тук, за да се изправи срещу него.

— Сигурен съм в това. — След миг извика: — По дяволите! Времето е всичко, нали?

— По-точно?

— Просто си мислех. Ако по-рано бях попаднал на тази следа в клиника „Уотърс“, щях да наредя да бъде извлечена проба от тялото на Джилиън Лойд. Била е изкуствено оплодена по-малко от двайсет и четири часа преди убийството.

— Ако ДНК-тест бе показал, че спермата не е на избрания от нея донор…

— Или на Кристофър Харт.

— … щяхте да разполагате с доказателство, че в клиниката е извършвана подмяна.

— Но вече бяхме открили убиеца — мрачно отбеляза Лоусън. — Нямаше никакви външни следи от сперма. Прободните рани бяха безспорната причина за смъртта и нямах основание да спра Мелина да откара тялото за кремация.

Тъбайъс му каза, че очаква съдебно нареждане за ексхумация на останките на жената в Оуклънд, Калифорния.

— Когато бъде издадено, ще направим ДНК-тест на ембриона в тялото на Катлийн Ашър и ще сравним резултата с проба от посочения донор. Естествено това ще отнеме време. С Джилиън Лойд би станало доста по-експедитивно.

— Съжалявам — промълви Лоусън.

— Е, както казахте, тогава не сте знаели това, което знаете сега.

Беше благодарен на Тъбайъс, че не го вини. Намери начин да му се отплати.

— Донесох материалите по случая, ако желаете да ги прегледате.

— Бих искал — каза Тъбайъс. — Ще бъде дълга нощ, а нямам по-добро занимание.