Ребро Адамово

2.

Беше с необикновени за една космолетна апаратура размери: двуметров куб, поставен в една от лабораториите зад импровизиран параван. Дайлън не бе и влизал в нея, защото там не се намираше нищо важно за сигурността на кораба. Този път надникна просто воден от налегналата го скука, която с дивашко нетърпение го гонеше навсякъде из кораба.

Екипажът много пъти бе се забавлявал с този непознат им апарат, монтиран на космолета едва ли не в последните часове преди тръгването им. По-точно с приказки за него, с шеги и вицове. Наричаха го, изопачавайки и без това доста нахалното му име, ту „хомосексуализатор“, ту „работилница за сексбомби“. Беше им даден за изпробване, но никой, включително и командирът все не се решаваше да извърши експеримента. Отлагаха го за обратния път, когато ще имат повече свободно време, после го забравяха, после отново си го спомниха, като се установиха — с намерение за дълго — на коварната четвърта планета. Експериментът с хомосинтезатора бе включен в списъка на задължителните им научни задачи, а на планетата щеше да има достатъчно работа и място за рожбата на тази причудлива машина. Но пак отложиха експеримента, докато поприключат с основната изследователска работа.

Инструкцията към тайнствения апарат лежеше, захвърлена върху специалното малко кресло пред него, до шлема, който експериментаторът трябвало да наложи на главата си. Дайлън не помнеше почти нищо от нея; спомни си само с внезапно пробождане в сърцето, че бяха я чели колективно и много се смяха. Кой ли от загиналите му другари, навярно скришом, бе я препрочитал? Въпросът изригна като оня подводен вулкан, заля го с вълните на болката. И той се насили да вдигне инструкцията не от любопитство, а като вещ, многократно докосвана от скъп на сърцето му човек.

Допълнително го заболя от странния й за едно техническо упътване стил. Тя твърде интимно, а сега на право светотатствено, се обръщаше с непристойно рекламен език към трагично отишли си от живота хора. Смели мъже на Космоса — започваше тя, сякаш на подигравка. Във вашите ръце лежи една твърде необичайна инструкция, но и делото, което тя ще ви разяснява, също е необичайно. Простете ни шеговития тон! Той ни се наложи някак естествено, защото, както е казал един древен мъдрец, има неща толкова сериозни, че за тях може да се говори само на шега, А ние с вас се захващаме с възможно най-сериозното: Да създадем човек!

Ще ни възразите: той няма да е човек! Вярно, няма да е съвсем истински, защото не ще е роден от майка, не ще носи нечии гени и наследствености и не ще е способен сам да дава потомство, но ние сме се постарали това да остане единствената разлика, която ще компенсираме пък с качества, каквито хората, изглежда, никога не ще придобият, а без тях нашият път във Вселената ще си остане все така мъчителен. Това е нашата първа крачка към създаване на мечтаната от столетия космическа раса, която иначе ще си остане неосъществена поради биологичната неприспособимост на човека и тегнещата над гениите инженери забрана да манипулират свободно с човешкото тяло. Раса, която да разширява границите на човечеството, и там, където е невъзможно то да вирее, да поддържа обслужващи бази навсякъде из Галактиката, където ние не сме в състояние да пребиваваме по-дълго. Раса, която, умна, могъща и предана му до смърт, ще придружава човека в неговата безкрайна космическа одисея. Раса, чиито отделни представители все пак ще приличат на човека, и то тъкмо на онзи човек, който вие сте си пожелали.

Всъщност знаете ли, драги космонавти, как е създаден човекът? Не, не ви караме да си припомняте уроците по антропология. Ще ви разкажем само някои забавни, но и поучителни легенди; тях вие едва ли знаете по простата причина, че те отдавна не фигурират в общообразователните програми. Сигурно от мъже са съчинени тези легенди, от самотни и мечтаещи като вас мъже, защото във всички техни варианти най-напред се е появил мъжът, после била създадена жената, за да разсейва самотата му — нещо, което ще се опитаме да направим сега и ние за вас. В една-единствена обаче жената била създадена първа — говори се, че произхождала от древна Персия, и нека започнем с нея, водени от нашето мъжко кавалерство!

И така, създал бог жената — най-красивото от всички цветя в неговата райска градина. Най-красивото, но… и най-самотното, защото било единствено, а отгоре на всичко притежавало душа, която бързо се отегчавала. Много скоро то се нарадвало на всички райски хубости и проплакало пред своя създател: Господи, страх ме е така самичка, особено по нощите, дай ми един силен другар, да ме пази!

Господ се позамислил и създал лъва. Зарадвала му се хубавицата, но само след няколко дена отново проплакала: Господи, пак ми е скучно с тоя глупав звяр! Вярно, красив е, силен е, спокойно ми е с него, но не ме слуша, прекалено е горд и не дава да го яздя. Измисли ми, моля те, нещо друго! Позамислил се господ и създал магарето — с големи уши, да я слуша, и як гръб, да я носи. Хубавицата обаче скоро се наяздила до насита, а след като магарето веднъж я хвърлило от гърба си, защото прекалено силно го дърпала за ушите, тя отново клекнала пред божия престол. Татко мой, рекла, вироглав другар ми даде, а аз имам нужда от преданост. Създай ми някое същество, което да е по-добро, да е гальовно към нежната ми кожа и да ме обича!

Поозорил се господ как да удовлетвори капризите на своето чедо, па измислил накрая кучето — да й е вярно, да й се гали, да не я напуска дори когато го обижда. С луда радост го прегърнала хубавицата, погнали се из поляните и алеите, весел лай заогласял райските селения. Но само след седмица красавицата коленичила тъжна пред създателя си: Господи, чудесен другар е кучето и съм ти много благодарна, но защо не ме прави истински щастлива? На него винаги му е весело, а на мен не. Виж там, моля те, дали не може нещо да се направи!

Господ още не бил загубил търпение. Извадил компютъра си, рисувал на дисплея му, пресмятал, търсел разни алгоритми и накрая измислил едно много комично същество — маймуната. Да подскача все подир неговата колкото красива, толкова и своенравна рожба, да й подражава, да й се криви, муцуни разни да й прави, та да й е весело. И успял. Донякъде, разбира се — хубавицата цял месец се забавлявала с маймуната. След него обаче пак цъфнала, разплакана, пред престола. Господи, захлипала тя безутешно, маймуната и кучето не се понасяха, лъвът пък ги ревнуваше от мен и искаше да ги изяде, а магарето им се смееше и ми проглуши ушите с ироничния си рев. Набих ги, за да ги примиря, и всички се разбягаха. Моля те, господи, смили се над бедната ми душица, измисли й някое същество, което да притежава всички добри качества и на лъва, и на магарето, и на кучето, и на маймуната, а най-важното: никога, никога да не ме напуска!

Сбърчил чело господ, цяла седмица чесал брадата си пред дисплея на компютъра, още седмица размесвал в хаванчето разни гени и аминокиселини и с последните остатъци на своето божествено търпение създал… мъжа.

Защо почнахме с тази легенда? Разбира се, да поласкаем нашите дами-астропилотки, но и за да им намекнем колко трудно е да бъде създаден мъжът. Затова и ние все още не сме в състояние да произведем що-годе приличен мъж в нашия вълшебен хомосинтезатор.

Молим, ви, наши верни и добри приятелки, не ни се обиждайте! Не искаме да кажем, че жената е по-просто устроена, но при нея ние можем да се откажем от най-великото и най-непостижимото — родилния апарат. Откажем ли се обаче от подобния деликатен механизъм при мъжа, той ще престане да бъде мъж. Впрочем такива „мъже“ ние си имаме отдавна в лицето на киборгите и някои специални роботи, които са далеч от представата ни за онази необходима космическа раса.

Нека разкажем сега и ония легенди, които ще зарадват повечко мъжкото ухо! Предговорът към инструкцията ни ще стане може би прекалено дълъг, но ние се утешаваме с надеждата, че в скуката на дългите космически полети той ще служи и за развлечение на нашите славни астронавти.

И така отново господ, след като създал всички живи твари на Земята, решил да се позабавлява този път с една по-пикантна и по-интелектуална игра: създал мъжа по свой образ и подобие. Но още докато го моделирал, гледайки се в огледалото, осъзнал, че щом тази му рожба ще е негово копие, то тя ще е също така самотна, защото, като него, ще е единствена. И веднага се заел да конструира жената. А понеже ги правел едновременно и от същия материал, жената, която той нарекъл Лилит, придобила всички качества на мъжа: силна, умна, властна, по божественому амбициозна да господарува над света.

При такова положение естествено още преди дори да са се погалили веднъж, между двамата започнали борбите за надмощие, кавгите и побоищата, та на господ му писнало да ги разтървава, да лекува раните им. Ядосал се и прогонил Лилит — мъжът, като негово и външно подобие, все пак бил по-близък на сърцето му. А непримиримата и горда Лилит според друга, древнофинланска легенда се установила не на повърхността на Земята, а под нея, където създала едно свое контрачовечество, съществуващо и до днес.

Да, но Адам — така се казвал първият мъж, отново останал сам и заскучал в райските селения. Дълго размишлявал господ като каква жена ще му е подходяща, отчитайки грешката с Лилит, а щом му се сторило, че я налучкал в представите си, налегнал Адама, анестезирал го, срязал гръдния му кош, извадил едно ребро и от него създал жената, която нарекъл Ева.

Хилядолетия наред невежото човечество се сърдело на Ева, че коварно и сластолюбиво подмамила Адама да изяде забранената от господа Ябълка на познанието, та той ги изгонил заради това от рая си. Науката обаче, макар и доста късно му доказва колко е било несправедливо. Ева била кротка, предана, любвеобилна — всичко, което най-допадало на Адам, но нали все пак е била създадена от негово ребро, значи е носела и същия генетичен материал в себе си, имала е сходно разположение на гените, по двойната спирала на дезоксирибонуклеиновата киселина. А някъде там, сред другите, човъркал и генът на любопитството. Ето защо в никакъв случай не бива да я обвиняваме за това, че подобно на мъжа си искала да узнае какво представляват самите те и какво представлява светът около тях. Нали на тоя бял свят е трябвало да роди децата си? Което и сторила, напук на божия гняв. С любов, с нечовешки мъки, с грижовност и много, много умение напълнила целия свят с рожбите си, а те пък, за да отмъстят заради причинените на майка им страдания, с течение на времето се отрекли от тоя несправедлив бог…

Коя от двете бихте си избрали, драги космонавти? Защото по настояване на нашите психолози в хомосинтезатора са заложени и двата модела. Разбира се, нашата Лилит няма като легендарната си предшественица да воюва с вас за надмощие в космолета, но ще носи пък всички ваши качества: твърдост, сила, ум, решителност в действията и прочее. Тя успешно ще ви замества във всички трудни и опасни дейности в Космоса. Една красива мъжкарана в добрия смисъл на думата ще ви приюти в прегръдката си и ще бъде ваш отличен другар във всичко. Помислете добре, такъв партньор ли ще ви е нужен, когато се окажете безнадеждно сам между звездите? Или може би ще предпочетете Ева?

Тя е класическата Ева: издръжлива е на трудности и мъчения, до смърт себераздаваща се и безотказно послушна. Умее да утешава с ласките си, може би ще е мъничко по-еднообразна от Лилит и понякога ще се прави на глупава, защото не е толкова самостоятелна, а и за да изглежда различна от самите вас. Възможно е да ви ядосва сегиз-тогиз с тези свои различия, ще съумява обаче и отново да ви очарова с тях.

Не бързайте, дръзки мъже на космоса! Нашите психолози ви приканват сериозно да проверите себе си, преди да пристъпите към избора. Но ако и двата модела еднакво не ви задоволяват, предлагаме ви трети вариант. Нарекли сме го „Галатея“, по друга една древна приказка.

Живял преди няколко хилядолетия в Елада прославен скулптор на име Пигмалион. Отгоре на всичко бил и цар на Кипър, тоест наистина приказно явление парите и изкуството да бъдат в едни и същи ръце. Добре, ама въпреки това все нещо не достигало на душата му. Кипърки не му се нравели, а ония, които били готови да предоставят телата си срещу парите му, съвсем пък го отблъсквали. Така в часовете на своята самота той си издялкал от слонова кост една мечтано красива и нежна женичка, която по-късно нарекъл Галатея.

След като дълго я съзерцавал, Пигмалион дотолкова се влюбил в статуята, че започнал нечовешки да страда. Дълго го терзала любовната мъка, разкъсвала душата му, не му давала да спи. Древните гърци обаче са били в някои отношения по-щастливи от потомците си. За всяка област от живота им на Олимп отговарял високо квалифициран специалист, не както след векове един-единствен, уж всезнаещ и всеможещ, а всъщност дилетант във всички области бог. Така за щастие на Пигмалион въпросите на любовта завеждала млада, не особено вярна на съпруга си и съвсем не строга в моралните си принципи жена на име Афродита. Отначало тя се сърдела на царя-скулптор, загдето пренебрегвал нейните смъртни подобия, но скоро отзивчивото й към всяка любов сърце се смилило над страданията на Пигмалион. Тя направила така, че статуята да оживее и той се оженил за своята Галатея.

Е, драги мъже на Космоса, останали по една, или друга причина без партньорки в своя уютен звездолет или на някоя неуютна планета, може би ще пожелаете като Пигмалион сами да си създадете желаната компаньонка? Не се стеснявайте! Нашият хомосинтезатор ви дава фантастичната възможност да съживите своята първа голяма любов или друга някоя силно обичана от вас жена, или изобщо съчинен от вашите мечти образ на красавица. Но пак не бързайте! Помислете познавате ли добре характера на жената, която искате да възпроизведете? Пигмалион също не е знаел какво се крие в неговата статуя и сигурно не случайно легендата не обелва нито думица за това каква жена е била Галатея, бил ли е наистина щастлив с нея царят на Кипър или пък след време е молил Афродита отново да я превърне в слонски зъб. Затова не постъпвайте като него и не се влюбвайте в своето произведение — то няма да е истинската жена на мечтите ви.

И така независимо кой вариант сте си избрали, дръзки покорители на Космоса, вие заедно с нашия хомосинтезатор всъщност си присвоявате ролята на боговете. Но понеже все пак не сме богове, нужно е двойно повече да внимаваме. Както видяхте, самият господ бог Саваот първия път е допуснал грешка с Лилит, какво остава за далеч по-ограничените и още неизпитани възможности на нашия хомосинтезатор! Затова не го ритайте, ако той не задоволи напълно вашите вкусове. Той е експериментален модел и ние сърдечно ви молим, записвайте подробно своите наблюдения, докарайте ни невредимо и неговото създание, та също да го изучим и да внесем съответните подобрения. Но непременно бъдете и самокритични, ако сте си избрали варианта „Галатея“ — възможно е не само на хомосинтезатора да се е дължала несполуката ви, а и на това, че не сте му дали точна програма. Рискът не е малък. Засега биопластонът, вълшебното ни откритие, от което хомосинтезаторът ще изработи вашата избраница, може да бъде използуван пълноценно само два пъти. А дори и при повторната му обработка понякога настъпват непредвидими деформации, та пред вас да оживее я инвалид, я някоя полуидиотка или чудовище в мечтано нежен образ.

Но вие сте безстрашни мъже, знаете да поемате рискове, разполагате и с достатъчно време за предварителни размишления. А каквато и жена да излезе насреща ви от камерата на хомосинтезатор а, бъдете уверени, че тя ще притежава поне няколко велики предимства пред обикновените жени. Първо, не ще има нужда от скафандър и кислород, когато ще ви придружава в открития Космос, не ще ви дразни с разни диети за отслабване или напълняване, защото изобщо не се нуждае от храна, не ще спи, когато на вас не ви се спи или трябва да дежурите — енергетичният генератор в нея гарантира трийсетгодишната й непроменима младост. И не ще ви подсмърча дори от хрема, а е добре известно колко неприятно е на мъжа, когато жена му боледува.

Простете ни, но в края на уводната част на нашата инструкция се смятаме задължени още веднъж да ви помолим: Не се страхувайте от нашия хомосинтезатор, грешката все пак може да се поправи! Не нахлузвайте обаче и шлема му на главата си, преди добре да сте обмислили кое от неговите програмни копчета ще натиснете — Л-Лилит, Е-Ева или Г-Галатея! Лично за нас би било по-полезно да изберете третия вариант. Той е по-малко изпробван и още изучаваме способностите на хомосинтезатора да моделира по желание на клиента. Другите два модела, грижливо изпипани от нашия екип превъзходни психолози, са заложени в него готови. Естествено не искаме да ви принуждаваме сами да се превръщате в обект на нашия експеримент, затова ви предоставяме пълната свобода на избор. Дерзайте! А ние ще бъдем истински щастливи, ако сме успели да поразсеем вашата скука в Космоса…

Следваше втора част, в която делово се съобщаваха правилата, как да се борави с хомосинтезатора. Нататък тя си беше инструкция като всяка техническа инструкция, но първата й част, постепенно се превърна за Дайлън отначало в забавно, а после и в интригуващо четиво. Забравил кое бе го накарало да я вземе в ръка, той започна да я препрочита през ден, през два с инстинктивното усещане, че му е необходима, че по някакъв странен начин отново го закотвяше към живота. Тя ту го развеселяваше, ту разбуждаше въображението му, поразено от трагедията, и го караше да си съчинява пикантни историйки, без обаче да предизвиква желанието му да си присвоява ролята на господа другаде, освен в собствената си фантазия. Възпираше го и съображението, че едва ли ще е нравствено с подобни забавления да посяга на паметта на жена си толкова скоро след гибелта й, макар хомосинтезаторът да не му предлагаше да я замества с друга жена, а с някакъв женоподобен киборг. И ако накрая все пак се реши, то бе единствено от нарастващото любопитство как и за какво биха си говорили с един киборг от толкова съвършен тип, какъвто го рекламираха. Защото безмълвието го застрашаваше с умопомрачение. Двайсетината думи, които разменяше с послушните кучета, не прогонваха заплахата от тримесечното вече мълчание. А психозата му го държеше настрана от иначе големия обем развлечения, с които разполагаше космолетът: библиотека, кино и фонотека, разни видеоигри. Веднъж само се опита да изгледа някакъв филм, но не успя. Почти убийствено го връхлетя чувството, че всичко това е непостижимо далеч и той никога вече не ще принадлежи към някаква друга действителност, лишен е и от способността да бъде съпричастен към чужди съдби.

Когато обаче при едно от многократните препрочитания сякаш за пръв път съзря настойчивата молба на откривателите на хомосинтезатора експериментът да бъде извършен непременно и независимо в какви обстоятелства, у него се разбуди чувството за дълг, онова чувство, което единствено още може да държи човека, свързан с живота, когато всички други връзки са отрязани. Корабът щеше да оцелее и без него; на тази орбита, с компютрите и автопилота не три, трийсет години щеше да чака своите спасители. Кучетата също вече не се нуждаеха от него, дори видимо им досаждаше. А тази работа с хомосинтезатора в края на краищата само той би могъл да свърши и бе длъжен да я извърши, защото тя стърчеше на видно място в списъка на научните задачи на експедицията и защото от гледна точка на изискванията ситуацията бе максимално благоприятна за експеримента. Така Дайлън взе решението си да седне някой ден в креслото пред двуметровия лъскав куб, самоубеждавайки се, че го прави като последно свое служебно задължение, за да не си признае с каква чудовищна сила самотата и тъгата напираха в душата му, издувайки до влудяващи размери нуждата от какъв да е другар по участ.

Не му трябваше Лилит — с такава, както са сами на борда, ще се избият през тия три години. Жена му, загиналата, носеше някои нейни качества, в много области го превъзхождаше по знания и може би затова не всичко между тях се числеше към доброто в едно брачно съжителство. Привързани бяха един към друг, безспорно е. И отлични другари бяха, разбира се, защото все той отстъпваше накрая. Но когато поглеждаше сега, по принуда, назад в интимния им живот, съзираше само студена семейна дисциплина на мястото на оня междуполов природен устрем, наречен любов. Впрочем не биваше да укорява ни себе си, ни нея — така бяха се и събрали, като пресметливо се изучаваха един друг, за да преценят дали биха били добри партньори в една далечна експедиция, в която и на двамата много се щеше да отидат, а за нея приемаха само двойки с допълващи се астронавтски специалности. И не дори сексуалното любопитство или взаимната симпатия ги събра накрая, а психологическите тестове на подбиращия астронавтите психокомпютър, обявил ги за съвместими характери. Събраха се, защото бяха съвместими и защото току-що завършили обучението си, жадуваха повече за подвизи в Космоса, отколкото за любов.

Впрочем тая модерна люпилня за киборзи му предлагаше същото: съжителство по съвместимост. Не случайно макар и на шега предупреждаваха космонавтите да не се влюбват в произведенията си. И най-разумно би било направо да натисне копчето за Ева. Рекламираха я точно каквато е нужна за човек в неговата тежка самота: понасяща несгоди, грижовна, послушна, най-вече търпелива и послушна! Но нали учените настояваха за „Галатея“? Щом е решил да извърши експеримента, нека поне го извърши добросъвестно, та да им бъде максимално полезен… Така той отново не си призна, че отстъпва не пред служебния дълг, а пред съблазънта да си създаде жена по свое желание. И по този начин си попречи да съобрази на какви терзания се обрича, избирайки третия вариант.

Отначало пак пресметливо реши да възпроизведе някоя от жените, които бе харесвал или в които бе се влюбвал за известно време. Не бяха много тези жени — животът му преминаваше повече в космолетите, не бяха много, а кой знае защо, тъкмо техните образи в съзнанието му най-силно се размиваха, губеха същественото от себе си. И сякаш не бяха оставили у него нищо друго, освен спомена за собствените му чувства и преживявания, в повечето случаи горчив спомен, чрез който той сега проглеждаше за досадните им недостатъци. И първият резултат от препоръчаната му самоподготовка бе, че се научи да псува проклетата машина, заставила го да се рови из най-свидните дялове на миналото си, разсъдъчно да ги преценява, да ги демитологизира.

Няколко пъти сяда пред хомосинтезатора, дори нахлузваше шлема и пак го захвърляше. Очевидно трябваше да възвърне поне малко чувството си за хумор, взривено от подводния вулкан на четвъртата планета, ако искаше да не тегли накрая един ритник на това кошмарно изобретение, което стърчеше насреща му и сякаш му се хилеше с празния си екран: Хайде де, какво се мотаеш толкова, дръзки ми космонавте! Не, не бяха глупави съчинителите на инструкцията, щом бяха предугадили, че дори един космонавт с неговото почти благоговейно отношение към уредите и машините — нали чрез тях единствено живееше в Космоса — би могъл дотолкова да загуби нервите си, че да рита изобретението им.

Отгоре на всичко и порасналите вече кучета, които той не бе пропуснал след прочитането на инструкцията да прекръсти на Адам и Ева, надушваха, че се кани да прави нещо необичайно, веднага отваряха вратата на лабораторията след него, клякаха от двете страни на креслото и със старозаветно любопитство наблюдаваха какво ще предприеме. Всеки път трябваше да им крещи: Марш!, защото вратата на лабораторията, както повечето врати на космолета, не се заключваше. Всеки път те с дразнещо го огорчение изгъргорваха с неопитните си гърла своето недоумение: „Дайлън, защо?“ А той повторно трябваше да им вика: „Пречите ми, марш!“, та обидено да подвият опашки, а той отлагаше експеримента за следващия ден.

Изгледа десетина филма. Подбираше ги от филмотеката предимно с любовен характер с надеждата, че ще си хареса някоя от артистките, но все така отчужден от загубения за него свят, поведението им му се струваше също недействително, алогично, а сюжетите на филмите, вместо да разбудят чувството му за хумор, засилиха копнежа му по слънчев простор, по земна твърд и по интимност с обичана жена — все неща, които сега можеха окончателно да го побъркат.

Неведнъж сяда и с намерението да си спести по-нататъшните мъчения, като посегне към готовите модели. Та нали Адам също не бе имал избор — каквото бог дал, това! Да, но Ева е била създадена от собственото му ребро, налагаше се значи и той да вложи все пак нещичко от себе си! „Дръзки мъже на Космоса“ — гадни подигравчии бяха тия подли съчинители на инструкцията, знаели са, отлично са знаели на какви идиотски мъки ще подложат мъжете, които великодушно са решили да им извършат проклетия експеримент!

Но, по дяволите, нищо дръзко ли не бе останало у него?

На единайсетия ден след вземането на решението си Дайлън прогони Адам и Ева, нахлузи шлема, издекламира с чувство на обреченост персоналните си данни и натисна копчето „Г“. Не го извърши с никаква дързост, а с претръпналото съзнание, че тая работа трябваше да се свърши най-после. Бе преровил още веднъж филмотеката. В единия от филмите артистката напомняше с палавата си усмивка и закачливия поглед неговия последен флирт, преди да тръгне за насам. Двамата с жена си винаги си даваха един другиму правото на някое краткотрайно приключенийце в престоя между две експедиции.

Артистката привличаше най-вече с тази своя усмивка, откровена, внезапно радостна усмивка като на дете, пред което неочаквано са извадили тайно купения за него мечтан подарък. Особеното й очарование обаче идеше като че ли от друго. Насред свежия и бляскав ред хубави зъби също неочаквано се открояваха така наречените кучешки зъбки — по-големшки и по-изпъкнали. Дайлън не помнеше да бе срещал такъв козметичен дефект в своя толкова завършен с грижите си за човека век. Но тук и артистката, и режисьорите безпогрешно бяха открили необикновения чар, възможността усмивката да бъде тълкувана и по друг начин: като на весело вампирче, на което внезапно са поднесли една хубава крехка гушка, от която да утоли жаждата си.

Хареса още възбуйния нрав на артистката, умението й много мило да се преструва от време на време и на засрамена, шеговито-закачливия начин да поднася чувствата си на своя любим. Два пъти тя се показа и съвършено гола, а той изгледа филма няколко пъти, така че, когато включи шлема на главата си, хомосинте-заторът можеше направо да я откопира от паметта му. Като непрекъснато извикваше в съзнанието си нейния образ и поведението й в запомнените ситуации, Дайлън, наблюдавайки отражението в екрана, допълнително го коригираше, въобразявайки си, че добавя нещо от себе си. Накрая продиктува дословно онова, с което инструкцията рекламираше Ева: търпелива, понасяща, кротка, послушна… И чак когато свали шлема, когато бе превключил хомосинтезатора от прием на производство, съобрази, че „кротка и послушна“ едва ли се снажда с откритите чувствени излияния на едно весело и закачливо вампирче.

Техническата инструкция го уверяваше, че в тези първи минути още е възможно без вреда за биопластона да се връща хомосинтезатора за ново програмиране, но Дайлън махна с ръка. Чувствуваше се изтощен като след дълга, непосилна работа. Чувствуваше се сега и засрамен, сякаш бе извършил подлост, прекопирвайки нищо неподозиращата актриса. Надяваше се дяволската машина да изкупи вината му, като съчетае нещо по-различно от продиктуваните й противоречия и му се щеше някак си да избяга. Нямаше обаче къде другаде да се избяга на тоя кораб, освен в съня, и той си поиска от медицинския компютър приспивателно, за да прескочи петдесетте часа очакване, в които хомосинтезаторът щеше да създаде неговата избраница. Щеше според техническото описание да оформи тялото от тайнствения биопластон, с който учените толкова се гордееха, да зарежда генераторите, да програмира според изискванията на клиента компютъра-мозък в главицата на поръчаната красавица. В него при всички модели задължително се влагали готови знания и умения за поведение в космически кораб по време на полет, а чувствата — тук описанието ставаше доста мъгляво в определенията си — доколкото това изобщо можеха да се нарекат чувства, щели да се доизградят вече извън хомосинтезатора в резултат на сетивните възприятия на рожбата му и корективните влияния на обстановката. Защото компютърът бил и самообучаващ се. Дотогава хомосинтезаторът не биваше да се докосва. Произведението му, ако е сполучливо, самичко трябвало да си отвори и без чужда помощ да излезе при своя клиент.

Какво друго му оставаше при това положение, освен да спи, и то медикаментозно, без сънища? Защото никак не бе сигурен дали след още един час ще му бъде все така безразлично какво ще изскочи от измъчилия го хомосинтезатор, или ще го налегнат разкаянията.