Реката на синия огън

Адърланд: Градът на златната сянка Резюме

Мокър, ужасен, в компанията единствено на своите съокопници Финч и Мълет, които му помагат да не загуби разсъдък, Пол Джонас, изглежда, по нищо не се различава от хилядите пехотинци от времето на Първата световна война. Но когато внезапно се озовава сам върху пустото бойно поле с едно-единствено дърво, което достига чак до облаците, той започва да се съмнява в здравия си разум. Когато се покатерва по дървото и открива сред облаците един замък, жена с криле на птица и нейния ужасяващ гигантски пазач, лудостта му, изглежда, е извън всяко съмнение. Но щом се събужда отново в окопа, вижда, че стиска здраво едно от перата на птицата жена.

В Южна Африка, в средата на двайсет и първия век, Ирене (Рени) Сулавейо също си има своите проблеми. Рени е преподавател по виртуално инженерство, чийто нов студент !Ксабу е бушмен от пустинните райони, представител на народ, на когото съвременната технология е твърде чужда. У дома тя се грижи за отглеждането на по-малкия си брат Стивън, който е вманиачен в изследването на виртуалните части на световната комуникационна мрежа — „мрежата“ — и Рени отделя малкото си свободно време, за да поддържа семейството. Овдовелият й баща Дългия Джоузеф очевидно се интересува само от това, да си осигури поредната бутилка пиене.

Както повечето деца Стивън се захласва по забраненото и въпреки че Рени вече го е спасявала веднъж от един съмнителен виртуален нощен клуб „При господин Дж.“, Стивън отново се промъква в него. Когато разбира това, Рени го намира изпаднал в кома. Лекарите не могат да дадат обяснение, но Рени е сигурна, че се е случило в мрежата.

Американчето Орландо Гардинър е малко по-голямо от брата на Рени, но вече е господар на няколко имения в мрежата и поради тежкото си здравословно състояние прекарва по-голяма част от времето си под „мрежовата“ самоличност на Таргор, варварски воин. И когато по време на едно свое пътешествие зърва видението на някакъв златен град, който не прилича на нито едно от нещата, които е виждал до този момент в мрежата, Таргор до такава степен се сащисва, че го убиват. Въпреки ужасната загуба Орландо не може да се освободи от омагьосващото впечатление от Златния град и с помощта на своя софтуерен агент Бийзъл Бръмбара и с неохотното съдействие на „мрежовия“ си приятел Фредерикс категорично е решен да установи местонахождението му.

В същото това време в една военна база в Съединените щати малкото момиченце Кристабел Соренсен тайно посещава своя приятел господин Селърс, странен възрастен мъж с белези по лицето. Нейните родители й забраняват да се среща с него, но тя харесва възрастния мъж и историите, които й разказва, а и той й се струва по-скоро трогателен, отколкото опасен. Тя не знае, че той крои необикновени планове за нея.

Опознавайки бушмена !Ксабу все по-отблизо и оценявайки все по-високо неговата спокойна и добронамерена натура, както и гледището му на страничен човек върху съвременния живот, Рени все повече разчита на него в усилията си да открие какво се е случило с брат й. Тя и !Ксабу проникват в мрежовия нощен клуб „При господин Дж.“. Мястото е точно толкова отблъскващо, колкото се е опасявала, че е — пълно с клиенти, които се отдават на всевъзможни противни виртуални забавления, но като че ли нито едно от тях не би могло да е причина за физическото увреждане на брат й, докато се сблъскат накрая с една виртуална версия на индуската богиня на смъртта Кали. !Ксабу бива победен, а и Рени едва не рухва под въздействието на подсъзнателната хипноза на Кали, но с помощта на една тайнствена фигура, чието симулирано тяло („сим“) представлява празно място с очертания на човешко телосложение, тя и !Ксабу успяват да се измъкнат от „При господин Дж.“. Преди да напуснат мрежата, фигурата й подава някакви данни под формата на златен скъпоценен камък.

Оказал се отново (очевидно) в обкръжението на Първата световна война, Пол Джонас се измъква от своя взвод и побягва към освобождението си през опасното ничие пространство между фронтовите линии. Под дъжда и избухващите снаряди Пол се промъква сред калта и труповете, за да се окаже в последна сметка в една долина, по-странна дори от неговия сън със замъка — плоска, потънала в мъгла пустош. Появява се блещукаща златиста светлинка, която го привлича към себе си, но преди да успее да пристъпи в нейното сияние, изникват двамата му приятели от окопа и настояват да се върне с тях. Изтощен и объркан, той е готов да отстъпи, но когато двамата се приближават, Пол съзира, че са лишени от човешки облик, и се гмурва в златната светлина.

Най-възрастният и вероятно най-богатият мъж през двайсет и първи век е Феликс Жонгльора. Физическото му тяло е почти напълно мъртво и той прекарва дните си в един виртуален Египет, който е създал за себе си и в който властва над всичко като Озирис, бога на живота и смъртта. Негов главен слуга — и във виртуалния, и в реалния свят — е един наполовина абориген, сериен убиец, нарекъл сам себе си Дред, който съчетава вкуса към преследване на човешки същества с необикновена свръхсетивна способност да въздейства на електронни устройства, което му позволява да блокира охранителни камери и всевъзможни защитни средства по най-различни начини. Жонгльора е срещнал Дред преди много години и му е помогнал да развие своите способности, за да го превърне в главен изпълнител на своите смъртни присъди.

Жонгльора/Озирис/ е и водач на група, състояща се от някои от най-могъщите и състоятелни хора в света — Братството на Граала, — сътворили за себе си виртуална вселена, която няма свой аналог — проекта „Граал“ или Адърланд. (Името произлиза от реално същество, известно като Другия, който играе съществена роля в мрежата на проекта „Граал“ — нещо като изкуствен разум или дори още по-странно. Тази могъща сила до голяма степен е контролирана от Жонгльора, но е и единственото нещо на света, от което старецът се страхува.)

Членовете на Братството на Граала са в постоянни разпри, недоволни, че тайнственият проект „Граал“ се осъществява твърде мудно. Всеки от тях е инвестирал милиарди в него и чака повече от десетилетие за някакъв резултат. Обединени около американския магнат на технологиите Робърт Уелс, те изпитват все по-големи безпокойства по отношение на ръководството на Жонгльора и на неговите тайни, като например истинската същност на Другия.

Жонгльора се справя с метежа и нарежда на своето протеже Дред да подготви унищожителна акция срещу един от членовете на братството, който наскоро го е напуснал.

Отново сме в Южна Африка, където Рени и ученикът й !Ксабу преживяват потресението от посещението във виртуалния нощен клуб „При господин Дж.“, което замалко не завършва фатално, и сега са още по-категорично убедени, че комата на нейния брат има някаква връзка с клуба. Когато Рени изследва предмета с информация, връчен й от тайнствената фигура, той се превръща в изумително реалистична гледка на златен град. Рени и !Ксабу се обръщат за помощ към бившата й преподавателка д-р Сюзън ван Блийк, но тя не е в състояние да разреши загадката на града, нито да каже със сигурност, дали той е реално място. Ван Блийк решава да се свърже със своя позната, изследовател ката Мартин Дерубен. Но веднага след като Рени и тайнствената Мартин установяват контакт, д-р Ван Блийк е нападната и жестоко пребита в собствения й дом, а апаратурата й изцяло е унищожена. Рени се втурва към болницата, но след като я насочва към свой познат, Сюзън умира, като оставя Рени едновременно разгневена и ужасена.

Междувременно болният американски тийнейджър Орландо Гардинър така ожесточено се е увлякъл в търсенето на Златния град, който съзря в мрежата, че това започва да притеснява приятеля му Фредерикс. Вярно е, че Орландо винаги се е държал странно с напълно непонятната му за Фредерикс страст към смъртоносни симулации, но това вече прекрачва всякакви граници. Когато Орландо заявява, че отиват в прочутото свърталище на хакери, известно като Дървесната къща, дори най-лошите страхове на Фредерикс се потвърждават.

Дървесната къща е последният подслон за всичко анархистично в мрежата — място, в което липсват каквито и да са правила за това, как трябва да се държат и да изглеждат хората. Но макар да е очарован от нея и да открива там някакви безподобни съюзници в лицето на ужасното племе (група деца хакери, чийто виртуален облик е банда миниатюрни летящи жълти маймунки), опитите на Орландо да разкрие източника на видението на Златния град будят подозрение и двамата с Фредерикс са принудени да я напуснат.

Рени и !Ксабу също проникват в Дървесната къща с помощта на Мартин Дерубен, за да търсят стария хакер „в оставка“ Сингх, приятел на Сюзън ван Блийк. Когато го откриват, той им съобщава, че е последният от група програмисти експерти, конструирали охранителната система за някаква тайнствена мрежа, наречена Адърланд, и че партньорите му са загинали при загадъчни обстоятелства. Последният оцелял е той.

Рени, !Ксабу, Сингх и Мартин решават да проникнат в системата на Адърланд, за да разкрият тайната, отнела живота на другарите на Сингх и застрашаваща деца като братчето на Рени.

Избягал от окопите на Първата световна война, Пол Джонас си остава все така неориентиран във времето и пространството. Все така безпаметен, той броди из някакъв свят, в който конфликтуват някаква Бяла царица и някаква Черна царица, за да се окаже отново преследван от Финч и Мълет. С помощта на момчето Гали и на един епископ с яйцевидно тяло Пол успява да им се изплъзне, но преследвачите му убиват приятелчетата на Гали. Някакво огромно същество Джабарок отвлича вниманието на неприятелите им и Пол и Гали се хвърлят в една река.

Когато изскачат на повърхността, реката се оказва в някакъв друг свят, който странно напомня Марс и гъмжи от чудовища и английски войници с изискани маниери. Пол отново среща жената птица от замъка в неговия сън, сега наричана Ваала, но този път тя е затворничка на някакъв марсиански повелител. С помощта на лудия авантюрист Хърли Бръмонд, Пол спасява жената. Тя също разпознава Пол, но не си спомня защо. Отново се появяват Финч и Мълет и тя изчезва. Опитвайки се да я догони, Пол катастрофира с един въздухоплавателен кораб, обричайки себе си и Гали като че ли на сигурна гибел. След един чудноват сън, в който той отново е в надоблачния замък, преследван от Финч и Мълет, преобразени в най-причудливия си облик до този момент, той се събужда без Гали до себе си насред ледниковата епоха, заобиколен от ловци неандерталци.

През това време тайнствени странници преследват Рени и спътниците и и те са принудени да напуснат своите домове. С помощта на Мартин (която засега познават само като глас) Рени, !Ксабу, нейният баща и Джеремая, домашният помощник на д-р Ван Блийк, откриват една стара, изоставена военна база в планинската верига Дракенсберг. Те ремонтират два V-резервоара (вани за виртуално потапяне), благодарение на което Рени и !Ксабу имат възможността да се включат в мрежата за неопределено време и да се подготвят за своя щурм в Адърланд.

Във военната база в Америка малката Кристабел се съгласява да помогне на обгорения и хром господин Селърс в осъществяването на един сложен план, а именно опит за бягство, което бива разкрито едва след като той изчезва от своята къща, и така вдига цялата база (включително и бащата на Кристабел, шеф на охраната) на крак. Кристабел изрязва нещо като дупка за бягство във външната ограда на базата (подпомогната от едно от бездомните момчета зад нея), но само тя знае, че господин Селърс всъщност се крие в един лабиринт от тунели под базата, сега вече свободен да продължи осъществяването на своята тайнствена „задача“.

В изоставената база под планината Дракенсберг Рени и нейният партньор влизат в резервоарите, включват се в мрежата и проникват в Адърланд. Те преживяват ужасяващ сблъсък с Другия, който по всяка вероятност е охранителната система на мрежата. В него Сингх умира от сърдечен удар, а останалите откриват, че мрежата е до такава степен реална, че първоначално не могат да я възприемат като виртуална среда. Преживяването е необичайно и поради ред други причини. За първи път Мартин притежава тяло, !Ксабу е превърнат в бабуин, а най-същественото е, че не могат да се изключат от мрежата по никакъв начин. Рени и останалите разбират, че са попаднали в някаква изкуствена южноафриканска страна. Когато достигат разположения в центъра й Златен град, който се опитват да открият от толкова време, биват заловени и осъзнават, че са затворници на Боливар Атаско, който е свързан с Братството на Граала и със създаването на мрежата Адърланд още от самото начало.

Отново сме в Америка, където приятелите Орландо и Фредерикс узнават един за друг, че Орландо бавно умира от рядка болест на преждевременно състаряване, а Фредерикс всъщност е момиче. Ужасното племе неочаквано ги свързва с приятеля на Рени, хакера Сингх, докато той прониква в мрежата „Граал“, и така попадат в Адърланд. След собствения им ужасяващ сблъсък с Другия, Орландо и Фредерикс също се оказват затворници на Атаско. Когато ги отвеждат пред великия мъж заедно с компанията на Рени и други пришълци, те откриват, че не Атаско ги е събрал заедно, а господин Селърс — сега в облика на празния сим, помогнал на Рени и !Ксабу да избягат от „При господин Дж.“.

Селърс им обяснява, че ги е подмамил тук с помощта на видението на Златния град — най-дискретния начин, който е могъл да измисли, — защото техните врагове, а именно Братството на Граала, са невероятно могъщи и безмилостни. Селърс им казва, че Атаско и съпругата му някога са били членове на братството, но са го напуснали, когато въпросите им относно мрежата не са получили отговор. След това Селърс разкрива как е разбрал, че тайнствената мрежа Адърланд има загадъчна, но несъмнена връзка със заболяването на хиляди деца като братчето на Рени. Преди да продължи разкритията си, симовете на Атаско и съпругата му се втвърдяват, а симът на Селърс изчезва.

В реалния свят Дред, протежето убиец на Жонгльора, организира нападение върху намиращия се на един колумбийски остров укрепен дом на семейство Атаско и след като успява да проникне през защитните съоръжения, ликвидира и двамата Атаско. Възползвайки се от необичайните си способности — своята „склонност“ — да се вмъква в чужди информационни канали, той открива срещата на Селърс и нарежда на помощничката си Дулсинея Ануин да поеме входящата линия на един от гостите на семейство Атаско — от включената в мрежата група на Рени и нейните приятели — и да приеме самоличността на похитения гост, което тя превръща в загадъчен агент, вклинен в групата на Рени и приятелите й.

Селърс отново се появява във виртуалния свят на семейство Атаско и моли Рени и останалите да избягат вътре в мрежата, докато той се опитва да прикрие присъствието им. Казва им да търсят Пол Джонас, мистериозен виртуален пленник, на когото Селърс е помогнал да избяга от братството. Рени и компания успяват да се измъкнат по реката извън симулацията на семейство Атаско и през едно синьо електрическо сияние преминават в съседния сим-свят. Разстроена и съкрушена от случилото се, Мартин най-после разкрива тайната си на Рени: тя е сляпа.

Лодката им се превръща в огромно листо. Над главите им се задава водно конче с размерите на изтребител.

Отново сме в реалния свят в убежището под планината, където Джеремая и бащата на Рени, Дългия Джоузеф, могат само да наблюдават стихналите в резервоарите, да си задават въпроси и да чакат.

ПРЕДГОВОР

Всичко беше покрито със сняг — светът беше бял.

„В Земята на мъртвите май беше по-топло — помисли си той, надсмивайки се над себе си и над безсмислената вселена. — Не трябваше да я напускам.“

Сняг и лед, и вятър, и кръв…

Нещото в плиткия трап нададе груб, пронизителен врясък и поклати глава. Разклонени рога с размерите на малки дървета се разлюляха насам-натам, загребвайки сняг и пръст, и едва не улучиха един от мъжете, който се беше привел, за да го намушка с копието си.

Лосът беше по-едър от всичко подобно, което Пол беше виждал в скучния лондонски зоопарк, плещите му се извисяваха над човешки бой и тежеше колкото удостоен с награда бик. Беше водил ожесточена битка вече почти цял час и върховете на огромните, извити рога бяха нашарени с кръвта на един мъж на име Няма да Плача, но и рунестата кожа на животното бе напоена със собствената му кръв, също както снегът по ръба на ямата.

То отново подскочи и рухна обратно, ровейки с копита дъното на ямата, което бе заприличало на розова пяна. Копия стърчаха от рунтавата му кожа и потракваха като екзотични украшения. Тичащия Надалеч, изглежда, най-безстрашният от всички ловци, се наведе, за да мушне едно от копията си. Първият му опит не успя, той избегна размаханите рога и тикна каменното острие точно под огромната челюст на животното. Бликна триметров фонтан от артериална кръв и изпръска Тичащия Надалеч и намиращите се най-близо до него двама ловци, добавяйки още един пласт боя върху кафяво-жълто-черната им окраска.

Лосът отново се заизкачва по склона в последен отчаян опит да се измъкне от ямата, но не успя да превали ръба, преди копията на ловците да го съборят и да го плъзнат обратно надолу, непохватен като малко сърненце.

Кръвта от шията му вече бликаше на по-слаби тласъци. Лосът стоеше несигурно върху краката си на дъното на трапа и с мъка поемаше всяка следваща глътка въздух. Единият му крак се подгъна, но той го изпъна отново, оголил зъби от абсолютно изтощение и втренчил поглед изпод короната от рога. Мъжът на име Птицеловеца го прободе отстрани, но това вече нямаше никакво значение. Лосът отстъпи крачка назад, а върху муцуната му се изписа израз, който Пол би нарекъл безсилен, след което падна на колене, търкулна се на една страна и гръдният му кош се набразди от вълнообразни потрепвания.

— Сега той ни се дава — каза Тичащия Надалеч. Под размазаната боя устата му бе застинала в гримаса на изтощено удовлетворение, но очите изразяваха нещо по-дълбоко. — Сега той е наш.

Тичащия Надалеч и още един мъж се спуснаха в ямата. Когато другарят му сграбчи рогата и ги задържа здраво, докато лосът хриптеше и се опъваше, Тичащия Надалеч заби в шията му тежка каменна секира.

По особено жестока ирония на съдбата ловецът със странното име Няма Да Плача беше пострадал не само от дълбоки прорези от рогата по лицето и главата, но бе загубил и лявото си око. Докато един от ловците тъпчеше сняг в безформената дупка и я превързваше с ивица щавена кожа, Няма Да Плача си тананикаше някаква песничка, която напомняше и погребална песен, и молитва.

Тичащия, Надалеч се приведе над него и се опита да измие кръвта от разраненото му лице, но безформените прорези продължаваха да кървят обилно. Пол се изуми от спокойствието, с което останалите реагираха на ужасяващите рани на своя другар, но всъщност всеки от тях си имаше собствени белези и недостатъци.

„Хората тук умират лесно — помисли си той, — така че всичко, по-маловажно прилича по-скоро на победа.“

Ловците неандерталци нарязаха бързо и ловко трупа на лоса на големи късове с кремъчните си ножове и увиха ципата, карантиите и дори костите във все още димящата кожа. Човеците, както наричаха сами себе си, нищо не прахосваха.

Когато попривършиха работата, отново запоглеждаха към Пол — вероятно се питаха дали бяха успели достатъчно да впечатлят със своето юначество чужденеца, когото бяха спасили от замръзналата река. Само този, на когото казваха Птицеловеца, го гледаше с нескрито недоверие, но всички запазваха дистанцията. Тъй като не беше взел участие нито в убиването, нито в нарязването, Пол се чувстваше абсолютно излишен и изпита благодарност към Тичащия Надалеч, когато той се приближи към него. Единствено предвождащият лова беше разговарял с Пол до този момент. Той протегна омазаната си с кръв ръка, предлагайки на чужденеца ивица тъмночервена плът от убитото животно. Признателен за проявеното към него внимание, Пол прие. Месото нямаше никакъв вкус — все едно дъвчеше парче напръскана с кръв гума.

— Дървените рога се бориха мъжки. — Тичащия Надалеч сложи още едно парче в устата си. Тъй като не можа да го напъха цялото, вдигна ръка и отряза останалата навън част с каменната брадва, докато приключи с първата хапка. Ухили се, излагайки на показ износените си и изпотрошени зъби.

— Сега имаме много месо. Човеците ще са щастливи.

Пол кимна, не знаеше какво да отвърне. Беше му направило впечатление нещо странно: ловците говореха на твърде разбираем английски, което му се струваше доста необичайно за банда неандерталци. В същия момент се забелязваше леко разминаване между движението на устните им и онова, което казваха, сякаш бе попаднал в добре, но все пак не съвършено дублиран чужд филм.

Всъщност чувстваше се така, сякаш му бяха поставили нещо като присадка за превод, като онази, която беше получил старият му приятел от ученическите години Найлс, когато постъпи в дипломатическия корпус. Но нима бе възможно?

За пети или шести път през този ден пръстите на Пол посегнаха към врата му в основата на черепа и опипаха за невроканюлата, която със сигурност не беше там, за да усетят отново покритата с пъпчици кожа. Никога не беше пожелавал присадки и се бе противопоставял на тази мода дълго след като повечето му приятели си ги бяха поставили, но ето че сега май и на него му ги бяха поставили без негово разрешение и освен това бяха успели да прикрият местоположението им.

„Какво би могло да направи такова нещо? — питаше се той. — И защо? И най-важното, къде, по дяволите, се намирам?“

От първия момент непрекъснато мислеше за това, но отговорът така и не се появяваше. Изглежда, се плъзгаше през времето и пространството като в някой по-изчанчен научнофантастичен роман. Спомни си, че бе прекосил нещо като планетата Марс в приключенски роман за деца, както и нечия изкривена версия на Огледалния свят на Алиса. Беше видял и други невероятни места — детайлите бяха смътни, но все пак твърде завършени, за да са само остатъци от сънища. Но нима бе възможно все пак? Ако някой би се наел да строи декори и да наема шарлатани, за да го баламосва, това би струвало милиони — милиарди! — но колкото и да се напрягаше, не можеше да открие нито една пукнатинка във фасадата на който и да е от тези евентуални актьори. Нито беше в състояние да предположи причината, поради която някой би похарчил толкова средства за нищожество като него, някакъв си музеен уредник без нито един влиятелен приятел или пък особени перспективи. Независимо какво беше казал гласът от златната арфа, май всичко беше истинско.

Освен, ако не бяха промили мозъка му по някакъв начин. Не го изключваше като възможност. Може би някакви експериментални хапчета — но защо? В паметта му зееха празни места, където може би се спотайваше отговорът, но за разлика от невероятните пътешествия във въображаеми местности никаква степен на съсредоточаване не успяваше да хвърли светлина върху някое от тези потънали в мрак кътчета.

Тичащия Надалеч продължаваше да стои приведен от едната му страна с блеснали от любопитство кръгли очи изпод изпъкналите рунтави вежди. Смутен и объркан, Пол присви рамене, грабна шепа сняг и я стисна с грубите си ръкавици, които наподобяваха рачешки щипки. Промиването на мозъка би могло да обясни защо се бе събудил в замръзнала праисторическа река и бе спасен от като че ли автентични неандерталци — костюмите и декорите за една халюцинация не биха били кой знае колко скъпи. Но не можеше да обясни абсолютното, неоспоримо реално и стабилно присъствие на света около него. Не можеше да обясни снега в ръката си, студен, зърнест и бял. Не можеше да обясни този странник до себе си с неговото непознато, но абсолютно жизнено, загадъчно лице.

Все тези въпроси без никакъв отговор. Пол въздъхна и пусна снега от ръката си.

— Тук ли ще спим тази нощ? — попита той Тичащия Надалеч.

— Не. Човеците живеят наблизо. Ще пристигнем, преди да се стъмни напълно. — Ловецът се приведе, сбръчка чело и се вторачи в устата на Пол. — Ти ядеш неща, Речен дух. Всички ли хора от Земята на мъртвите ядат неща?

Пол се усмихна тъжно.

— Само когато са гладни.

Тичащия Надалеч пристъпваше начело, носен през снега върху яките си крака с учудваща лекота; както повечето ловци, дори и страховито раненият Няма Да Плача, той се движеше с инстинктивната грация на див звяр. Останалите, макар и натоварени със стотиците килограми лосово месо, го следваха пъргаво, тъй че Пол бе принуден да полага усилия, за да не изостава.

Препъна се в един затрупан от снега паднал клон и се подхлъзна, но мъжът до него го хвана и го задържа невъзмутимо, докато Пол застана на краката си; ръцете на неандерталеца бяха твърди и груби като кора на дърво. Пол отново изпита смут. Невъзможно му бе да продължавала се съмнява при наличието на такива мощни аргументи. Макар и да не приличаха съвсем на карикатурните пещерни хора от анимационните филмчета през детството му, тези мъже толкова категорично се различаваха от него по своята примитивност и простота, че недоверието му започна да намалява — не че се стопи напълно, а по-скоро той изпадна в някакъв унес, готов да се събуди отново, щом се наложеше да свърши някоя работа.

Нещо подобно на вълчи вой се понесе надолу по склона. Човеците ускориха крачка.

„Нищо около теб не с истинско и все пак нещата, които виждаш, могат да те наранят или убият“ — беше му казал златният скъпоценен камък, гласът от арфата. Каквото и да бяха тези мъже, истински или фалшиви привидения, този свят беше техен дом, какъвто за Пол той решително не беше. Налагаше се да разчита на техните умения. В името на здравия разум може би трябваше да повярва, че бяха точно това, което изглеждаха.

По времето, когато все още беше момче, когато все още беше Поли й все още собственост на ексцентричния си баща и на крехката си майка, прекарваше всяка Коледа с тях във вилата на баба си по бащина линия в Глостършайър, в тази обрасла с гори хълмиста област, която местните жители наричаха „истинската Англия“. Всъщност тя нямаше нищо истинско: достойнството й се състоеше тъкмо в това, че символизираше нещо, което никога не беше съществувало напълно — една буржоазна Англия, белязана с миловидно, провинциално очарование, чиято парцалива същност ставаше все по-очевидна от година на година.

За бабче Джонас светът вън от нейното селце се бе превърнал в нещо призрачно. Тя можеше да опише някоя заплетена междусъседска кавга за ограда с изяществото на официален политически коментатор, но не можеше да запомни името на министър-председателя. Естествено, имаше стенен екран — малък, старомоден, окачен в барокова златна рамка на стената в хола също като снимка на отдавна починали роднини. Почти не го използваше с изключение на телефонните обаждания. Бабче Джонас никога не успя да се довери докрай на визуалната комуникация и най-вече на идеята, че тя може да вижда някого, без той да я вижда, а мисълта, че чужд човек би могъл да надникне в къщата й и да я съзре по нощница, я караше, както се изразяваше тя, „да ми се гади, милото ми Поли, направо да ми се гади“.

Въпреки недоверието й към модерния свят, а може би отчасти и благодарение на него, Пол страхотно я обичаше, а и тя отвръщаше на обичта му така, както можеше да го направи само една баба. Всеки негов дребен успех се превръщаше в бляскава победа, всяко нарушаване на родителската опека — в знак за интелигентност и независимост, които по-скоро би трябвало да бъдат насърчавани, отколкото осъждани. Когато при някой от изблиците си на хаотичен бунт малкият Пол отказваше да помага при миенето на чиниите или да свърши някаква домакинска работа (поради което бе лишаван от парчето пудинг), по-късно вечерта бабче Джонас току се появяваше на вратата на превърнатата в затвор детска стая, за да пъхне в ръцете му контрабандно парче сладкиш и задъхана да се спусне светкавично обратно надолу, преди родителите му да са забелязали отсъствието й.

Зимата, когато стана на седем години, заваляха снеговете. Беше най-бялата Коледа в Англия от десетилетия и сензационните мрежи се надпреварваха да бълват зашеметяващи материали — кубето на „Сейнт Пол“, нахлупило бял конусовиден калпак, пързалящи се по долното течение на Темза хора както в елизабетинската епоха (много от тях се удавиха, тъй като ледът се оказа недостатъчно дебел). През първите седмици, преди медиите да започнат да тръбят „Нов атлантически ураган надига ужасяваща снежна вихрушка“ и да започнат ежедневно преброяване на телата (с отделен материал за всеки труп) на замръзналите, нощуващи на открито или дори чакащи влакове по някои по-малки гари, обилните снегове предизвикаха радостни усещания у повечето хора и малкият Пол определено беше един от тях. Това беше първото му истинско преживяване със снежни топки и шейни, и посипващи се във врата ти от клоните на дърветата студени изненади в един свят, в който повечето цветове неочаквано бяха изтрити.

В един по-мек ден, когато слънцето грееше на небето, а то тънеше в синева, той и баба му излязоха на разходка. Последните снеговалежи бяха покрили всичко и докато крачеха бавно през полето, не забелязваха никакви признаци на човешко присъствие с изключение на далечния пушек, от един комин, а така също и никакви следи по снега освен от собствените им гумени ботуши, тъй че просналият се пред очите им пейзаж изглеждаше девствен и първобитен. Когато накрая стигнаха до едно място сред живия плет от дървета, зад който се спускаше полегата долчинка, баба му внезапно спря. Беше протегнала ръце и — с неузнаваем глас, едновременно приглушен и развълнувано напрегнат — каза: — Погледни, Поли, не е ли прекрасно! Не е ли съвършено! Сякаш сме се върнали в самото начало. Сякаш целият греховен свят тъкмо започва! — Стиснала облечените си в ръкавици с един пръст юмручета пред лицето си като дете, което си пожелава нещо, тя бе добавила: — Не би ли било чудесно?

Изненадан и леко притеснен от превъзбудата й, той се бе опитал да погледне около себе си през нейните очи — но опитът му в последна сметка се бе оказал неуспешен. Имаше нещо красиво в този мираж на празнотата, на възможността, но той беше само на седем години и не усещаше това, което малко или повече усещаше баба му, че по някакъв начин хората бяха унищожили всичко, а и беше достатъчно мъничък и мисълта за един свят без познати места и хора, един свят на чиста и хладна самота, го притесни.

Дълго бяха останали така, загледани в пустия зимен свят и когато най-после се обърнаха — Пол, тайно облекчен, че стъпва в собствените им обърнати следи, крачейки по пътеката от трохи, която извеждаше от тревожната гора на самосъжаленията на възрастните, — баба му се усмихваше широко сама на себе си и си тананикаше някаква песничка, която той едва долавяше.

Пол се бе опитал, но не бе успял да надникне в гледката, която се бе разкрила пред вътрешния й взор преди толкова много години. Но сега, изглежда, най-ненадейно се беше оказал именно в света на нейните въжделения, свят — съществувал хиляди поколения преди невъобразимо далечното детство на неговата баба, — за който тя можеше само да бленува.

„Да, ако можеше бабче Джонас да види това — помисли си той. — Господи, колко ли щеше да й хареса! Това наистина е началото — далеч преди шибаните политици и гадните шоупрограми по мрежата, и грубите и вулгарни хора, и всички тези чуждестранни ресторанти, в които поднасят ястия, чиито имена тя не можеше да произнесе.

Сигурно щеше да си помисли, че е попаднала на небето.“

Сети се, разбира се, че биха възникнали проблеми, ако пожелаеше да й поднесат чаша добър чай.

Човеците се придвижваха в привидно разпокъсан строй в подножието на един обрасъл с гора хълм, спускайки се по един покрит със сняг дълъг склон, прорязан от неправилни по форма варовикови зъбери. Източените сенки на дърветата се бяха проснали напреко на пътя им като чертеж на непостроена стълба. Бързо се смрачаваше и небето, което допреди малко сияеше в мекото сиво на гълъбова гръд, постепенно потъваше в по-хладни и мрачни тонове. Пол внезапно се запита за първи път не кога, а къде на света се намира в момента.

Дали е имало неандерталци навсякъде, или само в Европа? Не можа да си спомни. Малкото, което знаеше за праисторическото човечество, бяха някакви жалки, разхвърляни отломки — скални рисунки, лов на мамути, старателно издялани от камък сечива. Потискащо беше, че не си спомня нищо друго. Героите в научнофантастичните филми, изглежда, винаги знаеха полезни неща за местата, където ги отвеждаше пътуването във времето. Ами ако пътешественикът във времето беше посредствен ученик по история? Тогава?

Варовиковите зъбери бяха станали повече, огромни издатини, които стърчаха косо от земята, призрачни издължени силуети, не така блестящи в привечерния здрач, както вездесъщият сняг. Тичащия Надалеч забави крачка и пропусна другите, докато изостаналият на опашката Пол най-после се изравни с него. Без да отрони думичка, брадатият ловец закрачи редом с него и останалият без дъх Пол изпита удовлетворение от постъпката му.

Достигнали завоя при огромна скала, Пол съзря отблясъците на топла жълта светлина върху снега. В широка пролука сред скалистата фасада се очертаваха силуетите на странни кокалести фигури, стиснали копия в деформираните си ръце, и всичко това в миг припомни на Пол приказките за мостчета на троли и за вълшебни могили. Тичащия Надалеч го хвана за лакътя и го побутна напред: когато наближи входа на пещерата, успя да види, че пазачите бяха просто по-възрастни представители на Човеците, изкривени от възрастта, оставени тук да защитават комуналното огнище също като британското военновременно опълчение.

Ловната група беше наобиколена веднага не само от застарелите пазачи, но и от появилите се изневиделица облечени в кожи жени и деца, които разговаряха и жестикулираха един през друг. Няма Да Плача бе отрупан със състрадателно внимание, докато оглеждаха раните му. Пол очакваше появата му да ги хвърли в суеверна паника и макар всички Човеци да го оглеждаха с интерес, който варираше от боязън до прехлас, явно той беше по-маловажен от месото и от историите, донесени от ловците. Групата се отмести от входа на пещерата, далеч от студените ветрове, навътре към блещукащата от огъня, опушена вътрешност.

На пръв поглед обиталището на Човеците по нищо не се различаваше от военен лагер. Една редица кожени палатки, обърнати с гръб към входа на пещерата, напомняше сгушило се от вятъра стадо животни. Насред скътаното зад тях централно пространство в една вдлъбнатина на пода гореше голям огън и осветяваше прихлупена, но обширна естествена варовикова зала. Няколкото жени, останали да поддържат огъня, вдигнаха глави и извикаха при завръщането на ловците.

И тези Човеци напълно приличаха на мъжете, с които беше пристигнал, яки и дребни, с черти, които с изключение на изпъкналите чела и обемисти челюсти по нищо не напомняха карикатурните пещерни хора, които беше виждал в анимационните филмчета. Бяха облечени в необработени кожи, много от тях носеха закачени на корди от сухожилия парченца от кокали или камъчета, но нямаше и следа от скъпоценности, с които се кичеха и най-изостаналите племена в епохата на Пол. Повечето малки деца бяха голи, с намазани с мазнина телца, които блестяха на огъня, докато те надничаха иззад входовете на палатките, лъскави малки същества, които му напомниха за викторианските илюстрации с гноми и мънички феи.

Церемонията по завръщането на ловците беше учудващо кратка, макар Тичащия Надалеч да му беше казал, че са отсъствали дни наред. Мъжете поздравиха своите семейства и любими, като ги докосваха внимателно с пръсти, сякаш, за да се уверят, че са истински, а от време на време някой отъркваше лице в нечие друго, но нямаше нищо подобно на познатите на Пол целувки, ръкостискания или прегръдки. Няколко пъти споменаха и Пол — видя някои от ловците да сочат към него, сякаш, за да докажат какво необикновено пътешествие са преживели, — но не беше представен на никого, нито пък забеляза някаква ясна йерархия между тях. Около двайсетина възрастни екземпляри обитаваха пещерата и не повече от десетина деца.

Още докато някои възклицаваха с възхищение над месото на лоса, други се заеха с приготвянето му по изключително делови начин. Две жени взеха дълги пръчки и освободиха място в огнището, като избутаха горящите цепеници настрана, и отдолу се показаха подредени плоски камъни. След това пльоснаха няколко къса месо върху нагорещените камъни; само след няколко мига миризмата на печена плът започна да изпълва пещерата.

Пол си намери местенце в ъгъла, за да не пречи на никого. В пещерата беше много по-топло, но все пак доста хладно, и той си остана с плътно прилепналите по тялото му кожи, наблюдавайки бързото възстановяване на ежедневния живот; само броени минути след завръщането на групата ловци единствено те не бяха заети с нищо. Пол предположи, че през другите вечери те също щяха да се занимават с нещо, да правят нови оръжия и да поправят старите, но сега те се бяха завърнали от дълъг и успешен улов и можеха да дочакат наградите за победителите — първите порции от плячката.

Една жена повдигна с пръчката голям къс месо от огъня, постави го върху парче кора от дърво и го отнесе като дар на Тичащия Надалеч. Той го вдигна към устата си, отхапа и се ухили в знак на одобрение, но вместо да изяде и останалото, разряза с ножа си месото наполовина, след което се изправи и понесе дървения поднос надалеч от огъня, към една от палатките. Никой не обърна внимание на това, но на Пол му стана интересно. Дали не носеше храна на болна съпруга или дете? Или на застарял родител?

Тичащия Надалеч остана дълго време в палатката; когато излезе, слагаше последното парче месо в собствената си уста, дъвчейки ожесточено с огромните си челюсти. Невъзможно му беше да отгатне какво се бе случило вътре.

Нечие присъствие до лакътя му неочаквано привлече неговото внимание. Едно момиченце беше застанало до него и го наблюдаваше с очакване. Поне предположи, че е момиче, макар и момчетата да бяха със същите рошави прически, а и кожената пола около кръста на детето не му позволяваше да реши със сигурност.

— Как се казваш? — попита той.

Тя изписка, ликувайки от ужас, и побягна. Няколко деца се отделиха от общата гюрултия и хукнаха подире й, като се смееха и крещяха с все сила подобно на блатни птици. Миг по-късно друга, по-едра сянка се надвеси над него.

— Не приказвай на детето. — Птицеловеца изглеждаше ядосан, но на Пол му се стори, че съзира нещо като нескрита паника зад навъсеното му изражение. — Тя не е за теб.

Пол поклати глава в недоумение, но онзи само се извърна и се отдалечи.

„Да не си мисли, че проявявам сексуален интерес? Или пък е заради това, че идвам от Земята на мъртвите?“

Може Птицеловеца да си е помислил, че иска да отведе момичето обратно в някакво царство на смъртта отвъд замръзналата река. „Значи съм Мрачния жътвар от плеистоцена.“ Пол наведе глава и затвори очи, внезапно почувствал все същата постоянна умора.

Присъни му се някаква жена и обсипани с цветове растения, и слънчеви струи през потънал в прах прозорец, но сега всичко чезнеше, изтичаше като вода през сифон. Пол разтърси глава и примигна. Тичащия Надалеч се бе надвесил над него и му говореше нещо, което той отначало не разбра.

— Речен дух. Речен дух, трябва да дойдеш! — пак го побутна ловецът.

— Къде да дойда?

— Тъмната луна казва, че трябва да дойдеш и да говориш. — Водачът на ловците изглеждаше възбуден, какъвто Пол не беше го виждал дотогава, почти като дете. — Ела сега.

Пол послушно се изправи и последва Тичащия Надалеч до палатката, в която ловецът беше занесъл първото изпечено парче месо от заклания лос. Пол си помисли, че ще го въведе вътре, но Тичащия Надалеч му направи знак да изчака. Ловецът се мушна зад навеса и след малко се появи отново, като изведе на светлината на огъня завита в тежка кожена роба миниатюрна фигура.

Старата жена ре спря, изгледа Пол-от горе до долу и накрая протегна ръка в знак на покана да пристъпи към нея, макар жестът й да напомняше по-скоро заповед. Пол направи крачка и я остави да сграбчи ръката му с яките си, мършави пръсти, след което тримата бавно запристъпваха към огъня. Докато я отвеждаха към един заоблен камък близо до най-топлото място до пламъците, Пол забеляза втренчения в него Птицеловец да държи в ръцете си момиченцето, което се бе приближило до него. Стискаше го толкова силно, че то се гърчеше от болка.

— Донеси ми вода — каза старицата на Тичащия Надалеч, докато се настаняваше бавно върху камъка. Когато той се отдалечи, тя се обърна към Пол: — Как ти е името?

Пол не беше сигурен какво точно го пита.

— Хората Човеци ме наричат Речен дух.

Тя кимна със задоволство, сякаш беше издържал изпит. В гънките на набръчканото й лице се бе сплъстила мръсотия, а бялата й коса беше толкова рядка, че формата на черепа й ясно се очертаваше, но въпреки това силата на излъчването й и уважението, с което Човеците се отнасяха към нея, бяха очевидни. Тя повдигна съсухрената си като на птица ръка и внимателно докосна неговата.

— Аз съм Тъмната луна. Така ме наричат те.

Пол кимна, макар да не му беше съвсем ясно защо тя придава толкова голямо значение на всичко това.

„Това не е моят свят — каза си той. — За първобитните хора имената крият някаква магия.“

— От Земята на мъртвите ли си? — попита тя. — Разкажи ми живота си.

— Аз… аз съм от много далеч. Човеците — ловците — ме спасиха, докато бях в реката и се давех.

Той се поколеба и не продължи. Не вярваше тя да схване живота му, след като самият той не можеше да го проумее, дори онези части от него, които си спомняше ясно.

Тя присви устни.

— А на нас какво ни тъкмиш? Какво носиш на Човеците? Какво ще отнесеш със себе си?

— Нищо не възнамерявам да взема освен храната и подслона, които ми давате. — Беше му трудно да говори простичко, без думите му да звучат като от устата на индиански вожд в долнопробен американски уестърн. — Дойдох без нищичко от реката, затова нямам дарове.

Тъмната луна го огледа още веднъж и този път го проучваше по-дълго. Тичащия Надалеч се върна с чаша, направена като че ли от част от животински рог; старицата отпи с въодушевление, след което отново впери поглед в Пол.

— Трябва да помисля — каза накрая тя. — Не разбирам какво правиш в този свят.

Обърна се, потупа Тичащия Надалеч по рамото и рязко повиши глас, като се обърна към всички Човеци:

— Ловците се завърнаха. Донесоха храна.

Останалите, които досега се бяха престрували с почти цивилизована тактичност, че не подслушват разговора й с Пол, нададоха нестройни одобрителни викове, макар повечето от тях да дъвчеха.

— Това е една добра вечер. — Тъмната луна бавно простря ръце. Обемистата кожена одежда изглеждаше непосилно тежка за крехкото й телосложение. — Тази вечер ще разкажа една история и този, когото наричате Речния дух, ще започне да мисли с добро сърце за Човеците, които му дадоха храна.

Членовете на племето се преместиха по-наблизо, а тези около нея се настаниха до самите крака на Тъмната луна. Много от тях се възползваха от случая да огледат внимателно Пол. В лицата на повечето от тях забеляза страх и загриженост, но единствено в израза на Птицеловеца се четяха чувства, които граничеха с агресивност. Останалите Човеци го разглеждаха така, както възпитани купувачи в магазин биха наблюдавали случайно нахълтал през вратата умопобъркан, който до момента не дава никакви признаци, че ще се разкрещи или че ще започне да троши всичко около себе си.

Някои от по-малките дечица вече бяха заспали, изтощени от превъзбуда и с препълнени с печено месо стомахчета, но техните родители и опекуни ги мъкнеха със себе си, тъй като не искаха да пропуснат нещо очевидно твърде важно. Подозрителността на Птицеловеца се оказа недостатъчно силна, за да го задържи настрана, и той застана в периферията на кръга и макар да не изпускаше от очи Пол, също се заслуша.

— Ще ви разкажа за отминалите дни. — В гласа на Тъмната луна прозвучаха напевни нотки и дори Пол изпита задоволството от започване на познат ритуал. — За онези дни, преди бащите на вашите бащи и техните бащи да са крачели по света.

Когато тя спря, той усети неочаквано вълнение. Въпреки сдържаността и скептицизма му беше непосилно да седи сгушен в тази студена пещера, без да почувства, че стои съвсем близо до един от изворите на легендите — че му предстои да стане привилегированият слушател на една от най-древните приказки.

— Тогава, в онези дни — започна Тъмната луна, — всичко тънело в мрак. Нямало нито светлина, нито топлина. Студът владеел всичко и Първия мъж и Първата жена страдали в мъки. Те отишли при другите Първи хора, Хората животни, и ги попитали как да се топлят.

Дългия нос им казал да си пуснат коса по цялото тяло като него. Той бил толкова едър, че Първия мъж и Първата жена си помислили, че трябва да е много стар и много мъдър, но колкото и да се напъвали, не им поникнала достатъчно коса, за да ги стопли. Тогава Първия мъж убил огромния Дълъг нос и откраднал обраслата му с коса кожа, и те престанали да страдат за известно време.

Но много скоро светът станал още по-студен и дори кожата, която били взели от Дългия нос, не била достатъчна, за да ги топли. Отишли при Пещерния човек и го попитали как да се стоплят.

— Трябва да намерите дълбока дупка в планината — казал Пещерния човек — и да заживеете като мен, защитени от вятъра-който-хапе, и да отгледате своя челяд.

Но Първия мъж и Първата жена не успели да намерят собствена дупка, затова убили Пещерния човек и откраднали дупката му, и така престанали да страдат за известно време.

Но светът ставал все по-студен. Първия мъж и Първата жена се гушели в своята пещера и се увивали все по-плътно в кожените облекла, но знаели, че скоро ще загинат. Един ден Първата жена видяла дребната Гола опашчица да притичва през пещерата. Хванала я и тъкмо да я изяде, защото била много гладна, Голата опашчица й казала, че ако не я погълне, ще й съобщи нещо важно. И жената викнала Първия мъж да чуе какво ще каже Голата опашчица.

— Ще ви разказа една голяма тайна — започнала Голата опашчица. — Жълтите очи, който живее в страхотния студ и мрак там, навън, притежава нещо магическо, нещо, което се привежда и при най-нежния полъх на вятъра, но въпреки това не може да бъде издухано, което няма зъби, но може да изяде и най-твърдия клон. Тази магия е нещо топло и гони студа надалеч, и тъкмо тя кара очите на Жълтите очи да блестят ярко в тъмнината.

— Какво значение има това за нас? — попитал Първия мъж. — Той никога няма да ни разреши да притежаваме това магическо топло нещо.

— Можем да му изиграем номер и да му го откраднем — казала Първата жена. — Не взехме ли кожата на Дългия нос и къщата на Пещерния човек?

Първия мъж не казал нищо. Той се страхувал от Жълтите очи, който бил свиреп и силен, и много по-умен от Дългия нос и Пещерния човек. Първия мъж знаел, че изпотрошените, оглозгани кокали на много от Хората животни се въргаляли пред леговището на Жълтите очи. Но се вслушал в думите на Първата жена, които излезли направо от сърцето й.

— Ще направя каквото казваш — казал накрая той. — Ако не се опитам, така или иначе ще умрем и мракът ще ни погълне.

Един студен порив на вятъра прекоси залата и разлюля пламъците. Пол потръпна и придърпа кожите по-плътно около себе си. Доспа му се и мислите му се разбъркаха. Всичко бе толкова невероятно. Не беше ли чувал вече тази история? Нима бе възможно?

В пещерата постепенно се смрачи и в отблясъците на жарта слушателите заприличаха на облени в червено сияние призраци. Дрезгавият глас на Тъмната луна ту се извисяваше, ту стихваше, докато тя нижеше песента за откраднатия огън:

— Първия мъж стигнал до мястото с многото кокали, където живеел Жълтите очи. Видял блестящите очи от много далеч, но Жълтите очи го съгледал даже преди това.

— Какво искаш? — попитал той Първия мъж. — Ако не ми кажеш, ще те схрускам между челюстите си. — И показал ужасните си зъби на Първия мъж.

— Дойдох да сключим сделка — отвърнал Първия мъж. — Искам да се спазарим за топлото, лъскаво нещо, което имаш.

— А ти какво ще ми дадеш? — попитал Жълтите очи. И очите му грейнали още по-ярко.

— Дете — отвърнал Първия мъж. — Толкова е студено, че то ще умре, ако не вземем от твоето топло, лъскаво нещо.

Жълтите очи облизал устни и тракнал с ужасните си зъби.

— Ще ми дадеш детето си за малко от моя огън?

Първия мъж кимнал.

— Тогава сложи детето така, че да мога да го виждам — продължил Жълтите очи, — и ще ти дам това, за което ме молиш.

Първия мъж бръкнал под кожената си дреха и измъкнал направеното от кал дете, което Първата жена била оформила със сръчните си ръце. Оставил детето пред Жълтите очи.

— Много е кротко — казал Жълтите очи.

— Уплашено е от зъбите ти — отвърнал му Първия мъж.

— Това е добре — добавил Жълтите очи и разтворил широко челюстите си. — Бръкни в устата ми и ще намериш онова, което търсиш.

Първия мъж бил много уплашен, но приближил до пастта на Жълтите очи, от която се носело зловоние на смърт.

— Бръкни в устата ми — повторил Жълтите очи.

Първия мъж пъхнал ръката си дълбоко в пастта на Жълтите очи, покрай ужасните зъби и надолу в дългото му гърло. Най-накрая напипал нещо много горещо и го сграбчил.

— Вземи само малко — казал Жълтите очи.

Първия мъж измъкнал ръката си. В нея държал нещо жълто, което се извивало от вятъра, но не гаснело, и нямало уста, но веднага започнало да хапе кожата му. Първия мъж погледнал Жълтите очи, видял го как души направеното от кал дете и хукнал да бяга, стиснал здраво жълтото нещо в ръка.

— Това не е твоето дете! — викнал гневно Жълтите очи. — Ти ме изигра, Първи мъж!

Жълтите очи хукнал след него. Първия мъж тичал с всичка сила, но чувал, че противникът му е все по-близо и по-близо. Топлото магическо нещо в ръката му било много тежко и хапело кожата му, затова Първия мъж го хвърлил нагоре. То полетяло към небето, лепнало се на него и обляло света в светлина. Жълтите очи отново изкряскал и хукнал още по-бързо, но Първия мъж стигнал до пещерата, където живеел с Първата жена, и се вмъкнал вътре. Запушили с един голям камък отвора, така че Жълтите очи не могъл да се добере до тях.

— Ти ме измами и аз няма да го забравя — извикал Жълтите очи. — И когато ти се роди истинско дете, аз ще ти го отнема.

Първия мъж легнал на пода в пещерата, останал без капка сила. Първата жена видяла, че мъничка частица от топлото, ярко нещо все още била в ръката му. Тя го поместила с една пръчка и щом то започнало да яде пръчката, пораснало и стоплило цялата пещера. Това бил огънят.

Оттогава пръстите на Първия мъж вече не били като на другите Хора животни. От носенето на огъня единият пръст на всяка от ръцете му се усукал настрана и затова всички деца на Първия мъж и на Първата жена имат различни ръце от ръцете на Хората животни.

Хвърленият на небето огън се превърнал в слънцето и когато то изгрее, Жълтите очи и неговите хора се крият от светлината му, защото им напомня как ги изигра Първия мъж. Но когато то се смали и светът потъва в мрак, Жълтите очи отново излиза и окото му е луната, която се взира надолу, докато той търси детето, което Първия мъж и Първата жена му бяха обещали. Всяка нощ от онези дни, когато бащите на вашите бащи и техните бащи са крачели на този свят, той търси децата на Първия мъж и Първата жена.

Гласът на Тъмната луна беше станал съвсем тих, едва чут шепот, който се носеше над бездиханната тишина в пещерата.

— И ще ги търси дори когато децата на вашите деца и техните деца закрачат по света.

Чуваше могъщо, тежко бумтене, тиктакането на гигантски часовник или стъпките на приближаващ исполин, но не виждаше около себе си нищо освен мрак и не усещаше нищо освен леден вятър. Нямаше нито ръце, нито тяло, нито някаква възможност да се защити от спотайващата се в черната пустота неизвестност тук, на границата на всички неща.

„Пол.“ — Гласът в ушите му беше нежен като полет на перо, но сърцето му задумка, сякаш му бяха изкряскали.

„Ти ли си?“ — Или собственият му глас не произведе никакъв реален звук, или пък вече нямаше уши, за да чуе сам себе си. В тъмнината до него имаше нещо. Можеше да го почувства, но не знаеше как. Усещаше нечие разтуптяно, недоловимо присъствие.

„Пол, трябва да се върнеш при нас. Трябва да се върнеш при мен.“

Сякаш никога не беше напускала сънищата му, а чезнеше от съзнанието му само в будно състояние и сега споменът връщаше абсурдния образ на нейната красива крилата фигура, на печалните й очи. Беше се свила, затворена в тази златна клетка, а той стоеше безпомощен от другата страна на решетката. Беше я оставил във властта на това ужасно, стържещо нещо — Стареца.

„Коя си ти?“

Присъствието й стана малко по-осезаемо — едва доловим трепет на нетърпение.

„Аз съм никоя, Пол. Не знам коя съм — а и вече не ме интересува. Но знам, че имам нужда от теб, че трябва да дойдеш.“

„Къде да дойда? Ти каза: «Ела при нас.» При кого?“

„Задаваш прекалено много въпроси. — Произнесе го с униние, не с раздразнение. — Липсват ми отговорите, които желаещ. Но знам какво знам. Ако дойдеш при мен, и двамата ще узнаем.“

„Ти Ваала ли си? Жената, която срещнах?“

Същата нетърпеливост.

„Всичко това е маловажно. За мен е непосилно да съм тук, Пол — непосилно! Чуй ме! Чуй ме и ще ти кажа всичко, което знам. Има едно място, една черна планина, която се извисява чак до небето и закрива звездите. Трябва да я намериш. Там са всички твои отговори.“

„Как? Как да стигна дотам?“

„Не знам. — Последва мълчание. — Но може би ще узная, ако ме намериш.“

Нещо му пречеше да се съсредоточи, някаква слаба, но настоятелна болка, напрежение, което не можеше да превъзмогне. Сънят се саморазпадаше от собствената си тежест. Когато усети оттеглянето му, той се помъчи да се притисне до нея — този глас в празнотата.

„Да те намеря? Какво означава това?“

„Трябва да дойдеш при мен… при нас…“

Ставаше все по-недоловима, едно почти неосезаемо присъствие, шепот, който се отдалечава по дълъг коридор.

„Не ме оставяй! Как да те намеря? — Смътното безпокойство ставаше все по-отчетливо, обсебвайки го изцяло. — Коя си ти?“

Шепот от неведомото пространство:

„Аз съм… строшено огледало…“

Надигна се със свито гърло, усетил изгаряща и остра като върха ла нож болка в стомаха си. Отново беше изчезнала! Досегът му със здравия разум — но как беше възможно някой или нещо, очевидно ненормално, да го връща обратно в действителността? Или това беше само сън…?

Болката се засили. Очите му свикнаха с мрака и с блещуканията на тлеещите въглени и той видя надвесената над него безформена сянка. Нещо твърдо и остро притискаше стомаха му. Пол протегна ръка и напипа студеното каменно острие на копието, проникнало дълбоко в кожената му дреха, и лепкавата топлина на кръв, сплъстила козината. Ако проникнеше още сантиметър, щеше да стигне до червата му.

Птицеловеца се приведе още по-ниско и го лъхна възкиселата миризма на месо. Върхът на копието влезе още по-дълбоко.

— Ти си мой смъртен враг, Речен дух. Ще те пратя обратно в Земята на мъртвите.

… Защото тук милиони най-разнообразни сенки и привидения, удавени сънища, съновидения, блянове; всичко, което наричаме живот и душа, лежат замечтани, замечтани, успокоени; поклащат се като сънища в своите легла; вечно търкалящите се вълни, но движени от своята неукротимост.

Херман Мелвил „Моби Дик“

ПЪРВА ГЛАВА ДЪЛБОКИ ВОДИ

Някакъв бръмбар с размерите на товарен камион се подрусваше бавно покрай брега, бабуинът до нея си тананикаше, а Рени умираше за цигара.

И ние слизаме — подпяваше си !Ксабу почти без глас,

— Какво е това? — Рени наблюдаваше как бръмбарът пъпли по неравните камъни на брега с безмозъчното постоянство на онези роботи, които обработваха повърхностите на Марс и на Луната. — Песента, която пееш?

— Чичо ми я пееше. Помагаше му да бъде търпелив, докато чака рибата да мине над скалистия бент, за да я хванем. — !Ксабу почеса бабуинската си кожа с изискан маниер, който беше по-скоро човешки, отколкото маймунски.

— Аха. — Рени се намръщи. Имаше проблеми със способността си да се съсредоточава, а и този път разказът на !Ксабу за детството му в делтата на Окаванго не я заинтригува.

Ако някой й беше казал, че ще й се случи да бъде пренесена в една направо магическа страна, където историята можеше да бъде пренаписана както ти скимне и човек най-неочаквано би могъл да се смали до размерите на маково семенце и че точно в този момент, поне засега, най-неотложният му проблем би бил липсата на цигари, щеше да го помисли за луд. Но бяха изминали два мъчителни дни, откакто изпуши последната си цигара, и моментното отсъствие на проблеми, докато се носеха по течението върху едно огромно листо, което доскоро беше лодка, най-после й даде възможност да се досети какво й липсва.

Тя се отдръпна от извития ръб на листото. По-добре да се заеме с нещо каквото и да е, вместо да позволява да я преследват натрапчиви мисли. А и нещата далеч не са наред, както изглежда отстрани, мина й през ума. Всъщност от момента на пристигането им във виртуалния свят на Атаско всичко бе тръгнало с краката нагоре.

От другата страна на ширналата се водна повърхност бръмбарът се бе изкатерил по височината над брега и изчезваше сред морето от трева, чиито стръкове бяха високи колкото палмите в нейния град. Придвижи се внимателно към центъра на листото и остави !Ксабу да си мънка кротко риболовната песен и да наблюдава вече опустелия бряг.

Силуетът на сценичния вампир на Сладкия Уилям се открояваше в най-далечния край на листото, загледан в срещуположния и по-отдалечен бряг, но останалите се бяха скупчили в центъра, опрели гърбове в огромната централна жилка, и бяха опнали импровизиран навес над главите си, откъснат от външния край на листото, за да ги предпазва от силното слънце.

— Как е? — попита тя Фредерикс. Младият мъж в подобие на средновековно одеяние продължаваше да се грижи за своя болен приятел Орландо. Дори така отпуснато в съня си, мускулестото му сим-тяло ни най-малко не загатваше за крехкото дете, което му бе вдъхнало живот.

— Мисля, че диша по-равномерно. — Фредерикс го изрече толкова натъртено, че Рени моментално се усъмни в достоверността му. Погледна към свитата фигура и приклекна, за да пипне челото му. — Едва ли ще разбереш нещо — добави Фредерикс почти с извинение. — Имам предвид, че на тези симове някои неща личат, но други не. Телесната температура не се променя особено.

— Знам. Просто… рефлекс, струва ми се. — Рени отново се изправи. — Съжалявам, но не изглежда никак добре.

Нямаше вече сили да поддържа фалшиви надежди, независимо че нещата, които Фредерикс й бе разказал за истинския Орландо Гардинър, късаха сърцето й.

С усилия се извърна настрана.

— А ти, Мартин? Има ли подобрение?

Френската изследователка в тъмнокожия и тъмнокос сим на темилунска селянка успя да се усмихне едва-едва.

— По… по ми е лесно да мисля може би. Поне мъничко. Болката от цялата тази нова информация вече не е така непоносима. Но… — Тя поклати глава. — Много дълго време бях сляпа, Рени. Не съм свикнала да съм сляпа тук.

— Какво искаш да кажеш с „тук“? — Симът на воина робот принадлежеше на едно опулено момче, което наричаше себе си Т4б. Рени предполагаше, че е по-малък, отколкото се правеше, може би на възрастта на Орландо и Фредерикс, а и агресивният му тон само подсилваше подозренията й. — Мислех, че никой не е идвал тук по-рано. Каква беше цялата тази бъркотия на последното място, щом вече сте били тук?

— Мисля, че не това искаше да каже… — започна Куан Ли.

— Не, не съм била тук — отвърна Мартин. — Освен в мрежата — включена. Това винаги е бил моят свят. Но… шумът, откакто съм тук, изумителната информация… трудно ми е да чувам и дори да мисля по начина, по който съм свикнала. — Тя разтри слепоочията си с бавни, несръчни движения. — Сякаш в главата ми гори огън. Като насекоми.

— Не ни трябват повече насекоми, за Бога. — Рени погледна нагоре към едно водно конче с невероятни размери въпреки разстоянието, което се плъзна по крайбрежната ивица и се понесе над реката, бучейки като архаичен витлов самолет. — Можем ли да предприемем нещо, Мартин?

— Не. Може би ще се науча да…да живея по-добре с това след известно време.

— В такъв случай какво ще правим? — каза най-после Рени. — Не можем просто да се носим по течението — и в буквалния, и в преносния смисъл. Нямаме никаква представа, какво търсим, накъде се движим, нито дори дали напредваме в правилната посока. Някой има ли някакви предложения? — Тя хвърли поглед към Флоримел, която имаше темилунски сим като Мартин и Куан Ли, и се запита кога ще даде израз на чувствата си тази жена; но Флоримел си оставаше обезпокоително безмълвна както през повечето време от момента на общото им бягство. — Ако просто чакаме… нали Селърс каза, че след нас ще тръгнат хора? — Рени огледа чудноватата компания от симове. — Няма съмнение, че е трудно да не бъдем забелязани.

— Какво предлагаш, миличка? — Сладкия Уилям се придвижваше внимателно към тях с развятата си перушина по неравната повърхност на листото. Рени се запита дали в заобикалящата ги тропическа жега не се чувства малко неловко в цялата тази симулация на черна кожа. — Не ме разбирай погрешно, но всичкото това „дайте да направим нещо“ е твърде въодушевяващо — сигурно си била гид. Дали да не вземем да построим един извънборден мотор от кожичките на ноктите си или нещо такова?

Тя се усмихна кисело.

— Пак ще е по-добре, отколкото да се клатушкаме върху водата и да чакаме някой да дойде и да ни хване. Все пак се надявах, че някой може да измисли нещо малко по-практично.

— Сигурно си права.

Уилям се смъкна до нея и острото му коляно чукна крака й. Рени си помисли, че малко се бе променил след бягството им от замъка на Атаско и арогантността му се бе посмекчила. Дори силният му северноанглийски акцент не беше така подчертан, беше сякаш само една преструвка, подобна на сима му „смърт клоун“.

— Какво да правим в такъв случай? — попита той. — Не можем да гребем. Допускам, че бихме могли да доплуваме до брега — всички ще изпопадате от смях, като ме гледате как плувам, — и така, какво? Не си представям как бихме могли да се изплъзнем от ония буболечки акселерати.

— Те ли са големи, или ние сме малки? — попита Фредерикс. — Може би са някакви чудовищни буболечки, разбирате ли, както в онзи Радиационен уикендов сим-свят.

Рени присви очи, загледана към брега. Няколко летящи форми, по-малки от водните кончета, се носеха във въздуха по необикновен начин, успоредно на линията на водата.

— Виж, дърветата са високи цели километри, песъчинките на брега са големи колкото главата ти, а ние се носим върху листо, което преди това беше лодка. Как мислиш? Според мен „ние сме малки“.

Фредерикс й хвърли бърз, оскърбен поглед и насочи вниманието си към заспалия си приятел. Сладкия Уилям също изгледа Рени с изненада.

— Умееш да хапеш, а, скъпа? — възкликна той, очевидно впечатлен.

Рени изпита известен срам. Тези хора се държаха така, сякаш всичко беше някаква приключенска игра, която задължително ще завърши благоприятно и в най-лошия случай просто ще натрупат малко точки.

— Това няма да приключи с учтивото „Край на играта“, не ви ли е ясно? — каза тя, продължила на глас мислите си. — Преживях и видях смъртта на един човек при опита му да се промъкне в тази мрежа. И независимо дали това, което се случи със семейство Атаско, стана в мрежата или извън нея, те също са мъртви. — Усети, че повишава тон, и се опита да се овладее. — Това не е игра. Моят брат умира — а може би е мъртъв. Сигурна съм, че всеки от вас си има своите собствени грижи, затова нека побързаме.

Настъпи моментно затишие. Т4б, таралежоподобният воин робот, го наруши.

— Целите сме слух. Казвай.

Рени се подвоуми, усетила изведнъж тежкия товар на проблемите им. Тя не познаваше тези хора, не знаеше какво да им отговори — дори не знаеше точно какви въпроси да им зададе. А и се бе уморила да ги подтиква да продължават нататък. Представляваха някаква необичайна компания и бяха почти напълно лишени от приписваната им от Селърс предприемчивост, а от малкото хора в този свят, на които можеше да се довери, само !Ксабу беше наистина тук след настъпилата у Мартин странна промяна, когато вече нямаше и помен от спокойното й и свръхкомпетентно поведение.

— Вижте — започна Рени. — Съгласна съм, че няма смисъл да слизаме на брега, ако можем да си го спестим. Дори насекомите са големи колкото динозаври, а насекомите едва ли са единствените животни там. Все още не сме видели нито една птица, но това не означава, че изобщо няма птици, а всеки от нас би се оказал една-единствена хапка за една чайка.

— В такъв случай какво друго бихме могли да направим, освен да се носим по течението? — запита Куан Ли.

— Е, не казвам, че можем да конструираме извънборден двигател, но не бих се отказала от гребането или пък да се опитаме да направим нещо като платно. Защо да не се опитаме да повдигнем това парче от листото — посочи тя дрипата над главите им — и да го използваме?

— За едно платно трябва мачта — каза мрачно Флоримел. — Всеки го знае.

Рени повдигна вежди: мълчаливката очевидно можеше да говори все пак.

— Наистина ли? А не можем ли да измислим нещо, което да хваща вятъра? Какво представляват онези неща, които използват при совалките — спирачни парашути? Защо да не направим един обърнат спирачен парашут и да го привържем с някои от по-тънките жили?

— Мисля, че идеята на Рени е много добра — отсече Куан Ли.

— О, тя е същински всезнайко без съмнение — обади се Сладкия Уилям. — А колко време ще ни отнеме това? Вероятно първо ще умрем от глад.

— Ние не се нуждаем от храна, не е ли така? — Рени се огледа около себе си; сим-лицата внезапно бяха придобили сериозен израз. — Имам предвид — нима всички вие не сте взели мерки предварително? Не е възможно да сте влезли за такъв продължителен период в мрежата без някаква подсигуряваща хранителна система?

— По всяка вероятност аз съм на интравенозни капки. — Гласът на Фредерикс прозвуча неочаквано унило и потиснато. — В онази болница.

Светкавичната проверка установи, че подмятането на Сладкия Уилям е било до голяма степен риторично. Всички до един потвърдиха наличието на хранителни ресурси, които им гарантираха независимост. Дори Сладкия Уилям открехна завесата на своето баснословно обаяние:

— Вероятно седмица-две няма да имам проблеми, приятели и другари, но след това единственото, на което мога да се надявам, е някой да ми хвърля по едно око от време на време.

Така или иначе всички бяха необяснимо сдържани по въпроса за извънмрежовото си съществувание, което възвърна у Рени усещането за безсилие.

— Вижте какво, положението ни е на живот и смърт — каза най-после тя. — Всеки от нас има съществена причина, за да се озове тук. Трябва да си имаме доверие.

— Не се засягай лично — направи гримаса Уилям. — Просто не разполагам с някой разтърсващ кентърбърийски разказ за споделяне. Никой няма права над живота ми. Щом искате моята история, трябва да си я заслужите.

— Какво всъщност искаш да знаеш? — настоя Флоримел. Нейният темилунски сим изобрази гневно негодувание доста убедително. — Всички тук сме в известен смисъл инвалиди, госпожице Сулавейо. Ти, той, аз, всички до един. Защо иначе би ни избрал този Селърс и защо мислиш, че сме се подготвили да прекарваме толкова дълго в мрежата? Кой друг би отделил толкова много време в нея?

— Говори за себе си — изсъска Уилям. — Лично аз си имам собствен живот и в него не е включена никаква въображаема седмица за избавлението на света. Искам просто да се махна оттук и да се прибера вкъщи.

— Не бях подготвен — каза тъжно Фредерикс. — Затова родителите ми ме вкараха в болница. И Орландо не го очакваше. Ние пристигнахме някак случайно. — Той се замисли. — Питам се къде ли е — искам да кажа, тялото му.

Рени притвори очи, полагайки усилия да запази спокойствие. Прииска й се !Ксабу да е до нея, но той продължаваше да наблюдава крайбрежната линия от ръба на листото.

— Имаме по-важна работа от това, да си губим времето в спорове — каза най-после тя. — Фредерикс, ти спомена, че си опитал да се изключиш и това е било твърде мъчително.

Младият мъж кимна.

— Беше ужасно. Просто ужасно. Не можете да си представите колко отвратително беше. — Той потръпна и кръстоса ръце пред гърдите си в прегръдка.

— Свърза ли се с някого, Фредерикс? Разговаря ли с родителите си?

— Наричай ме Сам, моля те.

— Сам. Успя ли да разговаряш?

Той се замисли.

— Не, струва ми се. Искам да кажа, че пищях, но сам себе си не чувах, доколкото мога да си спомня. Не и докато бях… там. Така болеше! Не мисля, че съм бил в състояние да промълвя дори думичка — просто не можеш да си представиш колко ужасно беше…

— Аз знам — обади се Флоримел, но в гласа й не прозвуча особено съчувствие. — И аз се изключих.

— Наистина ли? И какво стана? — попита Рени. — Успя ли да се справиш сама?

— Не. Бях… преместена също като него. — Гласът й прозвуча глухо. — Случи се, преди да стигна до Темилун. Но той е прав. Болката е неописуема. Ако съществува такава възможност, бих се самоубила, ако отново ми се наложи да изпитам подобна болка.

Рени седна и въздъхна. Огромният оранжев слънчев диск току-що се бе спуснал зад гората и вятърът започна да се усилва. Една грамадна насекомоподобна фигура прелетя неочаквано над главите им.

— Но как е възможно да не може човек да открие своята невроканюла? Може би не можем да я видим, но вероятно можем да я усетим?

— Не бъди наивна, миличка — намеси се Уилям. — Информацията, която протича от върха на пръстите ни до нашите мозъци, не е по-реална от тази, която получаваме през нашите очи и уши. Именно такава е функцията на всеки нервен шунт. Разполагаш ли с нещо по-добро?

— Не само че не е по-добро. По-лошо е. — Рени се усмихна мимо волята си. — Оборудването ми е старо — колкото да не ме убие, докато го използвам. Но понеже е елементарно, просто мога да го сваля.

Уилям се намръщи и отвърна:

— Е, да живее Холивуд. — Рени не схвана смисъла на думите му. — А каква е нашата файда?

— Мога да се изключа! И да потърся помощ!

— А откъде си сигурна, че няма да бъдеш подложена на същите мъчения? — настоя Уилям.

— Нека да върви — изръмжа Т4б. — Да прави каквото ще. Единственото, което искам, е да се измъкна от това дяволско местенце.

— Защото моят интерфейс не е свързан с нервната ми система, както твоят. — И тя докосна лицето си, опипвайки за утешителните, макар и невидими, очертания на маската си, която беше милвала толкова пъти досега. Но този път пръстите й не докоснаха нищо освен кожа.

— А и този твой брат, за когото непрекъснато разправяш — обади се Флоримел. — Беше ли свързана неговата нервна система директно с друга система? Надали.

— Рени — каза Куан Ли, — изглеждаш зле. Не би ли предпочела да не разговаряме за твоето нещастно братче?

— Вече не я напипвам. — Сумрачното небе сякаш я притискаше. Почувства се изгубена и беззащитна в най-враждебното място, което човек би могъл да си представи. — Божичко, не напипвам маската си. Няма я.

За кратко време беше в състояние да следи разговора, но много скоро Орландо отново изпита усещането, че потъва, и бърборенето на спътниците му заглъхна сред плясъка на вълничките в борда на техния странен плавателен съд.

Усети се безтегловен и едновременно с това необичайно тежък. Лежеше неподвижно, изтегнат от едната страна на Фредерикс, но в същия момент се движеше някак си, промъквайки се през самата тъкан на листото и прониквайки сред надигащите се около него води с температурата на тялото му. Потъваше към дълбините. И както неотдавна, по време на пътуването им с Фредерикс на сала, отново изобщо не му пукаше.

В това видение, в този транс водният свят бе облян от светлина, която обаче се излъчваше, пречупваше и разпространяваше от самата вода и той сякаш се движеше през ядрото на огромен, напукан брилянт. Когато потъна по-надълбоко в мътната река, покрай него се заизвиваха причудливи блещукащи фигури, чието самогенерирано сияние беше по-ярко от пречупения блясък на слънцето. Като че ли не го забелязваха, тъй като не променяха очевидно хаотичните си зигзагообразни траектории, оставяйки върху зареяния му поглед следи, които напомняха нанесените върху карта точици на маршрутите им през въздушна камера.

Но не бяха риби. А светлина — самата светлина. „Сънувам. — Мисълта възникна постепенно в съзнанието му, сякаш беше започнал да проумява основната загадка и някаква тайна, която вече не го интересуваше. — Не се давя, а сънувам.“

Докато потъваше все по-надълбоко и по-надълбоко, светлината отслабна и налягането се увеличи. Запита се дали това щеше да бъде усещането за смъртта, когато тя най-после настъпеше — едно нежно, безпомощно пропадане. Може би този път наистина умираше — цялото това усилие за живеене, което обладаваше всички останали, му беше истински непосилно. Може би краят не беше страшен в последна сметка. Надяваше се да е така, но вече от толкова време наблюдаваше и изучаваше смъртта, опитвайки се да опознае всяка нейна маска, за да е подготвен, когато тя пристигне, че изпитваше известни съмнения.

Откакто се помнеше, смъртта все го беше очаквала — но не онази, която щеше да настъпи неизвестно кога, както при повечето хора, една тъжна, но неизбежна среща, която все трябваше да се случи някой ден, когато животът изчерпеше своите задължения и всичко съществено щеше да е приключило, а една съвършено настояща смърт, търпелива и неотстъпчива като данъчен агент, който всеки ден се мотаеше пред вратата му в очакване и на секунда невнимание от негова страна, за да прекрачи прага с костеливия си крак…

Докато се носеше към глъбините, мярна му се някаква сянка и при появата й обзелият го ужас му подсказа, че засега все още не би се отдал с примирение на хладната прегръдка на-смъртта, независимо че отдавна я очакваше. Но ако това наистина бе смъртта, мрачен силует сред дълбините, тя се бе появила под формата на… някакъв омар или рак, или някакво друго многочленесто същество. Всъщност тази сянка като че ли беше… бръмбар?

„Орландо. Шефе, не знам дали ме чуваш. Ще продължа да се опитвам, но времето ми изтича. Ако ме хванат, край на предаването.“

Съществото бавно размахваше членестите си крайници.

Опита се да каже нещо, но не успя. Водата притискаше гърдите му като ръка на гигант.

„Чуй ме, шефе, последния път ти ми каза: «Атаско.» Мисля, че точно така каза — звукът беше много слаб. Проиграх го трийсет пъти, анализирах го по всевъзможни начини. Но не знам какво означава, шефе. Има купища боклук по мрежите за някакъв тип с такова име, тонове боклук. Утрепали са го в Южна Америка. Той ли е? Трябва да ми дадеш още информация, шефе.“

Орландо изпита някакво неопределено любопитство, но то напомняше потрепване под дебело одеяло. Какво искаше това многокрако същество от него? Единственото му желание беше да продължи да се спуска надолу, необезпокояван от никого. Ракоподобното запълзя по гърдите му. Едва усещаше докосването на крачетата му, както вероятно и приказната принцеса бе усещала в просъница граховото зърно. Искаше да се отърве от него и да се отпусне в невъзмутимо спокойствие, но съществото не се махаше.

„Родителите ти много скоро ще ме изключат, шефе. Няма да изключат домашната система, защото ги е страх отново да те изключат, тъй като жизнените ти показатели са страшно занижени, но мен като нищо ще ме изтеглят. Налага се да промъкна външното си тяло в твоя куфар, шефе, но е въпрос на съвсем кратко време, преди някой в тази болница да ме забележи.“

Орландо отново направи опит да проговори. Усети някакви недоловими звуци да замират в гърлото му.

„Виж какво, единственият начин да осуетя закриване е, ако ти ми наредиш, шефе. Аз съм само един ПсИР, само един агент — родителите ти имат власт над мен, освен ако не кажеш нещо друго, но аз изобщо не мога да се включа в мрежата. Къде си?“

Усилието да се противопостави на пропадането му костваше много. Облада го някаква непреодолима летаргия, някаква топла, всевластна тежест. Гласът на ракоподобното ставаше все по-трудно доловим.

„Шефе, чуй ме. Не мога да ти помогна, ако ти не ми помогнеш. Трябва да ми наредиш да спася себе си, иначе не мога да го направя — те ще ме заличат. Ако ми кажеш, ще събера целия боклук и ще се скрия някъде в системата или ще се преместя в друга система. Но ти трябва да ми го кажеш, шефе…“

Не желаеше злото на никого, дори на един бръмбар. „Давай тогава — измърмори Орландо. — Спасявай се…“ Гласът изчезна, но частица от настойчивостта му продължи да витае наоколо. Орландо се запита какво би могло да бъде толкова важно. Доколкото можеше да прецени, той продължаваше да се носи надолу. Бездната, мрачна и всепоглъщаща, го очакваше под него. Единствената светлинка едва мъждукаше високо над него и непрекъснато се смаляваше като умираща звезда.

Потресът и ужасът на Рени бяха толкова силни, че не можеше да схване какво приказват другите. Призрачността на цялото това преживяване току-що беше взела свиреп обрат по посока на една още по-заплашителна нереалност.

— Виж какво, скъпа, недей да се правиш на толкова изумена.

Сладкия Уилям присви кокалестите си раменца и накокошинените му пера му придадоха още по-недвусмислен вид на странна птица от джунглата.

— Това е някаква самохипноза или нещо такова.

— Какво искаш да кажеш? — попита Куан Ли. Възрастната жена бе обгърнала с ръка раменете на Рени, когато сълзите рукнаха неочаквано от очите й.

„Не усещам кислородната маска, но усещам сълзи по бузите си — същински сълзи. Какво става тук? — Рени поклати глава и подсмръкна, засрамена, че е загубила самоконтрол пред тези почти непознати хора, но след като вече не усещаше материалните неща, които я свързваха с РЖ, значи тя не беше в състояние да напусне тази кошмарна история, колкото и зле да се развиеха събитията. — Аз не съм включена като останалите. Как е възможно да се случва подобно нещо?“

— Не знам дали самохипноза е точната дума. Постхипнотично внушение — разбирате какво искам да кажа. Като при сценичните магове.

— Но кой би могъл да го направи? И как? — настоя Флоримел. — Няма никакъв смисъл. — В гласа й прозвучаха презрителни нотки и на Рени й стана още по-неприятно, че се бе разплакала пред тази жена.

— Може би е същото като болката, която изпитах, когато се изключих — предположи Фредерикс. — Но каквото и да беше, не болеше въображаемо. Във въображението. Разбирате ме какво имам предвид. Болеше страховито.

— Вижте, това също е възможно — обади се Уилям. — Нещо в подаващия сигнал, свръхмощно подсъзнание. Ако те действително могат да бърникат в мозъците ни — а те с положителност могат да го правят, в противен случай не бихме дошли да търсим отговори тук, — бас ловя, че го правят, без да си даваме сметка за това.

Рени изтри очи и издуха носа си, опитвайки се да не обръща внимание на абсурдните и нелепи страни на упражнението. Още няколко насекоми, приблизително с размерите на малка кола, избръмчаха над главите им. Бръмбарите явно не проявяваха интерес към миниатюрните човешки същества, които оживено обсъждаха нещо там, долу — и слава Богу, че беше така, помисли си Рени.

— В такъв случай какво? — каза на висок глас тя. — Аз само си въобразявам, че си трия носа, това ли искате да кажете? Също като Фредерикс, който само си е представял, че са го измъчвали с електрошокове през гръбнака?

— Имаш ли по-добро обяснение, пиленце?

Тя присви очи.

— Откъде си така добре информиран за всичко това…?

— Рени! — викна !Ксабу от ръба на листото. — Покрай брега са се струпали много от тези насекоми и се придвижват на ято над водата. Досега не съм виждал от този вид. Мислиш ли, че са опасни?

Рени погледна към едно валчесто същество, докато то боботеше над листото. Крилата му бяха мощни и лъскави, но останалата част от тялото изглеждаше странно неоформена и имаше непохватни крайници и тромава глава.

— Каквото и да са, те са новоизлюпени — обади се Флоримел. — Сигурна съм, че сме твърде едри, за да ни изядат, ако изобщо ядат. Търсят си партньори за чифтосване — вижте как танцуват! — Тя посочи към една двойка, която изпълняваше пикиращо ра-de-deux на стотина метра от тях.

— Биолог ли си? — попита Рени.

Флоримел поклати глава, но не отговори. Докато Рени се чудеше дали да зададе друг въпрос, Фредерикс замаха с ръце, сякаш ги бе изгорил.

— Орландо не диша!

— Какво? Сигурен ли си?

Рени запълзя към неподвижното тяло. Фредерикс бе приклекнал до своя приятел и дърпаше мускулестата му ръка, опитвайки се да го събуди.

— Сигурен съм, сигурен съм! Погледнах към него и видях, че не диша!

— Това е сим — каза Сладкия Уилям, но гласът му прозвуча пресипнало от неочаквано обзелия го страх. — Симовете не дишат.

— Преди малко си дишаше чудесно — гледаше като обезумял Фредерикс. — Аз го наблюдавах. Гърдите му се движеха. Дишаше, а сега не диша!

Рени тъкмо успя да стигне до Орландо, и Флоримел грубо я избута, приклекна над масивната фигура и се захвана ожесточено да натиска гърдите му.

— Това е сим, по дяволите! — изкрещя Уилям. — Какви ги вършите?

— Ако има сензори, ще има смисъл, поне до известна степен — отвърна Флоримел със стиснати зъби. — Подаването на въздух няма да свърши работа — в противен случай бих ти предложила да сториш нещо полезно със зяпналата си уста.

— Съжалявам. — Уилям размаха безпомощно дългите си пръсти. — Ужасно съжалявам.

— Не му давай да умре! — подскачаше около нея Фредерикс.

— Ако в реалния живот е в болница като теб — отвърна задъхана Флоримел, — ще могат да направят за него повече от мен. Но ако сърцето му е спряло, може би ще успеем да го задържим жив, докато някой му окаже помощ.

!Ксабу стоеше на задни крака до Рени, прехвърлил ръка върху рамото й. Времето сякаш беше увиснало, а секундите се нижеха болезнено дълги. Рени усети стомахът й да се свива от хладното нищо. Беше ужасно да наблюдаваш сима на Орландо с отпуснатата клатушкаща се глава, докато Флоримел блъскаше по гърдите му, но тя не отделяше погледа си. Едно от новоизлюпените насекоми избръмча силно на няколко метра от листото и на Рени горчиво й се прииска да си е в своите си размери, за да го смачка.

— Шумът става по-силен — обади се ненадейно Мартин, сякаш безразлична към случващото се около нея. — Шумът в главата ми.

— Сега не можем да се занимаваме с бръмбарите — отвърна Рени. — Просто не им обръщай внимание. Момчето може би умира!

— Не, много е… много е силен. — Мартин извиси глас. О! О, Господи, помогни ми, нещо… нещо се…

Листото рязко се наклони на една страна, сякаш някой му бе нанесъл удар с юмрук отдолу. Рени, !Ксабу и останалите полетяха във въздуха, увиснали във внезапна безтегловност; за един кратък миг размениха изпълнени с изумление погледи, след което листото кацна върху водната повърхност и те се вкопчиха в него, за да не изпопадат.

Преди да успеят да си кажат и думичка, огромна лъскава фигура с размерите на подводница изскочи от водата покрай клатушкащото се листо. Беше някаква гигантска риба, по чийто гладък петнист гръб се стичаше вода, а безизразното й глупаво око беше по-голямо от Рени. За миг през зейналата паст на устата й се видя огромна розова катедрала от плът и хрущяли. Докато листото се подмяташе като побесняло върху разпенените от появата й вълни, устата й се затвориха с трясъка на оръдеен залп. Новоизлюпеното насекомо изчезна. Рибата потъна обратно във водния гейзер.

Първите вълни завъртяха листото около оста му, катурвайки Рени и останалите върху неравната му повърхност, и ето че един чудовищен тъмен призрак изскочи над тях, след което пльосна във водата откъм далечната им страна, запращайки огромна разпенена вълна високо във въздуха. Заклещено между вълните, листото се килна на една страна. Рени с викове се плъзна по насечената с жилки повърхност към кипналата вода. В последния миг долният край на листото отскочи нагоре, пернато от друг изплувал на повърхността призрак. Рени се фрасна в извития ръб на листото и се търкулна обратно зашеметена и задъхана.

Още и още риби подаваха главите си над водата, за да налапат носещите се във въздуха насекоми, превръщайки повърхността на реката в кипнала вода. Тя заливаше листото и Рени бе до кръста във вода. Тя се напъна да се изправи, но листото не преставаше да се мята нагоре-надолу.

— !Ксабу! — извика тя.

Навсякъде около себе си с мъка различаваше неясни човешки силуети, подмятани като кегли за боулинг, подхвърляни и запокитвани във всевъзможни посоки, но от бабуинския сим на малкия мъж нямаше и следа. Внезапно я прониза остър спомен: ужасяващият страх на !Ксабу във водите на „При господин Дж.“ и детският му кошмар от нападението на крокодила. Опита се отново да го извика, но една вълна напълни устата й с вода и я събори.

— Дръж се! — изкрещя някой.

Миг по-късно краят на листото отново литна вертикално нагоре за част от секундата. Рени увисна във въздуха, за момент изпита същото чувство на безтегловност, след което запотъва в тъмните води. Те я обгърнаха отвсякъде и я всмукаха като хладните челюсти на самия Левиатан.

Беше достигнал огромна дълбочина, толкова дълбоко, колкото можеше само да си представи. Цареше абсолютен мрак. И абсолютна тишина, ненарушавана дори и от познатите, стародавни звуци на собственото му тяло. Съвършената неподвижност. Орландо чакаше нещо, макар да не знаеше какво точно. Някой щеше да му съобщи някакъв важен факт или нещо предстоеше да се промени и тогава всичко щеше да се изясни. Единственото, което знаеше със сигурност тук, долу, в дълбините на мрачните сънища, беше, че самият той вече нямаше какво да направи.

Толкова дълго бе водил битка със слабостта, със страха, със страданието, че е различен, със задушаващото бреме да изпитва чужд ужас и съжаление — полагайки усилия да не им обръща внимание, да се усмихва и да се шегува с всичко това, да се преструва, че е точно толкова готин и щастлив, колкото са и всички около него. Но вече не беше в състояние да продължава. Не му беше останала капчица сила. Не можеше да се противопостави на неумолимото течение, да си представи, че нещо би могло да го обезпокои.

И все пак…

И все пак един слаб гласец, който сякаш не беше част от него, все още нарушаваше необятната тишина, в която се бе превърнал. Частица от него, която все още искаше, все още вярваше, все още се тревожеше, все още… се надяваше?

Не. Това гласче би могло да бъде само някаква шегичка, окончателно кошмарна шегичка. „Надежда“ отдавна беше една лишена от смисъл дума, която употребяваха лекарите, майка му и баща му с неговата вечна „вдъхваща увереност“ усмивка. Беше зарязал всичко това, защото му костваше много повече усилия, отколкото всеки от тях би могъл да предположи. Дума, чиято употреба нямаше нищо общо със смисъла й: използваха я по-скоро за да го накарат да продължава, изчерпвайки по този начин малкото време и сили, които му бяха останали, и разрушавайки кратките моменти на спокойствие с фалшиви обещания. Но вече бе загърбил всичко това и бе напуснал буйния житейски поток, който продължаваше да клокочи. Обкръжаваше го дълбок, всепоглъщащ мрак и той най-после събра сили да погледне надеждата право в очите и да я прати по дяволите.

Но нелепото гласче не го оставяше на мира. Пречеше му и го дразнеше като кавга в съседната стая.

„Не се предавай — настояваше то, поръсвайки на всичко отгоре нахалството си с изтъркани клишета. — Отчаянието е най-ужасното нещо.“

„Не — отвърна с последно усилие в гласа си той, — най-ужасното нещо е безсмислената надежда. Далеч по-ужасно.“

„А помисли ли за другите? Хората, които се нуждаят от теб? Помисли ли за величавото дирене на героя, също като онези в Средните земи, но истинско и невероятно важно този път?“

Все пак трябваше да му признае изумителната настойчивост. А ако беше част от самия него, би трябвало да се възхити на способността си да върти номера на самия себе си.

„А стига де, а кой да помисли за мен? — отвърна той. — Стига с всички тези други хора и техните желания. Кой ще помисли за мен?“

„Точно така, кой? Кой си ти? Какво си ти?“

„Аз съм едно дете. Едно болно дете и скоро ще умра.“

„А дотогава?“

„Остави ме на мира.“

„Дотогава?“

„Остави ме…“

„Това зависи само от теб.“

„… на мира…“

„Само от теб.“

Не отстъпваше. Не се отказваше. Гласчето едва се чуваше, но въпреки това не искаше да му направи услугата да капитулира. Превъзмогвайки огромното изтощение, каквото не бе изпитвал дори в най-отвратителните дни на болестта си, превъзмогвайки и цялата тежест на притихналите, усамотени глъбини, Орландо отстъпи пред себе си и пред немощния, но непреклонен глас. И се заиздига по обратния път.

ВТОРА ГЛАВА ГРИМ

Една от гумите на зипи-запи-зумермобила се бе спукала и всички щяха да закъснеят за фантастичния пикник Пай в небето, организиран от крал Небесна маймуна. С помощта на децата Чичо Джингъл се опитваше да успокои един проплакващ Зумер Зиз, когато главоболието отново я връхлетя.

Тя намали чувствителността на лицевите си осезатели, когато болката я прониза като с нож — нямаше особено значение, дали Чичо Джингъл щеше да прекара малко по-дълго от обичайното с една замръзнала гримаса. Задържа дъх, докато установи как ще се почувства. Не беше така сериозно, както в други случаи. Вероятно щеше да оживее.

— Зумер продължава да плаче! — викна едно от по-малките дечица.

Невидима под електронната маска, Чичо Джингъл стисна зъби и се помъчи да произнесе по възможно по-нормален начин:

— Но това е глупаво, нали, деца? Ние ще му помогнем да поправи зипи-запи-зумермобила!

Одобрителният рев отново я накара да изтръпне от болка. Господи, какво беше това? Сякаш имаше тумор в мозъка или нещо от този сорт, но лекарите бяха категорични, че сканираните й изследвания са чудесни.

— Не-е-е! — занарежда Зумер. — Страш-ш-ш-но щ-ще закъснеем! Не, не, не! Ще изтървем пикника, крал Небесна маймуна. И за всичко съм виновен аз! — и раираната муцуна избълва поредния страдалчески вопъл.

Чичо Джингъл завъртя очи. Специално този Зумер Зиз, който и да беше — чичо Дж. имаше някакъв смътен спомен, че този път беше новото момче в Южна Калифорния, — наистина прекаляваше с цялото това мучене. Какво искаше — самостоятелно кръгче? Изглежда, не беше загубил контрол над краката си. (Това се бе случило с друг Зумер при един от епизодите, но онзи участник бе успял да го превърне в очарователен комедиен номер.) Проблемът беше, че тези новаци не знаеха да импровизират истински. Всички до един искаха да са звезди и всичко да завършват с ефектна фраза. А и нямаха понятие от работа с деца.

Главоболието се усилваше, сякаш зад лявото й око имаше забита нагорещена игла. Чичо Джингъл провери времето. Оставаха десет минути. Изтощена и изтръпнала от болка, тя не можеше да продължи.

— Предполагам, че си прав, Зумер. А и те надали биха искали някаква миризлива дърта зебра на пикника, нали така, малчугани?

Детският хор нададе одобрителен вик, но за кратко, тъй като не бяха сигурни какъв обрат вземат нещата.

— В същност може би е по-добре да те оставим да си ревеш край пътя, господин Раиран калкан. Ще отидем на пикника без теб и ще се забавляваме ли, забавляваме на воля. Но най напред да погледнем поканата за този специален прием, изпратена ни от крал Небесна маймуна и от кралица Облачна котка. Нека веднага погледнем поканата, съгласни ли сте? — Тя се изкашля подканващо. — Покана-още-сега.

Задържа дъх, докато един от инженерите улови сигнала и подаде поканата — запис на симов кралски двор от пеещи и танцуващи в бурлесков стил котки. Чичо Джингъл натисна алармения бутон и гласът на един от инженерите изчурулика в ухото й:

— Какво има, госпожо П.?

— Съжалявам. Съжалявам, но трябва да приключа. Аз… не се чувствам добре.

— Май наистина изритахте стария Зумер. Можем да го обясним като опит от ваша страна да му покажете, че е глупаво — така да се каже — да се самосъжалява.

— Несъмнено. Каквото и да е. Сигурна съм, че Роланд ще измисли нещо. — Роланд Макданиъл беше следващият дежурен чичо Джингъл и вече беше готов да започне; просто щеше да запълни няколко минути преди редовното си включване.

— Чиз. Утре ще можеш ли да се включиш?

— Не знам. Да, със сигурност ще мога. — Тя щракна, дръпна щепсела „Чичо Джингъл“ и отново стана Олга Пирофски. Освободи се от вцепенението, като разтърси ръце, и се спусна надолу, след което се дотътри до банята и започна да повръща, докато в стомаха й не остана абсолютно нищо.

След като се изкъпа и сложи вода за чая, тя влезе в спалнята да пусне Миша. Мъникът с прилепови уши я изгледа, без да помръдне от завивката, давайки ясно да се разбере, че закъснението й няма да бъде простено лесно.

— Не ме гледай така — вдигна го тя и го гушна в сгъвката на ръката си. — Мама имаше тежък ден. Мама я боли глава. А освен това ти се наложи да изчакаш само още пет минутки.

Мъникът не помръдна опашка, но, изглежда, обмисляше варианти за прошка. Тя разпечата пакет кучешка храна, изсипа съдържанието в паничката му и я остави на пода. Наблюдаваше го как лапа и за първи път от началото на работния ден изпита нещо подобно на щастие. Водата не бе завряла още и тя се запъти бавно към дневната — главата не спираше да я боли, макар най-лошото да беше отминало. Пусна тихичко радиото — станция с класическа музика от Торонто. На стената й нямаше екран — мястото бе запълнено от серия изображения на крайречната санктпетербургска алея и внушителна картина на Берлинската синагога на Ораниенбургерщрасе. На Олга й бе предостатъчна ежедневната доза модерен живот в работата, затова даже радиото й беше антика — с копче за търсене на станциите отстрани и червени цифри, които блещукаха като въгленчета върху скалата.

Изсвирването на чайника я върна обратно в кухнята. Изключи халогенната плоча и като наля вода над лъжичка с мед, напълни чашата си, после пусна вътре цедката, пълна с дарджилинг. Единствения път, когато посети административната сграда на канала, някой я почерпи с един от онези моментални самосваряващи се чайове и макар тя да се надяваше на повишение на заплатата и по тази причина отчаяно се опитваше да им се хареса, не успя да се насили да изпие такава помия.

Домъкна се в дневната. По радиото предаваха една от „Импровизациите“ на Шуберт, а газовата камина най-сетне бе позатоплила приятно стаята. Настани се в креслото, остави чашата на пода и потупа бедрото си. Миша подуши първо чая, после глезена й и накрая очевидно реши, че това няма да е вечер на недоволства, и скочи в скута й. След като тя се наведе и вдигна чашата си, мъничето завря муцунка под ръба на пуловера й, ритна няколко пъти, за да се намести, и тутакси заспа.

А Олга Пирофски се взираше в огъня и се чудеше дали не умира.

Главоболието започна преди около година. Първият пристъп я връхлетя точно в апогея на празненството по случай Вълшебния ден на веселието на чичо Джингъл, събитие, планирано в продължение на близо цял сезон и рекламирано с невиждана дотогава за детските ВР шоупрограми разточителност. Болката се появи толкова внезапно и с такава сила, че тя се изключи на мига, убедена, че нещо ужасно се е случило с тялото й в РЖ. Беше щастливо съвпадение, че по сценария на Деня на веселието чичо Дж. се разпадаше на дванайсет идентични на себе си копия — продуцентската компания любезно предостави възможност на всички чичовци да участват срещу допълнителни хонорари, — тъй че отсъствието й не се оказа фатално. Във всеки случай отсъствието й не продължи дълго — болката се появи и изчезна бързо, а и вкъщи не откри нищо необичайно, което да предполага, че се е случило нещо с беззащитното й физическо тяло.

Ако всичко бе приключило дотук, никога не би си спомнила за случилото се. Както се и очакваше, посветените на Деня на веселието програми надхвърлиха рекордите по приходи в мрежата, което й осигури прилична премия след начисляването на сметките. (Дори една серия експлозии, наречена „Господин Бум“, която импровизираха на живо заедно с Роланд и още един от чичовците, се превърна в нещо като краткотраен хит, започна да се появява в комедийните монолози и други игри в мрежата и създаде цяло поколение от вечно експлодиращи фланелки, чаши и играчки.)

Два месеца по-късно обаче получи нов пристъп, но този път той я отстрани от шоуто за цели три дни. Посети лекаря си, който го обяви за стресова реакция и й предписа лек курс с обезболяващи и серитолин. Когато я връхлетя още един, а следващите се заредиха почти ежеседмично и когато изследванията отново и отново не показваха физиологични отклонения, лекарят й започна да става все по-неотзивчив.

Най-накрая Олга спря да го посещава. Достатъчно неприятно беше да имаш лекар, който не е в състояние да ти помогне; но и да се възмущава, че си болна от непозната болест, вече беше непоносимо.

Тя почеса малката гънка, проточена по дължината на черепа на Миша. Мъникът кротко похъркваше. Поне в неговия свят всичко беше наред.

Пиесата на Шуберт свърши и говорителят подхвана някаква безкрайна реклама за домашни развлекателни уредби, която донякъде можеше да се преглътне — поне прозвуча в деликатните тембри на класическите радиостанции, а не в обичайното престорено пищене. Не й се искаше да става и да събужда кучето, затова притвори очи и се опита да не обръща внимание на рекламата в очакване отново да пуснат музика.

Едва ли стресът бе причината за тези ужасни болки. Немислимо бе да е това. Бяха минали години от истинските стресови моменти в живота й — всичко най-лошо, всичко непоносимо бе зад гърба й. Понякога работата й бе трудна, но бе прекарала по-голямата част от живота си пред публика, пък и електронният интерфейс можеше да скрие много пропуски. Във всеки случай обичаше децата, обичаше ги много и макар те наистина да я изтощаваха, не можеше дори да си помисли за друга работа.

Твърде много години бяха изминали, откакто загуби Александър и бебето и раните отдавна бяха зараснали в груби, безчувствени белези. Беше едва на петдесет и шест години, но се чувстваше много по-възрастна. Всъщност толкова дълго бе живяла като възрастна, че почти не помнеше дали може да се живее другояче. Стигаха й пръстите на едната ръка, за да преброи любовниците си след Александър, а и никой от тях не се задържа в живота й повече от няколко месеца. Рядко излизаше от апартамента, освен да напазарува, но не, защото се страхуваше от света навън, макар че кой ли не се страхуваше на моменти, а защото харесваше покоя и уединението на домошарския си живот. Предпочиташе го пред суетата на повечето хора, които живееха абсолютно безсмислено.

Така че, какъв стрес? Това не беше никакво обяснение. Сигурно я разяждаше нещо доста по-прозаично, което се спотайваше в мозъка или в жлезите й и лекарите просто не можеха да го открият.

Рекламата свърши, но започна друга. Олга Пирофски въздъхна. А ако наистина умираше, нима би било толкова лошо? За какво ли би могла да съжалява? Единствено за Миша, но сигурно някоя добра душа щеше да му осигури домашно огнище. Щеше да я прежали, стига някой да му дари обич и топла храна. Всичко останало, което притежаваше, бяха спомени, ада се отърве от тях, би било истинско блаженство. Колко ли дълго би могъл да скърби човек?

Изсмя се горчиво и тъжно.

— Колко дълго? Цял живот, разбира се — пошепна тя на спящото животинче.

Рекламната бърборилия най-после свърши и започна нещо от Брамс — концерт за пиано. Отвори очи, за да отпие от чая, без да залее доверчиво похъркващия мъник. След такива пристъпи не можеше да разчита на координацията си. Чувстваше се десетки години по-стара.

И тъй, ако бе дошъл моментът всичко да приключи, щеше ли да съжалява за нещо? Не и за шоуто. Не тя бе създала този персонаж и макар според нея да го беше обогатила с нещо непостижимо за който и да е от колегите й, а цирковите й умения да бяха до такава степен необичайни за този свят и епоха, че безотказно правеха силно впечатление, в края на краищата това нямаше кой знае какво значение. Завоалиран начин да пробутат на децата скъпи играчки и развлечения, това беше всичко. Като чичо Джингъл все пак успяваше да пообразова някого от време на време, а навярно и да развесели някое тъжно дете. Но тъй като зрителите не различаваха чичовците един от друг, а именно за това се харчеха милиони кредити всяка година — за костюми и филтри, тренировки по плавен преход и режисура, — почти липсваше личният контакт с публиката.

Пък и напоследък, откакто се появиха болките, й ставаше все по-трудно да се вживява в работата си. Беше й толкова трудно, толкова трудно да бъде с децата, когато болката дълбаеше черепа й. Понякога й се струваше, че се случва само когато работи.

Само когато…

Миша се заизвива недоволен и Олга осъзна, че от около минута го гали все на едно и също място. Обстоятелството, че досега не бе забелязала тази подробност, че лекарят и здравноосигурителният персонал на компанията също не бяха я забелязали, направо я изуми. Главоболието я спохождаше единствено когато се въплъщаваше в ролята на чичо Джингъл.

Във всяка компания години наред проверяваха само невроканюларния й имплант заедно с шунтовите вериги и отново ги тестуваха след появата на болките. Тези служители си знаеха работата. Канът си беше съвсем наред, както и резултатите от скенера.

Какво означаваше това? Ако схемите й бяха наред, значи нещо друго не беше. Какво по-точно?

Вдигна Миша от скута си и го остави на пода. Той изскимтя и се зачеса зад ухото. Стана и закрачи насам-натам и едва когато горещата течност плисна в дланта й, се сети да остави чашата.

Ако схемите й бяха наред, какво не беше? Да не би в края на краищата причината да се криеше в собствените й вътрешности? Не се ли вкопчваше в невероятни отговори само защото не беше напълно готова да посрещне неприятната истина, колкото и да се мислеше за непоклатима?

Олга Пирофски спря пред камината и се взря в един триизмерен чичо Джингъл — оригинална скица от дизайнерското студио на продуцентската компания, подарена й за нейния десетгодишен юбилей в шоупрограмата. Очите му представляваха ситни черни копченца и приличаше на невинна плюшена играчка, ала озъбената му усмивка би накарала Червената шапчица доста да се позамисли. Чичо Джингъл имаше еластични крака и огромни длани, които можеха да правят фокуси и да карат децата да зяпват или да се смеят с пълно гърло. Едно изцяло оригинално, изцяло изкуствено създание, известно в цял свят.

И докато се взираше в бялото му лице, а от радиото се носеха меките акорди на пианото, Олга Пирофски осъзна, че никога не бе харесвала особено това копеленце.

ТРЕТА ГЛАВА КОШЕРЪТ

Водата гъмжеше от чудовища, огромни мятащи се форми, които в доскорошния си живот в реалния свят Рени сигурно би могла да улови с една ръка. Тук обаче за тях тя беше по-дребна и от залък.

Покрай нея се стрелна масивно гладко тяло и надигна нова великанска вълна, която я завъртя бясно върху повърхността. В ръкава отвъд мътилката на лудешката надпревара за храна водата беше странно плътна и по-скоро се огъваше под нея, вместо да я покрие.

„Повърхнинно напрежение“ — досети се тя не с думи, а в образи от научнопопулярни предавания: беше твърде малка, за да потъне. Наблизо се надигна голямо като портал око и пак се потопи в мрака под нея, но повърхнинните сили на сцепление се нарушиха и тя започна да потъва. Помъчи се да се задържи на краката си, опитвайки се да превъзмогне паниката.

„В действителност се намирам в резервоар — повтаряше си отчаяно тя. — V-резервоар във военна база! Нищо наоколо не с реално! На лицето си имам кислородна маска — няма начин да се удавя!“

Но вече не усещаше маската. Навярно се бе разхлабила и сега тя умираше в запечатания като ковчег V-резервоар…

Изпусна задържания въздух и вдиша, но пое голямо количество водни пръски, което не бе никак приятно. Наложи се да изплюе водата, преди да извика.

— !Ксабу! Мартин!

Тя размаха ръце и крака в отчаян опит да задържи глава над повърхността, докато водата се мяташе под нея като гигантски матрак. На няколко десетки метра от нея реката кипеше от сблъсъка на огромните риби, бесни да се доберат до кръжащите насекоми. От листото, както и от спътниците й, нямаше и помен — виждаше само гребените на вълните и зейналите помежду им каньони, както и хаотичните стрелкания на новоизлюпените насекоми над главата й. Едно от тях прелетя точно над нея и шумът от крилете му за момент заглуши първия, различен от собствения й глас, който чуваше.

— Хей! — викна прегракнал о някой точно до нея със слаб, но очевидно ужасен глас. — Ехей!

Рени се оттласна колкото можеше по-високо над водата и съзря Т4б, който пляскаше с ръце, мъчейки се да задържи неповратливия си сим-робот на повърхността. Заплува към него, подмятана и блъскана от надигащите се под нея вълни, съпротивлявайки се на страничните им тласъци.

— Идвам! — викна тя, но той, изглежда, не я чу и отново започна да крещи, размахвайки бясно ръце като крила на вятърна мелница, което не можеше да продължи дълго и тя го знаеше. След миг той изчезна под повърхността, пръскайки пяна около себе си. Тя утрои усилията си и когато успя най-после да скъси разстоянието помежду им, една сребриста като свръхекспресен локомотив глава проблесна над водата сред взрив от пръски, погълна го и се спусна обратно към дълбините.

Рени се залюшка напред-назад, подхваната от надигналите се вълни, които постепенно се укротиха. Гледаше втренчено, вцепенена от шока. Нямаше го вече. Просто ей така.

Тътенът от крилете над главата й нарасна, но Рени не можеше да откъсне очи от мястото, където беше погълнат Т4б дори когато крилете надвиснаха толкова близо, че пръските я зашибаха като сачми.

— Извинете — извика някой. — Имате ли нужда от помощ?

Потънала в някакъв кошмар, който всяка следваща секунда ставаше все по-невероятен, Рени най-после вдигна очи. Едно водно конче висеше само на хвърлей над главата й. От тялото му се подаваше човешко лице, което гледаше надолу.

Рени така се изуми, че следващата вълна я захлупи. Замята се към повърхността и видя, че водното конче е все още над нея, а лицето с очила продължава да се взира надолу.

— Чу ли ме? — извика неправдоподобната глава. — Попитах дали ти трябва помощ.

Рени кимна едва-едва, неспособна да изрече нито дума. Като последна разплитаща се нишка в тъканта на реалността от корема на насекомото се спусна подвижна стълба с блестящи алуминиеви стъпала. Сграбчи края на стълбата и увисна — не й беше останала капчица сила, за да се покатери. Исполинска стена от искрящи люспи разкъса водната повърхност близо до нея и отново потъна, а гребенът на върха й се извиси като катедрална сграда. Фигура в гащеризон се спускаше по стълбата към нея. Една силна ръка я улови за китката и й помогна да се изкатери в корема на водното конче.

Беше седнала в малка тапицирана ниша, увита в одеяло за спешни случаи. Не проумяваше от какво трепери повече — от изтощение или от ударите на механичните крила на насекомото.

— Не е ли странно? — каза една от двете фигури в гащеризони, седнали в пилотските кресла. — Това, че използваш въображаемо одеяло, за да сгрееш истинското си тяло. Тук всичко действа повече или по-малко чрез символи. Одеялото е символ на „заслужил съм си топлина“ и невралният ти интерфейс улавя посланието.

Тя поклати глава, усещайки безсмислено желание да обясни на този ненадейно появил се непознат, че не притежава подобно високотехнологично устройство като неврален интерфейс, но щом отвореше уста, зъбите й започваха да тракат. Не можеше да спре и краткия филмов епизод, който нескончаемо се превърташе в съзнанието й — три секунди, запечатали как Т4б пляска с ръце и после бива погълнат — отново и отново, и отново.

Намиращият се по-близо до нея пилот свали шлема и очилата и отдолу се показа късо подстригана черна коса, азиатски очи и заоблени женски черти.

— Само се дръж. Щом се приберем в Кошера, ще те оправим.

— Май виждам нещо — каза другият. Гласът звучеше по-мъжки, но лицето му бе скрито зад очилата и шлема. — Ще го сниша малко. — В продължение на няколко секунди стомахът на Рени остана там, където се намираха, преди да полетят надолу към реката.

— Някой се крепи на плаващи останки. Прилича на… маймуна?

— !Ксабу! — Рени скочи и заби болезнено глава в тавана на нишата. Облицовката не беше особено дебела. — Приятелят ми!

— Никакъв проблем — добави оня. — Май пак ще ни трябва стълбата, Ленор.

— Дадено. Щом е маймуна, лесно ще се изкатери сам. След броени мигове !Ксабу се озова в нишата до Рени. Тя притисна силно дребното човекоподобно тяло.

Следващите прелитания над мътните води не доведоха до откриването на други оцелели.

— Жалко за приятелите ви — рече пилотът, като отклони водното конче и полетяха сред гора от невероятно високи дървета. — Едни намираш, други губиш. — Той вдигна очилата си и отдолу се показаха лунички и изпъкнала кавказка челюст, след което килна водното конче на една страна, за да се проврат между два разположени един до друг исполински ствола, от което Рени и !Ксабу залепнаха за стената на нишата. — Какво да се прави, тази река не е място за начинаещи.

Рени изтръпна от коравосърдечието му. Лицето на Ленор изразяваше неодобрение, което напомняше снизхождение към по-малко братче, хванато да бърка в кутията със сладкиши.

— Я по-кротко, Кулен. Нямаш никакво понятие какво са правили там. Ами ако проблемът им е сериозен?

— Да, бе, да — ухили се мършавият пилот, без да се трогне ни най-малко. — Не стига, че животът е гаден, ами за десерт те налапва и някаква риба.

— А вие, хора, кои сте? — попита !Ксабу миг преди Рени да се разкрещи.

— Правилният въпрос е… кои сте вие? — Кулен хвърли поглед през рамо и отново насочи вниманието си към могъщия листак, който свистеше покрай стъклата. — Не знаете ли, че това е частна собственост? Повярвайте ми, в Кунохара се срещат и по-подходящи хора, с които да се будалкате.

— Кунохара ли?

На Рени й бе мъчително да следи разговора. Нима спътниците й не бяха загинали току-що? Нищо ли не означаваше това за тези хора, независимо че се намираха във виртуален свят?

— Какво искате да кажете? — попита тя.

— Вижте какво, положително сте забелязали, че сте прескочили в друга симулация — каза Ленор. Гласът й беше учтив, но интонацията леко агресивна. — Цялото това място принадлежи на Хидеки Кунохара.

— Царят на буболечките — рече Кулен и се изсмя. — Жалко, че другарите ви го пропускат.

Рени се опита да овладее гнева си, припомняйки си Атаско и грешките, които беше допуснала в неговия свят.

— Пак не разбирам. За какво говорите?

— Ами че приятелите ви няма да успеят да се върнат отново тук. Всъщност аз не съм съвсем наясно самите вие как сте се промъкнали. Вероятно има нещо като заден вход откъм други сим-светове. Нищо чудно, разбира се, Кунохара върти доста странни сделки. — Той поклати глава в знак на одобрение. — И така, на вашите приятели ще им се наложи да изчакат да се срещнете отново някъде другаде. Обаче не се безпокойте. Можем да ви доставим, където ида е, стига да разполагате с адрес. — И направи рязък вираж, за да избегне един провиснал клон, а после майсторски изправи с едно мръдване на щурвала.

— Аз съм Ленор Куок — каза жената. — Нашият пилот е Кулен Гиъри, денем обикновен кучи син, но през нощта… е, и тогава си е същият.

— Ласкаеш ме, Леничка, ласкаеш ме — ухили се доволно Кулен.

Зад прозорците на кабината небето бе се оцветило в наситено мораво и дърветата заприличаха на чудовищни отвесни сенки. Рени притвори очи, опитвайки се да открие някакъв смисъл в току-що чутото. Тези хора, изглежда, смятаха, че с Т4б, Мартин и останалите всичко си е наред и само са ги изхвърлили от симулацията. Дали така бе в действителност? А дори и да оцелееха след ликвидирането им в сим-света, което беше твърде съмнително, като знаеше какво се бе случило със Сингх, как щяха да ги намерят отново? Изглежда, цялото изтощително начинание се бе провалило и усилията на Селърс бяха отишли напразно.

— И кое е това място? — попита тя. — Тази симулация?

— А-а-а — размаха пръст Кулен. Зад илюминаторите вече се бе спуснал мрак. — Още не сте казали вие кои сте.

Рени и !Ксабу се спогледаха. Покрай всичките си проблеми тя и спътниците й не бяха намерили време да си измислят легенда за случай като този. Реши, че полуистината е най-добрата стратегия.

— Името ми е… — напъна се да си припомни предишния си псевдоним тя, — Отепи. Ирене Отепи. Занимавах се със системен анализ за човек на име Атаско. — Замълча, наблюдавайки спасителите си за евентуална реакция. — Не го ли познавате?

— Антропологът ли? — Ленор проверяваше данните върху командното табло. Ако беше прикритие, справяше се доста добре. — Чувала съм за него. От Централна или от Южна Америка беше май?

— Южноамериканец — каза Кулен. — Всъщност колумбиец. Веднъж гледах интервю с него. Що за човек е?

Рени замълча за момент.

— Срещата пропадна. Стана нещо, не знам какво точно. Неговият сим-свят…, ами имаше нещо като бунт. Бяхме на някакъв кораб и просто продължихме нататък.

Рени предположи, че се чудят защо не се е изключила. Уместен въпрос. А не можеше да измисли никакъв друг отговор освен невероятната истина.

— Беше истинска лудост. След това явно сме доплавали дотук. Корабът се превърна в листо, листото се преобърна, после ни открихте вие.

След като я бе наблюдавал съсредоточено през цялото време, !Ксабу заговори с възможно най-акуратния си английски:

— Аз съм Хенри Уонде — каза той — Студент съм на госпожица Отепи. Как бихме могли да намерим отново приятелите си?

Кулен извърна глава и дълго време оглежда бабуина, докато една изпречила се плетеница от клони не го накара да погледне към предното стъкло.

— Че защо? Да не би да възнамерявате да останете в мрежата? Просто се върнете обратно в симулацията на този Атаско или нещо такова.

Рени пое дълбоко дъх.

— Май нещо не е наред в системите ни. Не можем да се изключим.

Кулен свирна, явно впечатлен.

— Е, това вече е странно.

— Ще ви оправим в Кошера — успокои ги Ленор. — Дори не сте и сънували.

Рени имаше дълбоки съмнения, но не каза нищо. Водното конче продължи да се носи из все по-сгъстяващия се мрак.

Орландо сънува още един, последен сън — неясен и смътен, — в който едно детенце без лице седеше в студена, тъмна стая и го молеше да остане да изиграят една игра. Имаше някаква заплетена тайна, нещо, което възрастните не трябваше да узнаят, но докато се разсънваше, всичко се разнесе като пушек, раздухван от вятъра. И макар събитията през следващите няколко минути да изместиха съня от съзнанието му, тягостното усещане продължи да го преследва още известно време, преди окончателно да избледнее. В първите прекалено ярки мигове, след като отвори очи, си помисли, че е парализиран. Краката му сякаш бяха откачени и помръдваха някак безцелно, а под една стегната като скоба ивица около кръста си не усещаше почти нищо.

— Орландо?

Гласът беше познат. Чувството на принадлежност към света — не чак дотам. Той примижа и се извърна към гласа.

— Буден си!

Лицето на Фредерикс беше съвсем близо. След миг осъзна, че приятелят му го прикрепя с ръка около кръста, а с другата се държи за ръба на листото, докато и двамата се носеха, потопени до гърдите в топлата вода.

— Поздравления и добре дошъл на купона, слънчо. — Сладкия Уилям, който не изглеждаше по-различно от мокро черно какаду, също се бе хванал за края на листото на няколко метра от тях. — Това означава ли, че вече може да плува, за да не се налага да ви изтегляме на борда всяка втора минута?

— Остави го — изръмжа Фредерикс. — Наистина е зле.

— Прав е — обади се женски глас. — Не си губете времето в безсмислени кавги.

Орландо изви врат — сякаш беше от карамел, — за да фокусира поглед върху лицата зад рамото на Фредерикс. Три женски сима, на Куан Ли, Флоримел и Мартин, се бяха покатерили на една по-издигната част от листото и се опитваха да се задържат по стръмния наклон. Флоримел, която бе заговорила, го изгледа продължително.

— Как си?

Орландо поклати глава.

— И по-добре съм бил. Но и по-зле.

Листото се разтресе от вибрации. Орландо се вкопчи с една ръка във Фредерикс, другата протегна към ръба на листото, а сърцето му задумка като бясно. След миг вибрациите престанаха.

— Май заседнахме в корени — каза Флоримел. — Достатъчно сме близо до брега, за да доплуваме.

— Не мисля, че ще мога да се справя.

Орландо мразеше да признава слабостите си, но едва ли можеше да скрие нещо от тези хора. Особено след като вече толкова време бяха свидетели как непрекъснато идва в съзнание и после го губи.

— Не си блъскай чаровната главица — обади се Сладкия Уилям. — Просто ще те отнесем на гръб, и то чак до Изумрудения град или до Мордор, или за където, по дяволите, сме се запътили. Нали така ставаше в приказките? Приятели до смърт!

— Я млъквай — пресече го Фредерикс.

Орландо притвори очи и се съсредоточи върху усилието да държи главата си над водата. Няколко минути по-късно листото отново се разтресе, после рязко спря и се заклатушка върху слабото течение.

— Не се знае колко дълго ще останем заклещени тук — отбеляза Флоримел. — Трябва веднага да се отправим към брега, не е далеч.

— Всеки иска да командва, а? — въздъхна театрално Сладкия Уилям. — Какво пък, колкото по-рано я оплескаме, толкова по-бързо ще се оправим. Да не губим време.

Пусна се от листото и заплува към Фредерикс.

Докато се питаше като в просъница какво ли е намислил, една ръка го хвана през врата, дръпна го рязко и го повали по гръб във водата. Размаха ръце, опитвайки да се освободи.

— Престани да се биеш, глупако — изломоти Уилям. — Иначе наистина ще те оставя да плуваш самичък.

Щом разбра, че иска да го измъкне на брега в типичния за него стил, Орландо се отпусна. Уилям заплува с изненадващо мощни движения. Носейки се по гръб в прегръдките на клоуна смърт, Орландо оглеждаше синьото тропическо небе над главата си, по-необятно от всичко, което бе виждал, и се питаше дали сънят му ще трае вечно. „Ей че гадно — мина му през ума. — Тъкмо сега, когато можех да им покажа на какво съм способен, да съм толкова зле.“

Вече не изпитваше слабостта, която усещаше допреди малко, и това го караше да се чувства особено. Подритна няколко пъти за проба с крака и последва задавеното изръмжаване на Сладкия Уилям:

— Нарушаваш ритъма ми. Каквото и да се опитваш да правиш… престани.

Орландо се отпусна, донякъде удовлетворен от възвръщащата се реактивоспособност на виртуалната му плът.

Миг по-късно Уилям го извлече върху заоблените камъни на брега и се надвеси над него с прогизналите по раменете и главата му пера.

— Сега просто изчакай тук, герой такъв — нареди той. — Мисли си за приятни неща. Трябва да се върна и да извадя на брега и сляпата дама.

Орландо се отдаде на насладата да лежи под топлото слънце и да сгъва и разгъва пръстите на ръцете и краката, а след малко и целите си крайници. При опитите му да поеме по-дълбоко дъх, дробовете все още го боляха, както и всички мускули, но вече почти не усещаше връхлитащата го на моменти сънливост, която не го бе напускала от момента на задигането на кралската баржа на Атаско. Продължаваше да го тревожи само някакво късче загнезден вътре в него мрак, сянка, която не можеше да назове или да съзре ясно.

„Нещо се случи. Сънувах… сън? И Бийзъл беше там? И някакво детенце? — Нещо го тревожеше, защото всичко това му се струваше безсмислено, и в същия момент някаква мисъл му нашепваше, че в него е скрит огромен смисъл. — Трябваше ли да свърша нещо? Да помогна на някого? — Бавно се заоформя нова, още по-вледеняваща мисъл: — Не бях ли почти мъртъв? Потъвах в мрака. Умирах ли наистина?“

Отвори очи, за да наблюдава приближаването на останалите към брега. Сладкия Уилям носеше Мартин на ръце. Положи я с неподозирана нежност до Орландо.

Едва когато всички наклякаха в плътен кръг, Орландо внезапно осъзна, че още нещо не е наред.

— Къде са останалите? Къде е…? — не можеше да си спомни имената им той. — Къде е Рени… и приятелят й? И онзи с доспехите?

Куан Ли поклати глава, но не каза нищо, а продължи да разглежда камъните по плажа.

— Няма ги — рече Флоримел. — Може да са се удавили, може да са изхвърлени някъде другаде.

В безучастния й тон прозвуча приглушена болка.

— Всички бяхме изхвърлени зад борда. Онези, които виждаш тук, успяха да се задържат за листото. Твоят приятел те издърпа обратно и придържаше главата ти над водата, затова си още жив.

Орландо се извърна към Фредерикс.

— Хайде, откарай ме в Правната комисия — изрепчи се предизвикателно Фредерикс. — Не можех да те оставя да се удавиш само защото си глупак.

В стомаха на Орландо нещо се преобърна. Колко ли пъти го бе спасявал приятелят му напоследък?

Сякаш, за да придаде още по-голяма тежест на въпроса, Сладкия Уилям добави:

— Всъщност, патенце мое, точно преди да се обърнем, ти спря да дишаш. Флоси ти направи малко уста в уста ли, как беше.

— Флоримел, не Флоси — озъби се тя на сплескания Уилям. — Всеки друг би сторил същото.

— Благодаря ви.

Въпреки поредния повод за признателност Орландо не бе сигурен какво изпитва към тази сурова жена, а и за пръв път осъзна значимостта на тяхната загуба.

— Не можем ли да потърсим Рени и останалите? Нищо чудно да се нуждаят от помощ.

— Някои от нас не са толкова нахакани, защото не са се возили безплатно — подхвърли Уилям. — А и са толкова гроги, че могат да се проснат тук и да къртят цяла седмица.

Орландо огледа брега. От тяхната позиция се виждаха обширни кафяви наноси и тесни каменисти плажни ивици. Реката, огромно зелено пространство, сякаш докоснато от буря море, лъкатушеше към хоризонта. От другата страна на брега се издигаха първите дървета от гората, всяко от тях огромно като световния ясен от норвежките легенди, високо като бобеното стъбло на Джак. Но не само размерът на нещата го озадачаваше.

— Съмва — каза той. — Само допреди малко беше вечер. Да не би времето тук да прескача?

— Чуйте го само — прихна Уилям. — Само защото си е дремнал сладко, докато другите са гребали цяла нощ, си мисли, че времето течало по особен начин.

Орландо усети, че истинското му лице се изчервява някъде.

— О, съжалявам — не се сети какво друго да каже той. — А тук ли ще прекараме нощта? Няма ли да запалим огън или нещо такова?

Мартин, която не бе проговорила, откакто Уилям я изнесе на брега, внезапно се надигна с широко отворени очи.

— Има нещо…! — Притисна длани към лицето си и започна да го търка толкова силно, че Орландо се уплаши да не се нарани и през ръкавиците. — По-скоро някой… — Долната й челюст увисна, а лицето й се изкриви в безмълвен крясък. После посочи към реката. — Там! Там има някой!

Всички се извърнаха натам, където сочеше. Недалеч стоеше висока колкото тях, загърната в бяло човешка фигура, и се взираше в нещо невидимо в краката си. Орландо се помъчи да се изправи, но моментално му се зави свят.

— Орландо, недей!

Фредерикс скочи и го хвана за ръката. Орландо залитна и се опита да пристъпи напред, но не му стигнаха сили. Олюля се, опитвайки се да запази равновесие.

Флоримел вече бързаше към мястото, избирайки пътя си между неравните камъни. Сладкия Уилям я последва.

— Внимавайте! — извика подир тях Куан Ли, след това отиде при Мартин и пое ръката й.

Симът на французойката се взираше сляпо, а главата й бавно се въртеше насам-натам като радар, неспособен да засече сигнала.

Докато Орландо се справяше с първите си стъпки, по-скоро възпрепятстван, отколкото улеснен от настоятелността на Фредерикс да го подкрепя, загърнатата в бяло фигура се обърна към Флоримел и Уилям, сякаш за пръв път усещаше чуждото присъствие. На Орландо му се стори, че под качулката проблеснаха очи и фигурата изчезна.

Фредерикс изсумтя.

— Ама че сканско! Видя ли го? Просто си изчезна!

— Нали е… ВР — отговори задъхан Орландо. — Ти какво… очакваше… облаче дим?

Двамата им другари се бяха надвесили над нещо в плитчината. На Орландо му се стори, че е някаква машинария, но бе твърде лъскава, за да е престояла дълго във водата. Когато Уилям и Флоримел помогнаха на машинарията да седне, Орландо тутакси я разпозна.

— Вижте кой е дошъл! — провикна се Уилям. — Бум-Бам Железния пич!

Помогнаха на Т4б да се измъкне от водата, докато Орландо се клатушкаше нататък, стиснал за ръката Фредерикс. Страничният наблюдател би могъл да си помисли, че присъства на официална среща на две древни и почитани особи.

— Добре ли си? — попита бойния робот Фредерикс.

Флоримел се зае да преглежда Т4б, сякаш бе претърпял катастрофа. Сгъваше ставите, проверяваше пулса. Орландо се запита какво ли би помогнало това на един сим.

— Искам да кажа, че си изкарахме акъла. — Фредерикс въздъхна дълбоко. — Помислихме, че си умрял!

— И как да ти викаме все пак? — извиси глас Уилям. — Все забравям да те питам. Само Т става ли, или предпочиташ „господин Четирите Бе“?

Т4б изпъшка и вдигна желязната ръкавица към лицето си.

— Аз чувствам чист, фенфен. Глътна ме риба. Тръсна глава и един от шиповете на шлема му едва не се заби в окото на Флоримел. — После повърна. — Въздъхна.

— Да й се случи пак? Нивгаш.

— Не е кой знае какво, но за нас е дом — обяви Кулен. Рени не можеше да различи нищо друго освен безпорядък от тлеещи светлинки пред тях.

— Задръж. — Гласът на Ленор беше рязък. — Едно плашило на 12:30 и приближава.

— Какво?

— Един от онези проклети кетцали май — начумери се Ленор, после се обърна към Рени и !Ксабу. — Птици.

— Дръжте се здраво. — Кулен пикира с водното конче стръмно надолу. — Или още по-добре, грабвайте онези колани и се закопчайте в тях.

Рени и !Ксабу се намъкнаха в аварийните колани, висящи от тавана на нишата. Падаха в течение на няколко секунди само, после забавиха толкова бързо, че Рени се почувства притисната като акордеон. Носеха се плавно и според Рени надолу, когато механичен писък и удар, който дойде изпод нозете им, накара нея и !Ксабу да подскочат.

— Спускаме краката — обясни Ленор. Водното конче тупна върху нещо, а тя продължаваше да следи уредите. — Ще се наложи да почакаме, докато на проклетата птица й писне. Не могат да те забележат, ако не се движиш.

Рени не можеше да разбере тези хора. Държаха се така, сякаш играеха някаква сложна игра. А може и така да беше.

— Защо трябва да правите това? — попита тя.

Кулен изсумтя.

— За да не ни изяде. Ей, на това се вика губене на време.

— Чисто е — обяви Ленор. — Отлетя. Можем да притурим още няколко секунди за всеки случай, но не виждам нищо освен чисто небе.

Потръпвайки под мощните удари на крилата, водното конче се издигна отново. Кулен пак го насочи към светлините, които с приближаването им се разстлаха в отвесна стена, покрита със светещи точки. Един светъл правоъгълник пред тях взе да нараства все повече и повече, докато се превърна в огромен входен отвор, пред който влитащото водно конче изглеждаше съвсем незначително. Кулен изманеврира чисто, увисна за момент и го приземи.

— Последния етаж — обяви той. — Челюсти, хитинови скелети и дамско бельо. Всички навън.

Рени почувства внезапен порив да го цапне, но той се разтвори в усилията й да измъкне изтощеното си тяло от аварийните колани и през люка зад двамата пилоти. !Ксабу я последва, като слизаше бавно, за да не я притеснява.

Летателният апарат във форма на насекомо стоеше в просторен хангар, чиято външна врата тъкмо се плъзгаше обратно на мястото си с писъка на здраво натоварени механизми. Рени се сети за военната база в Дракенсберг, но после трябваше да си напомни, че базата беше реална, докато това място не беше.

Като всички симулации в Адърланд и тази беше изключително оживотворена, едно просторно архитектурно чудовище, конструирано или изглеждащо конструирано от фибрамични носещи греди, пластоманени плочи и декари флуоресцентно осветление. Всеки от половин дузината симове, които се спуснаха към водното конче, за да го обслужат, имаше индивидуално и твърде реалистично лице. Зачуди се дали изобщо някой от тях представлява истински човек.

Тя внезапно осъзна, че нямаше никаква представа, дали самите им спасители са истински.

— Хайде — повика ги Ленор. — Ще ви разпитаме, това няма да отнеме много дълго, макар че на Анджела може да й се иска да си побъбри с вас, а после ще ви разведем наоколо.

Кошерът, както упорито го наричаше Ленор, представляваше огромно съоръжение, построено върху могила от горска почва. В сравнение с дребните човешки фигури могилата беше дори по-голяма от планината, приютяваща базата Стършелово гнездо, но на Рени й се струваше, че въпреки всичко цялата ситуация изглежда като едно зловещо подобие на РЖ. Докато се изнизваха от площадката за кацане и се отправиха по някакъв дълъг коридор, като Ленор и Кулен приятелски спореха отпред, а !Ксабу крачеше на четири крака зад нея, Рени се зачуди отново дали това не беше някакъв добре изпипан свят игра.

— А какво точно правите вие тук? — запита тя.

— О, не сме ви казали още, така ли? — усмихна се Ленор. — Трябва да ви се струва твърде странно.

— Буболечки — каза Кулен. — Правим буболечки.

— Говори за себе си, човече — засече го Ленор. — Аз само наблюдавам буболечките.

!Ксабу се изправи на задните си крака за достатъчно дълго време, през което да успее да прокара пръсти по стената и да почувства материята.

— А игра ли е? Това място — попита той като ехо на досегашните мисли на Рени.

— Сериозна като сърдечен пристъп — отвърна Кулен. За Кунохара може и да е игра, но за нас, ентомолозите, то е като да умреш и да отидеш на небето.

— Е, сега вече наистина съм любопитна — каза Рени и макар и изненадващо, така си беше. Страхът за безопасността на другарите й не бе изчезнал, но Адърланд отново я беше хванала неподготвена.

— Изчакайте малко и ще ви покажем всичко. Да ви осигурим посетителски пропуски и ще ви разведем както подобава.

Завладяна от деловия реализъм, Рени очакваше Ленор да ги отведе до някакъв офис, но вместо това продължаваха да си стоят насред коридора, където тя бе отворила информационен прозорец във въздуха, когато до тях внезапно се материализира някаква едра жена. Тя притежаваше изключително сериозно лице, добре симулирани средиземноморски черти и къса кестенява коса.

— Не се стряскайте така — каза тя на Рени и !Ксабу. Прозвуча почти като заповед. — Тук, в Кошера, няма защо да се съобразяваме с онази „реална“ боза. — И докато те обмисляха това объркващо изявление, тя се обърна към Ленор. — С мен ли искаше да говориш? За тези хора, нали?

— Щяхме да ги регистрираме още преди да пристигнем, но по пътя насам Кули почти ни натресе в гърлото на една птица и се поразсеяхме.

— Щом казваш — контрира Кули.

— Дошли са тук от нечий друг сим-свят — Атаско, така ли беше? — Ленор се обърна към Рени за потвърждение. — И сега не могат да се изключат.

Новопоявилата се изсумтя.

— Надявам се да получавате достатъчно вода и гликоза където и да е домът ви, сладурче, понеже точно в момента не разполагаме с достатъчно време, за да ви помогнем. — Тя отново се обърна към пилотите: — Онзи Ецитонски фронт се е обърнал и е към петнайсетина метра широк, когато е в движение. Искам вие двамата утре сутринта пак да го проверите.

— Тъй вярно, господин Капитан! — отдаде чест Кулен.

— Разкарай се! — Тя отново насочи вниманието си към Рени и !Ксабу, като огледа последния с извити вежди. — Ако имах достатъчно време за губене със стари шеги, бих казала че тук не идват често песоглавци, но го нямам. Аз съм Анджела Бонифас. А вие двамата сте ми проблем. Имаме изключително строго съглашение с наемателя и без негово разрешение не можем да вкарваме никого тук.

— Ние не искаме да ви пречим — бързо каза Рени. — Ще си тръгнем веднага щом можем. А ако ни отведете до най-близката… — тя замълча в колебанието си каква дума да използва — граница, предполагам, просто бихме могли да излезем.

— Не е толкова лесно — примижа Анджела Бонифас. — По дяволите. Е, добре, Куок, виж дали няма да намериш тук някой, който да може да разбере какво не е наред с оборудването им. Че аз трябва да наритам задника на Бело за нещо. — Преди да се е извърнала и наполовина, вече я нямаше, изпарила се като фокусник.

— Ръководител на проекта — каза Ленор, сякаш това обясняваше всичко.

— Какво имаше предвид тя под „онази реална боза“? — попита !Ксабу. Дори Рени се усмихна на интонацията му.

— Имаше предвид, че тук, вътре, не се налага да се държим като в реален свят — обясни Кулен, протягайки по котешки дългите си ръце. — Кунохара желае нищо да не смущава естествения вид на симулацията, така че, ако искаме да наблюдаваме нещата отблизо, трябва да взаимодействаме, трябва да станем част от околната среда, и то незабележима част от нея. Затова и превозните ни средства са като големи буболечки. Той състави и всички останали и безкрайно дразнещи правила, които трябва да следваме. За него това си е забавна игричка и му е приятно да ни кара да скачаме през обръчите. Аз поне така го виждам.

— А когато спечелиш първите си един-два милиарда — изтъкна Ленор, — ще си в състояние да си изградиш собствена симулация, Кули. Тогава правилата ще ги съставяш ти.

— Да, и когато това стане, правило номер едно ще бъде:

„Шефът не работи по шестнайсет часа на ден.“ Трябва да се занимая с едни бележки и се изключвам. Чао. — Той щракна с пръсти и изчезна.

— Всъщност тук няма къде да се спи — извини се Ленор, оставяйки ги в една заседателна зала. — Искам да кажа, че никой не си дава труд да го прави тук. Няма смисъл. — Тя огледа празнотата наоколо. — Съжалявам, че е толкова голо. Бих могла да наредя нещо по стените, ако желаете, или да направя още малко мебели.

Рени поклати глава.

— Не се притеснявай.

— Добре, ще се върна да ви взема след няколко часа. Ако някой от спецовете по оборудването се освободи преди това, ще ги пратя да ви се обадят. — Тя се изпари и остави Рени и !Ксабу насаме един с друг.

— Как мислиш? — !Ксабу се беше покатерил на безличния правоъгълен блок, който изпълняваше функциите на маса.

— Дали можем да си говорим тук?

— Ако имаш предвид наистина поверително, съмнявам се — намръщи се Рени. — Това е зала за виртуални заседания — всичко това е само видимият интерфейс на една мултиканална съобщителна система. Но ако питаш дали в момента ни слушат, едва ли.

— Значи не смяташ тези хора за наши врагове. — !Ксабу седеше на пети и поглаждаше късата козина по краката си.

— Ако е така, значи са си дали адски много труд срещу мизерния шанс да получат нещо. Не, смятам, че са такива, за каквито се представят — представители на университети и учени, които работят в някаква скъпа симулация. Що се отнася обаче до човека, който притежава това място, както и да се казва, за него не съм толкова сигурна. — Тя въздъхна и се свлече на пода, като подпря гръб на голата бяла стена. Комбинезонът, който собственият й сим носеше, изглеждаше съвсем леко по-зле въпреки неволната баня в реката, но това беше съвсем в границите на реалното износване. Изглежда, симулациите в Адърланд се грижеха даже и за износването. Кои ли бяха тези хора, това братство, зачуди се тя отново. Как са могли да построят една толкова реалистична мрежа? Със сигурност само парите, дори и в най-невъобразимото количество, не бяха достатъчни за такъв качествен скок в изпълнението.

— И какво ще правим сега? — попита !Ксабу. — Завинаги ли изгубихме останалите?

— Изобщо не мога да ти отговоря, наистина. — Потисната и с просмукала се до костите й умора, Рени се опита да овладее мислите си. — Можем да чакаме и да се надяваме Селърс да ни открие преди онези с граала. Можем да останем в движение, да продължим да търсим… как каза Селърс, че му е името?

!Ксабу сбърчи човекоподобното си чело в размисъл.

— Джонас — каза той най-накрая. — Селърс е говорил с него в съня си. Каза, че той го е освободил.

— Точно така. Което не ни казва абсолютно нищо по въпроса, къде може да се намира той. И как се предполага да го открием в края на краищата? Да следваме реката? Че тя спокойно може да продължава милиони километри през виртуалното пространство. Може да бъде и някаква Мьобиусова река, за Бога, ида се променя непрестанно, така че изобщо да няма край.

— Нещастна си — каза !Ксабу. — Не смятам, че е чак толкова зле. Огледай това място! Припомни си страната на онзи човек, Атаско. На света не може да има толкова много хора, че да построят милион от тези сложни места.

Рени се усмихна уморено.

— Сигурно си прав. Значи това е то? Да се върнем при реката и да се надяваме да открием Мартин и другите или този Джонас. Чувал ли си някога израза „игла в купа сено“?

!Ксабу поклати тясната си глава.

— Какво е купа сено?

Сънищата й идваха и си отиваха незабелязани като утринен дъждец. Тя се събуди, свита на кълбо на пода на въображаемата заседателна зала, и се заслуша в тихото дишане на !Ксабу, който лежеше до нея.

Понесе се спомен, отначало само образ — смесица от звук и усещане. В студените утрини, когато беше малък, Стивън допълзяваше в леглото й. Измърморваше някаква сънена безсмислица, после се гушваше в нея и след миг потъваше в дълбок сън, а Рени примирено оставаше в някакво полубудно състояние в очакване на звъна на будилника.

Ужасно беше това междинно състояние, в което Стивън се намираше в момента, тази неразрешена празнота. Поне майка й си бе отишла завинаги, за да бъде липсваща, оплаквана и от време на време обвинявана. Стивън обаче не беше нито жив, нито мъртъв. Между рая и ада. И нищо не можеше да се направи.

Нищо, освен това каквото и да се окажеше „това“, навярно безнадеждно търсене? Объркана атака срещу някакви непознаваеми сили? Рени можеше само да гадае. Но всеки миг, в който Стивън си оставаше болен, а тя не правеше нищо, за да му помогне, беше като огнен укор.

Болката извика друг спомен. Когато беше пет- или шестгодишен, той се върна един следобед превъзбуден и махаше с ръце, сякаш искаше да полети. Вълнението в разширените му очи беше толкова пресилено, че първоначално Рени въпреки характера си едва не се разсмя, докато не забеляза кръвта по устната му и прашните му дрехи. Няколко от по-големите деца го бяха издебнали на връщане от училище. Бяха го карали да каже нещо, което той не желаел да каже — един от старите злобни ритуали на децата, — а после го бяха повалили на пътя.

Без дори да промие сцепената му устна, Рени беше изскочила от къщата. Малката банда десетгодишни главорези се разпръсна, като я видя да приближава, но един от тях се оказа не чак толкова бърз. Крещяща от ярост, Рени бе разтърсвала това момче, докато то не ревна по-силно и от Стивън. Когато го пусна, то се свлече на земята, втренчено в нея в смъртен ужас. Прониза я силен срам — тя, голяма жена, студентка в университета, да всее такъв ужас в което и да било дете… Самата тя се ужаси и до ден днешен не си беше простила напълно. (Разбира се, Стивън, който наблюдаваше всичко от вратата, не изпитваше такива угризения. Наслаждаваше се на наказанието на побойника и докато тя се прибираше, изтанцува нещо весело.)

Как би могъл някой целенасочено да започне да наранява деца? Имаше ли нещо според онези с граала, което си заслужаваше подобна чудовищност? Умът й не го побираше. Но напоследък това се случваше с толкова много неща.

Съзерцателното й настроение се вгорчи. Тя изсумтя и се надигна. !Ксабу издаде тихичък звук и се обърна на другата си страна.

Какво друго би могла да стори, освен да продължи? Беше правила грешки, беше правила неща, за които не желаеше да си спомня, но Стивън си нямаше никого другиго. Един живот, един изключително ценен живот беше в ръцете й. Ако се откажеше, никога повече нямаше да го види да тича по неговия препускащ, чаровно тромав начин; никога повече нямаше да го чуе да се кикоти на идиотските шеги по мрежата или да прави нещо друго от нещата, които го правеха единствения Стивън.

Навярно онзи десетгодишен побойник не беше заслужил чак такъв яростен ответ, но той никога повече не закачи Стивън. Някой винаги трябваше да се изправя в защита на слабите и невинните. Ако тя не стореше всичко, на което беше способна, щеше да прекара остатъка от живота си под сянката на провала. И тогава, ако Стивън умреше, за нея той щеше завинаги да остане между рая и ада — един призрак от най-реалния вид — призракът на пропуснатата възможност.

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА В КУКЛЕНАТА ФАБРИКА

Дулсинея Ануин постави ръка върху длан — разшифровчика и забеляза, че ноктите й са в ужасно състояние. Намръщи се, докато чакаше вратата да вземе решение, дали да й се довери. Трябваше да свърши твърде много неща. Сигурно изглеждаше ужасно, но в момента животът беше по-безумен и невъобразим от когато и да било.

„Последния път, когато минах през тази врата, все още не бях убила никого.“ Тази и подобни мисли не я оставяха на мира вече дни наред. Беше сигурна, че се справя добре, но нямаше достатъчно база за сравнение. Така или иначе не изпитваше чувство за вина. Допускаше, че би било по-различно, ако жертвата беше някой, когото наистина познаваше, а не някакъв второстепенен колумбийски механизъм, нает от Дред.

А и от години очакваше това да се случи. В нейния бизнес човек не можеше да успее, ако не се докосне лично до насилието, или поне не можеше вечно да го отлага. И все пак бе предполагала, че първото й съприкосновение с убийството щеше да се състои в това, да наблюдава как някой друг го извършва, а не в това, самата тя да го извърши. Отново пропъди мисълта, но споменът за невиждащите очи на Антонио Селестино както преди, така и след фаталния изстрел, изглежда, не възнамеряваше скоро да се оттегли…

Вратата на апартамента, неспособна да направи разлика между новата Дулси, която бе застреляла Селестино, и предишната Дулси, която не бе го сторила, се отвори, съскайки. Вратата се затвори зад нея точно секунда и половина след като бе пресякла лъча. Джоунс се появи на входа на спалнята, протегна се грациозно и без да бърза особено, тръгна към нея, сякаш господарката му не бе отсъствала почти цели две седмици.

Дулси пусна чантата и се наведе да погали котката, която се потърка в крака й, след което се обърна и бавно се отдалечи. Внушителната като на персийска котка пухкава задница на Джоунс, но в сиамска разцветка, която беше наследила от баща си, не показваше никакви признаци на отслабване поради немарливо гледане. Очевидно Чарли от долния етаж я беше хранила порядъчно.

Стенният екран пулсираше със слаба розова светлинка, но Дулси не му обърна внимание. Не беше получавала никакви съобщения, откакто се бе качила в самолета в Картахена, а и не бързаше да получи. Чувстваше се така, сякаш дни наред не се бе къпала, и съвсем скоро щеше да има достатъчно занимания.

— Важно съобщение — промълви мек мъжки глас, включен при отварянето на входната врата. — Има важно съобщение за вас.

— По дяволите! — Дулси отметна падналата пред очите й коса и разтърка чело. Нима би могъл отново да е Дред? Направо побесня. — Пусни съобщението.

Противното красиво лице на настоящия й работодател изплува в еднометрова височина върху екрана с гладката си, влажна коса. Приличаше на човек, който известно време бе дъвкал кат, шепнейки възбудено като кабелите на далекопровод.

— Дулси, обади ми се веднага щом се прибереш. Изключително, изключително спешно е.

— О, Господи, няма миг спокойствие. — Каза на екрана да отговори на повикването, след което се тръшна в леглото и метна обувките си във въздуха.

Появи се почти веднага.

— Имаме проблем.

— Устройството не задейства ли? — Преди да остави Дред, беше свързала няколко вериги, за да наблюдават колумбийското укрепление. Устройството позволяваше да напускат своя куклен сим за кратки периоди, през които той щеше да продължава да изглежда зает и функционален. Това по никакъв начин нямаше да разстрои щателното наблюдение, но им даваше възможност да се измъкват, докато висшестоящите спяха или се разсейваха за малко.

— Всичко действа отлично. Но групата се разпадна. Онази африканка и нейният приятел маймуна изчезнаха, може да са се удавили. Цяло стадо риби като че ли бяха полудели. Лодката се преобърна и останалата част от групата остана на брега.

Дулси пое дъх, за да запази хладнокръвие. Независимо от интелигентността на силата си мъжете много често заприличваха на хлапета, до такава степен обсебени от игрите си, че забравяха, че това са само игри. За разлика от тях жените никога не пропускаха да вземат душ и да поддържат чисти косите си.

— Но нашият сим нали е все още в групата?

— Да. Всички са заедно, с изключение на двамата. Но са в доста окаяно състояние и може всеки момент да ги загубим. Необходимо е да се заема с проверката на някои неща, които обсъждаха помежду си. А не мога да го направя, докато управлявам сима.

— Не може ли всичко това да почака един час? Сигурна съм, че си уморен, но току-що влизам и трябва да хапна нещо, за да не припадна.

Мъжете не бяха в състояние да схванат необходимостта от един душ, но обикновено схващаха необходимостта от храна.

Той я гледа втренчено дълго време. В погледа му се четеше надвисваща опасност или най-малкото остра критика, но накрая се ухили и зъбите му блеснаха на фона на мургавото му лице.

— Разбира се — каза той. — Съжалявам.

Дулси така и не успяваше да схване същността на този мъж — чудатите му реакции като този внезапен изблик на великодушие, а и хлапашкият му псевдоним не добавяха достатъчно ясни щрихи към цялостната картина. Неспособността й да го постави в точно определена категория я изнервяше.

— Наистина имам нужда от малко… — започна тя.

— Обади ми се, щом си готова. — И той прекъсна връзката.

Дулси погледна надолу към Джоунс, която се бе върнала и кротуваше до обутите й в чорапи крака.

— Бързай, бързай, бързай — заговори й Дулси. — Все бързай. Джоунс мигна с кръглите си очи; изглежда, беше съгласна, че всичко е наопаки.

Къдравата й червена коса беше опакована в хавлиен тюрбан, а най-меката й хавлия обгръщаше влажната й и най-после безупречно чиста кожа. Лежеше пльосната, с вирнати крака върху леглото, туба кисело мляко от манго в ръка и удобно наместилата се до бедрата й Джоунс — поне на Джоунс й беше удобно така.

„Погледни ме — мина й през ума. — Застрелях човек. Много мъже едва ли биха дръзнали да го направят. А погледни ме мен. Толкова съм спокойна.“

Огледа се дали позата й излъчва подобна хладнокръвна непоколебимост.

— Давай — нареди на екрана тя, — можеш да набереш отново.

Дред изплува три пъти по-едър, отколкото бе в действителност. Като че ли се беше поукротил малко.

— Всички спят и не е така напечено. Куклата изглежда великолепно — ту похръкне, ту помръдне. Отлична работа.

— Благодаря.

— Хапна ли нещо? — Тъмните му очи пробягаха по загърнатите й в хавлията форми с израз, който й се стори едновременно сексуален и някак пренебрежителен. — Бих искал да се възползвам от случая, за да те запозная с обстановката.

— Всичко е наред. — Тя размаха тубата с кисело мляко. — Давай смело.

Дред започна от момента, в който бе предала дежурството сутринта, докато цялата банда все още се носеше по водата в лодката, която се бе превърнала в листо, и стигна до настоящия момент, като обръщаше специално внимание на последователността в действията на участниците.

— На всяка цена трябва да се постараем да намерим някакво агентурно устройство, което да прави субвокални бележки в движение — каза той. — В противен случай, ако се струпат твърде много събития, бихме могли да пропуснем някой важен детайл след някоя смяна на дежурството и да издухаме защитата на куклата.

Дулси се запита колко ли щеше да продължи всичко това, но си спомни, че с премията, която вече бе прехвърлил на нейната сметка, и обещаната заплата за прекараното като сим време би могла да се оттегли най-малко за една-две години. Толкова много свобода си струваше известни неудобства.

Друга частица в нея се запита колко ли светкавично се бе превърнал Селестино в номер в кредитната й сметка.

А на глас каза:

— Няма ли възможност да намерим трети човек, който да ни помогне в тази работа? Дори тези хора да спят по осем часа дневно, това прави цял работен ден за нас двамата, по седем пъти седмично става адски дълго. Може би ще успея да намеря някого.

Дред не отвърна нищо, а лицето му неочаквано стана безизразно.

— Имаш предвид някого, когото би искала да включиш?

— Не, не. — До днес бе така възторжен и щастлив от резултатите на проекта „Небесен бог“, че почти бе забравила за резките скокове в настроението му, но сега си спомни за тях. Все пак, мина й през ума, поне не е досаден както повечето мъже. — Не, нямам никого предвид. Просто си мисля, че можем да се побъркаме от толкова много работа. А и сам каза, че имаш да вършиш и ред други неща с… с тези данни.

Едва не изрече името на Атаско: наистина беше уморена, даде си сметка тя. Съмняваше се някой да прослушва канала й — сам Дред й бе изпратил някакво суперзащитно устройство, което бе включила допълнително към собствената си защита — все пак беше глупост да си позволява каквито и да са излишни рискове, а и убийството на Атаско несъмнено бе световна новина вече дни наред.

— Ще помисля за това. — За миг лицето му запази каменния си израз. След това, сякаш някой наля вряла течност в студена чаша, жизнеността нахлу върху лицето му. — Има още няколко неща, които трябва да обсъдим…

— На вратата има някой — обяви домашният глас. — Някой на вратата.

Дулси завъртя очи.

— Интерком. Кой е?

— Аз съм, Чарли — последва отговор. — Значи наистина вече си тук.

— Коя е тази?

Дред отново беше свалил образа на нула градуса.

— Съседката от долния етаж. — Тя се надигна, прогонвайки безмълвната, но гневна Джоунс. — Храни котката ми. Ако искаш, пак ще ти се обадя.

— Ще почакам.

Дред изключи изображението и екранът опустя, но Дулси знаеше, че ще подслушва.

Русата до бяло коса на Чарли бе подредена в някаква сложна фризура: кичурите обкръжаваха главата й като електронни орбити на модел на атом, тъй че целувката й увисна във въздуха на около педя от бузата на Дулси.

— О, Господи, Дулси, къде ти е тенът? Какъв смисъл има да биеш път чак до Южна Америка, ако не направиш тен?

— Много работа. — Дулси беше сигурна, че за Чарли една ядрена експлозия си има добра страна — всичките онези лъчи, от които потъмнява кожата. — Някакви проблеми с Джоунси? Изглежда чудесно.

— Никакви, всичко беше просто велико. Майка ти намина един ден, когато бях тук. Тя е едно бижу.

— Да, наистина е бижу. Само да не ти е в къщата. Едва ли чувствата на Дулси към Руби О’Миара Малърн Епщайн Ануин и при най-добро желание биха могли да се определят като нежни, но другите винаги бяха склонни да я смятат за прекрасен човек. Дулси се запита каква ли беше причината да не го забелязва.

— Нещо друго?

— О, Господи, сигурно си изтощена. Всъщност се качих само за да се уверя, че наистина си тук. — Чарли внезапно се завъртя, повдигайки сребристата си, пъстра като мозайка пола, и откри дългия си, строен крак. — Харесва ли ти? Току-що я купих.

— Страхотна е. Благодаря ти още веднъж за грижите ти за Джоунс.

— Никакъв проблем. Мислиш ли, че ще можеш да даваш храна на Зиг и Заг през следващата седмица? Налага ми се да… пътувам извън града. Давай им само маруля и сменяй водата.

Чарли постоянно твърдеше, че е счетоводител в някаква козметична фирма — лъжа, чиито корени според Дулси се криеха в някое краткотрайно назначение през юношеските й години. Чарли си мислеше, че Дулси не знае, че е момиче на повикване — при това доста скъпо: нейният анимационен глас и ученическата й фигура несъмнено бяха твърде привлекателни за определен вид заможни клиенти. Чарли си вярваше, че професията й е абсолютна тайна, но Дулси направи необходимото, за да узнае всичко за съседите си, а Дулси умееше да узнава всевъзможни неща.

„Чарли си мисли, че е ужасно порочна. Тя не знае, че приятелката й от горния етаж е международен наемен терорист. И че храни котката на професионална убийца.“ Дори споделена насаме със себе си, шегата започваше да нагарча. Всъщност току-що бе решила да не мисли известно време за Селестино и да позволи на случката да заеме мястото си в ценностната система на Дулси Ануин.

Когато Чарли тръгна към асансьора с манекенската си походка, все едно някое прекомерно пораснало и натруфено момиче скаут, Дулси отново се обърна към стенния екран:

— Отиде си.

Лицето на Дред цъфна моментално, както и беше предполагала. Разбира се, че бе подслушвал. Вероятно бе и наблюдавал и през главата му бяха минали какви ли не перверзни мислички за русата, облечена в къса поличка Чарли. Но дори и да беше така, той не обели нито дума, нито пък намекна за нещо такова.

— Добре. И така, първото, което трябва да решим, е колко можем да си позволим, за да изведем тази малка група отвътре. — Дред се намръщи, а очите му гледаха с отнесен израз. — Ако мислех, че имат някаква цел въобще, не бих се помръднал, но те имат златна възможност да разберат всичко, а вместо това като че ли само… се носят по течението.

— Златна възможност да разберат всичко за теб — подсказа Дулси.

Той се усмихна самодоволно.

— Естествено. — Усмивката му се стопи. — Знаеш за кого работя, нали?

Дулси се поколеба какво да отговори.

— Никога не си ми казвал…

— Хайде. Не ме карай да си развалям мнението за теб. Вършиш си добре работата, караш си онази жестока червена спортна количка далеч над разрешената скорост, без някога да си имала свидетелство — ти обикаляш доста, Дулси. Би трябвало да си наясно кой ми е шеф.

— Така да е, мисля, че знам.

Всъщност, след като видя мрежата Адърланд отвътре, се досети, че слуховете, че Дред работи за почти митичния Феликс Жонгльора, сигурно отговарят на истината. Само Жонгльора и още съвсем малко на брой хора можеха да си позволят подобна технология.

— В такъв случай ти е ясно колко сериозно е това, което вършим. Крием съдбоносно важна информация от едни от най-подлите, хитри и всемогъщи хора на света. Тук сме точно в задния двор на Стареца. Ако разбере това, аз съм мъртвец. Същия този миг. — Той я изгледа с поглед, още по-втренчен от онзи, с който я бе изгледал преди малко. — Опитай се да го разбереш. Ако ме изработиш, дори и да не успея да те докопам, преди Стареца да ме накълца на парченца, самият той няма да те остави жива. Не и човек като теб, който знае толкова много неща за собствената му мрежа. Няма да останеш даже в историята. Само за двайсет и четири часа ще бъде унищожено и последното доказателство, че някога си съществувала.

Дулси отвори уста и пак я затвори. Беше обмисляла точно тези възможности, всички до една, но сега бяха изречени така категорично и с такава сигурност от Дред, че ги осъзна по начин, който собствените й размишления не позволяваха. Изведнъж й стана ясно, че се е изкачила на изключително високо и рисковано място.

— Искаш ли да се оттеглиш?

Тя поклати глава, защото в този момент изпитваше недоверие дори към собствения си глас.

— В такъв случай имаш ли някакви въпроси, преди да продължим?

Дулси се поколеба, след което преглътна.

— Само един. Откъде идва името ти?

Той повдигна вежда и избухна в кикот.

— Имаш предвид Дред? Сигурна ли си, че това е всичко, което искаш да ме попиташ?

Тя кимна. Когато се смееше така, ъгълчетата на устата му се изопваха като на животно. Като нещо, което, преди да те захапе, се ухилва.

— Измислих си това име още като хлапе. Онова момче там, където живеех… както и да е, това е без значение. Но той ме запали по тази стара музика от началото на века, ямайски парчета, наречени реге. В тях постоянно се използваше думата „дред“.

— И това е всичко? Изглежда някак… не знам, някак глупаво. Сякаш не става дума за теб.

За момент й мина през ума, дали не е отишла твърде далеч, но мургавото му лице отново се развесели.

— Има още едно значение — нещо, което влудява Стареца заедно с всичките му тъпотии от сорта на крал Артур, Граал и тъй нататък. Пълният вариант не е просто Дред, а Подред. Схващаш ли?

Дулси сви рамене. Всички тези средновековни глупости я отегчаваха до сълзи, когато беше ученичка, както и цялата останала история.

— Не съвсем.

— Добре, няма нужда да си блъскаш главата. Имаме си по-важна работа, сладурано. — Къдравата усмивка отново цъфна. — Ще забъркаме на Стареца голяма каша — страхотна каша.

Възстановила до известна степен самообладанието си, Дулси си позволи удоволствието да се наслади на пренебрежението си към него. Мислеше се за много лош, за отвратителен, за опасен. Всички типове в този бизнес бяха или абсолютни психопати, или студенокръвни техничари, или комплексари на тема екшън-звезди, мятащи унищожителни погледи наляво-надясно. Обзалагаше се, че Дред беше от последните.

— Никакъв проблем, Панчо — изтърси тя любимата фраза на Чарли. — Да се захващаме.

Празен поглед, погълнат изцяло от самия себе си… да, познаваше този тип мъже. Бе готова да се обзаложи, че беше минал през много жени, но връзката му с нито една не беше продължила особено дълго.

Кристабел се беше подхлъзнала и бе ожулила коляното си в училище предишния ден, докато се опитваше да демонстрира на Порша, как да направи един специален сервис в квадрат. Майка й беше казала да престане да олющва спрея, за да погледне какво има отдолу, затова спря колелото чак след като стигна края на улицата и зави зад ъгъла.

Спреят беше много смешен, кръгло белезникаво петно върху коляното й, също като паяжина. Седна на тревата и застърга с нокти по ръбчето на бялото вещество, докато то започна да се отлепя. Червеното възпалено петно под него беше започнало да пожълтява и да омеква. Учуди се дали така става, когато парчета от Стадното прасе в Джунглата на чичо Джингъл падат както миналата седмица, когато всичките носове на Стадното прасе се откъснаха едновременно, след като то кихна. И реши, че ако бе именно така, би било адски противно.

Когато мина покрай спортното игрище, нямаше никой, но на другата му страна видя няколко облечени в униформи военни, които маршируваха напред-назад, напред-назад върху пистата за моторни състезания. Днес не се чуваше музика и звукът от педалите й сам напомняше музика с тяхното „скръц-а-а, скръц-а-а“.

Носеше се по улиците почти без да поглежда знаците, тъй като вече познаваше пътя, докато най-после стигна до обраслия с рядка тревица край на базата с малките циментови постройки. Паркира колелото до едно дърво, натисна с всичка сила с крак стойката, за да я свали, и извади книжната чанта от коша на колелото, който татко й беше затегнал, за да не се клатушка на всички страни.

— Хей, пикло. Que haces?

Кристабел подскочи и изписка по-силно и от педалите. Обърна се и видя, че от дървото се спуска някакво същество, което за момент й заприлича на облечена маймуна, някаква ужасна маймуна убиец като в онова предаване, което майка й не й разрешаваше да гледа и се наложи да й обещае да не сънува кошмари от него. Прииска й се да изпищи, но всичко приличаше на лош сън, в който не можеш да направиш нищо, освен да наблюдаваш.

Не беше маймуна, а някакво момче с мръсно лице и без един зъб. Същото момче, което й беше помогнало да среже оградата, когато помагаше на господин Селърс, само че беше още по-мръсно и някак си по-дребно от предишния път. И беше отсам оградата! Отсам оградата, където се намираше и тя! Знаеше, че това не е нормално.

— Затваряй си устата, чу ли! — Момчето се усмихваше, но нещо сякаш го болеше. Кристабел отстъпи няколко крачки. — Хей, mu’chita, няма да ти направя нищо. К’во носиш в чантата?

— Н-не е за теб. — Кристабел я стисна силно до блузката си. — 3-за друг човек е.

— Verdad, пикло? — Момчето пристъпи съвсем бавно към нея, сякаш мимо волята си. — Нещо за кльопане, а? Носиш кльопачка на някого, нали? Знам аз. Мернах те.

— Мернал ли си ме?

Така и не можеше да проумее какво прави този кирливец наоколо. Имаше хора „отсам оградата“ и хора „оттатък оградата“ и той не беше измежду първите.

— Да, claro, отдавна си ми на мерника. Откак ме накара да срежа онази ограда, все си ми на мерника. Оградата се изключи и се покатерих. Мислех, че ще намеря нещо добро. Но оградата пак се включи. И двете. Метнах една пръчка, да видя к’во шъ стане, и се разтичаха разни хора — войничета. Качих се на едно дърво, ама замалко да ме ступат.

— Не можеш да се измъкнеш. — Осъзна го, докато го казваше. — Не можеш да се изкатериш обратно, щото… — млъкна уплашено тя. Едва не изрече името на господин Селърс. — Щото пак е включена. Щото е електрическа.

— Адски си права, mu’chita. Обаче намерих малко кльопачка — тук изхвърлят всичко на поразия, мой човек, тия locos — големи сладури, чат ли си? Но не изхвърлят редовно. И съм страшно гладен.

Той пристъпи към нея и Кристабел неочаквано се уплаши, че ще я убие и ще я излапа както в приказките за чудовища, които Офелия разказваше за приспиване, ще я сграбчи и ще я захапе с мръсната си уста със зееща дупка на мястото на липсващия зъб. Обърна се и хукна да бяга.

— Хей, пикло, върни се!

Тичаше, без да откъсва очи от земята, летяща под мятащите й се нагоре-надолу крачета. Сякаш нещо подскачаше в гърдите й, бумтеше отвътре и се опитваше да изскочи. Чуваше гласа на момчето все по-близо и по-близо, накрая нещо я блъсна в гърба и тя се затича по-бързо, отколкото беше по силите й. Залитна и се просна в тревата. Момчето застана над нея. Болеше я коляното, което беше ударила в училище, а сега и другото. Когато си пое дъх, Кристабел се разплака, а от страх дори се разхълца.

— Дива малка кучка. — Беше почти толкова нещастен, колкото и тя. — К’во ти става?

— Ако м-ме удариш, ще… ще кажа на татко!

Изсмя се, но изглеждаше ядосан.

— Тъй ли? Айде, пикло, кажи му. Пък аз ще му кажа какво криеш тука.

Кристабел продължаваше да хълцука, но спря да плаче, защото се уплаши още по-силно.

— Да к-крия?

— Казах, че си ми на мерника. К’во носиш? К’во криеш тук? Някаква кучешка храна или нещо друго? — Той протегна настоятелно ръка. — Fen, не ми пука дали е кучешка. Дай чантата.

Тъй като тя не помръдна, той се наведе и я взе от стиснатите й пръсти. Не я издърпа със сила и Кристабел отново си помисли, че това е само някакъв лош сън. Пусна чантата.

— Que…? — Той се вторачи в опаковката. — Ама това е сапун! Ти к’во, бъзикаш ли се с мен? — Той разгъна един от калъпите с чевръстите си мръсни пръсти, вдигна го до носа си и вдъхна шумно. — Fen! Сапун! Mu’chita loca! — И го хвърли на земята. Сапунът-отскочи настрана. Кристабел го проследи с очи до мястото, където остана да лежи върху тревата като великденско яйце. Избягваше да погледне момчето, което явно беше много ядосано.

— Така — промълви след минута той, — тогава ще ми носиш ядене, кучко. Всеки ден на това място, m’entiendes? Иначе татко ти ще научи, че се мъкнеш тук. Не знам к’ви ги вършиш с тоя сапун, но бас ловя, че переш нещо, което не е твоя работа. Ясен ли съм, малка vata loca? Знам те къде живееш, в къщичката на мама и тате. Виждам те през прозорчето. Някоя нощ ще вляза през прозорчето, ако не ми донесеш нещо за ядене.

Всичко друго би понесла, само не и крясъците му. Тя кимна с глава.

— Това е. — И отново размаха ръце като маймуна. — И да не забравиш, щото Чо-Чо е un mal hombre. Чу ли? Не се бъзикай с Чо-Чо да не се събудиш умряла.

Той продължи да бърбори такива неща още известно време. Накрая Кристабел разбра, че Чо-Чо беше самият той, момчето. Досега не беше чувала подобно име. Учуди се дали то има някакво значение „оттатък оградата“.

Остави й останалите сапуни, но дори след като се беше покатерил на най-близкото от потъналите в буйна зеленина дървета и се беше заврял в някое тайно скривалище, тя не посмя да остави чантата за господин Селърс. Сложи я обратно в кошчето на велосипеда й подкара към къщи. Когато преполови разстоянието, отново заплака. Щом стигна до тяхната улица, вече почти не можеше да види тротоара.

Сега и двете й колене бяха обелени.

Дред прекъсна връзката и се отпусна назад, изопвайки дългите си крака. Свърза се със сима в Адърланд и леко открехна очите му. Другите все още спяха и от тягостната гледка усети клепачите му да натежават. Разтърси глава, след което пъхна ръка в джоба си за стимулираща таблетка — адренакс от черните пазари на Южна Америка — и я глътна без вода. Подкрепи я с малко ударни по външната система, чийто ритъм да направи въздействието по-възбуждащо. Когато ритъмът затуптя в подходящите децибели, прескачайки от единия към другия край на главата му, той се върна към задълженията си. Остави прозореца към Адърланд открит, но притвори почти напълно очите на сима, за да не привлече ненужно внимание, ако някой от останалите се събудеше, и се облегна обратно в креслото, потъвайки в размисъл.

Ръката му се прокрадна към т-жака; загрубелите му пръсти опипаха гладката периферия на шунта. Имаме толкова много неясноти и толкова малко време за обмислянето им. Може би идеята на Дулси все пак не беше съвсем лоша. Сам той не би могъл още дълго време да прекарва по девет-десет часа в симулация дори да нямаше никаква друга работа, а и Стареца с положителност нямаше дълго да го остави насаме.

Ами самата Дулси? Доброто му мнение за нея, подплатено от светкавичната решителност, с която ликвидира онзи идиот Селестино, беше доста разклатено от настояването й да се върне в Ню Йорк. И всичко това заради една котка — една котка! Възможно най-изумителният технологичен напредък, цялата тази мрежа Адърланд, симулация, по-реална от самия РЖ, а тя се притесняваше да остави котката си на грижите на тази бледолика руса курветина от долния етаж за една-две седмици. Подобна глупост беше почти напълно достатъчно основание да извади госпожа Ануин от списъка на защитените видове.

И още по-отвратителното беше, че току-що намали с много хиляди собствената си лична сметка, пазена строго от вниманието на Стареца, за построяването на нов офис за двамата с нея в Картахена, а сега трябваше да се притеснява дали домашната й система можеше необезпокоявано да поеме подобна мощна връзка. Когато му каза, че си отива вкъщи, той сериозно се замисли просто да я убие и сам да се заеме с цялостното наблюдение на Адърланд. Но прецени, че това няма да е разумно — не и при сложилите се обстоятелства.

Затова отложи удоволствието за по-късно.

Така или иначе беше твърде унизително да зависиш от някаква жена. По правило не се доверяваше на никого освен за съвсем дребни поръчки и държеше всичко в собствените си ръце. Когато прехвърли отговорността другиму, нещата винаги се оплескват. Ето и тази гнойна пришка замалко да съсипе цялата работа.

Е, Селестино вече е отписан, нещо, с което дори той трудно би се справил.

Дред запали тънка пура Corriegas, една нищожно малка компенсация за престоя му в Южна Америка, и се замисли какво да предприеме. Трябваше да бъде готов, ако Стареца реши да му предложи друг ангажимент; моментът беше крайно неподходящ за каквото и да е колебание или съпротива. Същевременно трябваше да поддържа сима в Адърланд активен или със собствени сили, или с помощта на предани наемници. За сега Дулси все още беше подходящият вариант, но включването на още един човек би му струвало допълнителни усложнения, грижи по сигурността и възможности за сериозни гафове…

Прецени, че е по-добре да отложи решението за по-късно. Когато Дулси поеме дежурството след четири часа и ако останалите симуланти в неговата система му го позволят, щеше да се опита да подремне, след което вероятно би бил в по-добро разположение на духа, за да вземе необходимото важно решение.

Междувременно се налагаше да продължи собствените си проучвания. Онова, което попадналите в симулационната мрежа Адърланд хора бяха открили, му даваше твърде малко информация относно намеренията на Стареца; но това, което неволно бяха разкрили за себе си, беше далеч по-ценно. От една страна, ако привлечеше на помощ още сим-надзиратели, би могъл да се опита да отстрани и втори член на тази симпатична компанийка от речни пътешественици, в случай че настоящият му агент бъде изхвърлен от системата при следващото гигантско рибешко нападение или нещо друго.

Така или иначе за него представляваше още по-голям интерес да узнае кои са тези хора и защо тайнственият Селърс ги бе събрал заедно, а от всички тях африканката и нейният приятел бяха най-важните. Останалите в момента му бяха под око, но доколкото беше наясно, Рени както-й-беше-името бе изхвърлена от мрежата, което означаваше, че е твърде несигурна нишка.

Дред коригира силата на ритъм-пътеката така, че да съответства на задълбочения му размисъл, и изпрати колелце дим, което се завъртя нагоре към прихлупения бял таван. Стаята нямаше прозорци и беше част от полупразен офисен комплекс в крайните квартали на Картахена, но разполагаше със свръхмощни комуникации, а именно това беше най-важното.

Тази Рени беше африканка, можеше да го отгатне дори само по акцента й. Но някой бе споменал, че нейният спътник е бушмен, а светкавичната проверка установи, че повечето оцелели представители на племето обитават Ботсуана и Южна Африка. Това не означаваше, че жената не е от другаде или че не бяха се срещнали в мрежата, но му допадаше вероятността да са от едно и също място.

Значи Ботсуана и Южна Африка. Нямаше кой знае каква информация за нея, но знаеше, че брат й е в кома, а когато направеше справка с първото й име и възможните му варианти, това доста щеше да стесни кръга.

Все пак нямаше намерение сам да се заеме с това. Не и с черната работа. След като местенцето се очертаваше да е в Южна Африка, щеше да я възложи на Клекър и компания поне до откриването на гореща следа. За после не беше сигурен: хората на Клекър бяха предимно главорези, което понякога вършеше работа, но в този случай положението беше твърде деликатно. Щеше да реши, след като натрупа повече информация.

Дред изпусна още едно кръгче, след което го разпръсна с ръка. Адреналините го раздрусваха и заедно с прилива на енергия почувства някаква тъпа, идиотска болка в слабините и зад очите, каквато не беше изпитвал от нощта, в която се зае със стюардесата. Знаеше, че е само началото, което много скоро щеше да набъбне, но нямаше никаква представа как би могъл да намери време за безопасен лов. Намираше се точно на прага на най-голямото си начинание и този път искаше да се възползва от съвета на Стареца и да не подлага на риск успеха си заради личните удоволствия.

Дред се ухили. Дъртото копеле би се гордяло с него.

Хрумна му нещо. Спусна ръка към слабините си и ги притисна мечтателно. Не беше време за лов — поне не в РЖ. Но тази симулация бе тъй реалистична…

Какво ли би било да половува в Адърланд? До каква степен биха имитирали живот тези симове — и особено загубата му?

Стисна още веднъж и отново усили барабаните в главата си, докато в скулите му не затрептя саундтракът на някакъв съвсем нов, заплетен филм на ужасите и мрака. Веднъж припламнала, идеята започна да се разгаря.

Какво ли би било?

ПЕТА ГЛАВА МАРШИРУВАЩИТЕ МИЛИОНИ

— Може ли да вляза? — запита глас в ухото на Рени. Секунда по-късно Ленор Куок се появи в залата за конференции. Носеше живописен кожен авиационен шлем и чисто нов комбинезон. „Сигурно са нови — помисли си Рени. — Включени са обратно.“

Дори за човек като нея, прекарал толкова време в симулация, му беше трудно да свикне с този удивително реалистичен нов свят — не, нова вселена с целия й смисъл и предназначение и различни правила във всеки неин сектор.

— Наистина съжалявам — каза Ленор, — но така и не успях да намеря човек да ти помогне с устройството. Днес много народ отсъства от Кошера — мисля, че има някакъв проблем в системата. Всички са се побъркали. Останали са само тези, на които смяната приключва, а сме по-скоро по средата на нещо. — Лицето й се натъжи по подходящ за случая начин. — Но си мислех да ви предложа една светкавична обиколка наоколо. След което, ако искате, можете да дойдете с мен и Кулен да разгледате бивака Еситон Бурчели… Гледката е изключителна и положително ще ви хареса повече, отколкото да скучаете тук.

!Ксабу се покатери върху рамото на Рени, за да му е по-удобно да разговаря.

— Какво ще ходите да разглеждате?

— Мравки. Идвайте — не сте виждали подобно нещо. Докато се върнем, би трябвало да са се справили с проблемите в системата и все някой ще може да ви помогне.

Рени погледна !Ксабу, който присви тясното си сим-рамо.

— Добре. Но наистина трябва да се махнем оттук, и то не само във ваш интерес.

— Разбирам напълно. — Ленор кимна със сериозно лице. — Сигурно си имате работа у дома. Трябва да е голямо губене на време да те залостят в мрежата.

— Да. Много голямо.

Ленор сви пръсти и залата за конференции изчезна, изместена от огромна куполообразна аудитория. Бяха заети само няколко места и миниатюрни петна светлина блещукаха над други петнайсетина, тъй че огромната зала беше почти празна. На сцената — или по-скоро над сцената — се носеше най-огромното насекомо, което Рени някога бе виждала, скакалец с размерите на реактивен самолет.

„… Екзоскелетът — съобщаваше интелигентен безплътен глас — притежава голям брой преимущества за оцеляване. Може да се занижи изпарението на течности, определено предимство при малките животинки, чието съотношение между повърхностна зона и обем ги предразполага към опасна загуба на течности, освен това скелетната им структура осигурява голяма вътрешна площ за прикрепване на мускулатурата…“

Скакалецът продължаваше да се върти бавно във въздуха, но едната му страна се отдели от тялото и се отдалечи, демонстрирайки разрез на живо.

— Обикновено това се прави за студенти първа година — обясни Ленор, — за онези от тях, които имат късмета изобщо да влязат в Кошера. Но както ви казах, днес няма почти никой.

Различни части от скакалеца плуваха свободно във въздуха, като някои от тях изчезваха, осигурявайки по-добра видимост за скритите под тях вътрешности, други бяха силно осветени отвътре.

„Самият екзоскелет е изработен предимно от епидермис, извлечен направо от подповърхностния епидермис, пласт епителни клетки, разположени върху зърнест слой, наречен базисна мембрана. — Отделни пластове под отстранената броня проблясваха ярко, след което угасваха. — Самият епидермис е не само изключително ефикасен по отношение контрола на загуба на течност, но служи и като защита на животното. Епидермисът на насекомите притежава якост на скъсване като на алуминия при двойно по-ниско тегло…“

!Ксабу наблюдаваше съсредоточен о въртящия се скакалец.

— Като богове — промълви той. — Помниш ли, веднъж го казах, Рени? С такива машини хората могат да постъпват като богове.

— Бива си го, а? — обади се Ленор. — Ще ви покажа и други неща в това местенце.

И с това щракване на пръстите те напуснаха аудиторията. Обиколката на Ленор из Кошера ги отведе в ресторанта на самообслужване — макар, веднага обясни тя, в него никой да не консумираше. Беше по-скоро място за срещи. Високите прозорци правеха напълно прозрачна една от стените на красивата зала и разкриваха покрит с трева склон, както и част от масивно коренище на дърво. Разликата между съответстващите на човешките пропорции предмети в залата и наблюдаваната сякаш през очите на насекомо гледка накара Рени да почувства известна неловкост, сякаш гледаше под много остър ъгъл.

Водачката им ги разходи из всевъзможни други места — предимно лаборатории, представляващи по-малки варианти на аудиторията, в които се разиграваха виртуални екземпляри и явления най-малко в три измерения и с всички цветове на дъгата. Показа им и някои „спокойни кътчета“, предназначени за отдих и дълбок размисъл и сътворени с характерната за японско хайку прецизност. Минаха и през някакъв странен музей с миниатюрни образци на аномалии, които се срещат в живата лаборатория извън стените на Кошера.

— Едно от най-изумителните неща — посочи Ленор към едно кръжащо насред въздуха многокрако същество, осветено от невидим източник на светлина — е, че някои от тях въобще не приличат на нищо в реалния свят. Понякога се питаме дали Кунохара не се забавлява с нас — Кулен е абсолютно убеден в това, — но уставът ни е основан на достоверното наподобяване на напречното сечение на площ от десет хиляди квадратни метра с истински жизнени форми, тъй че лично на мен много не ми се вярва. Още повече че Кунохара се отнася съвършено сериозно към предмета на дейността ни. Не мога да си го представя ей тъй да си изобретява въображаеми насекоми и да ги подмята в една среда, която на всяка цена държи да съхрани.

— Има ли и други странни неща в този симулационен свят? — попита !Ксабу.

— От време на време се появяват съобщения за обекти, които не се срещат в нито една симулация на реалния свят, както и някои други свръхестествени ефекти — смущения в базисната медия, странни светлини, локални деформации. Но, разбира се, и на ентомолозите, както на всички хора им е дошло до гуша да виждат разни неща, особено в едно такова място, което и без това е достатъчно мистериозно.

— И защо все пак го е създал този Кунохара? — поинтересува се Рени.

— Колкото знаеш ти, толкова и аз. — Ленор прокара ръка през косата си и този напълно нормален жест по парадоксален начин напомни на Рени, че наблюдава една симулация, че по всяка вероятност истинската Ленор изобщо не прилича на съществото пред нея и със сигурност се намира някъде другаде. — Четох някъде, че като дете се е страхувал от буболечки — разбира се, това важи за почти всички нас, които сме тук. Разликата е, че той е направил пари от това. Успял да регистрира някои важни биомедицински патенти малко след като навършил двайсет години — „Симбексин“, който се опитват да използват за ускоряване или блокиране растежа на клетката, е един от тях, както и самонагаждащата се тухла информика — и направил милиони. А по-късно и милиарди.

— И построил с парите това? — !Ксабу наблюдаваше как една ларва на ручейник с извънредно много крачета отново и отново се измъква от какавидата като счупена грамофонна плоча.

— Не, ние го построихме, ако става дума за Кошера — всъщност го построи един университетски и агробизнесменски консорциум. Но Кунохара създаде света около него — симулацията, която изследваме. Наистина е поразителен. Да вървим, ще ви го покажа.

Преходът от музея в кабинета на самолета водно конче беше мигновен. Кулен вече се намираше в седалката на пилота. Кимна за поздрав и отново се обърна към таблото.

— Съжалявам, че ви подмятам така нагоре-надолу — извини се Ленор, — но се възползваме от свободата, с която разполагаме в Кошера, за да не си губим времето с излишно наподобяване на реалистичност. Преминем ли през вратите на хангара, всичко протича в измеренията на реалния живот, дори и да се случва в Света на гигантските насекоми. Правилата на Кунохара.

— Ако можеше, би ни принудил да ходим пеша — добави Кулен. — От време на време някой от симовете току бива изяден — онзи ден някакъв камшичест скорпион сгащи Трейнър, специалист по миграцията. Превърна го в храна за буболечки по-светкавично, отколкото го изрекох. Бас ловя, че Кунохара доста се е забавлявал.

— И какво му се случи? — притесни се !Ксабу, представяйки си очевидно как би могъл да изглежда един скорпион с подобни размери.

— На Трейнър? Поредният грубичък шок. След което беше изхвърлен от системата. — Кулен завъртя очи. — Винаги се случва едно и също. След което се наложи да му приложим нов разрешен сим. Именно затова Анджела не се зарадва особено, като ви видя. Достопочтеният господин К. твърде изкъсо следи какво влиза и излиза от неговия сим-свят.

— Благодарим ти за яркия образ, Кулен — подхвърли Ленор.

— Стегнете коланите — отвърна той. — Говоря най-вече на вас двамата новобранци. Получих разрешение и сме готови за излитане. Нали не искате да ви раздрусам повече от необходимото.

Докато Рени и !Ксабу бързаха да се закопчеят, вратата на хангара бавно се отвори, разкривайки стена от растителни форми на фона на бледосиво небе.

— Колко е часът? — попита Рени.

— Ти къде се намираш? По-добре от мен би трябвало да знаеш. — Ленор поклати глава. — Този сим-свят е настроен на Гринуич. В момента минава пет сутринта. Най-подходящото време за разглеждане на Еситон е на зазоряване, когато започва движението.

— Само че закъсняваме — намръщи се Кулен. — Ако бяхте дошли навреме, Куок, вече щяхме да сме там.

— Млъквай и си карай таратайката, бръмбар такъв.

!Ксабу седеше кротко и наблюдаваше през прозореца приближаването и отдалечаването на величествените дървета от двете страни. Рени също беше силно впечатлена: от тази гледна точка беше доста страшничко. Цял живот мрежите бяха тъпкали главата й с екологични катастрофи, от което си бе изградила представа за околната среда като за нещо крехко и деликатно, една постоянно изтъняваща паяжина от зеленина и чиста вода. В реалния свят може и да беше така, но превърнат в такова джудже, човек имаше възможност да съзре природата в изначалното й ужасяващо властно великолепие. Най-после беше в състояние да си представи Земята като Гея, едно-единствено живо същество, и себе си като частичка от една сложна система, а не като нещо курдисано на върха на стълбата на Сътворението. Даде си сметка, че това чувство за надмощие е продиктувано до голяма степен от гледната точка — просто защото човек спада към по-едрите животински екземпляри. В настоящия й размер всяко листо представляваше истинско чудо от сложни взаимовръзки. Под всяко камъче, върху всяка бучица кал процъфтяваха цели селища от миниатюрни създания, а върху тях щъкаха още по-микроскопични същества. За първи път успя да проследи в представите си веригата на живота чак до молекулно ниво и дори по-нататък.

„И това също ли е конструирано от някого? — запита се тя. — Както каза !Ксабу, нима наистина се превръщаме в богове и сме в състояние да се разширим като вселената или да проникнем в един атом?“

Трудно беше човек да не бъде поразен от Атаско, Кунохара и останалите — или поне от онези, които несъзнателно бяха създали своите страни на чудесата чрез страданията на другите. Това, което бе видяла до този момент, беше направо зашеметяващо.

— По дяволите! — Кулен стовари ръка върху лоста за управление. — Закъсняваме.

Рени се наведе, за да надникне покрай него, но през предното стъкло се виждаше все същата гигантска гора.

— Какво има?

— Роякът вече е потеглил — поясни Ленор. — Виждаш ли онези там? — Тя посочи към няколко тъмни силуета, които се бяха стаили в клоните над тях. — Мравоптици и дърволази. Следват рояка Еситон, когато той пътешества, и се хранят със съществата, които подгонва пред себе си.

— Ще се наложи да превключа на автопилот — каза ядосано Кулен. — Малко ще ви пораздруса, но вината не е у мен — аз бях точен.

— Хората пилоти не са достатъчно чевръсти, за да избегнат всички сблъсквания с птиците — поясни Ленор. — Не се засягайте от възхитителните му обноски. Винаги преди закуска се държи така, нали, Кули?

— Остави ме на мира.

— Все пак е твърде неприятно — продължи тя. — Едно от най-интересните неща при Еситон е как си правят лагер нарича се бивак. Имат пищялни нокти, онези куки по краката им и когато роякът спре, се хващат една за друга и се скачват в дълги, провиснали вертикални вериги. Останалите мравки също се хващат една задруга, докато се получи нещо като многопластова мрежа от мравки, която покрива царицата и ларвите й.

Рени беше почти сигурна, че е чувала и по-отвратителни неща, но в момента не можеше да си спомни нито едно от тях.

— Това мравки воини ли са?

— Един от видовете — потвърди Ленор. — Щом си от Африка, вероятно си виждала жилеща мравка…

Беседата й за насекомите, които се срещат в родината на Рени, беше грубо прекъсната от внезапното пропадане на водното конче самолет, което се спусна като камък надолу, след това се преметна във въздуха и накрая се плъзна хоризонтално в дълъг, плавен полет над гората от трева. Кулен изкрещя.

— Майната ви, справихме се!

Рени се мъчеше да не повърне. Дори !Ксабу въпреки маската с бабуински черти изглеждаше твърде зле.

Природонаучната лекция на Ленор беше възпрепятствана в продължение на още няколко минути от последвалите светкавични действия. Извършвайки цяла серия от гмуркания, виражи и лупинги, за да избегне сблъсък с птиците, които Рени почти не успяваше да види поради мигновената реакция на автопилота, водното конче no-скоро се стрелкаше нагоре-надолу, отколкото да се придвижи напред. Всъщност, обясни им Ленор, дори не се опитваха да полетят напред; вместо това изчакваха приближаването на рояка на място.

В кратките мигове между редуващите се едно след друго сблъсквания с !Ксабу и пристъпите на неудържимо гадене Рени успяваше да обърне внимание на изключителната реалистичност на усещанията за безтегловност и гравитация. Не беше за вярване — те да се възпроизвеждат единствено от V-резервоарите, в които в момента плуваха телата им.

Огромна сянка с пера внезапно изскочи пред предното стъкло. Поредният тласък със скоростта на мисълта и непредизвестеното рязко вертикално издигане, което сякаш запрати вътрешностите й в краката, й дойдоха в повече. Рени изпита усещане, че след миг ще повърне, и стомахът й се сгърчи. Но не последваха никакви видими резултати от прилошаването; миг по-късно, като се изключат стихващите контракции в коремната област, вече се чувстваше така, сякаш никога нищо не се бе случвало.

„Сигурно пречиствателните маркучи в маската ми сподавят усещането — проблесна бегла мисъл в съзнанието й. — Маската, която вече не усещам.“

А на глас каза:

— Няма да мога да издържа дълго още.

— Никакъв проблем. — Кулен, чието поведение не подсказваше да е особено притеснен от обстоятелството, че вози някого, протегна ръка към лоста и спусна водното конче в стръмна спирала. — Ще стане още по-лошо, когато роякът изскочи насреща ни и ще трябва едновременно да отчитаме показанията и да избягваме сблъсъците с проклетите птици.

— Много лошо — обади се Ленор. — Няма да виждате съвсем отблизо. Но ще се опитаме да ви оставим някъде, където все пак ще виждате добре. — Тя посочи към зрителния екран. — Гледайте, задава се фронталната вълна с плячката; Еситон е почти тук.

Втурвайки се през потъналия в сенки листак, с проблясващи по крила и черупки матови отблясъци от утринната зора, нахлу гмеж от насекоми — бясно препускащи като на кокили бръмбари, мятащи се във всички посоки над тях мухи, едри, подобни на паяци и скорпиони същества, които тъпчеха по-бавните и дребни жертви под краката си, бързайки да избягат от огромния неприятел. Фантастичната гледка на Рени й заприлича на масов опит за бягство на насекоми затворници. Докато водното конче пикираше спираловидно надолу, вълната от насекоми ставаше все по-плътна и нестройна. Гледката на мятащи се хаотично във всички посоки безизразни глави и членести крайници й подейства потискащо. Сякаш присъстваше на обреченото и безсмислено бягство на осъдените от тръбните звуци на Страшния съд грешници.

— Виждате ли ги онези? — посочи Ленор към група насекоми с крехки крила, които прелитаха над изпадналата в паника навалица и полетът им беше далеч по-целеустремен, отколкото движенията на тези под тях. — Това са итомиини — така наречените мравки пеперуди. Следват Еситон навсякъде, също като мравоптиците, и се хранят с курешките им.

Капакът на пода на водното конче се отвори със съскане. Разстроена от прекомерно клоакалния характер на заобикалящите я природни явления, Рени се заспуща по стълбата, докато стъпи върху един покрит с мъх камък и се приведе на две, за да нахлуе кръв в главата й. !Ксабу се спусна след нея и застана от едната й страна.

— И гледайте да не мърдате много-много — викна Ленор през отвора. — И птиците, и останалите твари имат предостатъчно за ядене, но все пак не е нужно да привличате вниманието им към себе си безпричинно. Ще се върнем да ви вземем след около половин час.

— Ами ако нещо ни нападне?

— Ами вероятно ще напуснете мрежата по-скоро, отколкото се надявахме — отвърна ободрително Ленор. — Приятно гледане!

— Благодаря все пак — измърмори Рени, но крилата на водното конче отново бяха заблъскали, притискайки я със стоварилото се върху й въздушно течение, и тя се усъмни, че я бяха чули. Миг по-късно водното конче подскочи със силата на внезапен локален ураган, след което се понесе зигзагообразно над панически прииждащите насекоми и изчезна в гората.

Сега, вече застанали на открито, Рени имаше възможност да чуе същинските звуци и осъзна, че никога не й бе минавало през ума, че природата е толкова шумна. Даде си сметка, че всъщност почти винаги бе наблюдавала природата в съчетание със запис на класическа музика и дикторски текст. Само цвърченето на ловуващите птици беше направо оглушително, а заедно с тракането и скърцането на носещите се в бърз полет жертви и бръмченето на рояците мухи над тях тя и !Ксабу все едно бяха попаднали в някаква фантастична фабрика с умопомрачителна производителност.

Спусна се към една туфа от мъх; когато хлътна в нея, наоколо й се възправиха твърди, цилиндрични стволове и тя осъзна, че мъхът е висок почти колкото нея. Придвижи се към едно оголено място върху скалата и приседна.

— И какво си мислиш? — обърна се тя най-после към !Ксабу. — Сигурно си твърде развълнуван, като познавам собствените ти надежди. Имам предвид, че щом са успели да създадат това, значи и ти би могъл да построиш мястото, което искаш.

Той приклекна до нея.

— Трябва да призная, че през последните няколко часа дори не съм се сещал за моя проект. Изумен съм от всичко това. Изумен съм. Не съм и сънувал, че подобни неща са възможни.

— Нито пък аз.

Той поклати глава, набръчквайки мъничкото си маймунско челце.

— Нивото на реалистичност истински ме плаши, Рени. Мисля, че сега разбирам как са се почувствали моите предци и съплеменници, когато са видели за първи път самолет или светлините на голям град.

Рени се вторачи в далечината.

— Тревата се движи. Искам да кажа, наистина се движи.

!Ксабу също присви хлътналите си очи.

— Мравките са. Прататко Богомолка! — ахна той и измърмори нещо неразбрано на своя език. — Погледни ги!

Рени едва ли можеше да не го направи. Челният фронт на мравешкото гъмжило се заизлива в сравнително оголеното пространство пред тях в следващи една след друга яростни вълни като лава, която покрива тревата, листата и всичко останало. Повечето мравки бяха тъмнокафяви с червеникави кореми. Източените насекоми бяха два пъти по-дълги от ръста на Рени, без да се смятат съставените от сегменти антени, които извършваха десетократно повече движения, отколкото всички останали части на тялото им. Но не като отделни индивиди упражняваха те своето абсолютно, ужасяващо въздействие.

Щом основната маса се изпречи насреща им, Рени зина, без да може да каже нито дума. Фронтът се изопваше на километри, докъдето стигаше погледът, и в никакъв случай не беше особено тънък. Гъмжащата, клокочеща мравешка блъсканица се изливаше в плътна тълпа от хиляди екземпляри, сякаш самият хоризонт бе поел в марш насреща им.

Независимо от първоначалното впечатление за целенасочено движение напред Еситон не просто маршируваше в права посока. Съпровождачите отстрани препускаха напред, след което се обръщаха и бързо се връщаха до най-близкия псевдопод на гърчещата се гмеж; в същото време други поемаха по пътеката, която предишните бяха токущо маркирали, и разузнаваха по-нататък, преди да забързат и те назад, докато най-после цялата пулсираща сган не достигнеше мястото, посетено преди малко от съпровождачите. Така пълзеше напред цялата тази армия, подобно на някаква огромна амеба, безкрайна клокочеща сбирщина, невероятно жизнена до най-малката си частица, една армия, която в присвитите като цепки очи на Рени като нищо можеше да покрие с препускащите си тела целия Дърбан.

— Исусе Христе — прошепна тя. — Никога… — И отново потъна в мълчание.

Водното конче изскочи иззад дърветата в дъното на гъмжилото и се придвижи към фронта на колоната, като пикираше и кръжеше, докато неговите хора пилоти извършваха своите наблюдения. Внезапно кривна настрани, за да избегне сблъсъка с една птица на кафяви и бели петна, която се спусна като камък надолу и сграбчи една напразно съпротивляваща се хлебарка.

Гледката на водното конче накара Рени малко да се поокопити. В края на краищата всичко това представляваше само една симулация и макар в нея тя да беше само една незабележима шушулка, застанала на пътя на мравешкия рояк, все пак симулацията беше създадена от човешки същества и те можеха да я измъкнат благополучно от нея.

Според нейните представи мравешката тълпа се бе приближила на около четиристотин метра от основата на скалата, върху която седяха с !Ксабу, но техният наблюдателен пункт като че ли оставаше встрани от основната посока на пулсиращото придвижване на гмежта, тъй че тя се поуспокои и дори започна да се наслаждава на невероятния спектакъл. Ленор имаше право — зрелището беше поразително.

— Много са бързи, особено като сме толкова малки — каза нечий глас зад гърба й. — Челният фронт на един набег на Еситон Бурчели се придвижва с около двайсет метра в час.

Рени подскочи стреснато. В първия миг помисли, че Кулен бе приземил самолета и двамата с Ленор се бяха приближили тихичко изотзад, а вместо въздухоплавателната им машина бе видяла истинско водно конче, но покритият с бяла роба сим, който стоеше изправен на хълма на няколко крачки от тях, беше явно някакъв непознат.

— Впечатлението е хипнотизиращо, нали? — попита той. И се усмихна под сянката на качулката си.

— Кой сте вие?

Непознатият бутна небрежно назад качулката без каквато и да е театралност, разкривайки остриганата си глава и азиатско лице с мрачен израз.

— Аз съм Кунохара. Вероятно вече се досетихте, нали? Предполагам, че все още споменават името ми в Кошера. — Произношението му беше акуратно, английският му прекалено прецизен, но безупречен. Рени си помисли, че едва ли използва преводно устройство.

— Споменаха ви, да.

— Този свят е ваш, нали така? — запита новодошлия !Ксабу. Рени долови едва забележими признаци на безпокойство в поведението на приятеля си, а и тя не се чувстваше кой знае колко комфортно в присъствието на непознатия. — Той е много, много впечатляващ.

— Хората от Кошера сигурно са ви довели, за да видите една от най-зрелищните му прояви — продължи Кунохара. — Погледнато отстрани, сякаш цари пълен безпорядък, но не е така. Виждате ли паяка ето там? — Той посочи към най-близкия ръб на кипящата тълпа. Един дългокрак зелен паяк не беше успял да се промъкне покрай един от псевдоподите и водеше безнадеждна битка с тройка едроглави мравки. — Попадна на истинските воини на рояка Еситон. Единствената им работа е да защищават рояка — повечето жертви ги убиват низшите и средните труженици. Гледайте какво се случва!

Паякът бе обърнат по гръб; съпротивата му отслабваше. Още докато краката му подритваха немощно, група по-дребни мравки се покатери върху него. Две от тях прерязаха главата му с челюстите си, остри и удобни като градинарски ножици; други започнаха да отхапват от останалите части и да ги отмъкват във вътрешността на рояка. След секунди бяха останали единствено тежкият, гладък корем и късове от гръдния кош.

— Сега ще докарат някой старшина — обади се отново Кунохара и в гласа му прозвуча истинско задоволство, сякаш наблюдаваше последното действие на любима опера. — Гледайте, войниците се върнаха при своя командир. Те не се занимават с пренасяне, но на един старшина това му е работата.

И наистина, като по заповед се появи една по-едра мравка, възседна останалата от паяка част, която беше по-голяма от самата нея, и захапа с челюстите си края на разтрошения гръден кош. Няколко от по-дребните мравки се притекоха да й помогнат и заедно го повлякоха към закусващата тълпа.

— Виждате ли? — заслиза бавно по хълма Кунохара, без да откъсва поглед от Еситон. — Отстрани сякаш цари абсолютен безпорядък, но само за невъоръженото око. В действителност една ограничена, но гъвкава последователност от дейности, умножена по хиляди или милиони индивиди, създава изключителна сложност и изключителна ефикасност. Мравките са оцелели в продължение на десет милиона поколения, докато ние само няколко хиляди. Те са съвършени и въобще не се интересуват от нас — спомням си, един писател казваше, че са „безжалостни и изящни“. Разбира се, същото би могло да се каже и за първокласните симулации. Но ние едва започваме да откриваме сложността на своя собствен изкуствен живот. — Той млъкна и на лицето му се появи странна усмивка, плаха, но все пак не твърде предразполагаща. — Пак започнах да държа лекции. Семейството ми постоянно ми повтаряше, че съм влюбен в звука на собствения си глас. Може би затова сега прекарвам толкова много време сам.

Рени не беше наясно как да отговори.

— Както каза и приятелят ми, това е много впечатляващо.

— Благодаря. Но може би е време вие да поговорите. Той направи няколко крачки по камъка към тях. Под бялата роба и белите провиснали панталони се виждаха босите му крака. Когато се приближи, тя забеляза, че не е кой знае колко по-висок от !Ксабу — или поне симът му бе съвсем малко по-едър от истинския !Ксабу. Накрая се отказа да сравнява. Сякаш се бе оплела в лабиринтите на Айнщайновата относителност.

— Какво ви води тук? — запита Кунохара. — Пристигате от симулирания свят на Атаско, нали така?

Знаеше. Как бе възможно това? Все пак той имаше достъп до цялата техника в симулацията, докато тя и !Ксабу бяха не по-свободни от опитни плъхове.

— Да — призна тя. — Да, всъщност точно така. Там нещо се обърка, затова преминахме…

— През един от задните входове на моя свят, естествено. Има няколко такива. А както вероятно знаете, там не просто нещо се е объркало. Боливар Атаско е убит. В реалния живот.

Малките пръсти на !Ксабу отново стиснаха ръката й, но нещо в светлия поглед на Кунохара я накара да си помисли, че лъжата би била грешен ход.

— Да, разбрахме. Познавате ли Атаско?

— Да, като колега. Обменяхме ресурси — програмирането на това ниво е почти абсурдно скъпо. Затова притежавам микроскопична версия на една от горите в Колумбийската версия на Атаско. Това ни позволи да си разменяме суров материал на по-ранните етапи, макар да се различавахме в същността си. Сега, независимо че представят една и съща географска област, те са съвършено различни като въздействие. Интересът на Боливар Атаско бе насочен към човешкото измерение. При мен, както вече забелязахте, не е така.

Рени полусъзнателно искаше да спечели време, макар нищо в държането на Кунохара да не подсказваше зла умисъл.

— А защо се интересувате толкова много от насекомите?

Той се изсмя със странно, беззвучно хихикане. Рени остана с впечатление, че е постъпила според очакванията му и това го е разочаровало.

— Въпросът е в това, че не аз се интересувам кой знае колко от насекомите, а че всички останали се интересуват твърде много от хората. Атаско и неговото Братство на Граала са отличен пример. Всички тези пари, цялата тази власт, а всичките им интереси се ограничават единствено в човешкото измерение.

Стоящият до нея !Ксабу бе застинал като камък.

— Братството на Граала? Нима знаете за тях? — попита Рени и млъкна, преди да се реши да продължи: — Вие негов член ли сте?

Той отново изхихика.

— О, не, не. Не е по вкуса ми, както се казва. Нито пък ме интересува обратната страна на монетата, онези непоносимо сериозни хорица от Кръга.

— Кръга? — почти изпищя !Ксабу. — Те пък какво общо имат с това?

Кунохара не го удостои с вниманието си.

— Все тези дуализми — механистици или идеалисти. — Той протегна двете си ръце, сякаш в очакване да хване нещо, което би могло да падне от небето. — Все това предпочитание само към едната страна на монетата вместо към самата монета. Всяка така упорито отхвърля срещуположната страна, че един ден ще съжаляват за това.

Той събра рязко дланите си, след което протегна едната си свита в юмрук ръка към !Ксабу. Жестът беше очевидно подканващ. Бушменът се подвоуми за момент, след това посегна с тънкия си маймунски пръст и докосна юмрука му. Той го отвори и върху дланта му бяха кацнали две пеперуди — едната черна, другата бяла — с размери, отговарящи по-скоро на човешките мащаби, отколкото на гигантските форми на симулацията. Крилата им потрепваха леко от вятъра.

Рени и !Ксабу кротко наблюдаваха Кунохара и пеперудите му.

— Говорейки за дуалистичния подход, съществуват две идеи, които биха могли да ви се сторят полезни — продължи Кунохара, — ако въобще откривате смисъл в това, имам предвид. В подкрепа на механистиците бих искал да изтъкна Закона на Доло, предпочитан от теоретиците на ранния И-живот и същевременно пренебрегван, необяснимо защо, от инженерите на Граала. Ако се обърнем към идеалистичната иконология, вероятно ще ви впечатли фигурата на будиста Кишимо-Джин — благодарение и на обстоятелството, че притчите му дават основание за умерен оптимизъм. Така или иначе будистите са склонни да разсъждават, прибягвайки до по-многословна терминология, отколкото сме свикнали всички ние, тъй че надали бихте я намерили за особено подходяща. — Той събра в юмрук ръката си и отново бързо я отвори. На мястото на двете пеперуди имаше една сива. Кунохара я подхвърли нагоре. Тя изпърха няколко пъти с крилца и изчезна.

— За какво е всичко това? — попита настоятелно Рени. Всички тези загадки? Не можете ли просто да ни кажете какво според вас би трябвало да знаем?

— О, не, това не е пътят на истинското учение. — Кунохара отново рязко изхихика; звукът все повече дразнеше Рени. — Всеки дзен-учител, който заслужава дипломата си, ще ви каже, че на харизан кон петалата не се гледат.

— Кой сте вие? И защо въобще разговаряте с нас?

Кунохара се извърна. Втренченият му поглед, макар все така ярък и непоколебим, беше помътнял, сякаш онова, което бе скрито зад сим-лицето му, беше започнало да губи интерес към тях.

— Защо разговарям с вас? Е, добре, точният ентомологичен термин за моя интерес би бил щръклица, вероятно. А моята симулация би трябвало да ви подскаже кой съм и защо проявявам твърде нетраен интерес към крамолите между боговете. — И посочи към гъмжащото множество от мравки под тях, океан от дъвчещи и пълзящи чудовища. — Между впрочем, понеже стана дума за механистиците, надявам се приятелите ви от Кошера скоро да разберат заблудата на контрола малко по-определено. — Той постави ръка върху покритите си в бяла роба гърди. — Що се отнася до мен — е, вече казах, моята симулация би трябвало да ви разкрие всичко. Както виждате… аз съм само един малък човек.

Миг по-късно Рени и !Ксабу стояха сами върху пустата скала.

Тя първа наруши продължително надвисналата тишина.

— Какво беше всичко това? Искам да кажа, какво искаше той — схвана ли въобще някакъв смисъл?

— Той каза „Кръга“ — изрази се за тях така, сякаш имат нещо общо с Братството на Граала. — !Ксабу изглеждаше направо втрещен, поставил ръка върху полегатия си череп.

— Е, и? Никога не съм чувала за тях. Кои са те?

Маймунското лице на !Ксабу бе така опечалено, че й се дорева само като го гледаше.

— Това са хората, които ме изпратиха да уча, Рени. Казах ти го. Поне такова беше името на групата, която плати обучението ми — Кръгът. Възможно ли е да е съвпадение?

Рени не беше в състояние да разсъждава повече. Думите на Кунохара заподскачаха в мозъка й и се разместиха. Напрегна се да си ги припомни. Някои от нещата, които бе споменал, искаше да обмисли по-късно. Единственият отговор, който предложи на !Ксабу, беше поклащане на главата.

Продължаваха да седят, потънали в мълчание, когато водното конче се завърна и отгоре спуснаха стълбата.

— Все едно сме в замръзналата каменна ера! — беснееше Кулен, докато тя и !Ксабу затягаха ремъците. — Направо не е за вярване!

— Системата върши необясними неща — поясни Ленор. — Не можем да се свържем с Кошера както трябва.

— Изобщо не можем да се свържем — изръмжа Кулен. — Нито да се изключим от мрежата, нито нищичко.

— И вие ли не можете да се изключите? — В главата на Рени като че ли отново затътнаха далечни барабани, все по-натрапващ се сигнал за събуждащите се в животинското й подсъзнание мрачни предчувствия.

Ленор сви рамене.

— Да, по всичко изглежда, не сте само вие. В нормална ситуация това не би било кой знае какво, но роякът Еситон промени посоката. Насочва се към Кошера.

— Точно така — вметна навъсено Кулен, — и ако пристигнат там, преди да сме успели да предупредим някого, за да го запечатат, проклетниците, дето се представят за мравки, просто ще го заличат. И понеже трябва да запазваме тъпите правила на Кунохара, ще се наложи да реконструираме и препрограмираме почти всичко от самото начало.

Тъкмо да спомене за срещата им със собственика на сим-света, Рени внезапно реши да не казва нищо. Погледна многозначително !Ксабу с надеждата, че ще я разбере и ще премълчи за случилото се.

Очевидно ставаше нещо и Рени имаше смътното и неприятно усещане, че то е далеч по-объркано, отколкото можеха да си го представят тези двама ентомолози. В мрежата Адърланд настъпваха промени — Селърс бе споменал нещо по този въпрос. Тя беше достигнала един вид критичната си маса. Но тези двамата я познаваха само като великолепно местенце за научни симулации, една превъзходна играчка, нещо като академично опитно поле; изобщо нямаха понятие, че този замък на великан човекоядец беше издигнат върху кости и кръв.

Тишината ставаше все по-тягостна. Самолетът се носеше, прелитайки покрай огромни стени от дървесна кора и промушвайки се между листа, които провисваха като гигантски зелени платна.

— Имам един въпрос — обади се най-после !Ксабу. — Твърдите, че и вие като нас не можете да напуснете симулацията и не можете да се свържете с базата си в Кошера.

— Това не ми е никаква база — отсече пилотът. — За Бога, маймунски човече, аз наистина си имам свой живот, да го знаеш.

— Не се заяждай, Кули — опита се да го успокои Ленор.

— Това, което не мога да разбера — продължи !Ксабу, — е защо чисто и просто не се изключите. — Той не отделяше настойчивия си поглед от пилота. — Защо не го направите?

— Защото някой трябва да предаде съобщението за рояка Еситон — отвърна Кулен.

— А не бихте ли могли да го направите по-успешно извън мрежата, щом комуникациите в този сим-свят не функционират нормално?

Рени се впечатли от начина, по който малкият човек бе обмислил нещата — явно използваше дилемата, пред която бяха изправени хората от Кошера, за да намери решението на техния проблем.

— Виж какво — неочаквано се разгневи Кулен, — щом искаш толкова да знаеш, не мога да открия проклетия си жак. Сякаш въобще го няма. Това е някаква абсолютна, абсолютна идиотщина. Така че, ако някой не отиде в моята лаборатория и не издърпа щепсела, ще трябва да чакам, докато не стартират отново системата или докато не оправят разбрицаното устройство.

Рени усети скрития под гнева му страх и разбра, че лошите й предчувствия бяха напълно основателни.

Преди някой от тях да добави каквото и да било, нещо блъсна самолета на една страна.

— Господи! — изкрещя Кулен. Надигна се нагоре, опитвайки се да преодолее гравитацията. — Господи! Половината прибори угаснаха!

Помъчи се да изтегли обратно лоста. Самолетът водно конче се разтресе заплашително, за момент загуби височина и отново се издигна нагоре. Накрая възстанови първоначалния си курс, но явно нещо никак не беше наред.

— Какво беше това пък сега?

— Птица според мен. — Ленор се бе навела напред и опипваше лампите по контролното табло, повечето, от които сега не блещукаха. — Две от крилата са повредени и липсват един или два от колесниците.

— Не мога да задържа това чудо във въздуха — процеди през зъби Кулен. — Майната му! Цялата ми заплата за една година отива по дяволите, ако това нещо се строши.

— Няма да те карат да го плащаш. — Ленор говореше така, както се говори на разстроено дете, но и в нейния глас прозвучаха нотки на едва прикрита паника. — Ще успеем ли да се върнем?

Кулен се подвоуми за момент.

— Не. Няма да можем да се изплъзнем на следващата птица, ако изгубим още едно крило, и Господ не може да ни помогне да кацнем.

Рени си даде сметка, че той се притеснява да не загуби някой съществен компонент от програмирането при една непредвидена реална размяна с Кунохара, но тя вече не бе в състояние да умува за опасностите, които ги грозяха в Адърланд, по такъв отвлечен начин. Заплашваше ги непосредствен сблъсък със земята и всичко останало, което би произтекло в симулацията — включително може би и в абсолютната реалност.

— Кацай — каза тя. — Не се мотай. Ще се върнем пеша. Кулен я стрелна, за миг успокоен, и в погледа му проблесна гневна ирония.

— Исусе, ние наистина сме в каменната ера. Пеша из Буболечия. — Блъсна лоста напред и занатиска педалите. Водното конче полетя надолу, замалко да забие нос в земята, отново възстанови курс и се понесе спираловидно към горския килим, разтърсвано от конвулсии.

Нещо тъмно препречи за миг предното стъкло.

— Кулен, автопилотът е извън строя — предупреди го Ленор.

Кулен рязко смени посоката. Птицата не ги улучи, изсвистявайки подобно на изстрелян от земята снаряд, и въздушната вълна ги метна встрани. Кулен направи последен опит да изправи самолета, но ситуацията очевидно беше безнадеждна и той полетя отвесно надолу.

— Застегнете коланите! — изкрещя Кулен. — Предполагам, че такторната инсталация ще смекчи усещането за болка, но…

Той не успя да довърши. Водното конче заби крило в един увиснал клон. Чу се остро изскърцване, самолетът се преметна и полетя към земята. Рени имаше само секунда за подготовка, два-три удара на сърцето, след което нещо я блъсна в стената на кабината и главата й се взриви от светлина, която миг по-късно потъна в мрак.

ШЕСТА ГЛАВА МЪЖЪТ ОТ ЗЕМЯТА НА МЪРТВИТЕ

Птицеловеца натискаше с каменното си копие корема на Пол Джонас толкова силно, че острието бе пробило кожата. Пол пое въздух и усети болката да раздира цялото му тяло. Беше като в капан, прикован към пода от надвисналия над него мъж.

— Какво искаш? — попита той, докато се мъчеше да не губи самообладание. Птицеловеца трескаво шареше с див поглед като крадец, който за първи път участва в обир на банка.

— Ако те убия, ще се върнеш в Земята на мъртвите и ще ни оставиш на мира.

— Аз не идвам от Земята на мъртвите.

Птицеловеца свъси вежди.

— Ти каза, че идваш.

— Не съм го казвал. Ти го каза, когато ме извадихте от реката. Аз просто не спорих с теб.

Птицеловеца го гледаше освирепял и объркан от чутото. Лъжата очевидно не бе позната на Човеците, което в друга ситуация би впечатлило Пол.

— Не — изрече най-после Птицеловеца провлечено и съсредоточено като съдия, който произнася присъда. Изглежда, бе изчерпал интелектуалния си лимит и се отказваше да разсъждава повече. — Ти идваш от Земята на мъртвите. Аз ще те убия и ти ще се върнеш пак там.

Пол повдигна ръце, стисна дръжката на копието и се опита да го отмести, но неандерталецът го притискаше между гърдите и ръката си и то не помръдна. Пол се напрегна максимално, но Птицеловеца се наведе напред и го заби още по-дълбоко. Пол почти усети острието да докосва вътрешностите му. Ръцете му трепереха от огромното усилие.

— Спри се!

Птицеловеца се извърна по посока на гласа. Тичащия Надалеч бързаше към тях с протегнати ръце, сякаш гневът на Птицеловеца бе нещо живо, което може внезапно да го нападне.

— Спри се! — повтори той. — Какви ги вършиш?

— Той идва от Земята на мъртвите — обяви Птицеловеца. — Идва за моето мъжко дете.

— Мъжкото ти дете? — Пол поклати глава. — Не знам нищо за никакво дете.

И други Човеци се бяха събудили и пристъпваха като неясни силуети в смътното блещукане на въглените.

— Той е дух — упорстваше Птицеловеца. — Дойде от реката да вземе моето мъжко дете.

Пол беше сигурен, че сега Тичащия Надалеч ще каже нещо мъдро и властно, но той само измърмори и потъна обратно в мрака. „Нещо не е както трябва — връхлетя го отчайваща мисъл. — Ако беше измислица, щях да съм му спасил живота или нещо такова и той щеше да ми помогне.“

Отново натисна копието, но нямаше опора. Двамата не помръдваха, вкопчени безмълвно в двата му края, но Пол усещаше, че няма да удържи дълго острия връх.

— Нека видя детето — помоли тихичко той, без да може да си поеме дъх. — Нека опитам да му помогна.

— Не. — Ужас прониза Птицеловеца, но натискът му не отслабна.

— Защо иска да пролее кръв в нашия дом Птицеловеца? Старчески треперещият глас на Тъмната луна ги сепна.

Не трепнал дори при появата на Тичащия Надалеч, сега Птицеловеца отмести върха на копието от корема на Пол и се дръпна назад. Древната старица пристъпваше към тях, подпряна на ръката на Тичащия. Очевидно тъкмо се бе събудила и редичката й разчорлена косица беше бухнала като облаче дим.

— Моля ви — обърна се към нея Пол. — Не съм никакъв дух. Не мисля лошо на Човеците. Ако искате да си тръгна, ще си тръгна.

Но още докато го казваше, си спомни смразяващия мрак навън, вероятно населен с чудовища, които бе виждал само по книгите. Саблезъби тигри? Не живееха ли подобни зверове в епохата на пещерните хора? Но каква беше алтернативата — битка до смърт с дивак от каменната ера?

„Аз не съм Тарзан. — Усети, че го изпълва безсилна ярост. — Какъв е смисълът на всичко това? Та аз съм само един служител в някакъв проклет музей, за Бога!“

— Казваш, че ще помогнеш на детето.

Скритото в сянка лице на Тъмната луна се надвеси и огромните й очи се втренчиха в него.

— Не. Казах, че ще се опитам да му помогна.

Млъкна, задъхан отново. Тези хора не го разбираха, независимо че говореха на един и същи език.

Тъмната луна протегна подобната си на птичи крак ръка към Птицеловеца и той се дръпна като опарен. Тя се приближи повторно. Този път той се остави да хване ръката му.

— Той ще отиде при детето — каза тя.

— Не — почти прошепна Птицеловеца, сякаш неспособен да говори от ужас. — Той ще ми вземе момчето.

— Ако мъртвите искат детето ти, ще го вземат — отвърна Тъмната луна. — Ако не го искат, няма да го вземат. Не можеш да спреш смъртта с копие. Не и такава смърт.

Птицеловеца метна поглед към Пол, сякаш, за да й напомни, че тъкмо това бе на път да направи, но ръката й стисна неговата и той сведе глава като сърдито хлапе.

Тъмната луна се обърна към Пол:

— Ела при детето, Речен дух.

Никой не му помогна и Пол се надигна с мъка. Усети пулсираща болка там, където го бе намушкал Птицеловеца. Докосна мястото и напипа влагата. Старицата и Тичащия Надалеч се обърнаха и тръгнаха бавно през пещерата. Пол тръгна неохотно след тях и съпротивата му нарасна, тъй като Птицеловеца го последва, допирайки леко, но красноречиво върха на копието в гърба му.

„Трябва да се махна оттук — помисли си той. — Това не са моите хора и което и да е това място, то не е моето. Не схващам правилата.“

Поведоха го към една от последните палатки, толкова отдалечена от главния огън, че пред нея гореше друг, помалък, който беше ограден с камъни. Пол си представи седналия пред пламъците Птицеловец, умислен за болното си дете. Разбираше мъката му и не му се сърдеше.

Едно рязко мушване по гърба, когато за миг се поколеба дали да продължи, възвърна предишната му неприязън.

Палатката на Птицеловеца беше по-малка от останалите. Трябваше много да се наведе, за да мине през входното платнище. Вътре го очакваха три деца, но само две от тях го погледнаха, когато влезе — загърнато в кожи опулено бебе и малкото момиче, което видя преди това. Зяпнали, те не смееха да помръднат, като подплашени катерички. Между тях лежеше увито в кожи дете, за което очевидно се грижеше по-голямото момиче. Виждаше се само главата му. Тъмната коса скриваше челото му, а под трепкащите клепачи очите му бяха обърнати назад и процеждащата се през входа светлинка осветяваше две едва забележимо пулсиращи белезникави цепки.

Пол коленичи и докосна с ръка челото на момчето. Не обърна внимание на гневното мърморене на Птицеловеца и не отмести ръката си, когато детето леко извърна глава на една страна; пареше като камъните, върху които Човеците приготвяха храната си. Десетинагодишното момченце натисна лекичко китката му и Пол махна ръката си.

Вгледа се в малкото, бледо личице. Още нещо, по което целият този налудничав кошмар фатално се различаваше от прекрасните старовремски приказки. Във всички филми и фантастични разкази пришълецът от бъдещето задължително познаваше модерната медицина и можеше да стъкми дефибрилатор от палмови листа или да изцеди от някъде скъпоценната доза пеницилин, за да спаси агонизиращия вожд. Но за лекуването на едно дете Пол знаеше по-малко и от майка си и баба си, възпитани според отмиращата традиция на женската компетентност по всякакви въпроси. Пеницилин? Май го имаше по мухлясалия хляб? Но кой можеше да гарантира, че детето има инфекция, а не нещо много по-сериозно, като шум на сърцето или бъбречна недостатъчност?

Пол смутено поклати глава. Сглупи, че изобщо предложи да види детето, макар да не даде на баща му каквито и да е фалшиви надежди. Усещаше зад врата си тежкото дишане на Птицеловеца и върховното му напрежение, което всеки миг можеше да се разрази във внезапна буря.

— Не мисля, че… — опита се да каже нещо Пол и в същия момент болното дете проговори.

Отначало чу само тих шепот, недоловимо хриптене между пресъхналите устни. Наведе се над него. Момчето се дръпна конвулсивно и отметна глава, опитвайки се сякаш да се освободи от нещо, което бе сграбчило врата му. Дрезгавият му гласец се усили.

— …Толкова тъмно… толкова студено… и всички си отидоха, всички се събраха, излязоха през прозорците и вратите и прекосиха Черния океан…

Някои от Човеците ахнаха и зашепнаха. Пол усети да го полазват тръпки по гърба, но те нямаха нищо общо с допряното копие. Черният океан… беше чувал тези думи…

— … Къде са? — Изпоцапаните пръстчета на момчето застъргаха по пода, без да напипат нищо. — Остана ми само тъмнината. Гласът, Единствения… ги отнесе през прозорците до един…

Гласът отново зашепна. Пол се приведе съвсем близо, но не схвана нищо от тихичкото шушнене, което постепенно замря. Спазмите се уталожиха. Втренчи поглед в бледите му черти. От отпуснатата уста отново се дочу хриптене. Тъкмо протегна ръка да пипне пак челцето, и момчето внезапно отвори очи.

Черни. Като дупки, като космос, като зейнал вход на килер. Блуждаещият поглед зашари да се фокусира върху нещо и Пол чу ужасен вик зад гърба си. Накрая зениците спряха върху него и го приковаха.

„Пол? Къде си?“

Беше нейният глас, болезнената музика от сънищата му. Стори му се, че сърцето му ще спре. Не можеше да си поеме дъх.

„Ти каза, че ще дойдеш — обеща.“

Треперейки, момченцето се пресегна и сграбчи ръката му с неподозирана за малките пръстчета сила.

„Преди да намериш планината, трябва да откриеш Дома на Скитника. Трябва да дойдеш в Дома на Скитника и да освободиш Тъкачката.“

Успя най-после да поеме дълбоко въздух, сякаш току-що изплувал от океанските дълбини. Дръпна ръката си, опитвайки се да се освободи от вкопчилите се в нея пръсти. Момчето се надигна в леглото, увисвайки на ръката му като риба, захапала въдица, но след миг пръстите му се отпуснаха и то падна безжизнено назад със затворени очи. Беше оставило нещо в ръката му.

Разтвори пръсти и видя перото в дланта си миг преди нещо да се стовари върху главата му и той да рухне на колене. Зад гърба му настана бъркотия, която чуваше като далечен тътен, а после нещо се сгромоляса отгоре му и нечии железни пръсти стиснаха гърлото му.

Не виждаше с кого се бори, а и не го интересуваше. Заблъска с юмруци, опитвайки се да отърси проклетия, подъл товар от себе си. Мяташе се сред светлина и мрак, връхлитан от неясни звуци, но бучащата в главата му тъмнина обгръщаше всичко. Усети прилив на неподозирана сила и едната ръка пусна врата му. Неуспяла да го докопа отново, тя се вкопчи в лицето му. Направи опит да се отскубне и се метна във въздуха, все едно плуваше в дълбока вода, но все така не можеше да си поеме дъх. Нещо остро го проряза встрани и вледеняващата болка го парализира за миг.

Търкулна се, докато най-после нещо го спря, и опита да се изправи на крака. Онова, което бе сграбчило лицето му, го пусна и нещо студено и остро отново прободе хълбока му. Хвърли се напред и онова, което му пречеше, отстъпи. Падна и светлината се промени, а околните шумове отекнаха в ушите му.

Точно до главата му грейна светлинка. Разтърсваше го дълго потискана ярост, намерила най-после изход. Когато осъзна, че светлината е от пламъка на огъня, който прегази, измъквайки се от палатката, Пол се търкулна към него и тикна вкопчилата се в гърба му непоносима тежест в каменния пръстен. Надавайки рев като падналия в ловджийската яма лос, тя го пусна и изпълзя настрани, удряйки с ръце по лумналите върху нея пламъци. Беше му все едно дали ще излезе жив от тази битка: метна се през огъня и събори противника си на земята, без да усеща пламъците, които пърлеха кожата му. За миг видя ужасеното лице на Птицеловеца под себе си. Напипа с ръка нещо обло, тежко и горещо — камък от огнището, проблесна хладна и безмилостна мисъл в съзнанието му. Издигна го, за да премаже Птицеловеца и всичко около себе си, и в този момент усети силен удар в тила, разтресъл като електричество цялото му тяло, запращайки го в нищото.

Гласовете като че ли се караха. Далечни и едва различими, което не го притесняваше особено.

Дали не бяха майка му и баща му? Не че се караха кой знае колко често — обичайното поведение на Джонас старши към майката на Пол бе граничеща с презрение почтителност, сякаш тя бе зле направен предмет, който не би издържал дори обикновено ръкостискане. Понякога все пак равното му безразличие се стопяваше, най-често когато някой външен човек отхвърляше негова идея, и се разразяваше придружена от крясъци кратка вихрушка, последвана от продължило часове наред затишие, което винаги събуждаше у малкия Пол усещането, че всички в къщата се ослушват той да произведе някакъв шум, който да сложи край на тишината.

В редките случаи, когато майка му отстояваше своето мнение и отвръщаше на нападките, макар и по своя си хрисим, оправдаващ се начин, крясъците не траеха по-дълго, но мълчанието се проточваше по цял ден, а понякога и по цели дни. През такива дълги, тягостни дни Пол не напускаше стаята си, лишен от желание дори да надникне в тишината отвън, и викаше на екрана си карти на далечни места, кроейки планове за бягство. А в безкрайните часове на някой кротък следобед си представяше, че къщата им е играчка в стъклена топка със сипещ се сняг и че коридорите зад вратата на стаята му бавно се изпълват с тихи, бели облаци.

Гласовете продължаваха да спорят, все така далечни и несъществени, но сега знаеше, че и двата са мъжки. Ако единият беше на баща му, то вероятно другият бе на вуйчо Лестър, брат на майка му, който правеше нещо, за да помага на банките да осъществяват контакти с други страни. Той и бащата на Пол никак не се разбираха по политиката — вуйчо Лестър смяташе, че всеки, който е гласувал за лейбъристите, изобщо не разбира накъде върви светът — и понякога спореха разгорещено с часове, а майка му кимаше и ту се усмихваше, ту се мръщеше в знак на престорено несъгласие, давайки вид, че я интересуват чудатите им твърдения. През това време Пол седеше, кръстосал крака, в ъгъла и разглеждаше някоя от безценните старовремски хартиени книги с репродукции на майка си, оставени й от дядо му.

Пол много харесваше една репродукция и докато слушаше препирнята на баща му с вуйчо Лестър, я разглеждаше за пореден път. Беше на Брьогел Стари или поне си мислеше, че е негова — в момента имената го затрудняваха, — и изобразяваше група ловци да се спускат по заснежен хълм, завръщайки се с богат улов за празника долу в града. Картината му въздействаше по начин, който не можеше да обясни, и когато постъпи в университета, я използваше като фон на видеостената. Когато съквартирантът му се прибираше при семейството си, Пол я оставяше включена цялата нощ, така че белият сняг и пъстрите шалове бяха последното, което виждаше, преди да заспи. Не знаеше защо я харесва толкова много — вероятно го впечатляваха празничното й настроение и близостта между селяните. Нямаше братя и сестри.

Спомняйки си онази картина, докато спорът ту се усилваше, ту затихваше, той почти усещаше пронизващия мраз на Брьогеловия сняг. Бяло, всичко в бяло, което се сипе и натрупва, превръщайки целия свят в едно цяло и скривайки всичко, което би причинило болка и срам…

Болеше го главата. Споменът за студа ли бе причината или нестихващото бърборене на онези хора? И кои бяха те всъщност? Бе си помислил, че единият от тях може да е баща му, но другият със сигурност не можеше да е вуйчо Лестър, който почина от сърдечен удар още преди десетина години по време на отпуска си в Ява.

Всъщност, усети Пол, болеше го не само главата. Сякаш го бяха ритали и блъскали по цялото тяло и сега го болеше всеки милиметър. А цялата тази болка бе скована от студа.

Пропадна надолу и се удари в нещо твърдо. Твърдо и студено. Беше сигурен независимо от замаяността си и жестокото главоболие. Земята беше много, много студена.

— … с неговата кръв — казваше единият от гласовете. — Ще ни докара проклятие. Да не искаш да те прокълне човек от Земята на мъртвите?

— Но това е копието на Птицеловеца — каза другият. — Защо да му го даваме?

— Не го даваме, а го оставяме. Защото по него е кръвта на Речния дух и не искаме той да се връща на нашата земя по зова на кръвта си. Майка Тъмната луна каза така. Всички я чуха.

Студът ставаше все по-вцепеняващ. Пол започна да трепери, но при всяко помръдване изпитваше усещането, че костите му се трият една в друга, и изстена болезнено.

— Събужда се. Да се връщаме.

— Оставяме го много близо до нашата земя, Тичащ Надалеч — каза вторият глас. — По-добре да го убием.

— Не. Майка Тъмната луна каза, че кръвта му ще ни докара проклятие. Не видя ли, че само капчица от нея докара болест на Птицеловеца? И как повика лошото нещо в детето на Птицеловеца? Вече няма да се върне.

Главата му пулсираше от болка, сякаш огромна подутина. Пол все още не смееше да отвори очи, така че по-скоро усети, отколкото видя някой да се привежда и да доближава лице съвсем до неговото.

— Вече няма да се върне — повтори Тичащия почти в ухото му като че ли искаше да му го внуши, — защото майка Тъмната луна каза, че ако се върне, тогава той ще бъде прокълнат, не ние. И тогава Човеците ще го убият, без да се страхуват от кръвта му.

Мъжът се отдръпна и нещо тупна до Пол. После чу ритмичен шум и след няколко секунди се досети, че са стъпките на Човеците, които се отдалечаваха по скриптящия сняг.

В главата му започна да се оформя смътна представа за случилото се, но далеч по-бързо започна да го сковава студът. Разтресоха го неконтролируеми спазми и той се сви като охлюв, сгушвайки се в собственото си тяло за мъничко топлинка. Нищо не помагаше — студът продължаваше да го пронизва от едната страна, изсмуквайки последните му сили. Обърна се по корем и с огромни усилия успя да свре крака под себе си. Подпря се плътно на ръце и направи опит да се привдигне. Зави му се свят и му прилоша, и за миг потъна в плътен мрак, изтласкал даже студа — но само за миг.

Постепенно тъмнината се проясни и Пол най-после открехна очи. В първия момент не усети никаква промяна. Над главата му бе зейнало нощното небе, невъобразимо черно кадифе, но щом очите му свикнаха с мрака, видя, че той бе пронизан от безмилостно блещукащи звезди. Иззад дърветата от едната страна на върха на хълма надничаше ръбчето на огромна жълта луна. Под небето се бе проснал обгърнат в белота хълм и целият свят бе разделен на две половини — черна и бяла. А той беше единственото друго нещо в него, заклещен в капана между черно и бяло.

„Защо аз? — запита се отчаян той. — Какво толкова сторих, Господи?“

Духна вятър. Един-единствен полъх, но като че ли го пронизаха хиляди ножове. Отново се разтресе и се надигна на крака. Олюля се, но запази равновесие. Главата му бумтеше, костите му сякаш бяха изпотрошени. Усети вкус на метал и изплю тъмна кървава топка, която направи малка дупка върху белия склон. Задави го вопъл. Далечен вой — като на вълк, но много по-плътен — се изви и затихна, отеквайки над лунния пейзаж, ужасяващ предвечен звук, появил се, за да му напомни за безнадеждната му самота.

„Оставиха ме да умра.“

Отново изстена ожесточено и безпомощно, но се овладя. Страхуваше се да заплаче, за да не рухне на колене. Не беше сигурен дали ще има сили да се изправи втори път.

Нещо дълго и тъмно лежеше в снета до краката му и това му припомни думите на Тичащия Надалеч. Копието на Птицеловеца. Вторачи се в него, но не се сети за какво би могъл да го използва освен за опора. Загърна се по-плътно в коженото наметало — каква ли смъртна присъда му бяха издали, щом му бяха оставили дрехата? — и се наведе внимателно. Едва не изгуби равновесие, но успя да се задържи и се зае със сложната процедура по вдигане на копието, а краката му всеки момент се огъваха и главата му щеше да се пръсне. Най-накрая обви пръсти около дръжката и бавно се изправи, като се държеше за нея.

Вятърът се усили. Пронизващ и брулещ.

„Къде да отида?“

Хрумна му да тръгне по стъпките обратно към пещерата. Ако не можеше да ги убеди да го пуснат на топло, може би щеше да успее да открадне огъня им както в историята, която разказа Тъмната луна. Но дори и с плувналия си като че ли в кръв мозък разбираше, че това са глупости.

Къде да отиде? Очевидно трябваше да намери подслон. Място, защитено от вятъра. И да изчака, докато отново се затопли.

„Докато се затопли.“

Усети черния хумор и се опита да се разсмее, но само се закашля, хриптейки.

„И колко ще продължи това? Колко трае един ледников период всъщност?“

Затътри се надолу по склона и всяка негова стъпка през дълбокия сняг беше малка, изтощителна битка в една война, която изобщо не се надяваше да спечели.

Луната се беше изкачила над върховете на дърветата и висеше пълна и дебела пред него, заела едва ли не цялото небе. Не мислеше, не искаше да се замисля какво би правил, ако нощта беше безлунна. Дори сега невинаги успяваше да види навреме множеството коварни вдлъбнатини в сребристия сняг, за да ги избегне, и всеки следващ път, когато пропадаше в някоя от тях, му отнемаше все по-дълго време да се измъкне. Беше обут в някаква дебела кожа с козината навътре, но въпреки това краката му бяха така премръзнали, че от известно време не ги чувстваше. Струваше му се, че свършват на десетина сантиметра над глезените. Не се изискваше университетско образование, за да се сети какво означава това.

„Сняг — не преставаше да си повтаря той, препъвайки се, затънал до кръста в него. — Ужасно много сняг.“

Тази и подобни влудяващо очевидни мисли бяха постоянните му спътници през последния един час. Трябваше да положи усилия, за да ги прогони и да се съсредоточи, но не му бяха останали никакви сили.

„Сняг, бял като сняг, снежна пързалка.“

Вдигаше крак — не беше съвсем сигурен кой от двата — и отново го отпускаше, за да потъне в снежната кора. Качулката се бе смъкнала от главата му и вятърът го щипеше по лицето.

„Снежна пързалка.“

Точно така, целият свят се носеше по пързалката. Тъкмо това беше правил цял живот и той. Носеше се по пързалката на живота, по пързалката на училището, на работата си в галерията „Тейт“, повтаряйки до втръсване едни и същи изтъркани номера по разни дамски сбирки. По едно време си мислеше, че от него ще излезе нещо по-различно, че ще стане необикновена личност. Без дори да го съзнава, още от дете се опитваше да се отърве от тази идея, неспособен да си представи какво би направила тази бъдеща изключителна личност, на какво би се посветила. И ето, като че ли самият бог на неудачниците бе забелязал безпътицата му и бе издал подходящо за престъплението му наказание, осъждайки го да се носи по пързалката на времето и пространството като загубен посетител след края на работното време в един безкраен музей.

Да, тъкмо това беше правил винаги — носеше се по пързалката, по течението. Даже тук, в това студено, първично място, възстановил най-после паметта си — или значителна част от нея, — бе позволил други да определят посоката му. Човеците го извадиха от реката, тъй като не можеше да се справи сам, и го нарекоха… как каза Тичащия Надалеч… човек от Земята на мъртвите. Прие го с безволево самосъжаление, като пътник в метрото, останал прав, защото някой си е сложил куфарчето на последната седалка.

Речен дух, така го нарекоха. И бяха по-прави, отколкото предполагаха. Навсякъде, откъдето беше минал в това налудничаво странстване, блуждаеше като бездомен дух. И навсякъде, където беше попадал, в един или друг момент се оказваше сред някаква река, май винаги една и съща съвършена метафора на безцелния му живот…

Сред блуждаещите му мисли проблесна внезапен спомен.

„Те ще те потърсят в реката.“

Някой му го беше казал. Дали не беше в един от странните му, необясними сънища? Не, това беше гласът от златния кристал — пеещата арфа от съня му, — но кристалът му бе проговорил тук, в ледниковата епоха.

„Те ще те потърсят в реката“ — беше му казал кристалът.

Значи бе истина — реката означаваше нещо. Затова не можеше да избяга от нея.

Пол се спря. Нещо ново проряза съзнанието му през болката и безпътицата — не спомен, а идея. И го изпълни с болезнена яснота, пропъждайки за момент всичко останало. Бе се носил по течението дълго, безкрайно дълго, но — дотук. Ако не искаше завинаги да се подмята като листо, подхвърляно от вятъра, трябваше да поеме нещата в свои ръце.

„Именно по реката преминавам от едно място на друго.“

Знаеше го със сигурност, макар да не беше му хрумвало досега.

„Огледалния свят, Марс, тук — във всички тези места попаднах по реката. Така че, ако я потърся…“

Ако тръгнеше да я търси, щеше да има някаква цел. Ако я намереше, нещата щяха да се променят и щеше да се приближи до някакъв отговор.

Напрегна се да си спомни откъде беше минала ловната група на Човеците, за да прецени къде се намира по разположението на луната, но в другия му живот никога не му се бе налагало да решава подобни задачи и усети, че се обърква още повече. Но пък знаеше със сигурност, че водата тече в ниското. Ще продължи да се спуска по хълма. Ще се спусне най-долу и ще се измъкне. Вече няма да се носи по течението. Никога.

Луната бе изминала по-голямата част от пътя си върху черната небесна сфера над главата му, но не чак толкова, че да очаква скоро да се съмне. Сега всяка стъпка беше агония, всеки милиметър напред — плод на поредната клетва по-късно да възнагради тялото си, макар дълбоко да се съмняваше, че ще му се отдаде възможност някога да го стори. Единствената му утеха бе, че най-после остави зад гърба си стръмния склон; след като прекоси, залитайки, храстовидната, покрита със сняг гора, земята пред него се оказа почти хоризонтална.

Но дори такъв незначителен наклон в момента бе непосилен за него. Пол се спря, облегнат на копието, изпълнен с безмълвна благодарност към Птицеловеца за това, че го бе пробол, превръщайки копието с полепналата по него кръв на Пол в табу. Но се замисли дали бе така всъщност. Пророчеството на Тичащия Надалеч и Тъмната луна за грозящата племето опасност го бяха спасили от сигурна смърт и му бяха осигурили топли дрехи и копие. Може би двамата по свой си начин искаха да му дадат шанс.

Не трябваше да го изпуска. Пое дълбоко въздух и закуцука нататък.

Мисълта, че може би дължи живота си на двама неандерталци, съвременници на неговите невъобразимо далечни предци, го порази. И че именно този бе обичайният им начин. Кои всъщност бяха те? Къде всъщност беше попаднал?

Пол Джонас все още си блъскаше главата над тези въпроси, когато вятърът промени посоката си и в ноздрите му плисна миризма на смърт.

Настръхна от полазилия го страх. Зловонието на гниещо месо беше примесено с миризма на животински мускус, пикоч, нечистотии и кръв. Върхът на отчаянието. Краят на пътя. Извърна се и погледна назад — една тъмна фигура по склона над него замръзна на мястото си и за част от секундата той си помисли, че се е заблудил в мрака и всъщност това е някаква скала. В този момент се размърда друга сянка, надигайки муцуна, за да подуши миризмите, докарани от променилия посоката сивятър, и Пол зърна в проблесналите жълтозелени очи отразената лунна светлина. Нов полъх на вятъра запрати противната смрад в лицето му и мускулите му се стегнаха като по команда, получили най-примитивния сигнал за опасност. Обладан от надигащата се в него паника, все пак успя да прецени, че бягството не е никакво спасение. Трета масивна четирикрака фигура се спускаше косо по склона. Ако тези страховити зверове все още не го нападаха, единствената причина бе, че не знаеха що за плячка е и каква опасност крие в себе си. Но ако побегне… Дори той, който бе виждал по-малко диви животни от повечето израснали на село деца, беше сигурен, че това би бил общоприетият знак, че вечерята е сервирана.

Пол се обърна, направи една незабележима крачица, после още една и продължи напред, давайки си сметка, че огромните черни силуети се промъкват все по-близо зад гърба му, и това беше може би най-смелото нещо, което се бе престрашавал да направи през целия си живот. Обхвана го абсурдното желание да подсвирне като герой от анимационен филм, самоотвержено защитаващ някаква позиция. Прииска му се наистина да е герой от анимационен филм, измислено същество, способно да надживее и най-кошмарните аварии и накрая да възвърне първоначалната си форма, цял-целеничък и готов за нови приключения.

Вятърът отново промени посоката си и задуха в лицето му, а на Пол му се стори, че дочува откъм хълма гърлено изръмжаване от задоволство, когато миризмата му достигна ноздрите им. Имаше един-единствен шанс, и то ако успееше да намери място, което да превърне във временно убежище — пещера или висока скала, или дърво, на което да се покатери. Нищо чудно, че Човеците използваха за жилища дупките по планинския склон. Обикновено прекарваше отпуските си по слънчеви плажове, а понякога и из шотландските планински райони или в Котсуълдс и никога не бе изпитвал ужасяващата, безнадеждна самотност на съществуването под открито небе. И ето че можеше да я изпита както никога досега.

Снежната покривка стана по-плитка и въпреки че му позволяваше да се придвижва малко по-бързо, крачките му станаха по-колебливи поради ледения пласт под снега. Пол изруга тихичко, но продължи. Трябваше да внимава да не се подхлъзне. За съществата зад гърба му едно негово падане би било равнозначно на побягване.

В десния ъгъл на периферното му зрение нещо помръдна. Изви глава възможно най-предпазливо. Сянката пристъпваше леко по заснеженото поле само на един хвърлей разстояние. Рунтавата глава и гърбът напомняха силует на куче, но някак деформиран. Муцуната издишваше пара на малки облачета.

Земята под краката му бе почти съвсем равна, но дори дребните дръвчета се срещаха все no-рядко. Пред него се бе проснала безкрайната белота — никакъв камък, никакъв заслон. Погледна през рамо, чудейки се дали не би могъл да се върне, заобикаляйки в кръг до някоя от скалите, които бе отминал, но двата спускащи се по склона силуета мигновено убиха желанието му. Бяха общо три, всичките някак неправилни по форма и размер — глутница, тръгнала на лов.

Беше голяма грешка да поглежда назад в движение. Пол се препъна и се подхлъзна. За един ужасяващ миг му се стори, че ще се сгромоляса, но копието на Птицеловеца застърга върху леда и успя да се задържи полуизправен, забил коляно в необикновено твърдата земя. Ако не беше почти замръзнал, щеше да го заболи ужасно. Но сега не почувства нищо освен нова слабост в ставата. Трите силуета, сега отново един до друг, се спряха, за да проследят опитите му да се изправи, а очите им проблясваха в тъмното като скъпоценни камъни и ту се скриваха, ту се появяваха иззад облачетата димяща пара.

Ръката му не успя да намери опора върху съвършено гладката и хлъзгава повърхност, поръсена със ситен сняг. Докато се мъчеше да се изправи на крака, той осъзна, че е паднал върху лед, обширно ледено пространство. Спонтанното му възмущение от поредната неприятност отстъпи пред внезапно избухналата надежда.

„Реката…?“

Като че ли усетил това и за да угаси на мига искрицата надежда, най-близкият силует се спусна към него с огромни скокове. Движеше се толкова бързо, че беше само на десетина метра, когато Пол разбра и вдигна копието.

— Хей! Я марш!

Размаха отчаяно свободната си ръка и насочи копието към тъмния силует, надявайки се, че той не е усетил дивия ужас в пискливото му гласче.

Звярът спря, но не отстъпи. Гледаше го с приведена глава и едно гърлено, накъсано ръмжене разтресе въздуха между двамата. В този момент в мозъка му сякаш проблесна светкавица и Пол осъзна какво във формата на тези същества го смущаваше. Беше някаква хиена, но значително по-голяма от тези, които бе виждал — висока колкото дребен кон, с едро, кокалесто тяло. Издишващите пара челюсти бяха достатъчно големи, за да налапат тялото му на ширина.

Звярът отново изръмжа и Пол изпита усещането, че мощният тътен разтърсва костите му. Краката му омекнаха и Пол стегна мускули, за да остане прав. Отново го облъхна миризма на развалено месо и мускус. Сърцето му сякаш препусна по склона, изтръпнало от страх пред опасността всеки момент да не се препъне фатално.

„Пещерна хиена.“

Името възникна внезапно, спомен от документален филм или естественоисторическа изложба — сякаш названието на чудовището имаше някакво значение. Пещерна хиена — дебнещият сред ледниковите степи ловец, подвижна машина за убиване, с която човек не се бе изправял лице в лице от петдесет хиляди години.

Пол отстъпи несигурно крачка назад. Хиената възстанови предишната дистанция, все така привела глава и втренчила в него тънките си като цепки, проблясващи жълтозелени очи. Двете й спътнички се разделиха от другата му страна със скърцащи крачки и с хладнокръвието на професионални убийци, действащи в екип. Пол отново повдигна копието си и го размаха. Опита се да извика, но от гърлото му излезе някакъв глух стон.

„Реката! — помисли обезумял той. — Аз съм върху реката!“

Но какво му помагаше това обстоятелство? Нямаше представа как би могъл да се прехвърли от едно място в друго. Но беше сигурен, че е по-вероятно да възседне и да пришпори някое от тези чудовища, отколкото да се спаси от тях.

Най-близката хиена изръмжа отново и се спусна. Докато приближаваше в тръс, Пол падна на колене и заби задната част на копието в хлъзгавата земя. Звярът увеличи скорост…

Вероятно хиената не забеляза копието на фона на дрехите му или не знаеше какво е копие. Усети горещия й като полъх от фурна дъх от няколко метра. Хищникът се наниза на върха на копието с такава сила, че ръцете му едва не изхвръкнаха от ставите. Изрева от болка и стисна дръжката, усещайки хрущенето при преминаването на острието на копието през мускули и хрущяли. Чудовището нададе вой и се стовари отгоре му. Пол отхвръкна встрани, сякаш блъснат от автомобил, и изпусна копието от премръзналите си ръце, когато хиената се сгромоляса до него. Беше се проснал по корем и дълго пълзя по леда, докато се върне до звяра и измъкне оръжието от плътта на животното.

Зашеметен, Пол остана да лежи секунда-две, опитвайки се да си спомни кое са ръцете и кое — краката му. Проехтя нещо като пушечен изстрел и в миг на умопомрачение му хрумна, че както в „Петя и вълкът“ ловецът с голямата пушка е дошъл, за да му спаси живота. След това надигна глава и видя как ранената хиена внезапно се плъзва назад и изчезва в една черна дупка върху бялата ледена повърхност.

Едно изръмжаване изотзад го накара да се обърне. Другите две хиени се приближаваха върху мускулестите си крака. Той залитна, размахал от отчаяние копието над главата си. Чу се нов трясък, след него още един, а после цялата земя около него се покри с концентрични черни линии, сякаш бе попаднал в центъра на паяжина. Ледът се разтресе и замря. За миг се учуди защо единият му крак е по-къс от другия и защо изведнъж стана още по-студено — или по-горещо, не можа да прецени. Тогава ледът под него се разтвори и лакомата черна вода го засмука.

СЕДМА ГЛАВА ПОСЕЩЕНИЕТО НА ПРАТАТКО

Въпреки продължителното време, което бяха прекарали заедно в симулацията, Рени отново се ужаси, когато отвори очи и видя лицето на бабуина само на сантиметри от своето.

— Добре ли си? — !Ксабу погали внимателно ръката й. — Разбихме се при приземяването. Като във филм.

Рени не бе съвсем сигурна дали е добре: болеше я главата, светът сякаш се бе преобърнал и освен това й беше ужасно трудно да помръдне крайниците си. Последният проблем отпадна, когато успя да разкопчае предпазния колан, притиснал я към смачканата стена на водното конче самолет; вторият се изясни, когато се претърколи в пилотската кабина — очевидно водното конче стоеше на носа си.

— Живи сме — заключи тя.

— Почти. — Под нея, заклещен сред останките от контролното табло, Кулен полагаше неистови усилия да се освободи. — Поне според стандартите на симулацията. Господи! Погледни това! — Той фрасна изпотрошеното табло с юмрук. — Направо за боклука!

— Няма ли поне замалко да забравиш идиотската си играчка?

Ленор беше в още по-тежко положение от него: седалката на втория пилот се бе изкъртила заедно с голяма част от пода на самолета, вклинявайки я в таблото. А беше и доста по-уплашена от колегата си; Рени усети, че от разтреперания й глас главоболието й се усилва.

— Извади ме оттук! Веднага!

— Ела да ми подадеш ръка — каза Рени на !Ксабу. Обърна се и установи, че не го вижда в порутената кабина. — !Ксабу?

— Изкарай ме оттук! — настоя Ленор.

Рени не знаеше какво да направи. Двамата учени се нуждаеха от помощ, но тя изпита ужас, че може да изгуби малкия човек, своя приятел, и да остане абсолютно сама.

— Да те вземат дяволите, кучко! Помогни ми! — изруга високо Ленор.

Рени се извърна смаяна, но изразът върху отлично симулираното женско лице мигновено угаси гнева й — Ленор Куок бе обхваната от истинска разтърсваща паника.

— Ще те извадим — обади си Кулен, макар самият той да беше все още заклещен в капана си. — Успокой се, Ленор.

— Млъквай!

Задраска като обезумяла с нокти по останките, които я притискаха. Рени бързо започна да отмества отломките, които задръстваха пространството около Кулен, и за пореден път се удиви на сложността и реалистичността на симулацията. Дори разрухата изглеждаше автентично.

— Какво правиш? — изкрещя Ленор.

— Върху теб има повече неща, отколкото върху него — обясни Рени колко й бе възможно по-учтиво. — Ако го освободя, ще може да ми помогне. Няма да се справя сама.

— Къде е тая проклета маймуна? — Жената заоглежда с налудничав поглед кабината, сякаш подозираше, че !Ксабу се е скрил някъде.

— Не знам. Просто се опитай да се успокоиш, както те посъветва и Кулен.

— Нищичко не разбираш! — Ленор я гледаше с безумен поглед и хриптеше при всяко вдишване. — Не усещам краката си! Не мога да ги помръдна!

— Престани, за Бога! — сопна й се Кулен. — Най-елементарна паника, Ленор, чисто самовнушение. Намираме се в симулация, която в момента те е блокирала. Нищо им няма на краката ти. Не ставай глупава.

Рени го изгледа ядосано.

— Кулен, моля те, млъкни.

— Вижте, вижте! — !Ксабу бе застанал в един процеп — широкия вход към търбуха на симулирания самолет допреди малко, а сега тясно прозорче на два-три метра над главите им. — Шип от някакво растение.

Пусна го на Рени, която го улови по-скоро за да се предпази, отколкото от любопитство. Донякъде напомняше гладък рог на антилопа, дълъг колкото ръката й и почти толкова широк, със заострен връх. Опита се да го огъне, но не успя.

— Може да свърши работа — каза тя на !Ксабу, когато той се спусна до нея.

Използвайки бодила като лост, тя успя да повдигне част от командното табло дотолкова, че Кулен да се измъкне. Докато той раздвижваше и масажираше подутите си стави, партньорката му пак се развика паникьосана.

— Добре, добре — каза той. — Знаеш ли, че ти май наистина си заклещена, Куок?

— Хайде просто да се опитаме да й помогнем.

Рени откри нещо като стабилна опорна точка и се опита да изправи с лоста седалката на втория пилот.

— Не си хаби силите. Има по-лесен начин. — Кулен запълзя нагоре по пода, докато откри някаква врата на таблото. Взе шипа от Рени, разби вратата и измъкна метална кутия с дръжка.

— Видя ли? Заради тъпите правила на Кунохара трябва задължително да държим шибаните виртуални инструменти в нашите шибани виртуални самолети. И това ако не е чиста лудост?

Смъкна се по наклонения под, взе от комплекта един гаечен ключ и отвъртя болтовете, които прикрепяха към пода креслото на втория пилот. Ударът бе деформирал конструкцията на водното конче — наложи се да освободи креслото от релсите с няколко ритника.

Нужни им бяха още няколко минути неочаквано непосилна работа, докато успеят да измъкнат Ленор.

— Аз… аз все още не мога да движа краката си — каза с кротък, някак призрачен глас тя.

Тонът й още по-малко се понрави на Рени. Благодарение най-вече на ловките крайници на !Ксабу успяха да я пренесат до процепа и внимателно да я спуснат на земята от височина три човешки боя. Водното конче бе забило нос в горския килим като биплан от Първата световна война, деликатните му крила бяха увиснали напред, а лъскавата цилиндрична опашка сочеше към небето.

— Не мога да ходя — измърмори Ленор. — Не мога да движа краката си.

— Ама че тъпотия — изстреля Кулен. — Чуй ме, ако случайно си забравила, имахме, струва ми се, само трийсетина минути аванс пред оня рояк Еситон, който ще предизвика адска бъркотия в Кошера, ако не ги предупредим. Той млъкна. По източеното му лице се прокрадна мимолетен израз на уплаха. — Без да споменавам, че самите ние сме точно под носа им.

— О, Господи. — Ангажирана с измъкването на Ленор от строшения самолет, Рени абсолютно беше забравила за мравешката армия. — О, Божичко, те ще ни изядат. О, какъв ужас!

— Няма да ни изядат — процеди с погнуса Кулен. — Само ще ни попречат да предупредим Кошера и ще изхабим толкова пари за препрограмиране и реконструиране, колкото не ми го побира главата. Това е симулация — май съвсем забрави.

Рени погледна към него, а след това към !Ксабу, извил вежди в странен израз на сим-обреченост. Реши, че няма никакъв смисъл да си губят времето в спорове.

— Точно така, това е симулация. Да вървим нататък, съгласни ли сте?

Рени и !Ксабу помогнаха на Ленор да се качи на гърба на Кулен.

— Как са краката ти? — попита я той. — Чувстваш ли болки?

— Сега не… Просто не мога да ги движа. — Ленор затвори очи и обгърна здраво врата на Кулен. — Не ми се говори. Искам да си отида у дома.

— Работим по въпроса — отвърна Рени. — Но всяка информация може…

— Не — започна да се държи като капризно дете Ленор. — Не ми се приказва повече за това. Толкова е глупаво. Всичко това не се случва.

И това обяснение беше точно толкова безсмислено, помисли си Рени, докато си проправяха път през гората от трева, колкото и всичко останало, което бе чула напоследък.

Независимо че носеше Ленор на гърба си, в началото Кулен бе категоричен, че ще бъде водач на малката им група. Рени не искаше да отстъпи, но преди да се счепкат двамата с ентомолога, !Ксабу заяви, че е най-добре той да върви отпред. След като Кулен се убеди, че !Ксабу има дълъг опит в ловуването и преследването на дивеч и следователно нещата са поставени на „научна основа“, той ориентира бушмена, в каква посока се намира Кошерът, и !Ксабу се захвана да търси пътеки през джунглата от трева.

Бе едно от най-странните и сюрреалистични пътувания, които Рени бе предприемала някога — а като се имат предвид преживяванията й от последните месеци, това означаваше твърде много. Погледнат през очите на едно насекомо, светът бе наистина удивително място, изпълнено със страховити, но същевременно и очарователни гледки. Една гъсеница, която тя не би и погледнала в реалния свят, сега се възвишаваше като блестящ, жив, фантасмагоричен обект, голям колкото автобус. И докато тя и останалите се прокрадваха внимателно покрай нея, гъсеницата пристъпи по листото, което прегризваше, и по тялото й от край до край премина вълнообразна тръпка. Когато тръпката най-после стихна, вертикалните челюсти отново загризаха листото, тракайки като машината за рязане на картон във фабриката, в която Рени бе работила едно лято.

Забързани към Кошера, те прекосяваха истински парк за сафари, гъмжащ от хитинови чудеса — увиснали по стъблата на растенията листни въшки, сякаш овце в безтегловност, които пасат в преобърната с главата надолу ливада; червеи, които ровеха прогнили растения с целеустремеността на кучета, надушили заровени кокали; дори един скакалец, който отскочи надалеч при приближаването им и едва не катапултира в орбитална траектория, звънвайки проглушително с извития си като струна екзоскелет. Ако притежаваше такива размери в реалния живот, изпита истинска възхита Рени, би могъл да скочи направо върху най-високата сграда в търговската част на Дърбан.

На едно място внимателно заобиколиха някаква паяжина — невероятна инженерна конструкция от сегашната им гледна точка, — но при мисълта, че може да се оплете в нея, я полазиха тръпки. Извърна се няколко пъти нервно назад, но от конструктора нямаше и следа.

Флората също бе изумителна, а всяко растение бе откровение на сложността. Дори плесента, чиято повърхност преливаше от форми, незабележими при обичайните пропорции поради миниатюрните си размери, будеше възхищение. И пръстта бе съвършено различна, защото онова, което за нормалното човешко око беше плоска следа, всъщност се състоеше от дълбоки ями със стръмни склонове и безброй други препятствия за пътешественик с размерите на насекомо.

Но въпреки несекващия нито за секунда спектакъл мисълта за случилото се досега не напускаше Рени. !Ксабу им проправяше път през микроджунглата с изключителна вещина, откривайки пътечки през места, в които тя би загубила всякаква ориентация, но не преставаше да се безпокои, че не се движат достатъчно бързо. Кулен напредваше твърде бавно с качената върху гърба му Ленор; наблюдавайки все по-забавените му крачки, Рени се мъчеше да потисне раздразнението и страха си. Притесняваше я и прекаленото старание, с което !Ксабу избираше пътя — създаваше впечатление, че не бърза особено, макар тя да знаеше, че не е така.

Застинаха инстинктивно на мястото си, когато върху тях падна сянката на прелитаща високо над главите им птица, скрила слънцето за миг.

— Не мога повече — изпъшка Кулен, щом сянката отмина. Пусна Ленор на земята и застана задъхан над нея. — Много си тежка, Куок.

— Аз ще я нося известно време. — Рени не искаше да допусне разправии между Кулен и Ленор или каквото и да е неналожително забавяне. — Не можем да стоим. Тези проклети мравки ще ни убият — виртуално или другояче.

Наведе се, за да убеди Ленор да се качи на гърба й, но апатичната и безмълвна ентомоложка се държеше като същинско пеленаче. Рени изруга, сграбчи я и я метна на рамото си като чувал с картофи.

— Хайде, докато все още са ми останали сили — каза тя с изопнат от напрежение глас.

Закретаха нататък и Рени за сетен път изпита желание симулацията да не е чак толкова реалистична. Ленор бе увиснала с цялата си тежест по същия неудобен начин, както в реалния живот: самото крепене на ентомоложката и пристъпването от крак на крак бе вече прекалено изтощително.

Устремили се да спасяват живота си, над главите им забръмчаха прелитащи насекоми, първото осезаемо доказателство за близостта на рояка Еситон. Беше ужасно потискащо да ги наблюдаваш как отлитат, жужейки, в една и съща посока с десет-двайсет пъти по-висока скорост от нормалния човешки ход. Рени усети болки в гърба. Мина й през ума, но със съжаление отхвърли идеята просто да стовари на земята тази Куок и да офейка колкото може побързо без тежкия товар. Ленор явно бе изпаднала в шок и Рени си даваше сметка, че щом симулацията е дотолкова стъписващо реалистична, то и въздействието й би трябвало да е със сериозни последици: тази жена се държеше така, сякаш ги заплашваше истинска опасност, от която те бягаха през истинска джунгла.

— Ето го там! — разкрещя се Кулен. — Виждам го!

Рени се приближи до него. Бяха се изкачили върху билото на централната жилка на паднала палмова клонка. От това сравнително високо място, което се издигаше над горския килим от листа, най-после успяха да зърнат Кошера, чиито прозорци проблясваха върху отсрещния хълм.

— Колко далеч е това в реалния живот? — попита тя, останала без дъх. — Ако бяхме в нормални размери? Няколко метра? Ако бяхме…

— Да — прекъсна я Кулен, — ако бяхме.

Той забърза надолу, към другата страна на листото, изоставяйки Рени да се клатушка с Ленор на гърба.

Тъкмо прекосяваха почти голата местност в подножието на възвишението, на което се намираше Кошера, когато от тревата иззад тях се заизмъкваха първите бегълци от рояка. Висок като къща дългокрак паяк ги подмина стремително, сякаш качен върху кокили. Последваха го по-дребни, но още по-отблъскващи животинки, които заприиждаха с шум и врява откъм джунглата.

— Не можем да ги изпреварим — промълви Рени и насмалко не падна, изпускайки Ленор на земята. Над главите им избръмча муха, профучавайки като малък хеликоптер. — Трябва да намерим безопасно място. На някоя височина.

— Да не си полудяла? — не отстъпваше Кулен и посочи към Кошера. — Там са кодирани милиони.

— Мили Боже! Нищичко ли не схващаш? — Рени знаеше, че виковете не са най-добрата стратегия, но й беше все едно. — Сега не става дума за кодове, става дума за живота ни!

!Ксабу бе забелязал отсъствието им и бързаше обратно към тях. Една блестяща, напомняща змия стоножка, която се носеше в панически бяг, внезапно се изви и го нападна, но малкият човек в тялото на бабуин отскочи на безопасно разстояние, измъквайки се на косъм от кръглата озъбена глава. Бабуинският му сим оголи зъби и зае защитна поза. Стоножката се поколеба, извърна се и защъка нататък, подгонена от преследващата я по петите смърт, заглушила собствения й инстинкт на преследвач.

— Трябва да се покатерим нависоко! — изкрещя Рени към !Ксабу. — Няма да успеем да пристигнем навреме.

— Това е… това е безотговорно. — Кулен вече не беше толкова сигурен. Нова сянка закръжи над главите им, поредната мравка, подгонила препускащите бегълци.

— Насам! — !Ксабу стоеше в основата на една папрат и махаше с ръце. — Ако се покатерим на това растение, може да не ни достигнат.

Рени се наведе и вдигна Ленор на рамото си. Направи няколко крачки и нещо я перна силно по гърба, така че тя се олюля. Докато се опитваше да се задържи на краката си, Ленор се замята в ръцете й и я заблъска с юмруци по гърба.

— Пусни ме! Пусни ме!

Рени я пусна на земята, като се стараеше да не се удари, и за благодарност получи юмрук в ухото.

— На какво, по дяволите, си играеш? — възмути се тя.

Ленор се сви като мокрица. Кулен се разкрачи над нея.

Шумът от препускащи насекоми се усилваше и вълната от бегълци ставаше все по-широка, настъпвайки към тях.

— По дяволите, Куок, какви ги вършиш?

— Остави ме на мира — не го погледна Ленор. — Не искам повече.

Кулен протегна ръка и я сграбчи. Краката й все така не помръдваха, но тя се изправи яростно от кръста нагоре и го удари с все сила в лицето. Той изпсува и я пусна.

— Ти си сканирана! Какво ти става?

— Побързайте! — викна !Ксабу от папратта, върху която се бе покатерил. — Виждам мравките!

— Не тръгваме без Ленор! — Кулен приличаше на човек, който гледа как гори къщата му. — Не мога да я оставя просто ей така. — Пое ръката й, но тя я дръпна. — Какво ти е? — попита я той.

— Това е просто толкова… глупаво! — разрева се тя. — Глупаво и боли! И не искам повече. — Отвори широко очи и се втренчи в него с налудничава настойчивост. — Това не е реално, Кулен — всичко това не е реално. Това е игра и аз повече няма да играя на тази глупава игра.

И го удари силно по ръката. Той я отдръпна.

— Така — обади се Рени. — Ти се оправяй с нея, щом искаш.

Обърна се и забърза през откритото пространство към !Ксабу и убежището на папратта. Един бръмбар се отдели от фронта на прииждащото гъмжило и пресече пътя й, боботейки като катер на пълен ход. Тя отскочи встрани и замръзна на място, докато бръмбарът отмине, след което хукна през глава.

— Не мога да я оставя просто ей така! — изкрещя след нея Кулен.

— Тогава стой там!

Рени стигна до основата на стъблото, сграбчи дебелите влакна, които го покриваха като кожа, и се оттласна с крака от земята. Когато достигна първото удобно място, където можеше да се закрепи, обърна се и погледна назад. Кулен крещеше на Ленор нещо, което изобщо не се чуваше сред усилващата се врява, а тя се бе свила в предишната ембрионална поза, без да му обръща внимание. Той отново се опита да я вдигне, при което тя се размърда, блъскайки с лакти и колене. Рени поклати глава и продължи да се катери.

— Давай нагоре. — !Ксабу се спусна по стъблото към нея с такава ловкост и лекота в превъплъщението си на бабуин, с каквато Рени би пристъпвала по широка стълба. — Стъпи ето там — да, точно там. Тази Ленор защо не иска да дойде?

— Шок, предполагам — не знам.

Кракът й се плъзна и тя увисна на една ръка, подритвайки във въздуха с изтръпнало сърце, но !Ксабу се пресегна с две ръце и я хвана за китката, което й позволи да потърси опора за крака си. Когато успя и отново се закрепи, видя, че Кулен се катереше по стъблото.

Шумът нарастваше, напомняйки тътена на океана в малко заливче. Небето се задръсти от подскачащи и прелитащи насекоми във всевъзможни размери. Някои от тях се стрелваха толкова близо, че с върховете на крилата си шибваха крайните клончета на папратта и ги разтърсваха. Пъплещата по земята гмеж ставаше все по-многобройна. Летящите мравки се спускаха и грабваха някои от тях, но нищо не бе в състояние да забави масовото бягство.

Рени и !Ксабу се изкачиха до средната част на стъблото, но разстоянието до следващото разклонение бе твърде голямо за Рени и се прехвърлиха в извития жлеб на една клонка. Когато пристъпиха върху нея, тя се огъна предупредително, разлюляна по-скоро от вятъра, отколкото от нищожното тегло на миниатюрните човешки същества.

Кулен изникна зад тях и го чуха да говори сам на себе си:

— Ще се оправи. Просто… ще я изключат. Така или иначе системата е блокирана.

Щом видя пребледнялото му и разтревожено лице, на Рени й се отщя да спори с него.

Проправиха си път през мъхестата повърхност на листото и когато наближиха края, видяха облечената в белия комбинезон Ленор, свита на топка далече под тях като захвърлено оризово зърно. Докато се взираше в нея, Рени усети ръката на !Ксабу върху своята. Вдигна очи и проследи накъде сочеше пръстът му.

Наблизо лежеше неголямо дърво, което явно бе рухнало отдавна и горският килим вече го бе покрил отчасти, тъй че сивокафеникавата кора се показваше само тук-там през мъха и тревата. От тяхната гледна точка то изглеждаше високо и дълго като верига от хълмове. Армията Еситон бе достигнала билото и щъкаше безредно напред-назад. Първите разузнавачи вече се връщаха от набезите си към земята и Рени видя как първата мравешка колона се спусна надолу и стъпи върху пръстта. Целият ствол изчезна под живия килим от мравешки тела; секунди по-късно те плъпнаха върху откритото пространство, което Рени и спътниците й току-що бяха напуснали.

— Не се случва наистина — промълви с дрезгав глас Кулен. — Не го забравяй. Това са числа, малки групи числа. Наблюдаваме алгоритми.

Едновременно ужасена и очарована, Рени не откъсваше очи от прииждащите мравки. Един от челните разузнавачи приближи към неподвижната фигура на Ленор и застана над нея, опипвайки я с пипалата си като куче, което подушва заспала котка, след което се обърна и забърза към най-близката редица на рояка.

— Симулацията ни изхвърля, когато се случи нещо непредвидено. — Този път Кулен почти шептеше. — Това е. Игра, както каза и тя. Проклетата игра на Кунохара. — Той преглътна. — Но как е възможно просто да лежи ей така?

!Ксабу стисна още по-силно ръката на Рени, когато поклащащите пипалата си работнички наобиколиха Ленор от всички страни.

— Използвай защитния спрей! — изкрещя Кулен. Дребната фигурка не реагира. — По дяволите, Куок, използвай соленопсиса!

Тя се размърда неочаквано, опитвайки се да изпълзи на лакти, но беше твърде късно.

Рени видя с периферното си зрение, че Кулен се разтресе.

— О, Боже мой — промълви той, — тя пищи. О, Божичко. Но защо пищи? Та това е просто симулация — без функция за болка…!

Той се отдалечи, тътрейки крака, отпуснал и пребледнял.

— Просто е изплашена — обади се Рени. — Сигурно е… сигурно е отвратително да си на нейното място, дори и да е само симулация. — Хвана се, че се моли дано собствената й интуиция да я лъжеше. — Това е.

— О, Господи, те я убиват!

Кулен подскочи и замалко не литна в пропастта. !Ксабу сграбчи обутия му в комбинезон крак, но масата на бабуина бе недостатъчна, за да свърши работа. Рени сграбчи пилотския му колан и го дръпна от ръба.

— Трябва да… — измърмори той, — не можем… Накрая млъкна, без да отмества погледа си.

Долу работничките бяха приключили. Симът на Ленор бе твърде дребен и не се наложи да викат някой от по-едрите старши, за да отнесат парчетата в рояка.

Кулен зарови лице в ръцете си и заплака. Рени и !Ксабу безмълвно наблюдаваха изтеглянето на останалата част от рояка.

Измина почти цял час, преди да изчезне и последният изостанал войник. Всичко бе траяло толкова дълго, че Рени не изпитваше вече нито ужас, нито възхищение. Беше като вцепенена.

— Това беше шок и толкоз. — Очевидно Кулен бе възвърнал самообладанието си. — Ленор се е изключила, разбира се, но гледката наистина беше отвратителна. — Той надникна над ръба на листото към опустошеното поле. Не съм предполагал, че е… че е толкова кошмарно.

— Какво викаше одеве? — попита Рени. — За някакъв спрей?

Кулен извади от джоба си сребриста туба.

— Защитен химически спрей срещу Solenopsis fugax — мравки вандали. Въведохме го, така да се каже, за да ни гарантира известна защита навън. Всеки от Кошера си го носи, когато работи на открито. — Пусна тубата в джоба си и се обърна с гръб към ръба на листото. — Всъщност Solenopsis е европейска мравка, затова предполагам, че в известен смисъл си служи с измама.

Рени го изгледа, онемяла за миг. Само човек, който обитава света на фантазиите — или пък, мина й през ума, учен до мозъка на костите, — би могъл да говори след токущо случилото се с колегата му така, сякаш ставаше дума за недотам сполучлив опит. Все пак споровете бяха излишни — нищо не можеше да докаже.

— По-добре да тръгваме — предложи в отговор тя. — Роякът сигурно вече се е отдалечил.

Кулен я изгледа озадачен.

— Накъде?

— Предполагам към Кошера. Не можем ли да използваме нещо, с което да се измъкнем оттук?

!Ксабу вдигна глава.

— По-добре да се върнем при реката.

— Не ви разбирам и двамата, за какво говорите — намеси се Кулен. — Симулацията е повредена. Изобщо не проумявам как е възможно да се държите така, сякаш всичко това е реално. Няма смисъл да ходим където и да било. Няма къде да се ходи.

— Ти наистина нищичко не разбираш. — Тя се запъти към дръжката на листото, по която трябваше да слязат. — Всъщност не разбираш и много други неща, но сега нямам време и сили да ти ги обяснявам, и все пак би трябвало да си забелязал, че положението е изключително сериозно. Тъй че, ако искаш да оцелееш и да се върнеш отново в РЖ, настоятелно те съветвам да млъкнеш и да тръгнеш с нас.

Сякаш прекосяваха бойно поле, помисли си Рени, което отблизо изглеждаше далеч по-зловещо, отколкото от ръба на листото. Там, където бе минал роякът Еситон, не се срещаше нито едно живо същество, освен растения, а и от тях само най-големите не бяха пострадали: мравките бяха оставили зад себе си само оголени стъбла и ситни, неузнаваеми отломъци.

Кулен, който ги водеше нагоре по хълма към Кошера, не отрони нито дума след нейното избухване — вероятно, защото я смяташе за абсолютно луда, предположи Рени, а не защото споделяше мнението й за случващото се.

Макар самата тя да не знаеше какво да мисли. Дали се бяха оказали свидетели на действителното брутално убийство на една жена от някакви гигантски мравки, или пък само зрители на симулация, разиграваща разкъсването на въображаема човешка фигура от въображаеми насекоми, в която реалният човек не бе участвал, напускайки тялото на куклата като Стивън или който и да е от приятелите му при неуспех в някоя бойна игра?

Но нали именно последния път, когато Стивън бе участвал в игра в мрежата, нещо се бе променило и той така и не се завърна. Кой би могъл да каже със сигурност, че за разлика от него Ленор се бе докопала обратно до РЖ или че Рени и !Ксабу, и младият ентомолог, който крачеше със стиснати устни пред тях, ще оцелеят при подобна неприятна ситуация?

!Ксабу се спусна на земята след светкавично разузнаване по извитото стъбло на едно пълзящо растение.

— Мравките са отминали. Не виждам нито една около сградата на Кошера.

Рени кимна.

— Поне едно нещо, за което да сме спокойни. Надявам се, че можем да използваме някой от онези самолети — разстоянието до реката е огромно, а дори и да не налетим отново на мравките, изобщо не си въобразявам, че имаме кой знае какви шансове.

!Ксабу изглеждаше замислен.

— Знаем, че нещо в тази мрежа не е наред, Рени. А както изглежда, и други хора имат проблеми, не сме само ние.

— Наистина изглежда така.

— Но каква би могла да е причината? Нашите приятели също не успяха да излязат от това място, Адърланд — не успяха да се изключат, искам да кажа, — както и тези хора сега, а доколкото разбирам, те нямат нищо общо с нашето проучване.

— Случило се е нещо необяснимо с цялата система. — Рени сви рамене. — Просто нямам идея. Не разполагаме с достатъчно информация. А може и никога да не я получим, тъй като според думите на Селърс досега не е имало такава система.

— По дяволите.

Кулен се закова върху хребета на по-ниския хълм. Пред него се разкри гледката на отворения и оплячкосан Кошер.

Огромните прозорци на фасадата бяха изкъртени навътре вероятно при нахлуването на мравешкия рояк. Мравките бяха помъкнали всевъзможни предмети, след което, неизвестно защо, бяха изоставили много от тях: входът бе осеян с измъкнати от вътрешността виртуални късове, най-разпознаваеми, между които бяха парчетата от стена, а така също и от мебели и музейни експонати. Въргаляха се и по-отблъскващи останки, като безкръвните части от симтелата на доскорошните обитатели на Кошера, разпръснати из цялата околност. Отскубнати или отсечени от предишните им собственици, те не изглеждаха така реални, както когато са били части от сим, и напомняха парчетии от кукли, но въпреки това гледката беше ужасяваща. Кулен се взираше вцепенен, сякаш никога повече нямаше да помръдне.

Рени го хвана за ръката и го дръпна да продължат. Влязоха през една от плъзгащите се врати на хангара, изкъртена и нагърчена като с лост, благодарение на което пролуката бе достатъчно висока. Сега пък Рени усети да й прилошава. Вероятно защото приличаха на насекоми, малкото на брой самолети от въздушните сили на Кошера бяха превърнати от армията Еситон в непотребни останки. По пода се въргаляха само няколко едва различими парчета, от които не можеше да се скалъпи дори един стол, камо ли летателна машина.

На Рени й се дорева, но се овладя.

— Има ли други самолети?

— Не знам — отвърна вяло Кулен. — Може би скакалецът на Анджела.

— Какво е това? Къде е?

— Рени? — !Ксабу бе застанал на вратата на хангара и гледаше към покрития с боклуци склон на хълма. Гласът му прозвуча необичайно напрегнато. — Рени, помогни ми.

Тя се обърна и изтича уплашена към него. Нещо огромно като яркозелен строителен кран се придвижваше с отмерени крачки по склона към тях. Поклащаше триъгълната си глава безцелно насам-натам, но се приближаваше неотклонно.

— Това е той — промълви !Ксабу с глух и сподавен глас. — Това е прататко Богомолка.

— Не, не е той. — Тя сграбчи тънкия му бабуински преден крайник, опитвайки се да запази самообладание въпреки разтърсващия я ужас, който я стисна за гърлото и отне дъха й. — Това е… поредната симулация, !Ксабу. Най-обикновена богомолка. — Ако изобщо можеше да се нарече „обикновено“, мина й зловеща мисъл през главата, голямото почти колкото тиранозавър страшилище. — Поредният бръмбар на Кунохара.

— Не е точно така — отрони апатично Кулен. — Това е Sphodromantis Centralis. He са характерни за тази околна среда — от Африка са.

Хрумна й, че в устата на човека, въвел спрея против европейските мравкивандали, съобщението прозвуча твърде забавно, но приближилата се само на десетина крачки богомолка правеше спора за моралните норми във ВР неподходящ.

— Да се махаме.

— Освен да е пристигнала с кораб — продължи Кулен. — Предимно така са се добрали до Америките.

— Господи, няма ли да млъкнеш? Да се… — не продължи тя.

Богомолката вдигна глава към тях и се заизкачва побързо по склона с изопнати предни крака бръсначи като някаква грамадна косачка.

— С какво се хранят тези неща? — едва успя да попита Рени.

— С всичко, което мърда — отвърна Кулен.

Тя пусна !Ксабу и избута Кулен към вътрешността на хангара.

— Тръгвай! Нали каза, че има самолет или какво беше — самолета на Анджела каза май. Къде е?

— Скакалецът й. Мисля, че е на покрива. Ако не го е взела.

— Добре. Хайде!

Тя погледна назад и изпищя:

— !Ксабу! Какво правиш?

Бабуинът бе легнал под смачканата врата на хангара, сякаш очакваше смъртта си. Рени хукна обратно и го взе в ръце, което й костваше доста усилия, тъй като цял ден бе носила Ленор.

— Това е той и аз го видях — зашепна в ухото й !Ксабу. — Не мога да повярвам, че този ден настъпи.

— Това не е „той“ и със сигурност не е бог, а един гигантски бръмбар, който се храни с маймуни. Кулен, няма ли да се размърдаш най-после, по дяволите? Не знам как да стигна до покрива — ти знаеш.

Сякаш внезапно събуден от сън, ентомологьт се обърна рязко и затича към дъното на хангара, следван на сантиметри от Рени. Когато стигнаха до вътрешната врата, симметалът на входната врата заскърца пронизително. Рени погледна назад. Богомолката бе нахълтала почти изцяло и се мъчеше да напъха дългия корем и задните си крака през отверстието. Въртеше бясно глава като робот, а безизразните й зелени, куполообразни очи ги гледаха втренчено.

Вратата към комплекса беше отключена и се отвори само с едно докосване, но нямаше как да я залостят след себе си. !Ксабу се размърда в ръцете й.

— Вече съм добре, Рени — настоя той. — Пусни ме!

Тя го остави на земята и тримата се спуснаха към вратата в отсрещния край на коридора.

— Защо просто не се… преместим? — попита Кулен тя, докато прескачаха разхвърляните по пода сим-боклуци. — Нали тук не е необходимо да тичаме и да ходим истински?

— Защото не сработва, да го вземат дяволите! — изкрещя той. — Опитах. Кунохара сигурно го е отменил. Радвай се, че все пак конструирахме асансьори за подобни случаи, когато реши да промени мнението си, по колко пъти да завиваме по коридорите.

Асансьорът се намираше на техния етаж и вратата беше открехната, но надеждата й бързо се изпари: вратата беше изкривена, сякаш някой се бе опитвал да я разбие, за да се измъкне. Докато я оглеждаха, нещо голямо и тъмно се размърда отвътре и открехнатата врата издрънча и потрепери. Една от мравките воини бе попаднала в капан и трошеше асансьора на парчета.

Кулен изкрещя от страх и безпомощност. Силен стържещ шум в коридора зад тях ги накара да се обърнат. Богомолката бе изкъртила вратата на хангара с клиновидната си глава и в момента огъваше и самата рамка с масивното си тяло, опитвайки се да се напъха през отвора.

— Има стълби! Там отзад! — посочи Кулен към едно разклонение в коридора зад тях.

— Тръгваме!

Рени стисна здраво косматата ръка на !Ксабу, очаквайки да получи нов пристъп на религиозна всеотдайност. Богомолката най-после изтръгна рамката; докато тичаха към стълбите, зеленото страшилище пристъпи в коридора и се надигна, така че пипалата му докоснаха високия таван, като гигантски музеен експонат, оживял, за да убива. Рени и другите двама стигнаха до пресечката на коридора и взеха завоя с такава скорост, че се хързулнаха и едва не изпопадаха върху хлъзгавия под, но Рени знаеше, че страшилището ще измине разстоянието до тях само с няколко крачки. Пусна !Ксабу и хукна през глава.

— По-бързо! — изкрещя тя.

Докато блъскаха вратите една след друга, приятелят й тичаше на четири крака успоредно с нея, а Кулен малко зад тях, и най-после стигнаха до стълбищната шахта. Изруга, като видя, че е прекалено широка, за да спре преследващото ги чудовище, и се помоли дано поне стълбите да го забавят. Намали крачка и бутна Кулен отпред, в случай че внезапно си спомнеше някой по-кратък маршрут.

Бяха стигнали едва до втората площадка, когато богомолката изкърти от пантите вратата под тях. Прескачайки на стълбите към следващата площадка, Рени хвърли поглед назад и моментално съжали, че го направи. Страшилището се катереше направо по улея в средата на шахтата, прикрепвайки се с дългите си членести крайници едновременно за стълбата и стената. Пустите му, подобни на фарове очи я следяха кръвожадно и бяха толкова близо до нея, че можеше да посегне и да докосне бронираната му глава.

— Опитайте през вратите! — изкрещя тя.

!Ксабу блъсна вратата на третата площадка, притичвайки покрай нея, но бе здраво заключена.

— Остават само няколко етажа до покрива — викна Кулен. Рени затича по-внимателно, за да избегне евентуално падане. Нямаше да има спасение за този, който се препънеше — преследвачът им беше само на метри под тях и изпълваше шахтата като демон, изскочил от бездните на преизподнята.

В един миг страшилището действително я застигна — краят на огромния му зелен крак се издигна и докосна стената над главата й. Ужасена, Рени се метна върху стъпалата и запълзя под него, очаквайки всеки момент да я сграбчи като в гигантски клещи, но богомолката не успя да се задържи и увисна, след което се свлече половин етаж надолу, преди да се хване отново за стълбището, и тя изпита смътна увереност, че може да стигнат на покрива преди нея.

„Мили Боже — осени я неочаквана мисъл. — Ами ако изходът към покрива също е заключен?“

Докато тя се олюляваше към последната площадка, Кулен напразно блъскаше по вратата.

— Заключена е — изкрещя той.

Рени се метна към вратата и заудря по нея. Тя се открехна, откривайки надвисналото високо над тях надвечерно небе. „Не е заключена, просто е заяла.“ Това бе молитва на благодарност. Тя отстъпи встрани, когато Кулен залитна назад, а изправеният на задните си крака !Ксабу го издърпа обратно през входа. Голямата зелена глава на богомолката изникна от полумрака на стълбищната шахта зад него като трирога луна. Чудовището застърга с единия си крак по пода на площадката, търсейки здрава опора.

— Къде е проклетият самолет? — изкрещя тя към Кулен.

Ученият възстанови равновесието си и се заоглежда панически.

— Ей там!

Рени тръшна вратата зад него и измъкна шипа от колана си. Препречи ръкохватката, макар да съзнаваше, че това по никакъв начин няма да спре чудовището, и се втурна след двамата към преградната стена, която разделяше пространството върху сивия покрив, криейки зад себе си неизвестно какво.

— Сигурен ли си, че е там? — извика тя.

Кулен продължи да тича, без да й отговори.

Вместо това нещо изпращя зад нея. Шипът се стрелна, подскачайки по покрива, последван от стържещия звук на поредната изтръгвана врата.

Когато стигнаха края на преградната стена, чу, че вратата се отвори с трясък. Рени едновременно се уплаши и вбеси. Как бе възможно да е толкова последователно едно насекомо? Защо вече толкова време не се отказваше? Една истинска богомолка в реалния свят не би се държала като във филм на ужасите. Започваше да подозира Кунохара — беше създал в симулацията си някакво ужасяващо възмездие за онези, които омаловажаваха могъществото на природата.

Зад стената се простираше гледката на извисяващата се в далечината нереално исполинска гора. Кулен вече смъкваше покривалото от нещо с начупени очертания и с размерите на автобус. Рени и !Ксабу грабнаха по един от краищата и задърпаха; покривалото се свлече и откри уродливо шесткрако, емайлирано в кафяво, жълто и черно създание с формата на слънчогледова семка.

— Още един проклет бръмбар!

— Semiotus. Всичките ни превозни средства приличат на бръмбари. — Кулен поклати тъжно глава: — Изглежда, Анджела не е успяла да се измъкне.

Натисна с палец секретното табло и вратите се повдигнаха нагоре. Ентомологът спусна стълбата и Рени се заизкачва към комфортната кабина.

Докато !Ксабу се клатушкаше под нея, върху тях легна една сянка. Рени се извърна и видя богомолката да пристъпва иззад стената, а масивните й крака се повдигаха и спускаха с кошмарния ритъм на игли на шевна машина, въртейки главата си високо над скакалеца. Кулен застина в основата на стълбата, а огромната глава се спусна към него. В този вледеняващ, безкраен миг Рени чу свистенето на въздуха между плочките, които покриваха главата на страшилището.

— Спреят — опита се да му подвикне тя, но през свитото й от ужас гърло не излезе никакъв звук. След миг възвърна гласа си. — Кулен, спреят!

Той отстъпи вдървено, ровейки непохватно в джоба си. Главата се сведе с плавно движение още по-ниско над него, сякаш беше гресирана. Чудовището протегна със смразяваща отмереност подобните си на бръсначи огромни предни крака от двете му страни и докосна с върха на единия облицовката на самолета, която издаде глух металически звън. Кулен вдигна тубата с разтреперана ръка и пусна силна струя в безжизненото триъгълно лице.

Сякаш целият свят експлодира.

Богомолката се разтресе, дръпвайки се назад, и засъска като парен компресор. Предните й крака рухнаха като отсечени, просвайки Кулен на земята, след което тя запълзя назад, блъскайки по въздуха и с ослепени очи. Рени видя !Ксабу да се мята надолу и да сграбчва Кулен за яката; ръката на ентомолога остана да лежи в зейналия разкъсан ръкав на комбинезона като забравено върху покрива, увито в пелени бебе.

— Ти не си прататко Богомолка! — изкрещя пронизително срещу чудовището !Ксабу, докато се мъчеше да изтегли учения. — Ти си само някакво нещо!

Сякаш сънувайки кошмар, водена единствено от инстинкта си, Рени запълзя надолу, за да му помогне; докато богомолката се гърчеше конвулсивно над тях, двамата натикаха Кулен в самолета и спуснаха вратата. Рени зърна през страничния люк техния преследвач, който продължаваше да се върти на едно място като развалена играчка, вече не така неумолим и решителен.

На мястото на откъснатата ръка нямаше кръв. За всеки случай хвана рамото му и го натисна, тъй като не познаваше правилата за оказване на първа помощ при смъртоносни виртуални наранявания, и изкрещя:

— Как да накараме този скакалец да излети?

Очите на Кулен потрепнаха и се отвориха.

— Боли… — промълви той, поемайки въздух едва-едва. — Защо трябва да боли…?

— Как да накараме този скапан самолет да излети? Онова се връща!

Хъхрейки едносрични думи, Кулен й обясни и припадна. Тя остави !Ксабу да потърси нещо, с което да превърже раната, и занатиска споменатите от учения бутони в правилната, надяваше се тя, последователност. Летателният апарат потрепна, разпервайки крила, и завибрира като оживял. Успя да задвижи краката му и да го завърти към ръба на покрива. В един момент мерна страшилището, което се надигна пред стъклото на кабината и тръгна слепешката към тях.

Рени се помоли наум, издърпа кормилния лост и натисна ускорителя докрай. Скакалецът подскочи, затръшвайки !Ксабу и Кулен в облицованата стена на кабината, и прикова Рени към пилотската седалка, след което се стрелна нагоре миг преди богомолката да ги сграбчи в лапите си.

Секунди по-късно развалините на Кошера бяха вече далече под тях. Задърпа кормилния лост, когато машината се гмурна стремглаво надолу, и най-после успя да я укроти. Направи плавен завой и полетяха сред величествената гора към залязващото слънце.

— Това не беше прататко Богомолка — промълви зад нея виновно !Ксабу. — Направо си загубих ума — срам ме е.

Рени се разтрепери и за момент се уплаши, че това може да продължи вечно.

— Бръмбари — рече тя, все така разтреперана. — Мили Боже.

ОСМА ГЛАВА ВОЮВАЩИ ЧУДОВИЩА

— Направо е сканско — подхвърли Фредерикс, любувайки се на сянката на някакъв стрък трева. — Знам, че нямаме нужда от храна или нещо подобно, но без закуска сутринта просто не е никаква сутрин.

Орландо, който се чувстваше далеч по-добре, отколкото в най-тежките моменти на треската, сви рамене:

— Може да има закусвалня надолу по реката. Или пък плантация със задушен ориз.

— Да не си го споменал още веднъж — изръмжа Сладкия Уилям. — Никакво кафе, нищо за смучене — цигари, имам предвид, че вие, янките, може да ме разберете погрешно, — това е адът, както е казал някой си Шекспир, и аз съм насред него.

Орландо се ухили, питайки се какво ли би си помислил Уилям, ако знаеше, че един от янките всъщност е момиче. Но пък откъде ли можеха да са сигурни, че и самият Уилям не е момиче? Или че Флоримел не е момче?

— Та какво ще правим? — попита Куан Ли. — Накъде да вървим? Няма ли да потърсим останалите?

— Можем да направим каквото ни хрумне. — Флоримел тъкмо се връщаше от разузнавателна разходка нагоре по брега заедно с Т4б, който свистеше и подрънкваше до нея. — Но засега по-добре да не влизаме в реката. Рибата се храни.

Дори разказите им за разплисканото безумие, което бе потопило тяхната лодка листо, не бяха успели да развалят настроението на Орландо. Изправи се с мъка на крака, усещайки все още слабост, но в много по-добро състояние, отколкото през последните няколко дни, и изтупа праха от грубо изтъканата препаска на Таргор. Наистина беше забавно, че дори пръстта, наблюдавана от толкова близо — или по-скоро, когато си толкова дребен, — беше покрита с прах. Съвсем миниатюрни прашинки, които изобщо не би забелязал в нормалните си размери, се блъскаха една в друга, стривайки се на още по-фини частици. Хрумна му, че това би могло да продължава до безкрай, докато проникнеш в самата молекула, в чиито гънки също щяха да се намерят късчета микроскопичен мъх. Направо сканско, както обичаше да казва Фредерикс…

— Имаме ли някаква представа къде са Рени и приятелят й — Кобу или както му беше името, — къде биха могли да бъдат изобщо? — попита Орландо. — Имам предвид дали ги е виждал някой, след като паднаха във водата?

— Все още са живи.

Всички се извърнаха към Мартин, която се бе сгушила до камъните — всъщност песъчинки, ако Орландо и останалите бяха в нормалните си размери, — които пътешествениците бяха струпали, за да им пазят завет през нощта. Симът й днес не изглеждаше чак толкова опърпан и измъчен, макар Орландо да се усъмни дали причината не е в собственото му приповдигнато настроение.

— Какво имаш предвид? — попита той.

— Просто… така мисля. Просто… ги усещам, струва ми се. — Мартин разтърка лицето си толкова силно, че едва не промени формата му, и Орландо за първи път си даде сметка, какво е да си сляп: надали един зрящ човек би прибягнал до толкова невнимателен жест. — Тези неща не могат да се обяснят, но аз винаги съм използвала незрителни методи за обработка на информацията, нали разбирате? Разбирате ли? Така е конструирана системата ми. Сега имам достъп до неща, до които по-рано никога не съм имала, някаква нова и изключително странна информация. Но придобива известен смисъл много-много бавно, защото процесът е твърде болезнен. — Тя се обърна към Орландо: — Ти например. Съставен си от звуци, да — чувам търкането на дрехите по кожата ти, пулса на сърцето ти, твоето дишане, придружено от тихичко, как да кажа, бълбукане в дробовете вследствие на болестта ти. Усещам миризмата на кожения ти колан и собственото ти ухание, както я на желязото на меча ти. Малко е ръждясал между другото.

Орландо сведе поглед смутен. Таргор никога не би изоставил меча си, след като бе престоял толкова дълго във водата, без да се погрижи за него. Гребна шепа фин микропясък и се зае да почиства острието.

— Но това е само една незначителна част — продължи Мартин. — Сега получавам друга информация, за която просто нямам думи. Поне засега, във всеки случай.

— Какво искаш да кажеш? — попита разтревожена Куан Ли. — Каква е тази информация?

— Искам да кажа, че все още не мога да изрека онова, което усещам. Все едно да се опитваш да опишеш цветовете на слепец като мен. — Тя се намръщи. — Не, сравнението не е точно, защото някога можех да виждам, тъй че помня цветовете. Но ако се опиташ да опишеш „червено“ или „зелено“ на човек, който никога не е виждал цветове, как ще го направиш? Теб, Орландо, усещам и като серия вълнички във въздуха, но това не са нито вълнички, нито пък е въздух. По-скоро са неща, които ми подсказват, че нещо с формата на Орландо би трябвало да е някъде наблизо. А тази гора я възприемам някак си… като числа. Малки твърди неща, милиони на брой, които пулсират и общуват помежду си. Трудно е за обяснение. — Поклати глава, притискайки с пръсти слепоочията си. — Цялата тази мрежа — все едно съм сред някаква река от информация. Тя ме подмята, върти ме и едва не ме удави. Но полека-лека започвам да се уча да плувам.

— Отврат! — издиша провлечено Фредерикс. — Ама и доста сканско в същото време.

— Значи си сигурна, че Рени и човекът бабуин са все още живи? — попита Орландо.

— Мога… да ги усетя, да. Едва-едва, като далечен звук. Нямам чувството, че са наблизо, а може би усещам само някакви… останки. — Лицето й помръкна. — Май се изказах твърде прибързано. Навярно вече ги няма, а усещам само къде са били.

— Значи можеш да ни различаваш един от друг с… нещо като ехолокатор? — В гласа на Флоримел прозвучаха нотки на гняв и дори на лека уплаха. — Какво друго знаеш за нас? Можеш ли да четеш мислите ни, Мартин?

Сляпата жена вдигна ръце, сякаш за да се предпази от удар.

— Моля те! Зная само онова, което усещам, а то ми позволява да разбера мислите ти точно толкова, колкото би ги разбрал някой, който наблюдава лицето ти, или някой, който чува гласа ти.

— Затова се успокой, Флоси — ухили се Сладкия Уилям.

— Името ми не е Флоси! — Изразът на виртуалното й лице можеше да пресече мляко. — Ако това е шега, значи е лоша шега.

— А коя си тогава? — попита Орландо. — Кои сте всички вие? — Всички се обърнаха към него. — Искам да кажа, че аз все още не знам кой от вас какъв е. Трябва да си имаме доверие един на друг, но не знаем нищо за хората, на които се предполага да се доверим.

Сега пък дойде ред на Уилям да се вкисне.

— Не е нужно да си имаме никакво доверие. Аз например изобщо не смятам да превръщам тази лудория в кариера и не ме интересува какви мрачни и ужасни неща е правил който и да било от вас в свободното си време.

— Това не ни върши работа — каза Орландо. — Вижте какво, ще ви кажа самата истина. Името ми е Орландо Гардинър. На петнайсет години съм.

— Ще станеш на петнайсет чак след три месеца — вметна Фредерикс.

— Тийнейджър? Каква изненада! — Уилям завъртя очи.

— Млъкни! Опитвам се да постигна нещо. — Орландо си пое дъх, подготвяйки се. — Почти на петнайсет години съм. Имам прогерия. Това е болест и ще ме довърши съвсем скоро. — Изпита същото облекчение, което изпита, когато направи това признание на Фредерикс — прохладния плясък на дълго отлаган скок от трамплин. — Но не казвайте „съжалявам“, защото не това е важно. — Уилям свъси вежди, но не каза нищо; Орландо избърза нататък: — Прекарал съм години в мрежата, във всевъзможни игри, и наистина съм добър. По някаква причина се натъкнах на всичко това и макар да не познавам никой, който да се е разболял по този начин, точно с това смятам да се занимая и… и това за мен е по-важно от всичко друго досега.

Приключвайки, той усети поруменяването да затопля истинската му кожа и почна да се надява то да не предизвика свой двойник и по виртуалното му лице. Никой не проговаряше.

— Аз съм Сам Фредерикс — отрони най-сетне приятелят му в неловкото мълчание. — И също съм на петнайсет, ама наистина на петнайсет. — Фредерикс се усмихна свенливо на Орландо. — Тук съм, защото Гардинър ме доведе. Но съм въвлечен също както ако бях дошъл тук, за да спасявам някого. Фенфен, май наистина съм тук, за да спасявам някого. Аз. Ние.

Въпреки изпитаното смущение от коригирането на собствената му възраст, Орландо не изтъкна пропуските на Фредерикс. Той, или по-скоро тя, можеше да носи каквото си лице иска, както и всички останали.

— А аз съм Мартин Дерубен — поде сляпата жена. — Изследовател съм. Сляпа съм от осемгодишна възраст. Злополука. Живея сама в Горен Лангедок, в южната част на Франция, близо до Тулуза. Тук пристигнах заедно с Рени, !Ксабу и Мурат Сагар Сингх, който бе убит при влизането ни в мрежата Адърланд.

Тя кимаше с глава, сякаш, за да подчертае сухото си изложение. Орландо долови празнините в разказа й, но пак не се намеси.

— Ама т’ва е направо сканско. — Т4б беше скръстил ръце на трънливата си гръд. — За какво ви е да знаете регистрационния ми номер? Ти, с мрежата?

— Божичко, дори и аз говоря по-добър английски — каза Флоримел, — макар да не ми е роден език.

— Просто ни кажи за какво си тук — помоли го Орландо. — Какво е истинското ти име?

— Ник’во име не казвам. — Той се смръщи, доколкото можеше да се смръщи един анимационен хромиран боен шлем. — Тук за мойта сянка съм, за мой авер.

— Какво означава това? — попита Куан Ли.

— Приятел, с когото се събират — преведе Орландо. Като момче от предградията, на него му допадаше езикът на Маската.

— Не ми е никакъв приятел — възмути се Т4б. — Той е мойта сянка, заедно сме от кашона!

— Те са… ъ-ъ-ъ… нещо като от една компания — продължи да обяснява Орландо на единствената утвърдена баба в групата. — Добре, Т4б, а какво се е случило с приятеля ти?

— Че нали съм в т’ва сканско място да науча — каза роботът. — Аверът ми е в болница. Почти се беше гътнал, кат’ го открих на пода до кревата му. Помислих си, че е изгорел, ама той си беше вързан в дъртата мрежа.

Орландо се чувстваше все по-нелепо, но продължи смело да се бори с превода си.

— Казва, че приятелят му е в болница също като брата на Рени. Когато го открили, помислили, че е удар от претоварване, но той бил свързан с редовната мрежа.

— Всъщност Т4б не е ли някакъв вид претоварване, скъпи ми Бум-Бам? — попита Сладкия Уилям.

— Нема лабаво! — Гласът на робота се изви в някакъв мрачен екстаз. — Яко друсване е т’ва, Т4б. Отиваш право на небето. Моето име — моя крепост, нал’тъй?

— Господ да ни е на помощ! — процеди Уилям. — Ама този е спец по ударите. Блестящо, няма що.

Т4б размаха юмрук, покрит с шипове.

— Ей т’ва е блестящо, смешник такъв.

— О, престанете вече. — Приповдигнатото настроение, с което Орландо бе започнал деня, вече почваше да избледнява, а слънцето още не беше стигнало зенита. — Куан Ли?

— Не чухте ли вече всички клетата ми история? — Тя се озърна наоколо, но никой не отговори. — Внучката ми пострада. — Куан Ли замълча, мигът се проточи. — Джинг, малкото ми котенце, скъпата ми тя! Потънала е… в сън като братчето на Рени, като… като приятеля на това момче. Дълго и упорито се опитвах да открия причината. — Изглежда, се чувстваше неудобно всички да слушат нея. — Живея в Ню Колуун, Хонконг — добави тя. — Това достатъчно ли е за някого като мен? Твърде съм стара.

Орландо се усмихна, но се съмняваше, че тя наистина е толкова срамежлива и вежлива, колкото си даваше вид. Никак не ще да е било лесно за нея да се блъска, докато открие това място, въпреки натякванията на цялото й семейство, че това е глупаво и безсмислено.

— Следващият?

— Аз правя това само защото реката все още не е безопасна — каза Флоримел. — По друго време не бих била склонна да говоря, когато имаме работа за свършване, и не смятам за кой знае колко важно какъв е всеки от нас. — Тя подигравателно натърти на думата. — Знаете името ми. Фамилията ми е без значение. От Баден-Вюртемберг съм, но понастоящем домът ми се намира близо до Щутгарт.

Орландо изчака, но не последва нищо повече.

— Това ли е всичко?

— Какво друго искаш да знаеш?

— По каква причина си тук? — Този път въпроса зададе Фредерикс. — И къде си се научила да правиш нещата, които направи с Орландо? Да не си нещо доктор или какво?

— Имам някакви медицински умения, но не съм лекар. Това е достатъчно.

— И си тук, защото…? — подкани я Орландо.

— Ама стига с тези въпроси! — Симът на Флоримел свъси вежди свирепо. — Тук съм, защото се разболя мой приятел. Може да продължиш да питаш, но няма да получиш други отговори.

Орландо се обърна към мъжа в черно.

— А ти?

— Знаеш всичко, което е нужно, за мене, пиленце. Как го каза Бум-Бам в своята безгранична мъдрост: „Моето име — моя крепост.“ Е, това и получаваш — това име и това лице. И само защото си прихванал някаква екзотична филмова болест и всички ние ти съчувстваме, това няма да ти осигури нищо повече.

Закачливата нотка в нормалния глас на Сладкия Уилям беше изчезнала. И двамата с Флоримел изглеждаха по-скоро готови да се бият, отколкото да разкрият нещо повече за себе си.

— Е, пак е по-добре от нищо, предполагам. И какво ще правим сега? — Орландо извърна поглед към буйната зелена река. — Да се спуснем по течението? Но ако ще е по вода — как, след като лодката ни, листото, е потънала.

— Може би трябва да се опитаме да открием Рени и приятеля й — каза Куан Ли. — Може да се нуждаят от нашата помощ.

— Не смятам, че група дребосъци като портокалови семки трябва да си губят времето в шляене насам-натам и в търсене на други дребосъци, които в крайна сметка може и да не са тук — обяви Уилям. — На вас може и да ви харесва да бъдете изядени от нещо, но аз предпочитам моите удоволствия, особено мазохистичните, да са по-изтънчени.

— Трябва да се придържаме близо до реката, нали? — попита Фредерикс. — Само така ще можем да се измъкнем от това място и да влезем в друга симулация.

— Е, поне съм изцяло за това, да си вдигаме чукалата оттук колкото може по-скоро — съгласи се Уилям.

— Първата ти умна мисъл. — Т4б закима енергично. — Айде да се омитаме. Не искам никакви риби повече да ме лапат.

— Просто така? — настоя Орландо вбесен. Собствената му уязвимост го бе направила по-чувствителен. — Изчезваме си и оставяме Рени и приятеля й изгубени, а може би и ранени?

— Виж какво, сладурче — изръмжа Уилям, — първо трябва да проумееш, разликата между реалния живот и твоите геройски приключения. Доколкото ни е известно, те са мъртви. Доколкото ни е известно, всеки момент някоя ужасна стоножка с размерите на автобус може да изскочи иззад ъгъла и да ни отнесе главите като едното нищо, и тогава и ние ще сме мъртви. Истински мъртви. Това не ти е някоя приказка като за „Айде наш’те“!

— Знам, че не е приказка! — В момента, в който го казваше, Орландо съжали, че не е така. Ако той наистина беше Таргор и това наистина бяха Средните земи, щеше да настъпи часът на истинските битки. — Именно там е работата. Загазили сме здраво. Рени и приятелят й са забъркани в това заедно с нас. И в случай че не си забелязал, никой в повече няма да ни е излишен.

— Смятам, че в думите на Орландо има смисъл — престраши се Куан Ли.

В спора се включиха и Фредерикс и Т4б, но вече беше трудно да се чуе кой какво казва в общата глъчка. Орландо се бореше с желанието си да навре пръсти в ушите си — за възрастни ли се имаха всички тези хора?

— Престанете! — Гласът на Мартин беше прегракнал. Останалите млъкнаха, възпрени както от думите й, така и от явната болка в гласа й. — Навярно ще можем да постигнем някакъв компромис. Както каза Орландо, лодка ще ни трябва. Неколцина от нас може да почнат да строят такава лодка, докато другите търсят изчезналите ни приятели.

— Чудно, м-да. Аз мога да работя по лодката — каза Фредерикс. — Правил съм го, като бяхме на острова. И се получи, нали, Орландо?

— Да, бе. Задържа се на вода почти до средата на пътуването.

Фредерикс му се отблагодари с юмрук в рамото.

— И така става — каза Мартин. — Колкото до мен, май по-добре да съм сред онези, които ще търсят останалите. Иначе само ще се пречкам.

Куан Ли изяви желание да я придружи, също както и Флоримел. След дълъг спор Сладкия Уилям и Т4б решиха да помагат със събирането на материали за лодката.

— В края на краищата — изтъкна Сладкия Уилям — няма кой знае каква разлика между това, да те изядат, докато търсиш, или да те изядат, докато правиш лодка.

— Ще се завърнем преди залез-слънце — обеща Мартин.

— Добре, но ако все пак се върнете по тъмно — каза Уилям, — опитайте се да не издавате звуци като великански буболечки, че може да ви ръгнем с нещо остро по погрешка.

Изработването на тръстиковия сал заедно с Фредерикс беше нещо различно — Орландо бе смъртно болен през по-голямата част от процеса и малкото работа, която свърши, бе под ръководството на Фредерикс. Сега обаче той отново се чувстваше добре и откри, че е част от една доста своенравна четиричленна комисия. Фредерикс искаше пак да построят сал, но Уилям изтъкна, и то, Орландо трябваше да признае, доста правилно, че дори и един голям сал не би бил достатъчно стабилен или висок, за да се задържи на вода тук. При техните размери дори лекото набръчкване на реката би било като ужасна морска буря. Но Фредерикс се заинати, както ставаше обикновено. Според него експериментът със сала веднъж беше успял — макар, както по-рано изтъкна Орландо, дори това заключение да зависеше от гледната точка, — пък и те не разполагаха нито със сечивата, нито с материалите да построят нещо по-съвършено. С последното основание Орландо нямаше как да не се съгласи.

Несъгласието бързо се изроди в порой от взаимни обвинения, докато внезапно Т4б не направи най-рационалното предложение за деня и започна да се оформя някакъв план. В един от мимолетните мигове на спокойно обсъждане Маската заяви, че онова, от което наистина се нуждаят, е старото им листо. Няколко минути по-късно, когато Орландо се беше уморил да посредничи между Фредерикс и Сладкия Уилям и зяпаше нагоре по протежение на гигантското стъбло на дървото, което се издигаше над брега като цилиндрична канара, думите на Т4б се върнаха в мислите му.

— Я чакайте — каза той, — май наистина се нуждаем от старото си листо. Или някое друго.

— Тъй, тъй — завъртя очи Уилям, — и при първия сблъсък то ще се преобърне точно като предишното, а пък ние ще преплуваме останалата част от пътя до реалния свят. Прекрасно, няма що.

— Само ме изслушай. Можем да направим сал, както каза Фредерикс, но да го поставим вътре в листото — като палуба. Това ще му придаде известна… как се казваше?

— Кичозна стойност? — предложи Уилям.

— Структурна устойчивост. Нали схващаш, ще го подпира. А освен това можем да направим и чифт странични опори като на хавайско кану. Поплавъци, нали така се казваха? Това ще го предпазва от преобръщане.

— Хавайско кану? — Уилям се усмихна въпреки нежеланието си и кранчетата на пиеровските му устни се извиха.

— Ама ти май наистина си мръднал. Вярно ли прекарваш цялото си време в измислени светове?

— Мисля, че е добре, аз… — внезапно се намеси Т4б. — Да направим тая смахната лодка, без майтап.

— Е, хайде. — Уилям повдигна вежда. — Странични поплавъци, значи? Да допуснем, че нищо няма да загубим, ако опитаме. Докато не се удавим, де.

Слънцето беше високо над главите мм, преминало най-високата точка на небосклона, и се насочваше към хоризонта, някъде зад отсрещния бряг на реката. Орландо постепенно проумяваше още колко дълго време трябва да изтече, докато си възвърне поне обичайната сила и издръжливост. Или настройката на такторите беше по-слаба тук, или някои от свръхчовешките качества на Таргор просто не се пренасяха в мрежата Адърланд. Прочутата неуморяемост на варварина съвсем определено липсваше — Орландо беше плувнал във виртуална пот и изтощен от съвсем истински болки във всички стави и мускули.

Фредерикс не беше по-въодушевен, или поне изражението на сима му беше зачервено и неловко. Той се изправи от мястото, където набиваше последната напречна греда, заклинявайки я в листото с помощта на едра колкото двата му юмрука песъчинка, която използваше като чук.

— Вече сме готови за подложката.

Орландо махна на Т4б, после внимателно се прехвърли на брега през ръба на листото. Бяха избрали едно по-малко листо от онова, с което бяха дошли дотук, но въпреки това им отне почти целия предобед само да го довлекат до брега на реката, а Орландо се чувстваше така, сякаш бе сякъл в продължение на дни с меча си, докато натрупа достатъчно от бамбукообразните стръкове за изграждане на вътрешната рамка.

Уилям, който съединяваше последните елементи на грубата подложка, беше принуден да нареже нежните стръкчета, използвани за направата и, с помощта на един назъбен камък и също не изглеждаше да се е наслаждавал на задачата си.

— Чия беше тази проклета идея? — попита той, докато Т4б и Орландо се влачеха към него. — Ако е била моя, вземете нещо тежко и ме фраснете с него.

На Орландо вече не му стигаха нито силата, нито дъхът за остроумия, дори и за тъпите шеги, които допреди малко му бяха помагали в работата. Той изсумтя, после се наведе и улови единия край на подложката. След него с подобаващо изпъшкване в отговор се наведе и Т4б и също улови своя край.

— За Бога, звучите като тасманийски перачки. — Уилям се изправи с мъка и заобиколи от другата страна. — Вие дърпайте, аз ще бутам.

Заедно те успяха да прехвърлят подложката през извития ръб на листото, а после, проливайки още пот, що-годе я наместиха.

— Край, това ли е? — с надежда попита Т4б.

— Не. — Фредерикс замислено хапеше долната си устна. — Ще трябва да я привържем. После трябва да отсечем нещо достатъчно дълго, за да направим поплавъците на Орландо.

— Това не са моите поплавъци — озъби се Орландо. Нямам нужда от никакви проклети поплавъци. Те са за лодката.

Уилям се надигна като катраненочерно плашило, а пискюлите и ресните му се ветрееха на бриза откъм реката.

— Вие двамата привържете подложката. Аз ще отида да потърся още тръстики за тези странични идиотщини. Но след като си починеш, Орландо, пиленце, ще трябва да дойдеш и да ги отсечеш. Все пак ти си оня, който донесе меч на забавата.

Орландо кимна уморено.

— А ти защо не дойдеш с мен, Бум-Бам? — продължи Уилям. — Така, ако нещо с твърде много крака се промъкне изневиделица към мен, ще можеш да го ступаш с големите си железни пестници.

Роботът поклати глава, но се надигна несигурно и се залюшка след отдалечаващия се черен клоун.

Орландо ги наблюдаваше как потеглят с почти пълно задоволство. Но все пак Сладкия Уилям беше прав за едно: ако това си беше приключенска игра, Орландо би могъл да разчита на съюзници с реални и полезни способности — бързина, ловкост, сила, магически умения. Докато в настоящото им положение, като се изключи новата дарба на Мартин, единствените реални умения на групата се състояха в това, да се обличат смешно.

Той се отпусна в очакване на неизбежния призив от страна на Фредерикс, но без да е в състояние да му се зарадва. Двойка великански мухи пикираха и се завъртяха като класни изтребители над нещо разсъхващо се малко по-нагоре по брега. Шумът от крилете им караше въздухът да вибрира до степен, правеща мисленето почти невъзможно, но в тях имаше и някаква красота — мъхнатите им тела светеха като дъги на слънцето, а бързите движения на крилете им оформяха почти невидим блясък.

Орландо въздъхна. В основата си цялата тази адърландска история беше ненормална. Ако беше игра, щеше да има правила, печелившите стратегии щяха да са понятни. В игрите имаше смисъл. Как го беше казал малкият Зуни от ужасното племе? „Убиваш звяра, намираш бисера, печелиш премия. Бим-бам-бум.“ Може би не съвсем като в реалния живот, но на кого му трябваше реалният живот? Или пък тази нелепа негова разновидност? Никакви правила, никакви цели, никаква идея дори откъде да започнеш.

— Ей, Гардино, ще продължаваш да работиш по тена си или ще ми помагаш да свършим?

Той се изправи и отново въздъхна. И какво бяха научили досега, което би ги отвело по-близо до целите им? Че по някакъв начин бяха попаднали в капана на мрежата Адърланд. Че трябваше да оцелеят, докато Селърс е отново в състояние да ги измъкне оттам. Че някъде, в някоя от кой знае колко многото симулации, обикаляше някакъв човек на име Джонас и Селърс искаше те да го открият.

— Игла в купа сено с размера на цяла идиотска галактика — мърмореше си той, докато се покатерваше върху листото.

Фредерикс се смръщи насреща му.

— Не трябва да седиш на слънцето толкова дълго. Размеква ти се мозъкът.

Измина още един час, а никой от останалите не се завръщаше. Слънцето бе потънало зад върховете на дърветата и хвърляше обширни петна ранен здрач по брега. Листото лодка лежеше в едно от тях, а въздухът наоколо хладнееше. Доволен от разведряването, Орландо влачеше към лодката ново дълго стъбло, което да използват като направляващ прът в по-плитките води, когато нещо голямо се показа със съскане изпод купчина камъни. Ужасен, Фредерикс изкрещя предупредително, но Орландо вече бе съзрял тъмното раздвижване с крайчеца на окото си. Той се хвърли настрани, претърколи се и се изправи. Без стъблото, но с разтуптяно сърце и изваден меч в ръката си.

Стоножката беше поне пет пъти по-дълга от неговия ръст, землистокафява и покрита с бучки ронеща се пръст. Носеше се към него по някакъв странен, леко заобиколен начин, което го принуждаваше да отстъпва. Като се изключи движението, беше трудно да се различи създанието на фона на заобикалящата го среда, но Орландо беше благодарен и на малкото останала светлина.

През съществото премина тръпка, нещо като вълна от защитни пластини, и в един миг цялата предница на стоножката се отлепи от земята. На Орландо му се стори, че забелязва движещи се напред-назад шипове точно под устата й, и го осени внезапен, влудяващо далечен спомен, че тези създания бяха отровни. Предните крака се отпуснаха и чудовището се понесе напред на няколко десетки членести крайници, устремено към него като зъбчата железница. Чуваше Фредерикс да крещи нещо, но не можеше да му обърне никакво внимание. Натрупаният с години опит като Таргор протече през него за част от секундата. Това не беше някое от онези високи създания като грифоните или някои дракони, под които да можеш да се промъкнеш. С всичките тези крака то би могло да напада бързо и настрани, навярно по-бързо, отколкото щеше да му е необходимо, за да се измъкне от пътя му.

Сред тропот като от малък табун коне стоножката се нахвърли върху него. Орландо отскочи нависоко в момента, в който предните крака се опитаха да го набутат в устата й. Метна се върху главата й и му остана време точно колкото да нанесе яростен удар върху предполагаемото око на чудовището, преди то да се извие ядно и да го отхвърли настрани. Приземи се тежко и се вдигна на крака толкова бързо, колкото му позволяваха треперещите мускули. Фредерикс се беше изправил върху листото и гледаше ужасено, но Орландо не можеше да си представи по какъв начин може да му помогне неговият невъоръжен приятел.

Докато отстъпваше, огромното насекомо се изви в полукръг и го последва с предницата си, при все че задните му части оставаха неподвижни. За разлика от силно антропоморфните същества от Средните земи това тук не проявяваше никакъв намек за чувства или мисли. Представляваше просто един ловец, машина за убиване, а той беше минал твърде близо до леговището му, и то по здрач.

Орландо се протегна надолу и грабна направляващия прът, който беше изпуснал — здрав стрък трева, двукратно по-висок от него самия. Съмняваше се, че ще се окаже достатъчно здрав, за да прониже защитната броня на стоножката, но би могъл да я задържи с него на разстояние, докато му хрумне нещо друго. Единственият проблем, както бързо откри, беше, че не може едновременно да крепи пръта и да държи меча си. Отпусна леко стъблото, докато чудовището начеваше ново заобиколно нападение, и затъкна меча в колана си.

Успя да повдигне пръта точно колкото да го ръгне в главата на стоножката. Той се заби толкова здраво в устните й органи, че ако Орландо не беше застопорил задния край в земята зад себе си, щеше да се плъзне нагоре по стъблото точно към отровните зъби. То се преви, но не се прекърши. Възпрепятствана от нещо което не можеше да види, стоножката се изправи, дращейки нагоре към небето, докато първите й три чифта крака не се отлепиха от земята. Стъблото се изправи и се откачи. Освободено, чудовището тупна тежко на земята, като съскаше още по-силно.

Орландо придърпа стръка назад в търсене на нова защитна позиция. Предният му край беше раздъвкан на меки трески. Стоножката отново запристъпва към него — по-внимателно този път, но без да показва каквито и да било признаци, че може да си тръгне в търсене на някое по-сговорчиво ястие. Орландо грохнало изруга.

— Виждам останалите! — крещеше Фредерикс. — Връщат се!

Орландо поклати глава, докато се опитваше да си поеме дъх. Освен, ако приятелите им не пазеха някакви големи тайни, той не можеше да си представи как който и да било от тях може да повлияе с нещо на изхода от схватката. Това си беше работа само за ловци на чудовища, а Орландо се явяваше един от най-добрите. Или един от най-добрите беше Таргор…?

„Ама я се чуй — помисли си той замаяно, докато отново издигаше пръта в защитна позиция. Остри неща прещракваха в сенките на чудовищната уста. — Не можеш да направиш разлика между един вид нереалност и друг…“

Замахна към главата на стоножката, но този път не успя да застопори оръжието си в земята. Насекомото се спусна напред и дългото стъбло се плъзна встрани по мръснокафявата броня, след което се запъна между два от краката му като прът между спиците на колело. Орландо увисна на пръта, който се отплесна рязко и го запрати на една страна. Стовари се на земята толкова тежко, че дъхът му изскочи. Огромната многокрака сянка свърна рязко, напредна пет-шест стъпки, после се извиси над него, краката й закривени навътре като протегнатите пръсти на две гигантски ръце. Орландо запълзя назад, но това беше съвсем безнадежден опит за бягство.

Стоножката се протегна и се извиси още повече — смъртоносната й паст застина над него като всяваща ужас производствена преса. Далечният глас на Фредерикс се беше превърнал в безсмислен писък, бързо чезнещ в надигащия се прилив от чист звук, силна буря и бавна експлозия, но всичко това беше някъде далеч и оставаше без значение, докато Орландо се напъваше да вдигне тежкото стъбло още един, последен път. В този забавен отрязък от време върху него се стовари смъртта. Вселената почти замря в очакване на този решителен миг.

А мигът го връхлетя сред чернота и вятър. Студен гръм лъхна изотгоре — отвесен вихър, който го просна на земята и изпълни въздуха с жилещ, заслепяващ прах. Орландо изрева в пръстта, уверен, че всеки миг ще почувства отровните шипове да пронизват тялото му. На всичко отгоре нещо го удари по главата и изкара искри от очите му.

Вихърът отслабна, чернотата намаля. Фредерикс все така пищеше.

Орландо отвори очи. Примижа срещу кълбящия се прах, изумен да открие, че е все още жив. Камъни с дебелината на бедрото му се търкаляха наоколо, докато някакъв невероятно огромен черен силует се издигаше в небето над него като негативен ангел. Нещо тънко и сравнително дребно се гърчеше неистово в ноктите му.

Нокти. Беше птица, птица, голяма като пътнически самолет, като ракета носител, че и повече! Бесният вихър от крилете й, който го приковаваше към земята под невидим въздушен стълб, внезапно се отмести, когато птицата се наклони настрани и отлетя, а стоножката продължаваше да се гърчи безпомощно в ноктите й, на път да нахрани пълно гнездо с пухчовци.

— Орландо! Ей, Орландо! — нареждаше тихо Фредерикс, несравнимо по-далечен и маловажен в сравнение със страховитата гледка на пометената във вечерното небе сигурна и неизбежна смърт. — Гардинър!

Той погледна към стръмнината над плажа, където Сладкия Уилям и Т4б, пуснали тръстиковите си вързопи, се взираха поразени в отлитащата птица. Обърна се към Фредерикс и лодката, но те бяха изчезнали.

След един миг, в който сърцето му сякаш замря, той откри, че само бяха запратени настрани, че новата им лодка, която с толкова труд бяха построили на едно място, сега се намираше доста далеч от него. Измина още един дълъг миг, преди замъгленото му съзнание да обработи информацията и да осъзнае, че листото се намира във водата, издухано там от крилете на птицата, и бавно се носи към силното течение. Останал сам в него, Фредерикс подскачаше нагоре-надолу, размахваше ръце и крещеше, но гласът му вече бе твърде далечен, за да се разбере какво точно казва.

Объркан, Орландо се озърна към стръмнината. Осъзнали най-сетне положението, в което се намираше Фредерикс, двете фигури там се спускаха с най-голямата възможна бързина по обраслия с мъх бряг, но се намираха поне на минута бяг от него, докато само някакви двайсетина секунди деляха Фредерикс от течението, което щеше да го отнесе завинаги.

Орландо грабна направляващия прът като копие и се втурна по брега. Устреми се към една издатина, откъдето се надяваше, че ще може да протегне дългото стъбло към Фредерикс, но когато се озова там, му стана ясно, че и с тройно по-дълъг прът не би успял да достигне приятеля си.

Листото се задържа за миг в едно въртопче, поклащащо се между бързото течение и малкия ръкав зад издатината. Орландо погледна към приятеля си, после назад към Т4б и Сладкия Уилям, които, все така малки и далечни, се носеха към него през плажа. Обърна се, спусна се по издатината, набра скорост и се хвърли във водата.

Размина му се на косъм, макар водата да се оказа сравнително топла. Изразходил бе почти всичките си сили и се чудеше какво става с краката му, които вече не усещаше, когато Фредерикс се наведе и вдигна носещия се на повърхността прът. Орландо тъкмо беше решил, че за неизлечимо болен човек като него това беше твърде заобиколен начин да умре, като се удави в една виртуална вселена, когато раздъвканият от стоножката край на пръта се стовари до него и замалко не му разби главата.

— Дръж! — изрева Фредерикс.

Улови се, после неговият приятел му помогна да се прехвърли през ръба на листото върху подложката, в изработването, на която бяха прекарали почти целия следобед. Беше му останала сила само колкото да се сгуши, треперейки, на дъното, на завет от нощния вятър, докато от него се стичаше вода, а реката ги пое и ги отнесе далеч от брега и от двамата им втрещени спътници.

— Твой е, Скурос — каза шефката й. — Мерапануи. Вече е въведен в системата ти.

— Благодаря. Ти си истински другар. — Калиопи Скурос имаше предвид точно обратното и за да избегне всякакви обвинения в притворство, сви устни презрително. — Този случай е погребан толкова отдавна, че вече смърди.

— Искаше случай — получаваш го. — Сержантът направи жест, с който показваше, че си умива ръцете. — Недей да обвиняваш мен за собствената си амбициозност. Направи един последен опит, привикай пак свидетелите…

— Ако все още са живи, разбира се.

— … привикай пак свидетелите и разбери дали някой от тях си е припомнил нещо повече. После, ако желаеш, пак го зарови в папката „неразкрити“. Както си решиш. — Тя се наведе напред, присвивайки очи. Скурос се зачуди дали резултатите от премоделирането на роговицата й не се бяха оказали по-незадоволителни от нейните очаквания. — И говорейки от името на цялата полиция на Голям Сидни, не казвай повече, че нищо не ти възлагаме.

Следовател Скурос се изправи.

— Благодаря ти за този изкуствен кокал, о, славна господарке. Размахвам опашка пред теб.

— Би ли напуснала кабинета ми?

— Вече е наш и безнадежден — обяви тя. Изпускателните клапи на стола й изсъскаха, когато отпусна мускулестото си тяло на седалката.

— В смисъл? — Стан вдигна поглед към нея над ръба на старомодните си очила. У Стан Чан всичко бе старомодно, дори и името му. Калиопи все още не можеше да проумее как през двайсет и първия век едни нормални родители биха могли да кръстят детето си Станли.

— Безнадежден. Сдухан. Идиотски. Скапан случай.

— Това трябва да е онзи — Мерапануи.

— Че кой друг! Най-после са го изхвърлили от разследването „истински убиец“, но не, защото са работили нещо по него. Вече пет години оттогава и смятам, че изобщо не са сторили нещо друго, освен да прехвърлят параметрите през моделчето си и после пак да го зарежат.

Партньорът й сключи пръсти.

— А ти вече разкри ли го, или може и аз да му хвърля един поглед?

— Сарказмът не ти подхожда, Стан Чан.

Тя включи с ритник стенния екран, после повика разклонената мрежа на архива. Случаят изскочи начело на дневника и тя го разпъна на целия екран.

— Мерапануи, Поли. Петнайсетгодишна. Живяла в Когара, когато е била убита, но иначе е от севера. Тиви според мен.

Той се замисли за момент.

— Остров Мелвил, оттам ли бяха те?

— Да. Безпризорна, откакто на тринайсетгодишна възраст е избягала от приюта. В досието й няма нищо кой знае какво освен арестите за скитничество. За кражба от магазин също няколко пъти, както и двукратно за неприлично поведение. Веднъж е лежала няколко дни за сводничество, но според данните на следствието в този случай може и да е била невинна.

Стан повдигна вежда.

— Знам, поразително звучи.

Калиопи извика една снимка. Изникналото пред тях момиче в мърлява риза имаше кръгло лице, което изглеждаше твърде голямо за тънката му шия, разширени от уплаха очи и тъмна, къдрава коса, хваната на прост възел от едната му страна.

— Това е от залавянето й.

— Изглежда доста светлокожа за тиви.

— Смятам, че вече изобщо не са останали някакви чистокръвни тиви. Дори и ние, чистокръвните гърци, сме съвсем малко.

— Мислех, че дядо ти е ирландец.

— Направихме го почетен.

Стан се облегна назад и отново сключи пръсти.

— И защо е било извадено от архива на екипа, работещ по „истински убиец“?

Калиопи щракна с пръсти и извика фотосите от местопрестъплението. Никак не бяха за пред хора.

— Просто бъди доволен, че не можем да си позволим пълен панорамен обхват — каза Калиопи. — Очевидно типът и броят на раните — според тях от голям ловджийски нож като Цайсинг — в някои отношения наподобяват работата на господин Истинския. Но този случай предхожда първото му известно убийство с три години.

— Някакви други причини, поради които да са се отказали?

— Никакво друго сходство, освен по отношение на раните. Всички жертви на Истинския са били бели и от европейски произход, средна или над средната класа. Всички са били убити на обществени места, където поне на теория е имало някаква електронна охрана, но по една или друга причина нито една не се е задействала. Не си криви така веждата, разбира се, че е нелепо, но не това е нашият случай, а този тук.

— Като си говорим за него, защо изобщо си я поискала тази Мерапануи? Искам да кажа, ако не е проститутка, премахната от клиент, остава да е убийство от ревност, изолиран случай. Ако искаш обикновени убийства, улиците редовно са пълни с такива.

— Тъй ли? — Калиопи протегна пръст и извика друг комплект фотоси от местопрестъплението, този път от ъгъл, който разкриваше цялото лице на жертвата.

— Какво й има на очите? — попита най-сетне Стан доста тихо.

— Не бих могла да кажа, защото това не са те. Това са камъчета. Убиецът ги е сложил в очните кухини.

Стан взе палците от нея и увеличи изображението. Взира се мълчаливо в продължение на десетина секунди в него и каза:

— Е, добре, значи не е обичайното нападение-опаа, убийство. Но това, с което все пак разполагаме, си е едно петгодишно убийство, което по погрешка е придобило гласност, защото са сметнали, че извършителят може да се окаже известният убиец, залял новините по цялата мрежа. Обаче, Скурос, този случай всъщност представлява само огризките на някое друго ченге.

— Сбито и въпреки това неимоверно описателно. Харесва ми стилът ти, момче. Да си търсиш партньор случайно?

Стан се намръщи.

— Предполагам, че ще е по-забавно от разчистването след кейк-дилъри или спецове по токовите удари.

— Не, няма да е. Това е един гаден случай. Но си е наш.

— Радостта ми, Скурос, е безпределна.

В работни дни никога не й беше лесно да избира между железницата и маломощния електромобил, предоставян й от отдела, но макар градското движение да правеше шофирането по-бавно, то все пак си оставаше и по-тихо.

Автопрочитът подбираше пътя си през бележките по случая, като правеше адска фонетична каша от аборигенските или азиатски имена на някои от свидетелите. Не че имаше кой знае колко свидетели на каквото и да било. Убийството бе извършено близо до „медените пити“, под един от основните отрязъци на Големия западен път, но дори да е бил обитаван преди убийството, при намирането на тялото той беше вече празен. Хората, които живееха на такива места, знаеха, че няма какво да спечелят от контактите си с полицията.

Докато подробностите я заливаха за пореден път, Калиопи се опита да изхвърли всички предубеждения от главата си и просто да се вслуша във фактите. Това, разбира се, беше почти невъзможно, особено при всички онези разсейвания, дължащи се на оплетените потоци от коли, които се влачеха със спирания и потегляния под яркия оранжев залез.

Първо на първо, тя вече си мислеше за убиеца като за „него“. Но трябваше ли изобщо да е мъж? Дори за краткото време на своята кариера Калиопи се бе занимавала достатъчно дълго с убийства в Сидни, за да знае, че жените също бяха способни да отнемат нечий живот, понякога с изненадващо насилие. Но такава абсурдна, изискваща железни нерви, маниакална игра с тялото — естествено, че само един мъж би бил способен на такова нещо. Да не би сега пък да изпадаше в предразсъдъци?

Неотдавна, само преди няколко години, някаква група в Съединените щати — Северозападните, ако си спомняше добре, беше заявила, че понеже огромната част от насилието в обществото е дело на мъже и понеже у някои мъже се откриваха специфични генетични индикатори, които биха могли да показват предразположеност към насилие, плодовете от мъжки пол трябва да се подлагат на вътреутробна генна терапия. Противопоставящите се групи пък бяха надигнали силни и продължителни протести, според които предлаганият закон се представяше като генетична кастрация, като наказание за престъплението да бъдеш мъж, а след това цялата дискусия се изроди в обидни подмятания. Според Калиопи това никак не беше добре. Тя беше видяла достатъчно от ужасяващо ежедневните кръвопролития, причинявани изключително от млади мъже, за да се усъмни, че зад предложението за такъв закон наистина се крият сериозни основания.

Когато спомена за това на Стан Чан, той я нарече лесбийка, мъжемразка и фашистка, но все пак успя да го каже по един мил начин.

Беше вярно наистина, че трябваше да избягва да прави предположения, без да се опира на фактите, но тя трябваше да се опита да проникне в личността на престъпника, трябваше да се опита да го разкрие, преди да го е разкрила — него или нея. Засега се налагаше да се доверява на инстинктите си. Изглеждаше като деяние на мъж, и то от най-извратения сорт, така че, освен ако не се натъкнеше на убедителни доказателства за обратното, човекът, когото издирваха, щеше да си остане „той“.

Но освен предположението за мъжкия пол на извършителя нищо кой знае какво не изпъкваше на преден план, поне не така, че да обедини късчетата информация. Нямаше и следа от сексуално насилие и дори това, че престъплението бе насочено срещу слабия пол, беше някак странно притъпено. В много отношения изглеждаше повече като ритуал, отколкото като изнасилване.

Ритуал. Думата притежаваше някакъв резонанс, а тя се беше научила да се доверява на тази част от себе си, която долавяше подобни трептения. Ритуал. Във всеки случай щеше да си го отбележи.

Освен това обаче не оставаше много. Убиецът не бе толкова последователен в избягването на всякакви улики, както Истинския, но на практика смъртта беше застигнала Поли Мерапануи на открито. Единственият заслон се състоеше от надвисналата бетонна лента, но ветровете брулеха отвсякъде, така че не оставаха никакви полезни за тях следи, дори и за адски скъпия микроабсорбер на отдела. Извършителят беше ползвал ръкавици, а ако Поли се бе съпротивлявала, не беше успяла да отнесе нищичко от него под ноктите си.

„Само да беше вярно старото суеверие — не за пръв път в своята кариера в отдел «Убийства» си помисли Калиопи, — само да можеха очите наистина да запечатват последното видяно нещо.“

Навярно убиецът почиташе това древно суеверие. Навярно това можеше да обясни и камъните.

Гласът на автопрочита продължи да се носи, безстрастен като часовник. Знакът, който указваше нейния разклон, изплува пред погледа й — неясно петно над реката от червени светлини. Калиопи се престрои вляво. Никакви улики, жертва, за която повечето биха се съгласили, че е толкова маловажна, колкото би могло да бъде едно човешко същество, шепа безполезни свидетели, предимно пътници и несговорчиви роднини, и един наистина обезпокоителен modus operandi, който не се бе повторил никъде другаде — Стан беше прав. Разнищваха нечий чужд, безнадежден случай и малкото му сокове отдавна бяха изстискани от него.

Но момичето, което не бе имало нищо освен собствения си живот, не можеше да е маловажно. Да заяви това, означаваше да заяви, че и самата Калиопи Скурос е маловажна, защото какво бе избрала да прави през собствените си дни и нощи, освен да защитава онеправданите и да въздава заради нежеланите?

„Това е насърчително, Скурос — каза си тя и се облегна на клаксона, когато някакъв малоумник, навярно на четири-пет бири след работното време, й отряза пътя, разбързал се към къщи, — но случаят си остава гаден.“

Фредерикс клечеше на носа на листото, ако, разбира се, то можеше да се приеме за истинска лодка, и се взираше напред над бързо помръкващата вода. Дотук реката ги беше довлякла без много сътресения, но за всеки случай той здраво се държеше за влакната на подложката. На Орландо му се пригади, докато наблюдаваше как главата на приятеля му се поклаща насам-натам в такт с движението на вълните, и сега лежеше по гръб и зяпаше първите появили се на небето звезди.

— Изгубихме ги всичките — унило процеди Фредерикс. Повтаряше за пореден път тази пораженска фраза, откакто бяха пометени от реката. Орландо не му отговори и вместо това съсредоточено почна да си внушава, че оскъдното му облекло изсъхва, а въздухът е почти топъл. — Изобщо ли не ти пука?

— Пука ми, разбира се. Но какво можем да сторим? Да не би аз да останах на тази тъпа лодка?

Фредерикс млъкна. Орландо съжали за думите си, но не чак толкова, че да си ги вземе обратно.

— Виж какво, те знаят накъде се движим — каза най-сетне той вместо извинение. — Ако… как се казваше, преминем оттатък, просто ще ги изчакаме от другата страна. Те ще намерят начин да се спуснат по реката и в следващата симулация пак ще си бъдем заедно.

— Да, предполагам — Фредерикс се извърна към него. — Ей, Гардинър…

Орландо изчака няколко секунди за края на изречението, после осъзна, че приятелят му желаеше да си приказват.

— Да?

— Мислиш ли… мислиш ли, че ще умрем?

— Не и в следващите няколко минути, ако имаме късмет.

— Престани. Не се будалкам, наистина го мисля. Какво ще се случи с нас? — Фредерикс се намръщи. — Искам да кажа… не знам, нещо ми липсват родителите ми. И ме е страх, Орландо.

— И мен също.

В сгъстяващия се мрак огромните дървета, които се носеха от двете им страни, се превърнаха в плътна стена от сенки като скалите, обграждащи дълбока клисура.

— Долината на смъртната сянка — промърмори Орландо.

— Какво?

— Нищо. — Той се изправи. — Виж какво, можем да направим единствено това, което правим в момента. Ако съществуваше лесен начин за измъкване оттук, някой от нас досега щеше да го е открил. Спомни си, че Селърс доста ни затрудни да стигнем дотук, така че дори понякога да изглеждат като от клуба на палячовците, Рени и останалите трябва да са доста печени. Затова просто ще трябва да устискаме, докато не измислим нещо. Представяй си, че това е някое от приключенията в Средните земи.

— Нищо в Средните земи не можеше да ти навреди. И не можеха да те убият. Поне не наистина.

Орландо се усмихна пресилено.

— Ами тогава предполагам, че на стария Таргор и на Питлит им е дошло времето за едно по-сериозно изпитание.

Фредерикс се опита да отвърне на усмивката му, но неговата се оказа още по-неубедителна.

— Ей, ти как изглеждаш всъщност? — внезапно запита Орландо. — В РЖ?

— Защо ти е да знаеш?

— Просто се чудех. Искам да кажа, висок ли си, нисък или какво?

— Не ми се говори за това, Орландо. Според мен изглеждам съвсем обикновено. Нека да си приказваме за нещо друго. — Фредерикс отклони поглед.

— Добре. Все още не си ми казал откъде идва Питлит. Името, де.

— Казах ти вече, че не си спомням.

— Фенфен. Не ти вярвам. Така че ми кажи.

— Аз…, ами добре… — Фредерикс срещна погледа му предизвикателно. — Но ако дори ти хрумне да се изсмееш, проклет да си завинаги.

— Няма.

— От герой в една книга. Детска книжка. Някакво плюшено животинче се казваше Пиглет. Като малък не можех да го произнасям правилно и така ме наричаха родителите ми. А когато се залових с мрежата, това си ми остана като прякор. Да не би да се смееш?

Орландо поклати глава със здраво стиснати зъби.

— Не. Никак… — И прихна. Един нарастващ в продължение на доста време шум сега вече бе ясно доловим над бученето и плискането на водата. — Какво е това?

Фредерикс се взря.

— Пак някаква буболечка. Трудно е да се каже. Лети твърде ниско.

Летящото насекомо, което бързо се носеше зад тях по посока на течението, се беше снишило толкова близо до повърхността на реката, че един от краката му разпени гребена на една вълничка. То се наклони, залюля се, после се извиси неориентирано, преди отново да поеме по предишния си курс. Премина под ъгъл покрай тях, при което се оказа, че е голямо почти колкото половината им лодка, после рязко зави далеч надолу по течението и се понесе обратно към тях.

— Ще ни нападне — каза Фредерикс и затърси пипнешком направляващия прът.

— Не съм сигурен. Изглежда ми ранено. Или болно.

Вниманието на Орландо бе привлечено от нещо във водата под завиващото насекомо.

— Виж! Това е синьото сияние!

Но Фредерикс се беше изправил и се опитваше да запази равновесие, съсредоточен върху снижаващото се насекомо. Вдигна пръта над главата си, докато го гледаше как наближава, сякаш искаше да го събори.

— Ей, ама ти скански си врътнал — свлече го Орландо. Фредерикс трябваше да пусне пръта, за да не падне, но след като се смъкна на колене, успя да го хване, преди да цопне зад борда. — То е десет пъти по-голямо от теб — скастри го Орландо. — Ха си го ударил, ха си паднал във водата.

Насекомото се приближаваше шумно. Наклони се за нов вираж, а Орландо се бе снишил на четири крака, готов да се просне по корем, ако мине твърде ниско над тях. Съществото представляваше някакъв тропически бръмбар, а заоблената му броня беше кафява със златисти оттенъци. Докато се изравняваха, Орландо забеляза, че предната част от бронята му се е отместила и нещо там мърда, шава…

— … Размахва? — изуми се той. — Там има някой!

— Това е Рени! — извика Фредерикс, докато насекомото профучаваше покрай тях. — Сигурен съм, че е тя!

Блясъкът вече ги обграждаше от всички страни. Водите сякаш се пенеха от греещото небесносиньо. Нагоре по течението насекомото правеше нов широк завой, но Орландо едва го забелязваше. Самият въздух се изпълни с танцуваща светлина.

— Откриха ни! — подскачаше нагоре-надолу Фредерикс. Летят в буболечка! Как е възможно?

— Нямам представа — викна в отговор Орландо. Шумът на реката беше вече като грохота на безкраен прибой, а по кожата му танцуваха сини отблясъци. Тъмната сянка на насекомото бе над главите им, следваше ги и също се носеше през пръски син огън. — Ще ги попитаме от другата страна…

След това ревът ги заглуши, светлината изпълни всичко и те преминаха на друго място.

ДЕВЕТА ГЛАВА КУХИЯТ ЧОВЕК

Светлината бързо гаснеше. Рени, която от излитането на бръмбара не бе се чувствала уверена нито за миг, започна да опипва командното табло за буболечешкия еквивалент на фарове. Осъзнавайки колко много копчета може да натисне и после да съжалява, тя се отказа и се съсредоточи в управлението на малкото превозно средство през поразителната, чудовищна гора.

— Изглежда жив все още — каза !Ксабу, клекнал до Кулен. — Но понеже няма кръв, трудно е да се каже колко точно е бил увреден, когато онова същество откъсна ръката му. За всеки случай съм овързал куртката му около раната и сега пак спи.

Рени кимна, максимално съсредоточена в това, да не допусне съдбоносна грешка в управлението. Лесно можеше да вземе някой тъмен клон за част от общия мрак, а от перспективата на собствените им изкривени мерки земята се намираше на неколкостотин метра под тях. Първоначално тя възнамеряваше да се опита да се издигне по-нависоко, да полети над върховете на дърветата, но не знаеше дали от тази машина можеше да се очаква безопасен полет на височина, равняваща се на няколко километра пък и смяташе, че шансовете й да не се удари в нещо бяха по-големи тук, в ниското, където дърветата се състояха предимно от стволове.

— Сигурен ли си, че той каза, че реката е в тази посока? — попита тя.

— Той каза на запад. Чу го, Рени.

Тя кимна отново и осъзна как е стиснала зъби толкова здраво, че я боли челюстта. Отпусна я. Съвсем допреди малко бе съзирала отблясъци от слънцето между дърветата достатъчно, за да се чувства уверена, че летят на запад, но й трябваше нещо, за което да се притеснява, а това, дали летяха в правилната посока, за огромна разлика от всичките им останали затруднения беше проблем почти по силите им.

Докато се носеха през здрача, тя успя да събере толкова увереност, че почти успяваше да се наслади на зрелището. Веднъж профучаха покрай катеричка, огромна като небостъргач, която ги изгледа с огромно и влажно кафяво око. Разни други насекоми, една едра нощна пеперуда и няколко комара, запътили се всеки по своите пътища, подминаха бръмбара им, без да му обърнат внимание, като отегчени пътници на железопътен перон. При този размер нощната пеперуда беше прекрасна с мъхнатото си сиво одеяние, а всяко от очите й наподобяваше букетче тъмни огледала.

Разстоянието между дърветата беше нараснало на десетина и повече секунди от един гаргантюански дънер до друг. Воали мъгла се издигаха от земята, виеха се около клоните и намаляваха видимостта, но преди Рени да успее да прибави това към списъка си от безпокойства, гората внезапно се оказа зад гърба им. Проблясна плажна ивица, а после отдолу остана единствено сивозелената вода.

— Реката! Пристигнахме! — Тя не се осмели да пусне щурвала, за да изръкопляска, затова заподскача на мекото си кресло.

— Добре се справи, Рени — каза !Ксабу. — Ще търсим ли останалите?

— Можем да опитаме. Не знам обаче дали ще успеем да ги намерим. Може да са се качили пак на лодката и да са се отправили надолу по течението. — Тя наклони машината в широк и плавен завой. Полетът с нея не беше толкова гладък, колкото с водното конче, което притежаваше по-голям размах на крилата и не се тресеше така от смяната на вятъра, но тя не насилваше завоя и отново успя да изправи малкия летателен апарат и да го насочи по течението. Вярно, че тези виртуални самолетчета бяха конструирани за употреба от научни работници, а не от професионални летци, но въпреки това тя се гордееше със себе си.

Още няколко минути те продължиха да летят, но скоро й стана ясно, че няма да успее да забележи останалите, освен ако не се намираха във водата или на някое открито място на брега. Оглеждаше се за място, където да се приземят, с мисълта да продължат търсенето на дневна светлина, когато !Ксабу се надигна и посочи с ръка.

— Какво е онова? Виждам някакво листо, но върху него май забелязвам да се движи и нещо бледо.

Рени не успя да различи нещо повече от тъмна сянка, поклащаща се върху водата.

— Сигурен ли си?

— Не, но така ми се струва. Можещ ли да доближиш този самолет малко повече до реката?

Тя се изненада как малката машина се стрелна напред, когато й подаде повече тяга. Те се снишиха почти неразумно ниско и Рени изруга, когато закачиха гребена на една вълничка. Трябваха й няколко мига да овладее отново машината. Прелетяха покрай листото вече не толкова ниско.

— Те са! — възкликна !Ксабу развълнувано. — Или поне някои от тях. Но изглеждаха уплашени.

— Сигурно им приличаме на истинско насекомо. Докато завиваха обратно, !Ксабу каза:

— Водата изглежда странно тук. Сини светлини, както и преди.

— Трябва да ги извлечем на брега, ако е възможно. Рени се понесе назад срещу течението. С помощта на !Ксабу тя успя да отвори вратата. Нахлу въздух и като диво животно ги разтресе в сбруите им. Кулен изпъшка иззад коланите си. Рени протегна ръка навън и взе да маха, докато профучаваха покрай изненаданите лица в лодката.

— Обърнете! — изкрещя тя срещу вятъра. Независимо дали не я чуха, или им беше невъзможно да управляват, листото не промени курса си. Течението продължи да го носи и докато Рени направи още един обратен завой и пак се устреми към тях, те бяха вече стигнали до началото на блестящите води. Тя затвори вратата.

— Колко от тях са на борда?

— Успях да забележа само двама.

Рени се замисли, но само за миг.

— Ако не могат да спрат, ще трябва да преминем оттатък заедно с тях. Иначе може никога повече да не ги видим.

— Разбира се — съгласи се !Ксабу. — Те са наши приятели.

Рени не беше сигурна, че е готова да нарече спътниците си бегълци приятели, но разбираше мотива на !Ксабу. Да се загубиш, беше доста самотно дори и в един нормален свят.

— Добре. Преминаваме.

Почти се бяха изравнили с лодката, когато по предното стъкло започнаха да се извиват змии от неоновосиня светлина. Когато и от крилото се посипа вихрушка от искри, Рени си припомни ужасено последната космическа експедиция „Арес“, онази с дефектното защитно покритие, което беше изгоряло при завръщането в атмосферата. Но това, изглежда, беше студен огън — фосфоресценции, блуждаещи светлини.

Светът зад стъклото стана изцяло син, после напълно бял. Измина миг, изпълнен с тишина и безтегловен покой… после всичко внезапно и страховито тръгна наопаки. Прозорците експлодираха навън, а те се носеха в мрака, премятайки се презглава сред оглушителен рев, толкова мощен, че Рени не можеше да чуе собствените си писъци.

Премятането презглава се превърна в центробежно разлята неяснота. Ревът се усилваше и в продължение на няколко милостиви мига Рени изгуби съзнание. Понесе се обратно към прояснението, докосна го, но не се вкопчваше в него, докато чувстваше въртенето да се забавя. Машината се разтърси, после се стовари сред оглушително стържене и поредица от силни сблъсъци, които завършиха с удар като от малка експлозия.

Всичко около нея беше чернота и студ. Известно време тя беше твърде зашеметена, за да проговори.

— Рени?

— Тук… тук съм.

Изправи се с усилие. Не виждаше нищо освен слабия блясък на звездите. Формата на самолета им някак си не беше наред, но в момента тя не можеше да мисли за това. В нея болезнено се притискаха разни предмети, а нагоре по краката й пълзеше нещо студено.

— Във водата сме! — изкрещя тя.

— Хванал съм Кулен. Помогни ми да го издърпам.

Нежните маймунски пръсти на !Ксабу докоснаха нейните в мрака. Тя проследи ръката му, докато напипа дрехите на Кулен, после заедно издърпаха ранения по наклонения под към отвора и ширналото се нощно небе. Водата им беше до над коленете и продължаваше да се покачва.

Рени се промъкна през изкривената врата, после се протегна и здраво стисна Кулен, преди да го изтегли навън в дълбоката до кръста вода. Въздухът беше странно зареден, с гъделичкащ привкус като при буря, но черното небе изглеждаше ясно. Течението я теглеше и тя трябваше да се придържа, докато излезе и !Ксабу, но реката се оказа изненадващо плитка. Рени реши, че са се приземили на пясъчен нанос или някаква друга подводна издатина. Каквото и да беше, реката си остана плитка през целия път до потъналия в сенки бряг. Препъвайки се, те пренесоха Кулен на твърда земя, после се стовариха всички накуп.

Рени дочу скърцане и погледна обратно към самолета, но успя да различи само безформена чернота, стърчаща от водата. Сянката се накланяше под напора на течението, стенейки с повече дървен, отколкото металически звук, след което се свлече по наноса и водата я покри.

— Няма го — тихо каза тя. Започваше да трепери. — Просто потъна.

— Но пък ние преминахме в друго място — изтъкна !Ксабу. — Виж, големите дървета ги няма вече. И реката пак е с нормални размери.

— Другите! — внезапно си припомни Рени. — Хей! Ехей! Орландо? Там ли сте? Това сме ние!

Навсякъде около тях земята изглеждаше равна и пуста. Не получиха никакъв отговор освен ромоленето на водата и самотното свирене на щурец, който сякаш до този момент е бил възпрепятстван и сега упорито започна да стърже простата си песничка.

Рени се провикна отново. !Ксабу се присъедини към нея, но единственият отклик дойде от Кулен, който започна да бълнува и изтощено да се мята на брега. Привдигнаха го, но той не отговаряше на въпросите им. В мрака бе трудно да се прецени дали изобщо е в съзнание.

— Трябва да потърсим помощ за него — каза тя, — ако това е друга симулация, нещата тук може да са по-различни, може да успее да се изключи.

Но въпреки думите си тя не се почувства обнадеждена и се зачуди за чия ли утеха изобщо го каза. Двамата с !Ксабу изправиха Кулен на крака и го поведоха нагоре по брега. Щом го изкачиха, пред тях се простря открито поле, а в далечината за голяма радост на Рени — обширно струпване на оранжеви светлини.

— Град! Може Орландо и останалите да са се насочили натам. Може да не са знаели, че ще преминем след тях.

Тя обви ръка около Кулен. !Ксабу, който вървеше на няколко крачки пред нея, схвана мисълта й и се запрепъваха през някаква оплетена растителност по посока на светлините. Той спря и взе да се рови в краката си.

— Това е царевица, виж. — Той размаха един стрък пред лицето й. — Но всичко е смазано, сякаш оттук е минал слон или стадо антилопи.

— Може и така да е било — процеди тя, опитвайки се да не трака със зъби. — И знаеш ли какво? Стига да не са били великански буболечки, изобщо не ме е грижа какво друго го е направило.

Тя се огледа. Равното поле се простираше в мрака във всички посоки.

— Но предполагам, по-добри е да знаем къде се намираме.

!Ксабу, който вече се бе отдалечил на двайсетина метра, спря.

— Който е повалил царевицата, е повалил и оградата — изрече той. — Погледни.

Рени го настигна и сложи Кулен да седне, което ентомологът стори в олюляващо се мълчание. Пред тях, захвърлена сред унищожените царевични посеви като накъсана панделка, лежеше тежка телена ограда. Изглеждаше, като да е била висока поне четири-пет метра.

— Е, поне няма да се налага да обикаляме в търсене на вход. — Тя се наведе и повдигна правоъгълна метална табела, все още крепяща се за оградата на изкривения си болт. Когато успя да я изтръгне, тя я наклони така, че да се осветява от прерийната луна.

НАРУШИТЕЛИТЕ ЩЕ БЪДАТ ЕКЗЕКУТИРАНИ

пишеше на нея с едри черни букви. Отдолу, с по-дребни букви, се четеше:

По заповед на негово премъдро величество единствения крал на Канзас.

— Твой ред е сега — каза Дългия Джоузеф. Гледаше иззад рамото на Джеремая с блуждаещ поглед. — Всичките признаци — без проблем.

Джеремая Дако остави книгата си.

— Признаци?

— Да, онези — как се викаха, жизнени показатели. Все така. Сърцето тръгва бързо понякога, после забавя, но всичко-останало си е все същото. Ако ги гледам още малко, ще се побъркам.

Но въпреки че до този момент бе стоял на шестчасовото си дежурство, Дългия Джоузеф Сулавейо последва Джеремая обратно в лабораторията. След като Джеремая се увери, че показанията на всички монитори — за телесната температура, дишането, филтрите, хидратацията, подхранването — отговарят на думите на Джоузеф, бащата на Рени закрачи по протежението на залата, загледан в смълчаните V-резервоари. Стъпките му сухо отекваха в просторното помещение.

След като премина пред очите му за дванайсети път, Джеремая свали слушалките и ги тръшна на конзолата.

— За Бога, човече, би ли отишъл някъде другаде? Достатъчно ми е да те слушам как обикаляш наоколо — тап, тап, тап по цяла нощ, че сега на всичко отгоре и тука. Повярвай ми, никой повече от мен не желае да имаше тук нещо да си сръбнеш.

Джоузеф се обърна, но по-бавно от обикновено. Изръмжаването му само бегло напомняше за преди.

— Ти какво правиш, гледаш ме как спя ли? Обикаляш подире ми нощно време? Само ме пипни, само се опитай да се правиш на мъж, и ще те нашибам. Лъжа няма.

Джеремая се усмихна пресилено.

— Защо хора като теб си въобразяват, че всеки срещнат хомосексуалист умира да ги вкара в леглото? Повярвай ми, старче, изобщо не си мой тип.

Другият го изгледа кръвнишки.

— Толкоз по-зле за теб тогава, щото аз съм единственият тук.

Джеремая се изсмя:

— Обещавам, че ще ти кажа веднага щом почнеш да ми харесваш.

— Какво, да не би да ми има нещо? — Дългия Джоузеф изглеждаше смъртно обиден. — Падаш си по ония мекушави мъници? Красивите момченца?

— Стига, Джоузеф… — Джеремая поклати глава. — Просто прави нещо друго. Прочети някоя книга. Изборът не е кой знае колко богат, но се намират и някои интересни.

— Да чета книги? Че това е същото, като да ям каша — започва зле и продължава все така до края. — Джоузеф пое дълбоко дъх и бавно го изпусна, смазван само при мисълта за литература. — Слава Богу, че я има мрежата, това казвам аз. Ако нямахме мрежа, щях да се самоубия на часа.

— Не бива да гледаш по толкова много. Не трябва да харчим повече енергия, отколкото е необходимо. Онази жена — Мартин, каза, че по-лесно ще прикриваме крадената енергия, ако се придържаме към минимума.

— Ама какво ти става? — Дългия Джоузеф отново се разяри. — Управляваме онези… онези огромни резервоари ей там — той махна към оплетените в кабели саркофази — и всички тези простотии ей тук — раздразненият му жест обхвана компютрите, осветлението и самия Джеремая, — а ти се притесняваш, че ще си изцедя няколко капчици от мрежата?

— Май си прав. — Джеремая вдигна отново слушалките. — Е, защо не отидеш да погледаш малко тогава? И да ме оставиш да свърша с тестовете.

Минута по-късно една от сенките на Дългия Джоузеф пак падна върху него. Той го изчака да каже нещо. Когато това не стана, Джеремая свали слушалките, във всеки случай бяха изминали дни, откакто бяха чули Рени или !Ксабу да проговарят за последно.

— Да? Върна се за препоръка относно някое четиво ли?

— Не — смръщи се Дългия Джоузеф.

Не гледаше в събеседника си, а по-скоро във всичко останало, сякаш се опитваше да проследи нещо, което притежаваше едновременно способността да лети и шляещата се безцелност на рибка в аквариум.

— Какво тогава?

— Не знам. — Облегна се на парапета, като все така продължаваше да се взира в четириетажната празнота над главите им. Когато заговори отново, гласът му бе станал по-писклив: — Аз просто… не знам, човече. Май съвсем съм превъртял.

Джеремая бавно остави слушалките.

— Какво искаш да кажеш?

— Ами просто… не знам. Не мога да спра да мисля за Рени, за моето момче Стивън. И за това, как нищо не мога да направя. Само да чакам, докато всичката тази идиотщина продължава.

— Не е идиотщина. Дъщеря ти се опитва да помогне на братчето си. Някой уби и моята доктор Ван Блийк покрай това. Не е идиотщина.

— Не се ядосвай. Не исках да… — Дългия Джоузеф се извърна и за пръв път погледна Джеремая. Очите му бяха кръвясали. — Но аз, аз не правя нищо. Само седя на това място по цял ден. Всеки ден. Няма слънце, няма въздух. — Той вдигна ръка и обхвана гърлото си. — Направо не мога да дишам. Ами ако моят Стивън има нужда от мен? С нищо не мога да му помогна в това място.

Джеремая въздъхна. Това не се случваше за първи път, макар сега Дългия Джоузеф да звучеше по-измъчен от обикновено.

— Знаеш, че това е най-доброто нещо, което можеш да сториш за Рени, както и за Стивън. Мислиш ли, че и аз не се притеснявам? Майка ми не знае къде се намирам, не съм я посещавал от две седмици. А съм единственото й дете. Но именно това трябва да правим, Джоузеф.

Дългия отново се извърна.

— Знаеш ли, че го сънувам? Все странни сънища. Виждам го във вода, как се дави и не мога да стигна до него. Виждам го да си отива, качен на един от ония ескалатори, не мога да видя даже лицето му, но слизам надолу, има твърде много хора и не мога да го последвам. — Широките му длани се разтвориха, после сграбчиха парапета. Кокалчетата му изпъкнаха като малки хълмчета. — Винаги изчезва нанякъде. Мисля, че умира.

Джеремая не се сети за нищо, което да може да каже. Джоузеф подсмъркна, после се изправи.

— Исках само да си пийна, че да не ме избива толкова много на мислене. Мисля си за него, мисля си за майка му — цялата изгоряла и плачеше, но устата й не работеше както трябва и тя издаваше само този тих звук: ууу, ууу… — Той гневно избърса едното си око. — Не желая повече да мисля за това. Стига ми толкова. Затова исках да пийна едно. Защото ще е по-добре, отколкото да свърша със себе си.

Джеремая остана да се взира съсредоточено в дисплеите на конзолата пред себе си, сякаш, ако вдигнеше очи, ако обърнеше погледа си към другия мъж, щеше да изложи всичко на риск. Най-сетне Дългия Джоузеф се обърна и си тръгна. Джеремая остана заслушан в заглъхващите му извън залата стъпки, бавни като отмереното биене на стар часовник, последвани от съскането и приглушения удар на вратата на асансьора, която се затвори след него.

— Идват някакви хора, Рени. — !Ксабу докосна ръката й.

— Доста на брой. Гласовете, които чувам, са женски. Рени спря, останала без дъх, но единственият звук в слушалките й беше свистенето на вятъра през повалените стъбла. Кулен се олюля, спря до нея, безволев като електронна играчка, останала без направляващия си сигнал.

— Нямаме никаква представа кои са — каза тя шепнешком. — Нито кое е това място, освен че е някакъв въображаем тип Съединени щати.

Зачуди се дали случайно не са се върнали в другата, Атасковата Америка. За добро ли щеше да е това или за зло? Мястото им беше вече познато, което определено можеше да се смята за предимство, но там Братството на Граала претърсваше всяко виртуално кътче и пролука за хората, които бяха избягали от Темилун.

Сега вече и тя можеше да чуе онова, което !Ксабу беше доловил почти минута по-рано — приближаващи се гласове шум от множество крака, трополещи през опустошеното поле.

— Залегни — прошепна тя и свлече Кулен по колене зад прикритието на стъблата, после го положи по корем с помощта на !Ксабу. Надяваше се раненият ентомолог да е запазил малко здрав разум и да кротува.

Звуците приближаваха. Покрай тях минаваше доста голяма група, насочила се навярно към повредената ограда. Рени се напрегна да долови разговора им, но успя да схване само някакви откъслечни фрагменти, които, изглежда, се отнасяха за достойнствата на карамеления пудинг. Чу да се споменава няколко пъти и името Емили.

Нещо до нея изшумоля, някакво едва доловимо простъргване измежду листата около главата й. Обърна се и видя, че !Ксабу е изчезнал. Изплашена, тя можеше единствено да лежи колкото можеше по-тихо, докато невидимата група изтрополяваше на броени метри от нея. Ръката й лежеше на гърба на Кулен и в продължение на доста време тя не забеляза, че го поглажда в кръг по същия начин, по който го бе правила много пъти, за да утешава разплакания Стивън.

Гласовете тъкмо се бяха спрели на около двайсетина метра от тях, когато !Ксабу отново се появи до нея, изниквайки толкова ненадейно измежду царевичните стъбла, че тя едва не извика от изненада.

— Десетина жени са. Поправят оградата — тихо каза той. — И някакво странно нещо, механичен човек, който им казва какво да правят. Но смятам, че ще прекарат доста време там — участъкът от оградата, който трябва да изправят, е много голям.

Рени се опита да проумее думите му.

— Механичен човек? Робот ли имаш предвид?

!Ксабу сви рамене.

— Ако нещата, които съм виждал по мрежата, като нашия приятел Т4б, са роботи, тогава не. Трудно ми е да обясня.

Рени се отказа.

— Предполагам, че няма значение. Мислиш ли, че ще е…

Малката ръка на !Ксабу се стрелна рязко и докосна устните й. На лунната светлина не успяваше да различи много подробности в силуета му, но той бе застинал в поза на внимание и напрежение. След миг и тя го долови — нещо се приближаваше към тях, като шумолеше през смазаните насаждения, без да се опитва да се прикрие.

Макар все още да нямаха никакви основания да смятат обитателите на тази симулация за опасни, Рени почувства как сърцето й ускорява ход. Една нежна сянка си проправи път до разчистеното местенце в съседство, отделено от тях посредством един-единствен ред прекършени стъбла. Лунната светлина разкри една съвсем млада жена, кавказки тип, с широки тъмни очи и рошава къса коса, облечена в груба женска риза.

Пред погледите на Рени и !Ксабу тя клекна, повдигна краищата на дрехата си и започна да уринира, като в същото време си подпяваше беззвучно. Щом се увери, че оформящата се локвичка не се приближава, а се отдалечава от краката му, момичето, все още пеейки и тананикайки си, бръкна в горния джоб на ризата си и извади нещо не по-голямо от гроздово зърно. Вдигна го над лицето си, докато то заблестя на луната, и започна да го разглежда с ритуалната тържественост на някой, който за стотен или дори за хиляден път извършва нещо важно.

За момент меката лунна светлина проблесна по фасетките. Рени ахна — тих, потиснат звук, но достатъчен да стресне младата жена, която моментално пъхна малкия златист камък обратно в джоба си и бързо се заозърта.

— Кой е там? — Изправи се, но не се отдалечи веднага. — Кой е там? Емили?

Рени задържа дъха си в опит да не влошава допълнително нещата, но жената се оказа повече любопитна, отколкото уплашена. Докато оглеждаше заобикалящата я растителност, нещо привлече погледа й. Тя тръгна към тях с предпазливостта на котка, която се приближава към новия домакински уред, после внезапно се наведе и отмести на една страна стъблата, които прикриваха Рени и останалите.

Девойката изписка изненадано и отскочи назад.

— Недей да крещиш! — изстреля Рени. Тя се привдигна на колене и разтвори длани умиротворително. — Няма да те нараним. Чужденци сме тук, но няма да ти сторим нищо лошо.

Жената се подвоуми, готова да побегне, но любопитството й отново надделя.

— Защо… защо го водите с вас? — попита тя, издавайки брадичка към !Ксабу. — От Гората ли е?

Рени не знаеше кой би бил най-подходящият отговор.

— Той е… той пътува с мен. Приятел е — реши да рискува тя, тъй като момичето, изглежда, не представляваше непосредствена заплаха. — Не разбирам за каква гора говориш. Ние сме чужденци тук — всичките. — Тя посочи към Кулен, който продължаваше да лежи на земята почти в неведение по отношение на онова, което се разиграваше около него.

Приятелят ни е ранен. Можеш ли да ни помогнеш? Не искаме да причиняваме никакви неприятности.

Жената се взря в Кулен, после стрелна тревожен поглед към !Ксабу, преди да погледне обратно към Рени.

— Не живеете тук? Не сте от Гората? Нито от Завода? Тя поклати глава с безкрайно учудване. — Още чужденци. Това прави два пъти, и то само през Мракомраз!

Рени разпери ръце.

— Нищо не разбирам. Знам само, че сме от някакво съвършено различно място. Можеш ли да ни помогнеш?

Девойката понечи да каже нещо, но вместо това наклони глава. В далечината се чуха подвиквания.

— Търсят ме. — Тя сбърчи чело, размисляйки. — Тръгнете след нас. Внимавайте някой да не ви забележи. Вие сте моя тайна. — Върху лицето й се прокрадна закачливо изражение и тя неочаквано заприлича по-скоро на дете, отколкото на възрастен. — Щом пристигнем, изчакайте в края на царевичака. Ще се върна да ви намеря. — Направи крачка по посока на гласовете, но се обърна и ги изгледа с радостно въодушевление. — Още чужденци! Ще дойда да ви потърся. — Как се казваш? — попита Рени.

— Емили, разбира се.

Младата жена се поклони непохватно и се изсмя дяволито и някак трескаво.

— Но ти повика Емили, когато ни чу — сигурно някоя твоя приятелка.

Гласовете се усилваха. Рени отстъпи в сянката и прошепна по-силно:

— И приятелката ти ли се казва Емили?

— Разбира се. — Девойката объркано присви очи, отстъпвайки по посока на гласовете. — Ама че глупаче. Всички се казват Емили.

Не им се наложи да чакат дълго. Рени едва бе успяла да огледа огромните силози и паянтовите постройки, които й напомняха район в индустриалната част на Йоханесбург, както и да се погрижи за състоянието на Кулен, и тънката сянка на Емили запълзя през откритото пространство обратно към тях.

В същия този момент се появи и !Ксабу, но не му остана време да й разкаже какво бе видял при кратката си разузнавателна обиколка, преди момичето да стигне до тях и да ги засипе с кроткото си, но нескончаемо въодушевено дърдорене.

— Знаех си, че днес ще се случат разни неща, знаех си! Хайде след мен. Дадоха ни карамелен пудинг, разбирате ли, два дни подред! А не беше Пироколеда, защото тя вече мина, само преди няколко дни — винаги броим дните в Мракомраз до Пироколеда, естествено, но не си спомням колко минаха оттогава.

Без да се притеснява особено дали ще ги видят или не, момичето ги поведе през обширен двор с безразборно пръснати машинарии с ъгловати форми. Пое дъх и продължи:

— И ето ти пак карамелен пудинг! Но щастомузиката този път не беше вечното „фалалала“, затова си знаех, че не е дошла пак Пироколеда, пък и щеше да е прекалено рано. После онова пристигане — този път беше наистина ужасно — и си помислих, че може би това е странното нещо, което ще се случи днес, но се оказахте вие! Само си представете!

Рени не разбра почти нищо, но беше сигурна, че може да получи изключително важна информация.

— Откъде имаш онова нещо? Онова малко… бижу или скъпоценност?

Емили се обърна и я изгледа с подозрително присвити очи. Миг по-късно, сякаш вятърът внезапно промени посоката си, изглежда, реши, че новодошлите заслужават доверието й.

— Моята драгоценност. Той ми я даде. Той беше другата ми изненада, но Първата по ред. Вие сте втората. И карамелен пудинг два пъти този месец!

— Кой беше… той?

— Другият чужденец, глупаче. Казах ти вече. Странният хенри.

— Хенри? Така ли се казваше?

Предводителката им въздъхна, съкрушена от неестествено преувеличено терзание.

— Всички се казват Хенри.

Най-накрая се изясни, че Емили всъщност е Емили 22813. Всички жени, които живееха и работеха на това място, се наричаха Емили, или по-скоро емили, тъй като думата се използваше и като нарицателно за жена. А всички мъже бяха хенрита. Емили 22813 и нейните колежки — от размерите на фермата Рени заключи, че вероятно бяха неколкостотин — прекарваха дните си в садене и отглеждане на фасул, царевица и домати.

— Такава е волята на краля — беше единственото обяснение на Емили, защо тя и останалите работят при подобни, както се стори на Рени, робски условия.

Мястото, доколкото успя да разчете надписа, се наричаше Ем Рел, което според нея произлизаше някак си от наименованието на жените. Не й дойде на ум никаква асоциация със Съединените щати като цяло или пък с Канзас, който познаваше единствено като земеделски район в централната част на Северна Америка.

Ем Рел, или както там се наричаше, й се стори странно безлюден. Не се виждаше нито една от колежките на Емили, никаква охрана не се мяркаше покрай неподвижните трактори и безразборно струпаните купчини празни кутии. Необезпокоявани от никого, Рени и спътниците й закрачиха под накачените по всички стълбове и жици оранжеви прожектори през огромния двор, докато Емили не ги спря пред един хамбар — гигантска постройка, в сравнение, с която дори необичайният с размерите си доскорошен дом на Рени, общинският приют в Дърбан, приличаше на килер. Напомняше самолетен хангар, заобиколен от камари житен прах.

— Вътре има място, където можете да спите. — Емили посочи желязната стълба на една от външните стени. — Горе в галерията. Никой никога не наднича там.

!Ксабу заподскача по стъпалата, мушна се през отворения прозорец, моментално изскочи и се спусна обратно.

— Пълно е с оборудване — сподели той. — Не е лошо за скривалище.

С помощта на Емили изтикаха отпуснатия като чувал Кулен нагоре по стъпалата. След като го прехвърлиха през предназначения за товари широк прозорец, Емили обяви:

— Сега трябва да вървя. Утре имаме малко допълнителен сън заради оградата. Ако мога, сутринта ще намина да ви видя. Довиждане, чужденци!

Рени проследи гъвкавата фигура, която се спусна пъргаво по стълбата и изчезна в сянката на една дълга, ниска барака. Някаква странична врата се отвори и пак се затвори, докато Емили се промъкваше вътре. Миг по-късно откъм далечния край на бараките се появи странен закръглен силует. Рени се отдръпна зад рамката на прозореца, където не проникваше лунна светлина, и го огледа, докато се клатушкаше нататък. Издаваше слаб, бръмчащ звук, но не видя нищо освен бледо блещукащите му очи, преди да завие покрай бараките и да се скрие от погледа й.

Галерията, макар да се простираше по късата страна на хамбара, бе по-дълга от улицата в Пайнтаун, на която живееше Рени, и изобилстваше от удобни за спане места. Настаниха се в една защитена ниша близо до прозореца и до стълбата.

!Ксабу откри някакви дълги чували от зебло, натъпкани с тежки престилки. Няколко от тях, проснати зад купчина кутии с неясно предназначение, служещи като преграда между кътчето им за почивка и прозореца, се превърнаха в чудесно легло за Кулен. Очите на младия учен вече се бяха затворили, когато го довлякоха върху него. Домъкнаха още чували и се настаниха възможно най-удобно. На Рени страшно й се искаше да поумуват с !Ксабу над случилото се през деня, но сънят тегнеше на клепачите й и тя се отпусна в прегръдките му.

На сутринта Емили дойде, както бе обещала, дори по-рано, отколкото би искала Рени. Докато седеше и слушаше бъбренето на младата жена, най-после й стана ясно какво имат предвид хората, когато казват, че биха продали душата си на дявола. Лично тя бе готова на секундата да продаде този артикул за чаша силно кафе и две-три цигари.

„Трябваше да накарам Джеремая да пуска кофеин в инфузния маркуч на поносими интервали — помисли си мрачно тя. — Нищо, следващия път…“

Чашата течност, която Емили бе отмъкнала от работническия стол — „закускафе“, както я нарече очевидно с една-единствена дума — съвсем определено не беше в състояние да я заблуди, че е кафе. Имаше особен химически вкус на неподсдаден сироп за кашлица и дори малката глътка, която отпи, преди да остави моментално чашата, накара сърцето й да се разтупти. Даде си сметка, че момичето го бе направило от най-добри чувства.

След като Емили изреди на един дъх всички събития, свързани със снощното им откриване и спасяване, при това с такъв простодушен ентусиазъм, сякаш не се бяха случили със самите тях, им съобщи, че днес ще я освободят по-рано от работа, за да посети „медицинските хенрита“ — редовен преглед, който от краткото й описание напомняше по-скоро за ветеринарна, отколкото за медицината, с която бе запозната Рени, — и че след това ще се опита отново да се промъкне при тях. Стържещият, дразнещ запис на онова, което Емили наричаше щастомузика, гръмна по високоговорителите на двора. Все по-притеснена от перспективата да прекара цял един ден на този таван и под този грохот, Рени заразпитва момичето за мястото, където ги бе отвела реката, но речникът на Емили бе твърде елементарен, а представите й — прекалено ограничени, тъй че не успя да събере кой знае каква информация.

— Дори не знаем дали Орландо и останалите са преминали — рече троснато тя, след като младата жена си тръгна. — Нищичко не знаем. Движим се слепешката.

Това й напомни за Мартин и изпита внезапно и необяснимо съжаление за прекъснатия контакт с нея — в края на краищата почти не познаваше французойката, — тъй че пропусна част от казаното от !Ксабу.

— … потърсим този човек Джонас. И да сме сигурни, че Селърс отново ще ни открие. Той безспорно е много умен.

— Безспорно. Но какви са намеренията му все пак? По всичко изглежда, че се е забъркал във всевъзможни неприятности просто от любов към света.

За момент !Ксабу се намръщи озадачен, но веднага схвана иронията в думите й. И се усмихна.

— Това ли биха си помислили всички хора от града, Рени? Че никой никога не би сторил нищо, от което не би имал някаква облага?

— Не, разбира се. Но всичко това е толкова необикновено, толкова объркано. Просто не мога да си позволя да приема нечии мотиви за чиста монета.

— Именно. А и навярно Селърс има близък, който е пострадал от Братството на Граала. Нито един от тези, които пътуват с нас, не обясни докрай причините, поради които е тук.

— С изключение на теб и мен. — Тя пое дълбоко дъх. — Всъщност не съм съвсем сигурна и за теб. Аз съм тук заради брат си. Но ти никога не си го виждал, не и истински. — Усети, че сякаш поставя под въпрос мотивите му. — Направи много повече, отколкото би могло да се очаква от един приятел, !Ксабу. И аз съм ти благодарна. Съжалявам, че съм в такова ужасно настроение тази сутрин.

Той грациозно сви рамене.

— Приятелството не признава никакви граници, поне според мен.

Надвисна тягостна тишина. Накрая !Ксабу се обърна да се погрижи за Кулен, който така и не показваше каквито и да е признаци на събуждане. Рени пристъпи към прозореца, за да се справи с демоните си насаме.

Подреди няколко от кутиите наоколо така, че да може да наблюдава навън, без да забележат самата нея, и се настани с подпряна върху юмруците си брадичка. Огромният двор под нея бе обсебен от ритуала на поредния работен ден. Щастомузиката продължаваше да клокочи толкова неритмично, че й пречеше да мисли, и Рени се запита дали това не е едно от предназначенията й. Не се мяркаха никакви мъже, а само тълпи почти еднакво облечени жени прекосяваха бавно на равни интервали откритото дворно пространство ту напред, ту назад, предвождани от някой от странните механични хора. !Ксабу се оказа прав — не приличаха нито на роботите, които бе виждала в мрежата, нито на производствените автомати в реалния свят, нито на блестящите човешки двойници от научнофантастичните филми. Тези напомняха no-скоро предците си отпреди два века, дребни метални дундьовци с ключове за навиване на гърба и екстравагантни тенекиени мустаци, прикрепени върху вечно опулените им инфантилни физиономии.

Интересът й към необичайната гледка скоро помръкна. Тлъстото бяло слънце се издигна още по-нависоко. Галерията започна да се нагрява твърде неприятно, а въздухът отвън помътня и затрептя като водна повърхност. Градът, чиито светлини бяха зърнали предишната вечер, се мержелееше в далечината под лъчите на изгарящото слънце. Трудно беше да се различат подробности, но за размерите си изглеждаше някак сплескан, сякаш някакъв великан го бе сринал точно тъй безцеремонно, както дете би обезглавило цяла леха глухарчета. И все пак си оставаше единственото нещо, което разнообразяваше линията на хоризонта; като се изключи сгушеният в покрайнините му участък с големината на предградие, покрит с тръби и метални конструкции — очевидно някакъв гигантски завод за газ, — равнината се бе проснала във всички посоки като мозайка от сивожълта пръст и зелени полета без нито едно възвишение. Гледката беше точно толкова потискаща, колкото възможно най-тягостният южноафрикански пейзаж.

„За какво е цялата тази изумителна технология, щом се строят подобни места?“ — Изглежда, тази сутрин й бе писано да я спохождат все тягостни мисли.

Рени се поколеба дали да не се отправят към града, колкото и потискащо да изглеждаше. В тази земеделска плантация нямаше да научат кой знае какво или поне Емили не беше в състояние да им каже много неща. В далечния метрополис със сигурност биха получили повече информация. Единствените причини, които ги задържаха донякъде, бяха да открият спътниците си и да потърсят познатия на Селърс беглец от Граала, а в момента нямаха възможност да направят нито едното, нито другото, натикани в някакво таванско помещение, което всяка следваща секунда все повече заприличваше на пещ.

Тя се навъси, отегчена и отчаяна. Вече не й се пиеше кафе. Копнееше за една студена бира. А за цигара направо би убила човек…

Въпреки тягостното и отблъскващо начало на деня след обяд се случиха две неочаквани събития.

Малко след пладне, когато въздухът стана толкова плътен от жегата, че заприлича на вряла супа, Кулен умря.

Или поне така изглеждаше. !Ксабу й подвикна и в наблюдателницата й до прозореца гласът му прозвуча по-скоро объркан, отколкото уплашен. Ентомологът бе изкарал цялата сутрин в дълбок унес, сега обаче симът му беше абсолютно неподвижен, свит в същата ембрионална поза, в която бе спал непробудно, но вкочанен като хитиновата обвивка на паяк.

— Най-сетне се е изключил — отсече безизразно Рени.

Не си вярваше особено. Сковаността на сима беше обезпокоителна: подпрян на гърба си в неестествена поза, той напомняше останките на умряло и изсъхнало покрай пътя същество. След като приключиха с безрезултатния си оглед, положиха сима в същото положение, в което той и истинският Кулен окончателно бяха престанали да си сътрудничат.

!Ксабу поклати глава, но не каза нищо. Изглеждаше далеч по-обезпокоен от загубата на Кулен и дълго време остана до него, положил бабуинската си ръка върху бездиханната гръд на сима, припявайки тихичко.

„Нали не знаем все пак — каза си тя. — Не знаем нищо със сигурност. Може да се е изключил и сега да си пийва нещо разхладително и да се чуди на цялото това невероятно приключение.“

В известен смисъл не беше кой знае колко по-различно и в РЖ. Когато си отиваше, човек не даваше категоричен отговор на онези, които оставаха след него, освен някакъв съмнителен избор между сляпата вяра и безвъзвратността.

„Или пък е лежал тук, до нас, а истинското му тяло е линеело от жаждата и кошмара, докато те окончателно го погубят. Нали самият той спомена че ще остане неподвижен в лабораторията си, докато не дойде някой?“

Подобни мисли в момента й идваха в повече, а и с всеки изминал миг й ставаше все по-трудно да мисли. Потискащата жега продължаваше да се усилва, но сега в спарения въздух се усещаше странна допълнителна тежест с електрически, гъделичкащ привкус, напомнящ мирис на току-що кипнал океан.

Рени остави !Ксабу да опява кротичко сима на Кулен. Когато се приближи до прозореца, върху него се спусна някаква сянка, сякаш някой бе затулил слънцето с ръка. Смразяващо и безжизнено синьото допреди миг небе изведнъж бе помръкнало. Силен вятър мяташе безразборни вихрушки от прах из двора.

Намиращите се там четири или пет конвоя емилита спряха като един и зяпнаха срещу небето, а механичните им надзиратели се разбръмчаха и затрещяха, принуждавайки ги да продължат. В първия момент Рени се погнуси от тъпите и безучастни лица на жените, но си спомни, че са роби, каквито някога са били мнозина от нейните сънародници. Не можеха да бъдат винени за случилото се с тях.

Една от емилитата внезапно изкрещя: „Пристигане!“, и хукна към прикритието на бараките. Най-малко половината от останалите се пръснаха, пищейки, във всички посоки и при паническото си бягство някои се блъскаха едни-други. Рени погледна, недоумявайки, нагоре.

Небето притъмня още повече и сякаш оживя.

В центъра на изникналата сякаш отникъде и надвиснала почти вертикално над двора кълбеста маса от буреносни облаци се заизвива огромен черен змиевиден облак. Рени успя само да зяпне, преди той да се свие като изопната пружина и пак светкавично да се източи надолу, почти докосвайки покрива на един от силозите. Вятърът се усилваше все по-бързо; съхнещите по дългите въжета ризи заплющяха във въздуха като пушечни изстрели. Някои се отскубнаха и полетяха, грабнати от невидими ръце. Първоначално със свистене, прераснало в оглушителен рев, за броени секунди се промени и самият въздух: болка прониза тъпанчетата на Рени, след което те изпукаха с промяната на налягането. Заля я бледа гнилозелена светлина. Вятърът виеше все по-силно из двора, надигайки вихрушка от житен прахоляк.

— Рени! — изкрещя иззад нея изненаданият и ужасен !Ксабу с едва доловим сред нарастващия вой глас. — Какво става…

Мълния озари буреносните облаци, а черната змия отново се сгърчи между земята и облаците в някакъв безумен танц, наподобяващ екстаз или родилни мъки. Рени внезапно си спомни думата, която от половин минута се въртеше в главата й.

„Торнадо.“

Въздушната фуния се изви още веднъж и се преметна към земята като мрачен пръст Божи. Един от силозите се взриви.

Градушка от отломки затропа по стената на хамбара и Рени се хвърли назад от прозореца. Парчета керемиди изсвистяха край главата й и се разбиха в кутиите. Вятърът фучеше плътно и оглушително. Запълзя назад, докато не напипа ръката на !Ксабу. Той крещеше, но тя не го чуваше. Залазиха към дъното на галерията, търсейки прикритие, но през цялото време нещо се опитваше да ги засмуче към отворения прозорец. Камарите подредени кутии потрепваха и се придвижваха милиметър по милиметър, поклащайки се, към прозореца. Отвън всичко тънеше в мътна чернилка. Една от купчините кутии се заклати и рухна. Кутиите подскочиха, увиснаха за миг във въздуха и изчезнаха през отворения прозорец.

— Надолу по стълбите! — кресна Рени в ухото на бабуина.

Не беше ясно дали !Ксабу я е чул сред мощния като рев на самолетни двигатели вой на торнадото, но той я задърпа към стълбището, което водеше към долния етаж на хамбара. Кутиите продължаваха да се клатушкат към прозореца, отлитайки през него. От време на време го задръстваха и вятърът в галерията утихваше, след което се размърдваха и изчезваха в стенещия мрак, а вихърът отново напрягаше сили да изтегли Рени и !Ксабу.

Докато се спускаха, едновременно пълзейки и премятайки се по стълбата, насреща им като разярени призраци плющяха брезентови чували и платнища. На долния етаж всмукването се усещаше по-слабо, но пък от тракторите и останалото оборудване прескачаха електрически искри, а крилата на огромния портал, който извеждаше към равнината, пулсираха навън-навътре като хриле. Цялата сграда се тресеше из основи.

По-късно Рени изобщо не си спомняше как бяха успели да се промъкнат през вихрушката от хартии, зебло и прах покрай многотонните земеделски машини, които се поместваха като неспокойни добичета.

Откриха някакъв отвор в пода, който се оказа канал за ремонт на трактори, и се прехвърлиха през ръба, падайки върху омасления бетон метър и нещо по-ниско. Притиснати към вътрешната стена, те се заслушаха как нещо чудовищно могъщо, мрачно и разгневено се мъчеше с всички сили да изтръгне огромния хангар и да го разтрогни на парчета.

Измина час или може би десетина минути.

— Почва да утихва — извика Рени и в същия миг се усети, че крещи. — Струва ми се, че отминава.

!Ксабу наклони глава.

— Следващия път ще знам какво означава този мирис и ще се скрием навреме. Никога не съм виждал такова нещо. — Сега вятърът беше просто силен. — Стана толкова бързо. Буря, си помислих само, и тя вече ни бе връхлетяла. Никога не съм виждал времето да се променя толкова бързо.

— Наистина стана бързо. — Рени се поизправи, за да отпусне малко гърба си. Чак сега усети, че цялата е в рани и синини. — Това не беше природна стихия. Само за един миг — от ясно небе и — фрааас!

Изчакаха, докато вятърът стихне окончателно, и се измъкнаха от канала. Дори в защитения приземен етаж на хамбара имаше щети: огромният портал за товари бе килнат на една страна и през пролуката просветваше — отново синьо — триъгълен къс небе. Исполински плуг, който се намираше най-близо до галерията, лежеше катурнат на една страна като захвърлена играчка; други бяха дотътрузени с по няколко метра към разположения нависоко прозорец, а навсякъде около тях бяха пръснати по-дребни отломъци.

Рени все още оглеждаше смаяна пораженията, когато някаква фигура се шмугна през изкъртения портал.

— Тука сте! — изпищя Емили. Изтича към Рени и започна да я милва по ръцете и по раменете. — Толкова се уплаших!

— Всичко е наред… — успя само да каже Рени и Емили я прекъсна.

— Трябва да бягаме! Далеч от тук! Мозъчно престъпление! Телесно престъпление!

Сграбчи Рени за китката и я задърпа към изхода.

— Какви ги дрънкаш? !Ксабу!

!Ксабу се метна във въздуха и бабуин и момиче задърпаха Рени в противоположни посоки. Емили я пусна и отново започна да я милва, подскачайки притеснено нагоре-надолу.

— Ама трябва да избягаме!

— Ти шегуваш ли се? Навън сигурно е абсолютен хаос. С нас си в безопасност…

— Не, те са след мен!

— Кои?

Вместо отговор на входа изникнаха редица едри, тъмни фигури. Механичните хора се заклатушкаха тромаво един след друг, изненадващо експедитивни и жужащи като кошер, докато шестима от тях образуваха широк полукръг.

— Те — обяви без нужда Емили. — Тиктаците!

Рени и !Ксабу едновременно се сетиха за стълбата към прозореца на галерията, но щом се обърнаха, видяха още една група механични хора да навлизат през друга част на хамбара и да преграждат пътя им. Рени се насочи обратно към портала, но поредното механично създание бе препречило отвора, пресичайки пътя им за бягство.

Рени овладя гнева си. Тази глупачка бе домъкнала преследвачите след себе си и сега всички бяха в капана. Всеки от механичните пазачи беше поне три-четири пъти по-тежък от Рени, а ги превъзхождаха и по брой и разположение. Не й оставаше нищо, освен да се надява, че каквото и да се случеше оттук нататък, щеше да е за добро. Стоеше и чакаше, докато жужащите фигури ги обграждаха от всички страни. Една облицована в мека материя скоба се сключи върху китката й с изненадваща деликатност.

— Телесно престъпление! — произнесе съществото с глас като от изтъркан архивен запис. Черните стъклени очи гледаха с израз, по-празен и от този на богомолка. — Придружете ни, моля.

Тиктаците ги изведоха от хамбара и попаднаха сред пейзаж от средновековна рисунка на ада. Небето се бе прояснило и слънцето отново приличаше. Навсякъде под яростната светлина лежаха проснати телата на мъртви и ранени човешки същества, повечето жени. Срутените стени бяха премазали под отломките си онези, които се бяха сгушили до тях. Изтръгнатите и запокитени с двайсет-трийсет метра в секунда покриви бяха смлели на каша всичко по пътя си.

Имаше и пострадали тиктаци. Един от тях, изглежда, бе паднал от огромна височина и пръснатите в диаметър десетина метра останки от метални платки и часовникови пружини лежаха току пред хамбара. В епицентъра на падането част от туловището му се бе запазила цяла, включително и едната му ръка. Докато го подминаваха, пръстите му конвулсивно се свиваха и отпускаха като щипките на умиращ рак.

Макар да бе убедена, че повечето, ако не и всички човешки жертви, бяха одушевени марионетки, гледката бе умопомрачителна. Сведе глава и се вторачи в краката си, които оставяха стъпки върху посипващия се по земята прах.

Торнадото бе подминало железопътното депо на фермата, макар следите от разрухата да се виждаха на разстояние едва неколкостотин метра. Качиха ги на един товарен вагон. Охраната остана с тях, което я накара да се замисли. Функциониращите тиктаци, или както ги наричаха, сега несъмнено бяха по-малко, отколкото допреди половин час: щом шестима пазеха тях двамата — и Емили, разбира се, макар Рени да не вярваше момичето да играе важна роля в цялостния план, — явно смятаха престъплението им за сериозно.

Или просто необяснимо за тях, надяваше се тя. Механичните хора очевидно не блестяха с особен интелект. Навярно присъствието на чужденци в симулацията бе толкова необикновено събитие, че бе предизвикало някакви организационни проблеми.

Влакът потегли от депото с тракане и пухтене. Рени и !Ксабу седяха върху дъсчения под на вагона, очаквайки следващите премеждия. Отначало Емили кръстосваше неспирно напред-назад, хлипайки и кършейки ръце под безизразните черни погледи на тиктаците, но накрая Рени успя да я убеди да седне до тях. Момичето беше доста объркано и дрънкаше несвързани нелепици, смесвайки в едно торнадото, което май изобщо не беше забелязала, с недомлъвки за медицинския преглед, който според нея, изглежда, беше причина за проблемите й.

„Навярно е споменала нещо за нас по време на прегледа — предположи Рени. — Каза, че лекарите са хенрита — значи човеци. По всяка вероятност са малко по-наблюдателни от тези метални главорези.“

Влакът продължаваше да потраква. По стените на вагона проблясваха светлини. Въпреки страховете си Рени се усети да клюма. !Ксабу седеше до нея и извършваше някакви странни движения с пръстите на ръцете си, които първоначално я сащисаха. Едва когато се разсъни от поредното придремване и не можа веднага да фокусира поглед, осъзна, че той прави фигури с конец, но без конец.

Пътуването продължи малко повече от час, след което охраната ги свали от вагона насред оживено и значително по-голямо депо. Масивните градски постройки, които Рени бе видяла отдалеч, се извисяваха точно над главите им и разбра, че й се бяха сторили странни, тъй като много от най-високите бяха чисто и просто съсипии, изгорени и порутени от нещо даже по-мощно от торнадото, което бяха преживели заедно с !Ксабу.

Тиктаците ги поведоха през двора покрай безлична тълпа от работници хенрита в комбинезони и ги натовариха в каросерията на някакъв камион. Не се насочиха към центъра на разрушения град, а към покрайнините, и спряха пред огромна двуетажна сграда, построена изцяло от бетон. От камиона ги качиха върху товарна платформа, с която ги вкараха в просторен промишлен асансьор. Никъде не се виждаха бутони, но щом всички влязоха вътре, той се спусна надолу.

Като че ли бяха изминали няколко минути от началото на спускането, когато тихото жужене на тиктаците в кабината накара Рени да усети пристъп на клаустрофобия. Емили не бе престанала да плаче, откакто се бяха качили на платформата, и Рени започваше да се бои, че ако всичко това продължи прекалено дълго, щеше да се разкрещи на момичето, без да е в състояние да се овладее. Сякаш усетил безпомощността й, !Ксабу протегна ръка и обхвана с дългите си пръсти нейните.

Вратите се отвориха към зейналия мрак, който бледата светлина в асансьора не бе в състояние да разпръсне. Рени усети да я полазват мравки. Понеже тя и останалите не помръднаха, тиктаците започнаха да ги подбутват напред. Рени бавно пристъпи, опипвайки с крак земята пред себе си, убедена, че всеки момент ще застане на ръба на някоя страховита яма. Направиха двайсетина крачки и звукът откъм тиктаците рязко се промени. Рени се извърна панически. Механичните хора — заоблени силуети с блещукащи очи — отстъпваха рамо до рамо към асансьора. Щом влязоха вътре и вратите се затвориха, ги обгърна абсолютен мрак.

Емили се разрида още по-силно точно до лявото й ухо.

— О, я млъквай вече! — не се сдържа тя. — !Ксабу, къде си?

Щом отново усети успокоителното докосване на ръката му, за първи път долови натрапващия се звук — ритмично, влажно пошляпване. Едва успя да отчете тази чудатост, и в мрака припламна ярка светлина. Понечи да каже нещо, но от изумление замълча.

Фигурата пред тях се бе отпуснала в огромно кресло, което в първия момент Рени помисли за пищно украсен папски престол; едва когато насочената върху него зеленикава светлина се усили, тя забеляза, че креслото е окичено с всевъзможни тръбички, мехури, банки, пулсиращи мехове и прозрачни маркучи, пълни с бълбукащи течности.

Повечето тръби и маркучи, изглежда, бяха свързани с фигурата в креслото, но ако предназначението им беше да й вливат сили, явно не вършеха работата, си както трябва: нещото с безформената глава надали бе в състояние да се помръдне. То се извърна бавно към тях, полюшвайки отпуснатата си върху облегалката глава. Едното око върху застиналото като маска лице сякаш се пулеше от изненада, а другото проблясваше с нескрито цинично любопитство. От темето му стърчаха някакви сплъстени кичури слама и безжизнено провисваха върху бледото като тесто лице.

— Значи вие сте чужденците. — Гласът изджвака като гумени ботуши в кал. То пое дълбоко дъх и меховете изпляскаха и се разпърдяха, докато пълнеше дробовете си. — Жалко, че сте се забъркали във всичко това.

— Кой сте вие? — запита настоятелно Рени. — Защо ни отвлякохте? Ние сме просто…

— Боя се, че вие просто сте застанали на пътя ми — прекъсна я нещото. — Но аз май се държа неучтиво. Добре дошли в Изумрудения, известен като Новия Изумруден град. Аз съм Плашилото — кралят, заради своите грехове.

То произведе бълбукащ звук на отвращение. Нещо се измъкна иззад сянката на краката му и заподскача напред-назад, подменяйки някои от тръбичките. Онемяла от изумление, в първия момент Рени си помисли, че е !Ксабу, но веднага забеляза, че тази маймуна има мънички крилца.

— А сега ще се наложи да се занимая с това невръстно клето създание — продължи фигурата в креслото, като протегна облечения си в ръкавица треперещ пръст към Емили, — което извърши най-страшното от всички възможни телесни престъпления, и то в изключително неподходящ момент. Дълбоко съм разочарован от тебе, чедо.

Емили отново избухна в ридания.

— Значи нея сте търсили?

Рени се опитваше да се ориентира в ситуацията. Изумрудения град… Плашилото… Оз! Този архивен филм!

— А с нас какво ще правите?

— О, боя се, че ще се наложи да ви екзекутирам. — Отпуснатото лице на Плашилото се сгърчи в израз на престорена печал. — Ужасно е, предполагам, но не мога да ви оставя да се мотаете наоколо и да създавате неприятности. Сами разбирате, че попаднахте в разгара на една война.

Той погледна надолу и перна крилатата маймуна с пръст.

— Уидъл, бъди добро момче и смени и филтрите ми, ако обичаш.

ДЕСЕТА ГЛАВА МАЛКИ ПРИЗРАЦИ

Докато майка й се бе зазяпала в някаква жена фалшификат, Кристабел се обърна към огледалото и цъкна с език. Надянала тъмните си очила в магазина, тя си мислеше, че малко прилича на Хана Манкилър от „Потайни шпиони“.

— Румпелщилтскин — произнесе тя, колкото е възможно по-силно. — Румпелщилтскин!

— Кристабел, какво си мърмориш в огледалото? Не разбирам нито дума от това, което казваш.

Майка й я погледна, докато фалшификатът не спираше да говори. Някакъв забързан мъж мина през него и очертанията му се разлюшкаха като локва, в която са стъпили, без да престава да бърбори.

— Нищо.

Кристабел изду долната си устна. Майка й я изгледа с неодобрение и се обърна да доизслуша безплътната рекламна агентка.

— Не искам да ги носиш тук — подхвърли майка й през рамо. — Тези тъмни очила. Ще бутнеш нещо.

— Няма.

— Добре, добре. — Майка й я хвана за ръката и я поведе навътре в магазина. — Ох, тази нелицеприятна възраст…

Кристабел реши, че „нелицеприятно“ означава да издуваш устни, но би могло да означава и да не си свалиш Приказните слънчеви очила. Господин Селърс бе казал, че родителите й не бива да се досетят за специалните очила.

— Лицето ми си е приятно — отвърна тя, опитвайки се да замаже положението. — Просто слушам „Жабокът принц“.

Майка й се разсмя.

— Добре, ти печелиш.

Обикновено Кристабел обичаше да посещава центъра Сййуол. Винаги беше забавно ей така да се качиш в колата и да напуснеш базата, но центърът Сййуол бе може би най-любимото й място на земята. Само първия път, когато беше съвсем малка, не й хареса. Тогава си мислеше, че отиват „да видят центъра на Хубал“. Хубал беше името, с което Бухала наричаше себе си в любимата й приказка „Мечо Пух“, и тя цял ден очакваше да го види. Едва на връщане, когато се разплака, че не го е видяла, мама й обясни какво означаваше името.

Следващия път прекара много по-приятно, както и всеки път оттогава насетне. Татко постоянно твърдеше, че е тъпо да се изминава цялото това разстояние — три четвърти час само в едната посока, както неизменно повтаряше той: „Та това са три четвърти час само в едната посока!“ — при положение, че могат да се снабдяват с всичко, което си поискат, или по РХ, или просто като си го поръчат, но мама настояваше, че не е прав.

— Само един мъж може да прекара целия си живот без дори да докосне парче плат или да провери дали шевовете са здрави, преди да купи нещо — му отвръщаше тя. И татко всеки път ставаше „нелицеприятен“. Кристабел обичаше своя татко, но знаеше, че майка й е права. В центъра беше по-хубаво от РХ, а дори и от мрежата. Все едно се намираше в увеселителен парк — всъщност точно насред него действително имаше увеселителен парк. Както и един кръгъл театър, където можеше да гледа шоупрограми по мрежата, по-големи от цялата й къща. И да види анимационни герои, които се разхождаха или летяха край нея, разказваха смешки и пееха песни, а така също и хора фалшификати, които се появяваха и изчезваха, и вълнуващи шоупрограми, които се разиграваха по витрините, и всевъзможни други неща.

В центъра Сййуол имаше повече магазини, отколкото можеше да си представи. Имаше магазини, в които продаваха само червила, и магазини, в които продаваха само рокли „нану“ като тези на Офелия Вайнер, а дори и един, в който продаваха само старовремски кукли. Те нито се движеха, нито говореха, нито нищо, но бяха красиви по свой си начин. Всъщност магазинът с кукли бе любимият й магазин, макар да бе малко страшничък — всички онези очи, които те оглеждат втренчено още от вратата, всички онези невъзмутими лица. Майка й дори й беше казала, че може да си избере една от тях за следващия си рожден ден, която да си бъде само нейна и въпреки че дотогава оставаше още много време, всяко посещение на центъра Сийуол, за да поогледа и да поумува за пореден път, коя кукла да избере, бе определено най-хубавият ден от седмицата и в нощта преди настъпването му никога не можеше да заспи. Но днес беше много нещастна, а господин Селърс така и не се обаждаше и на всичкото отгоре наистина се страхуваше от онова странно момче, което отново видя предишната нощ зад прозореца си.

Намираха се в магазина за принадлежности за барбекю, когато Жабокът принц престана да говори и вместо неговия чу гласа на господин Селърс. Мама търсеше нещо за татко. Кристабел се отдалечи малко навътре в магазина, така че майка й да я вижда, и се престори, че разглежда някакво голямо метално нещо, което приличаше повече на анимационен космически кораб, отколкото на барбекю.

„Кристабел? Чуваш ли ме?“

— Аха. В един магазин съм.

„В момента можеш ли да разговаряш с мен?“

— Да. Горе-долу.

„Чудесно. Виждам, че няколко пъти си се опитвала да се свържеш с мен. Нещо важно ли е?“

— Да.

Искаше да му разкаже всичко. Думите напираха в устата й и искаше да ги изплюе всички до една: за това, че момчето я следи и че досега не бе казала на господин Селърс, защото тя беше виновната, че не можа да среже оградата сама.

Искаше да му разкаже всичко, но някакъв мъж от магазина се приближаваше към нея.

— Да, важно е.

„Чудесно. Може ли да го отложим за утре? В момента съм много зает, малка Кристабел.“

— Добре.

„Какво ще кажеш за 15 часа? Можеш да дойдеш след училище. Удобно ли ти е по това време?“

— Да. Трябва да вървя.

Тя свали Приказните слънчеви очила в момента, в който Жабокът принц заговори отново.

Мъжът от магазина — дебеланко с мустаци, който приличаше на приятеля на татко й капитан Паркинс, само дето не беше толкова стар — й се усмихна широко.

— Здравей, малка госпожице. Тази машина е доста привлекателна, нали? „Магна-Джет Адмирал“, върхът на изкуството. Храната изобщо не докосва барбекюто. Ще я вземеш ли за татко?

— Трябва да вървя — отвърна тя, след което се обърна и тръгна към майка си.

— В такъв случай, приятен ден — добави мъжът.

Кристабел въртеше педалите колкото можеше по-бързо. Знаеше, че няма много време. Беше казала на майка си, че след училище трябва да полее дръвчето, и мама разреши, но до три и половина трябваше да се прибере.

Всички ученици от класа на госпожица Карман бяха засадили дръвчета в Китайската градина на приятелството. Те все още не бяха истински дървета, а просто малки зелени фиданки, но госпожица Карман им бе казала, че ако ги поливат, някой ден непременно ще станат големи дървета. На път за училище тази сутрин Кристабел го бе поляла допълнително и сега можеше да се срещне с господин Селърс.

Въртеше педалите толкова бързо, че гумите на велосипеда свистяха. На всеки ъгъл се оглеждаше и в двете посоки, не толкова, за да проверява за коли, както я бяха научили родителите й (макар наистина да се оглеждаше и за коли), а за да се увери, че ужасното момче не е наоколо. Беше й казало да му носи храна и няколко пъти му занесе плодове и бисквити, а два пъти не изяде и обяда си в училище, но не можеше всеки ден да изминава целия този път до циментовите къщички, без мама да започне да й задава безброй въпроси, затова беше сигурна, че някоя нощ ще влезе през прозореца и ще й направи нещо лошо. Даже сънуваше кошмари, че я маже с нечистотии и когато се прибира, мама и татко не могат да я познаят, и не я пускат вкъщи, и тя остава в тъмното и студеното навън.

Когато наближи циментовите къщички, часовникът й „Отърланд“ вече показваше 15:03. Паркира велосипеда до една стена далеч от къщичките, след което се запровира съвсем тихо между дърветата, за да влезе от друго място. Въпреки че когато отново погледна часовника, Принц Пикапик държеше в лапите си 15:09, на всеки три-четири крачки спираше, за да се огледа и да се ослуша. Надяваше се, че след като цели три дни не бе носила храна на онова Чо-Чо момче, вероятно бе отишло да търси нещо за ядене другаде, но за всеки случай оглеждаше навсякъде, да не би случайно да се бе скрило сред клоните на дърветата.

Тъй като не видя и не чу нищо друго освен няколко птички, тя се приближи до вратата на осмата циментова къщичка, като ги броеше внимателно, както правеше всеки път. Отключи и след като влезе, дръпна вратата зад себе си, макар вътре мракът да бе не по-малко страшен от сънищата й за мръсното момче. Отне й толкова много време, докато ръцете й напипат другата врата, че почти се бе разплакала, когато вратата внезапно се отвори и отвътре се появи червена светлина.

— Кристабел? Ето те най-после, скъпа. Закъсня — започнах да се тревожа за теб.

Господин Селърс седеше в стола си в основата на металната стълба с малко червено фенерче в ръката. Беше си все същият — с дългата тънка шия, изгорялата кожа и големите ласкави очи. Тя заплака.

— Какво се е случило, малка Кристабел? Защо плачеш, скъпа моя? Слез при мен и ми разкажи всичко.

И вдигна към нея треперещите си ръце, за да й помогне да се спусне по стълбата. Тя го прегърна. Усетила под дрехите слабото като скелет тяло, тя захълца още по-неудържимо. Той я погали по главата и каза:

— Успокой се, хайде, успокой се. И го повтори още много пъти.

Успя най-после да си поеме дъх и избърса носа си.

— Съжалявам — отрони тя. — За всичко съм виновна аз.

Гласът му бе много нежен.

— За какво си виновна, моя малка приятелко? Какво си сторила, за да страдаш толкова силно?

— О, мъник, к’во крийш тук?

Кристабел подскочи и тихичко изписка. Обърна се и видя мръсното момче, коленичило на горния край на стълбата, и така се уплаши, че се напишка като бебе.

— Quien es, тоя стар чешит? — попита той. — Казвай, mija… кой е?

Кристабел не можеше да каже нито дума. Кошмарите й бяха оживели. Усети струйката да се стича по краката й и се разплака отново. Момчето също имаше фенерче и го насочи към господин Селърс, който го гледаше с присвити очи, помръдвайки увисналата си уста, без да може да издаде нито звук.

— Е, не е важно, mu’chita — добави момчето. В другата си ръка държеше нещо остро. — Нали схващаш, no importa. Пипнах те. Сега вече те пипнах.

— Естествено, че зная какво ще рече предпазни мерки — отвърна господин Фредерикс. И протегна ръцете си, като оглеждаше зелената хирургическа манта, която го принуждаваха да надене. — Но все си мисля, че е малко прекалено.

Джалил Фредерикс беше едър мъж и когато смръщеше тъмнокожото си лице, то заприличваше на буреносен облак.

Катур Рамзи на свой ред надяна маска на загриженост. Семейство Фредерикс не бяха най-важните му клиенти, но се нареждаха сред тях и плюс това бяха достатъчно млади, за да му гарантират успешен бизнес още години наред.

— Всъщност не е кой знае колко по-различно от онова, което се налага да изтърпим при посещенията на Саломе. Просто болницата взема предпазни мерки.

Фредерикс отново се начумери, вероятно поради споменаването на пълното име на дъщеря му. Като забеляза това, неговата съпруга Енрика се усмихна и поклати глава, все едно нечие капризно дете току-що бе разсипало храната си.

— Е… — промълви тя, но сякаш не й стигна въздуха, за да продължи.

— Но къде, по дяволите, са те?

— Телефонираха, че ще закъснеят няколко минути — отвърна моментално Рамзи и се учуди защо се държи така, сякаш той бе инициаторът на срещата. — Сигурен съм, че…

Вратата към заседателната зала се отвори и през нея влязоха двама души, облечени също в болнични манти.

— Съжалявам, че закъсняхме — каза жената.

Рамзи си помисли, че е красива, но тъмните сенки около очите и плахото й държане го накараха да си помисли също така, че идва направо от ада. Леко брадясалият й съпруг бе лишен от физическите прелести, с които бе облагодетелствана тя; беше просто изтощен и потиснат.

— Казвам се Вивиан Фенис — представи се жената, отметна дългия кичур коса от лицето си и подаде ръка на госпожа Фредерикс. — Моят съпруг, Конрад Гардинър. Истински сме ви благодарни, че се отзовахте на поканата ни. След като всички, включително и Рамзи, си стиснаха ръцете и семейство Гардинър — както Вивиан настоя да бъдат наричани за краткост — седнаха, Джалил Фредерикс остана прав.

— Все още не разбирам защо всъщност сме тук. — Той нетърпеливо махна с ръка към съпругата си, преди тя да успее да каже каквото и да било. — Зная, че вашият син и моята дъщеря бяха приятели, и зная, че нещо подобно му се случило и на него, на… Орландо. Но въпреки това не разбирам защо сме тук. Какво толкова не бихме могли да уредим по мрежата?

— Ще стигнем и до това — отвърна малко отсечено Конрад Гардинър, сякаш почувствал необходимост да защити собствената си значимост. Рамзи бе забелязал, че Фредерикс често предизвиква подобна реакция у околните.

— Но не тук. Именно затова искахме да се срещнем лично. Ще отидем някъде навън.

— Ще отидем на ресторант. Не желаем да разговаряме тук — добави Вивиан.

— За какво става дума, за Бога? — Буреносното изражение върху лицето на Фредерикс се завърна. — Направо ме обърквате.

Рамзи, който смяташе, че в момента е по-добре да не се обажда, бе заинтригуван, но и обезпокоен. От няколкото разговора семейство Гардинър му се бяха сторили напълно уравновесени, изключително настоятелни в желанието си да разговарят лично с господин и госпожа Фредерикс, но и доста потайни. Бе им се доверил по интуиция. Ако се окажеха някакви сектанти, поклонници на НЛО или проповедници на социална хармония, безкрайно щеше да съжалява, че накара клиентите си да долетят чак от Вирджиния.

— Знам, че звучи налудничаво — продължи Вивиан и се разсмя. — Не бихме ви упрекнали, ако си го помислите. Само нека първо проведем нашия разговор, моля ви. Ако и след това мислите така, ще заплатим пътуването ви дотук.

Господин Фредерикс настръхна.

— Въпросът не е в парите…

— Джалил, скъпи — намеси се жена му, — не бъди нелюбезен…

— Но, първо — престори се, че не забеляза комичната ситуация Вивиан, — бихме ви помолили да видите Орландо.

— Нали…? — опули се Енрика Фредерикс. — Той нали е… в кома?

— Ако се нарича именно така — усмихна се горчиво Конрад. — Бяхме…

Той млъкна и се загледа в ъгъла, където върху един стол бяха натрупани палтата. Това продължи твърде дълго и останалите също се обърнаха. Рамзи не видя нищо. Гардинър потърка чело с опакото на ръката си.

— Съжалявам, стори ми се, че… — И въздъхна дълбоко. — Това е дълга история. Стори ми се, че видях една буболечка. Много специална буболечка. Но не ме питайте — ще ни отнеме много време, а и предпочитам да ви обясня по-късно. Засега просто приемете, че сме луди.

Рамзи се развесели. Клиентите му се спогледаха крадешком, след което госпожа Фредерикс му хвърли дискретен поглед. Кимна й леко с глава, с което искаше да й каже: „Няма от какво да се притеснявате.“ В немалкия му опит с умопобъркани истинските перковци обикновено не твърдяха, че онова, което вършат, би могло да се стори някому налудничаво.

— Не ви принуждаваме да видите Орландо — надигна се Вивиан. — Но бихме ви помолили. Ще постоим само минутка. След като приключим, ще остана цяла вечер при него.

Когато излязоха в коридора на болницата, жените тръгнаха една до друга, мъжете след тях, а най-отзад остана Рамзи, което му позволи да зареже за известно време формалностите и да се попързаля върху картонените болнични пантофи.

Рамзи действително излизаше твърде рядко. Съзнаваше, че ако не вземе мерки да намали поне малко обема на работата, много скоро щеше да я докара дотам, че в най-добрия случай да сащиса някой клиент, избухвайки в неадекватен смях по средата на важен разговор, което на няколко пъти насмалко да му се случи през последните седмици, или в най-лошия да се гътне върху бюрото като баща си. Още десетина години — а вече и по-малко — и щеше да навърши петдесет. На тази възраст мъжете все още умираха от сърдечен удар въпреки всички съвременни лекарства, клетъчни технологии и сърдечни терапии.

Вечната история. Отстрани все ти се струва, че от едно можеш да се откажеш, друго да отложиш или пък да захвърлиш всичко, ако нещата прекалено се забатачат. Но отблизо беше по-различно. Това не беше просто работа, а вечната бъркотия в „Де Клейн Истейт“, превърнала се в безкрайна и ужасяваща сапунена опера и парализирала цели три поколения. Или старият Пърлмутър ще се опита да възвърне собствеността си над създадената от него и загубена по-късно при нечистоплътна административна машинация компания. Или вдовицата Гентиан Цуджимото ще поиска обезщетение за неправилното лечение на съпруга й. Или както в случая със семейство Фредерикс, ще започне съдебно разследване на зашеметяващо мистериозното заболяване на дъщеря им дори само затова, че някакво изясняване е все пак за предпочитане пред никакво.

Така че, ако реши да ограничи обема на работата си, кого точно би могъл да пренебрегне? Чие доверие, което през целия си активен живот бе полагал усилия да спечели, кое важно познанство, щекотлива загадка или разтърсващо предизвикателство би пожертвал?

Лесно бе да се каже, а и той, естествено, не искаше да последва баща си в първокласното спешно кардиологично отделение, но как да изхвърлиш на боклука най-важните компоненти на живота си, ако ще и в името на неговото съхранение? По-различно би било, ако извън работата имаше нещо, заради което си струваше да се съхрани…

Една част от Декатур — „моля-казвайте-ми-Катур-както-ми-казваше-мама“, Рамзи таеше надежди, че зад чудноватите подмятания на семейство Гардинър се крие нещо наистина толкова любопитно, колкото излизаше според думите на калифорнийската двойка. Казусът на цялата му кариера. Нещо, което те вкарва не само в учебниците по право, но те вплита в тъканта на масовата култура също като Кумелос и Дароу. Но другата част, прекарала безброй безсънни нощи с втренчен поглед в стенния екран, така задръстен с документи, че го заболяваха очите, диктувайки до пресипване, докато внимаваше да не се задави, преглъщайки набързо залък бирмански полуфабрикат, изпитваше сериозни съмнения, че противоположно на мнението му семейство Гардинър са си всъщност формени идиоти.

След като надянаха шлемовете и минаха през звуковия дезинфектант, господин Фредерикс получи нов пристъп на раздразнителност.

— Ако вашият син страда от същото, което порази и Сам, за какво е всичко това?

— Джалил, не ставай невъзможен.

Жена му не беше в състояние да прикрие безпокойството си. Рамзи я беше виждал до леглото на дъщеря й и знаеше, че зад елегантните дрехи и сдържания израз се спотайва една обикновена женица, която в момента се чувстваше като корабокрушенец в бурно море.

— Всичко е наред — каза Вивиан. — Не ви упреквам, че се учудвате. Проблемът при вашата Саломе е по-различен.

— Какво искате да кажете? — попита госпожа Фредерикс.

— Сам, не Саломе — не изчака отговора съпругът й. — Как можах да разреша на Енрика да й даде това име! Тя е била лоша жена. Според Библията имам предвид. Как е възможно да кръстиш така едно дете?

— Престани, скъпи — усмихна се широко жена му и завъртя очи. — Семейство Гардинър искат да видят момчето си.

По херметизирания коридор стигнаха до единичната стая на Орландо Гардинър, легнал в пластмасова кислородна кабина като мумия в музейна витрина.

Енрика Фредерикс се задъха.

— О! О, Господи! Какво… — Тя закри с ръка устата си, а очите й се разшириха от ужас — Това ли… ще стане със Сам?

Конрад, който бе застанал до задния край на леглото на Орландо, поклати глава, но не каза нищо.

— Орландо има заболяване — обясни майка му. — Много преди да се случи всичко това. Затова е в заразното крило. Предразположен е към инфекции.

Изразът върху лицето на Джалил Фредерикс беше като на човек, който гледа по новините репортаж за ужасно събитие — масов глад или терористичен акт.

— Проблем с имунната система?

— Отчасти. — Вивиан пъхна ръка във вградената в кабинката ръкавица и погали тъничката почти като на скелет ръка на Орландо. Изпод едва открехнатите клепачи като две цепнатинки се виждаше бялото на очите му. — Има прогерия. Преждевременно състаряване. Грешка при генетичните тестове — няма друго обяснение. Така и не успяхме да го докажем. Знаехме, че в моя род е имало такъв случай преди няколко поколения, но вероятността да се е случвало и в рода на Конрад беше толкова нищожна — така или иначе неговите тестове излязоха отрицателни и повече не помислихме за това.

Отново погледна сина си.

— Ако знаех, щях да направя аборт. — Тонът й бе категоричен. — Обичам сина си. Надявам се, че го разбирате. Но ако можех да се върна назад и да избирам отново, щях да прекъсна бременността си.

Тягостната тишина бе нарушена от Джалил Фредерикс, чийто плътен глас прозвуча по-деликатно.

— Ужасно съжаляваме.

Бащата на Орландо се изхили кратко и дрезгаво, сподавен звук, който явно изпусна неволно.

— Да, ние също.

— Знаем, че и вие се измъчвате — продължи Вивиан. — И колко трудно ви е било да оставите Сам дори за един-единствен ден сама, за да дойдете чак тук. — Тя извади ръката си от ръкавицата и се изправи. — Но искахме да видите Орландо преди разговора ни.

Госпожа Фредерикс не сваляше ръка от устата си; модерно подсиленият грим се стичаше от ъгълчетата на очите й.

— О, бедното момче.

— Той е чудесно дете. — На Вивиан й бе мъчително да говори. — Нямате представа колко смел е бил винаги. Винаги… се е различавал от другите деца. Всички се обръщаха да го огледат. И още от малък знаеше, че шансовете му да доживее… дори до юношеска възраст…

Тя не можа да продължи. Конрад я погледна от задния край на леглото, но не направи нищо, за да я успокои. Накрая Енрика Фредерикс се приближи и постави ръката си върху нейната. Майката на Орландо се опита да се овладее.

— Той не заслужава всичко това и винаги се е справял толкова мъжки, че… да ти се скъса сърцето. Всичко е така несправедливо. А сега и това! Ето защо исках…, ето защо искахме да узнаете истината за Орландо и за отвратителния му късмет. Като ви обясним защо ви повикахме.

Катур Рамзи пое инициативата да наруши настъпилото мълчание.

— Може би е време да отидем някъде и да поговорим.

— Е — обади се Енрика Фредерикс, — менюто изглежда прекрасно. — Зад демонстрираната приветливост прозираше огромната й напрегнатост. — Какво ще ни препоръчате, Вивиан?

— Никога не сме идвали тук. Избрахме го напосоки от указателя. Надявам се, че е прилично.

Тентата плющеше в тишината с все сила над главите им. Рамзи постави чашата за вино върху салфетката си, която заплашваше да излети, и се изкашля.

— Може би е по-добре да хванем бика за рогата, така да се каже.

— Именно затова седнахме отвън — неочаквано се намеси Конрад.

— Пак ме обърквате — измърмори Фредерикс. И хвърли поглед към менюто. — Мисля да си поръчам морски костур.

Той повика надничащия отдалеч сервитьор, който се бе сгушил на завет.

— Сигурен ли сте, че това е тихоокеански костур?

След като си поръчаха и сервитьорът побърза да се прибере на топло в закритата част на ресторанта, Вивиан заговори.

— Проблемът е — подхвана тя, очертавайки с пръст контура на едно едва забележимо петно от бяло вино върху масата, — че децата днес не записват нищо. Разговарят — Бог знае какво, — посещават заедно всевъзможни места в мрежата, но не записват нищичко.

— Нима? — възкликна Фредерикс.

— Положихме неимоверни усилия да разберем какво се е случило с Орландо — обади се отново Конрад Гардинър.

— В мрежата. Предполагаме, че тъкмо там се крие проблемът и при двамата.

— Това е невъзможно — обяви хладно Енрика Фредерикс.

— Няма такова въздействие. Нашият лекар ни каза. Освен, ако някой… някой не ги е заредил. — Изглеждаше измъчена и ядосана. — Това казват, нали? „Някой ги е заредил“?

— Може и това да е — отвърна Вивиан. — Но ако е така, става дума за зареждане, за което лекарите изобщо не са чували. Освен това би трябвало да злоупотребяваш с него години наред, за да се получи този ефект — но тогава симптомите щяха да са други. Вижте, вие самите го казахте — не можете да изключите Сам. Започва да крещи, бори се и сте принудени да я включите отново. Същото е и с Орландо с тази разлика, че е толкова болен, че съдим за неговите реакции по жизнените му показатели. Водихме го по невролози, невропсихолози, в центрове за лечение на пристрастените към зареждане, къде ли не. Никой дори не е чувал за подобно нещо. Затова се свързахме с вас.

Салатите и ордьоврите пристигнаха. Рамзи се намуси на брушетата си. Може би бе крайно време да започне да води по-здравословен живот. Имаше един списък за сърдечни транспланти, дълъг цял километър, заедно с новото поколение лекарствени средства против несъвместимост. По-добре да си беше поръчал зелена салата.

Той бутна брушетата настрана.

— Простете за нетърпението — намеси се Джалил Фредерикс, — но, изглежда, такава ще е ролята ми при това събиране. За какво всъщност става дума? Ние знаем за всичко това, макар и не чак с такива подробности.

— Става дума за това, чене смятаме случилото се с вашата Сам и нашия Орландо за нещастен случай.

Фредерикс повдигна вежда:

— Продължавайте.

— Направихме всичко възможно да отворим файловете на Орландо. Но за съжаление, както споменах, децата вече изобщо не използват поща за разлика от нас едно време. Има пътеки, но нито един запис, който би могъл да ни ориентира. И за да станат нещата още по-сложни, неговият агент е местил файлове. Всъщност това е една от причините за нашата тревога.

Заинтригуван, Рамзи се премести по-напред.

— Защо точно това?

— Защото не би трябвало да се случи — отвърна Конрад. Бе си поръчал само вода и спря, за да отпие голяма глътка.

— Домашната система е блокирана — по-точно частта на Орландо. Единственият начин неговият агент да премества файлове противно на желанието ни е с разрешението на Орландо, а… е, вие вече видяхте състоянието му. В такъв случай как става така, че нещото продължава да премества файлове и да изтрива други? На всичкото отгоре се е скрило някъде и не можем да го изключим, без да унищожим цялата система и доказателствата за случилото се с Орландо. Всъщност нещото самоволно се е отлъчило. Тялото на робота, с което обикаля из къщата, също е изчезнало. Тъкмо него ми се стори, че видях в болницата. — Той поклати глава. — Цялата история е направо зловеща.

— Все пак не разбирам — обади се унило Енрика. — За какво е всичко това? Ако някой крие файлове или ги унищожава или каквото и да било, защо го прави?

— Не знаем. — Вивиан си играеше с парче целина. — Но преди файловете да изчезнат, прегледахме достатъчно неща, за да разберем, че Орландо е бил в контакт с някакви странни хора. Той беше… той е изключително умно дете. Прекарваше цялото си време в мрежата. Ето защо искаме да знаем къде е бил, какво е правил и с кого го е правил. И не искаме никой да научи за това, именно поради което сме седнали на терасата на някакъв непознат ресторант.

— А от нас…? — бавно започна Фредерикс.

— Искаме вашите файлове. Сам и синът ни са вършили нещо заедно. Някой или нещо е развалило системата ни въпреки нашите изрични заповеди. Вашата може би все още е невредима — във всеки случай самите вие сте длъжни да разберете какво става, даже и да ни смятате за побъркани. Така или иначе искаме вашите файлове. А за да сме съвършено точни, файловете на Сам. — Вивиан го фиксираше с неочаквана непоколебимост. — Искаме да открием кой причини всичко това на нашия син.

Вивиан и Джалил не отместваха погледи един от друг. Партньорите им изчакваха да видят какъв ще е резултатът, но Рамзи вече го знаеше. Облегна се назад, едновременно въодушевен и отчаян. Все пак не бяха перковци. Поставяха един изключително интересен казус, който като нищо можеше да се окаже празна работа, но не и да бъде пренебрегнат. А това означаваше огромно проучване, тонове подробности и всевъзможни трудни за разрешаване проблеми.

Изглежда, че му предстоеше да отделя доста повече време за работа.

Олга Пирофски сложи последния пъпеш в чантата и понесе покупките си към касата за бързо обслужване. Всичко можеше да бъде произведено, но усещането, че държиш в ръцете си истински плод, бе нещо изключително. Връщаше спомена за окончателно изгубени из лабиринтите на човешката история инстинкти.

Тръгна към къщи както обикновено по улица „Кинмаунт“, прекосявайки разстоянието под огромната висяща железопътна линия на мотрисата за Торонто. Заливът Джунипър блестеше под слънчевите лъчи и тя усети приятна топлина върху тила.

Спря, макар да се бе зарекла да не го прави (знаейки, че ще го направи), пред детския магазин. Цяла тълпа холографски младоци се разхождаха благопристойно във витрината, а красиви бебета фантоми моделираха красива бебешка конфекция. Беше ранен следобед и децата бяха все още на училище, така че в магазина имаше само шепа млади двойки с колички.

Олга наблюдаваше през стъклото самоуверените им движения от щанд на щанд, поспирайки от време на време да успокоят някое капризно бебе или да разменят по някоя шега. Те обитаваха единствено настоящето — настояще, в което завинаги щяха да си останат щастливи родители с една-единствена грижа, че всичко закупено миналия месец вече е окъсяло. Прииска й се да потропа на стъклото и да ги предупреди да не вярват на подобни илюзии. Някога си мислеше, че ще стане като тези ужасяващо жизнерадостни хора, но сега изпита усещането, че е безприютен призрак, загледан завистливо отвън на студа.

Един флотер — играчка с постоянно променящи се магнитни полюси, поради което подскачаше между две бухалки — премина с бръмчене, подмятан между две холографски гаменчета.

„Но аз не съм призрак — мина й през ума. — Напротив. Тези въображаеми деца във витрината са призраци. Чичо Джингъл и неговите приятели са призраци. Аз съм реален човек и току-що си купих пъпеши, чай и дванайсет пакета кучешка храна. И имам куп неща за вършене.“

Без да е напълно убедена в това, но поне намерила сили да се отдалечи от детския магазин, продължи към къщи.

„Някой ден няма да събера сили да си тръгна — помисли си тя. — Ей така ще стоя и ще се взирам през стъклото, докато дойде зимата. Също като Малката кибритопродавачка.“

Дали щеше да й е по-зле?

„По-късно ще се върнем и ще помогнем на принцесата маймуна, деца. Но преди това Чичо Джингъл иска да се поразходим из Света на играчките.“

Фонограмата на ликуващи крясъци изпълни слушалките й.

„Ще изпеем песента «Да вървим да пазаруваме» — продължи тя и протегна възторжено ръце, — но първо искам да ви запозная с един човек. Казва се Търни Кит и е най-новият член на клуб «Нещастен случай». От нея ще научите много полезни неща и сега ще разберете какви.“

Децата — тоест техните мрежови въплъщения — заподскачаха и се разкрещяха. Клуб „Нещастен случай“ бе любима серия играчки и неговите зловещи представители Разчленяемия Кен, Обезглавенйта Кейт и други, смразяващи кръвта не чак дотам, бяха истински хит. Новата поредица от епизоди щеше да започне съвсем скоро, но Чичо Джингъл далеч не я очакваше с особено нетърпение. Тъкмо Търни Кит заобяснява как след изтръгване на крайниците й от нея бликва съвсем правдоподобен кървав фонтан, докато не притиснеш мястото, и четиричасовият тракт на Чичо Джингъл изтече и се превърна в Олга Пирофски.

„… По-скоро престанах да съм Чичо Джингъл — мина й през ума. — Понякога губя разликата.“

Един глас избръмча в слушалките:

„Чудесно шоу. Госпожа П. Макданиъл ги поема нататък.“

— Кажи на Роланд, че казах „счупи крак“. Но да не споменава пред тази група, защото може да му го изтръгнат, за да видят как шурти като фонтан правдоподобната му кръв.

Техникът се изкикоти и изключи. Олга също изключи. Миша седеше в другия край на стаята с наведена настрани глава. Тя шавна с пръсти по пода и мъникът дойде при нея, за да го почешат по бялото петно под брадичката.

Напоследък не бе имала пристъпи на главоболие. И слава Богу. Защото загадъчните болки я пронизваха до мозъка на костите, сякаш я режеха на парчета. През последните седмици все по-често осъзнаваше, че шоуто я разстройва със своята пищност и меркантилност, които не се различаваха особено от кланетата на животни и роби за придаване по-пикантен вкус на забавленията в Древния Рим. Не че шоуто се бе променило; променила се бе Олга: сделката, която бе сключила със самата себе си — да не обръща внимание на пошлото съдържание заради удоволствието от работата с деца, започваше да се проваля.

Но макар болките да не я навестяваха, не можеше да забрави нито за тях, нито за направеното онзи ден откритие. Сподели го с новия си лекар, както и с медицинския екип на шоуто, и всички я успокоиха, че главоболие в мрежата не е нещо необичайно. Изглежда, бяха забравили, че само преди няколко седмици именно те и правиха контролен преглед за тумор в мозъка. Щом е открила тази зависимост, казаха те, може само да е доволна, че причината е толкова лесноотстранима. Просто не бива да прекарва прекалено дълго в мрежата и сериозно да се замисли за почивка за известно време.

Подтекстът бе ясен: „Вече си малко старичка, а, Олга? Този конвейер «Чичо Джингъл» с всичките му премятания, песни и изтощително преиграване е за млад човек. Няма ли да е по-добре за теб, ако ги оставиш на някой друг?“

При други обстоятелства не би умувала много-много. Но тези главоболия не бяха нормални, както не беше нормален и изпъкналият пищял на Разчленяемия Кен.

Олга стана и се затътри към кухнята, без да обръща внимание на игличките по цялото си тяло от четиричасовия престой на стола. Покупките си стояха в чантата на бюфета. Миша, който много държеше на стриктното спазване на реда, чакаше в краката й. Тя въздъхна и изпразни пакета в купичката му.

Щом и лекари не й вярваха, какво можеше да направи? Естествено, обади се на този-онзи, обърна се и към други медицински (или свързани с медицината) специалисти, както и към Гилдията на интерактивните изпълнители. Помоли Роланд Макданиъл да поразпита пенсионирани колеги, дали им се е случвало нещо подобно. Дори наруши собственото си правило да не използва мрежата в свободното си време, за да се запознае със статии и монографии относно свързани с мрежата заболявания. Един симпатичен млад невробиолог от университета „Макгил“ се отзова на въпросите й и изпрати списък с хипотези от най-различни научни области, които биха могли да имат някаква връзка с нейния проблем. Но до този момент всичко бе безрезултатно.

Остави Миша да мляска над купичката и отиде да полегне на дивана. Специалният стол, обкичен с гирлянди от жици като уред за екзекуции, я упрекваше мълчаливо. Трябваше да направи още и още проучвания, много повече, отколкото досега. Но беше адски уморена.

А може би имаха право. Може би причината действително бе в прекомерната й заетост. Може би имаше нужда тъкмо от една дълга ваканция.

Измърмори нещо, спусна крака от дивана и се изправи. В такива дни усещаше годините си. Приближи се бавно до стола, намести се удобно и се включи. Моментално попадна в най-високото ниво на системата. Компанията й предоставяше най-доброто оборудване — жалко, че го прахосваха за човек, който почти не се интересуваше от съвременна техника.

Хлое Афсани се забави малко; когато се появи, избърсваше горната си устна, изцапана със сирене крема.

— О, съжалявам, скъпа. Прекъснах обяда ти.

— Никакъв проблем, Олга. Закусих късно — ще изтрая още малко.

— Сигурна ли си? Надявам се, че не те товаря прекалено много.

От известно време Хлое бе мениджър в отдела за проверка на фактите по мрежата, цял мравуняк от невидими прослушващи мрежата служители, което доста притесни Олга, когато отиде да я моли за помощ. Хлое започна като асистент на продукция в шоуто на Чичо Джингъл — „младшо петно“, както се наричаше сама — и Олга бе най-близкият й човек по време на разтрогването на първия брак на по-младата жена. Въпреки това на Олга й бе неприятно да я моли за услуги — това придаваше на едно приятелство привкус на сделка.

— Няма защо да се притесняваш. Имам добри новини за теб.

— Сериозно?

Олга подскочи, сепната от някакво странно докосване, но разбра, че Миша се катереше в скута й.

— Абсолютно. Изпращам ти всичко, но сега ще ти кажа най-важното. Трябваше да прегледам доста неща, тъй като са описани огромен брой частично свързани с мрежата здравни проблеми. Само в ергономията са с хиляди. Трябваше да огранича вариантите, за да намеря необходимото.

Ще ти кажа как го открих. Има тонове предполагаемо свързани с мрежата заболявания, като хроничен стрес, дезориентация, напрежение в очите, псевдо-ПТСС — забравих как точно се нарича, — но единственото, което би могло да отговаря на твоето описание — с други думи, единственото освен прекомерната ти заетост, — е нещо, наречено синдромът на Тандагор.

— Какво е Тандагор, Хлое?

— Човекът, който го е открил. Някакъв тип от Тринидад, ако се не лъжа. Както и да е, засега го оспорват — смятат, че не е достатъчно обосновано, но се споменава в няколко изследвания. Всъщност повечето лекари и болници не използват този термин. Отчасти поради наличието на голям брой разновидности — от главоболия и припадъци, та чак до комите и един-два смъртни случая.

Хлое Афсани забеляза променения израз върху лицето на другата жена.

— Не се притеснявай, Олга. Не е прогресивно.

— Не разбирам какво искаш да кажеш.

Миша притискаше стомаха й, но думите на Хлое я парализираха. Плесна мъника, опитвайки се да го укроти.

— Не прогресира от един към друг, по-тежък симптом. Ако все пак го имаш — а никой не казва, че го имаш, сладурано, и ще ти обясня защо смятам така — и страдаш от главоболие, вероятно това е най-лошото, което те очаква.

Мисълта да прекара останалата част от живота си в очакване да отмине поредният, за да настъпи следващият пристъп на зашеметяващата до гадене болка, беше дори по-ужасяваща от вероятността да си умре ей така.

— Това ли е добрата новина? — глухо попита тя. — Лекува ли се?

— Не, но не това е добрата новина. — Хлое се усмихна натъжена. Зъбите й, изглежда, бяха станали по-бели, откакто премина в управлението. — О, Олга, миличката ми, аз ли правя нещата по-лоши? Само ме изслушай. По всяка вероятност не е това, тъй като около деветдесет и пет процента от пострадалите са деца. А фактът, който доказва, че сигурно не е това, а много, много тежък случай на имам-нужда-от-почивка, е местоработата ти.

— Това пък какво значи?

— Ето я и добрата новина. Синдромът на Тандагор, изглежда, има връзка с мрежата, нали така? Тоест единственият общ елемент, като оставим настрана разпространението му предимно сред деца, е прекомерното използване на мрежата.

— Но аз през цялото време използвам оборудването на мрежата, Хлое! Такава ми е работата и ти го знаеш много добре!

— Разреши ми да довърша, милинка — смени тона тя и заговори като на сърдито дете. — От всички случаи на пострадали деца, които успяха да открият издирващите устройства, нито едно не е участвало в шоуто на Чичо Джингъл, нито пък в някоя от дъщерните програми. Съпоставих околосветските медицински файлове с тези на мрежата, така че съм сигурна. Помисли малко. Милиони деца години наред са участвали в шоуто и нито едно нито веднъж не е пострадало от това.

— Искаш да кажеш…

— Че по всяка вероятност ще се окаже някакво смущение в предавателните сигнали или нещо такова, което интерферира с мозъчните вълни. Такова е схващането и на Тандагор според статиите. Но каквото и да е, причината със сигурност не е в нашите предавателни сигнали, права ли съм? Ipso facto — важен термин, който всеки в моя отдел трябва да знае, не мислиш ли? — нямаш синдрома на Тандагор.

Олга погали Миша и се опита да схване смисъла на чутото.

— Искаш да кажеш, че не страдам от нещо, за което до днес дори не бях чувала?

Хлое се засмя, но в смеха й прозвуча известно смущение.

— Искам да кажа, че това нещо Тандагор е единствената друга възможност освен обикновения стар стрес или нещата, които твоят лекар вече е проверил. Той казва, че си добре. Не е възможно да е синдромът, тъй като никой от хората, дори косвено свързани с шоуто, никога не го е имал, следователно е обикновена преумора и излишни тревоги. — Хлое се усмихна широко. — Значи спираш да се тревожиш!

Олга й поблагодари по-искрено, отколкото го усещаше, и се изключи. Миша бе заспал, затова остана в стола. Слънцето се бе спуснало зад железопътната линия и дневната тънеше в полумрак. Заслуша се в чуруликането на птиците, една от причините, поради които предпочиташе залива Джунипър. Достатъчно голям, за да бъде оживено транспортно пристанище, и достатъчно малък, за да бъде все още населен с птици. В Торонто бяха останали само гълъбите и чайките, а веднъж някой по новините каза, че днешните гълъби са всъщност мутанти.

Значи беше или обикновен стрес, или какъв-беше синдром, какъвто не би могло да бъде. Хлое бе млада и интелигентна и разполагаше с най-добрите проучващи съоръжения, както каза самата тя. Което означаваше, че собствените й проучвания бяха излишни. А защо не изпитваше никакво облекчение?

Отсреща я наблюдаваше фигурката на Чичо Джингъл с кръглите си като копчета черни очи и подредените като клавиатура на ксилофон зъби. Огромната му усмивка й се стори някак си престорена. Ако човек се вгледаше по-продължително.

„Странно — помисли си тя. — Ако пострадалите от това нещо са действително милиони, как е възможно нито един от тях да не е попадал в шоуто. При положение, че едва ли има хлапе, което поне веднъж да не се е свързвало с Чичо Джингъл.“

В стаята захладня. Внезапно й се прииска слънцето да изгрее отново.

„Всъщност дори повече от странно. Направо… невероятно.“

Все пак с какво освен с чиста случайност би могло да се обясни обстоятелството, че толкова много деца имаха проблеми заради използването на мрежата, но нито едно от тези, които се бяха включвали в нейното шоу? Свръхкачествено оборудване? Или свръхздравословно?

„Или…“

Тя придърпа Миша по-близо до гърдите си. Кучето изскимтя и размърда лапички, сякаш заплува насън, след което отново се намести удобно. В стаята съвсем притъмня.

Или наопаки? Нещо толкова ужасно, че някой не искаше в никакъв случай двете неща да се свържат?

„Това е глупаво, Олга. Глупаво. Значи някой го прави нарочно. Главоболието ти преминава в параноя.“

Но чудовищната идея не я напускаше.

ЕДИНАЙСЕТА ГЛАВА ПРИБОРИ

Когато синята светлина помръкна, се оказаха заобиколени с вода. Бяха попаднали по непонятен начин насред нея и в същия момент си оставаха сухи, летейки стремглаво във влажния въздух, сякаш реката се бе огънала като тръба около тях. Шумът бе толкова силен, че когато извика, не само Фредерикс, но и Орландо не чу собствения си глас.

Стрелнаха се с огромна скорост в плавен завой, след което носът на листото лодка се насочи надолу. С последни сили Орландо се опита да се хване за нещо, но усети, че се издигна над лодката, която изостана назад, докато двамата продължиха да падат.

Светлината се промени. Миг по-късно се блъснаха в нещо, което ги разтърси толкова силно, че изминаха няколко секунди, през които усети като в просъница, че започва да потъва едва след което осъзна, че са паднали отново във вода. След още няколко секунди листото лодка изчезна. Реката или водопадът се спускаше почти направо отгоре му с такава сила, че не можа да се ориентира къде е горе и къде долу. В един момент зърна недалеч Фредерикс да пропада с главата надолу, но тъкмо да се опита да му извика, и бушуващите води подхванаха приятеля му и го скриха от погледа му.

Орландо пое дълбоко въздух и се гмурна след него, после се обърна и накрая забеляза неподвижното му тяло да се носи по течението. Водата беше кристално чиста и през нея се виждаше блестящото и съвършено бяло дъно на езерото. Орландо заплува с последни сили към приятеля си. Докопа качулката на мантията на неговия Питлит и се насочи натам, където предполагаше, че е повърхността на водата — едно по-тъмно петно в центъра на полегатия бял кръг.

Сякаш изминаха няколко дни. Отпуснатото тяло на Фредерикс беше най-тежкото нещо, което бе влачил някога. Когато вече му се струваше, че гърдите му всеки миг ще експлодират, изскочи на повърхността и издърпа главата на Фредерикс над водата. Приятелят му пое мъчително въздух и изкашля като че ли поне десетина литра течност. Стори му се някак странен, но не разбра защо, а и блъскащите ги по лицата вълни му пречеха да го огледа по-внимателно. Орландо зарита с крака, за да се задържат на повърхността, но водопадът бушуваше само на няколко метра от тях и усети, че с всяка следваща секунда става все по-слаб и по-слаб. Един мигновен поглед между вълните му разкри тягостната гледка на отвесния бряг, напомнящ гладки като стъкло бели стени.

— Можеш ли да плуваш? — попита, едва дишайки, той. — Няма да издържа дълго.

Фредерикс кимна незабележимо.

— Къде е лодката?

Орландо поклати глава.

Фредерикс заплува бавно кроул към най-близкия бряг. Орландо се напрягаше, за да плува близо до него, и отново изпита съжаление, че никога не бе ходил на уроци по плуване. Да плуваш в Адърланд, не беше като да преплуваш дълбокото планинско езеро или рова около замъка в Средните земи в сима на Таргор. Ако не друго, Таргор поне не се уморяваше толкова лесно.

Той застигна Фредерикс, който безуспешно се опитваше да се хване за гладката бяла стена.

— Какво е това? — изстена приятелят му. — Няма никакви дръжки.

Орландо погледна нагоре. Отвесната стена се издигаше няколко метра над главите им, а над нея…

— О, Божичко — промълви Орландо, а една вълна го удари в лицето и той нагълта още вода. Не беше солена, а сладка, което обясняваше всичко.

— Стига вече! — възмути се той, когато отново пое въздух.

— Какво?

Орландо посочи с пръст. Водопадът шуртеше от дълга сребриста тръба, прикрепена към бялата стена с два несиметрично назъбени кръгли фланеца. Батерия. Кранове.

Намираха се в мивка. Високо във въздуха над тях, блещукаща като луната и почти толкова голяма, висеше огромна електрическа крушка.

— Не! — простена Фредерикс. — Това вече е адски шибано.

Лошата новина бе, че лодката им или тъмното нещо, което приличаше на нея, не помръдваше на дъното на мивката под мощната струя, която шуртеше от гигантския кран. Добрата, както установиха след няколко секунди, бе, че май бе запушила сифона и нивото на водата се покачваше.

— Ако се задържим на повърхността, водата ще ни издигне. — Фредерикс махна прилепналата върху лицето му мокра коса и се обърна към Орладно. — Добре ли си? Ще издържиш ли?

— Не знам. Предполагам. Наистина съм уморен. Приятелят му изглеждаше все така особено — някак си опростен, — но Орландо нямаше желание да обмисля въпроса.

— Ще ти помогна, ако се наложи. — Фредерикс опипа порцелана. — Абсолютно е гладък. Сякаш са ни захвърлили завинаги тук.

На Орландо не му стигаха сили дори да отговори.

Водата се издигаше сантиметър по сантиметър покрай стените на мивката. За момент усети, че влиза в ритъм и движенията на краката не му причиняват прекалено силни болки, и погледна нагоре. Наклонът на стените му пречеше да види кой знае какво, но нещо в това място му се струваше твърде необичайно, без да се натрапваше с категоричността на непропорционалните му размери. Сенките падаха някак си причудливо, а електрическата крушка и мивката изглеждаха необяснимо нереални, макар и в двете да нямаше нищо призрачно или нематериално. Дори водата като че ли се движеше прекалено бавно и без онази съвършена натуралистичност, характерна за другите части на мрежата.

Погледна Фредерикс и най-после осъзна какво го смущаваше. Макар и триизмерни както винаги, чертите на приятеля му бяха някак по-плоски, сякаш нарисувани с далеч по-примитивна технология от онази, с която се бяха сблъскали в другите места на мрежата Адърланд. Но какво би могло да означава това?

Едва когато Индианския боец — комичен дивак с невероятно червено лице, нос като наденица и шарещи във всички посоки очи — се появи върху ръба на мивката и се вторачи в тях, Орландо проумя, че са заседнали в нещо като комикс.

— Ъ-ъ-ъ — изломоти индианецът. — Виждал пепъс?

Фредерикс се опули насреща му.

— Това не може да бъде.

— Ще ни помогнеш ли да излезем? — изкрещя Орландо. — Ще се удавим.

Индианецът ги оглежда известно време, без да могат да отгатнат нищо по свирепото му, но простовато изражение, накрая бръкна в елека си от еленова кожа и извади — отникъде — дълго въже. Като заогъва ръце по абсолютно неправдоподобен начин, той метна светкавично примка около един от крановете и хвърли другия край към тях.

Отне им доста време, но с помощта на индианеца, който теглеше въжето, докато Орландо и Фредерикс пристъпваха колкото е възможно по-плътно по хлъзгавата порцеланова стена, успяха да изкатерят последните няколко метра до спасението. Орландо се вкопчи с благодарност в ледения кран.

— Е? Бледолики виждали пепъс1?

Индианецът бе прибрал въжето и стоеше със скръстени пред гърдите ръце. Орландо не можа да си спомни какво точно означава тази дума, но не искаше да рискува едно евентуално приятелство.

— He. Ho ти дължим живота си. Ще ти помогнем да го намериш. — Фредерикс го стрелна с поглед, но Орландо се престори, че не го забелязва. — Какво да направим?

Индианецът погледна в мивката.

— По-добре идва с мен в типи. Скоро вода стигне горе, излее и прави голямо езеро на под.

Фредерикс заоглежда Орландо от главата до петите.

— Направо си странен, Орландо. Приличаш ми на боец на капитан Комет или нещо такова.

Орландо също се заоглежда. Тялото му наистина представляваше триъгълник с върха надолу и с прекомерно широка основа. Как ли изглеждаха чертите на Таргор в този стенографски вариант?

— Да, ама и ти изглеждаш доста скански — посочи към Фредерикс с пръст Орландо. — Като някой от ония боклуци на Чичо Джингъл. Краката ти дори нямат пръсти.

Изглежда, на индианеца техният разговор му се стори или непонятен, или неуместен. Той се извърна и закрачи по ръба на мивката, след което най-неочаквано скочи в очевидното нищо.

— Бо-о-ожичко! — зяпна Фредерикс. — Той просто скочи!

— Хайде.

Орландо закуцука след техния спасител.

— Да не би…? Какво, да не би и ти да скочиш, защото той го направи? Та той е само някаква представа, Орландо!

— Знам. Герой от архивен рисуван филм. Огледай се наоколо. Всичко това е нарисувано, Фредерикс, една движеща се рисунка. От миналия век.

— Не ме интересува. Можем да тръгнем нататък — посочи с ръка Фредерикс.

На срещуположния край на мивката дълъг и гладък дървен плот отвеждаше нанякъде, а в сянката зад него се мержелееха няколко рафта.

— Поне ще виждаме накъде вървим — обоснова се той.

— Да, но той тръгна насам.

— Е, и?

— Ами това, че не знаем как да стигнем. Давай да вървим, преди да сме изгубили единствения човек в тази шибана мрежа, който се е държал свястно с нас.

Фредерикс се изправи на крака с явно усилие и от него шурна вода.

— Повече никога, ама никога няма да ме навиеш за каквото и да било. Абсолютно никога.

Орландо се обърна и закуцука натам, където бе изчезнал индианецът.

— И с основание.

Оказа се, че анимационният храбрец не бе скочил в небитието. Само на един човешки ръст от ръба на мивката имаше малка масичка — малка според размерите на онова, което ги заобикаляше, но за Орландо и Фредерикс площта й се простираше най-малко на пет квадратни километра, — отрупана с огромно количество кутии и бутилки. В ъгъла зад масата като някакво невероятно дебело черно куче се бе чучнала една невероятно старинна печка. През цепнатините на решетката й проблясваха червени светлинки.

Индианецът стоеше пред някаква правоъгълна картонена кутия, два пъти по-висока от него. На нея бе изрисувана стилизирана палатка, а над палатката имаше надпис „Пони бренд кибритени клечки“.

— Елате в мой типи — посочи към кутията той. — Изпушим лула на мира.

Фредерикс поклати с отвращение глава, но последва Орландо. Индианецът стигна до кутията и влезе направо през стената, сякаш грубият картон беше от въздух. Орландо сви рамене и направи същото, за всеки случай готов да блъсне лицето си в плоската рисунка на палатката, но вместо това изведнъж се оказа сред триизмерен и изненадващо просторен интериор. Фредерикс го последва миг по-късно с опулени очи. В центъра на конусовидното пространство гореше огън, чийто пушек се извиваше към отвора над него, където се събираха коловете на палатката.

Индианецът се обърна и им направи знак да седнат, след което също седна с лице към тях. От полумрака пристъпи една жена, чието лице бе изрисувано със същите яркочервени и преувеличени черти, и застана до него. Беше облечена в пончо от кожа на сърна, а в косата й стърчеше едно-единствено перо.

— Мен викат вожд Подпалващия всичко наред — представи се индианецът. — Това моя индианка Грижлива стопанка. Вие кои, бледолики?

Докато индианката им носеше одеяла, за да увият мокрите си и изстинали виртуални тела, Орландо представи себе си и Фредерикс. Подпалващия всичко наред изсумтя в знак на задоволство и извика на жена си да донесе лулата на мира. Докато я пълнеше от една кесия — появила се също изневиделица, — Орландо се опитваше да отгатне как ще я запали, тъй като самият вожд, съдейки по белезникавата му дървена шия и кръглата яркочервена глава, приличаше на старовремска кибритена клечка. Представи си как вождът тръква глава в пода и тя избухва в пламъци, но не позна, защото лулата сама започна да пуши, без изобщо да бъде разпалвана.

Димът беше горещ и противен, но Орландо се напъна да го задържи. Докато Фредерикс се мъчеше да направи същото, Орландо отново се замисли за невероятните възможности на мрежата Адърланд. Колко ли сложна би трябвало да е, за да възпроизведе усещането за вдишване на горещ дим? Дали това беше по-лесно или по-трудно от симулирането на гравитация на шуртяща от гигантски кран водна струя?

След като всички дръпнаха от лулата, Подпалващия всичко наред я върна на жена си, която направи ловко движение и тя изчезна. Вождът поклати глава.

— Сега ние приятели. Аз помага на вас. Вие помага на мен. Фредерикс се зазяпа в препълнената с горски плодове купа, която Грижлива стопанка постави пред него, и Орландо пое инициативата да поддържа разговора.

— Как можем да ви помогнем?

— Лоши хора взели мое пепъс Малка искра. Аз търся него. Вие идвате с мене, помагате намери пепъс.

— Разбира се.

— Помагате убие лоши хора.

— Ами… разбира се.

Той не отвърна на погледа на Фредерикс. В края на краищата това бяха само рисунки. Нямаше да убиват реални хора.

— Това добре.

Подпалващия всичко наред кръстоса ръце на гърдите си и кимна отново.

— Вие яде. После малко спи. После, кога полунощ, отива търсим.

— В полунощ? — възкликна Фредерикс с натъпкана с горски ягоди уста.

— Полунощ. — Нарисуваният индианец се усмихна непреклонно. — Когато всички в Кухня будни.

Все същият кошмар и както винаги, безсилен да се отърси от него. Стъклото се счупва, пръскайки се сред слънчевата светлина на хиляди парчета, въртящи се около осите си като безброй планети, и многоцветният облак — сякаш някаква изгубила равновесието си вселена, разлетяла се със светлинна скорост във всички посоки.

И кънтящите, както винаги, нестихващи викове.

Събуди се изтръпнал и докосна лицето си, очаквайки да напипа сълзи или избилата от напрежението по страните му пот, но усети само хладните и неумолими черти. Намираше се в тронната зала на яркоосветения огромен замък на Онова-което-беше-Абидос. Беше заспал и старият кошмар се бе завърнал. Дали бе извикал? Хилядата коленичили жреци бяха втренчили уплашени погледи в него като мишки в кухненски килер при внезапно светване на лампата.

Разтърка отново маската лице, почти сигурен, че щом махне ръцете си, гледката ще бъде друга. Но каква? Крепостта му на брега на езерото Борн в Америка? Вътрешността на резервоара, който поддържаше живота в грохналото му тяло? Или къщата от детството, замъкът в Лиму, където бе започнало всичко?

В съзнанието му възникна неочаквана картина, репродукцията на платното на Давид, която висеше на вътрешната страна на вратата на спалнята му — Наполеон I се самокоронясва за император под печалния поглед на папата. Каква необичайна картина за детска спалня! Но той самият бе необикновено дете и нещо от великолепието на нестихващата самоувереност на корсиканеца бе запленило въображението му.

Странно, че си спомняше отново за старата къща, че вижда с такава яснота тежките завеси на майка си и дебелите килими „Савонри“, когато всичко това — и всички тези хора, с изключение единствено на него — си бе отишло преди толкова много години.

Феликс Жонгльора беше най-старото човешко същество на Земята. В това поне нямаше съмнение. Бе преживял двете световни войни на предишното столетие, бе свидетел на възникването и разпадането на комунистическите държави на Изток и бе видял възхода на градовете държави по Тихоокеанското крайбрежие. Богатството му, първоначално натрупано от боксит, никел и сезал в Западна Африка, се бе разраствало с годините, разпростирайки се в индустрии, за които I’homme d’affaires Жан-Лу, неговият баща, не би могъл даже и да сънува. И макар богатството му да се самовъзпроизвеждаше, със самия Жонгльор нещата не стояха така и със залеза на столетието и на хилядолетието по-безпардонните новинарски агенции подготвиха некролозите му, подчертавайки тайнствените и необосновани твърдения, в които бе забулена дългата му кариера. Но некролозите останаха неизползвани. През десетилетията след настъпването на новото столетие постепенно изостави умиращото си тяло и се пресели във виртуалното пространство. Бе успял да забави физическото си стареене, прилагайки експериментални техники за дълбоко замразяване, а с разширяването на възможностите на виртуалността — до голяма степен благодарение на финансираните от самия него и съмишлениците му проучвания — се оказа прероден във втори живот.

„Също като Озирис — помисли си той, — Господаря на Западния хоризонт, заклан от своя брат, а след това възкресен от жена си за вечен живот. Господаря на живота и смъртта.“

Но и боговете сънуваха кошмари.

— Велик е този, който дава живот на зърното и зеленината — каканижеше някой наблизо. — О, господарю на двете земи, ти, който си всемогъщ в достойнството и безграничен в мъдростта си, умолявам те да ме чуеш.

Свали ръце от лицето си — колко ли време бе седял така? — и погледна навъсено сгърчилия се по корем в основата на стълбата жрец. Понякога ритуалите, които сам бе измислил, го дразнеха.

— Можеш да говориш.

— О, божествени, получихме съобщение от нашите братя в храма на твоя тъмен брат, изгорения, червения, недопечения. — И жрецът блъсна лице в пода, сякаш само споменаването на неговото име му причини болка. — Те желаят спешно да почерпят от твоята мъдрост, о, Велик храм.

Сет. Другия. Жонгльора — не, той отново стана изцяло Озирис: нуждаеше се от бронята на божествеността — се изправи пред трона.

— Защо не бях уведомен веднага?

— Те току-що се обадиха, господарю. И очакват божественото ти дихание.

Никой не би прекъснал медитацията му за проблем, свързан единствено със симулацията — подобно нещо бе немислимо, — затова се досети, че са инженерите. Озирис направи знак с ръка и във въздуха пред него се отвори прозорец. За част от секундата зърна обезпокоеното лице на един от техниците в Храма на Сет и картината замръзна. Гласът на техника изсъска и замря, след което отново из пиука като радиосигнал при повишена слънчева активност:

„… Нуждаем се от повече… показанията са… те умоляваме да ни дадеш…“

Гласът не се появи повече.

Богът се разтревожи. Трябваше да отиде там. Без да разполага с обичайното време за подготовка. Не можеше да отлага. Граалът — и всичко останало — бе в ръцете на Другия. И единствен той от цялото братство съзнаваше колко рискована е тази зависимост.

Отново направи знак. Прозорецът изчезна. Двайсет жреци, които носеха нещо огромно и плоско, изскочиха от полумрака в дъното на просторната зала, забързани към него. Останалите се заблъскаха да им направят път, но някои не смогнаха да го сторят навреме и бяха съборени и прегазени от помъкналите обемистия товар. Озирис пое дълбоко въздух, за да се успокои и да възстанови центъра на покоя, в който проблемите се разрешаваха от само себе си и дори самата смърт много често биваше надхитрявана, а в това време две групи от по двайсет жреци изправиха пред него излъскано бронзово огледало, стенейки под колосалната му тежест.

Озирис се възправи, наблюдавайки собственото си възправяне в огледалото, и даже в този момент изпита известно удовлетворение от великолепието на Господаря на Запада, застанал пред своя трон. Пристъпи напред и когато вече не виждаше нищо освен собственото си бронзово отражение, спря за миг и прекрачи.

В храма бяха останали само шестима мъже, облечени в пустинножълти мантии. Жреците техници бяха развълнувани до такава степен, че нито един от тях не се сети да коленичи при появата на Озирис, но богът превъзмогна негодуванието си за момента.

— Не разбрах съобщението ви. Какво се е случило? Главният инженер посочи вратата на гробницата.

— Не можем да влезем. То… той… не ни пуска.

Озирис забеляза, че инженерът е необичайно напрегнат и превъзбуден.

— Това метафора ли е?

Жрецът поклати глава.

— Отказва контакт, но показанията му са много-много ниски. Заплашително ниски. — Той пое дъх и прокара ръце през косата си, макар такава да не увенчаваше бръснатата глава на сима му. — Всичко започна преди около час, направо светкавичен срив. Ето защо Фрайман се опита неколкократно да установи контакт — просто за да разбере дали е способен на такъв и дали не е… не зная как да го нарека. Болен.

Гласът на жреца отново потрепери, сякаш всеки момент той можеше да се разсмее или да се разридае неудържимо.

— Някой да е разговарял с него?

Поклащането на главата този път бе по-категорично.

— Фрайман се опита. Казах му, че трябва да изчакаме, докато дойдеш. Но той беше служител горно ниво и не зачете становището ми. Опита словесен контакт по пряката линия.

— И не се получи нищо.

— Нищо? Напротив. Получи се това, че Фрайман е мъртъв.

Богът притвори очи за миг. Ето каква била причината за превъзбудата му. Дали нямаше да му се наложи да се справя с две критични ситуации едновременно — внезапното избухване на Другия и метеж сред наемниците лакеи?

— Разказвай.

— Няма много за разказване. Просто… включи линията. Попита дали… Другия е там. Дали то… съжалявам, дали той… дали иска нещо. Тогава Фрайман издаде особен звук и просто… млъкна. Симът му се вдърви. Кензо се изключи и го намери паднал на пода в офиса му с кръвотечение от носа и очите. Масивен мозъчен кръвоизлив, доколкото можахме да преценим.

Озирис преглътна неволно проклятие; стори му се неприемливо да намесва друго божество в собствения си божествен свят, пък дори споменавайки само името му.

— Някой грижи ли се за онова?

— Онова? — не успя да сподави смеха си техникът. — Имаш предвид Фрайман? Да, повикахме охраната. А ако имаш предвид другото, никой от нас не би се приближил до него. Категорични сме. Той не желае да разговаря с нас и ние не желаем да разговаряме с него. — И пак този смях, който заплашваше да се превърне в нещо друго. — Няма го и в длъжностната характеристика, както знаеш.

— О, я ела на себе си. Как се казваш?

Жрецът като че ли се изненада — да не би пък да си мислеше, че един бог има време да запомни имената на всички свои поклонници.

— Истинското ми име?

Маската на божеството Озирис скри гримасата му. Това вече бе пълен провал в дисциплината. Налагаше се да вземе мерки за затягане на целия този отдел. Мислеше, че е наел обиграни типове. Очевидно бе подценил ефекта от всекидневните им контакти с Другия.

— Египетското ти име. И по-бързо, да не се наложи охраната да навести и твоя офис.

— А-а! Сенеб, господине. Господарю.

— Сенеб, слуга мой, няма от какво да се боиш. Ти и другите оставате на своите постове.

Изкуши се да им даде следобедна почивка, докато се справи с поредния каприз на Другия, но не искаше да ги остави да подклаждат взаимно страховете си, споделяйки наблюденията помежду си.

— Сам ще разговарям с него. Отвори връзката.

— Той я затвори, господине… господарю.

— Това го разбрах. Но я искам отворена поне откъм нашия край. Ясно ли се изразих?

Жрецът се поклони разтреперан и изчезна. Озирис се понесе напред, докато увисна пред огромните врати на гробницата. Гравираните върху тъмния камък йероглифи припламнаха, сякаш събудени от присъствието му. Вратите се разтвориха.

Фините кодове на входящите връзки бяха изгърмели. Черният базалтов саркофаг лежеше хладен и непроницаем като буца въглен. Бяха изчезнали както обичайното напрежение във въздуха, така и усещането, че стоиш пред портала на не-съвсем-понятното другаде. Богът простря бинтованите си ръце пред огромния ковчег.

— Братко мой, ще проговориш ли? Ще ми кажеш ли каква е болката ти?

Саркофагът си остана безмълвен черен каменен къс.

— Ако имаш нужда от помощ, ние ще ти я дадем. Ако нещо ти причинява болка, ние ще я премахнем.

Нито звук.

— Отлично. — Богът доплува по-близо. — Нека ти припомня, че аз също мога да причинявам болка. Нима искаш да направим нещата още по-непоносими за теб? Или ще проговориш, или ще ме принудиш да ти причиня още по-страшни мъки.

Стаята леко потрепна, едва забележима корекция на ъглите или светлината. Когато Озирис се наведе напред, чу в ухото си гласа на Сенеб, жреца.

„Господарю, той е отворил…“

— Млъквай.

„Идиот. Ако не беше толкова трудно намирането на подходящи хора за тези длъжности, вече да съм го убил.“

Богът чакаше търпеливо.

Надигна се като че ли от някакво невъобразимо разстояние — пресекливо гласче от дъното на много дълбок кладенец. В първия момент долови само лек шепот и се уплаши, че е сгрешил и чува движението на пясъците на безкрайната пустиня отвън. После чу думи:

„… ангел ме докосна… ангел… ме докосна… ангел… ме… докосна…“

Напевът се повтаряше отново и отново, далечен и глух като надраскана грамофонна плоча от детството на Феликс Жонгльора. Едва доловимият ритъм подсказваше, че болезнено нечовешкият глас тананика някаква мелодия. Богът слушаше застинал, удивен и объркан, а и доста уплашен.

Другия пееше.

Помисли в съня си, че е самолет, изваден от архивен документален филм с всичките му подпорки, обтяжки и брезентови платнища. Докато отминаваше над него, от пилотската кабина някой му помаха, а от едната страна бе нарисувана усмихната маймуна и макар в момента да се отдалечаваше, пърполещият шум на двигателя ставаше все по-силен и по-силен…

Орландо открехна очи в тъмното. Чу шума точно до себе си и в първия момент си помисли, че и буден продължава да сънува, че Рени и !Ксабу летят към него и ще го върнат в реалния свят. Обърна се на другата страна, примигвайки с премрежени очи. Вождът Подпалващия всичко наред хъркаше толкова силно, че звуците действително напомняха бученето на малък самолет. Необикновено големият нос на индианеца подскачаше като балон от струята на издишвания въздух. Жена му се бе свила до него и похъркваше в колоратурен контрапункт.

„Това е рисуван филм — напомни си в просъница той. — Намирам се в рисуван филм.“

И сънят изплува в съзнанието му.

— Фредерикс — прошепна Орландо. — Къде са Рени и !Ксабу? Преминаха с нас, а защо ги няма?

Не последва отговор. Обърна се, за да събуди приятеля си, но той беше изчезнал. Зад отметнатата завивка платнището на палатката плющеше от могъщото хъркане на вожда.

Орландо се изправи на колене и запълзя към платнището, а сърцето му внезапно задумка. Навън се озова сред кутии и шишета и макар в полумрака трудно да разчиташе етикетите им (крушката мъждукаше едва-едва), ясно дочу техните шумни похърквания. Кухненският бюфет се възправяше вляво чак до мивката, невидима от мястото му, сякаш билото на високо плато. Нямаше и следа от Фредерикс, а не се виждаше и път, по който да се е изкатерил нагоре. Най-различни кухненски съдове препречваха гледката към другия край на масата. Тръгна натам, пристъпвайки внимателно покрай някакъв опакован калъп с надпис „Тоалетен сапун Синият ягуар“, който, вместо да хърка, по-скоро ръмжеше.

Най-напред видя блещукащи червени отблясъци, които очертаваха ръба на масата като миниатюрен залез. Минаха няколко секунди, преди да различи един тъмен силует. Не беше ли Фредерикс? Защо бе застанал толкова близо до ръба?

Облада го вцепеняващ страх. Забърза напред. Докато минаваше покрай буркан магнезиева сол „Капитан Карви“, нечий пиянски глас изруга:

— Я го виж ти! Кой ходи там? Кой час е?

Имаше нещо особено в позата на приятеля му, в отпуснатите рамене и приведения врат, но си беше Фредерикс или поне настоящият му анимационен вариант. Вече съвсем близо до ръба на черния плот на масата, Орландо запристъпва все по-бавно от страх да не се препъне в нещо и в този момент чу тих глас и реши, че Фредерикс говори сам на себе си. Чуваше се едва-едва, някакво мърморене, което ту се усилваше, ту затихваше, но след няколко крачки осъзна, че приятелят му не би могъл да издава подобни звуци. Гласът беше плътен и дрезгав и произнасяше шипящите съгласни като съскане на змия.

— Фредерикс! Махни се оттам!

Запристъпва още по-внимателно, за да не стресне приятеля си, но Фредерикс не се обърна. Постави ръка на рамото му, но реакция отново не последва.

„Ти ще умреш тук, нали знаеш? — изсъска вече съвсем ясно гласът, макар и все така тихо. — Не трябваше да идваш. Всичко е абсолютно безнадеждно и нищо не може да се направи, но аз ще ти кажа.“

Избухналият смях беше също толкова пресилен, колкото хъркането на вожда, но сърцето на Орландо отново затупка.

Фредерикс се бе втренчил в червените отблясъци отвъд ръба на масата с тъп израз и отворени, но невиждащи очи. В глъбините на черната желязна печка проблясваха пурпурни пламъци и се протягаха към решетката сякаш ръце на затворници, опитващи се да се вкопчат в затворническата решетка. Нещо далеч по-зловещо от пламъците помръдваше във вътрешността на печката.

— Хей, събуди се!

Орландо сграбчи ръката на Фредерикс и го ощипа. Приятелят му изстена, но продължи да се взира безпаметно в печката и, в танцуващите пламъци.

„Ето те и теб — изпращя гласът в печката. — Дойде да спасиш приятеля си, нали? Нямаше нужда. И двамата ще умрете тук.“

— Кой, по дяволите, си ти? — изкрещя Орландо, опитвайки се да издърпа Фредерикс от ръба на пропастта.

„Позна, сам дяволът!“ — изсъска гласът и отново се изкикоти. Изведнъж Орландо видя, че пламъците всъщност обрисуваха един червен дявол с рога, опашка и вила, все едно изваден от някаква старинна книга или опера. Дяволът ококори очи и зъбите му проблеснаха в огромна, налудничава усмивка.

„Вие и двамата ще умрете тук!“

Танцуваше в самия център на печката, мятайки огнени езици, сякаш цамбуркаше в локва, и макар Орландо да знаеше, че е само симулация, при това доста наивна, ужас скова цялото му тяло. Сграбчи Фредерикс и с все сила го задърпа от ръба, без да го пусне, чак докато не се запрепъваха обратно към палатката.

„Пак ще се срещнем с вас! — разкрещя се ликуващо дяволът. — Можете да заложите душите си, че ще се срещнем!“

Когато стигнаха до входа на палатката, Фредерикс дръпна ръката си и затърка очи със свити юмруци.

— Орландо? Какво… какво става? Защо сме навън? — И се извърна, за да огледа притихналата маса зад себе си. — Да не съм се разхождал насън?

— Да — отвърна Орландо. — Разхождаше се насън.

— Сканско.

Вождът беше буден и точеше огромна томахавка на каменно колело, което също се бе появило изневиделица, тъй като с положителност го нямаше преди това. Когато влязоха, той вдигна очи от вихрушката от искри.

— Вие будни. Това добре. Скоро полунощ.

Орландо нямаше нищо против да поспи още малко, но, изглежда, всяка част в Адърланд имаше свой собствен времеви пояс. С Фредерикс трябваше да наваксат съня си, когато им се отдадеше възможност.

— Току-що се сетих, че Рени и останалите не са преминали — каза тихичко на Фредерикс той, когато вождът и жена му започнаха да подреждат багажа в торба от еленова кожа. — Иначе щяхме да ги видим в мивката, не съм ли прав?

— Предполагам — подхвърли мрачно Фредерикс. — Но какво може да се е случило? Преминахме по едно и също време.

— Може би реката е с различни нива. Ако летиш, отиваш на едно място, ако плуваш — на друго.

— Значи никога няма да ги намерим! Кой знае къде са!

Вождът Подпалващия всичко наред пристъпи към тях и посочи меча на Орландо.

— Ти има голям нож. Това добре. А ти — обърна се към Фредерикс той — няма нож. Това лошо.

И му подаде лък и колчан стрели.

— Питлит никога не използва лък — прошепна Фредерикс. — Какво се прави с тия неща?

— Гледай да стреляш само по тези, дето не се казват Орландо.

— Благодаря за съвета.

Вождът ги поведе към изхода на палатката. Жена му пристъпи и отметна платнището.

— Намери Малка искра — каза тя. — Моля намери. Изобщо не приличаше на реален човек, но гласът й потрепна съвсем реално и Орландо отново усети да го полазват студени тръпки. Държаха се абсолютно като живи. Нищо че бяха герои в рисувано филмче! Що за лудница беше това?

— Ще… ще направим всичко, което е по силите ни, госпожо — измърмори той и последва другите двама, които се отдалечаваха върху масата.

— Мили Боже — дишаше на пресекулки Орландо. — Толкова е трудно. Чак сега разбирам колко силен е Таргор.

Фредерикс понечи да каже нещо, но вместо това стисна уста, тъй като въжето се олюля, отдалечавайки се от крака на масата, и двамата се завъртяха, вкопчени в него, сред пустия мрак. Подпалващия всичко наред се бе спуснал толкова бързо, че дори не знаеха дали вече не бе стигнал пода.

Въжето се люшна обратно и след няколко не особено приятни удара в крака на масата двамата продължиха да се спускат бавно надолу.

— Сякаш все още съм Питлит — обади се най-после Фредерикс, — но той никога не е бил толкова силен.

— Приемам го на доверие — отвърна задъхан Орландо. — Виждаш ли пода?

Фредерикс погледна надолу.

— Да. Май да.

— Кажи, че го виждаш, дори да не е така.

— Добре. Почти стигнахме, Гардино.

След още няколко минутите наистина се приближиха на безопасно за скачане разстояние. Сенките под масата бяха плътни и мрачни и те успяха да различат индианеца само по блясъка на очите и зъбите му.

— Има кану тук — каза той. — Отиваме по река. Много по-бързо.

— Река? — огледа се Орландо.

Напук на всякаква логика покрай краката им се виеше водна ивица, макар да би трябвало да се събере в локва. Независимо от това тя се лееше весело покрай назъбените стени на кухненския шкаф и извиваше покрай желязната печка в далечината. Там, където минаваше близо до нажежената до червено печка, водата лекичко се изпаряваше. Орландо си пожела дано да не тръгнат в тази посока.

— Но откъде идва тази река?

Подпалващия всичко наред се мъчеше да изтегли едно брезово кану откъм сянката.

Излезе изпод масата, обърна кануто и го вдигна на главата си, след което го понесе към блещукащата река, а Орландо и Фредерикс се затътриха след него.

— Защо река? — отекна гласът му в преобърнатото кану. Изглежда, въпросът го озадачи. — Мивка прелива.

Посочи към спускащия се пред бюфета водопад, който в основата си образуваше езеро, от което се изливаха потоци във всички посоки. Тътенът не съответстваше на височината, от която се спускаше водопадът.

— Мивка винаги прелива.

Орландо си даде сметка, че няма да му е лесно да разгадае защотата и закаквотата на това място; по-добре бе да се съсредоточи върху непосредствено предстоящото. Но школовката му като Таргор го караше да се чувства крайно неловко, че не познава основните правила.

Подпалващия всичко наред им помогна да се покатерят в кануто, измъкна едно гребло от въздуха и отблъсна плавателния съд от брега.

— Все пак кого преследваме? — попита Орландо.

— Лоши хора — отвърна индианецът и постави дългия си, лишен от стави пръст върху устните си — Говори тихо. Кухня събуди.

На лунната светлина от намиращата се високо над главите им крушка не се виждаше почти нищо. Орландо се отпусна назад, загледан в сенките на плъзгащите се покрай тях бюфет и шкафове.

— Защо го правим? — попита шепнешком Фредерикс.

— Защото той ни помогна. Някой е откраднал детето му. Печалните очи на Грижлива стопанка бяха за него неоспорим аргумент.

Фредерикс очевидно не мислеше така.

— Това е глупаво, Орландо. Та те са кукли!

Той приведе глава и зашепна в ухото му, опитвайки се да скрие неприятния факт от намиращата се най-близо до тях кукла:

— Загубихме единствените може би реални хора в това побъркано място и вместо да ги потърсим, рискуваме живота си за… за един код!

Възражението на Орландо увисна на върха на езика му. Приятелят му беше прав.

— Просто… просто ми се струва, че трябва да го направим.

— Това не е игра, Гардинър. Това не са Средните земи. Всичко е далеч, далеч по-необикновено.

Орландо само поклати глава. Плахата и абсолютно необоснована убеденост, че са на прав път, беше твърде съмнителна. Всъщност, мина му през ума, може би просто се самозаблуждава. Простият факт, че е свободен да обикаля наоколо, без да е заплашен животът му, засенчваше някои по-съществени факти и той автоматично се бе подчинил на игровия стереотип да приема всяко предизвикателство и да поема внезапни и очевидно несъстоятелни отговорности. Такава обаче бе логиката на играта, а това тук далеч не беше игра. Животът на реални хора беше поставен на карта. Хората, срещу които се бяха изправили, не бяха шайката инженери терористи и видиотени учени от Съдебната комисия. При положение че Селърс сам не беше измислил всичко това, то господарите на Адърланд бяха невероятно богати, могъщи и жестоки. Те всъщност бяха убийци.

И какъв бе неговият отговор на тази заплаха и на прекъснатия контакт с единствените хора, които схващаха опасността? Да се отклонява от целта, ангажирайки се с търсенето на някакво изгубено бебе заедно с някакъв индианец в някаква кухня в някакво рисувано филмче. Фредерикс беше прав. Всичко това не беше твърде умно.

Тъкмо отвори уста, за да направи признание за глупостта си, и вождът отново се обърна и постави пръст върху устните си:

— Шшшт.

Във водата близо до тях нещо се поклащаше. Индианецът изобщо не го удостои с поглед, докато маневрираше покрай него с кануто; вниманието му бе приковано в далечината пред тях. Орландо зърна една подгизнала кутия с полуизтрит, зацапан надпис, рекламиращ някакъв восък за подове, която потъваше много бързо, и в този момент чу бавно и тежко дишане.

— Какво е това? — попита уплашен Фредерикс.

Над водата постепенно изплува някакъв силует с извънредно причудлива форма. Подпалващия всичко наред насочи кануто към него, докато се приближиха на метър-два, но Орландо така и не можа да различи какво плуваше покрай тях. Сякаш имаше панти и приличаше на разтворена черупка на стрида, в която стоеше някаква слаба, изопната фигура, напомняща известната Венера, която бе виждал по безброй реклами и кръстовища.

Костенурка, сети се най-после той, застанала гола в собствената си черупка. И което бе още по-нелепо — духаше срещу изправената като платно половина на черупката, сякаш, за да я подкара.

— Направо невероятно — измърмори Фредерикс. — Това е… това е водна костенурка.

Слабата фигура се извърна към тях.

— Не съм — отвърна тя с високомерен, гъгнив глас. Извади чифт очила отнякъде, закрепи ги на върха на клюноподобния си нос и огледа обстойно новодошлите, след което добави:

— Аз съм сухоземна костенурка. Ако бях водна костенурка, щях да умея да плувам, не съм ли права?

Обърна се и издуха нова мощна струя, но черупката не помръдна дори на сантиметър. Кануто вече я подминаваше и Подпалващия всичко наред натисна греблата, за да го задържи на едно място.

— Така не стане — отбеляза сухо той.

— Забелязах — репликира Костенурката. — Други полезни коментари?

Явно обичаше да демонстрира превъзходство. Кожата й висеше като чувал, а главата й се подаваше едва-едва на края на набръчканата шия — напомняше стар ерген по бельо.

— Къде отиваш? — попита Подпалващия всичко наред.

— Обратно на брега и колкото е възможно по-скоро. Костенурката се намръщи. — Бих казала, че вече трябваше да съм по-наблизо. Макар и водонепроницаема, черупката ми не изглежда твърде пригодена за пътешествия по река.

— Качвай се в лодка. — Вождът доближи лодката. — Ние вземем теб.

— Изключително любезно! — За всеки случай го огледа подробно. — Имате предвид — обратно на сушата?

— Обратно на суша — потвърди индианецът.

— Благодаря ви. Направо не е за вярване. Един голям буркан прах за почистване „Бялото великолепие“ преди малко ми предложи да се кача на гърба му. „Просто се дръж здраво“, настоя той. Но нещо ми се стори не… както трябва, ако разбирате какво имам предвид.

Костенурката прекрачи от кадифения интериор на черупката в кануто, после се наведе и хвана раковината. Вождът насочи кануто към брега в подножието на долапа.

Костенурката понечи да влезе в черупката си, но забеляза, че Орландо и Фредерикс я наблюдават.

— Би било малко по-учтиво — поясни деликатно тя, — ако се обърнете, докато се облека. След като няма достатъчно място, можете поне да не ме фиксирате.

Орландо и Фредерикс се спогледаха и докато Костенурката се намъкваше във външната си обвивка, издавайки тихи, превзети възклицания, двамата положиха огромни усилия да овладеят гъделичкащия ги отвътре смях. Орландо захапа устната си до кръв и неочаквано се запита до каква ли степен предпазното устройство в невроканюларния му имплант възпрепятства пробиви на виртуално поведение в РЖ. Дали в момента не хапе истинската си устна? Ами ако родителите му или лекарите и сестрите чуваха онова, което казва, и виждаха онова, което върши? Щяха да изпаднат в абсолютно недоумение. Или щяха да си помислят, че окончателно е превъртял.

Възникналата в главата му невесела мисъл го порази с абсурдността си и той не можа да задържи дълго потискания смях.

— Радвам се, че се забавлявате — подхвърли хладно Костенурката.

— Не вие сте поводът — извини се Орландо, възвръщайки самообладанието си. — Просто си помислих нещо…

Той сви рамене. Не знаеше как да й обясни.

Когато наближиха брега, видяха блещукащи светлини и дочуха тиха, но жизнерадостна музика. До самата вода се извисяваше огромен купол. През стотиците му миниатюрни отверстия бликаше светлина, а през един по-голям отвор влизаха и излизаха всевъзможни невероятни силуети. Музиката зазвуча по-силно — нещо ритмично, но старомодно. Странните фигури като че ли танцуваха — някои от тях бяха застанали в редица пред купола и се кикотеха й блъскаха една-друга, размахвайки във въздуха тъпичките си ръце. Едва когато приближиха на около хвърлей разстояние от брега, започнаха да различават празнуващите.

— Айде, бе! — свирна Фредерикс. — Това са зеленчуци!

Всевъзможни зарзавати щъкаха напред-назад през главния вход под голяма осветена табела „Клуб Цедка“. Стръкове праз и копър в прозрачни плисирани рокли, тиквички в дълги сака и тесни панталони и всякакви други изискано облечени гуляйджии, представители най-малко на десетина зеленчукови растения, изпълваха клуба до пръсване; тълпата се бе изсипала върху потъмнелия крайбрежен линолеум като от рог на изобилието и беше във вихъра на веселието.

— Хм — изсумтя укорително Костенурката. — Доколкото схващам, някаква натъпкана със семена компания.

В тона й не прозвуча нито грам хумор.

Докато онемелите от възхищение Орландо и Фредерикс не откъсваха погледи от тях, силен удар разтърси кануто и го прекатури на една страна, почти изхвърляйки Орландо през борда. Костенурката падна върху парапета, но Фредерикс протегна светкавично ръка и я дръпна, а тя се стовари на дъното и размаха отчаяно крака.

Нов удар се стовари върху лодката и дървото изстена. Подпалващия всичко наред се мяташе от единия към другия край, стиснал с огромните си ръце греблото, с което се мъчеше да я задържи върху бушуващата водна повърхност.

Опитвайки се да запази равновесие, Орландо усети нещо да стърже по дължината на кила. Залази на ръце и колене да види какво бе станало.

„Пясъчен нанос — мина му през ума. Но се запита сам: — Пясъчен нанос насред кухненския Под?“

Надникна от едната страна на люшкащото се кану. Мерна за миг плискащите се нависоко вълни, блеснали от светлините на крайбрежния клуб, и в същия момент нещо огромно и зъбато се метна с гръм изпод водата към него. Орландо изпищя и се хвърли на дъното. Огромни челюсти изщракаха оглушително точно там, където преди миг беше главата му, и се блъснаха толкова силно в ръба на кануто, че щяха да го премажат, ако не се бе дръпнал навреме, след което хищникът се свлече обратно във водата.

— Нещо… нещо се опита да ме захапе! — извика той.

Докато лежеше разтреперан, видя други огромни челюсти, от които се стичаше вода, да се надигат иззад далечния край на кануто. Те се разтвориха и треснаха изтъпените си зъби, след което нещото се плъзна обратно, изчезвайки от погледа му. Орландо опипа пояса си за меча, но той бе изчезнал — вероятно зад борда.

— Много лошо! — изкрещя Подпалващия всичко наред сред грохота на бушуващите води.

Кануто устоя на поредния мощен удар, докато индианецът се опитваше да балансира.

— Щипки за салата! Много ядосан!

Орландо лежеше до Фредерикс и тресящата се Костенурка на дъното на кануто, което светкавично се пълнеше с вода, и постепенно започна да осъзнава, че е на път да бъде налапан от кухненски прибори.

Дред прослушваше първата партида данни на „Клекър и съдружници“ по повод запитването му за Южна Африка и се наслаждаваше на плътния тътен на най-новия хит на Адренакс, изпълващ цялото му тяло, когато една от външните линии замига в ъгъла на полезрението му. Намали малко галопиращия ритъм на ударните в главата си.

Входящият сигнал измести гласа на информатора и отвори прозорец. В рамката му се мъдреше аскетично кафяво лице, увенчано с перука от черен коноп, привързана със сърмен конец. Дред сподави възмущението си. Някой от лакеите на Стареца — дори не беше реален човек. Странен начин на унижение. Разбира се, мина му през ума, тънейки в своето богатство и уединение, Стареца надали съзнаваше, че го унижава.

— Господарят на живота и смъртта желае да разговаря с вас.

— Тоест ме кани да посетя сериала? — отвърна автоматично той и се вбеси на себе си, че се заяжда с някаква Кукла. — Пътешествие до V-Египет? До какво-беше-онова-там Абидос?

— Не. — Лицето на Куклата не трепна, но тонът бе по-официален и с нотка на укор заради лекомисления сарказъм. А може и да не беше Кукла.

— Той ще разговаря с вас веднага.

Дред дори не успя да се изненада и зеленикавата като смъртта маска на Стареца измести физиономията на жреца.

— Привет, пратенико мой.

— И на теб.

Смути го както готовността на Бога на смъртта да изостави формалностите, така и съзнанието за собствената му двойна игра, доказателство, за която бяха документите, които в самия този момент се мъдреха в най-горното ниво на системата му. Все пак Стареца не би могъл да се прокрадне ей така през защитата и да ги прочете, докато линията беше отворена, нали така? Внезапно изтръпна: всъщност беше невероятно трудно да предвиди какво би могъл или не би могъл да стори Стареца.

— Какво мога да направя за теб?

Необикновеното лице го оглеждаше втренчено в продължение на няколко безкрайни мига и на Дред страхотно му се прииска да не бе отговарял на обаждането. Нима беше разкрит? И не беше ли това увертюра към предстоящото ужасно и неизбежно наказание, което щеше да го сполети заради предателството му?

— Имам… имам работа за теб.

Въпреки необичайния тон на неговия работодател, Дред се поуспокои. Стареца нямаше причини да се церемони с някой, по-беззащитен от самия него, тъй че беше малко вероятно да знае или да подозира каквото и да е.

„А и няма да бъда вечно беззащитен…“

— Любопитно. Вече почти съм приключил с поставената от Бога на небето мисия.

Стареца продължи, сякаш не го чу.

— Не е свързано с обичайната ти… специалност. Но вече опитах други възможности и не успях… не успях да открия никакъв отговор.

Всичко в този разговор бе странно. За първи път Стареца се държеше наистина като… старец. Въпреки че в кръвта му бушуваше вироглавият адреналин, подтиквайки го да полети или да се сбие, Дред изпита усещането, че постепенно влиза в кожата на обичайното си арогантно Аз.

— Ще се радвам да помогна, Дядо. Пращаш ли ми го? Сякаш споменаването на омразния прякор събуди същинското му Аз и маската лице внезапно свъси вежди.

— Пак ли тая музика? В главата ти ли е?

— Съвсем слабо в момента…

— Изключи я.

Макар все още леко отнесен, гласът му прозвуча така, че Дред моментално се подчини. Тишината отекна в черепа му.

— А сега искам да чуеш това — започна Стареца. — Слушай много внимателно. И провери дали си на запис.

И за негово изумление Стареца запя.

Дред напрегна максимално волята си да не се разкикоти с пълен глас на цялата безумна нелепост. Хиляди мисли запрепускаха през главата му, докато тъпичкото, пресекливо гласче на неговия работодател заизвива някаква по детски простичка мелодия от няколко думи. Нима старото копеле се беше побъркало най-после? Не беше ли това първият симптом на старческо малоумие? Защо му бе притрябвала на един от най-могъщите мъже на света — в цялата му история — смешната детска песничка?

— Искам да разбереш произхода на тази песен, какво означава тя и всичко останало, което би могъл да откриеш — обяви Стареца, когато приключи със скрибуцащото си изпълнение. — Но не искам никой да узнае за проучването ти и всичко това в никакъв случай да не стига до вниманието на някой от останалите членове на Братството. Ако ти се стори, че следата отвежда към някой от тях, веднага идваш при мен. Ясно ли се изразявам?

— Разбира се. Както каза, това не е в рамките на обичайните ми…

— Вече е. Изключително важно е.

Дред остана като зашеметен дълго след като Стареца се бе изключил. В непривичната тишина в главата му постепенно изплува потрепващият глас, който повтаряше отново и отново: „… ангел ме докосна… ангел ме докосна…“

Това вече му дойде в повече. Наистина в повече.

Дред легна на пода на бялата стая и се кикоти, докато го заболя стомахът.

ДВАНАЙСЕТА ГЛАВА ЦЕНТЪРЪТ НА ЛАБИРИНТА

Първата му мисъл, докато се мъчеше да изплува на повърхността на поредната река, беше: „Това би могло да ме изтощи много скоро.“

Втората, веднага щом показа глава над водата, беше: „Поне тук е по-топло.“ Пол ритна няколко пъти, опитвайки се да се задържи на повърхността, и видя над себе си мрачно сиво небе. Отдалеченият бряг бе забулен в мъгла, но само на няколко метра от него, също като в сценарий на детски приключенски сериал, се поклащаше празна лодка. Доплува до нея, преборвайки се с някакво слабо, но уморително за изтощените му мускули течение. Щом стигна до лодката, хвана се за борда, за да си поеме дъх, след което се покатери в нея, като на два пъти за малко не я преобърна. Усетил се в безопасност, той се просна върху покритото с около сантиметър вода дъно и потъна безпомощно в сън.

Сънува някакво перо, което блещукаше в калта дълбоко под водата. Заплува към него, но дъното се отдалечаваше и призрачното перо си оставаше все така недосегаемо. Налягането започна да се увеличава, притискайки гърдите му като гигантски ръце, и той изведнъж осъзна, че докато преследваше перото, него също го преследваше нещо — по-скоро чифт неща, две блестящи дори сред мрачните дълбини очи, които се стрелкаха хищно след него, докато перото пропадаше все по-надалеч от протегнатата му ръка сред все по-тъмните и непрогледни води…

Пол се събуди със стон. Болеше го главата. И това не беше никак учудващо, като се има предвид, че току-що бе прекосил някаква скована от ледников студ гора и се бе преборил с хиена с размерите на млад расов кон. Огледа ръцете си за белези от премръзване, но не откри такива. За негова огромна изненада нямаше нито следа и от ледниковите му одежди. Беше облечен в съвременно облекло, макар да не можа да прецени до каква степен съвременно, тъй като от тъмните му панталони, жилетката и бялата риза без яка все още се сцеждаше вода.

Пол надигна вцепененото си тяло и докато се изправяше, ръката му напипа гребло. Вдигна го и потърси второто, за да ги постави в празните скоби, но не намери друго. Присви рамене. Все пак по-добре, отколкото нито едно…

Слънцето бе разчистило част от мъглата, но все още не прозираше иззад надвисналите облаци. Успя да различи беглите очертания на някакви сгради по двата бряга и което беше още по-съществено, сумрачния силует на някакъв мост, който се простираше над реката недалеч пред него. Взря се и сърцето заби по-силно, този път обаче не от страх.

„Не може да бъде… — Присви очи, облегна се на носа на лодката и се наведе колкото можеше по-напред. — Това е… не, не може да бъде…“

Подкара лодката с единственото гребло, отначало непохватно, но постепенно все по-ловко, тъй че само след минути престана да се клатушка насам-натам.

„О, Боже мой. — Пол просто не смееше да погледне към силуета, страхувайки се да не се размие и да изчезне тъкмо пред очите му, превръщайки се в нещо друго. — Това е мостът Уестминстър! Аз съм си у дома!“

Все още си спомняше случката с известно неудобство. Той, Найлс и тогавашната приятелка на Найлс, Порша, стройна млада жена с рязък смях и светли очи, която учеше за адвокат, бяха се отбили да пийнат по нещо в една от кръчмите близо до колежа. Към тях се бе присъединил и някакъв субект от безбройната армия от приятели на Найлс. (Така както други хора събираха ластичета или уникални пощенски марки, Найлс събираше приятели, оправдавайки се с твърдението, че човек никога не знае кога би му дотрябвал някой от тях.)

Новодошлият, чиито лице и име Пол отдавна беше забравил, току-що се бе завърнал от обиколка из Индия и не спираше да описва скандалната красота на нощния Тадж Махал и как той бил най-съвършената сграда, построена някога и че всъщност днес неговото архитектурно съвършенство можело да бъде доказано и по научен начин.

На свой ред Порша намекна, че най-великолепното място на света без съмнение е Дордон във Франция и ако не се било прочуло с ужасните семейства, обитаващи електрифицирани каравани със сателитни антени по покривите, никой не би оспорил този факт.

Найлс, чието семейство пътуваше постоянно — толкова често, че дори не използваха думата „пътувам“, както и нито една риба не би използвала думата „плувам“, — изказа мнение, че докато присъстващите тук не са видели голите планини на Йемен и не са се докоснали до тяхната сковаваща дъха сурова красота, просто е безсмислено да продължават разговора.

Пол отпиваше от поредния джин с тоник, опитвайки се да проумее защо резенчето лимон ту се издига на повърхността, ту се спуска на дъното, както и защо винаги, когато беше заедно с Найлс, един от най-симпатичните хора, които познаваше, изпитваше неприятното усещане за себе си, че е измамник, и тогава непознатият (чието име, както би могло да се предположи, с положителност му бе съобщено) го запита какво е мнението му по въпроса.

След като бе отпил глътка от бледосинкавата течност, Пол бе отговорил:

— Мисля, че най-прекрасното място на света е мостът Уестминстър при залез-слънце.

След взрива от ироничен смях Найлс, вероятно надявайки се да замаже впечатлението от гафа на своя приятел, направи всичко възможно да им внуши, че Пол се бе пошегувал с тях по един блестящ начин. А гафът наистина беше сериозен: Порша и младият мъж го бяха помислили за абсолютен глупак. Същият би бил ефектът, ако беше татуирал на челото си „Провинциален селяндур“. Но той действително мислеше така и вместо да се усмихне многозначително и да замълчи, се впусна в най-подробни обяснения в защита на твърдението си, което задълбочи гафа още повече.

Ако Найлс беше изтърсил същото, щеше да го превърне или в изящна шега, или да защити твърдението по такъв остроумен начин, че онези щяха да забият носове в чашите си с мерло и да признаят, че е прав, но Пол изобщо не владееше изкуството на красноречието — особено, когато ставаше дума за нещо, което беше важно за него.

Започна да мънка, оплете се в собствените си обяснения и така се ядоса, че внезапно стана, като бутна, без да иска, чашата си, и напусна кръчмата, оставяйки ги с опулени от изумление очи.

Найлс все още го майтапеше от време на време по повод случилото се, но шегичките му бяха деликатни, сякаш усещаше, без напълно да си дава сметка, колко болезнена беше темата за Пол.

Все пак това беше самата истина — и тогава, и сега беше убеден, че това е най-красивото нещо, което бе виждал. Когато слънцето бе ниско над хоризонта, сградите по северния бряг на Темза сякаш грееха с някакво вътрешно сияние и дори зданията, издигани набързо през повтарящите се периоди на пошъл вкус, особено характерен за построените в последно време, придобиваха блясъка на вечността.

Ето това беше Англия, тъкмо на това място, такава, каквато винаги е била и каквато изобщо би могла да бъде. Мостът, Парламентът, едва провиждащото се в мъглата абатство, дори Иглата на Клеопатра и комичните викториански фенери по Кея — всички смешни до нелепост, преливащи от бутафорност, постижима само от човешкото въображение, и същевременно съсредоточили в себе си нещо, на което Пол дълбоко се възхищаваше, без да може съвсем точно да го определи. Дори прочутата кула с Биг Бен, чийто образ беше поевтинял от сантиментални и патриотични емоции, притежаваше своята прекалено натруфена и едновременно с това зашеметяваща с категоричността си красота.

Но всички тези неща не можеха да бъдат обяснени след три чаши джин с тоник, и то на хора като приятелите на Найлс, които кръстосваха невъзмутимо един овехтял свят, неуспял да ги обремени с чувство за отговорност, въоръжени с непоклатимата ирония на гимназиални възпитаници.

Но ако Найлс се завръщаше оттам, откъдето пристигаше Пол, ако бе преживял онова, което Пол бе преживял, и можеше да види моста в този момент — добрия стар познайник, който изплуваше от мъглата напук на всички премеждия, — сигурно дори той (син на член на парламента и сам изгряваща дипломатическа звезда, образец на изтънчеността) щеше да падне на колене и да целуне неговите каменни подпори.

Съдбата се оказа не чак дотам щедър изпълнител на желания, както можеше да се очаква. Първото разочарование — при това най-малкото — беше, че всъщност това не бе залез.

Докато продължаваше да гребе, обзет от идеята да акостира на самия кей, вместо да завие направо към брега и да търси място за слизане, слънцето най-после проби облаците или поне местонахождението му придоби поясни очертания: беше на изток и изгряваше.

Значи сутрин. Без значение; Ще се появи на кея, както бе запланувал, заобиколен, без съмнение, от зяпналите го туристи, и ще отиде пеша до Черинг Крос.

В джоба си нямаше пукната пара, затова ще се заеме с просия, оплаквайки несретния си живот, на което случайните минувачи едва ли ще повярват, но ще предпочетат да дадат лептата си и да се отдалечат колкото е възможно по-бързо. Когато събере достатъчно пари, за да си купи билет за метрото, ще го вземе до Кенънбъри. Душ в собствения апартамент, няколко часа заслужен сън, след което ще се върне на моста Уестминстър, за да се наслади на истинския залез, благодарейки на Бога, че след едно дълго странстване през хаотичната вселена най-после се бе завърнал във величествения и здравомислещ Лондон.

Слънцето продължи да се изкачва по небосклона. Духна източен вятър и довлече твърде неприятна воня. Пол сбърчи нос. В продължение на цели две хилядолетия тази река си оставаше неизменната жизнена артерия на Лондон, а хората продължаваха да се отнасят към нея с невежествената безотговорност на своите първобитни предци.

Усети миризма на канални нечистотии и промишлени отпадъци — включително и от производството на някакви хранителни продукти, съдейки по прокисналата воня на развалено месо, — но дори и най-отвратителните зловония не бяха в състояние да накърнят обхваналото го усещане на облекчение.

Някъде вдясно от него стърчеше Иглата на Клеопатра, черна черта сред мъглите, които все така пъплеха по брега върху килима от яркочервени цветя, привеждани от поривите на вятъра. Градинарите сериозно се бяха потрудили по Кея, съдейки по покритите с блестящо-алено площи. Пол възвърна увереността си.

По всяка вероятност предстоеше някаква официална церемония, нещо на площада „Трафалгар“ или пред Паметника на загиналите — в края на краищата той въобще не знаеше колко време беше отсъствал. Може би бяха затворили района около Парламента, тъй като крайбрежието наистина беше необичайно пусто.

Хрумването, което придобиваше все по-конкретни контури от гледката наоколо, бе последвано от осъзнаването на още едно странно обстоятелство. Къде беше изчезнал речният транспорт? Дори в неделите, когато се отбелязваше годишнината от примирието или други, не по-маловажни събития, търговските съдове не преставаха да кръстосват реката, не беше ли така?

Погледна напред, към отдалечения, но приближаващ се все повече и повече силует на моста Уестминстър, който не можеше да бъде сбъркан въпреки савана от мъгла, а и в мозъка му неочаквано възникна още по-ужасяваща мисъл. Къде беше мостът Хънгърфорд? Ако вдясно от себе си действително виждаше Кея, то старият железопътен мост трябваше да е точно пред него. В момента трябваше да се извисява точно над главата му.

Насочи лодката към северния бряг, оглеждайки около себе си с присвити очи. Съзря силуета на един от прочутите стълбове за фенери във формата на делфин да изплува от мъглата и почувства огромно облекчение: това наистина си беше Кеят, нямаше никакво съмнение.

Следващият стълб бе превит на две като фуркет за коса. От останалите нямаше и следа.

На двайсетина метра пред него от купчина разтрошен бетон стърчаха останките на отсамния край на моста Хънгърфорд. Напречниците бяха усукани като кълбо от коренища и натрошени. Надвиснала над главата му железопътна релса напомняше смачкана станиолова опаковка.

Докато се оглеждаше вторачено, а в главата му запрепускаха всевъзможни мрачни мисли, без нито една от тях да се задържи дори за секунда в съзнанието му, първата огромна вълна повдигна лодката и отново я свали.

Втората, третата и четвъртата, всяка следваща все по-висока от предишната, бяха отминали, когато Пол най-после откъсна поглед от разтърсилата го гледка и погледна към реката.

Нещо току-що бе преминало под моста Уестминстър, голямо колкото цяла сграда, което въпреки всичко се движеше и дори в момента продължаваше да се възправя в пълния си ръст, достигайки чак до горните подпори на моста.

Пол не беше в състояние да възприеме гигантското видение. Напомняше някакъв абсурден отломък от модерна мебел, някаква подвижна версия на Лойдс. Когато дойде по-наблизо, придвижвайки се на изток по реката, той видя трите му гигантски крака, които поддържаха огромна плетеница от подпори и платформи. Над тях се извисяваше грамадна метална качулка.

Докато се пулеше втрещен, за момент нещото спря да се движи и остана насред Темза като някаква ужасяваща пародия на къпещи се в картина на Сьора. Издавайки хидравлични съскания, които Пол успя да чуе дори и от такова голямо разстояние, механичното нещо леко се сниши, сякаш приклекна, след което огромната качулка се завъртя насам-натам подобно на глава, като че ли исполинската конструкция търсеше нещо.

Провисналите от горните части метални кабели се изопнаха и след това отново пльоснаха във водата, образувайки вълни от пяна върху речната повърхност.

Малко по-късно нещото отново се изправи в цял ръст и закрачи по реката сякаш върху кокили, съскайки и бръмчейки, докато се приближаваше към него.

Придвижваше се поразително бързо, като с всяка крачка изминаваше десетина-петнайсет метра: докато се бе вкаменил в нещо като парализа, потресен от кошмара, в който само за секунди се бе превърнала радостта му, нещото го подмина, разплисквайки вода, в посока срещу течението.

Вълните заблъскаха малката лодка и я запокитиха с такава сила в стената, че Пол загуби дъх, но огромното механично нещо обърна на Пол и плавателния му съд толкова внимание, колкото сам той би обърнал на тресчица в локва вода.

Отпусна се изтощен върху пейката. С напредването на деня мъглата започна да се разнася. Биг Бен вече се виждаше съвсем ясно точно зад моста. Мислеше, че върхът му е забулен в мъгла, но той просто липсваше. От рухналия покрив на Парламента беше останала само някаква обгоряла греда.

Вълните постепенно утихнаха. Хвана се за перилото и проследи с поглед отдалечаващия се надолу по реката метален урод. Спря за малко, за да извади от водата някакви останки от основите на моста Уотърлу, измъквайки със стоманените си пипала от дъното огромна кална маса от цимент и желязо, след това я изсипа като отегчено дете на същото място и изчезна в мъглата по посока на Гринуич и морето.

През следващите дни Пол се убеди, че има и други механични чудовища, и още, че не е нужно да полага особени усилия, за да ги избягва.

Те не обръщаха внимание на отделни човешки същества, така както един унищожител, който си бе свършил работата, но би губил времето си да стъпче някаква си самотна мравка на алеята. Но през първите няколко часа очакваше всеки момент някоя гигантска машина да го сграбчи и да го смачка.

Разрушителната им мощ бе очевидна. Лондон, или онова, което можеше да види от него от реката, бе опустошен и разрухата далеч надхвърляше онази от времето на Будика2. Гигантските машини бяха премазали и изпепелили цели квартали, бяха сравнили със земята цели общини съвършено безпричинно.

А с положителност все още не беше видял най-лошото.

Понякога съглеждаше разхвърляни на открито по брега тела, а далеч повече се поклащаха покрай него, влачени от течението и когато вятърът се обръщаше и задухаше към него, миризмата на смърт ставаше наистина ужасяваща и той знаеше, че има още стотици хиляди трупове, които не може да види, струпани в превърналите се в огромни гробници станции на метрото или премазани сред отломките на срутените сгради.

Срещаха се и по-изтънчени средства на агресия. Онова, което първоначално възприе като червени цветя, засети върху викторианския Кей, се оказа чуждоземна растителност. Покриваше всичко, поклащайки алени стръкове, запълнили всяко кътче, всяко площадче по кръстовищата, превзели опустелите градини, окичили като гирлянди останките на мостове и стълбове; на километри и километри наоколо единствените помръдващи освен Пол и реката неща бяха листенцата на червения бурен, поклащани от вмирисания на гнило вятър.

Но колкото и покъртителна да бе гледката на агонизиращия Лондон, очакваха го и други, още по-невероятни изненади.

Само часове след срещата си с първия метален гигант Пол започна да осъзнава, че това не е неговият Лондон, а такъв, какъвто вероятно е бил поколения преди неговото рождение.

Табелите на магазините, които успяваше да зърне от лодката си, бяха изрисувани с някакъв странен, накъдрен шрифт и рекламираха безнадеждно отживели услуги: „Галантерия“, „Сушени плодове“, „Трикотаж“.

Малкото коли, доколкото можеха въобще да се нарекат така, бяха старомодни до нелепост, а и гниещите по улиците човешки трупове изглеждаха странно старовремски — особено тези на жените, които бяха облечени в шалове и дълги до глезените поли.

Някои от тези анонимни мъртъвци носеха дори шапки и ръкавици, сякаш смъртта беше събитие, което човек би трябвало да посрещне в официално облекло.

Изминаха часове след шока от срещата с първия нашественик, преди Пол да осъзнае къде всъщност бе попаднал.

Бе насочил лодката към някакъв пуст вълнолом срещу Батърси, за да си отпочинат ръцете му, които вече бяха започнали да го болят.

В другия Лондон — в неговия Лондон — прочутата електростанция, която се бе извисявала на това място, вече отдавна беше разрушена и общинските власти бяха започнали строителството на офисен фибронебостъргач, но в този Лондон очевидно станцията предстоеше да бъде издигната поне след няколко десетилетия. Но след като някакъв ужасяващ конфликт, изглежда, бе унищожил почти всичко живо, то електростанцията вероятно никога нямаше да бъде построена. Всичко бе така объркано!

Слънцето се бе спуснало ниско на запад и нащърбената линия на хоризонта бе придобила по-меки очертания, а апокалиптичният пейзаж изглеждаше малко по-поносим и Пол се опита да не мисли за онова около себе си, доколкото това беше възможно, и да потъне задълго в самовглъбено съзерцание.

Затвори очи, за да удължи момента, но усещането за непосредствено предстояща всеобща погибел беше така непреодолимо, че отново ги отвори. Всеки момент някоя от онези уродливи, раздиращи небосклона машини можеше да се появи на хоризонта, безпощадна като ловджийски пес трипод, размахала качулка насам-натам, докато най-после го зърне…

„Триподи.“ Пол се втренчи в кафявите води на Темза, които се носеха покрай вълнолома, без да ги вижда. Триподи, гигантски военни машини, червени бурени, които растат навсякъде. Беше срещал подобна история, не беше ли така…?

Мисълта го връхлетя като пристъп на студен вятър, но не като облекчителен отговор на труден въпрос, а като неприятно зараждане на още по-неразрешим проблем.

„О, Господи. Хърбърт Уелс, нали? «Войната на световете», както и да се нарича това нещо…“

Беше едно от произведенията, които някак познаваше достатъчно добре, макар всъщност да не бе чел книгата, нито пък да бе гледал някоя от многобройните адаптации (няколко версии, едновременно интерактивни и преки, можеха да се открият в мрежата). Но подобна версия, беше абсолютно сигурен, не съществуваше. Тъй като това изобщо не беше версия. Беше ужасяващо реално.

„Все пак как е възможно да бъда в някаква измислена история?“

Дори от секундния размисъл по въпроса го заболя главата. Съществуваха прекалено много възможности, коя от коя по-налудничави. Дали пък не беше някакво правдоподобно място, конструирано по подражание на известната история специално за него?

Но това бе невероятно — вече бе стигнал до заключението, че е пълна нелепост да се създава цяла една ледникова епоха, а колко ли по-умопомрачително скъп би трябвало да бъде този Лондон.

А и като се замисли колко различни места вече бе видял… не. Не беше възможно. Но в такъв случай какъв би могъл да бъде отговорът? Дали не беше някакво реално място, някакъв Лондон в друго измерение, в което бяха нахлули космически нашественици и в което Уелс бе успял да проникне по някакъв начин? Нима идеята на старовремския автор за алтернативната вселена се бе оказала действителност?

Или още по-невероятно — някоя от онези квантови фантасмагории, за които Мъклър постоянно бръщолевеше в галерията? Нима измислицата на Уелс бе превърнала това място в реалност, някакво нейно разклонение, което не бе съществувало, преди мъжът от Бромли да докосне с писалка хартията?

Въпросите се трупаха един подир друг, всеки следващ все по-стряскащ от предишния. Нима всяка съчинена история имаше своето реално покритие във вселената? Или само онези, които си заслужаваха? И кой правеше избора?

А и не беше ли той самият, вече напуснал собственото си минало, въвлечен в някакво вечно разклоняващо се пътешествие, все по-далеч и по-далеч от собствените му измерения?

В друг момент вероятно щеше да се надсмее над идеята за някаква си мултиплицирана вселена, основаваща се на писателски приумици, но абсолютно нищо в ситуацията, в която се намираше, не даваше и най-малък повод за насмешки. Беше заобиколен от една обезумяла вселена, непоносимо далеч от своя дом, останал съвършено сам.

Прекара нощта в един изоставен ресторант близо до Чейн Уок. Всичко, което дори съвсем бегло напомняше храна, бе отдавна плячкосано, но той не изпитваше особен глад, а още по-малко сега, когато всеки нов порив на вятъра донасяше до ноздрите му смрадта на разложение.

Всъщност изобщо не помнеше откога не бе усещал истински глад, а едва-едва си спомняше кога за последен път беше ял, но тази мисъл породи все нови и нови въпроси, а всички тези въпроси вече го бяха изтощили окончателно. Затова смъкна една драпирана завеса от прозореца и се омота в нея, за да се предпази от полъхващия от реката хлад, и потъна в дълбок, тежък сън.

Когато на другия ден пое нагоре по течението, вече движейки се по-бързо благодарение на двете гребла, които задигна от друга изоставена лодка, откри, че не е единственото човешко същество в този порутен Лондон.

От реката и при неколкократните му предпазливи слизания на сушата, преди слънцето отново да е започнало да залязва, той видя десетина-петнайсет души, които обаче всячески избягваха контакта: някои се правеха, че не чуват приветственото му подвикване, а други се скриваха още щом го забележеха.

Припомняйки си, че от ресторанта и от магазинчетата около него, които бе огледал, бе задигнато всичко, годно за ядене, се запита дали пък тези хора нямаха достатъчно основание да избягват останалите оцелели. А те очевидно бяха именно оцелели — в окъсаните си дрехи и почернели от праха и саждите лица, поради което от разстояние не можеше да прецени етническата принадлежност на нито един от тях.

На другия ден откри цяла комуна в Кю — петнайсетина души, облечени в дрипи, обитаваха кралските градини.

Пол не слезе на брега, а ги поздрави от реката и попита за новини. Малобройна делегация се спусна до водата и му каза, че чуждоземците — „механичните същества“, както ги наричаха всички тези оцелели хора — масово били напуснали Лондон, преследвайки загадъчните си цели в северна посока, но все още били останали достатъчно от тях, за да бъде животът в града твърде рисковано занимание.

Самите те били пристигнали едва преди седмица в градините Кю от Ламбет, който бил почти напълно разрушен, и вече били загубили няколко членове от компанията си, премазани очевидно по случайност върху откритите тревни площи от внезапно появил се трипод. Казаха му, че когато уловят и изядат последните катерички и птици, ще потеглят нанякъде.

Разговорът с други хора му доставяше удоволствие, но нещо в начина, по който го оглеждаха, го караше да изпитва неловкост. Един от мъжете го покани да се присъедини към тях, но той благодари и загреба нататък.

Най-странното, помисли си той, продължавайки нагоре по реката към Ричмънд, бе, че доколкото си спомняше, във „Войната на световете“ марсианците се бяха оказали уязвими към земните болести и бяха измрели само няколко седмици след началото на опустошителната си кампания. А оцелелите в Кю му казаха, че първите марсиански кораби пристигнали в Съри преди повече от половин година.

Пол искаше да научи нещо по повод това несъответствие с историята на Уелс и преглеждаше всяко парченце от вестник, което му попаднеше, но всички те бяха от последните дни преди нахлуването на марсианците и така и не успя да се добере до някаква текуща информация. Цивилизацията бе престанала да съществува в деня на пристигането на марсианците.

Именно това беше най-странното в цялата ситуация. За разлика от предишните спирки по време на принудителното му пътешествие тази похитена Англия сякаш бе изпаднала в някакъв стазис, след като играта бе приключила, и фигурите бяха останали върху дъската.

Ако Лондон въобще можеше да служи за пример, значи цялата страна, а може би и целият свят бяха в ръцете на нашествениците. Самите същества бяха оставили след себе си само една символична военна част. Нищожният брой оцелели човеци полагаха свръхусилия само да оцелеят. Всичко изглеждаше толкова… безпредметно.

Докато минаваше покрай малобройна групичка ровещи из боклуците хора, на които подвикна, без да получи отговор, му хрумна нова мисъл, която се разрасна с напредването на деня.

Всички места, които бе посетил, след като бе скъсал с обичайния си начин на живот, бяха толкова… толкова старинни. Това бяха ситуации и сюжети, които намекваха за съвършено други епохи — границата между две столетия в романа на Хърбърт Уелс, странната версия за един съвсем друг и различен Марс от онзи, който бе пръкнал тези нашественици, която мисъл бе интересна сама по себе си, както и Огледалното място, където срещна Гали.

Дори най-далечните му спомени като че ли бяха от някаква старовремска и отдавна приключила война. А и ледниковата епоха, която си беше направо древна. Но съществуваше и още един общ елемент, който го притесняваше и който не можеше да назове съвсем точно.

Срещна ги на четвъртия ден източно от Туикенхам.

Тъкмо бе отминал покрай един малък остров в средното течение и се насочваше към напомняща парк зелена площ върху северния бряг, когато видя някакъв мъж, който крачеше безцелно напред-назад по брега.

Помисли си, че и той бе загубил разсъдъка си поради нашествието, тъй като, щом го поздрави, мъжът вдигна поглед и се вторачи в него, сякаш виждаше призрак. Миг по-късно започна да подскача нагоре-надолу, мятайки ръце като болен от паралия сигналист, без да престава да крещи:

— Слава Богу! О, небеса! Слава Богу!

Пол се насочи към брега, а в това време странникът хукна към него. Предпазливостта взе връх над желанието да установи контакт с човешко същество и Пол спря лодката на известно разстояние от брега и го огледа бегло.

Беше на средна възраст, слаб и много нисък, не повече от метър и половина. Имаше очила и къси мустачки като онези, които следващите поколения щяха да отъждествяват с германските диктатори. Опърпаният черен костюм и сълзите на искрена благодарност му придаваха вид на застрахователен агент, току-що излязъл от вмирисаната на застоял въздух кантора.

— Слава на добрия Господ. Моля ви, елате да ми помогнете.

Мъжът извади кърпичка от джоба на жилетката си и избърса лице. Невъзможно бе да се каже какъв е бил някога цветът й.

— Сестра ми. Бедната ми сестра падна и не може да се изправи. Моля ви.

Пол го огледа внимателно. Видът му бе твърде необичаен за крадец. А ако беше изпратен от някоя банда крадци и убийци, то те демонстрираха завидно търпение, щом поставяха стръв за толкова редките пътници по реката. И все пак предпочете да не прибързва.

— Какво й се е случило?

— Падна и се нарани. О, моля ви, господине, направете едно добро дело като истински християнин и ми помогнете. Ако можех, щях да ви платя. — Той се усмихна измъчено. — Но това вече не означава нищо. Ще споделим с вас всичко, което имаме.

Не виждаше повод да се съмнява в искреността му, а и разликата във височините им беше една пушка. Пол не го видя да носи такава, а и от доста време беше само на един изстрел разстояние от него.

— Добре. Само да завържа лодката.

— Господ да ви благослови, господине. Дребосъкът запристъпва припряно от крак на крак като дете, което чака за тоалетната, докато Пол газеше към брега и привързваше здраво лодката. След това му кимна да го последва и се заизкачва към дърветата в странен, непохватен тръс. Едва ли някога преди нашествието му се бе налагало да бърза толкова, освен като хлапе.

Сякаш присъствието на непознат човек върна у него спомена за някогашно достойнство и дребосъкът в черния костюм забави ход и се обърна.

— Много любезно от ваша страна. Казвам се Сефтън Панки.

Приближи се, съсредоточил цялото си внимание да не се препъне в някой корен, и протегна ръка.

Пол, който наскоро бе стигнал до извода, че след като не може да се довери на собствения си разум, очевидно не би могъл да се довери и на нищо друго, пое ръката му и се представи с измислено име:

— Аз съм… Питър Джонсън.

— За мен е удоволствие, господин Джонсън. А сега, щом приключихме с формалностите, нека побързаме.

Панки го поведе по склона и двамата закрачиха по вездесъщата червена марсианска трева, покрила хребета като завоевателски флаг, а след като го изкачиха, се заспускаха през една букова горичка. Пол тъкмо бе започнал да се пита дали не го отвежда към някаква засада, когато дребосъкът спря на ръба на дълбока клисура и се надвеси над нея.

— Върнах се, скъпа. Добре ли си? О, надявам се, че си добре.

— Сефтън? — Плътният алт прозвуча по-скоро рязко, отколкото мелодично. — Бях сигурна, че си избягал и си ме изоставил.

— Никога, скъпа моя.

Панки се заспуска по стръмния склон, като използваше корените на дърветата задръжки, явно затруднен от непохватността си. Пол зърна на самото дъно свита на кълбо самотна фигура и забърза след него.

Жената се бе заклещила в една пукнатина с вирнати във въздуха крака в крайно неудобна поза, а тъмната лакирана коса и сламената й шапка се бяха оплели сред гъстите клони.

Беше много едра. Докато си проправяше път надолу, в един момент Пол успя да види зачервеното й, блеснало от потта лице и предположи, че е най-малко на годините на Панки, ако не и повече.

— О, Господи, кой е този? — възкликна тя с непресторен ужас, когато Пол стъпи на дъното на клисурата. — Какво ли си мислите за мен, господине? Толкова е отвратително, толкова унизително!

— Това е господин Джонсън, скъпа, и е тук, за да ни помогне. — Панки приклекна до нея, потупвайки я по обгърналата обемистото й тяло сива рокля, както се потупва по хълбока млекодайна крава.

— Излишно е да се притеснявате, госпожо.

На Пол всичко му стана ясно — сестрата на Панки тежеше поне три пъти колкото него. Щеше да е адски трудно само да я измъкнат, да не говорим за това, как щяха да я избутат по стръмния склон.

Въпреки това изпита съжаление към нея заради неловката ситуация — не му убягна аристократичната превзетост на случайните му познайници, абсолютен анахронизъм на фона на марсианските разрушения — и се захвана за работа.

Отне им почти половин час, докато я измъкнат от преплетените клони, а и тя изпискваше от болка при всяко подръпване на косата, колкото и деликатно да бе.

Когато най-после я освободиха, Пол и Сефтън Панки се заеха с грандиозното дело по изтеглянето й върху спасителния хребет.

Почти се бе стъмнило, когато, безумно раздърпани, мръсни и потънали в пот, най-накрая се изкатериха, залитайки, върху равното било.

Жената се строполи на земята като рухваща палатка и в продължение на няколко минути се наложи да я увещават да застане седнала. Пол се зае да стъкми огън от сухи клонки, докато Панки се въртеше около нея като птичка, която почиства носорог, опитвайки се да отстрани с кърпичката най-голямата мръсотия от нея (което за Пол беше връх на безсмислието).

Когато Пол бе готов, Панки измъкна няколко клечки кибрит, истинско съкровище в този момент. Използваха една от тях с прехапани от напрежение устни и когато слънцето вече бе потънало зад изтърбушения хоризонт зад отсрещния бряг на реката, пламъците заподскачаха високо във въздуха и настроението им се повдигна.

— Не бих могла да ви се отблагодаря, както заслужавате — обади се жената.

Облото й лице бе изподрано и сплескано с кал, но тя му отправи усмивка, която очевидно би трябвало да излъчва очарование.

— След всичко това може и да изглежда глупаво, но аз вярвам в спазването на етикета. Казвам се Ъндин Панки. — И протегна ръка, сякаш подаваше вкусен бонбон, на който му предлагаше да се наслади.

Мина му през ума, че вероятно очаква да целуне ръката й, но реши, че все някога трябва да сложи точка. Пое я и отново се представи с набързо измисленото си име.

— Думите не са в състояние да изразят благодарността ми — продължи тя. — Когато съпругът ми се забави така дълго, аз се уплаших, че са го нападнали крадци. Можете да си представите ужаса ми, заклещена съвсем самичка в това ужасно място.

Пол се намръщи.

— Извинете — вашият съпруг? — Той се обърна към Панки. — Казахте ми, че се нуждаете от помощ, за да спасите сестра си.

Той погледна отново към жената, но лицето й изразяваше съвършено спокойствие, зад което се опитваше да скрие своето раздразнение.

— Сестра? Сефтън, що за странности си наговорил?

Дребосъкът, който се опитваше безуспешно да подреди косата й, изхихика сконфузено.

— Нали, нали? Просто не знам какво ми стана. Всичко е от това нашествие, нали знаете. Направо ми е разбъркало мозъка.

Пол прие обяснението им — не откри в Ъндин Панки никакви признаци на гузност или двуличие, — но нещо го бе разтревожило.

Госпожа Панки се възстанови изненадващо бързо и посвети остатъка от вечерта на многословни описания на кошмарите на марсианското нашествие и ужасните лишения да живееш на открито в парка. Изглежда, за нея и двете несгоди бяха еднакво непоносими.

Ъндин Панки беше словоохотлива жена и когато Пол най-накрая помоли за разрешение да се оттегли, за да подремне, тя вече му бе разказала повече подробности за живота на дребната буржоазия в Шепъртън както преди, така и след нашествието, отколкото изобщо би желал да научи.

Оказа се, че господин Панки бил главен чиновник в земемерната служба в графството — пост, който съпругата му очевидно считаше далеч под възможностите му. На Пол тя му се стори убедена, че със старание и умели ходове един ден това би могло да се поправи — което бе малко вероятно, освен ако марсианците не вземеха да възстановят земемерната служба.

Но той познаваше потребността да се придържаш към нормално поведение в ненормални ситуации, така че, когато госпожа П. описваше коварствата на вечно недооценяващия съпруга й началник, той се постара да изглежда истински огорчен и все пак оптимистично настроен относно шансовете на господин Панки.

Самата госпожа Панки бе домакиня и, както повтори многократно, не само тя бе убедена, че това е най-високата длъжност, която би трябвало да заема и към която би трябвало да се стреми една жена. Плюс това, подчерта тя, поддържаше къщата си като аптека: дори скъпият й Сефтън, даде да се разбере тя без много-много увъртания, „се научи да стъпва на пръсти“.

На Пол не му убягна неволното потрепване на господин Панки.

Но в живота на Ъндин Панки имаше една голяма мъка, която се състоеше в това, че Господ бе решил да й отнеме радостта от майчинството, този най-велик от всички дарове, с който една жена би могла да възнагради своя съпруг. Имаха фокстериер Денди — тук за момент тя се смути, припомняйки си, че вече нямаха нито фокстериер, нито свой собствен дом, тъй като ги бе изпепелила мощната взривна вълна на един марсиански топлинен лъч, сринала блока им до основи, от която семейство Панки се бяха спасили само защото отишли у съседите да научат пресни новини.

Госпожа Панки изпълни задължението си да отрони няколко сълзи за малкия храбър Денди.

Пол си даде сметка за гротескността на ситуацията, след като бе видял толкова много разрушения, а сега пред него тази огромна, мека жена ронеше сълзи за някакво куче и го наблюдаваше с крайчетата на очите си, за да е сигурна, че той не пропуска да отчете колко безпомощна и чувствителна е тя.

И все пак имаше ли право той, който нямаше нито дом, нито най-малката представа, как да стигне до него, да съди другите за понесените от тях загуби?

— Денди ни беше като дете, господин Джонсън. Наистина! Нали, Сефтън?

Господин Панки кимна още преди да го попитат. Пол не бе убеден, че той изобщо я слуша — от време на време побутваше огъня, и се взираше в червеникавите отблясъци по клоните, — но очевидно имаше опит в проследяването на криволиците на нескончаемото й бърборене, които неминуемо отвеждаха до собствената му персона.

— Нищо не сме пожелавали така силно на този свят, както дете, господин Джонсън. Но Господ ни го отказа. Все пак се надявам, че е за добро. Трябва да приемаме неговата мъдрост дори когато не схващаме смисъла й.

По-късно, най-после легнал в очакване на съня под акомпанимента на двугласното похъркване на семейство Панки — нейното дълбоко и дрезгаво, неговото мелодично като флейта, — Пол се замисли, че казаното от нея бе прозвучало така, сякаш, ако й се отдадеше възможност да се срещне с Господа лице в лице, далеч не би била особено толерантна.

Всъщност Ъндин Панки беше от онези жени, които са в състояние да създадат куп неприятности и на самия Него. Тя сериозно плашеше Пол.

Странно, разсъждаваше той на следващата сутрин, докато лодката се носеше срещу течението по Темза, как и най-дребният знак за нормалност беше в състояние да прогони най-кошмарните и умопомрачителни страхове и да запълни деня с банални грижи. Човешкият разум не бе създаден да се зарежда прекалено дълго с химери, а се нуждаеше от твърдо гориво, простичките човешки рефлекси — да хванеш, да грабнеш, да измамиш.

Не бе изминал дори и един ден, откакто срещна семейство Панки, а те вече бяха успели да превърнат самотната му одисея в нещо като разходка с лодка. В момента двамата се препираха дали господин Панки би могъл да улови риба с конец и безопасна игла.

Съпругата му беше категорична, че е прекалено несръчен и че подобни фокуси са по силите на „ловкия господин Джонсън“ — последното бе изречено с такава обезоръжаваща усмивка, че на Пол тя му напомни no-скоро измамния чар на месоядно растение, отколкото нормално изражение на човешко лице.

Така или иначе беше неопровержим факт, че в момента са тук, и той бе така обсебен от неумолимата им и тесногръда дребнавост, че изобщо бе забравил за безизходното си положение. И за добро, и за лошо.

Когато се надигна сутринта, установи с известна досада, че издокарани според оскъдните си възможности, семейство Панки бяха, както сами се изразиха, „готови за тръгване“. Идеята, че им е предложил да ги вземе със себе си по реката, бе завладяла някак си мислите им, и то без абсолютно никакво участие от страна на Пол, за да потърсят нещо по-съответстващо на представите им за цивилизован живот от онова, което им предлагаше този парк в предградията на Туикенхам.

Опитите на господин Панки да го убеди в предимствата на колективния живот: „Ще бъде почти като ваканция, не мислите ли, като весело детско приключение?“ — бяха достатъчни сами по себе си да го накарат да побегне, но въодушевлението на двойката бе толкова спонтанно, че той не намери сили да им откаже.

Но след като се спуснаха по брега към лодката, която — слава Богу! — все още бе там, където я остави, се случи нещо странно. Беше избързал напред, за да я издърпа на брега — мисълта, да влачи Ъндин във водата и да се опита да я стовари в люшкащата се лодка, бе направо убийствена — и когато се обърна да види дали идват след него, при гледката на двете фигури, една масивна и една дребна, по тялото му премина тръпка на ужас, а внезапно обзелият го страх бе толкова мощен и ненадеен, че за момент си помисли, че ще получи сърдечен удар.

„Нещата от замъка!“

Видя ги ясно — двете фигури — на брега на реката, двете ужасни същества, които го преследваха от толкова време, едрият и дребният, и двамата коравосърдечни, й двамата безмилостни, две безпощадни същества, каквито едно нормално човешко въображение трудно би могло да си представи. И ето че го бяха хванали — не, той сам се натика в ръцете им.

Мигна и семейство Панки отново си бяха същите: двама злощастни обитатели на един злощастен свят. Присви очи, подпирайки се на парапета на лодката.

Сега, след като се поуспокои, нещата му изглеждаха доста по-различно от предишните случаи, когато двамата му преследвачи се бяха оказвали така близо до него: тогава бе изпитал панически страх от непосредствената им близост — едно усещане точно толкова осезаемо, колкото студът или гаденето.

В този случай, поне докато не бе видял приликата в силуетите, не изпитваше никаква друга тревога, освен от евентуалната възможност Ъндин Панки да не млъкне през цялата нощ.

Пък и ако тези хора действително бяха негови врагове, лесно можеха да го хванат, докато спи…

Госпожа Панки се облегна върху изнемогващия под тежестта й дребосък и размаха ръка, притискайки с другата смачканата си шапка върху главата, тъй като вятърът се усили.

— О, погледни лодката, Сефтън. Какъв прелестен малък плавателен съд!

Случайно съвпадение, реши той, нищо повече. Което го бе засегнало по слабото място, но все пак съвпадение.

Но дори и да не му бяха врагове, продължи разсъжденията си той, докато зелените площи на Хемптън Уик върху северния бряг се изнизваха покрай тях, семейство Панки със сигурност бяха успели да го забавят, а това би могло да се окаже фатално за постигането на крайната му цел. Истината бе, че той действително имаше нещо като цел и доколкото можеше да прецени, не се бе приближил до нея нито на йота, откакто се намираше в тази друга Англия.

Нейният глас — гласът на жената птица от сънищата — бе казал през устата на детето неандерталче, какво да направи.

„Ти каза, че ще дойдеш — бе го смъмрила тя. — Домът на Скитника. Трябва да го откриеш и да освободиш Тъкачката.“

Но коя или какво бе тъкачката? И къде в този или в който и да е друг свят да открие нещо толкова неясно като „Дома на Скитника“? Бяха му възложили да разгадае възможно най-трудната загадка.

„Може би аз съм скитникът — помисли си неочаквано той. — Но ако е така и открия своя дом, няма да ми трябва нищо друго, нали? Просто ще си бъда вкъщи.

Ами ако трябва да намеря своя дом тук, в този друг Лондон?“

Мисълта да направи нещо още сега го въодушеви. За миг се изкуши да обърне лодката и да натисне греблата към превърнатия в развалини център на Лондон. Къщата в Кенънбъри, в която се намираше апартаментът му, с положителност би трябвало да е построена по това време повечето сгради на неговата улица бяха в стил крал Джордж, — но възникваше въпросът, дали изобщо бе останало нещо от нея. А и по всяка вероятност труповете в центъра на града бяха много повече, отколкото тук.

Колкото се замисляше, толкова по-малко вероятна му се струваше подобна надежда — „скитник“ би могло да означава твърде много неща. Но пък имаше ли някаква по-добра идея…?

— Той отново усука конеца, господин Джонсън. Престани, скъпи, само ще го скъсаш! Наистина, господин Джонсън, трябва да помогнете на моя Сефтън.

Пол въздъхна тихо, а мислите му отново се разпиляха като останките на кораб в мътна вода.

Когато наближиха Хемптън Корт, Темза се стесни и Пол за първи път видя смътно подобие на английски начин на живот. Както скоро разбра, тези хора бяха тръгнали по стъпките на първия поход на триподите и няколко месеца след нашествието бяха сформирали тази изгнаническа общност.

Колкото и да бе невероятно, над преселническите селища се виеха пушеци; храбрите им обитатели поддържаха бивачни огньове и въртяха търговия под открито небе, охранявани от дълга километър и половина полоса от часовои, въоръжени със сигнални огледала и няколко безценни пушки.

Пол предположи, че имат и скривалища, в които — също като подскачащи по склона зайци — щяха да се изпокрият при най-малката опасност.

Госпожа Панки бе очарована, че вижда най-после нещо като поселища и когато спряха до първото от тях, изскочи с такава скорост от лодката, че замалко не я преобърна.

Един мъж с ръмжащо куче на въжена каишка размени краищник хляб срещу новини от източните райони. Когато Пол му разказа какво беше видял само преди няколко дни насред Лондон, мъжът поклати печално глава:

— Нашият викарий в Чизуик каза, че градът е изгорял заради пороците си. Но не проумявам възможно ли е да е чак толкова порочен един град.

Мъжът каза още, че в самия Хемптън Корт има нещо като пазар, който бил най-подходящото място да научиш някоя новина и шанс за семейство Панки да се присъединят към някоя от местните общности.

— Разбира се, никой не приема такива, които не могат сами да си мъкнат теглото — добави мъжът, поглеждайки недвусмислено към Ъндин Панки. — Времената са много трудни, така си е.

Въодушевена от възможността отново да подхване свое домакинство, госпожа Панки не обърна внимание на думите му. Когато се разделяха, Сефтън кимна със сдържана любезност на мъжа, давайки да се разбере, че нетактичността му не е останала незабелязана, но самият той е достатъчно добре възпитан, за да отвръща.

Иззад един остър завой на реката изплува замъкът с щръкналите под бледата слънчева светлина кулички. По моравите край Темза се забелязваха неочаквано малко хора, но когато Пол приближи лодката до брега и помогна на госпожа Панки да слезе, една седнала във фургона си жена му каза, че самият пазар е в пущинака зад двореца.

— Щото ето какво стана, когато се виждаше от реката и един от марсианските дреднаути мина оттук — посочи тя към превърнатата в ситен чакъл постройка на централната порта.

На десетки метри от рухналата стена земята бе гладка и блестяща като гланц.

Госпожа Панки се оказа изненадващо чевръста за мечешката си осанка и съпругът й заподтичва след нея, щом тя се разбърза през парка, докато Пол реши да се поразтъпче. Мина покрай петдесетина души, някои — явно цели семейства — натоварени на коли за сено.

Други караха малки състезателни двуколки и кабриолети, някога белег на благополучие, но сега само далеч по-неблагонадеждни транспортни средства в сравнение с фермерските фургони. Никой не му се усмихна, а само кимаха на поздравите му, но тези тръгнали на пазар хора му се сториха далеч по-нормални от всички оцелели, които бе срещнал досега.

Самият факт, че имат пазар, където да отидат след всички тези кошмарни месеци, бе достатъчен да повдигне духа им. Марсианците бяха дошли и човечеството бе една поробена раса, но животът така или иначе продължаваше.

Докато прекосяваше покрития с калдъръм паркинг пред парка Тилтярд покрай намиращите се там хора, си помисли, че независимо дали това бе мястото, за което бе споменала жената от сънищата, или не, тук поне бе Англия, а тя му бе липсвала. Ужасът все още бе надвиснал над главите на тези хора, които и без това бяха изтърпели жестоки страдания забравеше ли за миг онова, което те бяха преживели, срещу него веднага се изпречваше поредният лишен от крайници или с ужасяващи белези от изгарянията минувач, — но в съзиждането на нов живот върху руините поне имаше някакъв смисъл. А той далеч не можеше да се похвали с подобно нещо за досегашните си странствания.

Всъщност беше уморен — уморен от мислене, от странстване, от всичко.

Когато мина покрай червените тухлени стени и попадна сред зеленината на така наречения пущинак, оказал се изрядно поддържан парк от жив плет и тисови дървета, настроението му се пооправи, въпреки че и тук зеленият килим беше изпъстрен с петна от чуждоземната пурпурна трева.

Пазарът беше в разгара си. Камари стока задръстваха задните части на фургоните и търговията бе оживена. Накъдето и да погледнеше, някой ожесточено се препираше с някого. Ако присвиеше очи, гледката би заприличала на селски панаир от стара гравюра. Никъде не виждаше семейство Панки, което не бе кой знае каква трагедия.

Докато оглеждаше тълпата, която вероятно наброяваше двеста-триста души, забеляза един тъмнокос, тъмнокож мъж да го гледа с нескрит интерес. Щом погледите им се срещнаха, непознатият сведе очи и се обърна, но Пол остана с впечатлението, че мъжът го наблюдава от доста време.

Тъмнокожият мина покрай две жени, които се пазаряха за едно кученце в кошница — Пол не разбра точно за колко бе пазарлъкът, но предпочете Ъндин Панки да не вижда животинчето, — и изчезна в навалицата.

Пол сви рамене и продължи нататък. Освен азиатските черти, които дори в тези ранни времена не са били кой знае каква рядкост, мъжът не се отличаваше с нищо особено, а и видът му не предизвика у Пол усещането за опасност, което свързваше със своите преследвачи.

Мислите му прекъсна внезапната поява на семейство Панки. Госпожа П. бе цялата в сълзи, а съпругът й безуспешно се опитваше да я успокои. Пол реши, че е видяла сделката за кучето и си е спомнила за нещастния опечен Денди.

— О, господин Джонсън, това е толкова жестоко! — Тя се вкопчи в ръкава му и впи умоляващ поглед, завирайки огромното си лице в неговото.

— Може би искат само да го възпитат като куче пазач… — започна той, но тя не млъкна.

— Току-що я видях — нашата Виола щеше да бъде точно на нейната възраст, ако не бе… О, толкова е жестоко, толкова е жестоко!

— Престанете, госпожо Панки. — Сефтън се огледа нервно наоколо. — Не правете сцени.

— Виола?

— Нашето момиченце. Тя изглеждаше точно така. Исках да си поговоря с нея, но господин Панки не ми разреши. О, бедното ми момиченце!

Пол поклати глава.

— Вашето момиченце? Но нали казахте, че нямате…

— Измислихме си — прекъснато отсечено Сефтън Панки, но Пол усети тревога в гласа му. — Просто една шега. Измислихме си дете, не разбирате ли — и го нарекохме Виола. Нали така, госпожо Панки?

Ъндин подсмърчаше и триеше носа си с ръкав.

— Моята скъпа Виола.

— Е, а това момиченце там изглежда точно както… сме си представяли, че би изглеждала нашата дъщеря. Нали разбирате?

Той се опита да се усмихне, но усмивката му бе толкова измъчена, че на Пол му се приискала извърне очи. Каквото и да бе всичко това, налудничавост или преструвка, сякаш бе зърнал нещо, което не би трябвало да вижда. Госпожа Панки бе престанала да плаче, сякаш усещаше, че е прекалила.

— Толкова съжалявам, господин Джонсън. — Усмивката й не бе по-жизнерадостна от тази на съпруга й. — Сигурно ме мислите за глупачка. И май наистина съм си такава — една стара глупачка.

— Не, съвсем не… — понечи да каже Пол, но Сефтън Панки вече избутваше съпругата си настрана.

— Има нужда от чист въздух — подхвърли през рамо той, сякаш забравил, че наоколо няма нищо друго освен въздух. — Много тежко го преживя… много тежко.

Пол ги гледа известно време да се клатушкат сред тълпата, нейната едра фигура, облегната върху дребния му силует.

Стоеше изправен до високия плет, който ограждаше известния лабиринт и дъвчеше някакво месо на шиш, за което мъжът, който му го продаде, се бе заклел във всичко на света, че е козе. Продавачът го размени заедно с халба бира срещу жилетката на Пол, което в момента не му се струваше прекалено висока цена. Пол веднага пресуши бирата, усетил потребност от елементарен комфорт.

Мислите му препускаха хаотично, без да успее да ги подреди. Възможно ли бе да е толкова простичко — в своята самотност семейство Панки си бяха измислили едно въображаемо дете, което да запълва празнотата? А какво имаха предвид, споменавайки, че момиченцето е точно на възрастта, на която би била тяхната Виола, ако не беше? Ако не беше какво? Как би могъл да изгубиш — вероятно, защото бе починало — дете, което си си измислил?

— Вие не сте оттук.

Пол подскочи. Тъмнокожият мъж бе застанал под арката над входа на лабиринта и го наблюдаваше съсредоточено с големите си кафяви очи.

— Аз… да, не съм. Както и повечето хора по всяка вероятност. Такъв пазар не можеш да видиш на километри наоколо.

— Наистина не можеш. — Върху лицето му се мерна бегла усмивка. — Много бих искал да разговарям с вас, господине.

— Джонсън. Защо? И кой сте вие?

Мъжът отговори само на първия въпрос:

— Да речем, че разполагам с известна информация, която може да ви бъде от полза, господине. Като човек… който все пак се намира в особена ситуация.

Фактът, че се опитваше да подбира внимателно думите си, смути Пол още повече.

— Говорете тогава.

— Не тук — каза мрачно непознатият и посочи към лабиринта. — Няма да ходим далеч. Последвайте ме.

Трябваше да вземе решение. Мъжът не му вдъхваше никакво доверие, но както забеляза и преди малко, не изпитваше никакъв страх от него. А и подобно на господин Панки, макар и не до такава степен, размерите му в никакъв случай не бяха застрашителни.

— Добре. Но вие все още не сте ми казали името си.

— Не — отсече непознатият, подканвайки го с жест към въртящата се врата. — Не съм.

Сякаш, за да уталожи притесненията му, непознатият спазваше най-малко метър разстояние между тях, докато го водеше между стените на лабиринта. Но вместо да разкрие причината за странното си поведение, заразпитва Пол за местата, откъдето идваше — защото не знаеше или се правеше, че не знае от коя част на Англия пристига, — и на свой ред му разказа за възстановяването на района около Хемптън Корт след нашествието.

— Човешки същества. Винаги са готови да започнат отначало — обобщи непознатият. — Заслужават възхищение, нали?

— Може би. — Пол спря на едно място. — Вижте какво, ще ми кажете ли нещо най-после? Или ме домъкнахте тук, за да ме ограбите или нещо такова?

— Ако реша да ограбя някого, ще му кажа ли, че се намира в особена ситуация? — запита в отговор мъжът. — Защото ми се струва, че са много малко онези, които разбират това така добре като вас.

Усети мравките на страха да го полазват по гръбнака и в същия момент си даде сметка за едва доловимия му акцент: независимо от безупречния английски се усещаше, че е индиец или пакистанец. Пол реши, че е крайно време да го принуди да изплюе камъчето.

— Да предположим, че сте прав. И какво от това?

Вместо да захапе въдицата, непознатият се обърна и продължи. Пол побърза да го настигне.

— Съвсем близо сме — обясни мъжът. — Там ще поговорим.

— Още сега.

Непознатият се усмихна.

— Добре. Първото, което ще ви кажа, е, че вашите спътници не са такива, за каквито се представят.

— Сериозно? И какви са тогава? Поклонници на сатаната? Вампири?

Тъмнокожият сви устни.

— Не мога да ви кажа съвсем точно. Но знам, че не са една симпатична, забавна английска семейна двойка.

Завиха зад ъгъла и се озоваха в центъра на лабиринта.

— Пристигнахме — простря ръце той.

— Но това е нелепо. — Раздразнението на Пол трудно прикриваше овладелия го страх. — Не ми казвате нищо. Довлякохте ме чак тук и защо?

— Съжалявам, но ето защо.

Непознатият се хвърли отгоре му и го сграбчи през кръста, притискайки и двете му ръце. Пол се опита да се освободи, но мъжът се оказа изненадващо силен. Светлината в центъра на лабиринта внезапно започна да се променя, сякаш слънцето изведнъж се премести.

— Хей! — чу се пронизителният вик на госпожа Панки от друго място на лабиринта. — Хей, господин Джонсън? Тук ли сте? Намерихте ли центъра, умнико?

Пол не можеше да си поеме достатъчно въздух, за да извика за помощ. Наоколо му се разстилаше жълто сияние и обгръщаше в бледа прозрачна мъгла пейките, живия плет и покритата с чакъл пътека. Разпознал златната светлина, Пол удвои усилията си. Успя да освободи ръката си и докопа гъстата черна коса на мъжа, но другият го препъна с крак, за да изгуби равновесие, и го блъсна в светлината и ненадейното нищо.