Реката на смъртта

ПЕТА ГЛАВА

Шунката бе попрегорена. Яйцата имаха чудесен цвят и белтъкът не бе лигав — точно, както ги обичаше Лий.

— Хубави яйца — похвали той Бап с пълна уста.

Той само изсумтя, но изглеждаше доволен.

— Кажи ми, Тим, кой представлява истинската власт тук, в Крий? Вече се срещнах с Фипс, а ти ми спомена името на Ащън. Те ли управляват тук? Или има и някой друг?

Бап изпухтя, занесе казана до вратата, отвори я и изля помията на двора. Върна големия казан обратно в кухнята, сложи го под помпата и заизпомпва вода за банята на Лий.

Когато водата стигна до средата на съда, спря и сложи два чайника на печката.

Когато и това бе свършено, той приближи един стол до масата, сви си цигара и погледна назидателно Лий.

— Чуй сега, Фипс и Ащън действително представляват закона тук, ама не е толкова просто. — Той млъкна за момент, за да види как Лий намазва с масло една бисквита. — Какво ще кажеш за бисквитите?

— Не са съвсем доопечени в средата, но иначе не са лоши.

— Сурови в средата, викаш? Значи съм ги извадил от печката твърде рано…

— Разправи ми за Фипс и Ащън.

Бап дръпна силно от цигарата си.

— Много е просто — Фипс се оправя с града, а Ащън отговаря за долината, Фипс е помощник-шериф, но освен това е и един от най-добрите стрелци в областта. Няма спор, така си е, особено сега, когато Слоусън е мъртъв. — Той се взря в Лий през цигарения дим. — Но май трябва вече да имаме предвид и теб…

— Без мен — отсече Лий.

— Как е кафето?

— Много е добро. Правиш хубаво кафе, Бап. А сега продължавай.

— Та както казах, Фипс се оправя с града. Той и онази негова курва притежават „Аркадия“ и „Тимбър Лодж“. Освен това Фипс има дял в почти всички заведения в Крий. Поне откакто застреля Мат Рибоно. Преди няколко години Рибоно беше големият бос в града.

— А Ащън?

— Той е друго нещо. Като начало Ащън е англичанин.

Лий не се изненада. Покрай бизнеса с добитък англичаните бяха пристигнали през седемдесетте, като успяха бързо да се наложат, понеже имаха пари. Но обикновено плащаха на други да се грижат за стопанствата им, рядко самите те ставаха рентиери.

— Той ли е собственик на фишхук или е само управител?

— Мамка му, собственик е на всичко там — било сгради, животни или земя. Съвсем законно при това. Ащън е богат. Казват, че бил племенник на някакъв английски лорд, което не му пречи да си е най-обикновен престъпник.

— Ащън и Фипс добре ли се разбират?

— Е, не бих казал, че са първи приятели. Просто гледат да не си пречат един на друг, това е всичко. — Бап се облегна назад. Пушеше и изглеждаше много щастлив, че може да играе ролята на стар мъдрец. — Но Фипс не е от неговата класа, нищо, че е стрелец. Първо, Ащън е богат. Второ, понеже има много пари, може да си купи най-обиграните убийци на света. Пък и има приятели в Хелена. Влиятелни приятели.

— Значи Фипс управлява града?

— Да, но само него.

— Ами градския съвет, кмета?

— Нямаме кмет. Има нещо като градски съвет, но тъпите търговци са доволни от нещата такива, каквито са. Фипс не им бърка в джоба. Не им се меси. И като се имат предвид всички пари, които напоследък идват от търговията с дървен материал, те няма от какво да се оплакват.

— Това са много пари, нали?

— И още как! Ха, та половината от рудниците в Монтана са направени именно с тези пари. Цяло съкровище си е това. Пък и дърварите няма къде да си харчат парите освен в Крий.

— И няма други, само Фипс и Ащън?

Бап придърпа чинията от закуската на Лий и си загаси цигарата в нея.

— Ами — каза той, — остават фермерите и рентиерите, но снощи ти им взе страха.

— Какво имаш предвид?

— Дявол го взел, ами нали застреля Мик Слоусън. Много жесток човек беше. Той и хората му крадяха крави в околността. Но фермерите и рентиерите си имаха само него — тях той не ги закачаше. Пък и не се страхуваше нито от Фипс, нито от Ащън.

Един от чайниците завря и Бап стана, за да излее горещата вода в казана. Когато свърши, съдът беше пълен почти догоре.

— Ела да се изкъпеш. Побързай, ако не искаш старата вещица лично да се погрижи за това. Пък и на мен може да си го изкара.

Два часа по-късно Лий вече препускаше извън града.

Минаваше обяд. Конят му бе добре нахранен, отпочинал си след нощта, прекарана в конюшнята. В дисагите си Лий носеше сандвичи, половин кило шунка и десетина ябълки. Мисис Болтуит не вярваше особено на умението на един мъж сам да се грижи за прехраната си на толкова отдалечено място.

Беше облечен в нови дрехи: дънки и синя фланелка, чорапи и бельо. Мисис Болтуит бе издебнала момента, когато той безпомощно седеше в импровизираната вана, за да вземе дрехите му и да ги занесе за пране. Наложи се Бап да обиколи набързо магазините и да му купи изцяло нови дрехи.

Денят беше чудесен. Далечните планински върхове се открояваха съвсем ясно в свежия въздух. Изглеждаха нереални като театрален декор — дотолкова бяха красиви и съвършени.

Той се сети за Розали. Тя щеше много да хареса тази долина с нейната зелена мекота и ограждащите високи върхари. „Приказно място, Франк“. Това Щеше да му каже, ако сега яздеше малката си кобила До него и сегиз-тогиз се обръщаше да му се усмихне…

Лий се изправи на седлото и заби шпори в коня.

Животното изненадващо застана на задни крака, изцвили и препусна в галоп по пътеката, като безогледно газеше и тъпчеше храстите, изпречили се пред него. Лий трябваше много да внимава да не падне, затова след половин миля зауспокоява жребеца с думи и потупвания.

Не трябваше да мисли за онова, което би могло да бъде. Не беше разумно.

Без да престава да се озърта на всички страни, той уверено водеше коня си нагоре по пътеката. Бап му бе казал, че по тези места се беше случвало да застрелят някой и друг непредпазлив самотен ездач. Пък и приятелите на Слоусън можеха да се окажат наблизо. Едва ли му бяха много благодарни, задето е пречукал главатаря им. Сигурно щяха да решат да му отмъстят.

Вече се смрачаваше, когато стигна до високите поляни. Големите борове хвърляха широки черни сенки върху пътя. От дъното на долината излетя ято птици — нагоре, към залязващото слънце.

Конят бавно и сигурно изкачваше хълма, като преминаваше в тръс на местата, където високата трева беше толкова гъста, колкото в канзаските прерии. При всяка негова стъпка рояци насекоми се вдигаха във въздуха и жужейки, изчезваха отново в плътния, зелен килим няколко ярда по-надалеч.

Земята беше много подходяща за отглеждане на коне. Не ставаше особено за бегачи — при този терен щяха да развият прекомерни мускули на краката. Но за селскостопанска работа или просто за ездитни коне това бе идеалното място.

Слънцето вече бе почти залязло зад далечните западни върхове. Лий спря и се извърна, за да погледа наоколо. Долината приличаше на огромна чаша, пълна догоре с тъмна сянка. Изведнъж слънцето се скри съвсем и здрачът го обгърна бързо като прилив в Сан Франциско.

Щеше да стигне в ранчото по тъмно.

След малко повече от час той премина, през източния връх на хълма. Там, долу, сградите на стопанството му едва се виждаха при меката светлина на звездите. Луната още не се беше показала иззад планините. Нощният вятър леко разклащаше клоните на дърветата. Лий седеше върху уморения си кон и вдъхваше свежия, омайващ мирис на заобикалящата го природа.

Дълго време стоя и гледа земите си. Неговите земи. И когато луната се показа, за да потопи в сребърна светлина ранчото, околните хълмове и долината под тях, той вече беше взел решение.

Оставаше. Щеше да рискува с Ребека Чейс.

Щеше да остане, защото Розали би го желала.

Лий се изправи на седлото, хвана здраво юздите и смушка коня надолу по пътеката към ранчото. Изведнъж замръзна, вдигна глава и се ослуша.

— Том Кук — каза той. — Излез на светло.

Известно време не се чуваше нищо, освен вятърът в клоните на дърветата. После една сянка се отдели от тъмната гора няколко ярда вляво от Лий и младият индианец тихо се показа на лунната светлина.

Той се вторачи в момчето. Сипаничавото лице с голям нос бе застинало и безизразно като камък.

— Дошъл си да постъпиш на работа при мен, така ли?

То сви рамене, но не каза нищо.

— Има ли елени по тези хълмове?

Том Кук кимна и сложи ръце зад ушите си, за да имитира рогата на елен.

Лий се наведе над седлото, за да оправи един заплетен ремък. След това извади от калъфа старата пушка на индианеца от племето на Черния крак, за момент я задържа, а после я пъхна в ръцете му. Том Кук прегърна своя спенсър, като продължаваше да зяпа Лий с безизразния поглед на блестящите си черни очи. Сетне, без да каже нищо, се обърна и изчезна в сенките на боровете.

Лий не погледна повече натам, а само докосна с шпори хълбоците на коня си и препусна надолу по пътя към ранчото.

Предната врата на къщата бе залостена с голям, ръждив катинар. Бап му беше дал ключа, но даже и с него му трябваха няколко минути, за да се справи със старата ключалка.

Той влезе и внимателно тръгна в тъмното към масата в голямата стая. Спомни си, че предния ден бе видял върху нея една газена лампа. Намери я, драсна клечка кибрит и я запали. Стаята се изпълни със златиста светлина.

Това беше неговият дом.

Лий заразглежда старите мебели, щавената кравешка кожа, просната вместо килим на пода пред каменната камина, тежките дялани дъски на тавана и по стените. Взе лампата и тръгна из другите стаи. Имаше още една спалня, почти толкова голяма, колкото и всекидневната, с двойно легло и твърд дюшек, напълнен с конски косми и покрит със стара басма, за да не се праши. Кабинетът бе обзаведен с бюро от борово дърво и стар, тапициран с кожа въртящ се стол. По дължината на цялата задна част на къщата бе разположена кухнята, оборудвана с всичко необходимо плюс мивка с водна помпа и голяма, почерняла печка, отрупана с тенджери и тигани. Масата беше толкова голяма, че покрай нея можеха да насядат десетина души.

Лий излезе през задната врата и като осветяваше пътя си с лампата, тръгна към външната тоалетна.

Тя бе направена от кедрови дъски. Той с облекчение изпразни мехура си.

Беше си у дома.

Върна се отпред пред къщата, отвърза коня и го заведе в конюшнята. Махна му седлото и тръгна към хамбара за сено. До стената бяха облегнати няколко чувала. Лий остави лампата на земята и взе единия от тях. Дотътра го до конюшнята и напълни коритото с храна за коня си и двете кобили на Бап. Наля им и малко прясна вода.

След това внесе багажа и карабината си в къщата. Вече нямаше нужда от лампа. Лунната светлина бе толкова силна, че хвърляше сянка пред него. Отиде до кухнята и натрупа върху масата пушената шунка, ябълките и двата останали сандвича.

Седна и изяде сандвичите, докато размишляваше по въпроса какво трябва да се направи със стопанството през следващите седмици. След няколко дни Сандбърг трябваше да пристигне с конете: едрия апа-лузки жребец, наречен Шокан, и деветте чистокръвни кобили, купени от Не Пърс. Имаше и няколко новородени кончета. Изобщо Лий щеше да разполага с достатъчно животни, за да направи развъдник за възможно най-добрите планински коне.

Младото стадо му бе струвало почти толкова, колкото и ранчото. Освен това той не би могъл да ги купи, ако Бъд Лаунс не го бе препоръчал пред индианското племе в Не Пърс. Но тези индианци дължаха много на Лауно и напълно съзнаваха това. В целия Запад имаше най-много трима-четирима бели мъже, които често търгуваха с племената там и Лаунс бе един от тях.

Щяха да му трябват още пари: за сено за конете, за оправяне на оградите, за заплатите на Бап и Том Кук, Сандбърг и сина му… Както и за храна: брашно, сол, бекон, кафе, царевица /ако успееше да намери такава/ и няколко млади говеда за месо. И още боб, работни дрехи, амуниции — толкова много неща. Щеше да изхарчи почти всичките си останали пари, за да купи необходимото. Трябваше да си направи много точна сметка, за да не се наложи да продава едно от жребчетата или даже една от кобилите.

Щеше да накара Бап да засади зеленчукова градина. Това щеше да е поредното изпитание за стареца — сигурно разбираше от градинарство толкова, колкото и от готвене.

Свърши със сандвичите, прибра шунката и ябълките в една цинкова кутия и занесе лампата в спалнята. Трябваше да купи още лампи, масло и хубава къса пушка. Една грийнър 12 щеше да му свърши добра работа за стрелба по птици.

Без съмнение това значеше да изхарчи почти всичко, с което разполагаше. При това бе твърдо решен да не играе покер в Крий. Един професионалист не можеше да си позволи да играе с аматьори, ако искаше да го приемат за приятел.

Лий опря карабината в ъгъла и провеси колана си на рамката на леглото. Събу ботушите си и се съблече. Изгаси лампата, отметна покривката и се мушна в голямото легло. Протегна се върху твърдия дюшек с въздишка на задоволство.

Чаршафи. Трябваше да купи също й чаршафи, както и одеяла.

И никакъв покер. Почтенният живот си имаше своите недостатъци.

Когато сутринта излезе от къщата, завари Том Кук да седи на пети под една фиданка в предния двор. Дялкаше някаква пръчка със стар нож марка „Барлоу“.

Млад, одран елен висеше на една от кръстосаните греди, които поддържаха тавана на тясната веранда.

— Хубав елен.

Индианецът измуча нещо в отговор.

— Значи довечера ще имаме пресни пържоли. Щеше да е добре да го оставим да виси още един ден, но шунката ще стигне само за обяд.

Лий слезе по стъпалата, извади от джоба си ябълка и я подаде на момчето.

— Чуй сега, Том — каза той. — Като начало мога да ти давам по двадесет и пет долара на месец. Но не знам кога ще ти увелича заплатата. Ще трябва да спиш заедно със стария Тим и още няколко мъже, които очаквам да пристигат тия дни. — Лий въздъхна. — И май ще трябва да ти купя пони за работата ти. Яздиш настрани и с една юзда, нали? — Подозираше, че е точно така. Повечето индианци яздеха по този начин, а това не бе добре за тренираните от бели хора понита.

За първи път след като момчето бе стреляло по него и Бап, Лий го видя да променя изражението си. Явно бе изненадано и даже се поусмихна. Заради понито, естествено. Лий си спомни как простреляният кон се свлича на земята. Неговата смърт сигурно е наранила индианеца не по-малко от боя с колана.

— Сега ела с мен. Искам да поразчистим навесите. Ако си плюем на ръцете, ще успеем да свършим цялата работа днес.

Добре се потрудиха.

Индианецът работеше не на шега, не беше глупав. Не се налагаше да му повтаря едно и също нещо Два пъти. Лий дори едва смогваше да го догони. Доста се бе движил, докато работеше за Дон Игнадио, но да стреляш не беше като да се трудиш. Дори когато бе ходил до Тексас с него, винаги имаше двама-трима мъже, който да му помагат.

Но това нямаше нищо общо с нещата, с които бе свикнал. Сега просто трябваше да донася и премества какво ли не. Навесите не бяха чистени от смъртта на стария им собственик. Бяха препълнени с разни отпадъци, захвърлени сечива, цепеници, проядени дърва, полски мишки, бръмбари, тревни змии и навити ръждясали жици.

Лий и Том Кук подредиха дървата от едната страна. Можеше да им влязат в работа, когато оправят оградите. Останалите отпадъци събраха на едно празно място отзад и ги изгориха. Лий накара Том Кук да пренавие старите жици. По-късно можеха да ги заровят някъде. Не че имаше нещо против тях — ако отглеждаше крави, можеше да ги използва за огради. Но не и за коне, за тях биха могли да бъдат дори опасни.

Двамата с Том добре се поизпотиха, докато дойде следобедът. Но за това време успяха да почистят и подредят двата по-големи навеса. Хамбарът бе почти в ред, така че им оставаше само една сграда.

— Том — каза Лий, — хайде да отидем да изядем пушената шунка.

Момчето изглеждаше изненадано, когато Лий го избута през вратата на кухнята. Явно повечето хора в долината предпочитаха да държат индианците на разстояние от къщите си.

— Изпомпай малко вода, Том.

Лйй извади шунката и останалите ябълки от кутията и ги сложи на масата заедно с две тенекиени чинии. Не бе успял да намери вилици и лъжици, предполагаше, че старецът е използвал стари семейни сребърни прибори, отишли си при разпродажбата, организирана от чикагската фирма. Ето какво още трябваше да купи, но не от сребро, разбира се.

Двамата с Том Кук седнаха на масата, извадиха джобните си ножове и нападнаха шунката като гладни вълци. Отрязваха си по едно голямо парче, лакомо го налапваха, отпиваха едра глътка кладенчова студена вода и повтаряха всичко от начало. Изядоха три паунда месо, като накрая даже оглозгаха кокала.

Лий запали цигара, предложи една и на Том Кук, който направи гримаса и поклати отрицателно глава.

Преди да продължат работата, Лий реши да се поразходи из двора. Няколко минути по-късно той надникна иззад ъгъла на къщата и видя, че момчето е клекнало в някакви храсти до оградата. Глупакът явно смяташе да ходи по голяма нужда.

— Хей, Том, по дяволите — му изкрещя Лий. — Веднага закарай червения си задник до тоалетната.

Момчето се поколеба, после си вдигна панталоните и бързо се измъкна от храстите.

— Чуй ме малкия, тук в ранчото ти е абсолютно забранено да сереш на открито, разбра ли? Върви си върши работата на определеното за това място!

Явно тукашните бели не допускаха индианците и в тоалетните си, помисли си Лий.

Никога не му стана ясно какво толкова има в червенокожите, че предизвикваха такава омраза. Повечето индианци, които Лий познаваше, бяха много почтени хора. Вярно, че се бе наложило да убие неколцина от тях, но играта беше такава. Те също се бяха опитали да го пречукат. Наистина индианците понякога се отнасяха с особена жестокост към белите Жени и деца, но Лий бе виждал бели мъже да се държат с малки дечица много по-жестоко от червенокосите, при това без да имат оправдание.

От друга страна, той не беше от хората, които изпадаха в сълзливо съжаление при думата „индианец“, както някои от набожните жители на Изтока. Повечето племена, с които се бе срещал, избиваха враговете си без капка милост, дори още преди белите да дойдат по тези места. След тяхното нашествие индианците въобще не се бяха поколебали да насочат срещу тях всичката си жестокост и бойни умения. Но бяха загубили войната, при това веднъж завинаги, което бе тъжната истина.

Лий допуши цигарата си и тъкмо се обърна да извика Том да дойде, за да продължи работата си, когато забеляза едва доловимо движение на хълма на ми ля от него.

Страшно съжали, че не купи далекобойна пушка, докато беше в града. Забрави да го направи и сега най-вероятно щеше да търпи последствията от това.

Някакъв конник, ако изобщо беше сам, тъкмо изкачваше върха на източния хълм. Нямаше съмнение, че идва право към ранчото. Все още бе твърде далеч, за да го разпознае — спокойно можеше да е някое от приятелчетата на Слоусън.

Лий се извърна, за да повика Том Кук, но вместо това само кимна — младият индианец стоеше точно зад него и гледаше приближаващата се фигура. В ръцете си бе прегърнал своя стар спенсър.

Минута по-късно видяха, че това бе жена.

Яздеше, седнала настрани. В шапката й имаше затъкнато перо.

Том Кук изчезна заедно с пушката си, а Лий извади нова цигара и се приготви да посрещне неочакваната гостенка. Тя не бързаше, яздеше бавно и спокойно. Вече бе в подножието на хълма. Конят й газеше храстите по неравния терен. Лий му обърна специално внимание — беше високо, дългокрако животно, добре гледано, вероятно използвано най-вече при лов.

Жената сигурно го бе забелязала отдавна, но въпреки това вдигна за поздрав камшика си, чак когато го наближи достатъчно, че да може да го чува. Май не идваше да си отмъщава за Мики Слоусън.

Тя приближи и спря коня си. Наистина беше жребец за ловни гонки, при това чистокръвен.

— Мистър Лий?

Имаше нисък и решителен глас на британска аристократка, а видът й отговаряше на гласа. Беше блондинка с изящна, слаба фигура, напомняща млада топола; бе облечена в костюм за езда от зелено кадифе, който сигурно струваше колкото шест месечни заплати. Очите й бяха сиви и много нежни.

Лий свали карабината си и се поклони дълбоко.

— Да, мадам. С какво мога да ви бъда полезен?

Тя явно се изненада. Сигурно бе очаквала да срещне груб, недодялан селянин, дъвчещ тютюн, а не красив мъж с изискани маниери, каквито имат честите посетители на оперния бюфет в Сан Франциско.

— Ами…

— Ако нямате нищо против, заповядайте при мен на верандата. Така ще можете да си починете от ездата, пък и ще позволите на прекрасния си кон да отдъхне.

— Ами… Да, мистър Лий, приемам поканата.

Лий й помогна да слезе. Тя се облегна на него и грациозно скочи от седлото. Имаше фини, елегантни, силни и хладни ръце.

— Казвам се Индия Ащън, мистър Лий.

— Моите почитания, мадам.

Той заведе коня в конюшнята и после двамата отидоха до къщата. Индия Ащън бе доста висока за Жена — почти колкото Лий на ръст.

— Както разбрах, вие сте моя съседка, мисис Ащън?

— Да, така е. Но съм мис Ащън. Найджъл Ащън е мой брат, мистър Лий.

Той я заведе до един стар люлеещ се стол на предната веранда.

— Разположете се тук и си починете, докато ви донеса чаша студена вода. За съжаление това е всичко, което мога да ви предложа. Все още не съм купил необходимите неща.

— Чаша вода е напълно достатъчна, мистър Лий — отговори тя.

Когато донесе водата, той завари Индия Ащън да се люлее напред-назад в скърцащия стол, зареяла поглед в поляните пред къщата и зелената мекота на долината Крий отвъд тях.

Тя му се усмихна, взе чашата и започна да пие на малки глътки.

— Имате чудесно ранчо, мистър Лий.

— Да, знам — каза той. Беше се облегнал на парапета на верандата и внимателно гледаше жената пред себе си. — Много хубаво място, а и надявам се, печелившо.

— Опитът на брат ми показва, че човек не може да разчита на сигурна печалба, ако се занимава с животновъдство.

Лий се усмихна.

— Ще отглеждам коне, мис Ащън, въпреки че това не е по-сигурна работа.

— В границите на собствеността ви влиза и реката, нали?

— Да, така е — и много добре знаеш, че е така, помисли си Лий.

Явно бе дошла на разузнаване. Лий се питаше дали брат й я бе пратил.

— Реката е прекрасна. Пък и винаги ще имате вода за животните си…

— Така е.

Тя въздъхна и остави чашата си върху парапета.

— Колко е красиво… — промълви, като гледаше тучните ливади. — И сигурно възнамерявате да отбиете реката и да си направите дори езерце…

Лий скри усмивката си.

— Мис Ащън, можете да кажете на брат си, че нямам никакво намерение да отклонявам реката, нито току-тъй да лишавам съседите си от вода. Също така можете да му предадете следващия път, когато трябва да обсъжда нещо с мен, да дойде лично.

Индия Ащън пламна. Сивите й очи го стрелкаха гневно.

— Нямах намерение да…

Ядосаният й поглед срещна усмивката му и тя се изчерви още повече. Скочи и оправи полата на костюма си.

— Благодаря ви за гостоприемството, мистър Лий — каза тя с ледена любезност. — Но не смея да ви натрапвам присъствието си повече.

Изправила гръб по войнишки, тя слезе от верандата и с отсечена стъпка тръгна към конюшнята. Лий трябваше да ускори ход, за да върви в крачка с нея.

— Винаги сте добре дошли в ранчото „Ривър“, мис Ащън. Надявам се, че следващия път ще ме навестите по съседски, а не по работа. Толкова е неприятно да се смесват двете неща.

Бе прекалено ядосана, за да му отговори. Красивите й устни бяха стиснати в тънка, високомерна розова линия.

Лий изведе коня й. Тя мълчаливо го изчака да се наведе и да подложи ръце под малкия й крак, обут във високи ботуши, за да я подхвърли лекичко на седлото.

Тя седеше на коня си и го гледаше така, сякаш изпитваше голямо желание да го удари с камшика през лицето.

Лий усмихнато й протегна ръка:

— Ще бъдем ли приятели, мис Ащън?

— По-правилно би било да кажем съседи, мистър Лий.

Тя изви главата на жребеца си, ръгна го силно в хълбоците и препусна в галоп към източния хълм. Яздеше много добре — уверено, като опитен ездач. Не се извърна да го погледне.

Истинска дама, реши Лий. Изключителна жена и рядка любовница, ако човек успееше да я опитоми. Чудеше се дали брат й я бе изпратил на разузнаване, или малката разходка си беше чисто нейна идея.

— Добре язди, нали?

Том Кук пак бе тук, но този път без пушката си.

— Дяволски добра е — отговори Лий. — А сега да се залавяме отново за работа.