Реликвата

21

— Какво става там? — долетя дрезгав глас.

Марго се завъртя рязко и едва не припадна от облекчение.

— Полицай Борегард, там има… — започна тя, но спря насред изречението.

Ф. Борегард връщаше по местата им месинговите стойки, които вратата беше съборила, но вдигна очи при споменаването на името му.

— Ей, ти си момичето, което одеве се опита да влезе! — Полицаят присви очи. — Какво има, госпожице… Само не ми отговаряй, че няма нищо!

— Полицай, там има някакъв… — започна отново Марго, но отново се разколеба.

Полицаят отстъпи назад, скръсти ръце пред гърдите си и зачака. Изведнъж се вторачи в нея с израз на недоумение.

— Какво има, по дяволите? Ей, добре ли сте, госпожице?

Марго се беше превила в пристъп на смях — или плач, не беше сигурна кое от двете — и триеше сълзите от очите си.

Полицаят протегна ръка и я хвана.

— Мисля, че трябва да дойдеш с мен.

Смисълът на думите му — да се озове в пълна с полицаи стая, на които да разказва случилото се отново и отново, нищо чудно да повикат доктор Фрок, а защо не и доктор Райт, отново да тръгне да обикаля изложбените зали — накара Марго да се изправи.

„Само ще ме помислят за луда.“

— О, не, няма нужда — смотолеви тя. — Просто малко се уплаших.

Полицай Борегард не изглеждаше особено убеден.

— Все пак може би трябва да поговориш с лейтенант Д’Агоста.

С другата ръка той извади обемист кожен тефтер от задния си джоб.

— Как се казваш? Трябва да докладвам.

Беше ясно, че няма да я пусне, докато не получи информацията.

— Казвам се Марго Грийн — примири се тя. Завършила съм образованието си тук и работя под ръководството на доктор Фрок. Изпълнявах обещание към Джордж Мориарти — той е уредник на изложбата. Но вие сте прав. Вътре няма никой.

Докато говореше, тя деликатно освободи ръката си и тръгна към Мемориалната зала „Селус“, без да спира да говори. Известно време полицай Борегард продължи да я наблюдава, но накрая вдигна рамене, отвори с рязко движение бележника и започна да записва.

Щом се озова в залата, Марго спря. Не можеше да се върне в кабинета си — беше почти шест часа и полицейският час положително беше влязъл в сила. Не искаше да се прибере… не можеше да се прибере — не веднага…

Спомни си за разпечатката на Мориарти. Притисна лакът към кръста си. Чантата висеше на мястото си — беше я забравила заради преживените изпитания. Постоя известно време на едно място, после тръгна към опустелия информационен център. Вдигна слушалката на един вътрешен телефон и набра. Чу сигнала и глас:

— Мориарти на телефона.

— Джордж — каза тя. — Обажда се Марго Грийн.

— Здрасти, Марго — отвърна Мориарти. — Какво има?

— В Залата на Селус съм — продължи тя. — Току-що излязох от изложбата.

— Моята изложба? — възкликна изненадан Мориарти. — Какво си правила там? Кой те пусна?

— Търсех теб — отговори тя. — Исках да ти дам камерунския материал. Беше ли там?

Усети нов пристъп на паника.

— Не. Би трябвало да е запечатана заради откриването в петък вечерта. Защо?

Марго задиша тежко, опита да се овладее, но ръцете й се разтрепериха и слушалката заудря ухото й.

— Как ти се струва? — попита с любопитство Мориарти.

— Страшничка.

Не успя да овладее истеричния си кикот.

— Привлякохме няколко специалисти да организират осветлението и разположението на експонатите. Доктор Кътбърт дори нае проектанта на Мавзолея на духовете „Фантастичен свят“. Смятат го за най-добрия в света, както знаеш.

Най-после Марго намери сили да заговори.

— Джордж, нещо беше там с мен.

Един пазач в далечния край на залата я беше забелязал и се приближаваше към нея.

— Какво искаш да кажеш с думата „нещо“?

— Тъкмо това!

Внезапно изпита усещането, че отново е там вътре, застанала до ужасяващата статуетка. Усети горчивия вкус на ужас в устата си.

— Хей, престани да крещиш! — обади се Мориарти. — Виж какво, да отидем в „Кокалите“ и да поговорим. Така или иначе и двамата трябва да сме вън от музея. Чувам какво ми казваш, но не го разбирам.

Барът „Кокалите“, както го наричаха всички служители на музея, беше известен на местните жители като „Каменната ласка“. Невпечатляващата му с нищо фасада беше сгушена между две огромни, богато украсени сгради на Седемдесет и втора улица точно срещу южния вход на музея. За разлика от другите обрасли с папрат барове в Горен Уест Сайд, в „Каменната ласка“ не сервираха заешка глава и ароматизирана минерална вода, но човек можеше да си поръча домашна франзела с месо и кана „Харп“ за десет долара.

Служителите на музея го наричаха „Кокалите“, защото съдържателят му Бойлан беше приковал и провесил огромно количество кости навсякъде по стените и във всяко свободно ъгълче. По стените бяха прикрепени невъобразимо количество бедра и пищяли от слонова кост, подредени в спретнати редички като бамбукови рогозки. Целият таван беше покрит с причудливо аранжирани мозайки от кости от стъпала, лопатки и коленни капачета. От всяко възможно кътче надничаха черепи на странни бозайници. Беше пълна мистерия откъде се е снабдил с всички тези кокалаци и някои твърдяха, че нощем нахълтвал в музея.

— Носят ми ги хората — отвръщаше Бойлан, повдигайки рамене.

Естествено беше местенцето да е предпочитано свърталище за служителите на музея.

„Кокалите“ беше претъпкан и двамата трябваше да се промъкнат през тълпата до едно празно сепаре. Марго огледа наоколо и забеляза няколко служители, а между тях и Бил Смитбек. Писателят беше седнал на бара и оживено разговаряше със стройна руса жена.

— Така — извиси глас над шумотевицата Мориарти. — Какво ми разправяше по телефона? Не съм сигурен, че ми стана ясно.

Марго пое дълбоко въздух.

— Слязох в изложбата, за да ти дам разпечатката. Беше тъмно. Вътре имаше нещо. Следеше ме. Преследваше ме.

— Пак същата дума „нещо“. Защо я използваш?

Марго нетърпеливо тръсна глава.

— Не ме карай да обяснявам. Чух шумолене. Като от приглушени стъпки. Бяха така безшумни, така спотайващи се, че аз… — Тя присви рамене, търсейки точните думи. — А и тази странна миризма. Беше ужасяващо.

— Виж, Марго…

В този момент пристигна келнерката и двамата си поръчаха питиета.

— Предназначението на тази изложба е да те полазят тръпки. Ти самата ми каза, че Фрок и някои други я смятат за прекалено сензационна. Мога да си представя какво си преживяла, заключена сама в тъмното…

— С други думи, просто съм си го представила — разсмя се унило Марго. — Нямаш представа как ми се иска да е така.

Питиетата пристигнаха — светла бира за нея и халба „Гинес“ за Мориарти със сантиметър гъста пяна. Той отпи малка глътка и продължи:

— След тези убийства и всички слухове… Сигурно бих реагирал по същия начин.

Вече поуспокоена, Марго попита неуверено:

— Джордж, тази статуетка на котога в изложбата…

— Мбун? Какво за нея?

— Предните й крака са с по три нокътя.

Мориарти остана доволен от бирата си.

— Знам. Великолепно произведение на скулптурата. Една от кулминациите на изложбата. Разбира се, макар да ми е неприятно да го призная, предполагам, че е най-привлекателна заради свързаното с нея проклятие.

Марго също отпи от бирата.

— Джордж, искам да ми разкажеш, колкото е възможно по-подробно всичко, което знаеш за това проклятие.

Над шумните разговори се извиси нечий вик. Марго погледна нагоре и видя Смитбек да изниква от задимения полумрак, помъкнал цял куп бележници. Косата му стърчеше във всевъзможни посоки. Жената, с която разговаряше на бара, беше изчезнала.

— Среща на прокудените — възкликна той. — Този полицейски час е голям тормоз. Господ да ме пази от полицаи и шефове на връзките с обществеността.

Без никой да го е канил, той тръсна бележниците си върху масата и се настани до Марго.

— Чух, че полицаите се канят да разпитат всеки, който работи в района на убийствата — каза той. — Това означава и теб, Марго.

— Аз съм за другата седмица — отвърна тя.

— Не съм чул нищо такова — обади се Мориарти.

Не изглеждаше твърде доволен от появяването на Смитбек.

— Е, горе в таванската си стаичка нямаш причини да се притесняваш — обърна се Смитбек към него. — Музейният звяр вероятно не може да се катери по стълбища.

— Тази вечер си в гадно настроение — отбеляза Марго. — Рикман отново ли ампутира ръкописа ти?

Смитбек продължи да разговаря с Мориарти.

— Всъщност тъкмо ти си човекът, когото исках да срещна. Имам един въпрос към теб.

Келнерката отново се появи и Смитбек й махна с ръка.

— „Макалън“, веднага… Та исках да разбера каква е тази история за статуетката Мбун.

Последва подозрително мълчание. Смитбек изгледа Марго и Мориарти един подир друг.

— Какво толкова казах?

— Тъкмо за Мбун говорехме — колебливо отвърна Марго.

— Наистина? — възкликна Смитбек. — Светът е малък. Както и да е, онова старче австриецът от Залата на бръмбарите Фон Остер ми каза, че чул Рикман да вдига голям шум за Мбун, докато я поставяли в изложбата. Била свързана с някакви деликатни проблеми. Затова направих известно проучване.

Скочът пристигна, Смитбек вдигна високо чашата в безмълвна наздравица и я гаврътна.

— Вече изрових някои нещица — продължи той. — Свързани са с онова племе котога покрай река Горен Ксингу по поречието на Амазонка. Явно са били гадни типове — свръхестествени ритуали, човешки жертвоприношения и всичко останало. Тъй като не са останали кой знае колко следи от древните туземци, антрополозите предположили, че са изчезнали преди няколко века. Останали само митове, разпространявани от местните племена.

— Знам някои неща — започна Мориарти. — Двамата с Марго говорехме тъкмо за това. С тази разлика, че не всеки се е досетил…

— Знам, знам. Задръж за момент.

Мориарти се облегна с раздразнение назад. Беше свикнал да изнася, а не да изслушва лекции.

— Та става дума за онова приятелче Уитлеси. Преди няколко години организирал експедиция до Горен Ксингу, за да открие следи от котога — изделия, останки от древни поселища, каквото и да е. — Смитбек се приведе конспиративно. — Но онова, което Уитлеси не казал на никого, било, че е тръгнал да търси не просто следи от древното племе, а самото племе. Бил убеден, че котога все още съществуват, и почти убеден, че ще ги открие. Разработил нещо, което нарекъл „митологична триангулация“…

Този път Мориарти не се обади.

— Това е способ, при който чрез обозначаване върху карта на точките, където се разпространяват най-много легенди за даден народ или място, се установява къде легендите са най-подробни и последователни й се определя точният център на съответния митичен регион. Именно там по всяка вероятност е източникът на митичните цикли.

Смитбек погледна Мориарти за момент.

— Без майтап — каза той. — Така или иначе, Уитлеси потегля през 1987 г. и изчезва в амазонската джунгла, без някой да го види повече.

— Фон Остер ли ти разказа всичко това? — повдигна вежди Мориарти. — Досадно старче.

— Може да е досадно, но знае безумно много за този музей. — Смитбек огледа празната си чаша със съжаление. — В джунглата явно е избухнал огромен спор и голяма част от членовете на експедицията преждевременно тръгнали обратно. Открили нещо много важно и искали веднага да напуснат, но Уитлеси не се съгласил. Останал заедно с някой си Крокър. Двамата очевидно са загинали в джунглата. Но когато попитах фон Остер за повече подробности за статуетката Мбун, той изведнъж млъкна. — Смитбек се протегна и заоглежда за келнерката. — Май ще трябва да издиря някой от участниците в експедицията.

— Дано имаш късмет — вметна Марго. — Всички са загинали в самолетна катастрофа на връщане.

Смитбек я погледна изпитателно.

— Без майтап? А откъде знаеш?

Марго се поколеба, припомняйки си настояването на Пендергаст за дискретност. След това си спомни за Фрок и как стисна ръката й тази сутрин с невероятна сила. „Не бива да пропуснем тази възможност.“

— Ще ви кажа онова, което знам — продължи бавно тя. — Но трябва да го запазите за себе си. И да се съгласите да ми помогнете по всеки възможен начин.

— Внимавай, Марго! — предупреди Мориарти.

— Да ти помогна? Естествено, никакъв проблем — каза Смитбек. — С какво все пак?

Марго им разказа за срещата си с Пендергаст в зоната за сигурност: за отливката от нокът и раните, за сандъците, за казаното от Кътбърт. След това описа статуетката Мбун, която видя на изложбата — пропускайки паниката и бягството си. Знаеше, че Смитбек няма дай повярва повече от Мориарти.

— Та онова, което попитах Джордж, преди да се появиш — каза накрая тя, — е какво точно знае за проклятието на котога.

Мориарти помръдна рамене.

— Всъщност не много. Според местните легенди племето котога били загадъчна група, шамански култ. Можели да общуват с демони. Имало някакво създание — зъл дух, така да се каже, — което използвали за убийства за отмъщение. Именно Мбун, или Онзи, който пристъпва на четирите. Уитлеси намерил статуетката и някои други изделия, опаковал ги и ги изпратил в музея. Естествено, подобно нарушаване на покоя на свещени предмети е извършвано безброй пъти. Но след като се изгубва в джунглата, а останалата част от експедицията загива при обратния полет… — Той отново присви рамене. — Проклятието.

— А сега умират и хора в музея — промълви Марго.

— Искаш да кажеш, че проклятието на Мбун, историите за музейния звяр и убийствата имат нещо общо? — възкликна Мориарти. — Стига, Марго, не се увличай дотам.

Тя го погледна съсредоточено.

— Нали ти каза, че Кътбърт държал статуетката извън изложбата до последния момент?

— Точно така — съгласи се Мориарти. — Сам се зае с цялата работа над реликвата. Нищо чудно, като имаме предвид ценността й. Колкото до забавянето за изложбата, сигурен съм, че това е идея на Рикман. Вероятно с цел да привлече по-голям интерес.

— Съмнявам се — обади се Смитбек. — Не е в нейния стил. Ако не е нещо друго, опитала се е да попречи на интереса. Предложи й някое скандалче и тя се сгърчва като попаднал в пламък молец.

Той се изкикоти.

— Все пак от какво е продиктуван твоят интерес към всичко това? — попита го Мориарти.

— Смяташ за невъзможно да ме заинтригува някакво потънало в прах старинно изделие?

Най-после Смитбек успя да привлече вниманието на келнерката и поръча по още едно питие.

— Рикман явно няма да ти позволи да пишеш за нея — добави Марго.

Смитбек се навъси.

— Абсолютно вярно. Бих могъл да засегна туземците котога в Ню Йорк. Всъщност заинтересувах се, защото Фон Остер ми каза, че Рикман била много притеснена. Затова реших да поизровя това-онова, някоя мръсотийка, която да ми даде шансове за по-изгодна сделка при следващата ни среща. Нали разбирате: „Тази глава остава или предоставям историята за Уитлеси на списание «Смитсониън»“. Нещо такова.

— Я чакай малко — повиши тон Марго. — Не ти се доверих, за да изкараш повече пари по този начин. Не схващаш ли? Трябва да узнаем повече за тези сандъци. Каквото и да е онова, което убива хора, свързано е с тях. Трябва да разберем как.

— На всяка цена трябва да намерим дневника — каза Смитбек.

— Кътбърт обяви, че е изчезнал — отвърна Марго.

— Проверила ли си секретната база данни? — попита Смитбек. — Там може да има някаква информация. Бих опитал сам, но възможностите ми за достъп са нищожни.

— Моите също — отвърна Марго. — А и днес не ми върви с компютрите.

Тя им разказа за разговора си с Кавакита.

— Мориарти, ти какво ще кажеш? — попита Смитбек. — Нали си компютърен факир? А и като помощник-уредник имаш голям достъп.

— Мисля, че би трябвало да оставите на властите да се занимават с това. — Мориарти се дръпна многозначително назад. — Не е наша работа да се забъркваме.

— Не разбираш ли? — каза с умолителен тон Марго. — Никой не знае за какво говорим. Животът на много хора — може би бъдещето на музея — са поставени на карта.

— Знам, че мотивите ти са благородни, Марго — отвърна Мориарти. — Но не вярвам на Бил.

— Мотивите ми са кристално чисти като момина сълза — възкликна Смитбек. — Рикман щурмува цитаделата на журналистическото право на гласност. Само се опитвам да защитя бастиона.

— Няма ли да е по-лесно да направим онова, което иска Рикман? — попита Мориарти. — Струва ми се, че твоята вендета е твърде детинска. И знаеш ли какво? Няма да успееш.

Пристигнаха питиетата, Смитбек гаврътна своето и възкликна от удоволствие.

— Някой път ще спипам тази кучка — закани се той.

22

Борегард приключи със записките си и напъха бележника в задния си джоб. Знаеше, че трябва да съобщи за случая. Момичето изглеждаше много уплашено и явно не можеше да я подозира в нищо. Ще докладва, когато има възможност, но не по-рано.

Борегард не беше в настроение. Портиерската работа не му допадаше. И все пак беше по-добре, отколкото да си регулировчик до някой повреден светофар. А и правеше добро впечатление на О’Райънс. „Да — щеше да каже, — възложиха ми случая в музея. Съжалявам, но не мога да говоря за това.“

„Дяволски проклето място за музей“ — помисли си Борегард. Предполагаше, че в нормални дни музеят кипи от дейност. Но тук нищо не беше нормално от неделя. Поне през деня служителите влизаха и излизаха от изложбените зали. Но след това ги затвориха за откриването. Без писмено разрешение от доктор Кътбърт никой не можеше да влиза, освен полицаите и охраната, и то само по работа. Слава Богу, че смяната му свършваше в шест и два дни ще е надалеч от това местенце. Солов риболовен излет до Катскилс. От седмици го очакваше.

Опипа за успокоение кобура на своя „Смит&Уесън“ 38-и калибър. Както винаги беше готов за стрелба. А на другия му хълбок висеше пистолет с гилзи, зареден достатъчно, за да срути на колене цял слон.

Борегард чу зад гърба си приглушено потракване.

Завъртя се около себе си, усетил пулсът му да се ускорява, и застана пред заключената врата на изложбата. Вкара ключа, отключи и надникна.

— Има ли някой?

Усети само хладен полъх по бузите.

Затвори вратата и провери бравата. Можеше да се излезе, но не и да се влезе. Момичето сигурно е влязло през предния вход. Но нали и той беше заключен? Никога нищо не му казваха.

Отново чу звука.

„По дяволите — помисли си той, — не съм длъжен да проверявам вътре. Не бива да пускам да се влиза. Нищо не казаха, ако някой излезе отвътре.“

Затананика си някаква мелодийка, почуквайки с два пръста в такт по бедрото си. Още десет минути и ще се махне от този пълен с призраци зимник.

Същият звук.

Борегард отново отключи и напъха глава. Виждаше само неясни силуети — изложбени витрини, сумрачен коридор.

— Аз съм полицай. Ако си вътре, обади се.

Витрините и стените тънеха в мрак. Никакъв отговор, Борегард се дръпна назад и извади радиото.

— Борегард Онс, чуваш ли ме?

„Тук ТДН. Какво има?“

— Докладвам за шумове до задния изход на изложбата.

„Какви шумове?“

„Не се обажда.“

На Борегард му хрумна нещо.

— Откъде тръгна Макнит? С асансьора в сектор седемнайсет ли, онзи зад дежурната?

„Точно така му казах. Асансьорът в сектор седемнайсет. Имам същата карта като теб.“

— Значи за да стигне дотук, трябва да мине през изложбата. Много умно! Трябваше да го пратиш през помещенията за храна.

„Ей, не ми дръж такъв тон, Фред! Той се е изгубил, не ти. Обади се, щом пристигне.“

— Така или иначе, след пет минути ме няма — отвърна Борегард. — Ефинджър да се занимава. Край и изчезвам.

В този момент Борегард чу някаква тупурдия откъм изложбата. Някакъв тъп удар. „Господи, Макнит!“ Отключи и пристъпи навътре, разкопчавайки кобура на пистолета.

ТДН налапа поредната поничка и задъвка, после я преглътна с кафе. Радиото изпука.

„Макнит до Опс. Аз съм, ТДН.“

— Десет-четири. Къде се губиш, по дяволите?

„На задния вход съм. Борегард го няма. Не мога да се свържа с него.“

— Сега ще опитам. — ТДН включи предавателя. — ТДН вика Борегард. Фред, обади се. ТДН вика Борегард… Ей, Макнит, сигурно му е писнало и си е тръгнал. Смяната му току-що свърши. Как стигна дотам?

„Както ми каза, но предният вход на изложбата беше заключен и се наложи да обиколя. Не си носех ключовете. Малко се пообърках.“

— Остани там, става ли? Смяната му пристига всеки момент. Тук пише, че е Ефинджър. Обади се, като се появи, и се връщай.

„Ефинджър пристига. Ще докладваш ли за Борегард?“ — попита Макнит.

— Майтапиш ли се? Да не съм бавачка.

— Неясни. Изглежда вътре има някой.

Отсреща се чу разговор и приглушен кикот.

„Ей… Фред?“

— Какво?

Борегард изпита нарастващо раздразнение. Диспечерът в дежурната стая беше истински задник.

„По-добре не влизай вътре.“

— Защо не?

„Може да е чудовището, Фред. Може да те спипа.“

— Майната ти! — измърмори под носа си Фред.

Нямаше право да прави проверки без подкрепление и диспечерът чудесно го знаеше.

Зад вратата се чу стъргане, сякаш нещо драскаше с нокти по нея. Борегард задиша учестено.

Радиото изпука.

„Видя ли чудовището?“

Опитвайки се да запази хладнокръвие, Борегард съобщи:

— Повтарям, докладвам за неидентифицирани шумове в изложбата. Искам подкрепление за проверка.

„Иска подкрепление.“ Отново се чу приглушен смях. „Фред, нямаме подкрепление. Всички са заети.“

— Слушай — отвърна ядосано Борегард. — Кой е там с теб? Защо не пратиш него?

„Макнит. Има почивка за кафе. Прав ли съм, Макнит?“

Борегард чу още по-силен кикот.

Изключи радиото. „Майната им на тези типове! — помисли си той. — И това ако са професионалисти… Дано лейтенантът слуша на същата честота.“

Зачака в мрачния коридор. „Още пет минути и ме няма.“

„ТДН вика Борегард. Чуваш ли ме?“

— Десет-четири — отвърна Борегард.

„Макнит дойде ли?“

— Не — каза Борегард. — Изпи ли си кафето?

„Не бе, само се пошегувах — отговори с леко притеснение ТДН. — Веднага го пратих.“

— Значи се е загубил — каза Борегард. — Смяната ми свършва след пет минути. Няма ме цели четирийсет и осем часа и въобще не ме интересува. По-добре му се обади.

23

Д’Агоста погледна към Пендергаст, който се беше отпуснал върху изтърканата задна седалка на буика.

„Господи — помисли си той, — пич като Пендергаст трябва да се вози поне в последен модел «Таун!» А са му отпуснали четиригодишен буик и шофьор, който трудно говори английски.“

Пендергаст беше притворил очи.

— Завий по Осемдесет и шеста и после по пряката през Сентрал Парк — извика Д’Агоста.

Шофьорът кривна по две алеи през Сентрал Парк Запад и изскочи с рев на пряката.

— Сега по Пето на Шейсет и пета и мини пряко — добави Д’Агоста. — След това излез на Трето и завий вдясно по Шейсет и шеста.

— Петсет и девета по-бързо — каза със силен средноизточен акцент шофьорът.

— Не и във вечерния час пик — викна Д’Агоста.

Божичко, не разполагаха дори с шофьор, който да се ориентира из града!

Щом колата зави и се понесе по авенюто, шофьорът подмина Шейсет пета.

— Какви ги вършиш, по дяволите? — каза Д’Агоста. — Току-що пропусна Шейсет и пета.

— Извинения — избърбори шофьорът и зави по задръстената Шейсет и първа.

— Не мога да повярвам! — обърна се Д’Агоста към Пендергаст. — Трябваше да уволниш този тип.

Агентът се усмихна, без да отваря очи.

— Подарък от нюйоркската служба. Но закъснението ще ни даде възможност да поговорим.

Той се намести върху оръфаната седалка.

През последния половин час Пендергаст беше присъствал на аутопсията на Джоли. Д’Агоста отклони поканата.

— Лабораторията установи няколко вида ДНК в нашата мостра — продължи Пендергаст. — Едната на човек, а другата на гекон.

Д’Агоста го погледна.

— Гекон? Това пък какво е? — попита той.

— Вид гущер. Безобиден. Обича да се припича на слънце по стените. Когато бях дете, едно лято наехме вила край Средиземно море — целите стени бяха покрити с гущери. Във всеки случай резултатите така изненадали лаборанта, че го взел за шега. — Той отвори чантата си. — Това е докладът от аутопсията. Боя се, че няма нещо съвсем ново. Същият начин на действие, ужасно осакатяване, отстранена таламоидна част на черепа. Коронерската служба е изчислила, че за да се причинят такива контузии с един-единствен удар, необходимата сила трябва да е… — Той надникна в някакъв лист с машинописен текст. — … двукратно по-голяма от удар на силен мъж. Излишно е да обяснявам, че е само преценка.

Пендергаст прелисти няколко страници.

— Освен това са направили ензимни тестове на мозъците на по-голямото момче и на Джоли за наличие на слюнка.

— И?

— И в двата случая резултатите са положителни.

— Господи! Искаш да кажеш, че убиецът яде мозъците им?

— Не само ги яде, лейтенант, но и ги олигавя. Очевидно той, тя или то няма никакви маниери. Носиш ли доклада на спецгрупата? Искам да го погледна.

Д’Агоста му го подаде.

— Няма да откриеш нищо изненадващо. Кръвта е на Джоли. Открили са следи от кръв в зоната за сигурност и надолу по стълбището към подземието. Разбира се, снощният дъжд е измил всичко.

Пендергаст прегледа документа.

— А това е докладът за вратата към склада. Някой доста е блъскал и тропал, вероятно с тъп инструмент. И там има тройни драскотини, които съвпадат с намерените по жертвите. Силата също е била значителна.

Пендергаст подаде папките.

— Изглежда ще се наложи да отделим по-голямо внимание на подземието. В основни линии, Винсент, ДНК анализите са най-големият ни шанс засега. Ако открием произхода на парчето от нокът, ще разполагаме с първата солидна улика. Затова помолих за тази среща.

Колата спря пред лабиринт от сгради над Ийст ривър, чиито стени от червени тухли бяха обрасли с бръшлян. Един пазач ги пропусна през някакъв страничен вход.

В лабораторията Пендергаст застана пред една маса в средата на помещението и подхвана разговор с експертите Бучхолц и Търоу. Д’Агоста се възхищаваше на лекотата, с която южнякът поемаше нещата в ръцете си.

— Двамата с моя колега искаме да разберем процедурата за ДНК анализ — говореше Пендергаст, — тъй като ни е нужно да узнаем как се стига до тези резултати и дали са необходими по-нататъшни анализи. Вярвам, че разбирате.

— Естествено — отвърна Бучхолц. Беше енергично дребно човече, плешиво като планински връх. — Моят асистент доктор Търоу направи анализа.

Търоу неспокойно пристъпи напред.

— Когато получихме пробата — започна той, — поискаха да установим дали е от едър месояден бозайник. По-точно едра котка. В такива случаи сравняваме ДНК на пробата с ДНК на поне пет или шест вида, които вероятно съответстват. Но същевременно избираме животно, което очевидно не отговаря на мострата, наречено странична група. Нещо като контрол. Ясно ли се изразявам?

— Засега — отвърна Пендергаст. — Но за мен по-простичко. В тази област съм профан.

— Като странична група обикновено използваме човешка ДНК, тъй като тя е най-определена. Та значи подлагаме пробата на ПВР, което ще рече „полимерна верижна реакция“. Това налага да бъдат направени хиляди и хиляди копия на гените, което ни дава много широка възможност за проверка, разбирате ли.

Той посочи един обемист апарат с прикрепени към него продълговати плексигласови ивици. Зад тях имаше тъмни вертикални сектори, които образуваха сложни структури.

— Това е пулсационно-полева гелна електрофорезна апаратура. Поставяме пробата ето тук и частици от нея попадат надлъжно по ивиците чрез гела според молекулярното им тегло. Проявяват се върху тъмните сектори, а с помощта на компютър установяваме какви гени са налице. — Той пое дълбоко въздух. — Както и да е, резултатите за едри котки бяха отрицателни. Категорично отрицателни. Нулева вероятност. И за наша изненада получихме положителен резултат за страничната група, тоест хомо сапиенс. И както ви е известно, установихме следи на ДНК от няколко вида гущери, или поне така изглежда. — Изражението му беше леко глуповато. — Но независимо от това повечето от гените в пробата останаха неидентифицирани.

— И затова допуснахте, че е замърсена.

— Да. Замърсена или дегенерирала. Голям брой многократни базови двойки в мострата демонстрират високо ниво на генетично увреждане.

— Генетично увреждане?

— При увредена или дефектна ДНК много често се наблюдава неконтролирано репродуциране на дълги повтарящи се редици на една и съща базова двойка. ДНК може да бъде увредена от вируси, а така също от радиация, някои химикали, дори рак.

Пендергаст беше започнал да обикаля из лабораторията, оглеждайки обстановката с котешко любопитство.

— Тези гущерови гени много силно ме интересуват. Но какво точно означават?

— Там е голямата мистерия — продължи Търоу. — Те са много редки. Някои гени се срещат много често, например цитохром Б се среща навсякъде — от морския охлюв до човека. Но тези гущерови гени… На практика не знаем нищо за тях.

— Искате да кажете, че тази ДНК не е на животно, така ли? — попита Д’Агоста.

— Поне не на едър месояден бозайник, който ни е известен — отвърна Бучхолц. — Направихме всички тестове. Няма достатъчно съответствия, че е от гущер. Затова чрез процес на елиминиране бих допуснал, че е на човек. Но е дефектна или замърсена. Резултатите са неясни.

— Образецът — каза Д’Агоста — е намерен в трупа на убито момче.

— А! — възкликна Търоу. — Това обяснява замърсяването с човешки генетичен материал. Всъщност би ни било много по-лесно, ако предварително знаехме подобни неща.

Пендергаст се намръщи.

— Доколкото знам, пробата е от коренен канал на нокът и е извадена от криминолог, така че е направено всичко възможно за недопускане на замърсяване.

— Една-единствена клетка е достатъчна — отвърна Търоу. — Нокът значи… — Той се замисли. — Нека предложа една идея. Нокътят може да е от гущер, но е силно замърсен от кръвта на пострадалия човек. Всякакъв гущер — не непременно „гекон“. — Той погледна Бучхолц. — Това че идентифицирахме част от ДНК като от гекон, се дължи на факта, че преди няколко години наш колега направи генетични проучвания на гекон и вкара резултатите в Генлаб. Иначе щеше да остане неразпозната, като по-голяма част.

Пендергаст погледна към Търоу.

— Ако нямате нищо против, бих искал да продължите с тестовете, за да ни кажете какво точно правят тези гени на гекон.

Търоу се начумери.

— Господин Пендергаст, шансовете за успешен анализ далеч не са големи, а и ще отнемат седмици. Струва ми се, че вече разрешихме мистерията…

Бучхолц го потупа по гърба.

— Хайде да не се бъркаме на агента. В края на краищата полицията плаща, а това е много скъпа процедура.

Върху лицето на Пендергаст цъфна широка усмивка.

— Радвам се, че споменах това, доктор Бучхолц. Изпратете сметката на директора на Службата за специални операции във ФБР. — Той надраска адреса върху визитната си картичка. — И изобщо не се притеснявайте. Цената няма никакво значение.

Д’Агоста се ухили. Знаеше какво прави Пендергаст: връщаше си го за гадната кола. Ама че дявол!

24

Четвъртък

В единайсет и петдесет в четвъртък сутринта един мъж, който настояваше, че е преродилият се египетски фараон Тот, се развилия в крилото с антиките, събори две витрини от храма на Азар-Нар, строши трета и измъкна една мумия от саркофага й. Наложи се трима полицаи да го обуздаят, а няколко уредници да събират древните останки и да поправят превръзките на мумията през останалата част от деня.

След по-малко от час една жена изтича с писък от Залата на маймуните и твърдеше, че е зърнала нещо притаено в тъмния ъгъл на някаква тоалетна. Един телевизионен екип, който чакаше да засече Райт на южното стълбище, засне истеричното й изскачане през изхода.

Около обяд някаква групичка, наричаща себе си Съюз срещу расизма, организира блокада пред музея, настоявайки за бойкотиране на изложбата „Суеверие“.

Рано следобед Ентъни Макфарлейн, известен в цял свят филантроп и ловец на едър дивеч, предложи награда от 500 000 долара за залавянето и предаването на музейния звяр. Музейните власти незабавно отрекоха каквато и да било връзка с Макфарлейн.

Журналистите светкавично отразяваха всички тези събития, но други произшествия останаха неизвестни за публиката извън музея.

До обяд четирима служители напуснаха без предизвестие. Други трийсет и пет бяха излезли в извънреден отпуск, а приблизително триста се обадиха, че са болни.

Малко следобед една жена младши препаратор от Отдела по палеонтология на гръбначни животни припадна върху масата в лабораторията. Откараха я в Медицинския отдел, където предяви иск за удължена почивка и компенсации, основавайки се на тежък емоционален и физически стрес.

Около три следобед охраната вече беше реагирала на няколко настоявания за разследване на подозрителни шумове в различни отдалечени кътчета на музея. С наближаването на полицейския час полицаите от командния пункт в музея бяха реагирали на няколко сигнала за появяване на съмнителни силуети, останали до един непотвърдени.

По-късно се установи, че през този ден броят на обажданията в телефонната централа на музея, свързани с тайнственото същество, са сто и седем: включително налудничави съобщения, бомбени заплахи и предложения за съдействие от хора с всевъзможни умения — от екстерминатори до спиритуалисти.

25

Смитбек открехна мръсната врата и надникна вътре. Това сигурно бе едно от зловещите кътчета в музея: складовото помещение на лабораторията по физико-антропология, или както я наричаха журналистите — залата със скелетите. Музеят разполагаше с една от най-големите сбирки на скелети в страната, като отстъпваше единствено на музея „Смитсониън“ — само в тази зала имаше дванайсет хиляди. Повечето бяха на индианци от Северна и Южна Америка, събрани през деветнайсети век в разцвета на физическата антропология. Чак до тавана се извисяваха подредени един до друг шкафове с огромни метални чекмеджета, всяко от които съдържаше поне по един човешки скелет. Върху всяко чекмедже беше поставена жълта табела с номер, име на племе, а понякога и кратко описание. Други, по-миниатюрни табелки, излъчваха хладината на анонимността.

Преди известно време Смитбек бе прекарал цял следобед в обикаляне от шкаф на шкаф, тършуване из чекмеджетата и преглеждане на избледнелите бележки, повечето написани с изискан почерк на ръка. Някои беше преписал в бележника си:

Беше наистина странна гробница.

Зад складовата зона се простираше лабиринтът от стаи на лабораторията по физико-антропология. Навремето антрополозите в лабораторията се занимаваха предимно с измерване на кости, опитвайки се да определят сходствата между различните раси, произхода на човечеството и подобни проучвания. Сега в лабораторията се осъществяваха много по-сложни биохимични и епидемиологични изследвания.

Преди няколко години музеят реши — по настояване на Фрок — да я обедини с лабораториите по генетични и ДНК изследвания. Зад помещенията с потънали в прах кокалаци бяха подредени огромни безупречно чисти центрофуги, съскащи автоклави, електрофорезна апаратура, трепкащи монитори, преплетени стъклени дестилационни устройства и титрационни прибори — едни от най-усъвършенстваните технически апаратури от този род. Тъкмо към тази ничия зона между старото и новото се беше ориентирал Грег Кавакита.

Смитбек погледна през високите етажерки в складовото помещение към вратите на лабораторията. Беше малко след десет часа и наоколо се навърташе само Кавакита. Забеляза го изправен зад една-две етажерки — извършваше някакви резки, въртеливи движения с лявата ръка, размахвайки нещо над главата си. „Този ще ме побърка!“ — помисли си Смитбек. Кавакита ловеше риба.

— Хвана ли нещо? — извика Смитбек.

Кавакита възкликна от изненада и въдицата изтрака по пода.

— Майната ти, Смитбек! — изруга той. — Непрекъснато дебнеш наоколо. Моментът не е особено подходящ да стряскаш хората, нали знаеш. Можех да нося някой 45-и калибър или нещо подобно.

Той тръгна по пътечката между рафтовете и се появи иззад ъгъла, поглеждайки го с начумерено добродушие, докато навиваше макарата на въдицата.

Смитбек се разсмя.

— Казах ти да не работиш сред всички тези скелети тук. Видя ли какво стана — абсолютно си изперкал.

— Само тренирам — разсмя се Кавакита. — Гледай. Трета етажерка. Биволска гърбица.

Той метна въдицата. Кордата избръмча и „мухата“ улучи, отскачайки от едно чекмедже на третата редица от рафтове в дъното на пътеката. Смитбек се приближи. Абсолютно точно: в него се помещаваха костите на някогашния „Биволска гърбица“.

Смитбек свирна с уста.

Кавакита нави част от кордата, хвана увисналата „муха“ с лявата ръка и стисна корковия прът с дясната.

— Пети рафт, втора редица. Джон Мбоя — обяви той.

Кордата отново се извиси във въздуха в теснината между етажерките и миниатюрната въдичка улучи точната табелка.

— Същински Исак Уолтън7 — тръсна глава Смитбек.

Кавакита нави кордата и започна да разглобява бамбуковия прът.

— Не е като да ловиш риба в река — подхвърли той, — но тренировките са полезни, особено в това тясно пространство.

Помагат ми да се отпускам в почивките. Ако не заплета кордата в някоя етажерка, разбира се.

Когато назначиха Кавакита в музея, той отказа слънчевия кабинет на петия етаж, който му предложиха, и предпочете много по-тесен в лабораторията, за да бъде по-близо до практическите дейности. Вече беше публикувал повече изследвания, отколкото някои уредници през цялата си кариера. Интердисциплинарните му проучвания под ръководството на Фрок много скоро го бяха издигнали до помощник-уредник по еволюционна биология, на която първоначално се бе посветил, изследвайки еволюцията на растенията. Младежът ловко се възползваше от известността на своя наставник, за да напредва. По-късно временно изостави еволюцията на растенията заради програмата Генетичен секвентен екстраполатор. Единствената му страст извън работата изглежда беше риболовът или по-точно, както обясняваше на всеки готов да го изслуша, благородната и неуловима атлантическа сьомга.

Кавакита напъха пръта в очукан калъф „Орбис“ и го облегна внимателно в един ъгъл. Давайки знак на Смитбек да го последва, той тръгна по заобиколените от ковчези пътечки към огромно писалище с три тежки дървени стола. Смитбек забеляза, че писалището е покрито с листа, купчини многократно прелиствани монографии и табли с изкуствен пластмасов пясък, в които лежаха всевъзможни човешки кости.

— Погледни това — каза Кавакита и плъзна нещо към Смитбек.

Беше гравюра на родословно дърво, направена с кафяво мастило върху ръчно боядисана като мрамор хартия. По клоните на дървото висяха табелки с различни латински думи.

— Красиво — каза Смитбек и приседна.

— Единствената подходяща дума, струва ми се — отвърна Кавакита. — Възглед за човешката еволюция от средата на деветнайсети век. Естетически шедьовър, но научна пародия. Работя върху малък отрязък от него за тримесечника „Човешката еволюция“ във връзка с ранните еволюционни възгледи.

— Кога ще го публикуват? — запита от професионален интерес Смитбек.

— О, в началото на следващата година. Тези списания са много мудни.

Смитбек остави гравюрата върху писалището.

— И какво общо има това с настоящата ти работа — ГПЕ или САТ, или каквото е там?

— Най-точно ГСЕ — засмя се Кавакита. — Нищо общо. Просто едно дребно хрумване — за забавление извън работно време. Все още ми харесва да си цапам ръцете понякога.

Постави внимателно диаграмата в една папка и се обърна към писателя.

— Е, как напредва шедьовърът? Мадам Рикман продължава ли да те тормози?

Смитбек се захили.

— Значи вече всички знаят за мъките ми с тиранката. Те самите са достойни за цяла книга. Всъщност дойдох да поговорим за Марго.

Кавакита седна на стола срещу Смитбек.

— Марго Грийн? Какво по-точно?

Смитбек запрелиства безцелно една от пръснатите върху работната маса монографии.

— Разбрах, че се нуждае от помощта ти.

Кавакита присви очи.

— Вчера вечерта ми се обади и ме попита дали може да провери някакви данни в екстраполиращата програма. Отговорих й, че все още не е готова. — Той помръдна рамене. — На практика е точно така. Не мога да гарантирам сто процента за точността на съответствията. Но напоследък съм ужасно зает, Бил. Просто не разполагам с време да обучавам някого на програмата.

— Тя не е чак толкова неграмотна, за да е необходимо да я водиш за носа — отвърна Смитбек. — Провежда някакви тежки генетични изследвания за дисертацията си. Сигурно непрекъснато я срещаш в лабораторията. — Той избута монографиите встрани и се наведе напред. — Няма да ти струва много да помогнеш на детето — настоя Смитбек. — В момента не й е леко. Преди две седмици почина баща й, както знаеш.

Кавакита явно се изненада.

— Така ли? За това ли разговаряхте в служебното клубче?

Смитбек кимна.

— Не обича да се оплаква, но й е трудно. Мисли да напусне музея.

— Ще сбърка — намръщи се Кавакита. Понечи да добави нещо, но замълча. Облегна се назад и преценяващо погледна Смитбек. — Това е изключително алтруистичен жест от твоя страна, Бил. — Присви устни, поклащайки глава. — Бил Смитбек, добрият самарянин. Да не си създаваш нов имидж, а?

— За теб съм Уилям Смитбек младши.

— Бил Смитбек, орелът скаут — продължи Кавакита, после тръсна глава. — Не, не може да е истина. Не си дошъл да си говорим за Марго, нали?

Смитбек се поколеба.

— Е, това беше една от причините — призна той.

— Знаех си! Хайде, изплюй камъчето.

— О, добре — въздъхна Смитбек. — Слушай. Опитвам се да се докопам до информация за експедицията на Уитлеси.

— Кое?

— Експедицията в Южна Америка, дето открила статуетката Мбун. Нали знаеш, кулминацията на новата изложба.

Лицето на Кавакита се проясни.

— О, да. Онази, за която старчето Смит е дрънкал онзи ден в хербариума. И какво за нея?

— Ние предполагаме, че има някаква връзка между тази експедиция и убийствата тук.

— Какво? — недоверчиво възкликна Кавакита. — Само не ми казвай, че си се захванал с историята за музейния звяр. И кои сте „вие“?

— Не твърдя, че вярвам на каквото и да било, разбрано? Но напоследък дочувам доста странни неща. А и цялата тази паника на Рикман във връзка с излагането на Мбун в изложбата! От експедицията са пристигнали и други неща, освен тази реликва — всъщност няколко натъпкани догоре сандъка. Искам да науча повече неща за тях.

— И какво точно трябва да направя аз във връзка с всичко това? — попита Кавакита.

— Нищо. Но ти си помощник-уредник. Имаш висока степен на достъп в компютъра на музея. Можеш да надникнеш в базата данни и да откриеш нещо за тези сандъци.

— Съмнявам се изобщо да са вкарали нещо — отвърна Кавакита. — Но това няма значение.

— Защо? — попита Смитбек.

Кавакита се разсмя.

— Чакай минутка.

Той се надигна и тръгна към лабораторията. След няколко минути се върна с парче хартия в едната ръка.

— Ти да не си медиум — възкликна той и подаде хартията. — Виж какво открих в пощата си тази сутрин.

— Господи! — измърмори Смитбек. — Виж това: „личности, ангажирани с подготвяне на… книги“.

— Теб има предвид — разсмя се Кавакита. — Сега разбираш ли? Ръцете ми са вързани.

Той измъкна носна кърпа от задния си джоб и си издуха носа.

— Алергичен съм към прашни кокалаци — обясни той.

— Направо не мога да повярвам — каза Смитбек, след като прочете отново съобщението.

Кавакита стовари ръка върху рамото му.

— Бил, приятелю, знам, че тази история ще вдигне страхотно тиража и бих искал да ти помогна да напишеш най-сензационната, скандална и пикантна книга. Но не мога. Ще бъда честен. Тук нравя кариера и… — той стисна рамото му по-силно — … ми предстои да заема по-висок пост. Точно в момента не мога да си позволя подобни волности. Ще трябва да потърсиш друга пътечка. Става ли?

Смитбек кимна унило.

— Става.

— Не ми изглеждаш убеден — разсмя се Кавакита. — Но се радвам, че все пак ме разбираш. — Той изправи деликатно писателя на крака. — Чуй ме. Какво ще кажеш за малко риболов в неделя? Предсказват ранни пасажи в Кънеткюът.

Накрая Смитбек се усмихна.

— Хвани ми някоя от дяволските си дребни нимфи — отвърна той. — Наслука!

26

Когато се получи поредното съобщение, Д’Агоста се намираше в противоположния край на музея. Забелязан силует, секция 18, компютърната зала.

Изпъшка и напъха радиостанцията в калъфа. Краката го боляха от умора. На всеки му се привиждаха вампири в това проклето място.

В преддверието пред компютърната зала се бяха събрали десетина души и с притеснение се опитваха да си разменят шеги. До затворената врата бяха застанали двама полицаи.

— Спокойно — каза Д’Агоста, докато разопаковаше една пура. — Кой го видя?

Един млад мъж пристъпи напред. Беше облечен в бяла лабораторна манта и имаше полегати рамена. На колана му висяха очила с цвят на кока-кола, калкулатор и пейджър.

„От къде ги изравят тези типове?“ — помисли си Д’Агоста.

Беше безупречен.

— Всъщност не видях нищо — отговори типът, — но чух силно тропане в електрозалата. Звучеше като блъскане, сякаш някой се опитва да мине през вратата…

Д’Агоста се обърна към двамата полицаи.

— Да проверим.

Завъртя бравата на вратата и някой подаде ключ с обяснението:

— Заключихме. Не искахме нещо да изскочи отвътре… Д’Агоста махна с ръка. Започваше да става смешно. На всички им се привиждаха призраци. Как смятаха да организират голям банкет за откриването следващата вечер? Трябваше да затворят това кошмарно местенце още след първите убийства.

Залата беше просторна, овална и безупречно чиста. В средата върху голям пиедестал се издигаше окъпан в ярка неонова светлина бял цилиндър, висок около метър и половина. Д’Агоста предположи, че това е централният компютър на музея. Бучеше приглушено, заобиколен от устройства, работни станции, маси и шкафове с книги. На отсрещните стени имаше две врати.

— Огледайте наоколо, момчета — каза той и напъха незапалената пура в устата си. — Искам да поговоря с онова приятелче, за да свърша писмената работа.

И излезе отвън.

— Име? — попита Д’Агоста.

— Роджър Тръмкеп. Аз съм сменният надзорник.

— Добре — каза уморено Д’Агоста, докато си записваше. — Докладвате за шумове при процесора с база данни.

— Не, сър, процесорът е на горния етаж. Това е компютърната зала. Наблюдаваме хардуера и поддържаме системите.

— Значи компютърната зала. — Той си отбеляза още нещо. — Кога за първи път чухте шумовете?

— Няколко минути след десет. Тъкмо приключвахме с журнала.

— Четяхте си журнал, когато чухте шумовете?

— Не, сър. Записите на дневниците8. Довършвахме ежедневното съхраняване на информацията.

— Разбирам. Приключвахте чак в десет?

— Това не може да се прави в натоварените часове, сър. Имаме специално разрешение да идваме на работа в шест сутринта.

— Късметлии. И къде чухте тези шумове?

— Идваха от електрозалата.

— И тя е…

— Вратата вляво от МП–3. Това е компютърът, сър.

— Видях две врати вътре — каза Д’Агоста. — Какво има зад другата?

— О, това е тъмната стаичка. Достъпът в нея е с магнитни карти. Никой не може да влезе.

Д’Агоста го погледна учудено.

— В нея се намират дискове и други такива неща. Наричаме я „тъмната стаичка“, защото всичко е автоматично — никой не влиза, освен техниците по поддръжката. — Той кимна гордо. — Ние сме абсолютно автоматизирани. В сравнение с нас полицейските управления са все още в каменната ера. Те все още използват оператори, които правят записите ръчно или нещо подобно.

Д’Агоста отново влезе вътре.

— Чули са шумовете зад онази врата в дъното вляво. Да огледаме. — Той се обърна и каза на Тръмкеп: — Да останат отвън.

Вратата на електрозалата се отвори и замириса на горещи кабели и озон. Д’Агоста опипа стената, намери копчето и включи осветлението.

Най-напред огледа помещението, както пишеше по учебниците. Трансформатори. Скари на вентилационни проводи. Кабели. Няколко климатика. Много горещ въздух. Но нищо друго.

— Огледайте зад онова устройство — каза Д’Агоста.

Полицаите огледаха подробно всяко ъгълче. Един от тях се обърна и вдигна рамене.

— Добре — каза Д’Агоста и тръгна към компютърната зала.

— Изглежда чисто. Господин Тръмкеп?

— Да? — подаде глава надзорникът.

— Кажете на хората си да влязат. Изглежда нормално, но ще оставим човек през следващите трийсет и шест часа. — Той се обърна към един от полицаите, които излизаха от електрозалата. — Уотърс, оставаш тук до края на смяната си. Проформа, разбираш ли? Ще ти изпратя смяната.

„Още няколко такива случая и оставам без полицаи“ — мина му през ума.

— Разбрано — отвърна Уотърс.

— Това е добра идея — каза Тръмкеп. — Тази зала е ядрото на музея, разбирате ли. Или по-скоро мозъка. Ние контролираме телефоните, растенията, мрежата, принтирането, електронната поща, системата за сигурност…

— Чудесно — каза Д’Агоста.

Запита се дали тъкмо тази не е службата, която разполага с точни чертежи на подземието.

Служителите започнаха да влизат един по един и да заемат местата си пред компютрите. Д’Агоста попи чело. „Горещо е като в сауна.“ Обърна се да излезе.

— Родж — чу глас зад себе си. — Имаме проблем.

Д’Агоста се спря.

— О, Боже мой! — възкликна Тръмкеп, вторачен в монитора. — Системата е блокирала. Какво, по дяволите…

— Още ли беше на контролен режим, когато излезе, Родж? — запита някакъв дребосък с издадени напред зъби. — Ако е приключил и не е получил отговор, може да е превключил на презареждане.

— Може да си прав — каза Роджър. — Изключи го и провери дали ще тръгне.

— Не отговаря.

— Защитата изключена ли е? — попита Тръмкеп, привеждайки се над компютърджията с издадените зъби. — Дай да проверя.

В залата записука алармена сирена, не силно, но пронизително и остро. Д’Агоста забеляза червен сигнал върху едно табло на тавана над лъскавия централен компютър. Може би трябваше да се помотае още известно време тук.

— Какво има сега? — попита Тръмкеп.

„Господи, ама че жега! — помисли си Д’Агоста. — Как издържат тия хора?“

— Какъв е този сигнал, който получаваме?

— Не знам. Провери го.

— Къде?

— В справочника, глупако! Точно зад компютъра ти е. Ето, намерих го.

Тръмкеп започна да прелиства страниците.

— 2291, 2291… ето го. Топлинна аларма. О, Господи, машината прегрява! Извикайте веднага поддръжката.

Д’Агоста се размърда. Думкането, което бяха чули, вероятно беше някаква повреда в климатичните компресори. „Не е нужно да си конструктор на ракети, за да го разбереш. Тук трябва да е поне трийсет градуса.“ Докато излизаше от залата, покрай него минаха с бързи крачки двама техници от поддръжката.

Както повечето съвременни суперкомпютри, музейният МП–3 беше по-устойчив на високи температури от „ютиите“ отпреди десетина-двайсет години. За разлика от овехтелите вакуумни тръби и транзисторите, неговият силициев мозък можеше да функционира продължително време над препоръчителната температура, без загуба или повреда на информация. Но хардуерът на системата за сигурност на музея беше инсталиран от трета компания и не отговаряше на оперативните спецификации на компютърния производител. Когато температурата в компютърната зала достигнеше тридесет и четири градуса, а това беше свръх допустимото за ROM чиповете, които управляваха автоматичната контролна алармена система, — тя се задействаше с деветдесет секунди закъснение.

Уотърс стоеше в един ъгъл и оглеждаше залата. Техниците по поддръжката си бяха тръгнали преди повече от час и в залата беше приятно хладно. Всичко течеше в нормалния си ритъм и единствените шумове бяха жуженето на компютрите и тракането на зомбитата по клавишите. Погледът му попадна върху екрана на един свободен компютър с потрепващо съобщение:

Все едно беше на китайски. Каквото и да беше, не може ли да го кажат на английски? Ненавиждаше компютрите. Според него не вършеха нищо друго, освен че пропускаха „с“-то в края на фамилното му име по сметките. Не му бяха симпатични и всички тези шибани, вторачени в мониторите компютърджийчета. Ако нещо не е наред, нека сами да се оправят.

27

Смитбек тръсна бележниците си в едно от любимите си кътчета в библиотеката. Въздъхвайки тежко, той се напъха в тясното пространство, постави лаптопа върху бюрото и включи горното осветление. Беше на хвърлей място от читалнята с дъбова ламперия с нейните червени кожени столове и неразпалвана от един век мраморна камина, но повече му допадаха тесните и потайни сепаренца. Особено му харесваха скритите зад етажерките, където можеше да преглежда документи и ръкописи — и да си дремва от време на време, — необезпокояван в относителното си уединение.

Музейната сбирка от нови, старинни и редки книги от всички области на естествената история нямаше равна на себе си. Непрекъснато се получаваха такова количество посмъртни завещания и лични дарения, че библиотекарите никога не смогваха да актуализират картотеката. Но Смитбек знаеше по-добре от тях какво има в библиотеката и можеше да изрови и най-забутаната информация за нула време.

Той присви устни в размисъл. Мориарти беше един дебелоглав бюрократ, а с Кавакита нищо не се получи. Не познаваше друг, който би могъл да му осигури достъп до базата данни. Но имаше и други начини да се справи с този проблем.

Запрелиства картотечната папка за микрофилми с индекса на „Ню Йорк Таймс“. Стигна до 1975 година. Нямаше нищо. Нито пък — както много скоро установи — в съответните списания по въпросите на естествената история и антропологията.

Провери старите годишнини на вътрешните издания на музея за свързана с експедицията информация. Нищо. В сборника „Кой кой е“ за 1985 г. двата реда биография на Уитлеси не му съобщиха нищо ново.

Изруга полугласно. „Това приятелче е по-мистериозно от Острова на съкровищата!“

Смитбек върна обратно томовете по етажерките и се огледа наоколо. След това откъсна няколко листа от един бележник и се приближи нехайно към бюрото на една консултантка, след като се увери, че досега не я е виждал.

— Трябва да върна това в архива — каза й той.

Тя го изгледа строго.

— Нов ли сте?

— От научния отдел съм, но ме прехвърлиха миналата седмица. Периодично ни сменят, нали знаете.

Той й се усмихна колкото му беше възможно по-лъчезарно и искрено.

Жената се намръщи подозрително и в този момент телефонът на бюрото й иззвъня. Поколеба се и вдигна слушалката, подавайки му разсеяно регистрационния дневник и закачен на дълъг син шнур ключ.

— Подпишете се — каза тя, прикривайки с длан слушалката.

Архивът на библиотеката се помещаваше зад една сива врата без табела в един отдалечен ъгъл на залата. Беше изцяло въпрос на късмет поради много причини. Смитбек вече беше попадал вътре по официален начин. Знаеше, че по-голяма част от архивите на музея се съхраняват другаде и че библиотечните картотеки са твърде специфични. Но нещо го караше да опита. Притвори вратата и тръгна навътре, оглеждайки рафтовете и редиците от кутии с табели.

Прекоси едната страна на залата и се канеше да тръгне обратно, когато рязко спря. Протегна внимателно ръка и свали една кутия с табела ЦЕНТРАЛЕН АРХИВ/СХПГ: КВИТАНЦИИ ВЪЗДУШНИ ПРАТКИ. Приклекна и запрелиства бързо картоните.

Отново стигна до 1975 г. Разочарован, той ги прелисти още веднъж. Нищо.

Докато поставяше обратно кутията върху високата лавица, забеляза друга табела: ТОВАРИТЕЛНИЦИ, 1970–1990. Не можеше да си позволи повече от още пет минути.

— Пипнах те — прошепна той, издърпвайки един изпоцапан лист от кутията. Извади портативния касетофон от джоба си и бързо продиктува съответните думи, дати и места: „Белем; пристанището в Ню Орлийнс; Бруклин. Strella de Venezuela — Звездата на Венецуела. Странно — невероятно дълъг престой в Ню Орлийнс.“

— Имате твърде доволен вид — подхвърли библиотекарката, докато прибираше ключа обратно в бюрото си.

— Приятен ден — отвърна Смитбек.

И записа в дневника на архива: „Себастиан Мелмот; влязъл 11,10; напуснал 11,25.“

Върна се при каталога за микрофилмите и се замисли. Знаеше, че вестникът на Ню Орлийнс беше със странно име като отпреди войната — май беше „Таймс Пикъюн“.9

Прегледа набързо картотеката. Ето го: „Таймс Пикъюн“, 1840–до днес.

Завъртя годишнината за 1988 г. в микрофилмовия монитор. Щом наближи октомври, намали скоростта и спря. Върху екрана се появи огромно заглавие.

— О, Господи — въздъхна той.

Вече знаеше — без капка доза на съмнение — защо сандъците на Уитлеси бяха престояли толкова дълго в Ню Орлийнс.

28

— Съжалявам, госпожице Грийн, но вратата му все още е заключена. Ще му предам съобщението ви при първа възможност.

— Благодаря — отговори Марго и затвори телефона с чувство за безсилие.

Как би могла да бъде уши и очи на Фрок, щом дори няма възможност да разговаря с него? Когато се занимаваше с някакъв проект, той се заключваше в кабинета си и секретарката му знаеше, че е за предпочитане да не го безпокои. Вече два пъти тази сутрин Марго се беше опитала да се свърже с него, но така и не успя да разбере кога ще стане това.

Погледна часовника си — 11,20. Сутринта почти беше свършила. Обърна се към монитора и се опита да влезе в централния компютър на музея.

Влезе в електронната си поща и прочете писмото:

Телефонът иззвъня, разцепвайки тишината.

— Ало?

— Марго? Здрасти. Джордж е.

— Здрасти — отвърна Марго. — Съжалявам, но току-що отварям писмото ти.

— Успях да се досетя — отвърна той развеселен. — Още веднъж ти благодаря за помощта.

— За мен е удоволствие — отвърна Марго.

Мориарти направи пауза.

— И така… — добави неуверено той, — какво ще кажеш за обяда?

— Съжалявам — каза тя. — Бих искала, но чакам да ми се обади доктор Фрок. Може да е след пет минути, а може и другата седмица.

По мълчанието отсреща усети разочарованието му.

— Знаеш ли какво — продължи тя. — Можеш да се отбиеш при мен на път за ресторанта. Ако Фрок се обади дотогава, може би ще съм свободна. Ако не е… би могъл да ме изчакаш няколко минути и да ми помогнеш да реша кръстословицата в „Таймс“.

— Става! — отвърна Мориарти. — Знам всички австралийски бозайници с три букви.

Марго се поколеба.

— А докато си тук, бихме могли да надникнем в базата данни за сандъците на Уитлеси…

Последва мълчание. Накрая Мориарти въздъхна.

— Е, щом е толкова важно за теб… предполагам, няма да е много рисковано. Ще мина към дванайсет.

След около половин час на вратата й се почука.

— Влизай — извика тя.

— Заключено е.

Не беше гласът на Мориарти.

Тя отвори вратата.

— Не очаквах да видя теб.

— Късмет или съдба според теб? — каза Смитбек, влезе забързано в стаята и затвори вратата. — Слушай, Лотосов цвят, от вчера вечерта съм свършил страшно много работа.

— Аз също — отвърна тя. — Всеки момент ще пристигне Мориарти, за да влезем в базата данни.

— Как успя?

— Няма значение — самодоволно парира тя.

Вратата се открехна и Мориарти надникна вътре.

— Марго?

И забеляза Смитбек.

— Не се стряскай, професоре, безопасен съм — каза писателят. — Днес не съм в хапливо настроение.

— Не му обръщай внимание — добави Марго. — Има този отвратителен навик да изниква без предупреждение. Влизай.

— И се настанявай — посочи многозначително Смитбек стола пред компютъра на Марго.

Мориарти се приближи бавно до стола и седна, оглеждайки най-напред Смитбек, след това Марго и накрая отново Смитбек.

— Предполагам, че искате да прегледам записите с ограничен достъп — каза той.

— Ако нямаш нищо против — отвърна тихо Марго.

Присъствието на Смитбек създаваше впечатление на нагласеност.

— Добре, Марго. — Мориарти постави ръце върху клавиатурата. — Смитбек, обърни се. Заради паролата.

Базата данни на музея съдържаше информация за милиони картотекирани предмети в музейните колекции. Първоначално тя беше достъпна за всички служители, но някой на петия етаж се беше притеснил, че подробните описания и местата за съхранение са на разположение на всички и сега достъпът беше ограничен в рамките на старшите служители — от помощник-уредници като Мориарти нагоре.

Начумереният Мориарти зашава с пръсти по клавишите.

— Нали знаете, че мога да получа порицание за това? — измърмори той. — Доктор Кътбърт е много стриктен. Защо не накарахте Фрок?

— Вече ти казах, че не мога да се свържа с него — отвърна Марго.

Накрая Мориарти чукна клавиша „Enter“.

— Ето — каза той. — Прегледайте набързо, защото нямам намерение да влизам втори път.

Марго и Смитбек застанаха пред екрана, по който бяха започнали да текат зелени букви:

— Видяхте ли това? — възкликна Смитбек. — Чудя се защо картотекирането така и не е било довършено.

— Шшт! — изсъска Марго. — Опитвам се да го прочета.

— Какво означават всички тези кодове? — попита Смитбек.

— Описват настоящото състояние на предметите — отвърна Мориарти. — „С“ означава, че все още са в сандъците и не са обработени. „ИЗЛ.“ означава, че са в изложбата. „В. П.“ означава „временно преместени“. Има и други…

— Временно преместени? — попита Марго. — Достатъчно ли е да се отбележи само толкова? Нищо чудно че дневникът е изчезнал.

— Разбира се, че не е достатъчно — отговори Мориарти. — Всеки, който премества даден предмет, трябва да отбележи. Данните в базата са степенувани. Можем да видим повече подробности за всеки пункт, като слезем едно ниво по-надолу. Ето, ще ви покажа.

Той чукна няколко клавиша.

Изражението му се промени.

— Странно.

На екрана изникна текст:

Мориарти се намръщи.

— Няма никаква добавка към регистрацията за дневника на Уитлеси. — Той изчисти екрана и отново зашари по клавишите. — С другите всичко е наред. Виждате ли? Ето подробностите за статуетката.

Марго заби поглед в екрана.

ПОДРОБЕН РЕГИСТЪР

Обект: 1989–2006.4

####################################################

Взет от:             Кътбърт, Я.               40123

С одобрението на:    Кътбърт, Я.               40123

Дата на вземане:     3/17/95

Преместен в:         Изложба „Суеверие“

                     витрина 415, обект 1004

Основание:           Показ

Дата на връщане:

#####################################################

Взет от:             Депардийо, Б.              72412

С одобрението на:    Кътбърт, Я.                40123

Дата на вземане:     10/1/90

Преместен в:         Антроположка лаборатория 2

Основание:           Първоначална обработка

Дата на връщане:     10/5/90

#####################################################

КРАЙ НА РЕГИСТЪРА

— И какво означава това? Знаем, че дневникът е изгубен — каза Марго.

— Дори да е изгубен, пак би трябвало да има подробен регистър за него — отвърна Мориарти.

— Има ли ограничителен флаг на регистъра?

Мориарти тръсна глава и чукна още няколко клавиши.

— Ето причината — каза накрая той, сочейки екрана. — Подробният регистър е изтрит.

— Искаш да кажеш, че информацията за местонахождението на дневника е заличена? — попита Смитбек. — Имат ли право?

Мориарти помръдна рамене.

— Само с най-високо ниво на допуск.

— По-важното е защо някой го е направил — настоя Марго. — Дали тазсутрешният проблем с централния компютър има нещо общо с това?

— Не — отвърна Мориарти. — Проверката, която направих, сочи, че файлът е заличен преди това. Не мога да кажа нищо по-конкретно.

— Заличен, а? — възкликна Смитбек. Изтрит завинаги. Колко чистичко, колко изискано! И колко навреме. Започвам да подозирам закономерност в това — доста гадничка.

Мориарти изключи компютъра и се отблъсна от бюрото.

— Конспиративните ти теории не ме интересуват — отсече той.

— Възможно ли е да е случайност? Или повреда? — попита Марго.

— Едва ли. В базата данни са вградени голям брой справочни защити. Щях да открия съобщение за грешка.

— Тогава какво? — не се отказваше Смитбек.

— Нямам отговор. — Мориарти повдигна рамене. — Но е някакъв незначителен проблем.

— Това ли е всичко, което можеш да направиш? — изсумтя Смитбек. — И това ми било компютърен гений!

Засегнат, Мориарти вдигна очилата на челото си и се изправи.

— Изобщо не ме интересува — каза той. — Мисля да хапна нещо. — Той тръгна към вратата. — Марго, ще прегледам тази кръстословица.

— Приятни занимания — отвърна Марго, докато вратата се затваряше. — Знаеш ли, много си рязък, Смитбек. Джордж беше достатъчно любезен да отвори базата данни.

— И какво повече научихме? — попита той. — Дрън-дрън! Само единият сандък бил прегледан. Дневникът на Уитлеси продължава да липсва. — Той я изгледа самодоволно. — Аз обаче открих нещичко.

— Включи го в книгата си — каза с прозявка Марго. — Ще го прочета там. Ако успея да намеря екземпляр в библиотеката.

— „E tu, Brute?“10 — Смитбек се ухили и й подаде навит лист хартия. — Хвърли един поглед на това.

Беше ксерографирана статия от нюорлийнския „Таймс Пикъюн“ от 17 октомври 1988 г.

— Господи! — изпъшка Марго. — Описаните трупове…

— … напомнят намерените тук тази седмица — довърши мрачно Смитбек.

Марго се намръщи.

— Това се е случило преди почти седем години. Би трябвало да е съвпадение.

— Мислиш ли? — попита Смитбек. — Бих могъл да се съглася с теб, ако не беше обстоятелството, че в този момент корабът е пренасял сандъците на Уитлеси.

— Какво?

— Точно така. Открих товарителниците. Сандъците са превозени от Бразилия през август 1988 г. — почти една година след прекратяването на експедицията, доколкото схващам. След инцидента в Ню Орлийнс сандъците са престояли в митницата заради разследването. Минала почти година и половина, докато пристигнат в музея.

— Ритуалните убийства съпътстват сандъците по целия им път от Амазония! — промълви Марго. — Но това означава…

— Означава — добави мрачно Смитбек, — че ще престана да се хиля, когато чуя някой да говори за проклятие над експедицията. Означава още, че трябва винаги да заключваш вратата си.

Звънът на телефона ги стресна.

— Марго, скъпа — чу се гласът на Фрок. — Нещо ново?

— Доктор Фрок! Питам се дали мога да ви посетя в кабинета за няколко минути. В първия удобен за вас момент.

— Чудесно! — отвърна Фрок. — Дай ми малко време да разчистя хартиите си от бюрото и да ги изхвърля в кошчето за боклук. Да речем един часа?

— Благодаря — каза Марго и се обърна към Смитбек: — Ще трябва да…

Писателят беше изчезнал.

В един без десет на вратата се почука.

— Кой е? — попита Марго зад заключената врата.

— Аз съм — Мориарти. Може ли да вляза?

— Исках само да се извиня, че си тръгнах така внезапно — каза той, насочвайки се към един от столовете. — Просто Бил ме изнервя понякога. Никога не знае кога да престане.

— Джордж, аз съм тази, която би трябвало да ти се извини — отвърна Марго. — Не знаех, че ще се появи.

Помисли да му каже за статията във вестника, но се отказа и започна да подрежда чантата си.

— Искам да ти кажа още нещо — продължи Мориарти. — Докато обядвах, ми хрумна, че вероятно съществува възможност да открием все пак нещо за заличената информация за дневника на Уитлеси.

Марго престана да се занимава с чантата си и го загледа как сяда пред компютъра.

— Видя ли съобщението, когато влезе в мрежата? — попита той.

— За забавянето на компютрите ли? Голяма изненада. Два пъти блокира тази сутрин.

Мориарти кимна.

— Там се съобщаваше, че по обяд ще възстановят информацията от поддържащите записи. Пълното възстановяване отнема около трийсет минути. Което означава, че би трябвало да са приключили.

— Е?

— Един поддържащ запис архивира информацията за около два-три месеца. Ако подробният регистър за дневника на Уитлеси е изтрит през последните два месеца и ако поддържащият запис все още е в информационната памет, би трябвало да мога да го възстановя.

— Наистина?

Мориарти кимна.

— Направи го тогава? — настоя Марго.

— Съществува известен риск — продължи Мориарти. — Ако някой системен оператор забележи, че записът е отварян… би могъл да установи, че е станало през твоя компютър.

— Ще рискувам — отвърна Марго. И добави: — Джордж, знам, че си мислиш, че всичко това е налудничаво преследване на призраци, и изобщо не те обвинявам. Но съм убедена, че тези сандъци от експедицията на Уитлеси са свързани с убийствата. Не знам по какъв начин, но може би дневникът ще ни помогне да научим нещичко. Нямам представа с какво си имаме работа — сериен убиец, звяр или създание. А неизвестността ме плаши. — Тя стисна нежно ръката на Мориарти. — Но може би бихме могли да помогнем по някакъв начин. Длъжни сме да опитаме.

Забеляза, че той се изчервява, и дръпна ръката си.

Свенливо усмихнат, Мориарти се обърна към клавиатурата.

— Започвам.

Марго закрачи из стаята, докато той работеше.

— Някакъв резултат? — попита след малко тя и се приближи до компютъра.

— Все още не знам — отвърна Мориарти, забил очи в монитора, докато подаваше разни команди. — Открих записа, но май е повреден или има някакъв друг проблем и не мога да го възстановя. Може да получим изопачена информация, ако изобщо успея. Влизам през задния вход, така да се каже, за да не ме забележат. Това значително забавя скоростта.

Той спря да трака по клавишите.

— Марго — каза тихо Мориарти. — Открих го.

Екранът се напълни.

ПОДРОБЕН РЕГИСТЪР

Обект: 1989–2006.2

#############################################

Взет от:                Рикман, Л.      53210

С одобрението на:       Кътбърт, Я.     40123

Дата на вземане:        3/15/95

Преместен в:            Личен надзор

Основание:

Дата на връщане:

##############################################

Взет от:                Депардийо, Б.    72412

С одобрението на:       Кътбърт, Я.      40123

ДатаLW/@;на вземане:    10/1/90

Премест ˜DS#’˜@2е34 5WIFU

=++ЕТ2 34 h34!˜

ГРЕШКА

— По дяволите! — възкликна Мориарти. — Точно от това се страхувах. Частично е припокрит с друг текст и повреден. Виждаш ли това? Боклуци.

— Да, но погледни тук! — каза възбудено Марго.

Мориарти огледа екрана.

— Дневникът е взет от госпожа Рикман преди две седмици с одобрението на Кътбърт. Липсва дата на връщане.

Марго изпъшка.

— Кътбърт каза, че дневникът е изгубен.

— Но защо е изтрит записът? И от кого? — Очите на Мориарти се разшириха. — О, Господи, трябва да изляза, преди някой да ни е забелязал!

Пръстите му затанцуваха по клавишите.

— Джордж — промълви Марго, — досещаш ли се какво означава това? Извадили са дневника от сандъка, преди да започнат убийствата. Приблизително по времето, когато Кътбърт е наредил да преместят сандъците в зоната за сигурност. И сега крият доказателства от полицията. Защо?

Мориарти се навъси.

— Държиш се като Смитбек — каза той. — Възможни са хиляди обяснения.

— Кажи едно.

— Най-очевидното е някой друг да е изтрил подробния регистър, преди Рикман да успее да добави знак за „изгубен обект“.

Марго тръсна глава.

— Съмнявам се. Прекалено много случайни съвпадения.

— Марго… — опита се да възрази Мориарти, но се разколеба. — Чуй ме — продължи по-спокойно той, — всички преживяваме трудни моменти, особено ти. Знам, че трябва да вземеш тежко решение, а и тази криза тук… виж какво…

— Всички тези убийства не са извършени от някакъв бродещ из парка маниак — прекъсна го нетърпеливо тя. — Не съм луда.

— Не казвам такова нещо — продължи Мориарти. — Просто смятам, че е работа на полицията. Това е изключително опасно занимание. А в момента си длъжна да се съсредоточиш върху собствените си проблеми. Задълбаването в това няма да ти помогне да вземеш правилното решение за собственото си бъдеще. — Той преглътна. — А и няма да върне баща ти.

— Подобни мисли ли те занимават? — избухна Марго. — Ти не…

Очите й попаднаха на стенния часовник и тя неочаквано млъкна.

— Господи! Закъснявам за срещата с доктор Фрок.

Грабна чантата си и тръгна към вратата. Стигнала до средата, тя се извърна.

— Ще си поговорим по-късно.

И тръшна вратата.

Мориарти седна пред помръкналия екран и подпря брадичка върху ръцете си. „Щом и една дипломирана студентка по растителна генетика наистина допуска, че Мбун може да се е развихрил, щом дори на Марго Грийн започват дай се привиждат конспирации зад всяка врата, какво да кажем за останалите в музея?“

29

Марго забеляза, че Фрок разля малко шери върху ризата си.

— Дявол го взел! — измърмори той, попивайки петънцата със закръглените си ръчички.

Постави внимателно чашата върху бюрото и погледна Марго.

— Благодаря, че дойде при мен, скъпа. Би ми се искало веднага да слезем и да огледаме още веднъж: статуетката, но всеки момент онзи приятел Пендергаст ще се появи, за да продължи да ми досажда.

„Благословен да сте, агент Пендергаст“ — помисли си Марго.

Последното, което й се искаше, беше отново да попадне в изложбата.

Фрок въздъхна.

— Няма значение, скоро ще разберем. Щом си тръгне Пендергаст, ще научим истината. Тази статуетката Мбун би могла да се окаже допълнителното доказателство, което търся от толкова време. Ако си права, че ноктите съвпадат с разкъсванията върху жертвата.

— Но как е възможно подобно създание да се разхожда из музея? — попита Марго.

— О! — възкликна Фрок с грейнал поглед. — Това е въпросът, нали? Нека отговоря на въпроса с въпрос. Какво е „грапаво“, скъпа ми Марго?

— Не разбирам — отвърна тя. — В смисъл на неравно ли?

— Да, с ръбове, бръчки и гънки. Ще ти кажа какво е грапаво. Яйцата на влечугите са грапави Както на динозаврите.

Марго внезапно си спомни нещо.

— Това е думата…

— … с която Кътбърт описа изчезналите от сандъка семенници — довърши Фрок. — Питам те: дали действително са били семенници? Що за семенници биха изглеждали набръчкани и люспести? Но яйце…

Фрок се понадигна в инвалидната си количка.

— Следващ въпрос. Къде са изчезнали? Откраднати ли са? Или се е случило нещо друго?

Ученият внезапно млъкна, отпусна се назад в количката и поклати глава.

— Но ако нещо… ако нещо се е излюпило и се е измъкнало от сандъците — промълви Марго, — как да си обясним убийствата на товарния кораб, който е пренасял сандъците от Южна Америка?

— Марго — отвърна с тих смях Фрок, — това, пред което сме изправени, е тайнствена загадка, обвита в мистерия сред една енигма. Същественото е да на трупаме още факти, без да губим никакво време.

Чу се тихо почукване по вратата.

— Това трябва да е Пендергаст — каза Фрок и добави по-високо: — Влизайте, моля!

Агентът влезе с кожена чанта в ръка, облечен както винаги в безукорен черен костюм и със сресана над челото коса. Марго отново се впечатли от спокойствието и сдържаността, които излъчваше. Фрок посочи един от викторианските столове и Пендергаст се настани.

— За мен е удоволствие, че отново се срещаме, сър — каза Фрок. — Познавате госпожица Грийн. Заварвате ни отново заедно и се надявам, че не възразявате да остане.

Пендергаст махна с ръка.

— Разбира се. Знам, че и двамата ще уважите повторната ми молба за конфиденциалност.

— Естествено — отвърна Фрок.

— Доктор Фрок, знам, че сте ангажиран, и ще бъда кратък — започна Пендергаст. — Надявам се да сте успял да установите местонахождението на артефакта, за който разговаряхме. Артефакт, който не е изключено да е използван като оръжие при тези убийства.

Фрок се размърда върху количката.

— Както ме помолихте, заех се с този въпрос. Прегледах нашата база данни с ограничен достъп както за отделни обекти, така и за такива, които биха могли да бъдат разглобени и отново сглобени. — Той тръсна глава. — За нещастие не намерих нищо, което дори незначително да напомня отпечатъците, които ни показахте. В колекциите никога не е имало нещо подобно.

Изражението на Пендергаст не подсказваше нищо. Той се усмихна.

— Официално никога не бихме го признали, но случаят е — ако мога така да се изразя — тежък. — Той посочи кожената си чанта. — Затрупан съм от фалшиви сигнали, лабораторни съобщения, разпити. Но се бавим с откриването на съответствие.

Фрок се усмихна.

— Убеден съм, господин Пендергаст, че между онова, е което вие се занимавате, и онова, с което се занимавам аз, няма голяма разлика. Самият аз имам същите затруднения.

Но негово величие се държи така, сякаш не се е случило нищо необичайно.

Пендергаст кимна.

— Райт има категоричното намерение изложбата да бъде открита по програма утре вечер. Защо? Тъй като музеят похарчи милиони, с каквито всъщност не разполага, откровено казано. От съдбоносно значение е да осъществим съществено повишение на приходите от входните билети, за да не се окаже музеят „на червено“. На тази изложба се гледа като на най-добрата възможност това да бъде постигнато.

— Разбирам — отвърна Пендергаст, взе някаква вкаменелост от масата и я огледа разсеяно. — Амонит?

— Точно така — отвърна Фрок.

— Доктор Фрок… — започна Пендергаст, — вече се упражнява натиск от няколко посоки. Поради тази причина съм принуден да съблюдавам предписанията при воденето на това разследване с двойно по-голямо усърдие. Не мога да споделям резултатите с външни лица като вас, дори когато прилаганите конвенционални методи се окажат безплодни. — Той постави внимателно вкаменелостта на мястото й и скръсти ръце. — След като приключихме с това, правилно ли съм разбрал, че вие сте специалист по ДНК?

Фрок кимна.

— Отчасти. Посветил съм част от проучванията си на влиянието на гените върху морфологията — формата на даден организъм. Ръководя и проектите на някои дипломирани студенти като Грегърн Кавакита и Марго, чиито изследвания са свързани с ДНК.

Пендергаст взе чантата си, отвори я и извади дебела компютърна разпечатка.

— Разполагам с доклад за ДНК анализа на откритите върху първите жертви следи от нокти. Разбира се, не мога да ви го покажа. Би било абсолютно нарушение. Полицията в Ню Йорк не би го одобрила.

— Разбирам — отвърна Фрок. — А вие продължавате да сте убеден, че нокътят е най-съществената ви улика.

— Единствената съществена улика, доктор Фрок. Нека ви представя заключенията си. Убеден съм, че из музея се разхожда невменяем. Убива ритуално жертвите си, отстранява задната част на черепа и изважда хппоталамуса от мозъка.

— С каква цел? — попита Фрок.

Пендергаст се поколеба.

— Предполагаме, че го изяжда.

Марго се задъха.

— Възможно е убиецът да се крие в подземията на музея — продължи Пендергаст. — Налице са множество улики, че след всяко убийство се връща там, но до този момент не сме успели да установим конкретно местонахождение или да се доберем до някакво доказателство. При претърсването бяха убити две кучета. Както вероятно знаете, това е абсолютен лабиринт от тунели, галерии и проходи, разположени на няколко подземни нива, най-старите от които датират отпреди почти сто и петдесет години. Музейните власти успяха да ме снабдят с карти, които покриват само незначителна част от цялото това пространство. Наричам убиеца „него“, тъй като използваната при убийствата сила насочва към мъжки индивид, при това много силен. Свръхестествено силен, Както сами знаете, използва триноктесто оръжие за изкормване на жертвите си, подбирани като че ли произволно. Не откриваме никакви мотиви. Разпитите с избрани служители от музея до този момент не навеждат на никакви улики. — Той погледна Фрок. — Разбирате ли, докторе, най-съществената ни улика си остава единствената ни улика — оръжието, нокътят. Затова продължава да ме занимава произходът му.

Фрок кимна едва-едва.

— Споменахте ДНК?

Пендергаст размаха компютърната разпечатка.

— Лабораторните резултати са неопределени, казано с една дума. — Той замълча. — Не виждам никаква причина да не ви съобщя, че анализът на нокътя установи наличие на ДНК от различни видове гекон, а така също и човешки хромозоми. Това ни кара да предполагаме, че мострата е увредена.

— Гекон ли казвате? — промълви леко изненадан Фрок. — И изяжда хипоталамуса… Колко странно! Кажете ми, кат; разбрахте?

— Открихме следи от слюнка и слели от зъби.

— Човешки зъби?

— Никой но може да каже?

— А слюнката?

— Неопределена.

Главата на Фрок клюмна върху гърдите му. След няколко минути той отвори очи.

— Продължавате да наричате нокътя оръжие — каза той. — Следователно продължавате да предполагате, че убиецът е човешко същество?

Пендергаст затвори кожената си чанта.

— Просто не виждам друга възможност. Допускате ли, доктор Фрок, че звяр би могъл да обезглави тяло с хирургическа точност, да пробие дупка в черепа и да извади вътрешен орган с големина на орех, който само познавач на човешката анатомия би могъл да разпознае? А и способността на убиеца да се измъква от нашите претърсвания на подземията е впечатляваща.

Фрок отново беше отпуснал глава върху гърдите си. Докато секундите се изнизваха в минути, Пендергаст продължаваше да го наблюдава, без да помръдне.

Неочаквано Фрок вирна глава.

— Господин Пендергаст — почти извика той и Марго подскочи уплашено, — чух вашата теория. Бихте ли изслушал моята?

— Разбира се — кимна Пендергаст.

— Много добре — каза Фрок. — Запознат ли сте с Трансваалските шисти?

— Не бих казал — отвърна Пендергаст.

— Трансваалските шисти са открити през 1945 г. от Ачистер Ван Враувекхоук, палеонтолог от университета в Уитуотърстренд в Южна Африка. Представляват камбрийски пластове на около шестстотин милиона години. Оказали се пълни с чудновати форми на живот, несрещани както преди, така и след това. Асиметрични форми на живот, лишени от двустранната симетрия, характерна за всички срещани на земята животински организми. Възникнали са през камбрия в периода на масово изчезване на видовете. Сега повечето специалисти, господин Пендергаст, смятат, че Трансваалските шисти са доказателство за задънена еволюционна ниша: експеримент на природата с всевъзможни форми на живот преди налагането на двустранната симетрия, която срещаме днес.

— Но вие не поддържате подобен възглед — каза Пендергаст.

Фрок се изкашля.

— Точно така. В тези шисти преобладават един вид организми. С мощни плавници, продълговати вакуумни възглавнички на лапите и съкрушителна и разкъсваща огромна уста, с която можели да строшат скала, а с плавниците можели да се придвижват със скорост над тридесет километра в час във вода. Няма никакво съмнение, че този изключително свиреп хищник е бил доминиращ вид. Прекалено доминиращ, предполагам, поради което е причинил изчезването на всички останали видове, а по този начин е изчезнал и той. Това е една от причините за масовото изчезване на видовете в края на камбрийската ера. Той, а не естественият подбор, е причинил изчезването на всички останали форми на живот, открити в Трансваалските пластове.

Пендергаст премигна.

— Е, и?

— Възпроизведох еволюционни симулации на компютъра в съгласие на новата математическа теория за фрактална турбулентност. Резултатът? На всеки шейсет-седемдесет милиона години живите организми започват да се приспособяват много добре към околната среда. Дори прекалено добре. Възниква пренаселване с доминиращите видове организми. В такъв момент изневиделица възниква нов вид. Това почти винаги е хищник, машина за убиване. Започва да убива и да се храни с представители на доминиращия вид, да се размножава. Първоначално бавно, но впоследствие с все по-голяма скорост.

Фрок посочи вкаменелостта от пясъчник върху бюрото си.

— Господин Пендергаст, нека ви покажа нещо.

Агентът се изправи и се приближи.

— Това са няколко отпечатъка от същество, живяло в късния период креда — продължи Фрок. — Точно на границата К-Т, за да бъда по-точен. Това е единствената намерена вкаменелост от този вид — друга подобна няма.

— А какво е К-Т? — попита Пендергаст.

— Креда-терциер. Периодът се характеризира с масовото изчезване на динозаврите.

Пендергаст кимна, но изглеждаше озадачен.

— Налице е една пропускана до този момент връзка — продължи Фрок. — Извадената от сандъка статуетка Мбун, следите от ноктите на убиеца и отпечатъците върху тази вкаменелост.

Пендергаст погледна надолу.

— Мбун? Статуетката, която доктор Кътбърт е извадил от сандъка, за да я постави в изложбата?

Фрок кимна.

— Хммм… Колко стари са тези отпечатъци?

— Приблизително на шейсет и пет милиона години. Произхождат от формация, където са открити последните динозаври. Тоест преди окончателното им изчезване.

Последва ново дълго мълчание.

— А… А връзката? — попита накрая Пендергаст.

— Казах, че нищо в антроположките сбирки не отговаря на следите от нокътя. Но не съм казвал, че няма никакви изображения, никакви скулптури на подобен нокът. Установихме, че предните крайници на статуетката на Мбун имат три нокътя с удебелен среден пръст. Сега погледнете тези отпечатъци — каза Фрок, посочвайки вкаменелостта. — Припомнете си реконструирания нокът и следите върху жертвата.

— Следователно предполагате — каза Пендергаст, — че е възможно убиецът да е същият вид звяр, чиито са тези отпечатъци? Динозавър?

На Марго й се стори, че долавя насмешлива нотка в гласа му.

Фрок погледна агента и енергично тръсна глава.

— Не, господин Пендергаст, не от динозавър. Не е толкова обикновено като динозавър. Говорим за доказателството на моята теория за разклонена еволюция. Познавате проучванията ми. Това създание е унищожило динозаврите.

Пендергаст остана безмълвен.

Фрок се приведе към детектива от ФБР.

— Убеден съм — добави той, — че това създание, тази приумица на природата е причина за изчезването на динозаврите. Не метеорит, не промяна на климата, а някакъв ужасяващ хищник — създанието, чиито отпечатъци са върху тази вкаменелост. Въплъщението на ефекта Калното. Не е било огромно, а изключително силно и бързоподвижно. Вероятно са ловували на глутници и са били интелигентни. Но тъй като свръххищниците живеят кратко, от тях почти не са останали отпечатъци върху вкаменелостите. С изключение на Трансваалските шисти. И тези тук от Тзун-же-жин Бедлендс. Следите ли мисълта ми?

— Да.

— В момента сме в етап на популационно пренаселване.

Пендергаст не отговори нищо.

— От човешки същества, господин Пендергаст! — повиши глас Фрок. — Преди пет хиляди години ние сме били само десет милиона. Днес сме шест милиарда! Най-преобладаващата форма на живот, съществувала върху Земята! — Той тупна с ръка екземплярите на „Фрактална еволюция“ върху бюрото си. — Вчера ме попитахте за следващата ми книга. Тя ще представлява доразработка на теорията ми за ефекта Калисто, съотнесена към съвременния живот. Теорията ми предвижда, че всеки момент ще възникне някаква уродлива мутация — създание, което ще се храни с хора. Не твърдя, че убиецът е създанието, причинило изчезването на динозаврите. Но подобно създание… Хайде, погледнете отново тези отпечатъци. Напомнят Мбун! Наричаме явлението конвергентна еволюция, тъй като две същества притежават сходства, но не защото са свързани по някакъв начин, а защото са еволюирали, за да вършат едно и също нещо. Създание, еволюирало, за да убива. Налице са твърде много сходства, господин Пендергаст.

Пендергаст постави кожената чанта в скута си.

— Боя се, че ме объркахте, доктор Фрок.

— Не разбирате ли? Нещо е пристигнало е този сандък от Южна Америка. И броди необезпокоявано из музея. Изключително свиреп хищник. Статуетката на Мбун е доказателството. Туземните племена са познавали това същество и са създали цяла религия, свързана с него. Поради недоглеждане Уитлеси го е изпратил в цивилизования свят.

— Вие самият виждал ли сте тази статуетка? — попита Пендергаст. — Доктор Кътбърт не беше твърде благосклонен да ми я покаже.

— Не — призна Фрок. — Но разполагам е информация от възможно най-достоверен източник. Възнамерявам да осъществя собствено наблюдение още при първа възможност.

— Доктор Фрок, вчера подробно обсъдихме проблема със сандъците — продължи Пендергаст. — Доктор Кътбърт обясни, че не съдържат нищо ценно и нямаме никакви основания да не му се доверим. — Той замълча невъзмутимо. — Благодаря ви за отделеното време и съдействие. Вашата теория е твърде интригуваща и наистина бих искал да се съглася е нея. — Той помръдна рамене. — Но засега запазвам мнението си непроменено. Моля да ме извините заради откровеността ми, но се надявам, че ще бъдете в състояние да направите разграничение между вашите догадки и неумолимите факти на нашето разследване и да ни окажете съдействие по всякакъв възможен начин. — Агентът стана и тръгна към вратата. — Сега се надявам да ме извините. Ако ви хрумне нещо, моля ви да се свържете с мен.

И той излезе.

Фрок се отпусна в инвалидната количка, поклащайки глава.

— Колко жалко! — промълви той. — Така се надявах на неговото сътрудничество, но май и той е като всички останали.

Марго погледна към масичката до стола, от който Пендергаст току-що беше станал.

— Вижте — възкликна тя, — остави разпечатката за ДНК.

Фрок погледна натам и се изкикоти.

— Предполагам, че това имаше предвид, като каза „ако ви хрумне нещо“. — Той замълча. — Може би все пак не е като всички останали. Е, ние няма да го злепоставим, нали, Марго? — добави той, докато вдигаше слушалката на телефона. — Доктор Фрок търси доктор Кътбърт… Здрасти, Ян. Да, добре съм, благодаря. Не, само бих искал да вляза в изложбата „Суеверие“. За какво става дума? Да, знам, че е запечатана, но… Не, напълно се примирих с идеята на изложбата, но просто… Разбирам.

Марго забеляза, че лицето му поруменя.

— В такъв случай, Ян, бих искал отново да прегледам сандъците от експедицията на Уитлеси. Да, онези в зоната за сигурност. Да, видяхме ги вчера, Ян.

Последва дълго мълчание. Марго долови, че отсреща се развикаха.

— Виж какво, Ян — каза Фрок. — Аз съм председател на този отдел и имам право да… Не разговаряй по този начин с мен, Ян. Не си го позволявай!

Фрок се тресеше от гняв. Марго не го беше виждала да изпада в подобно състояние. Гласът му беше стихнал почти до шепот.

— Сър, вашето място не е в този институт. Ще изпратя официално оплакване до директора.

Фрок постави бавно слушалката върху вилката с разтреперана ръка и се обърна към Марго.

— Моля за извинение.

— Изненадана съм — каза Марго. — Мислех, че вие като председател…

— Разполагам с пълен контрол над сбирките? — прекъсна я Фрок, възвръщайки самообладанието си. — Аз също. Но предстоящата изложба и тези убийства възбуждат у някои хора чувства, каквито не бих допуснал. Формално Кътбърт е над мен. Не ми е ясно защо го върши. Вероятно има нещо крайно злепоставящо, което би забавило или възпрепятствало откриването на безценната му изложба. — Той се замисли за момент. — Може би знае за съществуването на тази твар. В края на краищата именно той премести сандъците. Може би е открил излюпените яйца, установил е връзката и ги е скрил. И сега ме лишава от правото да ги изследвам!

Той се приведе в количката и сви юмруци.

— Доктор Фрок, не вярвам това да е възможно — промълви Марго.

Всякаква мисъл да съобщи на Фрок, че Рикман е взела дневника на Уитлеси, се изпари.

Фрок се отпусна.

— Права си, естествено. Бъди сигурна, че това не е краят. Но сега нямаме време за губене, а аз вярвам на наблюденията ти над Мбун. Все пак, Марго, ние трябва да влезем и да огледаме тези сандъци.

— Как? — попита тя.

Фрок дръпна едно чекмедже на бюрото си и затършува вътре. След малко извади формуляр, който Марго моментално позна: „10–14“, искане за достъп.

— Допуснах грешка — продължи той, — че попитах.

Той се зае да попълва формуляра на ръка.

— Не трябва ли да бъде подписан според предписанията на центъра? — попита Марго.

— Естествено — отвърна Фрок. — Ще изпратя формуляра съгласно установената процедура. Неподписаното копие ще отнеса в зоната за сигурност и ще вляза насила. Няма съмнение, че искането ще бъде отхвърлено. Но дотогава ще успея да огледам сандъците и да открия отговорите.

— Но, доктор Фрок, не можете да го направите! — уплашено възкликна Марго.

— Защо не? — усмихна се язвително професорът. — Фрок, един от стълбовете на това учреждение, действа по неприемлив начин? Ситуацията е прекалено сериозна за подобни съображения.

— Нямах предвид това — продължи Марго.

Тя сведе очи към инвалидната количка.

Той също сведе очи. Лицето му посърна.

— А, да — промълви бавно той. — Разбирам какво имаш предвид.

Изпаднал в униние, той понечи да остави листа върху бюрото.

— Доктор Фрок — добави Марго, — дайте ми формуляра. Аз ще го сваля в зоната за сигурност.

Ръката му замръзна на място. Той я изгледа преценяващо.

— Помолих те да бъдеш моите очи и уши, но не и да стъпваш по въглени вместо мен — отвърна той. — Аз съм пълновластен уредник, сравнително важна фигура. Няма да посмеят да ме уволнят. Но теб… — Той пое дълбоко въздух, повдигайки вежди. — Могат да те използват за назидание, да ти отнемат докторската програма, а аз няма да съм в състояние да попреча.

Марго се замисли за момент.

— Имам приятел, който е много находчив в подобни начинания. Мисля, че може да се справи и да се измъкне от всяка ситуация.

Фрок остана неподвижен за момент. След това откъсна формуляра и й го подаде.

— Ще изпратя оригинала горе. Налага се, щом ще се преструваме, че спазваме правилата. Охраната може да се обади в централата, за да провери за разрешението. Няма да разполагате с много време. Щом пристигне, ще са нащрек. Дотогава трябва да си излязла.

Той извади от едно чекмедже жълт лист и ключ и ги показа на Марго.

— Тук са комбинациите за хранилищата в зоната за сигурност — обясни Фрок. — А това е ключът за нашето. Всички директори разполагат с тях. Дано имаме късмет Кътбърт да не се е сетил да промени комбинациите. — Той й ги подаде. — С тях ще можете да отключите вратите. Ще трябва да се справите с охраната. — Говореше припряно и я гледаше втренчено. — Знаеш какво да търсиш в сандъците. Всякакви доказателства за яйца, живи организми, дори култови предмети, свързани със създанието. Всичко, което би могло да докаже теорията ми. Първо огледай по-малкия сандък — той е на Уитлеси. В него е била статуетката Мбун. Провери и другите, ако ти остане време, но за Бога, не се излагай на излишен риск. Върви, скъпа, и дано Бог те закриля!

Последното, което зърна Марго, докато напускаше кабинета, беше широкият гръб на Фрок до сводестия прозорец. Потрепваше със свити юмруци по облегалките на инвалидната количка.

— Проклето да е това нещо! — мърмореше си той. — Да гори в ада!

30

Пет минути по-късно Марго вдигна слушалката на телефона в кабинета си няколко етажа по-надолу и набра номера. Смитбек беше в прекрасно настроение. След като тя му разказа за открития от Мориарти изтрит запис и — не чак толкова подробно — за случилото се в кабинета на Фрок, настроението му се повиши още повече.

Чу го да се кикоти.

— Не се ли оказах прав за Рикман, какво ще кажеш? Прикриване на доказателства. Сега вече ще се отнесе към книгата ми, както аз искам, или…

— Да не си посмял, Смитбек! — скастри го тя. — Не става въпрос за личното ти удовлетворение. Не знам какво се крие зад този дневник и нямаме време да се занимаваме с него точно сега. Трябва да надникнем в тези сандъци, а разполагаме само с броени минути.

— Добре, добре — отговори той. — Ще се срещнем на площадката пред ентомологията. Тръгвам веднага.

— Никога не съм предполагал, че Фрок е толкова радикален — каза Смитбек. — Моите уважения към старото приятелче, издигна ми се в очите.

Спускаха се по дълго желязно стълбище. Бяха предпочели странични коридори с надеждата да избегнат полицейските постове до всеки асансьор.

— Имаш ключа и комбинацията, нали? — попита той от дъното на стълбището.

Марго провери в чантичката си и го последва. Огледа набързо коридора в двете посоки.

— Нали знаеш, че от двете страни на коридора пред зоната за сигурност има осветени ниши? Ще вървиш напред, а аз ще бъда на около минута зад теб. Заговори пазача и се опитай да го отдалечиш в някоя ниша, където осветлението е по-силно, под претекст да му покажеш този формуляр. Направи така, че да е с гръб към коридора за една-две минути, а в това време аз ще отключа вратата и ще вляза. Задръж вниманието му. Ти си добър разказвач.

— Това ли е планът ти? — попита насмешливо Смитбек. — Добре.

Той продължи надолу по коридора и се скри зад първия ъгъл.

Марго преброи до шейсет и тръгна напред, поставяйки си гумени ръкавици.

След малко чу гласа на Смитбек, който протестираше възмутен.

— Този документ е с подписа на самия председател на отдела! Да не би да искаш да кажеш, че…

Тя надникна иззад ъгъла. Петнайсетина метра по-нататък коридорът се пресичаше с друг коридор, който отвеждаше към полицейските заграждения. Още по-нататък беше вратата към самата зона за сигурност и Марго видя пазача. Беше с гръб към нея и в едната си ръка държеше формуляра.

— Съжалявам, сър, но не е парафиран според предписанията…

— Не гледаш, където трябва — отвърна Смитбек. — Да отидем на по-светло, за да го прочетеш.

Двамата се отдалечиха от Марго към осветената ниша. Щом се скриха от погледа й, тя излезе иззад ъгъла и тръгна бързо по коридора. Стигна до вратата, мушна ключа и натисна внимателно. Вратата се отвори безшумно върху смазаните си панти. Марго надникна внимателно вътре, за да се увери, че е сама. Потъналото в сумрак помещение изглеждаше празно и тя затвори вратата зад себе си.

Пулсът й подскочи и кръвта й заблъска в ушите. Пое дълбоко въздух и опипа за ключа за осветлението. Хранилищата се простираха вляво и вдясно пред нея. Видя третата врата вдясно с прикрепен върху нея жълт лист хартия с надпис ДОКАЗАТЕЛСТВА. Хвана шайбата с една ръка, а с другата извади листчето от Фрок. 56–77–23. Въздъхна и започна, припомняйки си секретното шкафче, което някога беше използвала в музикалната гимназия, за да прибира в него обоя си. Дясно, ляво, дясно…

Разнесе се силно изщракване. Грабна светкавично дръжката и натисна надолу. Вратата се отвори.

Забеляза смътните очертания на сандъците до стената в дъното. Включи осветлението и погледна часовника си. Бяха минали три минути.

Трябваше да действа светкавично. Забеляза следите от разцепване върху единия от големите сандъци. Усети по гърба да я полазват тръпки. Застана на колене пред по-малкия, отмести капака и пъхна ръце, за да отстрани опаковката, с която бяха покрити артефактите.

Ръката й докосна нещо твърдо. Извади го и видя малък камък с издълбани по него странни знаци. Не особено насърчително. Откри изделия от нещо като нефрит, след това върхове на стрели от кремък, няколко остриета, куха тръба за издухване на стрели, комплект дълги стрели с черно твърдо острие. „Не бих искала да ме улучат“ — мина й през ума. Все още нищо, което да си заслужава да отнесе със себе си. Бръкна по-надолу. Следващият ред се състоеше от малка опакована преса за растения, повредена шаманска хлопка с гротескни изображения и красиво покривало от тъкан плат и пера.

Без да обмисля повече, напъха опакованата преса в чантата си. След това каменния диск и хлопката.

На най-долния ред откри няколко буркана с дребни влечуги. Колоритни, но нищо впечатляващо.

Бяха изминали шест минути. Изправи се, очаквайки всеки момент да чуе стъпките на приближаващия се пазач. Не долови нищо.

Напъха набързо останалите предмети обратно в сандъка и ги покри с опаковката. Докато вдигаше капака, забеляза цепнатина във вътрешната облицовка. Напъха любопитно пръст в цепнатината и в скута й се плъзна овехтял, увреден от вода плик. Пъхна го в чантата си светкавично.

Осем минути. Нямаше никакво време.

Върна се в централното помещение и се заслуша в неясните шумове отвън. Открехна вратата.

— Кой ти е номерът? — почти викаше Смитбек.

Марго не можа да чуе отговора на пазача. Измъкна се навън и затвори вратата зад себе си, свали бързо ръкавиците и ги напъха в чантата си. Изправи се, огледа се и тръгна да подмине нишата, в която бяха застанали Смитбек и пазачът.

— Ей ти!

Тя се обърна. Пазачът, чието лице беше поруменяло, я гледаше.

— О, тук ли си, Бил! — възкликна тя, съобразявайки светкавично с надеждата, че пазачът не я е забелязал да излиза през вратата. — Закъснях ли много? Влезе ли вътре?

— Този приятел не ме пуска! — оплака се Смитбек.

— Виж какво — обърна се отново пазачът към него. — Хиляда пъти ти казах и няма да повтарям. Този формуляр трябва да бъде парафиран според предписанията, преди да те пусна. Ясно?

Бяха се справили.

Марго огледа коридора зад себе си и забеляза на известно разстояние крачещия към тях висок и слаб силует — Ян Кътбърт.

Тя сграбчи Смитбек за ръката.

— Трябва да вървим. Забрави ли за срещата ни? Друг път ще погледнем колекциите.

— Точно така. Разбира се — съгласи се с готовност Смитбек. — По-късно ще се занимая с този въпрос — добави той към пазача.

В края на коридора Марго го избута в една ниша.

— Да се скрием зад тези шкафове — прошепна тя.

Чуха стъпките на Кътбърт от прикритието си. След това стъпките спряха и гласът на Кътбърт отекна но коридора.

— Някой опитвал ли се е да влезе в складовете? — попита той.

— Да, сър. Един мъж искаше да влезе. Току-що бяха тук.

— Кой? — попита Кътбърт. — Хората, с които разговаряше ли?

— Да, сър. Имаше формуляр, но не беше изведен според предписанията и не го пуснах.

— Не го пусна, нали?

— Точно така, сър.

— Кой е издал формуляра? Фрок?

— Да, сър. Доктор Фрок.

— А научи ли името на мъжа?

— Мисля, че беше Бил. Не знам коя е жената, но…

— Бил? Само Бил? О, направо чудесно! Първото, което трябваше да направиш, е да се поинтересуваш за самоличността му.

— Съжалявам, сър. Той толкова настояваше, че…

Без да изслушва по-нататъшните му обяснения, Кътбърт ядосан тръгна обратно. Стъпките му заглъхнаха по коридора.

Смитбек й кимна лекичко, Марго се изправи и изтупа праха от дрехите си. Двамата се измъкнаха в коридора.

— Ей, вие двамата! — извика пазачът. — Елате тук да видя личните ви карти! Чакайте!

Смитбек и Марго хукнаха. Завиха зад първия ъгъл, продължиха към стълбището пред тях и препуснаха нагоре по бетоновите стъпала.

— Къде отиваме? — попита запъхтяна Марго.

— Нямам никаква представа.

Стигнаха до следващата площадка и Смитбек закрачи предпазливо по коридора. Огледа се напред-назад и рязко отвори една врата с табела „БОЗАЙНИЦИ, ХРАНИЛИЩЕ ЗА ЧОВЕКОПОДОБНИ МАЙМУНИ“.

Вмъкнаха се вътре и дълбоко си поеха въздух. Помещението беше тихо и хладно. След като очите й свикнаха с дрезгавия полумрак, Марго забеляза подредени в редици като часови препарирани горили и шимпанзета, както и струпани на купчини по дървените лавици космати кожи. Край една от стените имаше етажерка с десетина рафта, по които бяха подредени черепи на примати.

Смитбек се ослуша съсредоточено до вратата, после се обърна към Марго.

— Да видим какво си намерила — каза той.

— Не е кой знае какво — отвърна тя задъхано. — Само два-три несъществени предмета, това е всичко. Обаче намерих това — добави тя, докато бъркаше в чантата си. — Беше пъхнато в капака на сандъка.

Неразпечатаният плик беше адресиран до „Х. С. Монтегю, НПМЕИ“.

Жълтата хартия беше щампована със странен мотив от две стрели. Смитбек надникна през рамото й, а Марго нагласи внимателно листа под светлината и започна да чете:

31

Госпожа Лавиния Рикман седеше в кожено кресло с винен цвят в кабинета на директора. Цареше мъртвешка тишина. През плътно затворените прозорци не проникваха дори шумовете от уличното движение. Самият Райт седеше зад огромното си махагоново писалище. От нарисувания от Рейнолдс портрет на стената зад него гледаше втренчено основателят на музея Ридли А. Дейвис.

Доктор Ян Кътбърт се беше разположил върху едно канапе до срещуположната стена на кабинета. Беше се привел напред с подирени върху коленете лакти, облечен във възширок за слабото му телосложение костюм от вълнен плат. Изражението му беше навъсено. Обикновено намръщен и раздразнителен, този следобед лицето му беше още по-неприветливо.

Най-накрая Райт наруши мълчанието.

— Днес следобед ми се обади два пъти — изстреля той към Кътбърт. — Не мога непрекъснато да се крия. Рано или късно ще създаде неприятности, че му е отказан достъп до сандъците. Като нищо ще се възползва от историята с Мбун. Ще избухне скандал.

Кътбърт кимна.

— По-добре късно, отколкото рано. След като изложбата се открие и вече тече с четиридесетте хиляди посетители на ден и положителните отзиви във всички периодични издания, ако ще да вдигне скандал до небесата за каквото му скимне.

Възцари се ново продължително мълчание.

— Не обичам да ставам адвокат на дявола — продължи най-после Кътбърт, — но когато всичко се уталожи, ти, Уинстън, ще получиш необходимото внимание. Слуховете за проклятие в момента може и да са досадни, но на всеки ще му се прииска да изпита тръпката от скандалното усещане. Всички ще искат да влязат в музея и да се уверят със собствените си очи. Това е добре за бизнеса. Пак ти казвам, Уинстън, самите ние не бихме могли да го подредим по-добре.

Райт намръщено погледна заместник-директора.

— Слухове за проклятие? Може и да е вярно. Спомни си всички трагедии, съпътствали тази отвратителна дребна статуетка из половината свят.

Той се разсмя унило.

— Не говориш сериозно — каза Кътбърт.

— Ще ти кажа нещо сериозно — повиши тон Райт. — Не желая да те чувам да говориш повече така. Фрок има високопоставени приятели. Ако започне да им се оплаква… сам знаеш как плъзват слуховете. Ще заподозрат, че укриваш информация. Че разчиташ убийствата да привлекат повече народ на изложбата. Това как ще повлияе на общественото мнение, а?

— Прав си — отвърна с хладна усмивка Кътбърт. — Но е излишно да ти напомням, че ако изложбата не бъде открита навреме, изпускаме момента. Фрок трябва да бъде държан изкъсо. Вече праща наемници да му вършат мръсната работа. Преди по-малко от час един от тях се опита да проникне в хранилищата в зоната за сигурност.

— Кой? — попита Райт.

— Пазачът е оплескал всичко — отвърна Кътбърт. — Нс поне е разбрал собственото му име — Бил.

— Бил? — понадигна се Рикман.

— Да, мисля, че така беше. — Това не е ли онзи журналист, който подготвя книга за изложбата ми? Твоят човек, нали? Държиш ли го изкъсо? Чувам, че задавал прекалено много въпроси.

— Абсолютно вярно — отвърна с лъчезарна усмивка Рикман. — Имах известни проблеми с него, но сега вече стриктно спазва правилата. Контролирай източниците и така ще контролираш журналистите, както обичам да повтарям.

— Спазва правилата, така ли? — попита Райт. — Тогава защо реши да разпращаш тази сутрин електронно съобщение до половината западен свят с напомняне да не се разговаря с външни лица?

Госпожа Рикман енергично разпери лакираните си нокти.

— Погрижила съм се за него.

— По-добре се увери, че наистина е така, по дяволите! — добави Кътбърт. — От самото начало си наясно със ситуацията, Лавнния. Сигурен съм, че нямаш особено желание това твое журналистче да изрови нечии кирливи ризи.

Уредбата изсъска и се чу глас: „Господин Пендергаст желае среща“.

— Пусни го да влезе — отговори Райт и с раздразнение изгледа двамата. — Само той ни трябва.

Пендергаст влезе с мушнат под мишницата вестник и спря до вратата.

— Я виж ти, каква очарователна компания! — възкликна той. — Доктор Райт, благодаря ви, че отново ме приехте. Доктор Кътбърт, за мен е винаги удоволствие. А вие, мадам, сте Лавиния Рикман, нали не греша?

— Да — отвърна Рикман с хладна усмивка.

— Господин Пендергаст — каза Райт с едва забележима официална усмивка, — моля ви да се настаните където ви е удобно.

Благодаря, докторе, но предпочитам да остана праз.

Пендергаст пристъпи към масивната камина и се облегна на рамката с кръстосани ръце.

— Съобщение ли идвате да направите? Не се съмнявам, че сте помолил за тази среща, за да ни съобщите за извършен арест.

— Не — отвърна Пендергаст. — Съжалявам, но няма арести. Откровено казано, доктор Райт, напредваме твърде бавно. За разлика от онова, което госпожа Рикман съобщава на вестниците.

Той показа заглавието на първа страница: ПРЕДСТОЯЩ АРЕСТ ВЪВ ВРЪЗКА С ИЗВЪРШЕНИТЕ ОТ МУЗЕЙНИЯ ЗВЯР УБИЙСТВА.

Последва кратко мълчание. Пендергаст сгъна вестника и го постави внимателно върху лавицата.

— Какъв е проблемът? — попита Райт. — Не разбирам защо се бавите толкова дълго.

— Налице са много проблеми, както със сигурност знаете — отвърна Пендергаст. — Но всъщност не съм тук, за да ви информирам за хода на разследването. Достатъчно е да ви напомня, че из музея необезпокоявано продължава да се разхожда опасен сериен убиец. Нямаме никакви причини да смятаме, че е приключил с убийствата. Доколкото ни е известно, всичките убийства са извършени нощно време. Или по-точно след пет часа следобед. Като водещ разследването специален агент съм длъжен със съжаление да ви уведомя, че обявеният полицейски час следва да остане в сила до залавянето на убиеца. Не са възможни никакви изключения.

— Откриването… — започна неуверено Рикман.

— Ще се наложи да отложите откриването. Може за една седмина, може и за един месец. Боя се, че не съм в състояние да обещая нищо. Наистина съжалявам.

Райт се надигна с поруменяло лице.

— Казахте, че откриването може да стане, както е запланувано, при положение че няма нови убийства. Такова беше споразумението ни.

— Не съм се споразумявал за нищо с вас, докторе — отвърна спокойно Пендергаст. — Боя се, че шансовете за залавянето на убиеца не са се увеличили в сравнение с началото на седмицата. — Той посочи вестника върху лавицата на камината. — Подобни заглавия излишно успокояват и приспиват бдителността на хората. На откриването вероятно ще присъстват много хора. Хиляди хора в музея след мръкване… — Той поклати глава. — Не разполагам с никаква друга възможност.

Райт не откъсваше недоумяващ поглед от агента.

— Поради вашата некомпетентност очаквате да отложим откриването и по този начин да нанесем непоправими щети на музея? Отговорът е не.

Пендергаст направи няколко крачки и застана невъзмутимо в средата на стаята.

— Извинете ме, доктор Райт, ако не съм се изразил ясно. Не съм дошъл да моля за разрешението ви, а само да ви уведомява за решението си.

— Така — отговори с разтреперан глас директорът. — Разбирам. Самият вие не можете да си свършите работата, но си позволявате да ме съветвате как да върша своята. Имате ли въобще представа какви ще са последствията от отлагането на изложбата? Давате ли си сметка как ще възприеме подобно послание общественото мнение? Чуйте ме, Пендергаст, това в никакъв случай няма да го позволя.

Пендергаст не откъсваше втренчения си поглед от Райт.

— Всеки служител, който бъде намерен в сградата след пет часа, ще бъде подведен под отговорност за нарушаване на неприкосновеността на мястото на престъплението. Това е престъпление от лека степен. Повторно нарушение ще бъде таксувано като възпрепятстване на правосъдието, което съставлява углавно престъпление, доктор Райт. Мога ли да предположа, че се изразих достатъчно ясно?

— Единственото ясно нещо в момента е, че трябва незабавно да излезете през тази врата — повиши глас Райт. — Никой няма да ви спре. Моля, възползвайте се.

Пендергаст кимна.

— Господа! Мадам!

След това се обърна и напусна спокойно кабинета.

Пендергаст затвори бавно вратата и спря за момент, без да отделя очи от нея.

— „И порицан, се връщам удовлетворен, в злощастието си трикратно съм възнаграден“.

Секретарката на Райт спря да дъвче дъвката си и зяпна насреща му.

— Моля? — попита тя.

— Шекспир — отвърна Пендергаст, насочвайки се към асансьора.

Райт посегна към телефона с разтреперана ръка.

— Какво е това, по дяволите? — развика се Кътбърт. — Някакъв проклет полицай ли ще си позволява да ни разиграва в собствения ни музей!

— Кътбърт, успокой се — каза Райт. И добави в слушалката: — Свържи ме с Елбъни. Веднага.

Възцари се тишина, докато Райт чакаше да го свържат. Той погледна към Кътбърт и Рикман, полагайки усилия да овладее дишането си.

— Време е да поискам няколко услуги — промълви той. — Да видим чия е последната дума тук: на някакъв потомствен албинос от Делтата или на директора на най-големия музей за естествена история в света.

32

Смитбек вдигна очи от писмото.

— Не бива да стоим тук. Да вървим в кабинета ми.

Уютната му бърлога се намираше сред лабиринт от пренаселени кабинети на приземното ниво на музея. Изпълнените с шумове и суматоха многобройни пресичащи се като във восъчна пита коридори подействаха освежително на Марго след влажните и кънтящи подземия пред зоната за сигурност. Подминаха огромен зелен контейнер, претъпкан със стари годишнини на списанието на музея. На огромното табло пред стаичката на Смитбек бяха закачени всевъзможни писма от разгневени абонати, с които редакционният екип се забавляваше.

Веднъж, когато упорито издирваше един отдавна просрочен библиотечен брой на „Наука“, Марго беше проникнала в разхвърляната бърлога на Смитбек. Сега всичко си беше, както го помнеше: безредно разпилени върху бюрото ксерокопирани статии, недовършени писма, менюта от китайски ресторанти и огромно количество книги и списания, които библиотекарите в музея със сигурност упорито издирваха.

— Сядай — каза й Смитбек, избутвайки безцеремонно половинметровата купчина хартии от един от столовете.

След това затвори вратата, заобиколи бюрото и се приближи към люлеещия се стол, тъпчейки шумолящите под краката му листа.

— Така — каза тихо той. — И си сигурна, че дневникът не е там?

— Вече ти казах, че успях да прегледам само подредения от Уитлеси сандък. Но не би трябвало да е в другите.

Смитбек отново прегледа писмото.

— Кой е този Монтегю? — попита той.

— Не знам — отвърна Марго.

— А Йоргенсен?

— И за него не съм чувала.

Смитбек свали от една лавица телефонния указател на музея.

— Няма никакъв Монтегю — измърмори той, прелиствайки страниците. — Аха! Ето го Йоргенсен. Ботаническия. Пише, че се е пенсионирал. А защо все още има кабинет?

— Това тук не е необичайно — отвърна Марго. — Финансово независими хора, които нямат с какво друго да си запълват времето. Къде му е кабинетът?

— Сектор четирийсет и едно, четвърти етаж — каза Смитбек, след което затвори указателя и го остави върху бюрото си. — Близо до хербариума. — И се изправи. — Да вървим.

— Почакай малко, Смитбек. Почти четири часа е. Би трябвало да се обадя на Фрок и да му кажа какво…

— По-късно — отсече Смитбек и тръгна към вратата. — Хайде, Лотосов цвят. Журналистическият ми нос не е надушвал сносна следа цял следобед.

Кабинетът на Йоргенсен представляваше лаборатория без прозорци с висок таван. Нямаше никакви представители на флората, каквито Марго очакваше да види в лаборатория на ботаник. Всъщност стаята беше празна, като се изключат един голям тезгях, един стол и една закачалка. Едно от чекмеджетата на тезгяха зееше отворено и в него се виждаха всевъзможни износени инструменти. Йоргенсен се беше привел над тезгяха и бърникаше някаква машинка.

— Доктор Йоргенсен? — попита Смитбек.

Възрастният мъж се обърна и се вторачи в Смитбек. Беше почти напълно оплешивял, а рунтавите му бели вежди надвиснаха над напрегнато втренчените му очи с цвят на избелял док. Беше кокалест и прегърбен, но Марго си помисли, че е висок поне метър и деветдесет.

— Да? — отвърна с тих глас той.

Преди Марго да успее да го спре, Смитбек му подаде писмото.

Мъжът започна да чете и видимо се уплаши. Без да отделя очи от писмото, посегна към овехтелия стол и внимателно се отпусна върху него.

— Къде го намерихте? — попита той, след като приключи с четенето.

Марго и Смитбек се спогледаха.

— Това е оригинал — отвърна Смитбек.

Йоргенсен ги изгледа напрегнато и подаде писмото на Смитбек.

— Нищо не знам за това — каза той.

Настъпи тишина.

— Намираше се в сандък, изпратен преди седем години от Джон Уитлеси от експедицията в Амазония — подсказа многозначително Смитбек.

Йоргенсен не откъсваше втренчения си поглед от двамата. След малко отново се зае с машинката си.

Те наблюдаваха известно време заниманията му.

— Съжалявам, че прекъснахме работата ви — обади се най-накрая Марго. — Може би моментът не е подходящ.

— Каква работа? — попита, без да се обърне Йоргенсен.

— Това, с което се занимавате — отвърна Марго.

Йоргенсен избухна във внезапен лаещ смях.

— Това? — отново извърна лице към тях той. — Това не е работа. Това е просто една счупена прахосмукачка. Откакто почина съпругата ми, трябва сам да върша домакинската работа. Тази проклетия гръмна онзи ден в ръцете ми. Донесох я, защото тук са всичките ми инструменти. Вече нямам много за вършене.

— Относно писмото, сър… — настоя Марго.

Йоргенсен отново се отпусна върху скрибуцащия стол и се облегна назад, поглеждайки към тавана.

— Не знаех, че съществува. Двойната стрела беше семейният герб на Уитлеси. А и това е неговият почерк, няма никакво съмнение. Толкова спомени нахлуха в главата ми.

— Какви? — нетърпеливо попита Смитбек.

Йоргенсен го стрелна с очи и свъси вежди раздразнен.

— Нито един от тях не е ваша работа — язвително отвърна той. — Или най-малкото до този момент не съм чул поради каква причина би могло да бъде ваша работа.

Марго предупредително погледна Смитбек да не се обажда.

— Доктор Йоргенсен — започна тя, — аз съм дипломирана студентка и работя под ръководството на доктор Фрок. Колегата ми е журналист. Доктор Фрок е убеден, че експедицията на Уитлеси и изпратените сандъци имат връзка с убийствата в музея.

— Проклятие? — възкликна Йоргенсен, театрално повдигайки вежди.

— Не, не става дума за проклятие — отговори Марго.

— Радвам се, че не сте се хванали на тази въдица. Няма никакво проклятие. Освен ако не наречем проклятие комбинацията от алчност, безумие и завист. Не е нужно да си го обясняваме с Мбун… — След кратка пауза той попита подозрително: — Защо ви интересува всичко това?

— Да си обясняваме какво? — попита Смитбек.

Йоргенсен отново го изгледа неприязнено.

— Млади момко, ако още веднъж си отворите устата, ще ви помоля да напуснете.

Смитбек присви очи, но замълча.

Марго се подвоуми дали да се впусне в подробности относно теориите на Фрок, следите от нокти, повредения сандък, но накрая се отказа.

— Интересува ни, защото усещаме, че действително има някаква връзка, на която никой не обръща внимание — нито полицията, нито ръководството на музея. Вашето име е споменато в писмото и се надявахме, че можете да ни съобщите повече подробности за експедицията.

Йоргенсен протегна кокалестата си ръка.

— Мога ли да го видя пак?

Смитбек му го подаде неохотно.

Йоргенсен впери жаден поглед в листа, сякаш всмуквайки спомени от него.

— Беше време — промълви той, — когато нямах желание да говоря за това. Може би уплашен е най-точната дума. Известни групи биха се опитали да ме изхвърлят. — Той помръдна рамена. — Но когато човек остарее като мен, вече няма от какво да се бои. Освен може би от самотата. — Той кимна едва-едва към Марго, стиснал в ръка писмото. — Щях да участвам в експедицията, ако не беше Максуел.

— Максуел? Кой е той? — попита Смитбек.

Йоргенсен го стрелна с очи.

— Нокаутирал съм и по-едри журналисти от теб — каза заплашително той. — Казах ти да кротуваш. Разговарям с дамата.

И отново се обърна към Марго.

— Максуел беше един от ръководителите на експедицията. Максуел и Уитлеси. Това беше първата грешка — да се разреши на Максуел насила да се набута, така че двамата бяха равноправни ръководители. От самото начало бяха на нож. Нито един от двамата не разполагаше с цялата власт. Успехът на Максуел е причина за моя неуспех — реши, че в експедицията няма място за ботаник, и така отпаднах от списъка. Но неприятностите на Уитлеси бяха по-големи и от моите. Присъствието на Максуел можеше да осуети тайните му намерения.

— Какви бяха те? — попита Марго.

— Да открие племето котога. Съществуваха слухове за неоткрито племе, обитаващо някакво обширно плато над джунглата. Независимо че местността не беше проучена, преобладаваше убеждението, че племето е изчезнало и са останали само реликви от него. Уитлеси не вярваше, че е така. Искаше да стане техен откривател. Единственият проблем беше, че местното правителство му отказа да изследва местността е основанието, че е запазен периметър за техните учени. „Янки, вървете си у дома.“ — Йоргенсен изпъшка и поклати глава. — Всъщност това беше запазен периметър единствено за плячкосване и грабежи. Естествено, правителството им също беше чувало за слуховете, които бяха известни на Уитлеси. Ако там действително е имало индианци, властите не биха допуснали те да възпрепятстват безмилостното изсичане на горите и прокопаването на минни рудници. Така или иначе, експедицията трябваше да тръгне от север. Много по-неудобен маршрут, но встрани от забранената зона. А имаше и забрана да се изкачат на самото плато.

— Съществуваха ли все още котога? — попита Марго.

Йоргенсен поклати бавно глава.

— Никога няма да узнаем. Властите откриха нещо на върха на платото. Може би залежи от злато, платина или златоносен камък. Съвременните спътници могат да откриват куп неща. Така или иначе, през пролетта на осемдесет и осма платото беше изпепелено от въздуха.

— Изпепелено? — възкликна Марго.

— Напълно изпепелено с напалм — продължи Йоргенсен. — Твърде необичайна и скъпоструваща технология. Очевидно не са успели да овладеят пожарите, които бушуваха месеци наред. След това построиха голяма магистрала откъм леснодостъпната южна посока. Докараха японско хидравлично минно оборудване и буквално заличиха огромни планински области. Няма съмнение, че са изтеглили златото или платината, или каквото е имало, с цианови съединения, като са оставили отровите да изтекат в реките. Нищо, наистина нищичко не е останало. Затова музеят никога не изпрати втора експедиция, която да потърси останки от първата.

Той се изкашля.

— Това е ужасно — прошепна Марго.

Йоргенсен я погледна с неспокойните си небесносини очи.

— Да. Наистина е ужасно. Разбира се, няма да научите нищичко за това от изложбата „Суеверие“.

Смитбек вдигна ръка, докато измъкваше с другата портативния си касетофон.

— Извинете, мога ли…

— Не, не можеш да записваш това. Не е предназначено за публикуване. Нито за цитиране. Нито за нищо. Сутринта получих меморандум в този смисъл, за който вероятно знаете. То е единствено за мен: години наред не можех да говоря за него и ще го направя сега — един-единствен път. Затова кротувайте и слушайте.

За известно време се възцари тишина.

— Та докъде бях стигнал? — продължи Йоргенсен. — О, да. Та значи на Уитлеси не беше позволено да се изкачи на платото. А Максуел беше абсолютен бюрократ. Твърдо беше решил да накара Уитлеси да спазва правилата. Добре де, но когато се озовеш насред джунглата на двеста мили от каквото и да било правителство… Какви правила? — Той се изкикоти. — Съмнявам се дали някой изобщо може да си представи какво точно се е случило там. Разбрах цялата история от Монтегю, който я сглоби от телеграмите на Максуел. Далеч не достоверен източник.

— Монтегю? — обади се Смитбек.

— Както и да е — продължи Йоргенсен, без да му обръща внимание, — изглежда Максуел е попаднал на някаква невероятна ботаника. Деветдесет и девет процента от растителността в подножието на платото се е състояла от съвършено непознати на науката видове. Странни праисторически папрати и едносемеделни растения, характерни за мезозойската ера. Независимо че Максуел беше естествен антрополог, обезумял от тази странна растителност. Пълнели сандък след сандък с несрещани видове. И тогава открил онези семенници.

— С какво са толкова необикновени?

— Били от живи фосили. Нещо подобно на откритието на силакантата през 30-те години: разновидност от цял един тип, който смятали за изчезнал през каменовъгления период. Цял един тип.

— Приличаха ли на яйца тези семенници? — попита Марго.

— Не мога да кажа. Но Монтегю ги беше виждал и ми каза, че са дяволски твърди. Би трябвало да бъдат заровени във висококиселинната почва на някоя джунгла, за да поникнат. Предполагам, че все още са в сандъците.

— Доктор Фрок смята, че са яйца.

— Фрок да си гледа палеонтологията. Прекрасен мъж, но особняк. Във всеки случай между Максуел и Уитлеси избухнал скандал. Нищо чудно. Максуел не проявявал особен интерес към ботаниката, но все пак можел да разпознае една рядкост, когато я види. Искал да се върне в музея със семенниците. Разбрал, че Уитлеси възнамерява да се изкачи на платото, за да търси котога, и това го обезпокоило. Страхувал се, че сандъците ще бъдат конфискувани на някое пристанище и няма да успее да измъкне безценните си семенници. Двамата се разделили и Уитлеси потънал в джунглата, за да се изкачи на платото, и повече никой не го видял. Когато стигнал до брега с останалите членове на експедицията, Максуел изпратил в музея цяла купчина телеграми, в които изобличавал Уитлеси, излагайки своята версия за случилото се. След това всички загинали в самолетната катастрофа. За щастие — или пък за нещастие, — били предприети всевъзможни усилия сандъците да пристигнат. Управата на музея цяла година се бори с бюрократичните усложнения, за да бъдат докарани в Ню Йорк.

Той завъртя с погнуса очи.

— Споменахте някой си Монтегю? — тихо попита Марго.

— Монтегю — повтори Йоргенсен, гледайки покрай нея. — Беше млад кандидат доктор на науките в музея. Антрополог. Протеже на Уитлеси. Излишно е да споменавам, че не се радваше на особено благоволение в музея след изпратените от Максуел телеграми. Всички ние, приятелите на Уитлеси, вече не разчитахме на благосклонност.

— Какво се случи с Монтегю?

Йоргенсен замълча.

— Не знам — промълви най-после той. — Един ден просто изчезна. И повече не се появи.

— А сандъците? — настоя Марго.

— Монтегю имаше огромно желание да ги види — особено сандъка на Уитлеси. Но, както вече казах, беше изпаднал в немилост и му отнеха проекта. Всъщност такъв проект просто вече не съществуваше. Цялата експедиция се оказа такава катастрофа, че по върховете просто искаха случилото се да се забрави. Когато най-после пристигнаха, сандъците си останаха неотворени. По-голяма част от документацията за произхода на предметите беше изгоряла при катастрофата. Според общото мнение е имало дневник на Уитлеси, но аз не съм го виждал. Монтегю настояваше и умоляваше и накрая му разрешиха да се заеме с първоначалния оглед. И тогава внезапно напусна.

— В какъв смисъл напусна? — попита Смитбек.

Йоргенсен го погледна, сякаш преценяваше дали да му отговори или не.

— Просто излезе от музея и повече не се върна. Разбрах, че не е взел никакви дрехи от апартамента си. Семейството му предприе издирване, но не го откриха. Беше доста странен тип. Повечето решиха, че е заминал за Непал или Тайланд, за да открие себе си.

— Имало е слухове — обади се Смитбек.

Йоргенсен се разсмя.

— Разбира се, че имаше слухове! Винаги има! Че злоупотребил с пари, че избягал със съпругата на някакъв гангстер, че бил убит и трупът му бил хвърлен в Ийст ривър. Но беше толкова незабележим, че след няколко седмици почти всички в музея забравиха за него.

— А слуховете, че е бил убит от музейния звяр? — попита Смитбек.

Усмивката на Йоргенсен посърна.

— Не точно. Но това даде повод да плъпнат слухове за проклятието. Заговори се, че всеки, който влезе в съприкосновение със сандъците, умира. Някои от пазачите и служителите в ресторанта — знаете ги що за хора са — бърбореха, че Уитлеси е ограбил храм, че в сандъка имало някаква прокълната реликва и че проклятието я преследвало през целия път чак до музея.

— Не пожелахте ли да изследвате изпратените от Максуел растения? — попита Смитбек. — Все пак сте ботаник, нали?

— Млади момко, ти нямаш понятие от наука. Не съществува подобно нещо — просто „ботаник“. Не проявявам никакъв интерес към палеоботаника на покритосеменните растения. Това е безкрайно далеч от моята област. Специалността ми е коеволюция на растенията и вирусите. По-точно беше — добави с известна ирония той.

— Но Уитлеси е искал да погледнете растенията, които използвал за опаковъчен материал — настоя Смитбек.

— Нямам идея защо — отвърна Йоргенсен. — За първи път чувам за това. Никога не съм виждал това писмо. — Той върна писмото на Марго с известна неохота. — Бих твърдял, че е фалшиво, ако не бяха почеркът и гербът.

Настъпи мълчание.

— А вие какво си помислихте по повод изчезването на Монтегю? — попита след малко Марго.

Йоргенсен разтърка върха на носа си и сведе очи към пода.

— Уплаших се.

— Защо?

Дълго време не последва отговор.

— Не знам точно — каза най-после той. — Веднъж Монтегю се нуждаеше спешно от пари и взе назаем от мен. Беше изключително добросъвестен и се изтормози, докато ми ги върне. Не беше в характера му да изчезне просто ей така. Последния път, когато го видях, му предстоеше да прави опис на сандъците. Беше крайно въодушевен. — Той погледна Марго. — Не съм суеверен. Аз съм учен. Както казах, не вярвам в проклятия и подобни неща…

Той отново замълча.

— Но? — подсказа Смитбек.

Възрастният мъж го стрелна с очи.

— Така да е — изпъшка той. Облегна се назад и заби поглед в тавана. — Казах ви, че Джон Уитлеси беше мой приятел. Имаше огромна колекция от истории за племето котога, повечето събрани от племената Яномано и някои други, обитаващи равнините в долното течение. Помня една, която ми разказа в деня преди заминаването си. Котога, според един яномански източник, се споразумели със създание, наречено Зилашкее. Било нещо като нашия Мефистофел, но още по-ужасяващо: цялото зло и смърт на света произтичали от това създание, което обикаляло върха на платото. Така е според легендата. Та съгласно това споразумение котога щели да получат детето на Зилашкее за свой слуга, ако в замяна на това убият и изядат всички свои деца и се закълнат докато свят светува да боготворят само него. Когато котога изпълнили зловещото си задължение, Зилашкее им изпратил детето си. Но звярът продължил яростно да напада племето, като убивал и изяждал хора. Когато котога протестирали, Зилашкее се изсмял и казал: „А вие какво очаквахте? Аз съм злото.“ Най-накрая с помощта на магически и билкови заклинания племето успяло да укроти звяра. Нямало как да го убият, нали разбирате. Така детето на Зилашкее останало под властта на котога, които го използвали за осъществяването на собствените си зловещи начинания. Но това неминуемо било свързано с големи опасности. Според легендата от този момент нататък котога непрекъснато търсели начин да се отърват от него.

Йоргенсен погледна към разглобения уред.

— Това е историята, която ми разказа Уитлеси. Когато научих за самолетната катастрофа, за смъртта на Уитлеси, след като изчезна Монтегю… е, не можех да не си помисля, че котога най-после са успели да се отърват от детето на Зилашкее.

Старият ботаник взе една част от уреда и го премести от едната си ръка в другата, като я гледаше разсеяно.

— Уитлеси ми каза, че детето на Зилашкее се казвало Мбун. Онзи, който пристъпва на четирите.

Монтегю пусна металното парче и то издрънча. Той се ухили.

33

С приближаването на края на работния ден посетителите започнаха да се насочват към изходите на музея. В магазина, който се намираше точно преди южния изход, се извършваше оживена търговия.

Мраморните коридори, които се разклоняваха от южния вход, отекваха от разговори и тропот на стъпки. В Небесната зала близо до западния вход, където предстоеше да се състои откриването на новата изложба, шумовете бяха по-приглушени и се носеха под извисяващия се купол като от изтляващ сън. А в дълбините на музея, задръстен от лаборатории, пусти лекционни зали, хранилища и кабинети с библиотечни шкафове не проникваха никакви шумове. Дългите коридори тънеха в мрак и безмълвие.

В обсерваторията „Батърфийлд“ шумовете от постепенно стихващото оживление пристигаха сякаш от друга планета. Възползвайки се от полицейския час, служителите си бяха тръгнали рано. Кабинетът на Джордж Мориарти, както и всичките шест етажа на обсерваторията, бяха стихнали в мъртвешка тишина.

Мориарти стоеше зад бюрото си с плътно притиснат към устните си юмрук.

— По дяволите! — измърмори той.

В безсилието си ритна с крак натъпкана с папки етажерка и върху пода се стовари цяла купчина хартии.

— По дяволите! — изрева той, този път от болка, отпусна се върху един столовете и заразтрива глезена си.

Болката бавно утихна, а едновременно с нея като че ли отмина и паниката му. Въздъхна тежко и огледа стаята.

— Майната ти, Джордж, винаги успяваш да оплескаш всичко, а? — измърмори той.

Беше безнадежден случай, трябваше да си го признае. Всичко, което се опитваше да направи, за да привлече вниманието на Марго, да спечели благоразположението й, неизменно се проваляше. Онова, което изтърси за баща й, беше деликатно като поведението на слон в магазин за порцелан.

Внезапно се завъртя към компютъра и въведе команда. Ще й изпрати електронно съобщение, за да се опита да пооправи нещата. Замисли се за момент и зашари с пръсти по клавишите:

Спря и изтри съобщението. Сигурно само щеше да забърка още по-голяма каша.

Остана известно време вторачен в празния екран. Досещаше се само за един безпогрешен начин да облекчи напрежението: търсене на съкровище.

Много от най-ценните експонати на изложбата „Суеверие“ бяха пряк резултат от тези негови издирвания. Мориарти изпитваше искрена любов към несметните колекции на музея и беше по-добре запознат с неговите потайности от много дългогодишни служители. Свенливостта му беше причина да има малко приятели и често прекарваше времето си в проучване и издирване на отдавна забравени из хранилищата реликви. Това му създаваше усещане за ценност и значимост, което компенсираше пренебрежителното отношение на колегите му към него.

Отново се наведе към клавиатурата, отвори базата данни за ограничен достъп и започна да преглежда наслуки регистрите, без да бърза. Познаваше преките пътечки и задните вратички за достъп, така както опитен капитан на речен плавателен съд познава контурите на речно корито.

След няколко минути пръстите му забавиха темпото. Попадна на директория, която не беше проучвал преди: съкровищница от открити в началото на двайсетте години шумерски артефакти, които до този момент не бяха изследвани подробно. Избра една от сбирките, след това една подсбирка, а след това отделни артефакти. Сториха му се любопитни: цяла серия глинени плочки, ранни образци на шумерско писмо. Колекционерът им беше убеден, че са свързани с религиозни ритуали. Мориарти прегледа набързо анотациите и кимна — може би щяха да свършат работа за изложбата. В една от по-малките сборни галерии все още имаше място за няколко експоната.

Погледна слънчевия си часовник: почти пет. Знаеше къде се намират плочките. Ако се окажат интересни, утре сутринта може да ги покаже на Кътбърт и да получи одобрението му. Може да ги подреди между тържеството в петък вечерта и отварянето на изложбата за широката публика. Въведе набързо няколко бележки и изключи компютъра.

Звукът при изключването на притъмнелия компютър изтрещя като изстрел в пустия кабинет. Мориарти изчака с пръст върху бутона за изключване от електрическата верига. След това се надигна, натъпка ризата в панталоните си и — пристъпвайки внимателно върху натъртената си пета, излезе от кабинета и тихо притвори вратата зад гърба си.

34

Д’Агоста протегна ръка, за да почука на прозорчето на временния команден пункт, където се намираше Пендергаст, но в последния момент спря и се втренчи през стъклото.

В кабинета се разхождаше някакъв висок тип в раздърпан костюм, с потно и загоряло от слънцето лице. Крачеше бавно като в собствена стая, вземаше с една ръка документи от бюрото и ги оставяше на друго място, а с другата подрънкваше монети в джоба си.

— Ей, приятел — възкликна Д’Агоста, отвори вратата и пристъпи в кабинета, — това тук е владение на ФБР. Ако чакаш господин Пендергаст, какво ще кажеш да го направиш отвън?

Мъжът се извърна. Очите му бяха малки, тесни и го гледаха с раздразнение.

— От сега нататък… о, лейтенант — отвърна той, вторачен в закачената на колана на Д’Агоста значка, сякаш се опитваше да разчете номера му, — ще се наложи да се отнасяте с нужното уважение към новопристигналия екип на ФБР. За който сега отговарям аз. Специален агент Кофи.

— Е, специален агент Кофи, доколкото съм осведомен и докато не ми бъде разпоредено нещо друго, разследването води господин Пендергаст, а вие бърникате из бюрото му.

Кофи се усмихна едва-едва, бръкна в джоба на якето си и измъкна някакъв плик.

Д’Агоста прегледа написаното върху листа. Беше от Вашингтон — назначаваха екип от службата на ФБР в Ню Йорк под ръководството на специален агент Кофи като водещ разследването. Имаше и две прикрепени съобщения. Едното от кабинета на губернатора, който официално настояваше за прехвърляне на правомощията и поемане на цялата отговорност по разследването на случая. Второто беше напечатано върху бланка на Сената на Съединените щати — той го сгъна, без да го прочете, и подаде плика на агента.

— Значи се вмъкнахте през задната врата най-накрая.

— Кога ще се появи Пендергаст, лейтенант? — попита Кофи, напъхвайки плика в джоба си.

— Откъде мога да знам? — отвърна Д’Агоста. — Така и така тършувате из бюрото му, може би ще надникнете и в дневника му с назначени срещи.

Преди Кофи да успее да отговори, гласът на Пендергаст долетя от преддверието.

— О, агент Кофи! За мен е истинско удоволствие да ви видя.

Кофи отново бръкна за плика.

— Излишно е — прекъсна го Пендергаст. — Знам защо сте тук. — Той седна зад бюрото. — Лейтенант Д’Агоста, моля ви да се настаните удобно.

Д’Агоста забеляза, че в стаята има само още един стол и се настани ухилен в него. Действията на Пендергаст неизменно му доставяха удоволствие.

— Очевидно някакъв невменяем се разхожда необезпокояван из музея, господин Кофи — продължи Пендергаст. — Поради което двамата с лейтенант Д’Агоста стигнахме до заключението, че откриването утре вечер не бива да се състои. Този убиец действа нощем. Вече доста закъснява с поредното нападение. Не можем да поемем отговорност за нови убийства с оправданието, че музеят трябва да остане отворен поради — така да се каже — финансови съображения.

— Да — отвърна Кофи, — ти вече не носиш отговорност. Разпоредено ми е откриването да се състои според уточнената програма. Увеличаваме полицейското присъствие с допълнителни сили. Сградата ще бъде охранявана по-добре и от тоалетните на Пентагона. А ще ти кажа и още нещо, Пендергаст: щом тържеството приключи и важните клечки се изнижат, ще пипнем този кучи син. Сигурно си бесен, но знаеш ли какво? Не ми пука. Пропиля цели четири дни и единственото, което хвана, е собствения си кур. Повече няма да си губим времето.

Пендергаст се усмихна.

— Очаквах нещо подобно. Щом това е решението ви, така да бъде. Но трябва да ви уведомя все пак, че ще изпратя официален меморандум до директора, в който ще изложа собственото си мнение по случая.

— Прави каквото щеш — отвърна Кофи, — но в свободното си време. Междувременно моите хора ще се заемат с работата си. До настъпването на полицейския час очаквам да ми докладваш.

— Докладът със заключенията ми е готов — отговори кротко Пендергаст. — А сега има ли нещо друго, господин Кофи?

— Да — каза Кофи. — Очаквам пълно съдействие от твоя страна, Пендергаст.

Той излезе и остави вратата отворена.

Д’Агоста го проследи, докато се отдалечаваше по коридора.

— Изглежда много по-ядосан, отколкото преди да дойдеш — каза той и се обърна към Пендергаст. — Не смяташ ей така да се дадеш на мижитурките, нали?

Пендергаст се усмихна.

— Винсент, боя се, че това беше неизбежно. Дори съм изненадан, че не се случи по-рано. Не за първи път тази седмица настъпих Райт по мазола. Защо да се противя? По този начин поне никой не може да ни обвини в отказ на съдействие.

— Мислех си, че имаш протекции.

Д’Агоста се опита да прикрие разочарованието си.

Пендергаст разпери ръце.

— Имам някаква протекция, както се изразяваш. Но запомни. Не съм на свой терен. Тъй като убийствата наподобя ват онези, които разследвах преди няколко години в Ню Орлийнс, имаше основателна причина да съм тук — докато не възникнат противоречия и искане за местна намеса. Но предварително знаех, че доктор Райт и губернаторът са били заедно в Браун. След официалното настояване на губернатора за намеса на ФБР съществува един-единствен възможен изход.

— А какво правим със случая? Кофи ще се възползва от всичко, което си свършил, и ще си припише заслугите.

— Смяташ, че някой ще си припише някакви заслуги от този случай? Имам лошо предчувствие за това откриване, лейтенант. Много лошо предчувствие. Познавам отдавна Кофи, както и способността му да влоши още повече една тежка ситуация. Но ти забеляза, Винсент, че не ме прати да си стягам багажа. Това той не може да направи.

— Само не ми приказвай, че си доволен, че ти отнемат случая — отсече Д’Агоста. — Лично аз винаги съм предпочитал да си пазя задника, но тебе те смятах за по-различен.

— Винсент, ти ме изненадваш — възкликна Пендергаст. — Изобщо не става дума за изплъзване от отговорност. В края на краищата новата ситуация наистина ми гарантира известна степен на свобода. Кофи действително разполага с правото на последна дума, но възможностите му да контролира моите действия са ограничени. Единственият начин да се появя тук, беше като поема разследването на случая. Това кара човек да действа предпазливо. Сега ще се възползвам от възможността да следвам интуицията си. — Той се облегна в стола, без да отделя светлосините си очи от Д’Агоста. — Продължавам да разчитам на помощта ти. Може би ще ми потрябва човек в отдела, за да ускорим някои неща.

Д’Агоста се замисли за миг.

— Едно нещо бих могъл да кажа по отношение на този Кофи още в самото начало — измърмори той.

— Какво по-точно?

— Приятелчето е затънало в лайна.

— О, Винсент — изпъшка Пендергаст, — изразите ти са толкова цветисти!

35

Петък

Кабинетът, както мрачно отбеляза Смитбек, изглеждаше по съвършено същия начин: всяка дреболия беше на мястото си. Отпусна се върху стола, изпитвайки усещане за deja vu.

Рикман се върна от стаята на секретарката си с тънка папка и вездесъщата си замръзнала официална усмивка върху лицето.

— Тази вечер е събитието! — обяви тя с приповдигнат тон. — Планираш ли да присъстваш?

— Да, разбира се.

Тя му подаде папката и добави с недотам благосклонен тон:

— Прочети това, Бил.

Смитбек прочете текста два пъти и вдигна очи.

— Е? — попита тя, привеждайки глава. — Как го намираш?

— Ще го кажа направо — отвърна Смитбек. — Не мога дори да разговарям с когото и да било, докато обядвам, да речем, без ваше разрешение?

— По проблемите на музея. Точно така — каза Рикман, потупвайки вълненото шалче с индийски десен около врата си.

— Защо? Меморандумът, който разпратихте вчера, не е ли достатъчно голямо препятствие?

— Бил, отлично знаеш защо. Доказа, че не може да се разчита на теб…

— По какъв начин?

— Разбрах, че обикаляш като малоумен музея, разговаряш с хора, с които нямаш никаква работа, и задаваш абсурдни въпроси, които не са свързани с новата изложба. Ако смяташ, че можеш да събираш информация относно… ъъъ… наскоро възникналите обстоятелства, налага се да ти напомня за точка седемнайсет в твоя договор, която забранява използването на каквато и да било информация без моето съгласие. Нищо, повтарям, абсолютно нищо, свързано с неприятните събития, няма да получи моето съгласие.

Смитбек се надигна в стола си.

— Неприятни събития! — избухна той. — Защо не го кажете както си е: убийства!

— Моля те да не повишаваш тон в кабинета ми — отвърна Рикман.

— Наехте ме да напиша книга, а не да препиша триста страници вестникарски съобщения. Извършени са цяла серия брутални убийства през седмицата преди откриването на най-голямата изложба в историята на музея. И твърдите, че това не е част от събитието?

— Аз и единствено аз определям какво ще има в тази книга и какво не. Разбра ли?

— Не.

Рикман се изправи.

— Започва да става досадно. Или веднага ще подпишеш този документ, или ще сложим точка.

— Ще сложим точка? Ще ме застреляте или уволните?

— Няма да търпя подобни волности в собствения си кабинет. Или ще се подпишеш, или моментално ще приема оставката ти.

— Чудесно — отвърна Смитбек. — Просто ще занеса ръкописа си на комерсиален издател. Нуждаете се от тази книга точно колкото мен. И двамата знаем, че мога да получа огромен аванс за задкулисната история на музейните убийства. Повярвайте ми, аз я познавам. Цялата.

Изразът на лицето й посърна, но тя продължи да се усмихва. Кокалчетата на притиснатите върху бюрото й юмруци побеляха.

— Това би било нарушение на твоя договор — бавно процеди Рикман. — Музеят ползва юридическите услуги на кантората „Дениълс, Солер и Маккейб“ от Уолстрийт. Положително си чувал за нея. Позволиш ли си подобни действия, незабавно ще бъдеш подведен под съдебна отговорност за нарушаване на договорни клаузи заедно с твоя агент и всеки издател, който допусне глупостта да подпише договор с теб. При възникването на подобен случай ще упражним всички връзки, с които разполагаме, и няма да се изненадам, ако след като бъдеш осъден, никога не намериш работа на предпочитаното от теб поприще.

— Това представлява грубо нарушение на първата поправка на Закона за професионалните права — повиши тон Смитбек.

— Ни най-малко. Само удовлетворение поради нарушаване на договорни отношения. Нищо героично от твоя страна и няма да привлече вниманието на „Таймс“. Ако действително възнамеряваш да предприемеш подобен курс на действие, Бил, най-напред ще се консултирам с добър адвокат и ще му покажа договора, който сключи с нас. Сигурна съм, че ще те уведоми, че случаят ти е безнадежден. И ако предпочиташ, мога да приема оставката ти незабавно.

Тя издърпа едно чекмедже и извади лист хартия, без да затвори чекмеджето.

Телефонната уредба забръмча.

„Госпожа Рикман? Доктор Райт на първа линия.“

Рикман вдигна слушалката.

— Да, Уинстън. Какво има?… Пак ли „Поуст“?… Да, ще говоря с тях. Изпрати ли за Иполито?… Добре.

Тя затвори слушалката и отиде до вратата.

— Провери дали Иполито е тръгнал към кабинета на директора — нареди на секретарката си. — Колкото до теб, Бил, не разполагам с излишно време да си разменяме любезности. Ако не подпишеш споразумението, събирай си партакешите и изчезвай.

Смитбек се беше укротил. Дори най-неочаквано се усмихна.

— Госпожо Рикман, разбирам ви отлично.

Тя се наклони към него с недоумяваща усмивка и грейнал поглед.

— И?

Приемам ограниченията.

Рикман се върна триумфираща зад бюрото си.

— Бил, безкрайно съм доволна, че няма да се наложи да използвам това. — Тя пъхна листа обратно в чекмеджето и го затвори. — Разчитам, че си достатъчно интелигентен, за да осъзнаеш, че нямаш избор.

Без да откъсва очи от нейните, той посегна към папката.

— Не възразявате, ако го прегледам още веднъж, преди да го подпиша, нали?

Рикман се поколеба.

— Не, мисля, че не. Макар че ще е абсолютно същото, което прочете преди малко. Не съм оставила възможност за превратно тълкуване, затова не си губи времето да търсиш неточности. — Тя огледа кабинета, взе джобния си бележник и тръгна към вратата. — Бил, предупреждавам те. Не забравяй да го подпишеш. Моля те да тръгнеш след мен и да предадеш подписания документ на моята секретарка. Ще ти бъде изпратено копие.

Смитбек присви устни от отвращение, наблюдавайки полюшващия се под плисираната й пола задник. Когато тя излезе, погледна крадешком към кабинета на секретарката, светкавично отвори чекмеджето, което Рикман току-що беше затворила, измъкна някакъв малък предмет и го напъха в джоба на якето си. Затвори чекмеджето, огледа се и тръгна към вратата.

Спря и се върна обратно до бюрото, грабна меморандума и драсна нечетлив подпис в дъното. Подаде го мимоходом на секретарката.

— Запази този подпис — един ден ще е безценен — подхвърли през рамо той и остави вратата да се тресне зад гърба му.

Марго тъкмо оставяше слушалката, когато влезе Смитбек. Отново беше сама в лабораторията: колежката й — препараторката — очевидно си беше взела извънредна удължена отпуска.

— Току-що говорих с Фрок — каза тя. — Беше крайно разочарован, че не сме открили нещо повече в сандъка и че не съм успяла да проверя за други семенници. Предполагам, че се е надявал да открия някакви доказателства за живо същество. Исках да му разкажа за писмото и за Йоргенсен, но каза, че не можел да разговаря. Мисля, че Кътбърт беше при него.

— Вероятно за да го пита за изпратения от него формуляр за достъп — каза Смитбек. — Прави се на Торквемада. — Той посочи към вратата. — Защо не си заключила?

Марго го погледна изненадано.

— О, сигурно пак съм забравила.

— Възразяваш ли да заключа за всеки случай?

Той завъртя ключа и се ухили. Бавно извади от джоба на якето си миниатюрна оръфана тетрадка, върху чиято кожена подвързия беше гравиран герб с две стрели, и я вдигна като трофей пред очите й.

Любопитството й прерасна в изумление.

— Господи! Това дневникът ли е?

Смитбек кимна гордо.

— Как го намери? Къде го намери?

— В кабинета на Рикман — отвърна той. — Направих ужасна саможертва заради него. Подписах къс хартия, с което завинаги ми се забранява да разговарям с теб.

— Шегуваш се.

— Само отчасти. Докато ме тероризираше, в един момент отвори едно чекмедже на бюрото си и аз зърнах това оръфано книжле. Заприлича ми на дневник. На нещо твърде странно, за да го съхранява точно тя. Нали ти ми каза, че вероятно е задигнала дневника. — Смитбек кимна самодоволно. — Както винаги съм подозирал. Така че го задигнах, преди да напусна кабинета й.

Той отвори дневника.

— Сега кротувай, Лотосов цвят. Тати ще ти прочете приказка за лека нощ.

Марго се заслуша в гласа му. Отначало той започна да чете бавно, но постепенно все по-бързо, щом свикна с наклонения почерк и честите съкращения. Повечето по-ранни записки бяха доста кратки: няколко бегли изречения с малко подробности за времето през деня и местоположението на експедицията.

— Това е отегчително — прекъсна четенето Смитбек. — На кого му пука, че са яли консервиран бекон за закуска?

— Продължавай — настоя Марго.

— Тук наистина няма нищо особено — отвърна Смитбек, прелиствайки по-нататък. — Предполагам, че Уитлеси не е бил особено приказлив. О, Господи, надявам се да не съм дал подписа си за нищо!

Дневникът описваше проникването на експедицията все по-дълбоко в джунглата. Първата част от пътуването извършвали с джип. След това групата била прехвърлена с хеликоптер на триста и петдесет километра нагоре по течението на Ксингу. Оттам наети гребци ги откарали срещу бавното течение на реката към платото Керо Гордо. Смитбек продължи да чете:

— Защо го е задигнала? — изпъшка Смитбек. — В него няма никакви пикантерии. Къде е голямата тайна?

— Май започва да става интересно — подхвърли Смитбек.

— Знаела е, че ще отнесат статуетката със себе си! — каза Смитбек. — Това трябва да е проклятието, за което споменава!

Той продължи да чете:

Това беше краят на дневника.

Смитбек го затвори и изруга.

— Не мога да повярвам! Нищо неизвестно. А аз продадох душата си на Рикман… за това!

36

Зад бюрото си в командния пункт Пендергаст се занимаваше с някаква древна мандаринова загадка, направена от месинг и завързан на възли шнур. Изглеждаше напълно погълнат от заниманието си. От колонките на малък касетофон зад гърба му се носеха звуците на струнен квартет. Когато Д’Агоста влезе, Пендергаст не вдигна очи.

— Струнен квартет от Бетховен във фа мажор, опус 135 — обяви той. — Сигурен съм, че го знаете, лейтенант. Четвърта част „Алегро“, известна като „Der schwer gefaßte Entscluß?“ — „Трудното решение“. Заглавие, което напълно подхожда на ситуацията, както и темпото, може би? Нали е удивително как изкуството наподобява живота?

— Единайсет часът е — каза Д’Агоста.

— О, разбира се — отвърна Пендергаст, дръпна стола си назад и се изправи. — Директорът по сигурността ни дължи една разходка с водач. Тръгваме ли?

Вратата на командния пункт по сигурността отвори самият Иполито. Изпълненото с циферблати, бутони и лостове помещение заприлича на Д’Агоста на контролен пункт на атомна електростанция. Върху цяла стена беше разположен миниатюрен град от подредени в сложни геометрични фигури осветени решетки. Двама оператори наблюдаваха много екрани. Д’Агоста разпозна в средата превключвателя на транслационния предавател, който осигуряваше мощните сигнали за радиостанциите на полицаите и пазачите на музея.

— Това — каза усмихнат Иполито, разпервайки широко ръце — е една от най-съвършените охранителни музейни системи в света. Конструирана е специално за нас. Мога да ви уверя, че ни струваше доста скъпо.

Пендергаст огледа наоколо.

— Впечатляващо — каза той.

— Това е тържество на изкуството — добави Иполито.

— Несъмнено — отвърна Пендергаст. — Но това, което ме занимава в момента, господин Иполито, е безопасността на петте хиляди гости, които очаквате тази вечер. Покажете ми как функционира системата.

— Основното й предназначение е да предотвратява кражби — продължи директорът по сигурността. — Към значителен брой от най-ценните музейни експонати са прикрепени малки чипове за проследяване. Всеки чип изпраща слаб сигнал до разположени из музея приематели. Ако експонатът бъде преместен дори само на сантиметър, се включва аларма, която посочва местонахождението му.

— И какво се случва след това? — попита Д’Агоста.

Иполито се ухили и натисна няколко копчета върху едно командно табло. Върху огромен екран светнаха схемите на етажите на музея.

— Интериорът на музея — продължи Иполито — е разделен на пет клетки. Всяка от тях включва няколко изложбени зали и зони за сигурност. Повечето от тях са разположени от подземията до покрива, но поради архитектурната конструкция на музея периметрите на втора и трета клетка са малко по-сложни. Когато включа ето този бутон, от таваните се спускат дебели метални врати и затварят вътрешните коридори между отделните клетки. Всички прозорци на музея са залостени. Щом изолираме дадена клетка, грабителят попада в капан. Може да обикаля вътре, но не може да се измъкне. Решетката е конструирана по такъв начин, че изходите са извън периметъра й, което улеснява наблюдението. — Той се приближи до схемите. — Да предположим, че някой успее да открадне експонат и до пристигането на охраната напусне помещението. След броени секунди чипът изпраща сигнал до компютъра с инструкция да запечата клетката. Целият този процес е автоматизиран. Грабителят остава залостен вътре.

— Какво ще се случи, ако отстрани чипа преди да избяга? — попита Д’Агоста.

— Чиповете са чувствителни към движение — обясни Иполито. — Това отново ще включи алармата и аварийните врати моментално ще се спуснат. Крадецът не може да се придвижи достатъчно бързо, за да се измъкне.

Пендергаст кимна.

— Как отваряте отново вратите, след като бъде заловен грабителят?

— Можем да отворим всяка комбинация врати от тази контролна зала, а всяка врата има собствено ръчно устройство за отваряне. Представлява малка клавиатура и при набиране на точния код вратата се вдига.

— Чудесно — измърмори Пендергаст. — Но цялата тази система е предназначена да възпрепятства измъкването навън. В случая ние имаме работа с убиец, който предпочита да остане вътре. Как ще действа всичко това за безопасността на гостите тази вечер?

Иполито повдигна рамене.

— Никакъв проблем. Просто ще използваме системата за изграждане на периметър на безопасност около залата за приема и изложбата. Цялото тържество ще се проведе в клетка две. — Той посочи върху схемата. — Приемът ще се проведе в Небесната зала, ето тук. Тя е точно пред входа на изложбата „Суеверие“, която също е в клетка две. Всички метални врати около тази клетка ще бъдат спуснати. Ще оставим отворени само четири врати: източната врата към Голямата ротонда — която е входът към Небесната зала — и три аварийни изхода. Всички те ще бъдат солидно охранявани.

— Кои точно части на музея включва клетка две? — попита Пендергаст.

Иполито отново натисна няколко бутона. Обширна централна секция от музея грейна в зелено върху схемата.

— Това е клетка две — отговори Иполито. — Както сами виждате, тя се простира от подземията до покрива като всички останали клетки. Небесната зала е ето тук. Компютърната зала и командният пункт за сигурност, където сме в момента, са в периметъра на тази клетка, както и зоната за сигурност, централният архив и редица други силно охранявани зони. Няма да има никакъв изход от музея, освен четирите споменати врати. Ще запечатаме зоната един час преди събитието, ще спуснем всички останали врати и ще разположим охрана на местата за достъп. Уверявам ви, че ще бъде по-обезопасено от банков трезор.

— А останалата част от музея?

— Обсъдихме дали да не запечатаме всички останали клетки, но решихме да не го правим.

— Добре — каза Пендергаст, поглеждайки към друго табло. — В случай на криза не бихме искали пазачите да бъдат възпрепятствани. — Той посочи светлинното табло. — А как стои въпросът с подземията? Сутеренните помещения в тази клетка са свързани с тях, а от подземията може да се излезе почти навсякъде.

— Никой не би дръзнал да ги използва — възкликна Иполито. — Това е лабиринт.

— Но ние не говорим за обикновен крадец. Говорим за убиец, който досега успява да се измъкне от всяко осъществено от вас, мен и Д’Агоста преследване. Убиец, който познава подземията като свой дом.

— Едно-единствено стълбище свързва Небесната зала с останалите етажи — търпеливо обясни Иполито — и то ще бъде охранявано от моите хора, както и аварийните изходи. Повтарям, че сме предвидили всичко. Целият периметър ще бъде напълно обезопасен.

Пендергаст продължи да оглежда безмълвно светещата скица още известно време.

— Откъде сте сигурен, че скицата е точна? — попита най-после той.

Иполито като че ли се смути.

— Разбира се, че е точна.

— Попитах: откъде сте сигурен.

— Системата е конструирана на базата на архитектурните чертежи от реконструкцията през 1912 г.

— Никакви промени оттогава? Нито една избита или преградена врата?

— Всички промени са нанесени.

— Архитектурните чертежи обхващаха ли Старото подземие и зоните под него?

— Не, те са по-стари. Но, както вече ви казах, ще бъдат или запечатани, или охранявани.

Последва дълго мълчание, докато Пендергаст продължаваше да оглежда таблата. Накрая той изпъшка и се обърна към шефа по сигурността.

— Господин Иполито, всичко това не ми харесва.

Зад тях се чу покашляне.

— Сега пък какво не му харесва?

Д’Агоста изобщо не се обърна. Стържещият лонгайлъндски акцент би могъл да принадлежи единствено на специален агент Кофи.

— Преглеждаме процедурите по безопасност с господин Пендергаст — отвърна Иполито.

— В такъв случай, Иполито, ще се наложи да ги прегледате още веднъж с мен. — Той погледна Пендергаст с присвитите си очички. — Не забравяйте в бъдеще да ме каните на частните си срещи — добави с раздразнение той.

— Господин Пендергаст… — опита се да обясни Иполито.

— Господин Пендергаст е пристигнал от дълбокия юг, за да ни помага с това-онова, когато го поканим. Сега аз командвам парада. Схващате ли?

— Да, сър — отвърна Иполито.

Той отново разясни процедурите на седналия в креслото на оператора Кофи, който въртеше комплект слушалки около пръста си. Д’Агоста обикаляше из залата и оглеждаше контролните табла. Пендергаст съсредоточено слушаше Иполито, сякаш не беше чул току-що цялата му реч. Когато директорът приключи, Кофи се облегна назад.

— Иполито, в този периметър зеят три дупки. — Той замълча многозначително. — Искам три от тях да бъдат запушени. Искам само един вход и само един изход.

— Господин Кофи, противопожарните разпоредби изискват…

Кофи махна с ръка.

— Оставете на мен грижата за противопожарните разпоредби. Вие се погрижете за дупките във вашата мрежа за безопасност. Колкото повече дупки, толкова повече грижи ще си имаме.

— Боя се, че това е тъкмо най-погрешният подход — обади се Пендергаст. — Ако затворите тези три изхода, гостите ще се окажат в капан. В случай на произшествие ще има само един изход.

Кофи разпери ръце в знак на безпомощност.

— Пендергаст, там е целият проблем! Не става и така, и така. Или имаш обезопасен периметър, или го нямаш. А и според онова, което казва Иполито, всяка врата разполага с устройство за аварийно отваряне. Какъв ти е проблемът?

— Точно така — намеси се Иполито, — при извънредна ситуация вратите могат да бъдат отворени. Необходим е единствено кодът.

— Мога ли да попитам какво контролира аварийните устройства? — попита Пендергаст.

— Централният компютър. Компютърната зала е точно зад онази врата.

— А ако настъпи срив в компютъра?

— Имаме системи за поддръжка в излишък. Контролните табла върху отсрещната стена контролират системите за поддръжка. Всяко табло е със собствена алармена система.

— Още един проблем — тихо каза Пендергаст.

Кофи изпусна шумно въздуха си и възкликна към тавана:

— И това не му харесва.

— Преброих осемдесет и една алармени светлини само в този контролен сектор — продължи Пендергаст, без да обръща внимание на Кофи. — При реална извънредна ситуация с многочислени сривове в системата повечето от тях ще започнат да мигат. Нито един операторски екип не би могъл да се справи.

— Пендергаст, губиш ми времето — изстреля Кофи. — Двамата с Иполито ще уточним тези подробности, става ли? Остават по-малко от осем часа до откриването.

— Проверена ли е системата? — попита Пендергаст.

— Проверяваме я всяка седмица — отговори Иполито.

— Имах предвид дали е пробвана в реална ситуация? Опит за кражба например?

— Не. И се надявам никога да не се наложи.

— Съжалявам, че трябва да го кажа — продължи Пендергаст, — но съм поразен, че тази система ни гарантира пълен провал. Аз съм ревностен радетел за прогреса, господин Иполито, но в случая настоятелно бих препоръчал по-старомоден подход. Всъщност бих блокирал цялата система, докато трае тържеството. Просто я изключете. Прекалено комплицирана е и не бих й се доверил при извънредна ситуация. Това, от което се нуждаем, е доказал ефективността си подход, с който сме запознати всички тук. Обикалящ патрул, въоръжена охрана на всеки вход и изход. Сигурен съм, че лейтенант Д’Агоста ще ни предостави допълнителни хора.

— Само кажи! — откликна Д’Агоста.

— Казвам не. — Кофи избухна в смях. — Господи, той иска да блокира системата в момент, когато е най-необходима!

— Налага се да изразя категоричното си възражение срещу този план — заяви Пендергаст.

— В такъв случай го направи писмено — отвърна Кофи — и го изпрати по пощата до службата си в Ню Орлийнс. Според мен Иполито изцяло държи ситуацията под контрол.

— Благодаря — отвърна Иполито, видимо доволен.

— Ситуацията е крайно необичайна и рискована — продължи Пендергаст. — Моментът не е подходящ да разчитаме на сложна и недоказана система.

— Пендергаст — прекъсна го Кофи, — вече се наслушах. Защо просто не слезеш в кабинета си да си похапнеш сандвича с риба, който жена ти е сложила в кутията с обяда?

Д’Агоста се сепна от рязко променения израз върху лицето на Пендергаст. Кофи неволно отстъпи крачка назад. Но Пендергаст само се обърна и излезе през вратата. Д’Агоста го последва.

— Къде си тръгнал? — попита Кофи. — По-добре да поостанеш, докато уточним подробностите.

— Поддържам Пендергаст — отвърна Д’Агоста. — Не му е времето да се занимаваме с видеоигри. Става дума за живота на много хора.

— Чуй ме, Д’Агоста. Ние сме големите пичове тук, ние сме ФБР. Изобщо не ни интересува мнението на някакво ченге, което отговаря за уличното движение в Куинс.

Д’Агоста се втренчи в потното зачервено лице на Кофи.

— Ти си позор за силите на законността — отсече той.

Кофи премигна.

— Благодаря и ще отбележа тази неоснователна обида в доклада си до моя добър приятел и шеф на полицията Хорлокър, който несъмнено ще предприеме необходимите действия.

— В такъв случай добави следното: ти си торба с лайна.

Кофи разтърси глава и се разсмя.

— Обичам хора, които сами си прерязват гърлата и ти спестяват грижите. Пък и случаят е прекалено сериозен, за да се разчита на един лейтенант да действа като полицай за връзка с нюйоркската полиция. Ще бъдеш освободен от разследването в рамките на двайсет и четири часа, Д’Агоста. Знаеше ли го? Нямах намерение да ти го съобщавам преди да приключи тържеството — не исках да ти развалям удоволствието, — но мисля, че тъкмо сега е подходящият момент. Така че се постарай да бъдеш полезен през последния си следобед. Ще се видим на инструктажа в четири часа. Не закъснявай.

Д’Агоста не добави нищо. А и не беше кой знае колко изненадан.

37

Мощна кихавица разтрака стъклениците и размести растителните мостри в ботаническата лаборатория на музея.

— Съжалявам — извини се Кавакита, подсмърчайки. — Алергия.

Марго се беше заслушала в описанието на неговата генетична програма „Екстраполатор“. „Блестяща е — помисли си тя. — Но се обзалагам, че почти изцяло се основава на теорията на Фрок.“

— Та значи — продължи Кавакита, — започва се с генетични редици от две животни или растения. Те се въвеждат. Резултатът е екстраполация — предположение от страна на компютъра в каква еволюционна връзка се намират двата вида. Програмата автоматично сравнява части от ДНК, открива сходни секвенции и преценява какъв би могъл да е екстраполираният вид. Ще направя тест с ДНК на шимпанзе и човек. Резултатът би трябвало да бъде описание на някаква междинна форма.

— Липсващата връзка — кимна Марго. — Само не ми казвай, че ще се появи и изображение на животното?

— Не! — Кавакита се разсмя. — Щях да получа Нобелова награда, ако можеше да го прави. Но вместо това съставя списък на морфологични и поведенчески особености, които би притежавало това животно или растение. Не категорични, но вероятни. И не цялостен списък, естествено. Ще разбереш, когато направим теста.

Той въведе поредица от команди и върху екрана на компютъра потече информация: бърза, вълнообразна редица от нули и единици.

— Можеш да го изключиш — каза Кавакита. — Но обичам да наблюдавам прехвърлената от генетичния синхронизатор информация. Все едно наблюдаваш река — за предпочитане пълна с пъстърви.

След около пет минути информационният поток спря и екранът опустя, потрепвайки в бледо синьо. Появи се лицето на Моу от „Тримата глупаци“ и прозвуча гласът му: „Мисля, мисля, но нищо не измислям!“

— Това означава, че програмата тече — обясни Кавакита и се изкикоти на шегичката си. — Може да отнеме до един час в зависимост от това колко раздалечени са двата вида.

На екрана изникна съобщение:

— Шимпанзетата и хората са сравнително сходни — деветдесет и осем процента от гените им са еднакви, — затова става доста бързо.

На екрана над главата на Моу просветна крушка.

— Готово! — каза Кавакита. — Да видим резултатите.

Той натисна един клавиш. На екрана се изписа:

— Вярваш или не — каза Кавакита, — идентифицирането на двата вида беше направено единствено по гените. Не подадох информация какво представляват двата организъма. Това е подходящ начин да се демонстрира на скептиците, че екстраполаторът не е само машинка или манипулация. Сега да видим описанието на междинния вид или, както каза — липсващата връзка.

Списъкът нямаше край и ставаше все по-непонятен. В графата „остеология“ Марго не разбра почти нищо:

„Това би трябвало да означава с чело на бръмбар“ — каза си наум Марго.

— Хайде стига! Как може да изчисли подобно нещо? — възкликна Марго, сочейки „моногамен“.

— Хормони — отвърна Кавакита. — Съществува ген на хормон, който се среща при моногамни бозайници, но не и в полигамии видове. При хората този хормон играе известна роля при събирането на брачните двойки. При шимпанзетата липсва, а те са изключително полигамии животни. Както и обстоятелството, че цикълът на разгонване при женския индивид е понижен — среща се само при относително моногамни видове. Програмата използва огромен арсенал от умения — изтънчени AI алгоритми, неясна логика, — за да интерпретира въздействието на всевъзможни комбинации от гени върху поведението и външния вид на предполагаемия организъм.

— Алгоритми? Логика? Направо ще ме съсипеш — възкликна Марго.

— Всъщност няма значение. Няма нужда да познаваш всички тайни. Казано с две думи, програмата разсъждава много повече като човешко същество, отколкото като обикновен компютър. Прави научнообосновани предположения, прибягва до интуиция. Тази характеристика „обединени“ например е екстраполирана от наличие или липса на около осемдесет различни гена.

— И това ли е всичко? — попита с насмешка Марго.

— Не — продължи Кавакита. — Програмата може да бъде използвана за търсене на размерите, формата и поведението на един отделен организъм чрез въвеждане на ДНК само от един, а не от два индивида и блокиране на екстраполационната логика. А в случай че субсидирането продължи, възнамерявам да добавя още два модула — първият ще екстраполира назад във времето от единичен вид, а другият напред. С други думи, ще имаме възможност да узнаем повече за отдавна изчезнали индивиди и да отгатваме за индивиди в бъдещето. — Той се ухили. — Не е зле, а?

— Изумително! — отвърна Марго. Помисли си, че собственият й изследователски проект е недоносче в сравнение с този. — Как го разработи?

Кавакита се поколеба, оглеждайки я с известно подозрение.

— Когато започнах да работя с Фрок, той сподели, че му пречи разпокъсаността на наличните сведения за вкаменелости. Каза, че иска да попълни празнотите и да опознае междинните форми. Аз написах тази програма. Той ми даваше основните насоки. Започнахме тестове с различни видове. Шимпанзета и хора, както и с различни бактерии, за които разполагахме с достатъчно генетични данни. И тогава се случи нещо невероятно. Дъртият дявол Фрок го очакваше, но не и аз. Сравнихме домашно куче с хиена и резултатът беше не плавен междинен вид, а причудлива форма на живот, съвършено различна както от кучето, така и от хиената. Същото се случи и с още няколко двойки. И знаеш ли какво каза по този повод Фрок?

Марго поклати глава.

— Само се усмихна и каза: „Сега разбираш истинската стойност на тази програма.“ — Кавакита повдигна рамене. — Моята програма потвърди теорията на Фрок за ефекта Калисто, като показа, че незначителни изменения в ДНК понякога могат да доведат до огромни промени в даден организъм. Бях малко засегнат, но така действа Фрок.

— Нищо чудно че толкова настояваше да използвам програмата ти — каза Марго. — Това може да доведе до революция в схващанията за еволюцията.

— Да, само че никой ней обръща внимание — отговори с огорчение Кавакита. — Напоследък всичко, което се свързва с Фрок, се възприема като смъртоносна целувка. Обезсърчаващо е да вложиш сърцето и душата си в нещо и да срещнеш абсолютното пренебрежение на научната общност. Знаеш ли, Марго, да си остане между нас; но май ще изоставя Фрок и ще се присъединя към групичката на Кътбърт. Мисля, че ще успея да продължа значителна част от проучванията си. Ти също би могла да го обмислиш за себе си.

— Благодаря, но оставам с Фрок — рязко отвърна Марго. — Изобщо нямаше да се развия в генетиката, ако не беше той. Дължа му страшно много.

— Както намериш за добре. Но ти дори може и да не останеш в музея, така ли е? Така поне ми каза Смитбек. А аз съм вложил всичко тук. Моята философия е, че човек не дължи никому нищо, освен на себе си. Огледай се за примери в музея: погледни Райт, Кътбърт, цялата тази компания. Интересува ли ги някой друг, освен онова, което би било изгодно за тях? Ние двамата сме учени. Знаем какво означава оцеляване на най-силните и „да успееш със зъби и нокти“.

Марго вдигна поглед към светналите му очи. В известен смисъл беше прав. Но в същия момент чувстваше, че ако осъзнават свирепостта на природните закони, човешките същества биха могли донякъде да ги превъзмогнат.

Тя промени темата.

— Значи програмата работи с ДНК на растения по същия начин, както с ДНК на животни?

— По абсолютно същия — отвърна Кавакита отново с обичайния си делови тон. — Обработваш с ДНК синхронизатора два растителни вида и прехвърляш данните в екстраполатора. Той ще установи до каква степен са свързани растенията, след което ще опише междинната форма. Не се изненадвай, ако програмата задава въпроси или коментира. Добавих тук-там доста камбанки и свирки, докато конструирах изкуствения интелект.

— Мисля, че схванах идеята — каза Марго. — Благодаря ти. Постигнал си нещо изумително.

Кавакита намигна и се приведе над нея.

— Сега си ми задължена, хлапе.

— Ще се реванширам — отвърна Марго.

„Хлапе! Задължена съм му била.“ Не харесваше хора, които използват подобни изрази. А когато го казваше Кавакита, не бяха само думи.

Той се изпъна и отново кихна.

— Тръгвам. Ще хапна нещо и ще се прибера да взема смокинга за купона довечера. Чудя се защо изобщо дойдох днес — всички си седят вкъщи и се приготвят за довечера. Погледни тази лаборатория. Няма никой.

— Смокинг, охо? — възкликна Марго. — Донесох си роклята сутринта. Хубава е, но не е оригинален „Нипон“ или нещо от сорта.

Кавакита се приведе към нея.

— Дрехите правят човека, Марго. Силните на деня, които ще присъстват, ако те видят по тениска, дори да си гений, не могат да си те представят като директор на музея.

— Ти директор ли искаш да станеш?

— Разбира се! — възкликна изненадан от въпроса Кавакита. — А ти не искаш ли?

— А не може ли да си просто добър учен?

— Всеки може да стане добър учен. Но искам един ден да имам по-голяма роля. Като директор човек може да направи много повече за науката от който и да било изследовател в някоя мръсна лаборатория като тази. Днес не е достатъчно да си просто добър учен. — Той я потупа по гърба. — Приятни занимания! И не чупи нищо.

Той излезе и лабораторията утихна.

Известно време Марго не помръдна от мястото си. След това отвори папката с растителните мостри от кирибиту. Но не можеше да се освободи от мисълта, че има по-важни неща за вършене. Когато най-после успя да се свърже с Фрок и му разказа колко незначителни неща беше открила в сандъка, той заговори съвсем тихо. Сякаш беше останал без каквито и да било шансове за успех. Гласът му прозвуча толкова унило, че не посмя да му каже за дневника и липсата на нова информация в него.

Погледна часовника си: минаваше един. ДНК синхронизирането на растителните мостри щеше дай отнеме много време, а трябваше да приключи с него, преди да използва ектраполатора на Кавакита. Но както й напомни Фрок, това беше първият опит за систематично проучване на класификационна система на примитивни растения. С тази програма можеше да докаже, че благодарение на изключителните си познания за растенията от кирибиту всъщност ги бяха класифицирали биологически. Програмата бий помогнала да установи характеристиките на междинни растения, хипотетични видове, чиито реални аналози все още биха могли да бъдат открити в джунглата на кирибиту. Поне такова беше намерението на Фрок.

За да съгласува ДНК от растение, Марго трябваше да отдели част от всяка мостра. След продължителна размяна на електронни писма тази сутрин най-накрая получи разрешение да вземе по 0,1 грама от всяка мостра. Едва щеше да стигне.

Огледа нежните мостри, които излъчваха миризма на подправки и трева. Някои от тях бяха мощни халюциногени, които кирибиту използваха при магически ритуали, а други бяха лечебни и по всяка вероятност с голям принос за съвременната наука.

Повдигна първата мостра с пинсета и отдели повърхностния пласт на листото с тънко остро ножче. Постави го в хаванче и след като прибави слаб ензим, го стри с чукалото, за да се разтворят целулозата и клетъчните ядра и да освободят ДНК. Работеше бързо, но педантично, като добавяше необходимите ензими, центрофугира сместа и я титрира, след което повтори цялата процедура с други растения.

Последното центрофугиране продължи десет минути и докато центрофугата вибрираше в сивата си метална стойка, Марго се облегна върху стола и се замисли. Запита се как ли се справя Смитбек с новата си роля на парий. Зачуди се с известно притеснение дали госпожа Рикман е установила липсата на дневника. Припомни си казаното от Йоргенсен и описаното от Уитлеси за случилото се през последните дни на земното му съществуване. Представи си как старицата предупреждава Уитлеси за проклятието с протегнат към статуетката в кутията съсухрен пръст. Представи си обстановката: обраслата с пълзящи растения срутена колиба и бръмчащите сред ярката слънчева светлина мухи. Откъде е изникнала тази жена? Защо е избягала? След това си представи как Уитлеси поема дълбоко въздух и пристъпва за първи път сред тайнствения сумрак на колибата…

Я чакай, мина й през ума. В дневника пишеше, че са срещнали старицата, преди да влезе в изоставената колиба. Но в писмото, което намери мушнато под подплатата на капака, беше написано много ясно, че Уитлеси е намерил статуетката вътре в колибата. А той не беше влизал в нея, преди жената да побегне.

Старицата не е гледала статуетката, докато е крещяла, че Мбун е в сандъка! Гледала е нещо друго вътре, наричайки го „Мбун!“ Никой не си беше дал сметка за това, защото не бяха намерили писмото на Уитлеси. Единственото доказателство е бил дневникът, затова са приели, че Мбун е статуетката.

Но са допуснали грешка.

Мбун, истинският Мбун изобщо не е статуетката. Какво беше казала жената? „Сега бял мъж идва да отнесе Мбун надалеч. Внимавай, проклятието на Мбун ще те настигне! Ще занесеш смърт на своя народ!“

Точно това се беше случило. Смъртта беше пристигнала в музея. Но кое от нещата в сандъка е имала предвид?

Извади бележника от чантата си и набързо състави списък на онова, което беше намерила в сандъка на Уитлеси предишния ден:

Преса за растения с растения

Стрели и тръба за стрели

Резбован диск (намерен в колибата)

Мундщуци

Пет-шест буркана с консервирани жаби и саламандри (струва ми се?

Птичи кожи

Кремъчни върхове на стрели

Шаманска хлопка

Наметало

Какво друго? Тя разрови чантата си. Пресата, дискът и шаманската хлопка бяха все още там. Постави ги върху масата.

Повредената шаманска хлопка беше интересна, но далеч не необикновена. Беше видяла по-екзотични образци в изложбата „Суеверие“.

Дискът беше загадъчен. Изобразяваше някакъв ритуал, нагазили в плитко езеро хора, приведени, някои държаха растения в ръцете си и имаха кошове на гърба. Доста странно. Но не внушаваше никакво страхопочитание.

Списъкът не й помогна. Нищо в сандъка не изглеждаше сатанинско или каквото и да било, което би могло да ужаси старицата.

Марго развинти предпазливо малката ръждясала преса, в която беше притисната попивателната хартия. Разхлаби я и повдигна първия лист.

Имаше стрък от растение и няколко дребни цветя. Не беше виждала подобни, но нищо особено на пръв поглед.

Следващите листове в пресата съдържаха цветя и листа. Помисли си, че сбирката не е съставена от професионален ботаник. Уитлеси беше антрополог и по всяка вероятност беше събрал тези мостри, защото изглеждаха ефектни и необичайни. Но защо изобщо ги беше събирал? Прегледа всички мостри и на дъното откри бележката, която търсеше.

Имаше и малка скица на буйно обраслата площ, уточнявайки местоположението на различните растения. Антропология, помисли си Марго, а не ботаника. Но въпреки всичко изпита уважение към проявения от Уитлеси интерес към ботаническите познания на котога.

Тя продължи проверката си. Едно от растенията привлече вниманието й: беше с издължен стрък и едно-единствено листо на върха. Досети се, че е някакво водно растение, подобно на лист на водна лилия. Вероятно бе от местност, където стават наводнения.

И изведнъж си даде сметка, че върху намерения в колибата диск е изобразено същото растение. Разгледа по-подробно диска: беше изображение на хора, които събират по ритуален начин същите тези растения в тресавище. Лицата им излъчваха огромна скръб. Много странно. Изпита удовлетворение, че е открила някаква връзка: можеше да се получи любопитно съобщение за „Списание по етноботаника“.

Остави диска настрана, сглоби пресата и я завинти много силно. Чу се Оглушителен писък: центрофугата се беше изключила и материалът беше готов.

Отвори центрофугата и мушна стъклена пръчка в тънкия пласт смес на дъното на епруветката. Намаза го внимателно върху гела и напъха плочката в електрофорезата. Посегна с пръст към електрическия ключ. „Още половин час чакане“ мина й през ума.

С пръст върху ключа отново се замисли за старицата и загадката на Мбун. Дали не е имала предвид семенниците, които приличаха на яйца? Не, Максуел ги е отнесъл със себе си. Те не са били в сандъка на Уитлеси. Дали не е някоя от жабите или саламандрите в бурканите или някоя от птичите кожи? Твърде невероятно вместилище за сина на самия дявол. А не биха могли да бъдат и градинските растения, защото бяха скрити в пресата.

Тогава за какво беше надавала вопли обезумялата старица?

Марго въздъхна, включи уреда и се облегна на стола. Прибра пресата и гравирания диск в чантата си, отстранявайки няколко прилепнали върху пресата влакна от използвания за опаковка в сандъка материал. Забеляза няколко и в чантата си. Още една причина да изчисти тази бъркотия.

Влакната от опаковката…

Взе едно от тях с пинсетите, нагласи го върху предметно стъкло и го постави под стереообектива.

Беше издължено и с несиметрична структура като влакната на жилаво растение. Вероятно беше сплъстено от жени котога за домакински нужди. Видя през микроскопа мътните на цвят отделни клетки с по-ярки ядра сред околната ектоплазма.

Отново се замисли за дневника на Уитлеси. Не беше ли споменал за счупени буркани с образци и необходимостта да пренареди сандъка? Значи в близост до изоставената колиба са изхвърлили стария опаковъчен материал, тъй като се е просмукал с формалдехид, и са пренаредили сандъка с разхвърляния около изоставената колиба материал — по всяка вероятност приготвени от котога влакна за изтъкаване на грубо платно или за усукване на въже.

Възможно ли е тях да е гледала старицата? Изглеждаше невероятно. Но въпреки това Марго не можеше да не изпита професионално любопитство. Действително ли котога бяха култивирали растението?

Измъкна няколко влакънца и ги пусна в друго хаванче, добави няколко капки ензим и ги стри. Ако синхронизира ДНК, може да приложи програмата на Кавакита, за да идентифицира поне гена и семейството на растението.

Не след дълго центрофугираната ДНК от влакънцата беше готова за електрофорезата. Повтори същите процедури и включи електричеството. По дължината на наелектризирания гел бавно започнаха да се образуват тъмни ивици.

Половин час по-късно червената светлинка на електрофорезата замига. Марго извади пластинката и започна да записва положението на точките и ивиците на мигриралите нуклеотиди, отпечатвайки резултатите на компютъра.

Въведе последната позиция, въведе команда за търсене на аналози с познати организми, включи принтера и зачака. Най-после страниците започнаха да излизат.

Най-отгоре на първата страница прочете:

Марго не можа да сдържи усмивката си. Значи по този начин комуникираше изтънченият изкуствен интелект на Кавакита с външния свят! А и резултатите бяха абсурдни. Царство непознато? Проклетата програма не можеше дори да установи дали е животно или растение. Марго внезапно разбра защо Кавакита отначало нямаше желание дай покаже програмата си и защо се наложи да му се обади Фрок, за да уреди нещата. Отклониш ли я от познатата й сфера на компетентност, програмата блокираше.

Тя огледа разпечатката. Компютърът беше идентифицирал минимален брой гени на мострата. Обичайните за всички форми на живот: няколко респираторни протеина, цитохром Z и други универсални гени. Имаше и няколко, свързани с целулоза, хлорофил и захари, които знаеше, че са характерни за растения.

Тя написа в полето за въпроси:

Последва пауза.

„Основателно“ — помисли си Марго. Свърза се с Генлаб през модема и след малко на екрана изникна познатото синкаво лого. Качи ДНК данните на влакната и ги вкара в ботаническата подбанка. Същият резултат: почти нищо. Няколко сходства с обикновени захари и хлорофил.

Импулсивно пусна ДНК данните в цялата база данни.

След продължителна пауза върху екрана потече река от информация. Марго светкавично подаде команда за съхранение. Имаше огромен брой сходства с най-различни гени, за които изобщо не беше чувала.

Излезе от Генлаб и вкара съхранените данни в програмата на Кавакита с инструкция да потърси какви са шифрованите в гените протеини.

По екрана потече списък със сложни наименования на създадените от всеки ген белтъчини:

Списъкът нямаше край. Повечето изглежда бяха хормони. Но що за хормони?

Марго намери „Енциклопедия по биохимия“, която събираше прах на една лавица, измъкна я и отвори на „гликотетраглицин колагеноид“:

Отгърна на „тиротропичен хормон на Сукно“:

В съзнанието й възникна ужасяваща мисъл. Провери за „1,2,3, окситоцин 4-монокситоцин потискащ хормон“:

Марго се дръпна уплашено назад, а книгата тупна глухо на пода. Грабна телефона и погледна часовника. Беше три и половина.

38

Шофьорът на буика изтегли колата. Пендергаст изкачи стъпалата пред страничния вход на музея и стисна под мишница два картонени тубуса, докато показваше личната си карта на изправения до вратата пазач.

Затвори вратата на кабинета си във временния команден пункт и извади от тубусите няколко пожълтели чертежа, които разпростря върху бюрото.

В продължение на цял час остана почти неподвижен с подпряна върху ръцете си глава, изучавайки чертежите. От време на време записваше нещо в бележника си или поглеждаше към листовете с печатен текст в ъгъла на бюрото.

Най-накрая приключи. Огледа за последен път изпомачканите чертежи и присвил устни, бавно прокара пръст от една до друга точка. След това събра повечето листа, прибра ги внимателно в картонените тубуси и ги остави в дрешника. Останалите нави грижливо и ги напъха в поставената върху бюрото платнена чанта с две дръжки. Отвори едно чекмедже и извади заплашителен на външен вид двойно действащ тънък издължен „Колт Анаконда“ 45 калибър. Оръжието пасна идеално в кобура под лявата му ръка: не беше стандартният за ФБР модел, но все пак вдъхваше увереност като компаньон. Пусна в джоба си шепа патрони. Извади от чекмеджето и някакъв обемист жълт предмет, който също прибра в платнената чанта. След това приглади с ръка черния си костюм, оправи възела на вратовръзката си, напъха бележника във външния джоб на сакото си, взе платнената чанта и излезе от кабинета.

Жителите на Ню Йорк Сити бяха забравили за ужасите и просторните зали в музея отново се изпълваха с потоци от посетители. Пред витрините се трупаха на групички деца, които притискаха нослета върху стъклата, сочеха с пръсти и се кикотеха. Родителите им се навъртаха около тях с брошури и камери в ръцете. Навсякъде бродеха гидове и редяха монотонните си литании. Застаналите до вратите пазачи шареха с погледи във всички посоки, но Пендергаст се прокрадна незабелязан през цялата тази суматоха.

Пристъпи бавно в Небесната зала. Покрай двете стени бяха подредени големи саксии с палми и групичка работници приключваха с последните приготовления. Двама техници проверяваха озвучителната уредба, а върху стоте маси с бели ленени покривки бяха подредени имитации на туземни култови предмети. Шумовете от трескавата дейност се издигаха покрай коринтските капители към огромния овален купол.

Пендергаст погледна часовника си: точно четири часът. Всички агенти би трябвало да са на инструктажа на Кофи. Прекоси с бърза крачка залата към запечатания вход за „Суеверие“. След няколко разменени думи униформеният полицай отключи вратата.

Минути по-късно Пендергаст излезе от изложбената зала. Спря неподвижен, обмисляйки нещо, после отново прекоси залата и тръгна по срещуположния коридор.

След малко се озова сред затънтените кътчета на музея, далеч от достъпните за широката публика помещения. Намираше се в района на хранилищата и лабораториите, където не можеше да стъпи кракът на нито един турист. Високите тавани и просторните украсени галерии отстъпиха място на мрачни коридори с подредени от двете страни шкафове. Над главата му ръмжаха и съскаха паропроводи. Спря само веднъж на върха на едно метално стълбище, огледа се за момент, провери нещо в бележника си и зареди оръжието си. След това се спусна към тесните лабиринти на потъналото в мрак сърце на музея.

39

Вратата на лабораторията се отвори с трясък, после бавно се притвори. Марго вдигна очи и видя как Фрок се придвижва с гръб навътре върху скрибуцащата си инвалидна количка. Тя се надигна светкавично и му помогна да се приближи до компютъра. Забеляза, че вече е със смокинг. „Сигурно се е облякъл, преди да дойде на работа“ — помисли си тя. Обичайната носна кърпичка „Гучи“ се подаваше от джобчето върху гърдите му.

— Не мога да разбера защо разполагат лабораториите в такива затънтени места — измърмори той. — И каква е тази мистерия, Марго? Защо трябваше да дойда чак тук, за да я чуя? Наближава откриването на тази безсмислица довечера и ще ми се наложи да застана на подиума. Съвършено фалшива почит, естествено — дължи се единствено на големите продажби на книгите ми. Ян Кътбърт изрично го подчерта в кабинета ми тази сутрин.

В тона му отново се усещаха огорчение и униние.

Тя набързо обясни как е анализирала влакната, използвани за опаковъчен материал в сандъка. Показа диска с изображението на ритуалното прибиране на реколтата. Разказа накратко прочетеното в дневника и писмото на Уитлеси и за проведения с Йоргенсен разговор. Спомена и за описаното в дневника на Уитлеси истерично поведение на старицата, причина за което не би могла да бъде статуетката.

Фрок я изслуша, прехвърляйки в ръцете си каменния диск.

— Любопитна история — промълви той. — Но защо е тази припряност? Възможно е мострата просто да е замърсена. А доколкото ни е известно, тази старица е била невменяема или пък при пренареждането Уитлеси е разместил всичко.

— В първия момент си помислих същото. Но погледнете това — отвърна Марго и му подаде разпечатката.

Той я прегледа набързо.

— Странно — измърмори накрая. — Но не мисля, че това…

Той млъкна, докато пухкавите му пръсти се плъзгаха по списъка с наименованията на протеините.

— Марго, изглежда прибързах. Действително е някакво замърсяване, но не от човешко същество.

— Какво имате предвид?

— Виждаш ли този хексагонален амбилоиден реовирусен протеин? Той е от обвивката на вирус, който заразява растения и животни. Забеляза ли в какво голямо количество е? А има и обратна транскриптаза, ензим, който почти винаги се открива във връзка с вируси.

— Не съм сигурна, че разбирам.

Фрок продължи припряно:

— Това тук е силно заразено с вирус растение. ДНК синхронизаторът ги е размесил, разшифровайки и двете. Подобни вируси се срещат в много растения. Малки количества ДНК или РНК в белтъчна обвивка. Заразяват растението, проникват в някои от клетките му и пренасят генетичния си материал в гените на растението, те пък започват да произвеждат повече вируси, вместо онова, което би трябвало да произвеждат. Вирусът на шикалката причинява кафявите точици върху дъбовите листа, но иначе е безвреден. Чеповете на клена и бора също се причиняват от вируси. Срещат се еднакво често и при растенията, и при животните.

— Знам, доктор Фрок, но…

— Но тук има нещо, което не проумявам — прекъсна я той и остави разпечатката. — Един вирус обикновено кодира други вируси. Защо един вирус би кодирал всички тези човешки и животински? Погледни това. Повечето са хормони. Какво търсят човешки хормони в едно растение?

— Тъкмо това исках да ви кажа — отговори Марго. — Проверих някои от хормоните. Много от тях изглежда са от човешки хипоталамус.

Фрок тръсна глава, сякаш му удариха шамар.

— Хипоталамус?

Погледът му се оживи.

— Точно така.

— А бродещото из музея създание изяжда хипоталамуса на жертвите си! Значи се нуждае от тези хормони — може би дори е пристрастено към тях… Помисли си: съществуват само два източника — растенията, в които благодарение на този уникален вирус хормоните вероятно са в изобилие, и човешкият хипоталамус. Когато създанието не може да си осигури влакната, изяжда мозъка!

— Господи, какъв ужас! — задъха се Марго.

— Това е изумително! То разкрива точната причина за ужасните убийства. Сега вече всичко си идва на мястото. Става дума за създание, което броди из музея, убива човек, отваря черепа му, изважда мозъка и изяжда таламусовата област, в която има най-много такива хормони.

Той се бе вторачил в нея, а ръцете му леко потрепваха.

— Кътбърт ни каза, че е издирил сандъците, за да извади статуетката на Мбун, и е намерил един от тях разбит с пръснати наоколо влакна. Всъщност, като се замисля сега, в единия от големите сандъците почти не бяха останали влакна. Значи създанието се е хранило с тях известно време. Максуел очевидно е използвал същите тези влакна, за да опакова предметите. Създанието може би не се нуждае от големи количества храна — концентрацията на хормони в растенията вероятно е много висока, — но очевидно трябва да се храни редовно. — Фрок се облегна в количката си. — Преди десет дена сандъците са преместени в зоната за сигурност, а три дни по-късно бяха убити двете момченца. След още един ден беше убит пазачът. Какво се е случило? Много просто: звярът вече няма достъп до влакната, затова убива човек и изяжда хипоталамуса му, удовлетворявайки нуждите си. Но хипоталамусът произвежда минимално количество такива хормони, значи е слаб заместител на влакната. Въз основа на посочените в разпечатката концентрации бих се осмелил да предположа, че ще са му необходими петдесет човешки мозъка, за да се изравни с концентрацията от хормони в петнайсетина грама от тези растения.

— Доктор Фрок — обади се Марго, — мисля, че котога са отглеждали това растение. Уитлеси е съхранил няколко образци в своята преса, а гравюрата върху диска изобразява ритуалното събиране на реколтата от растението. Сигурна съм, че тези влакна са точно от сплесканите стръкове от водна лилия в пресата на Уитлеси — изобразени върху диска. И сега вече знаем, че тъкмо тези влакна е имала предвид жената, когато е крещяла „Мбун“. Мбун, синът на дявола, е името на растението!

Тя измъкна припряно странното растение от пресата. Беше тъмнокафяво и сбръчкано с мрежа от черни жилки. Листото беше месесто и жилаво, а черният ствол — твърд като изсъхнал корен. Марго го приближи предпазливо към носа си. Миришеше на мускус.

Фрок го огледа със смесица от боязън и изумление.

— Блестящо заключение, Марго! — промълви той. — Котога със сигурност са създали цяла серия ритуали, свързани със събирането и обработката на растението. Очевидно за да усмиряват звяра. Няма съмнение, че статуетката изобразява тъкмо този звяр. Но как се е оказал тук? И защо?

— Мисля, че се досещам — съсредоточено отвърна Марго. — Моят познат, който вчера ми помогна да огледам сандъците, прочел за подобна серия убийства, извършени в Ню Орлийнс преди няколко години на товарен кораб от Белем. Той издирил товарителниците на сандъците и установил, че са се намирали на същия този кораб.

— Значи създанието се е придвижвало със сандъците!

— Именно затова агентът от ФБР Пендергаст пристигна от Луизиана — добави Марго.

Фрок се извърна с грейнали очи.

— Мили Боже! Докарали сме някакъв зловещ звяр в музея насред Ню Йорк Сити! Това е отмъстителният ефект Калисто: някакъв свиреп хищник, появил се в резултат на собствената ни разрушителност. Да се молим да е само един.

— Все пак що за създание би могло да е това? — попита Марго.

— Не знам — отговори Фрок. — Живяло е на платото и се е хранело с тези растения. Чудноват вид: незначителен брой негови представители вероятно са оцелели още от времето на динозаврите. А може би е продукт на шантаво разклонение на еволюцията. Платото представлява изключително крехка екосистема, биологически остров на необикновени видове, заобиколен от джунгла. В такива места животни и растения могат да развият странни паралели, странни взаимозависимости. Общ ДНК фонд — само си помисли! И точно тогава…

Фрок замълча.

— Точно тогава! — почти извика той, удряйки с ръка облегалката на количката. — Точно тогава откриват злато и платина на платото! Нали така ти е казал Йоргенсен? Малко след разтурването на експедицията са опожарили платото, построили са магистрала, докарали са тежко минно оборудване. Унищожили са цялостната екосистема, включително и племето котога. Замърсили са реките и тресавищата с живак и цианид.

Марго кимна енергично.

— Пожарите са бушували седмици наред и растението, с което се е изхранвало това създание, е изчезнало.

— Така че създанието е тръгнало на път, за да открие сандъците и храната, от която се нуждае.

Фрок отново млъкна, отпуснал глава върху гърдите си.

— Доктор Фрок — тихо каза след малко Марго. — Как е разбрало, че сандъците са в Белем?

Фрок я погледна, премигвайки.

— Не знам — отвърна той. — Странно, нали…

Изведнъж той поривисто сграбчи облегалките на количката и се надигна възбуден.

— Марго! — възкликна Фрок. — Можем да разберем точно какво представлява създанието. Екстраполаторът! Разполагаме с ДНК на създанието: ще я въведем в програмата и ще получим описание.

Марго премигна.

— Имате предвид нокътя?

— Точно така!

Фрок се приближи до компютъра и пръстите му зашариха по клавиатурата.

— Сканирах разпечатката на Пендергаст и я съхраних в компютъра — продължи той. — Сега ще прехвърля данните в програмата на Грегъри. Ще ми помогнеш ли?

Марго зае мястото на Фрок пред екрана. След миг изникна съобщение:

Беше пет без петнайсет.

40

Д’Агоста наблюдаваше развеселен как двама плещести работници разгъваха червен килим между двете редици палмови дървета в Голямата ротонда на музея, през бронзовата врата и надолу по стъпалата пред централния вход.

„Ще подгизне от дъжда“ — мина му през ума.

Беше се здрачило и Д’Агоста видя огромните буреносни облаци, надвиснали като планини на северозапад над брулените от буйния вятър дървета по Ривърсайд драйв. Изтрещя далечен гръм и експонатите в представителната витрина на Ротондата леко подръннаха, а по матираните стъкла на бронзовата врата плъзнаха няколко дъждовни капки. Задаваше се страхотна буря, както личеше и от сателитната снимка, която показваха в новините още от сутринта. Луксозният червен килим доста щеше да се поизмокри, както и луксозните посетители.

Музеят беше затворил врати за широката публика още в пет часа. Изисканите гости щяха да започнат да пристигат след седем часа. Медиите обаче вече бяха тук: телевизионни фургони със сателитни антени, шумно разговарящи фотографи, всевъзможни съоръжения.

Д’Агоста изпращаше разпорежданията си по радиостанцията. Двайсетината полицаи бяха заели стратегически позиции из Небесната зала и на други места вътре и извън музея. Беше доволен, че вече можеше да се ориентира почти из целия район. Двама от хората му вече бяха успели да се изгубят и се наложи да ги измъкват чрез радиостанциите.

Лейтенантът беше ядосан. На инструктажа в четири часа настоя за последна проверка на изложбените помещения, но Кофи отхвърли предложението и не разреши тежко въоръжение на цивилните агенти и неуниформената охрана вътре в помещенията. Щели да притеснят гостите, заяви той. Д’Агоста погледна към четирите входни метални детектора с рентгенови лъчи. „Слава Богу, че ги има поне тях!“

Обърна се и за пореден път огледа за Пендергаст. Не беше дошъл на инструктажа. Всъщност не го беше виждал от срещата с Иполито сутринта.

Радиото му изпука.

„Лейтенант? Аз съм Хенли. Стоя пред препарираните слонове, но не мога да открия Морската зала. Вие май казахте…“

Д’Агоста го прекъсна, загледан в група техници, които изпробваха огромна светлинна инсталация — сигурно най-голямата от времето на „Отнесени от вихъра“.

— Хенли?… Нали виждаш голямата врата с бивните?… Добре, просто излез през нея и завий два пъти надясно. Обади се, като стигнеш на поста си. Партньор ти е Уилсън.

„Уилсън? Вижте, нямам желание да имам за партньор жена, сър…“

— Хенли? Има още нещо.

„Какво?“

— Уилсън е с голямото дуло.

„Почакайте, лейтенант, вие се…“

Д’Агоста изключи връзката.

Зад гърба му се разнесе мощно скрибуцане и една огромна стоманена врата започна да се спуска от тавана в северния край на Голямата ротонда. Бяха започнали да изолират периметъра. Двама агенти на ФБР стояха в полумрака точно зад изхода със зле прикрити под якетата пушки с къси цеви. Д’Агоста изруга.

Стоманената плоча изтропа глухо върху пода, а тътенът отекна многократно из залата. Още преди да беше затихнал, отекна нов тътен от вратата в южния край на помещението. Вдигната оставаше само източната врата, пред която свършваше червеният килим. „Само да не пламне някой пожар!“ — помисли си Д’Агоста.

Чу крясъци в далечния край на залата, обърна се и видя Кофи, който раздаваше команди на притичващите във всички посоки агенти.

Забеляза го и му махна с ръка.

— Ей, Д’Агоста!

Д’Агоста не му обърна внимание и Кофи наперено тръгна към него. Лицето му беше плувнало в пот, а по колана му се клатушкаха всевъзможни оръжия.

— Да не си оглушал? Искам да извикаш двама от твоите тук за известно време, за да наблюдават онази врата. Никой да не влиза и да не излиза.

„Как не! — помисли си Д’Агоста. — Петима от неговите се мотаят в Голямата ротонда и си бъркат в носа.“

— Хората ми са по местата си, Кофи. Използвай някой от твоите рамбовци. Забелязвам, че разгръщаш повечето от тях само извън периметъра. Аз трябва да разположа моите вътре, за да пазят гостите, да не говорим за контролирането на уличното движение отвън. Останалата част от музея ще остане почти празна и тържеството ще бъде охранявано недостатъчно. Това не ми харесва.

Кофи повдигна колана си и се вторачи в Д’Агоста.

— Знаеш ли, въобще не ми пука какво не ти харесва. Върши си работата. И дръж един канал отворен за мен.

Той се отдалечи.

Д’Агоста изруга. И погледна часовника си. Още шейсет минути.

41

Върху празния екран на компютъра изникна ново съобщение:

Марго натисна клавиш „В“. Данните потекоха върху екрана. Фрок приближи количката, заби лице в стъклото и го замъгли с насечения си дъх.

Фрок прегледа списъка, прокарвайки пръст по редовете.

— Влечуго! — възкликна той. — Отново онези гени от гущер! Изглежда създанието съчетава гени от влечуго и от примат. И има гръбни плочи. Те също трябва да са от гените на гущера.

Марго продължи да чете списъка с характеристиките, които ставаха все по-непонятни.

Фрок бавно се отдалечи от екрана.

— Марго — промълви той, — всичко това говори за машина за убиване от най-висш порядък. Но погледни колко много „вероятни“ и „възможни“. Това описание в най-добрия случай е хипотетично.

— Дори да е така, ужасяващо ми напомня статуетката Мбун от изложбата.

— Несъмнено. Марго, искам да ти обърна специално внимание на размера на мозъка.

— Доста висок показател, нали?

— Висок? Направо невероятен. Горната граница е в обсега на човешкия. Този звяр, каквото и да представлява, изглежда притежава силата на гризли, скоростта на хрътка и интелигентността на човек. Казах изглежда, защото голяма част от всичко това са догадки на програмата. Но погледни тази група характеристики. — Той заби пръст в списъка. — Нощно животно — действа нощем. Външни носни слизести жлези, което означава, че има „влажен“ нос, характерен за животни с остро обоняние. Силно спираловидни ушни раковини — също характерни за животни с мощни обонятелни органи. Хипотрофирала очна хиазма — това е центърът на мозъка, който контролира зрението. Става дума за създание със свръхестествено обоняние и много слабо зрение, което ловува нощем.

Фрок свъси вежди и се замисли.

— Марго, това ме плаши.

— Ако сме на прав път, самата представа за това създание ме ужасява — добави Марго, потръпвайки при мисълта, че допреди малко се беше занимавала с изследване на влакната.

— Имам предвид тази комбинация от обонятелни характеристики. Ако можем да се доверим на програмата, създанието съществува чрез обонянието си, ловува чрез обонянието си, мисли чрез обонянието си. Много пъти съм чувал, че едно куче възприема цял един пейзаж чрез обонянието си точно толкова подробно и цялостно, както ние го възприемаме чрез зрението си. Но обонянието е по-примитивно от зрението, затова такива животни изключително инстинктивно, примитивно реагират на миризмите. Това е, което ме плаши.

— Не ви разбирам напълно.

— След няколко минути хиляди хора ще пристигнат в музея и ще се струпат в едно затворено пространство. Създанието ще долови концентрираната хормонална миризма на всички тези хора. Това би могло да го възбуди, а дори и да го разгневи в максимална степен.

В лабораторията надвисна тишина.

— Доктор Фрок — промълви Марго, — казахте, че са изминали няколко дни между преместването на сандъците и първото убийство. И още един ден до второто убийство. Оттогава изминаха три дни.

— Продължавай — подкани я Фрок.

— Нищо чудно в момента създанието да е обезумяло. Каквото и въздействие да оказват таламоидните хормони върху звяра, то със сигурност е отслабнало — така или иначе мозъчните хормони са твърде слаб заместител на тези в растението. Ако сте прав, в момента създанието по всяка вероятност се чувства като наркоман, който не може да получи дозата си. Действията на полицията го принуждават да се спотайва. Въпросът е колко дълго може да издържи.

— Господи! — изпъшка Фрок. — Седем часът е. Трябва да ги предупредим. Марго, ние трябва да предотвратим откриването. В противен случай все едно че звъним с камбанката за обяд.

Той се насочи към вратата, като й махна с ръка да го последва.