Реси — неуловимият приятел

Те сякаш бяха попаднали в центъра на Земята.

В кръглата зала на диспечера синята сфера на световния океан с тъмните петна на материците прозираше от край до край. Материците изглеждаха безжизнени, а целият океан беше пронизан с извитите пунктири на светещите точки. Всеки кораб-подводница, рудовоз или танкер, всеки плаващ в океанските дълбочини светеше като малка искра и изпращаше свои сигнали на диспечера; дори под ледените връшници на Арктика, в дълбоките проломи на Антарктика се вмъкваха подводни кораби. Всичко в кълбовидната зала беше прозрачно, за да не се пречи на наблюдаването на световното движение — стените, подът, столовете, микрофоните и кръглата маса, около която, разговаряйки тихо с корабите, сушата, въздушния океан, космоса, работеха диспечерът на Океана и двамата му помощници. Когато на вратата се показаха гостите, диспечерът кимна на помощниците си и като удари с крак по стъкления под, тръгна насреща им.

Громов, който се взираше с късогледите си очи, позна във високия рус човек Командора: няколко пъти те се бяха срещали на научни конгреси.

— Драго ми е да ви стисна ръката, Командоре. Извинете, че ви откъснах от работата.

— Здравейте, професоре — гръмогласно отговори Командора. — Моля да ме извините, че за тази среща трябваше да се спуснете на самото дъно…

— Засега не съм разочарован — каза шеговито Гел Иванович.

Момчетата, притаили дъх, гледаха възхитено диспечера на Океана. За пръв път виждаха те знаменития повелител на трите четвърти от планетата.

А Командора, като погледна чипоносите близнаци, както и Дон, се разсмя високо:

— Виж ти загадка! А как ви различава Реси?

— Къде е той? — в един глас попитаха осмокласниците.

— Впрочем, дали ще ви познае…

Като каза тези думи. Командора рязко се обърна и с грамадни крачки тръгна към триъгълника на Африка. Той отиде до черния блок на материка и отвори една незабележима наглед вратичка.

— Излезте!

От вратичката, като се наведе, странно се показа една масивна фигура.

Човекът изведе кучето, вързано с ремък.

— Реси!

Командора спря децата с махане на ръка.

— Моля запознайте се — отривисто каза Командора. — Господин Мик Ури, главният управител на лабораториите на фон Круг. Професор Гел Иванович Громов.

— Ние се познаваме — иронично отговори Громов.

А Мик Ури хвърли бдителен поглед и потвърди:

— Срещали сме се.

— Толкова по-добре. Господин Ури е задържан на яхтата „Албатрос“, когато… ъ-ъ… как да го кажа по-меко… когато си присвояваше чужди ценности.

— Може би пиратите са роднина на господин Командора? Или намерихте притежателите на древните кораби? — мрачно иронизира Мик Ури.

Командора се обърна рязко:

— Според Кодекса на Океана древните потънали кораби принадлежат на държавата. Вие заедно с вашия господар ще отговаряте по цялата строгост на закона.

— Трябва да се докаже… — измърмори Ури.

— Така че господин Ури няма какво да губи — продължи високо Командора, без да обръща внимание на репликата на Ури. — Освен ей това куче…

Рошавият фоксер седеше спокойно до краката на Ури. Той дори не помръдна, сякаш не ставаше дума за него.

— Той е мой. — Мик Ури дръпна ремъка. — И за ваше сведение моето куче се казва Индекс…

— Това е Реси! — каза звънко Сироежкин и се огледа. — Така ли е, Електроник? Така ли е, Гел Иванович?

Професор Громов и ученикът му мълчаливо гледаха Реси.

— Реси, при мен! — заповяда Сироежкин и направи крачка напред.

— Не приближавай — дрезгаво предупреди Ури.

— Решавайте сами — Реси или Индекс. Аз не съм ви съдия. Подводният плувец е заловен от мене по молба на професор Громов. Преди това аз никога не съм го виждал — Командора се отдръпна встрани.

В тишината на залата прозвуча слабо жужене — Електроник даваше тихо команди за Реси. А след жуженето — гръмовит лай; Реси се озъби и започна яростно да лае бившите си стопани. Мик Ури едва възпираше кучето за повода.

— Какво ви казвах! — ръмжеше Мик Ури. — Можете да се махате оттука. Толкоз. Докато сте здрави и читави.

— Оттук няма да излезе никой без мое разрешение — каза твърдо Командора.

И сякаш в отговор на думите му Реси разпери с трясък прозрачните си крила и като се изскубна от ръцете на учудения Ури, излетя до самите сводове. Всички вдигнаха глави към синия таван, а помощниците на диспечера скочиха от местата си. За пръв път в Центъра на Световния океан хвърчеше такова необикновено същество.

— Продължавайте връзката с корабите! — заповяда Командора на помощниците си. И после се обърна към Ури: — Усмирете го. Пречи ни да работим.

Ури само се усмихна, като наблюдаваше шегите на своя Индекс.

— Той не ни слуша — измърмори Сироежкин. — Електроник, че как може така? Дон, ти поне видя какъв послушен беше. Можеш ли да го познаеш?

Дон кимна, а Електроник каза със скърцащ глас истината:

— Той ни е изключил от паметта си.

Гел Иванович Громов следеше летящия Реси. После извади от джоба си бележника, написа нещо на листче, откъсна го и го подаде на Електроник:

— Прочети го.

И докато Електроник с монотонен висок глас изговаряше формулите, професорът с удоволствие наблюдаваше как Реси постепенно се снижава и прибира крилата си, как се превръща в обикновено куче, как той меко скача отгоре на четирите си лапи и отива при Мик Ури, предпазлив, недостъпен — още не Реси, но вече не и Индекс.

Командора се обърна към професора:

— Виждам, вашият урок не беше без полза. Благодаря ви много.

— Засега да. Но не забравяйте, че в нашия спор участвува още един събеседник.

— Кой?

— Манфред фон Круг.