Рейн-сан: Смъртоносен без оръжие

1.

Убийството не е най-трудната част. Уличните гангстери и разни други смелчаци го правят всеки ден. Гневът те залива с адреналин, страхът измества здравия разум, вадиш пистолета, затваряш очи и натискаш спусъка. Боже, и маймуна може да го направи, дори не е нужно да си човек.

Не, истината е, че убийството е лесната част. Приближаването до целта обаче изисква известен талант. Още по-голям — да направиш убийството да изглежда като естествена смърт, което е моята специалност. Всъщност, познавам само още един професионалист, който успешно се справяше с тази задача, но не съм сигурен дали можем да го броим, защото тъкмо аз го убих. Да наставяш улики към себе си, също е майсторлък.

Но кое е най-трудното? Кое не можеш да планираш, кое разбираш едва когато е станало прекалено късно?

Да продължиш да живееш с мисълта, че си го направил. Да носиш товара на причинената смърт. Това е най-трудното. Дори при ограниченията, които съм си поставил — никакви жени, никакви деца и никакви действия срещу второстепенни пионки, — след това човек вече не е същият. Не диша същия въздух и не сънува същите сънища. Повярвайте ми, знам.

Опитваш се по всякакъв начин да дехуманизираш целта. Да приемеш мишената като човек, като мъж, какъвто си и ти, означава да изпиташ съчувствие. А съчувствието затруднява убийството и поражда отровни угризения.

Затова използваш евфемизми: във Виетнам никога не убивахме хора, само „прочиствахме от жълти“ или „откривахме огън по врага“, както е във всяка война. Когато е възможно, предпочиташ дистанцията: въздушните удари са приемливи, намушкването с щик е гадно. Размиваш отговорността: оръжията се обслужват от екипи, веригата на йерархията е дълга, самосъзнанието на войника се подменя с идентифициране с взвода, полка или с друго подразделение. Чертите се замъгляват: качулката се използва не да успокои осъдения на смърт, а за да може всеки от наказателния взвод да натисне спусъка, без след това да си спомня точно определена физиономия.

Но отдавна не съм се възползвал от тези емоционални стратегеми. По принцип работя сам, така че няма група, с която да поделя отговорността. Не обсъждам работата си, поради което евфемизмите са безсмислени. И трябва да свърша онова, което върша, от доста интимно разстояние. Когато съм се приближил толкова много, е прекалено късно да покривам лицето на мишената или по друг начин да маскирам факта, че е човек.

Всичко е достатъчно гадно дори при обичайните обстоятелства. Но този път, точно преди да нанеса удара, наблюдавах как целта се радва на неделна разходка из Манила с филипинското си семейство, което очевидно обожаваше, и това само влоши нещата.

Целта. Ето виждате ли? Всеки го прави. Ако се различавам по нещо от другите, то е, че се опитвам да бъда по-честен. По-честен. Въпрос на степенуване.

Казваше се Манхайм Лави, за бизнес партньорите си — Мани. Роден в Израел, жител на Южна Африка и гражданин на света, из който пътуваше непрекъснато, за да обменя опита си в направата на бомби с хора, склонни да използват това знание за все по-грозни цели. Призванието на хора като Мани на времето предлагаше поносимо съотношение между риска и възвръщаемостта, но след 11 септември продажбата на експертно знание не на когото трябва вече водеше до доста бърза загуба на възвръщаемостта. Това беше историята на Мани, както ми бе дадено да разбера — трагично падение пред едно определено правителство.

Мани беше пристигнал в Манила от Йоханесбург същата вечер. Черен мерцедес на „Пенинсъла“ го беше взел от летище „Ниной Аквино“ и го беше откарал право в хотела. С Докс вече бяхме там, снабдени с първокласни фалшиви самоличности и най-съвременни средства за комуникация, предоставени ни любезно от моя настоящ клиент — израелското разузнаване. Бившият снайперист от морската пехота и някогашен мой боен другар Докс наскоро се беше отказал от пет милиона долара награда, за да ми спаси живота в Хонконг1. Приобщаването му към тази работа беше донякъде моят начин да му се отплатя за това.

Когато Мани пристигна, Докс чакаше във фоайето. Аз си бях в стаята на шестия етаж, пъхнал в ухото си произведена в Дания безжична миниатюрна слушалка с телесен цвят, а безжичният микрофон бе закрепен на обратната страна на ревера на тъмносиньото ми сако. Докс беше екипиран по същия начин.

— Готин — чух тихия му носов глас, — приятелчето ни пристигна. Заедно с най-огромния и грозен като гъз бодигард на света. В момента са на рецепцията.

Кимнах. Отдавна не бях работил в екип, но не чак толкова отдавна Докс доказа, че е дяволски добър партньор.

— Добре. Опитай да разбереш под какво име ще се регистрира и кой номер е стаята му.

— Разбрано.

Това, че сами трябваше да се доберем до подобни сведения, не беше идеалното решение, но Филипините не са точно в задния двор на Израел, така че поръчителите успяха да ни предоставят само следната информация. Мани пътуваше от официалния си дом в Йоханесбург до Манила поне десет пъти в годината. Никога не оставаше за по-малко от седмица; най-дългото от тези посещения беше продължило два месеца. И така цели десет години — може би защото митническият контрол в Манила не беше толкова строг, колкото да речем в Сингапур, което превръщаше Филипините в удобно място за срещи с „Националния фронт за освобождение на моро“2, „Абу Сайеф“, „Джема Исламия“ и други терористични групировки от района; а може би и защото Мани харесваше града и всеизвестния му разнообразен нощен живот. Винаги отсядаше в „Пенинсъла“. Имахме четири негови снимки. И толкова.

При липсата на обичайното досие ми беше ясно, че ще трябва да импровизираме. Например къде да приключим с Мани. Хотелът беше единствената ни известна връзка и затова беше логичен избор. Но ако Мани умреше в стаята си, трябваше да изглежда абсолютно естествено, иначе щеше да има сериозно разследване на другите гости на хотела, сред които бяхме и ние двамата с Докс. Преместването ни другаде нямаше да ни помогне с нищо; само щяхме да се отдалечим от мястото на действието.

Доколко „естествени“ да изглеждат нещата, зависи от категорията на хотела и в някои случаи покриването на критериите не е лесно, но имаше и още един проблем. Повечето от хитростите, които използвам, за да вляза в нечия стая, се основават на анонимността на мишената ми, а Мани беше добре познат в този хотел. И дори да успеех да проникна в стаята му, докато го няма, за да го изчакам вътре, бодигардът му можеше да реши да провери дали всичко е наред, преди Мани да се прибере. Или моят човек да си доведе някое момиче от бара. Не можех да контролирам тези възможности и това не ми харесваше.

И все пак номерът на стаята ми трябваше. Отчасти, в случай че не се предостави по-добра възможност и се наложи да използваме ликвидирането в хотелската стая като план Б; но всъщност най-вече, за да знаем на кой етаж да поставим видеокамерата, с която да следим движението му. Можехме да поставим камера и във фоайето, което щеше да ни спести проблемите по откриването на етажа, но с целия народ, който влизаше и излизаше от хотела, трябваше да наблюдаваме непрекъснато зърнистото изображение, за да различим Мани в тълпата. И ако го забележехме, щеше да се наложи да тичаме, за да го проследим навън — поведение, което всеки нормален бодигард би забелязал моментално. Затова реших да използваме фоайето само в краен случай.

Даже в долнопробните хотели не дават номера на стаята на госта, а величественият „Пенинсъла — Манила“ с просторното си мраморно фоайе и облечените в бели униформи служители беше всичко друго, но не и долнопробен. Ала дори да намерехме недискретен служител, нямаше да знаем за кого да питаме, защото не ни беше известно името, под което щеше да отседне Мани. Затова, докато се навеждаше, за да зададе обичайните въпроси за Манила и околностите, Докс постави под ръба на плота на рецепцията няколко самозалепващи се предавателя. Когато Мани се регистрираше, Докс щеше да чуе разговора му със служителя.

Изчаках две минути и отново до слуха ми долетя носовият глас на Докс.

— Имам една добра и една лоша новина. Нашият приятел се представя под името господин Хартман. Но служителят на рецепцията каза само: „Господин Хартман, номера на стаята го пише тук“.

Не се изненадах, защото и при моето регистриране бяха постъпили по същия начин. Персоналът на хотела беше добре обучен.

— Нещо друго?

— Естествено, че има и друго — чух и си представих ухилената му физиономия. — Взе асансьора откъм „Аяла“.

Хотелът имаше две крила — „Аяла“ и „Макати“. Вече знаехме към кои асансьори да насочим вниманието си. Преследването започваше.

— Вървиш ли по дирите му? — попитах.

— Тръгнах, но бодигардът извънредно вежливо настоя да продължа сам.

Добре, бодигардът явно имаше някакъв тактически усет. Нормално.

— Успя ли да те огледа?

— Доста добре. Навярно при следващата ни среща ще разпознае най-готиния пич в Манила.

Кимнах. Изпращането на Докс на предната линия беше добре пресметнат риск. Скоро щяхме да започнем и двамата да следим Мани и бодигардът му сто процента щеше да насочи вниманието си към белокожия Докс с физиката му на краен защитник и добродушната усмивка. И да се разсее дотолкова, че изобщо да не забележи дребния и незабележим азиатец, с когото работеше Докс.

В крилото „Аяла“ имаше около двеста и шейсет стаи. Помислих си дали да не започнем да звъним по вътрешния телефон във всяка една с предложението „Да ви напълним ли ваната, господин Хартман“, докато не попаднем на правилната. Но ако Мани познаваше реда в хотела, което беше почти сигурно, и ако беше параноичен дори в границите на разумното, едно такова обаждане щеше да събуди подозренията му. Можеше да се обади на рецепцията, за да провери. Или да приеме предложението, откъдето щяха да възникнат други проблеми. Огромният Докс с брадичка катинарче, пълнещ вана, едва ли се вписва в представите за хигиена на повечето хора.

Затова оставих плана с ваната като последен резерв, ако по-елегантните опити се провалят.

— Можеш ли да направиш още нещо? — попитах.

— Опитвам се. Дай ми пет минути.

Следващата част от плана предвиждаше разходка на Докс до магазина за подаръци, откъдето да купи книга или нещо друго и да го изпрати в стаята си. Служителката на рецепцията щеше да провери името на Докс и номера на стаята му в списък, за да се увери, че може да изпълни поръчката. Докс щеше да държи камера с висока разделителна способност, приличаща на обикновен мобилен телефон, и да я насочи така, че да заснеме списъка, включително името на Хартман и номера на стаята му. След като вече разполагахме с името, беше време да се види дали този номер ще проработи.

След пет минути на вратата ми се почука. Пристъпих тихо на пръсти и отместих картончето, с което бях препречил шпионката, и погледнах — нямаше смисъл да издавам присъствието си, ако застаналият отпред не ми харесваше. Беше Докс. Отворих вратата. Той влезе с неуморната си усмивка.

— Какво си се ухилил, надявам се да ми носиш добри новини — казах и затворих след него.

Усмивката му стана още по-широка и той кимна.

— Хем ти нося добри новини, хем се радвам да те видя, готин, и не е задължително да е само едното от двете.

И аз му отвърнах с кимване, защото всичко друго щеше да го окуражи да плещи безспир. Докс не ми беше много ясен. В някои отношения си бе истинска плетеница от противоречия. Но определено си падаше по приказките — нещо, което не ми беше по вкуса, пък и говореше доста гръмко. Всички други снайперисти, които познавах, а познавах немалко, бяха сдържани и даже необщителни. Всяка среда притежаваше собствен ход, ритъм, свързаност, и снайперистите инстинктивно и по навик се вписваха в този ход, без да го нарушават. Но Докс обичаше да смущава спокойствието — всъщност бойното му име идваше от „неортодоксален“ — характеристика, дадена му единодушно в Афганистан, където ЦРУ от епохата на Рейгън изпращаше хора като нас да обучават муджахидините да се бият срещу окупиралите ги съветски войски. Там непрестанната му шутовщина първоначално ме беше подразнила и го бях помислил за самохвалко. Но когато видях ефикасността и хладнокръвието му под обстрел, разбрах, че съм сгрешил. Застанеше ли зад мерника на пушката, настъпваше зловеща трансформация, при която добрякът изчезваше напълно, отстъпвайки място на най-съсредоточения и сеещ смърт мъж, когото познавах. Не разбирах противодействащите си сили, съчетани, за да сътворят този характер, и никога нямаше да му имам доверие, ако не беше стореното от него в Квай Чунг. Разбира се, постъпката му сама по себе си не приспиваше вродената ми склонност да се съмнявам, но по някакъв начин я бе притъпила или поне бе породила едно изключение, което ме караше да се чувствам някак неудобно.

Влязохме в стаята. Аз седнах пред малкото бюро и отворих преносимия компютър „Макинтош“, който бях донесъл за тази операция. Екранът светна и аз написах паролата. Докс ми подаде камерата.

— Сигурен ли си, че засне страницата с името на Мани? — попитах.

Той въздъхна театрално.

— Ето, пак се опитваш да нараниш чувствата ми.

— Това „да“ ли означава?

Докс въздъхна отново.

— Нали ти казах, че я заснех?

Свързах камерата към лаптопа. Натиснах бутона за синхронизация, погледнах Докс и подхвърлих:

— Я да видим дали ще ми се наложи да ти се извинявам за възмутителната си липса на вяра в твоята непогрешимост.

— Не го приемай навътре, готин, аз съм човек с широка душа. Мразя, когато големи хора се унижават.

Изображенията се заредиха за секунди. Първото беше азбучен списък на гостите на хотела от А до М. Затворих го и отворих следващото. От Н до Я. Включително един Рандолф Хартман, стая 914. Право в целта.

— Как я накара да ти покаже страницата от Н до Я? Ти нали се регистрира като Мастърс?

— Да, господин Мастърс каза на служителката, че не помни номера на стаята си, но кутията „Сникърс“, която е купил, трябва да се запише на сметката на господин Херат.

Страхотно. Херат е град в Северен Афганистан.

— И какво?

— Ами симпатичната млада дама — доста симпатична, между другото, и си мисля, че и тя ме хареса — прелисти на страницата с Х и заяви, че нямали гост на име Херат. Тогаз рекох: „Много странно… О, извинявайте, стаята е на мое име, а не на партньора ми. Значи Мастърс“. Така й казах, а също и че, да, сетил съм се, стая 1107, крило „Аяла“.

Погледнах го.

— Тя не се ли усъмни?

Докс подбели очи.

— Готин, що не вземеш да ме гръмнеш по-добре. Купих сникърс, не осребрявах чек. Хич не й пукаше. Пък и със сигурност се разсейваше от разцъфтяващата симпатия към мен. По-късно може да й се обадя да попитам кога свършва работа.

— Ало — изгледах го, — ако ти трябва разтуха, улица „Бургос“ е на две минути път с такси. Недей да въртиш свалки с персонала на хотела. Такива простотии се набиват на очи — още докато го изричах, разбрах, че няма смисъл. Докс беше генетично програмиран да бие на очи. Тази му черта обаче беше един вид предимство в среда като тукашната — приличаше повече на грозен американски турист, отколкото на шпионин. Крещящата му външност беше неговата маскировка.

Докс сви рамене.

— Добре де, не се подмокряй. Просто не обичам да разочаровам красивите момичета и толкоз.

— Красивите ли? — продължих да се ядосвам. — Докс, та ти ще изчукаш и алигатор, стига да стои мирен.

— Говориш глупости, готин, морските пехотинци не се сношават с влечуги. Предпочитаме, когато е възможно, партньорите ни да са бозайници.

Предадох се.

— Добре, добре. Не знам тогава откъде са плъзнали клюките.

— Много простаци има на тоя свят, това е — ухили се той. — Искам да кажа, че овцата е едно нещо, но чак пък алигатор? Удивен съм от толкова ниското ти мнение за мен.

Не проумявах как успява да остава в добро настроение дори когато му предстои операция. Когато аз се подготвям, ставам сериозен и даже намусен. Моят приятел, горкият хакер Хари, винаги се изнервяше, когато трябваше да ми помага, и често се налагаше да се правя на клоун, за да го разведрявам. Но с Докс явно си действахме по точно обратния начин.

Ала дотук се справяше добре. Още не бях сигурен обаче в умението му да общува. Беше нахален, прекалено директен и, да си призная, съвършено различен като стил от мен. Получаването на номера на стаята на Мани беше тест. Бях сдържал порива си да му кажа как да го стори и той беше изпълнил задачата почти както бих я изпълнил аз. Нещо повече, беше успял. Нямаше да ми е лесно, но трябваше да му оставя малко повече свобода на действие, докато продължава да се доказва.

— Я да видим — затворих очи. — Той е в деветстотин и четиринайсета. Това е на ъгъла след асансьорите. Слагането на камера не би трябвало да е проблем, освен ако бодигардът не виси пред асансьора, докато Мани си е в стаята.

— Да, хубаво ще е да знаем кога излиза. Мразя да кисна на открито и да чакам някой да се покаже.

Аз обаче знаех, че в тъмното Докс може да чака с дни. Беше го доказал с убийствата на доста хора.

Отворих чантата на лаптопа и извадих безжична камера, не по-дълга от сантиметър и тежаща не повече от трийсет грама. Включих я, изписах няколко команди на клавиатурата на лаптопа и на екрана се показа заснетият от нея образ.

— Оттук предава идеално, но с тези деветстотин мегахерца обхватът й е само трийсет метра. Може да се наложи да поставя ретранслатори по пътя. Стой тук и наблюдавай екрана. Като стигна на място, ще ми кажеш дали има изображение и дали асансьорите се виждат както трябва.

— Ясно.

Извадих слушалки от чантата и му подадох единия чифт. Отидох до вратата и погледнах през шпионката. В коридора нямаше никого.

Излязох и ключалката щракна след мен.

— Чуваш ли ме? — попитах тихо.

— Чувам те.

Прекрасно. Предавателите работеха.

Слязох с асансьора до фоайето, защото не исках да отивам на етажа на Мани направо от моя. За да удовлетворя онзи, който евентуално наблюдаваше през охранителната камера на тавана на асансьора, излязох, купих си пакетче дъвка от магазина за сувенири, върнах се и натиснах копчето за деветия етаж. Асансьорът не спря никъде и след по-малко от минута вратите се отвориха. Излязох и се огледах. Коридорът беше празен.

До стената отсреща бе поставен дървен бюфет с огледало. Пристъпих към него, подпрях се на плота с лявата си ръка и прокарах дясната през косата си. На тавана на коридора също имаше охранителна камера и ако някой наблюдаваше, щеше да види един загрижен за прическата си мъж. Всъщност бях пъхнал самозалепващата се камера под левия ръб на бюфета, откъдето щеше да има широк зрителен ъгъл към асансьорите.

— Как се вижда? — попитах тихо.

— Не става. Много е зърнисто. Сигналът се разпада, преди да стигне до приемника. Май ще трябва да сложиш ретранслатор.

— Добре. Остани на линия.

Направих няколко крачки по коридора и се върнах в асансьора. Поредният гост на хотела, объркал етажа си. Този път слязох на шестия. Погледнах си ключа и се огледах с леко театрално изумление. „Тези етажи всичките ли са еднакви? Къде ми е стаята?“ Просто в случай че ме наблюдаваха. Сложих ретранслатора пред асансьора по същия начин, както го бях сторил на етажа на Мани.

В момента, когато натиснах бутона, Докс се обади:

— Готови сме. Вижда се идеално.

Отстъпих от пътя на сигнала.

— Асансьорите ли виждаш?

— Да, и то доста по-добре от панорамния изглед на дюкяна ти отпреди малко. Можеш да се обадиш на „Най-смешните видеоклипове на Америка“.

Зачудих се дали да му отвърна, но той май точно това искаше. Замълчах си и се прибрах в стаята.

2.

Двамата мъже, които преди седмица ми предложиха работата с Мани, не ми казаха откъде са. Възможно бе да са от Мосад или от друга елитна израелска част като Сайерет Маткал. Знаех само, че са сънародници на Дилайла, тъй като тя им беше ходатайствала. Обаждането й беше достатъчно да ме убеди да се срещна с тях.

Пътищата ни се бяха пресекли за пръв път в Макао, където открихме, че и двамата следим търговеца на оръжие Ахил Белгази, когото бях нает да убия, докато хората на Дилайла го искаха жив, защото им трябваше важна информация. Успяхме да сключим нелеко споразумение и в крайна сметка нещата приключиха добре. Даже много добре, ако се брои месецът, който прекарахме с нея в Рио, преди тя да се завърне в нейния свят, а аз в моя.

Въпреки привличането нямах пълно доверие на Дилайла: все пак тя беше оперативен работник със собствени задачи. Затова настоях нейните хора да отидат до големия японски град Нагоя, на триста километра западно от Токио. В Нагоя щях да съм на собствен терен за разлика от двамата израелци и евентуалните им шпиони. Бихме могли да се срещнем и в Токио, но аз избягвах да се появявам там. Бяха изминали две години от сблъсъка ми с кукловода на разрастващата се корупция Ямаото, но този човек беше злопаметен. Затова предпочетох Нагоя.

Потенциалните ми клиенти се съобразиха с инструкциите ми и в уречения ден и час се срещнахме в „Торисей“ — малка якитория в Накаку. В якиториите се сервират домашни ястия, основно пилешко или друго месо със зеленчуци, запечени на големи дървени шишове на открита скара. Храната обикновено е придружена от нещо като супа от ориз и чай и винаги се полива обилно с бира или горещо саке. Якиториите са малки, уютни и непретенциозни и често са в близост до станциите на метрото, за да може редовната клиентела от сарариман и студенти да се отбива да хапне набързо на масичката в ъгъла или в непринудената обстановка на бара.

Когато пристигнаха, седях в една чайна на отсрещната страна на улицата, облечен в ненатрапчив тъмносин костюм на сарариман, и четях японския всекидневник „Асахи Шимбун“. Видях ги как идват от север, спират, за да огледат табелата на „Торисей“, и влизат вътре. Макар да не си бяха на мястото в Нагоя, не попитаха никого за посоката и не извадиха никакви бележки от джобовете си, което ми показа, че са свикнали да работят прецизно — по това ще познаеш професионалиста.

Чаках и оглеждах улицата. След десет минути станах и ги последвах в заведението. Докато отварях сините завеси норен, мислех като японец и се държах като японец. С периферното си зрение забелязах, че са седнали на една от малките маси. Двамата вдигнаха глави, но аз не им обърнах никакво внимание. Сигурен бях, че Дилайла ме е описала, но се съмнявах, че описанието щеше да им е достатъчно, ако решах да остана анонимен. Седнах на бара така, че да ги виждам и вратата да ми остане отдясно. Поръчах си яки-онигири — оризови топки на скара — и едно „Асахи Супер Драй“. Отворих вестника и го зачетох. След няколко минути, когато двамата решиха, че едва ли съм техният човек, вдигнах глава и се огледах.

Това, което видях, ми хареса. Бяха облечени спретнато — в сака, но без вратовръзки, и изглеждаха спокойни в очевидно чуждата за тях среда. За око, по-любопитно от обичайното, което само някой като мен би забелязал, приличаха на европейски туристи или бизнесмени, открили приятно и автентично японско местенце, където да хапнат след уморителния ден в някой еднотипен офис.

Огледах се, но не видях никого или нищо, което да задейства радара ми. Обясних на бармана, че хората, с които имам среща, са тук, но ги виждам чак сега. Казах, че ще отида на тяхната маса, и помолих келнерката да ми донесе там яденето, когато го приготвят.

Станах и се запътих към тях. Оставих вестника на бара, за да съм с празни ръце и да не ги стряскам прекалено с тази малка изненада. Те впериха погледи в мен.

Стигнах до масата им.

— Боаз? Гил?

Тези имена ми бяха дали.

Двамата се изправиха. Този с гръб към вратата каза на английски с лек акцент:

— Аз съм Боаз.

Другият се представи като Гил.

— Извинявайте — обърнах се към тях, — чак сега ви забелязах.

Боаз се разсмя. И двамата прекрасно знаеха, че съм ги видял доста по-рано.

Здрависахме се и аз седнах до Гил. Боаз погледна менюто на японски и усмихнат попита:

— Вие ли ще поръчате, или аз?

Усмивката му беше доброжелателна и аз му се усмихнах в отговор.

— Оставете на мен.

Хапвахме, разговаряхме и аз ги гледах с одобрение. И двамата бяха прехвърлили четиридесетте, което означаваше, че доста са се издигнали в йерархията на организацията си, вероятно по заслуги, а не заради прослужено време, но не чак толкова, че да изгубят напълно връзка с оперативната работа. Чувстваха се удобно с легендите си: по множество дребни признаци разбрах, че са бивши военни, но неопитното око не би доловило този факт. Нямаха нито часовници „Касио G-Шок“, нито тъмни авиаторски очила, нито къси подстрижки, нито какъвто и да е друг белег за военното си минало. Прическите им бяха напълно нормални, бяха облечени с вкус и дори стилно, не носеха оръжия или поне аз не можах да различа очертанията им. Бяха самоуверени, без да са арогантни; вежливи, без да са хладни; напълно сериозни и дори строги по отношение на работата, без обаче да са лишени от чувство за хумор.

Гил беше по-мълчаливият от двамата и изглеждаше по-кротък. Очите му обаче издаваха обратното — полуприкрити от тежки клепачи, които му придаваха спокоен и почти сънен вид, но със странен вътрешен блясък. По очите и по безстрастната интонация разпознах колегата убиец, отнемал човешки живот от близко разстояние, който нямаше да се поколебае да го стори отново. Боаз беше нисък, оплешивяващ, възпълен и по-приветлив. Прецених го като по-малко смъртоносния от двамата. Имаше заразителен смях и непрекъснато разказваше американски вицове, които намирах за забавни. Ако бяха екип, Боаз беше лицето, а Гил дърпаше спусъка — разделение на труда, което според мен удовлетворяваше Гил.

От самото начало настояваха ликвидирането на Мани да изглежда като естествена смърт. Поисках по-точно определение. Инфарктът със сигурност е толкова естествен, че повече не може и да бъде, а аз умея да го предизвикам при подходящи обстоятелства. Но не бях сигурен, че ще успея да се приближа толкова до човек като Мани, нито че ще съумея да контролирам изцяло средата. Попитах може ли да изглежда като злополука или самоубийство. Можело, ако нещата изглеждали убедително. Заявих им, че не давам гаранции при оскъдната информация, която ми дават. Казах им, че в краен случай мога да го направя да прилича на престъпление — грабеж, отвличане с нелеп край, позагрубяла улична игра, да, но не и нападение, насочено специално към Мани. А оттам и невъзможно да бъде приписано на хора, които не биха желали да им бъде приписано.

Накрая се договорихме за плаваща схема на възнаграждение, като щедростта на всяко потенциално плащане щеше да зависи от степента на „естественост“ на кончината на Мани. Естествено, имаше доста сиви зони, които един добър адвокат сигурно би успял да дефинира по-добре. Но бях сигурен, че всички спорове ще се разрешат в моя полза. Когато някой се опита да ме прецака, обикновено постъпва глупаво и умните хора го знаят.

Отбелязах си начина, по който двамата вземаха решения. Нямаше фрази като „Ще ви потърсим по-късно за уточнение по този въпрос“, нито „Първо трябва да съгласуваме това с шефовете“. Просто разглеждаха фактите и вземаха решение на момента. Тяхната организация очевидно им беше дала доста големи пълномощия. Долових известна почтителност в поведението на Гил спрямо Боаз и приех вероятния му по-висок чин за поредното доказателство, че той е мозъкът, а Гил мускулите на операцията.

Попитах ги защо са дошли при мен, а не използват собствените си ресурси. Боаз се разсмя заразително. Погледна първо колегата си, а после мен и подхвърли:

— Как ни виждаш нас двамата да се слеем със средата в Манила?

— Може да ви се стори странно — отвърнах, — но азиатците не си приличат като две капки вода. Аз не изглеждам точно като филипинец.

— Не исках да кажа, че всички азиатци са еднакви. Разликите са ни известни. Мисълта ми е, че един азиатец би останал по-незабелязан от бял човек. Това твърдение не е неточно, нали?

Всъщност аз не се притеснявах. Макар да е вярно, че не приличам много на филипинец, в страната има доста етнически китайци, както и всякакви други смесени раси и значително имигрантско население. С тена, с който се бях сдобил в Рио, където живеех откакто напуснах Япония, щях да се впиша много добре в средата. Но не исках те да си мислят, че ще е лесно. Нямаше да е зле да повишат цената заради усилието. Мълчахме известно време. Сетне Боаз каза:

— Освен това бяхте препоръчан горещо.

— От Дилайла ли?

— И от други източници — намеси се Гил.

Зачудих се дали наистина имат други източници, или просто се опитват да изглеждат по-информирани, отколкото са. Ченгета, разузнавателни агенти, разпити… Да демонстрираш добра осведоменост е ценна техника за установяване на контрол.

— Препоръчан на каква основа?

Боаз сви рамене, сякаш отговорът беше очевиден.

— Надеждност. Дискретност.

Без да мигне, Гил добави:

— Смъртоносност.

Огледах се, за да се уверя, че никой не ни чува. Упоритите усилия на японската образователна система да научи хората на английски език повечето пъти претърпяват неуспех, но тук-там бродят разни изключения от правилото и човек трябва да внимава.

— Радвам се, че сте проверили референциите — казах.

Гил сви рамене.

— Дилайла май има доста високо мнение за вас.

Коментарът беше излишен, след като Боаз бе потвърдил, че Дилайла ме е препоръчала. Това, както и нещо в интонацията на Гил ме наведе на мисълта, че ентусиазмът на Дилайла не му допада особено. Ако ревнуваше, беше непрофесионално от негова страна да ми го показва. Същевременно ми стана ясно, че Гил не е бил нает заради таланта си да се погажда с хората.

— Ако трябва да сме по-конкретни, смъртоносност без оръжия — намеси се Боаз.

Умелото изместване на разговора ми подсказа, че съм прав за емоционалните тежнения на Гил спрямо Дилайла. Вдигнах вежди и Боаз продължи:

— Огнестрелните оръжия са проблем в Манила. Във всички обществени места — хотели, търговски центрове, театри — има охрана и детектори за метал. Напоследък станаха доста бомбени атентати и мерките за сигурност са повишени. Затова носенето на пистолет ще ограничи мобилността ви.

— Но ние сме наясно, че не носите — каза Гил.

— Зависи от обстоятелствата — отвърнах умишлено нехайно.

— Но на вас не ви трябва пистолет — настоя Гил, привидно заинтригуван.

Свих рамене.

— Пистолетът е инструмент. Понякога е подходящият инструмент, друг път — не. Както казах, зависи от средата.

Двамата кимнаха. Боаз очевидно удовлетворен, Гил все едно потвърдил наум, че би могъл да ме размаже като муха. Боже, този мъж беше на четирийсет и няколко години, трябваше вече да се е научил да се издига над подобни простотии. Но може би човек така и не се научава да ги преодолява.

След малко Боаз продължи:

— Въпреки това предпочитаме той да не умира от натравяне с олово — вдигна вежди, а аз кимнах, за да покажа, че съм разбрал шегата.

Гил се намеси:

— Както вече обяснихме, колкото по-малко прилича на убийство, толкова по-добре.

— Защото целта е пълно отричане — казах.

На това кимнаха и двамата.

Щеше ми се да обсъдим този въпрос, но долових, че темата е щекотлива, поради което реших да я отложим засега.

— Я ми кажете какво е сторил нашият приятел Мани, че не му желаете дълъг и благополучен живот.

Не че ме интересуваше особено защо искат смъртта му. В моята работа важното е кой, къде и кога. Опитът обаче ме беше научил, че заявените причини и онова, което може да се прочете между редовете на отговорите, обикновено ми спестяваха неприятни изненади.

Гил вдигна от пода куфарчето си, постави го на масата и бръкна вътре. Макар да бяхме на обществено място и всичко да изглеждаше наред, ми направи впечатление, че движенията му са демонстративно бавни. Посланието гласеше: „Ако това, че бъркам в куфара, е проблем, само кажи и ще спра моментално“. Постъпката беше вежлива и издаваше професионализъм.

Гил извади десетина цветни снимки и ми ги подаде. Взех ги така, че никой в ресторанта да не ги зърне случайно, и започнах да ги разглеждам.

— Тази най-отгоре е от Бали, дванайсети октомври 2001-ва — каза Боаз.

На снимката се виждаше разрушена сграда. Навсякъде между горящите палми и димящите руини бяха разхвърляни овъглени тела. На преден план се набиваше на очи откъсната мъжка ръка с венчална халка на безименния пръст, от крайника стърчаха сухожилия, като жици на електронен елемент, изтръгнат от машина.

— Твърдите, че това е дело на Мани, така ли? — позволих си да се усъмня. — Атентатът в Бали не беше ли на „Джемаа Исламия“?

— Да, операцията беше проведена от тях — отговори Боаз. — Бомбата беше изработена от малайзиеца Азахари Хусин. Но откъде Азахари се е сдобил с познания? От нашия приятел.

— Лави е химик по образование — поясни Гил. — Специалист е по взривните качества на различните материали. Сега продава експертното си мнение.

— Да вземем например Бали — поде отново Боаз. — В бомбата, избухнала там, са използвани много експлозиви с ниска разрушителна мощност — натриев хлорат, сяра, алуминий на прах, стипца и хлорна вар — и съвсем малко количество тротил. Сместа поражда ударна вълна и изпепеляваща топлина. Повечето жертви са били изпечени живи.

— Един израелец прави това, така ли?

Боаз кимна.

— Това е… как да го наречем, нечувано. Но, да, както и във всяка страна, и у нас има хора, готови на всичко за пари. Има израелски войници, осъдени заради продажба на оръжие на палестинците на Източния бряг и в Газа — и с тези оръжия след това са убивали бойните им другари.

Гил поклати отвратено глава.

— Изобщо не знам защо стигат до съд.

Боаз се пресегна и вдигна друга снимка.

— Това е хотел „Мариот“ в Джакарта, август 2003-та. За тази бомба терористите са използвали сяра, натриев хлорат, бензин и тротил. Бомбата е била по-малка, но по-мощна от онази в Бали. Сместа е породила ударна вълна и ужасяващ топлинен ефект.

Посочи следващата снимка.

— Посолството на Австралия в Кунинган, Джакарта, септември 2004-та. Този път имаме сяра, натриев хлорат и тротил. Сместа е породила мощна ударна вълна, последвана от огън. И отново е по-мощна от бомбата в Бали.

— Ето това е Лави, учи се от опита си — процеди горчиво Гил.

Боаз допълни:

— Този човек не просто хвърля семената на познанието си. Той го усъвършенства. Информират го за състава на бомбите, той анализира резултатите и предлага „подобрения“. Лави е едно от най-важните звена в научното осигуряване на световния тероризъм. Помага на тези чудовища да усъвършенстват инструментариума и тактиките си по цял свят. Наученото в Югоизточна Азия се предава към Европа, Щатите и Близкия изток.

— Откога сте наясно с какво се занимава?

— Отскоро — отвърна Боаз. — Случайно засякохме срещата му с един от съучастниците на Азахари, а след това му обърнахме по-задълбочено внимание. Искаме да бъде отстранен колкото е възможно по-скоро. Но както сам разбирате, не можем да поемем тази отговорност, за което лично аз дълбоко съжалявам.

— Ако не беше така, списъкът на желаещите да свършат работата щеше да е дълъг — каза Гил.

Стана ми ясно, че Гил е първият на опашката.

— Знание — произнесох замислено. — Как може да се спре разпространението му? Джинът не е ли вече изпуснат от бутилката?

— Правим каквото можем — отвърна Боаз без следа от обичайния си хумор и аз за миг се усъмних дали не съм се подвел в преценката си, че от двамата само Гил е убиец. — Вършим нашата част от работата.

Разгледах и другите снимки. Боаз монотонно изреждаше местата и датите. Първата атака на Световния търговски център през 1993-та; атентатът в Центъра на еврейската общност в Буенос Айрес, 1994-та; покушенията над посолствата на САЩ в Кения и Танзания, 1998-а, над американския военен кораб „Коул“, 2000, и други. Гил обясняваше точно по какъв начин е замесен Мани и как участието му е спомогнало за увеличаване на смъртоносното действие на бомбите и за по-нататъшното усъвършенстване на изработката им.

— И така поде Боаз, след като приключи и подаде снимките обратно на Гил, — за нас ликвидирането на Лави е на практика лечение на смъртоносна болест. Не можем да върнем загиналите, но можем да спасим живота на хората, които ще го изгубят, ако той не изгуби своя.

— Смятаме, че можете да ни помогнете — каза Гил.

— И мислим, че можете да го извършите както трябва — добави Боаз.

Схванах основната идея. А тя беше, че не държаха на нещо съвършено изпипано, просто не искаха подозренията да водят към тях. Ако бяха настояли Мани да получи инфаркт, щях да знам, че основната им грижа е изобщо да не бъдат задавани въпроси. От това следваше, че смъртта на Мани може да натопи необичайно много хора, което пък предполагаше съответна цена. Но те бяха склонни да допуснат задаването на някакви въпроси, стига отговорите да не уличаваха тях.

Намерих за интересен факта, че се бяха свързали с мен директно. Можеха да използват посредник и да останат анонимни. Явно смятаха, че предпазните мерки ще станат безпредметни, в случай че се увеличи вероятността от разкриване. Ако Мани умреше от снайперистки изстрел в главата някой можеше да се почувства длъжен да се разрови сериозно кой стои зад това убийство. Разбира се, предпазните мерки щяха да бъдат взети, но методът на убийството щеше да ги направи безполезни. Моите методи и моят списък с успешно разрешени случаи им даваха по-голяма увереност в крайния успех. Колкото по-малко предпазни мерки и анонимност, толкова по-малко нужда от тях. Танто за танто. А и Дилайла вече ме беше въвлякла. Явно беше решила, че работата е за мен, и беше уредила срещата. При тези обстоятелства нямаше смисъл да се действа под чужд флаг.

Гъвкавостта, за която се бяхме договорили, беше полезна, но като цяло продължавах да оперирам в сравнително ограничен обхват от възможности. Всичко щеше да е много по-просто, ако знаех как протича денят на Мани и пратех Докс да го гръмне в главата от неколкостотин метра разстояние. Но всъщност нямах нищо против ограниченията и май никога не съм имал. В крайна сметка именно те оправдават цените ми. А „естествена смърт“ означава липса на разследване и дори на каквито и да е въпроси. В такъв случай се измъквам без преследване. И си създавам по-малко врагове в хода на работата.

— Едно нещо ме безпокои — казах. — Не разбирам защо не искате смъртта му да се свързва с вас. Щом се занимава с тероризъм, струва ми се, че вие или който и да било друг може да убие Мани по какъвто начин си поиска.

Двамата се спогледаха. Май бях прав, че въпросът е щекотлив.

След кратко мълчание Боаз отговори.

— Имаме причини да смятаме, че Лави е вербуван от ЦРУ.

Моментално удвоих мислено цената на поръчката.

— Имате ли основания?

Той сви рамене.

— Не сме напълно сигурни. Но ако е така, сигурно ще се наложи да се извиняваме.

— А защо ЦРУ вербува такива типове? Защо просто не го изпрати на два метра под земята?

— ЦРУ преувеличава възможностите си — каза Гил. — Въобразяват си, че като контролират хора като Лави, вършат повече добро, отколкото като ги убият. Смятат, че разузнавателните данни, които получават от него и подобните му, служат на „по-голямата картина“ и на „по-голямото добро“.

— Нали сте чували за Абдул Кадир Хан? — попита Боаз.

— Бащата на пакистанската атомна бомба — отвърнах. — Както и на куп незаконни деца, ако се вярва на новинарите. Пакистанското правителство го арестува за международна търговия с ядрени оръжия, но го оправда още на следващия ден.

Боаз кимна.

— Направо да се чудиш какво трябва да направи човек, за да влезе в затвора в тази страна.

— Хан е продал ядрени куфарчета на Иран, Либия, Северна Корея и други, включително на някои неправителствени организации — обади се Гил. — Оказва се, че от ЦРУ са го наблюдавали в продължение на трийсет години. Правил е всичко това буквално под носовете им. На два пъти от ЦРУ убеждават холандското разузнаване да не арестува Хан, защото искали да проследят връзките му.

— Ами вашите хора? — подхвърлих. — Ако питате мен, Хан направо си е узрял за злополука.

— Имахме глупостта да го оставим на ЦРУ — процеди мрачно Гил. — В случая с Хан всички проявихме тъпота. Вече не правим такива грешки.

— Значи смятате, че Управлението подхожда към Мани по същия начин, както с Хан?

— Подобен — поправи ме Боаз. — Не е същият. Хан никога не е бил вербуван от американците. Според нас Лави е. Но и в двата случая нямаме интерес да оставяме тези типове да ни водят до други, подобни на тях. Това е… как му викахте, порочен кръг?

— Да, може и така да се каже.

Той се усмихна, доволен, че е употребил на място английския идиом.

— Е, учим се от грешките си. Сега, когато откриваме хора като Лави, просто ги ликвидираме. В неговия случай обаче, поради причините, които споделихме с вас, дискретната смърт е за предпочитане.

Всички помълчахме известно време. След това заявих:

— Ако смъртта му ще разсърди ЦРУ, рискът е по-голям. Цените, които обсъждахме преди няколко минути, не му съответстват.

Боаз ме погледна и каза:

— Кажете кои цени съответстват на поетия риск.

3.

През следващите няколко дни в Манила с Докс научихме две важни неща. Първо, че Мани всъщност не си стои в хотела. Появяваше се веднъж или два пъти на ден, обикновено в ранния следобед, а понякога и вечер. Престояваше около час, след което отново изчезваше в неизвестна посока. Второ, возеше го кола на хотела — един от четирите еднакви черни мерцедеса S класа. Виждахме колата с регистрационен номер МРН 777 само при появата на Мани, след което шофьорът го изчакваше в гаража да се качи отново. Изобщо не преспиваше в хотела. Мани трябва да беше наел колата за денонощно обслужване, вероятно за целия си престой в Манила.

Изкушавах се да звънна на рецепцията и да кажа: „Здравейте, аз съм господин Хартман, бихте ли ми припомнили за колко време съм резервирал автомобила на хотела?“ Отговорът можеше да ни подскаже колко дълго нашият човек възнамерява да остане в града. Но реших, че подобен разговор е излишно рискован. Като се имаше предвид дългогодишната връзка на Мани с „Пенинсъла“, най-вероятно персоналът познаваше навиците му, а може би и гласа му.

Но безспорно имаше и по-добър начин. Сред джаджите, които си бяхме донесли, фигурираше миниатюрен джипиес за проследяване. Беше елегантно устройство с вградена антена, което се задействаше само при движение на колата, за да пести батерията. Ако успеехме да го поставим в мерцедеса, щяхме да проследим къде ходи Мани, без да се приближаваме до него.

Същия ден наех единия от мерцедесите за разходка до езерото Таал. С подчертан японски акцент казах на шофьора, че искам да видя езерото и действащия вулкан, който го беше създал. На безименния си пръст бях сложил златна венчална халка, купена от уличен търговец, и дадох на шофьора много възможности да я забележи.

Екскурзията, първата ми извън Манила откакто бях дошъл тук, беше учудващо приятна. Първо минахме покрай блатата извън града, край градчетата от бараки, скупчени около магистралите и железопътните линии, с ръждясали ламаринени стени, нетрайни, но по някакъв начин неподвластни на времето; техните обитатели — насядали, а понякога приклекнали пред порутените си убежища сред кокошки и ровещи за храна кучета — наблюдаваха без завист мерцедеса, изнизващ се покрай тях в увеличаващия се утринен трафик. След околовръстното Епифаниос Делос Сантос Авеню, което обгръщаше Манила като задръстена с коли примка, градът отстъпи мястото си на оризови полета и зелени хълмове в далечината и аз се изпълних със странното, но не неприятно усещане, че съм се върнал във Виетнам. Шофьорът увеличи скоростта. Кози и мършави крави ни проследяваха с безизразни погледи. Минахме покрай слабовато момче, яздещо воден бивол по банкета. Не ни обърна никакво внимание, но аз видях, че се усмихва на нещо свое, и за миг се зачудих какви ли мисли бяха предизвикали тази мила усмивка. Езерото беше олицетворение на самото спокойствие, а вулканът изглеждаше задрямал, но готов да се събуди всеки момент. Поради ранния час още нямаше нашествие на туристи и аз се зарадвах, че мога да се насладя на водата, небето, жуженето на насекомите и чуруликането на тропическите птици, преди да се върна в гъмжилото на Манила и към напрежението на операцията.

В хотела с Докс се редувахме да наблюдаваме изображението пред асансьора за признаци, че Мани се завръща. Работата беше скучна, каквото е всяко следене. Този път имахме късмет: нашият човек се появи към два следобед, след само няколко часа чакане. Веднага щом го забелязахме да минава покрай камерата с бодигарда си, аз се отправих към гаража на хотела.

На развален английски със силен японски акцент изложих на диспечера тревогите си. Отишъл съм с една от колите до езерото Таал и по време на екскурзията незнайно как съм си изгубил венчалната халка. Мъжът май прояви искрено съчувствие: сигурно бе наясно какво ще си помисли една съпруга, ако благоверният й е загубил халката си във всеизвестната с порочните си удоволствия Манила. Разлисти някакви документи и посочи единия мерцедес.

— Ето този, господин Ямада, първият отляво, с него сте пътували. Моля, вижте вътре.

Благодарих му и в продължение на няколко минути демонстративно рових между седалките и дори погледнах под стелките на колата. Много странно, халката ми я нямаше никаква.

— Няма я — казах и очевидно ядосан, поклатих глава. — Вие сигурен ли сте… че това е колата? Изглеждат ми еднакви.

— Съвсем сигурен съм, сър.

Потрих брадичка с длан.

— Може ли да проверя и останалите? Моля ви!

Той кимна и отново ми се усмихна съчувствено.

— Няма проблем, сър.

Отидох право при мерцедеса с номер МРН 777 и изиграх на задните седалки същия театър. Но този път оставих там джипиеса, под шофьорската седалка. Шофьорът си бъбреше пред вратата на гаража с някакъв мъж от персонала и изобщо не забеляза бързото ми вмъкване, а може би не се заинтересува.

Претърсването на третата и четвъртата кола се оказа също толкова безплодно. Смутено благодарих на диспечера и го помолих да ми се обади, ако някой намери златна венчална халка. Човекът ме увери, че непременно ще ме уведоми.

Ако ми се удадеше възможност, щях да прибера устройството след приключването на операцията. Ако не, все някога някой щеше да го открие. Но какво от това? Шофьорът едва ли щеше да докладва, защото можеше да си навлече неприятности. А ако съобщеше за него, началникът му трябваше да се пребори със същите задръжки. Дори инцидентът да стигнеше до управата на „Пенинсъла“, на нея със сигурност можеше да се разчита да не разтръби, че някой е следил гост на хотела, ползващ собствените му автомобили. Ето как алчността и срамът стават мои съучастници.

През следващите дни следихме Мани с джипиеса. Той пътуваше основно из Манила, но имаше един повтарящ се маршрут: предградието Грийнхилс. Обикновено пристигаше там рано вечерта, понякога излизаше отново за час-два, но винаги се прибираше за през нощта.

— Според теб какво прави там всеки ден и защо не си спи в хотела? — попита Докс, докато записвахме маршрутите на Мани.

Замислих се и забавих отговора си.

— Не знам. Може да е предохранителна мярка — да има възможност да се мести и да обърква преследвачите си. Но две квартири не са толкова много. А и разписанието му е прекалено редовно, за да осигурява безопасност.

— На мен ми се струва, че там има жена.

— Може много по-лесно да си намери жена в Макати, близо до хотела.

— Може да е влюбен точно в тази.

Свих рамене.

— Има само един начин да разберем.

Преди три седмици, още с пристигането ни в Манила, бях взел под наем една невзрачна сива „Хонда Сивик“, и я бях оставил в гаража на „Пенинсъла“. Бях се постарал да приличам на японски мафиот, проучващ обстановката преди пристигането на шефа в града. Легендата беше простичка, позволяваше поведение в широки граници и беше трудна за разкриване. Якудза поддържа сериозно присъствие на Филипините — страната е основен доставчик на дами за „забавление“, и историята ми, включително оскъдицата й откъм подробности, щеше да задоволи обичайното любопитство.

Отпътувах за Грийнхилс в ранния следобед преди обичайното време на пристигане на Мани. Благодарение на джипиеса знаехме къде паркира с точност до метър. Винаги пред №11 на булевард „Айзенхауер“, което се оказа висока постройка от тухли и стъкло, която миришеше на нови пари. Седнах до витрината в „Джолибий“ — местния еквивалент на „Макдоналдс“ — в един мол от другата страна на улицата. Бях забелязал, че слънцето напича отгоре и с движението му на запад стъклото отразява светлината и откъм улицата не се виждаше почти нищо вътре.

Бях живял известно време в Манила, когато воювах във Виетнам, но това беше много отдавна и градът се беше променил. Предградията като Грийнхилс на времето бяха оризови блата. Сега градът беше по-гъсто населен: имаше повече хора, повече коли, повече суетене. Имаше и нов дух на комерсиалност с мегамоловете, които се виждаха от задръстените с коли магистрали, с билбордовете, рекламиращи избелващи зъбите пасти, и съвременните небостъргачи, подчертаващи контраста с вечните бидонвили около тях. През трите седмици преди пристигането на Мани бях свикнал с тези промени, докато си провеждах опреснителния курс по Манила и околностите. Маршрутите ми се различаваха, но бяха посветени на едно общо нещо. Все едно пишех пътеводител, озаглавен „Неприятности в рая: засади, пътища за отстъпление и бягство за независими оперативни агенти в Манила“. Повече пот в учението, по-малко кръв в боя, казваше един мой военен инструктор и аз никога не забравях този урок. Ако някога умра по време на операция, няма да е защото ме е домързяло да се подготвя като хората.

Мани се появи на свечеряване. Видях черната S-класа да завива по „Айзенхауер“ и да спира пред къщата.

Бодигардът излезе пръв. Огледа се за евентуална заплаха, но не я забеляза как похапва чийзбургер зад огледалната витрина на „Джолибий“. След като остана доволен, отвори вратата на шефа си, без да спира да оглежда улицата. Мани излезе от колата и последван от телохранителя, влезе в къщата. Двамата униформени пазачи пред сградата го поздравиха с кимване и аз разбрах, че го познават добре. Не би било лошо да го спипам вътре, но щеше да е доста трудно. Трябваше да изчакаме по-добра възможност.

Излязох от „Джолибий“ и влязох в мола. Обадих се на Докс от мобилен телефон с ваучер, който бях платил в брой. Телефонът на Докс беше същият. Той имаше и личен, но му бях наредил да го изключи, докато сме в операция. Има начини за проследяване на мобилен телефон, а аз не знаех кои са хората, които разполагат с номера на Докс.

— Той е тук — казах му. — В къщата в Грийнхилс.

— Знам. Гледам стрелката на компютъра. Видях, че колата паркира преди десет минути. Нещо интересно?

— Сградата се охранява сериозно. Ще се наложи да го наблюдаваме още известно време.

— Разбрано.

— Кога най-рано е напускал къщата?

— Чакай малко. — Чух тракането на клавиатурата. — В седем. Но най-често си тръгва към осем.

— Добре. Изчезвам. Ще дойда пак утре. Видях го как влиза. Може да разбера нещо, като го видя да излиза.

Върнах се малко преди седем на другата сутрин. Беше неделя. Отново хапнах в „Джолибий“. Персоналът се беше сменил. Но дори да беше същият от следобеда, съмнявам се, че щяха да ми обърнат внимание. Когато искам, умея да се превръщам в част от декора.

Мани се появи след четирийсет и пет минути. Беше с красива филипинка и момченце на седем-осем години, което изглеждаше от смесена раса. Мани носеше тъмен панталон и кремава копринена риза. Жената беше мургава, дребничка, с хубаво тяло в жълта рокля на цветя. Момченцето беше в синьо сако и каки панталон. Държеше Мани за ръката и подсъзнанието ми в миг сглоби парчетата от мозайката. „Той просто е щастлив, че е с татко си.“ Изненадах се от болката, която ми причини тази мисъл.

Настаниха се на задната седалка на мерцедеса и потеглиха. Мобилният ми телефон иззвъня. Докс.

— Той тръгва.

— Знам. Виждам го.

— Какво виждаш?

Замълчах, след това казах:

— Не спи в хотела, защото има семейство тук, в Грийнхилс. Жена и син.

— Откъде знаеш?

— Просто ги видях заедно. От начина, по който са облечени в неделя сутрин, бих заключил, че отиват на църква. И сигурно съм прав. В досието пише, че Мани има семейство в Йоханесбург. Предполагам, че някога, да речем преди седем или осем години, ако се съди по видимата възраст на детето, е завързал връзка с някоя филипинка. Ето защо идва тук редовно и от толкова време. Не е по работа, по-точно не само по работа. Държи стая в хотела, за да може жена му в Йоханесбург да му се обажда веднъж или два пъти на ден. Помисли кога стои в хотела — когато в Южна Африка е сутрин и следобед. Сигурно й звъни от стаята, за да се изпише номерът на домашния й телефон.

— Мислех си, че дъртият Мани е от еврейската вяра. Като малък не съм ходил кой знае колко на църква, но не помня там да съм виждал много евреи.

Замислих се и отговорих:

— Ако съм познал къде отиват, сигурно угажда на желанието на жената. Филипинците са доста фанатични католици.

— Добре, така става. Някакви идеи как ще се доберем до него?

— Добихме представа къде живее в действителност. Това е добро начало. Дръж ме в течение накъде отива колата, а аз ще ги следвам от разстояние, докато спре някъде. Може да науча още нещо.

— Разбрано.

Оказа се, че отиват съвсем наблизо: до някакъв охраняван квартал на име Ийст Грийнхилс. Наложи се да покажа на пазача личната си карта, която беше фалшива, разбира се, но той ме пусна, като му казах, че съм дошъл за утринната литургия. Можеше да ме изпита за литургията, ако искаше. Майка ми — американката — беше католичка и ме беше водила редовно на църква.

Алеята към църквата беше задръстена от коли, поради което се наложи да паркирам далеч и да отида пеша. Нищо страшно. И без това предпочитах никой да не вижда колата и да не се навирам много-много пред погледа на пазача.

Църквата беше почти пълна. Разбрах темата на проповедта, която се изнасяше на английски — универсален език в Манила заедно с местния тагалог. Свещеникът разсъждаваше над молитвата на Свети Фанциск Асизки, в която — между останалите неща — се изказваше мнението, че именно чрез смъртта се раждаме за вечния живот.

Опитът ми ме беше довел до обратното заключение, но не виждах смисъл да споря.

Гласът на отеца отекваше из продълговатото помещение в опит да надвие няколкото вентилатора на тавана, които се полюляваха сякаш изпаднали в транс от хипнотичния ритъм на проповедта. Сградата беше открита от три страни и въздухът беше натежал от тропическата влага.

Седнах отзад на една от полираните дървени скамейки и се оставих атмосферата да ме погълне. Отдавна, от цял живот не бях стъпвал в църква и не ми се отрази зле.

Виждах моя човек и семейството му, бяха седнали отляво, шест реда по-напред. Момчето беше между него и майка си. Убедих се в правотата на изказаното пред Докс предположение, че ходенето на църква беше начин Мани да достави удоволствие на жената. Може би не даваше и пет пари за религията. А може и да се чувстваше неудобно от цялата работа. Както и да е, фактът, че беше тук, беше поредното доказателство, че обичаше жената и момчето.

Наблюдавах ги от мястото си и се чудех какво ли си мисли малкият за ритуала. Не знаех дали съпричастието на бащата подобрява или влошава нещата. Когато аз ходех на църква, отивахме само с майка ми, сподирени от мълчаливото неодобрение на баща ми — японеца, — според когото това бяха глупости и, както осъзнах впоследствие, ненужно западно влияние.

„Да — помислих си. — Преди четиристотин и няколко години испанците са разпространили заразата сред местните. И тя е намерила благодатна почва и е останала. Жената я предава на момчето.“

Собственият ми баща беше убит, когато бях на осем години, по време на уличен бунт в Токио. Оттогава бях имал много от така наречените „определящи“ моменти, но тази първа смърт беше истински съдбоносна. Още усещам вцепеняващия страх и шок, когато майка ми съобщи новината, опитвайки се и не успявайки да сдържи сълзите си. Ако поискам, а аз рядко искам, мога да си припомня като днес ненормалните сънища през следващите години, в които той се връщаше при нас и беше жив, но винаги безплътен или ням, или умиращ, или по някакъв друг начин непълноценен. Доста време ми трябваше да се възстановя от всичко това.

Осъзнах, че като съм видял Мани със семейството му, съм разринал това бунище. А фактът, че освен това се намирах в църква, съвсем не ми помагаше.

Помислих си за снимките, които ми бяха показали Боаз и Гил. Ако днес Мани пострадаше при смъртоносна злополука, безспорно щеше да бъде спасен животът на много невинни хора. Тогава как можеше да е грях ускоряването на кончината му? Точно обратното, нямаше ли да е грях отлагането й? Нямаше ли това отлагане всъщност да е вид съучастие в тази бъдеща масова смърт?

Знаех обаче, че смъртта на Мани ще съсипе от скръб и самота това дете. Знаех го много добре.

Изпитах ненавист към тази дилема. Ненавиждах всички сили — минали и настоящи, — участващи в заговора по налагането й. Исках да съм един от несведущите, от незаслужено получаващите плодовете на ужасните възможности за избор, от тези, които можеха да спят спокойно в леглата си, да сънуват със съня на праведния и да се наслаждават на ползата от жертвата, която щях да принеса в хода на събитията, без да окървавяват ръцете си. Те я заслужаваха не повече, отколкото момченцето заслужаваше очакващото го тегло, и проклет да бях, ако получеха този изцапан с кръв подарък от мен.

След това си помислих: „Може би тъкмо това е жертвата; която се иска от теб. Това е жертвоприношението, което дължиш. За всички хора, чийто живот си отнел… дали е възможно смъртта им да се компенсира със спасените?“

Поклатих объркано глава. Бях в бизнеса повече години, отколкото ми се искаше да си спомням, и за пръв път се тревожех точно по такъв начин. Поне никога не ми се бе случвало в хода на операцията. Понякога научавах нещо впоследствие или виждах нещо, когато бе твърде късно да направиш обратен завой… и се тревожех след това. Но не и по този начин.

„Заради момчето е — казах си. — Никога не си искал да виждаш семейството на мишената. А момчето ти напомня за самия теб. Напълно нормална реакция. Ще премине, както винаги. Съсредоточи се върху работата. Само на нея можеш да се довериш, само тя те крепи в този живот.“

Поех си дълбоко въздух и го издишах. Правилно. Работата.

Литургията продължи още четирийсет минути. След като свърши, излязох заедно с тълпата, но без да изпускам моя човек и семейството му от очи. Когато излязоха от църквата, Мани качи детето на раменете си. Жизнерадостният му смях разцепи тропическия въздух. Видях тримата да се качват в мерцедеса и отидох при моята кола.

Обадих се на Докс.

— Ходиха на църква. Сега сигурно ще отидат да обядват. Съобщи ми накъде се отправят и продължавай да ги следиш. Това може да е нашият шанс, затова имай готовност.

— Вече съм готов.

С помощта на Докс, който ме упътваше за посоката, успях да ги проследя, без те да ме забележат. Оказах се прав за обяда. Отидоха в център „Аяла“ — лъскав мегамол от другата страна на улицата на „Пешгасъла“. Стигнах до мола само минута след тях, запитах се къде са паркирали и се насочих към най-вероятното място. Сега оставаше само да проверя ресторантите. Намерих ги след няколко минути в най-голямото заведение на третия етаж. Седяха във външната част на ресторанта, наречен „Световно пиле“, и вече ядяха. Бодигардът стоеше отстрани. Мярнах го с периферното си зрение, но не показах с нищо, че съм го забелязал. Сигурен съм, че и той не ме отличи от тълпата. Мястото беше пълно с пазаруващи и обядващи и имах добро прикритие. Обадих се на Докс.

— Виждам го. Намират се в центъра „Аяла“, от другата страна на улицата, срещу теб. Можеш да стигнеш за пет минути.

— Тръгвам.

— Като дойдеш, превключи на радиостанцията.

— Разбрано.

Взех си кафе от автомата и седнах в другия край на заведението. След няколко минути чух Докс.

— Тук съм. В атриума на първия етаж. Ти къде си?

— В „Глориета“. Онази на третия етаж. Под единия мултиплекс, точно до аркадата за видеоигри. Седнал съм близо до прозорците в отдалечената от асансьорите страна. Нашият приятел обядва на три метра от ескалатора. Бодигардът е до него. Качи се и веднага свий наляво, за да не те види. След това се движи по периферията, докато различиш играчите. Не ми се ще той да се сети, че те е виждал в хотела.

— Разбрано.

Докс влезе след минута. Направи широк кръг, както му бях казал, оставяйки тълпата между себе си и главните действащи лица. Видях как погледът му ме откри, без да спре върху мен.

Сетих се, че Мани не е ходил до тоалетната от църквата насам. Допуснах, че по някое време, може би след като се наобядва, ще се подчини на повика на природата. Бодигардът щеше да наблюдава дали някой не тръгва подире му. Но нямаше да му хрумне, че някой социопат вече може да е вътре. Усетих слаб прилив на адреналин.

— Ей.

— Да.

— На този етаж има мъжка тоалетна. Отивам да чакам в нея. Струва ми се, че нашият приятел ще я посети, като приключи с обяда. Ако имам късмет, ще влезе вътре сам.

— Ще ти пазя гърба, готин.

— Добре.

Тоалетните са приятно място, защото са едни от последните градски оазиси, където няма камери за наблюдение. Можех да изчакам вътре, да го издебна в гръб, да му строша врата и да изляза навън още преди да е паднал на пода. В близост няма видеокамери и влизането и излизането ми щяха да останат нерегистрирани. Поне две минути никой нямаше да се разтревожи какво става с Мани, а може би дори пет минути, което щеше да даде на мен и Докс възможността да се измъкнем незабелязано. Нямаше да е толкова естествено, колкото им се искаше на израелците или за колкото ми се щеше да ми платят, но ставаше. Полицаите си бяха мързеливци и не изпитваха желание да допълват купища документи, но все пак беше по-лесно да се запише счупеният врат като „подхлъзване с падане“ или „злополука“, отколкото да се прикачи такъв етикет на дупката от куршум в челото. А най-важното беше, че никой нямаше да свърже смъртта с моите клиенти.

Представих си как семейството на Мани го чака да се върне. Двете минути стават три, трите — четири. Момчето се шегува, че татко сигурно е паднал в тоалетната. Жената отива до вратата и го вика. Отговор няма. Тя е объркана, а може би и малко разтревожена. Надниква вътре и го вижда проснат на пода, с глава под невъзможен ъгъл. Изпищява. Момчето идва тичешком. Спира до полата на майка си и хвърля поглед през вратата, която тя държи отворена. Гледката се запечатва в съзнанието му и никога, никога повече не го напуска.

Гласът на Докс бръмна в слушалката в ухото ми.

— Всичко наред ли е, готин?

Огледах заведението.

— Да. Защо?

— Нещо ми се стори разколебан. Да не си видял нещо, което аз не съм?

— Нищо ми няма.

— Добре. Имаш си компания, върви след теб. Притесних се, че не си го забелязал.

— Каква компания?

— С издутина отзад на кръста, под сакото.

— Бодигардът ли?

— Същият.

Учудих се как този тип е успял да внесе оръжие в мола. Сигурно имаше разрешително. Мани идваше в Манила от години и несъмнено си бе създал връзки.

— Налага ли се да се обърна и да му дам да разбере, че съм го видял?

— Мисля, че засега няма проблем. В ръцете му няма нищо. Но със сигурност идва да те провери.

Знаех какво е привлякло вниманието му. Не някоя моя постъпка. А видът ми.

Няма човек, който да маскира напълно близкото си познанство с насилието. Разбира се, тези, които се набиват на очи, са безнадеждните случаи. Успели са да оцелеят в цялата помия, ала нямат способността, а още по-малко склонността да прикриват аурата си на хищници, придобита при това оцеляване. Този вид включва гангстери, бивши затворници и някои бивши военни, и изпраща най-силни и най-отчетливи сигнали, и е най-лесен за забелязване.

Има и друг вид — тези хора са не по-малко добре запознати с насилието, но си дават по-ясна сметка за вълните, които излъчват, и се стремят да ги заличат. Като пример може да се посочат агентите под прикритие, те се забелязват по-трудно, но така или иначе вниманието привлича не наличието на някакво излъчване, а по-скоро пълната му липса. Хората от този вид са наясно със сигналите за опасност, които струят от тях, и реагират, но всъщност прекаляват с реакцията, тъй като ги потискат напълно. В енергийното поле на всяка социална среда те изпъкват като отсъствие, като липса, като сиво петно в цветна картина или черна дупка в звездно небе.

Третият вид се забелязва най-трудно, често и първите два не го разпознават, а цивилните — със сигурност. Той също обхваща хора, изградили се в среда на насилие, които обаче притежават природната дарба да бъдат майстори на камуфлажа, хамелеони. Те прикриват хищническите си белези не с опити да потиснат излъчването, а като го маскират зад друга, безобидна самоличност, която проектират като холограма. Познавам този вид, защото е моят собствен.

Но се случва дори съвършената мимикрия да бъде разгадана, ако човек знае какво да търси. Не мога да кажа какво точно издава хамелеоните. Понякога е нещо в погледа или някоя дреболия не на място в облеклото, походката, начина на говорене. Или пък слабо потрепване в очертанието на самоличността, като не напълно съвършена фасада. Каквото и да е то, интуицията го маркира, макар съзнанието да не може да го долови. Вероятно съм седял в заведението, разтревожен от мислите си, нещо трябва да се е появило в изражението ми и то именно е накарало идващия след мен мъж да застане нащрек и да реши, че си струва да ме провери по-обстойно.

Обучените агенти не позволяват на никого да ги доближава откъм сляпото им петно, така че ако не се обърна и не му дам да разбере, че съм видял приближаването му, може и да приспя вниманието му и да го накарам да реши, че все пак съм безобиден цивилен. Вероятно щеше да подуши наоколо и да продължи по пътя си. Ако пък ме принуди да действам, нямаше да е подготвен за онова, което го очакваше.

— Колко близо? — попитах, без да движа устни. Взех пакетче захар, разкъсах хартията и го изсипах в кафето си. Ако искаш да не те забележат, върши банални неща, а ако е възможно, мисли с банални мисли. Не ме питайте защо, но се получава.

— Осем метра. Седем. Шест…

— Ръцете?

— Нищо. Четири метра.

От четири метра трябваше да съм чул стъпките му. Или беше безшумен по природа, или умишлено се стараеше да не вдига шум. И в двата случая беше ясно, че не става въпрос за обичайното частно ченге охранител.

— Три метра. Спря до саксията с голямото цвете за частично прикритие. Още не държи нищо в ръце. Май не знае какво да прави с теб, но не ми се вярва да е тръгнал да се сприятелявате.

Заех се да бъркам захарта в чашата с дървената бъркалка, докато си мислех: „Хммм, дано да е хубаво, обичам кафето черно, е, това кафе беше доста горчиво, сигурно е арабика, да, препечена арабика, от коя ли държава е?…“

Докс се обади отново.

— Подминава те. Сигурно е решил, че все пак не заслужаваш внимание.

Сръбнах от кафето. Със захарта направо беше доста добро.

— Не съм интересен — казах.

Докс се разсмя.

След като бодигардът се отдалечи, се надигнах и тръгнах с походката на типичния японски сарариман. Усетих погледа му върху себе си и знаех, че ще възприеме излизането ми от заведението като допълнително потвърждение, че не представлявам заплаха.

Но след като потънах в сянката на аркадата в другия край на заведението, се шмугнах в тоалетната. Тя беше правоъгълна, пет на шест метра, входът беше на една от късите страни. На едната стена имаше три писоара; отсреща две кабинки, а мивките бяха срещу вратата. Когато влязох, двама тийнейджъри филипинци тъкмо си вдигаха циповете, след което излязоха.

Мушнах се в кабинката в дъното и затворих вратата.

— Вътре съм. Кажи ми, като тръгне насам.

— Разбрано. Изчаках десет минути.

— Стават. Той май казва довиждане на жената и детето. Да, те се отправят към ескалатора.

Разделяха се. Още по-добре.

— Бодигардът го следва. Няма изненади. Изминаха няколко секунди.

— Насочва се към тоалетната. Предположил си правилно.

Приливът на адреналин, който усетих, беше по-силен от първия.

— С бодигарда ли?

— Не, той изостана. В момента нашият човек върви по коридора право към теб. След десет секунди ще е вътре.

— Добре.

Вратата на тоалетната се отвори. Поех си дълбоко въздух и го издишах бавно, плавно и тихо, за разлика от оглушителното думкане на сърцето ми.

Погледнах през процепа във вратата на кабинката и видях Мани. Той се приближи до единия от писоарите. Застана с гръб към мен.

Отворих вратата. Направих две безшумни стъпки към него.

В ухото ми прозвуча гласът на Докс.

— Мамка му, жената и детето се връщат. Момчето я дърпа към тоалетната. Сигурно му се пишка.

Мамка му. Мамка му.

Отстъпих обратно към кабинката. Не чух никакъв звук, но навярно бях издал някакъв шум, за който не си давах сметка заради замъгления ми от адреналина слух, защото Мани извърна глава и ме видя.

В мига на убийството никога не поглеждам мишената си в лицето. Обикновено фокусирам поглед в тялото, следя движението на раменете, краката и ръцете. Това ми позволява да отгатна защитните ходове, а щом не виждам очите и изражението на целта, не забелязвам, че това е човек, по дяволите.

Но този път погледнах. Може би от болезнено любопитство. Или някакъв неуместен инстинкт, нещо, което при други обстоятелства би било благородно, ме тласна да се изправя пред последствията от делата си. Каквото и да беше, погледнах.

Очите ни се срещнаха. В неговите видях доброжелателност, може би леко учудване. Но не осъзнаване. Не още страх.

Вратата се отвори. Момчето.

И тогава аз замръзнах.

Не знам по какъв друг начин да го определя. Мисълта ми беше ясна. Както и възприятията ми. Но не можех да помръдна. Все едно се бях вкаменил. Абсурдно си заповядах наум: „Движи се! Движи се!“ Нищо.

От челото ми започна да се стича пот. И не помръдвах.

Мани ме погледна, учудването премина в тревога, след това в страх, след това в решителност. Побърза да си закопчае панталона и бръкна с дясната си ръка в джоба. В съзнанието ми проблесна думата „Нож!“, но крайниците ми продължаваха да не реагират.

Ала не беше нож, а някакъв паникбутон. Само след секунда Докс се обади.

— Мамка му, нещо става. Бодигардът тича към вас.

Не можех да му отговоря, бял онемял. Той продължи:

— Там ли си бе, човек? Кажи нещо! — а след това: — Мамка му, не знам дали ме чуваш, но със сигурност не ми отговаряш. Дръж се, идвам.

Мани заотстъпва към вратата. Обърна се и вдигна момчето на ръце.

В същата секунда вратата се отвори с трясък, бодигардът влетя вътре и за малко не събори и двамата. Позна ме и реши, че е сбъркал, като преди малко не се е вслушал в интуицията си.

Блъсна Мани и момчето вляво и бръкна под сакото си назад към кръста. От лицето ми се лееше пот, но все още не можех да помръдна нито мускул.

Вратата отново се отвори рязко и Докс нахлу в помещението. Бодигардът се обърна с изваден пистолет.

И чак тогава, когато видях, че ще застреля Докс, парализата ми премина. Изревах нещо нечленоразделно, пристъпих две крачки и сграбчих оръжието изотзад с две ръце. Десетилетията сграбчване и извъртане в джудото и джиу-джицу ги бяха придали невероятна сила на ръцете ми и веднъж докопал пистолета на бодигарда, знаех, че е мой. Извивах с всички сили, като гледах дулото да не сочи към мен и към Докс. Бодигардът изкрещя и китката му изпука. Пистолетът гръмна, докато го изтръгвах от ръката му, и грохотът изпълни малкото помещение.

Докс сграбчи врата на бодигарда изотзад и вдигна противника си от земята. Мъжът се вкопчи в масивния му бицепс и зарита отчаяно. Мани и момчето се изнизаха покрай стената. Потърсих права линия за изстрел към Мани, но Докс и бодигардът ми пречеха. Моят човек отвори вратата и избяга заедно с детето.

Докс премина към хадака джиме — захвата на съня — и бодигардът започна да се съпротивлява още по-ожесточено, извивайки тяло и ритайки във въздуха.

Вратата се отвори с трясък за пореден път. Двама бели мъже нахлуха в тоалетната. И двамата бяха с извадени пистолети.

— Долу! — изкрещях на Докс. Но той продължи схватката с бодигарда. Ала все пак направи, каквото можа: извъртя се и изпречи противника пред себе си като щит.

Новодошлите паднаха на коляно, за да намалят обхвата на прицелването ми. Плавността на движението демонстрираше тренинг и опит. Докс и бодигардът бяха между мен и тях — тъкмо в центъра, където след миг щеше да избухне кръстосан огън.

Напълно откачена мисъл си проправи път през мозъка ми: „Как, по дяволите, успяват да внасят тук пистолети?“

С мощно движение, подсилено от прилива на адреналин, Докс хвана с едната си ръка бодигарда за колана и го запокити към двамата мъже. Използва инерцията, за да се хвърли на пода.

Непознатите се опитаха да отскочат от връхлитащата ги маса на едрия телохранител. Само единият успя — този до вратата, който избегна сблъсъка на милиметри. Партньорът му пое удара. Но при отдръпването си първият отклони за миг вниманието си. И в този миг аз изстрелях два куршума в гърдите му.

Вторият мъж падна по гръб и двамата с бодигарда се търколиха като кълбо към стената. Мъжът все пак се опита да се прицели в мен, но прекалено късно. Извърнах се и изстрелях още два куршума. Първият уцели бодигарда в гърба. Вторият попадна в рамото на съборения мъж и го завъртя настрани. Той обаче се съвзе и отново насочи дуло в мен.

Как ли пък не, дрисльо такъв, сега не си на ход. Нямаш ход.

Преместих се, без да го изпускам от прицел, и натиснах спусъка още два пъти. Първият куршум раздроби гръдната му кост, а вторият размаза лицето му. Насочих пистолета към бодигарда — спри, дишай, прицели се — и го прострелях в тила, след което изпратих последен куршум в главата на мъжа, когото бях ранил в гърдите.

В помещението изведнъж се възцари зловеща тишина. Ушите ми пищяха. Въздухът киселееше от барутен дим.

Докс ме гледаше от пода. Очите му бяха широко отворени.

— Мамка му, къде си се учил да стреляш така?

Пристъпих към бодигарда и опипах колана му. Ето, резервен пълнител. Взех го, извадих изпразнения от пистолета и сложих новия. Втъкнах оръжието отзад в панталона си, където свободната ми риза щеше да го скрие. Другия пълнител пъхнах в джоба си. Нямаше време да избърсвам тези вещи, за да не остане по тях моя ДНК и друго, което да ме уличи. Пък и в положението, в което се намирахме, пистолетът и останалите в първия пълнител патрони можеха да се окажат полезни.

— Хайде — бях дошъл на себе си. Щях да мисля за случилото се по-късно. — Разполагаме със секунди. Върви след мен.

— Ти ли ще водиш? — попита Докс и се изправи.

Насилих се да не проявя нетърпение. За мен беше очевидно, че аз ще водя.

— Виж какво, някакъв луд нахлу тук и започна да стреля. Охраната ще дойде всеки момент. Ние бягаме, както би сторил всеки нормален човек при подобни обстоятелства.

— Добре, убеди ме.

Двамата извадихме от джобовете си шапки. Моята беше бейзболна, на Докс — рибарско кепе. По принцип свидетелите помнят само набиващи се в очи подробности, като цвета на ризата или наличието на шапка, така че елементарна предпазливост като нашата спестява доста проблеми по-късно.

Доближихме се до вратата.

— Готов ли си?

— Зад теб съм, готин.

Погледнах го. Беше се ухилил като тиква.

— По дяволите, ние сме жертвите, нали не си забравил? — напомних му.

— Страхувам се бе, човече!

— Опитай се тогава да го покажеш по-добре — изръмжах.

— Мътните те взели, казвам ти, че точно така изглеждам, като ме е страх!

Погледите ни се срещнаха за миг. Ухилената му физиономия не трепна. Поклатих глава.

— Хайде.

Отворих вратата. Коридорът беше чист. Мани и момчето не се виждаха никъде. Но настроението на тълпата обядващи в залата очевидно беше тревожно. Тези със здрав разум и опит със звуците от стрелба в затворено помещение мъдро се изтегляха към ескалаторите. Любопитните, склонните винаги да отричат и просто глупавите се бяха строили в една редица и гледаха със зяпнала уста. Специално за тях извърнах глава към тоалетната и изкрещях:

— Там се стреля! Някой да викне охраната!

Зад себе си чух Докс:

— Страх ме е! Страх ме е!

През главата ми мина мисъл, която по никакъв начин не ми помагаше — че партньорът ми не е с всичкия си, — но продължих да крача. Бързият оглед на тълпата не потвърди най-голямата ми тревога — наличие на хора, които винаги изникват в случай на криза и които по-скоро инстинктивно, отколкото въз основа на някакъв опит, не хукват да бягат и не губят ума и дума, а просто хладнокръвно наблюдават, преценяват и вероятно търсят възможност за намеса. В общия случай тези индивиди се справят по-добре от средния свидетел при последващи разпити, но се случва и някакъв дълбоко вкоренен инстинкт да ги подтикне към нападение. Държах си главата наведена надолу и избягвах погледите на хората. Така се присъединихме към тълпата, бързаща да се изнесе по ескалатора. С периферното си зрение зърнах двама охранители в бели ризи, които идваха от отсрещния край на етажа. И двамата не бяха извадили пистолетите си; не бяха сигурни какво точно става и още не бяха възприели ситуацията на сериозно.

На втория етаж тълпата не беше толкова разтревожена, но все пак се вълнуваше. Хората се оглеждаха, опитваха се да разберат какво става, за какво е цялата суматоха, дали се налага да направят нещо, или просто да си продължат пазаруването.

Крачехме, извърнали лица настрани, към другите ескалатори надолу. Докато напредвахме, автоматично бяхме свалили шапките си, след което един след друг свалихме и смачкахме на топки горните си ризи, тъмносини на цвят. Отдолу и двамата носехме други ризи, кремави — типични за облеклото на филипинците.

— Трябва да се разделим — казах. — Едър бял мъж и азиатец — само това ще запомнят, но поне за момента е достатъчно, за да ни идентифицират.

— Да, знам.

— Отивай право на летището. Аз ще прибера нещата от хотела. Ще се видим на явката в Банкок.

— Ти ми спаси живота, готин. Наистина.

— Глупости.

— Онзи бодигард щеше да ме направи на решето, ако не го беше застрелял. Видях му очите, изобщо не се колебаеше.

Поклатих глава. Нямаше време за обяснения. А и още не разбирах какво ме беше прихванало там, в тоалетната.

— Според теб онези двамата от ЦРУ ли бяха? — попита той. — Дойдоха доста бързо и се държаха като професионалисти.

Суматохата вече беше останала зад нас. Следващите ескалатори и изходите под тях, бяха само на няколко метра.

— Това е едно от нещата, които трябва да разберем. Но първата ни задача е да се измъкнем от Манила. Съмнявам се, че Мани ще докладва за инцидента на властите — това ще насочи вниманието към него. Но не възнамерявам да вися тук, за да разбера дали съм прав.

Стигнахме до ескалаторите и спряхме за малко.

— Слизай — казах. — Аз ще се отърва от пистолета и пълнителя. Ще ги хвърля в някоя тоалетна. Ако имам късмет, ще намеря в количката на някой чистач белина или друг препарат и първо ще ги накисна.

Докс се ухили като гимназист, току-що скроил някому дебелашка шега.

— Значи ще трябва да вържа тенекия на девойката от магазина за подаръци, така ли?

Част от мен бе готова да се разхили на идиотщината му в точно този момент. Друга искаше да го удуши. Изгледах го, поклатих глава и миг преди да се разделим, зърнах как усмивката му става още по-широка.

4.

Залата за пристигащи на летище „Бен Гурион“ в Тел Авив беше претъпкана и шумна. Туристи по тениски и шорти се бутаха с треперещите пред Бог хареди в черни костюми и шапки. Съобщения на английски и иврит отекваха между дългите бетонни стени. Залязващото слънце проникваше през западните прозорци и терминалът сияеше от заслепяващата му оранжева светлина.

Бяха отминали дните, когато Дилайла се чувстваше тук като у дома. Макар работодателите й да поемаха разходите за прибирането й в родината, за да се види с родителите и близките, годините под прикритие в чужди държави я бяха отчуждавали все повече и повече, докато накрая бе изгубила безвъзвратно усещането си за роден дом. Страната беше нейната, но Дилайла вече не беше същата. Извънредните мерки за сигурност, които съпътстваха тези посещения — фалшиви документи, дегизировка, мерки против проследяване — допринасяха за това. Вече се чувстваше по-удобно да си поръчва кроасан с шоколад на френски в Париж, отколкото да дава напътствия на иврит на шофьора на таксито в Тел Авив. Каза си, че това е естествено и донякъде желано следствие от предаността й към работата, но все пак й беше непривично да усеща как забравя коя е, или поне коя е била. Понякога смисълът на всичко й се струваше толкова далечен, толкова абстрактен. Понякога се чудеше дали и другите оперативни агенти изпитват същите чувства, но знаеше, че няма да е много умно от нейна страна да обсъжда съмненията си с когото и да било. Даваше си сметка, че ако работеше нещо друго, нарастващото отчуждение от неща, които й се бяха стрували изконно нейни, щеше да се нарича просто „цената на бизнеса“.

Нейният бизнес беше това, което родните й медии наричаха сикул мемукад, или „целенасочена превенция“, евфемизъм, който тя предпочиташе пред откровеното „наемен убиец“. Според нея първото определение беше по-описателно и по-свързано с целта да се спаси животът на хора, отколкото с целта те да бъдат изличени от лицето на земята. Дилайла не беше от тези, които натискаха спусъка, но понякога й се щеше да е. В крайна сметка на мъжете със снайперите се падаше по-лесната част от разделението на труда. На тях не им се налагаше да познават набелязания. Нито да прекарват време с него. И със сигурност не и да спят с него. Приближаваха се до мишената само един път, само за миг, след което си свършваха работата и си отиваха. Емоционалният еквивалент за тях беше раздялата след случаен секс за една нощ, докато за нея бе като развод след продължителен брак.

И все пак Дилайла тайно се гордееше, че се жертва, гордееше се, че го прави, защото е убедена, че така трябва, а не заради признанието на колегите си. Признание, смешна работа. Лоша слава беше по-уместното определение. Шефовете признаваха уникалния й талант и го използваха с безжалостна пресметливост, но дълбоко в себе си тя знаеше, че я смятат за опетнена по някакъв начин от това, което искаха да върши. Най-свестните й началници се чувстваха неудобно в присъствието на жена, която си проправяше пътя към набелязаните през леглото, която всяка вечер спеше с тези чудовища, която знаеше, дори когато ги приемаше в тялото си, че ги води към смъртта им. А по-малко свестните й началници я смятаха за курва, поне така подозираше.

Понякога изпитваше леден гняв към мъжете, които хранеха подобни мисли; друг път ги съжаляваше. Проблемът им беше, че не могат да се издигнат над мъжката си природа. Бяха си елементарни: движещата им сила беше похотта. И затова си мислеха, че и жените са същите. Идеята, че една жена може да спи с мъж по други, по-пресметливи причини и дори заради сигурността на държавата, ги изкарваше от равновесие. И ги караше да се съмняват дали не са също толкова уязвими, колкото жертвите на тази жена, а това ги изнервяше. Ако жената беше привлекателна, те тайно я желаеха и нервността се превръщаше в агония. Клеймото „курва“ беше техният начин да си вдъхват увереност, че контролът е в техните ръце.

Зачуди защо й се бяха обадили да се прибере. С настоящата й операция нещата вървяха добре. В момента залагаше „медения капан“ на живеещ в Париж саудитски дипломат, който се беше отклонил от повелите на уахабитските си религиозни убеждения заради дългата й естествено руса коса и начина, по който тя се разпиляваше по раменете й; заради сините й очи, безкрайно очаровани, разбира се, от плахите му ласкателства; заради омайващото й западно деколте, откриващо порцелановата й кожа. Мъжът беше останал поразен от историята й за отсъстващия съпруг и копнежа й за истинска любов и вече беше почти готов да чуе сърцераздирателната случка, че някой е научил за забранената им страст и сега я изнудва със заплахата да я разкрие — разкритие, което включваше и саудитеца, разбира се, — освен ако той не направи определени неща, сами по себе си тривиални, но които с времето щяха да го компрометират все повече и повече, докато паднеше безвъзвратно в ръцете на нейните хора. Защо я викаха у дома, когато беше толкова близо до успеха? Бяха използвали обичайните канали за свръзка, без да й подават сигнал за прекратяване на операцията, което означаваше, че не е в опасност и че операцията не е компрометирана. Но това правеше причините за повикването още по-мистериозни.

Документите й бяха изрядни, а ивритът, макар вече не всекидневният й език, все още й беше майчин, поради което тя и ръчната й чанта преминаха бързо през митническата проверка. Хвана такси пред терминала и се отправи към центъра. Трябваше да стигне до „Краун Плаза“ на „Хаяркон“ — приятен, анонимен хотел за бизнесмени, — това бе мястото на срещата. Участниците щяха да пристигнат и да си тръгнат поотделно, за да запазят тайната, и след това този хотел нямаше да се използва отново с месеци. След срещата щеше да се обади на родителите си и да отиде да ги види, и да преспи в къщата им в Яфа. Никога не им се обаждаше предварително; те разбираха, че работата й, каквато и да беше тя, изключва предупрежденията. Но, първо работата.

Смени няколко таксита, приложи и други техники, за да се убеди, че никой не я следи. Когато се увери, че няма опашка, се отправи към хотела. Взе асансьора направо до четвъртия етаж и пое към стая 416. Не й се наложи да я търси дълго — пред нея пазеха двама мъже в униформи със слушалки в ушите и автомати „Узи“ в ръцете. Набиващата се в очи охрана беше необичайна. Със сигурност ставаше нещо.

Единият мъж огледа личната й карта. Очевидно удовлетворен, отвори вратата и бързо я затвори зад гърба й. Вътре трима мъже седяха около масата. Познаваше двама от тях — Боаз и Гил. Третият беше може би с около двайсет години по-възрастен от тях и й отне известно време да се сети кой е. Беше го срещала само веднъж.

Боже! Директорът. Какво правеше тук?

— Дилайла, шалом — поздрави възрастният мъж и стана от стола. Приближи се, за да се ръкува с нея, и продължи на иврит: — Или може би трябваше да кажа бонжур? На френски ли предпочиташ да говорим?

Стана й приятно, че я попита. Излизането и влизането под прикритие, смяната на две съвършено различни самоличности причиняваше доста стрес. Тя поклати глава и му отвърна на иврит:

— Не, тя няма работа тук. Да я оставим да спи. Ще се събуди, когато се прибере в Париж.

Той кимна и се усмихна.

— И това ще й се стори сън — сетне посочи другите двама. — С Боаз и Гил се познавате, нали?

— Да. Работили сме заедно.

Мъжете станаха и също се здрависаха с нея.

Боаз беше един от най-добрите им специалисти по ИВУ — импровизирани взривни устройства. Дилайла го харесваше, всички го харесваха. Когато обстоятелствата налагаха, се държеше сериозно, но по душа си беше момче, понякога непослушно, и имаше заразителен смях, преминаващ на моменти дори в кикот. Никога не я беше свалял и се държеше с нея повече като със сестра, отколкото като с колежка, което беше нещо рядко в организацията. Ако директорът го нямаше, щеше да го прегърне.

Гил беше друга работа — мрачен, темерут и напрегнат. Хората му се възхищаваха, но се чувстваха неудобно в компанията му поради една и съща причина: беше извънредно добър в работата си. При две от задачите на Дилайла Гил беше стрелецът. И в двата случая се беше появил като от нищото, за да изстреля куршум 22-ри калибър в окото на жертвата, след което беше изчезнал дори без да раздвижи въздуха. Когато се налагаше, работеше и в екип, но Дилайла знаеше, че в сърцето си е единак, който е в стихията си, когато безшумно преследва плячката.

Веднъж в една квартира на организацията във Виена й беше предложил да правят секс. Поведението му беше грубо и прямо и не й се понрави увереността му, че е едва ли не длъжна да удовлетвори желанията му. Знаеше, че сексът би му дал някаква власт над нея — именно затова го беше пожелал, — и нямаше никакво намерение да разкрива, и то пред колега, част от загадъчността си и един от малкото си лостове за влияние. Отказът й беше толкова недвусмислен, колкото и неговото предложение. Нямаше намерение да прави от мухата слон — не й се случваше за първи път, но при редките им срещи след това той се държеше като човек, който не е забравил обидата. Някои мъже се чувстваха унизени от отказа на жената и Дилайла подозираше, че Гил е от този тип.

Масата беше подредена за четирима, което й подсказа, че не очакват други хора. Седнаха. Директорът посочи сандвичите.

— Хапни нещо.

Тя поклати глава. Все още се чувстваше неловко.

— Вечерях в самолета.

Гил си взе сандвич и отхапа, Боаз вдигна чайника и й се усмихна.

— Чай?

Тя му се усмихна в отговор и протегна чашата си.

— Благодаря.

Боаз сипа чай на всички. Известно време ядоха и пиха чай мълчаливо. След това директорът поде:

— Дилайла, нека ти обясня защо те повикахме. Сигурно се чудиш.

Тя кимна.

— Прав сте.

— Имаме проблем в Манила. Смятаме, че можеш да ни помогнеш да го разрешим.

Имаме проблем, помисли си тя. Космонавтите от „Аполо 13“ не бяха ли казали същото, когато корабът им се бе повредил? Употребата на първо лице множествено число беше не по-малко интересна и донякъде притеснителна.

— Да? — каза и се зачуди какво ще последва.

— Наскоро използвахме наемник за една работа в Манила. Полуяпонец на име Джон Рейн.

Дилайла отвърна без колебание:

— Да, аз бях посредникът в началния етап.

За секунда се зачуди дали директорът не я пързаля. Ако проблемът беше дотолкова сериозен, че да наложи присъствието му на срещата, значи е бил запознат с всички подробности, включително и с нейното участие на ранния етап. Сигурно я пробваше и търсеше възможност да прецени реакцията й.

— Разбира се — продължи той. — С Рейн сте се запознали в Макао. Операцията „Белгази“.

— Да.

— Всичко, което успяхме да научим за този човек, включително и твоята оценка, подсказваше, че той е изключително надежден.

„Включително и твоята оценка.“ Нещо се беше объркало и сега щяха да й трият сол на главата.

— Да — повтори, разбрала, че колкото по-малко си отваря устата, толкова по-добре.

Директорът замълча, за да отпие от чая си, и Дилайла схвана, че така се опитва да я накара да говори. Устоя на порива да каже нещо и също отпи от чая си. След малко той продължи.

— Рейн беше нает да отстрани човек на име Манхайм Лави. Наричат го Мани. Израелски гражданин, в момента живее в Южна Африка. Има бизнес контакти на Филипините, а по-късно се оказа, че е създал там и второ семейство. Наскоро установихме, че е станал предател. Споделял е уменията си за правене на бомби — доста сериозни умения — с нашите врагове.

Директорът нямаше да й казва всичко това, ако не се налагаше. Значи без формалности, но вече бе включена в операцията. Споменаването на нейната оценка бе намек, че част от вината за въпросния проблем е нейна; информацията, която споделяше в момента, й даваше да разбере, че носи отговорност за решаването на проблема.

Погледна към Гил.

— Защо сте използвали наемник? Защо сте изнесли операцията извън нашия кръг?

— Защото Мани има покровители. Смятаме, че е вербуван от ЦРУ. А ЦРУ не реагира благосклонно, когато „приятелски“ разузнавания елиминират сътрудниците му.

— Затова сте въвлекли наемник, а той е оплескал нещата, така ли?

Гил присви очи, а Дилайла му се усмихна, за да му даде да разбере, че току-що е получил една недвусмислена майна, задето е хвърлил вината върху нея. Реакцията й целеше и още нещо: да покаже на директора, че макар да познава Рейн, не възнамерява да омаловажава провала му, нито да го защитава по какъвто и да било начин.

— Ти ни каза, че бил надежден — обвини я Гил и тя остана доволна от раздразнението в гласа му.

Директорът размаха ръка като баща, въдворяващ ред сред децата си, които се карат на масата за вечеря.

— Няма значение как се е стигнало дотук. Важното е какво ще правим оттук нататък.

Всички млъкнаха и той продължи:

— Рейн се е опитал да очисти Мани в тоалетната на някакъв мол в Манила. Мани се е измъкнал, но Рейн е убил трима други. Един бодигард — Директорът замълча и я погледна. — И двама служители на ЦРУ.

Отново замълча, за да й даде възможност да осъзнае информацията. Дилайла не каза нищо, но мислено простена: „О, Боже“. След малко попита:

— ЦРУ може ли да свърже тази каша с нас?

— Именно това е въпросът — отвърна директорът.

— Ето какво знаем — намеси се Боаз. — Вчера Рейн се е обадил, за да ни осведоми за случката. Проследил Мани и семейството му в един мол — местна жена и дете. Когато изглеждало, че жената и момчето си тръгват, Рейн решил, че Мани ще използва тоалетната, и се скрил там да го причака. Мани действително влязъл, но след това се появило и детето. Рейн видял момчето и се разколебал.

— Очевидно не причинява вреда на жени и деца — подметна Гил.

Дилайла го изгледа.

— Това дразни ли те?

— Зависи доколко е оплескал нещата.

Тя се извърна отново към Боаз.

— И какво е станало после?

— Бодигардът нахлул вътре. Според Рейн Мани е натиснал някакъв паникбутон, за да го извика. Рейн обезоръжил бодигарда, но точно тогава пристигнали двамата от ЦРУ. Не ги познава и все още не знае кои са, доколкото ни е известно. Те също били въоръжени.

— Рейн избил всички, освен Мани — обади се Гил.

Дилайла го погледна.

— А детето?

Гил сви рамене, все едно въпросът нямаше връзка с темата.

— И него не е убил.

Дилайла пак премести поглед към Боаз.

— Успели ли са Мани и момчето да огледат Рейн?

— Рейн казва, че не е сигурен.

Гил избухна:

— Глупости на търкалета. Няма начин в цялата суматоха някой да не е видял лицето му. Огледали са го добре и той си го знае. Иначе щеше да ни каже, че се е измъкнал чисто. Както и да е, в случая Рейн има интерес да омаловажава разкриването си. Но разумното е да приемем, че щом според неговите признания Мани го е видял, значи го е видял доста добре.

Нямаше смисъл да спори. Кимна.

— Та ето какво е положението — продължи Гил. — Мани е изплашен до смърт. В момента седи някъде с шефовете си от ЦРУ. Те му показват снимки на известните азиатски оперативни агенти. Купчината от снимки е доста голяма — половин метър, ако не и повече. Ако имат снимка на Рейн и Мани го разпознае, ЦРУ ще се заеме с него. И то сериозно.

Дилайла разбра накъде вървят нещата. Из главата й се замота един и същи рефрен: мамка му, мамка му, мамка му. Не каза нищо.

— Мани има много врагове — поде отново Гил, — но можем спокойно да приемем, че когато ЦРУ изготви списък, ние ще сме сред първите в класацията. А ако пипнат Рейн, статусът ни ще се промени от „основен заподозрян“ в „доказано виновен“.

За момент всички замълчаха. Директорът погледна Дилайла и въздъхна.

— Нали разбираш какъв е залогът?

Тя кимна.

— Не само твоята кариера — продължи той. — Нито тяхната — посочи първо Боаз, после Гил, остави коментара да увисне във въздуха и пак се обърна към нея. — Дори не и моята. Ние ще сме само първите пострадали. Правителството с пълно право ще ни пожертва моментално, за да ограничи щетите. Но ако щетите не могат да бъдат ограничени… не ми се приказва. Става дума за милиарди долари помощ от САЩ. Да не говорим за доставките на оръжие. Или за достъпа до сателитни изображения и друго разузнавателно сътрудничество. Проумяваш ли за какво става дума? Няма да е проблем само за нас. Ще стане геополитически проблем. Трябва да си възвърнем контрола над ситуацията.

— Проумявам — каза тя.

Той кимна, привидно удовлетворен, и заговори отново:

— Разкажи ни тогава доколко отблизо познаваш този човек.

Трябваше да предвиди подобен въпрос. Сега вече й стана ясно. Сви рамене.

— Пътищата ни се пресякоха в Макао. Едни хора — стрелна с очи Гил — искаха да го премахнат, защото преследваше Белгази и можеше да го ликвидира, преди ние да постигнем целта си. Аз твърдях, че има по-добър начин действията му да бъдат забавени.

— И не беше права — възрази Гил. — Вярно, че нещата се подредиха добре, но си беше чист късмет. Рейн можеше да убие Белгази, преди да получим каквото ни трябваше.

— Аз го контролирах — заяви тя и моментално съжали, че се е хванала на провокацията.

— Значи си прекарала известно време с него? — попита директорът.

Дилайла отново сви рамене.

— Вече ви казах. Убедих го да не предприема нищо известно време, точно толкова, колкото ни беше нужно. След това го проследихме до Рио. Отидох там и си свърших работата. После Боаз и Гил поеха нещата. Всичко това го има в досието на операцията.

— По онова време как се свързваше с него? — попита Гил.

Майната ти, Гил, на теб и на игричките ти.

— Ти не си ли чел досието? — попита го с невинна усмивка.

Той стисна зъби и се опита да си възвърне позициите.

— През някакъв чатрум ли беше?

— Питаш, защото не си спомняш ли? Не е характерно за теб да забравяш подробности, Гил. Обикновено помниш всичко.

Челюстта му отново се стегна. Дилайла знаеше, че ще я намрази, задето го беше злепоставила пред директора, особено по този манипулативен начин, но в момента дребната й победа й доставяше огромно удоволствие.

— Сега можеш ли да се свържеш с него? — попита Гил, изоставяйки играта, която беше загубил.

— Не знам. Навярно, ако още поддържа чатрума и го проверява.

Гил понечи да се намеси, но директорът вдигна ръка.

— Дилайла. Познаваш ли този мъж по какъвто и да е начин, неотразен в досието?

— Не разбирам какво имате предвид — естествено, че разбираше, но дяволите да я вземат, ако отговореше на такъв въпрос, без поне да го накара да изпита неудобството, че го е задал.

— Имали ли сте… лични отношения?

Дилайла замълча, след което каза:

— Няма да отговоря.

С периферното си зрение долови възхищението и съчувствието в погледа на Боаз. В очите на Гил видя изненада от начина, по който си подритва трудовата книжка — нещо, което самият той никога не би имал смелостта да стори. Горкият Гил. Не проумяваше, че предимството й в тази игра се дължи на малоценността на залога за нея. Гил се издигаше в йерархията. Искаше да направи кариера. Докато за нея този път бе затворен. След няколко години щеше да е прекалено стара, за да върши досегашната си работа, тогава щяха да я настанят в някоя канцелария или да й осигурят преподавателско място и всеки щеше да я прескача, пренебрегва и накрая забрави. Какво имаше да губи?

Директорът забарабани с пръсти по масата.

— Причините да те питам не са лични. Професионални са. Тази информация може много сериозно да повлияе на бъдещите ни действия.

Дилайла го погледна в очите.

— И все пак няма да ви отговоря. Не мога да позволя да прекрачите тази граница днес. Ако се поддам, ще си позволите да я прекрачите и утре.

Директорът я изгледа продължително, след което се усмихна на куража й и не настоя повече. Дилайла оцени деликатността му. Но от друга страна, защо да настоява? С отказа си да отговори, тя вече му беше дала отговора.

Гил изглеждаше объркан, а след това и сконфузен. Не му се вярваше, че току-що е отбелязал точка пред директора.

— Дилайла — обади се Боаз. — Смяташ ли… дали ще успееш да стигнеш близо до Рейн?

— Имаш предвид, дали ще успея да ви го доставя?

Боаз кимна.

— Не знам. Ще опитам.

Тримата мъже се размърдаха едва забележимо на столовете си, сякаш от раменете им се беше стоварила голяма тежест и в този момент й стана пределно ясно за какво си бяха говорили преди появата й: „Дали е спала с него? Дали ще направи каквото искаме? Можем ли да й имаме доверие?“

— Не разбирам за какво съм ви аз — рече на глас. — Вече се познавате с него и би трябвало да имате връзка.

— Ако сега поискаме да се срещнем, той ще заподозре нещо — каза Боаз. — Нужно ни е да приспим бдителността му.

— Разчитаме ти да разсееш подозренията — намеси се Гил. — Защото си най-добра тъкмо в това — тонът му намекваше, че макар и полезни, способностите й също са донякъде подозрителни.

Тя го погледна, но не отвърна на този коментар.

— Как смятате да го направите?

Гил махна с ръка, сякаш това беше най-лесната част.

— Свържи се с него. Отведи го някъде на романтична почивка. Изчакай подходящия момент и се свържи с мен.

— Кой ще стреля?

— Аз.

— Той те познава. Как смяташ да се приближиш?

— Изобщо няма да ме види.

Дилайла едва сдържа смеха си.

— Ти май не разбираш с кого си имаш работа.

— Той прецака нещата. Затова ще умре.

Дилайла се сети за начина, по който Рейн се беше справил с мъжа в асансьора в Макао. Както си говореше най-спокойно с нея, така в следващата секунда, без никакъв преход, му беше строшил врата.

— Ако те види, ще разбере, че съм го предала.

— Тогава го направи ти.

Дилайла не отговори.

— Няма да ме види — увери я Гил. — А ти и без това умееш да се грижиш за себе си.

Настъпи продължително мълчание. Дилайла беше свикнала да взема решения бързо и когато директорът заговори, вече беше решила.

— Ще направиш ли каквото искаме от теб? — попита я внимателно и с открит поглед.

— Някога да съм отказвала? — отговори му с въпрос.

— Никога — обади се Гил и в тези три срички Дилайла чу ехото на думата „курва“.

Погледна го. Когато заговори, гласът й бе от ледена коприна.

— Е, има един случай, когато отказах, Гил.

Той се изчерви, а тя се усмихна, завъртайки ножа. Макар да му беше напълно ясно какво става, директорът се направи, че не разбира.

— Значи уредихме нещата.

5.

В деня след пълния провал с Мани отидох в банкокския ресторант „Баан Канита“ на улица „Сукумвит“ №23 — явката, за която се бяхме разбрали с Докс, ако нещата тръгнат на зле — както и се беше случило.

Избрах обиколен маршрут, по-скоро за да угодя на зараждащата се носталгия, отколкото заради обичайната си предпазливост. Видях, че „Сукумвит“ се е променила много през десетилетията след наситените с изживявания дни, които бях прекарал тук по време на войната, но бе запазила същинската си природа. Вярно, тогава нямаше небостъргачи, нито лъскави молове, и уличното движение, макар и хаотично, не беше достигнало съвременните си размери на библейска напаст. Но мирисът, излъчването, и тогава и сега, бяха на долнопробна търговия — най-вече сексуална. В съзнанието ми „Сукумвит“ беше свързана все с последни неща: последният купон през последната вечер, която всички искат да продължи вечно, защото утре си пак на война; последната възможност за разгулно поведение, за което със сигурност ще съжаляваш в светлината на утрото; последната отчаяна спирка за тези жени, чиито прелести, а оттам и цени са паднали до дъното дори по стандартите на близкия Патпонг.

Крачех по улица „Сукумвит“ и се оставях на тълпите да ме носят, да ме подминават и отново да ме повличат със себе си. Господи, как се беше разраснало това място. Разбира се, след войната бях идвал още няколко пъти и дори веднъж по работа — един японски емигрант, — но овехтялото ми с трийсетина години усещане за мястото отказваше да се подчини на променената топография. И тогава имаше улични търговци, но не чак толкова много. Сега задръстваха тротоарите и продаваха какви ли не боклуци: фалшиви куфари, фалшиви часовници, пиратски дискове, тениски с надписи „Същото-същото“ и „Няма пари, няма медец!“ Подвикваха на минувачите, съревновавайки се с глъчта на тълпите, рева на автобусите, далечния вой на мотоциклетите и тук-туките, лавиращи по задръстените улици. В ноздрите ми нахлуваше мирис на дизелово гориво и къри и си мислех: „Да, същото-същото, всичко си е същото“, и се учудих от внезапната тъга и усещане за загуба, на които не можех да дам име. Тук нищо не беше същото, но на мен ми миришеше като същото и дисонансът беше объркващ.

Продължих да крача. И тогава със смесица от удоволствие и ужас се натъкнах на находка от миналото — хотел „Маями“, който продължаваше все така да си стои в края на улица „Сой“ №13. Запуснат и олющен след възхода през шейсетте, когато беше служил за база за отдих на американската армия, в момента приличаше на архитектурен среден пръст, насочен към богатия небостъргачен Банкок, израснал около него. Докато го подминавах, зърнах побелял емигрант, застанал на един от прозорците да гледа улицата с изражение на човек, получил доживотна присъда за престъпление, което отрича да е извършил. Реших, че е възможно да съм видял някой от първите обитатели на хотела, инат и анахроничен като самия хотел. Продължих да крача. Араби и сикхи с тюрбани на главите пушеха и посръбваха кафе под ръждясалите сенници на порутени дюкяни. Проститутки се спотайваха във вестибюлите на салони за масаж, минувачите не обръщаха никакво внимание на тъжните им очи и отчаяните им усмивки. Някакъв дебел и увит в мръсни дрипи просяк с отрязан крак подрънкваше канчето си с монети към мен от тротоара, където лежеше. Дадох му няколко бата и продължих. Половин пресечка по-нататък сергиите на уличните търговци се разделиха за миг и видях табелата на бар и кафене „Терма“, най-долнопробното от всички долнопробни заведения, приютявало някога жените, които обслужваха войниците от „Маями“. Зачудих се дали посетителите му продължават да го наричат — напълно уместно и неизбежно — Термитника. Предишната сграда очевидно беше съборена, но Термитника беше възроден, демонстрирайки с прераждането си, че макар тялото да е тленно и смъртно, за добро или лошо духът е вечен.

Минах покрай търговец на ножове и се възползвах от възможността да се въоръжа с фалшив сгъваем „Емерсон“ с дървена дръжка и десетсантиметрово, назъбено до половината острие. От доста време се справях без оръжие и ми беше добре. Ако не друго, човек се държи по различен начин, когато е въоръжен, а има хора, които забелязват това поведение. Пък и несъмнено скапаната ми легенда на цивилен щеше да се компрометира донякъде, ако ме хванеха, че нося сгъваем сатър или друг скрит кухненски прибор. Оставаше въпросът и с кръвта, която може да те опръска целия и да осуети намеренията ти да се слееш с тълпата след среща от близък вид. Реших обаче, че съотношението между цената и ползата се беше променило. На първо място, защото вече не бях бърз както някога. Нито толкова издръжлив. Чудех се и дали случилото ми се в тоалетната с Мани не беше следствие от остаряването. Беше се наложило Докс да ми спасява задника, както го беше сторил и в Квай Чунг преди година. На всичкото отгоре самото ми завръщане на „Сукумвит“ доказваше колко съм остарял и как нещата, които някога правех само с ръце, сега биха били извършени по-ефикасно с инструмент.

Взех един тук-тук за последната отсечка до „Сукумвит“ №23. С Докс трябваше да се срещнем в ресторанта по обяд, но аз пристигнах по-рано, за да огледам обстановката, както винаги правя в редките случаи, когато съм се съгласил на лична среща. Предварителният оглед обикновено спестява изненадите. Този път обаче изненадата вече ме очакваше в лицето на Докс. Изтупан в кремава копринена риза, той седеше на един от столовете от тиково дърво с възглавници в дъното на основното помещение и смучеше със сламка някакъв екзотичен бъркоч във висока чаша. Трябва да призная, че изглеждаше напълно у дома си в обстановката.

— Знаех, че ще дойдеш по-рано — ухили ми се, остави питието и стана да ме посрещне. — Не исках да съм груб, като те карам да ме чакаш.

Пристъпих към него, оглеждайки ресторанта. Клиентелата се състоеше наполовина от местни, наполовина от чужденци, които поне привидно се интересуваха много повече от отличната тайландска кухня, отколкото от случващото се наоколо. Улових се, че извършвам проверката за безопасност повече по навик, отколкото защото смятам, че Докс е довел след себе си някакви неприятности. А след това се изненадах, почти се шокирах, че се доверявам на някого по този начин. Погледнах го и смайването ми сигурно си е проличало, защото той вдигна вежди.

— Добре ли си, човече?

Кимнах наполовина раздразнен, наполовина доволен, че го виждам след провала ни в Манила.

— Добре съм.

Протегнах му ръка, но той не я пое. Вместо това ме сграбчи с лапите си и ме прегърна. Господи, помислих си. Потупах го плахо по гърба.

Той се отдръпна, погледна ме в лицето и се разсмя.

— Леле, ти си се изчервил! Абе да не си падаш по мен?

Не му обърнах внимание.

— Някакви проблеми по пътя?

Той се разсмя отново.

— Никакви проблеми. Ей, много се радвам да те видя, нищо, че развиваш неестествени чувства към мен. Тук ли ще хапнем или някъде другаде? Препоръчвам ти да останем. Правят най-хубавия пу ним пад гра поу в града.

Огледах наоколо. Докс можеше да знае кой е най-хубавият пу пим, каквото и да беше това, но уменията му не покриваха винаги моите стандарти. Но пък чии ли умения ги покриваха, ако трябваше да съм честен?

— Нали не си си включвал телефона? — попитах.

— Не съм, мамо. Държа го изключен. И разочаровам всички дами, които искат да се свържат с мен.

— Сигурен ли си, че не са те проследили?

Той подбели очи.

— Хайде престани. Трябва да преодолееш тия глупости с единака, международно мистериозния мъж и не знам още какво. Не можеш да я караш по този начин двайсет и четири часа в денонощието. Това ще ти изяде главата, човече, виждал съм случаи като твоя.

— Това означава ли, че не са те проследили?

Той се намръщи.

— Да, това означава. Може да не съм градски призрак като теб, но умея да бъда внимателен. Досега съм се оправял сам в нашата шибана професия и както виждаш, още дишам, макар много хора да мечтаят да не дишам.

— Да не дишах.

Той се хвана за главата.

— Помощ, партньорът ми е даскал!

Предадох се и вдигнах ръце.

— Добре, добре.

— „Джон Рейн, убиец и граматик“. Трябва да си го напишеш на визитката.

— Добре.

— „Използвайте правилно подчинителното наклонение или ще ви вземе живота.“

Ама че работа, помислих и се огледах.

— Да хапнем тук.

— Слава Богу. Умирам от глад.

Седнахме на неговата маса. Сервитьорът дойде и Докс поръча. Знаеше какво прави — даже говореше на приличен тайландски. Поръчахме и две айскафета. Последните дни бяха дълги и напрегнати.

— Е, какво става? — попита Докс, след като сервитьорът се оттегли. — Израелците не са побеснели, нали?

Бях му казал кой е клиентът. Те, разбира се, не знаеха за Докс. Не беше необходимо.

— Не съм сигурен.

— Което означава?

— Означава, че веднага щом излязох от Манила, се свързах приятелите си Боаз и Гил. Разказах им какво е станало. Те май го приеха нормално. Бяха разочаровани, че Мани се е измъкнал, и се разтревожиха, че сега той ще бетонира охраната си. Уверих ги, че съм се справил със ситуацията без по-нататъшни инциденти.

— Искаш да кажеш, без да са те заловили и да си ги натопил.

— Именно.

— Те сигурно са се натъжили малко, задето не са убили и теб в суматохата.

— Нищо лично. Бизнес.

— Ще ти се. Ама в случая става дума за теб.

— Не мисля, че трябва да се тревожим. Нямат сметка да го направят. Аз съм чист, значи и те.

— Да бе. Какво стана с професионалния параноик, когото всички познаваме и обичаме?

— Внимавам. Не вярвам да постъпят така, но не твърдя нищо.

— И как представи събитията?

— Казах им, че двама непознати, които не съм забелязал, са изникнали на сцената и са я превърнали в стрелбище. Че въпросните господа са били професионалисти и е възможно да са от ЦРУ.

— А те как приеха разказа ти?

— Както вече споменах, разтревожиха се. Но могат много лесно да проверят броя на труповете. Във всички днешни вестници в Манила на английски език само за това пишат.

— Ти провери ли?

Кимнах.

— Цяла сутрин прекарах в интернет.

— Е, и какво пише във вестниците?

— Един мъртъв филипинец, двама мъртви чужденци, чиято самоличност се проверява. Според свидетелите е имало двама стрелци. И двамата азиатци.

Докс се усмихна.

— И двамата азиатци, а?

Кимнах.

— Дори при идеални обстоятелства хората не виждат каквото трябва. А като се прибави и адреналиновият стрес, забравят и какво са видели. Вече може да търсят и някакви марсианци. Боаз и Гил също разследват самоличността на мъртвите. Като научат нещо, ще ни кажат. Междувременно ние трябва да сме нащрек и да чакаме.

Сервитьорът донесе храната и си отиде. Пу ним се оказаха задушени раци с меки черупки. Докс не преувеличаваше. Бяха отлични, сочни и пресни, и ухаеха на босилек.

— Според мен онези бяха от ЦРУ — каза Докс.

— Възможно е. Не знам. Ти видя ли ги преди да тръгнат към тоалетната?

— Естествено. Седяха в ресторанта. Само двамата. Не ми заприличаха на агенти. Но признавам, че може да съм се разсеял, тъй като следях действията на Мани и бодигарда, и да не съм обърнал внимание на незабележимите признаци, които иначе щях да забележа. А ти?

— И аз. Мамка му, добри бяха, признавам — боднах един рак на вилицата си. — Според мен са били прикачени към Мани. Не са били там да му навредят, иначе щяха да стрелят по него, докато излизаше от тоалетната, както се опитах аз. Целта им бе да го предпазят.

— Да. За това и аз се досетих. Допълнителна охрана?

— Може би. Но не сме ги мяркали преди. Според мен са имали среща.

— С Мани ли?

— Да. Не приличаха на местни, от което съдя, че са били на хотел — „Пенинсъла“, „Мандарин Ориентал“, „Шангрила“. Всички те са на един хвърлей от „Аяла“, а именно там Мани заведе семейството си на обяд, въпреки че търговският център в Грийнхилс им беше много по-близо.

— Значи обядва със семейството си, казва им довиждане, жената и момчето си тръгват, а той се заема с бизнес с хората, които го чакат.

— Да. А те виждат някакъв огромен тип с брадичка катинарче да нахлува в тоалетната заедно с бодигарда на Мани и осъзнават, че нещо не е наред. Затова влизат и те.

Докс кимна.

— Е, да приемем, че е така. Те са професионалисти и тактиката им е правилна. И както сам каза, се бяха прикрили доста добре. Забелязах ги, когато стана прекалено късно. Аз съм виновен и съжалявам. А ти ми спаси живота, наистина го спаси.

Исках да му кажа истината — че с нахлуването си Докс беше спасил моя живот, а не обратното. Вместо това изрекох:

— Истината е, че още не знаем със сигурност кои бяха тези мъже. С кого са били. Защо са имали среща с Мани. Ако знаехме, можеше да ни се отвори още една възможност.

— Според теб ще успеем ли отново да се доближим толкова?

— Зависи. Но не обичам да си оставям нещата недовършени.

Докс се разсмя.

— Имаш предвид неосребрени чекове ли?

Кимнах.

— Включително и това. Дадох на Боаз и Гил да разберат, че продължавам да преследвам Мани, за да държа връзка с тях и да имам възможност да продължа да ги преценявам.

— За да се убедиш, че не са решили да прекратят операцията.

— Естествено. Но те са и потенциален канал за информация.

— За самоличността на стрелците.

— И така нататък.

Хранихме се в мълчание няколко минути. След това Докс наруши тишината:

— Искам да те питам нещо.

Вдигнах вежди и го погледнах.

— Когато влязох вътре, се учудих, че Мани все още е във вертикално положение. Знам на какво си способен с голи ръце. А доста време беше насаме с него.

Не казах нищо.

— Ще ми обясниш ли какво стана? — попита той.

Отклоних поглед.

— Не знам. Не съм сигурен.

— Ебаваш ли ме, готин?

Замълчах за известно време, после казах:

— Не знам. Той влезе, беше с гръб към мен, излязох от кабинката. Тогава ти се обади, че момчето идва. Понечих да се прибера обратно, преди да е влязло, но сигурно съм издал някакъв звук, защото Мани се обърна. Погледнах го в очите…

— Леле, защо си го погледнал в очите бе, човек?

Поклатих глава.

— Не знам.

— Като стрелям, човече, когато погледна през визьора, никога не ги поглеждам в очите. А ако го направя, поглеждам само в едното и виждам само едно биволско око, разбираш ли какво искам да кажа? Никога не виждам човек. Само цел. — Той ме погледна. — Ако видиш човек, може да… се поколебаеш.

Няколко неща ми хрумнаха в отговор, но не можах да изрека нито едно от тях.

Той отпи от айскафето и погледна нагоре, сякаш обмисляше нещо. След това каза:

— Е, всички разполагаме с определено количество кураж. Ако черпиш от него прекалено често, пресъхва. Виждал съм го. Предполагам някой ден ще ми се случи и на мен — Докс замълча, усмихна се и додаде: — Макар че е малко вероятно.

— Не беше това.

— А какво?

Вперих поглед в стената, по нея като на екран пробягаха образи.

— Заради момчето беше. Като го видях със семейството му… Не знам.

Отново замълчахме.

— През последната седмица май си прекарал повече време с тях, отколкото е трябвало.

— Ами май.

— Е, случва се. Нещата стават по-трудни, вярно е.

Чувствах се като идиот. Какво ми ставаше? Защо бях замръзнал? Защо не можех да го обясня на човека, с когото се биех рамо до рамо, на когото имах доверие?

Доверие. Тази дума пораждаше в съзнанието ми чувство за хлъзгавост, за опасност.

— Не е това. Или поне не е единственото.

— А какво още?

Поклатих глава и въздъхнах дълбоко.

— Отдавна не съм работил с партньор.

— Чакай сега, значи аз съм виновен, така ли?

За пореден път поклатих глава.

— Нямах това предвид. Само че… когато се появи за пръв път в Рио, ти нямах доверие.

— Да, разбрах го.

— Но по-късно, когато направи онова в Квай Чунг… видях, че не съм бил прав. Трудно ми е.

— Май трябваше да те застрелям и да прибера всичките пари. Поне щях да докажа защо не е трябвало да ми имаш доверие.

— Помислял ли си?

Докс се разсмя.

— Готин, може и да стане човек от тебе.

— Помислял ли си го?

Той поклати глава.

— Нито за секунда.

— По дяволите. Знаех си.

— Искаш да ти се извиня ли?

Поклатих глава.

— Не.

— Не ми дължиш нищо. Както ти казах още тогава, знам, че би направил същото за мен. Чакай, не искам да ми отговаряш. Ще вземеш да ми разсееш бляновете.

Сервитьорът дойде да прибере празните чинии. За десерт си поръчахме манго и лепкав ориз. Проследих как сервитьорът се отдалечава.

Исках да попитам Докс за нещо, нещо, за което мислех от доста време, и най-вече след Манила. Досега не бях посмял да го изрека на глас, а и в момента не ми се щеше. Може би защото така щеше да стане по-реално, а може би и защото на Докс сигурно щеше да му се стори смешно. Но и без това вече се бях разприказвал. Исках да стигна до края.

— И аз имам един въпрос към теб.

Той отмести стола си назад, облегна се и преплете пръсти върху корема си.

— Давай.

— Теб някога… притеснявало ли те е това, което вършим?

Той се усмихна.

— Само когато не е платено като хората.

— Говоря сериозно.

Той сви рамене.

— Не, обикновено не.

— Нямаш ли понякога усещането… как да се изразя, все едно Господ те наблюдава?

— О, със сигурност наблюдава. Само че не му пука.

— Мислиш ли?

Той отново сви рамене.

— Според мен той само е измислил правилата. Ние играем по тях. Ако не му харесва какво става тук долу на планетата Земя, да си каже. На негово място щях да го направя.

— Може и да казва, ала никой да не го слуша.

— Тогава да говори по-ясно — Докс вдигна поглед. — Нали нямаш нищо против, че говоря така?

Огледах си ръцете.

— Сърцето ми се сви при мисълта, че онова момче ще загуби баща си.

— Разбира се, че ти се е свило сърцето. Ако бе останал безразличен, нямаше да си добрият човек, който си всъщност. Ето защо е най-добре да не се приближаваш до целта. „Ако обсеби ума ти, ще обсеби и пръста ти върху спусъка“ — така каза веднъж един мой инструктор.

— И е бил прав.

— Не можеш едновременно да вземаш решенията и да ги изпълняваш, ако разбираш какво имам предвид. Съдията съди, което му е работата, а след това присъдата се изпълнява от палача. Така стоят нещата. Ние правим това, което се иска от нас.

— Интересна гледна точка — измърморих неохотно.

— И единствената правилна. Готин, не знаех, че си чак такъв философ. Аз май даже не съм те чувал да говориш толкова много.

— Съжалявам.

— Няма за какво. Но си мисля, че прекалените размишления не са препоръчителни за хора като нас. Можем да започнем да си въобразяваме, че ние сме съдиите, и тогава докъде ще стигнем?

Сервитьорът донесе мангото и лепкавия ориз. Беше вкусно, но мислите ми бяха другаде.

— Е, каква е следващата стъпка? С Мани, искам да кажа — попита Докс.

Помислих малко.

— Вече няма да можем да го доближим толкова. Първо, той ме видя много добре, и второ, предполагам, че ще засили охраната си.

— Да, и аз мисля така.

— Трябва ни промяна, която да раздвижи нещата. А единственият шанс за това в близко бъдеще е информацията от Боаз и Гил. Ако открият с кого са били свързани онези двамата, които очистихме в тоалетната, може да изникне нещо, с което да продължим. В противен случай, според мен операцията е мъртва.

— Значи не можем да направим друго, освен да чакаме какво ще ни предложат израелците.

— Точно така.

Той се облегна на стола и се ухили.

— Е, според моя не съвсем незначителен опит най-доброто място за чакане на света е тук, в Банкок.

Въздъхнах. Чувствах се като баща, който ще се скара на сина си тийнейджър.

— Имаме доста работа. Няма да си ми от полза, ако тънеш във всякакви телесни течности и постоянен махмурлук.

Докс се разсмя.

— Добре, мамо.

— Виж какво, просто бъди на разположение, в случай че ми се обадят и се наложи да действаме бързо.

Докс кимна.

— Най-добрият начин да съм на разположение е да се държим заедно. Защо не дойдеш с мен тази вечер?

— Не, според мен…

— Хайде бе, готин, кога за последно си правил читав секс? Или някакъв секс.

Поклатих глава.

— Не си падам по проститутки.

— Кой е казал нещо за проститутки? Местните девойки ще ти се хвърлят на врата веднага щом видят готиния непознат до теб. Ама ми се стори, че отбягваш въпроса ми.

Помислих си за Дилайла, но не казах нищо.

— Хайде, ще ти вземем виагра от черния пазар.

— Не мисля.

— С двойна доза таман ще се справиш. Пък и в теб продължава да се плацика четвъртинка моя кръв. И тя трябва да помогне.

Припомняше ми за кръвопреливането, което ми направиха, след като едва не бях умрял от загуба на кръв в Квай Чунг.

— Исках да кажа, че не съм в настроение за „Една нощ в Банкок“3.

— Защо, да не се тревожиш, че може да ти хареса? Виж сега, ако те видя да се смееш и да се забавляваш, обещавам да не кажа на никого. Знам, че си държиш на реномето.

Замислих се. Бих могъл да направя дълга разходка по някои от не толкова гъсто населените булеварди на града. Да наобиколя някои от местата, където бях гулял с други закоравели от войната юноши, но които, както разбирах в ретроспекция, все пак бяха удивително невинни, да разгледам тези реликви и да видя как спомените ми са ги оживили или изкривили. Но докато обмислях тази възможност, с учудване установих, че не ми се искаше да оставам сам.

— Добре! — каза Докс, възприел мълчанието ми за съгласие. — Можем да вечеряме, да побродим по баровете, да побъбрим с дамите, кой знае. Е, ти нали обичаше джаз? Знам няколко местенца в Силов точно като за теб. Аз предпочитам дискотеките, но знам, че ти си човек с изискан вкус, и искам да ти угодя.

Кимнах в знак на капитулация.

— Добре.

Докс се ухили още по-широко.

— Взехте правилното решение, господин Рейн, и аз ви обещавам, че няма да съжалявате. Успя ли да се настаниш в хотела?

Бяхме отседнали в „Сукотай“, който предлагаше подходящото съчетание от висока класа и ниска видимост. В хотелите от типа на „Ориентал“ имаше доста от първото, но никак от второто; безброй други хотели в Банкок предлагаха обратното. Но „Сукотай“ предоставяше едновременно красота и дискретност. С огромните си градини с цветя и лотоси, с продълговатите си симетрични контури и дискретно осветление, с традиционните си акценти от тайландската архитектура и изкуство той определено представляваше тържество на формата. От моя гледна точка беше и високо функционален — малкото му уютно фоайе нямаше нищо общо с грандиозните пренаселени помещения, в които другите хотели посрещаха гостите си, като например в местния „Четири сезона“, предназначен за хора, които искаха да видят и да бъдат видени, но неудобен за другите, които предпочитаха да останат невидими.

— Регистрирах се още сутринта — отвърнах. — А ти?

— И аз. Приятно местенце. Обичам големи вани. Нали знаеш, че събират цели трима души? А с толкова огледала човек може добре да се забавлява. Един път…

— Дай тогава да се срещнем във фоайето.

Той се ухили, че го прекъснах.

— Добре. Осем нула-нула.

— Искаш да си починеш ли?

— Не, синко. Искам да изляза и да ти купя двойна доза виагра.

Опитът да се изкара на бял свят най-доброто от Докс беше безнадеждна кауза. Махнах на сервитьора да донесе сметката.

— Значи в осем.

6.

Джим Хилгър никога не се разстройваше. Това не означаваше, че никога не показваше раздразнение; просто не го изпитваше. Колкото по-ненормална ставаше ситуацията около него, толкова по-голямо спокойствие го обземаше. Благодарение на това си качество беше станал един от най-добрите стрелци в Трети специален отряд по време на Войната в залива. Когато стреляха по него, усещаше как личността му сякаш се оттича някъде и на нейно място се появява една машина. Ако живееше в епохата на дуелите, малцина биха посмели да го предизвикат.

Даваше си сметка, че невъзмутимостта е ценно качество за един лидер. По време на битка хората му виждаха колко е спокоен и смъртоносен и те също ставаха спокойни и смъртоносни. И в новата си роля беше открил, че хладнокръвното поведение му дава власт над подчинените му. Колкото повече се разстройваха те по време на криза, толкова по-хладен ставаше разсъдъкът му и леденото му самообладание успокояваше и околните. Навярно си казваха, че знае нещо, неизвестно за тях; иначе и той би се разстроил, нали? Всъщност Хилгър се съмняваше, че знае повече от другите. Просто се беше научил да разчита на хладнокръвието си и вярваше, че това е единственото, на което може да се разчита изобщо. Запазването на самообладание беше неговото верую.

Вчера, когато му се обади изпадналият в истерия и разярен Мани, хладнокръвието на Хилгър бе подложено на изпитание. „Просто ми кажи какво е станало“ — беше повтарял, докато Мани беснееше и заплашваше. Отне доста време, но накрая успя да го успокои. От друга страна, истерията му си беше напълно уместна. Някой се беше опитал да ликвидира Мани в Манила, а двама от най-добрите служители на Хилгър — Калвър и Гибънс, другари от бойната му част в Залива, бяха убити. Първата важна среща с нов разработван, която Хилгър с помощта на Мани се опитваше да уреди вече две години и тъкмо затова Калвър и Гибънс бяха отишли в Манила, се беше провалила. Цялата операция се беше объркала.

Докато Мани възбудено му предаваше новините, Хилгър автоматично превключи в режим „Разрешаване на проблеми“.

— Къде е МЛЧ? — попита, използвайки абревиатурата, която бяха определили за новия сътрудник.

— Не знам — отвърна Мани. — Нямам директен контакт с него. Сигурно е отишъл на мястото на срещата и след като не сме се появили, си е тръгнал.

Лоша работа. Неблагоприятно първо впечатление.

— Можеш ли отново да установиш контакт? И да уговориш още една среща.

Последва поредното изригване.

— Още една среща? Някой се опита да ме убие! Пред очите на семейството ми!

Хилгър разбра, че не е напипал верния приоритет. Добре, тогава едно по едно.

— Виж, по телефона няма да свършим работа. По-добре да се видим. Ще ми разкажеш всичко с подробности. И ще решим какво да правим.

— Как да ти имам доверие — хленчеше Мани. — Откъде да знам, че не стоиш зад всичко това?

— Убитите бяха мои хора — напомни му Хилгър. — Какво по-добро доказателство искаш?

Здравият разум на Мани явно си беше взел отпуска.

— Било е номер, да, номер е било.

Хилгър въздъхна.

— Дай заедно да решим проблема по подходящ начин.

Настъпи продължително мълчание. Пулсът на Хилгър беше бавен и равномерен. Най-сетне Мани се съгласи:

— Добре, добре.

— Къде искаш да се видим? — предоставянето на Мани да избере мястото щеше да притъпи абсурдните му подозрения.

— Не в Манила. Мога да дойда в… — Внезапно замълча, а Хилгър се досети, че се готвеше да каже „Хонконг“, но беше размислил. Хилгър работеше точно в Хонконг под прикритието на финансов съветник. Явно Мани не искаше да му дава никакви предимства, дори бе готов да откаже на Хилгър всяко удобство от чиста злоба. — Джакарта — каза най-сетне. — Мога да дойда в Джакарта.

На Хилгър не му се летеше до Джакарта. Този човек беше истински таралеж в гащите.

— Добре. Но имам да приключвам някои неща тук. Ще ми трябват няколко дни. Сигурен ли си, че не можеш да дойдеш в Хонконг?

В слушалката отново се възцари тишина. Хилгър продължи:

— Можем да се видим, където пожелаеш, но в Хонконг можем да го направим веднага, а аз държа да се заема с проблема колкото е възможно по-скоро. В Хонконг, където ти кажеш, става ли?

Това свърши работа. На другия ден седяха в едно кафене на улица „Натан“ в Коулун, на петнайсет минути път с такси от офиса на Хилгър през тунела „Крос-Харбър“. Тук не се виждаха толкова бели лица като в квартала на Централното пристанище, където работеше Хилгър, но имаше достатъчно, за да не изпъкват с Мани. Другото предимство бе по-малката вероятност Хилгър да налети на някой познат. Не че някой щеше да познае Мани — не бяха разлепили по пощите физиономията му с надпис „Търси се“, макар че може би трябваше, — но предпазливостта си е за предпочитане. Хилгър беше взел обичайните мерки против проследяване и се надяваше Мани да е сторил същото. Изтърпя обяснимата истерия на събеседника си. Когато реши, че е кимал съчувствено достатъчно дълго, започна разпита.

— Разкажи ми точно какво стана — заповяда Хилгър с нетърпящ възражение тон, защото знаеше, че властността му ще успокои Мани, че положението е под контрол. — Не само същия ден, а през всичките дни след пристигането ти в Манила.

Мани се подчини. Когато свърши, Хилгър се зае да изкопчи подробностите.

— Казваш, че са били двама.

— Май да, да. Някой влезе след бодигарда.

— Но не си видял лицето му.

— Не го видях добре. Беше едър. Май че бял. Не съм сигурен.

Хилгър обмисли твърденията му.

— Няма значение. Даже да не го беше видял, аз щях да ти кажа, че е имало втори. Казваш, че първият, азиатецът, вече е бил в тоалетната, така ли?

— Да.

— Следил те е известно време, преди да реши да те причака в тоалетната. Но не би го направил, ако не е имал подкрепление, друг човек, който да продължи да те наблюдава. Иначе, ако ти не беше отишъл в тоалетната, щеше да те изпусне.

Мани кимна.

— Да, звучи разумно.

— Можеш да разпознаеш азиатеца, нали?

Мани кимна повторно.

— Ако го видя пак, да. Огледах го добре. Ще успеете ли да го намерите? А другия?

Хилгър се замисли за миг.

— Преди да тръгнеш, искам да ти покажа няколко снимки. Да видим дали онези, които ние подозираме, са същите, които си видял.

— И тогава ще ги намерите.

Хилгър знаеше, че ако е прав за въпросните мъже, идентифицирането им щеше да е фасулска работа в сравнение с намирането им. Но потвърди.

— Мисля, че да.

Мани се наведе към него.

— Трябва да ги намерите. И когато ги заловите, накарайте ги да страдат. Следяха ме със семейството ми. Можеха да причинят нещо на сина ми!

Хилгър кимна, за да покаже на Мани, че може да разчита на него.

— Ами МЛЧ? Можеш ли да направиш връзката и да уговориш още една среща? — даде на събеседника си да разбере, че трябва да му се отплати.

Мани сви рамене.

— Вече му оставих съобщение. Но с него не е лесно да се свърже човек. А може да се е стреснал, като е чул какво е станало в Манила.

Хилгър се съмняваше, че МЛЧ е толкова страхлив. Хората от този тип бяха по-корави. Но нямаше смисъл да спори.

— И да се е стреснал, не е голяма работа. Ако му кажеш какво моите хора могат да направят за него, ми се струва, че все пак ще дойде на срещата.

— Уведомил съм го.

— Добре. Продължавай с опитите да се свържеш с него. Като успееш, му кажи, че сме се погрижили за причинителите на проблема в Манила. Кажи му…

— Ще му го кажа, като стане истина.

— Докато се свържеш с него, ще е станало — отвърна Хилгър хладно и го изгледа с леден поглед.

Мани кимна и Хилгър продължи.

— Съобщи му, че лично ще дойда на срещата. Нека мястото определи той. И му дай номера на мобилния ми телефон. Да се чувства свободен да ми се обади направо на мен, когато пожелае.

Мани кимна отново.

— Добре.

Хилгър забеляза, че Мани е стиснал устни, без съмнение подразнен от охотата му да обсъжда въпроси, несвързани пряко със скорошните събития. Отчасти за да продължи разпита, отчасти за да успокои събеседника си, Хилгър попита:

— Кой според теб може да стои зад всичко това?

Мани се облегна назад и сви рамене.

— Откъде да знам? Може да е кой ли не.

— „Кой ли не“ не ми помага да стесня списъка на заподозрените.

— А според теб кой е?

— Мани, аз имам собствени виждания, но се съмнявам, че някой знае по-добре от теб самия. Да не би да криеш нещо от мен? Това не ме улеснява.

Мани поклати глава.

— Нищо не крия. Просто не знам. Възможно е да са били от Мосад. Проклетите лицемери не одобряват избора ми на приятели.

Хилгър вече се беше сетил за израелците. Бяха първи в съкратения списък.

— Още кой? Мани го изгледа.

— ЦРУ, естествено.

Хилгър кимна.

— Моите хора вече се занимават с тази работа. Други? БИН?

— БИН ли?

— Бадан. Индонезийското разузнаване. Ти им натрупа достатъчно проблеми на главите — Бали, „Джакарта Мариот“, австралийското посолство…

— БИН, да. Може. Може.

Хилгър разбра, че няма да получи никаква полезна информация. Мани беше човек, който не можеше да приеме, че има истински врагове — което, като се имаше предвид дейността му, беше почти смешно. Явно за пръв път се беше сблъскал с реалността, че някой наистина и съвсем настойчиво желае смъртта му и полага всички усилия в тази насока. Щеше да му трябва време, за да проумее действителното положение. Междувременно Хилгър щеше да извърши собствено разследване. Е, така и така беше свикнал да си върши сам работата. Понякога това беше единственият начин изобщо да се свърши нещо.

Реши да се върне към предишната линия на разпита, в която от Мани имаше повече полза.

— Казваш, че азиатецът, когото си видял, сякаш замръзнал. Да не би да е видял сина ти?

Мани се намръщи.

— Мисля, че видя мен.

Хилгър се зачуди какво ли си спомня Мани. При тези обстоятелства не очакваше паметта му да е кристално ясна; знаеше, че спомените от травмиращи събития рядко са отчетливи. Освен това сигурно му се искаше да вярва, че нападателите са били зли убийци, лишени от всякаква човечност. Така щеше да се чувства праведник по определение. Възможността единият от тези мъже да се е поколебал при вида на сина му противоречеше на това виждане, на придружаващото го чувство за относителна праведност и вероятно щеше да бъде отхвърлена. Съзнанието на човек като Мани си имаше много начини подсъзнателно да си угажда. Трябваше да внимава.

— И все пак ми се струва странно, че този човек изобщо се е поколебал, каквито и да са причините. Колебанието е проклятието на неопитните.

Мани се намръщи.

— Може тези двамата да са били неопитни.

— Ако бяха неопитни, нямаше да ликвидират бодигарда ти, че и моите хора в добавка. И тримата са били застреляни чисто и професионално. Повярвай ми, не са били неопитни.

— Защо тогава? Защо се поколеба?

Хилгър поклати глава.

— Още не знам.

— Синът ми е травматизиран. С майка му отидоха при роднини в провинцията.

— Мога да ти осигуря допълнителна охрана.

— Там, където са, им е добре. Но ми трябва нов бодигард.

Това бе най-близкото до съжаление чувство, което се промъкна в гласа му затова, че единият от тези мъже беше пожертвал живота си, за да спаси неговия. Аз, мен, моето. Не само Мани беше такъв. Целият шибан свят мислеше по този начин, каза си Хилгър.

— В противен случай няма да мога да ви помагам повече — каза Мани.

Хилгър въздъхна. Биваше си го Мани да отправя неуместни и ненужни заплахи.

— Вече съм се погрижил.

— А онези, които се опитаха да ме убият?

— Моите хора ще ги намерят.

Мани стисна зъби.

— Намерете ги по-скоро. Знаеш, че не сте ми единствените приятели.

Поредната глупава заплаха. Но Хилгър бе наясно със ситуацията.

— Мани, знам, че имаш много приятели. Но има ли някой, който да е надежден като мен?

Мани замълча, след което отново избухна.

— Ти ми каза, че вашето приятелство ще ме закриля! Че никога няма да се случи нещо такова!

Хилгър го погледна. За пръв път от началото на разговора позволи в гласа му да се прокрадне емоция. Отчасти за ефект. Но не само.

— Двама от най-добрите ми хора умряха, докато те защитаваха. И един бодигард, който аз ти бях намерил.

Мани не отговори. Хилгър се подразни още повече от мълчанието му. Трима мъже бяха умрели заради този тип, а той даже не можеше да каже: „Добре, прав си“.

— Ако отидеш при други, ще ми усложниш работата — продължи Хилгър. — Дай ми малко време да разреша проблема, преди да направиш нещо, с което да го объркаш още повече, става ли?

— Имам и други приятели — повтори Мани.

Хилгър въздъхна. Беше време за инжекция с доза реалност.

— Мани, хората, за които говориш, не са ти приятели. Много добре знаеш, че това са хора с интереси. Ако решат, че техните интереси не съвпадат с твоите, ще откриеш, че са ти станали врагове. Как да те защитя, когато това се случи?

Мани го погледна, ядосан, че Хилгър не се е стреснал от заплахата и че сам е получил едва прикрита заплаха.

— Накарай ги да страдат — повтори, за да има последната дума.

Хилгър кимна. Повече защото мислеше за своите хора, отколкото за да достави удоволствие на Мани, каза:

— Ще ги накарам.

7.

Трябваше да убия няколко часа, преди да излезем на вечеря с Докс, затова взех такси до близката улица „Силом“, където се надявах да намеря интернет кафе.

Рядко заличавам чатрум, след като съм го създал. Клиентите се нуждаят от начин за връзка с мен и поддръжката на чатрумовете е начинът да го сторят. Но когато бизнесът не оправдава постоянното им наличие, мотивацията идва от удоволствието под формата на гризящо любопитство и надежда. Ако бях създал чатрум за Мидори, която ме беше обичала и която ме беше изтръгнала от живота си, след като научи, че съм убил баща й, сигурно щях да го проверявам по няколко пъти на ден. Вместо в чатрум изливам чувствата си по Мидори, като слушам нейните дискове, вече цели четири, всеки следващ все по-задълбочен, по-одухотворен, по-смел от предишния; като си представям как въодушевени почитатели аплодират нейното изпълнение на пиано в тъмните джаз барове в Долен Манхатън, заради които беше напуснала Токио; като шепна името й всяка нощ като тъжно заклинание за призоваване не само на духа й, но и на нестихващата болка от нейното отсъствие.

Казвах си, че проверката на чатрума, който бях направил за Дилайла, беше смесица от бизнес и удоволствие. Когато тя ми се обади, се стигна до договора за Мани, и ако успеех да оправя кашата, можеше да има още такива договори. Но бизнесът не беше истинският мотив, заради който поддържах чатрума, нито причината да го проверявам почти всеки ден. Ясно ми беше, че нетърпението ми да надникна се дължи на откраднатото време, което прекарахме заедно в Рио след първоначалния ни сблъсък в Макао и моята среща очи в очи със смъртта.

Не беше само заради секса, колкото и да беше добър; не беше и заради убийствената й външност. А заради нещо дълбоко в нея, до което аз така и не успях да стигна. Не знаех какво е то: съжалението, че беше спомогнала за толкова много убийства; горчивината от отношението, което получаваше в собствената си организация; тъгата по нормалния живот, по семейството, които беше решила да пожертва и които може би никога нямаше да има. Когато бяхме заедно, тя в никакъв случай не беше идеалната компания. Понякога се държеше властно, друг път бе намусена, но във всички случаи се проявяваше като жена с характер. Любезността и съвършенството бяха маската, която си слагаше, когато беше на работа. Несигурността и бариерите, които придаваха пикантния вкус на отношенията й с мен, я караха да се чувства истинска, а мен — да й се доверя. А доверието, както откривах с Докс, беше опасен наркотик. Мислех, че съм се спасил от тази омая и съм се отървал от опасността. Но аз не познавах това усещане, без което бях живял толкова години, и в един момент то ми бе станало жизнено необходимо.

Казах на таксиметровия шофьор да ме остави преди улица „Силом“, под станция „Сала Даенг“ на въздушния влак. Линията беше пусната преди няколко години, но аз я виждах за първи път, защото не бях идвал скоро в Банкок. Май не ми харесваше. Построяването й несъмнено улесняваше придвижването из града и свързваше точки, до които някога практически не можеше да стигнеш заради задръстванията. Но това си имаше цена. Надвисналите релси и бетонните платформи задушаваха в сянката си улиците отдолу и по някакъв начин компресираха и засилваха шума, замърсяването, потискащата тежест на целия метрополитен. Усмихнах се, но изобщо, не ми беше весело, защото бях видял същото в Токио — от еуфорията при откриването на въздушната железница до последвалото след време съжаление на всички, освен на строителните компании и корумпираните им приятелчета от правителството, забогатели от цялата схема. Несъмнено те щяха пак да забогатеят, когато архитектите на града решаха, че е време да се премахнат тези мрачни ужасии, които преди бяха отстоявали като много необходими. С изграждането на въздушната железница управниците на Банкок на практика бяха превърнали улиците отдолу в подземия. Представих си едно не толкова далечно бъдеще, когато тя ще се разрасне до невъобразими размери, обраствайки с ресторанти, търговски центрове и кина, а улиците отдолу, пешеходците и колите, и магазините без никакво съзнателно планиране и виновна умисъл ще се превърнат на практика в истинското подземно метро на града, в последна спирка за жителите му, пропаднали през цепнатините и останали в мрака, от който няма накъде повече да пропадат.

Криволичех из главните улици и техните артерии между „Силом“ и „Суравонг“, подминах няколко места, които рекламираха достъп до интернет и международни телефонни разговори. Повечето бяха малки помещения в големи сгради, които сигурно никой не е искал да наеме преди появата на интернет, която беше създала възможност за печалба от помещения с пет маси и стола и няколко терминала. Скоро обаче намерих интернет кафе, чийто вид ми хареса. Заемаше една приземна ниша в лъскава сграда на Банкокската банка и почти се криеше в нея. Вътре имаше десет терминала, повечето заети от жени, които ми заприличаха на бар дами, те сигурно изпращаха имейли на онези фаранг клиенти, които бяха имали глупостта да оставят адресите си, и им пробутваха взаимозаменяемите си истории за болни майки, умиращи водни биволи и други подобни причини за неловката си молба — „само този път“ — да изкопчат доларите, лирите или йените на фаранга. Избрах маса, от която можех да виждам входа. Погълнатите от кореспонденцията си момичета не ми обърнаха почти никакво внимание.

Преди да започна, свалих малко комерсиален софтуер от един поддържан от мен сайт и проверих терминала за прехващане на набраното на клавиатурата и други шпионски техники. Когато се уверих, че съм чист, влязох в чатрума с Дилайла, но без нищо повече от обичайната абстрактна надежда.

Ала там ме чакаше съобщение. Сърцето ми подскочи.

Въведох паролата и отворих екрана. Съобщението гласеше:

Следваше телефонен номер, започващ с 331 — кода на Франция, и кода на Париж.

По дяволите. Огледах се рефлекторно, реагирайки на неочакваното обезпокоително усещане, че съм сам. Момичетата тракаха решително по клавиатурите и в очите им грееше пресметливост и надежда.

Върнах погледа си на екрана. Съобщението беше оставено вчера. Записах си номера, като използвах обичайния си шифър, излязох от чатрума и почистих браузъра, за да залича всички следи от присъствието си.

Излязох от кафето и се върнах на „Силом“. Сърцето ми туптеше диво, но мозъкът ми не беше изключил. Трудно ми беше да повярвам, че времето на обаждането й е чиста случайност. По-вероятно имаше нещо общо с операцията „Мани“. Но не бях сигурен.

Спрях и се замислих. „Не си сигурен ли? Какво ти става, мътните те взели?“

Никога не съм вярвал в случайността, не и за тези неща. Да, възможно е да я има, но човек трябва да действа, сякаш не съществува. Повечето пъти събитията, които изглеждат случайни, не са и съмнението помага за оцеляването. А ако грешиш и наистина е случайност? Какво губиш тогава? Нищо.

Но тук нещо очевидно ми се губеше и съзнанието сякаш се опитваше да изкриви мирогледа ми по съответния начин. Въпросът не беше в какво искам да вярвам. Въпросът беше в какво имам нужда да вярвам.

Тогава не мисли повече за съобщението. Не й се обаждай. Или й се обади, като оправиш кашата с Мани.

Мисълта беше депресираща. Дори болезнена.

Докс не знаеше и аз никога нямаше да му кажа, но забележката му за последния път, когато съм правил секс, беше уцелила десетката. Да, от време на време си плащам за секс. Човек трябва да се грижи за физическите си потребности. Но нещо истинско, нещо, което да си струва. Не и от Дилайла насам, а и преди нея не бе имало много други.

Как да разбера какво става и какво й е хрумнало, ако не се видя с нея? Тя може би разполагаше с необходимата ми информация, за да се приближа отново до Мани. Можеше да ми разкрие какво мислят нейните хора за произшествието в Манила и свързаните с него планове. Да, имаше риск. Но риск има винаги. А аз умеех да го контролирам. Беше ми станало втора природа.

Интуицията ми твърдеше, че си струва да пробвам. За миг се изплаших, че вече не мога да се доверя на интуицията си и че инстинктът, който винаги ми беше служил вярно, се е изкривил по някакъв начин, че вътрешните ми навигационни инструменти са се повредили. Но след това си помислих: „Ако интуицията ти вече не я бива, значи така или иначе си мъртъв“.

Което само по себе си можеше да е изкривяване. Но, майната му.

Намерих обществен международен телефон и набрах номера. Докато се свързвах, сърцето ми се разтуптя и се почувствах като пълен глупак. Ако ме видеше в това състояние, Докс щеше да ме скъса от подигравки и да ми каже, че се държа като пубертет.

Тя вдигна на първото иззвъняване.

Ало.

— Здрасти — казах и вперих поглед в улицата навън, уплашен от надеждите си.

— Здравей — отвърна тя. Тъй като мълчах, попита: — Как я караш?

Каквото и да бях очаквал, не си представях, че ще е толкова неловко.

— Добре. А ти?

— И аз. Работя по един… проект, но мога да се измъкна за няколко дни, ако си свободен и ти.

Нито дума за бизнес. Обаждането или беше лично, както се надявах, или беше бизнес, маскиран като лично отношение, което при наличния набор от възможности вероятно означаваше най-лошото.

— Мисля, че мога да се освободя. Захванал съм се с нещо обаче, което за момента е в застой, но може внезапно да се раздвижи.

Зачаках дали ще реагира. Не реагира. Само каза:

— Мога аз да дойда при теб, ако искаш.

Замислих се за миг. Трябваше да остана наоколо, ако Боаз и Гил намереха нещо, което да ни върне с Докс обратно в играта с Мани. Пък и предпочитах да се видя с Дилайла на място, което да я затрудни, ако реши да доведе компания. За всеки случай.

— Можеш ли да дойдеш в Банкок? — попитах.

— Разбира се. Сигурно ще успея да хвана директен полет от „Шарл дьо Гол“.

— Напиши ми кога пристигаш. Ще те чакам пред митническата проверка.

— Добре. Но ти сигурен ли си, че искаш да се видим точно в Банкок? Казват, че да си водиш гадже там е като да си носиш сандвич от къщи в ресторанта.

Усмихнах се.

— Аз си знам каква храна предпочитам.

Тя се засмя и напрежението понамаля.

— Добре. От мен полета до Банкок, от теб организацията.

Разпознах отдръпването на онова, което Докс би нарекъл моята параноя. Тя знаеше, че като ме оставя да избера окончателната дестинация, без да съм й я съобщил предварително, ще се чувствам по-добре.

— Само ми кажи под какво име ще пътуваш — казах, — за да мога да направя резервации.

— Ще ти го напиша в чатрума.

— Добре.

Тя замълча. След което изрече:

— Ще се радвам да те видя.

— Аха. Радвам се, че ми се обади.

— Яа — демонстрира тя известни познания по японски.

Усмихнах се.

— А биенто — и затворих.

Повървях няколко минути и влязох в друго интернет кафе. Взех обичайните мерки за шпионски софтуер, след което проверих самолетите за Банкок от Париж. Единствените директни полети бяха на „Тай Еър“ и на „Ер Франс“. Този на „Тай Еър“ излиташе всеки ден в 13,30. Я да видим, в Париж в момента беше 13,15, което означаваше, че го е изпуснала. Този на „Ер Франс“ излиташе всеки ден в 23,25 и пристигаше в Банкок в 16,35 на следващия ден.

Замислих се. На Дилайла или внезапно й се беше отворило малко свободно време, в който случай би пожелала да се възползва от него максимално, или идваше по работа, което също налагаше известна спешност. И в двата случая щеше да побърза, следователно най-вероятно бе да вземе полет на „Ер Франс“ довечера. Добре. Щях да заложа на него.

Замислих се къде да я заведа и как да се държа. Трябваше да е нещо специално. Отчасти, признавам, защото исках да я впечатля. По-важното обаче беше, че исках да се чувства откъсната от онзи, който евентуално я е пратил. Усещането за дистанция и откъсване щеше да увеличи вероятността тя да говори открито с мен или поне да изпусне важна информация. Мястото, освен това, трябваше да бъде обезопасено. И трябваше да стигнем до него по начин, който би ми дал възможност да се уверя, че Дилайла пътува сама.

Проверих отново в чатрума и видях, че вече ми е оставила името, под което щеше да пътува. Добре. През следващия половин час направих по интернет нужните резервации. Като свърших, огледах отново всичко и останах доволен. Единственият проблем беше появилото се незнайно откъде нетърпение, което изпитвах. Всичко беше уредено и нямаше какво да правя, освен да чакам. Утре щях цял ден да се чудя как да си убия времето.

В Банкок обикновено съкращавам часовете, като ходя на тайландски бокс в Лумпини или в Рачадамноен или като слушам джаз в „Браун Шугър“ или в „Бамбу бар“ в хотел „Ориентал“, а понякога и като отивам в „Гранд Хаят“ с някое момиче от „Спасо“. Но тази вечер май просто щях да изляза с приятел.

Чувствах се много особено. Но в никакъв случай неприятно. Само че странно. Като да чуеш песен, която някога страшно си харесвал, а след това си забравил, простичък напев, който тогава ти се е струвал богат и свеж, и изпълнен с обещания, и който сега, с незабелязаното си изчезване и внезапната си поява алхимично се е превърнал в нещо натрапчиво, напомнящо не само какво е било, но и за изгубеното през изминалите години, мелодия, навяваща надежда, че то би могло да се върне, и страх, че загубата му е невъзвратима.

С Докс се видяхме във фоайето на хотела, както се бяхме разбрали, и след подходящите мерки за безопасност взехме такси до „Силом“. Попитах го накъде отиваме, но той не пожела да ми отговори. Само заради доверието, което отскоро хранех към него, не спрях таксито и не слязох. Но инфантилността на отказа да ми каже ме подразни.

Слязохме пред сградата на Стейт Тауър Банкок и взехме асансьора до последния шейсет и трети етаж. Минахме през огромна стъклена врата, отвъд която ни посрещна една наистина впечатляваща гледка.

На покрива на небостъргача бяха разположени няколко маси с бели покривки, а в единия му край имаше кръгъл бар с червени, сини и жълти неонови светлини. Отляво се простираше висока тераса, на която джазов квартет свиреше за вечерящите. Застланият с камък и тиково дърво под на ресторанта се простираше до ръба на покрива, зад който във всички посоки блещукаха безкрайните светлини на града, а реката Чао Фрая представляваше виеща се безмълвна липса на светлина в сиянието. Стъклена табела в дъното на стълбището дискретно обявяваше, че заведението се нарича „Сироко“.

— Е, как ти се струва? — попита Докс. — Харесва ли ти?

— Много — признах с нескрита изненада.

— Ти какво си мислеше, че ще те заведа в някой гоу-гоу бар или нещо такова ли?

— Въпросът ти реторичен ли е?

Докс се намръщи.

— Понякога доста ме подценяваш, готин.

Удивих се. Докс толкова често и толкова успешно се правеше на простак, та ми се струваше направо странно да се обижда, че от време на време не му се признава и някакъв добър вкус.

— Откъде разбра за това заведение?

Той сви рамене.

— Прекарвам доста време тук и гледам да не пропускам новите неща. Отвориха го само преди няколко месеца и ми се стори, че е твой тип. Затова реших да го пробваме.

Погледнах го и казах:

— Благодаря. Нямах предвид…

Докс се ухили.

— Забрави.

— Само исках да кажа, че аз ще поръчам виното.

Усмивката леко помръкна, но след това засия с удвоен волтаж.

— Щом това ще те направи щастлив.

Управителката ни заведе до нашата маса. Менюто, състоящо се според самото „Сироко“ от „вдъхновени средиземноморски ястия“, беше също толкова добро, колкото и гледката. Поръчахме си мариновани в чесън и розмарин агнешки стекове на скара, печен омар от Пукет с лимон и ароматичен зехтин, и запечен на тиган пастет от гъши дроб. Аз избрах виното: „Каберне Совиньон“ резерва от „Емилио Терас“, 96-а година. Беше малко младо, но след като подиша, щеше да се облагороди.

— Страхотно е — премлясна Докс, след като сервитьорката отвори виното, преля го в каната и отпихме първите глътки. — Емилио не го познавам, но бих му стиснал ръката. Откъде знаеш толкова много за вината, готин?

Свих рамене.

— Не съм чак такъв специалист.

— Зарежи тая скромност. Виждам, че си.

Отново свих рамене.

— С моята работа се налага да се представям от какви ли не обществени прослойки. За да изглеждаш достоверен, трябва да знаеш разни показателни дреболии. Как да избереш виното, коя вилица за кое ястие се използва. Кога какво да облечеш. Или какво да кажеш. Такива неща. Просто гледам и се уча. Добър имитатор съм — отпих от „Емилио Терас“. — И освен това обичам вино.

— Значи просто… си навличаш един облик, а после го сваляш, като маскировка?

— Нещо такова. И ти го правиш, макар и по друг начин. Умееш да изчезваш, когато решиш, виждал съм те.

— Да, това ми е от школата за снайперисти. Просто затваряш цялата си енергия в себе си, прилича на дзен. Трудно ми е да го обясня. Инструкторът ми го сравняваше с онова, което съществото прави в „Хищникът“, или с кораба „Клингон“4 с антирадарен екран. Май корабът е по-точното определение. Но не бих имал нищо против да мога да се движа като теб комфортно във всички слоеве на обществото. От друга страна, сигурно е много странно да се движиш в тях, но да не им принадлежиш, не знам дали ме разбираш.

Кимнах.

— Разбирам те.

Вечерята се оказа много приятна изненада. Храната и виното бяха първокласни, а усещането, че си в сърцето на пренаселения метрополитен, но същевременно над него и откъснат от него, беше ободряващо и почти главозамайващо. Времето беше прекрасно: хладно и относително сухо, а през смога над главите ни дори се виждаха няколко звезди. Разговаряхме за Афганистан, където се бяхме били по едно и също време; за общите познати; за дивотиите, които бяхме вършили там; за нежеланите последствия от завземането на властта от добре въоръжените и обучени ислямисти, на които бяхме разчистили пътя, помагайки за прогонването на съветската армия.

Говорихме и за Азия. Удивиха ме познанията и дълбоката му привързаност към този регион, а въпросите му за японската култура бяха наистина интелигентни и смислени. Сподели колко обича Тайланд, където според собствените му думи „пребивавал“ за по няколко месеца, с всяка година все по-дълго, и как накрая се надявал да се пенсионира там. Вече не се чувствал у дома си в Щатите.

Разбирах го. Тайландската култура е гостоприемна и доста фаранг, или чужденци, я намират за неустоима. Тъмната страна на тази привлекателност са педофилите и другите перверзници, които пристигат тук, за да задоволяват извратеното си съзнание. А също и застаряващите сравнително заможни типове, дошли, за да приспят съжалението си по несбъднатите амбиции и неусетното, но неумолимо приближаване на смъртта, като плащат на жени, за които са прекалено стари и прекалено негодни в леглото, и да подхранят усещането си за някаква себестойност, като живеят в къщи с неоколониален стил, които местните не могат да си позволят. Но има и други, които остават тук по чисто човешки и нормални причини. Някои са в известен смисъл източни хора, уловени в капана на западно тяло, и там намират истинската си природа, освободена от тайландската „чужда“ атмосфера. Други са просто авантюристи, пристрастени към екзотиката. Трети са бегълци от любовни триъгълници, разводи, фалити и други лични драми. А някои са като нас с Докс — войници, променени прекалено много от нещата, които са извършили, за да се върнат в земите на младостта си. За някои хора разстоянието между онова, което си бил, и онова, в което си се превърнал, става непреодолимо и породеният от връщането насила дисонанс непрекъснато напомня именно за онези промени, които толкова отчаяно искаш да забравиш.

Когато се нахранихме и си поръчахме големи чаши капучино, казах на Докс:

— Искам да ми помогнеш за една работа.

— Никакъв проблем, готин. Само кажи.

— Израелската ми свръзка. Която уреди срещата с Боаз и Гил. Обади ми се. Иска да се видим.

— Ето го значи пробива, който чакаме. Може да ни каже нещо ново за Мани.

Поклатих глава.

— Не спомена за Мани. Каза, че просто искала да ме види.

Той източи врат и ме погледна.

— Нещо не разбирам. Защо ще се вижда с теб, ако не е за Мани?

— Преди тя да уреди работата с Боаз и Гил, известно време бяхме заедно — разказах му опростената версия как се бях запознал с Дилайла в Макао и какво се беше случило помежду ни там, а след това и в Рио.

Той ме изслуша мълчаливо, с необичайно за него мрачно изражение. Когато свърших, каза:

— И ти си се съгласил да се видите.

Кимнах.

— Ще го направиш, защото смяташ, че може да има някаква важна информация, или просто искаш да я видиш?

Въпреки че умираше да се прави на селяндур, Докс умееше да пристъпва право към същността на въпроса. Можех да започна да увъртам, но реших и аз да съм прям. Докс го заслужаваше.

— Просто искам да я видя.

Той кимна, помисли малко и изрече:

— Радвам се, че ми го каза. И без това го разбрах от начина, по който говореше за нея, и щях ужасно да се притесня, ако се беше опитал да ме излъжеш. Освен това щях да се усъмня дали не лъжеш и себе си.

— Не знам дали лъжа себе си или не.

— Готин, това е само по себе си вид дълбока честност.

Отпих от капучиното.

— И все пак може да има някаква информация за нас. Но се съмнявам, че обаждането й точно сега е чисто съвпадение.

— Ако не е съвпадение и е заявила, че ти се обажда, защото й е липсвала очарователната ти персона, значи играе двойна игра. В тази работа има нещо нечестиво.

— Нечестиво?

— Да, думата означава „неморално“ или „порочно“.

Намръщих се.

— Знам какво означава.

Докс се засмя.

— Е, щом знаеш, какво мислиш?

— Че може и да си прав.

— Но въпреки това искаш да се видиш с нея.

— Да.

Той сви устни и издиша шумно.

— Готин, това ми прилича на небезопасен секс. Не съм сигурен, че искам аз да съм презервативът.

Кимнах.

— След като поставяш въпроса по този начин, и аз не съм толкова сигурен.

Усмивката му беше от средния волтаж.

— Е, все пак кажи какво искаш.

— Тя ще дойде в Банкок. Казах й, че ще я посрещна при митническата проверка. Ако изпрати там хора да ме чакат, ти може да ги забележиш.

— Добре…

— С нея ще вземем такси от международния терминал до вътрешните линии. Ти ще ни проследиш, за да видиш дали някой не ни следи. Ако нямаме опашка, ще минем през проверката на вътрешните линии. Аз ще нося два билета за Пукет, където ще отидем с Дилайла, а твоят билет ще е за другаде. Ще минеш през проверката и в залата за чакащите още веднъж ще огледаш дали сме сами.

— Пукет, значи? Дано да си поговорил с туристическия си агент. Някои места още не са се оправили от цунамите.

— Знам.

— Защо не отидеш на Ко Чанг в Тайландския залив, там изобщо не пострадаха. Освен това не е толкова застроено и е само на четири часа път с кола от Банкок.

— Знам. Но предпочитам да пътувам със самолет. Така следенето е по-трудно.

— А, тук си прав. Всъщност на Пукет си е много хубаво. Къде смяташ да отседнеш?

По навик се поколебах за секунда.

— Аманпури.

— Охо! Раят на земята! Веднъж бях там и видях Мик Джагър. Не е лошо, но аз лично предпочитам плажа на Чеди. Не ми трябват вила и разни глезотии. Едно бунгало ми стига. С изглед към океана, разбира се. Какъв е смисълът да си в рая, ако не виждаш водата.

— Не мисля…

— Абе как очакваш да ти пазя гърба, ако не съм там? След като пристигнете, тя ще звънне на хората си, а ти ще си съвсем сам.

— Мога да се грижа за себе си.

— Тогава защо искаш да ти помагам?

— Виж, не знам дали ще успея да намеря още една стая. Имах голям късмет, че намерих две без предварителна резервация.

— Я стига, пълно е с места, защото туристите си мислят, че цунамите са съсипали всичко. Че нали екипите на Си Ен Ен непрекъснато обикалят и питат местните: „Абе можете ли да ни заведете на някое особено живописно разрушение, дето ще ни вдигне рейтинга у дома?“ А пък зрителите им ахкат и си мислят: „Леле, тоя остров за нищо не става, я по-добре да отида на Хаваите“. Но ние с теб не сме такива балъци, нали?

Не долових в изражението му склонност да води дебат. Въздъхнах.

— Добре. Но да знаеш, че тази жена е много умна. Забелязва всичко около себе си и помни лица. Ако останеш на снайперско разстояние, няма да има проблем. Но само ако се мернеш в полезрението й, ще те забележи моментално. А това може да умножи проблемите ни.

Докс се ухили.

— Обещавам да се държа прилично.

Погледнах го. Искаше ми се да поклатя глава и да заявя, че от всичко това няма да излезе нищо добро. Но казах само:

— Добре.

— Е, радвам се, че се уредих с безплатна почивка на Аманпури, но работата пак не ми харесва. Тъпо е да се смесват бизнесът и удоволствието. Човек се обърква кое кое е. А пък смъртта ти ще е извънредно тъп начин за изясняване на това объркване.

Отпих поредната глътка капучино.

— Който не рискува, не печели. Ако не се видя с нея, със сигурност няма да разбера какво знаят израелците и какво замислят.

— Да бе, синко, ама май имаш наум и друга печалба.

— Глупости.

— Хубаво, голям човек си и не ми е работа да ти казвам кога и с кого да си лягаш. Само се надявам дамата да си струва.

Кимнах. Повя лек бриз и на терасата за момент стана доста хладно. Зачудих се доколко е честно това, което правя, и доколко е честно да замесвам и Докс.

Звездите, които допреди малко се виждаха и без това слабо, изчезнаха съвсем от замърсеното небе. Погледнах светлините на града. В края на вечерята вече нямах приятното усещане, че съм над и далеч от него. По-скоро чувствах, че съм всмукан в утробата му, дори повече, отколкото си представях.

8.

Хилгър седеше зад бюрото в офиса си на осемдесет и осмия етаж на Международния финансов център. Двете сгради бяха сред най-новите небостъргачи на Хонконг и определено най-високите с 454-те си метра. Признаваше си, че наистина харесва това място. Не само заради гледката, лукса, усещането да си на върха на света, откъснат, всемогъщ, недосегаем. Сградата беше идеалното прикритие. Наемът на офис тук беше толкова убийствен, че никое правителство или неправителствена организация не биха си го позволили. Но пък и Чичо Сам всъщност не плащаше нито наема на Хилгър, нито която и да е друга част от операцията. В наши дни Чичо Сам направо беше изоставил своя агент, ползваше благата от разузнавателната му информация, но не държеше много да знае откъде точно идва. Което идеално устройваше Хилгър.

Помещението беше застлано с естествен дъбов паркет и бежов вълнен берберски килим. На бюрото имаше много малко вещи: елегантна настолна лампа „Леонардо Марели“, телефон „Беоком 2500“ на „Банг и Олуфсен“ с приставка за обезопасена линия с ЦРУ и сив трийсетинчов тънък монитор „Макинтош“ с безжична клавиатура и мишка. Цялостният вид, който неизменно правеше впечатление на клиентите, излъчваше солидност, енергичност, пари, връзки. Изгледът към небостъргачите на пристанищата Централно и „Виктория“ допринасяше за впечатлението и Хилгър много го харесваше. Тази вечер, за да намали отразената светлина и да разкрие великолепието на пейзажа, беше оставил да свети само настолната лампа. Гледката през прозореца го успокояваше и му помагаше да мисли. Което беше добре, защото в момента имаше много неща за обмисляне.

Ситуацията със сигурност не беше напълно в ред, но все още подлежеше на оправяне. Вярно, беше изгубил двама души, но и преди се беше случвало и разбираше, че губенето на хора, включително и на собствения живот, беше част от всяка мисия. Важна беше мисията, операцията. Тя трябваше да успее и Хилгър бе твърдо решен да се погрижи за това.

Започна отзад напред. Целта бе да се предпази операцията. А това означаваше да се ликвидира заплахата срещу Мани, който беше жизненоважна част от нея. Как да се постигне това? Лесно. Като се намерят поръчителят и извършителят на убийството, след което, доколкото е възможно, да бъдат ликвидирани и двамата.

Налагаше се обаче да действа под напрежение. След срещата с Мани в Коулун същата сутрин се беше прибрал в офиса. Очакваше го съобщение от човек от неговата мрежа, който в момента работеше в Ленгли. Хилгър му се обади. Човекът му съобщи обнадеждаваща вест: новината, че Калвър и Гибънс са били застреляни в Манила, беше стигнала до началството моментално. Резидентурата в Манила беше пуснала връзките си в полицията, там бяха проверили досието на мъртвия бодигард и бяха открили, че единственият му клиент е някой си Манхайм Лави, Всеизвестно голямо говно. Засега Лави не можел да бъде открит, но изводът беше, че бодигардът е умрял, докато го е защитавал, а двамата бивши рицари на плаща и кинжала също били замесени с въпросното Всеизвестно голямо говно. Въпросът, който не давал мира на всички, според човека на Хилгър, бил: какво са правели Калвър и Гибънс с този тип и кой още е забъркан? Хилгър знаеше, че ще трябва да събере всички свободни краища, преди някой друг да се е докопал до тях и да е разплел целия проклет чорап.

Е, с намирането на извършителя на опита за убийство се беше справил бързо. По даденото от Мани описание Хилгър веднага беше заподозрял Джон Рейн, който миналата година бе натоварен с поръчката за Белгази в Квай Чунг, Хонконг. Хилгър беше възразил срещу тази операция и за да я прекрати, дори беше наел хора, които да убият Рейн. Рейн обаче се беше оказал корав тип и беше успял да ликвидира Белгази. Което, колкото и да е странно, беше донесло полза: копелето Белгази се беше опитвало да пробутва радиологични ракети под носа на Хилгър. Ако Рейн не беше свършил работата, щеше да се наложи Хилгър сам да се заеме с нея.

Все пак бъркотията беше голяма. Някои от хората, които толкова внимателно бе вербувал, бяха заподозрели за участието му. Ако не беше Мани, едва ли щеше да си възвърне отново доверието им. От ЦРУ също му бяха подпалили задника, защото искаха да знаят в какво точно, по дяволите, се е изразявало участието му и защо не са били подадени необходимите доклади. Но и тук външната намеса беше потушила пожара. Негов човек в Съвета за национална сигурност беше уведомил директора на ЦРУ, че могат да си припишат заслугата — преустановяване на терористична операция в Квай Чунг. На следващия ден всички медии гърмяха за героите от ЦРУ начело с директора, изтъпанен на преден план в прожекторите на хвалебствията. Имаше и други ползи. Тъй като Съветът за национална сигурност беше свързан с президента, фактът, че се беше намесил на страната на Хилгър, трябваше да подскаже на директора на ЦРУ, че агентът е под закрила от най-високо ниво. След този случай го оставиха на мира и директорът на ЦРУ, и директорът по операциите, и кой ли още не от факторите.

Но сега Управлението имаше нов директор — на име Гос — и онези, които Хилгър беше успял да сплаши, бяха или уволнени, или си бяха подали оставките. Хубавото беше, че Гос нямаше никаква представа за ситуацията, поне засега. На толкова неща се опитваше да сложи ръка, че Хилгър сигурно щеше да лети под радара му още известно време. Но ако станеше още някой фал или ако Гос си наумеше, че трябва да се самодокаже, като натрие носа на Хилгър, кашата отново щеше да стане пълна. Е, сигурно би успял да поиска още някоя и друга услуга и да оправи бъркотията, но предпочиташе да не кръстосва шпага с директора толкова скоро. Дори да спечелеше, Гос нямаше да го забрави. Никой ловец не обича да прекъсват преследването му на плячката.

Участието на Рейн предполагаше, също както при Белгази, че ликвидацията е наредена от ЦРУ. Направо му прилошаваше от тази мисъл. Кретените явно нямаха ни най-малка представа с какво се занимава Хилгър и какво беше успял да постигне за последните три кратки години, защото иначе със сигурност щяха да му се махнат от пътя и да го оставят на мира. Да, да го оставят на мира, а ако имаха поне малко чувство за реалност, направо щяха да му целуват задника.

Забарабани с пръсти по бюрото и впери поглед в светлините на баржите, които пълзяха като водни бълхи по тъмната повърхност на пристанището на четиристотин метра отдолу. Нямаше представа защо неговите хора му вярват, но беше факт. Винаги е било така. Знаеше, че макар и съвсем малко прехвърлил четирийсетте, им беше станал нещо като баща. Прекалено би било да се твърди, че го обожават, но мнението му означаваше много за тях, както и разбирането, склонността му да прощава нещата, които работата изискваше. Самият той не беше имал такава фигура в живота си, но бе наясно какво означават властта, отговорността и положението. Хилгър можеше да потупа човека по рамото, понякога буквално, и да му каже, че всичко е наред, че е постъпил както трябва, че образите, миризмите, страховете и съмненията, мъчителните угризения на съвестта, всичко те всъщност са част от благородството, задето не си избрал обикновения начин, по-лесната пътека на скатаването от онова, което трябва да се извърши. И тъй като никой никога нямаше да разбере за останалия им в тайна героизъм, за анонимната им жертвоготовност, тъй като никога нямаше да има нито медали, нито почетни караули, нито благодарности от признателната нация, неговото, на Хилгър, разбиране, а когато е нужно и неговото, на Хилгър, опрощение, бяха единствената утеха, на която можеха да се надяват. Вярно, те едва ли бяха достатъчни, за да свалят бремето, но поне можеха да го облекчат. Понякога му се искаше и той да има такъв човек, към когото да се обърне, но нямаше и сигурно това беше част от тегобата на лидерството — да си носиш сам съмненията и тежките спомени.

Мани беше казал, че е имало още един мъж — едър и бял. Страхотно описание, но Хилгър разполагаше с някои факти. В Квай Чунг се беше появил снайперист. Съществуваше вероятност да е бил Рейн, но Хилгър знаеше, че Рейн няма опит със снайпера, а онзи в Квай Чунг беше професионалист. Застреля в главите двамата приднестровци от такова разстояние, че никой дори не чу изстрелите. Това не беше характерно за Рейн, който работеше отблизо. Хилгър не беше сигурен, но подозираше, че изпълнителят е един наемник на ЦРУ на име Докс. Чрез посредник Хилгър се беше опитал да наеме Докс да елиминира Рейн и да спаси Белгази. След това заподозря, че вместо да убие Рейн, проклетият бивш морски пехотинец бе предпочел да работи с него. Знаеше, че двамата са служили заедно в Афганистан и са помогнали на муджахидините да прогонят Червената армия. Беше очаквал инстинктите на наемник на Докс да са по-силни от другарството, което беше възможно да се е формирало в онези времена, но в този случай май беше сгрешил.

Имаше досиета и на двамата, снабдени със снимки. Снимката на Рейн беше доста стара, но Хилгър беше използвал някои компютърни програми на ЦРУ, за да я осъвремени. Преди Мани да отпътува за Манила, му беше показал снимките и той беше разпознал и двамата.

Дотук добре. Но отгатването на поръчителя на убийството се беше оказало по-трудно. Първо предположи, че е ЦРУ, но не откри нищо. Разбира се, беше му се наложило да разпитва доста дискретно, за да не може чрез Мани никой да го свърже с убийствата в Манила, но все пак си имаше източници. За съжаление не знаеха нищо. Възможно беше ЦРУ да иска смъртта на Мани, но не беше възлагало подобна задача.

Тогава кой? Мани не искаше да признае, но както бяха установили предишния ден, списъкът не беше никак кратък. Проблемът беше, че не му беше известно Рейн да е свързан с нито един от най-вероятните поръчители. Беше работил за японската Либерално-демократическа партия и за ЦРУ, като с Управлението работеше още от войната във Виетнам, но не се знаеше да е приемал поръчки от другиго. Това, разбира се, не означаваше, че няма други клиенти; Рейн беше професионалист на свободна практика, наемник. В тази професия обаче разширяването на клиентелата не беше толкова лесно. Не можеш просто да си окачиш табела на дюкяна и да пуснеш реклами по вестниците. Нови клиенти се набират бавно, ако изобщо се появят.

Е, имаше един много пряк начин да стигне до дъното на всичко това. Трябваше да попита Рейн или Докс. Вярно, те едва ли биха казали, но може би щяха да повярват на проявеното от него разбиране, че са просто наемници, на изявлението му, че не храни никаква лична неприязън към тях, нито има професионални мотиви да ги отстранява. По дяволите, след като цялата работа се изяснеше, щеше дори да е щастлив да ги покани в своя отбор.

Предложението щеше да е много привлекателно, да изглежда почти истинско. Всъщност щеше да си е направо истинско, ако не бяха убили Калвър и Гибънс, поради което нещата вече ставаха лични. А и бяха изплашили момчето, като с това не бяха оставили на Мани никаква възможност да прости и да забрави.

Оставаше единствено да се добере до тях. Едно чисто отвличане в задната част на някой незабележим микробус, например. Разумен разговор като мъже с мъже, ако е възможно. Щипци с електричество, закачени на тестисите им, ако не е възможно. И в двата случая щеше да получи необходимата информация.

Пое си дълбоко въздух. Да, трябваха му хора, които да ги отвлекат, а след това и да ги разпитат. Трябваше да познават региона достатъчно добре, за да стане всичко бързо.

Разполагаше с няколко души, но сред тях изпъкваше едно име: Майкъл Уилям Уинтърс. Този човек беше експерт. Беше се обучавал в прословутия екип на ФБР за спасяване на заложници и беше отстранил ужасно много лоши типове. Беше работил в Азия и дори беше давал консултации по сигурността за филми, нуждаещи се от такова сътрудничество. Уинтърс имаше опит и в бойните изкуства — Хилгър беше чувал за кали или нещо такова на Филипините и тайландски бокс в Банкок. Самият той не даваше и пет пари за всичкото това карате — изборът на Хилгър от бойните изкуства беше зигзауер Р229, скрит в кобур на колана на панталона, пък и още не беше виждал лонг-донг-до майстор, който да спре куршум, — но все пак опитът в Азия беше от жизнено значение.

Уинтърс имаше и друг плюс — беше завършил една от необявените програми на ЦРУ за техники на разпит, предназначена формално да обучи оперативните агенти да устояват на мъчения, но сред общността беше ясно, че по този начин човек сам се научаваше да измъчва, което беше и действителната цел. Някои възприемаха по-добре учебния материал от други. Говореше се, че Уинтърс бил сред отличниците.

Вдясно над Централното пристанище небето почваше да изсветлява. Хилгър отвори файла с телефонните номера и вдигна слушалката.

9.

След вечерята Докс настоя да отидем на гоу-гоу бар в Патпонг. На мен не ми се щеше, но просто трябваше да приема, че този човек е достатъчно голям, за да носи многообразие в себе си: смъртоносен и гръмогласен; културен и груб; проницателен и повърхностен. А репликата му, че се чувства добре сам със себе си, разбира се, беше вярна. Може би аз не бях честен с него. Реших да се опитам да му се доверя повече. Мисълта беше непривична и някак неудобна, но ми се струваше правилната.

Влязох в едно интернет кафе да проверя плановете на Дилайла. Очакваше ме съобщение от нея: пристигаше в Банкок с полета на „Ер Франс“ утре следобед в 16,35. Добре. Направих резервациите за Докс, върнах се в „Сукотай“, взех си гореща вана в чудесно обзаведената баня, легнах и поспах.

Но сънят ми беше неспокоен. Сънувах, че отново съм дете, че съм в апартамента, където бях израсъл, и че нещо ме преследваше из стаите. Виках родителите си, но никой не идваше, и умирах от ужас, че съм сам. Баща ми имаше един катана — дълъг японски меч, — беше ми казвал, че е принадлежал на прадядо ми. Мечът стоеше на церемониална поставка в спалнята на родителите ми и аз изтичах там и затръшвах вратата зад гърба си. Посегнах да грабна катаната, но вместо един имаше два меча и аз не можех да реша кой от двата да взема. Замръзнах. Съзнанието ми крещеше: „Вземи единия! Който и да е!“, но аз не помръдвах. И тогава вратата започна да се отваря…

Събудих се и се свих седнал на леглото. Останах така доста време, затаил дъх, със засъхваща по тялото пот, в опит да се отърся от съня и да дойда на себе си. Накрая станах, използвах тоалетната и си взех още една вана.

Но тя изобщо не ми помогна да заспя. Дълго време лежах и размишлявах. Разтревожих се, че отново бях замръзнал, макар и в съня си. Двата меча бяха ясни — объркване пред изобилието от възможности, когато си в опасност, така поне си мислех. Но аз не можах да избера нито единия, нито другия. Ако не се бях събудил, онова, което ме преследваше в съня ми, щеше да ме убие.

Следобеда на другия ден с Докс отидохме на летището рано, за да имаме време да набележим маршрут против проследяване и да го обходим. Използвахме радиостанциите от Манила. Ако се налагаше да ме предупреди за нещо, Докс щеше да го направи от разстояние и право в ухото ми. Така имаше по-добри възможности да ме предпази, отколкото ако не разполагахме с устройствата.

Пред залата за митническа проверка се тълпяха купища посрещачи: семейства — тайландци и чужденци; шофьори на хотелски лимузини; туристи с раници, сандали и мазни коси, любители на авантюрите от Европа и Австралия. Никой не задейства радара ми, но тълпата беше прекалено гъста, за да съм сигурен. Ако се появеше неприятност, сигурно щеше да прилича на израелец. В крайна сметка първоначалната причина хората на Дилайла да се свържат с мен беше липсата им на азиатски ресурси. Разбира се, „липсата“ беше относително понятие: Израел разполагаше с контакти в Тайланд — като се почне от търговците на скъпоценни камъни и нелегалната търговия с оръжие, и се стигне до групировки като „Тамилските тигри“ в Шри Ланка. Но ако искаха да действат достатъчно бързо, за да се възползват от евентуално предоставената им от Дилайла информация, едва ли щяха да прибегнат до външна помощ. Което съвсем не означаваше, че не обръщах внимание на хората, които не отговаряха на профила. Полезно е обаче в хода на действието да има някакви насоки.

Застанах възможно най-далеч вдясно от изхода, откъдето щях да я видя, като излезе от митническата проверка, но тя трудно би успяла да ме забележи. Докс застана няколко метра по-назад и вляво от мен, но когато рутинно проверих местонахождението му, ми отне цяла секунда да го забележа, въпреки че знаех как изглежда и накъде да гледам. Наистина притежаваше снайперисткото умение да се слива с обстановката.

Имаше две възможности: първо, израелците да са поставили човек пред изхода от митническата проверка, по времето, когато бях казал на Дилайла, че ще я посрещна. Второ, заедно с нея в самолета да пътува човек, който да я следва и да свърши работата. Втората възможност ми се стори по-вероятна, а и с нея щях да се справя по-лесно. По-вероятна, защото предполагаемият им недостиг на азиатски ресурси щеше да попречи да изпратят тук човек толкова бързо; по-лесна за справяне, защото който и да следваше Дилайла, трудно щеше да остане незабелязан, след като аз я поемех. И в двата случая не се тревожех ненужно от евентуални действия на самото летище. Наблюдението, мерките за сигурност и проверките на входовете и изходите правеха почти невъзможна една чиста операция на това място.

Самолетът кацна десет минути преди разписанието и сред тълпата не настъпи нищо необичайно. Видях Дилайла веднага щом излезе. Беше облечена в тъмносин костюм и кафяви обувки с удобен ток, а русата й коса беше вързана на опашка. Беше преметнала през лявото си рамо сак от крокодилска кожа, а дамската си чанта беше хванала удобно с другата си ръка. Обичайната й запазена марка — зашеметяващ вид, пари, увереност, стил. Аз знаех, че притежава и много други качества, но тази самоличност й отиваше.

Бръкнах в джоба си и изключих радиостанцията, след което включих миниатюрния детектор за подслушватели, който Хари беше направил за мен в Токио и на който разчитах оттогава досега. Радиостанцията щеше да задейства детектора, а аз исках да съм сигурен, че Дилайла не носи предавател.

Тя се огледа, видя ме и се усмихна. Усетих нещо под пояса си, сякаш спящо куче се размърда при появата на апетитен аромат, и си помислих: „Долу, момче. Не ме излагай.“

Тя дойде при мен, остави сака на земята и ме целуна леко по устата. Прегърнах я и я притеглих към себе си. Миришеше по същия начин, както при първата ни целувка — на чисто, свежо и на някакъв лек, омайващ непознат парфюм. Топлината й, допирът й, уханието й, всичко това се промъкна под дрехите ми и в многолюдната зала прегръдката ни стана уединена, съсредоточена, почти гола с интимността си.

Тя отметна глава и ме погледна, едната й ръка обгръщаше врата ми. Другата се премести нежно на гърдите ми. Кучето вече се беше събудило напълно. Само след секунда тъпчото щеше да се изправи на задните си крака и да се разлае. Отдръпнах се и я погледнах.

Тя се усмихна и в кобалтовите й очи блеснаха весели искрици.

— Май в този момент трябва да попитам: „Това в джоба ти пистолет ли е?…“

Изчервих се.

— Не, просто наистина се радвам да те видя.

Тя се разсмя.

— Къде отиваме?

Детекторът кротуваше в джоба ми. Нямаше бръмбари. Небрежно пъхнах ръце в джобовете. Изключих го и включих радиостанцията. Чух леко съскане в ушния си канал, където бях пъхнал устройството с телесен цвят.

— На едно местенце на Пукет.

— Чудесно! Чувала съм, че е много красиво, но никога не съм ходила. Но не връхлитаха ли цунами?

— Там, където отиваме, брегът е висок и няма опасност. Всъщност по-голямата част от острова се възстановява идеално. С колко време разполагаш?

— С три дни, а може и повече. Ти?

— Не знам. Чакам едно нещо. Надявам се да не се материализира поне още няколко дни.

— Тогава да не губим време. Къде отиваме?

— На другия терминал. Излитаме след час.

Отказах се от микробуса на летището и избрах маршрут, който налагаше да прекосим пеша терминала и да се спуснем на долното ниво. Тя знаеше какво правя, но не каза нищо. Долу взех такси и поръчах да ни закара до вътрешните полети. Минута след като потеглихме, Докс се обади в ухото ми.

— Дотук добре. Май никой не ви следи. А ако ви следи, се е покрил добре. Ще се помотая наоколо за познати лица.

Таксито спря пред терминала. Платих, слязох от колата и отворих вратата на Дилайла, като не пропуснах да се огледам наоколо. Тя видя какво правя — аз и не се криех, така или иначе пак щеше да забележи — но пак не коментира. Отбелязах си липсата на реакция като възможен повод за тревога. В Рио бяхме минали отвъд точката, в която я приемах като потенциална заплаха, и знаех, че готовността ми да отпусна гарда си беше важна за нея. Демонстративното възвръщане на подозрителността ми трябваше да е потенциален източник на обида, дори на раздразнение и гняв, както бях научил от собствен опит. Освен ако, разбира се, не си даваше сметка за причините и не се опитваше безуспешно да приспи подозренията ми.

Влязохме в терминала и се насочихме към осми изход. Докс ни последва след няколко минути и остана близо до стената на залата.

— Много добре, готин, дотук никой не ви следи. Не видях съмнителни лица и пред пристигащите международни. Чист си, освен ако някой не е разбрал къде отивате и не се озове там преди вас. Според мен следващата възможност за тревога ще бъде мястото на пристигане. Тя може да се обади по някакъв начин на хората си и да им съобщи къде сте отседнали. Така няма да се издадат, като ви следят. Ако съм на нейно място, извинявай ако бях на нейно място, знам колко си чувствителен относно граматиката, и ако имах лоши намерения, точно така щях да постъпя.

Достатъчно, помислих си. Не че вече сам не бях стигнал до същото заключение. Всъщност с Докс вече бяхме обсъдили всичко. Просто му се дрънкаше.

С Дилайла разговаряхме за незначителни неща — за полета й и други. Пристигнала с първа класа и спала през цялото време, чувствала се освежена и готова за вечерта в тропическия рай. Но Докс продължаваше да дудне, а както Дилайла беше до мен, нямаше как да му наредя да млъкне.

— Трябва да ти кажа, че тази жена изглежда страхотно! Защо не ми каза? Щях веднага да разбера защо искаш да се видиш с нея. Леле, и аз щях да се опитам да се видя с нея. Ако знаех, че тя е обектът, щях да ти направя проверката за наблюдение безплатно, дори можеше да не ми плащаш ваканцията. Е, вече е късно, сделката си е сделка.

Той млъкна и аз поблагодарих мислено на бога. Но само след секунди започна отново.

— А аз си мислех, че водиш самотен живот, само с уморената си дясна ръка за утеха! Преценил съм те погрешно, човече, и съм достатъчно голям, за да си го призная. Отсега нататък ти си моят герой и ще вземам пример от теб по романтични въпроси.

Качихме се на самолета и поне временно се озовах в безопасност. Махнах слушалката от ухото си, доволен, че сега Докс ще си говори сам.

С Дилайла продължихме да си бъбрим, но аз опипвах почвата. Досега разполагах с два факта и двата сочеха проблем: моментът на обаждането й и пропускът й да реагира на очевидните ми мерки за сигурност. Още не беше време за съд, но доказателствата се трупаха. На някакво ниво се безпокоях, че се е стигнало дотук. В Рио наистина ни беше много хубаво. Трябваше обаче да съумея да го преодолея — тя беше професионалист, а бизнесът си е бизнес, само че, да, безпокоях се.

Боже, колко беше красива. На всеки веднага би му станало ясно защо е толкова ефикасна в работата си. Имаше нещо у нея, някаква аура, магнетизъм, каквито не бях виждал у никого другиго.

И въпреки че я подозирах, ми беше приятно, че съм с нея. Нима не бе възможно да греша? Може би фактите щяха да се натрупат в по-благоприятна посока?

Снижаването и кацането бяха плавни, а пред терминала ни чакаше колата на хотела, за да ни откара до Аманпури. Слънцето залязваше, докато пътувахме към курорта по тесните двулентови улици на Пукет. Сигурен бях, че тя си мисли: „Това ли било? Май не е кой знае какво.“ Но все още бяхме във вътрешността на острова. Красотата му се разкрива в цялата си пълнота чак когато се озовеш на брега. И тогава от изненадата при вида на истинския Аманпури след намаляващите очаквания щеше да й спре дъхът.

Минахме през охранявания портал на курорта точно когато слънцето се скриваше зад характерните за Тайланд остри покриви на бунгалата и павилионите и потъваше в Андаманско море зад тях. Палмите се полюшваха от лекия океански бриз. Тераси от тиково дърво се простираше от края на алеята до дългия басейн с черно дъно, чиято повърхност блестеше като полиран оникс под потъмняващото небе. Слабата златиста светлина превръщаше всичко наоколо в декор на филм.

Портиерът отвори вратата на колата, за да слезем.

— Добре дошли в Аманпури — посрещна ни, долепил длани под брадичката си и свел глава в официален вай — тайландския начин за поздрав и благодарност.

Дилайла се огледа, а след това ме погледна с леко разтворена уста.

— Какъв е този чуден аромат? — попита.

— Седап малам — каза портиерът. — Донесена е от Индонезия. Името й означава „божествена нощ“, защото изпуска аромата си само нощем. На английски май се нарича тубероза.

Усмихнах се и погледнах Дилайла.

— Е? Харесва ли ти?

Тя замълча за миг, сетне възкликна:

— О, Боже!

— Това „да“ ли беше?

Дилайла кимна, отново се огледа и отново се взря в мен. Широка усмивка озари лицето й.

— Да. Означава „да“.

Регистрирахме се под навеса на открития павилион на рецепцията. Някаква служителка на име Аом ни разведе набързо из курорта и ни показа фитнес центъра, библиотеката, балнеоложкия център. Всички постройки бяха от тиково дърво и камък и изглеждаха точно толкова естествено сред хълмовете, колкото палмите. Отбелязах си присъствието на множество охранители, всичките изключително дискретни. В Аманпури се стичат всякакви знаменитости и в курорта охраната е на висота. Което за мен бе част от неговата привлекателност. Дори Дилайла да информираше хората си за местонахождението ни, щяха доста да се поозорят да се вмъкнат нелегално и незабелязано. Доколкото познавах начина на работа на организацията й, задача на Дилайла беше да подрежда кеглите, а не да ги събаря. Проверките по летищата ограничаваха възможността й да носи оръжие. С всичко това наум и неизбежно повлиян от божествено красивата обстановка, започнах да се отпускам. Имах чувството, че някой ни е дал таймаут, през който можех да науча каквото ми трябваше. Възможно беше да успея да обърна ситуацията, ако се наложеше. Да, и преди имаше конфликт на интереси, но бяхме намерили начин да се разберем. Сигурно щяхме да успеем и този път.

Аом ни заведе в нашия павилион — номер 105, със съвършен изглед към океана. Стаята беше обзаведена с ненатрапчив лукс. Стените, подът и семплите мебели бяха от тиково дърво, контрастиращи със снежнобелия порцелан на ваната, памучните одеяла и големите пухкави възглавници. Всичко беше позлатено от залязващото слънце, чийто крайчец все още се виждаше през западните врати на павилиона.

Дилайла беше гладна и затова решихме да вечеряме в единия от двата ресторанта на открито. Седнахме до парапета към океана. Слънцето се беше потопило изцяло зад хоризонта и като се изключи тънката яркочервена линия, водата беше тъмна колкото и небето. Както във всички останали заведения в Аманпури, в ресторанта мъдро избягваха музикалното озвучаване и необходимото настроение се създаваше от разклащащия палмите бриз и плискащите се по плажа вълни.

Поръчахме си печена патица със задушени батати, черни крабове с чили паста, пържени зеленчуци и пържени соеви кълнове с тофу и чили. Аз поръчах „Вьов Клико“ от 93-та.

— Била съм в най-красивите места по света — каза Дилайла. — В Пост Ранч на Големия Сур. В палата в Сен Мориц. В Серенгети. Но тук е невероятно.

Усмихнах се.

— Малко са местата, които те карат да забравиш всичко. Къде си бил и какво си правил.

Тя вдигна вежди.

— А другите кои са? За теб?

Помислих малко.

— Ако щеш вярвай, но някои от тях са в Токио. Но те са повече като… анклави. Оазиси, Закрилят те от света отвън, но ти си знаеш, че той е там. А тук… е друга вселена.

Тя отпи от шампанското.

— Разбирам те. В Хайфа, където израснах, има един плаж. Понякога, когато се прибирам, намирам там спокойствие. Мирисът на морето, шумът на вълните… чувствам се отново дете — невинна и неопетнена. Сякаш съм сама в целия свят, но е хубаво…

— Без компанията на непрестанните спомени — цитирах аз един приятел — човек намира милост.

— Милост ли? — очевидно беше разбрала думата буквално. — Ти вярваш ли в Бог?

Сетих се за разговора ни с Докс.

— Опитвам се да не вярвам.

— Това помага ли ти?

Свих рамене.

— Не много. Но какво значение има дали вярваш? Нещата са такива, каквито са.

— Онова, в което вярваш, променя значението на всяко нещо.

Погледнах я. Не водехме този разговор за първи път и неявната критика и снизхождението в забележката й не ми се понравиха.

— Тогава внимавай в какво вярваш. И какво може да ти струва тази вяра — казах.

Тя отклони поглед. Не бях сигурен, но май потрепери.

Допихме шампанското и аз поръчах „Лафон Волни Сантено“ от 99-а. Знаех, че Дилайла има вътрешна дисциплина, но при наличието на вино и умора от часовата разлика всеки се справя по-зле, отколкото при отсъствието им. Освен това, ако беше дошла за нещо „нечестиво“, както се беше изразил Докс, дисонансът между предишните й чувства към мен и сегашните й намерения също щеше да й струва усилия. Щях да направя всичко възможно да превърна това напрежение в поредица от грешки, а грешките — в разширяваща се пукнатина.

Поговорихме още за какво ли не. Тя не продума нищо за Мани и за общото между провалената операция в Манила и присъствието й тук. Минутите изминаваха, а аз все повече се убеждавах, че не мога да приема момента на обаждането й като съвпадение. Пълното й мълчание по въпроса бе всъщност премълчаване. Умишлено премълчаване.

Ако беше някой друг и ако това се беше случило преди година или две, щях да приема известните ми факти. И да действам въз основа на тях. Така щях да защитя тялото си, макар и с цената на част от душата си. Но сега тя седеше срещу мен, аз също бях повлиян от виното, от обстановката и от чувствата, които продължавах да изпитвам към нея, и затова осъзнах, че търся друг начин. Не толкова директен, не толкова непоправим, нещо, в чиято основа да стои надеждата, а не само страхът.

Имаше и някаква странна привлекателност в този риск. Не толкова първична и вълнуваща като „небезопасния секс“, както беше подхвърлил Докс. По-скоро неизследвани пътеки, потенциален добър изход. Не само възможността да се конфронтирам с нея, тя да се пропука и да ми даде информация, която да ме ориентира какво става с операцията за ликвидирането на Мани. Давах си сметка, че изпитвам и по-дълбока надежда за нещо повече от информация, за нещо нематериално, но безкрайно по-ценно.

След десерта от плодове и тайландски сладкиши, последван от големи чаши капучино, поехме обратно към павилиона. Намалихме осветлението и седнахме на ниския диван от тиково дърво, обърнат към океана — невидим в тъмнината, но плискащ вълните си пред нас. Тишината в стаята ми тежеше и ме потискаше. Досегашните ми обиколни гамбити в разговора ми бяха дали само намеци и неявни улики. Реших, че е време да бъда директен. От тази мисъл устата ми пресъхна малко и част от мен явно се уплаши от онова, което бих могъл да открия.

— Твоите хора казаха ли ти в какво ме замесиха? — попитах.

Тя ме погледна и от нещо в изражението й разбрах, че всъщност не й харесва. Не за това се бяхме прибрали в стаята. Не беше част от сценария.

— Не. Съобщава се само необходима информация. Ако не трябва да знам, по-добре да не знам.

— Поръчаха ми да очистя един в Манила.

Дилайла поклати глава.

— Защо ми го казваш?

— Не искам отношенията между нас да са само необходима информация. Ако е така, значи просто се прецакваме един друг.

— Пазим се един друг.

— Ти ще ме пазиш ли?

— От какво?

— От нещо лошо.

— Не ме поставяй в това положение.

— А ако ти се наложи да избираш?

Очите й се присвиха едва забележимо.

— Не знам. А ти какво би направил?

Погледнах я.

— Аз съм лесен. Нали знаеш, че не вярвам в нищо? И сам решавам.

— Това не е отговор.

— По-добър е от твоя току-що.

— Казах ти, че не знам. Съжалявам, ако не това си очаквал да чуеш.

— Очаквам истината.

— Знаеш коя съм.

— Точно това те питам.

Тя се разсмя.

— Виж какво, просто си ме представи като омъжена жена. Със семейство, при което винаги трябва да се прибирам.

Не й отговорих. След малко тя каза:

— И престани да се правиш на изненадан.

Това беше опасно близо до твърде добре познатото ми оправдание: „Много добре си знаел в какво се забъркваш. Който се забърква, си носи последствията.“

От всички възможни ъгли и съществуващи ходове истината ми се струваше нещото, за което е най-малко подготвена. Колкото по-близко се придържах към нея, толкова по-малко почва щеше да остава под краката й.

— Тук си само по лични причини? — попитах.

Тя помръдна с милиметър на дивана.

— Да.

— Погледни ме в очите, когато ми го казваш.

Погледна ме. Мълчанието се проточи.

— Тук съм само по лични причини — повтори.

Не. Познавах я от общите ни моменти в Рио. Ако казваше истината, моите подозрения щяха да я провокират моментално. Но сега се опитваше да контролира поведението си въпреки умората, обърканите емоции, алкохола и натиска на моите въпроси, и усилието й личеше.

Изгледах я мълчаливо. Тя не отмести очи. Измина продължително време — десет секунди, може би петнайсет. Забелязах по страните й да плъзва лека руменина, а ноздрите й да се разширяват едва забележимо с всяко вдишване.

В един момент извърна очи. Раменете й се повдигаха и спускаха с ритъма на дъха й.

— Майната ти — изруга почти шепнешком. — Майната ти.

Огледа бързо и опитно стаята.

Стана и закрачи. Отпърво бавно, след това по-бързо, кимайки все едно се беше уверила в нещо и се опитваше да го приеме. Гледаше навсякъде, но не и към мен.

— Трябва да си ходя — каза по-скоро на себе си, отколкото на мен. Отиде до единия гардероб, издърпа едното чекмедже и започна да тъпче нещата си в сака.

— Дилайла.

Нито ми отговори, нито спря. Отвори второ чекмедже и натъпка в сака и неговото съдържание. Изправих се.

— Дилайла.

Тя преметна сака през рамо и тръгна към вратата.

— Чакай — казах и застанах на пътя й.

Опита се да ме заобиколи отляво. Попречих й. Понечи да мине отдясно, по-бързо. Не.

Имах чувството, че не съществувам за нея. Сякаш нещо й пречеше и тя упорито се опитваше да го заобиколи. Неуспехът обаче пренасочи вниманието й и изведнъж забеляза, че препятствието съм аз. Очите й се присвиха и ушите й сякаш прилепнаха към главата като на котка. С периферното си зрение забелязах как премества тежестта си и завърта леко таза. След което десният й лакът се насочи към слепоочието ми.

Отдръпнах глава и повдигнах леко лявото си рамо, като междувременно блокирах удара с лявата си ръка. Лакътят й обърса косата ми. Лявата й ръка вече връхлиташе от другата страна. Прикрих се, коленичих и отбих и този удар.

Тя се отдръпна и насочи основата на дланта си към носа ми. Извърнах се и я парирах с дясната си ръка. От другата страна — същото развитие.

Опита още два бързи удара в главата ми. Избегнах по-неприятния. Тя сграбчи китката ми и се опита да ме извади от равновесие, но яростта и безсилието подкопаха тактиката й.

Ако тялото ми е научило нещо от двайсет и петте години джудо в „Кодокан“ в Токио, то е да стои изправено. Дилайла със същия успех можеше да се опита да помести някоя от дебелите тикови греди на павилиона.

Издаде звук, колкото на яд, толкова и на отчаяние. Отстъпи и замахна със сака. Неутрализирах част от силата на удара, като отдръпнах глава, а другата част посрещнах с рамо и бицепс. Тя се отдръпна и нападна отново. Направих същото.

Дилайла се разпсува на иврит и започна да ме налага, без друга цел освен да излее гнева си върху мен. Оставих я да ме удря, като поемах ударите на сака с ръце и рамене. Беше във форма и за да се умори, й бе нужно повече време, отколкото ми се искаше. Но в крайна сметка ударите отслабнаха, интервалите между тях се увеличиха. Тя отпусна ръце. Дишаше тежко. Аз също свалих ръце, без да я изпускам от поглед.

Тя огледа стаята. Разбрах, че търси по-добро оръжие от чантата. Напрегнах се, за да я сграбча, преди да докопа нещо тежко и тъпо или нещо остро.

Сигурно разбра, че ще й попреча. Или не видя нищо подходящо. Престана да оглежда стаята и ме погледна в очите. Зениците й бяха огромни и черни — разширени от адреналина.

Тежкото й дишане разделяше думите.

— Майната… ти… Махай… се… оттук… Разкарай… ми… се… от… пътя…

— След като ми кажеш какво става.

Тя си пое въздух.

— Майната ти.

Погледнах я.

— Май ни чака дълга нощ.

— Какво искаш?

— Искам… — започнах.

Но въпросът й беше само финт. Тя наведе дясното си рамо и се хвърли към мен в опит да ме извади от равновесие. Движението ме свари неподготвен и сигурно щеше да успее, ако не бях хванал раменете й с две ръце и не бях използвал тялото й като моментна опора. Тя се извъртя, замахна да ме удари с глава и ме уцели в брадичката. Зъбите ми изтракаха и едва не си прехапах езика.

Достатъчно. Сграбчих ръката й и я блъснах към стената.

— Кажи ми какво става.

Тя пусна чантата и заби юмрук в корема ми. Хванах я за китките и ги притиснах към стената от двете страни на главата й. Лицата ни се озоваха на няколко сантиметра едно от друго.

Усетих как коляното й се надига и притиснах тялото си в нейното, за да го спра. Тя се изви първо надясно, а след това наляво. Бузата ми се притискаше в нейната и мирисът й, парфюмът, който обичах, примесен с пот, страх и гняв, нахлу в мозъка ми и забърка някаква странна алхимия. Сведох глава към врата й с намерението да я обездвижа, но вместо това започнах да я целувам. Чух я да казва:

— Не, не — но беше престанала да се съпротивлява или поне не толкова яростно.

Без да отмествам тежестта си от ръцете и тялото й, вдигнах лице, за да я целуна в устата. Тя извърна глава. Пуснах китките й и обхванах лицето й с длани. В първия момент тя се опита да ме отблъсне, но после също ме целуна, буквално ме атакува с уста. Спуснах ръцете си към гърдите й, стиснах кръста й, задника й. Осъзнах, че я целувам също толкова страстно, колкото тя мен.

Посегнах да разкопчея блузата й, но ръцете ми трепереха и не успях. Мамка му. Пъхнах пръсти в процепа между две копчета и дръпнах. Копчетата се разлетяха. Сутиенът отдолу беше дантелен със закопчалка отпред. Усещах твърдите й зърна под дантелата. Опитах се да освободя закопчалката. Платът се разкъса. Сутиенът се разтвори и гърдите й се озоваха в ръцете ми. Кожата й беше гладка, гореща и мокра от усилието.

Целувките й бяха толкова настойчиви, че се принудих да отстъпя от стената, тя посегна и раздра ризата ми по същия начин, както аз нейната дреха. Сетне протегна ръка към колана ми. Не, помислих си. Първо ти. Свалих сутиена и блузата й до китките й и я обърнах с лице към стената. Борбата започна отново. Хванах здраво лявата й ръка и я извих зад гърба. Вдигнах я с лявата си ръка почти до лопатката й и я блъснах към стената. Бръкнах под полата й с дясната си ръка. Бикините й бяха влажни. Вдигнах полата нагоре и затиснах плата с таза си, след което разкъсах бикините. Тя отметна глава назад и ме удари с тила си по бузата. Свитки ми излязоха от очите. Притиснах се още по-силно към нея и долепих лицето си до нейното така, че да я прикова изцяло към стената. Посегнах надолу и започнах да я докосвам. Тя затвори очи и застена. Пъхнах пръстите си в нея и тялото й потръпна.

Огледах се трескаво. Вляво — скринът. Метнах я върху него. Отгоре имаше купчина туристически списания. Пометох ги на пода със свободната си ръка. Притиснах тялото й от кръста нагоре върху скрина, без да пускам ръката й. Тя се опита да се измъкне, но всеки път извивах ръката й достатъчно силно, за да се откаже. Отстъпих настрани, разкопчах си колана и копчето и свалих ципа на панталона си.

Настъпих левия крачол с десния крак и освободих лявото си стъпало веднага щом панталонът падна на пода. Нямах никакво намерение да се боря с нея с оплетен в глезените ми панталон. Повторих процедурата и с десния крачол и си събух боксерките. Еректиралият ми член стърчеше като арматурно желязо.

Пристъпих между краката й и вдигнах полата. Тя вече дишаше на пресекулки, както и аз.

Без да отпускам извитата й ръка, започнах да я докосвам отново. Не знам какво чаках. Сигурно исках да я поизмъчвам малко, по-скоро и двама ни.

— Хайде — прошепна тя. — Направи го или ще те убия.

Сърцето ми туптеше толкова силно, че отекваше в черепа ми. Пръстите на ръцете и краката ми бяха изтръпнали. Раздалечих краката й, размазах малко от нейната влага върху себе си и влязох в нея с едно плавно движение.

Тя си пое дъх толкова шумно, че звукът премина през мен като микрофония. Започнах да се движа, бедрата ми се поклащаха напред и назад, коремът и задникът ми се свиваха и разпускаха с всеки мощен тласък.

Погледнах я. Лицето й беше подпряно на една страна върху скрина, очите й бяха здраво стиснати, устата й беше отворена, от болка, екстаз или от двете, не знам. По бузата й се стичаха сълзи. Продължих. Изобщо не забавих.

Измина минута, може би две. Забравих коя беше тя, кой бях аз, защо бяхме тук. Съществуваше само стаята, жегата, единението, генериращо ритъм, стар като океана.

Чух силен стон и осъзнах, че съм го издал аз. А може да беше тя. Отвори очи и ме погледна, молейки за нещо. Пуснах ръката й и я хванах за хълбоците. Тя се вкопчи в страничните ръбове на скрина и стъпи на пръсти, повдигайки още по-високо задника си. Устните й мърдаха, но ако изричаше думи, аз не ги чувах. Краката й трепереха. Усетих оргазмът й да наближава и това ме влуди. Забих още по дълбоко пръсти в хълбоците й. Грохотът в гърдите ми подпалваше всичко — краката ми, топките ми, корема, тялото й под мен, всичко. Чух я отново да псува на иврит, усетих я да свършва на талази под мен и навсякъде около мен, усетих себе си да свършвам заедно с нея.

Накрая утихна. Отпуснах се отгоре й, поел част от тежестта си на ръцете. Останахме така, дишането ни се успокои, потта ни изсъхна, малко по малко си възвръщахме самообладанието.

След малко се надигнах и отстъпих встрани. Докоснах я по рамото.

Тя се оттласна от скрина и ме погледна. И двамата не казахме нищо.

— Добре ли си? — попитах след малко.

— Да. Добре съм.

— Искаш ли да говорим?

— Не. Искам да се махна оттук.

— Ще ти помогне ли?

— Не.

— Дали тогава да не поговорим.

Настъпи мълчание. Тя сведе поглед към остатъците от сутиена и блузата си и ги остави да се свлекат на пода. Излезе и от полата си.

— Кажи ми само едно нещо, става ли? — каза.

— Да.

— Кажи ми, че го правиш за пръв път. Имам предвид, без презерватив.

Сетих се за Наоми, а още повече за Мидори.

— Не съм го правил от няколко години.

Тя кимна.

— Добре. Макар че в момента прихващането на СПИН или на каквото ще да е, е последната ми грижа.

— Обясни ми какво става.

Тя влезе в банята и взе хавлия от закачалката. Аз сторих същото. Отидохме на леглото и седнахме.

— Мъжете, които си убил в Манила — поде тя, оглеждайки ръцете си. Гласът й беше леко дрезгав. — Двама от тях са били служители на ЦРУ.

Погледнах я. Видях, че не ме лъже. Изругах:

— Мамка му.

Тя не отвърна. След малко попитах:

— Колко е зле?

— Моите хора се боят, че ЦРУ ще те намери и ще проговориш. Не искат да поемат този риск.

— Затова изпратиха теб.

Тя сви рамене.

— Ти какво щеше да направиш?

— Дошла си тук, за да ме предадеш.

— Така си мислех. Вече не съм сигурна.

— Не точно това се надявах да чуя.

— Но е истината.

— Не би ли могла сама да натиснеш спусъка?

— Това, което върша, е достатъчно трудно.

Замълчахме, докато аз осмислях чутото.

— Сега какво? — попитах.

Тя отмахна няколко кичура от лицето си.

— Трябва да се обадя на свръзката си и да му съобщя кога и къде ще си уязвим.

— И какво ще му кажеш?

Тя погледна към тавана.

— Нямам абсолютно никаква представа.

— Защо си промени намерението? — попитах и си помислих: „А може и да не си. Може би това е най-доброто ти изпълнение в кариерата.“

Трябваше да продължа да подлагам на изпитание това твърдение. Според мен начинът, по който беше реагирало тялото й, не беше театър. Но може би още куп мъртви мъже бяха убеждавали себе си в същото. А може би аз бях глупак да мисля, че тялото винаги следва съзнанието. И обратното.

Настъпи продължително мълчание. Тя го наруши:

— Дотук имаш късмет. Не познавам друг човек, чийто късмет да е издържал толкова дълго. Но никой не е защитен от куршумите. Не мога да продължавам да те измъквам.

— Да ме измъкваш ли?

— Предупредих те за онзи в стаята ти в Макао.

— Предупреждението ти не ми беше необходимо.

— Така ли? Според мен ти спаси живота.

Оставих забележката без коментар.

— А този път?

Тя ме погледна.

— Хайде стига, става ли? Знаеш защо. Не искам аз да съм отговорна за смъртта ти. Ти прецака нещата в Манила и не знам дали ще оцелееш. Просто не искам аз да те убия. Или да спомогна за убийството ти.

— И аз не бих искал да те убивам.

Тя ме изгледа.

— Не се дръж като дете. Ти забърка цялата каша, а сега и аз съм въвлечена в нея.

Замълчах и вдишах дълбоко. Трябваше да помисля. Не можеше да няма начин за измъкване.

— Какво ти казаха за станалото в Манила?

— Само това, което ти си им съобщил. Че си опитал да очистиш Лави в една тоалетна, но синът му е влязъл и е попречил. След това са нахлули бодигардът и другите двама и нашият човек с момчето се изнизали.

— Да, беше почти така.

— Защо не ми разкажеш всичко от твоя гледна точка, с подробности.

Направих го, но пропуснах участието на Докс. Когато свърших, тя каза:

— Общо взето, съвпада с информацията на моите хора. Поне не са ме излъгали.

— Те знаят ли какво е правил Мани с двама агенти на ЦРУ?

— И да знаят, не са ми казали. Само че Лави също е сътрудник на ЦРУ.

Нещо ме глождеше и се опитваше да привлече вниманието ми. Направих разбор на фактите, опитах се да обоснова предположенията. И разбрах.

— Твоите хора откъде знаят, че онези са били от ЦРУ?

Тя сви рамене.

— Не знам. Не съм ги питала. Замислих се малко и казах:

— От думите на твоите хора излиза, че Мани е гаден тип от световна величина. Не е човек, за когото Управлението ще тръби, че фигурира в разплащателните му ведомости. Всъщност след 11-и септември наемането на тип като Мани е сериозно нарушение на законите. Ако се разчуе, доста хора ще се озоват в неудобно положение. Замесените вероятно ще изгърмят.

— Не те разбирам.

Кимнах.

— Знам, а предполагам, че и твоите хора не могат да разберат. Вие работите за малка и стегната организация, която управлява с малко надзор и налага известни ограничения. Но в ЦРУ не е така. Работил съм с тях през годините и знам. Тях непрекъснато ги скъсват от разследвания — комисията „Чърч“, чистките при Стансфилд Търнър, а сега и при този Гос — и вече са развили условно рефлекторна антипатия към риска. Да вербуват ли терористи? Абсолютно. Но ако ти си вербувал, контролирал и — не дай Боже — плащал на някого, оцапал ръцете си с американска кръв, и в документацията фигурира твоето име, още при първия случай, когато някоя комисия на Конгреса реши да се самоутвърждава или на някого му потрябва изкупителна жертва, или ако си си създал враг сред бюрокрацията, направо отиваш на кръста.

— Значи смяташ, че те са контролирали Лави. А не е ли възможно също като теб да са се опитвали да го убият?

Поклатих глава.

— Не. Нахлуха в тоалетната, след като Мани натисна паникбутона, значи са заподозрели опасност и са се опитали да го защитят. Повярвай ми, знам разликата.

— Ясно. Значи не са били там, за да му навредят.

— Точно така. Виждам, че разбираш накъде клоня. Нещо обаче не е както трябва. Мани не е някой втори секретар в китайското консулство, за когото всички искат да поемат отговорност. Той е спец по експлозивите, терорист, изцапал ръцете си с американска кръв. Ако ЦРУ поддържа връзка с Мани, ще се държат с него все едно е радиоактивен. И не биха изпратили двама служители на среща лице в лице. Не се връзва.

Тя ме погледна.

— Ако не са били от ЦРУ…

— Тогава нямам проблеми с ЦРУ. Поне не повече от обичайните. Възможно е ситуацията да е по-благоприятна, отколкото изглежда в момента. В такъв случай може да направя втори опит с Мани.

— Разбирам.

— Можеш ли да научиш откъде твоите хора черпят информация?

Тя погледна надясно, невролингвистичен признак за конструктивност. Вече си представяше как ще го извърши.

— Ще видя какво мога да направя — каза.

— Какво ще кажеш на Гил? — попитах, целях да се включа в представата й в момента.

— Че…

Погледна ме, осъзнала как се подхлъзна и издаде. Но белята беше сторена.

— Ще му се обадя утре сутринта. Ще му кажа, че съм предложила да се гмуркаме на определен плаж в определено време, а ти си заподозрял нещо. И когато съм се събудила, теб те е нямало.

Значи Гил. Убиецът разпознава убиеца.

— Ще ти повярва ли?

— Ще се усъмни. Но ще спечелим време.

— Имаш ли му доверие?

Тя се намръщи.

— Той е много… предан на работата.

— Да. И на мен така ми се стори.

— Но е професионалист. Каквото и да върши, трябва да е мотивиран. Ако не е, минава към следващата задача, която го държи буден нощем.

Кимнах. Оценката й съвпадаше с моята, Дилайла разтри очи.

— Трябва да поспя.

Наведох се и я погалих по бузата. Взрях се в очите й, исках да видя какво се крие там.

Излъчването й беше добро. Какво повече да кажа. Изгасихме лампата и се пъхнахме под завивките. Дълго време слушах дишането й в мрака. След това потънах в забрава.

Дилайла спа дълбоко два часа, след което се събуди от часовата разлика. Обърна се на една страна и загледа заспалия Рейн. Боже, каква бъркотия.

Беше дошла тук, убедена, че той се е провалил и че единственият начин да се реши причиненият от него проблем, е смъртта му. След като е бил наясно с рисковете, значи си е заслужил последствията. Но сега осъзнаваше, че всичко това са оправдания, психологическа защита срещу емоционалното обвързване, от което се ужасяваше. Срещата й с него не беше замъглила разума й, а го беше прояснила.

Бяха го наели за операция и той се беше справил максимално добре на фона на неблагоприятните обстоятелства. Какво искаха от него, да убие дете ли? Дотам ли бяха стигнали? За Гил беше сигурна, че не би се подвоумил. Той например щеше да й обяснява за „голямото и малкото зло“, за „неминуемите съпътстващи загуби“ и за „тях и нас“. Дилайла не приемаше тези неща. Не искаше да ги приеме. Фактът, че Рейн все още имаше някакъв морал след толкова време в бизнеса — имаше по-дълъг стаж от Гил, — я впечатляваше. Даваше й надежда за самата нея. Как да помогне за убийството му, след като е действал по начин, който дори Гил, ако бъдеше притиснат, публично би признал за правилен. Да, бе възникнал проблем, но директорът, Боаз, Гил… просто бяха предложили погрешното решение. Сега го виждаше. Тя трябваше да намери правилното. Уверена беше, че ще успее. Ако не успееше… Не, не й се мислеше за това. Не и докато не се наложи.

Даваше си сметка, че изглежда като търсене на оправдание, че нейните хора щяха да приемат решимостта й да намери друг начин като предателство. Не й пукаше. Не бяха чак толкова умни, колкото им се искаше. И отношението им се различаваше от нейното. За тях Рейн беше само пионка върху шахматната дъска. За нея се беше превърнал в много повече.

Харесваше го много, повече от когото и да било от много време насам. Сексът беше добър — Боже, повече от добър, — но това беше само част от привлекателността му. Беше й толкова… хубаво с него. До времето в Рио не беше забелязвала липсата на такъв вид комфорт в живота си. Беше изчезнал толкова отдавна, а тя непрекъснато беше заета с толкова други неща, че дори не й беше хрумнало да скърби за загубата му.

Беше имала много връзки, повече, отколкото можеше да преброи. Но нито един от тези мъже, нито един, не знаеше какъв е животът й. Без значение колко силно се беше влюбвала, колко удовлетворителен беше сексът, винаги си даваше сметка, че те не я познаваха, не можеха да я опознаят истински. Не биха могли да разберат убежденията й, дай съчувстват, да разсейват съмненията й, да утешават безсилието й, да облекчават периодичната болка в душата й. Нищо чудно, че й омръзваха толкова бързо.

С Рейн беше различно. Още от самото начало разбра, макар никога да не му го беше казвала направо, че той е напълно наясно с нейните занимания. Разбираше я, без да има нужда да му казва каквото и да е. Проявяваше търпение, когато тя изпадаше в обичайните си настроения. Знаеше, да, но не я осъждаше. Нещо повече, тя долавяше, че дори се възхищава на убежденията й, на личните жертви в името на каузата, която я определяше като човек. Беше доловила, че му липсва такава кауза, че копнее за нея, и това бе една от основните характеристики на личността му. Спомняше си, с леки угризения, как беше докладвала за тази му черта като за нещо, потенциално подлежащо на експлоатация.

Но в контекста на всичко това съществуваше и комфорт: нямаше несигурност относно отношенията им, нито наивни надежди за бъдещето. Нямаше обиди, ако единият не се обади или провали среща. Разбираха взаимно обвързаността си с различни организации и, както в случая, конфликта на интереси, породен от тази обвързаност. На френски го наричаха sympa, симпатия. На английски се използваше по-банален, но може би по-описателен израз: „на една вълна“. Със своето безмълвие тази фина настройка беше наистина прекрасна.

Всичко това имаше значение за нея, но оставаше и друго — по-важно и по-немислимо: знаеше, че той й има доверие. Естествено, никога не изоставяше тактиките си, не би го и очаквала. Проверките му бяха най-дискретните, които беше виждала, и обикновено бяха маскирани като обичайно поведение, но тя знаеше какво прави. Срещата им на терминала в Банкок и пътуването до вътрешните полети с такси бяха доста добър, макар и неприкрит начин. Ако с нея беше Гил или някой друг, играта щеше да свърши още там. Подозираше, че сред мерките му против проследяване има и други способи, вероятно с електроника, които не беше усетила. От време на време си даваше сметка, че в „невинните“ му въпроси има скрит подтекст и капани. Но за него това беше рефлекс, навик. А също и начин да се увери, че не е омекнал, че все още е защитен, че няма да прояви глупостта да се довери на човек като нея.

Никога не би казала нито на Гил, нито на който и да е друг, но от момента, когато поискаха да се свърже с Рейн, знаеше, че той ще приеме срещата. Зачуди се какви ли оправдания е измислил пред себе си, за да се съгласи да се видят в Банкок. Сигурно си е казал, че рискът си струва, защото може да разбере от нея нещо повече за Лави. Може би се е надявал и на нещо като случилото се помежду им, но тя знаеше истинската причина. Истинската причина беше доверието.

Докато го гледаше как спи, усети толкова силен прилив на благодарност, че в очите й избликнаха сълзи. Дощя й се да го събуди с целувка, да обгърне лицето му с длани, да го погледне в очите и да му благодари, наистина да му благодари, да му даде да разбере колко много означава за нея това доверие, което й нямат дори хората, с които работи. Усмихна се на абсурдния си порив и го изчака да премине.

В много отношения той беше странен човек, но на нея тази странност й харесваше. Понякога погледът в очите му й напомняше за мъката на родителите й, когато брат й загина в Ливан. Разнежваше се, видеше ли го да гледа така, а когато той забелязваше, че се е взряла в него прекалено внимателно, отместваше очи. Веднъж го беше попитала дали някога изобщо е бил дете. Беше й отвърнал, че не. Остави го на мира, защото усети, че каквито и да са били събитията, довели до това изражение, към тях трябва да се подхожда постепенно и заобиколно, ако изобщо се осмели да го стори.

Знаеше, че обстоятелствата са против тях, но сега не й се мислеше за това. Вместо това се замисли как да компенсират факта, че едва не се бяха изправили един срещу друг. Когато всичко се оправеше, разбира се. Бяха останали заедно в Макао, в Хонконг, а сега и в Тайланд. Все на негова територия. И, разбира се, в Рио, което беше нещо като неутрална земя. Искаше й се да го отведе в Европа, която вече чувстваше като свой дом повече от Израел. Може би в Барселона или на брега на Амалфи. Някъде, където не беше ходил, където съвместното им прекарване щеше да е свежо и необременено от спомени.

Продължи да го гледа. Никога не беше виждала мъж, който да спи толкова тихо. Беше почти изнервящо, че някой може да е потаен дори в съня си.

След известно време заспа и тя.

10.

Събудих се рано на другата сутрин. Дилайла все още спеше. Измъкнах се от леглото и отидох на пръсти в дневната, като затворих тихо тиковите врати, които я разделяха от спалнята. Взех мобилния си телефон и поставих в него една от резервните сим карти, които бях купил в Банкок, на практика придавайки на телефона нова идентичност. След това отидох в тоалетната, затворих вратата и го включих. Трябваше да проведа два разговора и за момента не исках да посвещавам никого в тях. Обикновено предпочитам да не използвам мобилен телефон от фиксирано местоположение, но с новата сим карта телефонът беше стерилен. И разговорите щяха да са кратки.

Първо Тацу, старият ми приятел и дух на възмездието от Кейсацучо, японското ФБР. Той ми дължеше услуги до края на живота си, тъй като бях ликвидирал убиеца от якудза Мураками, когото Тацу поиска да премахна, без да замесвам закона. Беше време да си поискам една от тези услуги обратно.

Мобилният му телефон звънна само веднъж. След това чух гласа му. Тъй като не си пилееше думите и дори сричките, каза само:

— Хай.

— Здравей, стари приятелю — отвърнах на японски. Настъпи мълчание и аз си представих една от редките му усмивка.

— Здрасти — каза той. — Отдавна не сме се чували.

— Доста отдавна.

— В града ли си?

— Не.

— Значи ми се обаждаш за информация.

— Да.

— Какво ти трябва?

— Преди четири дни в един мол в Манила е имало стрелба. Искам да науча всичко, което знаеш, за застреляните.

Тацу щеше да се чуди дали съм замесен, но знаеше, че няма смисъл да пита. Отвърна:

— Добре.

— Благодаря ти.

— Всичко наред ли е?

— Както обикновено.

— Съжалявам да го чуя.

Захилих се.

— Благодаря ти, приятелю.

— Обади ми се, като пристигнеш в града. Ще си подърдорим за това-онова.

Усмихнах се. Тацу беше съвършено неспособен да си бъбри за дреболии, заради което го заяждах непрекъснато.

— Ще си подърдорим — съгласих се.

— Яа. Добре тогава.

— Яа. — Затворих.

Знаех, че следващият разговор ще е по-проблематичен. По-рискован, но може би по-полезен.

Набрах номера и зачаках. Казах си, че ако онези в Манила наистина са били от ЦРУ, така и така съм се накиснал в лайната и обаждането няма чак толкова да влоши положението ми. Но ако не бяха, обаждането в самото ЦРУ беше най-добрият начин да разбера.

И този път от другата страна отговориха бързо с едно „хай“. Усмихнах се и за миг се зачудих дали Тацу не е взел под крилото си този младеж. Подозирах, че е така.

Томохиса Канезаки беше трето поколение японски американец и изгряваща звезда в токийската резидентура на ЦРУ. През последните години пътищата ни се бяха преплитали нееднократно в някои от онези нефигуриращи в документацията операции и също като с Тацу бяхме успели да се сработим във взаимно изгоден модус вивенди. Беше време да изпробвам границите на тези двусмислени отношения.

— Здрасти — казах на английски, като знаех, че ще познае поздрава и гласа ми.

След кратко мълчание той също отвърна на английски:

— Чудех се кога ли ще ми се обадиш.

— Ето ме.

— Работа ли търсиш?

— Имаш ли работа за мен?

— Не и от твоята компетенция. Критичното положение след единайсети септември започва да се уталожва. Тук за известно време станахме наистина безмилостни, но вече взе да ни минава. Ако работехме в Департамента по дивеча и риболова, можехме да наречем сегашните си програми „Улови и пусни на свобода“.

— Съжалявам да го чуя.

— Съжалявам, че го казвам.

— Не си търся работа.

— Така ли?

— Така. Гледам да се държа встрани от бизнеса. Много е опасен.

Той се разсмя.

— Трябва ми услуга — казах.

— Давай.

— Чух, че наскоро е имало стрелба. В един мол в Манила.

След известна пауза Канезаки се обади.

— И аз така чух.

Мамка му. Не си представях как е могъл да разбере за стрелбата, ако ЦРУ не са били замесени по някакъв начин. Май не трябваше да му се обаждам. Ала вече беше късно.

— Знаеш ли нещо за починалите? Чух, че били служители на компанията.

Още една пауза.

— Бивши служители.

Бивши служители? Интересно.

— Да знаеш какво са правили там?

— Не.

— Аз може би знам. Ако ти кажа, ще видиш ли какво можеш да изровиш?

— Ще направя каквото мога.

Не съвсем твърдо обещание, но колкото, толкова.

— Били са там на среща с един тип на име Манхайм Лави, израелски гражданин, пребиваващ в Южна Африка. Провери си досиетата и ще разбереш кой е.

Поредната пауза.

— Откъде знаеш?

Рефлекс. Знаеше, че няма да му отговоря.

— Провери си досиетата — повторих.

— Знам кой е Мани.

Трябваше да се досетя. Когато се чухме за последен път, Канезаки отговаряше за няколко антитерористични инициативи в Югоизточна Азия. Ако беше достатъчно добре информиран, а той беше, Мани сто процента се е появил на екрана на радара му.

— Добре. Имаш ли представа защо някакви бивши служители ще се срещат с него в Манила?

— Имената им са Калвър и Гибънс. Пенсионирали са се преди две години. Били са в отдел ДИ — Далечен изток. Не съм ги срещал, докато са работили тук, но доста други хора ги познават, така че се разшумя страхотно около смъртта им. Всички само за това говорят.

— Ако научиш нещо повече, ще се радвам да ми го кажеш. На кого са докладвали, докато са били на държавна работа, с какво са се занимавали напоследък. Такива работи.

Пауза.

— Кажи ми, че не си замесен.

— Казах ти, вече не се занимавам с тези неща.

— Ами? А с какво се занимаваш?

— Мисля да вляза в бизнеса с поздравителни картички.

— Много смешно. Ще си носиш ли телефон в обувката?

Усмихнах се.

— Ще ти бъда признателен за всяка идея.

— Знаеш къде да търсиш — каза той. Имаше предвид чатрума.

— Мерси.

— И не забравяй. Улицата не е еднопосочна. Заради теб поемам доста рискове. Очаквам в замяна полезна информация.

— Разбира се — затворих и изключих телефона. Обух си шортите и направих всекидневните си упражнения от двеста и петдесет хиндуистки лицеви опори, петстотин хиндуистки клякания, няколко минути коремни преси и друга калистеника и разтягания. Онова, което се постига за трийсет минути непрекъсната физическа дейност с нищо друго на разположение, освен пода, тежестта на тялото и гравитацията, би могло да изхвърли от бизнеса всички производители на фитнес оборудване, ако хората разберат.

Когато свърших, влязох в душ кабината. Намазах си физиономията с пяна за бръснене и потръпнах от болка, когато си докоснах бузата. Погледнах се в огледалната стена и видях, че бузата ми е охлузена. След това забелязах, че и ръцете ми са изпъстрени със сини и морави петна. По дяволите, имах късмет, че чантата не беше пълна с нещо по-тежко. И че си извърнах лицето навреме, когато ме цапардоса с глава.

Дилайла се присъедини към мен точно когато приключвах с бръсненето. Погледна бузата ми и въздъхна:

— Ох.

Хвърлих й поглед.

— Няма страшно, приемам извиненията ти.

Тя ме изгледа странно — полуусмихнато, полуядосано.

— Заслужи си го. Че и отгоре.

Реших да отвърна на усмивката, а не на яда. Прегърнах я и я притеглих към себе си.

Измина известно време, преди да успея да се изкъпя. Този път беше по-бавно и много по-нежно. Слава Богу.

След това Дилайла остана в банята. Аз се облякох в джинси и масленозелена фланела и си събрах нещата.

Седнах на дивана и я зачаках.

Когато се изкъпа, тя влезе в дневната гола. Без грим, с мокра коса. Изглеждаше страхотно. Прииска ми се да имах повече време за нея. Е, можеше да ни изпадне втора възможност. Ако имахме късмет.

Тя извади от чантата си тъмносини шорти и кремава ленена блуза. Седна до мен и отметна няколко мокри кичура от лицето си.

— Имам известна предварителна информация — казах й.

Тя вдигна вежди и аз продължих.

— Имам човек в Управлението. Онези двамата не са били на активна служба. Били са пенсионирани.

Дилайла се намръщи.

— А ти какво очакваше? Обадил си се в ЦРУ и въпросите ти са потвърдили вината ти. Твоят човек те е баламосал, като ти е казал, че няма за какво толкова да се притесняваш. Напълно нормално.

Мисленето на тази жена беше извратено. Навярно смяташе, че й казвам това, за да го предаде на Гил и компания, а те да имат повод да размислят. И същевременно омаловажаваше информацията.

Поклатих глава.

— Този го познавам от доста време. Не мисля, че би играл с мен по този начин.

— Да се надяваме.

— Провери и ти. Да видим дали ще разрешим това очевидно противоречие. Ако намерим доказателство или нещо като доказателство, може би ще накараме твоите хора да променят оценката си, преди нещата да станат много грозни.

Тя кимна бавно, все едно обмисляше думите ми, след което смени темата:

— Исках да ти кажа — видях един едър рус мъж пред терминала за пристигащи в Банкок, а след това и да вечеря тук в курорта. Ти забеляза ли го?

— Не — отвърнах и автоматично поклатих глава, все едно не беше голяма работа и ставаше въпрос за случайно съвпадение. По дяволите, направо ме хвана по бели гащи.

Тя кимна.

— Стори ми се странно, че е на летището в Банкок едновременно с нас, а после и тук, без да е бил в нашия самолет.

— Може да е чакал някого и да са хванали по-късен полет.

Дилайла ме погледна.

— Учудвам се, че съм забелязала това несъответствие, а ти не си. Доколкото знам, си доста чувствителен към околната среда.

Мамка му. Направо ме закова. Но продължих да упорствам още известно време.

— Май вече не съм във форма — като се имаше предвид доста неловкият начин, по който бях паднал в капана й, думите ми прозвучаха обезпокоително вярно.

— Щом нито го познаваш, нито си го видял, бих очаквала да се разтревожиш повече, когато ти съобщавам за присъствието му — нападна ме тя.

Не казах нищо. Докс беше изгърмял. Нищо не можех да направя.

— Кой е той? — попита тя.

Въздъхнах.

— Партньорът ми.

Тя кимна, сякаш й беше вече известно. Всъщност си беше така.

— Бил е с теб в Манила, нали? Свих рамене. Нямаше какво да кажа.

— Защо тогава не му се обадиш. Трябва да поговорим.

Осъзнах, че досега не бях виждал как Докс се държи в цивилизована компания. От представата ми стана неудобно.

— Не мисля, че идеята е добра.

Но тя изтълкува неохотата ми погрешно.

— Полезно ще е да обединим умствените си усилия.

За втори път през последните няколко дни си помислих: „От това няма да излезе нищо добро“.

И за втори път се чух да казвам:

— Добре.

Извадих телефона си и му се обадих. Той вдигна моментално и попита:

— Всичко наред ли е?

— Изящно — това беше кодовата дума, че всичко наистина е наред и че не съм под натиск. — Но приятелката ми те е забелязала на летището, а после и тук. Иска да се запознае с теб.

— Олеле, как така ме е забелязала? Да не си й казал ти?

— Не съм. Просто те е забелязала.

— Как? Ега ти конфуза.

Погледнах Дилайла. Тя се подсмихваше, явно си представяше репликите от другата страна на линията.

— Казах ти, че я бива.

— Да, то е ясно. Много ли ще ми се караш?

— Иска ли питане?

Той помълча.

— Добре. Сгафил съм. Но не пред нея, става ли? И без това ми е достатъчно неудобно.

— Добре.

— Обещаваш ли? Господи!

— Обещавам.

— Е, хубаво, къде да го направим? — интонацията му беше като на хлапе, което знае, че ще яде пердах.

— Мисля, че стаята ми е най-доброто място. Няма смисъл да виждат трима ни заедно.

Той въздъхна.

— Ей сега идвам.

Затворих. Дилайла попита:

— Много ли се разстрои?

Свих рамене.

— Сконфузи се.

Тя се усмихна.

— И аз на негово място щях да се сконфузя.

— Обещах да не му се карам пред теб.

Усмивката й разцъфна.

— Обеща ли му?

Кимнах и добавих невинно:

— Но говорех само от мое име. Ти не си обещавала нищо.

Тя се разхили.

— Виждам, че си склонен към жестокост.

Погледнах я.

— Сериозно, как го забеляза?

— Казах ти, по несъответствията. Освен това… той е едър мъж, но когато погледнеш към него, все едно не е там.

Кимнах. Не виждах смисъл да й казвам за снайперисткото му минало.

— Той е като доктор Джекил и мистър Хайд. Повечето време е шумен и досаден като сирена на линейка. Но когато дебне, направо изчезва.

— Точно затова ми щракна нещо. Отначало не го забелязах, а след това ми направи впечатление, че не съм го забелязала, ако разбираш какво имам предвид. Погледнах втори път и осъзнах колко е едър. Именно това ми подсказа, че е професионалист. Не е лесно едър човек да се слее така с обстановката. Дори по-дребните рядко успяват.

На вратата се почука. Отидох, застанах отстрани и се наведох да погледна през шпионката. Беше Докс.

Отворих вратата. Той почти закри слънцето зад себе си. Махнах му да влиза.

Дилайла се изправи. Докс я погледна малко гузно.

След това се обърна към мен. Очите му се разшириха леко при вида на насинената ми буза. След това забеляза синините и по ръцете ми. На лицето му цъфна характерната усмивка.

— Абе не знам какво сте правили нощес, но се надявам да е било по взаимно съгласие.

Мамка му. Е, Докс си беше Докс. Никой нищо не можеше да направи по въпроса.

Дилайла го гледаше. На лицето й беше изписано нещо между умерено веселие и лек укор.

— Що за начин да се представи човек? — попита кротко, без да изпуска погледа на Докс от своя.

Той не сведе очи, но с него се случи нещо странно. Нахалната му усмивка изчезна и по бузите му се разля червенина. Отпусна ръце пред себе си, все едно държеше шапка, и каза:

— Ъ-ъ, не. Не, мадам, не е правилният начин.

Леле, какво ставаше тук?

Тя го окуражи с усмивка и протегна ръка. Главата й беше високо вдигната, тялото й беше изпънато, заело официална поза.

— Аз съм Дилайла.

Той пое ръката й, разтърси я веднъж и сведе леко глава.

— Викат ми Докс.

Тя вдигна вежди.

— Докс ли?

Той кимна и се поизправи, имитирайки несъзнателно нейната поза.

— Съкратено от „неортодоксален“, мадам. Повечето хора явно така си мислят за мен.

Боже, все едно зло куче беше нахлуло в стаята, след което се беше търкулнало по гръб, за да го почешат по корема.

В очите на Дилайла проблесна разбиране и добронамерен хумор.

— На мен не ми изглеждате неортодоксален.

Изражението на Докс беше почти гробовно сериозно.

— Ами не съм. Аз съм си нормален. Останалите са неортодоксални — млъкна, след което добави: — Макар че си харесвам прякора. Нося си го от доста време. Ако искате, можете и вие да го използвате.

Тя се усмихна.

— Добре. Моля, наричай ме Дилайла.

Той кимна.

— Да, мадам — изчерви се, а аз си представих как се ругае наум. — Исках да кажа, Дилайла.

— Нека да седнем — предложих аз.

Докс се обърна към мен, все едно чак сега си беше спомнил, че съм в стаята. Кимна. След това отново насочи взор към Дилайла и с жест посочи към канапето като истински джентълмен от Юга. Тя се усмихна и седна. Аз се настаних до нея. Докс се разположи на стола и го обърна, за да е с лице към нас.

С Дилайла го осветлихме за дискусията си предишната вечер, както и за информацията, която бях получил сутринта.

Когато свършихме, той каза:

— Разбрах, че онези са убийци, от начина, по който се движеха. И се боях, че може да са от котилото на ЦРУ. Много кофти. Опитвам се да си създам навика да не обиждам шпионските организации и останалата подобна пасмина.

— Тъкмо това е въпросът — подхвърлих. — Коя именно организация сме обидили.

— А твоите хора? — обърна се Докс към Дилайла. — Джон ми каза, че са от Мосад или някоя от дъщерните му организации.

Тя вдигна вежди и ме погледна.

— Така ли е казал?

Докс сви рамене.

— Професионален облик, ако може така да се изразя. Преди години съм работил с някои израелски снайперисти.

Снайперисти. Защо направо не вземеше да й връчи автобиографията си?

— Как ти се сториха? — попита Дилайла.

— Харесаха ми. Арогантни задници — ъ-ъ, исках да кажа типове — и защо не. Научиха ме на толкова номера, колкото и аз тях — ухили се. Снайперството му беше по-позната територия за разговор. Погледна към мен. — Специална карма се иска, за да обидиш ЦРУ и Мосад, и двете организации едновременно. Ако беше някой друг, щеше да ми е смешно — сетне впери поглед в Дилайла и физиономията му отново стана сериозна. — Настина се надявам, че можеш да ни помогнеш да се измъкнем от ситуацията, преди да е загрубяла.

Дилайла кимна.

— Ще опитам.

Докс сведе глава.

— Е, моите благодарности. Както и тези на партньора ми.

Тя ме погледна.

— Как да се свържа с теб?

Дадох й номера на една от сим картите. През повечето време щях да държа телефона изключен, за да не ни проследят. Но от време на време щях много предпазливо да проверявам гласовата поща, по-често и по-лесно отколкото чатрума.

— Добре. Налага се да изчезваме. Аз ще се погрижа за отписването на рецепцията.

С Докс се изправихме. Наведох се към Дилайла и я целунах.

— Благодаря ти.

Тя поклати глава.

— Не бързай да ми благодариш.

11.

Хилгър се беше прибрал в апартамента си на улица „Лугард“ в Мид Левълс доста след зазоряване. Беше заспал с черна превръзка на очите, когато телефонът на нощното шкафче иззвъня. Събуди се моментално, свали превръзката и премигна на светлината, струяща през прозорците на спалнята. Вдиша и издиша шумно и си прочисти гърлото. Имаше чувството, че знае кой се обажда, макар увереността му да не почиваше на никакво разумно обяснение. Вдигна телефона.

— Хилгър.

— Здравейте, господин Хилгър. Нашият общ приятел ми даде номера ви.

Гласът беше приятен и уверен, с лек арабски акцент. Хилгър се усмихна. Беше прав. Обаждаше се МЛЧ.

— Чудесно. Благодаря, че се обадихте.

— Линията обезопасена ли е? — попита гласът.

— Абсолютно.

Но гласът остана уклончив.

— Май е имало някакъв проблем в Манила.

— Имаше — отвърна меко Хилгър, за да не подплаши събеседника. — Както знаете, нашият общ приятел има врагове.

— И?

— Проблемът беше решен — не беше съвсем лъжа, защото очакваше в най-близко бъдеще да стане истина. А може вече да бе станало.

— Добре.

— Ако все още сте в района, се надявам да се видим. Бих искал да дойда на срещата лично.

— Последния път нямахте ли възможност да дойдете лично?

Този се опитваше да го притиска. Може да беше мухльо. А може и да изпробваше нервите на Хилгър. Както и да е.

— Нямах възможност. Но май е било за добро.

Мъжът от другата страна се изхили. Това беше добре.

— Къде предлагате да се срещнем?

— Защо не дойдете тук, в Хонконг? Като мой гост. Ще ви настаня в най-добрия хотел. Можем да наемем яхта, да отидем на конни състезания, каквото кажете.

— Боя се, че не разполагам с много време.

Да, човекът беше дребна душица. Искаше да покаже, че той командва и той поставя ограниченията. Но основното беше, че неявно се беше съгласил със същността на онова, което му предлагаше Хилгър. Сега номерът беше да се фокусира около тази същност и едновременно да не разсейва заблудата му, че той води парада.

— Разбирам. Но все пак, ако плановете ви позволяват, според мен ще откриете, че една напълно безплатна екскурзия до Хонконг с билет първа класа е доста приятно преживяване.

Човекът отсреща замълча. Явно размишляваше. От личен опит Хилгър се беше убедил, че богаташите обикновено са най-стиснатите и лакоми хора на планетата. Този сигурно можеше да купи половината Хонконг, обаче от перспективата да получи съвсем малка част от него на чужди разноски му потичаха лигите.

— Ще видим — каза гласът.

Хилгър знаеше, че това означава „да“. Усмихна се.

— Предлагам да организирам нещата и да ви пиша в чатрума. Възможно ли е да вечеряме заедно утре? Ще обсъдим работата, а ако имате време, ще останете няколко дни на мои разноски.

— Можем да вечеряме утре — съгласи се мъжът и тъкмо това интересуваше Хилгър.

— Отлично. Ще организирам нещата и ще ви пиша веднага.

— Прекрасно — мъжът затвори.

Хилгър стана и отиде до бюрото си. Включи лаптопа и потъна в размисъл. Сега, когато Калвър и Гибънс ги нямаше, щеше да е разумно да вземе Уинтърс на срещата с МЛЧ. Агентът така или иначе щеше да дойде в Хонконг, за да докладва какво е научил от Рейн и Докс. На МЛЧ тази малка изненада можеше и да не му хареса, но едва ли щеше да се оттегли. Струваше си да му разроши малко перушината, но трябваше да си осигури гръб на срещата, както и човек, на когото после да прехвърли нещата. Имаше нужда и от присъствието на Мани, който да даде одобрението си. Значи вечеря за четирима. Хилгър знаеше точното място за тази вечеря.

Следващия час прекара на телефона и в интернет, за да уреди всичко и да подготви играчите. Когато свърши, провери един от обезопасените си чатрумове.

Леле, какъв съм пич, помисли си и се изпълни с гордост от качествата на хората, с които работеше. Беше настъпил пробив — хората на Хилгър бяха имали късмет да проследят Докс до Банкок. Онзи беше направил грешка и щеше да плати за нея. Ако Рейн беше с него, а Хилгър се обзалагаше, че го придружава, и двамата щяха да платят. Телефонът иззвъня.

— Хилгър.

— Аз съм — казаха от другата страна.

Хилгър разпозна леко носовия глас. Беше човекът му в Съвета по национална сигурност.

— Кажи.

— Имаме нов проблем.

Хилгър не каза нищо.

— Тази сутрин ми се обадиха. Един журналист от шибания „Вашингтон Пост“.

Тревогата на Хилгър се разля в почти приятно хладно спокойствие.

— Какво искаше?

— Интересуваше се верни ли са слуховете, че двамата в Манила са били служители на ЦРУ и че са загинали, докато са били на среща с известен терорист.

— Нещо друго?

— Не каза.

— Може просто да е опипвал почвата.

— Едва ли. В някои отношения информацията му беше съвсем достоверна. Според мен някой го захранва.

Мамка му, някой нареждаше мозайката прекалено бързо.

— Ще напише ли статия?

— Не мисля. Поне не още. Според мен ще потърси още информация.

— Значи разполагаме с време.

— Виж какво, струваше ми доста усилия, за да залича следите след Квай Чунг. Не знам дали ще успея още един път.

Хилгър вдиша и издиша.

— Няма да ти се наложи.

— Гледай да оправиш ситуацията, и то бързо — отвърна гласът. — Не можем да си позволим разследване. Стига толкова.

Сериозно?

— Оправям я днес — каза Хилгър. — Ще ти се обадя, след като приключа.

— Добре.

Хилгър затвори. Погледна телефона и се замисли какво ли става в Банкок. За миг се зачуди дали не трябваше сам да отиде и да контролира развитието на операцията. Не. Уинтърс беше най-добрият. Хилгър го беше виждал в действие и гледката не беше приятна. Но човекът постигаше резултати.

Погледна часовника на бюрото. Може би постигаше тези резултати точно сега.