Рейн-сан: Смъртоносен без оръжие

12.

Дилайла изчака един час, за да даде на Рейн и Докс достатъчно време да отпътуват, след което се обади на мобилния телефон на Гил.

Той вдигна на първото позвъняване и Дилайла си го представи, както винаги на този етап на операцията, сам в затъмнена хотелска стая, без да яде, пие и спи, сложил мобилния телефон на масата или бюрото пред себе си, мълчаливо и търпеливо чакащ устройството да звънне, за да отприщи към света справедливия му гняв и да го тласне да извърши онова, в което бе най-добър.

— Кен — прозвуча отговорът му на иврит. — Да.

— Аз съм — каза тя. Не получи отговор. Без да обръща внимание на сричките му за вземане на надмощие, Дилайла продължи: — Нашият приятел си тръгна тази сутрин. Събра си багажа и изчезна.

Настъпи мълчание, след което Гил проговори.

— По дяволите. Ти къде си?

— На Пукет.

— Защо не ми се обади по-рано?

— Нямах възможност. През цялото време бяхме заедно.

— Той не спи ли?

— А ти?

Гил млъкна. Несъмнено се опитваше да измисли подходящ отговор. След като не успя, каза:

— Значи те е завел на Пукет.

Дилайла схвана намека и се ядоса.

— Гил, знаеш как стават нещата. Някои мъже просто имат правилен подход към жените. Знаят как да получат каквото искат.

Съжали в момента, в който го изрече. Повечето пъти нагласата да не позволява да я унижават й вършеше работа, но този път щеше да й навреди. Искаше от Гил информация. За да я получи, трябваше да го манипулира, а не да реагира на постоянните му дребнави провокации. Вярно, отвръщаше на ударите, но все пак играеше неговата игра. За да победи, трябваше изцяло да промени стратегията.

От другата страна на линията Гил мълчеше и тя се замисли дали коментарът й не го беше обидил наистина. Тази мисъл смекчи гнева й и породи нещо като жалост. Стори й се, че това чувство може да се окаже полезно.

Зачуди се дали Гил просто не се нуждае от победа в постоянната им словесна битка. Може би тогава ще си върне усещането за мъжественост и ще се държи по друг начин, без да я обижда непрекъснато. Често си мислеше, че и правителството има нужда от нещо такова в отношенията си с палестинците. В крайна сметка тъкмо след Седемдневната война, когато натри носа на Израел, Египет показа склонност да преговаря за мир. Навярно и с Гил беше така. И когато се окажеше в непривичната за него ситуация на успех и власт, сигурно щеше да прояви благосклонност или поне небрежност по отношение на информацията. Да, точно така трябваше да играе. Щеше да го остави да спечели.

След малко партньорът й попита:

— И какво стана?

— Според мен заподозря нещо.

— Някаква представа къде е отишъл?

— Не.

— Мамка му.

Именно, мамка му. За Гил неуспехът да убие някого, на когото е вдигнал мерника, сигурно беше като прекъснат полов акт.

— Къде си? — попита тя.

— В Банкок.

Очакваше го. Беше им казала, че отива в Банкок, за да се види с Рейн. Гил е искал да е възможно най-близо, за да действа бързо.

— За да се махна оттук, ще ми се наложи да се върна до Банкок — каза Дилайла. — Искаш ли да се видим, за да ти разкажа подробностите? — След което добави, привидно импулсивно: — Всъщност защо ти да не дойдеш тук. Страхотно е и не знам кога друг път ще имаме такава възможност.

Настъпи продължително мълчание.

— По-добре ела ти — рече Гил след известно време.

Паузата й подсказа, че предложението да дойде на Пукет го е изкушило, може би заради намека на първото лице множествено число. Самият отговор пък говореше, че подозира нещо; иначе изкушението щеше да надделее.

— Добре. Ще взема следващия полет и ще ти се обадя, като пристигна. До няколко часа, ако не й по-рано.

— Ще чакам — каза той и затвори.

Дилайла кимна. Непознато място, само те двамата, далеч от хората, които познаваха… идеалната среда за отпускане и разкриване на душата. Беше го виждала безброй пъти. По дяволите, Джон й беше приложил точно същия похват.

Колата на хотела я откара до летището. Успя да вземе полета на „Тай Еър“, който излиташе след по-малко от час. Обади се на Гил, след като кацна на летището в Банкок. Той я попита дали може да дойде в хотел „Ориентал“, за да се срещнат на верандата на ресторанта над реката. Обеща му, че ще бъде там до час.

Обедният трафик не беше натоварен и пътят й отне по-малко от четирийсет минути. Щом видя хотела, разбра защо Гил го беше предпочел. Класическата колониална постройка заемаше цяла пресечка и сигурно имаше безброй входове и изходи. Гостите на хотела можеха да го напускат с такси, тук-тук или речно такси кажи-речи отвсякъде. А охраната, макар и дискретна, бдеше неотстъпно — имаше камери за наблюдение и пазачи с радиостанции. Всичко това затрудняваше максимално евентуална засада — рискът организаторът й да бъде заснет на видеолента беше висок, — както и проследяването, защото се налагаше следящият да е неприемливо близо до следения. Гил не беше просто подозрителен, беше направо обезпокоен, че партньорката му е преминала в другия отбор.

За миг я обзе познатият гняв заради наранено достойнство. След това осъзна, че Гил не греши чак толкова.

Мина през фоайето и излезе на верандата. Гил се беше подпрял на парапета като турист, захласнат от гледката към реката. Но в момента на пристигането й хвърли поглед през рамо и я видя. Изправи се и кимна. Видя го да поглежда зад нея, а после и встрани.

Носеше свободно пусната над панталона риза като повечето други туристи. Разликата беше, че обичайното небрежно облекло улесняваше скриването на пистолета, който без съмнение си бе у него. Беше десняк и пистолетът сигурно беше втъкнат отдясно на колана под ризата — сполучлив компромис между дискретността и бързия достъп. Не че това имаше някакво значение за нея в този момент — Гил си беше Гил и макар че беше задник, бяха от един отбор, — но оценките от този род й бяха станали втора природа и ги правеше автоматично, независимо с кого се срещаше.

— Приятно местенце — отбеляза, пренебрегвайки очевидната му подозрителност.

Той кимна, но не отговори. Очевидно беше напрегнат. Трябваше да го успокои по някакъв начин.

— Какво ще правим? Тук ли ще стоим? Или ще отидем другаде?

Гил я изгледа и сви рамене.

— Можем да останем тук.

— Добре. Защото съм гладна.

Седнаха в открития ресторант над реката. Гледката беше великолепна и тя успя да й се наслади в пълна степен, защото Гил седна с гръб към водата. Дилайла не обичаше да е с гръб към вратата, но много от мишените й също се тревожеха за безопасността си, така че вече бе свикнала с тази неизгодна позиция. Рисковете на професията.

Поръчаха си као пад гунг — все пак се намираха в Банкок и нямаше смисъл да се лишават от прелестите на местната кухня — и се разговориха. Тя разказа как се бяха стекли нещата с Рейн от момента на срещата им на летището в Банкок. Остави Гил да задава въпросите. Отначало той си позволи удоволствието да направи няколко неприлични намека. Очакваше ги и беше решила да не им обръща внимание, но след поредното заяждане се чу да казва: „Виж какво, дай да се държим като професионалисти.“ Това явно го отрезви, а Дилайла разбра, че тази нейна реакция, по-искрена от стратегията, която беше планирала, беше по-добрият вариант. Остави го влезе в ролята на разпитващ, а не на слушател. Така щеше да се чувства по-удобно. Да смята, че контролира нещата.

Гил се оглеждаше често. За непредубедения наблюдател щеше да прилича на турист, който иска да се наслади на екзотичната обстановка от всички възможни ъгли. Или на човек, който чака някого и се оглежда дали вече не е дошъл. Но тя знаеше защо го прави. И не й харесваше, че продължава. Реши да го предизвика.

— Изнервям ли те? — попита с приятелска и леко развеселена усмивка по време на една от проверките.

Той я погледна.

— Не.

Усмивката й стана по-широка, но внимателният тон остана.

— За момент реших, че се съмняваш в мен.

— Съмнявам се във всички.

Дилайла подозираше, че това е тъжната истина.

— Точно пък в мен — изрече със съжаление.

— Нищо лично.

— Сигурен ли си? — интонацията й беше точната комбинация от тъга и неувереност.

Той поклати глава. Или нямаше смелост, или му липсваше желание да задълбава в тази тема.

— Според теб какво го е подплашило?

Дилайла разбра, че уловките й не бяха свършили работа. Добре, щеше да играе по интуиция. Сви рамене.

— Той си е параноик по природа. Докато не предложих да отидем на онзи частен плаж, всичко беше под неговия контрол. Но явно фактът, че някой друг предлага място и време…

— Не трябваше да избързваш толкова. Подплашила си го.

Друг път подобна забележка щеше да я накара да го захапе за гърлото. Гил очакваше точно това и беше подготвен да се справи. Но за днес си бяха разменили достатъчно крошета. Ако той държеше да налита, тя просто щеше да отстъпи встрани. Да видим тогава как щеше да запази равновесие.

— Знам — и сведе поглед, сякаш това признание я смущаваше и сякаш Гил я беше хванал в провинение. — Съжалявам. Трябваше да съм по-деликатна. Грешката е моя.

Настъпи пауза, през която Гил осмисляше чутото.

— Просто не е характерно за теб. Обикновено инстинктът ти е доста добър.

Демонстративен комплимент, но всъщност начин да покаже кой тук е в правото на съдник, при това компетентен. Следователно комплимент, който при други обстоятелства щеше да я вбеси.

Усмихна се плахо, все едно възхитена от увереността му и смутена от собствения си пропуск, след което отклони поглед.

След малко Гил продължи.

— Не се притеснявай. Ще намерим друг начин.

Дилайла го погледна.

— Благодаря ти.

Той поклати глава и сведе очи, сякаш засрамен от признателността й.

Дилайла видя пролуката и атакува.

— Гил. Защо си винаги… толкова враждебен към мен?

Той се опита да изобрази учудване, но не успя напълно.

— Аз? Враждебен към теб? Няма такова нещо.

— Престани. Знаеш, че е така. Непрекъснато го усещам.

Той отново поклати глава.

— Виж какво, имам работа, и то сериозна работа. В повечето случаи не ми остава време за дипломация. Но явно някои хора не го разбират.

Естествено, и това е вярно донякъде, помисли си Дилайла с уважение към инстинктивния отговор, който не беше лъжа, а само полуистина.

Засмя се по-уверено.

— Добре, сигурно аз съм прекалено чувствителна.

— И твоята работа не е лека — протегна той ръка за примирие. — Знам го.

Дилайла сведе поглед, сякаш доброжелателността му беше засегнала някаква много дълбоко погребана част от душата й, сякаш искаше да му каже още много неща, но не намира точните думи. Забеляза, че не беше правил обичайния оглед вече цяла минута.

Бяха на половината път към разбирателството. Знаеше, че на него му се иска да го извървят докрай и че няма да я отблъсне точно сега.

— Ще оставя още едно съобщение в чатрума. И ще му кажа, че съм много обидена от начина, по който ме е изоставил. Може отново да го накарам да се срещнем.

Гил кимна. Тя долови, че му се ще да останат на не толкова професионални теми. Че подсъзнателно би скочил през няколко обръча, за да се върнат на предишната тема.

— А може да получим информация и от ЦРУ — продължи тя. — Те също го издирват. Вече дадоха ли ни някакви сведения?

— Не.

— Така ли? Мислех, че се консултират с приятелските разузнавателни централи.

— Още не са.

Дилайла кимна.

— Знаеш ли какво си мисля? Може да ти прозвучи странно, ама… ние сигурни ли сме, че онези двамата са от ЦРУ?

Гил кимна, очевидно доволен, че притежава недостъпна за нея информация и й се налага да го пита.

— Сигурни сме.

— Защото нали ги знаеш американците. Доста ще им е трудно да контролират тип като Лави. Ако Конгресът разбере, някой ще загази.

Гил се разсмя. Шегите с некадърността на ЦРУ бяха като да ловиш риба в бъчва. А и майтапът беше един вид ласкателство, подхранване на самочувствието, че, виж сега, Гил, ние не сме такива. И сме от един отбор.

— Преди година, когато за пръв път заподозряхме какви ги върши Лави, аз бях шеф на екипа, който го следеше физически и електронно. Видяхме го да се среща няколко пъти с един американец, когото познавам като Джим Хъкстън от първата война в Залива, но който сега явно се нарича Джим Хилгър. По онова време Хилгър беше в Третия специален отряд на американската армия. Двамата американци, които Рейн е убил в Манила, са служили заедно с него. След войната и тримата са напуснали армията и са постъпили в ЦРУ.

Дилайла се изненада, че познанствата му датираха толкова отдавна.

— Ти… работил ли си с тях?

Гил кимна.

— Поставихме насочващите маркери за ракетата „Скъд“, която удари бункера на Саддам Хюсеин. Иначе не знам с какво още са се занимавали. Не си даваха труда да ни осведомяват.

Дилайла помисли малко.

— Те ли ти казаха, че отиват на работа в ЦРУ?

Той сви рамене.

— Знаеш как е, някой и друг намек, намигване. Но поведението на Хилгър с Лави го потвърждава, не че е необходимо някакво потвърждение. Прехващаме електронни комуникации. Хилгър има кодово име в ЦРУ — Топ Дог. Да ти кажа ли какво име са дали на Лави?

Тя кимна.

— Еврейчето.

— Леле.

Гил отново сви рамене.

— Оттам разбрахме.

— А знаем ли какво са правили онези двамата с Лави в Манила?

— Не. Нямахме и представа, че ще бъдат там, иначе щяхме да отзовем Рейн.

— Според теб за какво му е на Управлението Лави?

— Знам ли. За каквото и да е, не ни казват. Ако ни бяха информирали, можеше да решим, че Лави е по-полезен жив, отколкото мъртъв, поне за известно време. В някои ситуации правителството иска отстраняването на хора като Лави… — той махна с ръка, все едно прогонваше нещо.

— За да може някой друг да заеме мястото им — довърши тя с неподправена тъжна усмивка.

— Знаеш как е. Руши и лишавай — това е играта. Премахването на Лави ще разруши мрежите, които разчитат на него. И ще ги лиши от неговия опит.

Тя кимна. Сега беше моментът да върне разговора към по-личните теми. Щеше да му се подчини, но не по начина, по който той се надяваше.

— Помниш ли онази нощ във Виена? — попита и го погледна в очите.

Той задържа погледа й, но не отговори. Дилайла знаеше, че иска да каже „да“, за да я накара да продължи, но го е страх, че изричането на тази дума ще бъде признание за нещо, което не желаеше да признава.

— Не че не исках. Не можех. С колеги спазвам дистанция. Иначе ще полудея. Можеш ли да ме разбереш?

Той кимна объркан. И какво друго да направи?

— Възхищавам ти се за работата, която вършиш — продължи тя. — Знам, че е трудно. Просто… просто исках да ти го кажа.

Подтекстът беше „толкова много други неща искам да ти кажа“. Възхищението и дори тайното желание нямаше как да не го размекнат. Поне щяха да отвлекат мисълта му от далеч по-съществените неща, за които го беше разпитвала досега.

— Всичко е наред — усмихна се колебливо и едва доловимо той.

Беше го принудила да приеме, че този път няма да има нищо. Но все пак да се надява, че е възможно да се случи друг път.

И тя му се усмихна. Мъжете бяха толкова лесни.

13.

Щом се върнахме в Банкок, двамата с Докс се регистрирахме в „Гранд Хаят Ераван“ на „Рачадамри“. Не беше толкова дискретен като „Сукотай“, но аз не обичам да използвам едно и също място два пъти поред. Липсващото очарование на малкия хотел „Ераван“ компенсираше с оперативно удобство: предлагаше многобройни входове и изходи на два етажа и значителна охранителна инфраструктура, състояща се от гардове и видеонаблюдение. Обикновено следенето и охраната за мен са пречка и се опитвам да ги избягвам. Но този път предпочитах да бъда на място, където всеки, пожелал да ме посети неочаквано, ще бъде възпрепятстван. Не че някой знаеше къде съм, но сънят ми винаги е по-спокоен, когато повечето пластове са си на мястото. А ако са налице и най-качествените памучни чаршафи… е, в тази професия глезотиите не се срещат под път и над път. Възползвам се, когато мога.

Нямаше какво да правим, освен да чакаме, и затова оставих Докс да ме изведе на още една вечеря в града. Онази преди няколко дни ми беше доставила удоволствие, доста по-голямо от обичайната самотна вечер в хотела, та не му беше много трудно да ме убеди. Но този път аз щях да избера мястото.

Слязох във фоайето точно в осем, както се бяхме разбрали. Той отново беше подранил и отново приличаше на местен чужденец с кремавата си ленена риза с къс ръкав, пусната над джинсите. Четеше книга. Приближих се и прочетох заглавието: „Отвъд доброто и злото“.

— Ницше ли четеш? — удивих се.

Докс вдигна глава.

— Защо да не чета Ницше?

Смутих се, каквото и да отговорех, сигурно щях да го обидя.

— Ами…

Той се усмихна.

— Знам, знам, всички си мислят, че един южняк не може да бъде интелектуалец. Е, баща ми работеше в една голяма фармацевтична компания в Германия и аз израснах там. Изучавахме дъртия Фридрих в училище и ми хареса. Всичките онези работи за желанието да властваш и прочие. Сега, като го чета, ме успокоява.

— Кой ли шъ си пумисли? — имитирах диалекта му.

Той се разсмя.

— А ти бе каубой, как изобщо разбра какво чета? Надхвърляш очакванията ми.

Свих рамене.

— Като малък все избирах губещата банда. Най-доброто скривалище се оказа библиотеката. Никога не се сещаха да ме търсят там. Накрая ми доскуча и започнах да чета книгите. И не спрях.

— Да избираш губещата банда ли?

Разсмях се.

— Май така излиза. Не спрях да чета, това имах предвид.

— Значи ето откъде взимаш разните сложни думички, дето толкова ти допадат. Беше ми чудно. Пък и не се стряскаш от моя богат речник. Даже дума като „перинеум“ ти е втора природа.

— Кой го казва.

Той затвори книгата и се изправи.

— Е, къде сме тази вечер? На дискотека? В салон за масаж?

— По-скоро ми се ще да идем на мач в „Лумпини“, а след това може и на бар. Бар за възрастни.

— Нямам нищо против да погледам малко тайландски бокс. Ама не съм сигурен за възрастния бар… Всъщност, да не е като филмите за възрастни? Тях ги харесвам.

— Значи ще се разочароваш. Но не виждам защо да не пробваш.

Докс се ухили.

— Естествено, че ще опитам. Аз съм трисексуален, готин, и опитвам от всичко поне веднъж.

Слязохме по стълбището и излязохме през мола на „Амарин Плаза“. На улицата Докс започна да маха за такси.

— Чакай — спрях го. — Дай да се поразходим.

— Да се поразходим… Налага ли се? Нали проверихме на идване. Чисти сме.

— Това, че си бил чист, не означава, че и сега си чист. Вчера си се къпал, нали? Това означава ли, че днес няма да вземеш душ?

— Да, ама…

— Има и други начини за проследяване, освен физическия. Спомни си какво каза Дилайла. Търсят ни доста мотивирани хора. Дай да не ги улесняваме.

Той въздъхна.

— Добре де, добре. Просто не искам да изпусна мачовете.

Отидохме пеша до „Чит Лом“ и взехме въздушната железница за една спирка до „Плоен Чит“. Изчакахме на платформата всички пътници да се разотидат и се качихме в обратната посока до „Сиам“. Слязохме с асансьора до приземното ниво, минахме през един от суковете и излязохме на „Анри Дюнан“, където хванахме такси.

Докс си погледна часовника.

— Сега доволен ли си? Изпуснахме половината мачове.

— Добрите мачове започват в девет. Той ме погледна.

— Ти май познаваш Тайланд по-добре, отколкото изглежда, готин.

Свих рамене.

— Прекарал съм тук известно време. Но не наскоро и не като теб.

— Вие сте мистериозен тип, господин Рейн.

Трепнах леко, когато произнесе името ми. Знаех, че съм параноик, както Хари не пропускаше да ми напомня. Наистина името едва ли говореше нещо на шофьора на таксито, който ни беше взел напълно случайно и който така или иначе със сигурност не говореше английски. Но защо трябваше да го използва? Ако параноята не ти струва нищо, защо да не й отдадеш дължимото? Досега този подход беше успешен.

Но запазих мълчание. Започвах да се уча, че с Докс, а може би и с всички останали, трябва да подбирам битките си.

Пътуването до стадион „Лумпини“ отне десет минути. Купихме си билети за места до ринга за по хиляда и петстотин бата и влязохме.

Муай тай, или тайландският бокс, е местният спорт. Състезателите са с ръкавици и в това отношение, както и в някои други, играта на пръв поглед прилича на западния бокс. Но тайбоксьорите легално и ентусиазирано вкарват в боя краката, колената, лактите и главите си дори при клинчове, които западните рефери моментално биха разделили. Атмосферата по време на мача също е различна, защото липсват всичките простащини между състезателите, които вече доминират в повечето американски спортове. Тайбоксьорите загряват заедно на ринга и не си обръщат голямо внимание, докато изпълняват танците вай кру, с които отдават почит на треньорите си, след това се бият под съпровода на музика, която е влудяваща кръвта смесица от кларнет, барабани и цимбали. Преди години в Япония се запознах с един бивш тайбоксьор, дошъл в „Кодокан“ да тренира джудо. Научихме се взаимно на много неща, а у мен остана голямо уважение към свирепостта и ефективността на тази бойна система.

Стадионът беше изцяло подчинен на функционалността: три реда седалки, грапави бетонни подове, ярко луминесцентно осветление, обливащо ринга с убийствена бяла светлина. Въздухът смърдеше на години пот и лечебни мазила. Най-пълен беше вторият ред, почти само с тайландци — там се разиграваха най-сериозните залагания, и всеки як ритник по пищяла или удар с широк замах се посрещаха от тях с хорови крясъци, вдъхновени колкото от жаждата за печалба, толкова и от жаждата за кръв.

Хванахме последните три мача за вечерта. Както винаги, останах впечатлен от уменията и страстта, които тези мъже демонстрираха на ринга, но този път ме жегна и лека завист. На тяхната възраст бях не по-малко бърз и скоростта ме беше направила победител в безброй неприятни срещи отблизо. Но рефлексите ми, макар още добри и поддържани с внимателно подбрана диета, хранителни добавки и всекидневни упражнения, вече не бяха същите. Попипах ножа в джоба си и си помислих: „Е, затова пък имам играчка. И гъвкава тактика.“

Докс беше в обичайното си шумно настроение, крещеше ентусиазирано и дори ставаше да поздравява на тайландски победителите, които слизаха от ринга. Щеше ми се да не се набива толкова на очи, но ми беше ясно, че за него е невъзможно. Напомних си, че ако искам това странно партньорство да доведе донякъде, се налага повече или по-малко да приемам Докс такъв, какъвто е.

След края на последния мач излязохме навън.

— Нощта тепърва започва. Ще нападаме ли тоя твой „възрастен бар“? — подхвърли Докс.

Кимнах.

— Да, освен ако не си уморен.

Той се ухили.

— Аз не съм, гледай ти да не си. Хайде да хващаме такси — но като видя изражението ми, въздъхна: — О, човече, пак ли…

— Само до края на улицата. Ще минем покрай парка „Лумпини“. Там ще вземем такси. Дори ще ни е по-лесно, защото няма да има толкова народ.

— Покрай парка „Лумпини“? Че там няма жива душа.

— Още по-добре. Значи няма да имаме конкуренция.

Той въздъхна шумно и кимна, а аз осъзнах със странно чувство на признателност, че върши наум същите изчисления като мен — как да постъпи, ако иска нещо да стане.

Повървяхме, после взехме такси. Пътят до мястото, което имах предвид, беше само няколко минути: „Браун Шугър“ — най-добрият джаз клуб в Банкок.

Намираше се на „Сой Сарацин“ срещу северозападния край на огромния парк „Лумпини“. Оповестяваше съществуването си дискретно и със самочувствие — семпла зелена тента с бели букви: „Браун Шугър — най-хубавият джаз ресторант“. Фасада от червени тухли, врата от лакирано дърво, отворена и подканяща. Витрина с наредени върху стъклени рафтове дреболии — керамична кана за вино с картата на щата Кентъки, старинен шейкър за мартини, колекция от стъклени бутилчици, двойка метални кутии за кафе, чашка, керамични войници в Наполеонови униформи. Няколко дървени маси и столове покрай пътеката, осветявани единствено от светлината, идваща от вътрешността на клуба.

Доволен бях, че мястото все още процъфтяваше. Беше хванато като в клещи от алеята отдясно, а отляво от разни неонови барове с имена като „Бар Д“, „Стаята“ и „Кафе Ноар“. За разлика от „Браун Шугър“, който притежаваше класически дух — някои биха го нарекли вехт, — другите изглеждаха лъскави и нови. Предчувствах, че до една година няма да ги има. „Браун Шугър“ може и да беше стар, но беше бегач на дълги разстояния.

Слязохме от таксито, пресякохме улицата и влязохме. Табела до вратата оповестяваше, че свири формация на име „Анодард“. „Анодард“ се оказаха две китари, саксофон, клавирни, ударни и красива вокалистка. Изпълняваха хубави кавъри на „Бейби Айс“ на Бренда Ръсел в основната зала — помещение с нисък таван, събиращо трийсетина души и пълно около три четвърти. Декорът беше точно какъвто трябваше: приглушено осветление, гол таван, овехтели маси и столове, избелели плакати с автографи на джазови състави по стените. Надявах се никога никому да не хрумне да прави хирургия за подмладяване на това място. Седнахме на маса вдясно от бара с изглед към оркестъра. Единственият недостатък на „Браун Шугър“ беше пълната липса на въображение при подбора на малцово уиски, но аз се задоволих с един осемнайсетгодишен „Гленливет“. Докс си поръча „Столична“ с лед. Облегнахме се, отпихме от питиетата си и заслушахме музиката. Оказа се повече поп, отколкото джаз, но „Анодард“ бяха добри и това беше важното.

Беше ми малко странно да слушам музика на живо в компания. Обикновено ходя по клубовете сам, пристигам и си тръгвам тихо и незабелязано, без да се притеснявам дали на другия музиката му е харесала колкото на мен. След около половин час, когато съставът си взе почивка, попитах Докс:

— Е? Как го намираш?

Той се намръщи, сякаш размишляваше усилено.

— Май ще ми трябва малко време да свикна. В повечето посещавани от мен банкокски барове девойките танцуват по масите и на бикините им има номера. Но откривам привлекателност и тук.

Кимнах.

— Ясно, има надежда да станеш човек.

— Певицата е доста секси.

— Слаба надежда.

Той се разсмя.

— Готин, тази Дилайла е дама от класа. Не проумявам какво прави с окаян тип като тебе.

— И аз не знам.

В усмивката му се мярна известна доза похот.

— Май те беше понабила там, на Пукет. Не знаех, че си падаш по тия работи.

Огледах се за сервитьорката.

— Обичам, когато жената не крие страстта си — продължи Докс с дълбокомислен тон, явно не се обезпокои от липсата на реакция от моя страна. — Леле, само като си помисля, и ми става.

— Не се чувствай длъжен да споделяш.

— Хайде сега, нали сме партньори и приятели и сме във великия Банкок — страната на усмивките! Можем малко да пригладим перушината.

— Докс, твоята перушина никога не е щръквала.

— Ще го приема като комплимент. Както и да е, според мен твоята дама ще ни помогне. Имам добро предчувствие за нея.

— Така ли?

— Така.

— Не можеш непрекъснато да се осланяш на предчувствия.

— Готин, след като нямам твоята космическа параноя, на какво ми остава да разчитам, ако не на интуицията си? Пък и тя ми служи доста вярно, за което свидетелства самото ми присъствие тук.

С изненада открих, че думите му ме жегват. Още от заминаването ни от Пукет несъзнателно разигравах в главата си всякакви сценарии, подлагащи на изпитание надеждата, че Дилайла е била искрена с нас. Според мен беше искрена. Просто ми се щеше да имам необременената вяра на Докс. Казах само:

— Ще видим.

Сервитьорката дойде и си поръчахме още по едно. В заведението от време на време влизаше по някоя двойка или група. Доволен бях, че Докс всеки път поглежда кой влиза. При професионалистите това трябва да е мигновен и ненатрапчив рефлекс, извършван абсолютно автоматично като дишането. Професионалистът винаги иска да знае кой идва, да усеща тълпата.

По някое време вдигнах поглед, за да видя влизащата в клуба убийствено красива тайландка. Беше в калаеносива копринена блуза без ръкави с висока китайска яка, прилепнала черна копринена пола малко над коляното и остри високи обувки без пета. Гримът й беше съвършен, а косата й беше вдигната в изящен кок, подчертаващ идеалното й телосложение и уверената й походка. На ушите й проблясваха висящи обици от нефрит.

Седна на бара като царствена особа на трон и огледа обстановката. Докс ме сръга в ребрата.

— Видя ли момичето, дето влезе?

Кимнах и се зачудих дали не съм му гласувал прекалено голямо доверие с проверките на периметъра. И дали по-вероятното обяснение не беше извънредната му похотливост.

Жената забеляза, че Докс я зяпа, и се усмихна. Той й се усмихна в отговор.

Страхотно, помислих си. Почва се.

— Видя ли бе? Тя ми се усмихна.

Изгледах го.

— Сигурно е проститутка, Докс. Усмихва се на всекиго. Особено на западняци, които могат да й купят обици от нефрит.

— Готин, хич не ми пука с какво си изкарва хляба. И да е на свободна практика, кой може да я вини? Не е там въпросът. Важното е, че ме харесва. Сигурен съм.

— Харесва парите ти.

— Може и тях да харесва, пък и защо да не й дам бакшиш, за да й покажа възхитата си и просто да я подпомогна в най-общ смисъл. Но нямаше да я харесам, ако не ме искаше заради самия мен. Само гледай.

Той се обърна и й отправи подканваща усмивка. Тя му отвърна, каза нещо на бармана и стана. Пое към нас.

Докс се обърна към мен.

— Какво ти казах?

Пълната липса на свян, с която пристъпваше към Докс, потвърди подозрението ми, че е проститутка. Но ми хрумна, че присъствието й тук е малко необичайно. Скъпоплатените проститутки по принцип наобикаляха клубове за танци и барове като „Спасо“ в „Гранд Хаят“, а не автентични забутани места като „Браун Шугър“. Е, може да не й е проработил късметът в съседните барове, може да е дошла заради музиката или кой знае за какво. Все пак, както винаги при всяко несъответствие, бдителността ме постави нащрек. Макар непрекъснато да си давах сметка какво става в помещението, се огледах, за да проверя, дали всичко е наред. Изглеждаше нормално.

Момичето дойде до нашата маса. Огледах ръцете й. Дясната бе празна, с лявата държеше миниатюрна черна чантичка, побираща сигурно само мобилен телефон, червило и огледалце. Не долових сигнал за опасност. Но усещането, че нещо не е както трябва, продължаваше да не ми дава мира, поради което останах нащрек.

Тя погледна първо мен, а после Докс и с едновременно сладък и леко дрезгав глас изрече:

— Здрасти. Аз съм Тиара.

Акцентът й беше силно тайландски.

— Здрасти, Тиара — отвърна Докс и я дари с широка усмивка. — Аз съм Боб, а този тук е Ричард. Но повечето му викат Дик — погледна ме и се ухили още по-широко.

Момичето протегна ръка на Докс и той я пое. Протегна и на мен. Поех пръстите й и ги стиснах леко. Възглавничките им бяха меки, без мазоли. Докато измъкваше ръката си от моята, огледах китката й. Пръстите й бяха дълги, с идеален маникюр, а светлината се отразяваше в ноктите й като в скъпоценни камъни.

— Би ли желала да се присъединиш към нас с Дик за едно питие? — попита Докс.

Момичето се усмихна лъчезарно и извърши някакви микроскопични поправки в прическата си.

— Да, много ще ми е приятно.

Сигурно само това знаеше на английски. Това, а може би и „Ох, какъв голям хуй! О, толкова много ме празниш!“, и други подобни шекспировизми на занаята.

Станах и й предложих моя стол, който беше до този на Докс, след което погледнах към тоалетните.

— Заповядайте — казах. — Аз отивам до едното място. Тъкмо да се запознаете.

Момичето кимна и седна до Докс. Той се ухили.

— Е, благодаря ти, Дик.

В действителност нямах особена нужда от тоалетната. Просто исках да огледам помещението от други стратегически точки. Да видя нашата маса така, както може би друг я наблюдаваше. Щях да се почувствам по-добре.

„Браун Шугър“ има две зали отзад и аз ги проверих. И в двете беше пълно с тайландци на средна възраст, които разговаряха, ядяха и се смееха похотливо. По масите в нашата зала имаше с нищо незабележителни чужденци и тайландци между двайсет и четирийсет години. Никой не задейства радара ми. Но нещо продължаваше да ме гложди. Не много, но все пак.

„А може просто да си нервен. Не си свикнал да излизаш с компания и някой да дойде непоканен.“

Може би. Използвах тоалетната и се върнах. Докс и девойката си бяха поръчали нови питиета. Държаха си ръцете и си шепнеха нещо. Е, май все пак щях да завърша вечерта сам.

Приближих се и заявих:

— Чувствам се малко уморен.

Момичето вдигна поглед към мен. От този ъгъл високата яка на блузата се отдръпна леко от шията й. Под гладката кожа забелязах леката издутина на крикотироидния хрущял — адамовата ябълка.

Мамка му, помислих си. Изведнъж разбрах какво ме ядеше. С усилие потиснах смеха си.

— О, Дик, има време да си лягаш. Сядай тука, може и ти да се позабавляваш.

О, определено ще се позабавлявам. Това поне е сигурно. Усмихнах се и се опитах да сподавя идиотската усмивка, за която настроението ми внезапно настоя.

— Ами, добре. Ще чуя още едно-две парчета.

— Ето — Докс посочи стола срещу себе си. — Седни. Ние с Тиара пием столична. Ти искаш ли още едно уиски?

— Защо не?

Докс махна на сервитьорката и великодушно поръча по още едно за всички. Двамата с Тиара отново сведоха глави един към друг и се заеха да си гукат.

Е, щеше да е направо страхотно. Не знаех с какво съм заслужил такова забавление, но ето го. И щеше да става все по-весело.

Питиетата дойдоха. Наслаждавах се на моето мълчаливо, насочвах вниманието си ту към бара, ту към залата, ту към погълнатите в разговора си мои компаньони по чашка. Ръката на девойката беше изчезнала под масата. От наклона на телата им отсъдих, че пръстите й са поне върху бедрото на Докс. А може и да бяха доста по на север.

Момичето му прошепна нещо на ухото. Той кимна. Тя ми се усмихна, стана, извини се и закрачи към тоалетните.

Докс погълна остатъка от водката си и се наведе през масата. Лицето му се беше зачервило.

— Е, готин, ще ми липсваш, но дългът ме зове.

Усмихнах се.

— Напълно те разбирам. Сигурен съм, че ще я ощастливиш.

— Е, и тя несъмнено ще ме ощастливи. Видя ли я, бе? Кога за последно си виждал такава красавица? Малко е плоска в бюста, но това изобщо не ме тревожи. Сигурен съм, че останалите й очарования ще компенсират този недостатък.

— О, със сигурност. Убеден съм, че в останалите неща е доста… надарена. — Не ми беше лесно да говоря спокойно. Една мимика, едно подхилване и щях да избухна в ураганен смях.

— Благодаря за разбирането, човече. Време е младата дама да изживее приключението на живота си. От тази нощ нататък всичко останало ще я разочарова, но такава е цената на любовната нощ с Докс.

Кимнах, Знаех, че ако си отворя устата, ще изригна.

Трябва да беше изтълкувал мълчанието ми погрешно.

— Слушай, не е нужно да прекарваш нощта сам. Не изглеждаш зле, а дамите ще разберат за някои ощетени части чак когато стане прекалено късно. Защо не забършеш някоя.

Част от мен, по-голяма част, отколкото ми се щеше, искаше да го остави да си строши главата. И бих дал какво ли не да съм там в момента на истината. Но той беше добър приятел. По дяволите, беше ми спасил живота. Не можех да постъпя така с него, колкото да си го заслужаваше.

Затворих очи и вдишах дълбоко.

— Докс. Тя е катой.

Катой, или „жена-момче“, има много значения — от мъж, който от време на време обича да носи дамски дрехи, та до такъв, който е претърпял операция за смяна на пола и понастоящем е на практика жена. Намират се из цял Тайланд и като цяло са нормално приети в обществото, макар понякога присъствието им да не е желателно. Независимо от различията, общото помежду им е, че Докс едва ли би пожелал да си легне с някой катой.

Той се намръщи леко и вирна брадичка.

— Виж какво, не ти прилича. Недей да ми проваляш вечерта само защото ти не си докопал нищо.

— Видя ли й ръцете? Не ти ли се струват малко големшки за ръста й? А какво ще кажеш за адамовата ябълка? Жените нямат адамови ябълки, а тя е с висока яка, за да я крие.

Известна част от червенината му избледня.

— Не се ебавай с мен.

Поклатих глава и сподавих кикота си. Съвсем навреме, момичето се върна от тоалетната. Докс се изправи и се обърна към нея.

— Скъпа, този тук мисли… мисли…

Усмихнах се мило и я погледнах.

— Просто не исках да стават недоразумения. Боб не знае, че си катой.

Тя също ми се усмихна, след което обърна широко отворените си очи към Докс.

— Ти не харесва катой?

Лицето на Докс изгуби още малко цвят.

— Аз… аз… — заекна.

— Аз мисли ти знаеш. Затова не казва.

— Не, не знаех! — измъчено отвърна той.

— Повечето мъже — няма проблем. Когато тъмно…

— Аз не съм такъв.

Тя продължи да се усмихва.

— Моля, скъпи? Аз те харесва.

Физиономията на Докс бе изкривена като от физическа болка.

— Виж какво, не искам да съм груб, но не може ли просто да си тръгнеш?

Тя се поколеба, но кимна.

— Добре. Благодаря за питиета с мен.

— Моля — отвърна Докс с интонация, побрала всичкото нещастие на света.

Тя стана и излезе от клуба, несъмнено разочарована, че си е пропиляла времето с Докс. А той приличаше на прострелян в корема.

Свлече се на стола си и ме погледна.

— Ти кога забеляза ръцете и шията й? Май доста време ме остави да се правя на идиот.

— Докс, мислех, че си се сетил. Беше очевидно.

— Не беше очевидно. Съвсем не.

— Сигурен ли си, че не искаш да я заведеш в хотела? Ако побързаш…

— Сигурен съм, мътните те взели.

— Абе, все трябва да си знаел. На някакво ниво.

— Не съм знаел на никакво ниво, докато ти не ми каза.

— Сериозно? Не ми ли каза, че била малко плоска? А и не разбирам как си пропуснал ръцете и адамовата ябълка. Докс, направо й го пишеше на челото.

— Не, не й го пишеше на челото. Макар според мен да е задължително да си го пишат.

Усмихнах се.

— Можеше да ти хареса.

— Престани.

— Искам да кажа, че ако само ти беше направила свирка, изобщо нямаше да разбереш. Щеше да получиш най-доброто духане в живота си. Щеше да стане един от най-скъпите ти спомени — разсмях се. Повече не издържах. — И само за него щеше да ми разправяш.

— Ти ще пиеш ли още едно. Аз имам нужда.

— Колко пъти, Докс? Това е въпросът. Колко пъти досега?

Той махна на сервитьорката за още две питиета, след което потръпна.

— Леле, отървах се на косъм. Щях да ти благодаря, ако се беше намесил по-рано и не се кефеше толкова.

— Аз да се кефя?

— Да бе. Много смешно — той погълна водката си на един дъх и отново потръпна.

Зачудих се дали да не продължа с нещо от сорта как с целия си богат опит в региона, без да иска за малко да изчука педераст. А може би не без да иска. Но изглеждаше толкова нещастен, че реших да го оставя на мира.

Оркестърът засвири отново. След няколко минути Докс се наведе към мен.

— Ако нямаш нищо против, смятам да поразнообразя малко. Ако искаш, ела с мен, но не знам дали ще ти хареса там, където отивам.

— Девойки без сутиени с номера по бикините?

— Много вероятно, бих казал.

— Хубаво. Като са голи, ще имаш по-голям шанс да провериш… знаеш какво.

Той се намръщи.

— Идваш ли?

— По-добре иди сам. Не ми се ще да се мотая в краката на мъж, решил да завоюва обратно мъжествеността си. Но от друга страна, кой ще те светне, ако попаднеш на още някой…

— Ще се оправя сам, северен дегенерат такъв.

Усмихнах се и протегнах ръка.

— Добре. Ще говорим утре сутрин.

— Утре сутрин.

Стиснахме си ръцете. Той стана, хвърли неколкостотин бата на масата и пое към вратата.

Подсмихнах се, вече не толкова бурно. Но въпреки всичко беше странно, че тя беше влязла тук. Очевидно беше тръгнала на лов, но „Браун Шугър“ не беше подходящото място. Естествено, възможно бе да е дошла заради музиката, да си почине от работа или за каквото и да е, но начинът, по който веднага се беше огледала, начинът, по който моментално заби Докс…

Може да е действала според обстоятелствата.

Не действаше според обстоятелствата. Действаше съвсем целенасочено.

Започнах да предъвквам тази мисъл. След това като полусъзнателна стенографска сигла, едновременно, а не парче по парче, истината изникна в ума ми.

Ако някой иска да се добере до двама ви с Докс, първото нещо, което ще направи, е да ви раздели. За тази цел, ако е умен, ще приложи похват, който поне временно ще притъпи чувствителността ти към несъответствията в местната обстановка. Ще ти даде нещо, върху което да се съсредоточиш. Един катой, например. Което да те накара да си кажеш: „Ето какво не ми е давало мира — той въобще не е жена!“ А пък ако не забележиш, и един от двама ви тръгне с нея… бам! Ето го начина да ни раздели.

Сигурно би било по-лесно и по-директно примамката да е истинска жена. Но катой си има своите предимства. Една жена-момче може да се погрижи по-добре за себе си, когато стане напечено. И освен това е свикнала да играе роля, да се представя за нещо, което не е, да лъже хората, да ги подмамва.

Кръвта се отдръпна от лицето ми и сърцето ми забумтя лудо от прилива на адреналин. Ако Докс не си беше тръгнал, сигурно щеше да ми се присмее. Не ми пукаше. Някои неща можех да променя заради приятелството ни. Инстинктът в червата никога нямаше да е едно от тях.

Изправих се и закрачих към вратата толкова бързо, колкото можех да остана незабелязан. Надявах се да греша, но знаех, че съм прав.

14.

За миг, след като излязох от бара, не се фокусирах върху нищо конкретно.

Попих всичко наведнъж: разположението на масите пред заведението и клиентите по тях, паркираните коли, минувачите.

Движение право пред мен: мускулест тайландец в черна тениска, двайсет и няколко годишен, подпрян на едно такси до тротоара, изправящ се в момента.

— Трябва такси? — попита със силен тайландски акцент и тръгна към мен. — Мога откарам. Има брояч. Много добър.

Ръцете му бяха празни и все още беше на повече от три метра от мен. Огледах се набързо за Докс. Беше излязъл преди по-малко от половин минута и можеше още да е наоколо. Не го видях. Но нямах време нито да се оглеждам повече, нито да се тревожа какво е станало с него.

Проверих фланговете си.

Ляв фланг: бял мъж, наближаващ петдесетте, сам на една от масите на тротоара.

Десен фланг: двама тайландци, двайсет и няколко годишни и във форма като първия, наблюдаващи ме определено съсредоточено и плавно надигащи се от масата.

Дали подобно оправдание щеше да издържи в съда? Ваша чест, партньорът ми си тръгна, след като попадна на жена-момче. Аз излязох навън. Някакъв тип ме попита дали ми трябва такси, а мъжете отдясно ме гледаха с „онзи поглед“, знаете какво имам предвид. Затова ги избих до крак.

Естествено, че нямаше да издържи. Но едно от нещата, които отличаваха хората като мен от обикновените цивилни и мъртвите оперативни агенти, е абсолютната способност и абсолютната воля да се действа решително при доказателства, заради които цивилизованото общество ще те направи за смях, а съдът ще те вкара в пандиза. Знаеш и толкова. Не чакаш повече доказателства. Действаш. Ако сбъркаш, живееш с последствията. Ако сбъркаш в другата посока, изобщо не живееш.

Мъжът пред мен вече беше на два метра разстояние.

— Трябва такси? — попита втори път. Дясната му ръка помахваше в жест „Хайде, качвай се“.

— Да — отвърнах. Пристъпих към него, сякаш се канех да го заобиколя от дясната му страна. Той се усмихна. Усмивката му трябваше да е дружелюбна, но на мен ми се стори хищническа.

И аз се усмихнах, любезно, все едно исках да кажа: „Много мило от твоя страна, тъкмо се чудех какво ще правя“. Той кимна, повярвал, че всичко ще стане лесно.

Но нямаше да е лесно. Изобщо нямаше да е лесно.

Малко преди да се изравня с него, сграбчих дясната му китка с лявата си ръка и преметнах ръката му през моята. Обхванах трицепса му и го притеглих към мене. Тежестта ми върху ръката му го издърпа напред и докато минавах зад гърба му отляво, видях зяпналата му от учудване уста. Очевидно не беше подготвен за реакцията ми.

Обгърнах кръста му с лявата си ръка и сграбчих дясната му китка. Придърпах го, а той изръмжа, защото му бях изкарал част от въздуха. Сега и двамата бяхме с лице към заведението. Двамата мъже, които преди малко се изправяха, вече бяха на два метра вляво от нас. Видях как физиономиите им се втвърдяват. Ръцете им бяха празни и разбрах, че това е трябвало да бъде залавяне, а не убийство. Иначе щяха да имат оръжия и вече щяха да са ги използвали.

Поех си въздух и с пълно гърло изкрещях:

— Докс! — наполовина да го предупредя, ако е наблизо, наполовина да повикам помощ.

Двамата вляво се втурнаха към нас.

Мъжът в хватката ми се разкрачи и приклекна за по-голяма стабилност, а от реакцията му разбрах, че е добре обучен. Опита се да ме удари с глава изотдолу, но лицето ми беше прекалено вдясно и притиснато до рамото му. Посегнах към предния си десен джоб, където държах ножа. С едно-единствено движение го извадих, отворих го и замахнах между разкрачените крака на противника си към перинеума и топките му.

Има една определена интонация на човешкия писък, която не може да бъде пренебрегната, която се забива право в най-примитивните части на мозъка. От нея ти настръхват косите, свива ти се скротумът и краката ти застиват на място. Точно такъв писък се изтръгна от този тип, когато ножът се заби, където трябва, и точно този беше писъкът, който исках. Напредващите му отляво партньори неволно спряха. През съзнанието им навярно се стрелна мисълта: „Какво е това, мама му стара?“ Подсъзнанието им крещеше: „Хич не ме интересува какво е? Бягай!“ И двамата се вкопаха на място на метър от мен.

Не ги изчаках да се опомнят. Блъснах този в ръцете ми към тях и се извърнах надясно, готов да избягам. Но от същата посока се приближаваше друг тайландец, достатъчно бързо, за да ме настигне. Сигурно беше излязъл от алеята вдясно от бара. Писъкът, който смрази приятелчетата му, не беше оказал същия ефект върху него. Беше или много смел, или много тъп, или не беше наред със слуха. Каквото и да беше, в момента ми препречваше пътя.

Вече бях хванал ножа за замах отгоре и острието му сочеше назад. Но въпреки това господин Глухчото или не обръщаше нужното внимание, или не можеше да събере две и две: държах нещо в ръката си, нещо, накарало току-що партньора му да пищи като евнух, всъщност вече си беше евнух, нещо вероятно остро и с връх. Но обяснението за липсата на колебание можеше да е чиста тъпота, защото няма нищо по-тъпо от това да се изправиш с голи ръце срещу човек с нож.

Спря на метър от мен и вдигна юмруци, все едно щеше да се боксира. Забелязах белезите по веждите и неведнъж чупения нос и разбрах: муай тай, тези момчета са тайландски боксьори.

Долових леко преместване на центъра на тежестта му върху левия крак, след което десният се устреми към лявото ми бедро. Ритникът на тайландския боксьор е като удар с бухалка и ако не го бях видял и не бях имал тази частица от секундата да се подготвя, щеше да ме изрита здраво и да ме събори, след което щях да се бия с трима души, ако не и с повече, повален на земята.

Но аз разполагах с тази частица от секундата. Използвах я, за да вляза в кръга на размаха и да приклекна, за да поеме хълбокът ми по-голямата част от удара. Когато ме ритна, хванах крака му и обгърнах прасеца му с лявата си ръка. Той реагира мигновено: сграбчи ме за главата, подпря се на уловения крак и подскочи нагоре към мен. Лявото му коляно се насочи към лицето ми, точно както несъмнено беше правил безброй пъти на ринга.

Но на ринга не дават ножове. Ако даваха, спортът просто нямаше да е същият.

Вдигнах дясната си ръка и свих глава между плещите си. Коляното ме халоса под лакътя. Заболя ме, особено след синините, които ми беше оставила Дилайла, но не беше чак като счупена челюст. Той започна да се приземява. Преместих ножа в ръката си като шило за лед и го мушнах във вътрешната част на дясното бедро, там, където се съединяваше с таза. Той беше толкова погълнат от схватката и надрусан от адреналина, че изобщо не забеляза какво става. Но когато натиснах надолу и навътре и срязах бедрената му артерия, както и други неща, явно привлякох вниманието му. Той изрева и конвулсивно се отдръпна от мен. Приложих на здравия му крак едно усъвършенствано учи гари — подсичане от джудото — и го оставих да падне, защото не исках да рискувам да се оплетем на земята.

Обърнах се към другите двама и с удовлетворение ги видях да отстъпват. Вече нямаше съмнение, че играе нож и че този, който го използваше, не си поплюваше. Противникът се оказа по-силен, отколкото бяха очаквали или са били подведени да очакват. Обърнаха се и побягнаха.

Погледнах в обратната посока. Хората по масите пред заведението не смееха да помръднат от шока. Онези на земята стенеха и се гърчеха. Съдейки по раните, които им нанесох, и по количеството кръв на паважа, не им давах повече от няколко минути живот.

— Видях всичко — тъкмо казваше белият мъж от масата. Приближаваше се към мен. — Те ви нападнаха. Беше самоотбрана. Адвокат съм и мога да ви помогна.

Мина ми идиотската мисъл: „Страхотно, само това ми липсваше — адвокат“.

След това нещо ми просветна. Може би интуиция. Може би подсъзнанието ми, което невидимо за съзнанието ми обработваше данни, като например начина, по който този тип седеше на масата, стъпил стабилно с двата крака, сякаш готов да скочи бързо; или мястото му в едно от белите петна на зрението ми, когато излязох от бара; или хладнокръвната му и учтива, загрижена физиономия в момент, когато всички останали посетители стояха като препарирани или търчаха с всичка сила.

Изобщо не излъчваше вибрации, никакви. Ако трябва да съм честен, дори не му бях обърнал внимание. Това сигурно беше част от плана. Търсех още тайландци, а не бели. Точно така, който и да беше този Пери Мейсън, определено беше добър.

Той продължаваше да напредва към мен. Ръцете му бяха празни… а дали нямаше нещо в лявата? Не бях сигурен. Изкрещях:

— Стой на място!

Той поклати глава.

— Какви ги говорите? Само искам да ви помогна — и продължи да крачи.

Когато с нужната тежест и повелителност кажеш на някой тип да не се приближава повече към теб и особено когато тази тежест е подчертана от наличието на нож, с който току-що си убил двама души, ала този тип все така не спира, значи си имаш работа с човек, който нито ще ти иска огънче, нито ще те пита за посоката, нито колко е часът, нито ще използва каквото и да е друго тъпо оправдание за това, че навлиза в личното ти пространство. Имаш си работа с тип, който възнамерява да ти отнеме нещо, с което предпочиташ да не се разделяш, включително живота ти, а отказът му да се подчини на заповедта е повече от солидно доказателство за този факт и оправдава начина, по който трябва да се справиш с него.

Направих бърз оглед на периметъра. Освен шокираните зяпачи, които вече идваха на себе си и започваха да се разбягват, май бяхме само двамата. Поех към него.

Пери Мейсън изведнъж промени държанието си. Започна да отстъпва. Но това не беше същинско отстъпление, а тактическо. Защото както се движеше плавно назад, така дясната му ръка също толкова плавно бръкна в предния му джоб и извади автоматичен нож. Отвори го още докато го изтегляше от джоба и от лекотата, с която го измъкна, разбрах, че не е дилетант, а човек, тренирал дълго, упорито и сериозно, за да се сдобие с вещината и увереността, на която току-що бях станал свидетел.

Спрях. Не бях сигурен дали тази демонстрация целеше да ме отблъсне, или подготвяше нападение. Може би убийството ми беше резервният план, ако отвличането ми не успееше. Нямаше как да разбера. И в двата случая не желаех да се бия. Просто исках да се махна. Бих бил щастлив да го убия, за да си помогна, но след като беше въоръжен, убийството му очевидно нямаше да е най-лесният изход.

Той започна да ме заобикаля и да се приближава.

Краката му танцуваха плавно и балансирано. Навлезе точно в периметъра, който смятах за безопасен за обръщане и втурване в бяг. Аз също започнах да се придвижвам, без да забравям фланговете си, в случай че онези, които избягаха, бяха размислили. Хванах с дясната си ръка ножа като сабя близо до гърдите и отворих и протегнах леко лявата си длан, за да отблъсна и блокирам удар, ако разстоянието се скъсеше. Не знаех дали ще се справя. Но знаех, че той със сигурност ще го отнесе.

Зад гърба ми избумтя глас.

— Наведи се, готин!

Докс. Клекнах, без да отдалечавам ножа от тялото си, и погледнах нагоре, където снайперистът гигант връхлиташе с дървен стол над главата. Наведох се още по-ниско. Докс се хвърли напред и изстреля стола като F-14 от палубата на самолетоносач.

Когато човек с телосложението и силата на Докс метне стол, на човек му се иска да е на много места. Пред стола не е едно от тях. В този смисъл Пери Мейсън нямаше късмет. Столът го халоса право в гърдите и го повали на земята.

С Докс се нахвърлихме отгоре му за секунда. Докс измъкна ножа и още нещо от лявата му ръка и двата предмета издрънчаха на паважа. Аз забодох коляно в гърдите му и почти му прерязах гърлото, за да го довърша, но видях, че е безпомощен. Стенеше и кашляше кръв.

За пореден път се огледах наоколо. Нямаше промяна. Насочих поглед отново към Пери Мейсън и казах на Докс:

— Хайде, помогни ми.

Той коленичи до мен. Забелязах, че огледа улицата и алеята, и останах доволен, че този път поведението му няма нищо общо със секса и се определя изцяло от оцеляването.

— Какво ще го правим? — попита.

Кимнах към алеята на пет метра от нас.

— Ще го завлечем там. В тъмното.

Хванахме го под мишниците, вдигнахме го и го затътрихме. Той се опита да се съпротивлява, но столът го беше потрошил отвътре и не му беше останала много сила.

За разлика от оживените улици на Банкок на тази алея нямаше улично осветление и щом минахме встрани от „Браун Шугър“, ни обгърна мрак. В алеята някой беше паркирал микробус „Тойота“. Плъзгащата се задна врата отдясно, с лице към клубовете от другата страна, беше отворена. Веднага разбрах, че планът им е бил да ме завлекат в микробуса, да ме откарат някъде и да ме разпитат на спокойствие.

Подпряхме Пери Мейсън на предната дясна врата на микробуса. На шията му висеше ножница с „Фред Перен Ла Гриф“ с петсантиметрово острие — резервен вариант на автоматичния нож. Откъснах верижката, а Докс прибра ножа. В предните джобове на панталона му открихме ключ от тойота и магнитна карта за стая в „Холидей Ин Силом Банкок“. Натиснах бутона за алармата на ключа и микробусът изчурулика в отговор. Да, возилото беше негово. Освен това и ръчния часовник „Касио G-Шок“ нямаше нищо друго.

Пъхнах ключа в джоба си и го погледнах в очите. От ъгълчетата на устните му течеше струйка кръв. Но още беше в съзнание. Много добре.

— Как ни откри? — попитах.

Той поклати глава и отклони поглед. Докс го хвана за брадичката и го принуди да ме погледне.

— Как ни откри? — попитах отново.

Той стисна зъби и продължи да мълчи.

Започнах да опипвам корема му. Когато стигнах до ребрата, физиономията му се сгърчи. Или бяха счупени, или имаше вътрешно нараняване, или и двете. Натиснах силно и той изръмжа.

— По лесния начин ли ще го направим, или по трудния? Отговори ни на няколко въпроса и ще си отидем. И толкова.

Той отново извърна поглед. Опитваше се да се съсредоточи в нещо друго, да остави въображението си да го отведе далеч от мен.

Познавах тази техника. Има начини човек да се противопостави на разпита. Бяха ме обучили на тях, а имах чувството, че и той беше запознат. Трябва да приемеш, че си в положение, в което няма да оцелееш. Животът ти е свършил. Вярно, първо ще има няколко часа болка. Тялото ти ще бъде потрошено и съсипано. Но след това смъртта ще те облекчи. Съсредоточи се върху това предстоящо облекчение, изпрати въображението си да го посрещне и използвай очакването на тази неминуема среща, за да издържиш колкото можеш. Ако успееш, можеш да се откъснеш от случващото се с тялото ти и да направиш съзнанието си много по-трудно досегаемо.

Трябваше да прекъсна унеса му. Да разруша увереността му, че приемането на смъртта му е дало някакъв парадоксален контрол над ситуацията. Да съсипя предположението му, че играем двоична игра на живот или смърт без други междинни възможности.

Извадих с дясната си ръка своя автоматичен нож и го отворих. С лявата сграбчих лицето му и го насилих да ме погледне.

— Каквото и да се случи тук, няма да умреш. Няма да те убием. Ще живееш.

Притиснах острието до бузата му, точно под ръба на лявата му очна ябълка.

— Но ако не ми отговориш на въпросите, ще те ослепя. Първо ще извадя едното ти око, а след това другото. Казвай сега. Как ни откри?

Не отговори, но от потта, която започна да се стича по лицето му, разбрах, че съм привлякъл вниманието му и съм го издърпал малко от относително безопасното място, където се беше опитал да се скрие.

— Както искаш — казах и бавно започнах да натискам ножа.

Той стисна очи и се опита да се извърне. Докс притисна главата му към стената на микробуса, а аз продължих да придвижвам ножа нагоре.

Дишането му се учести и доближи ритъма на паниката. Очната му ябълка се местеше нагоре заедно с ножа. Още милиметър и щеше да достигне предела си и да бъде прободена.

— Мобилен телефон — изрече задъхано. — Проследихме мобилен телефон.

Задържах ножа, но не го отдръпнах.

— Чий мобилен телефон?

— Неговият. На Докс.

Мамка му, помислих си. Казах му да си държи проклетия телефон изключен. След това си заповядах: Не сега. По-късно.

— Абе задник, откъде ми знаеш името? — обади се Докс.

Изгледах го с убийствен поглед, който трябваше да му внуши: „Затваряй си устата, това е моето шоу“, след което насочих вниманието си обратно към Пери Мейсън.

— Откъде взе номера?

— Не знам. Дадоха ми го.

На баба ти хвърчилото да са ти дали.

— Ако се наложи да те питам отново, губиш това око.

Мълчание. След това хрип:

— Не съм сигурен. Казаха ми, че някакви руснаци са го дали.

Знаех, че Докс скоро беше работил за руснаците. Погледнах го с вдигнати вежди. Той вдигна рамене. „Да, възможно е“, означаваше жестът.

Добре. Умишлено бях започнал с въпрос за средствата и тактиката — нещо, което този можеше да издаде, без да има чувството, че предава операцията. Това щеше да му помогне да оправдае отговорите на по-трудните въпроси, които щяха да последват. Бяхме започнали с как и се беше получило. Но аз исках да говорим за кой. Долових обаче, че още не е готов, дори с цената на очите си. Като мост между вече постигнатото и оставащото да се свърши реших да използвам защо.

— Защо ни търсиш?

Той се поколеба, но отговори.

— Опитали сте се да ликвидирате наш сътрудник в Манила.

— Какъв сътрудник? — вратът му се беше изпънал от усилието да избегне натиска на ножа.

— Лави. Манхайм Лави.

— Защо? За отмъщение ли?

Вече знаех отговора: за информация, не за отмъщение. Ако искаха нещо толкова елементарно като отмъщение, просто щяха да се опитат да ни убият. Нямаше да се главоболят да наемат местни да ни заловят и да ни пъхат в някакъв микробус. Но исках той да говори още малко, преди да стигнем до основното.

— Информация. Трябваше да разберем кой стои зад удара, за да оправим нещата.

— Какво значи „да оправим нещата“?

— Длъжни сме да закриляме хората си. Ако има заплаха, трябва да я премахнем.

Нямаше време. Клиентите на масите пред заведението можеха да открият у себе си неуместен кураж и да решат да се намесят. А и полицията скоро щеше да дойде.

Да действаме.

— Кои сте вие?

Той поклати глава. Натиснах още малко ножа — колкото да потъне на частица от милиметъра — и той изрева.

— Повече няма накъде, след това окото ти отива. Кои сте вие?

Мъжът задиша учестено. Беше се вдигнал на пръсти и краката му трепереха. Но не отговаряше на въпроса ми.

Не исках да го правя — не от някаква престорена гнусливост, а защото след като веднъж си наранил обекта, изгубваш част от надмощието си. Страхът е силен мотиватор, но го изпитваш за неща, които още не са ти се случили. Ако ти извадят окото, вече не могат да те заплашват, че ще го сторят. Така нещата, които ти вдъхват страх, стават с едно по-малко.

Но ако отправяш заплаха и не я изпълниш, на следващите ще им липсва достоверност. Не е приятно, но това е начинът, по който се провежда сериозен разпит.

Сетих се, че има още един проблем. Ако човекът, който стоеше зад този тип, го намереше без едно или две очи, щеше да разбере, че е умрял, докато са го разпитвали. Тогава съвсем логично щеше да промени плановете си, да засили мерките си за сигурност, за да се предпази от разкритията, направени от разпитвания. И макар точно този да не беше издал почти нищо, разполагахме с ключа за хотелската му стая. Тя предлагаше интересни възможности, от които предпочитах да не се отказвам предварително.

Мамка му. Това си беше дилема. Но преди да съумея да я разреша, Пери Мейсън започна да пищи. Не толкова от болка или за помощ, колкото от ярост и безсилие.

Докс му запуши устата с ръка, но за мен писъкът реши всичко. Тук бяхме на открито и беше минало прекалено много време от началото на инцидента. Отдавна трябваше да сме се омели.

Погледнах Докс. Той кимна и реших, че ме е разбрал. Отстъпих половин крачка и прободох мъжа в слабините. Писъкът премина в стон, а тялото му се устреми напред, но Докс го държеше здраво. Хванах ножа като шило за лед с острието навътре и го намушках отляво в гърдите, точно под ключицата. Замахнах надолу и настрани и разкъсах артерията под ключицата.

Избутах Докс. Мъжът се свлече на колене. От устата му се изтръгна стон на агония, след което се наклони напред, но успя да протегне ръце и да се подпре, преди главата му да удари паважа. Нямаше много кръв — артерията беше прерязана и кръвта се изливаше основно в гръдния кош и в дробовете му, — но нямаше съмнение, че до няколко секунди ще изпадне в безсъзнание, а след още няколко ще е мъртъв. Пристъпих и го порязах с ножа по ръцете. Той падна по лице и остана така, стенещ и агонизиращ.

Видях, че съм изцапал ръцете си с кръв — не знаех дали от устата или от гърдите му. Извадих от задния си джоб носна кърпа и се избърсах колкото можах. Подадох я на Докс и с жест му показах да направи същото. Той ме гледаше с широко отворени очи и леко зашеметен, но употреби кърпата. Щяхме да се разправяме по-късно.

Още нещо. Погледнах през отворената задна врата и намерих каквото търсех: оборудване за проследяване на мобилни телефони, прикрепено с тиксо към една от задните седалки. Освен оборудването вътре нямаше нищо интересно. Отворих дясната врата на микробуса с кърпата, а след това и жабката с надеждата, че ще открия талон или нещо друго, което да ме насочи към самоличността на Пери Мейсън. В жабката имаше аптечка. В нея бяха подредени ампули с атропин и налоксон, както и спринцовки. Интересно. Но нямаше нито талон, нито друг документ за идентификация на хората, наели микробуса.

— Хайде — обърнах се към Докс, който през последната минута беше необичайно тих. — Трябва да се махаме.

Стигнахме на бърз ход до края на улицата откъм парка „Лумпини“, където беше тъмно. Хвърлих един поглед обратно към бара. Всички клиенти се бяха прибрали вътре. Двамата на алеята не помръдваха. Минахме по успоредната на „Рачадамри“ улица и поехме на юг, за да хванем такси. Под отразената светлина на една килната неонова табела спрях и погледнах към Докс, който продължаваше да не обелва и дума, а това си беше жив рекорд.

— Ей — казах тихо, — я ме погледни. Всичко наред ли е? Да няма кръв по мен? Нещо друго?

Той ме огледа от глава до пети и поклати глава.

— Не. Всичко ти е наред.

Аз също го огледах и кимнах.

— И на тебе.

Той не каза нищо. Не бях си и помислял, че ще се тревожа от мълчанието на Докс, но не беше характерно за него.

— Добре ли си? — попитах.

Той затвори очи, два пъти пое дълбоко дъх, наведе се и повърна.

Огледах се. Наоколо нямаше никакви минувачи. А и да имаше, едва ли щяха да проявят любопитство. Нямаше да им е за пръв път да видят фаранг, прекалил с пиенето.

Когато свърши, избърса устата си с ръка и се изправи.

— Мамка му, срам ме е.

Закрачихме отново.

— Не се притеснявай — казах.

— Не ми се е случвало, човече. Никога.

— На всеки може да се случи.

— На теб случвало ли ти се е?

Замълчах, но след това признах.

— Не. Но не знам дали е повод за гордост.

— Просто нямах представа, че ще го прободеш така. Ако знаех, щях да се стегна.

— Съжалявам. Нямаше как да те предупредя.

— Защо му поряза ръцете? Видях къде го поряза, но той вече си беше мъртъв.

— Исках да изглежда като че се е бил, а не че са го разпитвали. Ако неговите хора разберат, че е бил разпитван, ще решат, че е издал информация. Не искам да ги осветлявам.

— Значи, ако се е бил…

— Ранили са го по ръцете, докато се е отбранявал.

— Ох. Добре. Радвам се, че не си садист. Затова ли не му извади окото?

— Затова.

— А щеше ли?

Помислих и потвърдих. „Да.“ Мамка му. Точно от това се уплаших. Беше ми ясно, че Докс няма особен опит в разпитите с насилие. Реших, че е голям късметлия.

Едно такси се зададе и ние му махнахме. Казах на шофьора да ни откара до станцията „Чонг Нонси“ на въздушната железница.

Докато пътувахме и вече ни беше ясно, че сме се отървали, започнах да осъзнавам извънредната важност на случката. Вярно, Докс ми беше спасил живота, но ако не беше неговата глупост, нямаше да се стигне до всичко това. Бях му казал за скапания телефон. Изрично му бях казал. Защо не ме слушаше? Защо беше такъв инат за този телефон? Не исках да подхващам темата, защото моментът не беше подходящ, но не се сдържах и прошепнах:

— Какво ти казах за шибания телефон? Какво ти казах?

Той ме погледна и помръкна.

— Виж какво, нямам никакво настроение.

— Съществуват устройства, които могат да проследяват мобилен телефон. В микробуса имаше едно такова. Точността му е до 7–8 метра. Тиара, жената-момче, която те хареса заради самия теб, сигурно е била натоварена да огледа съседните барове, за да стесни търсенето.

— Аз откъде да знам? И ти не знаеше, разбра чак сега.

— Сега включен ли е? Още ли е включен?

Той пребледня и се надигна от седалката, за да си бръкне в джоба. Извади телефона, отвори го и натисна бутон. Телефонът изчурулика и се изключи.

— Защо? — попитах. — Защо го оставяш включен?

— Виж какво, имам клиенти, ясно ли е? Хората трябва да могат да се свързват с мен.

— Не и когато си в операция! — помълчах и продължих: — Клиенти, дрън-дрън. Заради жена е, нали? Или жени.

Ноздрите му се разшириха.

— Е, и?

— Току-що проби кратер в безопасността ни, и то по време на операция, и то когато знаем, че ни търсят хора, които искат да ни унищожат!

— Готин, не всеки притежава любовта ти към самотата. На мен от време на време ми се дощява компания, ако искаш да знаеш.

— Могат да ти използват гласовата поща.

— Добре, разбрах! Сгреших, признавам си. Какво повече искаш?

Понечих да кажа още нещо, но се въздържах. Беше прав, нямаше смисъл да му натяквам. Почувствах се отвратително. Той току-що ми беше спасил живота с онзи стол.

Затворих очи и издишах.

— Съжалявам. Неща като случилото се преди малко ме изнервят. Обикновено нямам подръка някой, на когото да си го изкарам.

Замълчахме. След известно време той се обади:

— И аз съжалявам. Направих тъпа грешка. Прав си.

— Все пак, какво стана? Накъде беше тръгнал? Реших, че нещо ти се е случило.

Докс се ухили, очевидно възвърнал самочувствието си.

— Да не би да ми казваш, че се тревожиш за мен? Защото ми става хубаво, наистина.

Изгледах го.

— По̀ те харесвах, когато повръщаше.

Докс се разхили.

— Само пресякох улицата да се изпикая в парка. Чух те, че крещиш, но ми трябваше още минута да спра гейзера и да прибера Неси в гащите.

Преди да схвана, изтървах:

— Неси ли?

— Не го ли знаеш, чудовището от Лох Нес. Една приятелка веднъж нарече…

— Разбрах, разбрах.

— Както и да е, дотърчах възможно най-бързо. А ти защо излезе?

Обясних му за извода си, че Тиара е била подставено лице.

— Леле, готин, страшен си. Признавам, че на мен изобщо не ми хрумна. Обещавам никога повече да не те наричам параноик.

Таксито спря пред станция „Чонг Нонси“. Слязохме и изчакахме да се отдалечи.

— Да виждаш канализационна шахта наблизо? — попитах и се огледах. — Трябва да се отървем от ножовете. И от кърпата.

— Предлагаш да ги изхвърлим?

— Да. Нали не искаш да носим неща, които могат да ни свържат със скорошно масово убийство?

— Готин, държа да те осведомя, че въпросните ножове са ръчно изработен AFCK и „Фред Перен Ла Гриф“. Това са висококачествени средства за унищожение, които не се намират под път и над път. Би било истинско разсипничество да се „отърваваме“ от тях.

Погледнах го.

— Би било пълна съсипия да позволим на прокурора да ги използва като доказателство, че е редно да прекараме остатъка от живота си в тайландски затвор.

— Добре, разбирам ти мисълта. Виж сега, защо не вземем да ги стерилизираме? Със спирт, белина, каквото кажеш. Кажи как, аз ще го направя. И ще ти дам да си избереш който поискаш от двата.

Замислих се. След почистване рискът щеше да е приемлив. Със сигурност бе по-безопасно и по-професионално да се отървем от тях веднъж завинаги, но може би това бе една от битките с Докс, която не си струваше да водя.

— Ще взема лагрифа.

На лицето му се изписа покруса.

— Мамка му, аз го исках. Толкова е як.

Подбелих очи.

— Добре де, добре. Ще взема другия.

Докс грейна.

— Благодаря ти, готин. Ти си добър човек.

— Както си обхванат от великодушие, дай да повървим малко. Искам да свърша още някои неща, за да прекъсна връзката между нас и събитията пред клуба.

Той поклати глава.

— Никакъв проблем. Ето — даваш, получаваш.

Намерихме шахта, която погълна кърпата и ножа, използван срещу Пери Мейсън и компания. Докато ги напъхвах вътре, Докс се обади:

— Я набутай и това — бръкна в джоба си. — Дръж. Май е някаква спринцовка.

Предметът беше с телесен цвят и смътно напомняше малка пластмасова тромба. Но на мястото на свирката имаше къса дебела игла, може би 16-и номер. Иглата беше покрита с нещо като парафин, достатъчно твърд, за да предпазва от неволно убождане, но и достатъчно мек, за да поддаде на силен натиск. Задната част беше лепкава, което ми подсказа, че тъкмо този предмет е бил прикрепен към ръката на Пери Мейсън, когато се е приближавал към мене.

— Страхотно — взрях се замислено в предмета. — Досега не съм виждал такава джунджурия. Не е масово производство. Виж — залепих я на дланта си и я вдигнах към Докс. — Явно са се канели да ни отвлекат. Бил съм прав. Четиримата тайландци ме пипват. Белият идва и ме удря по крака с разтворена длан или ме сграбчва и стисва, нещо такова. При което ми инжектира това тук — бих заложил на ветеринарна упойка, нещо с фентанил, дроперидол, няма значение — все едно ме е клъвнала змия. Дозата сигурно може да гътне стадо крави. За секунди изпадам в безсъзнание, а те ме завличат в микробуса. Да, точно затова имаше атропин и налоксон в жабката — за да възстановят веднага сърдечната и дихателната дейност и да не изгубят случайно пациента. Горе-долу такъв им е бил планът.

— Ами аз?

Позамислих се.

— Не знам. Струва ми се, че аз съм бил основната цел. Първо искаха да ни разделят. Ако се справят с мен, винаги могат да се погрижат за теб по-късно. Нали не забравяш, че следяха твоя телефон.

— Съмнявам се, че ще ме оставиш да забравя.

— А ако все пак беше тръгнал с Тиара, щяха да те пипнат. Тя сигурно щеше да предложи да отидете у тях, да ти каже, че има страхотна съквартирантка, че открай време си мечтаят за тройка с голям, як, бял мъж. Но се съмнявам, че щеше да лапнеш въдицата.

— В никакъв случай, аз съм имунизиран срещу такива неща.

— Ако беше отишъл в апартамента й, щяха да ти устроят засада там. Ако пък бяхте отишли на хотел, тя щеше да звънне и да им каже къде сте.

— А кои са тези „те“ според теб?

Замислих се.

— Не знам. Тайландците бяха яки момчета, но не бяха професионалисти. Повече приличаха на улични бандити. Затова пък белият беше от класа. Беше оперативен агент и съм готов да ти гарантирам, че не му е било първото отвличане.

— Значи човек на Компанията?

— Много вероятно. Но защо ще наема местни?

Докс сви рамене.

— Може да е импровизирал според обстоятелствата. Да не е имал време да събере читав екип.

— Може.

Огледах още веднъж спринцовката и я пъхнах в джоба на ризата си с острието навън.

— Ще задържим ножовете. Това тук също може да ни влезе в работа.

Качихме се по стълбите, купихме си билети и поехме към платформата. Докс попита:

— Все пак, къде отиваме?

— В неговия хотел. „Силом Холидей Ин“. В джоба му имаше ключ. Взех го.

— И какво, всички стаи ли ще пробваме? Този хотел го знам. На времето се наричаше „Краун Плаза“. Сигурно има поне седемстотин стаи.

Замислих се за Пери Мейсън. За липсата на каквито и да е улики за самоличността му, дори в жабката на микробуса. За плавните му движения и за увереността, с която се изправи срещу мен.

Беше предпазлив, това беше ясно. Оцеляващ. Да, стигаше само да види човек облеклото, качествените ножове, часовника. Добър бойскаут. Обръщащ внимание на подробностите, търсещ малките предимства.

Човек, който паркираше микробуса така, че вратата на багажника да е откъм страната, откъдето ще дойде товарът, защото така ще спести няколко секунди при евентуална необходимост да изчезне бързо. Такъв човек.

Човек, който поради същите съображения би поискал стая на нисък етаж, близо до стълбите.

— На колко етажа е този хотел? — попитах.

— Не знам точно. Но има две крила. Едното е може би петнайсететажно, а другото около двайсет и пет.

— Искаш ли да се обзаложим, че стаята на този тип е някъде на първите пет етажа и е до стълбите? Сметни по две стълбища във всяко крило и по три стаи до и точно срещу стълбищата. Общо шейсет стаи за проверяване. А ако имаме късмет, по-малко.

Докс се ухили.

— Не, няма да се хвана на бас.

Кимнах.

— На твое място и аз нямаше да се хвана. Да вървим.

15.

Изминахме с въздушната железница две спирки до „Сурасак“ и слязохме. Докато преодолявахме краткото разстояние до хотела, казах:

— Не можем да сме сигурни, че в стаята няма хора. Затова, когато я намерим, ще трябва да влезем бързо и силово, за да изненадаме евентуалните обитатели. Разбра ли?

— Разбрах. Кой влиза пръв?

— Аз. Ти ме покриваш.

— Както винаги.

— Е, да, когато не си зает да сваляш разни катой.

— Ей…

— Чакай малко. Там има дрогерия. Ти нали говореше малко тайландски?

— Малко.

— Ще ни трябват разни препарати да почистим ножовете. И ръцете си. Белина и спирт.

— Ей сега се връщам.

— Вземи и една четка за зъби. И медицински ръкавици. Четири чифта.

— Четири чифта медицински ръкавици? Тия ще ме помислят за някой перверзник.

— Докс, ако обувката приляга на крака на Пепеляшка…

— Добре, добре, отивам.

Докс влезе в дрогерията и след няколко минути излезе с найлонова торбичка в ръка. Когато стигнахме пред хотела, казах:

— Добре. Сега влизам пръв. Изчакай една минута и ме последвай. По-добре да не ни виждат заедно. Ще се видим на първия етаж — не този с фоайето, а горния — при асансьорите.

— В кое крило?

— Как им викат?

— Не помня.

Помислих малко.

— По-близкото до входа. В най-лошия случай, ако сбъркаш и не ме видиш, ела в другото.

— Добре, те това е план.

Влязох и се насочих право към асансьорите като поредния гост на хотела, изтощен от бродене из близкия Патпонг и бързащ да положи глава на възглавницата си. Пред асансьорите имаше охранител, но той само кимна в отговор на безмълвния ми поздрав и ме пусна. Забелязах пред асансьорите камера, но се надявах по другите етажи да няма.

Качих се до седмия. Излязох от асансьора и се огледах. Нямаше камери. Отлично. Ако беше „Четирите сезона“ или „Ориентал“, или някой от другите по-реномирани хотели, щяхме да имаме проблем. Когато в коридора има камери, можеш да пробваш само две-три врати, преди охраната да се усети и да дотърчи. Но в „Холидей Ин“ нивото на обслужване не беше чак толкова високо.

Слязох по стълбите до първия етаж и зачаках. Докс се появи точно след минута направо от асансьора. Щеше да е по-умно, ако беше слязъл на друг етаж и беше дошъл по стълбите, както направих аз, просто в случай че някой във фоайето наблюдаваше къде спира асансьорът, но както и да е. Не си струваше да го споменавам точно сега.

Започнахме от стълбището до асансьорите. Един етаж ни отнемаше по-малко от минута. Нямахме късмет. На петия отидохме на другото стълбище и продължихме надолу. На третия етаж уцелихме: вдясно от стълбите, стая 316. Пъхнах картата и индикаторът светна в зелено. Завъртях бравата, блъснах вратата и нахлух вътре.

Беше единична стая, а не апартамент. В основното помещение лампите светеха; тези в банята вдясно бяха загасени. Ако имаше някой, едва ли седеше в тъмната баня, така че проверих първо стаята. Нямаше жива душа. Фактът, че вратата изобщо се отвори — че резето отвътре не беше спуснато, — беше окуражаващ. Ако в стаята имаше човек, държащ на безопасността, щеше да е спуснал резето. Не долових никакъв шум от изненадани обитатели и никакво движение. Но за всеки случай проверих и банята. Никой. Прегледах дори дрешника и надникнах под леглото, нещо, което със сигурност би предизвикало подигравките на Докс, ако не бяха скорошните събития. Нищо. Бяхме успели.

Извадихме ръкавиците и започнахме да претърсваме стаята. За жалост тя беше също толкова чиста, колкото и микробусът. В едно от чекмеджетата на скрина имаше чисти дрехи, до стената празен куфар. Тоалетни принадлежности в банята. И нищо друго.

Докс бърникаше в дрешника.

— Сейфът е заключен — осведоми ме.

Отидох при него. Да, сейф, стандартна хотелска принадлежност. Опитах го и наистина беше заключен.

— Казах ти — отбеляза той. — Е, идеята ти как да влезем тук беше страхотна. Признавам. Но не съм касоразбивач, а май и ти не си. Явно стигнахме до задънена улица.

— Може и да си прав — казах и огледах сейфа. — А може и да не си.

Отидох до писалището, вдигнах телефона и набрах рум сървиса. Докс ме гледаше озадачено, но си мълчеше.

Някой вдигна след първото иззвъняване.

— Да, господин Уинтърс? С какво можем да ви услужим?

— Ъъ — изсумтях, гледайки към Докс. — Като Уинтърс ли сте ме записали?

— Ами да, сър, господин Мичъл Уилям Уинтърс, така сме ви записали. Не сте ли господин Уинтърс?

— Уинтърс! Счу ми се, че казахте Винтнърс. Нещо май оглушавам. Извинявайте.

— Няма проблем, господин Уинтърс. С какво можем да ви помогнем?

— Ами, чудех се какви уреди за упражнения имате там долу.

— Уреди за упражнения ли, сър?

— Ами да, велоергометри, щанги, сауна, такива работи.

— О, сигурно имате предвид фитнес центъра, сър. Тук е рум сървиса.

— Така ли? О, Боже. Освен че оглушавам, сигурно и оглупявам. Извинявайте за безпокойството.

— Няма нищо, сър. Но в момента фитнес центърът е затворен. Ще отвори в шест сутринта и тогава ще има служител, който да ви обслужи. А дотогава можете да влезете с ключа от стаята си.

— Ясно. Много ми помогнахте. Благодаря.

Затворих и се обърнах към Докс.

— Мичъл Уилям Уинтърс. Поне под това име се е регистрирал.

Докс кимна.

— Е, и? Ще кажеш на сейфа „Сезам, отвори се“, така ли?

— Не, имам по-добра идея. Обади се на рецепцията и им кажи, че си забравил пин кода, с който си заключил сейфа.

— Аз? Искаш аз да го направя?

Изгледах го.

— Случайно да ти приличам на Мичъл Уилям Уинтърс?

Той сви рамене.

— След като го казваш, не. Но не приличаш и на Джон Рейн.

— Не е там работата. Истинското ми име може и да е Уинтърс, но не това е важното. Просто не трябва да предизвикваме излишни въпроси или да създаваме впечатление, че нещо не е наред.

— Да бе, разбрах. Просто те държа във форма. Сигурен ли си, че никой от персонала не познава този тип?

Поклатих глава.

— Не се притеснявай. Убеден съм, че този тип не е искал да го забелязват — можех да добавя: „За разлика от някои мои познати“, но това нямаше да допринесе за разбирателството.

Погледнах часовника си. Минаваше полунощ. Исках да свършим по-бързо и да се ометем.

— Виж сега, едва ли ще ти искат паспорта. Фактът, че им се обаждаш от стаята, за тях е достатъчно доказателство за самоличността ти.

— Май не ти е за пръв път, а, готин?

— А дори да ти поискат документ, ще кажеш, че си го заключил в сейфа.

— Добре, а след това?

Опитах се да не избухна. Да работиш сам, определено си имаше предимства.

— Ще импровизираш. Ти не беше ли морски пехотинец?

Докс ме изгледа.

— Да бе, вярно — и посегна към телефона.

— Чакай, чакай. Първо се съблечи. Наметни си хотелския халат. Пусни душа, все едно тъкмо си се канел да влизаш в банята или, още по-добре, все едно си довел някое гадже — така няма да им се прииска да се заседяват.

Той се ухили.

— Готин, като ме видят полугол, хората обикновено са склонни да поостанат.

— Като свършим, можеш да се обадиш на Тиара.

Усмивката му се превърна в гримаса.

— Ясно, схванах. Те какво, да нямат някакъв мастер пин код?

Кимнах.

— Използват го, ако гостът забрави неговия или умре в стаята си. Както и да е. Теоретично го знае само управителят на хотела.

— Добре.

— Който и да дойде, не му позволявай да наднича в сейфа. Не ми се вярва да го направи, сигурно ще е дискретен, но бъди готов и не му давай никаква възможност. Кой знае, Уинтърс може да е сложил вътре пистолет и да привлечем излишно внимание.

— Ясно, прав си.

— Още нещо. Попитай ги какъв ти е пин кодът. След отваряне с мастер пин код на сейфа обикновено могат да се видят последните дванайсет въведени пина.

— Защо, след като вече са отворили сейфа…

— Защото трябва да го затворим със същия пин код. Ако някой провери по-късно, няма да се усъмни, че не сме имали работа в тази стая.

— Браво, господин Рейн, Вие сте човек, който мисли за всичко. Харесва ми тази ваша черта.

Докс започна да се съблича. Аз влязох в банята, пуснах душа и му донесох халата.

След като се преоблече, му подадох телефона и натиснах бутона за рецепцията. Той обясни проблема, каза два пъти „да“, поблагодари и затвори.

— Всичко е наред. Идват да отворят сейфа на господин Уинтърс.

— Твоят сейф.

Докс се намръщи.

— Виж сега, не съм чак толкова тъп. Разбрах те.

— Докс, не ти давам акъл как да стреляш със снайпера, защото там си най-добрият и няма на какво да те науча. Но държа да ти кажа, че в тези неща трябва да се настроиш правилно, иначе можеш да се издъниш заради някоя дреболия.

Той се изчерви леко.

— Добре, добре. Не съм обидчив. Само престани с тая Тиара, става ли?

Поклатих глава.

— Съжалявам, това не мога да направя.

Той се намръщи още повече. След което се разсмя.

— Вярно, май прекалявам.

— Дай си ръкавиците. И се опитай да докосваш възможно най-малко предмети, докато си тук.

Той свали ръкавиците и ми ги подаде. Протегнах ръка.

— Вие сте добър човек, господин Уинтърс.

Докс се усмихна и се ръкувахме.

— А, дай и ножовете. Ще ги почистя в банята, докато ти се разправяш със сейфа.

Докс извади ножовете от панталона си и ми ги връчи. Влязох в банята и заключих вратата.

Почистването ми отне само няколко минути. Разглобих ги и първо ги полях със спирт. Бързо изтъркване с четката. Вода и сапун. Изплакване, Белина. След като свърших, си измих по същия начин и ръцете, спрях чешмата, сложих си чисти ръкавици, избърсах всичко и сглобих ножовете.

На вратата се почука. Чух как Докс отива да отвори.

— Благодаря, че дойдохте — разнесе се гласът му. — Тъкмо се канех да си взема душ, ама няма да мога да се отпусна, като знам, че съм си забравил комбинацията… и така…

Подбелих очи. Докс беше най-смъртоносният снайперист, когото познавах, но имаше доста трески за дялане.

Отвън минаха покрай банята. Чувах приглушен разговор. След това стъпките поеха към входната врата. Докс каза:

— Благодаря ви още веднъж. Много благодаря — и вратата се затвори.

След малко надникна в банята.

— Можеш да излизаш.

— Някакви проблеми?

— Не. Халатът много помогна, точно както каза. Много си те бива, признавам. Ей, дали да не оберем минибара? Такава възможност се пада веднъж в живота.

— Дадоха ли ти пин кода на Уинтърс?

— Осем, осем, седем, едно.

— Браво. Какво пипа в стаята?

— Само три неща. Бравата на вратата, бравата на банята и сейфа.

— Добре — подадох му чист чифт ръкавици. — Спиртът и белината са в банята. Полей си ръцете с едното, измий се със сапун и се полей с другото. И по теб имаше кръв от Уинтърс. След това си сложи ръкавиците. Аз ще избърша там, където си пипал.

Взех кърпа и се погрижих за споменатите повърхности, после се върнах в банята и избърсах мивката, след като Докс се изми. Той си сложи ръкавиците, а аз събрах нещата ни и кърпата от банята и ги пъхнах в торбичката, в която ги бяхме донесли. Оставих я от вътрешната страна пред вратата, за да не я забравим.

Отидохме при сейфа, който вече беше отворен. Вътре имаше три предмета. Портфейл. Паспорт. И смартфон „Трео 650 С“.

Докато аз оглеждах нещата, Докс се обличаше. Първо паспорта. Беше американски и наистина беше издаден на името на Мичъл Уилям Уинтърс. В портфейла открих кредитни карти и индонезийска шофьорска книжка с адрес в Джакарта, също на името на господин Уинтърс. Имаше и индонезийски рупии, щатски долари, тайландски батове и хонконгски долари.

Паспортът. Господин Уинтърс беше голям пътешественик. Имаше печати от цял свят, последните от които тайландски, разбира се.

Но третото беше най-ценната находка. Взех го в ръка и го включих. Екранът светна и поиска парола.

Докс се обади:

— Мамка му.

Помислих малко, след което натиснах осем, осем, седем, едно.

На екрана се появи основното меню.

— Браво бе, голяма си работа! — Докс ме тупна по рамото. — Срам и позор за господин Уинтърс, дето използва една и съща парола на различни места.

Погледнах го и вдигнах вежди.

— Ти да не би да използваш различни пароли за всичките си устройства? — попитах ехидно.

— Ами…

— Никой не го прави. В безкрайната битка между удобството и сигурността винаги печели удобството.

— Май си прав.

Усмихнах се.

— Но ти вече знаеш кое е правилно. Помни: сигурността е като верига. Слабостта й е равна на най-слабото й звено.

Започнахме да ровим из смартфона — контакти, срещи, записки. Имаше какво ли не.

— Забавихме се — казах. — Ще оставим паспорта и портфейла в сейфа. Телефона ще вземем с нас. Възможно е някой да забележи, че липсва, но според мен ще си струва риска.

— Съгласен.

— Ти излез пръв. Не се връщай там, откъдето дойде — не е нужно охраната да те вижда, че си тръгваш толкова скоро. Среща след двайсет минути на Патпонг-две откъм страната на Суравонг.

Докс се ухили.

— Патпонг ми е познат.

— Знам, че ти е познат. Но ще търсим там интернет кафе. Не се разсейвай.

— Боях се, че точно това ще кажеш. Защо пък интернет кафе?

— Имам предчувствие. Може да се наложи да проследим някои неща, които ще намерим в смартфона. Можем да го направим и от някой лаптоп на хотела, но предпочитам да сърфирам анонимно.

Той пак се ухили.

— И аз съм така. Човек никога не знае кога правителството ще подгони и нас, порно лъвовете.

Докс тръгна напред. Аз върнах паспорта и портфейла в сейфа и го заключих. Огледах стаята за последно. Всичко изглеждаше наред.

Погледнах през шпионката. Чисто. Отворих с ръкава на ризата си и поех надолу по стълбите. Използвах страничния изход и поех по уличките покрай Силом за към Патпонг.

16.

След двайсет минути седяхме в един интернет бар недалеч от Суравонг и ровехме из смартфона. Бележникът със срещите беше интересен. В него беше отбелязана среща утре в седем вечерта. Поясненията бяха: ТД, ЕВ, МЛЧ в КК.

— Код — казах и се замислих.

— Хайде бе? — обади се Докс.

Не му обърнах внимание.

— Я да видим какво още има.

Имаше няколко десетки имена в указателя. Беше ми познато само едно. Джим Хилгър.

— Я виж кой е тук — посочих го на Докс.

— Хилгър. Онзи от Хонконг, нали? НОП на ЦРУ?

— Да. Агентът под неофициално прикритие. Същият, който забърса два милиона от парите на Белгази за онези приднестровци, дето ги помислихме за руснаци.

— Тези пари бяха наши, готин. Много ми се ще да се видим с тоя дървар и да си поговорим откровено.

Кимнах и отворих папката на телефона със записките. Имаше само една: номер за потвърждаване на открит електронен самолетен билет от Банкок до Хонконг.

— Приятелят ни Уинтърс е възнамерявал да се разходи до Хонконг — посочих записката. — Ето билета. Освен това в портфейла му имаше хонконгски долари.

— Базата на Хилгър не беше ли в Хонконг? Поне по времето на Белгази?

— Да, и аз си мисля същото.

Върнах се към бележника със срещите, но кодът на Уинтърс продължаваше да не ми говори нищо. Гледах го още половин минута, но пак нищо не ми хрумна.

— Става ли? — попита Докс. — Ако го зяпаш достатъчно дълго, разкрива ли тайните си?

Въздъхнах.

— Май не. Ама… „в КК“… и пътуването до Хонконг…

Обърнах се към клавиатурата и отворих „Гугъл“. Написах „Хонконг КК“.

Получих резултати за Хонконг кореспондентски шах. Хонконг компютърен център. Хонконг крикет клуб. Хонконг клуб „Котките“.

— Аха, среща в Хонконг, в клуб „Котките“? — засмя се Докс. — Голям палавник.

Беше ми ясно, че ако продължим да работим заедно, неутрализирането на Докс щеше да е умение за оцеляване, което трябваше бързо да усвоя.

— Хонконг крикет клуб — казах. — Хонконг клуб „Котките“. Хонконг… Китайски клуб.

— Китайски клуб ли? Кимнах.

— Частен клуб с петзвезден ресторант на последния етаж в старата сграда на Китайската банка. Вече имат сгради и в Пекин, и в Сингапур.

— Но това не излезе в резултатите.

— Така е. — Написах „Китайски клуб Хонконг“ и натиснах Enter. Получих около три милиона резултата, но не и този, който търсех.

— Сигурен ли си, че това е мястото? — попита Докс.

— То е за ограничен кръг хора. Няма да се учудя, ако нямат сайт и не си правят реклама. — Написах няколко варианта на това, което търсех, и най-накрая намерих телефонен номер. Извадих си мобилния телефон, включих го и набрах номера.

От другата страна се чу сигнал, после втори. Вдигна някаква жена.

— Китайски клуб, добър вечер. С какво мога да ви бъда полезна?

— Искам да потвърдя една резервация — казах. — На Джим Хилгър. За утре вечер.

Пауза, след което гласът отговори.

— Да, сър, седем вечерта за утре, отделна зала за четирима.

— Много ви благодаря — казах и се усмихнах. Затворих и погледнах Докс.

— Вечеря утре в Китайския клуб, за четирима, отделна зала. Според мен са забравили да ни поканят.

Той се ухили.

— Е, ние пък ще отидем.

— И аз така мисля.

— Знаем ли кой още ще ни прави компания?

— Не мога да попитам такова нещо. Едва ли са уведомени, а и щеше да прозвучи странно.

— Е, пред „Браун Шугър“ едва не ни спипаха, но като си помисля сега, май точно това е бил пробивът, който ни трябваше. Едно благоприятно стечение на обстоятелствата и човек вече е склонен да вярва, че вселената е прекрасно място за живеене.

Мощният прилив на адреналин, който ми беше помогнал да оцелея пред „Браун Шугър“ и след това, вече се оттегляше, но продължавах да усещам действието му. Заспиването тази вечер щеше да е трудно.

— Значи Хилгър е стоял зад Уинтърс — казах. — Тъкмо се бях притеснил, че може да са израелците.

— Мислиш, че Дилайла ще ни устрои клопка ли? Не ми се вярва. Пък и тя не ми знае номера.

— А, значи не си сварил да й го дадеш?

— Престани. Не би било редно.

Прекарах ръка през лицето си и се замислих.

— Съмнявах се, че са израелците дори преди да намерим смартфона. Макар да си дал номера си само на руснаците, със сигурност го имат и други, включително и израелците. Но Дилайла разбра за теб съвсем наскоро. Не виждам как биха могли да ти намерят номера толкова бързо. А и те са относително слаби в Азия, това беше една от причините да ме наемат за работата с Мани. Съмнявам се, че разполагат с достъпни технически средства тук, за да проследят мобилен телефон в Банкок.

Той кимна.

— Добре, изключваме израелците, съгласен съм.

— Сега да предположим, че Уинтърс е свързан с Хилгър. Нещата определено сочат натам — имаме записка в смартфона и хонконгската връзка: резервацията за вечеря. Според нас Хилгър е от ЦРУ. Това означава ли, че операцията се ръководи от ЦРУ?

— Не е задължително. Хилгър може да е техен агент, но той не е синоним на ЦРУ.

— Правилно. Но Управлението има твоя номер, нали?

— Така е, били са ми клиенти. Но досега не съм предполагал, че ще възникне проблем.

— Те знаят ли, че си работил за руснаците?

— Не съм им казвал. Когато не си оставям телефона включен и не се опитвам да свалям жени-момчета, всъщност съм доста дискретен.

Изхилих се.

— Е, сигурно знаят. Все пак са шпиони. Възможно е Уинтърс да ни подхвърли, че е получил номера от руснаците, за да прикрие Управлението.

— А може наистина да го е взел от Иван.

— Може. Но вече няма как да разберем. Ала които и да стоят зад Уинтърс, имат достъп до много качествено оборудване. Проследили са телефона ти до Банкок, което означава достъп до мобилния оператор, и са го локализирали до „Браун Шугър“, а това изисква сложно оборудване и ноу-хау. Пък и бяха доста бързи. Пристигнахме в Банкок от Манила само преди два дни, а те са успели да подготвят всичко — погледнах си часовника — само за шейсет и няколко часа. Впечатляващо.

— Добре, но ти сам каза, че онези тайландци не са били професионалисти — обади се Докс.

— Ни най-малко. Бяха от кол и въже — двама избягаха още щом надушиха, че ще има схватка.

— Което навява на мисълта, че не са взели Бог знае колко пари.

— Именно. И така, ако отвличането е било операция на ЦРУ, би било редно да очакваме боеспособен екип от партизанския клон на Управлението. То разполага с оперативни агенти и когато поиска, може да действа доста бързо.

Докс се облегна на стола си.

— Я пак да преговорим нещата. Защо сме сигурни, че Хилгър е от ЦРУ?

— Не сме сигурни. Но двама души намекнаха, че е Канезаки и блаженопочившият Чарлс Кроули Трети.

Кроули беше служителят на ЦРУ, който се беше опитал да наеме Докс да ме очисти. А той ме беше предупредил. След което аз бях провел — както обичат да го наричат правителствените служители — „подробен и откровен разговор“ с господин Кроули, без той да ме е канил, в апартамента му във Вирджиния. Тогава ми каза за агента под неофициално прикритие в Хонконг, но не пожела да ми съобщи името му. Ала начинът, по който Хилгър изникна впоследствие, не остави у мен никакви съмнения, че тъкмо той е НОП.

— Е, ако Хилгър е от ЦРУ и ако стои зад онова в „Браун Шугър“, защо ще праща шайка местни, а не първокласен екип?

— Не е пратил шайка местни. Изпратил е Уинтърс. Уинтърс е събрал местния екип.

— Разбирам какво искаш да кажеш. Това е правилният поглед.

Изгледах го.

— Значи въпросът…

— … е „Кой е този Уинтърс?“

— Правилно. Дали Уинтърс е човек на Управлението или не? Все повече се убеждавам, че не е. А това говори много за замисъла на Хилгър.

Обърнах се към монитора и написах в „Гугъл“ „Мичъл Уилям Уинтърс“. Не получих резултат.

— Господин Уинтърс май си прекарва времето под обсега на радара — подхвърли Докс.

— Май да. Чакай малко.

Влязох в чатрума, който използвах с Тацу. Имах съобщение от него: имената на двамата мъртъвци бяха Скот Калвър и Дейвид Гибънс. Това съвпадаше с казаното от Канезаки. И двамата бяха бивши военни, Трети специален отряд. Ветерани от първата война в Залива, пенсионирани с почести. След това бяха постъпили във външния отдел на Държавния департамент и бяха служили в Аман, Карачи и Риад.

Освен английските имена съобщението беше на японски. Преведох го на Докс.

— Значи са напуснали Трети специален отряд, за да станат дипломати. Е, това не мога да го повярвам — гласеше коментарът му.

— Да. По някое време са работили в ЦРУ. Но според Тацу са напуснали през 2003-та. Канезаки е бил прав, като каза, че са бивши служители.

Отново погледнах екрана. В съобщението на Тацу пишеше още, че двамата са напуснали държавната работа, за да постъпят в „Гирд Ентърпрайзис“. Прочетох на глас тази част на Докс.

— Това говори ли ти нещо? — попита той.

— Предполагам, че е някаква фирма. Моят човек казва, че не знае повече за нея, но…

Написах „Гирд Ентърпрайзис“ и „Гирд Ентърпрайз“. Нищо.

Върнах се на чатрума. В края имаше още един абзац.

Зачудих се какъв ли ще е този личен въпрос. Надявах се с Тацу и семейството му всичко да е наред. Написах отговор:

— Ами Канезаки? — попита Докс.

Влязох в неговия чатрум. И там ме чакаше съобщение.

Написах:

Затворих и двата чатрума и по навик изчистих браузера.

— Я да видим дали няма нещо по новините — предложих.

Въведох в „Гугъл“ няколко варианта на „Стрелба в мол в Манила ЦРУ“. И получих едно доста интересно заглавие от „Вашингтон Пост“: „Двама убити американци, предполагаеми служители на ЦРУ“.

— Мамка му — изруга Докс.

Изчетохме статията. „Източници“ твърдяха, че двамата мъртъвци са от ЦРУ. Говорителят на ЦРУ се позоваваше на политиката на организацията и отказваше да потвърди или да отрече принадлежността на двамата мъже.

Помълчахме малко. След това Докс каза:

— Канезаки твърди, че били бивши.

Кимнах.

— Да.

— Е, аз бих нарекъл това несъответствие.

— Да.

— Дали твоята приятелка не е намерила нещо, което да хвърли малко светлина? Защо не й звъннеш?

Замислих се. Поради всички причини, които досега обсъждахме, не смятах, че Дилайла може да е замесена в инцидента пред „Браун Шугър“. Безпокоеше ме, че се надявах да не е замесена. Съзнавах, че това е опасно; доскоро щях да събера две и две и да приема резултата. Не се влияех от неща като надежда или предчувствия. Сега влагах емоции в изводите. Зачудих се дали мога да си имам доверие, че не подправям несъзнателно данните.

Трябваше да разбера в хода на нещата. Ако можех.

Обадих й се. Вдигна на третото позвъняване.

— Ало?

— Аз съм. Можеш ли да говориш?

— Мога. Тъкмо щях да ти пиша.

— Къде си?

— В Банкок.

— И аз. Може ли да се видим?

— Не. Гил е тук. Трябва да внимавам. Ти също.

— Гил е тук ли?

Сигурно беше доловила нещо в тона ми. Или ме познаваше прекалено добре и се беше сетила какво си мисля.

— Не си го и помисляй.

Не отговорих. Не обичам усещането, че съм преследван. Приемам го лично.

— Не си го и помисляй — повтори тя. — Ако нещо му се случи, ставаш мой враг. Обещавам ти.

Добре де, с Гил бяха от един отбор. Трябваше да си го напомням.

— Разбирам. Ще се покрия накъде.

— Хубаво.

— Нещо ново?

— Да. Онези двамата май наистина са били от ЦРУ. Гил ги познава от първата война в Залива. Били са в един екип, ръководен от някой си Джим Хъкстън, понастоящем Джим Хилгър. Пак Хилгър. Добре.

— Друго?

— Хилгър е бил забелязан на няколко срещи с Лави. И използва кодови имена на ЦРУ. Хилгър е Топ Дог. Лави е Еврейчето.

— Политически ужасно некоректно, не мислиш ли?

Тя се засмя.

— Сериозно ти говоря. Мислиш ли, че можеш да използваш такова кодово име в американска държавна агенция? Боже, та Администрацията за транспортна сигурност не може да направи извънредна проверка на арабин, напяващ строфи от Корана и мърморещ „Аллах Акбар“, докато се качва на самолета, а ти ми говориш, че ЦРУ може да кръсти свой сътрудник Еврейчето.

— Има известна доза истина в думите ти.

Взех смартфона и погледнах в папката за срещите. ТД и ЕВ придобиха изцяло ново значение.

— МЛЧ да ти говори нещо?

— Какво е това?

— Сигурно е кодово име.

— Нищо не ми говори. Гил не го е споменавал. Само двамата, за които ти казах. Защо?

— Не съм сигурен. Нищо, и така много ми помогна. Мерси.

— С какво ти помогнах?

Замълчах. Усещах, че може да ми е полезна, дори необходима, но ми се щеше да помисля, преди да я помоля за още нещо.

— Сигурна ли си, че не можем да се видим?

— Идеята не добра. Не искам Гил да става по-подозрителен, отколкото вече е.

— Колко време прекарвате заедно?

Тя замълча.

— Ти да не ревнуваш? — попита след малко.

— Да, май ревнувам.

— Много мило. Харесва ми.

Мамка му, наистина ми се щеше да я видя. Е, много хубаво. От друга страна, отказът й ме накара да й повярвам. Ако беше казала „не“, а след това ме беше оставила да я разубедя, щях да надуша нещо гнило. Дилайла не беше лигла.

— Моята информация е, че тези двамата не са били шпиони — казах. — Били са шпиони преди. А наскоро са постъпили на работа във фирма на име „Гирд Ентърпрайзис“. Това говори ли ти нещо?

— Не. Опита ли в „Гугъл“?

За момент разбрах защо Докс понякога се нервира, когато му задавам въпроси, които сигурно му се струваха очевидни.

— Естествено, че опитах. Нищо.

— Ще потърся. Ама ти сигурен ли си за онези двамата?

— Не съм. Но имам два независими източника, единият от самата организация, и информацията им съвпада. Струва ми се, че твоите хора са се объркали, макар да не знам причината.

— Нищо повече не мога да направя по въпроса. Ако продължа да подпитвам, ще разберат, че става нещо.

Двамата замълчахме.

— Докога ще си в Банкок? — попитах.

— Не знам. Ще трябва да напиша в нашия чатрум нещо от сорта колко съм ядосана и обидена, че си ме зарязал, и че искам да те видя отново. Сигурно ще мога да изчакам ден-два за отговор.

— В такъв случай ще проверя някои неща и ще използвам информацията, която ми даде. Ще ти се обадя.

— Не ме дръж на тъмно. Вече и без това съм достатъчно затънала.

Имаше добър усет.

— Няма да те държа на тъмно.

Представих си я как си мисли: „Да бе, да“. Но какво можеше да ми каже.

— Ще ти се обадя — повторих.

След кратко мълчание тя отговори:

— По-добре да ми се обадиш — и затвори.

Информирах Докс за кодовите имена и за останалото.

— Хилгър, Мани, скъпият ни покойник господин Уинтърс и мистериозният господин МЛЧ. Само Хонконг ще да е мястото, да знаеш — разсъди той.

— Да, но ако отидем там, дали ще ни посрещне цялото войнство на ЦРУ? Или някой друг?

— Ами дай да помислим. Израелците ни казват едно, а Канезаки и твоят японец съвсем друго. На чия информация имаш повече доверие?

Свих рамене.

— Канезаки трябва да знае най-добре.

— Съгласен съм, стига да играе почтено с нас.

— Имаме и независимо потвърждение.

— И с това съм съгласен. Какво тогава може да е подвело израелците?

Помислих около минута.

— Първа възможност — някой лъже. Втората — и по-вероятната е, че някой просто е сгрешил. Което не е толкова трудно. Според Дилайла Гил познава Хилгър и онези двамата от времето, когато са постъпили в Управлението. По-късно при някакво следене са видели Хилгър с Мани. Нормално е Гил да предположи, че Хилгър е още в ЦРУ и че Мани е вербуван. Когато онези двамата загиват на срещата с Мани, убеждението му, че са на активна служба в ЦРУ, се затвърждава. Никой не се сеща да попита дали тези хора не са се преместили някъде другаде. Но и не могат много да разпитват, защото темата е неудобна. А и изтича информация, която току-що видяхме във „Вашингтон Пост“. Израелците сигурно също са я видели. Поредното потвърждение на едно грешно предположение.

Докс кима известно време, все едно размишляваше. След това каза:

— Дали не се ограничаваме много с този подход или-или?

Погледнах го заинтригуван.

— Искам да кажа, погледни нас двамата — продължи той. — Ние от ЦРУ ли сме? Не сме. Ние сме само наемници. Но ЦРУ ни използва от време на време. И не само нас. Като се сети човек за „Халибъртън“, „Блекуотър“, „Динкорп“, „Винел“ и „Крол-Крусибъл“5… тези мошеници никнат като гъби след дъжд и вече не се знае къде свършва държавата и къде започва частният сектор.

— Прав си.

— Освен това правителството превърна всички в ловци на глави, като предложи двайсет и пет милиона долара за дръгливия задник на Осама.

— Капитализъм в действие. Търсене и предлагане.

— Знам. Като гледах по Си Ен Ен как разбиваме иракчаните, направо очаквах говорителят да каже: „Програмата се излъчва с помощта на хрускавите оризови ядки Келог“, или нещо такова. Няма яснота като преди.

Кимнах.

— Нали знаеш кой е третият по големина съюзник в коалицията след САЩ и британците?

— Частният бизнес, синко, никой не се съмнява. Ние сме вълната на бъдещето. Що не вземем да си направим профсъюз?

— Щатите не го тръбят наляво и надясно, но си е така.

— И аз за това говорех — Докс потри брадичката си, все едно обмисляше нещо. — Но в случая не ми се вярва, че си имаме работа с Чичо Сам. Не се връзва нито с онези тайландци, нито с Еврейчето. Пък и както сам каза, Централата за религиозно убеждение има доста мрачен опит в контролирането на истински лоши типове като Мани. И твоят човек в Япония, и Канезаки твърдят, че онези в Манила са бивши, а не настоящи шпиони. По всички правила това се нарича независимо потвърждение.

— Какво ще кажеш тогава за статията във „Вашингтон Пост“?

Той сви рамене.

— Журналист пуска въдици. И прави същите грешки като израелците.

Кимнах.

— Съгласен съм с всичко дотук.

— Освен това Хилгър се измъкна с онези два милиона долара в Квай Чунг.

— Не съм сигурен дали това има отношение. Пак може да си е държавен служител, макар и мръсник.

— И аз натам клоня. Според мен Хилгър е от Централата, но се е отклонил от правата вяра.

Обмислих казаното.

— Много интересна възможност.

— Естествено, че е интересна. Ако съм прав и ако се разчуе, Управлението ще се отрече от блудния си син Хилгър. И преди се е случвало.

— На него това няма да му хареса, прав си.

— Значи си съгласен с мен.

— Да.

— И мислиш, че трябва да отидем в Хонконг?

Погледнах го.

— Мисля, че утре сутрин трябва да изчезнем. В Банкок може да ни запари под краката след „Браун Шугър“.

Проверих няколко сайта и намерих полет на „Тай Еър“, който излиташе в 8,00. Погледнах си часовника. След по-малко от седем часа. Добре. Исках да се махнем, преди Хилгър да е разбрал за случилото се с неговия Уинтърс, или поне преди да успее да реагира. Запазих си място, а след това запазих едно и за Докс за полета в 8,25 на „Катай Пасифик“. Щеше да е по-безопасно да пътуваме отделно. За двойно подсигуряване използвах едни от резервните фалшиви самоличности, просто в случай че Хилгър се беше сетил да ни отбележи в компютрите на граничните пунктове. Запазих стаи в два големи анонимни хотела — „Интерконтинентал“ на Коулун за Докс и „Шангрила“ на остров Хонконг за мен.

— Малко лукс няма да ми навреди — ухили се Докс, докато правех резервациите.

— В Китайския клуб е само за членове. Трябват ни хотели, чиито гости могат да го посещават.

— Не се оплаквам.

— Освен това ще ни трябват и дрехи. В клуба пускат само с официално облекло. В магазините на „Интерконтинентал“ трябва да има шивач. Ще ти ушие костюм за нула време. Ако няма, попитай управителя да ти препоръча някого.

Докс се усмихна.

— Обичам Хонконг. Най-бързото място на земята.

— Кажи на шивача, че искаш нещо тъмно и консервативно, класически костюм. И го остави да си свърши работата. Помоли той да избере вратовръзката.

— Човече, никакво доверие ли нямаш в моя вкус?

Реших да не отговарям. Приключих с компютъра и отново почистих браузера.

— Хрумна ми нещо — каза Докс. — Щом Уинтърс е трябвало да присъства на вечерята в Китайския клуб, но не се появи, Хилгър ще се разтревожи. Може да са имали уговорка да се обади преди това и като не се обади, Хилгър може да си промени плановете. Ти затова ли се притесняваше да не изглежда, че е умрял при разпита?

Кимнах.

— Ще трябва да отчетем и тази възможност. Но фактът, че мястото на срещата вече е определено, е окуражаващ. От гледна точка на сигурността за Хилгър щеше да е по-добре да каже на хората най-общо къде ще се срещнат и да им съобщи точното място в последния момент. Затова предполагам, че връзката с този МЛЧ не е много лесна. Или има други ограничения да контактуват в реално време. Мисля си, че тази среща е свързана със случката в Манила. Там нещата се провалиха. Съмнявам се, че ще отменят събирането си сега само защото някой не се е появил и не се е обадил. Може да греша и ако е така, ще разберем, но смятам, че вечерята ще се състои.

Докс се облегна на стола.

— Съгласен съм. Какъв е планът?

Започнах да обмислям нещата и да отбелязвам какво още ни трябва и как ще го получим.

— Мани и Хилгър. Ще ликвидираме и двамата. С Мани изпълняваме договора с израелците. И си получаваме парите. Хилгър може да е от ЦРУ, може и да не е, или пък им служи, но е кривнал от правия път, ала във всички случаи ще бъде опозорен посмъртно. Тогава израелците ще разберат, че вече нямат проблем с Управлението. И всички ще ни оставят на мира.

— Не забравяй, че дори правителството да се отрече от Хилгър, може да се появят желаещи да отмъстят за него. Стават такива работи.

Свих рамене.

— Ще поема този риск. Във всички случаи Хилгър ни притиска най-много, дори повече от израелците. Не виждам по-добър начин за отслабване на натиска от елиминирането на източника.

— Звучи ми разумно.

За миг се зачудих как бях стигнал до състоянието да обсъждам спокойно убийството на двама души, единият от които вероятно от ЦРУ, и това да ми се струва разумно. Щеше да се наложи да поразмишлявам над това в свободното си време.

— Поне доколкото ми е известно, причината израелците да искат Мани да се спомине от „естествена“ смърт беше най-вече грешното предположение, че е сътрудник на ЦРУ. Следователно вече не се налага да ограничаваме методите.

Докс кимна.

— Така вече се чувствам по-добре. Там, където съм израснал, джентълмените просто ги застрелват.

Кимнах и за втори път през последните няколко минути осъзнах, че на света има хора, които биха намерили диалога ни за странен и дори отблъскващ. Замислих се откъде бях придобил този нов мироглед. По-късно щеше наистина да се наложи да поразсъждавам.

— За съжаление май няма да разполагаме с огнестрелни оръжия.

Физиономията му помръкна леко.

— Така ли?

Поклатих глава.

— Не мисля, че дори Канезаки ще успее да ни снабди за толкова кратко време. А и не съм сигурен, че ще е разумно да го молим. Моят човек в Япония щеше да ни помогне, но ако бяхме в Токио. В Хонконг… надали при това ограничение във времето.

— Е, кофти работа. Вече си се представях на някой покрив със страховития М-40АЗ как нагласям нощния визьор ANPVS-10. Щеше да е толкова цивилизовано.

Кимнах.

— Или това, или аз да нахълтам в частната им зала с четирийсет и пети калибър, докато се наслаждават на патицата по пекински. Но може…

Докс ме погледна.

— Замисляш нещо нечестиво, готин, усещам те.

Усмихнах се.

— Мислех си за Хилгър. Миналата година в Квай Чунг беше въоръжен.

— Въоръжен и опасен — потвърди Докс. — Направо си е жива машина за убиване. Имаше един на пояса и един на глезена.

— Нали не мислиш, че ги беше взел случайно?

— Глупости. Такива като него ги носят постоянно. Иначе се чувстват голи.

— Дори да не е постоянно, поне сме сигурни, че е въоръжен по време на операция.

— Като утре вечер например.

— Например.

Докс поглади брадичката си и се ухили.

— Добрият стар Мани сигурно също няма да е с голи ръце. Не би си го позволил след това, което едва не го сполетя в Манила.

— И аз си мислех същото.

— Много мило от тяхна страна да ни донесат пистолети.

Кимнах.

— Трябва само да спипам някой от тях изотзад насаме. Да речем в тоалетната.

Докс се изкашля.

— Не се ли притесняваш, че… че като видиш Мани като последния път…

Поклатих глава и усетих как нещо в мене се помества като замръзнал блок гранит.

— Не. Изобщо не се притеснявам.