Рейн-сан: Справедливото клане

1.

От ЦРУ ме бяха наели да „пенсионирам“ Белгази, а не да го пазя. Така че, ако нещо се объркаше, следващият им кандидат за пенсия сигурно щях да бъда аз.

Според мен обаче, със спасяването на Белгази от човека, когото наричах Каратето, щях да направя услуга на Чичо Сам. В края на краищата, Каратето едва ли щеше да придаде естествен вид на смъртта. Освен това можеха да го пипнат или да оплеска работата по друг начин и тогава щяха да възникнат недоразумения, подозрения и обвинения — точно това, което от Управлението ме бяха наели да избегна.

Разбира се, стоеше и въпросът за моето възнаграждение. Ако Каратето пръв се добереше до Белгази, нямаше да си получа парите, а да остана с празни джобове, нямаше да е много честно, нали?

Наричах го Каратето, защото започнах да го подозирам, когато го видях да изпълнява каратистки кати в спортната зала на хотел „Мандарин Ориентал“ в Макао — и двамата бяхме отседнали там, а скоро щеше да пристигне и Белгази. Пренебрегвайки всевъзможните спортни уреди, той се беше съсредоточил върху серия от удари, блокове и ритници във въздуха, които за непосветените може и да приличаха на някакъв боен танц. Всъщност движенията му си ги биваше — плавни, опитни и мощни. Щяха да бъдат внушителни за всеки двайсетгодишен, но този тип изглеждаше поне на два пъти по толкова.

Самият аз от време на време правя подобни упражнения, но никога пред публика. Привлича прекалено много внимание, особено ако човек знае какво да търси. Например някой като мен.

В моя бранш да изпъкваш сред обкръжението е сериозно нарушение на законите на здравомислието и следователно на оцеляването. Защото, ако приковеш нечие внимание с някое свое действие, най-вероятно забелязалият те ще те загледа по-внимателно и тогава може да открие още нещо, с чиято помощ да очертае системата на поведението ти, която иначе би останала скрита. Тогава наметалото на твоята анонимност методично ще бъде разплетено и навярно ще бъде заменено с нещо, което повече напомня саван.

Каратето се набиваше в очи и защото беше бял — европеец, предполагам, въпреки че не можех да определя страната. Имаше късо подстригана черна коса, светла кожа и когато не бе зает с преход от Конската поза към Завъртане назад и ритник номер две в спортната зала на „Мандарин Ориентал“, носеше изискани мокасини с тънки подметки и спортни сака с модерни ревери. Около половинмилионното население на Макао се състои от деветдесет и пет процента китайци и съвсем малко португалци, останали, за да напомнят на всеки, който им обърне внимание, че тази територия, днес китайска специална административна област като Хонконг, до неотдавна е била португалска колония. Дори милионите ежегодно стичащи се комарджии почти изцяло са от недалечните Хонконг, Тайван и континентален Китай, ето защо неазиатците не се сливат с масата.

Вероятно тъкмо това е причината от ЦРУ толкова да настояват аз да се заема с Белгази. След 11 септември Чичо Сам разглеждаше като сериозна заплаха доставчиците на различни югоизточноазиатски фундаменталистки групировки, какъвто бе станал и моят човек. Но едва ли се бяха обърнали към мен само заради моите доказани умения да инсценирам естествена смърт, което в този случай беше задължително, защото явно Белгази имаше закрилници сред някои „съюзнически“ правителства, а Чичо Сам предпочиташе да не оскърбява чувствата им. Изборът ми най-вероятно е бил мотивиран от съображението, че за изпълнение на задачата се изисква перфектно сливане с азиатския фон. И въпреки че майка ми бе американка, на лицето ми господстваха японските черти на баща ми — последица от генетична случайност, преди години затвърдена с малко пластична хирургия, на която се бях подложил, за да не бия на очи в Япония.

С неустановената си националност и с катите Каратето беше успял да задейства радара ми и тогава започнах да забелязвам и другите неща. Той имаше навика например да виси в хотела: в спортната зала, в кафенето, на терасата, във фоайето. Откъдето и да идваше, този тип бе изминал дълъг път, за да стигне до Макао. Следователно фактът, че не излиза да зяпа забележителностите, не ми се струваше много логичен — освен ако не чакаше някого.

Възможно е моето поведение да предизвикваше същите въпроси. Но аз си бях осигурил компанията на една млада японка, което правеше „висенето“ ми малко по-обяснимо. Момичето се казваше Кейко или поне под това име я водеха в японската агенция за придружителки, чрез която я бях наел. Около двайсет и пет годишна, Кейко беше прекалено млада, за да я взимам на сериозно, обаче бе хубава и изненадващо умна. Общо взето, компанията й ми беше приятна. Нещо повече, поради нейното присъствие не приличах на оперативен работник от някое разузнаване или на убиец единак, оглеждащ района, а по-скоро на четирийсет-петдесетгодишен японец, довел любовницата си в Макао, може би за малко хазарт, може би за дълго усамотяване в хотелската стая.

Една сутрин двамата с Кейко слязохме да закусваме в хотелското кафе „Жирасол“. Докато ни отвеждаха на масата, потърсих с поглед признаци за опасност, както по навик правя винаги когато влизам някъде. Първо горещите точки.

Заден ъгъл номер едно: маса с четирима млади бели гости на хотела, двама мъже и две жени, облечени за екскурзия. С австралийски акцент. Вероятност за опасност — малка. Заден ъгъл номер две: Каратето. Хмм. Вероятност за опасност — средна.

Не спирай да оглеждаш. Завърши проверката. Маси покрай стените: свободни. Места до прозореца: възрастна китайска двойка. Съседната маса: три момичета, модерни дрехи, самоуверени пози, сигурно хонконгски китайки, млади професионалисти на кратка почивка. Следващата маса: двама индийци в делови костюми, слънчев пенджабски акцент. Нищо смущаващо.

Пак бръснещ поглед към Каратето. Седеше с гръб към стената и имаше пряка видимост към входа на кафенето. Позата му издаваше професионалист. Насоченото му към помещението внимание го потвърждаваше. Забелязах, че пред себе си е разгърнал вестник, въпреки че не си правеше труда да го чете. Щеше да е по-добре без четиво: тогава можеше да наблюдава заведението, като че ли му е скучно и няма какво друго да прави, освен да зяпа хората.

Или да си доведе приятелка като мен. По едно време усетих, че се е вторачил в нас, и се зарадвах, че съм с Кейко, която усмихнато ме гледаше в очите като задоволена любовница. Усмивката й беше убедителна. Биваше си я в работата й.

Ала кого чакаше той? Можех да допусна, че мишената му съм аз — „само параноиците оцеляват“, бе казал, струва ми се, някакъв тип от Силиконовата долина, — ала изобщо не бях сигурен. Прекалено многото случайни срещи не водеха до нищо. Нямаше опити за проследяване, нито стремеж да разпознае лицето ми, нямаше втренчени погледи, нито се мяркаше предчувствие, че „това е той“. След четвърт век в бранша и доста спорадични изяви преди това аз съм чувствителен към подобни неща. Инстинктът ми подсказваше, че търси друг. Вярно, имаше някакъв шанс да му е казано само къде и кога, без да е уточнено кой, обаче това не ми изглеждаше вероятно. Малцина биха се съгласили да поемат работата, без предварително да са наясно срещу кого се изправят. Пък и нямаше как да се определи цената. Ако ставаше въпрос за случай на местно ниво, да речем, спор между триади, едва ли щяха да го възложат на бял. Триадите, китайските „тайни общества“ с дълбоки корени в Макао и на континента, обикновено сами си уреждат сметките. Следователно, като анализирах наличните данни и извадих самия себе си от списъка на възможните цели, като най-вероятен обект на вниманието на Каратето се очертаваше Белгази.

Само че кой го беше наел? Ако бяха от ЦРУ, това щеше да представлява нарушение на един от моите три принципа: никакви жени и деца, никакви действия срещу второстепенни пионки, никакви подсигуряващи екипи. Разбира се, старите ми приятели от държавните служби може и да смятаха, че след като са успели да ме открият в Рио, съм уязвим и затова могат да приемат принципите ми само като общи насоки. Ако наистина бяха решили така, дълбоко се заблуждаваха. И по-рано бях налагал принципите си — сега пак щях да го сторя.

Този следобед нарочно минахме покрай спортната зала с Кейко и, естествено, моят приятел бе там и здравата риташе въздуха по същото време като предишния ден. Някои хора просто изпитват нужда от установен режим и отказват да приемат последиците от предвидимостта. Моят опит показва, че такива хора ги шкартират, едни по-рано, други по-късно. Все пак светът се подчинява на Дарвиновите закони.

Когато ми се удаде възможност, хвърлих поглед на книгата с гостите на хотела. Името му не се четеше, обаче ясно беше написал номера на стаята си — 812. Хммм, етажът за пушачи. Нездравословно.

Попитах Кейко дали не възразява да отиде на пазар сама. Тя се усмихна и отвърна, че с удоволствие ще го стори, което сигурно отговаряше на истината. Вероятно допускаше, че възнамерявам да опитам от богатото предлагане на проститутки в района. Несъмнено смяташе, че съм женен — и свързаната с този факт параноя обясняваше мерките да не бъда разпознат и проследен, които евентуално бе забелязала, че вземам. Не вярвах да я шокира мисълта за извънредните ми любовни похождения.

Докато я проследявах с поглед на излизане от хотела, изпитах странна нежност. Повечето хора смятат момичетата от бранша на Кейко за всичко друго, но не и за невинни, обаче в онзи момент за мен тя олицетворяваше невинността. Нейната работа се състоеше в това да ми доставя удоволствие и Кейко отлично се справяше — за нея в нашето присъствие в Макао нямаше нищо необяснимо. Тя беше в същото неведение за смъртоносния театър, който се разиграваше около нея, както и някоя овчица на пасбището. Обещах си Кейко да се прибере вкъщи с неопорочена невинност.

Набрах 812 от телефона във фоайето. Не ми отговори никой. Добър признак, макар и не непременно достоверен: в стаята можеше да има човек и да не вдига телефона, бе възможно Каратето да е написал грешен номер, както щях да постъпя аз например. И все пак си струваше да хвърля едно око.

Отбих се в моята стая да взема някои неща, които щяха да ми потрябват, после се качих с асансьора на седмия етаж. Оттам продължих по стълбището, по-рядко използван път, с по-малка вероятност да ми поднесе проблеми със свидетели. На лявата си китка носех прикрепено с велкро устройство, скрито под широкия ръкав на мекия ми пуловер, което приличаше на голям мобифон. Този уред, чието разработване беше започнало през втората война в Персийския залив, се нарича солджървижън и прави радарни „снимки“ на помещения през стени. Не можеш да си го купиш от кварталния магазин за електроника и определено беше едно от предимствата на работата с Централата за Религиозно Убеждение.

Вече си бях направил труда да се сдобия с шперц за проникване в стаите, въпреки че тогава имах предвид Белгази, а не Каратето, В хотела използваха механични перфокарти, от ония, дето изглеждат като малко удебелени, обикновени сиви кредитни карти, и имат двумилиметрови дупки. В рамките на кампанията за защита на околната среда електрическата система изискваше гостът да пъхне картата в отвор на стената до вратата на стаята, за да може да включи лампите. Когато човек извадеше картата, лампите угасваха след една минута. Естествено, камериерките носеха универсални карти и когато минавах покрай една стая, докато я чистеха, изобщо не се затрудних да извадя картата от четящото устройство, да направя отпечатък в парче пластилин, който бях купил от местен магазин за играчки, и да я върна — справих се с всичко това за около шест секунди. Като използвах универсалната карта за образец, пробих съответните допълнителни дупки в картата за моята стая, запълних ненужните с бързо съхнеща епоксидна смола и готово — бях си осигурил достъп до всички стаи като персонала на хотела.

Стаята на Каратето се намираше от лявата страна на коридора. С помощта на солджървижъна се уверих, че няма никой, и влязох със самоделния си шперц. Не бях особено загрижен, че може да преместя някоя вещ и Каратето да се досети, че някой е влизал в негово отсъствие — за обяснението щеше да се погрижи всекидневното обслужване от камериерките.

Влязох и подуших въздуха. Който и да беше, той пълноценно се възползваше от престоя си на етажа за пушачи. Миришеше на силен тютюн — „Голоаз“ или „Житан“, нещо такова. Същата миризма можеш да усетиш пред някои токийски бистра, чиито клиенти франкофили смятат, че пушенето на „Марлборо“ или „Майлд севън“ може да прати по дяволите приятната илюзия за следобед в кафене в Латинския квартал.

Нахлузих чифт ръкавици и набързо претърсих гардероба и чекмеджетата. Не намерих нищо особено. Малкият сейф в стаята беше затворен и заключен, сигурно там бяха документите му и други вещи. На бюрото имаше лаптоп „Дел“, но нямах време да чакам уиндоусът да се зареди. Пък и ако бе задействал бут лога, щеше да види, че някой е включвал лаптопа в негово отсъствие, и да заподозре нещо.

Вдигнах слушалката на телефона и натиснах бутона за рум сървис. Две иззвънявания, после чух глас с филипински акцент.

— Да, господин Нучи, какво обичате?

— А, май че съм сбъркал бутона. Прощавайте, че ви обезпокоих.

— За нищо, господине. Приятен ден.

Затворих. Значи господин Нучи. Който си падаше по френски цигари.

Нямаше други следи. Абсолютно нищо не потвърждаваше моето подозрение, че този тип е професионалист и навярно конкурент. Е, имаше и други начини да науча повече.

Извадих предавател със самозалепващ се гръб от джоба си, отлепих горния слой на лепенката и го скрих на подходящо незабележимо място под долния ръб на един от скриновете. Устройството работеше с батерия и се задействаше от звук. С малко късмет щеше да ми предаде всеки разговор, воден в стаята. Но дори Каратето да мълчеше като риба, предавателят щеше да ме осведоми кога се прибира и излиза и с това да ме улесни да го проследя.

Застанах до вратата, използвах солджървижъна за да се уверя, че коридорът е чист, и излязох. Всичко това ми отне около четири минути.

Белгази пристигна привечер. С Кейко пиехме коктейли във фоайето, откъдето имах видимост към рецепцията, и моментално го фиксирах. Беше мургав мъж, наследство от алжирския произход на майка му, и косата му, дълга и рошава на снимката от досието на ЦРУ, сега беше обръсната изцяло. Прецених, че е висок около метър осемдесет и два и тежи почти осемдесет и пет килограма. Як и мускулест. Носеше скъп наглед син костюм, ако се съдеше по кройката, от „Бриони“ или „Китон“, и бяла риза с разкопчана яка. В лявата си ръка стискаше дръжката на чанта за лаптоп от черна кожа и зърнах проблясък на златна верижка на китката му. Въпреки дрехите, аксесоарите и накитите обаче, в него нямаше никаква суетност. Напротив: излъчваше спокойствие и сила. Приличаше на човек, който няма нужда да повишава глас пред подчинените си, който привлича вниманието на непознатите само с поглед или жест. Човек, който не се налага да заплашва със сила, за да получи каквото иска, макар и само защото загатването за нея винаги присъства — в позата му, в погледа, в гласа.

Даже да не бях виждал снимката от досието му, усещането, което ми внушаваше биографията на тоя тип, щеше да е достатъчно, за да го позная. Белгази, малко име Ахил, беше син на френски офицер, служил в Алжир по време на френските „умиротворителни“ усилия в тази страна, и млада алжирка, която офицерът завел в Париж, но без да се ожени за нея. Фактът, че е незаконороден, явно не попречил на Белгази — той се отличил в училище, и в науките, и в спорта, а после си създал име като фоторепортер. Отличното му владеене на арабски го правело идеален за отразяване на конфликти в арабския свят: палестинските бежански лагери, муджахидините в Афганистан, първата война в Персийския залив. Като използвал връзките си с воюващите страни, както и междувременно създадените сред чуждите военни и разузнавателните служби, Белгази снабдявал с малки оръжейни пратки различни близкоизточни горещи точки. Неговият „канал“ растял колкото повече се задълбочавали връзките му със снабдителите и клиентите му. В последно време съсредоточил действията си в Югоизточна Азия, където различни фундаменталистки и сепаратистки групировки, възникнали сред значителното мюсюлманско население в региона, му осигурявали все по-голяма клиентела. Освен това бе известен като любител на тънката част, а също и като страстен комарджия.

Придружаваха го двама едри мъжаги, също в костюми и също мургави, които определих като телохранители. Единият огледа помещението щателно, но Белгази явно не разчиташе на преценката му и сам хвърли поглед на обстановката и хората наоколо. Наблюдавах го с периферното си зрение и когато видях, че е приключил и насочва вниманието си към рецепцията, пак го погледнах.

Във фоайето тъкмо влизаше изумителна блондинка. Носеше черен костюм с панталон и обувки с деколте. Практично облекло, но шик. Така се обличат пътниците в първа класа. И беше висока, някъде към един седемдесет и пет, един седемдесет и седем, с дълги крака, които изглеждаха страхотно даже в панталон, и зряло, пищно тяло. Подире й вървеше носач с два големи сака „Вютон“. Той се наведе напред да я попита нещо. Жената вдигна ръка, за да му даде знак да чака, после провери с поглед помещението. Не очаквах това и моментално насочих вниманието си към Кейко, докато погледът на блондинката ни отмине. Когато отново се озърнах натам, тя стоеше до Белгази, преплела ръка с неговата.

Излъчваше същото спокойствие и в известен смисъл властност като Белгази. Всичко в нея изглеждаше естествено: косата, лицето, формите под дрехите.

След малко тя, носачът и един от телохранителите се запътиха към асансьорите. Белгази и другият телохранител останаха на рецепцията, обсъждайки нещо със служителя.

Входната врата отново се отвори. Озърнах се и видях Каратето.

Божичко, помислих си. Цялата банда е тук. Зачудих се дали някой не го е повикал.

Каратето бавно прекоси фоайето. Видях, че отправя поглед към Белгази, очите му станаха твърди по начин, който не би означавал нищо за повечето хора, но на мен говореше адски много. От погледа разбрах, че Каратето не вижда човек. Не. Пред мен стоеше ловец, наблюдаващ жертвата си.

Давах си сметка, че ако не е дълго упражняваното ми самообладание и ако някой ме наблюдава, докато потвърждавам подозренията си относно присъствието на Каратето в хотела, ще забележи същият несъзнателен атавизъм да се изписва за миг на лицето ми.

Изтекоха няколко минути. Белгази и неговият човек приключиха на рецепцията и се насочиха към асансьора. Дадох им четири минути и се извиних на Кейко, че се налага да посетя тоалетната.

Отидох при един вътрешен телефон и помолих телефонистката да ме свърже с ориенталския апартамент. В хотела имаше само два апартамента — ориенталският и „Макао“. Имах чувството, съдейки по досието му, че Белгази ще се настани в един от тях.

В ориенталския не вдигаше никой. Опитах повторно и този път поисках „Макао“.

— Ало — отговори мъжки глас.

— Ало, обаждам се от рецепцията — сносно имитирах местния китайски акцент. — Можем ли по някакъв начин да направим престоя на господин Белгази при нас още по-приятен?

— Не, всичко е наред — осведоми ме гласът.

— Чудесно. Приятно прекарване.

Същата вечер, докато Кейко я нямаше, седнах в хотелската си стая да чуя какво става с Каратето. Той също си беше в стаята и ако се съдеше по звука, гледаше международната емисия на Си Ен Ен. Да си лягам или да изляза — щях да реша в зависимост от действията му. Вече се бях облякъл с тъмносиви камгарни панталони, тъмносин пуловер и удобни обувки с каучукови подметки, в случай че Каратето решеше да поскита вечерта из града.

Погледнах през прозореца към грамадните кранове и земекопни машини, с които Макао строеше още мостове към китайската провинция Гуандонг, чиито ниски планини се мержелееха в далечината. Машините се извисяваха над пристанището като митологични същества, събудени, надигнали се от морското дъно, огромни, уродливи, надвесени над сушата, ала задържани от морската тиня.

Крановете ми напомниха за Япония, където съм прекарал по-голямата част от зрелия си живот и където изтръгването на суша от морето за строеж на множество мостове и излишни офис комплекси е национален спорт. Ала докато вездесъщото строителство в Япония винаги ми се е струвало почти успокоително със своята обичайност, тук тази крайност изглеждаше тайнствена, дори смътно заплашителна. Кой взимаше решенията? Кой правеше оценките за въздействието върху околната среда, за да бъдат одобрени проектите? Кой взимаше рушветите? Не знаех. В много отношения Макао си оставаше загадка.

Бях прекарал там последните три седмици, местейки се от хотел на хотел, като гледах да не бия на очи и проучвах задълбочено мястото. Преди да приема задачата, не знаех за Макао много повече от прочетеното в „Далекоизточен икономически преглед“: през 1999-а Португалия бе върнала територията на Китай мирно, както е редно да стават тия неща, и нейните пет процента португалско етническо население се бяха интегрирали необичайно добре. Те говореха на китайски и общуваха с местните по начин, който караше повечето хонконгци от британски произход да се изчервяват. Обслужващата икономика на Макао се поддържаше главно от филипинци и тайландци. За територия, която доскоро е изпълнявала ролята на топчето в петвековния пинг-понг на Великите сили, тя се отличаваше с необикновено стабилно чувство за собствена идентичност.

В края на триседмичния си престой знаех много повече: как да се обличам, да се движа и да се държа, за да приличам на един от милионите гости, да речем, от Хонконг, бях наясно с разположението и ритмите на магазините и улиците, правилата и принципите на казината. И всичко това щеше да ми осигури важно предимство в предстоящата ми работа.

Чух, че телефонът в стаята на Каратето иззвънява. Телевизорът утихна.

— Ало — чух го да казва. Пауза, после: — Bien.

Значи е французин, както бях заподозрял по пропилата се в стаята му никотинова миризма. При това с културен парижки акцент. Моят френски общо взето беше останал на нивото си от гимназията, а и сигналът бе заглушаван от периодично пращене. Нямаше да е лесно.

— Oui, il est arrive ce soir.

Това го разбрах. Да, той пристигна тази вечер. Нова пауза. После:

— Pas ce soir. — Не тази вечер.

Пауза. След това:

— Oui, la reunion est ce soir. Ensuite cela. — Да, срещата е тая вечер. Тогава после.

Пауза. Гъсталак от думи, сред които не успях да си проправя път, последвани от:

— Tout va bien. — Всичко е наред. Пак непроницаем гъсталак. — Je vous ferai savoir quand ce fait. — Ще ви съобщя, когато стане.

Щрак. И отново Си Ен Ен.

Половин час по-късно телевизорът угасна. Чух вратата да се отваря и затваря. Излизаше.

Взех тъмното си яке и слязох по стълбището на първия етаж. От професионалист можеше да се очаква да мине през задния изход, по-рядко използваната и по-непредвидима алтернатива, затова се запътих натам, като предполагах, че и Каратето е предпочел същия път. Имаше три задни изхода: един от хотела, един от козметичния салон и един от ресторанта — обаче всички водеха до един и същи вътрешен двор, от който на свой ред се излизаше само на една уличка, което означаваше едно-единствено място за засада.

До хотела имаше открит паркинг. Влязох в него и се притиснах към стената, скрит от храстите, растящи до нея.

Той се появи минута след като бях заел позиция. Уличните лампи го осветяваха и хвърляха сенки в паркинга, където се бях притаил. Каратето ме подмина и продължи по алеята, водеща към Авенида да Амизаде, кръстена преди векове от португалците, подобно на повечето улици в Макао. Мекотата на тъмносиньото му сако изглеждаше прекалено стилна за обстановката — облеклото в Макао, бях научил аз, беше спортно и почти немарливо, — но предполагах, че като бял сред море от азиатци, той и без това щеше да изпъква.

Като излезе от паркинга, Каратето зави надясно в друга уличка. Озърнах се назад към изхода на хотела — пълно спокойствие. До този момент бях засякъл, че е сам, без преследвачи. Тръгнах подире му. Той стигна до Авенида да Амизаде и зачака пролука в трафика, за да пресече. Останах в сенките, без да го изпускам от очи.

От отсрещната страна на улицата Каратето зави наляво, хвърляйки поглед през рамо като всеки пешеходец, за да се увери, че не идва кола, преди да пресече. Позволих си да се подсмихна. Неговата „проверка на трафика“ представляваше дискретен контраразузнавателен метод. Беше изпълнен добре, нехайно, и по качеството на това движение разбрах, че сигурно ще се затрудня да го следя сам.

Той закрачи по широкия булевард към хотел „Лишбоа“, най-голямото казино и най-известното свърталище на проститутки в околността. Пресякох и тръгнах след него. Уличните лампи наоколо бяха на голямо разстояние една от друга, с бая обширни тъмни участъци помежду им, където можех да се крия, без Каратето да ме забележи, дори да се обърне назад.

Неколкостотин метра по-нататък той се спусна по стълбището на един подлез с формата на буквата Н — дългите му рамене минаваха успоредно на авенидата, а средната къса част я пресичаше. Леко ускорих ход и стигнах тъкмо навреме, за да видя, че навлиза в средния тунел и изчезва под улицата.

Бях изправен пред дилема. Ако го последвах и Каратето се озърнеше назад, щеше да ме фиксира. Ако останех и той излезеше от другата страна, можеше да се забърза и да се отдалечи. В такъв случай лесно щях да го изпусна.

Замислих се за момент. Досега неговите контраразузнавателни мерки бяха фини, маскирани като поведение на обикновен пешеходец. Сега обаче изоставяше финеса: в края на краищата, разхождащият се пешеходец обикновено не пресича улицата, само за да се върне след малко на предишния тротоар. Знаеше си работата. Въпросът бе как ще го изиграе. Дали ще се върне, за да засече преследвача си? Или ще забърза от отсрещната страна, за да му се изплъзне?

Ако работех в екип или дори само с един партньор, нямаше да има проблем. Просто щяхме да се редуваме, знаейки, че ако единият от нас бъде забелязан, другият веднага ще го замени. Само че този път не разполагах с такъв лукс като помощници. Можех да разчитам само на инстинкта и опита си и те ми подсказваха, че ходът с подлеза е уловка, опит да вкара преследвача вътре, да го отличи от тълпата и тогава да се обърне и да го пипне. Затова подминах входа на подлеза отдясно, като се скрих в сенките на една от нискораслите палми по булеварда с надеждата, че ще се окажа прав.

Изтекоха петнайсет секунди. Трийсет.

Ако грешах, сега бе последната възможност да се опитам да пресека улицата. Щом излезеше отсреща, щеше да ме види, ако продължавах да стоя като стълб.

Само още една секунда, само още една секунда, хайде бе, тъпанар, къде се…

Хоп, ето го и него — вървеше по дългото рамо на подлеза, все още от моята страна на улицата. Безшумно си отдъхнах.

Той продължи още стотина метра по Авенида да Амизаде, после сви надясно. И аз постъпих така — тъкмо навреме, за да го видя как завива наляво по задръстена с мотоциклети уличка, от двете страни на която се издигаха офис сгради. Вмъкнах се в алеята след него. Климатиците на прозорците бръмчаха като насекоми в мрака наоколо.

След три минути стигнахме до „Лишбоа“. Последвах го вътре, като се чудех дали се надява да използва многобройните му входове и изходи в рамките на предварително обмислен маршрут за разкриване на евентуални преследвачи. В такъв случай беше допуснал грешка. Вечерно време „Лишбоа“ бе прекалено оживен — там преследвачът можеше да върви плътно подире ти и пак да не го забележиш. Даже да имаше цял екип, заел позиции вътре, вечерната навалица щеше да предостави неограничени възможности за скриване. Да не би да беше начертал пътя си през деня, когато в хотела нямаше толкова посетители? В такъв случай грешката му бе аматьорска. Часовете на деня, дните от седмицата, сезоните, температурата — всичко това може да създаде абсолютно различни условия от онези, които първоначално си разузнал.

Скъсих дистанцията и продължих плътно подире му, тъй като знаех, че ако влезе в гъмжащия от хора, многоетажен кошер на казиното, лесно мога да го изгубя. Той обаче го подмина и бавно обиколи по посока на часовниковата стрелка търговската аркада на първия етаж, където ятата проститутки от недалечната провинция Гуандонг кръжаха като хищни риби в кръгъл аквариум. Минахме между тях, покрай комарджии, фрашкани с току-що спечелени мангизи, които момичетата зяпаха с подканваща дързост, нетърпеливи да откъснат своя пай от хранителната верига на казиното, покрай мъже на средна възраст от Хонконг и Тайван, с увиснали телеса, трескави очи и сковани пози, впримчени в зловещото чистилище между сексуалното желание и търговската пресметливост, покрай сводниците, свикнали с магията на голите крака и дръзките деколтета на момичетата и интересуващи се само да ги държат в движение, да ги карат да циркулират, вечно да плуват в мрака на безкрайната нощ на „Лишбоа“.

Каратето напусна сградата през един второстепенен изход. Все още не бях сигурен какво се е надявал да постигне с влизането си вътре. Подобно на самия хотел, в търговската аркада имаше прекалено много хора за сериозно засичане на евентуално наблюдение. Може лошо да беше подготвил тази част от маршрута, както първоначално бях предположил. А може просто да зяпаше наоколо, предвкусвайки насладите, които щеше да си позволи по-късно през нощта. Не бе невъзможно: дори професионалистите понякога се подхлъзват или спират, за да задоволят някоя човешка нужда.

По-нататъшното му поведение потвърди втората ми хипотеза: след „Лишбоа“ не забелязах да прави каквото и да било, за да провери какво става зад гърба му. Трябва да се беше задоволил с предизвикателния си финт в подлеза. Всъщност той не можеше да се смята за неефективен ход и сигурно щеше да е достатъчен, за да изобличи по-неопитен преследвач. По дяволите, щеше да изобличи дори мен, ако инстинктът ми не бе толкова верен или ако не си бях направил триседмичното домашно.

Каратето продължи по Авенида Енрике. Улицата беше права, тъмна и задръстена от коли, така че можех да го следя отдалече. Очите ми постоянно се движеха, търсейки горещите точки, местата, където щях да разположа контраразузнавателните си екипи или щях да устроя засада. Нищо не задействаше радара ми.

На площад „Сенадо“, главната пешеходна зона в района, той зави надясно. Площадът гъмжеше от народ, даже в тоя вечерен час, и аз ускорих ход, за да не го изгубя. Каратето крачеше по вълнообразните редове от черни и бели плочи, наляво от осветените вертикални струи на фонтана, покрай ниските пастелни портици на магазините в португалски стил, изпъкващ сред обкръжаващите го азиатски звуци и миризми. Следях го от десетина метра разстояние. От един магазин настойчиво дънеше хонконгски поп. Във въздуха ухаеше на печено свинско и лепкав ориз. Наоколо сновяха многобройни тълпи от купувачи, приказваха, смееха се, радваха се на приятния зной и безгрижните удоволствия на нощта.

Напуснахме „Сенадо“ и продължихме по по-тихи улици. Каратето обикаляше сергиите — плодове, бельо, традиционни тайландски костюми по три за един хонконгски долар, ала не купуваше нищо. Като че ли отиваше към „Св. Павел“, разкошна някога португалска катедрала, многократно опожарявана през вековете и сега останала само като тъжна фасада, призрачна руина, осветена в нощта като бял скелет, подпрян върху дълго и стръмно стълбище, откъдето съзерцава в помръкнала величественост града, израснал като буренак наоколо.

Постепенно навлязохме в жилищен квартал. Подминавахме широки, отворени отбивки. Автоматично ги проверявах, но там не се таеше опасност, а само всевъзможни домашни сцени: четири възрастни жени, потънали в игра на маджонг, група момчета около телевизор, вечерящо семейство. Минахме край старо светилище, чиято червена боя се лющеше от тропическата влага. Тамянът от кадилницата вътре пропи сетивата ми с емоционални спомени от детството.

Каратето стигна до ъгъла на улицата и зави надясно. В лабиринта от тъмни ниши и сокаци лесно можех да го изпусна, ако се отдалечеше, затова ускорих ход да не изостана. Завих зад ъгъла, зад който преди секунди беше изчезнал той — и за малко не се блъснах в него.

Обектът бе спрял — класически контраразузнавателен ход, на който трудно може да се противодейства, ако си сам. Нищо чудно, че не си даваше много зор: финтът с подлеза беше за приспиване на бдителността и аз се бях хванал на въдицата. Мамка му.

Адреналинът нахлу в кръвта ми. Звуците заглъхнаха. Движенията се забавиха.

Погледите ни се срещнаха и за миг, продължил сякаш безкрайно, двамата останахме напълно неподвижни. Видях, че челото му се смръщва. Виждал съм го тоя, знаех, че си мисли. В хотела.

Тежестта му се премести назад в отбранителна поза. Лявата му ръка се вдигна към левия ревер на сакото. Дясната се насочи към вътрешния джоб.

Към оръжие, несъмнено. Мамка му.

Взех разстоянието помежду ни на една крачка и сграбчих долния край на десния му ръкав с лявата си ръка, отдръпвайки го от тялото му, за да му попреча да извади каквото криеше в сакото си. С дясната го хванах за левия ревер, който вдигнах нагоре до брадичката му. Той реагира добре: отстъпи назад с левия крак, за да запази равновесие и да увеличи разстоянието, за да приложи нещо от своя каратистки арсенал. Само че аз нямах намерение да му дам подобен шанс. С десния си крак обездвижих дясната му пета и го ударих с юмрук в гърлото с основна джудистка хватка коучигари. Равновесието му се наруши и тъй като кракът му беше в капан, противникът ми политна право назад, излишно размахал лявата си ръка. Продължих да го стискам за десния ръкав и докато падахме, се извъртях обратно на часовниковата стрелка, насочвайки десния си лакът точно към диафрагмата му. Когато се строполихме на земята, лакътят ми силно се заби в него.

Претърколих се надясно, високо замахнах с дясната си ръка, прицелена в носа му. Той обаче имаше добри рефлекси въпреки шока от падането. Каратето завъртя глава и блокира удара с лявата си ръка.

И все пак на земята той се намираше в чужда среда и скоро допусна грешка. Вместо да се заеме с непосредствената опасност — моето доминиращо положение и свободата ми да го атакувам — моят противник пак посегна за оръжието си. С дясната си ръка хванах неговата и я дръпнах назад в хватката пилешко крило. Той се опита да се надигне, обаче аз го предвидих. Спирайки движението му напред с хватката, приложена на дясната му ръка, обвих лявата си ръка около главата му обратно на часовниковата стрелка, отпред назад, сплетох пръсти зад отсамната му лопатка и се отпуснах назад, притискайки лицето му с опакото на дланта си. Това движение изви шията му назад до предела на естествената й подвижност и почти извади рамото му от ставата, но аз не продължих нататък. Исках само да го накарам да се предаде, а не да го убия. Засега.

— За кого работиш? — попитах.

В отговор Каратето запелтечи. Упражних още натиск върху шията му, но бързо го отпуснах, за да не реши, че се опитвам да го довърша, защото в такъв случай не можех да очаквам съдействие от негова страна.

Той схвана положението и престана да се съпротивлява. Едва ли знаеше ката, в която да лежи на земята, хванат в такава хватка.

— Je ne comprends pas — чух го да казва, напрегнал тялото си в ръцете ми.

Дръжки не разбираш, малкият, помислих си. Нали преди малко те чух да гледаш тъпото Си Ен Ен.

— Pour… Pour qui travaillez-vous? — опитах аз.

— Je ne comprends pas — повтори Каратето.

Добре де, върви по дяволите. Пак го натиснах, по-силно отпреди, и този път задържах една секунда повече, преди да отпусна.

— За последен път — предупредих го на английски. — Казвай за кого работиш, иначе с теб е свършено.

— Доб… Добре — изпъшка той, гласът му бе приглушен от притиснатата към лицето му моя длан. Понаведох се напред, за да го чувам по-ясно.

В този момент Каратето изви гръб и рязко дръпна дясната си ръка напред в опит да се освободи от пилешкото крило, за да се докопа до онова, което носеше в джоба си. Преместих тежестта си наляво и силно дръпнах ръката му назад. Той обаче само блъфираше и аз със закъснение прозрях, че истинското му намерение е да стигне колана си с другата си ръка. Преди да успея да му попреча, противникът ми с плавно движение натисна един бутон и откопча токата, към която бе прикачен двуостър стоманен нож.

Мамка му. Без да се замислям, диво се извих назад, опрях лявата си подлакътница в тила му и го натиснах с две ръце. За миг плътта му оказа съпротива, после вратът му изхрущя и тялото му потрепери в ръцете ми. Ножът изтрополя на земята.

Оставих го на асфалта и бързо го претърсих. Дланите ми трепереха от адреналина. Изведнъж усетих, че сърцето ми се блъска като полудяло в гърдите. По дяволите, добър ход. За малко да успее.

Не носеше много неща: нито портфейл, нито документ за самоличност. Само хотелския му ключ в джоба на панталона и презраменен кобур, към който посегна, когато ме видя. И в него — марк 23 на „Хеклер Кох“. Със заглушител „Найтс Армамент“, един от двата одобрени модела на ХК за Марк 23.

Нож на колана и ХК със заглушител. Съмнявах се, че ги е прекарал ей така през охраната на летището на идване в Макао, макар да предполагах, че е възможно охранителите да са били прекалено заети с нокторезачки и ножички, за да ги забележат. И все пак тайнственият господин Нучи по-скоро имаше тукашни връзки и оръжията го бяха чакали или му бяха предадени по друг начин след пристигането му. Отбелязах си тази мисъл за по-нататъшен анализ.

Нямаше нищо друго, което да ми подскаже повече за него и за това кой го праща. И на среща с кого е отивал.

Изправих се и се огледах. Наляво, надясно. Нищо. На улицата цареше гробна тишина.

Скрих се в сенките, като инстинктивно въртях глава насам-натам, докато се движех, търсейки признаци за опасност. Оставих оръжията до трупа, тъй като нямах нужда от тях за сегашната си операция, а не исках да се свързвам с нищо, което полицията можеше да открие на местопрестъплението. След известно време пулсът ми започна да се нормализира.

Кой беше той, по дяволите? На среща с кого отиваше? Дразнеше ме, че не знам почти нищо за него. Едно име, Нучи, което можеше да е и псевдоним. И вероятна националност. Ала нищо повече.

Все пак като цяло резултатът не бе лош. Бях почти сигурен, че независимо кой го праща, Каратето е бил тук, за да очисти Белгази. А това вече нямаше да се случи.

Освен това нещата определено можеха да се развият зле. Ако беше извадил пистолета, преди да завия зад ъгъла, вместо да посегне за него после, вероятно аз щях да лежа проснат там в мрака.

Движех се по тесните улички, по тъмните сокаци. Пулсът ми още повече се забави. Дланите ми престанаха да треперят. Сградите от двете страни сякаш станаха по-високи и слабата светлина помръкна, докато ми се стори, че лъкатуша из стръмно дере, мрачна градска клисура, прорязана в избелелите бетонни фасади от отдавна изчезнала река. Ръждивите противопожарни стълби бяха скални склонове, проснатото пране — преплетени лиани, самотната лампа на един покрив — почти пълна луна.

Върнах се в хотела. Когато стигнах до задния вход, сърцето ми вече биеше спокойно. Замислих се за бъдещето. За Белгази.

Да, за Белгази. Главната атракция. Край на второстепенните номера. Щях да се приближа до него, да го направя както трябва и да изчезна. После щях да си получа парите. Достатъчно голяма сума, за да мога завинаги да се измъкна от това блато.

Е, поне за достатъчно дълго.

2.

На другата сутрин с Кейко си направихме още една спокойна закуска в хотелското кафе „Жирасол“, после се помотахме около час из магазините в хотела, от които се разкриваше идеален изглед към фоайето. Белгази така и не се появи.

Към обяд се отбих в едно интернет кафе да проверя чатрума, чрез който контактувах с Томохиса Канезаки, моята свръзка в ЦРУ. Най-напред свалих копие на специалния софтуер и го инсталирах, както правя винаги, за да се уверя, че терминалът, който използвам, е чист откъм шпионски програмки, някои напълно легални, други хакерски, които следят натиснатите клавиши, препредават образите на екрана или по някакъв друг начин могат да изложат на опасност сигурността на компютъра. Хакерите обичат дистанционно да инсталират такива програми в обществени терминали, например на летища, в библиотеки, магазини и, естествено, в интернет кафета, а после събират пароли, номера на кредитни карти, банкови сметки, по дяволите, цели интернетски само личности.

Този терминал се оказа чист. Проверих чатрума. Очакваше ме съобщение: „Обади ми се.“ И толкова. Излязох и си тръгнах.

Навън включих криптирания мобифон, който ми бяха дали от ЦРУ, набрах запаметения номер и закрачих, за да затрудня ония, които евентуално се опитваха да определят местонахождението ми.

Чух само едно иззвъняване, после гласа на Канезаки.

— Моши моши.

Канезаки е американски сенсей или трето поколение японец и обича да демонстрира познанията си по японски. Рядко му го позволявах.

— Здрасти — казах.

— Здрасти — мина на английски той. — Опитвах се да се свържа с теб.

Усмихнах се. Канезаки работи в ЦРУ, което автоматично го прави неблагонадежден в моите очи. Естествено, той сигурно мисли същото за мен. В Токио обаче бях отказал на шефа му да очистя младежа и бях предупредил за това самия Канезаки. Трябва да си неблагодарник от световна класа, за да не си признателен за такава услуга. Беше ми длъжник, знаех го. И се чувстваше такъв не само заради стореното от мен, а защото бе много повече американец, отколкото японец. Представата на американците за собствената им ценност до такава степен е свързана с концепцията за справедливост, че в крайна сметка са започнали да й робуват. Емоциите на Канезаки стигаха само дотам, естествено — опитът ми показваше, че един от ръководните принципи в човешките взаимоотношения е „какво си направил за мен напоследък“, — но и това беше нещо, слаб антидот срещу потенциалната отрова на служебното му положение.

— Когато не разговарям, държа телефона изключен — осведомих го.

— Батерията ли пестиш?

— Пазя правото си на личен живот.

— По реакциите ти студентите могат да изучават параноята — отвърна той и си го представих как клати глава отсреща.

Пак се усмихнах. В известен смисъл харесвах тоя хлапак, въпреки избора му на месторабота. Бях впечатлен от контрамерките, които бе взел срещу шефа си след моето предупреждение, и някаква част от мен се радваше на развитието му от наивен идеалист във все по-опитен играч.

— Нашият приятел вече е пристигнал — информира ме Канезаки.

— Знам. Видях го снощи.

— Чудесно. Нали знаеш, ние го следим електронно. Ако оставиш мобифона си включен, ще се свържем с теб, за да ти съобщим своевременно, ако научим нещо важно.

Макар да не бях сигурен, подозирах, че от Управлението наблюдават Белгази чрез мобилен или сателитен телефон. Нямах намерение да допусна същата грешка.

— Естествено — отвърнах с неутрален глас, но интонацията беше близо до точката на сарказъм.

Последва кратко мълчание.

— Няма да го оставиш включен — накрая заключи той, наполовина примирено, наполовина смутено.

Засмях се.

— Ще имаме по-голям шанс за успех, ако сме в състояние да работим съвместно — сериозно ме увери Канезаки.

Пак се засмях.

— Добре де, нека е както искаш — отстъпи той. — И без това зная, че винаги постигаш своето.

— Нещо друго?

— Да. Ще е много мило от твоя страна, ако отчетеш някои разходи.

— Този въпрос вече го обсъждахме. Парите ми трябват, за да се държа като богаташ. Онази вечер видях един китаец да хвърля милион долара на масата за бакара. Там играе и нашият приятел. Трябва да се доближа до него, а не се допускат кибици. Нито бедняци.

Канезаки навярно ме тормозеше само за да ме накара да се почувствам победител. Цялата тая програма за финансова отчетност абсолютно противоречеше на принципите на Управлението. Нито Канезаки, нито неговите шефове биха искали да оставят документална следа, която данъчните да надушат.

— Ами ако наистина спечелиш голяма сума? — попита той.

— Непременно ще я отчета като облагаем доход.

Думите ми го накараха да се засмее.

— Свършихме ли? — попитах.

— Да. А, само още нещо. Нищо особено. Снощи са убили някого в твоя квартал.

— Нима?

— Аха. Вратът му е строшен.

— Охо!

— Наясно си.

Знаех какво си мисли. Веднъж Канезаки ме беше видял да счупя врата на един тип.

— Всъщност не съм наясно — отвърнах. — Но мога да си представя.

Чух го да изсумтява.

— Само не забравяй, че макар да не сме в една и съща стая, ние те наблюдаваме — заяви.

— Винаги съм подозирал, че си падате воайори.

— Много смешно.

— Кой е смешен?

Последва пауза.

— Виж, аз може и да съм ти длъжник. Но другите тук не са. Не работиш само с мен, нали така? Трябва да внимаваш.

Усмихнах се.

— Винаги е хубаво да имаш приятел.

— Мамка му — чух го да измърморва.

— Ако имам нужда от нещо, ще ти се обадя.

— Добре. — Помълча, после пожела: — Успех.

Натиснах бутона за край на разговора, изтрих регистъра и изключих мобифона.

Канезаки не изглеждаше особено загрижен за покойника. Което сигурно означаваше, че Каратето не е свързан с ЦРУ. А може и да имаше някаква връзка, а Канезаки-сан просто да не бе в течение.

Продължих да вървя. Макао дишаше около мен, дълбоко вдишваше и издишваше като задъхано животно.

Вечерта с Кейко решихме да поиграем малко хазарт в „Лишбоа“. Не можех непрекъснато да причаквам Белгази във фоайето на хотела, без да привлека вниманието към себе си. А щеше да е прекалено рисковано да се опитам да подслушвам стаята му, както бях постъпил с Каратето — ако проверяваха за подслушвателни устройства и откриеха нещо, бодигардовете му щяха да станат още по-бдителни. Затова стигнах до извода, че имам най-голям шанс да го засека не като го следя, а като предвиждам действията му.

Това може да е по-лесно, отколкото изглежда. Просто трябва да разсъждаваш като другия: какво бих направил, ако бях на негово място? Как бих гледал на света, как бих се чувствал, как бих се държал? Просто добрата солидна методика на Дейл Карнеги. Анализ на гледната точка на другия, такива неща. Аз съм добре и ти си добре. Аз съм добре, а ти ще умреш.

Изпълнението на това упражнение с човек, вземащ мерки за безопасност като Белгази, е трудно, защото такива хора обикновено избягват да са предсказуеми. Никакви повтарящи се часове, еднакви маршрути и лесни за отгатване дестинации. Нарочно се стараят да не бъдат свързани с нещо определено — с обяд в даден ресторант, подстригване в конкретна бръснарница, залагане на коне в един и същ хиподрум, — от което може да се възползва противникът.

Мерките за безопасност на Белгази за мой късмет не бяха идеални. Поведението му страдаше от нещо, което софтуерните специалисти наричат „пропуск в системата за сигурност“ — в случая, неговата хазартна страст.

Сигурно тъкмо тази страст беше позволила на ЦРУ, а може би и на Каратето да го проследят до Макао. И в момента използвах пак нея, за да отгатна плановете му. Защото, ако си пристрастен към бакарата с високи залози и си в Макао за няколко дни, няма по-добро място от „Лишбоа“. Всичко друго изглежда мизерно.

Белгази не беше глупак, разбира се. И имаше вероятност да послуша здравия разум и да отиде да залага чиповете си на някое по-скромно място, не толкова разкошно и предвидимо. Обаче се съмнявах. Ако притежаваше такъв самоконтрол, едва ли щеше да е пристрастен към хазарта. Не, той играеше със страст и се успокояваше, като си казваше, че няма за какво да се тревожи, че никой не знае за пристигането му в Макао, пък и нали винаги пътува с бодигардове, за всеки случай.

С Кейко се насладихме на местната кухня — екзотична смесица от португалски, индийски, малайски и китайски влияния — в „О Порто Интериор“, приятно, но малко отдалечено ресторантче. Местоположението му ми даде отличната възможност по пътя да проверя дали не ни следят, както и после, когато взехме такси и потеглихме за „Лишбоа“.

Бях прекарал известно време във всички казина в Макао, докато разузнавах територията, това представляваше обаче само част от подготовката ми за операцията „Белгази“. Трябваше да съм наясно не само с хазарта в Макао, но и с хазарта изобщо. Ако познавах добре обичаите и характеристиките на тази субкултура, бих постигнал нужното равнище на незабележимост. Макао беше някакво начало, ала знаех, че ролята, която изпълнявам — богат японец, любител на хазарта, — ще бъде лишена от правдоподобност, ако никога не съм виждал Лас Вегас.

Затова бях прекарал една седмица там. Отседнах във „Фор Сизънс“ в южния край на ларгото, защото ми се стори единственият добър хотел, в който може да се влезе, без да се прекоси казиното, а знаех, че ще имам нужда от убежище от дима, шумотевицата и безумието. Играх бакара в шикозния „Беладжо“, рулетка в „Рио“, зарове в западащия „Ривиера“, чиито опити да върви в крак с развлеченията и блясъка наоколо изглеждаха пресилени и изкуствени като грима на жена, която знае, че изобщо не е била красива, а сега, освен това е станала безцветна и повехнала.

Когато не можех повече да търпя, излизах в пустинята на запад от ларгото и се разхождах. Глъчката бързо утихваше. Доста време минаваше, докато избягам от светлините — и даже след километри те пак засенчваха звездите в пустинното небе. Все пак постепенно всичко започваше да изглежда достатъчно незначително в далечината и аз спирах, и се взирах в онова, което бях оставил зад себе си. Докато стоях тихо върху рифовете от пясък и вдишвах неподвижния сух въздух, реших, че този невероятен град е тъжен и самотен, че суетнята, ресторантите и неонът са само пищен бинт, скриващ някаква безспорна душевна рана — самият град представляваше странно и мимолетно зрелище в очите на влечугите, наблюдаващи го като мен отдалече със своя немигащ поглед. Те трябва да разбираха с примитивното си съзнание, че съвсем скоро всичко отново ще се покрие с пясък и храсталаци, както винаги е било.

Тези мигове на отдих бяха неизбежно кратки. Връщах се на ларгото и всичко отново тънеше в крайности: коли, купени с данъчни облекчения, карани върху гладък асфалт, без нито една дупка; близо половинкилометрови шведски маси, омитани от невероятно дебели клиенти; пенсионери, надрусани от цял живот зяпане на телевизия и примамени на това място от желание за още зрелища, все повече и повече.

Бях си мислил, че 11 септември може да промени нещо, че може да стане повод за размисъл, за концентрация. Ако травмата от удара бе имала подобно въздействие, ползата от него беше краткотрайна. И по време на краткия си — за щастие — престой в Щатите, аз се уверих, че всъщност нищо не се е променило. Естествено, саможертвата бе дълг на малцина, лицемерно възхвалявани от мнозинството, което почти не прекъсваше инфантилните си гуляи, за да пожелае на войниците успех във войната.

Всичко това нямаше никакво значение за мен. Вече го бях виждал при връщането, си от Виетнам. Бях се навоювал. Сега този проблем имаха други хора.

С Кейко слязохме от таксито пред „Лишбоа“ и усетих, че бдителността ми се изостря. Не обичам казината, в Макао, Лас Вегас и където и да е другаде. Една от причините е, че входовете и изходите им обикновено са прекалено зорко охранявани. Освен това камерите и охранителните мрежи са най-добрите в света. Всяко движение, което направиш в казиното, се записва от стотици видеокамери и записът се съхранява най-малко две седмици. Ако има проблем — клиент, който печели прекалено много, маса, която губи прекалено много, — ръководството може да прегледа записите, за да види дали не е имало измама, и да вземе съответните мерки за отстраняване на причината.

Ала неприязънта ми не се дължи само на оперативните затруднения. Тя се подхранва от атмосферата, от мястото. За мен хазартът, при който всичко зависи от шанса и човек не може да му влияе и в най-малка степен, винаги носи дъх на отчаяние и потиснатост. Хазартната индустрия е наясно с проблема и се опитва да го прикрие с пищност. Предполагам, че това действа колкото с ароматизатор може да се замаскира всепроникваща воня.

Минахме през няколко стъклени врати и се качихме с къс ескалатор в главната зала на казиното. Кръглото помещение навярно обхващаше хиляда квадрата, фрашкани до дупка с тълпи от хора, мърдащи и плъзгащи се като тромбоцити в съсирваща се кръв. Високият таван едва се виждаше от облаците тютюнев дим, осветен от прожекторите. Във въздуха се носеха викове на радост и отчаяние.

Кейко искаше да играе на ротативките, което ми даде възможност спокойно да обиколя залите за бакара да потърся Белгази. Дадох й пачка хонконгски долари и я предупредих, че ще се върна след няколко часа. Ако нещата вървяха по план, най-вероятно щях направо да се прибера в хотела. В такъв случай, когато се видехме, щях да й кажа, че съм я търсил, обаче не съм я намерил и съм решил, че си е тръгнала преди мен.

Запътих се към стълбището, което щеше да ме отведе от залата за ниски залози в стаите на големите играчи горе. Подминах множество пенсионери, всеки захласнат по ротативката си, и те ми напомниха за гълъби, научени да дърпат лост в замяна на някоя и друга награда. Следваха няколко еднакви маси за рулетка, заобиколени от по-млада аудитория — здраво стиснали зъби, с блеснали от евтин екстаз очи, мърдащи устни в безмълвна молитва към същите ония богове, които въпреки всичко с олимпийска капризност измъчваха своите жертви.

Купих чипове за четиристотин хиляди хонконгски долара — около шейсет хиляди американски. Вече бях изкрънкал от Канезаки значителни суми за „разходи“ — за тяхното отчитане ми беше мрънкал по-рано. После минах покрай вратите на различните зали, без да влизам вътре, докато намерих моя човек.

От двете страни на входа на най-скъпата ВИП зала в „Лишбоа“, на последния пети етаж, стояха двамата бодигардове. Белгази вероятно се чувстваше достатъчно сигурен вътре, щом не си правеше труда да изисква да няма кибици. Естествено, гардовете можеха да наблюдават входа и да се справят с всеки, който им се стори подозрителен.

За тяхно нещастие, аз не изглеждам подозрителен. А присъствието им ми показа точно къде да отида.

Минах помежду им и влязох в залата. Играеше се само на една от трите маси за бакара. Останалите бяха свободни, като се изключат крупиетата, сковани като колосаните яки на белите си ризи, готови за играчите, които със сигурност щяха да се домъкнат, когато вечерта прелееше в нощ, и няколкото азиатски хубавици, които определих като подставени лица, пратени там да привличат баровци със сияйните си усмивки и дълбоките си деколтета.

Хвърлих поглед към заетата маса. Там бяха Белгази и блондинката, и двамата облечени с вкус и някак прекалено стилно в сравнение с другите играчи. Белгази носеше бяла риза с разкопчана яка и тъмносин блейзер, блондинката — бяла копринена блуза и черно болеро. Повечето от четиринайсетте места бяха заети, обаче столовете от двете страни на Белгази и гаджето му бяха свободни. Те бяха единствените чужденци и сигурно се бяха изолирали по този начин, за да не обидят някого, който може да смята присъствието на чужденец за кутсуз. Аз не изпитвах такива опасения. Всъщност тъкмо напротив, особено тази вечер.

Вече бях идвал в тази зала и бях виждал да се залагат до сто хиляди щатски долара за една ръка. Знаех, че някои клиенти играят цяла нощ и продължават на другата. Неколцина от другарите на Белгази, с изцъклени очи и пребледнели лица под светлината на полилея, като че ли бяха постъпили точно така.

Крупието обърна картите на играча и извика:

— Пълна осмица! — Възбуден шепот, обходи масата: осмицата беше „пълна“ и можеше да бъде бита само от деветка. Печалбата щеше да се определи от картите, които вече бяха на масата — нямаше да се раздават повече. Крупието почти мъчително бавно обърна картите на банката и извика: — Пълна деветка! — Избухнаха овации и проклятия, първите от ония, които бяха заложили на банката, последните от заложилите на играча. Докато крупието подаваше картите през масата на другите двама служители, които започнаха да изплащат печелившите залози, мнозина играчи наведоха глави и се заеха да пишат в осигурените от казиното тефтерчета, опитвайки се да открият някаква система в случайността, да напипат вълната на късмета, която да яхнат.

Приближих се и заех стола отдясно на Белгази, така че естествено да се извръща от мен, за да разговаря с блондинката или да следи действията на играча на място номер едно, който изпълняваше ролята на банка. Забелязах компютърната чанта, опряна в крака му, за да усети, ако случайно помръдне.

Той се обърна към мен.

— Виждал съм ви, нали? — попита на английски с френски акцент и поприсви за миг тъмните си очи, наполовина в опит да си спомни, наполовина като обвинение. Блондинката ме стрелна с поглед и се извърна.

Това донякъде нарушаваше етикета на комарджиите, който общо взето се основава на взаимно уважение към анонимността на играчите.

— Може би на масите долу — скрих изненадата си аз. — Трябваше да посъбера малко пари, преди да се кача във ВИП стаите.

Той бавно поклати глава два пъти и се усмихна, като продължаваше да се взира в очите ми.

— Не долу. В „Ориентал“. С една хубава азиатка. Не е ли с вас тази вечер?

— В „Ориентал“ ли сте отседнали? — попитах, заобикаляйки въпроса му като всеки уважаващ се донжуан, попитан за любовницата си от непознат.

— Хотелът е прекрасен — каза той, като също донякъде избегна прекия отговор.

Бях впечатлен. Бях внимавал да остана незабележим, но той въпреки това ме беше запомнил. Явно го биваше да долавя и най-дребните подробности от обстановката, които по някое време можеха да наклонят везните между печалбата и загубата. Или между живота и смъртта.

Крупието ни осведоми, че е време да направим залозите си.

— Да, но тук се играе бакара — подхвърлих и заложих минимума от десетина хиляди долара на банката. Белгази кимна и заложи на играча, после се обърна, за да проследи раздаваните карти. Това движение ми показа, че всъщност аз не го интересувам. Иначе нямаше да ми обърне гръб. Въпросите му бяха инстинктивна проверка, стрелба по гората, за да види дали ще улучи нещо и дали някой ще отговори на огъня.

Банката получи първата карта от крупието. В това време аз се наведох напред и скръстих ръце, поставяйки пръстите на дясната върху красивия „Трейсър“, който носех на лявата си китка. От долната страна на часовника имаше голямо колкото нокът пликче, съдържащо коктейл, какъвто едва ли сервираха барманките в казиното. Въпросната смес се състоеше главно от staphylococcus aureus — бързо действащ хранителен отровен патоген — и хлоралхидрат, съединение, което предизвиква гадене, дезориентация и безсъзнание в интервал от един до четири часа. Първото щеше набързо да прати Белгази обратно в хотела. Второто щеше да се погрижи за дълбокия му, макар и не кой знае колко спокоен сън, когато стигнеше там. Освободих пликчето и го хванах между показалеца и средния пръст на дясната си ръка. Щях да изчакам подходящ момент, поредното завъртане на главата му, голяма печалба или загуба на един от играчите или нещо друго, което да отвлече вниманието му, и да направя своя ход.

Този план щеше да ми осигури важно вторично предимство: симптомите на стафилококовата инфекция са толкова остри и се проявяват толкова бързо, че имаше голяма вероятност Белгази да се върне в хотелската си стая без или поне преди блондинката. А дори дамата да настояваше да го придружи или да се прибереше скоро след него, той вероятно щеше да я отпрати за известно време, за да преживее сам въздействието на бунтуващия му се стомах.

Спечелих първата ръка. Дотук добре: не знаех колко време ще отнеме осъществяването на плана ми, но дори при благоприятно развитие на играта и бавно темпо, парите на Канезаки нямаше да стигнат задълго.

Появи се красива сервитьорка. Белгази си поръча тоник. Предположих, че при залози от петдесет хиляди на ръка иска да остане напълно трезвен. Последвах примера му.

Блондинката се наведе към него.

— Je vais essayer les tables de des. Je serai de retour bientot. — Ще опитам на масите за зарове. Ще се върна след известно време. Тя се изправи и се отдалечи.

Идеално. Сподирих я с поглед, съвсем бегъл, какъвто Белгази нямаше да сметне за изненадващ или неучтив. Тя носеше черна пола в тон с болерото. Краката й бяха изумителни и ходеше с непринудената самоувереност на жена, която отдавна е разбрала, че е красива и не намира този факт нито за удивителен, нито за достоен за перчене.

На следващата ръка Белгази удвои залога. Аз продължих с минимума. Този път спечелихме и двамата.

Сервитьорката донесе напитките върху сребърен поднос. Остави чашата на Белгази на масата до него, наведе се напред и направи същото с моята. Той наблюдаваше банкера, който се готвеше за раздаването. Сега.

Понадигнах се от стола си и се пресегнах за чашата си с две ръце, като че ли се боях да не я разлея. Когато дясната ми ръка минаваше покрай чашата на Белгази, за миг спрях и стиснах пръстите си. Шевът в долния край на пликчето, по-тънък от самия найлон, безшумно се разтвори и освободи съдържанието. С тяло скрих движението от камерите на тавана, които иначе можеше да го заснемат. Готово. Седнах си на мястото с тоник в ръка.

По време на следващата ръка Белгази не обърна внимание на чашата си, при по-следващата също. Ледът в чашата му се топеше и започнах да се безпокоя, че някоя сервитьорка може да дойде и да я смени. Имах още едно пликче, естествено, обаче не исках да повтарям рискованата маневра с изсипването му в чашата.

Оказа се, че няма и нужда. В края на петата ръка той вдигна чашата си и отпи. Една глътка. Пауза, после още една. После остави чашата.

И това стигаше. Беше време да си вървя. Изиграх още една ръка, после си събрах чиповете.

— Късмет — пожелах му и понечих да се изправя.

— Толкова скоро? — изненада се Белгази.

Бях останал там по-малко от час — само миг от гледна точка на закоравелите комарджии. Той все още опипваше, виждах. Имаше инстинкт на ченге за несъответствията. Кимнах и се усмихнах.

— Научил съм се да се отказвам, докато още съм на печалба — осведомих го, като повдигнах чиповете.

Белгази отговори на усмивката ми, хладнокръвен, както винаги.

— Да, обикновено така е разумно.

На излизане от казиното се отбих в тоалетната. Пълният мехур щеше да е голяма досада по-късно тази вечер, а и исках хубаво да си измия ръцете. Стафилококите са доста неприятно нещо и нямах желание неволно да ги погълна.

Взех такси до „Ориентал“ и направо се качих в стаята си. Кейко я нямаше, сигурно още играеше с парите, които й бях дал. Взех каквото ми трябваше от сейфа, прибрах го в раничката, която носех специално за този случай, и отидох в апартамента на Белгази. Скоро щеше да му прилошее и завръщането му можеше да се очаква малко по-късно, а аз трябваше да вляза преди него. Ако ме изпревареше, той можеше да спусне резето — елементарна механика, обаче недостъпна отвън — и щях да пропусна възможността.

Преди да вляза, използвах солджървижъна. Блондинката бе казала, че отива да играе на зарове, но хората често си променят решенията. В стаята нямаше никого. Отключих със самоделния си шперц. Щеше да е най-добре, ако можех просто да се скрия в гардероба или да се изпъна под леглото, ала телохранителите щяха да погледнат първо там, дори при съвсем повърхностна проверка. Затова бързо се запътих към по-голямата от двете бани в апартамента. Видях два комплекта тоалетни принадлежности, подредени върху огромния мраморен плот около мивката — сигурно на Белгази и блондинката.

Към предния ръб на плота беше закрепена вертикална мраморна плоча, стигаща на около една четвърт от разстоянието до пода. Извадих миниатюрното фенерче от раницата — седем и половина сантиметра, петдесет и пет грама, петнайсет лумена — клекнах и надникнах под плочата. Тръбите за горещата и студената вода излизаха от крановете горе и потъваха в стената. Видях облото дъно на керамичната мивка и канала, който първо се спускаше надолу, после пак се издигаше и заедно с другите тръби изчезваше в стената.

Усмихнах се. Ако Белгази се бе настанил в по-скромна стая, номерът нямаше да мине и щеше да ми се наложи да измисля нещо по-непрактично. Тук обаче имаше толкова голям плот, че между вертикалната мраморна фасада и долната страна на мивката отзад оставаше достатъчно място. Малко трудно щях да се вмъкна, но имаше точно толкова пространство, колкото за човек с моя ръст.

Бръкнах в раницата и извадих специално направения найлонов хамак, който в разгънато състояние малко приличаше на неестествено тънка корабна койка с четири алуминиеви палеца в краищата. Отново клекнах, захапах фенерчето между зъбите си и потърсих места за закрепване на палците. Можех да ги заменя с вакуумни чашки или други средства за закачване, но не се наложи: мраморният плот трябва да тежеше близо сто килограма и се поддържаше от дървени подпори, всяка от които осигуряваше удобна пролука за палците. Закачих хамака, опънах хоризонталните ремъци, после се покатерих заедно с раницата отгоре. Отпуснах се по хълбок, свит около заобленото дъно на мивката, пъхнал раницата под подлакътницата си. Не беше удобно, но се търпеше. Определено бях преживявал и по-неприятни неща, пък и във всеки случай едва ли щях да чакам много.

Знаех, че ако ги бива в работата им, бодигардовете най-вероятно ще претърсят апартамента преди влизането на Белгази. Също така бях уверен, че в сегашното си състояние той ще иска да остане сам и затова сигурно ще им нареди да излязат — ако изобщо ги пуснеше вътре, — преди да са направили подробна проверка. И все пак, какъвто си бях добър скаут, носех двайсет и два калибров еднозаряден пистолет, разработен от ЦРУ и изкусно скрит в изящна писалка „Монблан Майстерщюк“, която сега извадих от раницата. При нужда щях да я използвам, за да поваля най-близкия си противник, а в последвалата суматоха щях да се оправя с останалите. Естествено, ако се стигнеше дотам, нямаше да ми платят, затова оръжието беше само за краен случай.

Не се наложи да чакам дълго. Двайсет минути след като бях заел позиция, чух вратата на апартамента да се отваря. Във външната стая светна лампа. После стъпки, приближаващи се към мен. Вратата на тоалетната се блъсна в стената. След това се разнесоха звуци от повръщане.

Пак стъпки, на друг човек. Мъжки глас:

— Monsieur Belghazi…

Бодигардът, предположих. Отново се чу повръщане, после гласът на Белгази, нисък и дрезгав:

— Yallah! — Не знаех думата, обаче разбрах какво иска да каже. Вън. Веднага.

Чух бодигарда да се отдалечава, после отваряне и затваряне на външната врата. Белгази продължи да пъшка и повръща. В бързината не бе се сетил да включи лампата в банята, но откъм апартамента нахлуваше известна светлина, за да сгъсти сенките под мивката, където висях.

Нещо метално изтрополя по мраморния под и се зачудих какво ли е. После се сетих: токата на колана му. Стафилококите причиняват диария и той се мъчеше да върви в крак с проявяващите се симптоми. Последвалите звуци и миризми потвърдиха диагнозата ми.

След десетина минути го чух да излиза от банята. Светлината в спалнята угасна. Спокойно можех да предположа, че се е строполил на леглото.

Леко вдигнах ръка и погледнах светещия циферблат на трейсъра. Щях да му дам още половин час — достатъчно, за да съм сигурен, че хлоралхидратът е почти напълно разграден в организма му и следователно е максимално трудно да се регистрира, ала не чак толкова дълго, че да започне да се събужда. Аутопсията щеше да установи наличието на стафилококи, разбира се, обаче те се срещат естествено, макар и злополучно, в храната, затова присъствието им нямаше да възбуди подозрения. С малко късмет, при отсъствието на каквото и да е друго вероятно обяснение, те щяха да поемат вината за инфаркта, който щеше да получи Белгази.

Всъщност инфарктът щеше да е резултат от инжектиране на калиев хлорид. Смятах да използвам подмишничната или може би очната вена, и двете трудни за откриване входни точки, особено с игла двайсет и пети размер, с каквато щях да си послужа. Инжекцията с калиев хлорид е безболезнен начин да си заминеш от този свят, поне според кардиолозите. Калиевият хлорид деполяризира клетъчните мембрани в сърцето, предизвиква пълно спиране на сърдечния мускул, незабавно изпадане в безсъзнание и бърза смърт. След настъпването й другите клетки в тялото естествено започват да се разкъсват, освобождават калия в кръвоносната система и правят неустановимо наличието на фактора, довел до началото на процеса.

Изтекоха двайсет минути. Не се чуваше нищо друго, освен неволното пъшкане на изпадналия в безсъзнание Белгази. Изтърколих се от хамака и безшумно се спуснах на пода. Само още няколко минути и щях да приготвя инжекцията. Носех шишенце хлороформ, който щях да използвам, ако той започнеше да се раздвижва през това време.

Някой пъхна карта в ключалката на вратата. Вцепених се и се заслушах.

След малко вратата се отвори и затвори с изщракване. Лампата в спалнята светна.

Бръкнах в раницата и извадих писалката. Чух стъпки в стаята. Белгази тихо изпъшка. После женски глас:

— Achille, tu vas bien? — Добре ли си, Ахил?

В отговор на което Белгази, явно в несвяст, само простена.

Блондинката, помислих си. Хванах писалката в лявата си ръка и с дясната откачих връзката си с ключове и скъсеното зъболекарско огледалце, което нося на нея. Безшумно се прокраднах до вратата и наклоних огледалото така, че да виждам спалнята.

Тя беше, както и очаквах. Трябва да имаше свой ключ.

Сбърчих чело. Неприятно усложнение. Ако се беше забавила само още десет минути, всичко щеше да е свършило.

Видях я да разтърсва Белгази веднъж, после пак, по-силно.

— Ахил? — повтори. Този път даже изпъшкване нямаше в отговор.

Блондинката дълбоко си пое дъх, задържа го за малко и постепенно го изпусна, повдигайки брадичка нагоре и отпускайки рамене. После бързо и тихо отиде при ключа на стената и изключи лампата. Сега стаята се осветяваше само от околните сгради и уличните лампи. Видях я да хвърля поглед към тюлените завеси, които бяха спуснати.

След това отиде до бюрото срещу леглото. Насочих огледалцето натам и забелязах компютърната чанта на Белгази, онази, с която го бях видял във фоайето и после в казиното. Интересно.

Тя дръпна ципа и извади тънък лаптоп, който отвори. После се приближи до леглото, предпазливо взе една от възглавниците до главата на Белгази, върна се при бюрото и постави възглавницата върху клавиатурата на лаптопа. Трябваше ми секунда, за да се досетя какво прави: заглушаваше звуците или музиката, предупреждаващи, че операционната система се събужда. Добър ход, който предполагаше известна предвидливост и може би опит. Нямаше откъде да знае как е оставил звука Белгази — ако беше усилен, музикалните тонове при стартирането можеха да смутят съня му.

След няколко минути на екрана се появи логото на уиндоус. Придружаващите го звуци едва се чуваха под пухената възглавница. Жената остана за момент неподвижна, после вдигна възглавницата и я върна на предишното й място на леглото. Направи ми впечатление, че не я пусна на пода, нито я захвърли небрежно настрани. Оставяше стаята така, както я бе заварила, с други думи, както я бе оставил Белгази, до най-малките подробности. Поредният признак, че има добър инстинкт или че е специално обучена. Или и двете.

Тя се върна при бюрото и извади мобифон от чантичката си. Известно време си игра с него, след това го насочи към лаптопа и започна да натиска бутоните.

Изтекоха няколко минути. Въвеждаше нещо в мобифона, поглеждаше лаптопа за няколко секунди и продължаваше. От време на време се озърташе към Белгази. През цялото това време виждах екрана на лаптопа. Нямаше промени. Предполагах, че компютърът е защитен с парола, че нейният „мобифон“ е повече от това, което изглежда, и че с негова помощ блондинката „разпитва“ лаптопа през инфрачервения порт или може би с друга безжична връзка от типа на блутуут. Най-вероятно се опитваше да генерира парола или да проникне по друг начин вътре.

Минаха пет минути, после още толкова. Наближаваше моментът, когато Белгази щеше да разгради достатъчно от хлоралхидрата, за да дойде в съзнание. Още пет минути, най-много десет, и щеше да се наложи да се откажа.

Но как? Не ме смущаваше измъкването. Белгази нямаше да е в състояние да ме спре, даже да беше в пълно съзнание, когато си тръгвах, а не очаквах и жената да представлява сериозно препятствие. Ако Белгази ме видеше обаче, особено след като по-рано вечерта се бяхме запознали в „Лишбоа“, или ако блондинката съобщеше, че е имало друг човек, още повече щяха да затегнат мерките за безопасност. И щях доста да се изпотя, докато получа втори шанс.

Чух Белгази да изпъшква. Жената се вцепени и хвърли поглед към него, но той повече не помръдна. И все пак явно бе решила, че партньорът й може би се събужда, защото след секунда пусна мобифона обратно в чантичката си, остави я на пода и изключи лаптопа, като отново използва възглавницата, за да заглуши евентуалната прощална мелодия. Когато екранът помръкна, блондинката затвори капака и прибра машината в чантата, върна възглавницата на леглото и започна да се съблича.

Мамка му.

Положението ставаше все по-лошо. Не можех да разчитам, че ще заспи достатъчно бързо, нито че сънят й ще е достатъчно дълбок, за да мога да се измъкна незабелязано. По дяволите, от всичко, което бях видял до този момент, ми намирисваше, че тя спи също толкова леко, колкото и аз. Освен това, съдейки по грижите, които положи пред очите ми, можех да предположа, че е спуснала вътрешното резе на вратата. Най-вероятно го бе сторила съзнателно, в рамките на мислен списък с мерки за безопасност, и следователно щеше да си спомни, че го е направила. Ако на сутринта го завареше вдигнато, по-скоро щеше да заключи, че в стаята е имало някой, отколкото да се усъмни в паметта си.

Да убия и двамата? При създалите се обстоятелства не можех да инсценирам „естествена смърт“. Канезаки беше подчертал, че възнаграждението зависи изцяло от отсъствието на улики за престъпление, затова нямаше да използвам насилие, освен ако не се наложеше. Пък и никога не се занимавам с жени и деца. Наскоро имаше едно изключение, но мотивите бяха лични. В случая с гаджето на Белгази принципите ми важаха. Нещо повече, установих, че тя започва да ми харесва. И не само защото бе красива. А заради хладнокръвието й, заради властното й излъчване. И заради инстинкта и интелигентността, на които ми се струваше, че току-що съм станал свидетел.

Имаше една възможност, рискована, обаче не повече от другите в скромния ми списък от опции.

Изчаках жената напълно да се съблече, момент, когато щеше да се чувства максимално безпомощна и смутена. Тъкмо се насочваше към леглото, навярно за да си легне, и аз влязох в спалнята.

Когато ме видя, блондинката се сепна, ала запази самообладание.

— Какво правиш тук пък ти, по дяволите? — тихо ме попита на английски с някакъв европейски акцент. И така подчерта думата ти във въпроса, че прозвуча по-скоро обвинително, отколкото уплашено.

— Познаваш ли ме? — прошепнах в отговор и си помислих: какво става всъщност?

— Видях те в казиното. Също и в хотела. Какво правиш тук?

Божичко, тя беше не по-малко наблюдателна от Белгази.

— Как мина с компютъра на приятелчето ти? — попитах, опитвайки се да си върна инициативата. Взирах се в торса, областта, която винаги наблюдавам, след като съм се уверил, че ръцете са празни, защото агресивните движения обикновено започват оттам. В този случай обаче видът име разсейваше. Гола изглеждаше още по-добре, отколкото в черния тоалет, който носеше по-рано.

Блондинката запази самообладание.

— Не знам за какво говориш.

Бързо й показах солджървижъна, все още закрепен на китката ми, и блъфирах:

— Нима? Всичко е заснето тук, на свръхчувствително видео.

Тя хвърли поглед към устройството, после пак се вторачи в мен.

— На солджървижън ли? Не знаех, че има видео.

По дяволите, техниката й беше позната. Каквато и да бе тя, явно си я биваше и трябваше да престана да я подценявам.

— Този има — импровизирах. — Хайде да сключим сделка. Не знам за кого работиш и не се интересувам. Що се отнася до мен, мога да приема, че изобщо не се е случвало. Ти не си ме виждала и аз не съм те виждал. Как ти се струва?

Блондинката дълго мълча, привидно без да се стеснява от голотата си. После попита:

— За кого работиш?

Усмихнах се.

— Не питай, няма да ти кажа.

Жената пак се умълча. За миг погледът ми се плъзна надолу. Имаше страхотно тяло: едновременно мускулесто и закръглено, като фигура на кънкьорка или необикновено висока гимнастичка, с изящна светла кожа, която сякаш слабо сияеше на процеждащата се през завесите светлина.

Отново я погледнах. Тя следеше очите ми.

— Сигурно блъфираш за видеото, но не мога да рискувам — спокойно заяви. — Затова не мога да те оставя да си тръгнеш с него.

Самоувереността й ме впечатли. Кимнах към Белгази.

— Той ще дойде на себе си всеки момент. Ако се свести и ме види, и за двама ни няма да е добре.

Тя забели очи, сякаш раздразнена.

— Ще се облека.

За малко да й повярвам. Колко естествено — непознат я е заварил гола и искаше да се облече. Допреди малко обаче голотата й изобщо не я бе смущавала. Пък и раздразнението не й идваше отвътре.

— Недей — рязко я спрях. Писалката беше в джоба ми и нямаше да успея да я извадя навреме. Но дори и да го сторех, насочването на писалка обикновено не е така впечатляващо, колкото, да речем, на десетмилиметров глок. Не можех да използвам писалката, за да я заплаша, а само да я застрелям, а аз не исках да го правя.

Тя не ми обърна внимание. Видях, че се насочва към чантичката си, а не към дрехите.

Вероятно имаше оръжие там. Взех разстоянието на две дълги крачки и ритнах чантичката настрани. В това време блондинката се изпъна и левият й лакът се насочи към дясното ми слепоочие. Инстинктивно се приближих още повече, за да мина зад удара, и понечих да вдигна ръце. Тя обаче моментално завъртя хълбоци в обратната посока и ме улучи с другия си лакът от отсрещната страна. Фрас! Свитки ми излязоха. Преди да се приготви за нова комбинация, аз клекнах, обвих с лявата си ръка по-близкия й глезен и забих рамо в пищяла й. Жената тежко се просна по гръб.

За да й попреча да направи секира със свободния си крак или да ме атакува по друг начин, поставих длан върху бедрото й и се оттласнах. Изправих се и се отдръпнах назад, като внимателно я наблюдавах.

— Да не си луда? — тихо попитах. — Какво ще си помисли той, ако го събудиш?

Тъкмо това обаче беше въпросът, нали? Ако искаше или бе готова да го събуди, тя вече щеше да го е сторила. Значи не искаше Белгази да узнае за посещението ми, може би заради „видеото“, може би по други причини. Опитът да ме очисти представляваше пресметнат риск. После щеше да има само една версия за случилото се.

Главата ми тъпо пулсираше от удара. Отидох при чантичката и я вдигнах, за да съм сигурен, че повече няма да се опитва да я вземе. Нямах представа какво има вътре: електрошокова палка в гилза от червило, кредитни карти с подострени ръбове, оръжие в писалка като моето.

Белгази пак изпъшка. Трябваха ми поне няколко минути, за да го подготвя за инжекцията, дори да не беше се появявала новата ми спаринг партньорка, и изглежда времето ми изтичаше.

— Щеше да е чудесно, ако се бяхме запознали при други обстоятелства — казах, като разтривах удареното си ляво слепоочие и направих крачка към вратата.

— Как ще минеш покрай бодигарда? — чух я да пита.

Това ме извади от равновесие. Бях очаквал телохранителите да си отидат, след като изпратеха Белгази до стаята.

Насочих солджървижъна към стената и проверих монитора. И естествено, от другата страна на вратата имаше човешка фигура. По дяволите.

— Дай ми видеото и аз ще го отпратя — предложи тя. — Така ще можеш да си отидеш.

Бавно поклатих глава в опит да измисля нещо. Белгази отново простена. Блондинката се озърна към него, после пак ме погледна.

— Виж — остро прошепна тя. — Не знам кой си, но явно не си му приятел. Досетил си се, че и аз не съм му приятелка. Сигурно можем да си помогнем един на друг.

— Възможно е — отвърнах, като я наблюдавах.

— Но първо прояви малко доверие. Дай ми записа.

Пак поклатих глава.

— Знаеш, че не мога. На мое място и ти нямаше да ми го дадеш.

Очите й едва забележимо се присвиха.

— Съмнявам се, че изобщо има запис. В такъв случай, когато той се събуди, ще бъде моята дума срещу твоята. Гарантирам ти, че ще бъде склонен да повярва на мен, а не на теб.

Свих рамене.

— Ами ако му кажа да провери бут лога на лаптопа си? Сигурен съм, че Белгази го е задействал. Или да поразгледа твоя така наречен мобифон?

Не получих отговор.

— Съгласен съм, че можем да си помогнем един на друг — продължих. — И ето как можем да го направим. Аз пак ще се скрия. Ти ще повикаш бодигарда вътре, защото Белгази изглежда сериозно болен, повръщал е и почти е в безсъзнание, налага се да го закарате в болница. Двамата с телохранителя го извеждате от тук. Никой няма да претърси стаята, след като той е бил вътре, и щом изчезнете, и аз ще си плюя на петите. Тогава може да получиш записа.

Тя дълго мълча. Ако ме пипнеха там и Белгази получеше „записа“ или се раздрънках за бут лога и нейния мобифон, прикритието й, каквото и да беше то, определено щеше да отиде по дяволите. Ако си тръгнех със „записа“, блондинката щеше да поеме риск, но можеше да й се размине. Явно бе наясно с положението и знаеше, че аз също го разбирам.

— Как да се свържа с теб? — ускорих сключването на сделката аз.

Русокосата прехапа устни.

— Утре след осем вечерта ме потърси в казиното.

— В „Лишбоа“ ли?

— Не, тук, в „Ориентал“.

— Как да те наричам?

Тя впери в мен хладните си гневни очи.

— Дилайла.

Белгази отново изпъшка. Кимнах и бързо се върнах в банята. Извадих писалката, после се вмъкнах обратно в хамака под мивката.

След малко чух вратата на апартамента да се отваря, последва приглушен разговор на френски. Говореха Дилайла и един мъж. Чух ги да влизат вътре, където се заеха да свестяват Белгази. Различих няколко думи на френски: „болен“, „болница“, „лекар“. После се обади гласът на Белгази, тих и безсилен:

— No, non. Je vais bien. — Не, не, добре съм.

Гласът на Дилайла, вече по-близо, настояващ да отидат на доктор. Още възражения, също по-близо.

Мамка му, той беше станал и идваха насам. Наложих си да се отпусна и безшумно задишах през нос.

— Je vais bien — повтори Белгази точно пред банята. Гласът му вече звучеше по-уверено. — Attendez une minute. — Ходилата му зашляпаха леко по мраморния под. Завъртя се кранче, по тръбите около мен потече вода. Извих глава и погледнах надолу. Пред мивката стояха два крака. Ако исках, можех да се пресегна и да ги докосна. Забелязах две линии, минаващи по дължината на пищялите му, където космите бяха опадали, личеше и леко вълнообразно нагъвал не по повърхността на самата пищялна кост типични деформации за практикуващите тай бокс и други бойни изкуства. Костите се уголемяват в резултат на травмите от многократните удари и постепенно се оформят в лишена от нерви и ужасяващо твърда ударна повърхност. В досието на Белгази пишеше нещо за савате — френски стил в кикбокса. Явно информацията отговаряше на истината.

Чух го да плиска лицето си с вода, пъшкайки: „Merde“. После ритмични звуци от припряно миене с четка за зъби — съвсем естествено желание след повръщане.

Миенето на зъбите спря. Водата пак потече. После нещо изтрополя на пода, на практика под мен.

Завъртях глава и я видях: беше изпуснал четката за зъби. Мама му стара.

Сърцето ми, което туптеше сравнително спокойно за създалите се обстоятелства, направо полудя. Адреналинът нахлу от торса ми в шията и крайниците. Стиснах по-здраво писалката. Дишах плитко и безшумно. Тялото ми бе напълно неподвижно.

Белгази клекна и протегна ръка към четката. Видях обръснатото му теме, гърбицата на носа му, изкривен от старо счупване, горната повърхност на изпъкналите му скули, раменете и гърба му, мускулести и обрасли с тъмни косми.

Само трябваше да вдигне очи и щеше да ме види.

Обаче не ги вдигна. Пръстите му се сключиха около четката и той се изправи. След малко водата спря да тече и Белгази излезе от банята.

Пак чух гласове в спалнята, обаче схващах съвсем малко от разговора. Явно Белгази категорично отказваше да отиде на лекар. Божичко, щеше да се наложи да пренощувам, увиснал под мивката като скален катерач, заспал на вертикален планински склон.

Разнесе се гласът на Дилайла. Нещо за „medicine“, лекарство. Вратата се отвори и затвори.

Изтекоха две минути. Тишина в апартамента. После стъпки, бързо приближаващи се към мен. Някой нахлу в банята, подмина ме и се хвърли в тоалетната кабинка. Вратата й се затръшна, моментално последва повръщане.

Чух по-леките стъпки на Дилайла. Тя се насочи право към мивката и приклекна, за да ме види. Трябва да беше премислила нещата, за да се досети, че това е единственото прилично скривалище. За пореден път ме впечатляваше.

— Пратих телохранителя за лекарство — прошепна. — Това е единственият ти шанс.

Без да продумам, аз се изтърколих от хамака и безшумно се отпуснах на пода на една ръка и пети. Понечих да събера вещите си, обаче Дилайла ме спря с ръка на рамото.

— Остави екипировката — рече тя. — Няма време. По-късно ще се погрижа за нея.

— Merde! — възкликна иззад вратата Белгази и пак повърна. Кимнах на жената и се запътих към изхода. Тя ме последва по петите. Спрях пред вратата и с помощта на солджървижъна се уверих, че коридорът е чист.

Излязох навън. Дилайла безмълвно затвори вратата зад мен.

3.

Бях живял в Бразилия близо година, когато най-после ме намериха. През този ден валеше, небето беше покрито с потискащи, ниско надвиснали облаци, които обгръщаха грандиозните скали на Рио като дим от някакъв далечен пожар.

След като оставих Тацу в Токио, аз приключих с подготовката на Ямада-сан, идеалното ми второ аз — бях го създал за деня, в който враговете ми евентуално биха успели да ме проследят в Япония, както всъщност се и случи. И Ямада сан замина за Сао Паоло, дом на около шестстотин хиляди от приблизително един милион етнически японци, живеещи в Бразилия, най-голямата общност извън Япония, място, където новопристигнал като Ямада спокойно можеше да потъне.

Ямада-сан си намери подходящ апартамент в Аклимасао, жилищна зона край Либердаде, японския квартал на Сао Паоло, откъдето направи нужните постъпки, за да установи новия си бизнес — щеше да изнася качествени и евтини бразилски униформи за джудо и джиу-джицу за Япония — бизнес, който, ако условията бяха благоприятни, някой ден можеше да се разрасне и да обхване още експортни стоки. Много от съседите му бяха от корейски и китайски произход, което напълно го устройваше, защото азиатските лица улесняваха сливането му с околната среда. По-гъсто заселеният японски квартал Либердаде, щеше да има същите предимства, обаче можеше да донесе и проблеми, защото японските съседи щяха да проявяват повече склонност да разпитват за миналото на новодошлия и после да го обсъждат помежду си. В случай че наистина се наложеше да сподели нещо за миналото си със своите японски съседи, Ямада щеше да обясни, че е от Токио, обикновен служещ, подложен на двойното унижение да бъде уволнен от един от японските електронни гиганти и после да бъде изоставен от жена си след двайсет години брак, тъй като повече не можел да я издържа. Подобна тъжна история не беше рядко срещано явление в тежките от икономическа гледна точка времена и с типично японската си сдържаност съседите на Ямада съчувствено кимаха и не разпитваха за повече подробности.

Ямада беше обсебен от желанието да научи португалски — с касети, учители, телевизия, музика, филми, даже върволица от професионалистки, защото, знаеше той, няма по-естествен и продуктивен начин за усвояване на език от това да споделяш възглавницата. През няколко седмици той напускаше града и пътешестваше, лично се запознаваше с втората си родина: безкрайното cerrado, централните равнини, с шепа гранични градчета и изчезващи индиански племена, и със странния, предварително проектиран град Бразилия, изникващ от нищото, като че ли извънземни са подражавали на земна метрополия; праисторическата необятност на Амазония, където мащабите на всичко — дърветата, водните лилии и разбира се, самата река — първо смачква и после окончателно унищожава чувството на пътешественика за собствената му човешка значимост; бароковото изкуство и архитектура на Минас Гераяс, останали като смутено извинение от миньорите, които преди векове бяха насилвали тая земя, за да изтръгнат нейните диаманти и злато.

Ямада избягваше Байа и особено нейната столица Салвадор. Рейн познаваше една жена там — красива, наполовина бразилка, наполовина японка, на име Наоми, с която бяха имали връзка в Токио и на която бе дал обещание, преди да се наложи тя да избяга в Бразилия. Искаше му се да отиде при нея, ала в същото време се колебаеше, неуверен дали се опитва да предотврати неизбежното, или просто се надява да се наслади на предвкусването му. От време на време го измъчваха такива мисли, ала новата му среда, екзотична след толкова много години в познатата Япония, пътешествията му и постоянното изучаване на езика достатъчно го ангажираха.

И наистина напредваше бързо с португалския, както можеше да се очаква от човек, който вече знае английски и японски като родни. След шест месеца прецени, че е готов да се пресели в Рио и по-конкретно в бара на Тижука, известен просто като Бара, квартал на средната и горната средна класа, обхващащ деветнайсетина километра по южния бряг на града. Избра си подходящ апартамент на ъгъла на Авенида Белизариу Лейте де Антради Нету и Авенида Женерал Гедес де Фонтора. Блокът беше хубав, с входове на двете улици, към които гледаше, и нищо друго, освен жилищни сгради наоколо, което осигуряваше, както бе склонен да разсъждава по такива въпроси Ямада, множество възможности за незабелязано излизане. Нямаше и подходящи места, където някой да устрои наблюдение или засада.

В Бара Ямада най-после започна да се чувства наистина удобно. Отчасти, защото вече достатъчно бях живял като Ямада, отчасти, защото спирката в Сао Паоло беше само на една крачка от Япония и следователно от враговете, които се опитваха да ме открият там. Отчасти, защото човек просто не можеше дълго да се чувства зле в Рио с неговите ритми, с неговия живот, обусловен от културата на плажовете му.

В новата обстановка аз се превърнах в японски нисей, един от десетките хиляди етнически японци второ поколение в Бразилия, които бяха решили да се преселят в Рио от Сао Паоло. Португалският ми беше достатъчно добър, за да подкрепя моята версия — акцентът ми се отличаваше, естествено, обаче това се обясняваше с факта, че съм израснал в японско семейство и съм прекарал голяма част от детството си в Япония.

Бях смаян колко далечна изглежда Япония за другите нисеи. Когато се поглеждаха в огледалото, те явно виждаха само бразилци. Ако изобщо се замисляха за това, предполагах, Япония сигурно им се струваше някаква случайност, далечна култура и място, не много по-важно от другите такива места, за които човек чете в книгите или гледа по телевизията, нещо, което е означавала много за техните родители или за родителите на техните родители, обаче не е от особено значение за тях. Установих, че малко им завиждам, задето са забравили откъде идват и ги е грижа само кои са. Бразилия ми харесваше, защото културата й поощряваше тази възможност.

А културата на Бара беше тройно дестилирана. Моята нисейска история не я биваше, знаех го, това обаче всъщност нямаше значение. Бара, най-бързо развиващата се част от града, чийто хоризонт все повече се запълва с нови небостъргачи и чиито квартали постоянно менят обитателите си, е много по-ориентирана към бъдещето, отколкото към нечие минало. На такова място месец след пристигането си вече се смяташ за местен жител и аз с лекота се вписах в обстановката.

Рио, чието население е лудо по спорта и фитнеса, предлага множество ресторанти за здравословно хранене и нямаше проблем да задоволя вкуса си към протеиновите шейкове и плодовите нектари от акаи. Те, наред с антиоксидантите, рибеното масло и другите хранителни добавки ускоряваха възстановяването ми и ми позволяваха да спазвам режим с петстотин хиндуистки клека дневно, триста наклонени коремни преси, триста хиндуистки лицеви опори и други езотерични физически упражнения, които поддържаха силата и гъвкавостта ми.

Разнообразявах сутрешните и вечерните си тренировки в „Грасие Бара“, модерната Мека на джиу-джицуто, където многочленното семейство Грасие беше възприело показаните от гостуващ японски дипломат хватки и ги бе адаптирало в толкова сложна бойна система, че това изкуство днес е по-здраво установено в Бразилия, отколкото някога е било в Япония. Тренирах трескаво и усилено, тъй като бях пропуснал възможността да го правя през годината, прекарана в нелегалност в Осака и после в Сао Паоло. Младите черни пояси от академията бяха впечатлени от моите умения, обаче всъщност тяхното изкуство превъзхождаше моето — макар че определено не бе толкова безпощадно, ако се прилагаше в истинския свят — и аз бях щастлив от шанса да усъвършенствам и обогатя бойните си умения.

Следобед се мятах на една таратайка с десет скорости и отивах на някой от по-усамотените плажове, понякога Грумари, друг път избирах още по-недостъпни ивици пясък, до които стигах пеш — там ходеха само най-запалените сърфисти и някои нудисти. След месец кожата ми стана тъмна като на дървото кариока или като на някой местен от Рио, косата ми, кестенява като на майка ми, след като бях престанал да я боядисвам черна, за да придобия по̀ японски вид, изсветля на кичури като на сърфист.

Понякога плувах до някой от околните острови. Сядах на пустите сиво-зелени скали и съзерцавах ритъма на вълните, плискащи се долу, улавях случайните въздишки на вятъра и мислите ми започваха да блуждаят. Спомнях си за Мидори, джаз пианистката, с която се бях запознал и чийто живот бях спасил. Наистина убих баща й, но по-късно се опитах да изпълня неговата посмъртна воля. Това я накара да изпитва към мен двойствени чувства, ала така и не ми донесе прошката й. В нашата последна нощ тя се наведе към мен, както се любехме, и прошепна: „Мразя те“ в мига, в който свършваше — ненавистта за онова, което бях сторил на баща й, бе обрекла страстта, която тя иначе не можеше да преодолее. Глупаво се питах дали не свири в някой от джаз клубовете в Рио. Поглеждах моя нов град и го виждах като остров, подобен на този, от който го наблюдавах, красиво място, не ще и дума, ала въпреки това място на изгнание, понякога на разкаяние и в крайна сметка на самота.

Запазих апартамента си в Сао Паоло. Ходех там от време на време, за да поддържам заблудата, и отдалеч управлявах новия експортен бизнес на Ямада, главно чрез имейли. Елементарен софтуер, купен от търговската мрежа, включваше и изключваше осветлението на произволни интервали през определените часове, за да изглежда, че там живее някой, и сметките за електричество съответстваха на нормално обитаване на апартамента. Едно съвсем леко отворено кранче постигаше същото със сметките за водата. Освен това от време на време отсядах в различни хотели и апартаменти из Рио, за да прибавя допълнителна динамика към другите предизвикателства, пред които можеше да се изправи евентуалният преследвач в опитите си да ме открие.

Обаче всички тези мерки за безопасност струваха пари и въпреки че през годините бях спестил доста, средствата ми не бяха неограничени и се съхраняваха в различни анонимни офшорни сметки, които не ми носеха лихви. Акциите и пенсионните осигуровки не влизаха в сметката. Казвах си, че след някоя и друга година, когато следите ми изстинат и вероятните мотиви на евентуалните ми преследвачи достатъчно избледнеят, може би ще съм в състояние да огранича някои от предпазните мерки, които толкова много обременяваха финансите ми.

Времето течеше. И колкото и да ми харесваше, Рио започна да ми прилича на попътна гара, а не на крайна спирка, кратък отдих, а не завършек на пътя. Дните ми там минаваха безцелно — тренировките ми ги разнообразяваха, ала не достатъчно. От време на време си спомнях думите на Тацу: „Не можеш да се оттеглиш“, изречени едновременно с увереност и тъга, и тези думи, които отначало бях сметнал за заплаха, а впоследствие бях определил като предсказание, изникваха в паметта ми, за да понесат тежестта на нещо друго, нещо, което повече приличаше на пророчество.

Станах неспокоен и това се оказа плодородна почва за спомените за Наоми. За това как бе прошепнала: „Ела вътре“ в ухото ми оная първа дълга вечер заедно. За това как беше преминала на португалски, докато се любехме. За това как бе предложила да се опита да помогне на Хари, който не ми беше просто доверено лице, а един от малкото ми приятели, предложение, колкото в крайна сметка излишно, толкова и искрено. И за това как при последната ни среща й бях обещал, че ще я намеря в Бразилия, че няма да я оставя да чака и да се чуди какво се е случило с мен.

Както постъпих с Мидори.

Платих си за това, стига толкова.

Беше ми хубаво с Наоми, това бе истината. Топло, мило и без емоционални усложнения. Не както се случи или по-точно както за малко щеше да се случи с Мидори, ала това никога нямаше да се повтори и избягвах да се самобичувам с такива мисли. Ако отидех при Наоми, щях да постъпя егоистично, знаех го, защото в Токио заради нашата връзка едва не я убиха, и въпреки промяната на мястото и всичките ми нови предпазни мерки, далеч не беше невъзможно пак да се случи нещо такова. Обаче постоянно мислех за нея, чудех се дали някак не може да се получи. Япония бе далеч. Сега бях Ямада, нали така? А Наоми носеше бразилската си самоличност. Можехме да започнем наново.

Трябваше да съм наясно, че няма да стане. Но всички си имаме своите мигове на глупост, оправдания, даже заслепеност, родени от слабост и човешка нужда.

Знаех, че майката на Наоми, която бе японка, е починала преди много години, ала тя ми беше казала името на баща си, Давид Леонардо Нашименту. Знаех и че мога да го намеря в Салвадор. Нашименту е често срещано име в Бразилия, обаче не открих нито Леонардо, нито Давид в салвадорските телефонни указатели, до които имах достъп в градската библиотека на Рио. Търсенето в интернет даде по-добър резултат: изглежда, че Давид Леонардо Нашименту бе президент на компания с център Салвадор, която се занимаваше с недвижими имоти и строежи и имаше капиталовложения в производството.

Можех просто да се обадя и да попитам как да се свържа с Наоми, обаче не исках да мине прекалено много време между обаждането и срещата ни. Казвах си, че това е логично, следствие от обичайните ми мерки за безопасност, ала дълбоко в себе си знаех, че има и лични фактори. Не исках да се налага да обяснявам по телефона, да отговарям на въпроси къде съм бил и какво съм вършил, да се оправдавам за голямото закъснение. По-добре лично да се справя с всичко това.

Салвадор се намираше на два часа със самолет от Рио и докато прекосявах новия град, останах поразен, както винаги когато пътешествах из грандиозната Бразилия, от контрастите между различните райони в страната. Разположеният по-близо до екватора Салвадор беше по-горещ от Рио, въздухът бе по-благоуханен, по-влажен. В Рио вездесъщите гранитни скали сякаш са якият скелет на тая земя, докато в Салвадор навсякъде имаше червена пръст, която повече прилича на мека кожа. И хората бяха по-тъмни — заради африканското наследство, което се проявяваше и в бароковите релефи на колониалните черкви, в кънтящата с ритъма на кръвта музика candomle, в плавните, танцови движения на местните capoeristas с тяхната хипнотизираща смесица от танц, бой и гимнастика, всичко под звуците на струнния berimbau и опияняващия ритъм на конгата.

Нашименту беше добре защитен от секретарки и падна доста сноване назад-напред, докато успея да се добера до него.

Той ми каза, че Наоми го предупредила за свой приятел от Япония, някой си Джон, обаче това било отдавна. Потвърдих, че съм се забавил, зачаках и след малко бащата ме осведоми, че тя живеела в Рио, работела в бар „Сценариум“ на Руа до Лаврадиу. Даде ми и телефонен номер. Благодарих и отидох направо на летището, усмихвайки се на тая ирония. Толкова месеци да избягвам Салвадор само за да науча, че с Наоми сме почти съседи.

Същата вечер, след като предприех съответните стъпки, за да се уверя, че не ме следят, хванах такси за Лапа, квартала около „Сценариум“, един от най-старите в града. Слязох на няколко преки оттам, какъвто ми беше обичаят, и изчаках таксито да потегли, преди да продължа към бара.

Движех се по старинните улици, настлани с редици павета, хлътнали през вековете в долинки и издигнали се в хълмчета от безкрайните движения на земята под тях. Малкото разположени надалеч една от друга улични лампи не можеха да разпръснат дълбокия мрак и фигурите на минувачите изглеждаха мъгливи, невеществени, като призраци от колониалното минало на страната, витаещи в смут край избелелите фасади и порутените балкони, изгубени души, опитващи се да открият някога цветущи адреси, днес съществуващи само като паметници на разрухата и забравата. Тук-там се виждаха признаци за нов живот — възстановен парапет, прозорци с нови стъкла, и това някак си правеше разнебитените реликви, върху които бяха разцъфтели, странно жив преден план на модерните небостъргачи, които се извисяваха зад тях: упорити и по-решителни, опустошените очи на зеещите врати и прозорци на старите къщи сякаш почти се усмихваха на перспективата за бъдещата смърт на техните по-млади, по-високи събратя, които щяха да остареят, без да внушат любовта, обещаваща да върне силата на младостта в грохналите старци.

Завих по Руа до Лаврадиу и видях „Сценариум“. Барът заемаше и трите етажа на две съседни сгради, чиито фасади страдаха от преклонна възраст и занемареност, подобно на повечето постройки в района. Светлината и музиката, които струяха отвътре, смайваха с изумителната си жизнерадост. На улицата отпред чакаше дълга опашка коли, като че ли дошли да отдадат почитта си. За момент спрях пред големия отворен вход, изненадан от факта, че сърцето ми бие бързо, спомняйки си наситеното със събития време, което бях прекарал с Наоми в Токио. Наистина доста се бях забавил, докато изпълня обещанието си да я потърся.

Влязох и се огледах. Първо горещите точки, инстинктивно и по навик: местата, обърнати към входа, отчасти скритите ъгли, позициите за засада. Не забелязах проблеми.

Продължих навътре. Помещението беше огромно и имитираше холивудски декор на магазин. Навсякъде имаше антики и любопитни вещи: железни касови апарати, червена британска телефонна кабина, няколко слънчобрана, бюстове и статуи, лавици с пъстри шишета и кани. Даже масите и столовете изглеждаха стари. Ако мястото беше по-малко, щеше да е адски задръстено.

Таваните бяха високи и дървени, стените — от камък и алабастър. В центъра, десетина метра навътре, таванът изчезваше и залата се отваряше към втория и третия етаж. Там тричленен оркестър изпълняваше „De mais ninguebi“, „Само моя“, модерна класика на Мариса Монте в стил хоро, който можеше да бъде смятан най-общо за бразилски джаз, като се имаше предвид, че и двете музикални течения се основават на импровизацията и са смесица от африкански и европейски музикални елементи. Обаче хоро, въпреки че далеч не е толкова известно, всъщност е по-старо от джаза и притежава специфично и понякога меланхолично звучене. Скупчени около лабиринта от дървени маси и на диваните покрай стените, посетителите страстно припяваха.

Запътих се към стълбището в дъното, по което се качих на втория етаж. Там също беше пълно с клиенти и старите вещи не бяха по-малко, обаче все пак не бе толкова шумно като долу.

На третия етаж беше още по-тихо. За кратко се облегнах на парапета, ограждащ отворения център на пода, загледан долу в оркестъра, в хората по масите пред естрадата, в сервитьорите, които се движеха помежду им, и изпитах странна тъга, едновременно неясна и тежка, като че ли наблюдавах тази жизнерадостна сцена не толкова отвисоко, колкото от невероятно изолирано и далечно разстояние.

Приближи се сервитьор и ме попита на португалски дали да ми донесе нещо.

— Търся Наоми — казах му.

— Тя е долу, в офиса. За кого да й предам?

Позамислих се, после отвърнах:

— За един неин приятел от Япония.

Той кимна и се отдалечи.

Отидох в дъното на помещението и излязох на един от балконите, гледащи към Руа до Лаврадиу. Облегнах се на парапета, целия на дупки и изтъркан като дърво, изхвърлено от морето, и усетих, че ме обзема старото сюрреалистично спокойствие, каквото винаги съм изпитвал точно преди последните мигове в някоя операция, като снайперист, отпускащ се преди изстрела. Вече нищо не можех да сторя. Каквото имаше да става, щеше да се случи.

Изтекоха няколко минути. Чух дъските на пода зад мен да скърцат под бързо приближаващи се стъпки. Обърнах се и зърнах Наоми, с по-дълга коса, отколкото в Токио, с по-тъмна карамелена кожа. Когато видя, че съм аз, лицето й грейна в широка усмивка, възклицанието й бе на почти детска радост, после се хвърли в обятията ми и силно се притисна към мен.

Ухаеше така, както си спомнях, сладостно и в същото време диво, някакъв неин си аромат, който винаги щях да свързвам със зной, влага и тропическа страст. Допирът на тялото й също ми беше приятен, то бе дребно, ала зряло на всички нужни места, и присъствието му в прегръдките ми, наред с аромата й, изведнъж ме заля с хаос от противоречиви спомени.

Накрая тя се откъсна от мен и погледна надолу към онова, което вече бе усетила, после ме тупна по рамото, доста силно. Лицето й имитираше гняв, ала виждах и истинска мъка в очите й.

— Знаеш ли колко пъти съм си обещавала, че няма да го направя? — попита на своя английски с португалски акцент Наоми.

— Колко?

— Много. За последен път, докато се качвах по стълбището.

— Добре, че не изпълни това обещание.

— Защо не ми се обади? Защо се забави толкова много? Реших, че не те интересувам. Или че ти се е случило нещо лошо, след всичко, което преживяхме.

— За първото си сбъркала, обаче за второто почти си познала.

— Какво стана?

Зелените й очи бяха толкова искрени. Това ме накара да се усмихна.

— Трябваше да уредя някои неща в Токио — отвърнах. — Което отне време.

— Чак от Токио ли идваш?

— Пътувах много.

— Нима ще пазиш тайни от мен, след всичко, което преживяхме заедно?

— Особено след това — казах й истината аз. На лицето й се изписа обида, затова прибавих: — Хайде първо просто да се порадваме на компанията си, става ли? Отдавна не сме се виждали.

Тя замълча, после кимна.

— Искаш ли нещо за пиене?

И аз кимнах.

— С удоволствие.

— Малцово уиски? — спомни си Наоми.

Усмихнах се.

— Какво ще кажеш за една кайпириня? — кайпиринята е бразилският национален коктейл. Прави се от качаса, бразилски алкохол от дестилиран сок от захарна тръстика, с лимон, захар и лед. Бях се влюбил в тая напитка, докато обикалях страната.

— Знаеш много за Бразилия — погледна ме Наоми.

Разбрах, че навярно е било по-безопасно да избера уиски, както очакваше тя.

— Го ни ите ва, го ни шитагае — преминах на японски и свих рамене. Когато си в Рим, прави като римляните.

Наоми се усмихна.

— Добър избор. Правим страхотна кайпириня.

Повдигнах вежди.

— Кои „вие“?

Усмивката й стана още по-широка.

— Аз съм една от собствениците.

— Впечатлен съм — огледах се, после пак се обърнах към нея. — Как успя?

Тя пак се усмихна.

— Първо, кайпиринята.

Седнахме до отворените прозорци в полумрака на третия етаж. Сервитьорът ни донесе кана кайпириня и две чаши и както беше обещала Наоми, напитката се оказа направена майсторски: стипчива, но сладка, студена и силна, ухаеща на тропика. За разлика от уискито със свързаните с него стари спомени, вкусът на кайпиринята бе напълно необременен за мен.

Попитах я как така е собственичка на заведение като „Сценариум“ и тя обясни, че се дължало отчасти на способността й да открива случайно интересни неща, отчасти на връзките на баща й. Властите инвестирали във възраждането на квартала Лапа — това обясняваше възстановените къщи, които бях забелязал — и предлагали данъчни облекчения на новите фирми в района. Имала малко спестени пари и известен опит в развлекателния бизнес от престоя си в Токио, затова баща й я свързал с група хора, които се надявали да открият бар и ресторант.

— Ами ти? — попита Наоми. — Ти с какво се занимаваше?

Отпих глътка кайпириня.

— Проучвах някои неща. Опитвах се да започна нов бизнес.

— Нещо по-безопасно от предишния ли?

Тя не знаеше подробностите. Само това, че каквото и да правех, проявявах склонност да се свързвам с някакви тъмни типове, което едва не бе довело до смъртта ни в Токио.

— Ако имам късмет — отвърнах.

— Май че поддържаш форма — отбеляза Наоми.

Усмихнах се.

— Нещо такова.

— И си почернял. В Токио ли хвана тоя тен? Напипваше истината. Трябваше да го очаквам. Може и да съм го очаквал. Може и да съм го искал. Обаче още не бях готов да й кажа.

— Знаеш как е с онова флуоресцентно осветление.

Тя не се засмя.

— Имам чувството, че отдавна си в Рио.

Не отговорих.

— Защо се забави толкова много? — след малко продължи Наоми. — Да ме потърсиш. Не съм глупачка. Може би само малко обидена. Но искам да знам защо.

Отпих нова глътка и се замислих.

— Възможно е да ме заплашва опасност, хората, с които работех, трудно прощават — накрая изрекох. — Сигурно си го забелязала в Токио.

— Това беше отдавна. Другаде.

Кимнах, като си мислех за Холцър, бившия шеф на токийското бюро на ЦРУ, който отново се беше появил в живота ми в Токио като хронична болест и едва не бе успял да ме убие. И също как от Управлението търпеливо бяха наблюдавали Мидори с надеждата, че ще ги отведе при мен.

— Никога не е прекалено отдавна.

Известно време помълчахме. После тя ме попита:

— Колко време ще останеш в Рио?

Огледах се.

— Не искам да ти усложнявам живота.

— И си дошъл чак тук, за да ми го кажеш, така ли? Трябваше просто да ми пратиш картичка, по дяволите!

В Токио се бях опитал да устоя на чара й, защото знаех, че всичко ще свърши зле. Това не се бе променило? И все пак я бях потърсил.

— Искам да поостана известно време — отговорих. — Ако си съгласна.

Наоми леко се усмихна.

— Ще видим.

Тази нощ се любихме и после пак и пак през следващите нощи. Тя имаше апартаментче в един от небостъргачите край Лагоа Родриго де Фрейташ, съвсем близо до оживените плажове и модерните бутици в Ипанема. Единият й прозорец гледаше към недалечната Корковадо или Гърбавата планина, увенчана с масивната, осветена статуя на Christo Redentor, Христос Спасител, с наведена глава и разперени ръце, благославящ ширналия се долу град, и в някои нощи гледах статуята, докато Наоми спеше. Взирах се в далечната фигура, навярно я предизвиквах да стори нещо — да ме повали, ако иска, или да ми даде друг знак за разум — и след като това не се случваше, аз се извръщах, вечно неудовлетворен. Статуята сякаш ми се подиграваше със своята немота и неподвижност, като че ли ми даваше обещание, само че не за спасение, а за разчистване на сметките, при това, когато реши тя, а не аз.

Една дъждовна утрин, около месец след като бях отишъл да видя Наоми в „Сценариум“ и започнах да се виждам с нея, излязох от апартамента й за тренировка в „Грасие Бара“. Беше петък и щяхме да тренираме по шорти и тениски, а не по тежките памучни джудо-ги. Качих се по стълбището на третия етаж, събух си сандалите и стъпих на тепиха.

В отсрещния край на залата видях мускулест бял мъж, който висеше на лоста пред анимационния тасманийски дявол, емблема и талисман на академията. Бос и гол до кръста, той носеше само тъмносини гащета и тялото му лъщеше от мазна пот. След като ме видя да влизам, той скочи на пода, плавно и безшумно движение въпреки масивното му тяло.

Сега пясъчнорусата му коса бе по-дълга, още по-дълга от опашката, на която някога я връзваше, и имаше катинарче, което по-рано беше цяла брада, но веднага го познах. Знаех го под името Докс, неговия псевдоним. Бивш морски пехотинец, един от елитните снайперисти и също като мен вербуван от ЦРУ по времето на Рейгън да снабдява и обучава афганистански муджахидини, които тогава се сражаваха срещу нашественическата съветска армия. Бяхме прекарали по две години при муджите, както нежно им викаше Чичо Сам, по-късно наричани с по-хладното име талибани и „Ал Кайда“. Оттогава нито го бях виждал, нито пък ми липсваше.

Той се приближи и широко се ухили.

— Да се поборичкаме, кво ще кажеш? — попита със селския си акцент, който помнех от едно време.

Забелязах, че няма къде да крие оръжие или предавател. Зачудих се дали нарочно ми се явява така, за да ме увери в добрите си намерения. Докс обичаше да се прави на селянин и много хора му се връзваха, аз обаче знаех, че когато иска, може да бъде адски ловък.

Явно не идваше на гости, ала не бях загрижен за непосредствената си безопасност. Ако имаше лоши намерения, третият етаж на „Грасие Бара“ нямаше да е подходящото място да ги осъществи. Отдалече се виждаше, че е чужденец, бяха го претърсили на входа и щеше да си има работа с десетки свидетели.

— Чакай първо да загрея — казах, без да отвръщам на усмивката му.

— Мама му стара бе, човек, аз вече съм загрял. Скоро ще започна да изстивам. Тук съм почти час, чакам някой нов, с когото да потренирам. — Докс подскочи няколко пъти на пръсти, като свиваше яките си ръчища.

Огледах се. Въпреки че сутрешните курсове в „Бара“ обикновено бяха посещавани от по-малко хора, отколкото вечерните, в залата тренираха двайсетина души, някои съвсем наблизо. Реших да изчакам с въпросите, които исках да му задам.

— Защо не избереш някой от ония там? — махнах към другите мъже, които тренираха.

Той поклати глава.

— Вече опитах с неколцина — усмихна се и прибави: — Едва ли са ме харесали. Струва ми се, че ме намират… неортодоксален.

Всъщност псевдонимът му идваше от „неортодоксален“. Той беше от по-младите в нашата късметлийска група, неотдавна напуснал любимата си морска пехота при неясни обстоятелства. Носеше се слух, че е пребил офицер, въпреки че самият Докс никога не говореше за това. Каквото и да се бе случило, то явно караше младежа — за разлика от повечето като него в Афганистан беше прекалено млад, за да е служил във Виетнам — да се стреми да се докаже. Обичаше да ходи с муджите на засади, въпреки че имаше право само да „обучава“, и затова го уважаваха много. Стана известен със своята необичайна, даже странна тактика, обикновено свързана с импровизирани взривни устройства, в резултат на които руснаците стреляха по враг, отдавна изчезнал в недостъпните планински пещери. А и не се ограничаваше с обучението на снайперисти — самият той ходеше на лов.

Методите му за физическа подготовка, спомнях си аз, също бяха неконвенционални: вдигаше бидони с гориво и понякога се изправяше на глава, сплел пръсти на тила си, и така стоеше повече от половин час. Много хора го подценяваха заради странните му навици и привидната му простащина. Аз нямаше да допусна тази грешка.

— Ще ти кажа, когато съм готов — започнах да въртя глава и да разхлабвам врата си.

Докс пак се ухили.

— Ще чакам.

Отиде до стената и се изправи в челна стойка. Божичко, пак вършеше същите идиотщини.

Протегнах се и направих серия хиндуистки клекове, мостове и други упражнения, докато се почувствах достатъчно раздвижен. После се изправих и дадох знак на Докс, който ме наблюдаваше, без да променя позата си. Той спусна крака на пода, стана и се приближи.

— Бива си те бе, човек, виждам го. Явно поддържаш форма.

Въпреки че беше ефикасен на бойното поле, в друга обстановка Докс винаги бе приказвал прекалено много за моя вкус.

— Прав ли искаш или на земята? — попитах го.

— Както кажеш бе, човек, тук съм на твоя територия.

Ако възнамеряваше да ме ядоса, не успя. Все пак изпитвах известно раздразнение, засега слабо. Възможно бе да не успея да реагирам толкова бързо, колкото обикновено се изискваше, ако Докс се измъкнеше от партер.

Кимнах и започнах да кръжа около него. Той схвана идеята и последва примера ми.

Приближихме се един към друг и аз хванах тила му с дясната си ръка, насочил лакът надолу, опрян в ключицата и гърдите му, контролирайки движението му напред. Докс ме хвана по същия начин и дръпна главата ми към своята, толкова бързо, че едва не си блъснахме челата. Навреме погледнах надолу, за да поема удара с теме, там нямаше да ми стане нищо, само щеше да ме заболи. Раздразнението ми се усили. Но преди да получа възможност да реагирам, той започна да ме тегли наляво, надясно, напред и назад. Използваше ръката и лакътя си уверено, което предполагаше известни тренировки, пък и беше доста силен.

Бе време да сменя тактиката. Дръпнах глава назад и когато той ме натисна в обратната посока, използвах инерцията, за да се хвърля във въздуха под него. Обвих крака около кръста му и го повалих на тепиха. Бях очаквал да се опита да се дръпне от моя „гард“, както се казва това положение в джиу-джицуто, обаче Докс направи обратното — сграбчи главата ми в лапите си и ме блъсна с теме по брадичката. Все едно някой се опитваше да забие пневматичен чук в черепа ми. За да облекча натиска, освободих ключа с глезените си зад гърба му, опрях колене в гърдите му и започнах да го оттласквам от себе си.

Реакцията му отново демонстрира тренираност: уви дясната си ръка около левия ми глезен отвътре навън и се просна по гръб на тепиха, опитвайки се да приложи хватка с крака, която познавах от самбото. Самбото е разновидност на руските бойни изкуства. Освен всичко останало, то се отличава с акцента си върху хватките с ходило, коляно и глезен, някои от които могат да се прилагат толкова бързо и да причиняват толкова големи поражения, че са забранени в различни състезания по борба.

Стрелнах десния си крак към шията му и отдръпнах левия назад, като едва успях да го измъкна между бицепса и ребрата му. Докс се опита да се предпази и докато се търкаляхме, успях да преметна десния си крак върху неговия ляв и тялото му и да стисна пръстите на левия му крак под дясната си мишница. Преди да успее да се отскубне, натиснах петата му с вътрешната страна на дясната си китка, сключих пръсти, притиснах лакти към тялото си, извих се назад и наляво, демонстрирайки самбистки умения — класическа хватка с пета.

Въпреки наименованието на хватката атаката е насочена към колянната става, а не към петата. Петата служи само като опора и аз стабилно се бях опрял на петата на Докс. Той се опитваше да рита с десния си крак, ала от това положение ритниците му бяха слаби. Извих петата му още малко и противникът ми се отказа от избраната стратегия.

— Хопа, би ме — каза той.

— Кой те прати тук?

— Ей, казах, че се предавам! Хайде, стига!

Продължих да извивам петата му и Докс изскимтя.

— Кой те праща?

— Знаеш кой — сбърчи лице той. — Същата фирма като миналия път.

— Нима? И откъде знаят къде да ме търсят?

— Нямам представа!

Докс се опита да избута крака ми. Стиснах коленете си по-силно и извих петата му още милиметър.

— Мама му стара! — изпъшка той достатъчно силно, за да го чуят наоколо. — Стига бе, човек, сериозно, нямам представа!

Дишаше тежко — колкото от напрежение, толкова и от болка. Вгледах се в очите му.

— Ей, Докс — спокойно прошепнах. — Ще броя до три. Ако дотогава не ми кажеш каквото те питам, ще извия петата ти с всички сили. Готов ли си? Едно. Две. Тр…

— Момичето! Момичето! Платили са му или нещо подобно. Не знам подробности.

За малко все пак да му извия петата.

— Кое момиче?

— Ти знаеш. Бразилската мацка. Наоми еди-коя си.

Не бях толкова изненадан, колкото си представях, че ще бъда. По-късно трябваше да помисля върху това.

— Кой ти е свръзката?

— Господи Боже, бе човек, ще ти кажа всичко. Няма нужда да… мама му стара! Канезаки! Етническият японец, бе човек, трийсетинагодишен, носи очила с телени рамки, твърди, че те познавал.

Канезаки. Трябваше да се сетя. Бях го оставил жив, когато го пипнах в опит да ме проследи. За миг се зачудих дали не съм допуснал грешка.

Забелязах, че неколцина души ни наблюдават, включително Карлиньос, основателят на академията и неин главен инструктор. Никой не се опитваше да се намеси, защото бразилците знаеха, че това е въпрос homem homem — между мъже — и не е тяхна работа. Въпреки това не исках да привличам повече внимание към себе си. Пуснах крака му и се отдръпнах.

Напрежението напусна тялото му и Докс се просна по гръб, стиснал пострадалото си коляно.

— Уф, бе човек, не мога да повярвам, че го направи. Беше абсолютно излишно.

Не отговорих.

— Ами ако наистина не знаех, а? Ами тогава?

Свих рамене.

— Операция на предното и задното кръстовидно сухожилие и менискусите, после между половин и една година възстановяване. И много болкоуспокоителни, които изобщо не действат толкова добре, колкото ти се иска.

— Мамка му — изсумтя Докс. Изтече около минута. Накрая седна и ме погледна. Сви крака си и пак ми се захили.

— За малко да те пипна бе, човек. И ти го знаеш.

— Естествено — отвърнах, като продължавах да го наблюдавам. — За малко. — Изправих се. — Къде си научил самбо?

Докс се ухили още по-широко.

— Откакто се вдигна желязната завеса, работя по малко с руснаците.

— Как го допускат след всичко, което им стори в Афганистан?

Той сви рамене.

— Това е съвсем нов свят, готин, със съвсем нови врагове. В момента им помагам да решат чеченските си проблеми, така че сме си като стари дружки.

Кимнах.

— Да идем някъде да си поговорим.

Взехме си саковете и излязохме, без да се преобличаме. Още носех детектора за предавателни устройства, който някога ми беше направил Хари. Той лежеше тихичко в сака ми, което ми показваше, че и Докс, и вещите му са чисти. Това обаче не означаваше, че е сам.

Преведох го по обиколни тихи улички. На два пъти се качвахме и слизахме от таксита. Придържах се към най-общите контраразузнавателни методи — не исках да се възползвам от конкретните предимства на района, за да не си направи извода, че живея в квартала, щом познавам местния терен. Той разбираше какво правя и не протестираше.

Когато стигнахме на плажа при Сао Конрадо, вече бях сигурен, че никой не ни следи. Дъждът бе спрял и ние се спуснахме до морето. Започваше отливът и вълните се оттегляха от мокрия пясък като победена армия, изоставяща земи, които вече не контролира.

Изтече минута. И двамата мълчахме.

До нас се дотъркаля топка — наблизо играеха плажен футбол. Докс я вдигна и я хвърли на тъмнокожото хлапе, което я гонеше. Момчето му махна в знак на благодарност и се върна към играта. Погледах го, като се чудех какво ли е да израснеш така, в град край морето, където няма какво по-лошо да правиш от това да риташ футбол на пясъка.

— Приключихме ли с шпионските номера? — попита ме Докс.

Кимнах и след малко той продължи.

— Добре ти е тук. Хубаво време, океан… А жените, бе човек! Влюбвам се по три пъти дневно. Първата сутрин отивам в хотела си, на рецепцията седи едно маце, бе човек, направо трябваше да ми правят изкуствено дишане, толкова готино беше.

— Би могъл да пишеш пътеписи — отговорих.

— Ей, всичко разбирам. Не е лесно за хора като нас, нали така? Лепват ти някакъв етикет и те наемат само за определени работи.

— Ти изглежда се справяш добре — отбелязах.

Докс подритна пясъка и се вторачи в океана.

— Обаче тук наистина си е гот. Отдавна ли си в Бразилия?

Селският му акцент се засилваше. Нямаше да се вържа, но нямаше и смисъл да му го казвам. По-добре да си мисли, че го подценявам, както беше свикнал.

— От няколко месеца. Местя се често. За да не ме открият.

Той се намръщи.

— Стига де, какво друго можех да сторя? Късметлиите стават телохранители на разни богаташи, анализират опасностите, живеят си живота в къщи за гости в Брентууд, правят трудни лесните мишени, които отдавна е трябвало да бъдат очистени, за да се подобри генофондът, каквито са били намеренията на майката природа. Най-големите късметлии пък учат ония в Холивуд да се държат като войници или се правят на смешници пред камерите. А нещастниците? Охранители в магазини и частни детективи. Аз не успях да се наредя сред първите и не си падам по вторите. Затова съм тук.

— Защо не опита частен бизнес?

Свих рамене.

— Опитах. Обаче установих, че корпоративният свят не ми предлага съответните финансови възможности. Знаеш какво казват за шанса, приятел. Че чука на вратата ти само веднъж.

Помълчахме малко, после го попитах:

— Защо те пращат?

Той се наведе и разтри коляното си.

— Ясно ти е защо. С теб се знаем, решиха, че ми имаш доверие — Докс се усмихна. — Нали?

— Естествено. Напълно.

— Е, затова — продължи той, като се престори на прекалено тъп, за да схване сарказма. — Освен това, струва ми се, искат от мен да чуеш, че предложението им е истинско, за да се заинтересуваш. Аз съм като гаранционна карта, нали разбираш какво искам да кажа?

— Естествено — повторих.

— Добре, слушай сега. Изпълнявам една поръчка на Чичо Сам, абсолютно нелегална работа. Адски рискована, с възможност да те пречукат накрая, ама много доходна.

— Нима?

— Да. Решиха, че може би ще се заинтересуваш. Обаче идеята да се свържа с теб не беше моя, между другото. Даже не знаех, че още си жив, бе човек. Много познати от Афганистан напоследък опънаха петалата.

— Тогава на кого беше идеята?

— Виж, има една програма. Нещо ново, голямо. Наемат хора като мен и теб, плащат добри пари, това искам да кажа.

— Докс, знаеш ли какво е „местоимение“?

Той се намръщи, после лицето му грейна.

— Аха, знам какво искаш да кажеш. Все повтарям „те“, такива неща. И не ти казвам кои са всъщност.

Погледнах го и зачаках.

Докс се усмихна и поклати глава.

— Стига бе, човек, знаеш кои са. От Централата за Религиозно Убеждение. — Той потръпна от престорено вълнение. — Фирмата.

— Ясно.

— Имат някаква нова поръчка. Трябва да чуеш предложението от тях.

— Искам първо да го чуя от теб.

— Ей, аз не знам всички подробности. И нямам право да ти разкрия какво върша. Само ще ти кажа, че ми плащат много мангизи, за да помагам на някои хора, дето създават проблеми, да престанат да го правят. Искат да ти отправят същото предложение.

— Чрез твоята свръзка ли?

Докс кимна с глава.

— Ще ти дам един номер, на който да се обадиш.

Записах номера шифровано, после се върнах в апартамента на Наоми. Ходът ми бе предвидим и затова взех изключителни мерки. Предпазливостта ми обаче беше главно инстинктивна. Ако искаха да ме убият, нямаше да ми пращат познат. Щяха да са наясно, че това само ще засили бдителността ми и може дори да ме накара да избягам.

Не, имах чувството, че версията на Докс е вярна. Въпреки това нямаше смисъл да проявявам небрежност.

По пътя за Наоми се замислих над думите на Докс. От Управлението трябва да бяха свързали труповете пред токийския й апартамент със смъртта на Юкико, ледената кучка, която беше примамила и после се бе отървала от Хари, след като от якудза го използваха, за да ме открият. Въпреки липсата на истински доказателства те знаеха, че съм замесен във всички онези убийства. Знаеха, че Наоми и Юкико са били танцьорки в един и същи клуб в Ногизака. Нямаше да е много трудно да открият връзката между Наоми и мен.

Използвах домофона на входа. Наоми се изненада, че се връщам, но ми отвори. Качих се по стълбището. Тя ме чакаше на вратата.

Влязох. Ухаеше на кафе. Косата й се спускаше мокра върху раменете на белия й хавлиен халат — току-що бе станала и явно излизаше от душа.

— Някой ме е проследил тази сутрин — казах й.

— Какво?!

— Проследили са ме.

— Крадец ли?

— Не. Професионалист, Някой, който е знаел точно къде отивам.

Тя ме погледна. Изражението й беше повече уплашено, отколкото смутено.

— Обясни ми какво става, Наоми.

Последва дълго мълчание.

— Нищо не съм им казала — накрая промълви тя.

— На кого?

— Не знам точно. Обаждат ми се през около месец. Започнаха, когато се върнах от Токио. Един човек дойде в „Сценариум“ и започна да ме разпитва за теб.

— Опиши ми го.

— Представи се като Канемацу. Американец, но етнически японец. Имаше гладко вчесана коса и очила с телени рамки. Трийсетинагодишен, струва ми се, но изглежда по-млад. Твърдеше, че работи за американското правителство и е твой приятел, не ми каза нищо повече.

Пак Канезаки, представяйки се с псевдоним.

— Какво му каза? — попитах.

Наоми ме погледна с изражение, странна смесица от уязвимост и предизвикателност.

— Казах му, че те познавам, да, обаче не знам къде си и как да те намеря.

Ако бе вярно, тя беше постъпила много интелигентно. Ако бе отрекла, че ме познава, щяха да разберат, че ги лъже, и щяха да предположат, че всичко е лъжа. Тогава можеха да започнат да я притискат.

— И после?

Наоми сви рамене.

— Обаждат ми се веднъж месечно. Винаги един и същи човек. И винаги му казвам едно и също.

Замислено кимнах с глава.

— Колко ти предложиха?

Тя сведе очи, после пак ме погледна.

— Двайсет и пет хиляди щатски долара.

— Само за да ги свържеш с мен ли?

Наоми кимна.

— Е, приятно е да те оценяват високо — отбелязах. — Мъжът, с когото си се срещнала, каза ли ти как да го намериш?

Тя се изправи и отиде в спалнята. Чух отваряне и затваряне на чекмедже. Наоми се върна и безмълвно ми подаде визитна картичка. На нея имаше имейл адрес и телефонен номер. Последният с токийски код. Същият, който преди малко ми беше дал Докс.

— Двайсет и пет хилядарки са много пари — запремятах визитката между пръстите си.

Тя се вторачи в мен.

— Изобщо ли не се изкуши да ги вземеш?

Очите й се присвиха.

— Не.

— Даже след като си вложила всичко в ресторанта ли? Такава сума може много да ти помогне.

— Смяташ, че ще те предам ли? — повиши глас Наоми. — За пари?!

Свих рамене.

— Досега не си ми споменавала за тази история. Докато не те притиснах.

— Беше ме страх да ти кажа.

— И си запазила визитката. За спомен ли? Като сувенир?

Последва пауза.

— Върви на майната си — накрая изсумтя тя.

Казах си, че е трябвало да го предвидя. Казах си, че всичко е наред, че не съм разочарован, че така е по-добре.

Разсеяно се зачудих дали всичко това не е част от някакво космическо наказание за Лудия Джейк, моя кръвен брат, когото бях убил във Виетнам. Или може би за другите неща, които бях извършил. Периодично да ме измъчва надеждата за нещо истинско, нещо хубаво, в същото време знаейки, че всичко ще се разпадне на прах.

Може да не е казала нищо. Може да ме бяха открили по друг начин.

Тогава защо нищо не ми спомена? И защо е запазила визитката?

Бях смятал, че в Рио се намирам в достатъчна безопасност, за да я видя. Сега разбирах, че съм сбъркал. Болестта, която носех, все още бе заразна.

И потенциално съдбоносна. Защото, дори да можех да й се доверя, че ще пази тайна, от ЦРУ я наблюдаваха. Беше попаднала на прицел, също като Хари. И сега Хари бе мъртъв. Не исках същото да се случи с нея.

Е, сега идваше трудната част. „Няма нужда да ти харесва — веднъж ми беше казал един инструктор в новобранския лагер. — Просто трябва да го правиш.“

Дълго се взирах в нея. Очите й ме гледаха сърдито, ала виждах и надежда в тях. Надежда, че ще я прегърна и притисна към себе си, ще й се извиня, ще кажа, че просто съм се уплашил, не съм бил на себе си.

Изправих се и се вгледах в нейните красиви зелени очи, сега ококорени от изненада, оскърбени. Зачудих се дали вижда тъгата в моите.

— Сбогом, Наоми.

Тръгнах си. Пак си казах, че не съм разочарован, че дори не съм кой знае колко изненадан. Отдавна се бях научил да не се доверявам, в живота вярата е като повдигането на брадичката в бокса. Казах си, че е добре да получа поредното потвърждение за правотата на светогледа ми.

Взех извънредни мерки, за да се уверя, че не ме следят. После отидох на един тих плаж край Грумари, седнах сам и зареях поглед във водата.

Не обвинявай Наоми, помислих си. Всеки би те предал.

Не и Мидори, гласеше отговорът. И тогава си казах: Не, ти просто се опитваш да я превърнеш в нещо прекалено хубаво, за да е истинско, нещо невъзможно.

Ала тя наистина можеше да е нещо толкова хубаво, което сега просто се опитвах да очерня, да унизя, за да омаловажа загубата си.

Предполагам, че никога няма да узнаеш, помислих си. Но тогава как ще решиш?

Няма значение как взимаш решението. Важното е да го вземеш.

Смаяно поклатих глава. Мидори все още ме изкарваше от равновесие, толкова месеци по-късно и на половин свят разстояние. Караше ме да се съмнявам в себе си, в преценките си.

Какво ти говори това?

Нямаше нужда да си отговарям на тоя въпрос. Вече знаех.

Дълго седях и мислих. За живота си в Рио. За появата на Наоми в него и за внезапното й изчезване. За това какво трябва да направя сега.

Над плажа се вдигна ветрец. Почувствах се празен. Вятърът спокойно можеше да духа направо през мен.

Вероятно бих могъл просто да оставя всичко зад себе си. Пак да избягам, да отида на някое ново място, да създам нов Ямада.

Поклатих глава. Знаех, че не съм готов за това, не и толкова скоро след предишния път. Мисълта пак да го направя ме ужасяваше.

Което пък превръщаше достигнатото заключение в съмнително оправдание. Заключението бе следното: така или иначе ще е най-добре да разбереш какво искат. Да поемеш инициативата, вместо пасивно да чакаш да осъществят каквото са намислили.

Добре тогава. Напуснах плажа и се обадих на Канезаки от уличен телефон. Имаше доста голяма вероятност да проследят обаждането до Рио, но пък те очевидно вече знаеха къде съм.

Телефонът иззвъня два пъти.

— Да — чух го да казва. Със сънен глас.

В Рио беше ранен следобед, а Токио бе дванайсет часа напред.

— Надявам се, че не съм те събудил.

— Не се безпокой — позна гласа ми той. — И без това трябваше да стана, за да вдигна телефона.

С изненада се чух да се засмивам.

— Казвай какво искаш.

— Може ли да се срещнем?

— Аз съм в Рио за още няколко дни — отговорих. — После изчезвам.

— Добре, ще се срещнем в Рио.

— Радвам се, че мога да ти дам оправдание.

Последва пауза.

— Къде и кога?

— Имаш ли джиесем, който използваш при пътуване? — за разлика от японските мобифони, джиесемите работят в Бразилия и в повечето страни от останалия свят.

— Да.

— Добре, дай ми номера.

Продиктува ми го и аз го записах.

— Ще ти се обадя по джиесема вдругиден, когато пристигнеш.

— Добре. Затворих.

След два дни му се обадих. Беше отседнал в „Арпоадор Ин“ на Руа Франсишку Отавиану в Ипанема, скъп хотел на прочутия плаж.

— Как ще го направим? — попита той.

— Вземи такси до Cristo Redentor, Христос Спасител — инструктирах го аз. — Оттам тръгни пеш на югозапад по пътя през Парк Насионал да Тижука, националния парк. Ще те намеря там. Тръгни от статуята след един час.

— Ясно.

След час се настаних на една пътека, която гледаше към пътя през националния парк, на около километър от статуята. Канезаки се появи навреме. Изчаках да ме подмине, за да се уверя, че е сам, после прекосих напряко до пътя и го настигнах.

— Канезаки.

Той се завъртя, сепнат да чуе гласа ми толкова близо.

— Мамка му — изруга, навярно малко засрамено.

Усмихнах се. Изглеждаше поостарял от предишната ни среща, по-слаб, по-обръгнал. Вече нямаше вид на книжен плъх. Очилата с телени рамки придаваха на лицето му… някаква съсредоточеност. Прецизност.

Детекторът за подслушвателни устройства мълчеше. Претърсих го, взех му мобифона и кимнах с глава към пътеката, от която току-що се бях спуснал.

— Натам.

Поведох го към един второстепенен път в парка, където вървяхме, докато хванем такси. След няколко ловки контраразузнавателни маневри удобно се настанихме в „Конфейтария Коломбо“, кафене, основано през 1894-та, което, като се изключи тропическата атмосфера и околната глъчка на оживен португалски, може да създаде илюзията за следобед във Виена. Поръчах си чисто еспресо на английски, тъй като не исках Канезаки да се увери, че познавам местния терен, и той последва примера ми.

— Отново се нуждаем от твоята помощ — осведоми ме моят събеседник още щом донесоха еспресото и сервитьорката се отдалечи. Веднага на въпроса. Като Тацу. Имаше нещо общо между тях, макар преценката на Тацу да бе винаги по-точна. Зачудих се дали Канезаки не подражава на по-възрастния, по-опитен мъж.

— Като миналия път ли? — презрително повдигнах вежди.

Той сви рамене.

— Знаеш, че бях на тъмно за всичко, също като теб. Този път нещата са ясни. Със съответния параф.

— От кого?

Канезаки впери очи в мен.

— От съответните власти.

— Добре — отпих глътка кафе от порцелановата чашка. — Разказвай.

Той е наведе напред и опря лакти на масата.

— След единайсети септември Конгресът свали оковите на ЦРУ. Сега там цари нов дух. Пак даваме всичко от себе си, преследваме лошите…

— Неколцината, гордите… — вметнах. Канезаки се намръщи.

— Виж, сега наистина е различно…

— „Бъди какъвто можеш“… — изтананиках.

Той стисна зъби.

— Удоволствие ли ти прави да ме ядосваш?

— Малко, да.

— Дребнаво е.

Отпих нова глътка еспресо.

— Давай по същество.

— Ще ми се да ме беше изслушал.

— Досега чух пет клишета, включително нещо за окови и нов дух. Чакам да кажеш нещо сериозно.

Той се изчерви, но после кимна и успя да се усмихне. И аз се усмихнах на самообладанието му. Беше възмъжал след предишната ни среща.

— Добре. Спомняш ли си оня безпилотен придейтър, дето очисти Абу Али и още петима членове на „Ал Кайда“ с ракета „Хелфайър“ в Йемен през ноември две хиляди и втора? Той беше от нашите.

— Това го пишеше във вестниците — отбелязах.

— Е, във вестниците не бяха разкрити цялостните мащаби на секретната операция. Управлението спечели борбата с Пентагона по въпроса кой отговаря за тези неща. Пентагонът се опитваше, но не съумя достатъчно бързо да реагира на разузнавателните сведения, които му осигурявахме ние. Затова възложиха тази задача на нас. И ние я изпълняваме.

Зачаках го да продължи.

— Така че сега имаме нова директива: никакви повторения на единайсети септември. Край на подлите удари. Възложено ни е да направим каквото е нужно, подчертавам, каквото е нужно, за да унищожим терористичната инфраструктура: източниците на финансите им, доставчиците им на оръжие, посредниците.

Кимнах.

— И аз ви трябвам за тази цел.

— Разбира се — почти нетърпеливо потвърди Канезаки и този път бях сигурен, че е възприел навика от Тацу, който винаги произнасяше израза така, все едно едва се е сдържал да не отговори: „По рождение ли си толкова тъп?“

Той отпи глътка кафе.

— Виж, някои от въпросните личности се радват на сериозна политическа закрила. Формално има и американски граждани.

— Формално ли?

Канезаки сви рамене.

— Могат да се определят като вражески бойци.

Затворих очи и поклатих глава.

— Какво има? — попита той.

Усмихнах се.

— Просто си помислих, че целта оправдава средствата.

— Понякога да.

— Тяхната или само вашата цел?

— Хайде да си спестим философските спорове. Въпросът е, че даже след единайсети септември, даже в сегашния климат, ориентиран към безопасността, не можем просто да очистим тези хора. Поне определено не с ракета „Хелфайър“. По-добре е смъртта им да изглежда… нали разбираш, естествена.

— Ако допуснем, че проявя интерес, въпреки че не е така, каква полза ще имам аз?

— Не проявяваш ли интерес? Даваш си труд да се срещнеш с мен, а не проявяваш интерес?

Преди година възражението ми щеше да го смути. Сега контраатакуваше. Браво.

— Не съм си дал труд. Тук съм заради една жена. Когато установих, че работи за теб, се наложи да скъсам с нея. Така че съм тук и имам няколко дни за убиване, преди да се прибера у дома.

Дори да се изненада, че знам за връзката му с Наоми, не го показа. Погледна ме и ме осведоми:

— Някои хора смятат, че Рио е твой дом.

Отвърнах на погледа му и нещо в очите ми го накара да се извърне.

— Ако смяташ да ми хвърляш въдици, Канезаки, губиш си времето. Но ако реша, че усвоените ти в Ленгли книжни опити за манипулация съдържат елемент на заплаха, ще те очистя, преди да имаш възможност да ме помолиш да не го правя.

Усетих, че от него потича страх като ледена вълна. Знаех какво си е представил: как бях строшил врата на неговия бодигард, действие, което трябва да му се беше сторило небрежно като смъкване на цип, за да се изпикаеш. Точно както бях искал да го види той. И да го запомни.

— Парите ще ти дойдат добре — след малко се обади Канезаки.

— Имам си достатъчно — отговорих, което за съжаление не бе вярно.

И двамата се умълчахме. После той се престраши:

— Виж, няма да се опитвам да те манипулирам. Поне не повече, отколкото очакваш. И определено не те заплашвам. Просто ти казвам, че наистина би могъл да ни помогнеш да постигнем нещо важно и че междувременно можеш да изкараш много пари.

Сподавих усмивката си. Страхотно изпълнение.

— Кажи ми кого и колко — отвърнах. — И тогава ще видим дали има какво да обсъждаме.

Обектът се оказа Белгази. Първият от многото, обясни ми Канезаки, ако проявя интерес. Двеста хиляди долара на глава, доставени по посочен от мен начин, петдесет хиляди предварително, останалите при успешно изпълнение на поръчката. Разходите трябвало да си плащам сам, което свеждало до минимум документите — и документалните следи — принцип, който впоследствие се наложи да променим, като се имаха предвид сумите, нужни ми, за да си осигуря достъп до ВИП стаите в „Лишбоа“. Имаше само едно условие: смъртта непременно трябваше да изглежда естествена.

Горе-долу се досещах кое как. Парите бяха достатъчно, за да ме стимулират, но не чак толкова, че да не се изкуша после да го направя пак. Всъщност това бе доста изгодна сделка за тях — приблизително на цената на една-две ракети „Хелфайър“ и много по-евтино от стратегическа ракета. При това всичко си оставаше в тайна.

— Ще си помисля — обещах му. — И докато мисля, плати на Наоми каквото й дължиш.

— Тя не изпълни сделката — поклати глава Канезаки, без да си даде труд да отрече връзката. — Така че няма да й се отвори парашутът.

— Каква беше сделката?

— Трябваше да ни съобщи, ако се свържеш с нея.

Погледнах го.

— Щом тя не ви е съобщила, как…

— Анализ на гласа. Нещо като детектор на лъжата. Използвахме го всеки път, когато й се обаждах. Всеки път я питах дали си се появил и тя отричаше. Последния път апаратът регистрира сериозни признаци на стрес.

— И така си разбрал, че лъже.

— Да. Пратихме хора да я наблюдават. Останалото го знаеш.

Извърнах се и се замислих. Значи ми беше казала истината — не беше ме предала. По дяволите.

А може и да беше и Канезаки просто я защитаваше. Нямаше как да разбера и предполагах, че никога нямаше да узная.

— Въпреки това й плати — казах му.

Той понечи да възрази, но го прекъснах.

— Тя все пак ви е отвела при мен, макар че е станало неволно. Плати й тъпата награда.

— Ще видя какво мога да направя — след малко обеща Канезаки.

За миг се зачудих дали пак не ме баламосва, за да ме накара да си мисля, че съм спечелил нещо. И отново нямаше как да разбера.

— Ще се свържа с теб — казах му. — Ако й платиш, пак ще си поговорим. Иначе няма.

Той кимна.

Помислих си дали да прибавя да я остави на мира, да го заплаша. Но с това само щях да им разкрия, че ме е грижа за нея, и така да направя Наоми по-интересна за тях. Най-добре да не казвам нищо и просто да се отдръпна от момичето.

Навярно в края на краищата можех да й имам доверие. Тази мисъл беше мъчителна. И тъжна.

Нямаше значение. Даже да бе имало някаква възможност за доверие, моите заключения, обвиненията ми я бяха провалили.

Трябваше да се извиня. Ала има неща, които просто не се оправят с „извинявай“, „моля те, прости ми“ или „не биваше да го правя“.

Остави, казах си. Двайсет и петте бона би трябвало да свършат работа.

— А сега ми разкажи за Докс — казах.

Канезаки сви рамене.

— Имах нужда от човек, когото познаваш, за да се увериш, че програмата и ползата от нея са реални. Ако не беше миналото ти, изобщо нямаше да си чувал за него.

— Има ли други?

Той ме погледна над очилата си. Изражението му казваше: Знаеш, че не бива да задаваш такива въпроси. Не извърнах очи.

След малко Канезаки отново сви рамене.

— Ще ти кажа само, че хора като вас с Докс са рядкост. А и той не може да действа на някои места като теб. В Азия, например. Освен това методите му не са толкова деликатни, което означава, че не е подходящ за всяка работа. Разбираш ли?

Оставихме нещата така. Той ми даде адреса на сигурен чатрум. След няколко дни му се обадих на японския му мобифон. Беше се върнал в Токио. Каза ми, че Наоми е получила парите.

Позвъних и в „Сценариум“ от уличен телефон. В клуба бе шумно.

— Не исках тия проклети пари — отвърна тя. — Можех да ги спечеля, но не го сторих.

— Наоми… — започнах. Не знаех как да продължа. Но всъщност нямаше значение. Тя вече бе затворила.

Дълго зяпах телефона, като че ли апаратът някак си ме беше предал. После оставих слушалката. Автоматично я избърсах. Тръгнах си.

Отидох в едно интернет кафе и написах писмо. Кратко писмо. Съществената част бе номерът на една офшорна банкова сметка, на която да преведат петдесетте хиляди аванс.

Чух смях и се озърнах. Някакви хлапета на съседния терминал играеха в мрежа.

За миг се запитах как се бях забъркал отново.

Зачудих се дали Тацу не е имал предвид тъкмо това, когато ми каза, че не мога да се оттегля. Че неизбежно ще провалям всяка поредна възможност.

„Не ще престанем да пътешестваме — беше писал един поет. — И краят на цялото ни скитане ще е да стигнем там, откъдето сме започнали, и да познаем мястото за пръв път.“

Колко невероятно потискащо, по дяволите!

4.

След като напуснах апартамента на Белгази, си направих дълга самотна разходка край морето. Исках да помисля за случилото се, за това какво да правя после.

Дилайла. Коя беше тя? Как щеше да се отрази на моята операция нейното присъствие? Същите въпроси, естествено, щеше да си задава за мен и тя.

От поведението й заключих, че има специална подготовка. Следователно бе по-вероятно да работи в някоя организация, отколкото да е на солова акция. Бях наясно въпреки привидността, че не е приятелка на Белгази. Беше с него, защото искаше нещо, някаква информация, която той съхраняваше — или поне тя си мислеше, че съхранява — в лаптопа си, обаче още не бе успяла да се добере до нея.

Замислих се. Като ми помогна да избягам от апартамента, Дилайла се беше съюзила, поне временно, с мен. Имахме обща тайна. Тази тайна можеше да се превърне в основа за сътрудничество, ако интересите ни съвпадаха в достатъчна степен.

Но също така тя имаше основания да ме вижда като заплаха. Бяха останали доказателства за действията й срещу Белгази — многофункционалният й мобифон и бут логът на лаптопа. Можеше всеки да ги открие, ако знаеше къде да търси, разбира се. В случай че го насочеше някой като мен, например.

Разбирах, че тези потенциални улики й дават мотив да иска да ме отстрани от пътя си. Това „отстраняване“ можеше да вземе най-разнообразни форми, естествено, обаче нито една от тях нямаше да е особено привлекателна от моя гледна точка.

И все пак, нямаше да е логично Дилайла да пристъпи към прекалено агресивни действия, без първо да се опита да научи повече. Ако ми се беше сторила глупава или неопитна, може би щях да си направя друго заключение. Ала тя явно бе в играта от доста време и умът й сечеше. Реших, че мога да очаквам да разиграе нещата както трябва.

Усмихнах се. Искаш да кажеш, както би ги разиграл ти. Да, това сигурно бе вярно.

Дилайла щеше да стигне до подобен извод за мен — mutatis mutandis1, както биха казали адвокатите.

Следователно рискът от срещата не изглеждаше голям. Нещо повече, ако я избегнех и пропуснех възможността да се сдобия с още сведения, операцията „Белгази“ щеше да се затрудни и да стане още по-опасна. След много колебания реших да отида в казиното на „Мандарин“.

Обадих се на Канезаки по мобифона. Беше късно, но той отговори още на първото иззвъняване.

— Аз съм — осведомих го.

— Случайно ли е, или просто ти доставя удоволствие да ми звъниш посред нощ?

— Този път и двете.

— Какво искаш?

— Информация, Всички възможни сведения за една жена, на която се натъкнах, въпреки че не мога да ти дам много данни, с които да започнеш. Представя се като Дилайла, сигурно има и други псевдоними. Мисля, че е европейка, но не съм сигурен от каква националност. Висока, руса, поразително красива.

— Тази информация за операцията ли ти трябва, или се опитваш да я сваляш?

Може би си мислеше, че такива приказки ще са от полза за „другарството“ ни. Или че ще ни поставят на равна нога. И в двата случая не ми пукаше.

— Освен това тя живее с нашия приятел — прибавих.

— Не ми даваш кой знае какво, с което да започна.

— Ехо ли има по линията? — попитах, като снижих глас.

В последно време се беше научил да набляга на сложността на всяка задача, която му се поставеше, за да изиграе по-добре ролята на героя, когато впоследствие я изпълнеше. И се престараваше като дете, научило нова дума, което непрестанно търси повод да я произнесе.

Последва пауза, която намерих за задоволителна.

— Просто искам да кажа, че може би ще е трудно да открия нещо полезно с данните, които ми даде — заяви накрая Канезаки.

— Не ме интересува колко трудно може да бъде. Имам нужда от тази информация. Може ли да я получа или не?

Последва нова пауза и си представих как почервенява в отсрещния край на линията. Хубаво. Канезаки явно бе останал с впечатлението, че работя за него. Макар да предполагах, че такова недоразумение често спохожда новоизпечените тайни агенти, не ми харесваше да се отнася до мен. Щеше да му е от полза от време на време да му се припомня, че работя за себе си. Че той е сценичен работник, а не от актьорите.

Чух далечен мъжки глас, приглушен, но ясен:

— Джон е, нали? Дай да приказвам с него!

Божичко! Познавах този изговор. Докс.

Размениха се реплики, които не успях да разбера, последвани от пращене и трополене. После в слушалката изкънтя веселият глас на Докс.

— Ей, приятел, като че ли добре се забавляваш там! За блондинка ли става дума или за брюнетка? Да не е азиатка? Обожавам ги тия азиатки!

Трябва да беше грабнал слушалката, въпреки възраженията на Канезаки. Никой не уважава тайните агенти.

— Какво правиш там? — пряко волята си попитах.

— А, нали знаеш, просто се срещам със свръзката си. Обсъждаме едно-друго. Ами ти? Сигурно си решил да се възползваш от великодушието на Чичо Сам. Браво и успех с лошите.

— Нещо против да му върнеш телефона?

— Добре де, добре, няма нужда да ми се репчиш. Исках само да ти кажа здрасти и добре дошъл на борда.

— Много мило от твоя страна.

Последва пауза, после отново чух гласа на Канезаки.

— Ало.

— Като че ли се сваляш с някого, а? — не успях да се въздържа.

— Не бих го нарекъл така — мрачно отвърна той.

Подсмихнах се.

— Сигурно, ако не си имал съкилийник на име Буба.

Това го накара да се засмее. Добре. Исках да разбере кой командва парада, но нямах желание да го унижавам прекалено. Неговото доброжелателство, наивното му чувство за справедливост можеха да ми потрябват и не биваше излишно да се лишавам от тях.

— Ще проверя чатрума — казах му. — Ако откриеш нещо за жената, просто ми го напиши.

— Ясно.

Помълчах, после прибавих:

— Благодаря.

— Не го прави на въпрос — отвърна Канезаки и ми се стори, че се усмихва.

Към шест часа на другата вечер се отбих в казиното на „Мандарин“. Дилайла беше казала осем, но аз обичам да ходя на срещи рано. Така избягвам изненадите.

Влязох откъм улицата — за момента предпочитах да избягвам хотела. Кейко я нямаше, обаче исках да сведа до минимум вероятността да се натъкна на нея, когато се прибира или излиза. Качих се с ескалатора, любезно кимнах на охраната и влязох вътре.

Залата бе голяма и почти пуста. Щеше да се напълни по-късно вечерта. Засега имаше само няколко самотни души, които сякаш потъваха в празното пространство — играеха безрадостно, безсистемно, като че ли бяха търсили нещо по-весело, ала вместо това бяха заседнали там.

Веднага забелязах Дилайла. Тя беше една от неколцината на единствената маса за бакара в залата, а и всички други наоколо бяха азиатци. Носеше обикновен тоалет — черни панталони и горнище без ръкави. Косата й бе отметната назад и не забелязах грим или бижута. Ако се опитваше да си придаде по-скромен вид обаче, не беше постигнала особено голям успех.

Проверих обичайните горещи точки и не видях нищо, което да ме обезпокои. До този момент преценката ми, че засега тя няма да направи нищо прибързано, изглеждаше вярна, ала още бе прекалено рано, за да съм сигурен. В края на краищата, казиното, с неговите камери, пазачи и други мерки за охрана, беше неподходящо място за засада. Ударът, ако такъв изобщо бе планиран, щеше да дойде по-късно.

Купих шепа чипове и се настаних до нея.

— Рано е за бакара — отбелязах, като имах предвид, че е рано за срещата ни, но се опитвах да говоря мъгливо, в случай че някой наоколо знае английски.

— Явно и за двамата е така — отвърна Дилайла и заложи на играещия срещу банката. После ме погледна косо.

Усмихнах се и заложих на банката.

— Мразя да закъснявам. Тогава всичко вече е пълно и шансовете са неизгодни.

Тя отвърна на усмивката ми и за пръв път успях да се вгледам в очите й. Бяха тъмносини, почти кобалтови, и сякаш не само наблюдаваха, но и преценяваха, излъчваха интелигентност и дори чувство за хумор.

— Да, по-рано е по-добре — съгласи се Дилайла. — И най-хубавото е, че не всички го разбират. Иначе би било невъзможно да изпревариш навалицата.

Отбелязах, че макар и с акцент, говори страхотен английски. Беше го научила в достатъчно ранна възраст, за да усвои фразеологизмите, но все пак не толкова малка, че да няма акцент.

Банката раздаде картите.

— Изглежда само ние разбираме предимството на ранното идване — казах аз.

Тя проследи погледа ми, после пак се вторачи в мен.

— Да се надяваме.

Крупието обърна картите. Дилайла спечели, аз изгубих.

Тя събра чиповете си, без да ме поглежда, но не се опита да скрие усмивката си.

Исках да я заведа някъде, където можем да поговорим. Казиното не беше лошо за начало, защото ни предлагаше сравнително безопасно и неутрално място за среща. Освен това осигуряваше автоматично прикритие: ако някой, Белгази например, ни видеше там, присъствието ни заедно щеше да изглежда случайно, все едно сме дошли поотделно за няколко игри на карти или зарове. Ъглова маса в бар, сенчеста пейка в парка или разходка по пристанището — нито едно от тези места не даваше такива предимства. Обаче на масата за бакара нямаше да стигнем доникъде. Пък и губех цари.

— Мислех да ида някъде да пийна — казах. — Ще дойдеш лис мен?

Дилайла ме погледна, после отвърна:

— Естествено.

Излязохме на улицата.

— Не в бара на хотела — прошепна тя, още щом се отдалечихме от неколцината посетители на казиното. — Ще вземем такси и ще отидем някъде другаде. Няма голяма вероятност да се появи някой мой познат, но за всеки случай, срещнали сме се в казиното на „Мандарин“. Доскучало ни е. Аз съм споменала, че ще опитам в „Лишбоа“. Ти си попитал дали имам нещо против заедно да вземем такси. Съгласен?

Бях впечатлен, макар и не изненадан. Явно имаше навик да мисли оперативно и беше колкото енергична, толкова и делова. Вече бях стигнал до извода, че е получила специална подготовка. Сега прибавих вероятен минимум от няколко години опит.

— Съгласен — отвърнах.

Упътих шофьора към „Опариум Кафе“, място, което бях открил близо до новия културен център „Макао“ на Авенида Байа Нова, докато чаках Белгази и опознавах града. На първия етаж потискащо шумен оркестър свиреше някакъв вид ейсид фънк и шайка оглушали тийнейджъри се друсаха в ритъма. На такова място едва ли можеш да се натъкнеш на някой, непознаващ квартала, особено човек, чийто вкус не се задоволява с нещо по-малко от апартамент в „Мандарин Ориентал“.

Качихме се горе, където беше по-тъмно и тихо, избрахме си ъглова маса и седнахме на огромните и меки платнени фотьойли. Имаше и диванчета, тук-там заети от двойки, някои от които се прегръщаха, отчасти скрити в сенките. Хубава сервитьорка португалка ни донесе менюта, написани на китайски и португалски. Дилайла се усмихна.

— Ще поръчам каквото и ти.

На слабата светлина очите й изглеждаха по-скоро сиви, отколкото сини. Харесваше ми как осветлението смекчава чертите й и прави погледа и усмивката й съблазнително двусмислени.

Прегледах менюто и видях, че не предлагат от малцовото уиски, което си струва да се пие, затова поръчах и за двамата кайпириня — от неотдавнашния си опит знаех, че тази напитка е превъзходна за тропическия зной.

Сервитьорката се отдалечи. Двамата се умълчахме. После Дилайла се наведе към мен и ме погледна в очите.

— Е? Искаш ли да ми дадеш нещо?

Отговорих на погледа й. Защо ли въпросът звучеше двусмислено? Тя бе привлекателна, разбира се, дори повече от привлекателна, но имаше и още нещо. Взираше се в мен с някакво самоуверено сексуално одобрение. Като че ли ме виждаше точно така, както можех да се надявам да ме види красива жена.

И го правеше да изглежда адски естествено, реално. Трябваше да внимавам.

— Какво например? — Бях любопитен да видя реакцията й, ако й отговоря в същия стил.

— Нужно ли е да бъда по-ясна? — попита Дилайла, отново двусмислено.

Зачудих се какъв отговор очаква. Тъй като знаех за нейния мобифон и компютърния бут лог, ме смяташе за потенциална опасност. И сигурно очакваше да се опитам да използвам записа, да размахвам неговото съществуване пред лицето й като начин да се защитя. Реших да я изненадам.

— Номерът със записа беше блъф — осведомих я. — Струва ми се, че си се досетила. Беше ме страх, че без подобна заплаха можеше да рискуваш да събудиш Белгази.

Тя се замисли.

— Не те ли безпокои, че без него бих могла да рискувам с нещо друго?

Свих рамене.

— Безпокой ме, естествено.

— Тогава защо ми казваш?

Погледнах я.

— Аз не представлявам опасност за теб.

Дилайла повдигна вежди.

— Какво е това, нещо като куче, което си показва корема ли?

Усмихнах се.

— Е, аз вече съм виждал твоя.

Тя също се усмихна.

— Да, така е.

Усмивката остана дълго в очите й и усетих, че нещо там долу се разшава. Възпрях се: Не бъди глупав. Тя така води играта и кара хората да й се доверят.

— Е, значи не си ме заснел — след малко подхвана Дилайла. Все още се взираше в очите ми. — Какво следва тогава?

Шаването се усилваше. Щеше да е най-добре, ако просто можех да откача тая пущина и да я оставя в шкафа за вечерта.

Обаче виждах и не толкова краен начин да се защитя. За момент се замислих за върволиците други мъже, с които сигурно си бе играла преди мен, поредния глупак, оставил се да го водят за носа и да го манипулират. Това ме ядоса — тъкмо от гняв имах нужда. Защото прекъсна неизбежната ми механична реакция и ми върна част от желаното излъчване.

— Дилайла, хайде да прекратим с глупостите — тихо й казах, като я оставих да види студенината в очите ми. — Не съм тук да флиртувам с теб. Вероятно бихме могли да си помогнем един на друг. Но не и ако продължаваш да се опитваш да ме въртиш на пръста си, все едно съм някакво си умопобъркано от тестостерон четиринайсетгодишно хлапе, а ти си моята дама на бала в училище. Става ли?

Тя се усмихна и вирна глава — и естествено, позата само я направи още по-привлекателна.

— Защо ще се опитвам да те въртя на пръста си?

Искаше ми се да я извадя от тази й роля, от зоната, в която се чувстваше в свои води. Досега не бях успял.

— Защото много те бива в това, а хората обичат да правят нещата, за които ги бива — отвърнах, без да откъсвам поглед от нея. — По дяволите, ако даваха „Оскари“ за такова нещо, ти щеше да получиш награда за най-добра женска роля.

Очите й се поприсвиха за миг, ала иначе запази самообладание. Все пак ми се струваше, че вървя във вярната посока.

— Явно имаш доста лошо мнение за себе си — заяви Дилайла.

Усмихнах се, защото донякъде очаквах подобна реплика. Повечето мъже не биха направили нищо, което да намали предполагаемите им шансове да вкарат такава разкошна мацка в леглото. Би ги ужасила дори мисълта, че нещо случайно може да засенчи временното сияние на сексуалните ласкателства на красива жена, за да не бъдат изобличени като фарс всички ония томителни погледи, да не бъде разрушена вечно паянтовата фасада на ненаситното мъжко самолюбие. Дилайла познаваше тази динамика. Преди малко изрично го беше признала, дори се бе позовала на нея.

— Всъщност имам доста добро мнение за себе си — възразих. — Обаче виждам как водиш за носа Белгази, а той е по-интелигентен от повечето мъже. Оценявам на какво си способна, но искам да престанеш да играеш с мен. Ако изобщо можеш да престанеш, естествено. Може би играеш тази игра толкова отдавна, че не си способна да се владееш?

За пръв път видях пукнатина в ненакърнимото й досега хладнокръвие. Едва забележимо отдръпна глава, движение, което приличаше на потреперване, и зениците й се разшириха, което ми подсказа, че е получила известен прилив на адреналин.

— Тогава какво искаш? — след малко попита Дилайла.

Изражението й не се промени, обаче очите й излъчваха гняв и позата й бе по-вдървена, отколкото допреди миг. В погледа й се криеше опасност. Разбрах, че за пръв път виждам човека зад маската, че за пръв път имам възможност да зърна нещо повече от онова, което тя искаше да ми покаже.

И най-невероятното беше, че така бе още по-привлекателна. Така те поразява истинската хубост на жена, след като е свалила грима си, който само я скрива, като гейша, още по-прекрасна, след като се е избавила от ритуалния си бял макиаж.

— Същото като теб — отвърнах. — Искам да не си пречим взаимно, докато си вършим работата, за да не бъдем убити междувременно.

— И каква работа имаме да вършим?

Усмихнах се.

— Виж, въпросът е деликатен, нали?

— Много — изражението й бе някъде по средата между „бясна съм и се опитвам да не го покажа“ и нещо сдържано и неразгадаемо. Знаех, че думите ми са я разтърсили, макар да не бях сигурен точно кой нерв съм успял да докосна, й се възхитих колко бързо се взе в ръце.

— Хайде да започнем с това, което вече знаем — предложих. — Ти искаш някаква информация от компютъра на Белгази.

Дилайла повдигна вежди, ала не отговори. Весели искрици заиграха в очите й.

— Обаче още не си успяла да я вземеш — продължих. — Белгази постоянно ходи с лаптопа си. Когато накрая се добра до него, не успя да преодолееш паролата.

— Можем да поговорим и за още някои неща, които са ни известни — рече тя.

— Какви например?

— Например, какво искаш ти от Белгази?

Свих рамене.

— Аз имам друга работа с него. Съдържанието на лаптопа му не ме интересува.

— Да, явно не се интересуваш от лаптопа му. Повече се интересуваш от него.

Не отговорих. Нямаше да спечеля нищо, като потвърждавам проницателните й предположения.

— Той беше в безсъзнание. Безпомощен. Зададох си въпроса защо си тръгна, без да довършиш онова, за което си дошъл.

— Не знаеш за какво съм дошъл — възразих, въпреки че се бе досетила, естествено.

— Ти ме повали на земята и видя, че нямам оръжие — не откъсваше очи от мен Дилайла. — По никакъв начин не можех да ти попреча. Знаеш го. Обаче ти не го направи.

Свих рамене, като продължавах да мисля как да се откача от нея.

— Може да не съм искал да нараня гола жена.

Тя поклати глава.

— Познавам неколцина сурови мъже, които могат да действат без угризения. Този тип ми е известен.

— Не очаквах да се прибереш. Стресна ме.

Дилайла се усмихна и разбрах, че не мога да променя преценката й.

— Възможно е. А може би твоята „работа“ с Белгази трябва да се свърши… предпазливо. Никой да не се досети, че изобщо е била свършена някаква работа. И не си можел да го направиш пред свидетел.

Не бях очаквал да проследи тази логична нишка. Обикновено ме бива да се поставям на чуждо място и да предвиждам чужди ходове. Обаче тя явно ме бе надиграла. Беше време да се опитам да си върна инициативата, да си дам време да помисля.

— Странно, и аз си задавам някои от същите въпроси за теб — отвърнах. — Например, защо ти или твоите хора просто не вземете лаптопа и не избягате.

Дилайла се усмихна едва забележимо, може би признавайки правотата ми.

— Ще се опитам да позная — продължих. — Ако разбере, че информацията в компютъра му е известна, Белгази ще вземе мерки. Не, не, не е точно така. Защото, ако те смущаваше единствено Белгази, просто сама щеше да го приспиш и спокойно да вземеш чантата. Значи не само той може да вземе мерки, ако се разкрие, че е бърникано в лаптопа. Има и други, хора или организации, зависещи от информацията, до която се опитваш да се добереш. И когато го постигнеш, те не бива да узнаят. Нали така? Може би не само моите действия трябва да бъдат „предпазливи“.

Тя леко наведе глава, като че ли най-после съм започнал да разказвам нещо интересно.

— Да. Да, лесно е да откраднеш. Но да откраднеш, без жертвата да разбере, че е ограбена, това е друго нещо.

Сервитьорката ни донесе кайпириня в заскрежени чаши и се оттегли. Дилайла надигна своята и жадно отпи.

— Също като теб — продължи тя. — Лесно е да убиеш. Но не и да убиеш така, че да не изглежда като убийство. Такова нещо изисква известна… артистичност.

Изборът й на думи ми се струваше малко механичен, както можеше да се очаква от човек, научил английски по-късно през живота си. Кражбата беше „това“. Убийството — „такова нещо“. Едното бе нейното, другото — моето. Тия словесни податки едва ли бяха съзнателни. Приех ги като второстепенни признаци, че моето заключение за целта й е вярно.

Няколко секунди помълчахме, като обмисляхме думите на другия и анализирахме ситуацията.

— Изглежда, че с теб сме в огледално положение накрая наруши тишината тя. — Навярно бихме могли да си помогнем един на друг.

— Не съм сигурен, че те разбирам — отвърнах, макар да ми се струваше, че знам какво иска да каже.

Дилайла сви рамене.

— Твоето присъствие ме затруднява да си свърша работата. Моето присъствие те затруднява да свършиш своята. Огледално положение.

— Твоите огледала може да са малко криви — отпих глътка кайпириня. — Ако с теб се случи нещо, Белгази ще се уплаши. Или пък неговата смърт може да не изглежда естествена. Обаче ако с мен се случи нещо…

На лицето й грейна широка усмивка й това ми напомни за Тацу — той се усмихваше така, когато се радваше, че съм направил някаква връзка, която е очаквал да не е по силите ми да проумея. Разбирах, че Дилайла е напълно наясно за тази грешка в нейната „огледална“ теория.

— Да, вярно е — потвърди тя. — Моите хора ми посочиха същото, когато обсъждахме ситуацията. Някои искаха да пратят група и да те премахнат.

— Ти предупреди ли ги, че трябва да чакат на опашка?

Дилайла се засмя.

— Казах им, че смятам такива враждебни действия за грешка. Видях как огледа залата, когато влезе в казиното. Виждам как ловко си пазиш гърба. Даже тази маса — избра я, защото е в ъгъла. За да седнеш с гръб към стената.

— Ти също.

— Знаеш, че нямаше да ти позволя да ме сложиш с гръб към стълбището, особено след като ти си избрал мястото. Това е компромис.

— Вярно.

— Така или иначе, ти излъчваш опитност и вещина, макар да смятам, че напълно си в състояние да ги криеш. Казах на моите хора, че отстраняването ти няма да е лесно и сигурно ще бъде свързано с досадна каша. Каша, която ще предупреди Белгази, че нещо не е наред. Той има изключително остър инстинкт, както струва ми се знаеш. Съмнявам се, че някой се е приближавал до него повече от теб.

— Само ти.

Дилайла се усмихна и отново видях образа на прелъстителка в очите й.

— Аз разполагам със средства, които ти не притежаваш — тя отпи глътка кайпириня. — Затова смятам, че е уместно да характеризирам положението ни като „огледално“.

— Добре. Какво предлагаш?

Блондинката сви рамене.

— Казах на моите хора, че няма да постъпим правилно, ако тръгнем срещу теб, въпреки че не можем да изключим този вариант, ако се държиш неразумно. Ако не ни оставиш друг избор.

Погледнах я и отново я оставих да види студенината.

— Съмнявам се, че твоите хора са успели да открият нещо за мен, но ако е така, сигурно са ти казали, че реагирам зле на заплахи — осведомих я. — Даже безразсъдно.

— Не те заплашвам.

— Убеди ме в това.

— Виж, ти знаеш какво искаме от Белгази. И ние сме наясно какво искаш ти. Потрай няколко дни. Остави ме да взема каквото ми трябва. Когато съм готова, мога да ти осигуря достъп.

— Аз вече имам достъп.

Дилайла поклати глава.

— Това беше шанс едно на милион. Ти или някой друг трябва да сте му сложили нещо в храната или напитките. Ако пак му се случи, той ще разбере, че нещо не е наред. И ще реагира съответно, ще затегне защитата си. Освен това Белгази пътува много. Проследил си го тук, да, но убеден ли си, че ще проследиш и следващия му ход?

Тя отново отпи глътка кайпириня.

— Ала ако си сътрудничим, ще разполагаш с вътрешен човек. След като получим каквото ни трябва, няма да ни е грижа какво ще се случи с него.

Замислих се за момент. Съзрях нещо очевидно, нещо, което жената избягваше да представи като възможност. Реших да проверя.

— Имам по-добра идея — заявих. — Помогни ми да се доближа до него и аз ще свърша това, за което съм дошъл. След това можеш да вземеш лаптопа му.

Дилайла поклати глава.

— Не става.

— Защо?

Повторно поклащане на глава.

— Просто не става. Не мога да ти кажа защо. Трябва да го направим както предлагам аз. Дай ми малко време и после ще ти помогна.

Точно както си го мислех. Информацията в компютъра на Белгази щеше да изгуби стойността си, ако той умреше, преди Дилайла да я вземе.

Погледнах я.

— Дори да имах нужда от твоята помощ, а аз нямам, защо да ти имам доверие? След като вземеш каквото искаш от компютъра, просто ще си отидеш.

Тя сви рамене.

— Но това ще стане в най-лошия за теб случай, нали? Изчакваш няколко дни и аз ти се махам от пътя. В най-добрия случай ще остана, за да ти помогна. Ще ти кажа и защо можеш да ми вярваш. За нас ще е от голяма полза, след като вземем каквото ни трябва от компютъра му, Белгази да умре от естествена смърт. А не от… насилствена.

— Трябва да си напълно убедена, че мога да го постигна.

Дилайла отново сви рамене.

— Поведението ти в апартамента ми показа, че възнамеряваш да го извършиш така. И ако си онзи, за когото те мислим, убедени сме, че си в състояние да го постигнеш.

Повдигнах вежди.

— Прав си, накарах моите хора да те проверят — продължи тя. — Нямах много данни, от които да започнат: азиатец, петдесетинагодишен, английски с американски акцент, добър в близкия ръкопашен бой и тайното проникване, много хладнокръвен в напрегнати ситуации.

— Звучи като нещо, което можеш да прочетеш в обикновена автобиография — отбелязах.

Дилайла не обърна внимание на думите ми.

— Освен това, намеренията ти сигурно са да приспиш Белгази по начин, който да изглежда естествен.

— Някакъв отговор? — меко попитах.

— Не открихме нищо в архива си, но се натъкнахме на някои интересни сведения от публични източници, главно от списание „Форбс“. Серия статии от репортер на име Франклин Булфинч, починал не много отдавна в Токио. В публикациите му се правеше предположението, че в Япония действа наемен убиец, който е майстор да придава на убийствата вид на естествена смърт — тя замълча за миг, без да откъсва поглед от мен. — Мисля, че си имаме работа с този човек.

Които и да бяха, биваше си ги, несъмнено. Допадна ми как са използвали публичните източници. Типичните разузнавателни служби страдат от предразсъдъка, че ако нещо не носи клеймо „Строго секретно“ и не е завряно сред бледоморавите папки на службата, не си струва да се разглежда. Имал съм достъп до някои засекретени информации, както и до статиите на хора като Булфинч от целия свят. Смятам, че шпионите ще научат повече, като четат „Форбс“ и „Икономист“, отколкото журналистите от тия списания, ако получат достъп до „разузнавателните сводки“.

— За колко време става дума? — попитах.

— Не много. Два дни, може би три.

— Откъде знаеш?

— Не мога да ти кажа. Но е вярно — Дилайла отпи глътка кайпириня. — Просто ми се довери.

Засмях се.

Тя отметна глава в престорено възмущение.

— Но аз ти повярвах! Пуснах те от апартамента му, нали?

— Защото си мислеше, че имам запис. Това не е доверие, това е принуда.

Дилайла се усмихна и в очите й отново засия свойственото й чувство за хумор.

— Имаш нужда от мен, за да се добереш до Белгази, не можеш да го направиш, докато аз съм на пътя ти. Това означава, че ще трябва да ми се довериш. Защо да използваме грозна дума като „принуда“?

Пак се засмях. Имаше право. Не ми оставаха много приятни алтернативи. Щях да опитам да й се „доверя“.

Тъй като преките контакти щяха да бъдат недопустимо опасни, ние се уговорихме, ако се наложи да я видя, да залепя малък цветен стикер под бутоните на асансьорите на четвъртия етаж в „Ориентал“. Бях видял стикерите в местния магазин за канцеларски стоки. Разположението на асансьорите щеше да ми позволи незабелязано да оставя знака, а Дилайла би могла да проверява по няколко пъти дневно, без да се държи неестествено. Самият знак щеше да е толкова малък и дискретно поставен, че никой нямаше да го забележи, ако не знаеше какво да търси. Тя щеше да постъпи по същия начин, ако поискаше да ме види. Срещата щеше да стане в казиното на „Мандарин Ориентал“, по вечерно време, когато Белгази обичаше да играе в „Лишбоа“.

— Не виждам откъде Белгази може да научи, че заедно сме излезли от казиното тази вечер — каза Дилайла. — Но за всеки случай ще използваме версията, за която отначало се уговорихме: че съм отивала в „Лишбоа“ и ти си предложил да вземем заедно такси. Такситата по цяла вечер чакат на опашка пред „Ориентал“, така че даже да поиска, той няма да успее да провери версията.

— Навсякъде в казиното на „Лишбоа“ има камери — отбелязах. Исках да видя с колко хода напред мисли тя. — Записът тая вечер няма да показва, че си била там.

— Знам. Но Белгази няма достъп до записите. Ако пък имаше, щях да му кажа, че съм искала да се избавя от теб, защото ми се е сторило, че проявяваш прекалено голям интерес, затова съм отишла на пазар в хотелската аркада. Там няма камери.

— Ами аз? — попитах, макар вече да знаех отговора, просто се наслаждавах на нейната прецизност.

Дилайла сви рамене.

— Ти си азиатец, много по-трудно е да те различи човек в тълпата, затова няма да може да се каже със сигурност дали не си бил там тази вечер. А дори да можеше, откъде да знам защо си се отказал да влезеш вътре? Може изобщо да не си искал да ходиш в „Лишбоа“, а само да си се опитвал да ме сваляш. Може да си се обезкуражил, след като съм те зарязала, и да си си тръгнал.

Отпих голяма глътка от чашата си.

— Което също ще обясни защо не се поздравяваме, когато се разминаваме случайно, да речем, във фоайето на „Мандарин“. Обикновено хората, които са играли на една и съща маса за бакара и после са пътували заедно с такси, не се държат като непознати.

Тя се усмихна, очевидно доволна, че вървя в крак с нея.

— Може резултатът от нашата среща да те е разочаровал и да се цупиш.

— Може. Но не разчитай на това. Дори когато нещо има логично обяснение, хората не се сещат за него, а веднага се нахвърлят на най-лошото заключение.

— Естествено. Но пък има много голяма вероятност никой да не ни е забелязал, пък и никого не го е грижа. Останалото е просто за подсигуряване.

Кимнах впечатлен. Знаех, че нейните обяснения стигат още по-надълбоко и обхващат още по-далечни възможности. Белгази научава, че е била видяна в тоя бар с мен; тя му казва, че й е било скучно, защото го нямало твърде дълго. Когато съм я поканил, тя се съгласила, после се отказала. Излъгала го, защото не искала той да ревнува или да си помисли нещо лошо за нея. Признанието на по-дребна простъпка скрива извършването на истинското престъпление.

Да, биваше си я. Отдавна не се бях натъквал на толкова опитен играч.

— Аз ще си тръгна първа — изправи се Дилайла.

Нямаше нужда от обяснение. Не биваше да ни виждат заедно. Тя понечи да отвори чантичката си.

— Върви, аз ще се погрижа за сметката — спрях я.

Дилайла повдигна вежди.

— Нашата първа среща? — каза го с чувство за хумор, без да се прави на кокетка.

Усмихнах й се.

— Е, може би в края на краищата е по-добре ти да платиш. Не искам да оставаш с погрешно впечатление.

Тя ме изгледа вторачено, като че ли се чудеше дали да прибави нещо. После обаче само се усмихна, обърна се и си тръгна. Представих си как проверява улицата през прозорците на долния етаж, преди да излезе навън.

Допих кайпиринята. Двойките на диванчетата продължаваха да се натискат и тихият им смях едва достигаше до мен, заглушаван от музиката отдолу.

Платих сметката и си тръгнах. Зачудих се дали Кейко ще ме чака в стаята.

Колкото и да беше странно, надявах се отговорът да е „не“.

5.

С Кейко прекарахме следващите два дни като обикновени туристи. Посетихме островите Колоане и Тайпа. Качихме се на върха на кулата в Макао. Обиколихме португалските черкви и националните музеи. Играхме в Плаващото казино. Стори ми се, че Кейко се забавлява, но беше професионалистка и не можех да бъда сигурен. За мен всичко това бе просто чакане.

Установих, че ми се иска да не се е налагало да използвам Кейко за прикритие. Тя беше мило момиче, обаче колкото и да се наслаждавах на тялото й, компанията й започваше да ми омръзва. Нещо повече, Белгази и Дилайла знаеха, че съм отседнал в „Мандарин“, и това не ми харесваше. Рискът бе приемлив, естествено: Белгази не подозираше, че представлявам опасност, а Дилайла имаше основание да не прави нищо срещу мен, поне за момента. Този риск беше и необходим: ако Белгази отнякъде научеше, че съм напуснал хотела, но пак ме видеше в Макао, това щеше да му се стори странно и подозрително. Бях свикнал с такива противоречия, затова трябваше да съм нащрек и просто да наблюдавам обстановката още по-бдително.

На два пъти отидохме с турбоджет ферибота до Хонконг. Дадох на Кейко пари да се поразвихри в многобройните бутици на острова, малка компенсация заради моето отчуждение. Докато тя пазаруваше, аз обикалях, наблюдавах, имитирах, упражнявах хонконгската си самоличност, която ми помагаше да се слея със средата там и в Макао: походката, позата, дрехите, изражението. Купих си очила без рецепта, без рамки, лъскав модел, който можеше да се види навсякъде в Хонконг и съвсем рядко в Япония. Взех си едно от ония практични куфарчета, които толкова много хонконгски мъже като че ли постоянно носят със себе си, проява на местната култура, струва ми се, изразяваща се във вечна готовност за бизнес. Купих си дрехи в местни магазини. Бях убеден, че стига да не си отварям устата, никой няма да ме отличи от местното население.

В началото на втората ни хонконгска екскурзия забелязах арабин, който висеше във фоайето на „Мандарин Ориентал“. Беше нов, не от телохранителите на Белгази. Регистрирах присъствието и местоположението му, но естествено, не дадох знак, че изобщо съм го мярнал. Той обаче не прояви подобна дискретност. В мига, в който погледът ми се плъзна по лицето му, видях, че напрегнато, почти съсредоточено ме наблюдава. Както човек би могъл да зяпа някого, за когото не е съвсем сигурен, че е известна личност, за да не се изложи, искайки му автограф. В моя свят това изражение най-често се вижда на лицето на „часовоя“, който се взира през предното стъкло на кола, минаваща през неговия пост — с намръщено чело, втренчен поглед, леко кимаща глава в неволно отражение на радостта от разпознаването, — след което съобщава по радиостанцията на своите събратя на петдесет метра оттам, че е време да пристъпят към похищението, да открият огън с калашниците си или да взривят бомбата, която са доставили на пътя.

Вероятно осигуряваше обща охрана на Белгази. Наблюдаваше хората, които влизат и излизат от хотела, следеше за нещо необичайно, някой подозрителен.

Инстинктът ми обаче подсказваше друго. А аз вярвам най-много на инстинкта си.

Дилайла, казах си. В стомаха ми се надигна огнен гняв. Не ме прецакват често, обаче тя ме беше преметнала. Бе ме подмамила да си мисля, че интересите ни съвпадат.

Само че те наистина съвпадаха, това беше самата истина. Обясненията й бяха логични. Поемаше излишен риск, като тръгваше срещу мен, вместо да ми се довери, че ще я изчакам, както й бях обещал. Но даже да бе решила да поеме риска, дали би го направила толкова очевидно. Неазиатец, застанал във фоайето на хотела, присвиващ очи и разтреперан от вълнение при моята поява? Не беше от нейната класа. А нея я биваше и тя си го знаеше. Нямаше да използва такъв подход.

Обаче можеше и да пропускам нещо. Не бях сигурен.

Остави. Заеми се с непосредствения проблем.

Добре. С Кейко продължихме нататък, като се усмихвахме и разговаряхме, просто двама щастливи туристи, обикалящи до замайване. Можехме да се обърнем и да излезем през задния изход. Ала това щеше да убеди съгледвача, че съм го забелязал, което щеше да ме лиши от евентуално малко предимство по-късно. Пък и се съмнявах, че ще нанесат удара си на обществено място, ако изобщо ставаше въпрос за удар. В края на краищата, Макао е полуостров, а те щяха да предпочетат място, което да им даде възможност да се измъкнат. Затова продължих към главния изход, където взехме такси за краткото пътешествие до фериботния терминал.

Стигнахме и слязохме от колата. Не забелязах нищо пред сградата, което да задейства радара ми. Във фоайето на първия етаж също. Най-удобното място да издебнеш някого тук, щеше да е на втория етаж, където пътниците се качваха на ферибота. Ако човек искаше да знае дали някой пътува за Хонконг, залата за заминаващи щеше да е единственото място за засада.

И точно там видях втория, пак арабин, брадат великан с атлетично телосложение. Носеше скъпо наглед сако и тъмни очила и стоеше до един от банкоматите във фоайето — автоматът едновременно му осигуряваше прикритие и пряка видимост към зоната за заминаващи. Отново не дадох вид, че съм забелязал нещо необичайно.

Арабите изпъкваха достатъчно много, за да ме накарат да се зачудя за миг дали не са пратени да ми отвлекат вниманието — примамки, скриващи другите играчи, в случая азиатци. Възможно, заключих, обаче малко вероятно. Никой друг не задействаше радара ми. Пък и докарването на тези хора оттам, откъдето идваха, представляваше скъп и губещ време начин да се осигури съмнителното предимство да отвлекат вниманието ми. Не, предполагах, че проблемът, пред който бях изправен, не е по-дълбок от непосредствено очевидното. Естествено, тези приятелчета знаеха, че изпъкват. Просто ме подценяваха и не си даваха сметка, че ще приема този факт за изключително сериозен и ще реагирам съответно. Изобщо не подозираха как ще разтълкувам тяхната сравнителна очебийност. Жалко за тях.

Пътуването с ферибота до Хонконг траеше час. На борда нямаше близкоизточни типове, нито някой друг, който да ми се стори съмнителен.

На хонконгския терминал Шун Так показахме паспортите си на митничарите и излязохме в главното фоайе пред портала за пристигащи.

Веднага фиксирах третия. Пак арабин, с дълга коса, мустаци, тъмносин костюм, бяла риза с разкопчана яка, стилни тъмни очила. За разлика от повечето посрещачи, които чакаха пътниците от Макао и стояха точно пред изхода за пристигащи, той небрежно се беше облегнал на парапета зад откритата централна част на фоайето. Явно се боеше да се приближи много, да не би да бъде забелязан. В опита си да намери по-скрито място обаче той само изпъкваше още повече.

Качихме се на ескалатора пред фоайето. На долния етаж трябваше да заобиколим до отсрещната страна, после да завием на сто и осемдесет градуса, за да вземем следващия ескалатор за надолу. Докато обикаляхме, видях нашия преследвач, когото бях кръстил Очилатия, да слиза с ескалатора като нас.

Спрях да надникна през витрината на един магазин за пури, преди да се кача на втория ескалатор. Обърнах се така, че Кейко да е с лице към мен и с гръб към витрината.

— Направи ми една услуга, Кейко — помолих я. — Погледни зад нас. Просто хвърли един поглед, става ли? Недей да задържаш очи върху никого. Кажи ми какво виждаш.

Тя изпълни инструкциите и сви рамене.

— Не знам, много хора. Какво да търся?

— Виждаш ли един чужденец? Прилича на арабин. Не се вторачвай в него, само се озърни натам, после продължи към други хора, към магазините. Все едно ти е скучно, докато ме чакаш да разгледам витрината и зяпаш наоколо, нали така?

— Какво става? — попита тя и долових безпокойство в гласа й.

Поклатих глава и се усмихнах.

— Нищо, за което си струва да се тревожиш. — Минах пред нея, за да престане да оглежда фоайето, поставих длан отзад върху кръста й и започнах да я насочвам, леко притискайки я с ръката си. — Добре, не поглеждай повече назад. Просто ми кажи какво си видяла.

— Имаше един арабин в костюм.

— Какво правеше?

— Говореше по мобифон. Струва ми се, че ни наблюдаваше, но когато видя, че се озъртам, извърна поглед. Познаваш ли го?

— Нещо такова. Малко ми е трудно да ти обясня.

Какво казваше Иън Флеминг? Веднъж е случайност, два пъти е съвпадение, три пъти е вражески действия. А аз не вярвам в изчакването, за да събереш още повече доказателства. Крайно време беше да се размърдам.

Взехме такси на първия етаж. Държах вратата, докато Кейко се настани. С периферното си зрение зърнах нашия приятел да се мотае пред „Севън-Илевън“ на няколко метра от стоянката. Знаех, че още щом се кача и затворя вратата след себе си, той ще се хвърли в следващото такси.

Докато потегляхме, извадих зъболекарското си огледалце и видях, че съм бил прав, Кейко ме наблюдаваше, ала мълчеше. Зачудих се какво ли си мисли. Шофьорът като че ли не забелязваше. Беше погълнат от вариетето по радиото, чийто водещ неистово се опитваше да звучи весело, обаче резултатът беше абсолютно изкуствен.

Накарах шофьора да ни закара в „Ситибанк“ до централната станция на метрото. Едно от моите втори аз имаше сметка в „Сити“. Винаги когато излизам, нося неговата дебитна карта.

Влязохме в банката и Кейко изчака, докато изтегля петдесет хиляди хонконгски долара — около седем хиляди щатски. Това надвишаваше банкоматния лимит и се наложи да ги изтегля на касата. Касиерът постави парите в плик. Благодарих му и се върнах при момичето.

— Какво ще кажеш да отидем на пазар? — Показах й издутия плик. Бяхме заобиколени от „Ермес“, „Прада“, „Тифани“, „Вютон“ и други фирми, за които знаех, че копнее. — Ако искаш, ще ти купя някои нови неща.

Тя се усмихна и очите й грейнаха.

— Хонто? — Наистина ли? Сигурно се радваше, че странната история с арабина явно е приключила.

Отправихме се към „Маркс Спенсър“, дестинация, която не ме интересуваше толкова със стоките си, колкото с външността си. Цялата фасада бе стъклена и отвътре можеше да се наблюдава улицата. С Кейко се размотахме сред коприните и кашмирите и аз видях, че Очилатия с двама новопоявили се заемат позиции навън — двама пред банката ХСБС, третият пред бижутерията на „Фоли Фоли“.

Както започваха да се събират, имах чувството, че вече не са в режим на преследване. Ако бяха, нямаше да се разположат толкова близо един до друг — конфигурация, която обикновено не дава добри резултати при наблюдение, но има известни предимства при нанасяне на удар. Готвеха се за действие и искаха силите им да бъдат организирани и съсредоточени.

Добре, настъпваше моментът да си тръгна. Сам. Отидох при Кейко и нежно я хванах за ръка.

— Слушай ме внимателно, Кейко. Става нещо неприятно. Ще ти кажа каквото трябва да знаеш, за да се измъкнеш.

Тя леко поклати глава, сякаш да я проясни.

— Моля?

— Едни хора ме следят. Оня арабин с мобифона е един от тях. Искат да ме нападнат. Ако си с мен, ще пострадаш и ти.

Момичето колебливо ми се усмихна, като че ли се надяваше, че и аз ще се засмея и ще й кажа, че всичко това е шега.

— Съжалявам — каза тя. — Не… Не разбирам — усмивката й за миг стана по-широка, после помръкна.

— Знам, че не разбираш и нямам време да ти обясня. Ето, вземи — подадох й плика. — Тук има достатъчно, за да се върнеш в Япония и да ти останат. Паспортът ти е в теб. Върви на летището и заминавай.

— Да не би… да не си доволен от мен? — попита ме Кейко, все още разсъждавайки като професионалистка. Ала от гледна точка на своята професия, не на моята.

— Много съм доволен от теб. Погледни ме. Казвам ти истината. Ако не искаш да пострадаш, трябва още сега да си тръгнеш. Те преследват мен. Ти не ги интересуваш — и преди да успее да ми зададен нов въпрос, прибавих: — Ето какво трябва да направиш. Остани тук десетина минути. Аз ще си тръгна и ония мъже ще ме проследят. След десет минути и ти си тръгни. Иди в някой от женските магазини наоколо. Оплачи им се, че те закача някакъв тип и искаш да му избягаш. Кажи им, че те преследва и те чака отвън. Ще те пуснат да излезеш отзад, което мъжете не очакват. Ако не се получи в първия магазин, опитай в друг.

— Не…

— Просто ме изслушай. Пътувай с таксита. Влизай в магазини, в които не ходят мъже — за дамско бельо, такива неща. Така по-трудно ще те проследят, защото ми се струва, че тия типове не работят с жени. Влизай отпред и излизай отзад. Често използвай асансьори. Не можеш да пътуваш с някого в асансьор, без да те забележат. Движи се на обществени места.

Тя поклати глава.

— Защо да… Не…

— Съмнявам се, че някой ще те следи. Ти не си важна за тях. Обаче искам да съм сигурен, разбираш ли? Защо да рискуваме? Когато се убедиш, че си сама, иди на летището и напусни Хонконг с първия възможен полет. После се върни в Япония. Прибери се вкъщи. Там ще си в безопасност.

Кейко отново поклати глава.

— Имам… имам багаж в хотела. Не мога да си замина ей така.

— Ако се върнеш в хотела, пак ще се лепнат за теб и ще те проследят с надеждата да ги отведеш при мен.

— Но…

— Багажът ти не си струва да умреш заради него, Кейко. Нали?

Тя се ококори.

— Нали? — повторих.

Момичето поклати глава. В знак на съгласие или удивление, просто нямах представа.

Исках да се задействам, обаче тя трябваше да чуе още нещо.

— Кейко — взрях се в очите й. — След няколко минути, още повече след час, този разговор ще започне да ти се струва недействителен. Ще започнеш да се самоубеждаваш, че съм си измислил всичко това, за да се отърва от теб или нещо от тоя род. Ще се изкушиш да се върнеш в „Мандарин“ и да ме потърсиш. Няма да бъда там. Не мога да се върна, също като теб. Ти ми изглеждаш умно момиче и те очакват много хубави неща. Не проваляй всичко днес. Това не е игра.

Обърнах се и си тръгнах. Бях направил всичко възможно. Тя или щеше да ме послуша, или нямаше да го стори.

Запътих се към централната станция на метрото. Не знаех дали са въоръжени и както бяха заели позиции, не можех да бъда сигурен, че ще се измъкна и от тримата. Освен това в района имаше доста униформени полицаи. Полицейското присъствие можеше да спре моите приятели за момента, както спираше мен. Реших да ги заведа някъде, където всички щяхме да можем да се поотпуснем.

Нямаше да е лесно. Начинът, по който ни бяха следили, ми подсказваше, че търсят подходящо място, за да нападнат. Някое необикновено пусто или пък гъмжащо от народ място. Това щеше да им даде възможност да атакуват и да се измъкнат, без да ги спрат и даже без да бъдат запомнени от евентуални свидетели. Докато го откриеха, можех да очаквам, че ще продължават да стоят на разстояние. Ако решаха, че ще ме изпуснат обаче, или ако усетеха, че по някакъв начин си играя с тях, можеха да си кажат, какво пък, по дяволите, и да направят нещо безразсъдно.

Надявах се заключенията ми да са верни. Не бях сигурен. Бях свикнал да си имам работа със западни разузнавателни служби и якудза, а не с потенциални фанатици, пръкнали се в култура, която някога беше създала аритметиката, обаче най-същественият й принос за световната цивилизация в по-ново време бяха атентаторите самоубийци.

Слязох с ескалатора до станцията на метрото, като вървях бързо, за да им е по-трудно да ме настигнат, ако бях сбъркал за мястото, където щяха да нанесат удара. На станцията беше фрашкано с охранителни камери и аз за пръв път се зарадвах на присъствието им. Ако не искаха онова, което са намислили, да бъде записано на видео, Лари, Мо и Ахмед щяха да изчакат още малко. Повече не ми и трябваше.

Тоест, ако изобщо забележеха камерите, естествено. Допускането, че врагът е интелигентен, може да се окаже също толкова опасно, колкото и допускането, че е глупав.

Пристигна мотрисата за Цуен Уан и аз се качих. Моите приятели влязоха в същия вагон, само че в отсрещния край.

Бях прав, поне засега. Стояха на разстояние, още не искаха да се приближават прекалено и не бяха разбрали, че вече съм ги забелязал.

Реших да ги заведа в Шам Шуй По, колоритен квартал в Западен Коулун, един от многото, които бях опознал, докато се подготвях за Белгази и непредвидени случаи като сегашния. При по-благоприятни обстоятелства бихме могли да се надяваме да разгледаме датиращата отпреди две хиляди години гробница „Лей Чен Ук Хан“ или храма „Тин Хау“ от миналия век. Или да си напазаруваме изгодно на „Джеун Ша Уан“, тукашната „улица на модата“, където производителите на облекло продават стоките си без посредници. Или да потърсим електроника втора ръка и пиратски дискове на откритите битаци. Днес обаче исках да им предложа нещо малко по-специално.

Слязох от метрото на Шам Шуй По, минах през въртележките и излязох на улицата. В сравнение с гъмжилото пред станцията добре познатият ми Токио направо изглеждаше безлюден. Улицата, която се простираше пред мен между редовете от порутени ниски къщи и офис сгради, приличаше на река от хора, течаща в клисура. Коли се опитваха да пресекат задръстените кръстовища, пешеходците ги обливаха като антитела, атакуващи вирус. От зацапаните със сажди прозорци висеше пране, на някои бяха монтирани климатици, във въздуха бяха опънати електрически кабели. Надписи на китайски покриваха сградите както лишеи — дървета, с лющеща се боя и посивели цветове. Тук съсухрен, гол до кръста мъж спеше или беше изпаднал в безсъзнание върху шезлонг, там един по-дебел екземпляр се бе облегнал на уличен стълб и с абсолютно равнодушие си режеше ноктите. Над целия квартал като мъгла надвисваше страхотна шумотевица: хора крещяха по мобифоните си, амбулантни търговци примамваха потенциалните си клиенти, коли, клаксони и пневматични чукове допълваха какофонията. Два гълъба прелитаха от покрив на покрив, пляскайки криле, сякаш се забавляваха с кипящата маса долу.

Моите приятели се опитваха да възприемат всичко това, да го преценят и да определят дали увеличава шансовете им да постигнат целта, за която са дошли. Щяха да им трябват няколко минути, за да осмислят ситуацията. Но не знаеха, че са им останали само тези няколко минути.

Обиколих сергиите и се отбих в няколко магазина за електроника, като дискретно проверявах дали моите приятели не са се приближили прекалено много, дали не са взели решение. Все едно бях оставил Кейко да пазарува дрехи, докато аз задоволявам вкуса си към компютърни джаджи и пиратски софтуер. И докато обикалях, направих някои покупки. Чифт спортни чорапи — дебели, дълги до коляното, светлосиви. Обикновена тъмносиня бейзболна шапка. И дванайсет зареждащи се батерии. Всичко за двайсетина хонконгски долара. Евтинията в Шам Шуй По ме накара да се усмихна.

Докато се размотавахме, натиках шапката в задния си джоб. После, като действах пред тялото си и главно опипом, за да не забележат преследвачите ми, пъхнах лявата си ръка в единия чорап и надянах другия отгоре. Поставих вътре осем батерии, изхвърлих останалите в едно кошче за боклук и завързах чорапа точно над батериите, за да са притиснати плътно една до друга. Увих отворения край на чорапа около дясната си длан като бинт, като го притисках с три пръста и държах тежкия край между палеца и показалеца си. Когато завих зад поредния ъгъл, пуснах тежкия край. Той увисна на двайсетина сантиметра и тежко се друсна, когато батериите достигнаха границата на разтегливостта на чорапа. Навивах го около дясната си длан, докато тежкият край остана в дланта ми, после тикнах ръце в предните си джобове, скривайки импровизираното оръжие от мъжете зад мен.

Поведох ги по дъга в посока, обратна на часовниковата стрелка, която свърши при триетажен магазин за хранителни стоки на половин километър от входа на метрото. Влязох вътре, като се уверих, че все още са на нужното разстояние. Лесно ги различавах в тълпата. Те бяха единствените неазиатци наоколо.

Което представляваше проблем за тях, обаче не и непреодолим. В магазина имаше такава навалица и се вдигаше такава врява, че ако успееха да се приближат до мен, можеха да забият нож в бъбрека ми или да ме застрелят със заглушител в гърба, без никой да забележи в момента или да си спомня после. Ако бях на тяхно място, щях да нанеса удара си тъкмо там.

Тръгнах покрай щандовете към ескалаторите — знаех, че са в отсрещния край на пасажа. Около мен висеше месо, закачено на куки, силно миришеше на прясна кръв. Змиорки се мятаха върху бамбукови подноси и разсечените им половини едновременно се гърчеха. Устите на отрязани от тялото рибешки глави бавно се отваряха и затваряха, хрилете зад тях потреперваха в опит да засмучат въздух. Търговците викаха и примамваха купувачи. Купища скариди, раци и жаби шаваха в плетени кошове. Една отсечена козя глава се въртеше, увиснала на кука, със стиснати в сетно захилване зъби и мъртви очи, вперени покрай врявата в някакъв мрачен и съдбовен хоризонт.

Откъснах се от гъстата тълпа точно преди да стигна до ескалатора. Заизкачвах се, като прескачах по две стъпала едновременно и заобикалях неподвижните пътници, знаейки, че мъжете зад мен ще разчетат внезапно ускорения ми ход като признак, че съм ги забелязал и се опитвам да избягам. Още щом излезеха от навалицата, щяха да се хвърлят по петите ми. И ако ме настигнеха, нямаше да поемат повече рискове. Щяха да нанесат удара си.

В горния край на ескалатора се озърнах назад. Там бяха, долу, опитваха се да си проправят път между хората. Идеално.

Точно вляво пред мен имаше зелена двукрила врата. Двете крила бяха отворени — нататък се виждаше товарно помещение пред товарен асансьор. Втурнах се напред, скрих се от погледа на преследвачите си и се вмъкнах в товарното помещение. Притиснах се плътно към лявата стена, точно зад едното крило на вратата, надничайки през пролуката между пантите. Оттам щях да ги видя, когато ме подминеха. Побутнах вратата и установих, че е достатъчно подвижна и тежка. Ако ме видеха и се опитаха да влязат вътре, щях да я блъсна в тях и да ги нападна с импровизирания си боздуган. Ала щеше да е по-добре, ако не ме забележеха.

Подминаха ме. Наблюдавах ги през пролуката. Когато и последният отмина, три пъти дълбоко си поех дъх и им оставих още няколко секунди.

После излязох. Адреналинът нахлу в корема и крайниците ми. Тримата бяха спрели в дъното на Т-образния коридор, озъртаха се наляво-надясно в опит да решат накъде съм се скрил в навалицата от купувачи. Бяха застанали плътно един до друг, мъжът в средата — малко пред другите двама. Сигурно си мислеха, че близостта ще им осигури безопасност. Всъщност се превръщаха в една-единствена мишена.

Когато бях на шест метра от тях, оня в средата и малко по-напред понечи да се обърне. Може би, за да се посъветва, може би, ако имаше поне малко здрав разум, за да провери зад себе си. Ускорих ход — трябваше да скъся разстоянието, преди да се е обърнал и да е видял, че неговата представа за това кой кого преследва изведнъж е станала фатално невярна.

Когато бях на четири метра, той най-после се обърна и понечи да каже нещо на единия от другарите си. После погледът му се насочи към мен. Изведнъж се вцепени. Очите му се ококориха. Устните му се раздвижиха.

Три метра. Усещах прилива на нови количества адреналин в тялото и крайниците ми.

Другарите му трябва да бяха видели лицето му. Раменете им се напрегнаха, главите им започнаха да се завъртат.

Два метра. Най-близо беше мъжът вдясно. Той се обръщаше наляво, към онова, което бе накарало другаря му да се облещи. Видях лявата страна на лицето му, докато се въртеше, бавно, всичко се движеше бавно за адренализираното ми зрение.

Един метър. Пристъпих напред с левия крак, вдигнах лявата си ръка пред тялото си, отчасти за защита, отчасти за равновесие. Оставих дясната да се отпусне назад, развивайки намотания чорап, после замахнах нагоре със свита в юмрук длан, с лакът напред, завъртайки хълбоци, като че ли загрявам с бейзболна бухалка. Тежкият край полетя във въздуха и шибна първия по тила с чудесно басово тупване. За миг тялото му напълно се отпусна, обаче той остана изправен. След това започна да се свлича на пода.

Чорапът прелетя покрай него — тялото ми по инерция се извиваше обратно на часовниковата стрелка — и до половината се уви около бедрото ми. Мъжът вляво вече се беше обърнал. Видях, че ме зяпа, на лицето му се изписваше универсалното изражение на изненада и заплаха, намиращо отдушник в някоя псувня, дясната му ръка се насочваше към вътрешния джоб на сакото. Много късно. Завъртях хълбоци надясно и замахнах като бекхенд с чорапа. Той видя приближаването му, обаче бе прекалено съсредоточен върху измъкването на собственото си оръжие и не можеше да се концентрира върху отдръпването си. Тежестта го улучи отстрани на шията — не толкова силно, колкото приятелчето му, но достатъчно за моите цели. Видях, че очите му изгубват фокуса си и разбрах, че имам поне две секунди, преди да се върне в играта.

Третият беше по-умен и имаше повече време и пространство за реагиране. Докато се разправях с другите двама, той се бе отдръпнал назад, излизайки от обсега на моето оръжие. И сега бъркаше под сакото си, с опулени очи и трескави движения. Чорапът прелиташе помежду ни и се връщаше от дясната ми страна. Видях, че вади нещо изпод сакото си с дясната си ръка. Оставих инерцията на чорапа да го върне обратно и в последния момент го тласнах срещу мъжа като софтболна топка, запратена срещу батъра. Той усети опасността и успя да отскочи, ала недостатъчно и тежестта го улучи в рамото. Мъжът залитна и в същото време измъкна пистолет с голям заглушител, като се опитваше да запази равновесие. Мускулите му вероятно страдаха от голяма и сигурно необичайна доза адреналин, а дългият заглушител означаваше и съответно по-дълго изваждане на оръжието. В момента, в който го протегна, аз се нахвърлих отгоре му.

Хванах пистолета с лявата си ръка и с дясното си ходило избих краката му с деаши-барай, за да го извадя от равновесие, странично замахване, което бях изпълнявал десетки хиляди пъти през четвъртвековните си тренировки в „Кодокан“. И аз се строполих с него, като насочих тежестта си към гърдите му и увеличих натиска, когато се просна на пода. В тоя момент усетих изстрела, чух приглушения от заглушителя звук и забиването на куршума в стената зад мен. Контролирайки дулото, за да съм сигурен, че е насочено навсякъде другаде, но не и към мен, аз се надигнах, за да оставя малко пространство между телата ни, замахнах с левия си крак над главата му и го спуснах обратно в джуджи-гатаме, лакътен лост. Изтръгнах му пистолета и строших лакътя му с рязко движение.

Вторият преследвач вече се беше възстановил достатъчно, за да посегне към оръжието си. Също както при другаря му обаче, адреналинът пречеше на по-деликатните движения. Ръката му трепереше и той се поколеба, навярно разбирайки, че ако дръпне спусъка, може да улучи партньора си, върху чиито гърди бяха кръстосани краката ми и чиято строшена дясна ръка бе преметната върху гърдите ми.

Изпънах дясната си ръка и се прицелих през мерника в торса на втория. Пистолетът беше глок 21, четирийсет и пети калибър. Мощно нещо. Насилих се да успокоя дишането си.

Мъжът под мен се раздвижи и изпуснах целта. Мамка му. Стиснах по-здраво крака и се отпуснах назад към пода, за да не съм толкова лесна мишена. От опит знаех, че куршумите по-често изсвирват над земята, отколкото рикошират от нея. Оня под мен щеше да изиграе ролята на жив чувал с пясък и да ме предпази от евентуалните рикошети.

Вторият тип премести оръжието си в опит да реагира на маневрата ми. Движенията му бяха прекалено резки и треперливи. После, може би защото видя, че съм се прицелил в него, си изпусна нервите. Откри огън наслуки, със затворени очи, неволно прегърбил тяло напред. Паф, паф, паф. От бетона наоколо се вдигнаха облачета прах, лениво издигайки: се пред моето забавено адренализирано зрение. Чух писъка на рикошетите. Някой изкрещя.

Бавно. Прицели се. Поеми си дъх.

Два пъти дръпнах спусъка. Първият куршум попадна в рамото му и го завъртя. Вторият се заби в стената до тавана. Повторно се прицелих и стрелях. Този път го улучих в гърба, почти до гръбначния стълб, и го повалих на земята. Скочих на крака и се приближих към него. Навсякъде бягаха хора, блъскаха се в другите купувачи. Районът около мен изведнъж опустя. Отидох при онзи, когото току-що бях повалил. Той лежеше по корем, гърчеше се, пъшкаше нещо непонятно. Застрелях го в тила.

Първият, когото бях ударил с чорапа, се беше проснал по гръб с огънати под него крака, очевидно в безсъзнание. Гръмнах го в челото.

Обърнах се към последния. Той се бе надигнал до седнало положение и драпаше с крака и здравата си ръка, за да се отдалечи от мен. Лицето му бе позеленяло от болка и ужас. Прострелях го в гърдите и той се строполи на пода, като продължаваше да подритва. Направих три големи крачки към него и пак го прострелях, тоя път в челото. Мъжът отметна глава назад и остана неподвижен.

Огледах се наоколо. Пълен хаос. Крясъци, викове и паника.

Трябваше да се пръждосвам. Обаче имах нужда от информация. При други обстоятелства щях да се опитам да оставя единия от тримата жив, за да го разпитам, обаче на такова обществено място това не беше възможно, естествено.

Вдигнах чорапа и го напъхах във външния джоб на тъмносиния блейзер, който носех. Радвах се, че съм се сетил да го завържа — ако не бях, батериите можеха да се пръснат навсякъде, когато го хвърля, с моите отпечатъци по тях.

Отидох при последния, когото бях застрелял, и разтворих сакото му, Кашмир. На етикета под джоба на гърдите пишеше „Бриони“. Тоя тип носеше три-четири хиляди кинта на гърба си. Ризата, въпреки че не беше в най-добро състояние, цялата подгизнала в кръв, също изглеждаше фина. На шията му имаше красива златна верижка. Джобовете му обаче бяха празни. Нищо друго, освен пачка хонконгски долари и пакетче ментови бонбони. Хитро, нямаше документи. Ако ги гепят, ще си траят, ще се обадят в посолството и ще ги пуснат под гаранция. В кое посолство обаче?

Отидох при другия, макар да знаех, че се бавя много и поемам огромен риск. Пак сако на „Бриони“ и златен часовник „Жаегер-Лекоултре“. Ала нищо повече.

На колана на третия имаше мобифон. Да, това беше оня, с когото се бяхме разминали на терминала Щун Так. Очилатия. Дръпнах му мобифона и разтворих сакото му. Пак на „Бриони“. И пак празни джобове, като изключим тъмните очила, причина за краткотрайния му прякор. В джобовете на панталона също нямаше нищо.

Вдигнах поглед и се озърнах назад. Коридорите гъмжаха от бягащи хора. Паническото бягство обикновено се самовъзпроизвежда дълго след като първоначалната причина вече не съществува. Сигурно повечето хора си нямаха и представа от какво бягат, не бяха видели и чули нищо. Пътищата ми за измъкване нямаше да се разчистят скоро.

Асансьорът, помислих си. Вмъкнах се в товарното помещение и натиснах бутона с кокалчето на пръста си. Останах там мъчително дълго, чувствайки се беззащитен, докато накрая пущината пристигна. Вратите се отвориха. Качих се, натиснах бутоните за първия етаж и за затваряне на вратите. Най-после потеглих надолу.

Измъкнах бейзболната шапка от джоба си и я нахлупих. Прибрах мобифона, запасах пистолета на кръста си, смъкнах блейзера и останах по бяла риза. Веднага след случая очевидците щяха да си спомнят само най-общите подробности — цвета на дрехите, вратовръзката, такива неща. Новата шапка и изчезналият блейзер щяха да са достатъчни, за да се измъкна оттам. Извадих ризата от панталона си и я спуснах върху оръжието.

Вратите на асансьора се отвориха. Тук долу беше по-спокойно, обаче в тълпата се забелязваше необичайно оживление и бе ясно, че се е случило нещо. Тръгнах по един от коридорите, като си проправях път между купувачи, зяпащи покрай мен в опит да видят какво става. Крачех бавно, гледах да не привличам вниманието. Държах лицето си наведено и не срещах погледите на хората.

Стигнах до входа, през който бяхме влезли. Колективният ритъм наоколо вече беше нормален, просто купувачи, заети със сериозната задача да изберат най-прясната риба или по-вкусно парче месо. Измъкнах се покрай тях и излязох на улицата.

Сгънах блейзера, пъхнах пистолета в него и го избърсах в движение, като внимавах да не пропусна някоя повърхност. Правех го опипом. Цевта. Предпазителят на спусъка. Спусъкът. Ръкохватката.

Пръстовите отпечатъци са само един от проблемите. Когато е под стрес, човек се поти. Потта съдържа ДНК. Същото се отнася за микроскопичните мъртви клетки кожа, които полепват по метала. Ако имаш нещастието да те заподозрат, не е много лесно да обясниш какво прави твоята ДНК по оръжието на убийството. Дрехите на жертвите, които бях докосвал, докато ги претърсвах, не бяха такъв проблем. По тях нямаше да останат отпечатъци и сигурно не ги бях пипал толкова много, за да оставя достатъчно пот или люспи кожа.

Завих по уличка, задръстена от преливащи пластмасови кофи за смет. Алуминиева тръба се спускаше по стената на една от сградите и стигаше до отворен канал. Натиснах тръбата настрани и хвърлих пистолета в канала. Разнесе се задоволителен плисък. Озърнах се през рамо — чисто. Пратих батериите на същото място, като ги избърсах с чорапите, после върнах тръбата обратно на място и продължих нататък. Едва ли някога щяха да открият пистолета и батериите.

Даже и да ги откриеха, водата вече щеше да е отнесла всякакви следи от ДНК. А даже и да имаше ДНК, трябваше да ме арестуват, за да я сравнят с моята. Добра, многопластова защита.

Оставаше потенциалният проблем със свидетелите, разбира се. Не изпъквах като арабите, обаче не се и сливах съвсем с обстановката. Трудно можеха да се обяснят детайлите, но те сигурно бяха достатъчни за жителите на Шам Шуй По, за да си ме спомнят. Дрехите ми се отличаваха, например. Бях облечен за обяд и пазаруване в центъра, а не за кошерите на задните улички. Местните се обличаха по-небрежно. А и облеклото им стоеше различно, обикновено не много добре. Също като самия квартал, цветовете на дрехите им бяха малко посивели. Тук не взимаха костюмите си от химическо чистене колосани и провесени на закачалки. Не си перяха ризите с „Тайд“, комбиниран с избелващи вещества, нито ги сушаха в деликатни сушилни, управлявани от микропроцесори. Прането им висеше по просторите, където водата се изпаряваше в мръсния въздух. Тези и други разлики си личаха. Не можех да кажа дали свидетелите ще бъдат в състояние да ги посочат. Но трябваше да взема всички възможни мерки да се подсигуря, че това няма да има значение.

Завих зад поредния ъгъл, смачках на топка блейзера и го натиках дълбоко под гнилите боклуци в една метална кофа. Разкопчах ризата си и й устроих подобно погребение. Останах само по панталон и тениска — така изглеждах малко по-неофициално.

Направих няколко агресивни хода, за да се уверя, че не ме следят, после се качих на метрото до Мон Кок, където намерих дрогерия. Купих сапун, спирт за разтриване, гел за коса и гребен. Следващата ми спирка бе обществена тоалетна, воняща на стара урина, където изхвърлих бейзболната шапка и промених вида си, като зализах косата си. С помощта на спирта и сапуна измих евентуалните следи от барут, които можеха да се установят с ултравиолетова светлина по дланите ми. Когато излязох навън, започваше да ми се струва, че положението е сравнително овладяно.

Купих си евтина риза от уличен продавач, после влязох в едно кафене, за да се взема в ръце. Поръчах си чай от тапиока и седнах на свободна маса.

Както винаги, първата ми реакция беше шеметна приповдигнатост. Можех да умра, обаче бях оцелял. Даже да си преживял безброй гибелни схватки, после ти се иска да се смееш на глас, да скачаш, да крещиш, да направиш нещо, за да покажеш, че си жив. С усилие запазих спокоен вид и зачаках това познато желание да премине. После разгледах мерките, които бях взел, за да унищожа връзката между мен и убитите араби, и ги намерих задоволителни. И накрая започнах да мисля за следващите си ходове.

Трима убити. Биваше си ме. Който и да ме преследваше, аз бях нанесъл тежък удар на силите му, на способността му, а навярно и на желанието му за борба. Ония, които плащаха, сигурно нямаха осигурен достъп до местни ресурси. Иначе нямаше да пратят чужденци, които толкова се открояват. Когато научеха, че последните трима, на които е била възложена тая операция, в крайна сметка са мъртви, бе възможно да се затруднят да намерят нови доброволци.

Моето удовлетворение не бе само професионално, естествено. Ония скапаняци се бяха опитали да ме убият.

Извадих мобифона. Божичко, бях забравил да го изключа. Какъв срам! Започвах да ставам немарлив. Добре, да видим дали това щеше да ми създаде проблеми.

Телефонът беше „Ериксон“, Т230. Имаше сим карта: това означаваше, че е джиесем, използваем почти във всички други страни, освен Япония и Южна Корея, където работят с уникален стандарт за мобилни телефони. Потърсих предаватели и не открих. Замислих се за момент. Дали Т230 имаше технология за регистриране на местонахождението? Обикновено чета много, за да следя развитието на техниката, въпреки това обаче ми убягват някои неща. Не, тоя модел не беше нов. Минавах метър и в това отношение.

И все пак знаех, че някои разузнавателни служби са усъвършенствали възможностите си за проследяване на мобифони до разстояние от пет-шест метра. Някакви съображения по тоя въпрос? Ония, които ме преследваха, разполагаха с ограничени местни ресурси. Съмнявах се, че имат нужните връзки или опит, каквито щеше да изисква проследяването на телефон.

При тия обстоятелства реших, че си струва да запазя мобифона и да го оставя включен. Щеше да ми бъде интересно да видя кой може да се обади.

Проверих записаните номера. Интерфейсът бе на арабски, обаче функциите бяха стандартизирани и успях да се справя.

Архивът на разговорите беше пълен — собственикът на мобифона не се бе сетил или не беше имал време да ги изтрие. Не забелязах познати номера. Обаче, когато го бях забелязал на терминала Шун Так, той бе разговарял с някого. Освен ако междувременно не беше провел десет разговора, в архива бяха регистрирани десет номера, които бе набирал или от които го бяха набирали. Имах чувството, че някои от тях може да се окажат важни.

Изпих си чая и си тръгнах. Извадих мобифона на Канезаки и му се обадих, като продължих да вървя, докато разговарях.

— Моши моши — чух го да казва.

— Аз съм.

— Какво има?

— Загрижен съм за нещо.

— За какво?

— За трима типове, които преди малко се опитаха да ме убият в Хонконг.

— Какво?!

— За трима типове, които преди малко се опитаха да ме убият в Хонконг.

— Чух те. Сериозно ли говориш?

Не долових нищо в гласа му, обаче по телефона трудно можеше да се определи. Пък и сега се владееше далеч по-добре, отколкото при запознанството ни.

— Да не си мислиш, че си измислям тия глупости, за да те забавлявам?

Последва пауза.

— Добре ли си? — попита след малко.

— Нищо ми няма. Само съм загрижен.

— В момента заплашва ли те нещо?

— Не и от страна на ония тримата, дето ме преследваха.

— Искаш да кажеш, че…

— Вече са безопасни.

Нова пауза.

— Загрижен си как са те открили.

— Браво.

— Не чрез мен.

Почти му вярвах, предполагам. Иначе нямаше да го предупредя, като му се обаждах. Или щях да мисля за обаждането просто като начин да го успокоя, да му замажа очите. Не можех да си представя защо ще се обърне срещу мен, обаче човек никога няма пълната картина за такива неща. Обстоятелствата се менят. Хората се сдобиват с основания, каквито по-рано не са имали.

— Кой друг знае, че съм в Макао? — попитах го. — Проследиха ме оттам. Единият ме чакаше на Шун Так в Хонконг, за да ме поеме.

— Не… Виж, нямам абсолютно никаква причина да те прецаквам. Никаква. Не знам кои са тези хора, нито как са се добрали до теб. Но мога да се опитам да открия.

— Убеди ме.

— Кажи ми каквото знаеш. Ще видя какво ще намеря.

Реших да му дам възможност. Не виждах негативи. Не виждах и сериозна алтернатива.

— Приличаха на араби — отвърнах. — Може би от Саудитска Арабия. Бяха облечени като богаташи. Единият носеше мобифон с арабски интерфейс и приказваше по него, докато ме следяха. Ще кача номерата от архива на проведените разговори в чатрума. Можеш да ги провериш. Имаха поне един човек в Макао, може и повече, и сигурно всички наскоро са се прехвърлили в Хонконг. Бяха небрежни, може да са пристигнали едновременно, може би даже с един и същи самолет.

— Това е достатъчно информация. Ще ми стигне. Мислиш ли, че е свързано с нашия приятел?

Белгази. В живота ми имаше съвсем малко араби и всички се бяха появили наскоро. Не можех да не заподозра, че всички те са свързани помежду си.

Обаче не виждах какво мога да спечеля, като разкрия тия си подозрения.

— Ти ми кажи — отговорих.

— Ще опитам.

— Трябва да ме убедиш — повторих.

Познавахме се достатъчно отдавна, за да разбира какво искам да кажа.

— Как да се свържа с теб? — попита Канезаки.

— Ще проверявам чатрума.

— Ще бъде по-ефикасно, ако просто оставиш мобифона включен.

— Ще проверявам чатрума.

Той въздъхна.

— Добре. И винаги можеш да ми се обаждаш на този номер. Дай ми дванайсет часа. Нещо друго?

— Блондинката?

— Нищо. Още работя по въпроса.

Затворих.

Намерих интернет кафе, където качих информацията в чатрума. После поседях малко замислен.

Тримата, които ме бяха проследили в Хонконг, явно бяха във връзка с някого в Макао. Всъщност бях съвсем сигурен, че оня с мобифона, Очилатия, се е обадил на своя човек в Макао, за да потвърди, че съм пристигнал. Другият в Макао сега очакваше сведения за операцията. Труповете на приятелчетата му изстиваха вече от около час. Имаше голяма вероятност да не е научил за тяхната трагична кончина. Сигурно нямаше да е подготвен да ме види в Макао, без предупреждение от Хонконг. И даже някак си да се бе осведомил за хода на събитията, най-малко очакваше да се озова точно на мястото, където явно беше започнала засадата: хотел „Мандарин Ориентал“ в Макао.

Така или иначе, разбирах, че имам възможност да изненадам някого. Винаги е предимство да си в състояние да го сториш.

Запътих се обратно към Шун Так, за да се кача на следващия ферибот за Макао. Опитвах се да не мисля много за онова, което ще правя. Да се впуснеш в атака, когато са ти устроили засада, е противно на инстинкта: когато определи посоката, от която идва опасността, твоят атавистичен мозък те подтиква да избягаш.

Обаче твоят атавистичен мозък невинаги е прав. Той обикновено се съсредоточава върху моментните обстоятелства и невинаги адекватно отчита стойността на непредвидимостта, измамата, изненадата. На поемането на краткосрочен риск с дългосрочна цел.

Едночасовото пътуване с ферибота ми се стори безкрайно. Поддържането на пълна готовност е изтощително и щом безумният миг отмине, тялото отчаяно копнее да си почине и да се възстанови. Опитах се да проясня ума си, да се поотпусна — достатъчно, за да се съвзема, ала не чак толкова, че да не съм готов за онова, което ме очаква в Макао.

Когато оставаха двайсетина минути, мобифонът иззвъня. Погледнах дисплея и видях, че е същият номер, който е бил набран за последен път. Почти със сигурност свръзката в Макао — явно проверяваше какво се е случило. Не отговорих.

Стигнахме на фериботния терминал в Макао и аз излязох във фоайето. Имаше прекалено много хора, за да разбера дали си имам посрещачи. Това обаче не ме притесняваше. Едно от предимствата на Макао е, че можеш да излезеш навън от първия етаж или пеш по тротоарите, или с такси, а можеш и да се качиш на втория етаж и да минеш по огромната мрежа от пешеходни пътеки. Ако чакаш някого, трябва да застанеш точно пред залата за пристигащи, готов или да излезеш, или да се качиш, в зависимост от маршрута на обекта ти. Ето защо, въпреки че още не бях забелязал преследвач, ако такъв се появеше, лесно щях да го открия.

Взех ескалатора до втория етаж, където спрях пред един от банкоматите, все едно тегля пари — нещо съвсем нормално за туристи, дошли заради казината. Озърнах се към ескалатора, с който току-що се бях качил, и видях един арабин. Едрото копеле, брадатия гигант, когото бях фиксирал сутринта. Тъмните очила и скъпото сако вече ми изглеждаха познати. Божичко, тия със същия успех можеха да носят и униформи. Здравейте, казвам се Абдул, днес ще бъда вашият убиец.

Трябва да бяха станали нервни, когато хората им не се бяха обадили от Хонконг, и да бяха пратили тоя тип пак на същата позиция, за да се подсигурят. Или пък цял ден бе киснал там. Нямаше значение. Беше ме видял. Следващият му ход щеше да е да се обади на другарите си в Макао, ако вече не го бе сторил. А това щеше да сложи край на изненадата, която исках да им сервирам. Значи ми се налагаше да импровизирам.

Даже да беше изненадан, че ме вижда, а предполагах, че е така, той не го показа. Небрежно се оглеждаше наоколо, обикновен турист, току-що пристигнал в Макао и зяпащ чудесата на фериботния терминал.

„Защо не ме предупредиха? — знаех, че се пита брадатият. — Трябваше да ми се обадят, когато е потеглил за насам, както и аз им се обадих, за да им съобщя, че пристига.“

Защото мъртвите не звънят по телефона, готин. След малко ще видиш.

Излязох на открития площад пред входа на втория етаж и извървях няколко метра към пешеходната пътека. После спрях и погледнах зад себе си.

Арабинът тъкмо излизаше през вратата отдясно на площада и вдигаше мобифона към ухото си. Когато ме видя, отпусна телефона и се закова, сякаш изведнъж заинтригуван от някаква несъществуваща гледка.

Кимнах му и леко му махнах с ръка: А, ето те, хубаво. Запътих се към него.

Главата му едва забележимо се сви като на костенурка и тялото му се напрегна в познатата навсякъде по света реакция, когато те забележат при проследяване. Трудно е да се опише, малко прилича на реакцията на пациент по нощница, когато докторът вземе дълъг инструмент и го предупреди: „Това може да е малко неприятно“. Арабинът се огледа наоколо, после пак се вторачи в мен, правейки се доста сполучливо на човек, който се чуди защо му махат, да не би да го познават.

Отидох право при него и прошепнах:

— Добре, ето те. Казаха ми, че ще ме чакаш на първия етаж, пред залата за пристигащи, обаче не те видях.

Брадатият поклати глава. Устните му помръднаха, но от гърлото му не излезе звук.

— Има грешка — продължих. — Аз не съм човекът, който ти трябва.

Устните му пак помръднаха.

Мама му стара, помислих си. Явно не разбира. Това не го бях предвидил.

— Знаеш английски, нали? — попитах го. — Казаха ми, че можем да се разберем на английски.

— Да, да — заекна арабинът. — Знам английски.

Бързо се озърнах наляво-надясно, като че ли внезапно обзет от нервност, после пак се обърнах към него, присвил очи от неочаквана загриженост.

— Ти си човекът, нали? Казаха ми, че някой ще ме чака.

— Да, да — повтори той. — Аз съм човекът.

Толкова много „да“ едно след друго. Бяхме набрали нужната инерция.

От терминала излезе група от трима хонконгски китайци. Наблюдавах ги, докато ни подминаваха, като че ли се безпокоях, че могат да ни чуят, после предложих:

— Хайде да поговорим ей там — посочих външната стена на терминала, където можехме да застанем, без да ни виждат от сградата. Направих няколко крачки натам и зачаках. След кратко колебание той ме последва.

По дяволите, ако успеех да го привлека още малко по-нататък, да го заведа на по-тихо място, дори можеше да го разпитам. Това щеше да е идеално, същевременно и много по-рисковано от сравнително директния подход, който бях намислил. След кратко колебание реших, че не си струва.

— Ако се съди по изражението на лицето ти, имам чувството, че не си чул — казах аз.

— Какво да съм чул? Извинявай, не те разбирам.

Хонконгската група вече не можеше да ни чуе и продължаваше да се отдалечава. Площадът временно опустя.

— Да, виждам — отвърнах. — Добре, хайде просто да се върнем в хотела. Там ще изясним всичко.

Това звучеше съвсем безобидно. Неговите сънародници сигурно са заели позиции в хотела. Те можеха да му обяснят какво става. Пък и брадатият бе с половин глава по-висок и сигурно тежеше над двайсет килограма повече от мен. Какво толкова имаше да му мисли?

Той кимна в потвърждение.

— Добре, да вървим — казах. Понечих да тръгна към пешеходната пътека, после пак се обърнах към него. — Мили Боже, онова на рамото ти да не би да е птича курешка? — зяпнах, сякаш не вярвах на очите си.

— А? — Погледът му автоматично се стрелна към мястото, което му бях посочил.

Това е проблемът, когато носиш кашмирено сако за четири хиляди долара. Паникьосваш се за най-малкото петънце.

Докато отново обръщаше лицето си към мен, аз поставих лявата си ръка зад тила му и дръпнах главата му напред и надолу. В същия миг увих дясната си ръка по посока на часовниковата стрелка около шията му, опрях подлакътницата си под брадичката му и я хванах с лявата си ръка. Сега тилът му беше прикован към гърдите ми. Опитах се да се извия назад, обаче копелето бе толкова едро и яко, че нямах нужната опора.

Усетих дланите му на кръста си, опипваха, отчаяно се мъчеха да ме отблъснат. Всички мускули на врата му се бяха очертали като дебели въжета. Борихме се така няколко безкрайни секунди. На два пъти се опитах да завъртя хълбоци, ала в момента тъкмо това движение го изпълваше със смъртен страх и не можех да преодолея съпротивата на грамадните му ръце.

Добре, промяна на плана. Направих голяма крачка назад и го дръпнах напред и надолу. Той изпусна хълбоците ми и размаха ръце, отчаяно опитвайки се да ме докопа. Много късно. Проснах се по гръб под него и се извих за премятане. Последва миг на отчаяна съпротива и мускулатурата на врата му сякаш изпъкна още по-силно. После усетих, че шията му изхрущява и тялото му прелетя над мен, внезапно отпуснато и безжизнено.

Завъртях се надясно и той се строполи върху бетона, който се разтърси като при слабо земетресение. Пуснах го и се изправих на крака. Арабинът лежеше по гръб с килната настрани глава, провиснал език и крайници, извити под странен ъгъл, потреперващи от последните случайни електрически сигнали към мускулите.

Тоя път не си направих труда да проверявам джобовете. Едва ли щях да намеря нещо по-полезно от онова, с което вече разполагах, а не исках да рискувам да ме видят със или дори близо до трупа.

Отдалечих се, прекосих площада и продължих по пешеходната пътека. Сърцето ми пращаше басови ноти по торса, ръцете и краката ми. Дишах дълбоко през носа, като се опитвах да не позволя вътрешната ми възбуда да се покаже на повърхността, където можеше да привлече нечие внимание.

Някой се надвесваше над парапета пред мен и пушеше цигара. Когато се приближих, видях кой е: съгледвачът от фоайето на „Мандарин Ориентал“, този, който сутринта беше присвил очи при появата ми. Вторачваше се някъде покрай мен, навярно се опитваше да установи какво се е случило с неговото приятелче, нали трябваше да е подире ми. Когато се приближих, той обърна глава напред, просто някой, който се мотае на пешеходната пътека, пуши цигара, зяпа наоколо, гледа трафика по четирилентовата улица долу. Мислеше си, че в момента най-големият му проблем е да не го забележа. Много грешеше.

Продължих към него с наведена глава, давах си вид на разсеян, неподозиращ неговото присъствие. До този момент бях вървял бързо и сега не забавих ход. Сърцето ми все още биеше бясно и усетих нов прилив на адреналин, отекващ като гръмотевица в тялото ми.

Когато бях на около метър от него и извън обсега на периферното му зрение, направих голяма крачка, приклекнах зад гърба му и здраво като с турникет обвих с ръце краката му точно над коленете. Усетих, че тялото му се вцепенява, чух го да ахва. Със забавеното си от адреналина зрение регистрирах всяка подробност: височината на парапета, ръждивите следи по метала, дъвката, размазана по циментовите плочи, от които ходилата му фатално щяха да се отделят.

Рязко се изправих и го изхвърлих във въздуха през парапета. Той размаха ръце и закрещя, силен, атавистичен вик на чисто животинска паника. Когато го пусках, усетих, че тялото му се разтърсва в спазъм на ужас. Цигарата изхвърча от устата му. Крайниците му бясно и безполезно се размахаха във въздуха. После изчезна от моето полезрение. Писъкът продължи, миг по-късно прекъснат от глухо тупване на пет-шест метра надолу. Изсвириха автомобилни гуми. Ново тупване. Хрущене. Пак гуми. После тишина.

Продължих пътя си към универсалния магазин „Ню Яоан“. Когато пешеходната пътека зави надясно, видях мястото на злополуката. Колите бяха спрели, неколцина души се бяха скупчили около нещо на земята. Наистина би трябвало да правят тия парапети по-високи. Опасно е.

Към мен се приближаваха двама души, китайци. Мамка му. Извърнах очи и промених позата си, прегърбих рамене, походката ми стана по-плавна, показах им фигура, която да запомнят, фигура, която не приличаше на моята. Усетих, че внимателно ме наблюдават, докато се разминавахме. Може да бяха видели сцената — в такъв случай най-вероятно не вярваха на очите си и се опитваха да измислят някакво друго обяснение за случилото се, явление, наричано от психолозите „когнитивен дисонанс“ и „обективизация на реалността“.

За миг се замислих дали да не се върна на терминала и пак да отпътувам за Хонконг. Два трупа, двама потенциални свидетели… полицията вероятно щеше да е на нокти. Обаче реших да рискувам. Труповете бяха на чужденци и не вярвах да се вдигне излишна тревога. А и мафиотските убийства бяха добре познати в Макао — убийства, които властите полагаха всички усилия да не разгласяват, за да не попречат на доходния хазартен туризъм. Ако можеха да представят смъртта на тези хора за „злополука“ или по някакъв друг начин да ограничат разпространението на информацията, очаквах да го сторят.

Продължих нататък. Можех да избера различни маршрути и ако още някой ме следеше, щеше да му се наложи да се приближи. Не забелязах никого. Направих и нужните маневри, за да се уверя, че не съм пропуснал евентуален преследвач, и след няколко безценни минути бях сравнително сигурен, че съм в безопасност. Ако имаше още някой, когото да изненадам, той най-вероятно беше в хотела.

Като вървях бързо и е наведена глава, но не и прекалено припряно, за да не привличам вниманието, прекосих „Ню Яоан“, излязох по пешеходната пътека на улицата и за десет минути стигнах до „Мандарин Ориентал“. Точно пред задния вход мобифонът иззвъня. Погледнах дисплея и видях един от номерата, които бях забелязал в архива на разговорите. Мамка му, петима очистени, ала някой беше останал, обаждаше се, искаше информация, инструкции или просто да чуе познат глас в чужда страна.

Влязох вътре. Ако още някой бе заел позиция, трябваше да е там, другото място, където основателно можеха да очакват да ме засекат. Може би в просторното фоайе седеше поредният арабин, обаждаше се от мобифон и чакаше да се появи някой от другарите му.

Минах през задния вход, като проверявах горещите точки по пътя. Дотук добре.

Влязох в кафенето. След като не бях видял никого отзад, знаех, че не покриват входовете. Това означаваше, че следващото място за засада ще бъдат асансьорите. А асансьорите можеха да се наблюдават само от една точка, без да привлечеш внимание: онзи край на кафенето, който бе по-близо до фоайето. Когато влязох вътре, първо проверих там.

А там седеше Дилайла, облечена с черна пола и кремава копринена блуза. На масата пред нея имаше чайник и разтворена книга.

Кучка, помислих си. Прав съм бил. Когато сутринта забелязах арабина във фоайето, първата ми реакция беше да я заподозра. После се опитвах да се разубедя. Сега разбирах, че просто трябва да го приема. Да се съмняваш в хората, доста пречи. Особено в моя бранш.

Дилайла се озърна и ме видя да се приближавам.

— Цял ден те чакам, по дяволите — каза ми.

Думите ме накараха да се закова на място.

— Убеден съм — отвърнах, като се оглеждах наоколо.

— Да, наистина. За да те предупредя да не се качваш в стаята си. Там има някой.

Вторачих се в нея.

— Нима?

Блондинката отвърна на погледа ми.

— Не ми ли вярваш?

Изведнъж пак започнах да се съмнявам. Което беше досадно. Обикновено знаех точно какво да правя и го правех.

— Може и да ти повярвам. Дай да ти видя мобифона.

Тя поприсви очи. После вдигна рамене, бръкна в чантичката си и извади нокия, лъскав модел от титан.

Отворих плъзгащата се клавиатура и екранът светна. Мобилният оператор бе „Оранж“, френска компания, и интерфейсът беше на френски. Проверих архива на разговорите.

Нямаше нищо — бе го изтрила. Това не ме изненада. Тя беше умна. Изключих го, после пак го включих. На екрана се появи номер. Не го познах. Не бе сред запаметените в мобифона на мъжа в Шам Шуй По.

Това обаче не доказваше нищо. Дилайла можеше да носи втори мобифон. Можех да поискам чантичката й, за да я претърся. Но ако не откриех нищо, щях да се питам дали не е оставила другия телефон в стаята си, или пък го е скрила някъде. Знаех, че има навика да мисли няколко хода напред.

Подадох й мобифона.

— Кой е в моята стая?

— Не съм сигурна. Предполагам, че е свързано с причината за присъствието ти в Макао.

— Е, щом не си сигурна…

— Сутринта го подслушах във фоайето. Говореше на арабски и си мислеше, че никой наоколо не го разбира.

Повдигнах вежди.

— Ти знаеш арабски, така ли?

В отговор тя избърбори нещо непонятно. Прозвуча ми на арабски.

— Добре — отвърнах. — Какво подслуша?

— Мъжът каза, че ще чака в стаята ти, в случай че се върнеш неочаквано от Хонконг. Не спомена имена, но не знам за кого друг може да е говорил.

Замислих се. Хич не беше трудно да влезеш в хотелска стая, ако имаш известно въображение и си наясно какво вършиш. Щях да разбера, че е вътре, преди да вляза, естествено. Сутринта, докато Кейко ме чакаше във фоайето, бях залепил един косъм в долния край на касата, както правя винаги на излизане от хотелските стаи, стига да е възможно. Бях закачил табелката „Не ме безпокойте“, за да съм сигурен, че камериерките няма да отлепят косъма. Ако бе скъсан, когато се върнех, щях да знам, че някой е влизал в стаята и може още да е там.

— Защо ме предупреждаваш? — попитах я.

Дилайла се извърна и дълго мълча, после пак ме погледна.

— Струва ми се, че с прикритието ти е свършено — отвърна тя. — Откажи се от операцията. Напусни Макао.

Хитрина ли беше? Начин да ме разкара от пътя си? Може би. Ако обаче вътре наистина чакаше неин съучастник, като ме предупреждаваше, тя по всяка вероятност го обричаше на смърт, за което обикновеният съучастник нямаше дай бъде благодарен. А ако в стаята нямаше никого, щях да го разбера и да се уверя, че всичко това е уловка.

— В твоя полза е да се махна оттук — отбелязах. — Затова ще трябва да ми простиш, че се съмнявам в мотивите ти.

— Не ме е грижа какво мислиш за мотивите ми. Можех да те оставя да се качиш в стаята си. И в двата случая моите интереси няма да пострадат. Прави каквото щеш. Трябва да вървя.

Тя се изправи и понечи да се отдалечи към асансьорите.

— Чакай малко — тръгнах подире й.

Дилайла не ми обърна внимание, спря пред асансьорите.

— Не искам да ме виждат с теб. Върви си.

— Виж… — подех.

Чух сигнала на пристигащ асансьор и двамата се озърнахме. Вратите се отвориха.

От кабината излезе арабин. И ни видя. Взря се в лицето ми, после очите му се преместиха към Дилайла. И се вцепени. Устата му зяпна.

Явно ме бе познал. Същевременно бе забелязал, че разговарям с Дилайла. Начинът, по който премести поглед от мен към нея, правеше връзка помежду ни.

Мъжът понечи да се върне в асансьора. Ръката му се протегна към бутоните.

Всичко стана много бързо. Не се замислих за риска, действах инстинктивно. Скочих в кабината и го приковах с тяло към стената. Главата му се блъсна в дървената ламперия и отскочи. Той вдигна ръце и посегна да ме хване. Отвърнах, като го сграбчих за раменете и забих коляно в слабините му. Арабинът се преви с шумно изсумтяване. Минах зад него и плъзнах лявата си ръка около шията му в хадака-джиме, опрях вътрешната страна на лакътя си в трахеята му, бицепсът ми се впи в сънната му артерия. Опрях лявата си длан в десния си бицепс и поставих дясната върху темето му. Натиснах здраво. Той бясно се съпротивляваше в продължение на по-малко от три секунди, после се отпусна с прекъснат приток на кръв към мозъка.

Дилайла бе влязла в асансьора с нас. Вратите се затваряха — трябва да беше натиснала бутона.

— На петия — казах. — Натисни петия.

Тя се подчини. Дали обаче ме бе последвала, за да помогне на тоя тип, а после се беше поколебала, виждайки, че е невъзможно? Не бях сигурен.

Още щом вратите се затвориха, пуснах арабина и метнах безжизненото му тяло върху рамото си. Ако сега някой ни видеше, би могъл да си помисли, че просто нося приятел, изгубил съзнание от препиване. Прикритието не бе идеално, но за предпочитане пред това да ме забележат как влача за глезените някакъв тип с посиняло и сгърчено лице.

— Същият е — осведоми ме Дилайла. — Онзи, когото подслушах във фоайето.

Кимнах. Може и да беше вярно. Сигурно бе изгубил търпение, след като никой не му се обаждаше, нито отговаряше на неговите обаждания, и беше решил да се задейства.

Втори етаж. Трети. Четвърти. Никъде не спряхме.

Вратите се отвориха на петия етаж. Слязохме и тръгнахме по коридора. Наоколо все още нямаше никой.

Усетих, че крайниците на арабина се размърдват в серия миотонични спазми2. Това се случва понякога, когато човек излиза от безсъзнание, предизвикано от прекъсване на кръвоснабдяването. Много пъти го бях виждал, докато тренирах джудо в „Кодокан“, и познавах признаците. Той идваше на себе си. По дяволите.

Наведох се напред и го пуснах на пода. Ръцете и краката му трепереха, клепачите му започваха да премигват.

Застанах зад него и го повдигнах до седнало положение. После се надвесих над лявата му страна, докато почти се опряхме гърди в гърди, обвих дясната си ръка около шията му, хванах дясната си китка с другата си длан и се извих нагоре и назад. Арабинът размаха ръце, после се разтресе, когато шийните му прешлени се отделиха и вратът му се прекърши.

Сграбчих го за единия ревер и минах пред него. Застанах на колене, проврях глава под мишницата му и се изправих. Бръкнах в джоба на панталона си и извадих ключа от стаята си.

— Вземи — подхвърлих го на Дилайла. — Петстотин и четири. Отвори вратата.

Тя го хвана с плавно движение и се запъти нататък по коридора.

Последвах я. Исках да видя дали косъмът е скъсан. Настигнах я пред вратата и се вторачих.

Косъмът беше скъсан. Което не потвърждаваше нищо, също както изтрития архив на разговорите в мобифона на Дилайла — просто не доказваше, че ме е излъгала.

Естествено, следващата ми мисъл бе: бомба. Този тип влиза, поставя я, излиза. Без часовников механизъм, защото не знаят кога ще се върна. Вероятно ще е свързана с вратата, с някое чекмедже, с нещо такова. Подсигуряване, в случай че засадата в Хонконг се провали.

Дилайла сигурно си помисли същото. Или беше страхотна актриса. Леко прокара пръсти по касата, внимателно я проучваше с очи. Ако имаше взривно устройство, едва ли щеше да се задейства от вратата. Първо, за целта е нужна специална техника: живачен или вибрационен прекъсвач, електронно задействане на устройството. По-простите средства изискват за монтирането си повече време пред вратата, а там могат да те видят. В такъв случай свързването на бомбата с вратата крие по-голям риск от многобройните възможности в стаята.

И все пак си струваше да се провери. Ако устройството бе свързано с вратата, щяха да останат следи по касата, а и там бомбаджията трябваше да постави нещо, за да затвори веригата при отварянето.

Дилайла очевидно се увери, че всичко е наред, и пъхна ключа в ключалката. Открехна вратата колкото да се вмъкне вътре — не по-широко, отколкото щеше да го направи някой, който, да речем, е залепил живачен прекъсвач вертикално на пода зад вратата и я отваря, за да излезе. Спря за момент, после я бутна още малко навътре. Влязохме, като по пътя внимавахме за жици.

Вратата се затвори зад нас. Оставих трупа на пода и бързо претърсихме стаята. Живачни прекъсвачи, релета, фотоклетки… има много начини да заредиш бомба. Най-важното е да търсиш нещо необичайно, каквото и да е. Проверихме стола до бюрото, ръбовете на всички чекмеджета, вратите на гардероба, минибара, под леглото, завесите, телевизора. И двамата мълчахме. Претърсването отне десетина минути.

Спрях малко преди нея. Тя беше наведена напред, с гръб към мен и прокарваше пръсти по ръба на чекмеджето на нощното шкафче. Задникът й опъваше черната пола, разкошните й бели крака изпъкваха на нейния фон.

Дилайла се изправи и ме погледна. Челото й бе покрито с тънък пласт пот. Копринената й блуза искреше и прилепваше точно където трябва.

— Малко оставаше — поклати глава тя. — Трябва да сложим край на това.

Кимнах, без да откъсвам очи от нея. Не можех да кажа дали бясното туптене в гърдите ми се дължи на усилието от убийството, вдигането и носенето на арабина, или на нещо друго. Фактът, че обръщам такова внимание на формите й, на кожата й, ме караше да си мисля, че сигурно е втората възможност. Ерекцията е често срещана реакция след бой — Ерос се налага над Танатос. Ако скоро не променя начина си на живот, едва ли ще остана жив дълго. Обаче пък никога няма да имам нужда от виагра.

— Никой не ни видя — отвърнах, откъсвайки се от посоката, в която ме теглеха тялото ми и атавистичните части на мозъка ми. Съсредоточих се върху ситуацията. — И в асансьорите, и в коридорите няма камери.

— Известно ми е — заяви блондинката.

— Добре. Разказвай каквото знаеш.

— Нищо повече от онова, което вече ти казах — Дилайла наклони глава към проснатото на пода тяло. — Саудитец. Мога да определя по акцента.

— Толкова добре ли знаеш арабски, че познаваш регионалните акценти?

Тя поклати глава.

— Друг път ще говорим за това. В момента трябва да обсъдим само как да те изведем от Макао. Не мога да позволя да попречиш на моята операция.

Кръвта се оттегли от лицето ми.

— Аз ли преча на операцията? — тихо попитах. — Спокойно бих могъл да…

— За малко да ме види с теб човек, който работи за Белгази, поне допускам, че е негов служител, докато не се убедя в противното — продължи Дилайла, застанала с ръце на хълбоците и разгорещени, гневни очи. — Разбираш ли какво ще се ми случи, ако той ме заподозре?

— Виж, не съм те молил да…

— Да, прав си, трябваше просто да те оставя да попаднеш в капана на този тип. Трябваше. Щеше да изчезнеш — тъкмо от това имам нужда.

— Тогава защо? — казах, като реших, че може би ще имам повече успех с изреченията си, ако са кратки.

Тя ме погледна и не отговори.

— Защо ме предупреди?

Ноздрите й се разшириха и лицето й се изчерви.

— Не е твоя работа защо върша нещо. Допуснах грешка, ясно ли е? Трябваше да остана настрана! Ако можех да започна отначало и да го направя по друг начин, нямаше да се поколебая!

Дилайла млъкна, навярно разбирайки, че е повишила глас.

— Искам да напуснеш Макао — прибави по-тихо.

За миг се запитах дали избухването й не се дължи на гняв. Защото опитът ида се отърве от мен се е провалил.

— Знам как се чувстваш — отвърнах. — И аз искам същото от теб.

Блондинката рязко поклати глава и направи гримаса, като че ли бях казал нещо смехотворно.

— И двамата сме наясно с положението. Вече го обсъдихме. Дори по-рано да сме били в симетрични позиции, вече не сме. Той е по следите ти. Даже да се съглася да си тръгна, а аз не искам да го правя, няма да успееш да изпълниш мисията, за която си дошъл.

— Не съм сигурен.

— Боже мой, още какво доказателство желаеш?

Замислих се. Сигурно имаше право, естествено. Все още нямах вест от Канезаки. Надявах се да науча нещо повече от него. Пък и от нея, ако откриех как да я принудя да ми го каже.

Тя искаше да си тръгна. Искаше го толкова силно, че случилото се в асансьора би могло да представлява несръчен опит да го ускори. И все пак преди минута тоя въпрос я беше накарал да изгуби част от изумителното си хладнокръвие.

Което ми оставяше пространство за действие. Реших да се възползвам.

— Ще се срещнем по-късно — предложих. — Дотогава ще проверя някои неща и после взаимно ще се осведомим. Ако се убедя, че нямам шанс да изпълня задачата си, ще си тръгна.

— Повече няма да се срещам с теб. Прекалено опасно е.

— Не и ако го направим както трябва.

Последва мълчание.

— Казвай какво си намислил — отстъпи Дилайла.

— Къде е Белгази сега?

— Не е в Макао.

— Къде е?

— Има среща в района. Не би трябвало да знам къде.

Това, че не би трябвало да знае и че не знае, бяха съвсем различни неща. Страхуваше се, че ако ми каже, може да се опитам да тръгна подире му. Всъщност, основателно опасение.

— Кога ще се върне?

— Не беше сигурен. След ден, може би два.

— Добре. Иди в Хонконг. Довечера. Там има много бели и островът е доста голям. Ще ти бъде по-лесно да се слееш с обкръжението. Ако те попита, кажи му, че в Макао ти е омръзнало и си искала да отидеш на пазар, да позяпаш.

Последва дълго мълчание.

— Къде да те открия? — попита накрая.

— Още не съм решил. Дай ми номера на мобифона си и ще ти се обадя от уличен телефон. Довечера в десет. Тогава ще ти кажа къде.

Дилайла впери очи в мен за миг, после кимна. Взех оставените до телефона молив и хартия и записах номера, който ми даде, шифровано, както винаги, за да не пострада тя, ако ме пипнат с листчето.

Блондинката се запъти към вратата. Видях, че хвърля поглед към трупа, докато го прескачаше. Надзърна през шпионката, открехна вратата, надникна навън и излезе в коридора. Вратата безшумно се затвори зад нея.

Сега трябваше да внимавам. Знаех, че има само две възможни причини да се съгласи да се срещнем. Първо, защото се страхуваше, че ако откаже, може пак да тръгна след Белгази и да я прецакам. В този смисъл я бях принудил, а съзнавах, че принудата е опасен начин да се сдобиеш с нечия помощ.

Второ, самата тя искаше да получи нова възможност да приложи известна принуда.

Изобщо не ме бе попитала какво ще правя с трупа. Реших да го приема като комплимент: явно знаеше, че ще се оправя, и не смяташе за нужно да се интересува.

В края на краищата се оказа, че не е лесно да накарам арабина да изчезне — отне ми остатъка от следобеда. Можех просто да го оставя в стаята, ала това щеше да провали всичките ми усилия да унищожа следите, свързващи ме с другите убити араби. Хмм, щеше да каже полицията, трима мъртви саудитци в Хонконг, още двама при фериботния терминал в Макао и сега един тук, в хотелската стая? Ако го изхвърлех на някое стълбище в „Ориентал“, щях да постигна по-добър резултат, но това все пак щеше да насочи полицията към хотела, в който бях отседнал. Не биваше да привличам вниманието. Естествено, аз се бях регистрирал под фалшиво име и можех просто да се изпаря, разчитайки така да прекъсна връзката между извършителя и престъпленията. Реших обаче, че е по-лесно да разчистя кашата, отколкото да изложа въпросния псевдоним на риск.

Разбира се, „разчистването на кашата“ се изразяваше в нещо повече от прибиране на масата след купон. Трябваше да купя съответните приспособления, в случая куфар „Туми“, дълъг метър и половина, така наречения Голиат на куфарите за дрехи; найлон, за да не изцапам вътрешността му по време на пренасянето; и много пешкири, за да попият евентуално изтеклите течности. Що се отнасяше до самия багаж, достатъчно е да кажем, че макар и не особено едър, арабинът не беше и просто купчина сака, така че трябваше да направя някои неприятни промени, за да го вместя вътре. Куфарът обаче отговаряше на рекламата и успях да го избутам заедно с необичайно тежкия му товар от хотела, отказвайки помощта на две пикола по пътя. Под пешеходната пътека на около километър от сградата се скрих зад един стълб и изсипах съдържанието на „голиата“, после продължих по пътя си, теглейки куфара след себе си с много по-малко усилие отпреди. Оставих го далеч и от трупа, и от хотела, в другия край на пешеходната пътека, където знаех, че някой скоро ще го открадне, дивейки се на късмета си да се сдобие с такъв скъп и качествен куфар, така че няма да каже на никого откъде го е взел.

Върнах се в стаята и взех изключително дълъг и изключително горещ душ. Преоблякох се, събрах си багажа и слязох във фоайето. На рецепцията съобщих, че ненадейно съм променил плановете си и трябва да напусна по-рано от очакваното. Отговориха ми, че все пак ще се наложи да си платя за нощувката. Отвърнах, че разбирам политиката им, естествено.

Взех такси до фериботния терминал. Не видях полицейски барикади, криминалисти, събиращи улики, нито други свидетелства за полицейски интерес към случилото се по-рано. Напротив, изглежда нещата бързо бяха разчистени и всичко отново си беше нормално. Бях се оказал прав за приоритетите на законоохранителните органи в Макао.

Отидох да си купя билет за турбо джета. Служителката ме осведоми, че за следващия ферибот има само места в първа класа. Чудесно, отговорих й.

Щом се качих на борда, настаних се в първа класа и се зазяпах в отдалечаващите се светлини на Макао. Започвах да се отпускам.

Да, имаше проблеми. Имаше пробив в мерките за безопасност, от които зависеха моята работа и животът ми. И въпреки че до този момент уликите бяха косвени, изглежда Белгази бе тръгнал подире ми, което щеше адски да ме затрудни да се добера до него и да довърша започнатото.

В асансьора ми се беше разминало на косъм. За щастие всичко бе приключило добре. Това можеше да е добра поличба. Няма нищо по-хубаво от малко късмет, за да те изпълни с чувство за благополучие. Както и фактът, че си убил и си надживял някого, който се е опитал да стори същото с теб.

Усмихнах се. Може би щях да напиша книга как да си помогнем сами. И да се издържам с печалбите от нея.

По-късно щях да мисля за проблемите. Нищо не можех да направя на ферибота. Още повече се отпуснах и си позволих да подремна. Събудих се освежен. Хонконгският хоризонт вече се мержелееше пред мен, гордите му небостъргачи скриваха силуетите на хълмовете отзад, плътни кристали от светлина, които сякаш изригваха от земята, за да прегърнат небето и да се възцарят над пристанището.

Градът на живота, така го наричаха в тукашните туристически реклами. Струваше ми се справедливо. Поне за момента.