Рейн-сан: Справедливото клане

6.

Обадих се в „Хонконг Пенинсъла“ от уличен телефон и резервирах стая с изглед към пристанището. Харесвам този хотел, защото заема цяла пряка в коулунския квартал Цим Ша Цуй, има пет отделни входа, множество асансьори и повече вътрешни стълбища, отколкото можеш да преброиш. Трудно място за устройване на засада.

Освен това е един от най-хубавите хотели в Хонконг. Пък и бях преживял доста тежък ден. Малко лукс наред с обичайната доза безопасност не ми се струваше осъдителен.

Можех да си представя какво би казал Хари: „Опитваш се да я впечатлиш, а?“

„Не, само заради безопасността е“ — щях да му отговоря. Но той, естествено, нямаше да ми повярва. Хари ми липсваше и за момент ме обзе мрачно настроение.

Стигнах до хотела по обиколни пътища и се регистрирах. Платих с кредитна карта на името на Тошио Окабе, достатъчно добре установена самоличност, която от време на време използвах точно за такива случаи. Един носач ме придружи до стая 2311 откъм южната страна на новия небостъргач. Както обещаваше управата, оттам се разкриваше изумителна гледка към Хонконг през пристанището.

Избръснах се под душа, после се отпуснах за двайсет минути в огромната вана. Откакто преди две години напуснах Токио, ми се налагаше да отсядам в по-анонимни, евтини хотели, за да се пазя, и проклет да съм, ако не се наслаждавах на стаята с изглед към пристанището в „Пенинсъла“.

Обух си антрацитносив габардинен панталон, фино памучно полуполо в същия цвят и тъмнокафяви велурени обувки, сложих и подходящ колан. После отделих половин час, за да се запозная по-подробно с вътрешния план на хотела — разположението на стълбищата и кои са достъпни без ключ, многобройните охранителни камери, движенията на охраната. Когато реших как ще организирам срещата с Дилайла, така че да съм в безопасност, излязох навън.

Отбих се в едно интернет кафе. В чатрума ме очакваше съобщение от Канезаки. Шестима мъже, отговарящи на описанията на тези, които бях очистил, бяха заминали от Риад за Хонконг преди два дни. Освен това научих, че посолството на Саудитска Арабия в Хонконг участвало в разследването на неотдавнашни смъртни случаи в Хонконг и Макао. А Дилайла беше споменала, че онзи тип, когото подслушала, говорел със саудитски акцент. Явно казваше истината, поне в този случай. Изглежда нападателите ми наистина бяха саудитци. При съществуващите обстоятелства имаше голяма вероятност да са свързани с Белгази, който бе половин алжирец и знаеше арабски. Но не знаех защо. Нито как.

Последната част от съобщението гласеше:

Отговорих:

Едва ли можеха толкова бързо да организират нова група, но не беше излишно да внимаваме.

Изпратих съобщението, излязох от мрежата, а после и от кафенето.

Замислих се за Дилайла. Европейка, предполагах, въпреки че не можех да определя какъв бе слабият й акцент. В очакване на нова информация, допусках, че е французойка. Отчасти заради вида, тоалетите, обноските й. Отчасти заради връзката й с Белгази, за когото се твърдеше, че живеел в Париж, поне в интервалите между пътешествията си. Дори арабският й можеше да се впише в подобна хипотеза: значителен процент от населението на Франция е от алжирски произход и двете страни имат дълга и бурна съвместна история. Френските разузнавателни служби, и вътрешната, и външната, имаха солидно финансирани програми за изучаване на арабски. Дилайла спокойно можеше да е преминала през някоя от тях.

Имаше и друга възможност, естествено, която започваше да ми изглежда все по-вероятна. Реших да потърся начин да я проверя.

Купих предплатена карта за мобифон, прибрах я в джоба си, после се обадих на Дилайла от уличен телефон.

— В „Пенинсъла“ — съобщих й. — Стая петстотин четирийсет и четири. — Не сметнах за благоразумно да й кажа истинския номер на стаята. Тя имаше достатъчно основания да иска да ме премахне от пътя си.

— След половин час — отвърна тя и затвори.

Близо до автомата имаше магазин за алкохол. Импулсивно влязох вътре. Намерих бутилка трийсетгодишен „Лафройг“ за две хиляди и петстотин хонконгски долара — около триста щатски. Изнудване. Обаче какво пък, по дяволите. Отбих се в музикален магазин на Ейч Ем Би и купих няколко диска. Лин Ариейл, „На живо в Монтрьо“. Ева Касиди, „На живо от Блус Али“. Триото на Бил Еванс, „Неделя във Вилидж Вангард“. Почти толкова хубаво, колкото и да си там.

Върнах се в стаята си и взех две кристални чаши и кофичка с лед от плота до минибара. Оставих ги на масичката до уискито, заедно с бутилка минерална вода. Заредих дисковете в многодисковия плейър и избрах опциите за случаен избор и повторение. След миг музиката започна да се излива от тонколоните от двете страни на телевизора. Спрях за момент и се заслушах в „Есенни листа“ на Ева Касиди — текстът и мелодията навяваха още по-голяма тъга заради ненавременната смърт на певицата. Меланхолията на песента сякаш проясни и някак постави в рамка чувствата ми към Дилайла — отчасти приятното предвкусване на новата ни среща, отчасти страх от евентуалната й роля в неотдавнашните ми преживявания в Хонконг и Макао.

От телефона в стаята набрах предплатения мобифон, който преди малко бях купил, приех разговора и излязох, затваряйки вратата след себе си. Включих слушалка в мобифона и се заслушах. Макар и тихо, музиката се чуваше. Докато я чувах, щях да съм сигурен, че връзката е добра.

Слязох по стълбището на петия етаж. Стая 544 се намираше в дъното на коридора, с вход към срещуположното вътрешно стълбище и на около три метра пред него. Изчаках зад вратата към стълбището — оттам можех да виждам стаята през стъклото. Ако някой беше успял да подслуша разговора ни с Дилайла, което бе малко вероятно, или ако тя беше решила да осведоми хората си за моето местонахождение, което смятах за още по-малко вероятно, щях да ги видя. Ако се опитаха да минат по стълбището като мен, щях да ги чуя. А ако по някаква причина, за която изобщо не се сещах, някой се опиташе да проникне в моята стая, докато ме няма, щях да разбера по мобифона. Пластове. Винаги множество пластове.

Дилайла се появи след петнайсет минути. Докато ме подминаваше, погледнах в посоката, от която идваше, за да се уверя, че е сама. После отворих вратата и я повиках.

— Дилайла. Насам.

Тя се обърна и ме погледна. Нямаше особено изненадан вид, както и очаквах. Познаваше навиците ми и едва ли допускаше, че ще я чакам на уреченото място в уреченото време.

Задържах вратата отворена, докато мине покрай мен. Детекторът на Хари кротуваше в джоба ми с напълно заредени батерии. Блондинката не носеше подслушватели.

Преведох я по различни стълбища и вътрешни коридори, като същевременно слушах какво става в стаята ми. Оттам се чуваше само тихата музика на Лин Ариейл и другите. И двамата мълчахме. Не се натъкнахме на никакви изненади. Отключих вратата на стаята и влязохме вътре.

— Извинявай за предпазните мерки. — Свалих си слушалката, изключих мобифона и го оставих до вратата.

Извинението беше формално. Както и нейното свиване на рамене. Заключих вратата.

Почувствах се в безопасност и обърнах внимание на някои подробности. Дилайла носеше тъмносиня рокля от красива материя, може би сурова коприна. Стигаше точно над коляното, с три четвърти ръкави, бюстие и дълбоко шпиц деколте отпред и на гърба. Обувките й бяха лачени, с високи тънки токове и остри върхове. Чантичката беше в тон с тях, на лявата й китка блестеше златен „Картие“ със златна верижка, мъжки часовник, голям и тежък на нейната ръка, и неуместната му масивност подчертаваше женствеността й. Косата й бе опъната назад и разкриваше красивия й профил. Излъчваше самоувереност, изисканост и сексапил. Тоалетът и особено обувките не бяха подходящи за бягство и сложни маневри, затова очевидно ги бе избрала с някаква друга цел. По света има всевъзможни оръжия, затова си напомних, че в подобно облекло тази жена е всичко друго, но не и невъоръжена.

Тя бръкна в чантичката и извади мобифона си, за да ми покаже, че е изключен и не е свързан с някого, който може да ни подслушва. После разтвори самата чантичка, за да видя, че вътре няма нищо, което да създаде проблеми. Кимнах в знак, че това ми стига.

Дилайла повдигна ръце встрани и ме погледна. По лицето й плъзна лукава, гибелна усмивка — дразнеща, но и закачлива, подканваща онзи, към когото е отправена, да се включи във веселбата.

— Няма ли да ме претърсиш?

Не мислех, че е нужно. Пък и определено нямаше да е разумно. Ако докоснех тялото й, предишната ми реакция, докато я гледах надвесена над нощното шкафче в хотелската ми стая в Макао, щеше да изглежда срамежлива и стеснителна. Тя го знаеше и демонстрираше силата си.

— Защо да го правя? — сърцето ми се разтуптя дори само при мисълта да го сторя. — Имаме си доверие един на друг, нали?

Дилайла отпусна ръце и усмивката й се задържа за миг, вероятно като признание, че съм се справил с предложението й не по-зле от всеки друг при подобни обстоятелства.

— Да си събуя ли обувките?

— Защо? — попитах, като се сетих за онзи идиот с бомба в обувката, който се беше опитал да свали самолет, излетял от Париж.

Тя сви рамене.

— Това не е ли обичай в Япония?

Хитро. Начин да потвърди биографичен детайл, да увеличи или намали вероятността човекът, за когото нейните хора бяха чели във „Форбс“, наистина да съм аз. Щеше да й се наложи повече да го измъчи.

— Мисля, че го правят вкъщи, не толкова в хотелите — отвърнах. — Както предпочиташ.

Дилайла се наведе напред, повдигна десния си крак назад и се пресегна към ремъка зад глезена й. Нямаше нужда да се обляга на стената или на нещо друго, за да го направи. Имаше отлично равновесие. Вече се бях убедил в това в апартамента на Белгази, когато за малко не ме беше повалила с лакът.

Тя повтори същата процедура с другата обувка. На слабата светлина до вратата зърнах бяла кожа и изваяни бедра, когато предницата на роклята й за миг се повдигна нагоре. Гледката не бе случайна, знаех го, ала безспорно си я биваше.

И аз се събух и я последвах в стаята. Бях оставил осветлението на минимална мощност, за да не разваля с отражението във френския прозорец изгледа към пристанището и светлините на Хонконг. Забелязах, че Дилайла внимателно оглежда всичко наоколо, преди да се полюбува на панорамата.

Не се сдържах и се усмихнах. Обикновеният човек веднага щеше да е привлечен от такава невероятна гледка. Тя хвърли поглед към масичката.

— „Лафройг“, а?

— Трийсетгодишен — кимнах. — Познат ли ти е?

Дилайла също кимна в отговор.

— Любимият ми. Харесвам го повече от четирийсетгодишния. Този дъх на череша — божествен е.

Не е зле, помислих си. Зачудих се още какво знае. Явно я биваше в езиците, тоалетите, шпионската техника. А сега се оказа и познавач на уиски. Вероятно и на храна? Вино? Поезия? Тантрически сексуални похвати? Опитах се да не се задълбочавам в последното.

— Да ти налея ли?

— С удоволствие. Само с една капка вода.

Налях и на двамата здравословно количество уиски в кристалните чаши и прибавих капка вода в нейната, както искаше. Подадох й чашата, вдигнах моята и казах: „L’Chaim“, усмихвайки се и гледайки я в очите.

Тя се втренчи в мен.

— Моля?

Невинно се усмихнах.

— „За живота“, нали? Не е ли такъв обичаят в Израел?

За миг ми се стори, че изглежда сърдита, после се усмихна.

— Канпай — отвърна и двамата се засмяхме.

Отговорът й бе на място, но паузата и последвалата мигновена реакция я издадоха.

Седнахме на масичката. Дилайла се настани на дивана с гръб към стената и вляво от прозореца. Аз се отпуснах на фотьойла до нея. Гърбът ми бе обърнат към стената до прозореца, така че не виждах гледката. Засега предпочитах да гледам нея.

Известно време мълчаливо отпивахме от уискито. Тя имаше право — отлежал в черешови бъчви, трийсетгодишният лафройг смесва дъха на океана и сладостта на череша като никое друго уиски и предлага несравним аромат и вкус.

— Какво знаеш за мен? — след известно време попита Дилайла.

— Не много. Главно догадки. Сигурно колкото и ти знаеш за мен.

— За израелка ли ме смяташ?

— А не си ли?

Тя се усмихна. Усмивката й казваше: „Я стига, можеш да се справиш и по-добре.“ Свих рамене.

— Да, права си. Хубавица, говори арабски, с изискани маниери, опитва се да преметне тип, който подкрепя различни ислямски фундаменталистки групировки… не знам как е възможно да съм си го помислил.

— Наистина ли не знаеш нищо друго?

— А какво друго има?

Блондинката отпи глътка и помълча, като че ли обмисляше отговора си.

— Никой не работи съвсем сам — рече накрая. — Дори да поддържаш връзка само с хората, които ти плащат, все пак има някой, към когото можеш да се обърнеш за информация. Ако споделиш предположенията си за това коя съм с онзи, за когото работиш, може да стане опасно за мен.

Изобщо не ми беше хрумвало. Обикновено обмислям дали дадено действие може да ме застраши с нещо. Егоистично, предполагам. Обаче съм жив тъкмо по тази причина.

— И двамата сме професионалисти — продължи Дилайла. — Вършим си работата. Ако ти трябва информация, ще я откриеш. Но тя може и да не ти помогне. А на мен ще ми струва страшно много.

— Защо тогава просто не си откровена с мен — предложих й. — Кажи ми каквото ме интересува.

— Какво още искаш? — погледна ме тя. — Вече и без това знаеш прекалено много по случайно стечение на обстоятелствата. И двамата сме наясно с целите си, разбираме и ситуацията, в която се намираме. Като ме притискаш, ми пречиш да изпълня задачата си. Правиш я по-опасна за мен. Хората, с които работя, виждат всичко това. И може да решат да не послушат съвета ми да не се опитват да те премахнат.

Оставих чашата си и се изправих.

— Дилайла, тук сме, за да намерим удовлетворително решение и за двама ни — гласът ми бе по-нисък с една октава, това бе знак, че съм само на секунди от предприемането на решителни действия. — Не ме карай да заключа, че представляваш опасност за мен.

— Иначе? — очите й се впериха в моите.

Не отговорих. Дилайла също остави чашата си и стана.

— Врата ми ли ще счупиш? Повечето мъже не могат — нали знаеш, не съм толкова крехка, макар да съм убедена, че ти си способен да го сториш.

Пристъпи към мен. Усетих прилив на адреналин. Преди секунда бях реагирал инстинктивно, като при внезапна опасност, ала сега… не бях сигурен. Дишането неволно се ускори и аз го овладях, тъй като не ми се щеше Дилайла да забележи.

— Може и да представлявам опасност за теб — хладнокръвно заяви блондинката. — Не защото го искам, а заради ситуацията. И какво от това? Ти си професионалист. Постъпи както се налага. Отстрани опасността.

Тя пристъпи още по-близо, достатъчно, за да усетя дъха й, да почувствам, че тялото й излъчва нещо, топлина или електричество. Гърдите и коремът ми пламнаха от новата порция адреналин.

— Няма ли да го направиш? — взря се в очите ми Дилайла. — Защо? Знаеш как. Ето — тя хвана ръцете ми и ги вдигна към шията си. Кожата й беше топла и гладка. Усетих пулса й с пръстите си. Биеше изненадващо силно. Чувах как въздухът влиза и излиза през носа й.

Нямах намерение да блъфирам, но явно го бях сторил. И сега тя ме предизвикваше. Мамка му.

Все пак не бе абсолютно уверена в преценката си. Доказваха го ускореният пулс, дишането й.

Моето дишане също се беше ускорило. Потърсих начин да си върна инициативата, да овладея положението. Докато се взирах в сините й очи, в лицето й между поставените ми на шията й длани, в едновременно уплашеното й и предизвикателно изражение, хич не ми бе лесно.

Тя отпусна ръце и леко вирна брадичка. Позата й бе примирителна и покорна, но същевременно някак подигравателна и оскърбителна. Погледнах надолу към тъмнеещите сенки във вдлъбнатините на ключиците й, първо към едната страна, после към другата, и за малко не се поддадох на изкушението да спусна длани по раменете й, закачайки плата на роклята й, и с едно-единствено плавно движение да я смъкна заедно с бельото отдолу до китките и корема й, да оголя гърдите, кожата, тялото й.

Всичко това ме очакваше, ако го исках. Знаех го, знаех и че действията ми ще се подчинят на нейните условия, че тя ще ми поднесе онова, което пожелая, като домакиня, наливаща мляко на изгладняло котенце, може би милвайки мъничето по главата, докато то лакомо лочи бялата течност.

Изведнъж се ядосах. Образът на котето ми помогна. Отдръпнах ръце от шията й и предпазливо отстъпих назад. Усетих, че устата ми е пресъхнала. Вдигнах чашата си. Отпих глътка. Седнах колкото успях по-небрежно.

— Бях прав за теб — казах, оставяйки я да стои там. — Наистина не можеш да не го правиш. Защото нямаш нищо друго.

Очите й се поприсвиха и разбрах, че наистина съм имал право. Бях се състезавал с такива типове в джудото. Те са си изработили един коронен номер, метод, който винаги им дава предимство, обаче ако човек го преодолееше, те губеха дух и не успяваха да се вземат в ръце.

— Как е? — подех. Вече чувствах, че аз контролирам положението. — Способна ли си изобщо да разговаряш с мъж, без да се опиташ да го съблазниш? Какво ще правиш след няколко години, когато привлекателността ти повехне? Защото в теб няма нищо друго. Може да е имало, много отдавна, обаче си го изгубила.

Очите й станаха тънки цепки, а ушите й сякаш се прилепиха към черепа в странно животински гняв. Добре, помислих си. Тъкмо това ми трябваше.

— Ще седнеш ли? — посочих дивана. — Няма да те чукам. Няма да те убия. Отне ми цял следобед да се отърва от онзи тип от асансьора и тази вечер нямам намерение да започвам отначало.

Странна усмивка изкриви устните й и ме накара да се зачудя дали току-що не си е представила как ме убива. Тя наклони глава, сякаш казваше: „Добре, признавам се за победена.“

Сетне се върна на дивана и допи уискито си. Вдигнах бутилката дай долея. Когато ми подаде чашата си, забелязах, че ръцете и на двама ни треперят. Без съмнение и тя го видя.

— Хайде да се съгласим на равен мач — предложих.

Дилайла се усмихна и отпи от уискито.

— Много си великодушен — отвърна.

— Честен съм.

Тя пак се усмихна, този път малко по-весело.

— Бива си те, знаеш ли. Изключителен си.

— Е, и ти не падаш по-долу.

Тя отново отпи глътка лафройг.

— Сигурно би се получило нещо интересно, ако се бяхме запознали при други обстоятелства.

— Искаш да е по-интересно, отколкото е сега ли? — попитах.

И двамата се засмяхме и напрежението са разсея.

После помълчахме за момент, може би за да съберем мислите си, да се подготвим за следващия ход. Реших известно време да не насилвам нещата, казах си, че ще е по-разумно да я накарам да се почувства спокойна след размяната на суровите реплики. Всъщност просто исках да разговаряме нормално, нямах желание да се дуелирам с нея, нито намерение да се бия. За миг се зачудих каква е причината за това ми решение.

— Знаеш ли, за малко да ме повалиш в апартамента на Белгази — казах.

Дилайла сви рамене.

— Предимството от изненадата беше на моя страна. Едва ли си очаквал съпротива от една гола жена.

— Може и да не съм. Все пак ти използва каквото имаше на свое разположение, и го използва добре. Кой те е обучил?

Въпросът бе прям и знаех, че няма да го приеме като опит да изкопча някаква информация. Тя дълго ме гледа, после отвърна:

— Това е крав мага.

Крав мага е система за самоотбрана, разработена от израелските въоръжени сили. В последно време се преподава в целия свят, затова практикуването й не означава непременно, че човек е израелец. Ала Дилайла вече знаеше моите предположения за националността й и за службите, от които е част. В този смисъл нейното признание означаваше и мълчаливо потвърждение.

Зачудих се как най-добре да се възползвам от тази нарочно открехната врата.

— Крав мага ми харесва — отбелязах. — Практична е.

— Всичко зависи от това как се преподава — каза тя. — И как тренираш. Повечето бойни изкуства се преподават като религии. Основават се на вяра, а не на факти.

Усмихнах се.

— Хората трябва да вярват в нещо, дори сами да са си го измислили.

Дилайла кимна.

— Даже да не е вярно. Но ние сме лишени от този лукс. Нуждаем се от нещо, което върши работа.

Ние. Готвеше се да ми каже нещо. Не биваше да я притискам, а да я оставя да го направи както иска.

— Как са те подготвили? — попитах.

— Знаеш как. Тренировки с най-различни сценарии. И боят е съвсем истински. Носът ми е чупен по време на тренировка, виждаш ли? Подложих се на операция, но ако се вгледаш, ще забележиш белезите.

Взрях се внимателно и различих тънка като косъм линия в основата на носа, следи от лошо счупване, прикрити от добър пластичен хирург. Нямаше да го видя, ако не знаех къде да търся.

— Явно са те държали доста строго.

— Така е. Моята подготовка отне повече време, защото операциите ми са специални. Дълго време съм сама, обикновено нямам достъп до оръжие, поне не до традиционните.

Отново замълчахме. Тя отпи глътка лафройг и попита:

— А ти?

— Главно джудо — отвърнах. — В „Кодокан“ — щом беше тренирала крав мага, със сигурност знаеше за какво говоря.

Дилайла ме погледна.

— Извиването на врат не е ли забранено в джудото?

— Забранено е — потвърдих, виждайки, че съм бил прав за познанията й. — Научил съм го от другаде. От книги и видеокасети. Упражнявах тези техники с неколцина партньори, които споделяха моите интереси.

— Какво друго? Като те гледах как се движиш, не си тренирал джудо като спорт. Дори и с извънредните книги и касети.

— Имаш право. Не е излишно да прекараш някое и друго десетилетие в бойна обстановка. Това развива определени рефлекси.

Пак мълчание.

— Значи си същият, за когото те мисля — заяви накрая тя.

Свих рамене.

— Струва ми се, че вече донякъде го знаеш.

— Е, и ти донякъде знаеш истината за мен.

Ето, потвърждаваше.

— Значи си израелка — рекох. — От Мосад.

Дилайла се извърна и леко вирна глава, като че ли обмисляше думите ми. После отсече:

— Какво значение има коя съм и откъде съм? От твоя гледна точка, никакво.

Нямаше да признае, бях сбъркал. Или вече го бе намекнала по завоалирания си начин, а аз го бях пропуснал. Не бях сигурен.

Тя отпи глътка и продължи:

— Но от моя гледна точка твоята служебна принадлежност е от огромно значение. Сведенията, които успяхме да съберем за теб, предполагат, че работиш за Либерал-демократичната партия в Япония. Само че не виждам какъв интерес може да има ЛДП към Белгази. Затова допускам, че поне в този случай ти плащат американците. И това ме безпокои.

— Защо?

Дилайла разпери ръце с длани нагоре, сякаш казваше: „Не е ли очевидно?“

— Те са силни и интересите им са противоречиви, затова не са дискретни. Трябва да внимаваш с тях. Никога не си абсолютно сигурен с кого си имаш работа.

— Какво искаш да кажеш?

Тя постави ръце на хълбоците си, облегна се назад и отпусна рамене. Този жест гласеше: „На глупак ли се прави, или наистина е такъв?“ След миг заговори, затова реших, че се е спряла на второто предположение. Това не би трябвало да ме смущава, дори тъкмо напротив, ала ме накара да се почувствам неловко. Успокоих гордостта си, като си напомних, че общо взето е добре да те подценяват.

— Обясниха ли ти защо искат да премахнат Белгази? — попита Дилайла.

— Да.

— Повярва ли им?

Свих рамене.

— Почти не ги слушах.

Тя се засмя.

— Сигурно са ти разказали за неговата мрежа за оръжейни доставки, за връзките му с терористични и фундаменталистки групировки и прочее глупости.

— Какво, да не би да си измислят? — попитах.

Блондинката поклати глава.

— Не. Всичко е вярно. И съм сигурна, че някои сили в американското правителство са загрижени, дори може би се опитват да направят нещо по въпроса. Някои сили.

— Тоест?

Дилайла се усмихна.

— Знаеш ли, още не си ми казал името си.

Погледнах я.

— Наричай ме Джон.

— Добре тогава, Джон — изрече името ми, сякаш опитваше как звучи.

— Говореше за „някои сили“.

Дилайла сви рамене.

— Да кажем просто, че Америка е доста голяма страна. И има много противоречиви интереси. Може би не всички смятат Белгази за толкова неприятен тип.

— Тоест? — повторих.

— Замислял ли си се защо искат да изпълниш точно тази задача така, че смъртта да изглежда естествена?

— Имам най-обща представа.

— Ами тогава, помисли за следното — тя се наведе напред и вдигна ръце с леко разперени пръсти и длани, като че ли обрамчваше фотография. — Каквато и сила да те е наела, нищо не води до нея. Целта е да могат да отрекат, че са замесени. Пред кого? И замислял ли си се в какво положение те поставя това?

Подчертаното жестикулиране беше нещо ново. Виждах различна част от личността й, част, която навярно обикновено криеше. Интересно.

Замислих се за миг.

— В същото положение, в каквото се намирам винаги, предполагам.

— В някакъв смисъл, може би — махна с ръка тя, сякаш отхвърляйки думите ми. — Но, от друга страна, положението сигурно е по-лошо. Според теб кой е пратил мъжа в асансьора?

Пак се замислих. Почти бях сигурен, че го е пратила тя. Обаче отговорих:

— Не знам.

Махането с ръце престана и Дилайла промуши въздуха с показалец.

— Точно така. В момента срещу теб може да има всякакъв брой играчи. Всеки, който печели от сделките на Белгази.

Или който иска Белгази да остане жив, докато си осигури достъп до компютъра му, помислих си. Зачудих се дали ми казва всичко това, за да ме отстрани от играта. Или може би се опитваше да подчертае безнадеждността на моето положение, за да ме накара да се откажа. Може би.

— Винаги съм знаел, че да си в този бранш, е лош начин да спечелиш конкурс за популярност — отвърнах.

Тя се засмя. Вдигнах бутилката и напълних първо нейната, после и своята чаша.

Смехът й ми харесваше, странна смесица от несъвместимости: дрезгав, но и сладък, женствен с изключителната си изтънченост, ала и някак момичешки с приятния си тембър, подправен с иронични нотки, които по-скоро се дължаха на усещането за абсурдност, отколкото на сарказъм или жестокост. Усмихнах се — чувствах се добре и разбирах, че главата ми малко се е замаяла от уискито.

Дилайла се облегна назад, отпи и задържа чашата под носа си. И това ми хареса, харесваше ми, че се наслаждава на аромата. Последвах примера й.

— Знаеш само, че някой е подире ти — поде тя. — Разбираш ли какво означава това за мен? Някой може да направи връзката. А аз не действам като теб. Нямам възможност да се скрия. За да изпълня задачата си, трябва да съм много близо и да остана така.

Значи сега апелираше към чувствата ми. Двустранен подход: от една страна, логичен — убеждаваше ме, че положението се е променило и вече не мога да изпълня задачата си, а от друга, емоционален, в смисъл, че ако продължа да опитвам, тя ще плати цената.

— Разбирам какво искаш да кажеш — отговорих. — Но разбирам също и какви са мотивите ти. Второто ме кара да се съмнявам в първото.

Стана ми малко тъжно, че се налага да го кажа. Известно време всичко бе толкова спокойно. Божичко, уискито ми действаше. Обикновено не съм сантиментален.

— Имаш основание — кимна блондинката. — И все пак това, което ти казах, е вярно. Поразрови се малко, без да ме забъркваш, ако можеш, и ще се увериш.

Кимнах.

— Вече го правя. Дискретно, без да те замесвам — не бе точно така, но по-късно щях да мисля как може да й се отрази допитването ми до Канезаки.

Отпих глътка уиски.

— Така или иначе, трябва да открия откъде изтича информация, за да мога да запуша пробойната.

— Смяташ, че проблемът е при теб ли?

Свих рамене.

— Няма да е за пръв път. Отдавна съм научил, че е опасно да се работи с демокрации. На тях им пречат всички досадни проверки и балансирането на везните, както и натрапчивото обществено мнение, затова имат стимул да откриват начини да вършат нещата не според правилата. Понякога става трудничко да следиш с кого си имаш работа.

Тя се усмихна.

— Ако искаш да очистиш Кастро, плати на мафията.

Отговорих на усмивката й.

— Естествено. Или, ако Конгресът не ще да отпусне нужните суми, финансирай контрите чрез султана на Бруней.

— Или субсидирай почти всичко, като караш Саудитска Арабия да плаща.

— Да, не се бой, разбирам какво искаш да кажеш.

Дилайла размаха ръце нагоре-надолу като пешеходец, който се опитва да спре приближаваща се кола, едновременно нетърпелив и умолителен жест.

— Извинявай за отклонението, обаче единайсети септември накара Америка да изпадне в тежка форма на шизофрения. Страната се посвети на „война срещу тероризма“, въпреки че все още плаща милиарди петродолари на саудитците, макар да се знае, че с тези пари се финансират всички групировки, с които Щатите твърдят, че са във война. Петнайсет от деветнайсетимата похитители на единайсети септември бяха саудитци, но никой не говори за това. Представи си реакцията, ако похитителите бяха иранци или севернокорейци. Ако Америка беше човек, психиатрите щяха да определят състоянието й като пълно отрицание на действителността. Не знам как можеш да се доверяваш на такъв работодател.

— Ти доверяваш ли се на своя? — попитах.

Блондинката сведе очи. Ръцете й бавно се отпуснаха в скута й.

— Сложно е — отвърна след малко.

— Това не е точно потвърждение.

Дилайла въздъхна.

— Вярвам на намеренията им. Някои… аспекти на политиката са глупави и остарели. Все пак не е необходимо да съм съгласна с всяко решение, за да знам, че постъпвам правилно.

По жестовете и гласа й прецених, че въпросът ми я смути. Но не заради причините, които току-що бе изложила. Имаше нещо друго.

— А те вярват ли ти?

Тя се усмихна и понечи да каже нещо, после се отказа. И пак заби поглед в пода.

— И това е… сложно.

— Защо?

Дилайла се озърна наляво-надясно, сякаш търсеше отговор.

— Те ме обучиха и подготвиха — рече след малко. — И ме бива в работата ми. Находчива съм и имам богат опит.

Отпи глътка лафройг и аз зачаках да продължи.

— Но трябва да призная, че по същество работата ми е да спя с врага. Буквално. А това е трудно за преглъщане. Хората се питат как се чувствам, дали това не ме… заразява или нещо подобно.

— А как се чувстваш? — не успях да се сдържа да не попитам.

Дилайла извърна очи.

— Не ми се говори за това.

Кимнах и двамата помълчахме. После продължих:

— Поемаш много рискове с тази операция. Навярно повече от обикновено. След моята намеса, а и след появата на оня тип в хотела, положението е твърде опасно за теб и би било разумно да се измъкнеш. Ти не го правиш обаче.

Тя се усмихна, ала колебливо.

— Да докажеш нещо ли се опитваш? — попитах. — Да спечелиш нечие уважение, като залагаш живота си на карта?

— Ти пък какво разбираш от това? — репликата й прозвуча малко остро и заподозрях, че съм се натъкнал на нещо.

Усмихнах се.

— Воювал съм с американската армия във Виетнам. Срещу разни жълтури. Погледни ми лицето, Дилайла.

Тя вдигна очи.

— Схващаш ли какво искам да кажа? Трябваха ми години, за да проумея защо съм бил готов да извърша някои от нещата, които съм правил там.

Блондинката кимна, после пресуши чашата си до дъно.

— Ясно. Да, тогава ще разбереш.

— Струва ли си обаче? Пращат те на операции с огромен риск за теб, ти им носиш победи, а те пак не ти вярват. Защо да се главоболиш?

— „Защо да се главоболиш“? — повтори тя и наведе глава настрани, като че ли се опитваше да види нещо в мен, което по-рано е пропуснала. — Някога виждал ли си бебе с откъснати от бомба крака? Виждал ли си майка му да го притиска към себе си, обезумяла от мъка и ужас?

Реторичен въпрос, за повечето хора. Не и за мен.

— Да — тихо потвърдих. — Виждал съм.

Дилайла безмълвно се вторачи в мен, после продължи:

— Е, това, което правя, донякъде ме спасява от тези кошмари. Когато си свърша работата добре, успяваме да прекъснем притока на средства и въоръжение за чудовищата, които се опаковат целите в експлозиви, отрова за плъхове и гвоздеи, и тогава някое бебе, което иначе е щяло да загине, остава живо, семейството, което иначе вечно е щяло да скърби, съхранява щастието си, умове, които иначе са щели да бъдат травмирани до размътване, остават невредими.

Тя замълча за миг, после прибави:

— Трябва ли да се откажа, защото моите началниците ми нямат доверие, въпреки че би трябвало да е обратното? Как бих могла да обясня на опечалените, сакатите и травмираните, че съм можела да направя нещо, за да ги спася, но не съм го сторила, защото в службата не са се отнасяли с достатъчно уважение към мен.

Дилайла ме погледна. Бузите й бяха зачервени, раменете й се повдигаха и спускаха в такт с дишането й.

Отвърнах на погледа й, обзет от странна смесица от възхищение, привличане и срам. Отпих голяма глътка и пресуших чашата си. Напълних нейната, после и своята.

— Щастливка — казах след малко.

Тя премигна.

— Моля?

Затворих клепачи и заразтривах слепоочията си.

— Да вярваш в нещо така… — отворих очи. — Божичко, не мога да си го представя.

Последва дълго мълчание.

— Не се чувствам щастлива — накрая рече Дилайла.

— Не, сигурен съм в това. Не се изразих правилно. Трябваше да кажа „късметлийка“. Не е същото.

Отново заразтривах слепоочията си.

— Съжалявам за думите си. Че не бива да се главоболиш. С годините придобих навика да… изпреварвам предателството. Да мисля, че вероятността за предателство и предпазването от него са на първо място. И това може би е вярно за мен. Но не е задължително да е вярно за всеки. Например за човек като теб.

Известно време и двамата мълчахме. После Дилайла попита:

— За какво мислиш?

Отговорът ми се забави няколко секунди.

— Харесва ми как жестикулираш, докато говориш — което беше само част от истината.

Тя сведе очи към дланите си за миг, като че ли проверяваше дали в момента се движат, и тихо се засмя.

— Обикновено не го правя. Ти ме вбеси.

— Аха.

— Е, правя го, когато изгубя самоконтрол.

— И кога се случва това?

— Рядко.

— Би трябвало да го правиш по-често.

— Опасно е.

— Защо?

— Знаеш защо. Трябва да се защитаваш.

Изражението й бе толкова безстрастно, че бе невъзможно да не го контролира съзнателно, знаех го. Тя отпи глътка уиски.

— Ами ти? Какво правиш?

— Не се сближавам.

— Аз също не мога да си позволя този лукс.

Погледнах я.

— Никога не съм го възприемал като лукс.

Дилайла отвърна на погледа ми. Забележимо продължително. Определено откровено. Навярно подканващо.

Преместих се до нея на дивана. Тя леко повдигна вежди.

— Нали току-що каза, че не се сближаваш — обаче се усмихваше с онези топли нотки на ирония и закачливост в очите си.

— Това е проблемът, когато сам си налагаш правилата — отвърнах. — Няма кой да те поправи, когато ги нарушаваш.

— Нали каза, че няма да ме чукаш?

— Не те чукам.

Дълго се взирах в нея, после бавно се наведох напред. Дилайла ме наблюдаваше, вперила очи в моите, за миг ги сведе към устните ми и отново ги вдигна.

Спрях. Лицата ни бяха на сантиметри едно от друго. Долових дъх на рядък парфюм, може би приготвен по поръчка специално за нея, в скъпо шише от гравирано стъкло. Ароматът се усещаше, ала не се различаваше ясно, като видения от сън след събуждане, отслабващ образ върху ретината след силен проблясък или спомен за лице, което си познавал и обичал много отдавна. Нещо, което е реално само колкото да те привлича, да те кара да искаш да го притеглиш към себе си, да го върнеш, преди пак да замъждука и изчезне, и безвъзвратно да го изгубиш.

Наведох глава още малко и я целунах. Тя отговори на целувката, но не особено ентусиазирано. След малко се отдръпнах и я погледнах.

— Някой може да нарече това, което правиш, „смесени сигнали“ — каза Дилайла. Усмихваше се, ала гласът й звучеше напълно сериозно.

— Имам противоречив характер. Така твърдяха всички психолози в армията.

— Преди няколко минути бе готов да ме набиеш, забрави ли?

Поклатих глава.

— Не се отнасяше до теб. Беше за второто ти аз. А то не ме интересува.

— Откъде знаеш, че другото ми аз ще те заинтересува?

— Това, което видях досега, ми харесва.

Тя ме погледна.

— Може и да си прав. Възможно е да съм способна само да се преструвам.

— Жалко, ако е вярно.

— Ти си единственият, който го казва.

— Опитвам се да се поставя на твое място.

— Доста успешно.

— Докажи ми, че греша.

— Не съм сигурна, че грешиш.

Плъзнах очи по краката и гърдите й с престорена похотливост.

— Добре, ще взема второто аз.

Дилайла се засмя, после млъкна и ме погледна, също толкова дълго. След това се наведе напред и отново се целунахме.

Този път целувката беше по-хубава. В нея имаше някаква неувереност, колебливостта на примирието, усещането за нещо, което се движи бавно, но с огромна инерция.

Тя отвори устните си по-широко и езиците ни се срещнаха. Усещането отново бе колебливо: проучване, а не припряна атака, опитване на водата, а не стремглаво хвърляне.

Изтече минута, може би две и целувката стана по-непринудена, по-страстна, не толкова съзнателна, по-непреднамерена. Тя сякаш се разтопи, като че ли се подчиняваше на някаква сила, която се изплъзваше от властта ни. Опитах всички различни части на устата й, всяка преминаваше през съзнанието ми като образи, осветявани от светкавици: езика й, устните й, зъбите й, сладостното усещане за цялото, нов праг към онова прекрасно нещо, което представляваше Дилайла.

Тя захапа долната ми устна и я задържа за миг, после я пусна и полека се отдръпна. Спогледахме се. Дилайла се усмихна.

— Харесва ми вкусът ти.

— Да, и аз си мислех същото. Трябва да е от лафройга.

Одобрителният звук, който издаде, прозвуча като мъркане.

— Само отчасти. Другата част си ти.

Усмихнах й се.

— Екзотичният вкус на Ориента, а?

Дилайла се засмя.

— Просто ти.

Любихме се на леглото. По някое време шеговито поспорихме кой трябва да е отгоре, спор, който решихме, прибягвайки към проверка на всяка от въпросните възможности, наред с още няколко. Тялото й беше сочно и красиво и тя се движеше с опитност и ентусиазъм — това ми припомни самоувереността й, когато за пръв път я видях във фоайето на „Мандарин Ориентал“.

Използвахме презерватив — една от няколкото практични вещи, които носеше в чантичката си. Разумно. За съжаление в редките си мигове на истинска страст аз рядко съм толкова предпазлив, колкото би трябвало. Оправдавам се със следното: при всички куршуми и мини, от които съм оцелял, трябва да имам имунитет към полово предавани болести. Тъпо е, знам. Има по-голяма вероятност съдбата да задоволи вкуса си към иронии, като ме убие със СПИН или някоя друга неприятна болест.

После легнахме по хълбок с лице един към друг, отмаляло отпуснали глави върху сгънатите надве възглавници. Дилайла протегна ръка и прокара показалец по устните ми.

— Усмихваш се.

Повдигнах вежди.

— Ти какво мислиш, че ще се мръщя ли?

Тя се засмя. Думите й, поведението й, всичко ми се струваше съвсем искрено. Ала Дилайла си беше професионалистка. Ако пуснеше косата си, трябваше да допусна, че това е тактика, средство за постигане на конкретна цел. И все още не можех да бъда сигурен за мотивите й, за това какво можеше да се е опитала да направи в „Мандарин Ориентал“. Жалко, че подобни мисли трябваше студено да лежат на леглото помежду ни, ала какво да се прави.

— Как започна да се занимаваш с тази работа? — попитах я.

Дилайла сви рамене.

— Понякога и аз си задавам същия въпрос.

— Разкажи ми.

— Отговорих на една обява във вестника, точно като теб.

Зачаках. Нямаше смисъл да казвам нищо повече. Ако не искаше да говори за това, нямаше да го стори. Пак замълчахме. След малко тя поде:

— Бях мършава хлапачка, но когато станах на четиринайсет, тялото ми започна да се развива. Момчетата, а и мъжете започнаха да ме заглеждат. Не знаех точно защо го правят, обаче ми харесваше. Допадаше ми, че имам нещо, което те искат. Виждах, че това ми дава някаква власт.

— Трябва да си ги побърквала — отбелязах, спомняйки си какво е да си на тази възраст, отровен от тестостерон и устремен като самонасочваща се ракета.

Дилайла кимна.

— Но не ме интересуваха момчетата на моята възраст. Не знам защо — просто ми се струваха прекалено малки. Фантазиите ми винаги бяха свързани с по-възрастни мъже.

Тя се облегна на възглавницата.

— Когато навърших шестнайсет, един приятел на баща ми, военен, се премести на работа в нашия град. Живя при нас един-два месеца, докато си търсеше апартамент. Казваше се… Ще го наричам Дов. Беше на четирийсет, военен герой, мургав, хубав мъж с невероятно меки, невероятно красиви очи. Колкото пъти го погледнех, изпитвах странно чувство и трябваше да се извръщам. Винаги се държеше прилично с мен, но понякога го хващах да ме гледа като всички други мъже, макар че явно се опитваше да го прикрива.

А когато осъзнах, че ме гледа така, се почувствах… е, беше вълнуващо. Беше военен герой, красив, интелигентен и много по-възрастен и опитен от мен, но въпреки това имах същата власт над него. Започнах да… експериментирам с властта си. В известен смисъл я изпитвах, за да разбера какво представлява. Смеех се на нещо, което е казал, и се вглеждах в очите му малко повече от естественото. Или се отърквах в него, когато се разминавахме. Нямах намерение това да доведе до нещо конкретно — дори не знаех, че може да ми се случи с мъж като Дов.

Един ден, когато родителите ми ги нямаше, аз си облякох тоалета, който смятах за най-секси, бяло бюстие и саронг. Почуках на вратата на стаята му. Сърцето ми биеше силно, както винаги, когато бях близо или дори само мислех за него. Чух го да казва: „Влез“ и влязох. Той седеше на малкото бюро в стаята и когато ме видя, се изправи, после се изчерви и се обърна. Сърцето ми още по-силно се разтуптя. Казах му, че отивам на разходка на плажа — живеехме близо до океана, и го попитах дали иска да дойде да поплуваме. Дов не отговори — просто ме погледна и пак се извърна. Тогава чух дишането му. Бях толкова млада, не разбирах какво означава това, обаче ме възбуди. И се почувствах неловко, защото не ми отговаряше. Не знаех какво да кажа, затова започнах да си вея и отбелязах: „Тук е адски горещо!“, защото изведнъж ми се стори, че съм в пещ. Той продължаваше да мълчи, просто ме гледаше с невероятно странно изражение — усмихнато, но и малко мъчително, като че ли нещо го болеше и се опитваше да се държи храбро — и видях, че ръцете му треперят. Мълчанието му ме изнерви, чудех се какво да кажа. „Няма нищо, щом не искаш да поплуваме“ — изпелтечих аз и осъзнах, че гласът ми трепери също като ръцете му.

Устните му помръднаха, ала отново беззвучно. После протегна ръка и докосна бузата ми с пръсти. Изненадах се и бързо отстъпих назад. Той отдръпна ръка и припряно се извини. Не знаех защо го прави, нито защо съм отстъпила — в онзи момент знаех само, че искам да ме докосва, искам го повече от всичко на света, и без да мисля, грабнах ръцете му в своите и възкликнах: „Не, не, няма нищо!“ Тогава Дов ме погледна с красивите си тъмни очи, взе лицето ми в шепи и ме целуна. Това беше първата ми истинска целувка и ми се стори, че ще припадна от удоволствие. Чух, че стена, той също стенеше. И знаеш ли какво? Когато постави длани върху тялото ми, просто върху хълбоците и гърдите ми, аз свърших. И това ми беше за пръв път — не разбирах какво става, не можех да дишам, помете ме взрив на удоволствие, отпуснах се в ръцете му и заплаках. Той ме прегърна, галеше косата ми и повтаряше, че съжалява, а аз не можех да говоря, затова само клатех глава и плачех, защото беше истински прекрасно, той беше невероятно прекрасен.

Усмихнах се. Искаше ми се да вярвам, че историята й е вярна, че ми показва още частица от човека зад маската.

Може и да казваше истината. Макар и измислено, Дов беше израелско име. Доколкото можех да преценя, той се бе отличил в Шестдневната война на Израел. Значи родният й град се намираше на море. Тел Авив? Ейлат?

Но може и да разказваше тази история толкова често, че сама беше започнала да вярва в нея. Би могла да я използва, за да ме привърже към себе си, да изкриви обективността ми, да замъгли преценката ми.

Все пак можех да разсъждавам върху всички тези нежелани възможности и по-късно. Не виждах смисъл да го правя точно сега.

— Люби ли те? — попитах.

— Не. Не тогава. Макар че щях да му позволя. Можеше да прави с мен каквото поиска.

— Какво се случи после?

Дилайла се усмихна.

— Обещахме си, че това никога няма да се повтори, че не е редно, защото той е много по-възрастен и ако родителите ми узнаят, ще се разсърдят. Но не можехме да стоим далеч един от друг. По онова време брат ми беше в казармата и същата година го убиха. Едва ли щях да го понеса без Дов. Той разбираше войната и беше изгубил много свои близки. Единствено той можеше да ме утеши.

— Родителите ти сигурно са преживели истински ад.

— Бяха съсипани. Много хора смятаха, че изобщо не е трябвало да воюваме там. За какво загина нашият прекрасен син, казваха си те. Не беше като да изгубиш някого в другите войни, които ни бяха наложени, всички го знаеха. По-скоро беше като… просто прахосване на човешки живот. Нали разбираш какво искам да кажа?

Извърнах се, замислен за първото си пътуване в Щатите след Виетнам. Когато хората научаваха, че съм воювал, в най-добрия случай изпитваха неловкост и учтиво се опитваха да променят темата. А често реагираха с неприязън.

— Едно от най-жестоките неща, които може да извърши обществото, е да прати младежите си на война с благословия да убиват, а когато се завърнат у дома, да им заяви, че благословията не е била истинска — казах. — Ние постъпихме точно така във Виетнам.

Тя ме погледна и кимна. Помълчахме.

— Как се развиха нещата с Дов? — попитах след малко.

Дилайла се усмихна.

— Той се премести. Аз отидох в колеж. Сега Дов има жена и двама синове.

— Още ли се виждате?

Тя сви рамене.

— Не много често. Той си има семейство, аз си имам моята работа. Но понякога се срещаме.

— Родителите ти така и не са узнали, нали?

Поклащане на глава.

— Не. И той не каза на жена си. Добър съпруг е, обаче нали знаеш? Изкушаваме се. Между нас има нещо, което просто е прекалено силно.

Кимнах.

— Повечето хора само си мечтаят за такава връзка.

Дилайла повдигна вежди.

— Ами ти?

Извърнах очи за миг, замислен за Мидори.

— Може би веднъж.

— Какво се случи?

Всъщност нищо, бих могъл да отговоря. Тя просто разбра, че съм убил баща й.

— Тя не е от бранша — поясних. — Беше достатъчно интелигентна да разбере с какво се занимавам и да проумее, че нашите светове трябва да си останат отделни.

— Никога ли не си се замислял да се измъкнеш от този свят?

— Постоянно мисля за това.

— Трудно е, нали?

„За нас няма дом, Джон. Не и след онова, което направихме.“ Думи на някогашния ми кръвен брат Лудия Джейк. Отново кимнах и отвърнах, сякаш на призрака му:

— Има неща, които после не можеш да отмиеш.

— Какво се случи помежду ви?

— Причиних й зло. Нараних я.

— Не това. Хубавото.

— Не знам — за миг си представих лицето й, отправения й към мен поглед. — В нея имаше… някаква откровеност. Във всичко, което правеше. Винаги виждах как я карам да се чувства. Тя беше изискана и образована, талантлива и известна в своята област, но когато бяхме заедно, някак си винаги усещах, че съм с личността, която е била преди всичко това. С истинската личност, със съкровената същност, която не вижда никой друг. Правех я щастлива, разбираш ли? В известен смисъл това ми се струваше абсурдно и когато го усетих, бях абсолютно неподготвен. Съмнявам се, че по-рано ми се е случвало такова нещо. Не мога да си представя, че пак ще ми се случи. Тъкмо това, че я правех щастлива… — млъкнах, мислейки си, че ще прозвучи банално, после все пак го казах: — … ме правеше щастлив.

— Сега щастлив ли си?

— В момента ли? Чувствам се доста добре.

Тя се усмихна.

— Изобщо.

Свих рамене.

— Не съм потиснат.

— Доста минималистично определение за щастието.

— Изпитвам удоволствие от разни неща. От хубавото малцово уиски, добрия джаз, от добра тренировка по джудо. От горещата вана после. Смяната на сезоните. Уханието на кафето, когато е изпечено както трябва.

— И от всичко друго?

Помълчах, замислен.

— Да, почти от всичко. Предполагам, че е така.

— Веднъж един човек ми каза: „Ако живееш само за себе си, умирането е особено страшно.“

Погледнах я, но не отговорих. Може би забележката й постигна целта си.

— Не се доверяваш на хората — заяви Дилайла.

— Така е — потвърдих. — А ти?

— И аз не се доверявам лесно. Но вярвам в някои неща. Не бих могла да живея без тях.

Замълчахме и двамата, замислени всеки за своя живот.

— Не можеш вечно да я караш така — казах накрая. — А после?

Тя се засмя.

— Искаш да кажеш, когато повехна и остарея ли? Не знам. Ами ти?

Свих рамене.

— Не съм сигурен. Може би ще се оттегля някъде. На някое слънчево място, може би край океана, като града, където си израснала. Място без спомени.

— Звучи страхотно.

— Да. Но не знам кога ще стигна дотам.

— Е, в твоята работа имаш по-голям „срок на годност“ от мен, предполагам.

Бе мой ред да се засмея.

— Ами семейство? Още си млада.

— Не знам. Съмнявам се, че бих могла да се откажа от Дов, затова ще ми трябва съпруг, проявяващ разбиране.

— Не му казвай.

— Ще се наложи да премълча и какво съм правила през последните десетина години. Нали знаеш, ако научи, че можеш да бъдеш актриса в леглото, мъжът винаги ще се чуди дали не играеш и с него. Мъжете са склонни да проявяват несигурност за тези неща.

Може би думите й бяха насочени към мен. Може би опипваше, за да види дали ще призная нещо в този смисъл. Вместо да ги оставя без отговор, отвърнах:

— Сигурно е трудно да си толкова близка с Белгази, след като знаеш какво върши.

Тя кимна.

— Трябва да умееш да разделяш нещата. Но с него не е чак толкова зле. Той не е от убийците. Всъщност е много по-високо в хранителната верига. Освен това е интелигентен и не е неприятен. Привлекателен е. Не забравяй, аз обичам мъжете. Това е едно от нещата, които ме правят толкова добра в моята работа.

— Обаче, след като получиш от него каквото искаш…

Лицето й малко помръкна.

— За това ще се погрижи някой друг. Може би ти.

— Как ще се почувстваш тогава?

— Както винаги. Но човек не се отказва от правилното действие само защото смущава душевното му спокойствие.

Погледнах я, впечатлен. Повечето хора не го съзнават, обаче деветдесет процента от морала се основават на душевното спокойствие. Изпепелете стотици хора от десет хиляди метра височина и после ще спите като къпани. Убийте само един човек с щик и сънищата ви никога вече няма да бъдат сладки.

Кое е по-добре за душевното спокойствие? Кое е по-лошо?

Може би няма значение. В края на краищата преодоляваш всичко. Ние сме толкова издръжливи същества!

Чувствах се странно да лежа в леглото с нея. Стаята ми се струваше истински рай. Разбирах, че това се дължи и на предпазните мерки, които бях взел, и на увереността ми, че тя не би допуснала да я проследят. Ала някаква част от мен навярно искаше да се чувства така поради свои съображения, независимо от свидетелствата на външния свят. Лош признак, знаех го. И това сигурно предполагаше, че вече не съм толкова добре подготвен за играта, че не съм толкова годен да оцелея в нея.

Дилайла стана и отиде в банята. Взе чантичката си със себе си, защото знаеше, че иначе ще я претърся. Не че щях да открия нещо полезно. Беше прекалено предпазлива, за да ми го позволи.

Лежах в леглото и слушах течащата вода. Знаех, че съществува поне теоретична възможност да използва мобифона си, докато е вътре, и да предупреди своите хора за местонахождението ми. Инстинктът ми подсказваше, че тази вероятност е далечна, ала той може би бе приспан от уискито и секса. Дилайла все още бе загрижена за опасността, която представлявах за нейната операция. Трябваше да остана нащрек.

Когато излезе, вече беше облечена. Изглеждаше спокойна и освежена. Бях си наметнал един от хотелските плюшени халати и седях на леглото, сякаш се готвех да пренощувам там.

Тя седна до мен.

— Какво ще правим сега?

Поставих ръка върху бедрото й.

— Ами, ако искаш, готов съм за втори рунд.

Дилайла се засмя.

— Питам за положението.

— А, да. Можеш ли да пращаш есемеси с мобифона си?

— Разбира се.

Дадох й адреса на един от криптираните си чатрумове.

— Паролата е „Пенинсъла“ — осведомих я. — Името на този хотел. Съобщи ми, когато получиш каквото ти трябва от Белгази, къде мога да го открия.

— Наистина ли ще го направиш?

Свих рамене.

— Все още чакам информация от доверени хора, която би трябвало да успее да хвърли известна светлина върху това кой и защо ме преследва. И как. В момента и без това нямам достъп до Белгази. Струва ми се разумно да кротувам.

— Така е. Онези, които те преследваха в Макао, едва ли имат неограничени ресурси. Ще им отнеме време да докарат нови сили.

— Знам.

— Но трябва да внимаваш. Знам, че си професионалист. Но Белгази е опасен тип. Той е от мъжете, които могат да действат без угризения.

— Какво искаш да кажеш?

— В Монте Карло го видях да убива човек. С голи ръце и крака.

— Да, тренирал е савате, знам.

Дилайла поклати глава.

— Нещо повече. Има сребърна ръкавица по савате и е шампион по френски бокс. Тренира с телешки плешки. Може да строши ребро с ритник.

— Трябва да го патентова. „Омекотител за месо на Белгази“!

Тя не се засмя.

— И носи бръснач.

— Браво на него.

Дилайла ме погледна.

— На твое място не бих го приемала толкова лекомислено.

— Знаеш ли на какво учат продавачите? — попитах, като се взирах в очите й. — Да не продават след работно време. Вече ти казах, че засега ще кротувам. Няма нужда да продължаваш да ме убеждаваш.

Тя се усмихна и усмивката й за миг ми се стори странно тъжна.

— Аха, разбирам.

Помълчахме.

— Кажи ми, мислиш ли, че съм спала с теб… от тактически съображения? — попита след малко Дилайла. — За да те манипулирам?

Погледнах я.

— Така ли е?

Тя сведе очи.

— Сам ще трябва да решиш.

Имаше и целувка — колеблива след неотдавнашните ни страстни изблици, после Дилайла си тръгна. Изчаках петнайсет секунди, смъкнах халата и се облякох. Другите ми вещи още бяха в сака. Останах около минута, надникнах през шпионката и с помощта на солджървижъна се уверих, че навън няма никого. Излязох и по различни стълбища и коридори се спуснах на първия етаж. Измъкнах се през един от задните изходи и се озовах на улица „Ханкоу“, прекосих Нейтън и се качих на асансьора за метрото. Направих няколко агресивни хода, за да се уверя, че не ме следят. Не ме следяха. Бях съвсем сам.

7.

Пренощувах в „Риц Карлтън“, оттатък пристанището. Жалко, че се налагаше да напусна „Пенинсъла“, обаче Дилайла знаеше, че съм там, и можеше да го сподели с някого. По-добре да прекъсна възможната връзка.

На другата сутрин се събудих освежен. Замислих се за Дилайла. Тя ужасно искаше тези два дни отсрочка, през които Белгази имаше „среща в района“. Реших, че каквото и да предприеме през това пътуване, Дилайла и нейните хора чакат тъкмо този момент. Сигурно се надяваха, че нещо от тази среща ще се озове в компютъра му, нещо важно, и тогава щяха да се задействат.

В такъв случай защо се беше опитала да проникне в компютъра му онази нощ? Може би просто се бе възползвала от възможността. Тренировка. Да, може би. Но нямаше как да съм сигурен. Поне засега.

Пък и всичките ми разсъждения се базираха на предположението, че не ме е лъгала. Имах нужда от още информация, нещо, което да използвам за сравнение. Надявах се да го получа от Канезаки.

Взех душ, избръснах се и си доставих насладата да полежа за последно в разкошната вана, преди да сляза на рецепцията и да напусна хотела. Хубавичката служителка се втренчи за миг в мен и любезно се извини. Преди да успея да реша за какво се отнася, тя се върна с управителя, мършав тип с тънки мустачки.

— А, господин Уатанабе — обърна се към мен с името, под което се бях регистрирал. — Търси ви един човек. По полицейска работа, както изглежда. Каза, че било важно да му се обадите. Остави този телефонен номер — управителят ми подаде лист хартия.

Кимнах, без да издавам смайването си, и взех листа.

— Не разбирам. Защо не ме уведомихте веднага?

— Много съжалявам, господине. Обаче мъжът дори не знаеше името ви. Остави снимка на рецепцията. Едва сега, когато ви видяла, служителката си помислила, че може да сте въпросният господин.

— Това ли е всичко? Имаше ли нещо друго? Онзи човек остави ли някакво име?

Той поклати глава.

— Съжалявам.

— Може ли да видя снимката?

— Разбира се — управителят бръкна под плота и извади фотография, в която разпознах отличен фалшификат — дигитализирано изображение на мой портрет. Лицето на снимката не беше точно като моето, но много приличаше.

Благодарих им, платих сметката и си тръгнах, като проверих фоайето по-грижливо, отколкото на пристигане. Нищо не ми се стори необичайно.

Направих няколко проверки с контраразузнавателни ходове, като се чудех как биха могли да ме проследят, по дяволите, и кой може да е бил онзи човек. Адски е неприятно някой да е вървял подире ти, докато си смятал, че си чист.

Когато се уверих, че съм сам, намерих уличен телефон. Набрах номера, който ми бяха дали в хотела.

Телефонът оттатък иззвъня два пъти. После мощен мъжки глас произнесе: „Моши моши“, японския поздрав, със силен южняшки акцент.

— Господи Боже — ахнах аз. — Докс?

— Е, някои смятат така, обаче не, просто съм си аз — с типичната си досадна бодрост отвърна той. — Добре ли се справям с японския?

— Да, идеално.

— Струва ми се, че го казваш просто ей така. Но все пак благодаря.

— Какво искаш?

— Няма ли да попиташ как съм те открил?

— Не и преди пак да ти приложа онази хватка с крака.

Той се засмя.

— Излишно е да го правиш. Ще изпея всичко, каквото поискаш. Очи в очи.

Замислих се, после отвърнах:

— Добре.

— Къде си сега? Още ли си в хотела?

Тогава ме осени. Знаех как го е направил.

— Да — реших да проверя теорията си.

— Хм, добре, хубаво. Ще дойда при теб. Обаче не познавам добре Хонконг, кажи ми как най-лесно да стигна там?

Усмихнах се.

— С такси.

— Естествено, логично. Все пак ме упъти. Обичам да знам къде отивам.

Да, така беше. Оказвах се прав.

— Просто кажи на шофьора името на хотела. Сигурен съм, че ще го намери.

Последва пауза, през която си представих слисаното му изражение.

— По дяволите, я пак ми кажи как му беше името на оня хотел? — храбро опита той.

Засмях се и не отговорих. След малко Докс отстъпи.

— Добре де, добре, хвана ме. Ще се срещна с теб където поискаш.

— Защо изобщо искаш да се срещаме?

— Добре, не се справих блестящо. Просто исках да видя дали ще успея да те метна, обаче си прекалено ловък. Но е по-добре все пак да чуеш каквото имам да ти казвам. Повярвай ми.

Замислих се за момент. Разбира се, че исках да се срещна с него. Трябваше да разбера каква е цялата тази работа. Само че щеше да се наложи да взема предпазни мерки. Мерки, които можеха да се окажат фатални за Докс, ако нещата не се развиеха така, както исках.

— Къде си в момента? — попитах го.

— В едно кафене в центъра, зяпам цяла маса китайки. Струва ми се, че ме харесват.

— Сигурно не знаят, че си падаш по овце.

Той се изхили.

— Определено, готин, освен ако ти не им кажеш.

— Изчакай известно време. Пак ще ти се обадя.

— Къде отиваш?

— Пак ще ти се обадя — повторих и затворих.

Ако бяхме в Токио, можех веднага да му кажа къде и как ще се срещнем. Бях опознал града за двайсет и петте години, през които бях живял там, и имах на разположение десетки места за срещи, които можех да използвам. Обаче в Хонконг не бях на свой терен. Трябваше да скицирам нещата.

Насочих се към пешеходната пътека, после поех на запад към Шон Ван в търсене на подходящо място. Беше неделя и районът бе оживен от гласовете на хиляди филипински камериерки, които се наслаждаваха на почивния ден. Те седяха върху сплескани кашони на сянка под покрива на дългата пешеходна алея и похапваха панкит палабок, сотангон, килавинг тангуиге3 и други деликатеси и макар за кратко, се опитваха отново да се почувстват у дома. Хареса ми физическата им близост: момичетата си сплитаха едно на друго косите, държаха се за ръце и седяха плътно притиснати, като деца, търсещи утеха, закрила от нещо страшно в простичкия човешки контакт. Въпреки откъснатите си корени и загубата на всичко от миналото им, в тях имаше нещо детинско и си помислих, че сигурно тъкмо тази привидна невинност, нелепо съчетана със сексуалността на зрели жени, кара толкова много западняци да лудеят по жените от Югоизточна Азия. Техният чар не остави леден и мен, обаче в този момент не изпитвах сексуално желание към тях. По-скоро усетих тъпа и някак си изненадваща болка, нещо по-близко до завист.

Продължих нататък по пешеходната алея, после се насочих на юг и навлязох в Западния квартал, носещ името си само заради своето географско положение спрямо центъра, без в него да се влага смисъл на култура или атмосфера. Всъщност с типичните си лица с груби черти на престарели билкари, приготвящи змийски муски, стриващи на прах гущери и забъркващи други древни илачи, с аромата на тамян от храмовете и с уханията, носещи се от ресторантите за ястия със змии и от пекарните за китайски пирожки дим сум, с крясъците на продавачите на риба и уличните чистачи и търговци, Западният квартал изглеждаше много по-източен от останалите части на Хонконг.

Отбих се в един от безбройните магазини за сувенири на Котешката улица и купих няколко неща втора ръка, които бяха предназначени единствено да отвлекат вниманието на продавача и скоро щяха да бъдат изхвърлени, освен едно: нож за изкормване с десетсантиметрово острие и рогова дръжка. Ножът имаше кожена кания и острието изглеждаше достатъчно остро.

В портфейла си носех стара кредитна карта, на която бях увил няколко метра изолирбанд. За него се казва, че има хиляда и едно приложения, едно от които беше залепване на нож за изкормване под парапета на пешеходна алея. Ако видех, че някой ни следи, или регистрирах каквито и да е други признаци за двуличие, щях да заведа Докс там, да взема ножа и да го очистя с него.

Бих предпочел да нося ножа в себе си, обаче Докс не беше глупав, въпреки че се представяше за такъв, и знаех, че ще следи за оръжие. Можех да го скрия някъде по себе си, естествено, само че тогава щеше да ми трябва недопустимо много време да го извадя. По-добре да си запазя елемента на изненада. Щеше да е по-разумно и да нося повече дрехи, анцуг или нещо подобно между външния и вътрешния пласт, от които бързо да мога да се отърва после, ако нещата се объркаха. Ала знаех, че Докс ще забележи и това. И все пак имаше компромис. Купих тъмно найлоново яке и пакет памперси, които скрих под едно кошче за боклук в обществена тоалетна недалеч от мястото, където бях оставил ножа. Ако се наложеше да си разчистя сметките с Докс и се изцапах с кръв, можех да се вмъкна в тоалетната и бързо да си придам приличен вид.

Продължих на изток по пешеходната алея, после влязох в Международния финансов център, където има голям универсален магазин. Обиколих го, докато намерих подходящо място на третия етаж, гледащо към книжарница на име „Даймъкс“ на втория етаж. Оттам можех да наблюдавам не само входа на книжарницата, но и недалечния вход на универсалния магазин откъм втория етаж, както и подстъпите към моята позиция. Ако забележех нещо, което не ми харесва, можех да изчезна в най-различни посоки.

Обадих се на Докс от платен телефон.

— Моши моши — пак поздрави той с дрезгавия си акцент.

За миг се зачудих защо толкова много го надценявам и си мисля, че селяндурщината му е само театър.

— Още ли зяпаш момичетата? — попитах.

— Появиха се още няколко нови — бодро отекна гласът му.

— Ще стигна за всичките.

— Чакай ме в книжарницата „Даймъкс“, в универсалния магазин на Международния финансов център.

— Къде? Не…

— Запази си селските номера за някой, дето ти се връзва — прекъснах го. — Универсалният магазин в Международния финансов център. На втория етаж. Хонконгската станция на метрото. Би трябвало да стигнеш дотам за по-малко от петнайсет минути. Ако се забавиш повече, няма да ме намериш.

— Добре де, добре, няма нужда да се държиш гадно, тръгвам.

— Ще те наблюдавам по пътя, Докс. Ако не си сам, ще го приема лично.

— Знам, знам.

И наистина знаеше. Бяхме работили заедно. Бе виждал на какво съм способен.

Затворих, върнах се на позицията си и зачаках.

Подробностите не ми бяха известни, естествено, но пък нямаше и нужда. Докс знаеше, че съм в Хонконг, защото оттам се бях обадил на Канезаки. Беше фалшифицирал моя снимка. Познаваше ме от по-рано и наскоро ме беше виждал — може би бе работил със специалист като свидетел с полицейски портретист. Или пък пазеха снимка от военното ми досие и я бяха дигитализирали, за да отчетат промените след пластичната операция и изтеклите десетилетия. Независимо от това Докс трябва да беше разнасял фотографията из хотелите в Хонконг и Коулун. Познаваше ме, затова сигурно бе започнал от най-добрите. Затова знаеше, че съм в хотел, обаче не точно в кой.

Сигурно беше ходил и в „Пенинсъла“, обаче аз си бях тръгнал от там прекалено набързо, за да си направя труда да съобщя на рецепцията. Може би се представяше с някакъв официален документ, например от митническата служба на Съединените щати. Разбира се, управителят в „Риц“ бе споменал нещо за „полицейска работа“. Дали от ЦРУ не се бяха обърнали за помощ към тукашната жандармерия? Страхотно.

Малко тъжно поклатих глава. Нощуването в скъпи хотели, когато бях на път, си оставаше едно от малкото ми удоволствия. Сега виждах, че този навик се е превърнал в моя слабост. Щеше да се наложи да се откажа от него.

Опитах се да не го приемам лично. Докс, Канезаки — и двамата си имаха основания. Просто си вършеха работата.

Е, ако станеше прекалено, и аз просто щях да свърша своята. Нищо лично, момчета. Знаете как е.

След десет минути го видях да влиза в универсалния магазин през входа на втория етаж от дясната ми страна. Засега изглеждаше сам. Ако си имаше придружители, те щяха да чакат пред входа.

Извиках го, когато се канеше да влезе в книжарницата.

— Ей, Докс. Тук горе.

Той вдигна поглед и се усмихна.

— Здрасти.

— Качи се с ескалатора отдясно — инструктирах го. — Бързо.

Докс се подчини. Докато се качваше, зачаках да видя дали някой ще влезе след него, опитвайки се да го настигне. Никой не го последва.

Когато слезе от ескалатора, аз се раздвижих.

— Завий наляво — казах му. — Просто върви през магазина. Аз ще крача точно след теб. Ще ти кажа какво да направиш после.

Продължих да наблюдавам ескалатора.

— Хайде, върви.

Той го направи. Не откъсвах поглед от ескалатора и входа. Чисто. Настигнах го и закрачих подире му, малко надясно от него. Детекторът на Хари мълчеше.

Стигнахме до сервизния коридор.

— Насам — наредих. — Завий надясно.

Продължихме няколко метра нататък.

— Спри. Обърни се към стената.

Докс въздъхна страдалчески, обаче изпълни заповедта. Не носеше оръжие. Взех му мобифона, изключих го и го прибрах в джоба си.

— Ще ми го върнеш ли след училище? — попита той.

— Естествено — обещах. — Ако слушаш. Сега давай навън.

Погледнах в посоката, от която бяхме дошли. Нищо не задейства радара ми. Дотук добре.

Изпълних различни предизвикателни маневри, които трябваше да принудят евентуалните преследвачи да се издадат. Ако забележех нещо, щях да го заведа при ножа и моментално да сложа край на тия глупости. Обаче Докс беше сам.

Отидохме в един уединен ресторант, навътре в Пок Фу Лам, достатъчно далеч от туристическите райони на острова, за да привлича само най-безстрашните любители на забележителности. Кварталът общо взето бе бедняшки, ала ми харесваше. Неговите порутени четириетажни сгради с избеляла и олющена от десетилетията субтропическа влага боя, с орнаментирани балкони и перила ми се струваха в известен смисъл странно горди, даже предизвикателни, по-красиви от марковото богатство и могъщество на източните райони. Едър, брадат и най-вече бял, Докс определено не изглеждаше на място сред другите посетители, обаче като че ли не го беше грижа. Менюто бе само на китайски, но аз можех да чета езика и поръчах.

— Какво е това? — попита Докс, когато донесоха супата и започнахме да се храним. — Вкусно е.

— А е и полезно за теб — осведомих го. — Треньорът на китайските олимпийски бегачи е хранил с такава супа най-добрите си спортисти.

— Наистина ли? От какво е?

— Обичайните съставки. Изворна вода. Планински зеленчуци. Кръв от костенурка и гъсенична гъба.

Той се вцепени с вдигната към устата лъжица.

— Сериозно ли говориш?

— Е, поне така пише в менюто.

Докс като че ли размишляваше.

— Китайските бегачи са бързи. Щом е полезно за тях, предполагам, че и аз мога да похапна — и усмихнато доизлапа остатъка.

Не бях изненадан. Бях го виждал да се храни със също толкова необикновени неща в Афганистан. Винаги с охота.

Когато свършихме със супата, го помолих да ми обясни какво става.

— Виж сега — облегна се назад той. — Няма да повярваш на какви неща са ме научили. Мога да фалшифицирам документи, да прониквам в компютърни мрежи, да отключвам ключалки, да се справям с печати… И не само ме научиха, но ми дадоха и играчките! Имам цветен лазерен ксерокс за двайсет и пет хиляди долара, специална хартия, мастила, холограми, устройства за кодиране на магнитни ленти, загряваш ли, готин, мога да ти избарам такъв фалшификат, че да ти се изправи косата! Ако ти трябва нещо, само ми кажи.

— Не си дошъл тук да подбиваш пазара на фалшиви документи, нали?

На лицето му плъзна усмивка и се зачудих дали Докс не е стигнал до заключението, че зад случайните ми язвителни забележки всъщност се крият нежни чувства. Пълна перверзия!

— Оня ден имах странна среща с един тип — ухили се той. — Дошъл да ме види чак в Банкок, където си почивах. Представи се като Джонсън. Обаче истинското му име е Кроули. Чарлс Кроули. Трети. Представи си що за семейство може да увековечи такова тъпо име, след като биха могли да го кръстят с повече фантазия, например Докс.

— Как научи истинското му име?

Докс се ухили още по-широко.

— Мамка му, надуших лъжите му от километри. Затова се престорих, че се обаждам по мобифона си, докато приказвахме. А всъщност го снимах.

Явно имаше телефон с вграден дигитален фотоапарат. На времето човек трябваше да се безпокои само за случайния любител с камера, като Запрудър4, или онзи тип, който заснел как полицаите пребиват Родни Кинг. А сега всеки имаше мобифон, мама му стара. Извадих мобифона, който бях конфискувал.

— С този ли?

Докс кимна с глава.

— Хайде, погледни.

Включих го и зачаках. Да, това беше „Ериксон“ Р900, нов и лъскав, с вграден фотоапарат и още какво ли не. Подадох му го. Той натисна няколко бутона и ми го върна. Видях изненадващо ясна снимка на трийсетинагодишен бял мъж с фини черти, къдрава пшениченоруса коса, сини очи, тънък нос и още по-тънки устни. Снимката бе направена под странен ъгъл, явно незабелязано.

— Скапаняк с лице на пор, нали. Имам още няколко, ако искаш да го разгледаш хубаво. Просто натисни ей оня бутон за придвижване напред.

Послушах го и прехвърлих снимките, за да получа по-добра представа за Кроули. Фотографиите невинаги са точни изображения. Ако видиш повече от една, увеличаваш шанса да познаеш въпросната личност на живо. Започвах да си мисля, че може би тъкмо това щеше да се наложи.

Когато свърших, изключих мобифона и го подадох на Докс. Той все още се усмихваше.

— Ако искаш, мога да препратя снимките направо на твоя мобифон. Или на имейла ти. По дяволите, ако ти се ще да се позабавляваш, можем да изтипосаме лицето на стария Кроули в който чатрум поискаш! Идиотът хич и не разбра какво правя. Жалко, че не върви в крак с развитието на съвременната техника.

— Кой е той? — попитах.

— Ами, в биографията му пише, че работел в консулския отдел на държавния департамент.

Не успях да се въздържа и се усмихнах.

— Явно напоследък архивите на консулския отдел са станали много достъпни.

Докс отвърна на усмивката ми.

— Определено.

— Как разбра? — поинтересувах се.

— Стига бе, готин, не мога да ти издам всичките си източници и методи! Нали знаеш, че фокусниците не показват на публиката как правят фокусите си.

Погледнах го мълчаливо.

— Добре де, добре, просто двамата с теб се забавляваме. Няма нужда да ставаш сериозен и да гледаш страшно и прочее. Пуснах снимките през новата база данни на ЦРУ. Там са събрани изображения от електронните медии — онлайн версии на вестници и списания, видео, изобщо всичко. Вкарваш снимката си и системата се опитва да намери съответствие, като използва така наречения XML5, разширен маркиращ език, нещо такова. Също като „Гугъл“, обаче със снимки вместо думи. Мисля, че са го откраднали от някаква начинаеща компания.

— Действа ли? — Божичко, какво ли ще измислят още, помислих си.

— Ами, естествено, действа. Само че ми даде няколко хиляди грешни отговора. Управлението трябва да изяде доста хляб, преди „Гугъл“ да има причини за паника, казвам ти. Ти ме познаваш, аз си падам по купона, обаче мога да проявявам и търпение. Проверих всички отговори, докато се натъкнах на незабравимото лице на господин Кроули — той бръкна в джоба си и извади лист хартия, разгъна го и ми го подаде. — Виждаш ли? Това е той, застанал до посланика ни в Йордания на пресконференция на нашето посолство в Аман. Изглежда ли ти важна клечка?

— Много. Какво искаше?

Докс се наведе напред.

— Ами, ето тук започва да става интересно. Каза ми, че представлявал адски висши интереси в американското правителство. Поради съображения за сигурност обаче тия кръгове трябвало да могат да отрекат някои действия и затова не можели лично да се срещнат с мен, колкото и да им се искало, естествено. Струва ми се, че обичаше да се слуша как говори. Така или иначе, каза ми, че един бивш оперативен работник под прикритие преминал на другата страна, утрепал цял куп наши в Хонконг и Макао и трябвало да бъде „отстранен“, точно така се изрази. „Да се отстрани ли?“, попитах го аз. Нали разбираш, правех си майтап с пустия му тип. А той закима и отвърна със сериозен глас, както, предполагам, си представя, че би трябвало да говорят адски важните държавни представители: „Искаме дейността му да бъде прекратена.“ Бог да ми е на помощ, не успях да се сдържа, облещих се и настоях: „Прибягване към крайни мерки ли?“ А той кимна едва-едва, като че ли го беше страх, че ако главата му се наклони и вдигне още веднъж, може да загази.

— И после?

— А, после, обичайните хвалби за службата ми за благото на родината в миналото и призиви към патриотизма ми. Знаеш ги тия неща. След това ми каза, че сега ми носел двайсет и пет хилядарки, а след изпълнение на задачата щял да ми кихне още седемдесет и пет, ако направя тая дребна услуга на Чичо Сам.

— И ти какво му отговори?

— Че естествено, за мен ще бъде чест да служа на родината си. Тогава ми даде ключ за сейф, стисна ми ръката, благодари ми за кой ли път за моя „патриотизъм“ и си тръгна. Отворих сейфа и кой мислиш се оказа „предателят“? Е, не друг, а моят приятел от доброто старо време в Афганистан, интелигентният и чаровен господин Джон Рейн.

Кимнах и се замислих.

— Защо ми съобщаваш всичко това? — попитах. — Нали сам казваш, че шансът чукал на вратата ти само веднъж? Защо не изпълни задачата и не взе парите?

— Да ти кажа, готин, един морски пехотинец не може да направи някои неща, даже с кашик като теб. Смятам, че ние ветераните трябва да се поддържаме, тъй като явно никой друг не ще да ни помага. Пък и не си паднах особено по отношението на стария Кроули към мен. Мама му стара, оня тип ме взимаше за някакъв си тъп селянин. Също като теб, ако не възразяваш, че го казвам.

Погледнах го.

— Не мисля, че си и наполовина толкова тъп, колкото се правиш, Докс. А може и по-малко.

Той се засмя.

— Винаги съм знаел, че ме обичаш.

— Ами парите?

— Мамка му, предпочитам да взема двайсет и пет хилядарки за нищо, отколкото сто за нещо, което не ми се струва редно, а ти?

— Може би. Обаче Кроули няма ли да си поиска парите?

— Ами, може и да си ги поиска, а аз може и да се съглася да му ги върна. Проблемът е, че не си спомням къде ги турих. Май че ги инвестирах при един брокер или някакъв друг безскрупулен тип. Може вече да ги е прахосал.

Усмихнах се.

— Кроули може да се ядоса.

— Очаквам го. Може даже да се опита да наеме друг „патриот“ да ме „отстрани“, задето съм се възползвал от него. Обаче това ще му струва още сто бона. Не, струва ми се, че познавам хората като господин Кроули. Той ще реши просто да преглътне обидата и да запази чувствата си за по-късно. Тоест, ако изобщо доживее до по-късно. Знам, че новината, която ти съобщавам, може да те изпълни със справедлив гняв. Аз така щях да реагирам, ако бях на твое място.

Докс вдигна купичката си и изля остатъка от супата в устата си.

— Ууух — изсумтя, остави съда на масата и се облегна назад. — Нищо не може да се сравнява с гъсеничните гъби. Знаеш ли, има още нещо. Може на времето да не си го забелязал, обаче винаги си се държал свястно с мен в Афганистан. Аз бях единственият, който не беше служил във Виетнам, и другите не бяха склонни да ме допускат в своя кръг, винаги ми се е струвало така. Това ме караше да се чувствам нежелан. Ти не се държеше по този начин. Не че винаги се отнасяше с мен като с отдавна изгубения си брат, но все пак ме търпеше.

Свих рамене.

— Биваше те в боя.

Докс кимна и понечи да отвърне нещо, после заби поглед в купичката си и мъчително преглътна. Колкото и да бяха верни, думите ми бяха сухи и не очаквах да предизвикат някакво вълнение. Затова ми трябваше известно време да разбера, че той се бори с чувствата си.

След малко ме погледна, решително, почти напрегнато.

— И единствено това би трябвало да е от значение.

Спомних си слуховете, че се е наложило да напусне морската пехота след побой на офицер.

— Да не би някога да са те убеждавали в противното? — попитах.

Докс забарабани с пръсти по масата, взирайки се в утайката на своята гъсенична супа.

— Аз съм адски добър снайперист, готин. Адски добър. Преди Афганистан не бях помирисвал бой, обаче знаех на какво съм способен. Бях първенец в курса си в снайперистката школа в Куонтико, Само че един инструктор ми имаше зъб. Защото, въпреки отличните ми способности — наблюдение и откриване на целта, преследване и придвижване, прицелване — невинаги се държах като истински снайперист.

Не успях да се сдържа и се подсмихнах.

— Малко по-сдържан си от повечето снайперисти.

Той също се усмихна.

— Да, снайперистите са мълчалива порода. Поначало са си такива и работата им още повече подчертава тая им склонност. Аз обаче не съм и никога не съм бил. Когато съм в зоната, съм безшумен и опасен като всички останали; Но когато не съм там, имам нужда да разпусна. Просто съм си такъв.

Кимнах, изненадан от обзелото ме съчувствие.

— А това не се харесва на всички.

Докс сви рамене.

— Нали знаеш, обикновените военни не обичат снайперистите, смятат ни за хладнокръвни убийци. Естествено, едно е да отвръщаш на огъня в разгара на престрелката или да обстрелваш с миномет някого на километри от теб, обаче да се прокрадваш в гората като призрак? Да се прицелваш в човек, все едно е сърна или друг дивеч? Да го дебнеш или да го чакаш скрит и после да му пръснеш мозъка с будистко спокойствие? Трябва да чуеш обаче как кашиците умоляват за помощ, когато имат проблем, решим единствено от снайперист. Ти си бащица на всички. Естествено, само докато свършиш работата. Така или иначе, това, което вършат снайперистите, смущава всички лицемери.

Кимнах.

— Знам.

Той също кимна.

— Знам, че знаеш. Всъщност, готин, в много отношения ти действаш повече като снайперист от мен. Нямам представа колко си точен, обаче притежаваш хладнокръвие. И знаеш какво е да преследваш хора. Това не представлява проблем за теб.

Последва кратко мълчание, през което се замислих над думите му. Не за пръв път ми отправяха подобна „хвалба“, но целта ми бе да чуя историята на Докс, а не да му разказвам своята.

След малко той продължи.

— Така или иначе, да, обикновените морски пехотинци ме смятаха за един от социопатите, а снайперистите ме смятаха за изрод. Фактът, че резултатите ми бяха по-добри от техните, само още повече ги вбесяваше. Особено един офицер. Виж сега, всички снайперисти са подложени на стрес по време на тренировки. Когато се опитваш да стреляш, инструкторите ти крещят, пускат висока музика, която знаят, че мразиш, или по някакъв друг начин се мъчат да те тормозят. Това налага да се концентрираш, води до точни попадения и ти помага да се справяш със стреса, когато прилагаш уменията си в реалния свят. Обаче оня тип се беше озверил съвсем, щото гадостите, които измисляше, изобщо не ми влияеха. Накрая започна „неволно“ да блъска пушката ми, докато ми крещеше, и въпреки че не ми пукаше за крясъците му, естествено, бутането на цевта беше достатъчно, за да не улуча. Е, първия път не казах нищо. Втория път се изправих и му заявих в лицето, че ме саботира. Оня кретен тъкмо това чакаше. Написа в доклада си, че не съм можел да се владея и според него съм психически негоден за снайперист. Когато научих, му теглих един як бой.

Кимнах. Спомних си как младият и нетърпелив агент от ЦРУ Холцър беше играл подобна игра с мен, как бе предизвикал подобна глупава, макар и удовлетворяваща реакция. По-късно Холцър беше станал шеф на бюрото на ЦРУ в Токио, но през всичките тези години бе носил враждебността си към мен чак до гроба, в който накрая го пратих.

— Пред военен съд ли те изправиха? — попитах.

Той поклати глава.

— Не, много хора знаеха, че оня тип е задник. Някой се свърза с когото трябва и ме спаси. Обаче докладът му беше окончателен, пък и след цялата история с кариерата ми беше свършено. Поне докато руснаците не решиха да налапат Афганистан. Тогава на Чичо Сам му потрябваха опозорени хора като мен и всичко ми беше простено.

— Винаги ми се е струвало, че се опитваш да докажеш нещо там — отбелязах.

Докс се усмихна.

— Ами да, така беше. Знаещ ли, лично съм убил много хора в Афганистан — трима от над хиляда метра разстояние. Не е зле за човек, който е „психически негоден“, бих казал. Карлос Хаткок щеше да се гордее с мен.

Карлос Хаткок бе най-големият снайперист на всички времена, с деветдесет и три потвърдени попадения във Виетнам, едно от които на две хиляди и петстотин метра с пушка петдесети калибър, и може би три пъти повече непотвърдени.

— Знаеш ли, аз се познавам с Хаткок — отвърнах, спомняйки си думите му за моето снайперистко хладнокръвие. — Във Виетнам. Още преди да се прочуе.

— Стига бе! Лично ли го познаваш?

Кимнах утвърдително.

— И какво ти каза той?

Свих рамене.

— Нищо особено. Седеше си сам на масата в един сайгонски бар. Нямаше други свободни места, затова седнах при него. Просто се запознахме, всъщност това е всичко. Изпих една бира и си тръгнах. Съмнявам се, че сме разменили повече от двайсетина думи.

— И нищо ли не ти каза?

Замълчах за миг и се опитах да си спомня.

— Когато си тръгвах, ми каза, че би трябвало да стана снайперист.

— По дяволите, готин, той е надникнал в душата ти. Това е все едно да те благослови папата.

Не отговорих. Докладите на моите командири от армията, черният хумор на моя кръвен брат, Лудия Джейк, прощалните думи на Хаткок, а сега и разсъжденията на Докс. Щеше ми се да можех просто да приема колективната им оценка, да приема, че съм такъв. Да го приема, по дяволите. Щеше ми се да мога да се примиря с това, мамка му. Като че ли другите успяваха.

Помълчахме.

— Според теб защо Кроули си е набил в главата да се опита да ме очисти? — попитах накрая.

— Виж това не знам. Успях да изкопча от господин Кроули само глупости от сорта, че си станал предател. Подробности можели да ми съобщят само при нужда.

— А ти не изпитваш такава нужда.

Той въздъхна с престорено униние.

— Въпреки че съм „патриот“ и всичко останало. Малко ме обижда, като се замисля. Е, ония двайсет и пет бона ще ме ободряват, когато съвсем провеся нос.

— Откъде Кроули е знаел къде да те открие? И изобщо кой си?

Докс се замисли.

— Ами, почти съм сигурен, че нашият господин Кроули всъщност е на служба при сегашния ни работодател, в едно или друго качество. Ако е така, може да има достъп до личните ми данни.

— Смяташ ли, че Канезаки е замесен?

Той сви рамене.

— Не мога да не си го мисля, а ти? Определено е забъркан в прекалено много гадости, за толкова млад тип.

— Бързо усвоява.

— Да, и аз имам същото чувство. Но според мен не стои зад тази история. Проявява се сантименталната ми страна, знам, но мисля, че момчето е добросърдечно.

— Докога ще остане такъв, след като работи на такова място?

— Виж, това вече е сериозен въпрос, признавам.

Помълчахме известно време.

— Мога ли да се свързвам с теб на същия номер? — попитах го.

— Когато поискаш. Какво ще нравиш?

— Ще се обадя тук-там — отвърнах. — Ще измисля нещо.

Той се ухили.

— Винаги си бил предпазлив.

— Това е една от причините да остана жив толкова дълго.

— Знам. По дяволите, исках да ти направя комплимент.

Изправих се и оставих няколко банкноти на масата. После му протегнах ръка.

— Ти си добър човек, Докс.

Той също стана и ми се усмихна, не толкова широко като преди, ала по-искрено. Ръкувахме се.

— Пази си гърба.

Кимнах и си тръгнах.

След като се уверих, че не ме следят, взех трамвая до Виктория Пийк, после се разходих през горичките от бамбук и папрат по Лъгард Роуд. Намерих тихо място и седнах, заслушан в житарките.

Както винаги, първо си помислих, че ми поставят капан.

Някой, може би Кроули, може би друг, с когото работеше той, ме преследваше.

Бяха пратили Докс да хвърли въдицата, знаейки, че ще тръгна срещу Кроули. И щях да попадна право в засадата.

Не. Прекалено несигурно. Никой не можеше да разчита на Доксовата убедителност, не до такава степен.

Тогава наистина му бяха възложили да ме очисти. План А — той приема и ме убива. План Б — изпява ми всичко и аз тръгвам срещу Кроули. Което пак ме връщаше към засадата.

Не. Прекалено несигурно. Кога щях да тръгна срещу Кроули? Къде? Как? Пък и той трябваше да е готов да поеме невероятен риск, подмамвайки ме да му отмъстя.

Докс или някой друг трябваше да има собствени основания да желае смъртта на Кроули и се опитваше да ме примами да го убия.

Това си струваше да се обмисли, но в крайна сметка прецених, че е малко вероятно. Докс беше твърде прям човек. Ако искаше да приспи Кроули, сам щеше да му изпее приспивната песничка. Щях да имам предвид тази възможност, ала в случая ми се струваше, че най-вероятното обяснение е и най-елементарното: Докс казваше истината.

Сега идваше въпросът как да реагирам. Най-директният подход изискваше да се добера до Кроули. Да го поразпитам. Да приложа чара си.

Но не още. Първо трябваше да видя каква е връзката на всичко това с Белгази. Обект, който бе наполовина арабин, група от араби убийци, агент от ЦРУ, който се опитваше да уреди отстраняването ми? Дори човек като мен, който си беше създал някой и друг враг, трудно можеше да си помисли, че съвпадението е напълно случайно. Имах нужда от повече информация преди да се задействам и смятах, че Канезаки може би ще успее да ме снабди с нея, поне отчасти.

8.

Обадих се на Тацу от уличен телефон.

— Нанда? — чух типично резкия му поздрав. Какво има?

— Хисашибури — отвърнах. Отдавна не сме се виждали.

Последва пауза.

— Мислех за теб — каза на японски той.

От неговите уста прозвуча адски сантиментално.

— Да не си се разчувствал, а?

Тацу се засмя.

— Така твърдят дъщерите ми.

— Е, те би трябвало да знаят.

— Боя се, че са прави. Ами ти? Добре ли си?

— Напълно. Имам нужда от услуга.

— Казвай.

— Ще ти пратя съобщение — отговорих, като имах предвид нашия чатрум.

Тацу замълча, после попита:

— Ще се видим ли?

— Надявам се.

Пак замълча, после се сбогува:

— Яа. — Доскоро.

— Грижи се за себе си, стари приятелю.

— Отагаи ни на — отвърна той. Ти също.

Качих съобщението в едно интернет кафене. После отидох на хонконгското международно летище. Взех самолет за Сеул и оттам за международното летище „Нарита“ в Токио. И така, още същата вечер изненадващо и за мен самия се завърнах в Япония.

От летището пътувах с експреса до токийската гара, където слязох и заварих града, в който бях живял, изгърбен заради типичното дъждовно и студено есенно време. Застанах под портика на входа на гара Маруноучи и бавно се огледах. Наоколо се люлееха вълни от черни чадъри. По паважа бяха полепнали мокри листа, смачкани от гумите на нищо неподозиращите коли и подметките на безчувствените пешеходци, от тежестта на целия безразличен град.

Дълго се взирах. После се обърнах и потънах обратно в гарата, угнетен от усещането за невидимост, нямащо нищо общо с анонимността, която усърдно бях изграждал, докато живеех в Токио.

Купих си евтин чадър на изнудваческата цена от хиляда йени и се качих на влака до Ниши-Нипори, където отседнах в обикновен хотел, един от десетките в тази част на Шитамачи, обезобразения, ала все още издръжлив нисък град на стария Едо. Когато угасих осветлението, хотелската стая би трябвало да ми внуши усещането, че съм където и да е по света. И все пак остро осъзнавах, че съм в Япония, че съм в Токио.

Спах неспокойно и когато се събудих, ме посрещна поредният сив и дъждовен ден. Отидох в Сенгоку, където бях живял дълги години, преди Холцър да влезе в дирите ми и да се наложи да се отправя към по-анонимни земи.

Когато слязох от метрото, открих, че отличителните особености на квартала, които бях запомнил с известна нежност, са изличени. На единия ъгъл се бе появил „Макдоналдс“, а на другия — „Денис“. Имаше дрогерия от известна верига, универсален магазин, пак от верига, както и други вериги, несъмнено целящи да предложат по-богат избор и разнообразие. По-приятно и по-ефикасно пазаруване. Неумолимият локомотив на градския прогрес скрибуцаше напред, предполагах, хомогенна проява на някакво все по-остаряващо колективно подсъзнание.

Напомних си, че от Сенгоку са ми останали само спомени. Самият квартал принадлежеше на други хора, които можеха да си го рушат колкото искат.

Разтворих чадъра си, прекосих улицата и продължих да вървя, докато стигнах някогашния си блок. И там, далеч от новата пищна фасада на станцията на метрото, с изненада установих, че всичко е почти същото, както си го спомнях: градинките с грижливо отглеждани растения, каменните стени, обвити от нежен мъх, старите дървени сгради с керемидени покриви, изправени с достойнство и решителност до своите по-млади тухлени и метални братовчеди. Около входовете все още бяха скупчени детски велосипеди, от чадърите на стойките пред магазинчетата се стичаха водни капки, както винаги при дъжд. Периферията се беше променила, виждах, ала центърът си оставаше решително същият.

Засмях се. Онова, което преди малко бях видял на станцията, ме бе разочаровало, но същевременно ми бе вдъхнало чувство за превъзходство. Това, което откривах сега, ми носеше облекчение, ала водеше със себе си дълбоко чувство за малоценност. Защото разбирах, че животът в Сенгоку просто е… продължил. Кварталът бе останал невъзмутим пред моето изчезване, както не беше усещал и присъствието ми. Докато живеех там, бях дръзвал да мисля, че може би принадлежа на това място, че в известен смисъл животът ми в тази среда има смисъл. Сега виждах, че тези мисли са били нарцистични. И със сигурност не са били верни.

Спомних си за Мидори. Веднъж тя ми бе разказала за моно но аваре, което тя наричаше „болката да си човек“, и за миг ми се прииска отново да поговоря с нея.

За последен път се озърнах наоколо в опит да си припомня живота, който някога бях водил там. Долових някакво плахо усещане, определено нещо илюзорно, което проявяваше копнежа си за осезаемост под формата на дълги въздишки, ала нямаше нищо, което да мога да докосна с ръка. Вътрешността на града си оставаше абсолютно същата, да, и все пак, пропита с несправедливото бреме на моите спомени, някак натрапчиво се бе променила. Мястото ми вече не беше там и се чувствах като призрак, нещо неестествено, което основателно си е тръгнало и е сглупило, че се е завърнало.

Тръгнах обратно към станцията и се обадих на Канезаки от платен телефон.

— Тъкмо щях да ти качвам нещо — осведоми ме той.

— Добре. Къде си в момента?

— В Токио.

— Къде в Токио?

Пауза.

— Тук ли си? — попита Канезаки.

— Да. Къде си?

— В посолството.

— Добре. Чакай пред станцията в Сенгоку след половин час. Вземи метрото за Мита от Учисайваичо.

— Знам как да стигна.

Усмихнах се.

— Тръгни по западния тротоар на „Хакусан-дори“ към Сугамо. Когато стигнеш до станцията в Сугамо, тръгни обратно. Ако трябва, повтори го още веднъж.

— Добре.

— Ела сам. Не нарушавай правилата — нямаше нужда да споменавам за наказанията.

Изчаках на „Хакусан-дори“, на североизток от станцията в Сенгоку, скрил лицето си с чадъра, готов да се мушна в кошера от сокаци и улички зад мен, ако нещо се обърка и Канезаки наруши установените от мен правила.

След двайсет и пет минути той се появи на тротоара и тръгна към мен. Беше сам. Когато се изравни с мен, го извиках. Той ме погледна. Дадох му знак да прекоси улицата и не забелязах друг също да пресича. През следващия половин час вървяхме пеш, качихме се на метрото, а после взехме такси. Детекторът на Хари кротуваше. Приключих проверката в заведение на име „Бенс Кафе“ в Такаданобаба, в сравнително тихата североизточна част на града.

Минахме покрай обвитите с бръшлян решетки и скромната табела отпред. Когато влязохме, Канезаки дълбоко си пое дъх.

— По дяволите, тук ухае чудесно — отбеляза той.

Кимнах. Малко миризми ми действат толкова добре, колкото аромата на прясно смляно кафе.

— Знаеш ли, ако някой узнае за страстта ти към кафето и кафенетата, сигурно ще може да те проследи — рече спътникът ми, докато се настанявахме на една от дървените масички.

— Сигурно. Ако допуснем, че разполагат с достатъчно хора, за да обхванат хилядите кафенета в Токио, където обичам да ходя.

Всъщност „Бенс“ беше едно от любимите ми и се радвах, че отново съм там. Заведението имаше атмосфера на кафене в университетско градче, каквото и наистина е в известен смисъл, като се има предвид близостта на университета „Васеда“ и на някои по-малки учебни заведения в района. Притежаваше безгрижно спокойствие, ромоленето на смеха и разговорите вечно придружаваше музиката, без да е прекалено високо, разнородната клиентела се състоеше от японци и чужденци, от местни жители и хора от по-далечни краища на града; претрупаното табло за обяви рекламираше доброволни организации, театрални постановки и поетични четения. Уютно, ала не тясно, модерно, ала не самонадеяно, приветливо, ала не прекалено познато — „Бенс“ определено ми допадаше.

И двамата си поръчахме специалитета на заведението, смес от бразилско и гватемалско кафе, прясно изпечено същата сутрин. Не губихме много време за любезности.

— Какво ми носиш? — попитах го.

— Този път много.

— Добре.

— Да започнем с жената. Открих я. На два пъти мишени, които ще определим като членове на терористична инфраструктура — финанси и логистика, не обикновени пехотинци, — са забелязвани с поразителна блондинка. И двата пъти, два месеца след като са ги видели, въпросните типове са откривани застреляни.

Погледнах го.

— Защо не ми го каза предишния път?

— Тази информация не е индексирана. Не мога просто да търся в архива „красива блондинка и убит член на терористична инфраструктура“, нали така? Натъкнах се на тези сведения по стария начин, като изчетох огромни количества от дебелите папки. А това отнема време.

Имаше право.

— Добре.

— Нямаме никакви други данни за тази жена. Нито име, нищо. Досега никой не е правил такава връзка и сигурно и аз нямаше да я направи, ако не ме беше упътил в правилната посока.

Лицето ми не издаде нищо, но си помислих: тъкмо от това се страхуваше Дилайла.

— И?

Канезаки сви рамене.

— Ами, съмнявам се, че присъствието на тази жена в живота на двама, а сега може би трима бъдещи покойници от терористичната инфраструктура е случайност. Предполагам, че работи за някого и подготвя отстраняването им.

— Като „Ангелите на Чарли“, а?

Той се подсмихна.

— По-скоро като ангел на смъртта.

— Доста оскъдна информация.

Канезаки се вторачи в мен и разбрах, че възражението ми може би е било прекалено.

— Възможно е — отвърна. — Но и двамата, с които е била видяна, са били убити, докато са пътували, а не на места, където е по-лесно да се устрои засада, като домовете им или в офисите на техни известни сътрудници. Единият на път през Виена, другият на почивка в Белиз. Което значи, че някой ги открива, проследява ги. Отблизо.

Свих рамене.

— Може да е жената, но има и други начини да се фиксира движещ се обект. Не е задължително някой да спи с Белгази, за да знае къде може да го открие.

Абсолютно логично, само че той усещаше, че споря с него, виждах го, и ставаше подозрителен. Трябваше да успокоя съмненията му.

Канезаки вдигна чашката си и за момент я погледа, после каза:

— Има още нещо. И двамата са били убити с пистолет двайсет и втори калибър в окото. Дори отблизо, а жертвите са били застреляни отблизо, това е страховит изстрел. Който е дръпнал спусъка, е бил доста самоуверен, за да използва толкова маломощно оръжие. Явно е знаел, че ще улучи точно там, където трябва, за да свърши работата.

— Жената ли е стреляла? — поинтересувах се.

— Според нас, не. Аз смятам, че тя е съгледвачът. Действа като тясно специализиран агент. Обектът я проверява, одобрява я, допуска я близо до себе си. Продължава да взема други предпазни мерки, естествено, и си мисли, че е в безопасност. Но в системата му за сигурност има пролука. После, когато прецени, че моментът е настъпил, жената се обажда по телефона. И същата нощ мъжът, с когото е тя, гушва букета. Жената не е там, когато се случва това, после изчезва. Никой не знае, че е замесена.

Той отпи глътка кафе.

— Знаеш ли, веднъж четох една статия за необясними автомобилни злополуки. Значителен процент от причините се определят като „неизвестни“. Посред бял ден някаква кола се преобръща и човекът загива. Много често се оказва, че прозорците са били спуснати. Според една от теориите човекът си кара, слуша радио, радва се на прекрасния ден, докато в купето влита пчела. Шофьорът се ядосва, опитва се да я смачка, разсейва се и бам. Пчелата отлита. „Неизвестна причина“. Струва ми се, че и тук си имаме работа с нещо подобно.

— Тогава за кого работи тя?

— Не зная. Възможностите са доста, защото онези типове са имали много неприятели. Може да е бизнес конкурент, някой, който се занимава с оръжейни доставки или парични трансакции. Може да са французите — те се бъркат във всичко и човек никога не знае какво точно правят или пък защо. Предполагам обаче, че това е израелска операция.

Кимнах, едновременно впечатлен и не особено доволен от неговата проницателност. Едно беше да получа представа коя е Дилайла, за кого работи. Можех да използвам информацията както ми хареса, можех да овладея ситуацията. Съвсем друго бе ЦРУ да прояви интерес.

— Защо? — попитах.

Канезаки сви рамене.

— Защото израелците имат постоянен и непосредствен мотив да разрушават инфраструктурата и винаги се опитват, по всевъзможни начини. Освен това израелските ударни групи обикновено използват двайсет и втори калибър — малки оръжия, сравнително тихи и удобни за скриване. Групите, които убиха септемврийците от Мюнхен6, използваха същия калибър. Стрелецът е бил изключително точен. Същото се отнася за жената. Хората, в чието отстраняване е участвала, не са второстепенни играчи, затова, ако ролята й е такава, каквато си мисля, трябва да е изключително добре подготвена. Такова качество предполага Мосад.

— Смяташ, че е от Мосад, така ли?

Той кимна утвърдително.

— Смятам, че е от отдел „Вземания“. Те се занимават с оценка на обекта, след като специална комисия вземе решение за нанасяне на удара. Извършват го така наречените щикове или кидон от спецчастта „Масада“. Така че разделението на труда в нашия случай ми се струва в израелски стил. Виждал ли си я пак?

— Не — инстинктивно отговорих.

Канезаки замълча за миг.

— Почти се надявах да си я виждал — поде след малко той. — Не е невъзможно да стои зад твоите хонконгски нападатели.

Колкото и да бе странно, тази идея ми се стори по-малко вероятна, поднесена от него, отколкото когато я бях обмислял аз.

— Те бяха араби — уточних.

— Мосад постоянно използва различни арабски фракции. За заблуда на противника. Както и да е, не съм сигурен, че тя е израелка. Може да работи и за някоя фракция. Или да е на свободна практика — Канезаки се усмихна. — Знаеш ги тия наемници, готови са да работят за всеки.

— Даже за ЦРУ — без да отвръщам на усмивката, отвърнах.

— Вярно е. Но тя не е от нашите. Щях да го знам.

— Не бих надценявал осведомеността ти за намеренията на собствената ти служба. Вашият девиз може да бъде „Не се бойте, дясната ни ръка и хабер си няма какви ги върши лявата“.

Той се подсмихна.

— Понякога и това може да се окаже вярно.

Помълчахме.

Не исках да си мисли, че закрилям Дилайла. Нито да заподозре, че имам лични мотиви да го правя. От опит знаех, че да съобщиш на ЦРУ информация за емоционално обвързване е все едно да дадеш нажежен ръжен на садист. По-добре да смята, че опитите ми да омаловажа значението на жената са мотивирани от нещо друго.

— Така или иначе, вече не смятам, че тя е толкова важна, колкото предполагах отначало — заявих. — Виждал съм я само веднъж. Вероятно не е онази от архива ви. Убеден съм, че спокойно ще се справя с Белгази.

Той повдигна вежди.

— Безпокоиш се, че ако според нас някой друг иска да очисти Белгази, ще развалим договора си с теб, така ли?

Бих могъл да се усмихна. Биваше си го, много повече, отколкото по време на запознанството ни, обаче просто беше налапал подхвърлената му от мен въдица.

Намръщих се, като съвсем малко преиграх в опита си да го убедя, че подозренията му са верни, за да затвърдя впечатлението. Престорих се, че съм ядосан и затова оставям въпроса му без отговор.

— Искам да чуя какво знаеш за групата, която ме нападна.

Канезаки дълго мълча, после отвърна:

— Добре, ще бъда откровен с теб. Мисля, че е имало изтичане на информация от наша страна. Но не искам да говоря повече, докато не успея запуша пробива.

Започвах да изпитвам неприятното съмнение, че си мисли: мога да водя този тип за носа, както са ме учили, да го тегля на каишка, да го заведа където си поискам.

Дълго се взирах в него, оставяйки го да усети студенината в очите ми.

— „Ще бъда откровен с теб“ — бавно повторих. — Знаеш ли, този израз никога не ми е харесвал. Обикновено означава, че досега са ме баламосвали.

— Не, просто благоразумно не ти казвах всичко.

— Ако си мислиш, че оценявам разликата, значи ме смяташ за способен на тънкости от класата на ЦРУ — заявих, без да свалям очи от него.

Той се изчерви. Явно си спомни мъжа, чийто врат бях строшил при първата ни среща.

— Виж сега — вдигна ръце с длани напред Канезаки. — Понякога действаш прибързано, нали така? Прям си и аз ти се възхищавам, затова те бива в работата ти. Но ако ти кажа нещо недоизяснено, което се окаже грешно, и ти реагираш, ще има много сериозни последици. За всички.

Не отговорих. Изражението ми не се промени.

— Освен това и ти не си съвсем откровен с мен, нали така? — продължи той. — Нима очакваш да повярвам, че вече не си виждал жената? Не можеш да ме убедиш. Която и да е, независимо дали е агентката от нашия архив, едва ли е отишла чак в Макао с Белгази, за да се появи само веднъж с него. Доверието е двустранен процес, не мислиш ли?

Може преди малко да бях сбъркал, смятайки, че още е неопитен. Акълът му сечеше все повече. Жалко, че го бях подценил.

По-късно щях дружелюбно да го потупам по рамото. Засега трябваше да увелича натиска.

— През последната седмица подире ти да се е мъкнал наказателен отряд, а, Канезаки? — продължих да го пронизвам с леден поглед. След като не отговори, подех: — Не, съмнявам се. Е, аз пък имах подобно преживяване. Свързано с една задача, която ти ми възложи. Затова хайде още сега да прекратим с глупостите от сорта, че любовта била двупосочна улица, иначе ще стигна до извода, че се преструваш.

Последва дълго мълчание.

— Добре — отвърна той накрая. — Белгази е включен в списък. Черен списък. Естествено, официално няма такова нещо. Дори след единайсети септември никой не би го нарекъл така.

Повдигнах вежди. Мислех си, че гениите, които някога бяха нарекли една програма за следене на имейли „Месоядно“, най-после са изкарали курс по маркетинг.

Канезаки отпи от кафето.

— Списъкът официално се казва „Международна матрица на терористичната опасност“, съкратено ММТО. Неофициално му викаме просто „онзи списък“. Създаден е и постоянно се актуализира от ЦРУ в качеството ни на преразпределителна централа на всички сведения, събрани от разузнавателните организации. Целта му е да идентифицира ключовите играчи в международната терористична инфраструктура. Прилича на списъка с най-издирваните лица на ФБР, но по-голям. Нали разбираш, нещо като кой кой е.

— Още ли си „откровен“ с мен? — попитах.

Той остави чашката си и се озърна наляво-надясно, като че ли търсеше нужните думи.

— Виж, тъкмо за това говоря, за склонността към привързаност. Ще ме оставиш ли да довърша? Защото се опитвам да ти кажа нещо, което не трябва да знаеш.

Укорът му бе справедлив. Не отговорих и след малко Канезаки продължи.

— Списъкът съществуваше преди единайсети септември, но след тази дата беше значително коригиран и разширен. И се превърна в черен списък — списък, чието съществуване подлежи на отричане. Макар всъщност да е просто диаграма на връзки и под една или друга форма е бил в обръщение отдавна. Затова не се е наложило да поръчат съставяне на чисто нов списък, който може да доведе до показания пред някоя лицемерна комисия в Конгреса.

— Черен списък, който не е черен списък.

— Точно така. — Канезаки дълбоко си пое дъх. — Виж сега, преди няколко дни при мен дойде човек, който работи в друг отдел на Управлението.

— Кроули ли? — попитах, без да го изпускам от поглед.

Канезаки се облещи и едва забележимо потрепери — не достатъчно силно, за да ме накара да си помисля, че нарочно имитира такава реакция. И се изчерви, още по-показателен признак. Изтекоха цели две секунди.

— Виж, няма значение кой е — продължи накрая. — Хайде да пропуснем имената, съгласен?

— Естествено — оставих го да се отпусне. Реакцията му вече бе достатъчно красноречива, както се бях надявал.

— Виж сега, този човек… поиска да види списъка. Което е странно.

— Защо?

— Ами, на първо място, никой не иска да види списъка. Съответните хора знаят за съществуването му, естествено, обаче не искат да знаят нищо повече. Предпочитат да са в състояние да отрекат, че са имали представа за него, ако се стигне дотам. Нали разбираш? „А, ММТО ли? Да, като че ли си спомням, май веднъж чух да се споменава за кой кой е или нещо от тоя род…“

Той вдигна чашката си и отпи.

— Естествено, искането на този човек беше извън официалните канали. Просто ми се обади, за да си уговорим среща, после лично дойде в посолството в Токио. Без документи. Което ми подсказва, че е предпазлив.

— Защо?

Канезаки сви рамене.

— Отначало си помислих за списъка. Явно искаше да може да отрече срещата, ако се наложи, или да я опише „доколкото си спомня“. Ако си забелязал, при официални разпити паметта на хората обикновено им изневерява.

— Защо каза „отначало“?

— Той задаваше множество общи въпроси, но виждах, че повечето целят да скрият истинските му интереси.

— А именно?

— Първо, дали Белгази е в списъка. Второ, дали сме пратили някого в Макао да го очисти.

Замислих се за момент.

— Защо не ми го спомена по-рано? Нали казваш, че сте се срещнали преди няколко дни?

— Не смятах, че това има някакво отношение към теб. Мислех, че става въпрос просто за обичайната бюрократична борба за територия. Онзи тип е от отдел, който може да претендира, че отговаря за Белгази, затова реших, че вероятно са били предупредени за действията на друг отдел срещу него. В най-лошия случай щяха да се оплачат на заместник-директора: „Ей, Канезаки играе с нашите топчета“, нещо от този род. Не очаквах, че ще се случи подобна история, нали разбираш?

— За какви отдели става дума?

Той замълча за миг.

— „Близък изток“. И „Средна Азия“.

— Ти как му отговори на въпросите?

— Че според мен достъп до списъка дава Контратерористичният център и че трябва да се обърне към тях. Що се отнася до това дали действаме срещу Белгази или когото и да е друг, в Макао или където и да е другаде, тази информация също се съобщава при нужда от КТЦ.

— Неговата реакция?

Канезаки сви рамене.

— Ами пуфтеше и сумтеше, обаче какво можеше да направи?

— И какво направи?

— Предполагам, че е отишъл в КТЦ.

— Дали са му дали каквото е искал?

— Възможно е. Той е доста високопоставена личност. Ако се е оплакал, че са го прескочили за Белгази, възможно е да са му дали сведенията, за да го умилостивят, да успокоят самолюбието му.

— Защо тогава не е отишъл направо там?

— Според мен, по две причини. Първо, защото е искал да си има работа с по-нископоставен агент, за който си е мислел, че ще му даде каквото му трябва. Че с максимум сплашване ще остане максимално на сянка и евентуално ще може да отрече всичко.

— Второ?

— Второ, защото аз отговарям за координирането на някои аспекти от списъка за Азия. Хонконг и Макао са в моите компетенции. А както казах, той явно се интересуваше от Макао.

— С други думи?

— С други думи, наскоро в Макао се е случило нещо, което е привлякло вниманието му. Например открили са със строшен врат французин, който се оказал известен наемен убиец. Той конкретно ме разпитва за това.

— Да, ти спомена нещо подобно. Значи е бил наемен убиец, а?

— Току-що го казах — втренчено ме изгледа Канезаки. Връщаше си, задето го манипулирах, като му подхвърлях данни, които току-що ми е съобщил. Браво.

Усмихнах се.

— Какво по-точно разпитваше нашият приятел за наемния убиец?

— Дали сме му плащали ние.

— Вие ли му плащахте?

— Не.

Погледнах го. Нямаше как да разбера дали казва истината. Засега.

— За кого е работил наемният убиец, щом не сте били вие?

— Не зная.

— Как мислиш?

Той сви рамене.

— Какво те интересува? Моите предположения, за жената например, обикновено са далеч от истината.

Засмях се.

— Това е вярно. Но въпреки това ги намирам за забавни.

Канезаки се усмихна, явно стигнал до заключението, че не е благоразумно да ме предизвиква.

— Наистина не зная. Има още много неща, които не са ми известни. Правя предположения, за да запълня празнотите. Според мен се е случило следното. Хората на Белгази са научили за убития французин и са се стреснали. „Кой е той? Може ли да е преследвал Белгази? Кой го е наел?“ Белгази е параноик. Познаваш този тип. Сигурен съм, че се е поразровил в нещата.

— Искаш да кажеш, че има връзка между Белгази и онзи тип от ЦРУ, с когото наскоро си се срещнал, така ли?

Той помълча, после предложи:

— Дай да ти разкажа за телефонните номера, които ми даде.

— Добре.

— Първо, мобифонът, който си взел, е с тарифен план в саудитския телеком, въпреки че абонатът явно е фирмено подставено лице, което още не ни е отвело доникъде. Второ, онзи, който е използвал мобифона, многократно се е обаждал на някой си Халид бин Махфуз генерал от, саудитското разузнаване. Махфуз осъществява връзките с ключовите представители на някои групировки, които саудитците финансират — „Хамас“, „Ислямски джихад“, „Хизбула“. Той контролира финансирането на тези организации, така че, ако им поиска услуга, да речем, хора за някаква друга работа на друго място, веднага ще я получи.

— Махфуз в онзи списък ли е?

— Съжалявам, освен онова, което ти казах по необходимост, няма нужда да знаеш кой фигурира в списъка.

— Тогава ми кажи каква е връзката с Белгази.

— Махфуз получава дял от всичките оръжейни сделки на Белгази. Затова, ако има проблем, Белгази се обажда на Махфуз. Има много покровители и може да иска много услуги.

— Всичко това е адски интересно, обаче засега връзките, които ми даваш, ми се струват възслаби.

— Зная, че е така. Не разполагам с всички отговори, но се опитвам да ги намеря, нали разбираш. И ти казвам неща; които сигурно не би трябвало, отчасти, защото съм ти длъжник след случилото се в Хонконг и Макао, отчасти, защото съм загрижен, че ако не останеш удовлетворен от откровеността ми, ще направиш нещо неоправдано, навярно по отношение на мен.

— Добре, продължавай тогава.

Канезаки пресилено въздъхна и бузите му леко се издуха.

— Известно ли ти е, че в средата на две хиляди и втора е изтекла информация до пресата, че полуофициалният съвет за отбранителна политика, който съветва Пентагона, е написал доклад със следното заключение, цитирам: „Саудитците са активни на всички равнища на терористичната верига, от планирането до финансирането, от командирите до пехотинците, от идеолозите до аплодиращите“? Само след няколко часа държавният секретар беше мобилизиран да тушира реакциите към доклада и да се дистанцира от предполагаемите действителни възгледи на администрацията на Буш. Миналото лято президентът нареди двайсет и осемте страници на конгресния доклад за единайсети септември да бъдат редактирани, официално от съображения за националната сигурност, а всъщност, защото редактираните части съдържат сведения за това, че саудитците финансират терористични групировки.

— Заговор ли?

Той сви рамене.

— По-скоро заговор за мълчание. Всички във Вашингтон знаят какво става, но повдигането на този въпрос е все едно да обсъждаш кръвосмешение в семейството. Липсата на дискусии обаче не прави всичко това по-малко сериозно.

Канезаки отпи от кафето.

— Та ето какво зная. Първи факт: някой в отдел „Близък изток“ е много загрижен, че Белгази може да е в списъка и че може да сме пратили някого подире му в Макао. Втори факт: скоро след посещението на онзи от отдел „Близък изток“, шестима саудитци се появяват в Макао и Хонконг и се опитват да те очистят. Трети факт: шестимата саудитци са свързани с Белгази чрез Махфуз. Четвърти факт: в американското правителство има елементи, които се стремят да закрилят саудитците.

Помълчахме.

— Тогава трябва да предположим, че Кроули, извинявай, онзи от близкоизточния отдел, научава за мен и предупреждава Белгази, който се обажда на Махфуз за помощ, а той пък праща саудитците, така ли? — попитах накрая.

— Да.

Замислих се. Ако фактите бяха верни, предположението бе логично. Все пак малко ме смущаваше начинът, по който ми ги поднасяше Канезаки. Беше ми подхвърлил няколко сочни мръвки, после ме бе оставил сам да стигна до заключенията. И спокойно можех да си представя как усърдно си води бележки в курса „Как да ръководите своите доверени лица“ в Ленгли: „Оставете обекта сам да си направи заключенията… заключенията, до които стигаме сами, винаги са по-убедителни от изложените ни от някой друг…“

— Как е попаднал Белгази в списъка? — попитах. — Като се има предвид, че важните клечки в Управлението далеч не се радват на присъствието му там.

Канезаки сви рамене.

— Както казваш, понякога дясната ръка не знае какво върши лявата. А и много хора не искат да знаят за списъка повече, отколкото се налага. А и във всеки случай достъпът до него се контролира строго от КТЦ. Хубавото е, че относителната липса на намеса отгоре означава, че списъкът е едно от малкото неща в разузнаването, които не са изопачени от политиката и корупцията. Лошото е, че при отсъствието на обичайния разводняващ консенсус, резултатът може да обиди някои хора.

Отпих глътка кафе и се замислих.

— Ако Кроули е научил, че Белгази е в списъка, и това го е разстроило, защо просто не го е махнал от там?

Този път Канезаки изобщо не реагира при споменаването на името.

— Не съм сигурен, вероятно не иска да привлича прекалено голямо внимание към себе си или към мотивите си, каквито и да са те. Белгази всъщност е образец за член на терористична инфраструктура. Спокойно можеш да намекнеш, че нечие име не бива да фигурира в такъв списък, че това може да навлече тежки последици, само с едно намигане, само с едно кимване и нищо неозначаващи приказки за „взаимоотношения“ и „национална сигурност“. Много по-трудно е да обясниш защо искаш името да изчезне оттам. Освен това хората ще те запомнят.

— Значи смяташ, че хонконгската група е повикана от Белгази.

Отговорът му се забави малко.

— Виждам две възможности. Първо, жената да е разбрала какъв си и да не е искала да пречиш на плановете й, тоест тя да стои зад удара срещу теб. Второ, Белгази да е подире ти и групата в Хонконг да е била пратена от него. Той ми се струва по-вероятната възможност. Съмнявам се, че всички телефонни разговори и връзката между Белгази и Махфуз са случайни.

Неговият анализ съвпадаше с моя. Зачудих се дали знае повече от това, което ми казва. Така или иначе, не го виждах да стои зад нападателите ми в Хонконг и Макао. След като се бях свързал с него от Рио, той бе имал множество и подобри възможности да ме прецака, ако беше го искал.

— Още ли следиш Белгази? — попитах.

— Разбира се.

— Къде е в момента?

— Още е в Макао.

Погледнах го.

— Откъде знаеш?

Канезаки сви рамене.

— Да кажем просто, че Белгази използва сателитен телефон, който смята за сигурен и който всъщност не е. Защо питаш?

— Защото не е логично още да е в Макао. Защо е останал там, как мислиш?

Той отново сви рамене.

— Вече приказвахме за това. Има работа в района и е комарджия. Очакваме да прекара известно време в казината. Винаги постъпва така.

Кимнах.

— Значи твърдиш, че още е там, за да играе хазарт, а? Говорим за човек, който е научил, че са го проследили в Макао и че подире му са пратени един-двама наемни убийци, и който е достатъчно обезпокоен от това развитие на събитията, за да поиска услуга под формата на шестима саудитци, които да отстранят опасността, но саудитците са очистени и опасността не е отстранена, а ти твърдиш, че той още е там, защото не иска да прекъсва почивката си, така ли?

Канезаки ме погледна и се изчерви. Накрая отвърна:

— Прав си. Беше глупаво да не внеса корекции в анализа на неговото поведение съобразно с последните факти. Прав си. Чакай да помисля.

— Мисли колкото щеш, обаче не сега. Ако искаш да продължа операцията, трябва да споделяш информацията си с мен, а не да губиш време, за да разсъждаваш върху положението, когато си сам.

Канезаки още повече се изчерви и аз изпитах странно съчувствие към него. Малкият полагаше всички усилия. Ръководенето на типове като нас с Докс би било трудно за всеки, камо ли за младеж като него. Още не беше толкова печен, колкото му се искаше, и това го ядосваше. Щеше обаче да се отрака.

— Добре, какво те интересува, което още да не съм ти казал? — попита Канезаки.

— Първо, интересува ме Кроули. Защо се рови в тази история? Така ще разбера защо и как е свързан с Белгази.

— Не знам — отвърна той, отново без да възразява, че наричам Кроули по име. — Опитвам се да открия.

Аз също, помислих си, сещайки се за дигиталните снимки, които ми беше показал Докс. И се басирам, че мога да се добера до повече сведения от теб.

— Побързай — посъветвах го. — А сега да поговорим за Белгази. Отначало ми каза, че бил в Югоизточна Азия, за да развие мрежата си, че бил в Макао само за да играе хазарт, и това нямало нищо общо с целта на пътуването му.

Канезаки кимна.

— Явно не е било така.

— Да. Въпросът тогава е, защо Макао?

Той потърка брадичката си.

— Ами, заради пристанището, например. Същото се отнася за Хонконг, разбира се. Евентуално място за прехвърляне на оръжията, които продава на „Джемаа Исламия“, „Абу Саяф“ и другите фундаменталистки групировки в региона.

— Но наблизо има и други пристанища. Самото Макао, Сингапур, Манила…

— Вярно е, обаче Хонконг е най-оживеното. Всъщност е най-оживеното в света.

— И какво от това?

— Ако се опитваш да скриеш нещо, да го представиш за друго, добра идея е да го прекараш през пристанище, през което минават, да речем, шестнайсет милиона контейнера годишно. Игла в копа сено. Освен това тези хора не разчитат прекалено много на конкретно пристанище. Пратките им са малки и пръснати нашироко. По този начин, дори някоя да бъде прихваната, равновесието се запазва. Такъв подход прави много по-трудно прекъсването на веригата и дори придобиването на вярна представа за мащабите й. Пък и Белгази много пътува, нали знаеш. Прихванахме разговори с Куала Лумпур и Банкок.

— Да, знам, че по някое време е бил извън Макао — потвърдих, спомняйки си информацията на Дилайла, че е имал срещи в района. Замислих се за миг и се зачудих дали това не е известна възможност. — До каква степен можеш да го следиш в другите градове?

— Също като в Макао. Не много отблизо. Можем само да наблюдаваме местонахождението му, стига да говори по телефона, а неговите разговори обикновено са кратки. Щом се изключи, знаем само откъде идва обаждането.

Всичко това нямаше да ми бъде достатъчно, щом посещенията на Белгази в района са краткосрочни. Най-големият ми шанс си оставаше Макао, където явно се случваше нещо особено и където вече се бях запознал с местния терен.

— Може да е в Макао по същите инфраструктурни причини, които го отвеждат навсякъде другаде — предположи Канезаки.

— Възможно е. Обаче проблемът е, че ако Макао е само един от многото му разпределителни центрове, сега нямаше да е там. Изгодата нямаше да си струва риска, защото той знае, че са го проследили. Тогава защо? Заради срещи, каквито провежда навсякъде другаде ли?

Канезаки поклати глава.

— И това е възможно, но се съмнявам. В момента за него Югоизточна Азия е огромна заради групировки като „Джемаа Исламия“. В Макао няма такова нещо. Играчите и съответно срещите би трябвало да са другаде.

— Е, все пак там става нещо. Ако успееш да откриеш какво е, защо всъщност стои там, какво прави, с кого се среща, ще имам много по-голям шанс пак да се доближа до него.

— Разбирам.

Изгледах го продължително. По-скоро погледнах през него, като че ли е някак безплътен, нещо, което няма почти никакво значение за мен и което бих могъл да оставя включено или да изключа също толкова лесно, колкото и електрически ключ.

— Канезаки, надявам се, че всичко, което ми каза днес, е истина.

Той отвърна на погледа ми и запази хладнокръвие.

— Фактите са верни. Предположенията са друго нещо. Имай предвид тази разлика, преди да решиш да направиш нещо безразсъдно с мен, нали?

Кимнах, все още взирайки се през него.

— А, не се бой за това.

Оставих Канезаки и се запътих към „Фиорентина тратория“, ресторант в новия хотел „Гранд Хаят“, където бях определил среща на Тацу. Подраних, както винаги, и докато го чаках, пиех айскафе във висока чаша. Реших, че ресторантът ми харесва, макар и не без известно колебание. Беше лъскав, без да изглежда изкуствен, с мебели от кожа, дърво и други естествени материали, имаше добро осветление и множество чисти вертикални линии. И все пак във внезапната поява на заведението, хотела и търговския комплекс имаше нещо смътно смущаващо. Когато живеех в Токио, те не съществуваха, а сега там бе изникнал истински град в града, който инвеститорите бяха нарекли Хълмовете Ропонги. Човек почти можеше да си представи как титаничните богове на метрополията хвърлят бял плат върху най-новото си творение и с апломб и фалшива скромност обявяват, че „това е добро“.

И наистина може би беше добро. Хората наоколо определено го харесваха. Ала това място нямаше история и някак си му липсваше атмосфера. Беше привлекателно, да, обаче ми се струваше безстрашно вторачено напред, безразсъдно нехаещо за миналото. И затова, помислих си, странно американско.

Усмихнах се. Нищо чудно, че се колебаех дали да го харесам. Беше нещо привнесено, като мен.

След час видях Тацу да влиза откъм фоайето на хотела. Спря и се огледа. Приближилата се сервитьорка сигурно го попита къде да го настани, а той наклони глава към нея и каза нещо, ала без да откъсва очи от залата. Тогава ме забеляза. Кимна ми, измърмори някакво обяснение на келнерката и се затътри към мен.

Усмихнах се и се изправих. Имаше нещо мило в типичното тътрене и във вечно смачканите му тъмни костюми, които носеше. Радвах се, че с Тацу намерихме начин да живеем под знамето на примирието. От една страна, защото можеше да бъде толкова страшен противник, естествено, ала най-вече, защото се беше оказал прекрасен приятел, макар че не се свенеше да ми поиска „услуга“, когато го изискваха обстоятелствата. Тацу беше практичен човек.

Поклонихме се и се ръкувахме, после се спогледахме.

— Добре изглеждаш — казах му на японски.

И това бе вярно. Беше поотслабнал и в резултат имаше по-младежки вид.

Той изсумтя, подходящо скромна форма на благодарност.

— Жена ми е влязла в съзаклятие с лекаря. Почнала е да готви различно. Без мазнина, не пържи. Трябва да ходя тайно на такива места, за да задоволявам апетита си.

Усмихнах се.

— Тя е на твоя страна.

Тацу пак изсумтя и ме измери с поглед.

— Поддържаш форма, виждам.

Свих рамене.

— Правя каквото мога. Не става по-лесно.

Седнахме.

— Знаеш ли, Тацу, никога не сме водили толкова дълъг общ разговор — отбелязах.

Той кимна.

— Не ме издавай пред колегите. Ще ми съсипеш репутацията.

Усмихнах се.

— Как е семейството ти?

Лицето му просия.

— Всички са отлично. Идния месец ще ставам дядо. Момче, обещава докторът.

Усмивката ми стана по-широка.

— Честито, приятелю.

Той кимна в знак на благодарност и ме погледна.

— А ти?

— Аз…

— Семейството ти.

Вторачих се в него.

— Знаеш, че нямам семейство, Тацу.

Той сви рамене.

— Хората създават семейства. Така стават тези работи.

Скоро след завръщането ми в Япония Тацу се беше опитал да ме запознае с няколко жени. Нищо не бе излязло.

— Струва ми се, че съм прекалено доволен от вълнуващия си ергенски живот — отговорих. — Нали знаеш, срещам се с нови хора. Виждам света.

Не се получи толкова шеговито, колкото ми се искаше, процедиха се няколко горчиви нотки.

— Не става по-лесно — рече той. — Както самият ти отбеляза.

Въздъхнах.

— Още ли се опитваш да ме свържеш с нещо по-голямо от мен?

— Имаш нужда — сериозно отвърна Тацу.

Божичко, точно какъвто винаги съм го искал — цяла майчица.

— Имам нужда единствено от информация — възразих.

Той кимна.

— Това означава ли, че приключваме с общия разговор?

Засмях се, изненадан.

— Не искам да те изтощавам. Знам, че не си свикнал да си бъбриш просто така.

— Тъкмо загрявах.

Пак се засмях и си помислих: защо не?

Обсъдихме всевъзможни общи неща: радостта му от бременността на дъщеря му, опасенията му, че с жена си може да гледат на детето като на някакъв заместител на бебето, което са изгубили някога, яда му от бюрократичната инерция и неспособността му да се бори по-резултатно с корупцията, която вярваше, че отравя Япония, промените с Токио и страната, които се извършваха пред очите му. И аз му разказах едно-друго: как ме е открило ЦРУ, как накрая се е наложило да се преместя и да си създам нова самоличност, как съм се опитал да не се отчайвам от мисълта, че всичко пак ще се окаже напразно, защото накрая някой винаги ще ме потърси, или пък нещо неспокойно в мен ще настоява да продължа да скитам. Спомнихме си някои общи преживявания във Виетнам, където Тацу бе пратен от организацията предшественик на Кейсацучо, а аз, заради това, че знаех японски, осъществявах контактите с него, поговорихме за познатите си от онова време, за приятелите, които бяхме изгубили.

Веднъж започнали, трудно можехме да спрем. Разбрах колко много ми е липсвала тази форма на общуване, осъзнах, че всъщност тя напълно е изчезнала от живота ми. И Тацу беше един от малцината, по-скоро навярно единственият останал, който ме познаваше още отпреди Виетнам, войната, убийствата и всичко друго, което бе определило съществуването ми, време, което — в онези редки моменти, когато се замислям над въпроса — ми се струва нереално и далечно като спомен от ранното детство.

Разбрах и че отчасти тъкмо затова толкова много ми липсва Мидори. Тя ме караше да се чувствам като онова някогашно момче, подтикваше ме да вярвам, макар и глупаво, че бих могъл да захвърля сегашната си кожа и отново да бъда покръстен в неопетненото тяло на предишното си превъплъщение.

Доста красива мечта, като всички мечти всъщност. Когато приключихме с храната и Тацу се разтакаваше с чая си, а аз — с второто си кафе, той ме осведоми:

— Може би не е зле да знаеш, че един господин на име Чарлс Кроули, представящ се за служител на американския държавен департамент, наскоро беше в Токио. Свърза се с Кейсацучо и разпитва за теб. Познаваш ли го?

Първо Докс, после Канезаки, сега Тацу. Господин Кроули вече окончателно се беше установил на радарния ми екран.

— Знам го по име — отвърнах. — Какво му каза?

Тацу сви рамене.

— Че имаме цяло досие за теб.

— И после?

Ново свиване на рамене.

— Дадохме му го.

Смаяно го зяпнах.

— Просто сте му дали досието ми в Кейсацучо?!

Той се втренчи в мен.

— Разбира се — изречено с типичния му глас, който говореше: защо винаги трябва да обяснявам всичко на тия хора? След кратко мълчание Тацу прибави: — Официалното досие.

Усмихнах се на лукавия дявол. Облекчение и дори известна благодарност разсеяха раздразнението, което иначе може би бях изпитал към него, задето ме разиграваше. „Официалното“ досие сигурно не съдържаше особено съществена информация, със сигурност не нещата, които Тацу не желаеше да сподели с никого и най-вече с началниците си, дреболиите, които можеха да разкрият прекалено много за незаконните методи, към които от време на време прибягваше в борбата си с японската корупция.

— Какво е заключението на официалното досие за моето местонахождение?

— Че най-вероятно още си в Япония. Очевидно няколко пъти са те виждали в големи градове — Токио, Осака, Фукуока, Сапоро.

— Наистина?

Той сви рамене.

— Разбира се, аз имам собствени идеи за това къде може да си отишъл. Но защо да разводнявам официалното досие с предположения?

Искаше да каже, че е редактирал досието. Че ми е направил услуга. Знаех, че ще поиска услуга в замяна. Ако не днес, някой друг път, скоро.

Кимнах. Добре тогава, помислих си.

— Ами вашата тъпа мрежа от охранителни камери? — продължих с въпросите.

Тацу имаше достъп до най-съвършената мрежа охранителни камери в света, свързани в модерна система за разпознаване на лица. С нейна помощ ме беше открил, когато се бях преместил от Токио в Осака.

— Никой не я използва, за да те следи. Ако настъпят промени в това отношение, ще те информирам.

— Благодаря. А сега ми разкажи за човека, за когото ти съобщих в чатрума.

— Белгази.

— Да.

— Предполагам, че вече знаеш много за миналото му.

— Доста. Дай ми по-новите данни.

Тацу кимна с глава.

— Белгази снабдява някои фракции на терористите с леко оръжие. Работи главно чрез руската мафия във Владивосток. Напоследък е разпитвал тези фракции за теб. Предполагам, че си го ядосал с нещо.

— Възможно е.

— Не ми изглежда от хората, които можеш да ядосваш с лека ръка.

— Започвам да го разбирам.

— Искаш ли да ми разкажеш какво си направил, за да му нанесеш толкова тежка обида?

— Струва ми се, че се досещаш.

Тацу отново кимна.

— Той не е добър човек. Не е верен на нищо.

— Моите хулители твърдят същото за мен.

Той се усмихна.

— Грешат. Твоят проблем е, че си неспособен да осъзнаеш на кого си верен.

— Е, признателен съм заради постоянните ти усилия да ми помогнеш в това отношение.

Усмивката му беше почти скромна.

— Нали сме приятели?

Замислих се за момент. Може би Белгази, чрез своята саудитска свръзка Махфуз, праща шестимата араби подире ми в Макао и Хонконг, както подозираше и Канезаки. Групата е очистена. Белгази разбира, че хората му не са успели да се справят заради факта, че изпъкват в обстановката. В Макао или наоколо става нещо голямо и той още не може да си тръгне. Започва да се чувства уязвим. Застрашен от мен. Решава, че има нужда от човек с по-голям местен опит, който може да се слее с околната среда й да свърши работата. И се обръща към якудза.

Да, подобен ход на събитията бе логичен. Виждах го ясно.

По дяволите, тоя тип беше сериозен проблем. Започвах да осъзнавам величината му.

— Връзките на Белгази с якудза — казах. — Достатъчно ли са близки, за да му помогнат с проблем на друго място в Азия, ако ги помоли?

Тацу кимна.

— Струва ми се, че да.

Мамка му.

Разбрах, че ще се наложи да очистя Белгази. Не само заради парите, а просто за да оцелея. И после си помислих: той го знае. Поставя се на твое място. И това прави още по-належаща необходимостта да те елиминира.

Порочен кръг, значи. И победителят печели всичко.

Добре. Трябваше да сложа край на тази история, при това бързо. Исках го този тип заровен дълбоко в земята, за да не може повече да дава заповеди. „Естествена смърт“, ако можеше, ако не — неестествена.

— С какво мога да ти помогна? — попита Тацу.

Замислих се за момент.

— Можеш да ми намериш всички данни за моя нов приятел.

— Кой твой нов приятел?

Кимнах.

— Чарлс Кроули.

9.

Дилайла беше казала, че Белгази ще отсъства от Макао за ден-два, пък и докато тя ми се пречкаше наоколо, не можех да предприема каквото и да е. Реших, че със собственото ми кратко пътуване поемам достатъчно малък риск, за да оправдае евентуалната полза.

Взех влака стрела от токийската гара за Осака, по-малко вероятен пункт за напускане на страната от токийското летище „Нарита“. Проверих чатрума от една интернет кабина. Там ме очакваше информацията, която бях поискал от Тацу: Чарлс Кроули Трети. Домашен, служебен и мобилен телефон, служебен адрес — формално в държавния департамент, но всъщност в централата на ЦРУ в Ленгли и следователно от малко оперативно значение, както и домашния му адрес: Пимит Драйв 2251, Уест Фолс Чърч, апартамент 811. Жилищен комплекс във Вирджиния. Най-вероятно блок, поне осеметажен.

Резервирах си място за директен полет на японските авиолинии до вашингтонското летище „Дълес“ на другата сутрин. После се настаних в евтин хотел в Умеда. Легнах си, ала сънят не идваше. Прекалено много кафе. Прекалено много за мислене.

Станах, нахлузих халата юката, каквито има даже в най-евтините японски хотели, и седнах на единствения фотьойл в стаята. Не запалих осветлението и зачаках да се уморя достатъчно, за да заспя. Усещах, че няма да е толкова скоро.

Винаги е най-трудно в евтините стаи. Малко лукс може да те упои като анестетик. Махни анестетика и болката нахлува на освободеното от него пространство като ледена вода през пробит корпус. Спомените запъплиха напред, възбудени, настойчиви, като призраци, одързостени от мрака наоколо.

Бях осемгодишен, когато за пръв път видях майка си да плаче. Тя беше силна жена — трябваше, за да се откаже от живота и кариерата си в Америка и да стане съпруга на баща ми — и докато не се уверих в противното, си бях мислил, че е неспособна да пролива сълзи.

Един следобед госпожа Сузуки, съседката, дойде да ме вземе от училище насред часовете, казвайки ми само, че трябва да се прибера вкъщи. Бе юни и във влака на връщане беше задушно, горещо и влажно. По пътя зяпах през прозореца и смътно се чудех какво става, ала бях убеден, че всичко е наред и скоро ще ми обяснят.

Майка ми ме чакаше на входа на малкия ни токийски апартамент. Тя благодари на госпожа Сузуки, която се поклони необичайно ниско и продължително, преди безмълвно да се оттегли. Тогава майка ми затвори вратата и ме заведе до дивана в дневната. Държеше се някак тържествено — официалност, която ми се струваше странна и някак зловеща. Взе ръчичките ми в своите по-големи длани и ме погледна в очите. Нейните изглеждаха особени, тревожни и някак уплашени, и аз неловко се заозъртах наоколо, боейки се да отвърна на погледа й.

— Джун, имам лоша вест и трябва да бъдеш много смел — неестествено тихо рече майка ми. Кимнах бързо, за да й покажа, че винаги може да разчита на моята смелост, разбира се, ала усещах, както винаги усещат децата, че се е случило нещо ужасно, и страхът ми започна да расте, да ме изпълва.

— Станала е злополука — продължи тя — и татко ти… татко ти е загинал. Накуната но. — Няма го вече.

Не бях съвсем незапознат с идеята за смъртта. Когато бях четиригодишен, кучето на бащините ми родители умря и на времето майка ми обясни, че Ханзу — Ханс — е бил много стар и е трябвало да отиде на небето. Обаче концепцията, че баща ми може да си е отишъл, беше прекалено необятна за мен. Поклатих глава, без да разбирам съвсем, и тогава самообладанието на майка ми поддаде и сълзите й рукнаха.

И така онзи следобед за пръв път се запознах със смъртта като нещо, което може да разплаче моята силна майка.

Заплаках с нея, ужасени сълзи на болка, страх и смут. И през следващите седмици и месеци, докато отсъствието на баща ми, дотогава толкова властна фигура в живота ми, започваше да пуска корени, запознанството ми със смъртта се задълбочи. Постепенно започнах да я приемам като случайната карта в по-рано подредената вселена, внезапния рушител, хитрия спотаил се крадец.

Трябваха ми още пет години, за да разбера окончателно, че татко вече наистина го няма, че сега го представляват само все по-далечните спомени, като примитивни пещерни рисунки, останали от някакъв отдавна изчезнал народ. Сега смъртта беше място, където хората отиваха завинаги, след като умрат, място, което постепенно изсмукваше яснотата на спомена за подобно еднопосочно пътуване.

На деветнайсетгодишна възраст получих военната телеграма, която ме осведомяваше, че майка ми също е отишла на онова място. Преживях нейната загуба по-лесно. Първо, бях по-възрастен. И по онова време вече бях виждал, всъщност бях причинявал адски много смърт като войник във Виетнам. Навярно най-важната причина бе това, че познавах процеса, резултата от загубата. Скръбта не представляваше по-голяма загадка за мен от кръвотечението, спирането на кръвта и постепенното излекуване, който съпътстват нанасянето на несмъртоносна телесна рана.

Познаването на този процес обаче само намалява страха. Въздействието му върху болката е далеч по-слабо.

Мидори не беше мъртва. Само я нямаше. Може би тъкмо затова се хващах да мисля за нея по-често, отколкото трябваше. Представях си лицето й и си спомнях гласа й, допира на ръцете й, тялото й. Не притежавах способността да си спомням миризми, обаче знам, че мигом ще позная нейната и ми се ще да я вдишам поне още веднъж преди да умра. Липсват ми разговорите с нея. Разговаряхме за неща, за каквито не бях приказвал с никой друг. Липсват ми нейните нежни целувки по челото ми, по клепачите ми, отново и отново, след като сме се любили.

Все още повтарям името й, то е моята тъжна кратка мантра. В тези няколко произнесени срички намирам единственото, което мога осезаемо да призова от нея, и понякога това ме задоволява, макар и за кратко. Въпреки че не мога да разговарям с Мидори, мога поне да говоря за нея. Нещо такова. Някаква подобна утеха.

Не, Мидори не е мъртва, ала споменът за нея ме кара да изпитвам чувства, близки до скръбта по близък покойник. Моят свят е по-блед и по-беден без нея, но нима не е винаги така, когато губим любим човек? Още като момче знаех, че животът ми би могъл да е по-богат, ако баща ми бе останал жив. Научих се да приемам този факт като неизменен и в крайна сметка навярно не чак толкова важен. Мидори не беше мъртва, но да бъдем заедно бе невъзможно, тогава каква разлика имаше в причините за моята скръб?

Разтърках очи. Искаше ми се да заспя, временно да забравя. Сънят не идваше. Щеше да ми се наложи да почакам още.

Седя в мрака на тия пусти стаи и понякога ми се струва, че усещам присъствието на всички други, които са правили същото преди мен. Следите определено са налице. Вдлъбнатината на матрака, изтърканата линия на килима между банята и вратата. Или петната от пот или слюнка по възглавницата, ако погледнеш под калъфката, или може би от сперма, сълзи, понякога от нещо по-тъмно, напомнящо кръв. Седя, мракът около мен ме обгръща в плътен обръч, ала също така е безграничен, и докато въображението ми се плъзга в безличността на тоя безкрай, разбирам, че следите всъщност са знаци, плод на живот, мигове, които са били, ала вече ги няма, като пепел в студено огнище, като кости, останали от отдавна изядена вечеря, като дрипава фигура, която може да е била плашило в буренясала нива. Просто материални графити, надраскани от други самотни пътници, останки от случайни хора по пътя им към онова общо местоназначение, не просто следи от чужда смърт, а поличби за собствения ми край.

Часовете се нижеха. Накрая умората потисна неспокойните ми възпоменания. Върнах се в леглото и постепенно заспах.

На другата сутрин взех влака до летището. Обадих се на домашния номер на Кроули малко преди да излетя в 12,10. Във Вашингтон още беше предишната вечер, 21,45.

Три иззвънявания. После носов глас:

— Да — като че ли го бях събудил.

— О, извинявайте — отвърнах с фалшив фалцет. — Струва ми се, че съм набрал грешен номер.

— Господи — чух го да казва. Затвори.

Усмихнах се. Щеше да ми е адски неприятно да измина целия път до Вашингтон само за да науча, че го няма.

Директният полет бе лукс. Обикновено предпочитам по-обиколни маршрути, ала този път прецених, че неотложността да хвана Кроули, докато съм сигурен, че е там, си струва риска на предсказуемия маршрут. И въпреки че бизнес класата е обичайният компромис между комфорта и анонимността, постоянното пътуване започваше да ме уморява, затова този път летях с първа класа. Източното крайбрежие на Съединените щати се намираше на повече от дванайсет часа разстояние и исках да бъда свеж, когато пристигна.

Вече бях нахвърлял общите очертания на плана си и сега трябваше да поработя върху подробностите. Щом самолетът достигна пределна височина и приключиха досадните съобщения за безопасността и развлеченията по пътя, затворих очи и започнах мислено да репетирам цялата операция: подход, разузнаване, проникване, чакане, действие, изход, бягство. Всеки етап от този въображаем преход съдържаше определени средства, които щяха да се окажат полезни или задължителни за изпълнението на задачата, и всяко средство се включваше в постоянно увеличаващ се мислен списък. Естествено, по време на проучването на самото място щяха да се появят допълнителни детайли, ала те щяха да се впишат вече в контекста на готов, организиран план.

Когато след двайсет минути изплувах от състоянието на дълбок размисъл, бях наясно какво ще ми трябва и как ще действам, естествено, при отсъствието на повече разузнавателни сведения. Спуснах облегалката докрай, завих се с мекото одеяло и проспах останалата част от полета.

Самолетът кацна малко преди десет на другата сутрин местно време. Намерих платен телефон на летището и набрах служебния номер на Кроули. Никой не отговори. Какво пък, сигурно имаше съвещание.

Можех да се обадя на мобифона му, обаче така нямаше да открия каквото ме интересуваше — къде се намира. Потърсих го в апартамента му и не се изненадах, когато се включи телефонният секретар. Беше делник и не очаквах да го заваря вкъщи, ала едно от нещата, които научаваш на война и в този бранш, е никога да не разчиташ на предположения. Тъкмо в деня, в който си мислиш, че нечий дом ще бъде пуст, се оказва, че собственикът си е останал вкъщи, защото е болен, защото трябва да отвори на техника, дошъл да поправи съдомиялната, или защото са му дошли на гости роднини от друг град. Научаваш се да не оставяш такива неща на случайността.

Взех под наем кола със сателитна навигационна система и се отправих на кратко пазаруване във Вашингтон. От един магазин за домакински потреби купих осемметрово въже за простиране, найлонов лист, лепенка, ролка изолирбанд и макетен нож за еднократна употреба. От една дрогерия се снабдих с голяма туба овлажняващ гел, каучукови хирургически ръкавици и маркер. От една оптика взех очила от тежка черна пластмаса. От магазин за перуки — нова коса. От Японския информационен и културен център си тръгнах с шепа листовки за предстоящата му дейност. И последната спирка, магазин за контрашпионажни устройства на Кънектикът Авеню, откъдето купих петстотин хиляди волтов електрошоков уред, голям колкото мобифон, за трийсет и четири долара и деветдесет и пет цента плюс ДДС.

Използвах навигационната система, за да се върна във Вирджиния, където направих предварителен оглед на жилищния комплекс на Кроули. На входа на паркинга имаше метален портал. Въпреки че денем го оставяха отворен, присъствието му ми подсказа, че сигурно има прилична охрана. Очаквах достъпът до блока да става с ключ и дори да има портиер. На паркинга не забелязах охранителни камери, не открих такива и под големия навес пред входа на блока, предполагах обаче, че вътре са разположени няколко. Ала нямаше да имам възможност да проверя предварително — щеше да се наложи да допусна съществуването им и да се подготвя съответно. Ако нещата се окажеха по-лесни, отколкото ги предвиждаше планът ми, щях приятно да се изненадам.

Блокът бе заобиколен от рядка квартална горичка, през която минаваха стълбища и алеи, водещи към улицата. Станцията на метрото в Уест Фолс Чърч се намираше съвсем наблизо и алеите сигурно се използваха от пътуващите за работа. Щяха да свършат същата работа и за нежелан гостенин, измъкващ се след провалена операция. Отзад имаше тежка метална единична врата, до която се стигаше по късо бетонно стълбище. Над вратата, възпирайки ония, които можеха да се опитат да проникнат в блока през този по-рядко използван вход, се мъдреше охранителна камера.

В един недалечен търговски комплекс намерих магазин на „Нордсторм“ и купих чифт галоши, сиво яке, фини кожени ръкавици — достатъчно тънки, за да усещам какво докосвам през тях, и достатъчно дебели, за да не оставят пръстови отпечатъци, черно вълнено палто и голямо кожено дипломатическо куфарче. После се отбих на бензиностанцията до комплекса и, преструвайки се, че разговарям от обществения телефон, откъснах страниците с китайските, японските и корейските ресторанти от телефонния указател. Обикалях с колата, докато открия едно заведение, „Кимс Кориън Барбекю“, където продаваха тениски и шапки с емблемата на ресторанта — яркочервен куб с вписани тъмночервени корейски йероглифи. Купих тениска и шапка, както и обилен обяд за вкъщи.

Подкарах обратно към блока на Кроули. В търговския комплекс оттатък улицата имаше супермаркет за здравословни храни. Влязох и си купих два вегетариански сандвича и плодов десерт с мюсли. Добавих голяма чаша кафе. Беше приятно да се храниш здравословно по време на операция — обикновено наличното меню се свежда до „Макдоналдс“ и ако имаш късмет, някои други възможности от областта на бързото хранене, най-често поглъщани студени и втвърдени. Едва ли щях да имам друг шанс да похапна нещо.

В два и половина намерих платен телефон и пак проверих Кроули в службата му на номера, който официално се водеше в държавния департамент, но всъщност минаваше през централата на ЦРУ. Той вдигна на първото иззвъняване.

— Кроули — чух го да казва.

— Ало, опитвам се да се свържа с пресслужбата на отдела за връзки с обществеността — малко неуверено заявих. Името звучеше достатъчно бюрократично, за да съм сигурен, че и в Управлението, и другаде има десетки работни групи с подобни наименования.

— Не е на този вътрешен — отвърна той и затвори.

Усмихнах се и поклатих глава. Хората понякога са ужасно груби.

Върнах се в колата и подкарах към една недалечна улица с жилищни блокове. Спрях зад няколко паркирани автомобила, нахлузих галошите и прехвърлих покупките си в куфарчето. Облякох тениската от ресторанта и отгоре си сложих якето, без да го закопчавам, за да се вижда емблемата. Тъй като нарочно бях купил якето с два номера по-голямо, с него щях да изглеждам дребен, смален, непохватен. Поставих си перуката, очилата и шапката. Погледнах се в огледалото и харесах непознатия, когото видях.

Подкарах обратно към блока на Кроули, спрях на паркинга на друг търговски комплекс, до който можех да стигна пеш през горичката, ако нещата се объркаха и се наложеше да си тръгна неочаквано бързо. Изтрих архива на автомобилната навигационна система и угасих мотора. Няколко минути останах със затворени очи, представяйки си следващите си стъпки, навлизайки в ролята. Когато се почувствах готов, слязох и се запътих към блока на Кроули, като носех торбичката с храна от корейския ресторант.

Минах под навеса, отворих едната от двете двукрили стъклени врати с опакото на показалеца и средния си пръст и влязох във вестибюл, преграден с още две стъклени врати. Когато протегнах ръка да опитам едната от вътрешните врати, забръмча домофон. Надникнах през стъклото и видях бяло момиче с дълга до раменете кестенява коса и лунички — приличаше на студентка, която работи почасово като портиерка, за да може да зубри и на работа. Почасовите ме устройваха. Тя едва ли познаваше обитателите на блока, доставчиците и атмосферата така, както обикновен портиер, и с нея щях да се справя по-лесно.

Отворих вратата и влязох във фоайе, издържано в неоколониален стил, с много имитации на мебели от оная епоха, дървена ламперия и лъскави месингови лампи. Момичето седеше на внушително вградено бюро, зад което предполагах, че има електронен пулт и видеомонитори.

— Доставка ли? — с дружелюбна усмивка попита тя.

Кимнах. Имах много версии, подготвени за евентуалните въпроси: „Кой апартамент? Странно, не са споменали за доставка. Чакай малко да ги попитам. Хмм, никой не отговаря. Сигурен ли си, че това е номерът…“

Вместо това момичето попита:

— Нов ли си?

Пак кимнах. Въпросът не ми хареса, чудех се накъде води. Тя погледна през стъклената врата.

— Защото за доставки можеш да паркираш под навеса. Понякога трудно се намира близко място на паркинга.

— О, мерси — отговорих с неопределен, ала силен азиатски акцент.

Момичето хвърли поглед към емблемата на тениската ми и каза нещо на език, който не разбирах, но определих като корейски.

Уф, мамка му, помислих си. Лоша работа.

— Хм, аз не кореец — с неуверено изражение и поза я осведомих, смътно раболепен, не искайки да я обидя, просто скорошен емигрант, при това не непременно законно пребиваващ, който работи за минимална надница и се опитва да не се препъне някъде.

— О! — изчерви се тя. — Гаджето ми е кореец, та си помислих, че щом ресторантът… няма значение. Прощавай.

Засрамването й от грешката и моята привидно смутена реакция явно прекратиха по-нататъшния разпит. Слава Богу.

— Аз само… — неопределено посочих зад бюрото, където трябваше да са асансьорите.

— Да, разбира се, минавай — момичето пак се усмихна и аз срамежливо кимнах в отговор.

Скришом хвърлих поглед, докато подминавах бюрото. Разтворен учебник в средата, видеомонитор отстрани. Не бе трудно да позная кое от двете привлича вниманието й.

Задният вход се падаше някъде наляво от асансьорите и аз се запътих натам, пътьом минавайки покрай вътрешно стълбище. Ето я, въртяща се дървена врата. След нея имаше къс коридор, настлан с линолеум, в дъното на който беше външната врата.

Бързо я огледах. Не можех да определя дали има аларма. Тежестта й и наличието на три големи ключалки предполагаха, че управата на блока може и да не си е направила труда да инсталира такова устройство. Но дори да имаше аларма, тя най-вероятно не се включваше през деня, когато вратата можеше да се използва. На пода имаше дървен клин, което потвърждаваше предположението, че няма аларма или че тя в момента не е задействана, защото иначе клинът ставаше излишен.

С маншета на якето си отключих ключалките и натиснах бравата. Отворих вратата и разгледах касата. Нямаше аларма. Надникнах навън. На външната стена бяха опрени няколко бърсалки за под, очевидно да съхнат, имаше и няколко големи сиви пластмасови контейнера за смет на колела.

Замислих се за момент. Момичето на входа явно повече се интересуваше от учебниците си, отколкото от монитора, и имах чувството, че е свикнало да вижда хора от поддръжката да влизат и излизат през задния вход през деня. Изглеждаше възможно.

Открехнах вратата, подпрях я с клина и се върнах обратно. Когато стигнах до асансьорите, от единия излезе възрастна чернокожа жена, която куцукаше с приспособление за ходене на инвалиди. Тя спря и се вторачи с присвити очи в галошите ми, после ме погледна.

— Вали ли днес? — попита старицата.

Божичко, помислих си. Би трябвало нея да назначат за портиерка.

Поклатих глава.

— Нови обувки — отговорих, все още с преправения си акцент. И ако и ти знаеш корейски, казах си, ще се предам на мига. — Опитвам реши дали задържи и не обича мръсни подметки — наведох се напред и сниших глас. — Не казва, нали?

Жената се засмя и оголи лъскавото си чене.

— Това ще е нашата тайна, синко — после ми махна с ръка и бавно се отдалечи.

Усмихнах се, радостен, че имаше по-малко престъпление, което да призная.

Не можех да си тръгна с торбичката от корейския ресторант, след като се предполагаше, че съм влязъл в блока, за да доставя нейното съдържание, затова я натъпках на дъното на кофа за смет, наполовина пълна с рекламна поща, в помещението с пощенските кутии отдясно на асансьорите. След това отброих четири минути по часовника си. Не исках пак да се разминавам със старицата — тя бе интелигентна и можеше да се зачуди какво се е случило с торбичката, която съм носил само преди секунди. Ако сега я настигнех във фоайето, четирите минути можеха да обяснят бърза доставка до нисък етаж, стига асансьорите да са дошли веднага. Що се отнасяше до по-продължителния интервал след минаването ми покрай момичето на входа, прецених, че е допустим. Главното беше да ме види, че си тръгвам. Не ми се струваше от хората, които ще обърнат внимание на дребни противоречия, например доставчик, забавил се в блока малко повече, отколкото обикновено се очакваше.

След изтичането на четвъртата минута прекосих фоайето. Старицата я нямаше. Може би някой я бе взел отпред. Момичето на бюрото вдигна поглед от учебника си и каза „чао“. Махнах й с ръка и излязох, после завих наляво към паркинга извън нейното полезрение.

Когато се върнах при колата, прибрах перуката, очилата и шапката в жабката, вдигнах ципа на якето и нахлузих кожените ръкавици. Взех дипломатическото куфарче и се запътих обратно към блока, този път отзад. Движех се плътно покрай стената, тъй като исках да вляза и изляза от обсега на камерата колкото може по-бързо, пътьом взимайки едната бърсалка и един от контейнерите. Когато стигнах до вратата, се прегърбих, като че ли в контейнера имаше нещо тежко и ми бе трудно да го бутам, оставих парцала на бърсалката да скрие лицето ми, което за всеки случай беше наведено надолу.

Отворих вратата, влязох вътре, спрях и зачаках. Ако забележеше нещо и дойдеше да провери, момичето скоро щеше да се появи и исках вратата да е отворена, за да изчезна максимално бързо.

Отброих трийсет напрегнати секунди, после бавно издишах. Можех да продължа. Тя сигурно изобщо не бе зърнала движението на монитора. Вероятно прекалявах с предпазливостта.

Като че ли такова нещо изобщо беше възможно.

Затворих и заключих вратата, оставих бърсалката и контейнера до нея и се запътих към стълбището до асансьорите. След минута бях на осмия етаж.

Извадих листовките от японския център от куфарчето, отидох при апартамент 811 и почуках на вратата. Ако някой отвореше, щях да попитам на развален английски с японски акцент дали се интересува от вълнуващите културни събития, подготвени от центъра за зимата, и да оставя една от листовките, за да подкрепя версията. После щях да се поклоня, да си тръгна и да измисля друг начин да се добера до Кроули.

Но никой не ми отвори. Натиснах звънеца. Пак същият резултат.

Обърнах се и залепих една от листовките на вратата на отсрещния апартамент, поставяйки я така, че да покрива шпионката. Беше обедно време и в блока цареше тишина. Повечето от живеещите там несъмнено бяха на работа. И все пак не биваше да рискувам някой да наблюдава през шпионката през минутата, която щеше да ми трябва, за да вляза вътре.

Вратата имаше две ключалки — една на бравата и една на резето над нея. Бравата щеше да е майтап. Резето беше „Шлаге“. Изглеждаше обикновено, с пет зъбеца, нищо особено.

Прибрах листовките в куфарчето и извадих връзката си с ключове. Както винаги, на нея висяха няколко тънки самоделни парчета метал, които от опит знаех, че са страхотни шперцове за повечето домашни и не много сложни ключалки. После взех маркера, който бях купил от дрогерията. Отчупих металния му клипс, пъхнах го в ключалката на бравата и леко го завъртях, за да обере луфта. После вкарах единия от шперцовете. Отключих за по-малко от десет секунди.

Резето ми отне повече време, но не кой знае колко. Майсторлъкът се постига с упражнения. Можеш да си купиш всички книги и видеокасети за работа с шперцове на света, а те наистина са много, обаче ако искаш да се усъвършенстваш, трябва да си набавиш и техническото оборудване — всички видове ключалки. Налага се и сам да си изработваш инструментите, защото нямаш право да си купиш готови, ако не си професионален ключар. Стремиш се да имитираш полеви условия: ръкавици, тъмнина, ограничено време, физическо натоварване, за да ускориш сърдечния си ритъм и ръцете ти леко да затреперят. Много работа. Обаче си струва, когато настъпи моментът.

Когато отключих, пуснах шперцовете в джоба си и отворих вратата.

— Хей? — подвикнах.

Никакъв отговор.

Откъснах листовката от отсрещната врата и се вмъкнах в апартамента на Кроули, като заключих след себе си.

Влязох вътре. Бърз оглед. Бежови стени, бежов килим. Линолеум в кухнята вдясно. Френски прозорец и спуснати донякъде бели щори. Мебели „Икеа“: нисък диван, фотьойли, стъклена масичка с броеве от „Форбс“ и „Форин Афеърс“. Лавици, натъпкани със сериозни наглед томове по история и политология. Бюро и черен кожен стол. Голям телевизор с тонколони. Няколко саксии с растения.

Наляво имаше плъзгаща се врата. Отворих я и видях пералня и сушилня.

Вдясно се намираше кухнята. Влязох и се озърнах наоколо. В хладилника имаше нискомаслено прясно и кисело мляко, кутия с готово ястие от спагети, буркан със сос за него. Всичко чисто, подредено, удобно. Функционална кухня, използвана за готвене и ядене на прости храни и нищо повече. Изглежда Кроули живееше сам. Ерген или разведен без деца. Децата с право на посещения щяха да изискват по-просторно жилище.

Същото се отнасяше за спалнята и банята. Голямо легло върху подиум, но само с едно нощно шкафче, с лампа за четене и дигитален будилник. В банята — мъжки тоалетни принадлежности, подредени около мивката. Бял пешкир, провесен на стъклената врата на душ кабината, с обточени ръбове. Малко влажен, несъмнено от сутрешния му душ.

Представих си как Кроули се прибира вечерта. В зависимост от обиколката му щях да определя мястото, където да го чакам. Къде щеше да отиде първо? Да видим, влиза вътре, оставя пощата на масичката. Навън беше студено, сигурно щеше да е с палто. Следваща спирка, гардеробът?

До дневната имаше голям килер. Отворих го. Кашони от стерео техника. Прахосмукачка. Две гирички, покрити с тънък слой прах. И дебел дървен лост за закачване на дрехи, минаващ по цялата дължина на пространството, с няколко неизползвани пластмасови закачалки. В средата го поддържаше ъглова скоба, прихваната за стената. Натиснах го и останах доволен от здравината му. Идеално.

Нямаше палта обаче. Изглежда, килерът се използваше за по-дълготрайно съхранение. Върнах се в спалнята. На стената до банята имаше гардероб с плъзгаща се врата. Отворих я. Да, там си държеше дрехите. Четири костюма, свободна закачалка за пети. Пет официални ризи, още пет свободни закачалки. Една риза на гърба му, четири на химическо чистене. Десетина вратовръзки. Едно палто, едно кожено яке, дълго до кръста. Още една свободна закачалка.

Виждах, че е подреден човек, който обича нещата да са по местата си. Добре тогава, оставя пощата, после отива направо в спалнята и си закача палтото в гардероба. После костюма, може би използва банята, връща се в дневната за пощата, включва Си Ен Ен или Си-Спан, може би след това влиза в кухнята да хапне нещо. Чудесно.

Върнах се при килера и извадих електрошоковото устройство. Вече го бях изпробвал по пътя от Вашингтон и работеше както твърдяха производителите, пращайки красива синя електрическа дъга между електродите си при натискането на дискретен спусък отстрани. Застлах с парче найлон пода в килера, извадих другите вещи от куфарчето, съблякох си якето, сгънах го и го поставих при останалите неща върху найлона. Не исках по килима да останат влакна от дрехите ми. Галошите, които бях обул върху обувките си, нямаше да допуснат оставянето на стъпки. После седнах на един от кожените столове и зачаках.

Стаята се освети за кратко, докато слънцето залязваше пред френския прозорец, и после постепенно се смрачи със спускането на нощта. Включих лампата в килера. Нощното виждане нямаше да ми свърши работа в този случай — Кроули щеше да включи лампите на влизане и не исках да се налага да чакам очите ми да се приспособят.

През половин час ставах и обикалях наоколо, за да се раздвижа. Кафето си казваше своето и на три пъти трябваше да уринирам. За целта използвах мивката в банята, като едновременно пусках водата, за да не я оставям да тече и да предупреди Кроули за присъствието на натрапник, ако той влезе в този момент. По същите причини не пусках водата в тоалетната чиния.

В осем часа, точно след поредното бързо отиване до банята, чух превъртане на ключ в ключалката. Безшумно се изправих и се насочих към килера. Оставих вратата леко открехната и изключих лампата, стиснал електрошоковия уред в дясната си ръка.

След секунди чух вратата на апартамента да се отваря. Осветлението се включи. Меки стъпки по килима. Той беше, минаваше покрай мен. Забелязах къдравата пшениченоруса коса, фините черти на лицето, което бях видял на снимките на Докс. Кроули влезе в дневната и хвърли пощата върху стъклената масичка. Усмихнах се. Направо бях екстрасенс.

Той съблече масленозеления шлифер, взе едно списание и пак ме подмина на път за спалнята. Изтече минута, после втора. И трета.

Трябваше му повече време, за да се върне до моята позиция, отколкото очаквах. Тогава ме осени: Седеше на тоалетната и сигурно четеше списание. Бях имал намерение да изчакам, докато се върне в дневната, ала възможността бе прекалено добра, за да я пропусна. Взех второто парче найлон и изолирбанда и се измъкнах от килера.

Влязох в спалнята и застанах точно пред отворената врата на банята. Видях шлифера, костюм, официална риза и вратовръзка на леглото. Оставих найлона и изолирбанда на килима.

Изтече още една минута. Чух го да се изправя. Пусна водата. Държах уреда в дясната си ръка на височината на кръста, с палец върху спусъка. Дишах плитко през устата.

Чух стъпки по плочките, после видях профила му, когато се появи от банята само по бяла тениска и боксерки. Направих крачка напред. Главата му започна да се завърта към мен и тялото му се дръпна назад от изненада и тревога. Опрях устройството в корема му и натиснах спусъка. Зъбите му изтракаха и Кроули се блъсна в касата на вратата.

След четири-пет секунди, достатъчно, за да съм сигурен, че централната му нервна система е парализирана, освободих спусъка и положих жертвата си на пода. Той пъшкаше така, все едно с всичка сила са го ударили в слънчевия сплит. Клепачите му бързо мигаха.

Развих найлона на пода и търкулнах Кроули върху него. Изпънах ръцете му отстрани и го увих в найлона, после го залепих с изолирбанда, първо на кръста, след това на глезените. Той започна да идва на себе си, затова пак го разтърсих с електрошок. Когато въздействието на електричеството повторно започна да отшумява, вече го бях увил като мумия в найлон и изолирбанд. Като се изключат главата и пръстите на краката, беше напълно обездвижен.

Взех една възглавница от леглото и я пъхнах под главата му, за да ме вижда по-добре. А и ако започнеше да се мята, нямаше да си разбие темето. Не бях загрижен толкова за него, колкото за това, че може да проличи при евентуална аутопсия.

Клекнах до Кроули и се вторачих в лицето му. Първо клепачите му запремигваха, после очите му се забелиха. След това се стабилизираха и започнаха да се фокусират. Накрая ужасено се опулиха, когато ме позна. Опита се да помръдне и след като установи, че не може, започна да се задъхва.

— Спокойно — тихо му казах. — Няма да ти причиня болка — което си бе чистата истина, поне в известен смисъл.

Задъхването продължи.

— Тогава… тогава защо си ме вързал?

Основателен въпрос. Реших да бъда откровен с него, поне отчасти.

— Имаш право — отвърнах. — Ще уточня. Няма да ти причиня болка, ако ми кажеш каквото ме интересува.

Кроули мъчително преглътна и кимна. Очите му все още бяха облещени от ужас, но вече полагаше усилия да се вземе в ръце.

— Добре. Ясно.

Изчаках, за да му дам време да оцени напълно новата действителност. Този тип явно не беше тежък случай. Естествено, работеше в ЦРУ, обаче ми изглеждаше от колежанчетата, а не от бойците. Сигурно за последен път бе виждал насилие на живо на площадката в детската градина. А сега, не щеш ли, се оказваше завързан и безпомощен, до него клечеше доказан убиец и го зяпаше като жаба, на която се кани да направи дисекция. Беше нормално да е ужасен. И това ме радваше. Ако успеех ловко да направлявам ужаса му, имаше голяма вероятност да ми каже каквото ме интересуваше.

— Е, господин Кроули, предполагам, че трябва да поговорим за това защо симпатичен човек като вас иска да ме убият — започнах.

Той прехапа устни и пак преглътна тежко. Дъхът му влизаше и излизаше със свистене. Виждах, че се опитва да прецени как да се държи. Да отрича всичко? Да обвини някой друг? Да признае и да моли за милост? Нещо по средата?

Наблюдавайки отчаяните му усилия да вземе решение, да претегли плюсовете и минусите на незначителните си възможности, усещах, че Кроули разбира, че знам какво си мисли, че вече съм виждал всичко това и съм наясно как да се справя с него, независимо от тактиката, на която се спре.

Затова сигурно щеше да е достатъчно благоразумен да не отрече направо всичко. Не, струваше ми се схватлив, даже отракан. На някакво равнище той сигурно си казваше: „Не отричай, той нямаше да е тук, ако не разполагаше с достатъчно информация. И ако не я отречеш, ако признаеш донякъде, той ще бъде по-склонен да повярва на следващите ти думи.“ Това щеше да е вариант на номера с галошите, който преди малко бях изиграл на старицата при асансьорите. И Кроули навярно също щеше да се справи добре. Мнозина от тия момчета от Управлението адски ги бива в лъжите.

Да видим, помислих си й сам се басирах със себе си. Сигурно ще е нещо от рода: аз само изпълнявах заповед.

— Не бях аз — рече Кроули и без да подозира, ми спечели баса. — Друг беше.

— Кой?

— Ами… виж, Господи Боже, не мога да ти кажа такова нещо!

— Обаче не си бил ти.

В очите му проблесна надежда.

— Да, точно така.

Въздъхнах.

— Има ли друг Чарлс Кроули, който да ти прилича и да смърди като теб? — попитах го.

— Моля?

— Двойник. Да не би да имаш двойник?

— Моля? Не, не, нямам.

— И аз се съмнявам. Но виждаш ли, странна работа. Защото един тип, който изглежда точно като теб и също се казва Кроули, въпреки че се представил за Джонсън, наскоро предложил сто хиляди долара, за да ме очистят.

Той се озърна надясно, невролингвистичен признак за измислица, а не за припомняне. Опитваше се да съчини нещо, да се измъкне от ъгъла, в който го бях приклещил.

— Възможно е, не зная. Може някой да използва моето име. Мъчи се да ме натопи.

Пак въздъхнах.

— Човекът, на когото си предложил стоте бона, е носел мобифон с вграден дигитален фотоапарат — осведомих го. — И ти е направил пет-шест снимки…

Зениците му се разшириха. Той облиза устни.

— Боя се, че нещата няма да свършат така, както се надявахме — заявих.

— Добре, добре, извинявай, просто ме беше страх. Аз предложих парите. Само че виж, не исках да го направя, просто… нямах друг избор.

— Слушам те.

Кроули дълбоко си пое дъх.

— Наскоро са те наели да… да тръгнеш по дирите на един човек. Проблемът ти всъщност е с този човек.

Отвратено поклатих глава. Опитът ми показва, че бюрократите се отнасят към убийството по същия начин, по който викторианците са се отнасяли към секса: просто не са можели да се насилят да го наричат със собственото му име.

Зачаках, оставяйки напрежението на мълчанието да му се отрази. Той обаче запази хладнокръвие и възпря импулсивното си желание да говори. Добре, минаваме към план Б.

Вдигнах електрошоковия уред и го поднесох на два сантиметра от очите му, после натиснах спусъка. Между електродите запращяха сини електрически езици и се разнесе остра миризма на озон. Кроули се опита да отдръпне глава назад, обаче нямаше къде.

Освободих спусъка.

— Не забравяй, Кроули, моето уверение, че няма да ти причиня болка, вървеше с едно условие. Хайде да не го нарушаваме, става ли?

Всъщност наистина не исках да му причиня болка. Страхът е по-силен мотиватор от болката. Страхът е свързан с очакването, с въображението. Болката е истинска и може да й се съпротивляваш. Щом започне, човек вече не се бои от нея — тя е там, наистина я има. Добре, казва си той, гадно е, но мога да я изтърпя. И наистина успява. Затова, когато разпитваш някого, щом се наложи наистина да започнеш да му причиняваш болка, вече си изгубил голяма част от предимството си. Исках да избегна всичко това, ако може. Оставих уреда на пода.

— Важно е да не се крием зад евфемизми, мъгляви препратки и неопределени местоимения, нали така? — говорех му като че ли бе дете и просто обяснявах правилата, важащи в класната стая. — Важно е да ми кажеш точно кой и защо ме преследва. Ако се окаже, че си обикновена пионка в тази история, ще останеш жив и след разговора ни.

Сега му открехвах вратата на надеждата. За да мине през нея, само трябваше да предаде неколцина души около него.

Страх от болка, надежда за освобождение. Четирима от всеки пет следователи препоръчваха тази комбинация за…

— Добре — кимна Кроули. — Добре. Ще ми обещаеш ли, че ако ти разкажа всичко, което знам за случая, ще ме пуснеш?

Отричане на действителността. Смехотворна реакция. Някои хора обаче се нуждаят от това, за да преодолеят трудните моменти. Явно Кроули беше от тях.

— Да. Но не забравяй, вече са ми известни много неща. Иначе нямаше да съм тук. Затова ще разбера, ако пропуснеш нещо.

— Ясно — отново кимна той, виждайки, че вратата се отваря по-широко. — Няма да пропусна нищо.

Не отговорих. След малко Кроули дълбоко си пое дъх.

— Човекът, когото са те наели да… Научил е за теб. Така е започнало всичко.

— Кажи името му.

— Името му ли?

— Нали те предупредих да не говориш мъгляво? Да не проверяваш докъде можеш да разчиташ на търпението ми? Кажи му името, мамка ти.

Последва пауза. На Кроули като че ли му приз ля.

— Белгази — промълви накрая.

— Добре. Как е научил за мен Белгази?

— Пратили са някого в Макао да го убие. Поне той смята така. Французин, казвал се Нучи, наемник с много връзки в Средна Азия. Преди по-малко от седмица го открили мъртъв в Макао със строшен врат — по същото време, когато онзи човек… онзи Белгази се случил там. Белгази поиска да узнае какво се е случило. Дали знаем кой го е пратил, такива неща.

— И вие какво му отговорихте?

— Че не знаем нищо. Което се оказа вярно. Само че, когато се разрових, установих, че наистина сме пратили човек, просто не беше Нучи. Пратили сме теб.

— Но не сте пратили другия.

— Кой може да го твърди със сигурност? Цялата гадост явно е била организирана по външни канали, иначе изобщо нямаше да те наемат. Но се съмнявам, че дори идиотите, дето са те ангажирали, са били толкова глупави, та едновременно да наемат двама души, без да им съобщят.

Ставаше по-приказлив, а това ми харесваше. Исках да го накарам да продължава да подхранва нововъзникналата си бъбривост. Така щеше да свикне с динамиката, докато стигнехме до същността на въпроса, и тогава издаването на тайни нямаше да му се струва много по-различно от онова, което вече е казал и направил. Противно на обичайните представи, добрият разпит е много повече примамване, отколкото изтезание.

— Тогава кой смяташ, че е пратил Нучи? — поинтересувах се.

Той поклати глава.

— Никой не знае. Нучи работи за различни арабски държави и терористични групи, затова най-вероятното обяснение е, че е действал от името на някой от обичайните си клиенти. Може би човек, когото Белгази е измамил, или пък някой, който се е опитвал да овладее източниците или мрежите му. Всъщност е хубаво, че онзи тип е мъртъв. Ако си го извършил ти, би трябвало да те наградят с медал.

— Ала вместо медал, ти си предупредил Белгази, че вървя подире му.

Последва пауза, по време на която Кроули безмълвно преглъщаше факта, че знам и това. Когато е възможно, трябва да оставяш у обекта впечатлението, че вече ти е известно всичко, което ще ти каже. Така го е страх да скрие нещо и му помага да оправдае пълното разкриване: в края на краищата, той не споделя с теб нещо, което не знаеш.

— Да — след малко призна Кроули. — Ние го предупредихме.

Ние, помислих си. Ще се върнем на това…

— Искам да чуя още за причините — заявих.

Той затвори очи, сякаш пак му бе призляло.

— Тук има една… особеност…

Поредната мъглявост, помислих си. Но зачаках да видя дали ще излезе от задънената улица, резултат от желанието му да запази информацията в тайна и все пак да остане жив, когато напусна апартамента му.

— Той ни предава сведения — накрая продължи Кроули. — Затова ние го… закриляме.

— Значи Белгази е доверено лице на ЦРУ — заключих. Гласът ми предполагаше, че това не е нещо ново за мен, но всъщност бях изненадан.

Когато го чу, изречено гласно, той пребледня.

— В известен смисъл. Не фигурира официално като доверено лице, не е регистриран, като източник е прекалено деликатен и не можем да рискуваме връзката да стане известна извън отдела. Обаче ни предава сведения.

— Кой отдел? Близкоизточният ли? — Отново му показах, че знам много неща.

— Господи — изпъшка Кроули. — Откъде зн… да, за Близкия изток.

— И сведенията, които ви предава, се отнасят за?…

Той въздъхна. Сигурно на някакво равнище се оправдаваше пред себе си: „Е, стигнах дотук, какво пък толкова, той и без това знае почти всичко…“

— За оръжейните доставки, особено на материали за ОМУ, за групировки, които биха могли да ги използват срещу Съединените щати.

— Какви материали?

— За оръжия за масово унищожение. Обогатен уран. Планове на ядрени инсталации. Щамове на антракс. Съставки за нервнопаралитичен газ. И така нататък.

— Объркваш ме. Мислех, че Белгази точно с това се занимава.

Кроули поклати глава.

— Белгази търгува със старите неща. Огнестрелно оръжие, пластични експлозиви и ерпегета. Неща, с които сме свикнали, които можем да преживеем.

— Нямах представа, че ЦРУ може да бъде толкова сговорчиво.

— Виж, откъде според теб получаваме сведенията за ОМУ? От момченцата в черковните хорове ли? От лауреатите на Нобелова награда? Естествено, Белгази е гадняр, обаче е ангел в сравнение с някои типове, които се опитваме да спрем.

— Значи той ви дава сведения за някои дяволски гадни типове…

— И в замяна ние го закриляме, оставяме го да си върти търговията — той замълча за миг и ме погледна. — Виж, аз ти съдействам. Не може ли да ме развържеш? Струва ми се, че кръвообращението ми е нарушено.

Симпатяга, помислих си. Бях го увил така, че да няма притискане никъде по цялото му тяло, така нямаше да останат следи. Ето защо кръвообращението му си беше наред.

— Нищо ти няма — уверих го. — Ако продължаваш да говориш, ще те развържа достатъчно, за да можеш сам да се освободиш, и ще си тръгна.

— Добре — отвърна Кроули, несъмнено успокоен от рационалността на преговорите, от цивилизованите ни пазарлъци. Пак отхвърляне на действителността. Някой прониква в жилището ти, издебва те, поваля те в безсъзнание, завързва те, но — няма нищо! — ти си готов да му повярваш, че после ще изпълни обещанието си. Така надеждата триумфира, както обикновено, над по-бледите краски на здравомислието и инстинкта.

— Значи Белгази ви дава сведения и вие му осигурявате закрила — повторих аз, надявайки се да изкопча още информация, като се върна към вече казаното.

— Да. Тази система не е необичайна. Полицейските управления постоянно я прилагат. Без нея не биха могли да се борят с престъпността.

— Белгази е доносник — обобщих.

— Точно така.

Забелязах, че той отдалечава разговора от конкретните отношения между ЦРУ и Белгази и го насочва към по-общата тема за този род връзки в законоопазващите органи. Отлично изпълнение. Макар и ненужно.

— Казваш, че „закриляте“ Белгази — подех. — Разкажи ми повече за това.

Зениците му се разшириха и очите му пак се стрелнаха надясно. Не искаше да признае истината и се опитваше да измисли нещо.

— Виждам, че не ти се говори за това, Кроули, и че се каниш да шикалкавиш — предупредих го. — Затова, преди да кажеш каквото и да било, знай следното: ако усетя, че лъжеш или че не ми казваш всичко, ще измъкна възглавницата изпод главата ти и ще те удуша с нея. Представи си го — усмихнах се, като че ли просто съм му пожелал приятен ден.

Той пребледня и бързо кимна.

— Добре. Понякога споделяме информация с него — за конкурентен доставчик, за друга сделка, която се подготвя. Белгази използва тези сведения, за да я осуети или да подбие цената. На два пъти дори си е послужил с нашите сведения, за да отстрани свои конкуренти, което, общо взето, е само от полза за нас. Или пък го предупреждаваме, ако научим, че го следи конкурентна разузнавателна служба или полицията е по петите му.

Кимнах.

— Това обаче е информацията, която преди малко се надяваше да спестиш — мрачно заявих, като че ли съжалявах за онова, което щеше да ми се наложи да извърша след миг.

— Не, не е — побърза да се съгласи Кроули. — Също понякога… понякога пращаме хора на място. За да проследим дадена сделка.

Добре, започваше се. Мигът на истината.

— Все повтаряш „ние“. Кажи ми кой друг е замесен.

Той затвори очи и бавно кимна, сякаш се опитваше да успокои съвестта си.

— Има един бивш агент от близкоизточния отдел. Той е НОП, агент под неофициално прикритие, действа от Хонконг и е свързан с КТЦ, контратерористичния център. Разполага с голяма самостоятелност и много голяма власт. Другите агенти в района му осигуряват огромна свобода на действие.

— Защо?

Кроули въздъхна.

— Онези от КТЦ са зловещи типове. Отделът, който покрива съответния район, си няма и представа какво вършат те. По дяволите, обикновено и аз не зная какво правят — виж как от КТЦ в Ленгли са решили да отстранят Белгази, а аз бях абсолютно неосведомен по въпроса. Така или иначе, те може да се занимават и с черна магия, не ща и да зная за това. Нали разбираш, те не приказват много за намеренията си, просто вършат делото си, не питат, не говорят, най-добре ги остави на мира и върви да обърнеш едно-две с обичайните дипломатически заподозрени, напиши доклад по въпроса и точка.

— А онзи тип в Хонконг…

— Той знае за Белгази от работата си в близкоизточния отдел.

Най-после връзката, която търсех: Белгази, господин НОП и Кроули.

Обаче Хонконг… нещо в хонконгската връзка ме смущаваше. Не бях сигурен какво точно.

— От онзи тип, агента под неофициалното прикритие, от него ли научихте за мен? — полюбопитствах.

Кроули утвърдително кимна.

— Разказвай.

Той мъчително преглътна.

— Белгази му се обадил за убития французин. Нашият НОП се свързал с щаба на КТЦ. И установил, че Белгази е в списъка с членове на терористичната инфраструктура. И че сме пратили човек срещу него в Макао.

— Разбрал ли е кой?

Кроули отново кимна.

— Само името ти. Но Управлението има цяло досие за теб. Щом научих името ти, нямаше проблем да взема досието ти от централния архив.

— Какво пишеше в досието?

— Ти знаеш, цялата ти история. Биография, предполагаемо местонахождение и дейност.

— Още?

— Само една стара снимка. Нищо повече.

Замислих се за снимката и за това как Белгази ме беше забелязал в „Лишбоа“. Ако беше от военната ми служба, както предполагах, въпросната фотография имаше трийсетгодишна давност и не отчиташе пластичната операция, на която се бях подложил междувременно. И все пак можеше да е достатъчна на Белгази да потвърди самоличността ми. Или пък я бяха дигитализирали и обработили, за да я актуализират. „Да, той е — представих си го да казва. — Копелето седеше точно до мен във ВИП залата на «Лишбоа». Същата нощ ми стана зле. По дяволите, сигурно ме е отровил.“

Тогава бяха пратили копия на саудитската група в Хонконг и Макао. Оказах се прав за начина, по който ме зяпаше съгледвачът.

— Още с кого влезе във връзка? — попитах, криейки растящото си раздразнение от мисълта, че тия идиоти безпощадно и методично като роботи разрушават скромния мир, който иначе можех да позная.

Кроули ме погледна, зачуден, усетих, точно какво ми е известно, какво може да се опита да премълчи.

— С хората в Япония, С един от агентите в токийското бюро. Защото в досието пишеше, че действаш оттам.

— Канезаки ли?

Кроули се ококори.

— Боже всемогъщи — ахна.

— Какво ти каза Канезаки?

— Не много — възстанови рехавото си самообладание Кроули. — Той е задник.

За малко да се усмихна. От моя гледна точка това беше най-добрата характеристика, която изобщо можеше да получи Канезаки.

— Още с кого?

— С японската свръзка от… Кей… Кей еди-какво си.

— Кейсацучо. — Службата на Тацу.

— Да. И те имаха твое досие.

— Какво ти е известно за жена на име Дилайла? — опитах се да го извадя от равновесие, за да видя дали ще реагира.

— Дилайла ли?

— Блондинка, космополитка, може би израелка, може би европейка. В момента е с Белгази.

Той поклати глава.

— Никога не съм чувал за нея. Израелка, която в момента е с Белгази, така ли?

Втренчих се в лицето му, без да обръщам внимание на въпроса. Не открих лицемерие в очите му.

Погледнах си часовника. Приказвахме си вече пет минути.

— Между другото, какво прави Белгази в Макао? — осведомих се.

— Каквото винаги. Има срещи с клиенти, проверява транспортната инфраструктура на място, контролира доставки, такива неща. Бизнес в Хонконг, хазарт в Макао. Обича да играе хазарт.

Кимнах, замислен. Добре, версията на Докс, версията на Канезаки, версията на Тацу, нещата съвпадаха.

Чакай малко. Докс. Ето я хонконгската връзка, нещото, което преди малко ме беше загризало. Докс ме бе открил там с помощта на снимка. И явно имаше местни връзки, достатъчни, за да привлекат вниманието на хотелския персонал към „полицейската работа“.

— Кой е оня НОП?

— Нали ти казах, бивш агент от близкоизточния отдел, сега се води към КТЦ.

— Името му.

Той задиша плитко и ускорено.

— Моля те, моля те, не ме карай да ти го казвам. Защо ти е, всъщност? Моля те, не мога да ти издам такова нещо. Казах ти всичко друго, наистина!

Бях останал с впечатлението, че вече сме набрали достатъчно инерция, за да преодолеем подобни препятствия. Явно грешах.

— Мислиш ли, че ако той беше на твое място, щеше да умре, за да не издаде името ти? — попитах го. — Защото точно до това ще доведе твоето решение.

— Не зная как би постъпил той. Не мога да… Просто не мога да ти кажа името на друг агент. Съжалявам, не мога.

— Имам предвид две неща — заявих. — Първо, почти съм сигурен, че знам кой е той, но просто искам да го потвърдя — това беше лъжа, естествено, обаче се опитвах да улесня самооправданието му, ако проблемът бе в угризенията. — Второ, той ме интересува само защото може да ми помогне да се доближа до Белгази. Като не ми казваш името му, ти избираш да умреш, за да защитиш Белгази, а не агент на ЦРУ.

Кроули стисна клепачи и от очите му бликнаха сълзи.

— Съжалявам — поклати глава. — Съжалявам.

Мамка му, надеждата му, истинска или лъжлива, помръкваше. И моето предимство — заедно с нея.

— Наемникът, при когото си отишъл — реших да приключа, — за да ме отстраниш, се казва Докс. Той ли е НОП?

Кроули не отговори. Просто продължаваше да клати глава и безмълвно да плаче. Реакцията му не ми подсказваше нищо.

— Ще ти дам още една възможност. Кажи ми името на НОП. От теб зависи дали ще живееш, или ще умреш.

Той мълчеше и разбрах, че на някакво равнище може изобщо да не ме е чул. Беше взел решение и вече бе приел последиците. Можех да опитам с някакво грубо изтезание, ала нямах желание. Ползата от изтръгнатата с мъчения информация обикновено е минимална. Последствията за психиката най-често са значителни.

И все пак, следващата част нямаше да е приятна. Вече бях разговарял с него, бяхме общували, бях видял сълзите, страха и непоколебимата му лоялност. Всичко това щеше да пробие внезапно омекналия десетилетен емоционален мазол и да ми напомни, че той е поредното човешко същество, чийто живот се готвя да отнема.

Само че нямах избор. Не можех да го оставя жив след тази среща. Щеше да предупреди Белгази, както и оня техен НОП в Хонконг. А и бях споменал за Дилайла. Ако кажеше на Белгази за нея, тя щеше да умре още същата нощ.

За миг се зачудих дали съм му подхвърлил името й, за да направя твърда собствената си ръка, да съм наясно, че като пощадявам неговия живот, обричам нейния.

Напомних си, че Кроули се е опитал да уреди убийството ми. Че при възможност определено пак ще го стори.

Не мисли. Просто го направи.

Усетих, че някакъв клапан запушва съчувствието ми като водонепроницаема стена. По-късно тя щеше да се вдигне, знаех, когато натискът върху нея станеше непоносим, ала щеше да издържи достатъчно дълго, за да изпълня непосредствената задача.

Взех електрошоковия уред и пак го опрях в Кроули. Той силно се раздруса от електрическия удар, обаче възглавницата му попречи да си удари главата. След десетина секунди освободих спусъка и отново оставих устройството.

Повдигнах го в седнало положение и заобиколих зад него. Обгърнах краката му със своите, обвих шията му с ръце в хадака-джиме и се отпуснах върху найлона, така че тялото ми остана под неговото. Приложих хватката внимателно, като упражнявах само толкова натиск, колкото да притисна сънната му артерия, но не достатъчно, за да увредя трахеята му или да му оставя синини. Кроули не издаде нито звук и след секунди изпадна в безсъзнание. Държах го така няколко минути, докато безсъзнанието премина в смърт.

Изправих се и го замъкнах до килера в дневната. Найлонът леко се плъзгаше по килима и улесняваше задачата ми.

Оставих го в килера и се върнах в дневната. Обичам да почиствам в движение — правя една крачка, разтребвам. После пак. Това помага да не забравиш нещо. Вдигнах ролката изолирбанд и тогава забелязах ивица по килима — нишките бяха прилепнали в едната посока под тежестта на увития в найлон Кроули. Разходих се по ивицата, докато разликата изчезне.

Отидох до килера, прибрах изолирбанда и с помощта на пакетния нож освободих мъртвеца от найлона. Боксерките му бяха мокри — беше се напикал при загубата на съзнание и смъртта. Често срещано явление. Добре, че бе отишъл до тоалетната преди, иначе можеше да ми се отвори доста повече работа.

Бутнах плъзгащата се врата до входа и включих пералнята. Сипах прах и се върнах при килера, откъдето взех гащетата и тениската на Кроули. Хвърлих ги в машината. После намерих няколко кърпи в банята и го измих с тях. Те също последваха бельото, заедно със съдържанието на пластмасовия кош за пране върху сушилнята. Дребна подробност, обаче не бива да оставяш неясноти като например: Защо мъртвецът е изпрал само едни боксерки, тениска и две кърпи? Защо не е пуснал и останалото си мръсно пране? Освен това се погрижих да закача шлифера, костюма, ризата и вратовръзката му в гардероба.

Смъкнах кожените си ръкавици и си сложих хирургическите. Взех овлажняващия гел и отидох в банята, където изстисках половината съдържание на тубата в мивката и го отмих с гореща вода. После се върнах при килера, където овалях тубата в ръцете на Кроули, за да я покрия с неговите пръстови отпечатъци.

Оставих тубата на пода и завързах въжето за пране като клуп. Нахлузих му го на шията и прехвърлих другия край през дървения лост, близо до ъгловата скоба, където беше най-издръжлив. После дръпнах въжето и изправих Кроули на колене. Тялото му се наклони няколко градуса напред, ала въжето го спря. Завързах края за лоста, отрязах излишната част, като оставих да виси само около метър, и се отдръпнах назад.

Ограниченият приток на кислород в мозъка, наречен церебрална аноксия, усилва усещанията и някои хора го прилагат при мастурбиране. Тази практика е известна като автоеротична асфиксия и обикновено остава в тайна, докато любителят на силни усещания неволно умре при приложението й. От статистическа гледна точка, екстремните спортове изглеждат безопасни в сравнение с нея: от петстотин до хиляда смъртни случаи всяка година само в Съединените щати.

Втренчих се в Кроули за миг. Нека са хиляда и един.

Изстисках малко овлажняващ гел върху дясната му длан и гениталиите му, после отстъпих назад и огледах сцената. Да, изглеждаше както трябва. Личният живот на един бюрократ от държавния департамент. Самото олицетворение на костюмираната вашингтонска сериозност денем, периодични игрички с автоеротична асфиксия нощем. Наистина, човек просто не знае какво става зад затворените врати. Особено зад затворените врати на килерите.

Загриза ме внезапно съмнение: Дали си служеше с дясната ръка? Или с лявата?

Хмм, трябваше по-рано да се сетя да проверя. Небрежност. По дяволите, голяма работа. Може насаме да си служеше и с двете. Кой можеше да е сигурен? Главното беше, че от Управлението нямаше да искат да се разчуе. Щяха да се справят с проблема бързо, тихо и чисто. Щяха да го обявят за емболия, слаба сърдечна стена, нещо от тоя род, и в желанието си да убедят всички, щяха да го повтарят, докато наистина си повярват. Дори да изпитат известни подозрения, нямаше да направят нищо, което да доведе до изтичане на информация. Всичко това щеше да означава по-малко напрежение за мен.

Смъкнах хирургическите ръкавици, хвърлих ги, обърнати наопаки, в куфарчето, и пак си сложих кожените. Облякох си палтото. Навих найлона, събрах останалия си багаж и го напъхах в куфарчето, което пренесох в дневната. Огледах се наоколо.

Започни отзад напред, първо с банята. Два пъти проверих всичко, после и трети път. Нищо не изглеждаше необичайно. Нямаше издайнически следи. Пералнята плакнеше. Дрехите на Кроули скоро щяха да бъдат чисти.

Последна проверка на килера. Всичко бе наред, включително Кроули. Той беше наклонен напред и въжето не му позволяваше да се просне по очи. Юмруците му бяха отпуснати от двете страни на килима. Е, има и по-лоши начини да умреш, помислих си. И бях виждал доста от тях.

Обикновено работя при значителни ограничения във времето и нямам възможност за тройни проверки, нито пък за разсъждения, след като си свърша работата. Този път обаче явно не бе така.

Наблюдавах безжизненото му тяло, като си мислех за цялата смърт, която бях виждал, за смъртта, която бях причинил, започвайки от бедния виетнамски партизанин край онази река преди толкова много години. Зачудих се какво ли щеше да прави нещастникът днес, ако пътищата ни не се бяха пресекли.

Сигурно и без това щеше да е мъртъв, помислих си. Злополука, болест. Или е щял да го убие някой друг.

Да, може би. А може би щеше да е жив и днес, да се е оженил за красиво виетнамско момиче, партизанка като него, и да имат три-четири деца, които да почитат родителите си за жертвите, направени през войната. Първото му внуче би могло да е родено наскоро. Навярно би плакал от радост, притискайки детето на своето дете към мършавата си гръд, мислейки си колко е странен животът, колко е ценен.

Може би.

Въздъхнах, вторачен в странно наклоненото напред тяло на Кроули. Изглеждаше отпуснат, някак си спокоен, както често става с труповете.

Повечето хора в развитите страни изживяват живота си, без никога да видят труп, а дори да им се случи, той е в отворен ковчег и се вижда само спокойната, гримирана фасада — плод на занаята на погребалния агент. Преди да умрат мама и татко, за тях се грижат непознати в старчески дом през два града от теб. Децата няма нужда да ходят, за да стоят до смъртния им одър. Няма нужда да ходят и след това. Само им се обаждат късно през нощта от управата на дома, за която такива телефонни разговори са също толкова обичайни, колкото е ежеседмичното изнасяне на чувалите с боклук за собственика на къща в предградието. От траурния дом взимат тялото. От гробището го погребват. Ако не е професионалист, човек може цял живот да не види мъртвец.

Хората не знаят. Не са виждали как увисва челюстта, как кожата моментално става восъчножълта, как лесно се затварят клепачите, когато ги натиснеш. Не познават ужасната миризма на кръв и вътрешности и как, дори да отмиеш вонята от кожата си, нищо не е в състояние да я изтрие от спомена ти. Не знаят още стотици неща. Със същия успех можеш да ги попиташ как се разфасоват животните, превърнали се в месото на тяхната маса. А и те не искат да виждат такива неща. И всичко е уредено така, че да не им се налага.

Понякога мога да залича разликата, която ме откроява в резултат на този ми опит, да забравя как той ме отделя от хората, необременени с неговата тежест. Обикновено обаче не мога. Мидори го усети още отначало, струва ми се, въпреки че едва по-късно проумя същността му.

Да, понякога мога да забравя, ала не задълго. Обикновено гледам на невинните наоколо с презрение. Или с негодувание. Или със завист, когато съм честен със себе си. И винаги с отчуждение. Винаги от разстояние, което няма нищо общо с пространствения смисъл на думата.

Отидох до вратата и надникнах през шпионката. Навън нямаше никого.

Излязох и заключих след себе си. Тръгнах си през главния вход, просто поредният тукашен жител, който излиза вечерта. На бюрото седеше непознат. Но дори да беше студентката, нямаше да ме познае. Дегизировката, която бях носил по-рано, вече я нямаше, разбира се. Нещо повече, сега бях друг човек. Тогава бях плах емигрант с евтино, не по мярка яке, външен посетител. Сега крачех като собственик на апартамент, местен жител с хубаво палто, на път към чуждестранен автомобил и с него към важни задачи в службата, отговорен поет, който несъмнено от време на време налага работа до късно вечер.

Напуснах сградата и прекосих улицата. Изух галошите, прибрах ги в куфарчето и се качих в колата. След няколко километра стигнах до друг търговски център и в тоалетната се преоблякох в дрехите, с които бях пътувал: сив камгарен панталон и лек масленозелен пуловер от мериносова вълна. После пак си сложих палтото, което приятно ме стопли.

През следващия час обикалях из предградията на Вирджиния, спирах на бензиностанции, магазини за домакински потреби и заведения за бързо хранене, където се избавях от една или друга останка от срещата ми с Кроули, докато накрая куфарчето се изпразни и също бе изхвърлено в контейнер край един ресторант от веригата „Рой Роджърс“. Затрупах го с други боклуци, малка лавина от опаковки от бърза храна, която се посипа отгоре и го зарови.

Върнах се при колата. Голите дървета по пътя приличаха на скелети на фона на нощното небе. Спрях и дълго се взирах в небето, в онова, което можеше да се крие зад него.

О, оскърбих ли те? — помислих си. Добре тогава, давай. Ето ме.

Не се случи нищо.

Изтече минута. Започвах да треперя.

Изведнъж се почувствах изтощен. И гладен. Трябваше да отида някъде да хапна и да си намеря хотел.

Качих се в колата и отново потеглих. Чувствах се сам и много далеч от дома.

Където и да се намираше той.