Рибарят Палунко и неговата жена

I

Дотегнал на рибаря Палунко бедняшкият му живот. Живеел той сам на пустия морски бряг и по цял ден ловял риба с костена въдица, защото в онзи край още не познавали мрежата. А какво можеш да хванеш с въдица!

— Ама че сиромашки живот — говорел си Палунко, — каквото хванеш през деня, вечер го изядеш. И никаква радост няма за мене на този свят.

Чувал бил Палунко, че имало по света богаташи и властници насилници, които живеят в наслада и радост, в злато и разкош. Навил си Палунко на пръста и той да види някога такова богатство и да си изкара живота в него. Затова се зарекъл да седи три дни в своята лодка сред морската шир, без да хваща риба, та дано този обет му помогне.

Седял така Палунко три дни и три нощи в лодката си сред морската шир — три дни седи, три дни пости, три дни риба не лови. Когато почнал да се разденва третият ден, от морето се издигнала сребърна лодка, на нея златни весла, а в лодката стои като ясна царкиня бледата Зора мома1.

— Три дни ти пази живота на моите рибки, кажи сега какво добро искаш да ти направя? — проговорила Зора мома.

— Избави ме от тази сиромашия и празен живот. По цял ден се трепя на този пуст бряг. Каквото хвана през деня, вечерта го изяждам, няма за мен никаква радост на този свят — рекъл Палунко.

— Върни се вкъщи, ще намериш, каквото ти трябва — казала му Зора мома. Като изрекла това, изчезнала със сребърната лодка в морето.

Побързал Палунко на брега, та в къщи. Като стигнал до дома си, пред него излязла бедна девойка, капнала, докато дойде откъм задгорския край. Девойката рекла:

— Майка ми умря, нямам никого на този свят, вземи ме за жена, Палунко.

Ами като не, знаел Палунко какво да стори. „Това ли е щастието, дето ми го праща Зора мома?“. Видял той, че и тя е бедна сиромахкиня като него, но се боял да не сгреши и да проиграе щастието си. Затова склонил и взел това сираче за жена. А тя, тъй като била уморена, легнала и спала до другия ден.

Едва дочакал Палунко другия ден, за да види каква сполука ще настане. Но на другия ден нищо не станало, освен дето Палунко взел въдицата да иде на риба, жената пък отишла в планината да бере лобода. Върнал се привечер Палунко, върнала се и жената, та вечеряли риба с малко лобода. „Е, ако това е цялата сполука, тогава и без нея можех да помина“, помислил си Палунко.

Като свършила вечерята, жената седнала до Палунко времето да му скъсява, приказка да му разказва. Разказвала тя за богаташи и царски палати, за змейове, които пазят богатствата, и за царкинята, която сеела в градината бисер, а жънела диаманти. Слушал Палунко, сърцето му трептяло от радост. Забравил бедата си, три години можел да слуша да му разказват така. Но още повече се зарадвал Палунко, като се досетил: „Това е жена самовила, ще ми покаже пътя до змейовите богатства или до градината на царкинята. Трябва само да имам търпение, да не я ядосвам.“

Чакал Палунко — ден след ден минавали, минала година, после две. И синче даже им се родило, нарекли малкия Владко. Но всичко си останало така, както си било — Палунко хваща риба, а жената денем се трепе из планината за лобода, вечер готви вечеря, след вечерята приспива детето и на Палунко приказки разказва. Все по-хубаво разказвала тя и все по-трудно чакал Палунко, докато една вечер не му дотегнало, та щом жената се разприказвала за голямото богатство и разкош на Морския цар, Палунко скочил ядосан, дръпнал жената за ръка и рекъл:

— Недей повече увърта, ами утре рано ме води в палата на Морския цар.

Изплашила се жената, като скокнал Палунко така. Казала му, че не знае къде са палатите на Морския цар, но Палунко набил ядосан жената и заплашил да я убие, ако не му издаде самовилската тайна.

Сега бедната жена разбрала, че Палунко я е взел за самовила, разплакала се и казала:

— Не съм аз самовила, ами съм бедна жена, която не знае магии. А това, дето ти го разправям, сърцето ми го казва, за да те развличам.

Още повече се ядосал сега Палунко от това, че две дълги години се е лъгал така, та заповядал сърдито на жена си призори да тръгне с детето по песъчливия морски бряг надясно, а Палунко щял да тръгне наляво и да не се връщат, докато не намерят пътя към Морския цар.

На разсъмване заплакала жената, замолила Палунко да не се разделят: „Кой знае какво ще изпати някой от нас на този каменист бряг“ — говорела тя. Ала Палунко отново се нахвърлил на нея, та тя взела детето и тръгнала плачешком там, където й заповядал нейният мъж. Палунко пък поел на другата страна.

Вървяла така жената с детето, с малкия Владко, вървяла седмица, вървяла две. Нигде не намерила пътя за Морския цар. Капнала бедната от умора, та един ден заспала на един камък край морето. Като се събудила, чедото й изчезнало, нямало го малкия Владко.

Така се уплашила, че сълзите й се спрели в сърцето, а от голяма мъка говорът й секнал, та онемяла.

Върнала се горката няма по морския бряг и стигнала в къщи. На другия ден дошъл и Палунко. И понеже и той не намерил пътя до Морския цар, върнал се гневен и яростен.

Като си дошъл, няма му чедото Владко, а жена му онемяла. Не може да му каже какво се е случило, а само чезне от мъка.

Така им тръгнал животът от този ден. Жената нито плаче, нито се оплаква, само шета няма по къщи и се грижи за Палунко, а къщата — тиха и празна като гроб. Някое време Палунко търпял тази мъка, а после съвсем му додеяло — когато най-много се надявал на разкоша на Морския цар, тогава му дошла тази беда и несрета.

Решил най-сетне Палунко, та една сутрин отново отишъл на морето. Три дни седял в морето, три дни постил, три дни риба не хващал. На третия ден пред него излязла Зора мома.

Разказал й Палунко какво се е случило и се оплакал:

— Сега бедата ми е по-тежка, отколкото беше по-рано. Детето ми го няма, жена ми онемя, къщата пуста. Да се пукне човек от мъка!

— Какво ще си пожелаеш? Още веднъж ще ти помогна.

Но Палунко се бил побъркал, откакто си втълпил само да се нагледа и наживее с богатствата на Морския цар, та хич и не поискал да му се върне детето, нито да проговори жена му, ами се помолил на Зора мома:

— Покажи ми, светла Зоро моме, пътя до Морския цар.

Зора мома отново не рекла нищо, само упътила Палунко:

— Когато по млада месечина почне да се разсъмва, ти седни в лодката, чакай вятъра и тръгни с вятъра на изток. Вятърът ще те отнесе до острова, до Буян2, до камъка, до Алатир. Там ще те чакам и ще ти покажа пътя за Морския цар.

Върнал се Палунко радостен в къщи.

Когато настанал нов месец, той не казал нищо на жена си, ами седнал рано сутринта в лодката, вятъра чакал и тръгнал с вятъра на изток.

Носел вятърът лодката и я отнесъл в незнайно море, до острова Буян. Плувал буйно островът като зелена градина. В него имало буйна трева и ливади, в него имало лозя, в него имало бадеми разцъфтели. Насред острова безценен камък, бял пламтящ камък Алатир. Половината камък острова топли, половината под острова в морето свети. Тук, на острова Буян, на камъка Алатир, седяла Зора мома.

Посрещнала Зора мома Палунко, упътила го. Показала му къде плува по морето край острова воденично колело, а около него морски русалки игри играели. Научила го как да се помоли на колелото да го спусне при Морския цар, без да го погълнат морските пропасти.

Казала му още Зора мома:

— На голямо богатство и разкош ще се насладиш при Морския цар, но знай — не можеш да се върнеш на земята, защото там има страшна стража. Едни вдигат вълни, други извиват вятър, а трети кръстосват мълнии.

Но Палунко седнал радостен в лодката и отишъл до воденичното колело, като си мислел:

— Не знаеш, Зоро моме, колко несгоди има на този свят. Няма да се затъжа за земята, където оставям пустата неволя.

Наближил той воденичното колело, а около него морските сирени палави игри играели. Във вълните се гмуркали, по морето се гонели, косите им се разперили по вълните, сребърните им пера трептят, а румените им устни се смеят. И по колелото сядат, и около колелото морето разпенват.

Доплавала лодката до воденичното колело, а Палунко направил както го била научила Зора мома — вдигнал весло над морето, за да го погълнат морските дълбини, и така продумал на воденичното колело:

— Водовъртежът навърта или до бездната мъртва, или до Морския цар.

Като изрекъл това Палунко, морските русалки бликнали като сребърни рибки, събрали се около колелото, хванали се с бели ръце за спиците, та завъртели колелото. Завъртели по-бързо, главозамайващо.

Появил се вир в морето, появил се вир ужасен, вир дълбок, хванал вирът Палунко, завъртял го като тънка клечица и го пуснал в чудните палати на Морския цар.

В ушите на Палунко още бил морският шум и палавият смях на морските сирени, а той вече се намирал на чудесен пясък, на ситен пясък от сухо злато.

Огледал се Палунко и викнал: „Ех, че чудо невиждано, цяла поляна от златен пясък!“

Палунко си мислел, че това е поляна, а то било голямата зала на Морския цар. Около залата морето се извисявало като мраморни зидове, а над залата стояло като стъклен свод. От камъка, от Алатир, синеела светлина като синя месечина. Надвиснали били над залата клонки от бисер, издигали се по нея маси от корал.

А на края, на другия край, където свирели свирки и се удряли дребни дрънкулки, там се наслаждавал и почивал в златния пясък Морският цар. Изтегнал се на него, повдигнал само волската си глава, наоколо му — плочник от корали, зад него — плет от злато.

Свирели ония ми ти тънки свирки бързо и тъничко, а дребните треперушки пляскали светкавично, сияел и блестял онзи ми ти разкош — толкова слука и блаженство Палунко никога не бил мислил, че има някъде по света!

Побъркал се Палунко от пуста радост, усетил се така, сякаш си е пийнал хубавичко, заиграло му сърцето, плеснал с ръце, търкулнал се по златния пясък като бързокрако дете, преметнал се два-три пъти като палав хлапак.

Много допаднало това на Морския цар. Той имал тежки-претежки крака и още по-тежка волска глава. И с такъв грохот се засмял, че както почивал в златния пясък, около него пясъкът хвърчал от смеха му.

— Ама че си момче леконого — казал Морският цар и откъснал изпод себе си клонка бисер, та дарувал Палунко. След това заповядал на морските русалки, та изнесли на златни съдини отбрани ястия и медовина. Добрувал Палунко покрай Морския цар на плочника от корал в най-голяма почит.

Като похапнал Палунко, Морският цар го запитал:

— Желаеш ли още нещо, момче?

А какво знаел да поиска горският сиромах, който никога досега не бил виждал добро? Но както бил гладен от далечния път, та едва се заситил с отбрани ястия и медовина, рекъл на Морския цар:

— Като ме питаш, Морски царю, да ти кажа, бих искал да имам хубава чиния варена лобода.

Почудил се Морският цар на това, но после се досетил, та се усмихнал и рекъл на Палунко:

— Брате, у нас лободата е скъпа, по-скъпа от бисера и бисерната мида, защото я има надалече оттук. Но щом ти се е приискало, ще изпратя морска русалка, ще ти донесе лобода от брега. Но ти ми се преметни още три пъти.

Палунко бил толкова радостен, че това не му струвало нищо. Скача той на бързите си крака, а наоколо бързо се събрали и русалките, и ситните дечица от залата да видят това чудо.

Засилил се Палунко по златния пясък, преметнал се умело веднъж, та два, та три пъти като катерица, а Морският цар и челядта му се смеели гръмогласно на тази сръчност.

Но най-сладко се смяло някакво слабичко дете, а това бил малкият цар, когото в игрите и лудориите си русалките били обявили за свой цар. Седял малкият цар в златна каляска в свилена ризка. По каляската имало бисерни дрънкулки, а в ръцете на детето — златна ябълка.

Когато се преметнал Палунко, малкият цар се засмял така сладко, че Палунко го погледнал. Погледнал малкия цар и се смаял — това било неговото слабо синче, малкият Владко.

Преседнало му тозчас на Палунко. И сам не могъл да си помисли, че тфака бързо може да му преседне.

Посърнал, разтъжил се, а като се съвзел малко, си помислил:

— Гледай го, хлапето, къде се било дянало, да царува в игра и преяждане, а майка му вкъщи онемя от мъка.

Ядосал се Палунко, не могъл да гледа ни себе си, ни сина си в тези палати, но не посмял нищо да каже, за да не го отделят от детето. Затова станал слуга на своя син, на малкия Владко, като си мислел: „Все някога ще остана насаме с детето, ще му спомена за баща му и майка му, ще избягам с него, ще взема насила сина си, ще се върна с него при майка му.“

Така си мислел Палунко, та един ден дочакал да остане насаме с детето и пошепнал на малкия цар: „Хайде, синко, да побегнеш с татко ти.“

Но Владко бил съвсем малко дете и понеже дълго стояло под морето, било забравило баща си. Засмял се той, засмял се малкият цар, мислел си — Палунко се шегува, та го ритнал с краче:

— Ти не си ми баща, ти си смахнатият, който се премята пред Морския цар.

Сърцето на Палунко се свило от болка, щял да се пръсне от мъка. Тръгнал и се разплакал от горчива тъга. Събрала се около него челядта на Морския цар и така си говорили един другиму:

— Този трябва да е бил някакъв голям велможа на земята, щом плаче при такъв голям разкош.

— Ей богу, бях също като Морския цар. Имах дете, което ми се катереше по брадата, жена, която ми разказваше чудеса, а лобода, брате, колкото щеш, няма нужда пред никого да се премяташ! — говорел разтъжен Палунко.

Почудила се челядта на това голямо големство и оставила Палунко да тъгува за своето щастие. Палунко останал слуга на малкия цар. Всякак угаждал на сина си, мислел си — ще го придумам някак си да избяга с мене. А малкият цар ставал с всеки ден по-глезен и по-разпуснат, та колкото повече дните минавали, толкова детето смятало Палунко за по-смахнат.