Рибарят Палунко и неговата жена

III

Привечер малкият цар заповядал на Палунко да му оплете нощес хубави поводи от свила. „Утре в ранни зори ще те впрегна в каляската да ме возиш по златния пясък.“

Нейсе, свършил Палунко това. Той се бил крил досега от Зора мома, когато слизала сутрин под морето, но утре тя щяла да види как синът му го впряга в колата.

Спяла цялата челяд, спял Морският цар, спяло разглезеното царче, само Палунко бил буден — поводи плетял. Яко плете, като да е намислил нещо. Като ги оплел, станали здрави онези ми ти поводи, и Палунко казал:

— Никого не питах, като правих щуротии, няма и сега да питам, когато вече поумнях.

Казал си така, отишъл тихо при каляската, където синът му спял дълбоко, промушил поводите през спиците сѝ, вързал я на гърба си и тръгнал да избяга със сина си.

Тихо минал Палунко през златния пясък — преминал многобройните зали като обширни поляни, промъкнал се през златния плет, разтворил клоните от бисер. А като дошъл там, където морето се издигало като зидове, без да се колебае, заплавал с детето в морето.

Колко е далече, тъжна мъко, от Морския цар до белия свят! Плавал Палунко, плавал, но колко може да преплава един рибар, като на всичко отгоре плещите му притискал малкият цар със златната ябълка и неговата каляска от злато. Морето сякаш все по-високо и по-тежко се издигало над него!

Когато Палунко отмалял съвсем, усетил още, че нещо щракнало в златната каляска, нещо се запънало в спиците й. Като се запънало, започнало бързо и сърдито да тегли.

— Сега аз, сиромахът, ще се простя с живота си — говорел сам на себе си Палунко. — Морското чудовище ме носи на зъба си.

Но това не било зъбът на морското чудовище, ами костената въдица, пуснала я била жената на Палунко.

Като усетила жената, че въдицата се запъва, събрала радостно цялата си сила, тегли и дърпа, да не изгуби големия лаврак.

Когато го домъкнала по-близо, от морето се подали най-напред златните спици на каляската. Жената не видяла добре на месечината, а си помислила: „Ето златните люспи на лаврака.“

Тогава се показало детето със златната ябълка. Пак си помислила жената: „Това е златната ябълка на люспите.“ А когато най-сетне от морето излязла Палунковата глава, жената възкликнала радостно: „А това е главата на големия лаврак.“

Извикала весело, довлякла го съвсем до себе си. А като го домъкнала съвсем близо — е, брате мой рождени, кой би съумял хубавичко да разкаже какво им е било от преголяма радост, дето се намерили така тримата в лодката, посред незнайното море!

Време за губене нямали, трябвало да преминат пещерите, докато не са се събудили пазачите им. Хванали веслата и загребали колкото им позволяват силите.

Ала ето ти ненадейна беля! Щом малкият цар видял майка си, веднага си я припомнил. Прегърнало детето майчицата си с двете си ръце — паднала му ябълката от злато. Потънала ябълката в морето, потънала на морското дъно, в дворците на Морския цар, тъкмо на рамото на Морския цар.

Събудил се Морският цар, викнал сърдито. Скочила от сън цялата челяд в залата. Веднага забелязали, че ги няма малкия цар и неговия слуга. Вдигнали потеря по тях. Изплавали на месечината морските русалки, полетели в нощта леките презморки, пратили бързи скороходци да събудят стражите в пещерите.

Но лодката била минала вече през пещерите, та потерята се втурнала след лодката.

Гребели Палунко и жена му, гребели колкото имали сили, а след тях се спуснала хайка — пляскали след тях морските русалки, летели след лодката бързите презморки, люляло се след тях разбуненото море, посягало, виела буря от облаците. Все по-близо до лодката се насочвала хайката — не би й убягнал и най-голям кораб, камо ли малка лодка с две весла! Дълго летяла лодката пред потерята, но тъкмо когато се показал белият ден, заплахата се издигнала от всички страни около лодката.

Вихърът покрил лодката, настигнали я шумните вълни, морските русалки се сплели около нея като венец. Люшкал се, люшкал венецът около лодката, морските русалки пропускали страхотни вълни, но не пропускали вълната с лодката. Пищи, пръска морето и ветрищата.

Палунко се уплашил от гибел и в смъртна тръпка извикал:

— Ох, помогни, ясна Зоро моме!

Издигнала се от морето Зора мома. Палунко съгледала, но не го погледнала, малкото царче погледнала, но не го дарила, а на вярната жена хитър дар дарувала — везана кърпа и игла карфица.

От кърпата се вдигнало бяло платно, а иглата се превърнала в кормило. Надуло се платното на вятъра като едра ябълка, а жената се хванала с твърда ръка за кормилото. Разбил се венецът около лодката, стрелнала се лодката през синьото море, като звезда през модро небе! Лети чудото невиждано пред страшната потеря — колкото по-силна е хайката, толкова повече й помага, колкото е по-бърз вихърът, толкова по-бърза е лодката пред вихъра, колкото е по-бързо морето, толкова по-бърза е лодката по морето.

Показал се в далечината каменистият бряг, на брега Палунковата къщичка, а пред нея бяла пътечка направена.

Като се показал брегът, тозчас силата на хайката отслабнала. Страхуват се от брега вилите презморки, изостават от брега морските русалки, в откритото море останали вихърът и вълните, а лодката лети право към брега като дете в майчина прегръдка.

Налетяла лодката на брега, прелетяла през бялата пътечка, ударила се в скалата. Разбила се лодката в скалата, потънали платното и кормилото, пропаднала в морето златната каляска, избягала пчелата златокрила, а Палунко с жена си и детето се намерили на пътечката пред къщичката си.

Вечеряли тази вечер с лобода, дето съвсем я били забравили. И ако не била свирката двоянка, никой нямало да помни вече какво било станало. Обаче щом духнел някой в двоянката, голямата свирка свирела така за Палунко:

А малката свирка споменавала жената:

Така разказват по цял свят свирките двоянки.