Ритуал в смъртта

Първа глава

Смъртта беше навсякъде. Ежедневно се сблъскваше с нея, сънуваше я всяка нощ. Смъртта беше нейна спътница. Познаваше звуците и миризмата й, същността й. Дори не потръпваше, когато гледаше право в мъдрите й и страшни очи. Знаеше, че смъртта е коварен враг. Ако само за миг се разсееше или проявеше невнимание, жената с косата можеше да нанесе удар. Можеше да победи.

Въпреки че вече десет години работеше в полицията, смъртта все още я плашеше, не искаше и не можеше да я приеме. Гледаше я с омраза като боец, изправен пред най-страшния си враг.

И ето че отново се сблъскваше със смъртта. Но този път покосен бе близък човек, неин колега.

Франк Воджински се славеше като добър полицай. Беше необикновено трудолюбив, макар и малко муден, отнасяше се любезно с всичките си колеги. Никога не се оплакваше от отвратителната храна, която сервираха в стола на централния полицейски участък, нито от досадната писмена работа, свързана с длъжността му. Или пък от факта, че на шейсет и две години все още беше сержант.

Беше доста пълен, а оредяващата му коса бе доста прошарена, което беше доста необичайно за 2058 година, когато повечето хора се възползваха от специалната хирургия за коригиране на физическите недостатъци. Сега, положен в прозрачния ковчег, с букет бели лилии върху гърдите, той приличаше на потънал в дълбок сън монах от друга епоха.

„Той действително е бил роден в друга епоха — помисли си Ив. — Появил се е на бял свят в края на едно хилядолетие и е живял в следващото.“ Беше участвал в Градските войни, но за разлика от други ченгета не обичаше да разказва за това време. Предпочиташе да говори за децата и за внуците си и често показваше на колегите си семейни снимки или холограми.

Обичаше да разказва брадати вицове, интересуваше се от спорт и имаше слабост към соеви наденички, полети с пикантен сос.

Беше изцяло предан на семейството си и навярно близките му бяха дълбоко опечалени от ненавременната му смърт. Ив беше сигурна, че всеки, който е познавал Франк Воджински, искрено го е обичал.

Беше умрял в разцвета на живота си. Този прекрасен, добродушен човек е бил сам, когато сърцето му внезапно е престанало да бие.

— По дяволите! — промълви някой.

Ив се обърна и сложи ръка на рамото на човека, който току-що беше застанал до нея.

— Съжалявам, Фийни.

Той поклати глава. Във вечно тъжните му очи с тежки клепачи се четеше неописуема мъка. Вдигна ръка и машинално разроши острата си рижа коса.

— Мисля си, че нямаше да ми е толкова мъчно, ако беше загинал, изпълнявайки служебния си дълг. Но е нелепо да умреш в люлеещия се стол, докато гледаш мача по телевизията. Не е справедливо, Далас. Та той би могъл да живее още шейсетина години.

— Така е. — Ив го прегърна през раменете и го отведе встрани.

— Той ме е обучавал. Грижеше се като баща за мен, докато бях начинаещ полицай. Винаги можех да разчитам на него. — Гласът на Фийни трепереше, очите му бяха насълзени. — През целия си живот Франк не е разочаровал и не е излъгал никого.

— Зная — промълви Ив, питайки се как да го успокои. Никога не го беше виждала в подобно състояние и се тревожеше за него.

Хвана го под ръка и го поведе сред насъбралите се опечалени. Траурната зала беше препълнена с колеги на Франк и с негови роднини. Както беше обичай в подобни случаи, сервираха кафе или по-точно някаква мътна, кафява течност, която минаваше за кафе. Младата жена напълни една чаша и я подаде на Фийни.

— Не мога да се примиря. Не мога да го преживея. — Червенокосият мъж тежко въздъхна. Беше нисък, набит човек, с вечно измачкани дрехи, който в момента дори не се опитваше да прикрие скръбта си. — Още не съм изказал съболезнованията си на Сали. Просто не мога да го сторя. Сега жена ми е с нея…

— Не се притеснявай. И аз не съм разговаряла със Сали. — Ив, която се чудеше къде да си дене ръцете, също си наля чаша кафе, което нямаше никакво намерение да изпие. — Всички са потресени от смъртта му. Не подозирах, че Франк е имал болно сърце.

— Никой не е знаел — промълви Фийни.

Без да отдръпва ръка от рамото му, тя огледа претъпканата и прекалено гореща зала. Когато техен колега загинеше при изпълнение на служебния си дълг, полицаите изпитваха гняв и правеха всичко възможно да отмъстят на убиеца. Ала когато своенравната смърт се промъкваше на пръсти и отнасяше близкия им човек, нямаше кого да обвиняват. Нито кого да накажат.

Ив знаеше, че всички присъстващи се чувстват безпомощни, защото самата тя изпитваше същото. Не можеш да вдигнеш юмрук или оръжие срещу съдбата.

Уредникът на траурната церемония, издокаран в задължителния черен костюм, имаше восъчножълто лице като на своите „клиенти“. Той обикаляше залата и изказваше съболезнованията си, ала лицето му беше безизразно. Ив си каза, че предпочита някой труп да седне в ковчега и да й се ухили, вместо да слуша баналните фрази на човека в черно. Обърна се към Фийни и предложи:

— Какво ще кажеш да отидем при жена му и да поговорим с нея?

Червенокосият кимна и остави чашата, от която не беше отпил нито глътка.

— Франк те харесваше, Далас. Често ми казваше: „Далас е мъжко момиче и умът й е като бръснач.“ Казваше още, че ако попадне в беда, би се доверил само на теб да го измъкнеш.

Ив беше едновременно изненадана и поласкана и изпита още по-голяма скръб.

— Нямах представа, че е имал толкова високо мнение за мен.

Фийни внимателно я изгледа. Въпреки че не беше зашеметяваща красавица, Ив имаше необикновено и интересно лице с трапчинка на брадичката, което караше мъжете да се обръщат след нея. Погледът й сякаш проникваше в душата на Фийни и разгадаваше най-съкровените му тайни, поради което той често забравяше, че очите на Ив са златистокафяви. Косата й имаше същия оттенък, беше късо подстригана, но в момента се нуждаеше от оформяне. Младата жена беше мускулеста, но висока и много стройна.

Фийни си спомни как преди по-малко от месец за малко не беше загинала. Но когато й се беше притекъл на помощ, бе видял, че тя, пребита и окървавена, не изпускаше оръжието си.

— Да, действително много те ценеше — обърна се той към младата жена. — Аз също. — Тя изненадано го погледна, а Фийни изпъна приведените си рамене. — Да отидем при Сали и децата.

Запромъкваха се през тълпата от опечалени, запълнили залата с ламперия от имитация на дърво и тежки червени драперии, където въздухът беше натежал от миризмата на цветята.

Ив се питаше защо поклонението пред мъртъвците неизменно беше съпроводено с погребални венци и букети, а ковчегът винаги беше драпиран с червен плат. Може би церемонията водеше началото си от някакъв древен обичай, към който хората продължаваха да се придържат.

Хрумна й, че трябва да направи завещание, в което изрично да упомене, че след смъртта си не желае да бъде излагана пред погледите на колегите и приятелите си в някоя задушна зала, където уханието на цветята напомняше за миризмата на разложението.

После видя Сали, подкрепяна от децата и от внуците си и осъзна, че погребалните ритуали бяха заради живите. Мъртъвците вече не виждаха и не чувстваха нищо.

— Райън — промълви Сали и протегна към Фийни ръцете си с необикновено малки длани. Целуна го по страната и за миг остана неподвижна, със затворени очи. Лицето й беше бледо като платно. Беше слабичка, кротка жена, която Ив винаги беше мислила за прекалено деликатна. И все пак Сали беше издържала повече от четирийсет години като съпруга на полицай, което изискваше желязна воля и силен характер. Върху черната си рокля тя носеше като медальон окачен на верижка полицейският пръстен на мъжа си.

„Още един ритуал — помисли си Ив. — Още един символ.“

— Радвам се, че си тук — промълви Сали.

— Франк ще ми липсва. Ще липсва на всички ни. — Фийни сковано потупа ръката й и побърза да се отдръпне. Мъката го задушаваше. Опитваше се да преглътне сълзите си, но в стомаха му сякаш се беше свила на кълбо леденостудена змия. — Знаеш, че ако имаш нужда от нещо, аз…

— Зная. — Тя го изгледа и стисна ръката му, преди да се обърне към Ив.

— Благодаря ви, че дойдохте, Далас.

— Франк беше прекрасен човек и страхотно ченге.

— Така е. — Сали леко се усмихна, осъзнала, че това е искрена похвала. — Гордееше се, че служи на закона и бди над живота на всички нас. Тук са командирът Уитни със съпругата си, както и господин Тибъл. — Тя се огледа, въпреки че замъглените й от сълзи очи не виждаха нищо. — Толкова много хора са дошли да се сбогуват с него. Мисля си, че са обичали Франк и са държали на него.

— Разбира се, Сали. — Фийни неловко пристъпваше от крак на крак. — Питам се дали знаеш… за фондацията за вдовиците на полицейските служители…

Тя отново се усмихна и го потупа по ръката.

— Добре сме материално. Не се притеснявай за нас. Далас, мисля, че не познавате членовете на семейството ни. Това е дъщеря ми Бренда.

„Нисичка и закръглена — отбеляза Ив, протягайки ръка на Бренда. — Тъмнокоса и тъмноока, с грубовати черти, които е наследила от баща си.“

— Синът ми Къртис.

Къртис беше строен, но не висок. Очите му не бяха насълзени, ала изглеждаше замаян от скръб.

— Внуците ми.

Децата бяха пет, а най-малкото бе чипоносо момченце, чието лице беше обсипано с лунички. То изгледа Ив от главата до петите и попита:

— Защо носиш оръжие, след като не си на работа?

Младата жена смутено подръпна якето си, за да скрие кобура.

— Дойдох направо от участъка. Нямах време да се прибера вкъщи и да се преоблека.

— Пит, не безпокой лейтенант Далас — обади се Къртис и извинително се усмихна на Ив.

— Оръжията ще бъдат излишни, ако хората обръщат повече внимание на духовната си сила. Лейтенант, приятно ми е да се запознаем. Аз съм Алис.

Алис беше слабичка блондинка, облечена в черно. Ив си каза, че девойката е изключително привлекателна, като красотата й се подчертаваше още повече от факта, че родителите й бяха съвсем обикновени, дори с грубовати черти. Очите й бяха светлосини, устните плътни. Блестящата й коса беше разпусната и падаше до раменете на елегантната й черна рокля. На шията си носеше изящна сребърна верижка, стигаща чак до талията й. На верижката беше закачен черен камък в сребърен обков.

— Алис, ти си истинска откачалка!

Девойката се обърна и хвърли леден поглед към някакво шестнайсетинагодишно момче. Пръстите й непрекъснато докосваха черния камък, сякаш бяха пърхащи птици, които пазят гнездото си.

— Това е брат ми Джейми — произнесе тя с меден глас. — Още си въобразява, че може да ме обиди с думите си. Лейтенант Далас, искам да ви кажа, че дядо ми имаше прекрасно мнение за вас.

— Поласкана съм.

— Съпругът ви не е ли с вас?

Ив повдигна вежди. Момичето не само беше сломено от скръб, но и доста нервно. Долавяше и още нещо, но не успяваше да го определи. Алис преследваше някаква цел. Ала каква бе тя?

— Не. — Тя погледна към Сали. — Помоли ме да ви предам съболезнованията му. В момента е извън планетата.

— Навярно трябва да притежаваш желязна воля и неизчерпаемо количество енергия — обади се Алис, — за да живееш с човек като Рурк и едновременно да имаш трудна, дори опасна професия. Дядо ми казваше за вас, че захванете ли се с разследването на някакъв случай, не се отказвате, докато заловите престъпника. Така ли е, лейтенант?

— Ако за миг проявиш слабост, губиш. Аз не обичам да губя. — За миг Ив продължи да гледа момичето право в очите, сетне импулсивно се приведе и прошепна на Пит: — Когато бях „заек“ в полицията, видях как дядо ти зашемети някакъв човек от цели десет метра. Беше страхотно ченге. — Момченцето се усмихна, а тя се изправи и се обърна към Сали, като й подаде ръка: — Никога няма да забравим съпруга ви, госпожо Воджински. Всички ние много го обичахме.

Понечи да се отдръпне, но Алис докосна рамото й и се приведе. Ив забеляза, че ръката на девойката трепери.

— Приятно ми беше да се запозная с вас, лейтенант. Благодаря ви, че дойдохте.

Ив кимна и побърза да се смеси с тълпата. Небрежно пъхна ръка в джоба на якето си и докосна сгънатия лист хартия, който Алис тайно беше сложила там.

Успя да напусне залата едва след половин час. Когато седна в колата си, извади бележката и я прочете.

Вместо подпис имаше странен символ — постепенно разширяващи се концентрични окръжности, образуващи нещо като лабиринт. Едновременно заинтригувана и разтревожена, Ив пъхна бележката в джоба си и потегли към дома си.

Но преди това зорките й очи на ченге забелязаха някакъв човек в черни одежди, който почти се сливаше със сенките. Интуицията й подсказа, че непознатият я наблюдава.

Когато Рурк отсъстваше, Ив предпочиташе да си мисли, че е сама в къщата. Двамата със Съмърсет, който отговаряше за обслужващия персонал, правеха всичко възможно да се избягват. Това никак не беше трудно, тъй като къщата беше огромна, истински лабиринт от помещения.

Тя влезе във фоайето и метна протърканото си кожено яке върху колоната, подпираща перилото на стълбището, защото знаеше, че постъпката й ще вбеси Съмърсет. Икономът мразеше всичко, което загрозяваше елегантната обстановка. Особено го дразнеше присъствието на Ив.

Тя се изкачи по стълбите, но вместо да влезе в спалнята, свърна към апартамента, който й служеше и за офис. Предполагаше, че Рурк няма да пристигне тази вечер и предпочиташе да прекара нощта в специалния стол за отмора, отколкото в огромното легло.

Когато спеше сама, често сънуваше кошмари.

До последната минута от работното си време се беше опитвала да се справи с писането на безбройните рапорти, което напоследък беше занемарила. Сетне бе отишла направо в траурната зала, тъй че през целия ден не беше хапнала нито залък. Ето защо сега побърза да програмира автоготвача да й приготви сандвич с истинска шунка и пълноценно кафе. Отхапа първия залък и притвори очи от удоволствие, вдъхвайки миризмата на ароматната течност. Каза си, че бракът й със състоятелен човек, който може да си позволи истински продукти, не заместители, има своите предимства.

Ала любопитството не й даваше покой. Приближи се до бюрото и включи компютъра, докато продължаваше да отхапва от сандвича си. Продиктува:

— Искам цялата възможна информация за Алис, фамилното име неизвестно. Майка й се нарича Бренда, а баба й и дядо й по майчина линия са Франк и Сали Воджински.

Ив нетърпеливо забарабани с пръсти по бюрото, извади бележката и отново я прочете, докато довърши вечерята си.

Ив навлажни с език устните си и попита:

— Има ли криминални прояви?

— Бих се учудила, ако имаше — промърмори младата жена и отново се обърна към компютъра: — Искам информация за „Спирит Куест“.

— Уика ли? — презрително изсумтя Ив и се облегна на стола си. — Значи там се занимават с магьосничество. Господи, какво е това?

— Стоп! — изкомандва Ив и тежко въздъхна. Не се нуждаеше от дефиниция на магьосничеството, а от обяснение защо внучката на един полицай вярва в заклинания и в магически кристали.

И защо й беше определила тайна среща.

Реши, че единственият начин да получи отговор на въпросите си е след по-малко от двайсет и четири часа да отиде в клуб „Акуериън“. Остави бележката на бюрото и си каза, че не би й обърнала внимание, ако не беше написана от внучката на човек, когото беше уважавала.

И ако не беше видяла онази загадъчна фигура в мрака. Беше сигурна, че непознатият не е искал тя да го забележи, затова се криеше в сенките.

Влезе в банята и започна да се съблича. Жалко, че не можеше да заведе и Мейвис на срещата. Имаше чувството, че клубът ще допадне на ексцентричната й приятелка. Свали джинсите си и разкърши тялото си, за да прогони умората от напрегнатия ден. Питаше се как ще изкара нощта, която още отсега й се струваше безкрайна.

Нямаше никаква спешна работа. Разследването на последното убийство беше приключило само за осем часа. Хрумна й, че може да убие няколко часа като погледа телевизия. Или пък да вземе някаква пушка от оръжейната на Рурк и да си пусне холограмна програма, за да изразходва излишната си енергия, което би й помогнало да заспи.

Никога не беше изпробвала някоя от автоматичните му бойни пушки. Навярно ще бъде интересно да разбере как ченгетата са се справяли с нарушителите на закона през първите години на Градските войни.

Застана под душа и нареди водата да се загрее до трийсет и пет градуса. Когато силната струя я обля, тя отново се замисли. Съжаляваше, че в момента няма никакъв спешен случай, който би заангажирал съзнанието й и би й донесъл физическо изтощение. По дяволите, та това бе истински абсурд! Внезапно осъзна, че е самотна. Копнееше за прегръдките на Рурк, а той беше заминал само преди три дни.

Опита се да си внуши, че всеки един от тях си имаше свой собствен живот, който продължаваха да водят дори и след брака си. Професиите им изискваха много време и дълги отсъствия от дома. Но колкото и да бе изненадващо, бракът им беше щастлив, защото и двамата бяха независими.

Господи, Рурк й липсваше толкова много! Отвратена от себе си, тя пъхна глава под водната струя и се опита да прогони предателската мисъл.

Дори не потрепна, когато нечии ръце обгърнаха кръста й, сетне се плъзнаха нагоре към гърдите й. Ала сърцето й подскочи. Познаваше докосването на дългите, елегантни пръсти, на широките длани. Отметна глава и почувства как нежни устни се притискат към рамото й.

— М-м-м, Съмърсет. Толкова си страстен.

Мъжът леко я захапа и тя се изкиска. Пръстите му докоснаха зърната й и от гърлото й се изтръгна стенание.

— Изобщо не си въобразявай, че ще го уволня — заяви Рурк и плъзна ръка надолу по корема й.

— Длъжна бях да опитам. Върнал си се… — Опитните му пръсти проникнаха в нея, тя се загърчи от удоволствие и изстена, довършвайки изречението си: — … рано. Господи!

— По реакцията ти разбирам, че съм се прибрал точно навреме. — Рурк я обърна към себе си и докато младата жена още потръпваше и се опитваше да избърше с ръце водата от очите си, той жадно впи устни в нейните.

По време на обратния полет, който му се беше сторил безкраен, мислите му бяха заети с любимата му. Представяше си как ще я милва и ще я чува как рязко си поема въздух. И ето че сега тя беше гола в прегръдките му и изгаряше от страст.

Подпря я в ъгъла, сграбчи бедрата й и бавно ги повдигна.

— Липсвах ли ти?

Сърцето й биеше лудо. След миг той щеше да я обладае, да я унищожи. И въпреки това му прошепна:

— Не особено.

— В такъв случай… — Рурк нежно я целуна по брадичката, — ще те оставя да се изкъпеш на спокойствие.

В миг тя обгърна кръста му с бедрата си и сграбчи мократа му коса.

— Само опитай, приятелче, и ще те убия.

— Принуден съм да се подчиня, за да остана жив. — Той проникна в нея съвсем бавно, вперил поглед в очите й, които помътняха. Отново я целуна и усети как дъхът й свисти под устните му.

Любиха се по-нежно, отколкото очакваха. Когато изживяха момента на върховна наслада, Ив блажено въздъхна и прошепна:

— Добре дошъл у дома.

Огледа го и си помисли, че вечно ще се възхищава от забележителните му сини очи, от лицето му, едновременно порочно и невинно, от устните му, напомнящи устни на обречен поет. Мократа му гарвановочерна коса достигаше до широките му, мускулести рамене.

Когато го гледаше след кратките му отсъствия, сърцето й неизменно се свиваше от огромната й любов към него. Едва ли някога щеше да свикне с факта, че Рурк не само я желаеше, а я обичаше до умопомрачение.

Все още усмихната, тя прокара пръсти през гъстата му коса и попита:

— Всичко ли е наред на станция „Олимп“?

— Правят се последни приготовления за посрещане на първите гости. Трябваше да се справим с няколко проблема, но не бяха сериозни. — Разкошният курорт на междупланетната станция щеше да бъде открит навреме, защото Рурк не би позволил нито ден закъснение.

Той нареди на душа да спре, после загърна Ив с огромна хавлиена кърпа, въпреки че тя би предпочела да използва кабинката за изсушаване.

— Започвам да разбирам защо използваш този апартамент докато ме няма. Повярвай, че не можах да заспя в най-луксозната стая на хотела. Чувствах се прекалено самотен без теб.

За миг Ив се облегна върху него, за да почувства познатите очертания на тялото му, сетне промълви:

— Май станахме адски сантиментални.

— Не се срамувам да призная чувствата си. Ние, ирландците, сме романтични натури.

Ив иронично се усмихна, когато той се обърна да вземе хавлиите. Рурк действително говореше с напевен ирландски акцент, но едва ли някой от приятелите или враговете му би го определил като романтичен и сантиментален.

— Не забелязвам нови синини — саркастично заяви той, докато й помагаше да облече хавлията си. — Навярно това означава, че през тези три дни не си участвала в опасни акции и че работата ти е била сравнително спокойна.

— Прав си. Разследвах едно елементарно убийство. Някакъв тип се поувлякъл и удушил компаньонката си по време на половия акт. — Тя препаса колана на халата и избърса косата си. — После се уплашил и побягнал. — Вдигна рамене и влезе в кабинета си. — Само след няколко часа си наел адвокат и се предаде в полицията. Прокурорът го обвини в непредумишлено убийство. Оставих на Пийбоди да проведе разпита и да го арестува.

— Така значи. — Рурк се приближи до шкафа, монтиран в стената и наля две чаши вино. — Накратко казано, не си имала излишни емоции.

— Да. Само дето трябваше да отида на поклонението.

Той озадачено сбърчи чело, после промълви:

— О, да, спомням си, че спомена за това. Съжалявам, че не се прибрах навреме, за да те придружа.

— Фийни го понесе много тежко. Щеше да ни бъде много по-леко, ако Франк беше загинал при изпълнение на служебния си дълг.

Този път Рурк повдигна вежди.

— Нима предпочитате колегата ви да е бил убит, вместо да… да е заспал вечния си сън?

— Щях да се примиря със смъртта му, това е всичко — намръщено отговори тя и се загледа в чашата си. Предпочиташе да не казва на Рурк, че самата тя предпочита бърза и жестока смърт. — Но в цялата история има нещо странно. Запознах се с близките на Франк. Най-голямата му внучка е доста странна.

— Какво искаш да кажеш?

— Ами… говореше някак особено, а после, като я проверих чрез компютъра, излезе, че била магьосница.

Той отпи от виното си и промърмори:

— Нима си си направила труда да поискаш информация за нея?

— Да. Защото ми даде ето това. — Ив отиде до бюрото, взе бележката и му я подаде.

Рурк внимателно я прочете и промълви:

— Лабиринт на Земята.

— Какво?

— Символът отдолу. Келтски е.

Ив поклати глава и се приближи до него, за да разгледа бележката отново.

— Понякога се учудвам, че знаеш невероятни неща.

— В случая няма нищо невероятно. Забравяш, че произхождам от келтите. Древният символ, изобразяващ лабиринт, е магически и свещен.

— О, ето че всичко си идва на мястото. Младата госпожица се занимава с магьосничество или с нещо подобно. Изкарала е два семестъра в Харвард, където е изучавала антропология и митология. Обаче се е отказала от университета и сега работи в някакъв магазин за кристали и магически билки.

Рурк замислено докосна символа. Беше го виждал и преди, както и много подобни на него. Когато беше малък, почитателите на различни култове бяха не по-малко от жестоките членове на различни банди или от набожните пацифисти. Разбира се всички до един бяха използвали религията като оправдание да убиват. Или да бъдат убивани.

— Навярно нямаш представа защо това момиче иска да се срещнете.

— Абсолютно никаква. Навярно ще се опита да разгадае мислите ми по аурата ми. Мейвис ми довери, че преди да я арестувам за кражба, често е играла ролята на гадателка. Сподели, че хората били готови да платят мило и драго само за да им каже това, което искали да чуят. Или пък онова, което не искали.

— Ето защо измамниците с финансовите пирамиди са имали такъв невероятен успех. — Той се усмихна и добави: — Предполагам, че ще отидеш на срещата.

— Разбира се. Много съм заинтригувана.

Рурк отново прегледа бележката и я захвърли на бюрото, сетне заяви:

— Ще дойда с теб.

— Тя иска…

— Бог знае какво. — Той отпи от виното си и Ив си помисли, че съпругът й винаги постига целта си, независимо с какви средства и на каква цена. — Няма да ти се пречкам, но непременно ще те придружа. Клуб „Акуериън“ е доста безопасно място, ала се страхувам да не се замесиш в някоя неприятна история.

— Непрекъснато се сблъсквам с неприятни истории — иронично промълви тя, сетне наклони глава и попита: — Хей, да не би случайно да си собственик на клуба?

— Не. А би ли искала?

Тя се засмя и го хвана за ръка.

— Предлагам да довършим виното си в леглото.

След изпитото вино и секса тя заспа дълбоко, притисната към Рурк. Ала само след два часа внезапно се събуди, чувствайки се съвсем бодра. Този път не беше сънувала никакви кошмари, нямаше ги ужасът и болката, тялото й не беше обляно в студена пот. Ала незнайно защо сърцето й биеше лудо.

Ив лежеше неподвижно, взираше се през огромния прозорец в тавана и се вслушваше в равномерното дишане на Рурк.

Размърда се, погледна към долната част на леглото и замалко не извика, когато видя как жълтеникави очи проблясват в мрака. Едва след това усети тежестта върху глезените си и си каза, че това е само котаракът Галахад. Навярно той я беше събудил, когато бе скочил върху леглото.

Отпусна се в постелята, обърна се на една страна и усети как Рурк я прегръща в съня си. Въздъхна, затвори очи и се притисна към него.

В просъница си помисли: „Няма нищо страшно. Беше котаракът.“

Ала беше готова да се закълне, че е дочула монотонно пеене.