Ритуал в смъртта

Осма глава

Когато чу звънеца, Ив се опита да запуши ушите си, сетне изруга и възкликна:

— Нали не е дошло време да ставаме? Та ние току-що си легнахме?

— Това е сигналът на алармената система.

— Какво? — Тя седна в леглото. — Нашата алармена система ли?

Рурк утвърдително кимна, докато обуваше панталоните си. Ив машинално посегна първо към оръжието, после към дрехите си и отново попита:

— Нима някой се опитва да проникне в дома ни?

— Очевидно. — Гласът му беше много спокоен. В спалнята цареше мрак и на лунната светлина, проникваща през прозореца на тавана Ив виждаше само силуета на съпруга си. Внезапно забеляза очертанията на пистолет в ръката му.

— По дяволите, откъде го взе? Мислех, че всички оръжия са под ключ. Господи, Рурк, много добре знаеш, че огнестрелните оръжия са забранени. Остави го.

Той невъзмутимо зареди пистолета си, който беше истинска реликва, сетне отсече:

— Няма!

— Да те вземат мътните! — Ив сграбчи комуникатора си и по навик го пъхна в задния джоб на джинсите си. — Не бива да използваш това чудо. Аз ще се справя сама. Обади се в полицията и им съобщи, че имаме „неканен гост“.

— Няма — повтори Рурк и тръгна към вратата. Ив тичешком го настигна и извика:

— Ако застреляш някого с пистолета, ще се наложи да те арестувам.

— Добре.

— Рурк! — Хвана го за ръката, когато той понечи да отвори вратата. — Има правила как да постъпваш в подобни случаи и тези правила не са измислени току-така. Обади се в полицията.

Рурк беше вбесен при мисълта, че някой се е осмелил да проникне в собствения му дом и да застраши живота на любимата му. В момента пет пари не даваше, че съпругата му е служителка на полицията.

— Няма ли да се почувстваш глупаво, лейтенант, ако алармената система е повредена?

— Нищо твое не се поврежда — промърмори тя и думите й го накараха да се усмихне, въпреки че изобщо не му беше до смях.

— Много благодаря за комплимента. — Рурк отвори вратата и се сблъска със Съмърсет.

— Изглежда, че някой е проникнал в имението.

— Разбра ли къде се намира?

— Петнайсети участък, югозападен квадрант.

— Включи видеокамерите и охранителната система на къщата. С Ив ще проверим навън. — Той машинално прокара ръка по гърба й. — Добре, че съм женен за ченге.

Ив изпод око погледна към пистолета му. Дори да опиташе, едва ли би успяла да му го вземе. Пък и щеше да отнеме прекалено много време.

— Ще си поговорим по този въпрос — процеди през зъби.

— Не се шегувам.

— Знам.

Двамата слязоха по стълбата. Алармата беше престанала да звъни.

— Не са успели да влязат в къщата — промълви Рурк и огледа вратата към огромна тераса. — Сградата се охранява с друга система. Но са се прехвърлили през стената.

— Което означава, че могат да бъдат навсякъде из имението.

Гъстите облаци закриваха луната и в градината цареше пълен мрак. Ив огледа високите дървета и гъстите декоративни храсти. Помисли си, че са идеално скривалище за нападателя. Не се чуваше нищо, освен шумоленето на листата.

— Налага се да се разделим. За Бога, не стреляй, освен ако животът ти не е в опасност. Обикновено крадците не са въоръжени.

Но и двамата знаеха, че обикновени крадци не биха се осмелили да проникнат в дома на Рурк.

— Пази се — прошепна й той и се стопи като дим сред сенките.

Ив си каза, че не бива да се страхува за него. Съпругът й беше напълно способен да се справи с положението. Опитвайки да се ориентира по луната, която от време на време изплуваше от облаците, младата жена тръгна на запад, сетне започна да се движи в кръг.

Тишината беше призрачна. Ив не чуваше дори шума от стъпките си, който беше заглушаван от гъстата трева. Зад нея се издигаше къщата, обгърната от мрака — разкошна сграда от камък и стъкло, която в момента се охраняваше само от слаботелесния Съмърсет.

Тя неволно се усмихна при мисълта какво ще се случи, ако нищо неподозиращият крадец застане лице срещу лице със сноба иконом.

Достигна стената и я огледа. Каменният зид беше висок два метра и половина и широк около метър. По него минаваше електрическа инсталация, която би причинила много неприятни преживявания на всеки, който се опиташе да прескочи стената. През два метра бяха монтирани охранителни камери и прожектори. Ив тихо изруга, когато забеляза, че лъчите на камерите са обагрени в червено. Това означаваше, че са изключени. Тя отново изруга, извади оръжието си и тръгна в обратна посока.

Рурк се придвижваше безшумно, използвайки прикритието на дърветата. Беше купил имението преди осем години и беше построил къщата така, че да задоволява всичките му изисквания. Лично беше надзиравал монтирането на алармената система. Дори в буквалния смисъл това беше първият му дом, където беше решил да заживее за постоянно след толкова години на странствания. Докато претичваше под сенките на дърветата, в душата му бушуваше ярост, предизвикана от факта, че някой се е осмелил да нападне неговата „крепост“.

Нощта беше студена. Бе тихо като в гробница. Рурк се питаше дали си има работа с някой особено нахален крадец. Или пък положението бе много по-сериозно. Ами ако в дома му беше проникнал истински професионалист, нает от конкурент? Рурк знаеше, че по пътя към могъществото и богатството си беше спечелил много врагове. Още повече, че повечето му сделки доскоро бяха незаконни.

Възможно беше нападателят да търси Ив. Тя също имаше врагове. Опасни врагове. Рурк се озърна и се поколеба. Сетне си каза, че не бива да се безпокои заради нея. Едва ли имаше друг човек по-способен да се грижи за себе си.

Ала точно този момент на колебание, това инстинктивно желание да бди над съпругата си, му донесе успех. Докато стоеше неподвижен сред сенките, дочу някакъв звук. Стисна още по-здраво пистолета, отстъпи още крачка и зачака.

Човекът се беше привел и се движеше бавно. Когато приближи, Рурк чу, че непознатият диша на пресекулки. Не виждаше лицето му, ала забеляза, че е слаб и не особено висок. Не забеляза оръжие, затова пъхна пистолета в джоба на панталоните си, представяйки си колко ще се затрудни Ив, ако й се наложи да обяснява защо съпругът й е нападнал крадеца със забранено оръжие. Подготви се за ръкопашна хватка и се приведе. Когато непознатият мина покрай него, Рурк скочи, обви ръка около шията му и замахна със свободния си юмрук, готов да си отмъсти. Внезапно осъзна, че е сграбчил не мъж, а някакво момче, което извика:

— Пусни ме, гад такъв! Ще те убия.

„При това невъзпитано и много изплашено момче“ — помисли си той. Борбата беше неравностойна. След броени секунди притисна момчето към ствола на едно дърво.

— Как прескочи стената? — попита го.

Младежът все още дишаше на пресекулки и едва преглъщаше. Беше пребледнял като платно.

— Ти си Рурк. — Престана да се съпротивлява и се опита да се усмихне. — Имаш много добра система за сигурност.

— И аз така си мислех, но ти доказа противното — заяви Рурк и си помисли: „Не е крадец, но със сигурност не му липсва смелост.“ — Как успя да влезеш?

— Ами… — Младежът млъкна и очите му се разшириха.

— Внимавай!

Рурк се обърна без да освобождава хватката си.

— Залових натрапника, лейтенант.

— Виждам. — Тя отпусна оръжието си и изчака сърцето й да успокои ритъма си. — Боже мой, та това е само едно хлапе… — Внезапно присви очи. — Дори го познавам.

— В такъв случай не е зле да ни представиш един на друг.

— Казваш се Джейми, нали? Джейми Лингстром, братът на Алис.

— Имаш набито око, лейтенант. Хайде, кажи му да престане да ме души.

— Не бързай толкова. — Ив прибра оръжието си в кобура и се приближи. — Защо ти е хрумнало да се вмъкваш посред нощ в чужда къща? За Бога, ти си внук на полицай! Да не искаш да те изпратят в поправителен дом?

— В момента не аз съм големият ти проблем, лейтенант Далас. — Въпреки усилията да запази самообладание, гласът му потрепна. — Отвън до стената има мъртвец. Истински — добави и се разтрепери.

— Ти ли го уби, Джейми? — спокойно попита Рурк.

— Не, мой човек. Не съм го пипнал. Беше там, когато дойдох. — Джейми отново преглътна и с ужас си помисли, че ще повърне. — Ще ви го покажа.

Ив си каза, че може би момчето е измислило историята с трупа, за да избяга. Затова каза:

— Добре. Да вървим. Но ако се опиташ да избягаш, приятел, ще използвам оръжието си.

— Какъв е смисълът да бягам, след като положих толкова усилия да вляза? Последвайте ме. — Краката му се подкосяваха и той се надяваше Рурк и Ив да не го забележат.

— Интересно ще ми бъде да науча как успя да влезеш? — попита Рурк, докато вървяха към портала. — Как успя да обезвредиш алармената система?

— Ами… обичам да се занимавам с електроника. Нещо като хоби. Имаш страхотна система. Най-добрата.

— Доскоро и аз си мислех същото.

— Навярно не съм прекъснал всички аларми. — Джейми опита да се усмихне. — Знаехте, че съм тук.

— Как обезвреди системата? — повтори Рурк.

— С това. — Младежът извади от джоба си устройство с размерите на човешка длан. — Това е приспособление за заглушаване на радиосигнали. Работих върху него цели две години. Разчита повечето системи. — Джейми разтревожено изгледа Рурк, който взе устройството и го разгледа. Приведе се и посочи: — Когато се натисне този бутон, уредът сканира чиповете и изработва точно копие на програмата. След това я разчита стъпка по стъпка. Отнема известно време, но действа почти безотказно.

Рурк внимателно разгледа устройството, което беше с размерите на електронна игра, произвеждана от собствената му компания. Всъщност кутията изглеждаше доста позната.

— Изработил си уред за заглушаване на радиовълните, използвайки най-обикновена електронна игра. Уред, който ти е помогнал да обезвредиш алармената система.

— Е, накрая се провалих! — гневно промълви Джейми. — Навярно съм пропуснал нещо, може би резервната захранваща верига. Системата ти е върхът. Искам да я разгледам.

— За нищо на света — измърмори Рурк и пъхна устройството в джоба си. Когато стигнаха до портала, той изключи алармата и отвори вратите сам, докато младежът надничаше през раменете му.

— Жестоко — заяви Джейми. — Не знаех, че мога да вляза от тук. Затова реших да се прехвърля през стената. Наложи се да използвам стълба.

Рурк затвори очи и промълви:

— Стълба ли? Покачил си се по стълба. Колко интересно. А как избягна камерите?

— О, те не бяха проблем. Изключих ги от разстояние. Устройството действа в обсег от десет метра.

— Лейтенант! — Рурк сграбчи младежа за яката. — Искам да си получи заслуженото.

— След малко. Първо ще ми обясни къде е трупът, който твърди, че е видял.

Самоуверената усмивка на момчето помръкна. То отново пребледня и измънка:

— Тръгнете наляво.

— Не го пускай, Рурк. Остани тук.

— Държа го здраво — отговори той и си помисли, че за нищо на света няма да я остави сама. Повлече младежа след себе си, а щом срещна гневния поглед на Ив, отвърна престорено невинно: — Домът ни е общ, следователно заедно трябва да го браним.

Тя тихо изруга и тръгна в посоката, показана й от момчето. Не й се наложи да върви дълго. Трупът не беше скрит, а сякаш бе оставен на показ.

Мъртвецът беше гол и бе привързан към дървена рамка с формата на звезда. Или по-точно — на обърнат пентаграм. Гърлото на трупа беше прерязано, главата лежеше върху окървавения тротоар. Изцъклените очи се взираха в небето. Ръцете и краката бяха разтворени. В центъра на гръдния кош се виждаше дупка по-голяма от човешки юмрук.

Ив се съмняваше, че патологът ще намери там сърцето на мъртвеца.

Дочу зад себе си задавен звук, обърна се и видя как Рурк пусна момчето и застана пред него, за да му спести ужасяващата гледка. Промълви една-единствена дума:

— Лобар.

— Да. — Ив се приведе над мъртвеца. Онзи, който бе изтръгнал сърцето му, беше забил с нож в слабините му бележка, която гласеше:

— Моля те, Рурк, заведи Джейми в къщата. — Ив погледна към разтегателната стълба, която беше облегната на стената. — Махни това чудо. Предлагам засега да повериш момчето на Съмърсет. Не мога да напусна местопрестъплението. — Изражението й беше невъзмутимо. Изглеждаше спокойна и делова — истинско ченге. — Ще ми донесеш ли чантичката с принадлежностите?

— Да. Хайде, Джейми.

— Знам кой е този. — Очите на момчето отново се наляха със сълзи и то упорито запремигва, за да не се разплаче. — Той е един от гадовете, които убиха сестра ми. Проклет да е!

Гласът му издайнически се разтрепери и Рурк го прегърна през раменете.

— Да влезем в къщата и да оставим лейтенант Далас да си върши работата. — Хвърли последен поглед към съпругата си, после нарами стълбата и поведе Джейми обратно през портала.

Ив извади комуникатора си.

— Диспечер, тук лейтенант Ив Далас.

— Приемам, лейтенант Далас.

— Рапортувам за извършено убийство. Необходима ми е помощ. — Съобщи къде се намира и пъхна комуникатора в джоба си. Обърна се и огледа широката, тиха улица, сетне се втренчи в потъналия в мрак парк. Небето на изток постепенно просветляваше, звездите гаснеха една подир друга.

Професията на Ив непрекъснато я сблъскваше с убийства и смърт. Ала този път някой беше донесъл смъртта в дома й. Тя се зарече, че който и да е виновникът, скъпо ще си плати.

Дочу стъпки и видя Рурк да се приближава. Носеше не само чантичката й с принадлежностите, но и протърканото й кожено яке. Подаде й ги и промълви:

— Призори става доста хладно.

— Благодаря. Как е Джейми?

— Двамата със Съмърсет се оглеждат враждебно. Очевидно антипатията им е взаимна.

— Хлапето започва да ми става все по-симпатично. Прибирай се, докато помежду им не е започнала битка. — Тя извади специалния запечатващ спрей и напръска ръцете и обувките си. — Съобщих за убийството и чакам подкрепление.

— Няма да мръдна от тук — заяви Рурк.

Тъй като очакваше точно тези думи, Ив реши да не спори с него, а заяви:

— Тогава ми помогни и заснеми местопрестъплението! — Извади от чантичката записващото устройство, подаде му го и хвана ръката му между дланите си. — Извинявай, че ти се сопнах така.

— Няма защо да се извиняваш. Прекалено умна си да се обвиняваш за нещо, за което не носиш отговорност. Лобар не е бил убит тук, нали?

— Не. — Като се убеди, че Рурк ще замества Пийбоди до пристигането й, тя отново се приближи до трупа. — Прерязана е вратната вена и кръвта е бликнала като от фонтан. Навярно смъртта е настъпила именно поради загуба на кръв. Останалите удари са нанесени след това. Ако убийството е било извършено тук, щяхме да газим в локви кръв. Включи ли записващото устройство?

— Да.

— Идентифицирах убития. Нарича се Робърт Матиас, по прякор Лобар. Бял, от мъжки пол, осемнайсетгодишен. При първоначалния оглед беше установено, че убийството е извършено с остър нож или подобен инструмент, с който е прерязано гърлото. — Опитвайки се да запази хладнокръвие, тя извади джобно фенерче, огледа раната на гърдите и продължи да диктува: — Нанесени са още няколко удара със същото оръжие, един от които е в гръдната област. Сърцето на жертвата е било изтръгнато и не беше открито при огледа. Искам няколко кадъра в едър план — обърна се тя към Рурк. Взе от чантичката още няколко измервателни инструмента и продължи: — Разрезът на гърлото е с дължина 15,07 сантиметра и дълбок приблизително 5,2 сантиметра. — Бързо и сръчно тя измери и останалите рани. — В слабините на убития е забит нож с черна орнаментирана дръжка. Използван е за прикрепване на бележка, чийто текст очевидно е въведен на компютър.

Дочу воя на сирени и се обърна към Рурк:

— Униформените пристигат. Ще обградят местопрестъплението. Дойдоха много бързо — очевидно в тази част на града движението не е било натоварено.

— Слава Богу — обади се Рурк.

— Трупът е бил привързан с кожени ремъци към дървена рамка с формата на пентаграм. Малкото количество кръв на местопрестъплението говори, че жертвата е била убита на друго място. Следва да се направи оглед на периметъра. Трупът е открит около четири и трийсет сутринта от лейтенант Ив Далас и Рурк.

Обърна се и се приближи до първата полицейска кола, която спря до тротоара.

— Незабавно оградете местопроизшествието със специалния параван. Блокирайте улицата в двете посоки. Не допускайте никакви зяпачи, нито представители на проклетите медии. Ясно ли е?

— Да. — Двамата униформени полицаи побързаха да слязат от колата и да извадят паравана от багажника.

— Предстои ми много работа — обърна се тя към Рурк. Взе записващото устройство от него и го подаде на един от полицаите. — Прибери се вкъщи и наглеждай хлапака — добави, докато наблюдаваше как двамата униформени монтират паравана. — Кажи му да се обади на майка си, но не го пускай да си отиде преди да разговарям с него.

— Бъди спокойна. Ще отложа всичките си ангажименти. Ще бъда на твое разположение през целия ден.

— Това е най-доброто разрешение. — Изгаряше от желание да го помилва, но когато понечи да го прегърне, се досети, че ръцете й са окървавени. — Няма да е зле, ако го занимаваш с нещо, за да отклониш мислите му от случилото се. По дяволите, Рурк, никога не съм виждала подобна жестокост.

— Ритуално убийство — промълви той и нежно докосна страната й. — Но кой го е извършил?

— Предполагам, че ще ми се наложи да разпитам доста вещици — тежко въздъхна Ив и се намръщи, когато забеляза как Пийбоди бързо крачи по улицата. — Къде е колата ти, полицай?

Както винаги по униформата на Пийбоди нямаше и гънка, ала младата жена беше зачервена и се задъхваше.

— Не притежавам кола, лейтенант. Използвам градския транспорт. Най-близката спирка е на четири пресечки от тук. — Изгледа гневно Рурк, като че носеше вина за неволите й. — Богатите хора не използват обществените превозни средства.

— Поискай да ти дадат служебен автомобил! — нареди й Ив и се обърна към Рурк: — Ще дойдем при теб веднага, щом свършим. — После каза на Пийбоди: — Трупът е зад паравана. Вземи записващото устройство от униформения. Като гледам как треперят ръцете му, едва ли ще заснеме всичко както трябва. Искам раните да бъдат заснети от различни ъгли. Напръскан ръцете и обувките си със запечатващ спрей. Съмнявам се, че „метачите“ ще намерят някакви улики, но не бива да оставяме своите отпечатъци. Ще огледам трупа, за да определя кога е настъпила смъртта. Патологът вече пътува насам.

Рурк я проследи с поглед, видя я да влиза зад паравана и осъзна, че вече е забравила за него.

Когато влезе в къщата, завари очевидно раздразненият Съмърсет да инструктира Джейми.

— Да не си посмял да мръднеш от тук. Не пипай нищо. Ако счупиш каквото и да било или изцапаш някоя тапицерия, ще ми опиташ ръката.

Джейми продължи да крачи из малкия салон, който според Съмърсет бе за прием на хора от по-долна класа, и непрекъснато вдигаше и оглеждаше ту една, ту друга статуетка или украшение. Когато икономът свърши лекцията си, момчето подигравателно изрече:

— Леле, виж как треперя. Много ме изплаши, дъртак такъв.

— Държиш се все по-невъзпитано — отбеляза Рурк, когато влезе в салона. — Жалко, че не са те научили да проявяваш уважение към възрастните.

— Жалко, че ти не си научил твоето куче пазач да бъде любезно към гостите.

— Човек, който поврежда алармената система и прониква с взлом в дома ми, не е мой гост.

Внезапно младежът изостави „геройската“ си поза и посърна под проницателния поглед на Рурк.

— Исках да се срещна с лейтенант Далас — промълви. — Обаче тайно, без да знае никой.

— Следващият път опитай да се свържеш с нея по видеотелефона — иронично изрече Рурк. — Свободен си, Съмърсет. Аз ще се заема с нашия… гост.

— Както желаете. — Икономът смразяващо изгледа Джейми и с достойнство напусна салона. Движеше се така, сякаш беше глътнал бастун.

— Откъде го изкопа този досадник? — попита момчето и се тръсна на един стол. — Може би от моргата?

Рурк приседна на ръба на канапето и запали цигара. Вдъхна с наслада дима и промълви:

— Съмърсет може да излапа на закуска запъртък като теб. Повярвай ми, виждал съм да го прави.

— Друг път! — недоверчиво възкликна момчето, но все пак неспокойно погледна към вратата. В този дом всичко беше много странно и необикновено, ето защо не биваше да подценява иконома. — Като заговори за закуска, изведнъж огладнях. Часове наред не съм сложил залък в устата си.

Рурк издуха дима и иронично промърмори:

— Сега пък искаш да ти бъда бавачка и да те нахраня.

— Ами… и без това сме вързани тук. Няма да е зле поне да похапнем.

„На малкия не му липсва смелост“ — с възхищение си помисли Рурк. Само едно дете би имало апетит след като е видяло обезобразения труп навън.

— Какво ще желаеш за закуска? Палачинки, омлет или овесена каша с мляко?

— Предпочитам пица или сандвич. — Джейми подкупващо се усмихна. — Майка ми напълно е откачила на тема здравословно хранене и все ми пробутва безвкусни боклуци.

— Не мога да повярвам, че в пет сутринта ти се яде пица.

— Това е най-готината храна по всяко време на деня или нощта.

— Може би си прав — замислено промълви Рурк и с учудване осъзна, че е гладен. — Да хапнем по една пица.

Докато вървяха по коридора, украсен с великолепни картини, Джейми отбеляза:

— Все едно, че съм в музей. Хей, не искам да те обидя, тук всичко е прекрасно. Сигурно си въшлив с пари.

— Сигурно.

— Чувал съм да казват за теб, че всичко, с което се захванеш, ти носи купища пари.

— Нима?

— Говори се още, че си се занимавал с тъмни сделки. Предполагам, че след като си се оженил за ченге, вече спазваш законите.

— Основателно предположение — измърмори Рурк и отвори вратата към просторната кухня.

— Майчице! Това е върхът! Да не би да имаш и хора, които да приготвят ястията?

— И това се е случвало. — Рурк развеселено наблюдаваше как момчето любопитно оглежда супермодерните кухненски уреди. — Но не и тази сутрин. — Приближи се до големия автоготвач и попита: — Какво искаш? Пица или сандвич?

Джейми се ухили.

— И двете. Сигурен съм, че ще изпия пет литра пепси.

— Като начало ще се задоволиш с една кутийка. — Рурк програмира автоготвача и застана пред хладилника. — Седни, Джейми.

— Дадено. — Докато се настаняваше на тапицираната скамейка в трапезарията-бокс, момчето не откъсваше поглед от домакина.

След кратко колебание Рурк поръча две кутийки пепси, после се обърна към Джейми:

— Не е зле да се обадиш на майка ти. Ако искаш, използвай онзи видеотелефон.

— Няма да й се обадя. — Пъхна ръце под масата и потърка длани в панталоните си. — Няма смисъл. Дадоха й успокоителни. Нали знаеш — довечера е поклонението пред ковчега на Алис.

— Ясно. — Рурк реши да смени темата. Подаде напитката на Джейми и извади горещата пица от автоготвача. Постави я на масата, сетне извади и сандвича.

— Супер! — възкликна момчето, грабна сандвича и отхапа огромен залък. — Хей, човече, та това е истинско месо! — извика с пълна уста.

Рурк едва сдържа усмивката си и учтиво попита:

— Може би предпочиташ соеви наденички? Или зеленчукови кюфтета?

— Как не! — Джейми избърса устата си с опакото на дланта си и доволно се ухили. — Кльопачката си я бива. Благодаря.

Рурк взе две чинии и докато разрязваше пицата, промърмори:

— По всичко личи, че проникването с взлом в чужд дом се отразява благотворно на апетита ти.

— Грешиш, непрекъснато съм гладен. — Без капчица смущение младежът сложи в чинията си най-голямото парче пица. — Мама твърди, че е от прекалено бързия ми растеж, обаче аз си знам, че просто обичам да се храня. Както вече споменах, тя изпада в паника при мисълта за нездравословно хранене, затова понякога тайно си похапвам нещо готино. Нали знаеш какви са майките…

— Всъщност не знам. Но ти вярвам. — Помисли си, че никога не е бил толкова млад и невинен като Джейми. Взе си най-малкото парче и развеселено наблюдаваше как момчето с апетит поглъща останалата храна.

— Всички родители са еднакви. — Джейми сви рамене. — Не съм виждал баща ми от няколко години. Сега той живее в Европа. В комуната „Морнингсайд“ в покрайнините на Лондон.

— Чувал съм за това място. Там всичко било идеално подредено.

— Така е. Адски е скучно. Дори растежът на тревата е програмиран. Обаче на баща ми и на онази лисичка, третата му жена, там май им харесва. — Вдигна рамене и отпи от кутийката с пепси. — Всъщност никога не се е интересувал от мен и от сестра ми. Поведението му измъчваше Алис. Ама на мен хич не ми пукаше.

„Лъже“ — помисли си Рурк. Очевидно момчето беше дълбоко засегнато. Невероятно беше, че родител може да нарани така детето си.

— Майка ти не се ли е омъжила повторно?

— Не. Беше смазана от мъка, когато татко ни напусна. Оттогава са изминали десет години, но тя все още ме мисли за дете. Необходими ми бяха няколко месеца да я убедя да ми разреши да се явя на изпит за шофьорска книжка. Хей, да не си помислиш, че се оплаквам от мама. Тя е много готина, обаче… — Замълча и се втренчи в чинията си, сякаш се питаше как се е озовала пред него. — Не заслужава всички тези неприятности. Грижи се за всички, обича ни, а й се случват само лоши неща. С дядо бяха много близки. Той умря, а сега и Алис е мъртва. Беше доста особена, но…

— Но ти беше сестра и ти я обичаше.

— Не трябваше да умира. — Джейми вдигна очи, които бяха изпълнени с гняв. — Когато открия онези, които й причиниха зло, ще ги убия.

— Мери си думите, Джейми — обади се Ив, която току-що беше влязла в кухнята. Под очите й имаше сенки, бе пребледняла от изтощение. Въпреки старанието да не се изцапа, върху панталоните й имаше няколко кървави петна. — Съветвам те да се откажеш от налудничавите си идеи за отмъщение и да оставиш разследването на полицията.

— Сестра ми беше убита.

— Това все още не е доказано. — Ив се приближи до автоготвача и си поръча кафе. Сетне, преди момчето да успее да й възрази, добави: — И без това здравата си загазил, поне престани да ми пречиш.

— Замълчи — прошепна му Рурк, когато момчето отново понечи да проговори.

В кухнята се възцари напрегната тишина. Пийбоди, която беше влязла заедно с Ив, огледа момчето и почувства, че сърцето й се свива от умиление. Та нали собственият й брат беше на същата възраст. Усмихна се принудено и се опита да разведри атмосферата.

— Винаги съм мечтала да закусвам пица. Останало ли е едно парче?

— Заповядай на масата. — Рурк с жест я покани да седне до него. — Джейми, това е полицай Пийбоди.

— Дядо ми споменаваше за теб. — Момчето любопитно и изпитателно я изгледа.

— Така ли? Мисля, че никога не съм го виждала. Но бях чувала за него. Всички колеги бяха дълбоко опечалени, когато научиха за смъртта му.

— Дядо те споменаваше. Веднъж ми каза, че Далас те формирала.

— Пийбоди е ченге — намеси се Ив, — не бучка глина. — Взе последното парче пица и недоволно измърмори: — Изстинала е.

— И така е страхотна. — Пийбоди намигна на момчето. — Студената пица е най-хубавата закуска.

— Яж, докато можеш. — Следвайки собствения си съвет, Ив повторно си отряза от парчето. — Очаква ни дълъг ден. — Впери поглед в Джейми и добави: — Всъщност неприятностите вече започнаха. Нямам право да запиша показанията на този юнак или да го разпитам в отсъствието на негов настойник или юридически съветник. Разбираш ли, момченце?

— Не съм малоумен и не съм момченце. Мога да…

— Замълчи! — прекъсна го тя. — И без да имаш адвокат мога да те тикна в ареста за малолетни престъпници задето си прескочил оградата. Ако Рурк реши да подаде оплакване…

— Слушай, Ив… — започна Рурк.

— И ти млъкни! — сопна му се тя, изнервена от умората. — Това не е някаква игра. Извършено е жестоко убийство. Репортерите вече са наобиколили местопрестъплението. Очевидно са „надушили“ кръвта. Не ще успееш да излезнеш от собствения си дом, защото ще се нахвърлят върху теб.

— Голямо чудо. Това изобщо не ме притеснява.

— Но мен ме тревожи и то много. Не искам да смесвам работата и личния си живот! — Млъкна и извърна очи. Внезапно осъзна причината за безпокойството си, което сякаш я разяждаше. Домът й беше окървавен и то по нейни вина.

Успя да се овладее.

— Е, засега това няма значение. — Обърна се към Джейми и продължи: — А ти, драги мой, ще трябва да дадеш обяснение за стореното. Тук ли ще говориш или ще отидем в полицейското управление, след като се обадя на майка ти?

Момчето не проговори, а я изгледа преценяващо. Ив си спомни, че я беше погледнал по същия начин, когато му бе съобщила за смъртта на сестра му. Изглеждаше някак пораснал и лицето му беше безизразно. След миг промълви:

— Знам кой е мъртвецът. Казва се Лобар и е един от мръсниците, които убиха сестра ми. Видях го със собствените си очи.