Рива-Рочи

Смъртта на Сталин не внесе кой знае какви нови надежди в загрубелите сърца на затворниците, не стегна износените мотори, изморили се да тикат сгъстената кръв по твърдите стеснени вени.

Но всички радиочестоти отразяваха едно многократно ехо на планините, на снега, на небето, по всички кътчета на килийното арестантско житие пълзеше една дума, важна дума, обещаваща да разреши всичките ни проблеми: дали да не се обявят праведниците за грешници, дали да не се накажат злодеите, дали пък не е намерен начин безболезнено да се върнат на предишното им място избитите зъби.

Възникваха и пълзяха слухове от класически характер — приказки за амнистия.

Юбилеят на всяка държава — от първата й годишнина до тристагодишнината, коронацията на наследниците, смяна на властта, дори и на кабинетите — всичко това се явява на подземния свят от задоблачните висини във вид на амнистия. Това е класическа форма на общуването на върховете и низините.

Традиционната клюка, на която всички вярват — най-бюрократичната форма на арестантските надежди.

Правителството отговаря на традиционните очаквания и прави традиционна стъпка — обявява същата тази амнистия.

Правителството на следсталинската епоха не отстъпи от този обичай. Стори му се, че да извърши този традиционен акт, да повтори царския жест, означава да изпълни някакъв нравствен дълг пред човечеството, че самата форма на амнистията във всеки неин вид е пълна със значително и традиционно съдържание.

За изпълнение на нравствения дълг на всяко ново правителство има стара традиционна форма, която, ако не се приложи, означава да се наруши дългът пред историята, пред страната.

Амнистията се е готвела и дори в спешен порядък, за да не се отстъпи от класическия образец.

Берия, Маленков и Вишински мобилизирали верните и неверни юристи, дали им идеята за амнистия, а всичко останало било въпрос на бюрократична техника.

Амнистията в Колима дойде на 5 март 1953 година — при хората, преживели цялата война в люлеенето на махалото на арестантската съдба от слепите надежди до най-дълбоко разочарование — при всяко военно поражение и при всеки военен успех. И нямаше прозорлив или мъдър човек, който да определи кое е по-добре, по-изгодно, по-спасително за арестанта — победата или поражението на страната.

Амнистията дойде при оцелелите троцкисти и буквеници1, останали живи след гаранинските разстрели, преживели студа и глада на златния забой на Колима от трийсет и осма година — сталинските лагери за унищожение.

На всички, които бяха убити, разстреляни, пребити до смърт с ботушите и прикладите на конвоя, бригадира, нарядния и десетника, на всички, които оцеляха, заплащайки пълната цена за живота си — двойни, тройни добавки към своята петгодишна присъда, която арестантът си е донесъл в Колима от Москва…

В Колима нямаше затворници, осъдени на по пет години по член петдесет и осем. Петгодишните бяха много тесен кръг, малобройна група хора, осъдени през 1937 година преди срещата на Берия със Сталин и Жданов на дачата при Сталин през юни 1937 година, когато петгодишните присъди бяха забравени и беше разрешен метод номер три за добив на показания.

Но и от този кратък списък на нищожните на брой петгодишни присъди, в навечерието на войната и по време на войната не беше останал нито един, който да не е получил в добавка нови десет, петнайсет, двайсет и пет години.

А онези единици от петилетните, които не бяха получили нищо в добавка, не бяха умрели, не бяха попаднали в архив номер три, отдавна се бяха освободили и постъпили на служба — да убиват — като десетници, надзиратели, бригадири, началство на участъка на същото това злато — и сами започнаха да убиват бившите си другари.

През 1953 година петгодишни присъди в Колима имаха само осъдените по местни процеси по битови дела. Те не бяха никак много. Следователите просто ги домързя да им пришият, да им лепнат петдесет и осем. Иначе: лагерното дело беше толкова убедително, така битово ясно, че не трябваше да се прибягва до старото, но страшно оръжие на член петдесет и осем, универсалния член, който не щадеше нито пола, нито възрастта. Затворникът, излежал присъда по петдесет и осем и оставен на вечно заселване, правеше всякакви хитрини, за да го опандизят отново, но този път по уважаваните от всички — от хората, бога, държавата — кражба или злоупотреба. С една дума, който хванеше присъда по битов член, изобщо не страдаше.

Колима беше лагер не само на политическите рецидивисти, но и на криминалните.

Върхът на юридическото съвършенство на сталинското време — в това се събираха две школи, два полюса на наказателното право — Криленко и Вишински — се заключаваше в „амалгамите“, в слепването на двете престъпления — криминалното и политическото. И Литвинов в прочутото си интервю за това, че в СССР политически затворници няма, а има държавни престъпници — Литвинов само повтаряше Вишински.

Да се намери и да се припише криминално деяние на чист политик — ето това беше самата същност на „амалгамата“.

Формално Колима е спецлагер като Дахау, за рецидивисти — по равно криминални и политически. Държаха ги заедно. По указания отгоре. По принципно теоретическо указание отгоре, Гаранин превърна криминалните кръшкачи от приятели във врагове на народа и взе да ги съди за саботаж по 58-и, алинея 14.

Така беше най-полезно. Най-големите криминални през трийсет и осма година ги разстреляха, по-малките ги осъдиха за отказ от работа на по петнайсет, двайсет, двайсет и пет години. Те бяха събрани заедно с „леваците“ — хората по член петдесет и осем, давайки на криминалните възможност да живеят в комфорт.

Гаранин изобщо не беше почитател на криминалните затворници. Разправиите с рецидивистите беше мания на Берзин. В това отношение наследството на Берзин беше преразгледано от Гаранин.

Като в диаскоп на училищна учебна програма, пред всичко вече виделите, към всичко вече привикнали очи на началниците на затворите, на отдадените на лагерното дело, на ентусиастите на каторгата, в десетилетието, залепено за войната — от трийсет и седма до четирийсет и седма — ту се сменяха, ту се допълваха един друг, като в опита на Бич в сливането на цветови лъчи, цели групи, контингенти, категории затворници в зависимост от това как лъчът на правосъдието осветяваше ту една, ту друга група. Но това не беше лъч, а меч, който режеше глави и убиваше по най-реален начин.

В осветеното петно на диаскопа, управлявано от държавата, се появиха обикновени арестанти — така наречените ИТЛ, не ИТР — инженерно-технически работници. ИТЛ означаваше „Изправителни трудови лагери“. Но често сходството на буквите беше сходство и на съдбите. Бившите арестанти, бившите затворници са цяла обществена група с вечно клеймо на безправието; арестантите на бъдещето са всички, чиито дела вече са заведени, но не са с приключило производство, както и онези, по които още не е започнало производство.

В шеговита песен за обитателите на изправителни домове от двайсетте години, които са първите трудови колонии, безименният автор Боян или Пимен на престъпния рецидив, сравняваше в стихове съдбата на човек на свобода със съдбата на човек в затвора и оценяваше ситуацията в полза на втория:

Нас ни чака свободата.

Ами вас?

Тази шега спря да е шега през трийсетте и четиридесетте години. Тогава във висшите сфери планираха изпращане в изгнанически градове вместо в лагери, като забранените за обитаване градове се брояха от минус един до минус петстотин населени пунктове, както ги наричаха в инструкциите.

Три откарвания в милицията по класическата аритметика се равняваха на едно осъждане. А две осъждания даваха юридически повод да се приложи силата на решетката, на зоната.

На самата Колима в тези години съществуваха контингенти А, Б, В, П Д, като всеки имаше свое управление, свой щаб обслужващ персонал.

Контингентът „Д“ обхващаше мобилизираните на урановите секретни рудници, напълно свободни граждани, охранявани в Колима далеч по-секретно от всякакъв Байдеман2.

Наред с урановия рудник, където заради секретността не се допускаха обикновени затворници, беше разположена златната мина „Каторжни“. Там не само че имаше номер и раирани дрехи, но и се издигаха бесилки и съвсем реално, със спазване на всички законности, се изпълняваха присъди.

До златната мина „Каторжни“ беше разположена златна мина Берлаг — тя също имаше номер. Нейните затворници имаха номера — тенекийки, жетони — на гърба, и се движеха под конвой с двойно количество кучета.

И аз се бях запътил за натам, но не стигнах. В Берлаг събираха хора по формуляри. Много мои другари попаднаха в тези лагери с номер.

Там беше не по-зле, а по-добре от обикновения изправително-трудов лагер на общ режим.

В общия режим арестантът е плячка на криминалните и надзирателите, на бригадирите, излъчени от затворниците. А в лагерите с номера обслужващият персонал беше от волнонаемни, и в кухнята и в лавката набираха също волнонаемни. А номерът на гърба не беше кой знае какво. Само да не ти отнемат хляба и твоите собствени другари да не те карат да работиш, като избиват с палки резултата, необходим за изпълнението на плана. Държавата молеше „приятелите на народа“ да помогнат за физическото унищожение на враговете на народа. И „приятелите“ — криминалните, битовите — точно това правеха в непосредствен физически смисъл.

Тук наблизо има и златна мина, където работеха осъдените на затвор, но каторгата е по-изгодна — сроковете са заменени с „чистия въздух“ на трудовия лагер. Който е прекарал присъдата си в затвора, е оцелял, в лагера е умрял.

През войната доставката на контингент падна до нулата. Всякакви разтоварващи комисии пращаха затворници от затворите на фронта, а не в Колима — да се изкупва вината в маршови роти.

Списъчният състав на колимчаните катастрофално намаляваше, макар че никого не возиха от Колима до фронта на Голямата земя, нито един затворник не отиде на фронта, макар че, разбира се, имаше ужасно много молби за изкупване на вината — от всички членове, освен от криминалните.

Хората умираха от естествена колимска смърт, и кръвта взе да тече по-бавно по жилите на спецлагера, като периодично даваше тромбове и прекъсвания.

Опитаха се да влеят свежа кръв с военни престъпници. През четиридесет и пета, четиридесет и шеста в лагерите се докарваха с цели кораби новаци репатрианти, които ги разтоварваха от парахода на скалистия магадански бряг само по списък, без лични досиета и други разни формалности. Формалностите, както винаги, изоставаха от живия живот. Списъкът беше на цигарена хартия, измачкана в мръсните ръце на конвоя.

Всички тези хора (а те бяха десетки хиляди) имаха напълно формалното юридическо място в лагерната статистика — те бяха безотчетни.

Тук отново имаше различни контингенти — просторът на юридическата фантазия на онези години още чака своето прецизно описание.

Имаше (много големи) групи с напълно официални присъди — „извадки“, които звучаха така: „На шест години за проверка“.

В зависимост от поведението, съдбата на такъв затворник се решаваше в продължение на цели шест години в Колима, където и шест месеца са зловещ, смъртоносен срок. А това си бяха шест години, не шест месеца или шест дни.

Голяма част от тези шестгодишните умряха от работа, а които оцеляха — бяха освободени в един и същи ден по решение на XX конгрес на партията.

Върху случая с безотчетните — онези, които пристигаха по списък на Колима — се труди ден и нощ апаратът на правосъдието, пристигнал от континента. В тесни землянки, колимски бараки ден и нощ вървяха разпити, и Москва приемаше решения — на кого петнайсет, на кого двайсет и пет, а на кого — висшето наказание. Не помня оправдателни решения, нито изчиствания, но може и да не знам всичко. Може и да е имало оправдания и пълни реабилитации.

Всички тези следствени, а също и шестгодишните, които всъщност пак си бяха следствени, ги караха да работят по всички колимски закони — три отказа — разстрел.

Те пристигнаха на Колима, за да сменят мъртвите троцкисти или още живите, но изморени до такава степен, че вече не можеха да избият не само грам злато от камъка, но и нито грам от самия камък.

Изменниците на родината, мародерите, напълниха опустелите по време на войната арестантски бараки и землянки. Подновиха вратите, смениха решетките в бараките и землянките, омотаха бодливата тел около зоните, освежиха местата, където кипеше живот — а по-правилно е да се каже — кипеше смърт — през трийсет и осма година.

Освен по член петдесет и осем голяма част от затворниците бяха осъдени по особен член — сто деветдесет и две. Този член сто деветдесет и две, съвсем незабележим в мирно време, разцъфна с първия изстрел на пушките, с първия взрив на бомбите и стрелбата на автоматите. Член сто деветдесет и две през това време скорострелно обрастваше, като всеки порядъчен член в такава ситуация, с допълнения, забележки, алинеи и параграфи. Моментално се появиха член сто деветдесет и две „а“, „б“, „в“, „г“, „д“ — докато не беше изчерпана цялата азбука. Всяка буква от тази страшна азбука обрасна с части и параграфи. Ето така — член сто деветдесет и две „а“, част първа, параграф втори. Всеки параграф обрасна с пояснения и скромният на вид член сто деветдесет и две се разду като паяжина, а чертежът й взе да напомня непрогледна гора.

Никакъв параграф, част, пункт, буква, не предвиждаше по-малко от петнайсет години и не освобождаваше от работа. Работата е най-главното, за което се грижеха законодателите.

Всички осъдени по член сто деветдесет и две в Колима ги чакаше неизменен облагородяващ труд — само обща работа с кирка, лопата и количка. И все пак това не беше член петдесет и осем.

Сто деветдесет и две беше даван по време на войната на онези жертви на правосъдието, от които не можеха да се изцедят нито агитация, нито измяна, нито вредителство.

Или следователят по своите волеви качества се е оказал не на място, не на висота и не е успял да залепи модерния етикет върху старомодното престъпление, или съпротивлението на физическото лице е било такова, че на следователя му е писвало, а не се е решавал да даде указания за прилагането на метод номер три. Този следователски свят има свои приливи и отливи, своя мода, своя подмолна борба за влияние.

Присъдата винаги е резултат от редица действащи, често външни причини.

Психологията на творчеството тук още не е описана, даже основите на този важен строеж на времето още не са положени.

Ето по този член сто деветдесет и две беше докаран в Колима с петнайсетгодишна присъда инженерът-строител от Минск Михаил Иванович Новиков.

Инженер Новиков беше тежък хипертоник с постоянно високо кръвно налягане от порядъка на двеста и четирийсет в горната скала на апарата на Рива-Рочи3.

Като хипертоник от нетранзитарен тип Новиков живееше постоянно под заплахата от инсулт, апоплектичен удар. Всичко това се знаеше и в Минск, и в Магадан. В Колима се забраняваше докарването на такива болни — за това съществуваше медицинския преглед. Но от хиляда деветстотин трийсет и седма година от всички медицински учреждения на затворите, преходите и лагерите, като за етапа Владивосток-Магадан тази заповед беше два пъти потвърдена за затворниците от спецлагерите, за КРТД и въобще за контингента, за който беше преценено, че трябва да живее и най-главното — да умре в Колима, — всички ограничения по инвалидност и по възраст бяха свалени.

На Колима й предлагаха сама да изхвърли шлаката обратно по същия бюрократичен път: актове, списъци, комисии, етапи, хиляди визи.

Действително много шлака беше върната обратно.

Изпращаха не само слаби и безкраки, не само шейсетгодишни старци в златните забои, изпращаха туберкулозни и сърдечноболни.

На този фон хипертоникът изглеждаше не болен, а здрав червендалест кръшкач, който не ще да работи, а яде държавен хляб. Хрупа дажба без отплата.

Такъв червендалест кръшкач в очите на началството беше инженер Новиков, затворник от участъка Барагон до Оймякон на пътното управление на Североизточните изправително-трудови лагери, през лятото на 1953 година.

За съжаление, не всеки медик на Колима владее апарата на Рива-Рочи, макар че и фелдшерът, и санитарят, и лекарят са длъжни да умеят поне да броят пулса и да чувстват как се изпълва.

Апарати на Рива-Рочи има по всички медицински участъци — заедно с термометрите, бинтовете, йода. Но нито термометри, нито бинтове в този пункт, който аз току-що бях приел като свободен фелдшер — първата ми волнонаемна работа за десет години — нямаше. Имаше само апарат на Рива-Рочи; той не беше счупен като термометрите. В Колима е проблем да бракуваш счупен термометър, защото до бракуването, до съставянето на акт, трябва да се пазят всички стъклени отломки, като че ли са знаци от Помпей, парчета от някаква хетска керамика.

Лекарите на Колима са свикнали да се оправят не само без апарата Рива-Рочи, но и без термометър. Термометърът, дори и в централната болница, се поставя само на тежкоболните, а на останалите им определят температурата „по пулса“ — така правят и в безкрайните лагерни амбулатории.

Всичко това ми беше добре известно. В Барагон аз видях, че Рива-Рочи е в пълна изправност, само дето фелдшерът, когото бях сменил, не го беше използвал.

На фелдшерските курсове аз бях добре обучен да ползвам апарата. Практикувах милион пъти по време на ученето, получавах задачи да премеря кръвното на населението в инвалидните бараки. От страна на Рива-Рочи бях добре подготвен.

Аз приех списъчния състав, около двеста души, медикаменти, инструменти, шкафове. Не е шега — аз бях волнонаемен фелдшер, макар и бивш затворник, вече живеех отвъд зоната, не в отделна „кабинка“ в бараката, а в свободно общежитие с четири дъсчени легла — много по-бедно, по-студено, по-неуютно от моята кабинка в лагера.

Но аз трябваше да вървя напред, да гледам напред.

Незначителните промени в моя личен бит не ме смущаваха особено. Спирт не пия, а за останалото всичко си беше в рамките на общочовешката, а значи и в арестантската норма.

Още на първото ми дежурство на вратата ме чакаше човек на около четиридесет години в арестантска куртка, за да поговорим на четири очи.

В лагера не водя разговори на четири очи — те винаги завършват с предложение за подкуп, като при това обещанието или подкупът се правят ей така, напосоки, за всеки случай. В това има дълбок смисъл, и един ден ще се задълбоча подробно в този въпрос.

Тук, в Барагон, в тона на този болен имаше нещо, което ме накара да изслушам молбата.

Човекът помоли да го прегледам още веднъж, макар че само час по-рано е бил преглеждан в рамките на колективния преглед.

— На какво се дължи подобна молба?

— Ето на какво, гражданино фелдшер, — каза човекът. — Работата е в това, гражданино фелдшер, че аз съм болен, а не ме освобождават.

— Как така?

— Ами главата ме боли, пулсира ми в слепоочията.

Написах в книгата: Новиков Михаил Иванович.

Напипах пулса. Пулсът просто се тресеше, ускоряваше, не успявах да го сметна. В недоумение вдигнах глава от пясъчния часовник.

— Вие умеете ли, — зашептя Новиков, — да си служите ей с онзи апарат? — той посочи Рива-Рочи в ъгъла на масата.

— Разбира се.

— И можете да ми премерите кръвното?

— Разбира се, на секундата.

Новиков набързо се съблече, седна на масата, обърна си маншета, качи го до рамото.

Аз сложих фонендоскопа в ушите си. Пулсът зачука със силни удари, живакът в Рива-Рочи бясно подскочи нагоре.

Записах показанията на Рива-Рочи — двеста и шейсет на сто и десет.

Другата ръка!

Резултатът беше все същият.

Аз твърдо записах в книгата: „Да се освободи от работа. Диагноза — хипертония 260/110“.

— Значи утре мога да не работя?

— Разбира се. — Новиков заплака.

— Какъв ти е въпросът? Къде е конфликтът?

— Вижте, фелдшер, — каза Новиков, избягвайки да добави „гражданино“, като така сякаш ми напомни, че съм бивш затворник. — Фелдшерът, когото сменихте, не умееше да използва този апарат и казваше, че апаратът е повреден. А аз съм хипертоник още от Минск, от континента, от свободата. На Колима ме откараха, без да ми проверят кръвното.

— Е, какво пък, засега ще получиш освобождение, а после ще те диагностицират и ще те пратят ако не на Голямата земя, то поне в Магадан.

На другия ден бях извикан в кабинета на Ткачук, началника на нашето ОЛП, старшина по звание. По правилник длъжността на началника на ОЛП трябва да се заема от лейтенант: Ткачук много трепереше за мястото си.

— Освободил си Новиков от работа. Проверих — той е симулант.

— Новиков не е симулант, а хипертоник.

— Ще извикам по телефона комисия. Лекарска. Чак тогава ще го освободим от работа.

— Не, другарю началник — казах аз, обръщайки се по цивилному към Ткачук, за мен беше по-привично „гражданино началник“. Само допреди година. — Не, другарю началник. Първо ще го освободя от работа, а вие ще повикате комисия от управлението. Комисията или ще потвърди моите действия, или ще ме уволни. Можете да напишете рапорт срещу мен, но ще ви помоля да не пипате моята чисто медицинска работа.

С това разговорът с Ткачук приключи. Новиков остана в бараката, а Ткачук повика комисия от управлението. В комисията имаше само двама лекари, и двамата с апарати Рива-Рочи — единият беше местен, като моя, а другият — японски, с кръгъл трофеен манометър. Но с манометъра можеш лесно да свикнеш.

Провериха кръвното налягане на Новиков и цифрите съвпаднаха с моите. Съставиха акт за инвалидност на Новиков и Новиков започна да чака в бараката инвалиден етап или попътен конвой за отпътуване за Магадан.

А на мен медицинските началници дори не ми благодариха.

Моето сражение с Ткачук не остана в тайна за арестуваните в бараката.

Ликвидацията на въшките, която бях издействал по начина, научен от мен в Централната болница — изваряване в бензинови баки — беше опит от Втората световна война. Ликвидацията на въшките в лагера, нейната портативност, дезинфекция, надеждност, скорост — въшкобойката на моята система накара Ткачук да се примири с мен.

А Новиков скучаеше, чакаше етап.

— Аз мога да свърша нещо леко, — каза ми веднъж Новиков по време на вечерното ми дежурство. — Ако кажете.

— Няма да кажа, — казах аз. Проблемът на Новиков стана мой личен проблем, въпрос на моя фелдшерски престиж.

Нови бурни събития отместиха настрана драмата на хипертоника и чудесата на въшкобойката.

Дойде амнистията, влязла в историята като амнистията на Берия. Нейният текст беше публикуван в Магадан и изпратен по всички глухи кътчета на Колима, за да може благодарното лагерно човечество да чувства, да се радва и да цени, да се кланя и да благодари. На амнистия подлежаха всички затворници, където и да се намираха, и им се възстановяваха всички права.

Освобождаваше се целия член петдесет и осем — всичките му алинеи, части и параграфи — всички до последния, с възстановяване на всички права — но с присъда до пет години.

По петдесет и осми се даваха пет години само в зората на мъгливата младост на трийсет и седма година. Тези хора или бяха умрели, или бяха освободени, или бяха получили допълнителна присъда.

Присъдите, които Гаранин даваше на криминалните — той ги съдеше за саботаж по член петдесет и осем, алинея четиринайсет, — се отменяха и апашите се освобождаваха. Цяла поредица битови членове получаваха съкращение, значи, съкращение получаваха осъдените по член сто деветдесет и две.

Тази амнистия не засягаше затворниците по член петдесет и осем, които имаха втора съдимост, тя засягаше само престъпниците-рецидивисти. Това беше типичен сталински „блъф“.

Нито един човек не можеше да излезе извън пределите на лагера, ако не беше осъден по-рано по член петдесет и осем. Стига, разбира се, да не се използва думата „човек“ като термин на криминалните. На езика на криминалните човек означава „криминален“, „баш главорез“, „член на престъпния свят“.

Такъв беше главният извод от амнистията на Берия. Берия приемаше щафетата от Сталин.

Освобождаваха се само криминални, които така преследваше Гаранин.

Всички престъпници по амнистията на Берия бяха освободени „тотално“, с възстановяване на всички права. В тях правителството виждаше истински приятели, надеждна опора.

Ударът беше неочакван не за затворниците по член петдесет и осем. Те бяха свикнали с такива изненади.

Ударът беше неочакван за администрацията на Магадан, която очакваше съвсем друго нещо. Ударът беше крайно неочакван за самите криминални, на които внезапно им се проясняваше. Из Магадан и по всички селища на Колима бродеха убийци, крадци, изнасилвачи, които при всички обстоятелства трябваше да се хранят по четири или поне по три пъти на ден — и ако не ставаше дума за тлъста овнешка супа, то поне за ечемичен булгур.

Затова най-разумното, което началникът-практик можа да направи, беше бързо да подготви транспорт за по-нататъшно придвижване на тази мощна вълна към континента, към Голямата земя. Имаше два такива пътища: Магадан, през морето до Владивосток — това беше класическия път на колимчаните с всичките навици и терминология още от времената на Сахалин, път по николаевски образец.

И втори път имаше — през тайгата до Алдан, а оттам към горното течение на Лена и с параход по Лена. Този път беше по-малко популярен, но както волнонаемните, така и бегълците достигаха до Голямата земя и по този път.

Третият път беше по въздух. Но арктическите полети на Севморпут при несигурното арктическо време гарантираха тук само случайности. При това товарният „Дъглас“, който побираше четиринайсет човека, явно не можеше да реши транспортния проблем.

Човек много иска да е на свобода, затова всички — и криминалните, и леваците — бързаха да оправят документите си и да заминат, понеже, това го разбираха и криминалните, правителството можеше да размисли и да си промени решението.

Камионите от всички лагери на Колима бяха заети с извозването на тази мътна вълна.

И нямаше надежди, че нашите, барагонските криминални, ще ги изпратят бързо.

Тогава ги изпратиха в посока Лена за самостоятелно придвижване надолу по Лена — от Якутск. Параходството по Лена предостави параход на освободените и им помаха с ръка с въздишка на облекчение.

По пътя се оказало, че няма достатъчно храна. Никой не можел да размени нещо с жителите, тъй като нямало нито имущество, нито жители, които да могат да продадат нещо ядивно. Криминалните, които вече завзели парахода и командването (капитана и щурмана) провели общо събрание, на което взели решение: за месо ще се използват леваците, съседите по параход. Криминалните били много повече от леваците. Но дори и криминалните да са били по-малко — решението им не би било променено.

Леваците били колени и варени в параходния котел постепенно, но до пристигането всички били изклани. Останал е, май, или капитанът, или щурманът.

Работата на мините се възстанови и не влезе веднага в обичайния си ритъм.

Криминалните бързаха — грешката можеше да бъде открита. Бързаше и началството да се раздели с опасния контингент. Но това не беше грешка, а съвършено съзнателно действие на свободната воля на Берия и неговите съратници.

Добре знам подробностите на тази история, понеже от Барагон в този етап заминаваше другар и съобвиняем на инвалида Новиков — Блумщайн. Блумщайн побърза да се измъкне от колелетата на машината, опита се да ускори хода й и загина.

Имаше заповед от Магадан — повсеместно да се ускори разглеждането и решаването на случаите. Бяха създадени специални комисии по примера на подвижните трибунали, които раздаваха документи на място, а не в управлението в Магадан, за да може поне някак да бъде отслабен страшният и мътен напор на тези вълни. Вълни, които не могат да бъдат наречени човешки.

Комисиите откарваха на място готовите документи — за кого намаляване, за кого замяна, за кого нищо, за кого — пълна свобода. Групата по освобождаване, както се казваше това, добре поработи в лагерната регистратура.

Нашият лагер — пътна командировка, където имаше много битови — съвсем опустя. В тържествена обстановка, под звуците на същия духов оркестър, чиито сребърни тръби бяха свирили туш след четенето на всяка заповед за разстрел в забоите на трийсет и осма година, пристигналата комисия връчи пътен лист за живота на повече от сто жители на нашия лагер.

Сред тези сто човека с освобождение или с намалена присъда (за което трябваше да се разпишат на едно официално отпечатано извлечение, заверено с всички гербови марки) имахме в лагера един човек, който под нищо не се подписа и не си взе извлечението по делото.

Този човек беше Михаил Иванович Новиков — моят хипертоник.

Текстът на амнистията на Берия беше разлепен по всички огради в зоната, и Михаил Иванович Новиков беше имал време да го изучи, да го обмисли и да вземе решение.

По сметките на Новиков, той трябваше да е освободен по принцип, а не да му съкращават присъдата. По принцип, като криминален. Докато в докараните документи на Новиков само му променяха размера на присъдата, така че да му останат няколко месеца до излизането на свобода. Новиков не взе документите, никъде не се подписа.

Представителите на комисията казваха на Новиков, че не бива да се отказва от известието за ново изчисление на присъдата му. Че в управлението щели да преразгледат въпроса и че ако са направили грешка, щели да я поправят. В тази възможност Новиков не искаше да вярва. Той не си взе документите и подаде насрещна жалба, написа му я юрист, землякът от Минск Блумщайн, с когото Новиков беше преминал и през Беларуския затвор, и през лагера на Колима. Спяха заедно в барагонската барака и, както казват криминалните, „играеха си заедно“. Насрещна жалба със собственото му изчисление за размера на собствената му присъда и възможности.

Така Новиков остана в опустялата барагонска барака с прозвището на глупак, който не иска да вярва на началството.

Подобни насрещни жалби, подадени от изтощени, изморени хора в момент на възникнала надежда, са рядкост за Колима и за лагерите въобще.

Заявлението на Новиков беше препратено в Москва. Естествено! Само Москва можеше да оспори собствените си юридически познания, както и резултата от тези познания. И Новиков знаеше това.

Мътен кървав поток плуваше по колимската земя, по трасетата, пробивайки си път към морето, към Магадан, към свободата на Голямата земя. Друг мътен поток плуваше през Лена, щурмуваше пристанищата, аерогарите, гарите на Якутия, Източен и Западен Сибир, доплува до Иркутск, до Новосибирск и затече нататък по Голямата земя, сливайки се с мътните и също толкова кървави вълни на магаданския, на владивостокския поток. Криминалните измениха климата на градовете — в Москва взеха да грабят толкова лесно, колкото и в Магадан. Много години отминаха, много хора загинаха, докато мътната вълна не беше прибрана обратно зад решетките.

Хиляди нови клюки запълзяха към лагерните бараки, една от друга по-страшни или по-фантастични.

С фелдшерската куриерска поща от Москва през Магадан на нас ни донесоха не клюка — те рядко се разнасят с куриери — а документ за пълното освобождаване на Новиков.

Новиков получи документите, ама закъсня даже за края на амнистията, и чакаше да се качи на случайна кола, страхувайки се дори и да помисли за това, че може мине по пътя на Блумщайн.

Новиков всеки ден седеше при мен на дъсчената кушетка в амбулаторията и чакаше ли чакаше…

В това време Ткачук получи първото си попълнение от хора след опустошителната амнистия. Оказа се, че лагерът не се закрива, а се увеличава и разраства. Нашият Барагон получаваше ново помещение, нова зона, на която се издигаха бараки, а следователно и портал, и караулни вишки, и изолатор, и площадка за развод по работните места. На фронтона над арката на лагерния портал беше закован официално приетият лозунг: „Трудът е въпрос на чест, слава, доблест и героизъм“.

Имаше работна сила колкото ти душа иска, бараките бяха построени, но сърцето на началника на ОЛП тъгуваше: нямаше цветна леха, нямаше морава с цветя. Всичко имаше подръка: и трева, и цветя, и морава, и градинско гребло, нямаше само човек, който да може да спретне цветарниците и градинките. А без цветарници и градинки, без лагерна симетрия, какъв ще е този лагер — пък дори и да е третокласен. Барагон беше далече от Магадан, Сусуман, Уст-Нера.

Но и трета класа изисква цветя и симетрия.

Ткачук разпита всички лагерници до последния, посети съседния ОЛП — никъде нямаше човек, който да притежава инженерно образование, техник, който да може да спретне цветарник и градинка без нивелир.

Такъв човек беше Михаил Иванович Новиков. Но Новиков, заради своята обида, не щеше и да чуе. Заповедите на Ткачук вече не бяха заповеди за него.

С безкрайната увереност в това, че арестантът забравя всичко, Ткачук предложи на Новиков да изравни нивото на лагера. Оказа се, че паметта на затворника е доста по-яка, отколкото си мислеше началникът на ОЛП.

Денят за „пускането“ на лагера приближаваше. Никой не можеше да направи цветна леха. Два дни преди откриването Ткачук си стъпи на самолюбието и се обърна към Новиков не със заповед, не със съвет, а с молба.

На молбата на началника на ОЛП Новиков отговори така:

— Не може и дума да става за това да направя нещо в лагера по ваша молба. Но за да помогна, ще ви подскажа едно решение. Помолете вашия фелдшер, нека той ми каже — и всичко ще бъде готово в уречения час.

Целия този разговор със съответните псувни по адрес на Новиков, ми беше предаден от Ткачук. Като прецених ситуацията, аз помолих Новиков да изравни нивото на лагера. Всичко беше направено за някакви си два часа и лагерът сияеше от чистота. Лехите бяха разкопани, цветята посадени, ОЛП отворен.

Новиков си замина от Барагон с най-последния етап преди зимата на петдесет и трета — петдесет и четвърта година.

Преди етапа се видяхме.

— Пожелавам ви да заминете оттук, истински да се освободите, — каза човекът, който сам се беше освободил. — Работите вървят натам, уверявам ви. Какво ли не бих дал да се видя с вас някъде в Минск или в Москва.

— Това са дреболии, Михаил Иванович.

— Не, не са дреболии. Аз съм пророк. Аз предчувствам, предчувствам вашето освобождение!

След три месеца бях в Москва.