Роб на свободата

1.

Ето, че се връщах отново.

В квартирата бе светло. Бог навярно ме чакаше, а може би вече са започнали — Боги, Йото, Малкият, Александър… Представих си обстановката и ускорих крачките.

Уви! Бог бе сам и съвсем трезвен, искам да кажа почти сам. На моето легло седеше Светла, навярно ме очакваше. Не бях я виждал от началото на септември, но не й се зарадвах особено, дори малко се ядосах.

Поздравих тържествено, те не ме удостоиха с полагащото ми се внимание. Бог не бе в настроение. Поставих бутилка ракия на масата — никакъв ефект. Това минаваше всички граници. Боги предложи да я оставим за друг път. Обясних му, че ракията ще се порази, ако не я консумираме веднага, защото ще й пораснат зъби и нокти за самоотбрана. Светла се усмихна снизходително. После излязоха. И едва тогава проумях положението.

Отворих бутилката и отпих. Стори ми се като змийска кръв. Всъщност какво бе Светла за мен? Жена, с която се любехме чудесно?… Не, имаше и нещо друго. В този миг изобщо не я желаех, но ми се искаше, о, колко страшно ми се искаше да направя нещо дребно, съвсем незначително, да я докосна, да погаля косите й. И защо го осъзнах едва сега?! Отпих отново.

Когато се събудих, навън се развиделяване, а бутилката лежеше празна на пода. Главата ми нервно пулсираше. Преместих се на леглото, за да доунищожа остатъците от тази блудкава нощ. Така и не успях да заспя.

В осем часа напуснах кошмара на леглото и тръгнах из улиците. Оставаха цели два часа до тържественото откриване на новата учебна година. Спрях пред бирарията на площад „Република“ и дълго се чудех дали да я посетя. Продължих, въпреки жаждата, която сковаваше гърлото ми. Закусих и изпих три кафета по-натам. Така бе значително по-добре. Не бива да лекувам мъката с алкохол. Въобще не бива да пия. И ще престана. Сигурен съм.

Пред централния вход на института нямаше почти никой. Запалих цигара. Вълнувах се, за първи път щях да участвувам в подобно тържество. Пристигнаха Йото и Червенокосият, след тях Малкият и се чу автоматен откос. Около мен отново се сформира силна група, която даде повод на най-тъпият мъж в института да поздрави:

— Здравейте, светила на науката!

— Здравей, мръсен педераст! — отговорихме в хор, а Джоко го застреля.

— Аз не съм педераст! — оправда се той. — Аз съм нежна пеперудка! — И влезе в института.

Започнаха да влизат и другите студенти. Направих крачка към входа, сякаш се блъснах в стена. Йото, Пил и Малкият вероятно преживяваха същото. Джоко се промъкна. До началото на тържеството оставаха няколко минути, а ние стояхме и безпомощно гледахме входа. В този момент се появиха Боги и Светла. Поздравиха и тя влезе, а той остана при нас (навярно имаше същите затруднения).

— Хайде да ходим, да пием по една бира! — предложи малкото бирено човече. Умно. Приехме направеното предложение с мнозинство.

Зидарите ни бяха изпреварили и вече седяха в откритата бирария на централния площад. Присъединихме се към тях, времето бе топло за ноември и приятно за пиене на бира. Потече голям купон. Положението неумолимо се влошаваше. Още не бях се разделил с идеите си за трезвеност и затова приех предложението на Пил да се поразтъпчем до института. Червенокосият трябвало да намери някакъв човек. Йото също тръгна с нас. Пред института стоеше Пеперудката и разговаряше с някаква колежка. Когато ни видя се посмути и не напразно.

— Още ли съществуват жени, които не се сквернят да разговарят с теб? — нагло запита Червенокосият. Груба грешка. Момичето се засрами и си тръгна, а най-тъпият се повлече след нас. На входа срещнахме Тери и Гери, и с Йото и Пеперудката се върнахме в бирарията, придружени от дамите.

Пеперудката се лепна за мен. След втората бира стана супер досаден, обясняваше ми колко е велик. Довери ми своята неувяхваща любов към литературата. Раздвоен от двете алтернативи — да му разбия мутрата или да се посмея от сърце, седях злобно и се наливах с бира. Помоли да му дам нещо „по-така“.

— Предпочитам суперкласиката или поне екстракласиката.

Направи ми впечатление, че не спомена лукскласиката, но тактично си замълчах. Гери, чието ухо бе като покривката на отрупаната с бира маса, предложи да му даде Флобер, наскоро го била чела и много й харесал. — О, я не се подигравай, Джон Флобер е композитор.

Не знам защо, очаквах да чуя, че е композирал черния влак от Бургас до София, но вместо това най-тъпия компетентно заяви, че е автор на операта „Трубадур“. Всички се изсмяха и той се поправи. Флобер е автор на „Ако бях цар“, а „Трубадур“ е картина на световно известната холандска художничка Ерик Мария фон Вебер и когато отново всички се изсмяха, Пеперудката избълва цял поток от имена и произведения. Но да спра дотук. Пристигна Червенокосият и отбеляза, че най-тъпият е пиян като свиня и това е истинска еволюция в развитието му, тъй като той без друго си е свиня, а по-добре да си пиян като свиня, отколкото свиня.

Да, Пеперудко допиваше четвъртата си бира и бе очевидно пиян, затова, когато дойде Джоко и ни застреля, той се свлече под масата. Йото ми помогна да го вдигнем и след минута хъркаше прилежно, поставил кухата си кратуна върху ръце.

— Не разбирам, как е възможно един мъж да се напие от четири бири! — тъжно отбеляза Тери.

— С неговият бликащ интелект — всичко е възможно. Ела! — прилепих я до себе си, беше започнало да се застудява.

— Оле, пък да знаеш каква програма са ни наблъскали! Ад! — внезапно смени тя темата. — В събота две упражнения, останалите дни плътно и само глупости.

— Радвам се за вас, ще станете много умни.

— Не се радвай, и вашата е същата, нали ще бъдем отново в един поток.

— Вярно. Но… — и в този момент забравих как цяла нощ си обещавах да ходя редовно на училище. — Хайде да си говорим за нещо по-весело! — главата ми вече галеше гърдите й.

— Недей! Виж колко е светло и колко много хора…

— Добре, ще потърпя до идването на нощта. Донесете още бира! С бира времето минава по-бързо.

Пеперудко се размърда, отбеляза, че времето лети като магнит и продължи съня си. Продължаваше и купона. Боги се извини и си тръгна. Беше неузнаваем. Отдавна бе минало пладне. Пластмасовите чаши, които зидарите събираха, надвишаваха човешки бой. Малкият разказваше за есенната бригада. Напил се на откриването и отишъл на работа в консервената фабрика в едно село, намиращо се на петдесет километра от Кристал сити. А отишъл, защото бил нощна смяна и трябвало да отиде. Командирът ги отделил заедно с още пет-шест пияни да чистят моркови зад цеха, за да не се осакатят на някоя машина. Започнали ентусиазирано, но когато им съобщили, че нормата е по две палета на човек, ентусиазмът им секнал, отнякъде се появила туба с ракия и го довършила изцяло. По някое време дошли някакви лелки с бели престилки и из закрещели нещо, дошъл и командирът, заплашили ги, че ако не си изпълнят нормата, ще работят и през деня. Малкият се разтревожил и легнал в едно пале. Когато се събудил, си помислил, че това е най-кошмарният сън, който е сънувал. Всъщност се събудил, когато един мотокар вдигнал палето и се готвел да го вкара в цеха. Неговите колеги го затрупали с моркови и благодарение на него — напълнили две палета ( защото Малкият не бе никак малък и имаше морковоизместимост поне половин пале). Разбира се, не го били направили нарочно — били пияни, пък и било полутъмно. Събудил се, скочил и се огледал. Човекът, който управлявал мотокара излетял от седалката, пробягал десетина метра, обърнал се и разтъркал очи. Било вече ден, малкото бирено човече тръгнало към бригадирския лагер да поспи като човек. Срещнал Тано Вампира, той бил заспал на дъното на другото пале, но по-здраво от Малкия и се събудил, едва когато го пуснали в машината, затова бил целия вир-вода.

Нощта не бързаше да пристигне, а аз все повече я желаех, затова не я дочакахме. Станахме и, почти тичешком, пристигнахме в квартирата.

Уви! Оказа се, че не я желая, всъщност исках да се любим, но не можех. Не изпитвах нищо от онзи плам завладял тялото ми преди часове. Защо, по дяволите? Какво бе станало с моята егоцентична мъжественост, с която толкова се гордеех. Опитахме отново и отново. Тя бе полудяла и толкова страстна, че би възбудила и мъртвец, но не и мен. Дали не съм умрял! Не, стига вече! Седнах отчаян в леглото и запалих цигара. Срещнах очите й — диви, прекрасни, ужасени. Легнах до нея и заспах.

2.

От четири дни не бях пил нито капка. Преди четири дни навърших 24 години. Снощи Бог каза, че съм достигнал границата на човешките възможности, а Светла определи моята трезвеност като съкрушителен удар върху алкохолния монопол. Наистина не ми бе толкова лесно и не защото се огъваше волята, а непрекъснато се сблъсквах с алкохол. Онзи ден, както си седях във „Факел“ и пиех кафе, пристигна Александър и ми поръча водка. Докато го убеждавах, че трябва сам да си изпие поръчаната водка, келнерът донесе още една и посочи масата до изхода. Терцата ни се усмихваше и вдигаше наздравица. Избягах. Във „Фея“-та попаднах на Иво и Жорката, бяха взели някакъв изпит този ден и настояваха да почерпят. Едва се отървах. Прибрах се в квартирата и почти веднага пристигна Йото, за да ме заведе на някакъв купон, организиран в наша чест от бъдещата ни група, един вид запознаване. Решително отказах — предишната вечер бях на купон и не вкусих алкохол — невероятно тъпа вечер. Йото си отиде разочарован и дойде Червенокосият с две бутилки уиски и някакви момичета. Щях да полудея. Вчера през къщата на Боги преминаха всички алкохолици от „Академията на боговете“. Идваха, изпиваха си донесените бутилки и си тръгваха. През цялото време лежах на леглото и се правех на безразличен. Вечерта, когато бях съвсем сам съкрушен от непрекъснатото изкушение, дойдоха Светла и Бог, разбира се, също с бутилки и щях да наруша обета за трезвеност, изпивайки чаша с Бог, щях да го направя с удоволствие, но отправените иронични забележки от страна на дамата, така ме вбесиха, че получих увереност, стигаща ми да не пия до края на живота си. И все пак, не ми се пиеше, чувствах се прекрасно. Значи все още умеех да се връщам, а това бе чудесно. От четири дни, освен че не пиех — не пушех, не се занимавах с жени и не ходех на училище, всъщност не ходя на училище от 4 години, без да броя казармата и годината след нея. Бог смяташе, че трябва да си подам молба за светец.

Днес е понеделник, а всеки понеделник е едно добро начало за всеки безделник, от днес тръгвам редовно на училище. Извих глава и погледнах учебната си програма. С ужас установих, че съм пропуснал най-важната й част за днес — упражнението по ОЧЗ. Скочих от леглото. Не, нямам никакви шансове! Кой идиот е сложил това упражнение от 7 до 9 часа! Следващите три лекции изобщо не ме интересуваха. Нищо, от утре няма да пропусна нито едно упражнение. От утре, а днес?! Допуши ми се. О, колко страшно ми се допуши! Така може да се допуши само на човек, не пушил от четири дни. Най-добре щеше да бъде, да отида на стадиона. Крайно време бе да възстановя тренировките. Днес и утре леки тренировки, от сряда ще започна цикъл А, за около месец ще възвърна формата си. Културизмът е чудесен спорт, си мислех докато се обличах. Престанах да тренирам, когато прекъснах, не ми беше до тренировки тогава, а как се бях надул, мислех си на състезания да се появя, но… Нищо, тази година.

Навън бе навалял първият сняг. Страхотно! Първият сняг в Кристалния град обикновено е оранжев, сега всичко наоколо жълтееше.

В лекоатлетическата зала някакви първокурсници имаха физическо. Бяха първокурсници, това личеше от масовото им присъствие. Спрях и внимателно разгледах колежките първокурснички. Навярно съм станал много разсеян, тъй като не съм забелязал на идване паркираните отвън метли. Претеглих се на кантара. О-о, 97 килограма, скоро щях да си правя юбилей. Запътих се към гладиатора и щангите в дъното на залата.

Някакъв колега лежеше на лежанката и ухажваше шейсеткилограмова щанга. От това положение, в което се намираше не виждах главата му, но предположих, че не съм го виждал друг път. Навярно бе в първи курс. Нямаше, кой знае какво тяло, но имаше почитателки, по всяка вероятност също първокурснички — няколко момичета в спортен екип седяха на отсрещната пейка и с възхищение следяха всяко негово движение. Той постави щангата на стойката и се отпусна на лежанката, напомпените му гърди се издигаха нагоре, момичетата отсреща въздъхнаха. Продължавах да загрявам. Тоя да не би да е закован за лежанката — помислих си аз. Можех, разбира се, да му помогна, но между спортуващите в тази зала винаги е царяло приятелство и разбирателство, просто се стараехме да не си пречим. Е, все някога ще стане и ще има възможност да види ( а и момичетата отсреща) как се борави с тези железа.

Той свали щангата, спусна я плавно до гърдите си и направи шест грациозни повторения, след това я постави на стойката и отново се отпусна на пейката. Ето, това е върхът на нахалството. Седнах на земята, с гръб към лежанката и започнах да дърпам скрипеца на гладиатора. Захванах се с това упражнение, защото се вдигаше много шум при изпълнението му. Наистина бях много отслабнал — на четвъртото повторение издадох багажа, пролетта правех спокойно 10–12 издърпвания. Поседях минута-две с наведена глава и отново хванах лоста. 1…2…

— Здравей, Луд!

Железата се стовариха с оглушителен трясък. Обърнах се и разтърках очи. Припомних си, че от четири дни съм съвсем трезвен.

— Връх! Това да не би да си ти? — направо пелтечех.

— Какво се пулиш?

— Има за какво. Много силен си станал.

— Е, чак пък много.

— Направо не приличаш на се бе си. От кога тренираш?

— От два месеца. Утре започвам цикъл В.

— Значи точно от онази вечер. Много си постигнал. — Приближих и му опипах ръката, струваше ми се като изкуствена. — По каква система тренираш. — По системата на Луд — най-великата система в културизма.

— Браво! Върха си! Лекарства?

— Глупости! Само витамини в умерени дози и храна богата на белтъчини. Системата не допуска употреба на лекарства.

Сякаш разговарях със себе си. Заложих на щангата още четири диска и легнах под нея. С периферното си зрение установих невероятния ефект, който предизвиках у почитателките на Върха. Отлепих щангата, лостът и се огъна, отпуснах я и рязко я изтласках. Главата ми се наля с кръв, ушите ми заглъхнаха. Вените на слепоочията като стоманени въжета стягаха черепа ми. Отново я пуснах и отново я изтласках. Напрежението в най горната част на тялото растеше и имах чувството, че в следващия миг нещо ще се пръсне и около лежанката ще порозовее от кръв и мозък (или само почервенее). Спомних си за момичетата отсреща и направих още едно повторение, и още едно. Напук на всички физични, биологични и не знам какви си закони — щангата олекваше в ръцете ми. Толкова повторения с такава тежест не съм правил и в най-добрите си периоди. Оставих щангата и отскочих от пейката изпълнен с енергия. Момичетата отсреща бяха готови да заръкопляскат. Обърнах се към тях и се поклоних. Те се смутиха малко.

— Луд, това не е по системата. Откога поднови тренировките.

— От днес.

— Ето виждаш ли? Можеш да се претовариш.

— Връх, не съм дошъл да тренирам. Просто правя демонстрации. Ще пробваш ли? — посочих щангата.

Върхът така категорично отказа, че няколко лампи в залата изгаснаха. Момичетата станаха и бавно се отправиха към изхода, но се спряха, когато поставих на щангата още два диска. Никога не бях пробвал такава тежест, но чувствах, че мога да я вдигна, нещо повече — бях уверен че ще я вдигна. Легнах спокойно под нея — едно, две, три повторения. Невероятно! Оставих щангата и почти изхвърчах от пейката. Бях във възторг. Момичетата си тръгнаха.

— Страшен си! — отрони Върхът. — Кога ще мога като теб?

— Както си тръгнал — много скоро. Ти си Върха.

— Не, ти си Върха.

— Добре, добре! Ще тренираме заедно. Кога идваш насам?

— Нали ти казах — стриктно по системата: понеделник — сутрин и следобед, вторник — следобед, сряда — сутрин, четвъртък — сутрин и следобед, петък — следобед, събота — крос, неделя — пълна почивка.

— Боже мой, ти си луд!

— Не, ти си луд!

— Няма да се караме. Аз съм Луд, а ти — Върха!

— Добре.

— Ама ти наистина ли така тренираш?

— Разбира се. Ти нали така си писал.

— Никога не съм спазвал стриктно тази система. Ами учението?

— Учение няма в системата, другарю професор.

— Продължихме тренировката. Започваше нов учебен час. Две групи момичета и две групи момчета се построиха пред залата и, с цяло гърло, поздравиха преподавателите със „Здраве желаем!“. Гладиаторът потрепера. После момичетата и момчетата, които повече приличаха на лелки и чичковци, се затичаха към нас, напомняйки испанските фиести, когато разярен бик гони тълпата. Ролята на бика изпълняваше лично старшина Петров. Миг преди да ни помете, ужасната тълпа, зави покрай гладиатора и се върна обратно. Направиха четири обиколки, разделиха се на групички и започнаха някакъв странен комлекс от упражнения. Досетих се, че това е ново творение на висшата физкултурна мисъл на доцент Петров.

— Луд трябва да приключвам, след обед от пет часа съм отново тук.

— И аз свършвам, като за първа тренировка 45 минути стигат! — Умората здраво бе пленила тялото ми.

— Ще потичаме ли малко?

— Разбира се! Навън, нали.

Хукнахме в жълтеникавия сняг. На третата обиколка изгубих дъха си. Върхът продължи сам. Изчаках го и тръгнахме заедно. В началото на студентския град се разделихме, той живееше в четвърти блок. Разбрах ме се за другия ден, в три часа. В квартирата бе с няколко градуса по студено, отколкото навън. Отворих прозореца, но не се затопли особено. Изпих две кофички кисело мляко и се отпуснах в леглото, както си бях с грейката, завих се и с две одеала. Нямаше ток. Бях твърде изморен, притворих очи, но си спомних за бялата смърт и реших да не рискувам и то точно днес — в петия ден от моето духовно прераждане.

Съвсем скоро се озовах в една сладкарничка. Взех си кафе, седнах в един ъгъл и разлистих някакво списание. Навярно съм задрямал, защото една дебела лелка твърде грубо ми разясни, че тук не е хотел. Станах и си тръгнах. Бе станало още по-студено. Отправих се към студентското градче, въобще не си помислих за квартирата. В стола беше обикновената тъпканица, но не бързах за никъде. Покорно чаках реда си. След така наречения обяд, отново пих кафе в студентската сладкарница. Опитах да заговоря една колежка — съвсем безуспешно, навярно тя бе слушала повече за мен, отколкото аз самия знаех. Просто нямах друг избор, трябваше да се прибера в квартирата. Тръгнах и в този момент като лавина ме блъсна сензацията на деня — Сержант Джоко се обесил. Обърнах се и видях развълнуваното море от хора пред четвърти блок, прииждаха още студенти. Не усетих как попаднах сред тълпата. Двама милиционери стояха на стълбата пред блока и на пускаха никого. Бурканът на гъбарката още се въртеше. Една колежка разказваше какво се е случило, преди минути напуснала четвърти блок, живеела там. От няколко дни Джоко бил силно влюбен в една прекрасна първокурсничка на име Светла (Светла ли?!). Тя не отвръщала на любовта му и си играела с храбрия воин. Днес Джоко отново отишъл при нея и заявил чувствата си. Казал й дори, че неговият живот няма никакъв смисъл без нея. Тя останала все така студена и безразлична, непристъпна крепост (има нещо много тъжно при непристъпните крепости…). Тогава той тъжно я помолил да му услужи с ютия, за да се изглади, защото искал поне днес да бъде спретнат и красив. Светла му дала ютията, в този момент била готова да му даде всичко (всичко ли?!), само да я остави на мира. Джоко грабнал решително ютията, сбогувал се и си тръгнал, оставайки глух за молбата на красавицата да й върне ютията, възможно по най-бързия начин, защото имала да глади. Чакала повече от час и чак тогава си припомнила ясно и обмислила думите му. Изтичала до неговата стая. О, ужас! Когато отворила стаята му видяла безжизненото му тяло безпомощно да се полюшва, сред стаята. Изпищяла, тряснала вратата и след миг треперела в ръцете на портиерката. Какво ли не прави любовта. Ето още една нейна жертва.

Пристигна още една милиционерска кола, от нея слязоха трима милиционери и заедно с другите двама за обсъждаха нещо. Дойде и линейка. Млад лекар приближи до милиционерите. Двамата санитари извадиха носилка. И в този момент (О, боже!) Джоко отвори прозореца и, съвсем наивно, но твърде строго попита:

— Какво сте се насъбрали пред моя блок, бе? Да няма панаир? Хайде, пръскай се, че като извадя картечницата! По-бързо!

Мнозинството пред блока се превърна в море от смут и възклицания. Симпатична колежка припадна в ръцете ми. Мисля, че нито за миг не повярвах на тази история. Джоко — жертва на любовта. Глупости!

3.

Продължих обявения едностранен мораториум върху опитите с алкохол, вече пет дни тренирахме с Върха. Първоначалната мускулна треска премина. Навлизах във форма.

Днес се появих в залата в момента, в който моята бъдеща група крепко поздрави преподавателя със „Здраве желаем!“ и той ги освободи. Единственият, когото познавах от тази група приближи към мен.

— Здрасти, Луд! Много късно пристигаш.

— Защо? С Върхът сме се разбрали за три часа.

Бях точен, както обикновено.

— Часът свърши! — отбеляза Йото.

— А, ти за това ли! Карай! Дошъл съм да тренирам.

— Типично в твой стил — по цял ден на стадиона, освен когато имаме физкултура. Как ще вземеш подпис?

— Както обикновено.

— Хубаво би било да престанеш с глупостите си и да тръгнеш на училище. Не си стъпвал. Миналата година прекъсна за подпис.

— Знам.

— Добре поне, че знаеш. От понеделник те очаквам. Всъщност не е лошо да дойдеш и утре. Имаме…

— В събота на училище! Не си добре. Съвсем определено.

— То ти си е за главата.

— Как е новата група?

— Горе-долу. Двама приятели се правят, че пият, други двама, че играят бридж. А това са колежките.

Разгледах внимателно минаващите момичета. Нищо впечатляващо, освен един клоун.

— Какво ще вършиш довечера.

— Ще ходим с Ели на театър.

— На театър?!

— Защо се учудваш?

— Ония бездарници от „Кристалния“ ли ще гледате?

— Не, гостува някакъв, но сигурно ще бъде хубав. Мисля, че драмата е на Стефан Цонев.

— О! Я гледай!

— Защо не дойдеш с нас, сигурно ще има билети.

— Съмнявам се. Как е Ели?

— Добре.

— Знаеш ли, страшно ми се иска да поседнем както преди, да се напием и да се посмеем. Душата ми плаче за купон.

— Нали не пиеш.

— Вярно. Почти десет дни, но едно изключение би затвърдило трезвата тенденция.

— На студентския празник ще бъдем заедно.

— Чак тогава ли?! Няма ли да направим репетиция?

— Много трудна работа. Ели…

— Разбирам! Един почтен женен мъж. Дано поне да сте щастливи.

— Трябва да вървя. Чао!

— Поздрави Ели!

Ели бе приятелката на Йото. Странно. От година са заедно, а се запознах с нея преди две седмици. На рождения си ден я видях по-обстойно и ме порази. Невероятна мадама. В последно време така е обсебила Йото, че ми се струва — ревнувам.

Премерих се на кантара — 94 килограма. Чудесно. И килограмите ми си идваха на мястото. Трябваше да реставрирам талията. С това коремче приличах повече на готвач от студентския стол, отколкото на културист. Пристигна Върха и започнахме.

Върнах се в квартирата малко след пет. Тъмно и студено. Бог си бе заминал. Тръгнах без посока из града.

Срещнах познати във „Фея“-та и седнах при тях. Изпълнен с добри намерения си поръчах кафе, но Оги реши, че съм се пошегувал и ми донесе водка. Опитах се да му обясня, но нямах възможност. Беше ми адски тъпо. Изпих водката и ми стана още по-тъпо. Седях мълчалив и скучен сред една свръх скучна компания. Поръчаха ми още една водка. Протестирах. Това бе лошо скалъпен заговор срещу моята трезвеност. Третата водка си я поръчах сам, четвъртата също и се замаях, но не ми стана по-весело. Зарязах все така скучната компания и тръгнах към квартирата. Дълго продължилото въздържане имаше отрицателен ефект. Бях пиян и крачех неуверено.

Внезапно се намерих в до болка познат блок и като насън натиснах звънеца. Отвори ми Светла.

— О, ти ли си? Здравей! Заповядай!

Влязох и седнах до прозореца.

— Ще пиеш ли кафе?

— Предпочитам нещо по-замайващо.

— Доколкото си спомням — не пиеш.

— Пропих. Току-що.

— Нямам много време. Трябва да отида до студентския град, за да върна една тетрадка на Стела.

— Тя не живее ли вече тук?

— Не. И ти добре знаеш това. Стела живее на общежитие. Живея сама. Често тук преспива твоя любим приятел Иван.

— Добре. Ще пия едно кафе и ще тръгнем заедно към студентския град.

Кафето беше готово. Запалих цигара.

— Не би ли могла утре да занесеш тази тетрадка на Стела. Бихме могли да отидем някъде тази вечер.

— Не. Тя си заминава утре сутринта. Пък не ми се ходи никъде. Обърни се на другата страна, ако обичаш, трябва да се преоблека.

Обърнах се покорно. После нещо се прекърши в мен, някаква болка разтърси цялото ми тяло. Станах и тръгнах към нея. Тя стоеше полугола до вратата. В първия момент се сгуши изплашено, после ми говореше нещо. Не чувах, не мислех, не усещах. Грабнах я, като в някакъв сън и я повалих в леглото. Покрих я с тялото си и разкъсах бикините й.

— Не! Остави ме! Ще крещя! Моля те! Остави ме! — продължаваше тя.

Захапах устните й. Тя плачеше и се дърпаше, после утихна и се отпусна. О, колко я мразех! Бе пошло, блудкаво и грозно. Заприличах на некрофил и станах преди да съм свършил. Седнах на леглото и улових главата си. Всичко е толкова объркано. Тя полежа минута-две и внезапно избухна, скочи върху гърба ми и ме обсипа с удари. Мръсница!

— Защо го направи? Защо?… Изрод!…

Защо го направих, всъщност? Отстраних я нежно от себе си, подтиснах възбудата, която още ме терзаеше и си тръгнах. Навън блестеше мразовита нощ. Вървях нанякъде, смъртно осъзнавах, че посоката е противоположна на посоката, в която се намираше квартирата ми, но продължавах да вървя, сякаш тласкан от някакви непонятни сили. Опитвах си да си спомня дали всичко това се бе случило. Неусетно се оказах в края на града и усетих студа и безизходицата, и мъката, и самотата и цялата наглост и дивотия на този отвратителен свят. Спрях на последната спирка на автобус 37, нямах повече сили да вървя. Наблизо се издигаше статуята на незнайния работник — с гордо вдигната глава и протегната напред ръка, като че ли просеше милостиня. Поставих няколко монети в шепата му. Той се усмихна.

Наоколо се бяха събрали много хора. 37 отново беше забравил да мине. След четвърт час мина и замина, без да отваря врати. Навярно този автобус бе чартарен. След около час пристигна друг. Той спря на петдесетина метра от спирката и отвори врати, за да слязат пътниците. Настигнах го и се качих в момента, в който се готвеше да затвори вратите. Шофьорът се показа от кабинката и изломоти:

— Ней ла, имам работа! — какво искаше да каже тоя с тази скоропоговорка? А-а, имал си работа да не идвам. Я го гледай!

— Вашата работа е да ни возите! — спокойно му отговорих и седнах.

— Мой работа не е твой работа, казвам ти, ней ла!

— Какво ще ми казваш, бе? Този автобус да не ти е бащиния!

— Ней ла, ша взема щангата.

— Вземи я и ще разбереш къде ще ти я навра!

— Я му викам ней ла, он па ла, е-е-е! Ла сега да ти ба майката! — стори ми се, че ме напсува, надявам се преднамерено. Нещастниците от спирката настигнаха автобуса и го превзеха. Шофьорът тръгна с щангата срещу мен, страшно ядосан. Отвред ме подкрепиха. Една жена изпищя. Изстъпих няколко крачки назад, шофьорът ме последва и миг по-късно лежеше проснат по гръб между седалките, стискайки в ръка неизползуваната щанга. Сигурно днес котка му е минала път. Светът е пълен с простаци и голяма част от тях са автобусно шофьори.

4.

Боги си пристигна в неделя следобед. Тъкмо се бях върнал от кроса. Не се наложи дълго да пестя неудобството си. Той захвърли сака и се втурна към Светла. Не му разказах нищо, все едно, най-много след час щеше да знае за вечерните похождения на своя приятел. Отпуснах се на леглото и навярно съм потънал в дрямка. След малко Бог се върна.

— Светла няма ли я?

— В квартирата си е, но е бясна. Хвърля огън и жупел, като че ли съм отишъл да я изнасилвам.

— Не ти ли обясни, защо е в такова настроение?

— Не е в състояние да ми обясни — просто беснее. Ще пиеш ли водка? — Бог извади от сака си бутилка.

— Ще пия! — вдигнах налятата за мен чаша и я изпих на екс. — Знаеш ли, Бог, Светла има основание да беснее.

— Защо? Нищо лошо не съм й сторил.

— И за това. Но има и нещо друго. — Изпих втората чаша на екс. — Имаш много лоши приятели.

— Имам много приятели.

— Говоря само за лошите. — Обърнах и третата чаша.

— Защо се наливаш?

— Защото ме е срам.

— Теб?

— Да, срамувам се. Онзи ден, вечерта бях при Светла…

— И какво?

— Изнасилих я! — напълних отново чашата си. Ръцете ми трепереха — Не знам как се случи. Скитах из града, пиянствах и… После …

Използвах настъпилото тягостно мълчание, за да обърна отново чашата си.

— Не пий толкова! Нали я бе отказал — тази проклетата пукница.

— Бях. От утре отново ще спра. Няма да пия.

— От утре?!

— Нищо не става от мен, Бог! Нищо! Винаги съм бил и ще остана лош, подъл, егоист и пияница.

— Стига глупости! — Боги извади още една бутилка.

— Ето виждаш ли, затова Светла ще беснее срещу теб. Как можеш да пиеш с мен?!

— Луд, прекаляваш!

— Ох… Нямам сили дори да ти се извиня. Вярвам, че всичко ще се оправи. Светла е чудесна жена. Тя те обича и ще ти прости. Светла…

— Престани с тази Светла. Не ме интересува! Да прави каквото си иска!

— О, приятелю, защо съм толкова лош?

— Луд, и аз не съм толкова чист и честен. Нима забрави как безцеремонно ти я отнех.

— Това бе друго.

— Да, по-лошо.

— Започваме да си разменяме ролите.

— Майната му! Да говорим за нещо весело.

— Добре! Наздраве!

Изпразнихме и втората бутилка и смътно и спомням, че пихме и някаква ракия. Събудих се много рано — по тъмно. Облякох се безшумно и излязох. В „Напредък“ хапнах две чорби, без бира, което учуди готвача, продавача и всички посетители (в това число и мен) и полетях през преспите към стадиона. Току-що бяха отключили залата. Безлюдно и хладно. Загрях и започнах да тренирам. Всъщност не тренирах, а се изтезавах — прекомерно големи тежести, повторения до отказ. На три пъти ме затиска щангата върху лежанката и с упорита борба се измъквах. Стенех и крещях, потта се смесваше със сълзи и ме заслепяваше. Когато пристигна Върха (имахме среща в осем) се изплаши, а аз си тръгнах като пребит. В квартирата погълнах огромно количество храна и се мушнах под завивките. Бог четеше нещо. Скоро съм заспал.

Към дванадесет Боги ме събуди — вчера срещнал Йото и му обещал да ме заведе на училище. Няма проблеми! Взех си един душ и тръгнахме.

— Бог, дай да се отбием и да пием по бира — свенливо предложих, когато стигнахме до бирарията на площад „Република“. — Има време.

— Добре, но само по една.

Влязохме в опушената бирария. Взехме си по две бири, въпреки, че бе студено и не дотам подходящо за бира. — Знаеш ли, скъпи приятелю, днес съм до обяд на училище — спомних си внезапно.

— Не се шегувай, Луд!

— Не се шегувам. Виж! — Навън минаваше голяма група студенти, Сред тях вървеше и Йото. Връщаха се от училище. Почуках на прозореца, до който седяхме, но нямаше желания ефект. Станах, излязох и след миг влязохме с Йото.

— Този, откачения, пак не беше на училище.

— Знам! — тъжно поклати глава Бог.

— Миналата година прекъсна поради не ходене на училище и сега — в същия дух.

— Какво да го правя! В края на краищата си е негова работа. Всеки си има собствена глава и правото да я разбива по какъвто начин си иска. Аз трябва да вървя! — каза Бог, но тонът издаваше, че няма да го направи.

— Къде?

— На лекции.

— Хайде да изпием още по някоя бира. Отдавна не сме пили заедно.

— От снощи! — припомни Бог, но все пак се съгласи да пропусне първия час от някаква скучна лекция в интерес на бирата. Впоследствие изпусна и втория. С Йото решихме да го изпратим до института. Отбихме се в „Зора“, за да изпием по едно. Бог, тръгна, но се върна при нас. Изпусна и упражнението. После Йото пропусна някаква важна среща ( с Ели?). Аз нямаше какво да изпускам и пропускам. Така пиянствувахме до късно вечерта, а когато си тръгнахме Йото ме помоли да му обещая, че утре на всяка цена ще отида на училище.

— От колко часа сме? — полюбопитствувах аз.

— От девет.

— Чудесно! Значи, ако отида на стадиона в седем, както тази сутрин, в девет спокойно бих могъл да се появя в института.

— Ама ти още ли тренираш?

— Тренира! — намеси се Бог. — Снощи се наряза като пън, а тази сутрин, не съм усетил кога е излязъл.

— Значи си все толкова луд. Спомням си преди две години — цяла нощ поркам, а на сутринта — осъмнал в залата. Що за сърце мъкнеш в гърдите си.

— Сърце.

— Камък да беше, досега да се е пръснал! — заключи Бог.

Напуснахме ресторанта, но не стигнахме далече. В една квартира наблизо бесуваха някакви познати на Бог. Голям купон. Само поканихме се, изпихме всичко останало, което не е било малко, съдейки по състоянието си на другия ден. Тръгнал съм си с някаква жена и съм преспал при нея. Не отидох на лекции на другия ден — толкова се нуждаех от любов. Следобед тренирах на стадиона, а после се върнах при нея. Животът е прост и прекрасен, когато сами не си го усложняваме с множество бентове и заслони, които поставяме на пътя му. Трябва да го оставим спокойно да си тече и повече да му се радваме.

5.

Казваше се Светла…

6.

Студентския празник започна на 6 декември с тържествено факелно шествие от студентския град до института. Със Светла празнувахме от пет дни. За мен всяка година празника започваше към 1 декември и продължаваше до 15, но никога не е било толкова приятно. За първи път и дойдох и на факелното шествие, всъщност дойдохме, и с факли тръгнахме към института. Пеехме и скандирахме по улиците. В 8 аудитория, най-голямата в института, ни посрещна ректорското ръководство на „Академията на боговете“. Последваха приветствия от ректора, партийния секретар, видни комсомолски деятели, участници в бригадирското движение, партизани, ятаци, местни партийни величия. Най-после свършиха и настъпи гвоздеят на тържеството. Кметът на Кристал сити, след съвсем лаконично приветствие на фона на вече чутите речи, размаха връзка ключове и обяви, че ако сред нас има двойка студенти, които са готови в същият миг да обявят, че ще сключат граждански брак, градската управа им подарява тристаен апартамент… Погледнах Светла, тя ми се усмихна и станахме. Последваха аплодисменти. Но вече бяхме изпреварени. Висок младеж получаваше ключовете, а красивата му избраница — поздравленията. Първият секретар на партията в града и баща на кандидат-младоженеца прегърна двамата и ги разцелува. Каква гениална изобретателност в тази жилищна криза. Аплодисментите не стихваха. Комсомолският секретар благодари от името на младото семейство и всички студенти на градската управа, за грижите, които тя и партията полагат за студентите, а на мен не ми се слушаха глупости. Повлякох Светла за ръката на вън. Аплодисменти.

Пред входа ме чакаше Йото. Научил от някъде, че съм тук. Не можел да тръгне утре с нас за Слънчев бряг.

— Ели не бе ли включена в групата?

— Не, тя ще бъде на друго място с някакви нейни съученици.

— Ясно. И ти трябва да отидеш с нея.

— Точно така.

Запознах го със Светла, бяха се виждали онази вечер, но не се помнеха. Бях вече решил Светла да дойде с мен на Слънчев бряг, дори го обсъдихме, все някак щях да я уредя извън групата. Исках да прекараме този празник заедно. Сега се получаваше по-добре, можеше да дойде на мястото на Йото, но от друга страна, той щеше да ни липсва. Дадох му парите, които е внесъл за билет и резервации.

— Всъщност, утре ще пътуваме заедно, но аз ще сляза в Сливен.

— Чудесно! Не обявявай на никого, че тя ще пътува на твоето място. Нека оставим една изненада за колегите.

Разделихме се. И след една бурна, изпълнена с вълшебство нощ се срещнахме на гарата. Никой не предполагаше за съществуването на Светла. Тя пристигна на гарата малко преди мен, застана зад нашата група и започна да се оглежда. Миг по-късно пристигнах и аз. Посрещнаха ме с буйни овации.

— Луд, пак се бе изгубил някъде. Шест дни — ни вест, ни кост от теб — Каза Боги, докато стискаше ръката ми.

— Вече мислехме, че няма да дойдеш — притесняваше се Светла.

— Но, моля ви! Аз да не дойда. Да пропусна купона — абсурд!

— Ще изкараме много весело! — пророкува Светла.

— Разбира се! Почти същият звезден състав сме, както преди две години. — Някаква сянка премина през лицето на Светла. — Тогава Слънчев бряг пропищя.

Йото ме дръпна на страна.

— Започвам да съжалявам, че няма да бъда с вас.

— Имаш основание. Но не е късно. Можеш все пак да пропуснеш Сливен.

— Ами онова самотно момиче, там?

— Мислил съм по въпроса. Няма проблеми.

— Не мога. Ели ще ме чака на гарата. По дяволите! Иска ми се да бъда и на двете места.

— Глупчо! — каза Светла нежно зад гърба ми, отнасяше се за Бог, но важеше и за Йото, пък и всички.

Дългоочакваният влак пристигна — съвсем празен. Светла тръгна зад нас. Изостанах и й помогнах да се качи. Светла бе влязла в ролята на разпределител и направи всичко възможно да не попадна в нейното купе. Тя не подозираше, че нямам подобно желание.

Влакът потегли и купонът започна. От някъде изникнаха бутилки, запяхме в една лоялна конкуренция със съседното купе, където атмосферата не бе по-блудкава (нали Боги бе там). Йото дълго се чуди дали да не продължи с нас, на Сливен слезе почти без да иска. Влакът се поуспокои. В съседното купе беше отдавна тихо. Светла положи глава на рамото ми. След миг се появи Стела и попита за Йото. Отговорих спокойно, че е слязъл за вода на някаква спирка и е изпуснал влака. Изглежда ми повярва. Светла искаше да надникне в купето ни, но когато ме видя прегърнал някакво момиче, продължи. И ето, че дойде Боги. Разказах му как стоят нещата. Не се изненада, но никой не му повярвал, защото отново се появи Светла. Този път влезе и помоли да й обясня случая „Йото“. Направих го и я започнах със Светла.

На гарата ни посрещнаха родителите на една колежка от Бургас, които, както преди две години, бяха уредили празника.

Програмата ми бе ясна и тръгнахме със Светла направо към „Черноморец“. Във фоайето на хотела, настанени във фотьойлите, изчакахме групата. С Бог се регистрирахме в една стая, двете Светли в съседната. Разменихме се и не пропуснахме най-хубавото време за любов — ранния следобед. После съм заспал.

Вечерта празнувахме в една жестока кръчма, а на другия ден заминахме за Слънчев бряг. Настанихме се в „Кубан“. В ресторанта нашата програма засенчи празничната. Светла ме изостави и изчезна с някакъв пикльо от „Софийския университет“. Любовта е курва. Светла също, но чудесна курва. Чудесни курви може да стане само от чудесни момичета, от другите в най-добрия случай обикновени… Така геройски се отрязах, че би могъл да ми завиди и Джойс. Когато Бог и още двама колеги ме пренасяли към стаята ми, една лелка от обслужващия персонал ме класифицирала като най-пияния младеж посещавал комплекс Слънчев бряг. На сутринта Светла и Стела нахълтаха в стаята и ми изнесоха обширна лекция за пиянството. Напипах някаква бутилка под леглото си и пих за тяхно здраве. Те се засрамиха и си тръгнаха. Светла си беше обрала вещите от стаята и изчезнала (завинаги?), после пристигна Бог и ме уведоми, че трябвало да освобождаваме хотела. Облякох се допих останалото в бутилката.

В Бургас си купих нова бутилка и се разхождах по плажа. Вчера сутринта тук се разхождахме и целувахме със Светла. Духаше силен вятър. Пушех цигара след цигара и пиех.

Във влака избягах от групата и се настаних, през три вагона в едно празно купе с моята нова бутилка. Никой не влезе в купето до Кристалния град. Срещнах другите на гарата. Светла изрази загрижеността на цялата компания — през цялото време се тревожили за мен. Много мило!

Преспахме с Бог в „Храма на веселието“ и на другия ден крачехме уверено към първия ми учебен ден. Отложих тренировките си за следобед. Бог бе следобед на училище, но дойде с мен. Влязох в аудиторията, всички ме разглеждаха с интерес. Йото не можеше да повярва. Сензация. Упражнението беше повече от скучно, като изключим моментите, в които бях посочен и трябваше да отговарям на някакви въпроси. Преподавателят имаше добро развито чувство за хумор и впоследствие регистрира една двойка — текущ контрол — срещу името ми. В междучасието новите колеги ме успокоиха, че това не е беда — имало вече хора с две и повече двойки. Отново трябваше да догонвам, не се страхувах, защото помнех времето когато ми пишеха по три двойки на упражнение. Какво дръзновение! Посетих още две лекции и в един без четвърт напуснах института олюлявайки се. Вървяхме с Йото и се чувствах горд. Шест часа в първия ми учебен ден — много е.

Пред студентския стол срещнахме Тери. Вървеше с някакъв непознат колега. Истински се зарадвах. След този учебен маратон тя бе единствената жена, която можеше да ме разведри.

— Здравей, сладурано! — наведох се да я целуна, но тя се отстъпи и смутено отговори. Застанах до нея и я хванах под мишницата. Тя нежно и безрезултатно се дърпаше. — Какво правиш, моето момиче?

— Ох, остави ме? Много проблеми! Тичам насам-натам.

— Зарежи проблемите! Хайде да ходим да му цапнем по едно.

— Не мога…

— Е, хайде сега! — задърпах я аз. — Само по едно.

— Имам много работа. Остави ме!

— После работата. Всяка работа може да почака.

— Не разбираш ли, че не мога.

— Луд, хайде да вървим! — задърпа ме Йото, от другата страна и сигурно сме били чудесна картинка.

— Чакай малко! Тръгваме! Хайде, Тери! Да вървим!

— Няма да дойда.

— Добре, както искаш! — отчаях се аз. — Но губиш.

— Ей, глупак! — обърна се към мен Йото, след като повървяхме малко. — Този бе съпругът на Тери.

— Кой? Този захлупеняк, дето стоеше отстрани ли? Шегуваш се.

— Въобще не се шегувам. Вчера, май, им е била сватбата.

— Боже мой! Кога са успя ли да се оженят. Няма четиридесет дни, откакто я чуках за последен път.

— Четиридесет дни не са малко време. Добрите момичета бързо се омъжват.

— Въобще не съм разбрал.

— От къде ще разбереш? Да не би да искаш някой специално да те намери и да те осведоми. Все пак можеше да не се държиш като идиот.

— Не смятам, че съм виновен. Тя можеше поне да ни представи на съпруга си. Накъде сме сега.

— Аз съм към студентското градче, а ти предполагам към стадиона. Днес цял ден си мечтаеш да свършим, за да отидеш на тренировка.

— Вече не ми се тренира. Хайде да пием по едно.

— Добре! — усмихна се Йото. — Но само по едно.

И съвсем скоро седяхме в механа „Възраждане“. Това, всъщност бе механа „Хайдушка среща“, но излязло някакво постановление и я прекръстили. Йото се осведоми защо не употребявам мастика, отговорих му, че не съм опитвал, но сигурно ще се справя и когато дойде сервитьора поръчахме по една мастика. След миг пред нас стояха две запотени чаши с нежно трепкащи кристали. Йото ми разясни технологията за консумация на мастика.

— Поемаш си дълбоко въздух и, без да го изпускаш, отпиваш голяма глътка, колкото се може по-голяма, когато преглътнеш, изпускаш въздуха.

Спазвайки указанията вдигнах чашата и отпих.

— Не чак толкова голяма! — извика Йото.

Оставих празната чаша, преглътнах и изпуснах въздуха. О, небеса! Това бе невероятно изживяване. Повиках сервитьора и поръчах още две мастики, тъй като опитния материал се бе изчерпал, а трябваше да продължа упражненията.

— Слушай, Луд! — наставнически подхвана Йото. — Не трябва да пиеш сто грама наведнъж.

— Нали каза голяма глътка.

— Не взех в предвид твоя стандарт. Значи отпивах малка глътка, около тридесет грама. Една чаша трябва да се пие на три пъти.

Пробвах. Сега беше още по-хубаво. Урокът продължаваше. Неусетно мастиките станаха по шест. Йото отбеляза, че за мен това е едно добро начало. Чувствах се отлично, въобразявах си, че ако съм изпил шест водки щях да съм значително по-пиян. Предложих да пием още по едно. Йото не позволи. Платихме и станахме. О, боже мой! Това не бе истина! Моите здрави крака се огъваха, като че ли са от пластелин. В съзнанието ми се извършиха някакви корекции и ме изби на дивотия. В тоалетната пребих някакъв кретен, за да поизтрезнея. Не се получи особен резултат. Запалих цигара в автобуса, въпреки протестите на Йото, който също не бе от най-трезвите. Един пенсионер ми направи забележка, хванах го за дрехите и го повдигнах. Главата му потъна в облак дим, Йото енергично се намеси. Размина му се, но не му се видя страшно, защото отиде при шофьора и го увери за моето непристойно държание. Автобусът спря и се качи един случайно минаващ милиционер. Той разгледа паспорта ми, записа си нещо и ми го върна. Сигурно имаше някаква работа и не му се занимаваше с мен. Автобусът потегли. На следващата спирка пенсионерът слезе и аз слязох след него. Йото изглежда не забеляза. Дядката влезе в някакъв блок и тогава го застигнах. Той се облегна върху пощенските кутии и вдигна треперещи ръце. Оставих го и тръгнах пеша към студентското градче. Навярно нещо се е случило, губят ми се няколко часа. Беше паднала нощта, когато се усетих пред втори блок. Един познат ме осведоми, че Йото е на петия етаж при някаква Сийка. Тръгнах към входа. Портиерката, като че ли ме бе чакала цял живот. Заключи вратата под носа ми. Разгневих се. Ритнах стъклото и влязох. Портиерката се сви уплашена в един ъгъл. Не предприе нищо, но още същата вечер щеше да напише рапорт, започващ така:

„Студент на име Детелин, отиващ при така наречената Сийка…“

Най-напред се качих до третия етаж и спрях пред стаята на Йото. Почуках, навярно нямаше никой. Заключено. Разбих вратата — наистина нямаше никой. Качих се два етажа по-нагоре. Минах покрай една врата, на която висеше ключ. Превъртях ключа и го сложих в джоба си. След миг някаква колежка се опита да излезе от същата врата, изглежда много бързаше. Вътре настъпи суматоха. Търсеха ключа. Дългоочаквания миг настъпи. Отвътре се разчукаха и молеха за помощ. Помощ ли? Попитах какво трябва да направя. Накараха ме да разбия вратата. О, чудесно! Обичам да разбивам врати. Тази ме поизмъчи малко — бях превъртял два пъти ключа. Когато все пак се правих, трите момичета сърдечно ми благодариха. Подадох им ключа, като ги предупредих да не го забравят повече от външната страна на вратата. Те бяха толкова изненадани, че не успяха да ми кажат това, което мислеха, но предположил го безпогрешно, тръгнах бързо. Върнах се след половин час и спрях пред вратата на така наречената Сийка. Никой не отговори на чукането. Разбих и тази врата. Нямаше никой. В този момент отнякъде се появи Йото и ме задърпа — целият блок бил пълен с ченгета, които ме търсели. Мен? Поизтрезнях малко. Качихме се бързо на покрива и оттам се спуснах, с помощта на Йото, в трети блок, който допираше до втори, но бе с два етажа по-нисък, паднах лошо и изтрезнях съвсем. Излъгах Йото, че съм добре. Внимателно, накуцвайки напуснах трети блок. Портиерката, която се интересуваше повече от тези, които влизаха, отколкото от тези, които излизаха, не ме забеляза.

Във втори блок наистина ставаше нещо, пред входа му имаше две гъбарки и милиционер, а други двама охраняваха основните нетрадиционни изходи. Защо е нужно всичко това?

Реших, че не е подходящо решение да се установя в къщата на Боги и продължих. Седях в квартирата на Светла и пиех кафе, Бог лежеше върху нейното легло и с възмущение слушаше подвизите ми. Светла нямаше толкова здрави нерви, от появата ми се мотаеше в кухнята. Изморен се отпуснах на другото легло и заспах.

Сънувах цяла нощ кошмари. Блъсках се в някакви стени. Намирах се в някакво много тясно пространство. Въздухът не достигаше. Удрях яростно с главата си. Стената не устоя и рухна. Зад нея имаше друга стена. Всичко бе безсмислено… Крещях. Бог ме събуди. Преместихме се в кухнята и изпушихме по цигара. Бях плувнал във вода. От питието на самоубийците и слабите любовници хранопроводът ми беше изтръпнал, сякаш бях лежал върху него и затруднил нормалното му оросяване с кръв. Изпих много вода и легнах отново. Кошмарите продължиха.

На сутринта Боги и Светла отидоха на лекции, а аз останах в квартирата. Нямаше да излизам никъде. Заключиха ме отвън.

Деянията, влизащи в раздела „дребно хулиганство“ губеха давност за 24 часа, ако не бъде заловен извършителя. Не твърдя, че това което извърших вчера е дребно хулиганство, но вярвах, че ще бъде окачествено като такова, съжалявах за вчерашния ден, като че ли имаше смисъл да съжалявам. Бях си противен. Мразех се.

Към един се върнаха Бог и Светла и ме нахраниха. Цял следобед играхме шах с Боги. Светла четеше. Вечерта се прибрах в квартирата уверен, че отново съм се преродил. Сутринта от седем имахме важно упражнение — „Основи на социалистическото бъмбариране“. Нов предмет. Трябваше да започнем да го учим от втория семестър, но отново променена програмата. Трябваше на всяка цена да посетя това упражнение. Преподавателят бил вманиачен на тема присъствие. Познавах го задочно. Бог имаше сериозни проблеми при него в началото на лятото.

Събудих се много рано. Часовникът бе спрял, радиото на касетофона не работеше. Облякох се и тръгнах в мразовитата нощ. Един след друг се събуждаха прозорците на околните блокове. Института още не бе отворен. Замръзнал на спирката човек ме информира, че е шест без десет. Ужас! Продължих да скитам из скования от студ град. Влязох в една току-що отворила сладкарничка. Вътре не бе по-топло, но двойното кафе, което изпих, ме съживи. Изпуших цигара пред централния вход на академията и влязох. Чистачките ме гледаха любопитно. Намерих аудиторията, влязох и положих глава върху банката. Стори ми се, че мина много време докато пристигна първата от новите ми колежки. Тя поздрави и попита какъв е този ентусиазъм. Нямаше какво да й отговоря, сведох отново глава и продължих дрямката. Пристигнаха и другите, а после и преподавателя — главен асистент, кандидат на социалистическите науки С.О. Цолов. Изправихме се на крака.

— Вие колега, нов ли сте? — попита другарят С.О. Цолов.

— В известен смисъл, да, но всъщност съм от миналата година.

— Не съм ви виждал досега.

— Миналата година прекъснах за незаверен семестър. Отначалото бях в една друга група при вашият колега Конакчийски, но се оказа, че от канцеларията нещо са объркали и трябваше да се преместя в тази група. — На един дъх изпях замислената лъжа.

— Трудно ще вземете подпис от мен, имате шест отсъствия. Ще говоря с Конакчийски.

Мислех си, че трябва да говоря преди него с Конакчийски или по-добре да намеря незабавно Червенокосия и да отидем заедно. Ще бъде най-добре веднага след този час. След направената проверка бях записан в списъка. Нещата вървяха добре.

С.О. Цолов на няколко пъти изказа дълбоко съжаление за времето, което съм му отнел. Той ценеше много времето ни и обеща, че за компенсация ще отнеме седем минути от почивката ни. Даде ни някаква задача и каза да решаваме. Извадих от задния си джоб една смачкана тетрадка и записах условието. Трябваше да се бъмбарират три производствени величини, като символните им стойност се заменят с реалните за съответните месеци. Изглеждаше невероятно тъпа задача. Ако имах някаква смътна представа как се извършва самото бъмбариране — щях да я реша.

— Колега, защо не работите? — приближи С.О.Цолов към мен. — При Конакчийски не решавахте ли такива задачи?

— Знаете ли, имам известни пропуски. Някои неща не съм схванал добре. Но смятам, че в близко бъдеще ще се справям без проблеми. — Бях невероятно плах.

— Подайте ми учебника си!

— Не нося учебника.

— А трябва да го носите. Аз съм предупредил вашите колеги да си носят учебника на упражненията, защото той е необходимо пособие. Подайте ми един учебник!

Отнякъде му подадоха — тухла с около 1000 страници. Седях с покорно наведена глава и очаквах другаря С.О.Цолов да ми покаже какво трябва да науча. За следващият път ще прочета нещо. Сега само трябваше да открия незабавно Червенокосия. Дали ходи на училище! Бог трябва да знае координатите му.

7.

Йото не беше тази сутрин на упражнението. Успал се и пристигнал за втория час с великолепно измислено извинение. И жалко, той бе в състояние да предотврати това, което се случи. Какво всъщност се случи? Когато му разказали тръгнал да ме търси.

В някогашният „Храм на веселието“ издържах само цигара време. Тази квартира ми бе опротивяла. Всичко ми бе опротивяло. Всичко. Спомних си как се радвах, че ще живея с Бог и ми стана още по-противно. И този град ми е противен, и тази кръчма… Йото влезе в „Напредък“, когато пиех четвъртата си бира. Той седна на моята маса и се захвана да мълчи, като че ли идваше да ми съобщи нещо неприятно.

— Ще пиеш ли бира? — попитах.

— Ще пия! — той стана.

— Вземи една и за мен!

Донесе две халби, седна и отпи от неговата. Продължи да мълчи. Вбесяваше ме.

— Защо си се разприказвал толкова? — направих опит да се пошегувам. — Какво ти е?

— А на теб?

— Нищо ми няма.

— Сериозно! И какво смяташ да правиш сега? Утре…

— Утре?! Пий, приятелю! — вдигнах чашата си. — Във веселото пиянство удави спомена за утрешния дан!

— Весело пиянство! Твоето не е от най-веселите.

— Беше, някога. Много отдавна. Тогава пиех по-малко и умеех да се смея. Сега ми остана само това! — посочих чашата си.

— И смяташ, че в тази пикня трябва да търсим смисъла на живота си.

— А къде да го търсим. Общоизвестно е, че го няма. Всичко е безсмислено, Йото. Нашето пребиваване на този свят е кратко и безсмислено.

— О, я стига глупости!

— Вземи ми още една бира!

— По-добре да се разтъпчем малко. Всъщност, ти откога пиеш?

— От малък.

— Питам те сериозно. Казаха ми, че на упражнението при С.О.Цолов си бил доста пиян.

— Простотии. Вчера и тази нощ не съм вкусвал алкохол. Можеш да получиш по-подробна информация от Боги.

— вярвам ти, ти си луд и без алкохол.

— Да, луд съм! — почти изкрещях. Малкото посетители се спогледаха уплашени. — Луд съм! — извиках отново. Мъжът зад тезгяха огледа плахо стените, сякаш търсеше съдействие от табелата, която гласеше: „Културата — дълг на социалистическия гражданин“. Беше съвсем ясно, че повече бира няма да ни даде, затова приех предложението на Йото, отидохме до къщата на Боги. Изпушихме по цигара в антарктическия студ и се върнахме към студентското градче.

На вратата на втори блок имаше залепена заповед на ректора, която уведомяваше, че съм отстранен от общежитие за срок от една година. Въобще не бях настаняван в общежитие, но за всеки случай бях отстранен. Изчаках една голяма група студенти и влязох заедно с тях. Портиерката не ме забеляза. Отпуснах се на едното легло в стаята на Йото и запуших.

— Това, от което имаш нужда, Луд, е една жена. Любов.

— Глупости! Нямам нужда от никого.

— Ако продължаваш да живееш така, ще се погубиш.

— Живея чудесно.

— Браво! На това му казваш чудесно. Защо не се ожениш?

— Няма за кой. Ти би ли се оженил за мен?

— Аз?!

— Ето виждаш ли!

После съм заспал, въобще в последно време постоянно ме избива на сън. Събудих се към три. Единият от съквартирантите на Йото се бе прибрал. Йото предложи да играем бридж. Чудесно! Двамата тръгнахме из блока, за да намерят четвърти. Върнаха се след половин час разгневени. Долу при домакинката имало справки, в които се посочвали куп ненужни неща за живущите — къде и кога са родени, занимавали ли са се с ръководна комсомолска дейност, ходили са на бригади, вместо необходими и полезни данни, като може ли живущия да играе бридж, табла или други игри, може ли да пие и да се люби, да се бие и т.н. Не намерили четвърти. Започнахме да играем табла със съквартиранта на Йото, а моят приятел отиде за бира. Върна се и донесе „Кристално пиво-оригинално“, нямало обикновено. Това беше най-скапаната бира, който употребявах. След като прекъснах януари, започнах работа в бирената фабрика, като общ работник, навярно защото отново бях решил да спра да пия. Там попаднах на „Кристално пиво“ — невероятно. Такова не пускаха по магазините и до този момент не предполагах, че в нашата слънчева родина се произвежда бира, а само онова нейно жалко подобие, наречено с голямо чувство за хумор по същия начин. На втория месец ме изгониха, защото всеки мой работен ден носел на предприятието загуба от 60 долара ( две кашончета от продукцията за износ), както ме увери лично директорът на фабриката. Издадоха ми бележка, че съм работил четири месеца, колкото ми беше необходимо. По-късно директорът забранил да се приемат на работа студенти.

Квартиранта на Йото излезе и останахме сами. Не ми се играеше повече табла. Легнах и пак ми се доспа.

— Какво става с Ели? — подхванах сякаш прекъснат разговор.

— Какво да става, хвана се е с един брус, притежател на „Москвич“, който движейки се прави четири дири.

— Е, май не е само заради „Москвич“-а, доколкото си спомням ти си притежател на „Лада“.

— „Лада“-та е на баща ми и той си я прибра, след като я чукнах леко на бригадата.

— И все пак не е заради „Москвич“-а! — Какво ми ставаше защо злобеех?

— Е, добре. Прав си! Когато ни изоставят или победят, или повалят, никога не признаваме истинските причини, а търсим подлостта, пошлоста, егоизма, сребролюбието победителите. Ели просто ме изостави. Изостави ме! Може би, защото съм лош и слаб мъж, или… каквото си искаш мисли.

Вече съжалявах. Причиних му болка. Виртуозно смених темата.

Някъде нагоре се чу дива музика. Заформяше се поредният купон. Попитах Йото, кой живее там. Той се показа на прозореца и установи „Наши хора!“, а това означаваше много. След миг бяхме в центъра на весела, шумна компания. Не познавах всички присъстващи, но те ме познаваха и вече бяха чули за новите ми подвизи. Ракията свърши. Двама отидоха за алкохол, върнаха се и донесоха промишлени количества вино и коняк. Компанията бавно и съвсем сигурно се опияняваше.

Отнякъде се появи Сержант Джоко. След онзи случай го вкарали в лудницата. За три дни болните и обслужващия персонал се милитаризирали. На петия ден лудницата полудяла. На шестия го изгонили. Баща му го уредил и го изпратили на лечение в чужбина. Там го изтърпели цяла седмица. Екстрадирали го обратно за тяхна сметка. Завръщаше се в института. Имал да взема още два изпита от втори курс. Учебници си търсеше.

Почувствали първите повеи на предстоящата буря, мадамите си тръгнаха. Останахме силна мъжка компания и продължихме. Йото непрекъснато ме убеждаваше, че не бива да правя щуротии, да троша и да се бия. Обещах му и наистина бях убеден, че ще се държа добре. Говорехме с Александър за нещо, от което не мога да си спомня нито дума. Обстановката беше съвсем пияна. Много от нашите съратници нападаха безпаметно в леглата. Свършихме цигарите. Йото и Александър тръгнаха да търсят из блока. Останах сам на масата, не издържах дълго и тръгнах след тях, макар че бях обещал на Йото да не го правя.

В коридора двама се биеха. Познах Александър. Приближих се с мирна инициатива и се опитах да ги разделя. От отворената врата, срещу бойното поле, излезе някакъв и ми стовари няколко тежки удара в мутрата. Опомних се, навярно ми беше сцепена веждата, защото кръв замрежи очите ми. Двамата циркаджии влязоха бързо в стаята и заключиха. Отново погледът ми плувна в кръв, обзе ме ярост и танатос. Вратата бе преграда минимум за емоционалното състояние, в което се намирах. Ударих я и тя се разтвори. Двамата затискаха вътрешната врата. Наивници! Не успях да запазя равновесие и паднах по средата на стаята. Побойниците се възползваха и избягаха преди да съм станал ( като си помисля, така беше по-добре). Влезе Александър, гримиран по-точно и от мен и след минути стаята не приличаше на такава. Всичко, което можеше да се счупи бе счупено, всичко, което можеше да се обърне — обърнато. Едва ли хуните са притежавали по-добър разрушителен талант. Ударих един касетофон с все сила о пода и той се разби така, че и японската фирма производител, би се затруднила да го сглоби отново. Намерих кибрит и се готвех да запаля стаята, когато влезе Йото и задърпа. Бях готов да се бия с него, но не го направих, подчиних се. Йото ме поведе по стълбите към горния етаж. Отдолу се чуваше шум и той ме насърчаваше да внимавам. Милиция! Отведе ме в някаква стая. Исках да се върна, за да обясня какво се е случило, не ми позволи. Легнах на едното легло. Красиво момиче с изящна полупрозрачна нощница спираше кръвта от раните на лицето ми. Йото си тръгна Тя избърса очите ми и прогледнах. Плачеше. Тихо, без глас. Беше прекрасна. Затворих очи. Забравих всичко и си мислех само за нея. Поисках да я целуна, но не й го казах. Боже мой, колко я обичах… Неусетно съм заспал.

Събудих се много рано, часовникът до главата ми показваше 5 часа. Станах. Едно от момичетата на другите две легла се надигна и ме запита какво има. Попитах за добрата фея, която се грижеше за мен тази нощ. Отговори ми, че е отишла да спи при една нейна колежка, но не пожела да ми каже стаята. Написах на един лист „ОБИЧАМ ТЕ!“, поставих го върху възглавницата, чиято калъфка бях изцапал и си тръгнах. В коридора се огледах в едно огледало. Изплаших се. Режисьорите на трилъри нямат толкова добро въображение, за да сътворят подобно чудовище.

Потресен слизах по стълбите. Когато за миг спрях пред стаята на портиерката, отнякъде изникнаха двама в униформи и ми сложиха белезници. Поведоха ме твърде грубо към спрялата пред блока гъбарка. Потеглихме, пуснаха дори сирената — караха чудовище.

В подземната част на МВР-то изпразниха джобовете ми и ме блъснаха в една килия. Мумията, която пъхтеше на нара се оказа Александър — обезобразен, съвсем трезвен и примрял от страх, плачеше и зовеше за майка си. Разказа ми какво се бе случило. След като Йото ме отвел, Александър се скатал в някаква стая, но „проклетия алкохол“, както се изразяваше, го извадил оттам и предал в ръцете на органите. Очаквали и мен, накрая се примирили и тръгнали. Той през цялото време им обяснявал, колко е невинен и мазал тавана и стъклата на патрулната кола с кръв. Закарали го в болницата, за да му вземат кръвна проба за алкохол. Не успели, разбира се, но въпреки това установили, че е пиян, после го докарали тук. Прибрали вещите му и го накарали да подпише някаква декларация, предполагам за нещата, отнети от джобовете му. Александър отказал. Държал се толкова непристойно, че един старшина не издържал и го ударил. Тогава престъпникът сложил ръцете си на гърба и закрещял: „Бийте ме, палачи!“. Това го бил учил по история. Имал добър шанс, защото специална заповед на директора на същото управление изрично забранявала побоя над арестантите. Директорът бил хуманист. Това не е лошо. Александър отново отказал да подпише и му хрумнала интересна идея — нацапал палец в собствената си кръв и го поставил вместо подпис. Вкара ли го в килията. Запял „Интернационалът“, един пиян от съседната килия му пригласял съвсем сполучливо. Милиционерът, който бдял за спокойствието на арестантите успял да ги успокои, едва когато го почерпил с цигара. Александър я изпушил и заспал. Събудил се час преди да дойда и му било много съвестно за всичко, което бе извършил.

Допуши ми се. Повиках бдящия старшина и най-учтиво го помолих за една цигара. Отговори ми, че било забранено. Обясних, че ако не ми даде цигара ще крещя, той сякаш не повярва и аз му демонстрирах, а крещях чудесно. Старшината размаха ръце и извади цигарите си. Почерпи и Александър. Помоли ни да хвърлим угарките навън и да го извикаме, когато свършим. Всъщност беше добър милиционер. Изпушихме цигарите и го повикахме. Той прибра фасовете и направи жест, който би трябвало да означава: „Между нас да си остане!“. Разказах му няколко милиционерски вица. Умря да се смее. Смеех се и аз. Александър скимтеше в ъгъла.

След около час, прекаран чудесно в компанията на нашия пазач ни изведоха. Започнаха скучни, тягостни разпити. Съпрестъпникът ми все още се надяваше, че ще убеди следствените органи в невинността си. Аз отговарях на всички въпроси с „да“, „не“ и любимата ми фраза „не знам“. Дадохме писмени показания. Моите се състояха в изречението: „Не помня, бях пиян!“. Последва едно изтощително разкарване из кабинетите. Имах дори честта да разговарям лично с директора-хуманист. След като разговаряхме близо половин час, той повика един старшина и твърде ядосано попита: „Къде намерихте този стопроцентов идиот?“, а после ни изгони. Преместиха ни в съдебната палата, която бе част от палатата на МВР.

Съдебното заседание се състоя в един кабинет. Председател, съдебни заседатели, прокурор и в известна степен наш адвокат бе един, в момента цивилен, следовател — капитан. Една жена пишеше на машина. Извикаха свидетелите — двамата побойници и един милиционер. Дадоха показания. След това предоставиха думата на Александър. Разказа следното „Пили сме много, свършили сме цигарите. Той почукал на вратата на съседната стая, оттам излязъл единият от свидетелите ( по-високият) и му демонстрирал уменията си по източно бойно изкуство. После съм се появил аз с идеята да ги разтърва…“ Свидетелите твърдяха нещо съвсем различно. Странно! Предоставиха ми възможността да се изкажа и аз повторих почти същата версия, която чистосърдечно разказах на директора на МВР-то. След дълго пиянство, съм излязъл да се поразтъпча и съм видял баба си, зарадвал съм се и съм се затичал да я прегърна, в това време излязъл единият от свидетелите (по-високият) и отмъкнал баба ми. Влязъл съм тихо, на пръсти в тяхната стая и съм си взел баба си, а свидетелите от яд преобърнали и изпочупили всичко, след това се впуснали да ме преследват. Оставил съм баба си на сигурно място (тя пък взела та починала преди 4 години, бог да й прости) и съм побягнал от преследвачите. Паднал съм по стъпалата и за това имам толкова нещастен вид. Това е. Имам чувството, че не ми повярваха. Председателят нареди на машинописката да не записва това показание. Жалко! Заседанието продължи с разпит на милиционера…

Съдът се измори и прочете предварително напечатаната присъда. Безпристрастната Темида, която мълчаливо висеше над главата на председателя, раздвижи везните си сякаш искаше да го удари. 15 дни принудителен труд за дребно хулиганство. Съдът каза, че трябва да сме му благодарни, защото нашето деяние трудно може да се класифицира като дребно хулиганство. Това донякъде беше истина.

Преместиха ми отново в МВР-то. Седнахме в нещо като чакалня. Александър продължаваше да хленчи и ме вбесяваше. Като че ли кой знае какво се е случило. Ще ги изкараме тези 15 дни, голяма работа. Ще ни освободят 2 дни преди Нова година. Лошото бе, че щяха да ни свалят косите, а аз съм ръб без коса, но…

След около час ни повикаха в една стая и ни обясниха, че присъдата ще влезе в сила след една седмица. Трябваше да се явим следващия четвъртък в осем сутринта. Една седмица е много време.

— Преди да си тръгнете, трябва да изтупате пътеките! — нареди един старшина, който навярно току-що бе дошъл на работа.

— Не позна! — отговорих зарадвано. — За този вид работа си има хора, които получават заплати.

— А бе, ти къде се намираш? — изкрещя той. Оле, колко бе страшен!

— Като се оглеждам и все ми се струва, че сме в някоя зоологическа градина.

— Сега ще видиш една зоологическа градина!

Той се засили към мен. Бях сигурен, че няма лоши намерения и го посрещнах с гордо вдигната глава. Това съвсем го обезкуражи.

— Хващайте веднага пътеките!

— Хайде, Луд, дай да изтупаме тези проклети пътеки! — подхвана Александър, който се беше опуснал от страх и миришеше.

— Пъзльо! — не сдържах разочарованието си.

— Хайде, момчета — пътеките! — обади се по-спокойно същият старшина след като ни върнаха вещите.

— Няма! — поддържах спокойния тон.

— Няма да излезете оттук, докато не ги изтупате!

— Добре! — казах, като че ли след миг ще заспя и изкрещях. — Добре! — повторих, усмихнах се и изкрещях отново.

В Стаята нахлу началникът и старшините се изпънаха.

— Какво става тук? Тези идиоти още ли не са се пръждоса ли?

— Другарю подполковник, те не искат да изтупат пътеките.

— Махайте ги веднага! — изсъска и излезе, удряйки здраво вратата.

Дадоха ни да подпишем декларация, че срещу нас не е проявено насилие. Наистина не бе проявено, но в напечатаната декларация имаше правописна грешка. Не, че отказвах да я подпиша, просто обърнах внимание. Това взриви нервите на моя опонент, той скочи, повали ме на земята и започна да ме рита безмилостно. Отново крещях, този път имах достатъчно основание. Не усетих кога е влязъл директорът-хуманист, но видях колко енергия употреби, за да усмири подивелия си подчинен. После го изгони и нареди веднага да бъдем изхвърлени. Изхвърлиха ми. Минах и без декларация.

Александър се ядосваше, че е толкова лош и пропаднал. Не го слушах, трябваше да намеря Червенокосия. Развих му плана си, но той отказа, навярно беше прозрял, че е опасно да дружи повече с мен и тръгна в друга посока. Къде ли можеше да се пилее Пил.

Във „Факел“ срещнах Терцата. Той ми даде някаква мижава информация. Обиколих три-четири квартири и когато отчаян и изморен от дългото тичане влязох в „Зора“, за да изпия халба бира, го намерих. Седеше с някакъв непознат и пиеше. Разказах му всичко и тръгнахме. От една квартира купихме уиски, а после и кутия бонбони. Пил влезе в съдебната зала и след десет минути излезе сияещ. Наказанието ми било заменено с глоба в размер на 50 лева. Опитал да оправи и Александър, но рушветът бил прекалено скромен. Бяхме се класирали в последния момент. Утре щяло да бъде късно. Задлъжнях към Червенокосия с 80 лева и почерпка, разбира се.

В къщата на Боги бе доста студено. През отворения прозорец нахлуваше ледения дъх на мразовитата декемврийска нощ. Направих си компрес за лицето. Погледнах в огледалото и видях картина на художник-модернист. Дълго пушех и размишлявах.

Събудих се на другия ден и до вечерта не излизах никъде. Привечер пристигнаха Боги и Светла. Прекалиха с морализма и си тръгнаха.

Сутринта на следващия ден тренирах на стадиона. А когато се прибрах, Александър ме чакаше пред квартирата. Заместник-ректора проф. Иванов наредил да се явим незабавно при него. Това не ме касаеше особено. Александър бе поизтрезнял от уплахата и сега непрекъснато се питаше какво да прави.

Казах му, че няма да изнасилвам ситуацията и ще оставя всичко на самотек. Няма да се явя при професор Иванов, защото няма какво да му кажа. Разказах как съм се отървал от принудителния труд, като изтъкнах, че е твърде късно и той да се отърве по същия начин. Той каза, че ще намери някакъв друг начин, защото не иска да бъде затворник и никога, за нищо на света няма да стане, а ако по силата на някакви ненормални обстоятелства се превърне в такъв ще предпочете да премине в небитието, тъй като се е родил свободен човек. Попита ме за някакъв сигурен начин да влезе в болницата. Развих му няколко варианта, но с оглед на положението, най-сигурният би бил инфекция на крака. Бях го правил в казармата и си спестих пет месеца чанч и унижения. Трябваше да си купи игла и спринцовка за еднократна употреба и да си инжектира половин кубически сантиметър нафта между палеца и показалеца, ако има шанс не му отрязват крака, престоява месец-два в болницата, напълват го с антибиотици и пълни упойки, а след това го изписват и още три-четири месеца е нетрудоспособен. Александър реши, че в краен случай ще пробва описаният метод, освен това няма да се яви при Иванов, защото и той няма какво да му каже и си тръгна, а аз легнах и спах до тъмно.

Вечерях в студентския стол и се отбих в „Напредък“. Там седеше Йото с Малкия и още двама. Йото бе ужасяващо пиян. Малкият каза, че не е изтрезнявал от три дни. Отказах да пия, не защото отново бях решил да ставам нов човек, просто, колкото и да не е просто, не ми се пиеше. Помогнах да отнесем Йото. На излизане съборихме две кофи за боклук. Моментално изникна патрулната кола, през последните 3–4 дни непрекъснато циркулираше около студентския град.

— Пак ли ти, бе? — облещи се старшината.

— Този път съм съвсем трезвен. Ето! — приближих и духнах в лицето му. Той така се изненада, че не отрони дума повече, качи се в лунохода и отлетя. Във втори блок не ме допуснаха, поверих Йото на другите и влязох в студентската сладкарница. Взех си кафе и кола и седнах на една полупразна маса. Тези, които седяха до този момент на масата се разбързаха и станаха, малко по-късно ги видях на съседната маса. Заведението се пълнеше все повече и повече. Скоро щяха да пуснат някакъв филм по видеото. Празни места не останаха, освен на моята маса. Столовете бяха заварени и не можеха да се местят. Някои влизаха, оглеждаха се и си тръгваха, никой дори не попита свободни ли са местата, това бе чудесно. Реших да остана до края на работното време. Взех си още кафе. Пристигна Пил и седна при мен. Сега вече е повече от сигурно, че другите два стола ще си останат празни.

— Яко си закъсал, Луд!

— Не бих казал. Две-три пиянства — голяма работа.

— Ти какво разбираш под закъсване?

— Ще се оправя! Слушай, Пил, искам да се любя с някоя!

Червенокосият се разсмя гръмко и това ме раздразни.

— Какво се смееш?! Искам да се любя. Имам нужда от любов.

— И с каква мадама искаш да го правиш?

— С каквато и да е. Всъщност, да не е някоя мръсотия.

— С богиня? — Пил отново се разсмя.

— Престани да се смееш.

— Предизвикваш ме. Не мога да си представя някоя, която ще пожелае да легне с теб.

— Глупак!

— Пробвай! Попитай която си поискаш жена в тази сладкарница и чуй отговора й! — Червенокосият, май, беше прав. — Всъщност познавам един рисков фактор, мога да ти го осигуря за утре вечер.

— Много ли е скапана?

— Напротив — страхотна мадама, това ще ти го декларира всеки виетнамец в околността. — Пил продължаваше да се смее. — С малко повече шанс може да се отървеш само с някое катарче.

— Добре, доведи ми я утре!

— Ще ти я доведа, но се запаси с антибиотик, защото тя не си носи.

Допих си кафето и си тръгнах.

Пристигнаха с Пил на другия ден след обяд. Червенокосият веднага изчезна. Когато я докоснах забравих всичко. А тя беше наистина страхотна.

Три дни не излизахме от „Храма на веселието“. Толкова много любов… На следващият ден се явих на изпит пред КАТ. Допуснах груба грешка. Скитах още два дни из Кристалния град и заминах за София. Отново гостувах на сестра си. Разказах й почти всичко.

8.

След една скучна и бездушна новогодишна нощ, няколко отчаяни пиянства и мрачно, безсмислено, двуседмично безделие в София, в качеството на гост у прекрасната си сестричка се прибрах в Кристалния град. Избягнах традиционната война около единствения автобус, тръгвайки пеша в студа и тъмнината. Изненадах се, когато видях, че в квартирата ми свети. Вътре бяха почти всички — Боги, Светла, Йото, Върхът, Червенокосият, Малкият и още две колежки, които нямах честта да познавам.

— Ето го и Лудият! — изненада се малкото бирено човече.

— Какво те води насам? — в същия тон попита Пил. — Да не би да си пристигнал за подписи.

— Разбира се! — отговорих безочливо, подразнен от иронията на Пил, всъщност нямах намерение да се опитвам, дори да събирам подписи. — Мисля, че нямам особени проблеми.

— Е, това е мъжка приказка! — искрено се зарадва Бог. — А вие тук сте се разхленчили: „Какво ще правя по ОЧЗ!“, „Как ще се оправя с Неделчев!“ и не знам какво си.

Думите на Бог ме окуражиха и за пръв път си представих варианта „Вземане на подписи“. До този момент премислях другата възможност — административна заверка. Защо, всъщност, не опитам да си събера подписите. Административната заверка в трудно и несигурно нещо.

— И как ще стане това с подписите? — продължи Пил.

— Лесно! — отговорих и вече бях уверен, че ще успея. Тръгвам с книжката на училище и преподавателите се разписват, в края на краищата, това им е работата.

— Супер си! — обади се Светла. — Аз не съм ходила на две упражнения и се притеснявам, а ти си ходил на две, при това пиян и не ти пука.

— Да, но той е Лудият Лош! — отбеляза Йото и улови чашата си. — Наздраве, Луд! — Едва сега забелязах колко е пиян.

— Слушай, Луд! Това, което говориш е фантастика, при това ненаучна. Въобще не ме убеждавай, че не ти пука!

— Не ми пука.

И наистина беше така. Обзаложихме се с Пил. Другите продължиха да обсъждат тактиката и стратегията на вземането на подписи. Узнах последните новини в „Академията на боговете“. Професор Иванов продължавал да ме търси. Упорито — както твърдеше Боги. Да не би да очаква рушвет от мен! Александър влязъл в болница. Инфекция! Няколко дни преди това помагал при остъкляването на една тераса и някаква мазна ламарина му се забила в крака, проявил небрежност, не предприел нищо, после пийнал и забравил. Пет-шест пъти е бил на операционната маса, нацепили му хубавичко краката ( според самият Александър приличал на телешки шол, миг преди да бъде хвърлен в нагорещената фурна). Пошашавили са го от инжекции — 12 пъти дневно. Днес цялата група ходила да го видят. Бил в отлично настроение, с много добро чувство за хумор описвал болничните си страдания.

Йото заспа на масата. Преместих го на леглото на Бог. Боги ме информира за състоянието на Йото. Беше много загрижен и каза, че се бои за него повече, отколкото за мен. Я, гледай! И защо? Просто Йото не бил изтрезнявал през последните двадесетина дни. Голяма работа. Светла също се намеси и защити тезата, че е много зле. Помолиха ме да се опитам да му въздействам. Олеле, точно аз ли?

После всички, освен Йото, си тръгнаха. Легнах си твърде доволен от себе си. Бях погълнал не повече от сто грама ракия. Спах чудесно и когато часовникът иззвъня в шест и половина, станах с удоволствие. Дали не мога отново да се върна?

Йото седеше вече край масата, пушеше и доунищожаваше останалата от снощи ракия. Попита ме кога съм пристигнал. Казах ме, че трябва да ходим на училище и той много се учуди. Все пак тръгнахме.

Влязохме в аудиторията. Настъпи тишина. Йото убеди всички с два-три красноречиви жеста, че е добре пиян. Подозрения се посипаха и върху моята личност, но разочаровах колегите. Асистентът по ОЧЗ бе в прекрасно настроение, събра всички книжки и ги разписа без да прави каквито и да е проблеми, след това ни пожела успешна сесия и ни освободи. Чудесен асистент.

Отидохме с Йото в една закусвалня и закусихме. Йото настояваше да пием бира, решително му се противопоставих. Той каза, че не е очаквал от мен подобни свенливи истории и че съм станал досаден. Изостави ме. Студентската му книжка остана у мен. Изпих две кафета в академичната сладкарница и отидох на лекция. Отново никакви проблеми с подписите. До обяд взех още един и се прибрах в квартирата.

Тъкмо се готвех да поспя, когато влезе Пил и донесе Йото. Струва ми се, че Бог бе прав снощи.

— Как върви събирането на подписите?

— Благодаря, добре! — отговорих обезкуражаващо.

— Ще ходиш ли довечера на стадиона?

— Какво да правя на стадиона?

— О-о, май си забравил! Масовите студентски кросове по случай края на семестъра.

Спомних си. В края на всеки семестър студенти тичаха из града като малоумни. И не от някакъв ентусиазъм, а за да вземат подпис по физкултура. Тези кросове бяха нещо съвсем обичайно и не впечатляваха никой. Как бих могъл да забравя. Имах четири заверени семестъра, което означаваше, че съм участвал в четири инициативи на катедра „Гуменка“. След всяка от тях си обещавах, че упражнението по физкултура ще ми стане първостепенна грижа през следващия семестър и все не се получаваше. Договорихме се да се чакаме в шест без десет пред „Напредък“ и той си тръгна.

Събудих се към пет и разритах Йото. Оказа се, че и той трябва да тича. Извини ми се за тази сутрин. Опитах се да му поговоря, но не се получаваше АЗ да говоря за вредата от алкохола и пиянството. Излизаше иронично и цинично.

Пил ни очакваше и тръгнахме към стадиона. Срещнахме първите групи ( пускаха ни на групи, за да не задръстим движението в града). Преподавателите мръзнеха пред лекоатлетическата писта. Йото ме отведе при нашия. Виждайки ме преподавателя остана много учуден, но все пак се подписа на листчето, където бях написал трите си имена и факултетен номер. Трябваше да изчакаме да стартират пет групи пред нас. С Йото бяхме 17 серия. Пил също. Към старта приближиха Малкият и Върхът. Добра компания се учреди, като че ли ще ходим на купон.

Един от преподавателите изпляска глухо и ние стартирахме. Маршрутът ми беше до болка познат и измислен с толкова любов, че не можеше да съкрати, особено през зимата. Минаваше в подножието на хълма, върху който се намираше градският спортен комплекс, около четири кръчми. Бе толкова студено, че тичах с удоволствие. И петимата се движехме с бодро темпо в началото на групата, ако отстрани непознат човек ни наблюдаваше едва ли би прозрял пиянските ни наклоности. Финиширахме. Нашият асистент разписа на Йото книжката, а мен ме прати отново на старта. Такъв беше регламентът. Пил и Върхът също бяха на старта. Нямаше как, освен това си го бяхме заслужили. Йото и Малкият си тръгнаха, а ние стартирахме отново, в 36 серия ( за купата „Умен съм“). На моят преподавател пак му се стори недостатъчно. Хрумна ми да го ударя и да си тръгна, но си спомних за баса с Пил. Той нямаше да участвува в тази обиколка и беше отвратително щастлив. На старта застанахме с Върхът. Пробягахме отново трасето и получих скъпоценния подпис. Този семестър имам късмет с преподавателя. Във втори курс януари, бягах пет дни по три кроса и още пет дни по стъпалата на катедра „Гуменка“. Тръгнах си. Върхът стартира отново. Не му вървеше с тази „физкултура“. И като Шварценегер да стане, пак ще има проблеми с нея.

На следващия ден нямах никакви проблеми, взех полагащите ми се три подписа. Следобед тренирах на стадиона.

Настъпи денят на истината — сряда. Пристигнал в аудиторията преди всички, седнах и разлистих вчерашните вестници. Влезе другарят С.О.Цолов. Прибрах вестниците и скромно наведох глава. Имах добър план. Преподавателят се правеше, че не ме забелязва, но предполагам му въздействувах, защото явно бе неспокоен. Той забравил това, което искал да ни каже, но нямало нищо страшно — втория семестър сме щели да се видим отново, тъй като изпита по „Основи на социалистическото бъмбариране“ излизал през юли. Затова ще ни даде подписи и ще ни освободи. Но ще даде подписи на колегите, които го заслужават.

В това време вратата се отвори широко и влезе Йото, влезе по такъв начин, че на всички стана ясна алкохолната фаза в която се намираше. Седна до мен и се опита да ми каже нещо. Алкохолните пари завоалираха главата ми и за малко да му вляза в положението. Йото положи прилежно глава върху банката и заспа.

Вземането на подписи бе мъчителна процедура. С.О.Цолов проверяваше отсъствията, извинени ли са и тетрадката за упражнения на всеки от колегите. От първите десет, на четирима отказа подпис. Асистентът прочете името на Йото и аз го сръчках. Той бързо разбра какъв е проблема, стана и олюлявайки се приближи до катедрата. Още докато извършваше придвижването, преподавателя отбеляза, че е безсмислено — имал толкова отсъствия, че дори да са извинени, няма да получи подпис. Това не обезсърчи Йото.

— Добре, другаря С.О.Цолов, имам един въпрос към вас, ако ми отговорите правилно — ще напусна института, ако не ми отговорите — ще ми дадете подпис, без да ми гледате отсъствията. — И без да дочака отговор от смаяния асистент, Йото запита: — Кажете ми трите имена на Карл Маркс!

— Как си позволявате? — окопити се С.О. Цолов.

— Как пък да не си позволявам, нали трябва да зная интелектуалното равнище на човека, който ме образова.

— Това е скандално!

— Няма нищо скандално — надигнах се аз. Бе започнало да ми става интересно. — Колегата е любознателен и иска да научи трите имена на идейния вдъхновител на нашето общество.

— Кажете ми трите имена на Карл Маркс.

— На колеги, моля ви!

— Ако ми кажете трите имена на Карл Маркс ще си изтегля документите още днес, ако…

С.О.Цолов взе книжката на Йото и се подписа.

— Благодаря! — Йото си прибра книжката. — И все пак, как може един главен асистент, кандидат на социалистическите науки да не знае трите имена на Карл Маркс…

— Колега, дадох ви подпис, свободен сте!

— … ами ще ви срещнат на улицата и ще ви попитат, а това ще бъде срам за целия институт…

— Моля ви, колега, вървете си!

— Карл Фридрих Рундемайн! Запомнете ги, за да не се излагате. Срам! Главен асистент — кандидат на социалистическите науки да не знае…

— Дадох ви подпис, вървете си! — С.О.Цолов кипна. Още малко.

— Запомнихте ли ги? Карл Фридрих Рундемайн. Най-добре е да си ги запишете.

— Колега…

— Ще диктувам бавно. Карл… Фридрих…

Отказах се от своя план Често ситуациите ни предоставят по-добри възможности и от гениално измислените. Решително приближих до катедрата с книжка в ръка.

— Аз също съм за подпис! — заявих нагло.

— О, Луд, видя ли го бе, не знае трите имена на Маркс!

— Тихо! — погледнах смразяващо Йото.

— Добре, ще ви дам подпис, но после си тръгвайте с вашия приятел.

— Веднага! — обещах аз.

С.О.Цолов се разписа в книжката ми. Хванах Йото под ръка и го изведох. Моят приятел продължаваше да крещи: „Карл Фридрих Рундемайн“. Можеше да бъде вече спокоен — асистентът ще помни това име цял живот. В коридора, пред аудиторията изведнъж се промени.

— Откъде ти хрумна тази блестяща идея?

— От безизходицата. Там се ражда гениалното.

— А въпросното име?

— Рових миналата година в една съветска енциклопедия. Не си спомням дали бе точно така, но свърши работа.

— Чудесна че аз имах и друг план.

— Не се съмнявам. Слушай, Луд, да ходим и да полеем някъде това изключително събитие.

— Още една блестяща идея. Тази сутрин си пълен с гениалност, но се страхувам, че ако седнем някъде, ще заспиш и аз ще остана сам. Страшно е когато останеш сам. Имам такова предложение — ти да отидеш в къщата на Боги и да поспиш, а аз ще взема подписи от следващите две лекции. На обяд ще се прибера и ще заформим чудесно пиршество.

— Добре, ще те чакам в квартирата. Пие ми се мастика.

Той ми даде книжката си, аз — ключа. След малко излезе нашата група. С.О.Цолов им събрал книжките и ги подписал без да гледа отсъствията. Приятен преподавател! Кой ме плашеше, че за едно неизвинено отсъствие не давал подпис!

Не срещнах проблеми с подписите на другите две лекции. Дори Секирев разписа. Прибрах се в квартирата, Йото спеше, легнах и аз. След два часа моят приятел ме събуди и ми напомни, че съм обещал да празнуваме. Отговорих му, че не ми се пие. Той се поразсърди малко и си тръгна. Взех учебника по „Основи на социалистическото бъмбариране“ — издание на нашия институт и го разлистих. Боже мой! Помислих си, че Боги е учил всичко това и ми стана жал за него. Той се е бъмбарирал. Захвърлих го и взех друг учебник — ОЧЗ (Общочовешки задължения) — отново институтно издание. Този учебник бе писан от кретени, това ми стана ясно веднага след като прочетох два пасажа. Захвърлих и него. Разгледах другите учебници на полицата, разбира се, всички бяха на Бог. Настръхнаха ми косите. Не предполагах, че учим толкова много и само дивотии. Всъщност, какво учим и какви щяхме да станем след евентуалното ни завършване на института — възторжени, пламенни, всеотдайни строители на социализма, а може би и вярващи в светлото бъдеще, с една дума — идиоти с промити мозъци и изтръгнати сърца.

Навън вилнееше леден вятър и въпреки това излязох. В новия си кожух се чувствах великолепно. Вървях съвсем бавно и с радост гледах подтичващите, треперещи хора. Неусетно стигнах в студентското градче. Столът не беше отворил, изпих две кафета в студентската сладкарница. Вечерях и отново тръгнах из студа. Подминах квартирата си. Не ми се оставаше сам. Малко по-надолу срещнах отдавнашна позната. Отиваше на някакъв купон в четвърти блок. Покани ме, но обясних, че е изключено. Изпихме по една водка във „Фея“-та. Тя бе чувала за моите истории и искаше да узнае подробности от самия мен. Отказах да говоря и тя започна да приказва за себе си. После забеляза, че ме отегчава и предложи да ставаме. Направихме го. На път към студентския град, тя каза, че купонът на който отиваше щял да бъде много скучен. При това не познавала никой от участниците в него, освен колежката, която я е поканила. Предложих й да посетим квартирата ми. Тя окончателно реши, че няма да отиде на купона. Стори ми се, че дори се зарадва. Когато влязохме, тя извади от чантичката си бутилка водка. До този момент не предполагах, че тази нежна и изящна чантичка, би могла да съдържа такова съкровище.

Бях спал с нея няколко пъти, затова пропуснахме увертюрата, за която нямах и настроение, съблякохме се делово и си легнахме. Нощта ставаше все по-вълшебна. Каква нощ! Скоро забравих всички проблеми и грижи и си мислех само за любов. За първи път не ме натъжи кончината на бутилката, на нашата бутилка, защото всичко беше наше — леглото, голите ни тела и приказната тишина на стаята, и слабата светлина на свещта, и ледения вятър издуващ стъклата на прозорците… и всичко, цялата нощ…

В седем без четвърт, не мигвали дори не помисляли за сън станахме, облякохме се и тръгнахме към института. Вървяхме весели и щастливи, не чувстващи умората и безсънието… На входа се разделихме, съвсем просто, като ли че сме се срещнали преди минута, не се разбрахме да се видим отново, но вярвахме, че това непременно ще стане и знаехме, че никога вече няма да изживеем, заедно, такава нощ.

На лекцията от 7 часа взех безпроблемно подпис. Йото бе дошъл в сравнително добро състояние. На последвалото упражнение ударих на камък. Асистентът Гюрчо отказа категорично да ми даде подпис, изведнъж нещо рухна в мен. Натисна ме умора и отпадналост. Умирах за сън. Оставих книжката си на Йото и се върнах в квартирата си. Смятах, че няма да има никакви проблеми на следващата лекция.

Стори ми се, че току-що съм заспал, когато влезе Йото.

— Луд, ставай! Професор баба Бона не ти дава подпис.

— Не се шегувай! Загивам за сън.

— Сериозно! — Йото ми показа книжката.

— Някакви претенции ли имаше към мен?

— Не, даде подписи само на тези, които бяха в залата. Каза, че другите ще я намерят.

— По дяволите! Къде ще я търся сега?!

— Хайде ставай! Ще я намерим. Или в катедрата, или в кабинета на заместник декана.

Станах и тръгнахме. Не бях виждал никога въпросната дама. Йото ми я описваше подробно. В това описание не намирах нищо особено, По което веднага да позная, че е тя. Трябваше преди всичко да разчитам на интуицията си. Миг-два стоях пред катедрата нерешително и най-вече под усърдния натиск на Йото, почуках и влязох. В стаята имаше трима мъже и две жени.

— Добър ден!

— Добър ден! — отговори единият от мъжете и ме загледа въпросително.

Тримата мъже автоматично отпаднаха, разгледах внимателно дамите. Едната беше прекалено млада, за да бъде баба Бона, другата…

— Какво има колега?

— Ами… — Другарката приличаше на описанието дадено ми от Йото, но… — Търся другарката Монова!

— Проверете в кабинета на заместник-декана!

— Благодаря! — въздъхнах с облекчение и излязох.

Йото ме чакаше от вън. Бях събрал известна доза кураж и докато не съм го разпилял, се втурнах към кабинета. Почуках и влязох. Една жена пишеше на машина. Отново:

— Добър ден!

— Добър ден! — отговори жената без да вдига очи и продължи да чука. Имах достатъчно време, за да я разгледам. В общи линии приличаше на описанието, но ми се струва, че осемдесет процента от жените на тази възраст ще пасват на това описание. Йото въобще не може да ти опише нещо както трябва.

— Какво обичате? — Тя продължи да пише. Стори ми се твърде млада, а и освен това, помислих логически — професор, доктор, заместник декан, пък да работи на пишещата машина при целия необятен административно-бюрократичен институт в „Академията“. Малко вероятно. Навярно това е секретарката на заместник-декана. Жената спря и ме погледна с очакване.

— Извинявайте, търся професор Монова! Тя не сдържа усмивката си и веднага проумях грешката, която бях допуснал.

— Тъй ли, колега? И за какво ви е професор Монова?

— Ох, извинявайте! Идвам от стадиона, досега тичах за подпис по физическо. Счупих си очилата и съм много разстроен. Идвам при вас за подпис, не успях да дойда на последната ви лекция.

— Колега, вие не само сте пропуснали последната ми лекция, вие въобще не сте идвали на моите лекции. Сигурна съм, че ви виждам за първи път.

— Аз… понеже съм без очила. Може би ще си спомните ако бях с очила. Имам пропуснати две-три лекции, но общо взето съм присъствал.

Помислих си, че може да ми даде нейните очила и малко се смутих (но тогава как да те види, глупчо?). Бях вложил цялата си артистичност. Тя клатеше тъжно глава. Нещата не вървяха добре.

— Добре, ще ви дам подпис, но трябва преди това да видя тетрадката с лекциите ви.

Това ме разби тотално, нямаше защо повече да играя, смънках едно „добре“, после „Довиждане!“ и си тръгнах.

Ето бях вече два подписа пасив и то точно, където най-не очаквах. Като си помисля само — взех подпис от С.О.Цолов, от Секирев, от представителя на катедра „Гуменка“ и от други страшилища на студентската младеж в Кристал сити, а не успях да взема от асистента Гюрчо, който бе на моята възраст и от добрата баба Бона, за която се говореше само хубави неща. Веднъж заплашила двама колеги, на една своя лекция: „Вие двамата, ако продължавате да си говорите, на изпита повече от пет няма да ви пиша!“

9.

В петък кампанията по събирането на подписи приключи. Останах с два не взети, едно изключително постижение. Досега винаги съм приключвал с пет и повече пасив и никога не съм ходил по-малко на училище. Върхът беше в края на втори курс — липсваха ми девет подписа. Положението се усложняваше и от обстоятелството — масово заминаване на преподавателите на почивка в една вила на брега на морето. Вилата принадлежеше на института. Заминаха веднага след като завърши семестъра. Отчаян ходех от катедра в катедра. Сякаш се бяха наговорили. Всички, които ми трябваха — заминали. Срещнах Червенокосия. Той бе минус десет подписа и малко се поуспокоих. На другия ден тръгнахме с Пил на стоп към морето — едно лудо и ненормално пътуване. Нощта прекарахме в един храсталак край Варна. Намерихме въпросната вила на следния ден по обяд. Преподавателите лежаха на плажа щастливи, доволни, отпуснати. Това като че ли не бяха нашите преподаватели — тези умееха да се смеят. Възникна нов проблем — нито аз, нито Пил познавахме лицата, които ни интересуваха. Видях един асистент, който ми беше преподавал в първи курс. Приближихме, поздравих ги и внимателно попитах за доцент Христов. „Ами, ето го до мен“ — тихо отговори асистентът, но Христов го чу. Оправдах се със силното слънце, което ме заслепило. Помолих го да ми разпише, стори ми се, че го направи с удоволствие. Огледах се. Пил също се оглеждаше. Нямаше как попитах доцент Христов да ле не е виждал някъде другарката Ангелова. Тя, разбира се, се оказа до него и когато я помолих да ми подпише весело се разсмя. Насъбраха се много преподаватели и ни оградиха с Червенокосия. Съвсем точно констатираха, че не ги познаваме, а ги търсим, за да ни дадат подписи, които удостоверяват, че сме били на техни лекции или упражнения. Направиха го с превъзходно чувство за хумор. Ние с Пил отрекохме категорично. Бяхме се превърнали в източник на веселие за тези слънца на науката.

— Така… значи сте втори курс, специалност…, аз съм ви преподавал. — Един мъж се отдели от групата. — Вие трябва да ми кажете кой предмет и как се казвам, за да получите подпис.

Шах с пешката! Спогледахме се с Пил. Кофти въпрос. Червенокосият назова някакво име и всички избухнаха в смях. Той се оправда, че в плажен костюм хората изглеждат съвсем различно.

— Добре, от три пъти. Вторият път се обадих аз и интуицията не ме подведе. Бях съвсем точен, а той много учуден.

— Елате да ви дам подпис, колега! Елате и вие! — обърна се към Пил. Разписа, а след това високо обявяваше предмета и преподавателя. Извикания артистично се приближаваше и, с императорска суетност, слагаше подписа си. Стояхме с Пил встрани и не вярвахме на очите си. Малък плажен театър. След като подписите бяха събрани, нашият благодетел тържествено ни връчи книжките (последваха аплодисменти) и ни покани на обяд. Невероятно. Държеше се с нас като с племеници. След вкусния обяд в стола на вилата ни изпрати и пожела приятно пътуване. Страхотно мил човек. Десет дни по-късно ми изрисува една двойка (на Пил също), а наесен ме връща три пъти и ми писа три, само защото сме били приятели.

Не се притеснявах за двата подписа. Щях да ги получа.

След обяда, ако помията в студентския стол, въобще може да се нарече така, минах да видя Светла и Боги. В квартирата им цареше меланхолия и отчаяние. Бог предложи да седнем в кухнята, защото госпожицата възнамерявала да поспи. Нямах нищо против. На влизане Светла повика Бог и влязох сам в кухнята. Миг след мен влезе и той, извади бутилка водка и напълни две чаши.

— Е, как върви? — попита той привидно, нехайно, след като отпихме.

— Добре, в общи линии! — Разказах последната седмица от живота си. Усещах, че нещо не е наред. — А при вас?

— Взех си всички подписи, но Светла…

На Бог не му се говореше.

— Какво Светла?

— Доцент Неделчев не й дава подпис.

— Защо?

— Просто ей така — не й дава. Не му била ходила на лекции, бил я виждал само два пъти… А бе, ще ти кажа направо — иска да я чука.

— Мръсник!

— Обещах на Светла да не ти казвам, но ме подтиска и трябва да го споделя с някой. Поканил я в къщи да поговорят, щял да й даде подпис и уточнят подробности за изпита.

— Мръсник! — повторих аз и си налях нова чаша. Забелязах, че нервнича.

— Какво бих могъл да направя аз като неин приятел? Как да я защитя? Кой съм аз и какво да направя? Обезличават ни, Луд. Обезличават ни като мъже, обезличават ни като хора.

— Кога е поканена?

— Тази вечер в шест.

— Ще отиде ли?

— Няма друг начин. Каза, че ще отиде и ще си държи умно и възпитано, поне подпис да си вземе. Пък изпита… но няма да легне с него.

— Тя е изключителна дама. Ще се справи. Вярвай й!

— Вярвам й.

Обърнах разговора в друга посока — Йото. Казах му, че и аз съм започнал да се плаша. После опитах с малко хумор — нищо не се получи. Боги не се усмихна дори, сякаш не беше той. Допихме водката и тръгнах.

В „Зора“ намерих Йото и Пил. Изпих една водка и отвлякох Йото в квартирата си. Казах му да се стегне, защото ни предстои важна работа. Йото не бе трезвен, но в никакъв случай — пиян, той пиеше непрестанно вече почти месец и бе достигнал фазата, която и аз неведнъж съм достигал — алкохолът просто преминава през организма без да влошава състоянието. Обясних му какво трябва да направим, съгласи се, в това състояние на леко опиянение беше откачен и луд почти колкото мен. По мое нареждане взе две празни винени бутилки в платнена торбичка и тръгнахме. Часът бе едва пет. Отбихме се в една безименна кръчма и пихме по една ракия, най-вече, заради студа.

В шест без десет застанахме във входа на отсрещния блок. — Я, асистент Гюрчо, и той ли живее тук! — изненада се Йото.

— Чудесно, с един куршум два заека. Асистентът Гюрчо влезе при нас и докато затваряше вратата, го хванах с лявата ръка за реверите на балтона и го блъснах в стената, в същият миг с дясната ръка разтворих автоматичния нож на Червенокосия Пил пред лицето му. Тези ножове предизвикват невероятен ефект.

— Ако гъкнеш, ще те заколя! — обявих аз, съвсем излишно, защото Гюрчо трепереше и нямаше никакво намерение да гъква. — Дължите ми един подпис.

— Колега, моля ви! Аз…

— Най-добре е, според мен — спокойно започна да го убеждава Йото — да му дадете подпис, защото той е много откачен и не му пука от нищо.

— Но, разбира се. Дайте си книжката! Аз, въобще не съм си мислил да не ви давам подпис. Дори в справката, която съм внесъл в канцеларията на факултета съм писал, че на всички съм дал подпис.

— А защо тогава, онзи ден не ми даде?

— Ами, аз… просто така.

— Просто така, а? — отпуснах го и извадих книжката. В дясната ръка още стисках ножа. Той трепереше. — Ще ни дадете подпис, но трябва да ни унижите, да ви помолим, да ви се поклоним, за да стане ясно, че вие стоите високо над нас и от вас зависи съдбата ни! А ние сме нищожества, които трябва да просят вашето благоволение! Нали? Ние сме безлични нищожества! Бях се въодушевил. От гняв, ръката с която стисках ножа трепереше. Асистентът разписа бързо и взе първите 16 стъпала на един дъх. Навярно при други обстоятелства чакаше асансьор.

— Мърша! — изкрещях след него.

Напуснахме блока и се приютихме в съседния, откъдето също можеше да се наблюдава входа на Неделчев. Шест часа бе минало, а Светла я нямаше. Тя обикновено закъснява, особено, когато отива при някой, на когото не държи никак.

Йото сподели опасения, че може да е дошла малко преди нас или докато сме се разправяли с Гюрчо. Отхвърлих ги, но след още четвърт час ми се стори съвсем вероятно. Имаше и друга вероятност, да се е отказала. Решихме да изпушим по една цигара, да проверим дали Светла не е вече горе и да си тръгваме. Свърших своята и чаках Йото да свърши, когато тя се появи — елегантна и прекрасна, както винаги. Изпушихме още по цигара.

— Е, приятелю, настъпи нашият час. Всичко ти е ясно, нали?

— Да. Тръгваме! — отговори помощник-ръководителя на експедицията.

Блока, в който влезе Светла ми беше до болка познат. В първи курс ми бяха набутали едно упражнение от седем. Правех, струвах се не успявах да го посетя — цял семестър. Появих се последния път. Асистента Петров много се учуди. Обясних му чистосърдечно, че не съм в състояние да ставам толкова рано. С педагогически усет и перверзно чувство за хумор, асистента обяви, че би могъл да ми даде подпис, само ако в продължение на една седмица го събуждам всяка сутрин в шест и половина. Остави ми адреса си, а той бе в същия блок, девети етаж, семейство Петрови. По онова време живеех в студентското градче. Половината му обитатели бяха ангажирани с моето събуждане в шест. Ставах, обличах се и, понякога на бегом, пристигах до тук. Позвънявах. Показваше се винаги самият Петров. От любопитство исках да видя как изглеждаше съпругата му, но не ми се отдаде. И така:

— Добро утро, другарю Петров!

— Добро утро, колега!

— Желая ви приятен ден!

— И на вас, колега!

И си тръгвах. На седмия ден ми подписа и ми пожела приятна сесия. Но си му го върнах след изпита, всъщност изпита бе при един много добър професор. След изпита започнах да го будя всяка нощ, различно в един, два, три, четири часа.

— Добро утро, другарю Петров!

Той тряскаше вратата. После започна да си изключва звънеца. Това не помагаше, блъсках по вратата докато излезе. Веднъж на третия или четвъртия месец нервите му не издържаха. Нахвърли се върху мен. Не му провървя. Тогава видях жена му. Невероятна мадама. Така и предполагах. Такива простаци се женят винаги за готини жени.

С Йото стояхме на площадката пред апартамента на Неделчев Позвъних дълго и после веднага късо — уговорения сигнал за студенти. Никаква реакция от вътре. Позвъних отново. И отново. Чу се отварянето на някаква врата и стъпки. Вратата се открехна и в пролуката лъсна ръбестото, мазно лице на Неделчев. Малко под него видях веригата.

— Добър вечер, другарю Неделчев! — казах любезно.

— Добър вечер, колеги!

— Искаме да поговорим с вас! — Йото тръсна торбата и двете бутилки звъннаха прочуствено. Това беше паролата.

— Съжалявам, колеги, но съм много зает. Защо не дойдете друг път, да кажем утре вечер?

— Много е спешно!

— Не мога да ви приема сега. Разберете ме! — Той свали веригата (о, каква непредпазливост!) и се показа целият. — Минете към десет.

— Десет! Другарю Неделчев! — внимателно тръгнах към него, като че ли исках да му прошепна нещо. — Вижте сега!

И влязох.

— Но, колега, моля ви! — той припкаше зад мен.

Чух как Йото затвори външната врата. Влязох в хола. Светла седеше в един фотьойл и пушеше. Един от шкафовете, на голямата библиотека бе отворен и приличаше на корекомска витрина — рушвети. Представих си как малко преди да дойдем, Неделчев й е предложил уиски и я е оставил сама да избере марката. Трудно беше.

— Колеги, колеги! — пискаше зад мен доцентът.

— Я, Светла! Какво правиш тук, скъпа! — изненадах се аз. Тя не ме погледна. Йото мина покрай мен и увеличи малко звука на телевизора, всъщност работеше видеомагнетофона — клипове, разбира се, най-новите.

Обърнах се светкавично и повалих Неделчев на земята, седнах върху гърдите му и отворих автоматичния нож. Бе толкова шашнат, че не реагира, изобщо. Йото отиде да успокои Светла.

— Ще те убия, ей! Като пиле ще те коля! Да не си посмял да си отвориш гадната уста! — Погалих гладкообръснатата му гушка с хладната стомана.

Йото намали телевизора и това даде възможност на Светла да се надвеси над мен.

— Махай се, защото и ти ще пострадаш! — изкрещях в лицето й.

Съзряла яростта в очите ми, тя седна отново.

— Слушай, мръсен, дърт пръч, тази мадама е моя и само моя. Никой няма право да я притежава. Разбра ли?

— Да! — простена той.

— Така! — направих му, съвсем хладнокръвно една драскотина под брадичката. Сега ще й дадеш подпис, нали?

— Добре! — сякаш говореше с краката си.

— Имаш късмет — ще живееш! — направих му още една драскотина. — Но ще видим до кога. Тя е умно момиче, нали?

Отговорът се забави и натиснах с острието адамовата му ябълка. Необходимо беше само едно леко усилие. Съвсем леко…

— Да! — простена той.

— Това означава ли, че би трябвало да няма проблеми с изпита при вас, нали?

— Да!

— А, ако не го вземе, кой ще бъде виновен?

— Аз!

— Много добре. Ще платиш с живота си.

— Добре!

— Трябва ли да уведомя другарката Неделчева за нашия договор?

— Не, моля ви! Нали се разбрахме. Мъжка приказка.

— Чудесно!

Йото стоеше до главата ми държеше студентската книжка на Светла. Станах. Неделчев се надигна. Не беше на себе си от страх. Взе химикалката. Трепереше. Направих му жест да почака, трябва да се поуспокои. Светла плачеше. Подписа и тръгнахме. На излизане му пожелах да не се срещаме повече.

В асансьора Светла все още плачеше. Пред блока избухна и ме заудря в гърдите.

— Ти нямаш право да се месиш! Защо го направи?

— Стига! — махнах й ръцете от гърдите си.

— Нямаш право да се месиш! Нямаше право да идваш тук! Нямаше право! Остави ме на мира! Това не е твоя работа…

— Моя работа е, защото… защото те обичам. Обичам те!

И тръгнах бързо. Йото подтичваше след мен. Бутилките дрънчаха в платнената торбичка и ме вбесяваха. Защо не ги изхвърли тези проклети бутилки. По дяволите!

Връхлетях в квартирата и се хвърлих на леглото. Йото влезе след мен, а така ми се искаше да го няма. О, колко ми се искаше да бъда сам, защото плачех.

— Ще пийнем ли?

Не отговорих. Бях забил глава във възглавницата и стисках отчаяно зъби. След достатъчно дълга пауза, той повтори въпроса си. Отговори без да вдигам глава.

— Няма какво!

— Напротив! Виж!

Обърнах се, на масата важно стояха три бутилки уиски, все квалитетни марки. Йото сияеше.

— За здравето на другаря Неделчев!

10.

В неделя отидохме с Йото в болницата при Александър. Купихме му портокали и различни сладкиши. Александър се зарадва много. Кракът му оздравявал, намалили му инжекциите. Предстоеше му още една операция — присаждане на кожа на крака ( ако можеха и мозък да му присъдят, всъщност и аз се нуждаех от подобна операция, уви!), но той ни увери, че няма страшно.

На тръгване срещнахме Боги и Светла, а пред болницата Пил и още двама. Светът е прекрасен, когато имаш приятели.

Йото ми беше донесъл своята тетрадка с лекциите на баба Бона. Нямаше доста лекции, но щеше да свърши работа. Разглобих внимателно тетрадката, монтирах й нова корица и я дадох на Йото да я напише.

На другия ден намерих другарката Монова. Тя разгледа внимателно тетрадката — следи от фалшификация нямаше. Каза, че липсвали някои лекции и то фундаментални (естествено). Бях предвидил подобна насока на разговора и затова си бях омотал с бинт дясната ръка. Тя, разбира се, ме накара да препиша липсващите лекции. Отговорих и, че с удоволствие бих го направил, но… показах й ръката си, бинтът над палеца се жълтееше от реванола. Случило се нещастие, а и липсващите лекции ги имам, тъй като и миналата година съм учил пети семестър. Подписа.

Слязох в канцеларията на факултета. Секретарката, която ме познаваше много добре след миналогодишните скандали, около моето прекъсване, ме гледа минута-две като възкръснал. Поднесох й книжката със събраните подписи. Тя я разгледа недоумяващо.

— Не мога да ви заверя семестъра!

— Моля?!

— Другарят Иванов, заместник ректора е наредил да не заверяваме семестъра. Явете се при него и се разберете!

— Откъде накъде, той ще нарежда да не ми се заверява семестъра. Аз съм напълно редовен. Събрал съм всички подписи.

— Идете и се разберете с професор Иванов! — тя ми подаде книжката.

— Семестърът се заверява въз основа на подписите, а не според прищевките на някакъв изкуфял професор! — Отново ме обземаха бесовете, Миналата година доста се карахме със същия професор и имах достатъчно основание да смятам (и дори да твърдя), че е изкуфял.

— Нищо не мога да направя. Идете при професор…

— Добре, ще отида, но ще се върна! — И така затворих вратата, че бравата остана в ръката ми. Захвърлих я.

Изпушихме с Йото по цигара пред входа на института. Обясних ми как стоят нещата. Изпратих го да учи във втори блок. Той обеща, че няма да вкуси алкохол. Постоях още малко, запалих нова цигара. Поуспокоих се, но не до там, че да понеса заместник ректора. Имаше ли смисъл въобще да ходя при професор Иванов. Да, но не днес. Днес не бих могъл да изтърпя идиотщината му.

Прибрах се в квартирата. Пуших, размотавах се. Отидох и обядвах в студентския стол. Отбих се да видя Йото. Скарах се с портиерката — отвратителна женица. Той наистина четеше — Хемингуей — „За кого бие камбаната“ (за кого бие наистина?!).

— Слушай, приятелю, махни тези книжки, вземи учебника, в други ден си на изпит.

— Мисля, че и ти си тогава.

— Мен ме остави. Моята е друга. Всъщност, какво можеш да ми предложиш за подготовка.

— За първият изпит ли?

— Да.

— Вземи си от онази купчина каквото си избереш, без зеления учебник.

Избрах си друг учебник. Прегледах конспектите и датите на изпитите.

— Вземи си и конспект, имам няколко.

— Добре. Има вероятност да си тръгна. Ще се видим на изпита. И да учиш!

— Слушам! Чао, Луд!

Върнах се в квартирата и разгледах учебника. Нищо по-различно от учебниците на Боги. Захвърлих го и цял ден пропилях в нищоправене.

На другата сутрин в осен часа патрулирах пред кабинета на заместник ректора, пред кабинета на професор Иванов, разбира се, защото имаше още пет-шест заместник ректори. Към девет слязох в барчето на преподавателите. Барманът — студент-връзкар, отказа да ми даде кафе, като се обоснова с мотива, че тук не ми е мястото. Направих ми компромис и излъгах, че професор Иванов ме е изпратил да го чакам тук. Изпих две кафета. Зам.-ректорът още го нямаше. Чаках много. Насъбраха се и други. Най-после дойде. Покани ме незабавно.

— Така! Появихте се. И какво ще правим сега? Ректорското ръководство оцени вашето поведение като непристойно и реши на специално ваше заседание да обсъди вашия случай.

— Чест е за мен. Кога ще състои това заседание? И не трябваше ли вече да се е състояло?

— Може би ще се наложи да си починете една година.

— Ще ви припомня, защото знам, че не сте особено добре с паметта, че вече почивах една година и то точно поради професионалната некомпетентност на същото това ръководство.

— Как си позволявате да говорите така? — Иванов се надигна, после изглежда си спомни нещо и седна отново. — Всъщност, вие си позволявате твърде много недостойни за социалистическия студент неща. — Разлисти някакви листове. — Ето! Ходите редовно пиян на училище. — Това „редовно“ звучеше твърде абсурдно в съчетание с „ходите на училище“, дори при наличието на определението „пиян“. — Биете се с преподавателите, извършвате погроми в студентското градче… Имам сигнали, че с нож сте заплашвали преподаватели.

— Да. Всичко това е в зоната на истината. Съзнавам виновността и ще си понеса наказанието! — стараех се да бъда спокоен. — Очаквам мъдрото решение на ректорското ръководство. Не разбирам само, защо трябва да се поставя мораториум върху редовната ми заверка на семестъра. Преди да излезе ректорското решение, аз с всички права на студент, би трябвало да мога да си заверя семестъра и да започна, да се готвя за изпитите.

— Не може така, колега. Трябва да потърпите малко. Ректорския съвет ще се събере утре или най-късно в други ден и ще реши…

— Защо ми губите времето с вашите простотии?! Аз съм свободен човек…

11.

…и на следващия пристигнах отново. Не ме свърташе в къщи, не ме свърташе изобщо. Човек свиква с всичко, но трябва да знае в какво състояние се намира. А аз не знаех. Студент, прекъснал или изключен, не изключен, не, никой не е в състояние да ме изключи.

Сряда вечер. Зимата беше в разгара си. В някогашната къща на Боги положението бе неописуемо. Водата в бутилките беше замръзнала, по тавана и по стените — сталактити. Включих печката, която щеше да затопли след седмица. Хрумна ми да спя във втори блок при Йото, но реших, че по-добре да не го правя — съдържах предпоставки за пиянство, пък и Йото трябваше да чете. Утре е на изпит. Завих се с всички одеала и кожуха си през глава и заспах.

Спах лошо. Събудих се уморен. Беше съвсем рано, изпуших две-три цигари и тръгнах към „Академията“.

Бе навалял пухкав син сняг. Посинели, весели дечица отиваха на училище.

В осем часа вече чаках пред вратата на заместник ректора. Разбира се, той пристигна към десет.

— Детелине, Детелина, какво ще те правим? — Иванов издаде звук, напомнящ отварянето на бира.

— Правете ме каквото искате!

— Вижте само колко рапорти има срещу вас! Ето! — той ми подаде куп листа. Най-горния от тях бе от портиерката на втори блок — истински шедьовър, следваха от домакинката и домсъвета на същия блок, от С.О.Цолов, от друга портиерка и т.н. — А това ви е присъдата от МВР-то — замректора посочи друг куп листа. — Е, как ти се струва?

— Не е лошо! Толкова млад и толкова известен — усмихнах се развеселен от рапорта на портиерката.

— В това няма нищо смешно! Я ми отговорете, ама съвсем честно вие, така, добре ли се чувствата?

— Отлично, защо?

— Напоследък имам съмнения относно психическото ви състояние, пък и другарите от МВР казаха… Впрочем защо ви наричат „Луд“?

— О, я стига глупости! Искам да знам в какво състояние се намирам в момента и какво трябва да правя?

— Ще чакате! Ректорското ръководство още не е взело отношение относно вашия случай.

— И докога ще чакам? Днес трябваше да бъда на изпит. Административна двойка, заради вашето бездействие.

— Ама, вие, защо не отидохте на изпит?

— Защото не съм си заверил семестъра! — отговорих с ирония, но съвсем напразно.

— Защо не сте си заверили семестъра? Заверете го, явявайте се на изпити, а пък ние ще ви известим решението си.

Нямаше какво повече да кажа. Излязох като напикан. Вървях по коридорите на института смазан, като че ли бях носил трактор. Като на сън влязох в канцеларията на нашия факултет. Някакво чудо беше станало с моята любима секретарка. Навярно, бе заменила обичайната си закуска — кисели краставички с крем-карамел или се беше любила цяла нощ (с кого?). Тя се усмихна приветливо и аз ненадейно станах много учтив, дори поздравих.

— Искам да си изтегля документите! — заявих смутено.

Секретарката ме погледна уплашено.

— Кои документи?

— Как, кои документи? Искам си дипломата от средното образование! Напускам вашия институт.

— Но… как така? Професор Иванов нареди да ви заверя семестъра. Дайте си книжката!

— Не ме интересува! — отново ме обземаха бесове. — Писна ми от простотии! Напускам! Искам си дипломата! Веднага!

— Ще съжалявате! — обади ми се секретарката на задочното обучение.

— Предполагам, се досещате, че това изобщо не е ваша работа.

— Колега, не може така да ви върна документите, трябва да напишете молба до ректора и, след като разреши…

Тръгнах към кабинета на ректора. По стълбите срещнах Бог. Току-що беше излязъл от изпит.

— Втори коридор, за купата „Елате отново“! — обяви той.

— Сериозно?

— Най-сериозно. На есен с песен.

— И защо?

— Дъвчел съм дъвка на някаква лекция и съм се усмихвал.

— Идиотщина. Ето заради това и заради още куп други неща ще се махна. Отивам си. Край!

— Чакай, чакай! Какъв край? Къде си отиваш?

— Напускам института, Отивам при ректора, за да си пусна молба.

— Значи реши?

— Непоколебимо!

— Добре, да отидем, да пийнем по едно. Трябва да чакам Светла в бара на интелектуалеца.

Не можех да откажа. Всяка работа минаваше на заден план, когато Бог предложи да пийнем по едно. Всичко можеше да почака.

Пред института стоеше Малкият като кулата в Пиза.

— О, Малък, как си?

Той вдигна глава, усмихна се и повърна. Околните ни заоглеждаха с възмущение, като че ли имаха значение. Боги започна да се притеснява. Светла бе реконструирала свръх-аза му.

— Къде се издокара така? — ухилих се аз. — В ба-ба-бара на интел-инт…

— Леле, Малък! — възкликна Бог. — Какво си пил?

— Един коняк…

— Колко? — погледнах го аз с категорично недоверие.

— … и пет диазепана.

— Пет диазепана. И тоя е откачил. И защо? — Нямах па-па-парички. Вчера ме опраскаха по ОЧЗ и изпих всичко. Тази сутрин взех два лева на заем.

Малкият беше друга специалност и „ОЧЗ“-то им излизаше януарска сесия. Имал проблеми с главатаря на катедрата — Плътенишки.

— Какво правиш тука? Върви да си лягаш!

— Отивам на консултация по соц. бъм-бъм-бъм-мъб… — загрухтя като Трабант.

— …бар… — опита се да му помогне Боги, но той обясни:

— В бара вече бях. Отивам на консултация по соц. бъм-бъм-бъм-ба-ба-ри…

Малкият се свлече в ръцете ми. Понесохме го към квартирата му. Бог настояваше да го занесем в болницата, но аз упорито отстоявах тезата, че нищо няма да му стане и победих. След четвърт час влязохме в барчето на интелектуалеца. Намерихме си места и светкавично изпихме по два коняка. Сервираха ги в чаши за чай, заради онова идиотско постановление.

Написах молба до ректора. В нея молех да бъда освободен от поверения му ВУЗ, поради лошата ми дисциплина и невъзможност да се справям с преподавания материал. Боги не се опита да ме разубеди, знаеше, че е безсмислено. Беше му тежко. Всяка раздяла е тежка. Но не моето напускане вещаеше нашата раздяла, тя просто бе неизбежна. След пет-шест месеца Бог щеше да завърши и да замине завинаги от Кристалния град. Естествено щяхме да се виждаме и след това, но нямаше да бъде вече същото. Такъв е живота. Често срещаш на улицата някой, с който си живял някога заедно, делил си хляба си с него или леглото, пил си или си се целувал, говорили сте, спорили сте и злодеяния сте вършили или просто любов и изведнъж — край. И ето срещате се: „Здравей!“; „Как си?“, после се оказва, че и двамата много бързате и се уверявате, че ще се видите пак, и неволно в съзнанието ви попада натрапчивата мисъл: „Нима сме били някога заедно, нима сме били приятели или любими? О, да, спомних си! Но кога беше това? Не бе ли той или тя просто съучастник в моята самота?“. Животът е самота. Няма раздяла, защото няма близост. Близостта е илюзия. Ако съществуваше истинската близост нямаше да има раздяла.

Изпихме още по един коняк. На нашата маса Старецът, един от ветераните в „Академията на боговете“. Следваше още от времето, когато не съм вкусвал алкохол. Кавалер на титлата „Доктор на студентските науки“ и носител на ордените: „Социалистическо образование — 1 степен“ и „Герой на алкохолните запои — златен“. Беше донесъл уверение, че когато завърши няма да работи по специалността си, а ще бъде комсомолски деятел. Това било условието, за да си вземе последния изпит, поставено от преподавателя с будна гражданска съвест. Светла пристигна сияеща. Шестица.

— Неделчев, въобще не ме изпитва. Каза, цитирам: „А, бе, момиче, защо не ми каза, че имаш толкова откачен приятел, ами се излагаме?! Отличен!“ После, изглежда съобрази нещо и допълни, че харесвал такива мъже. Излъгах, че и аз ги харесвам. Стана пред мен и ми отвори вратата. Пожела ми много любов. Иване, какво направи?

— Двойка!

— Как така двойка?

— Ей така! Не знаеш ли как се пише двойка?

— Но ти беше много добре подготвен. Господи!

— Бях. Карай! Има и друга новина. Нашият приятел си отива. Напуска института.

Светла окончателно спря да се усмихва. Жалко! Толкова е красива, когато се усмихва. Последваха възклицания и кратка нравоучителна реч. Почти не я слушах, разглеждах внимателно Стареца. Дали ако остана в института ме очаква неговата съдба, дали след десетина години няма да седя отново в този бар със сегашните първокласници и да нося документ, че това, което съм постигнал с толкова тичане и пълзене през последните 10–15 години ще ми е напълно ненужно и безполезно. Не! Старецът се включи в разговора, като подкрепи изказването на Светла с фразата „Тапията е важна!“ и в този момент го намразих. Сякаш за извинение той почерпи по един коняк. Скоро щял да се дипломира.

Разделихме се пред бара. Отнесох молбата и я оставих на секретарката на ректора. Тя ми се усмихна многообещаващо и ме попита сериозно ли е. Пожелах я и отговорих „Да!“. Осведомих се кога ще мога да си получа документите. Утре. Чудесно. Тръгнах си. Срещнах две колежки от новата ми група, която си остана завинаги нова. Попитах как е минал днес изпитът и разбрах, че Йото не се е явил.

Намерих го във втори блок. Спеше с дрехите върху дюшека, чаршафите покриваха обувките му, одеалата на пода до леглото и всичко това синхронизираше с общата обстановка в стаята. Снощи тук се е състоял внушителен запой. Събудих го и го попитах защо не е ходил днес на изпит, отговори, че сутринта нямало ток и не могъл да се избръсне, освен това не работел и асансьора и заспал отново. Идваше ми да го набия.

Тръгнах си. Опаковах багажа, който имах и го занесох в пощата, колетите адресирах до сестра си. Бях решил да започна работа в София и да не уведомявам родителите си за моето напускане, поне за първо време.

Нямаше какво да направя. Просто подивявах. Сесия. И като си помисля, че това е най-хубавото време от студентския живот. Привечер съвсем неочаквано в квартирата пристигна Бог. Пихме в „Напредък“, после в „Зора“, а след това и във „Възраждане“, бяхме и на някакъв купон в първи блок, накратко — напихме се зверски.

Бог преспа в квартирата, за първи път от много време. Сутринта излязохме заедно. Той ме изпрати до „Академията“.

— Хубав институт! — отбелязах сухо, като човек, съжаляващ за нещо.

— Да — потвърди Бог.

— Но винаги ми се е струвало, че му липсва нещо. — Боги ме погледна въпросително. — Два варела бензин.

Разделихме се. Нахълтах в канцеларията. Секретарката ми обясни, че не може да ми върне документите, професор Иванов е наредил да се явя при него.

Беше петък, а петък е чудесен ден. Имах и повод.

— Детелине, какво е това? — посочи молбата ми. Какво ли правеше при него? Неведоми са пътищата на злото.

— Молба — отговорих спокойно. — но не до вас.

— Вижте, колега! Ние искаме да ви помогнем. Вие разсипвате бъдещето си…

— Не се нуждая от вашата помощ!

— Но, колега, вие имате пет заверени семестъра, остават ви още два и десетина изпита. Как така ще напуснете института?

— Нямам повече време за губене. Тези два семестъра може да ги карам още десет години.

— Няма нищо страшно…

— Не се страхувам.

— … дори ректорското ръководство да реши да ви изключи за една година…

— Никой не можа да ме изключи.

— … ще пропуснете една година — голяма работа. Освен това съществува възможност да не ви накажем. Ето тук…

— Не ме интересува!

— … съм събрал подробна информация за вас от комсомола, ходил си на всички бригади, бил си дори ударник. И какво е това „невъзможност да се справям с преподавания материал“, та вие досега сте взели 23 изпита и то с добър успех. Какви тъпанари избутват — само тройки и безкрайни поправки.

— И заради това, и заради връзкарите, които не ходят дори на изпити, и заради преподавателите — мръсници и рушветаджии, и заради много други неща. Ще се махна.

— Но вие не съзнавате каква грешка извършвате. Вашето бъдеще…

— Стига! Искам си документите! — Вие нямате право да ме задържате.

— Ние не искаме да ви задържим. Аз се стремя да ви убедя.

— Губите си времето.

— Добре. Ще ви разпишем молбата, но защо не почакате една-две седмица, да помислите, да се посъветвате с приятели, с родителите си.

— Мислил съм достатъчно. Никой не е в състояние да ми въздействува. Аз съм свободен човек. Напускам веднага. Сега.

— Значи добре сте обмислили всичко?

— Да. Има неща, които не трябва да направиш. Бих се срамувал, ако завърша вашия институт. Бих се срамувал, че съм се прекланял пред банда простаци, които са благоволили да ми дадат висше образование.

Заместник ректорът, очевидно много ядосан, изръмжа нещо и изхвърча от кабинета. Излязох след него. Той вече тичаше по стълбите. Тръгнах бавно натам и когато бях на площадката между етажите, той стоеше пред мен с разписана молба.

— Ето! Изтеглете си документите! Но знайте, че ще съжалявате. Някой ден ще се върнете и ще молите да ви приемем отново! — И препусна надолу.

— Благодаря! — извиках след него.

Да се върна?! Никога! Влязох тихо в канцеларията и подадох молбата на секретарката. Тя я погледна с недоверие, и каза, че професор Иванов не я е уведомил, че ми е разрешено да напусна.

— Какво трябва да ви уведомява. Ето! Пределно ясно е. Тук пише „Да“ и след това подписа на ректора. И бавно развиващ се би го разбрал.

Тя вдигна телефона и говори с професор Иванов.

После бях свободен. СВОБОДЕН. Вървях безгрижен в коридора. Не виждах и не чувах никой и нищо. Излязох от института за последен път, постоях пред него, изпуших цигара, както съм правел хиляди пъти и тръгнах бавно към квартирата.

Неусетно стигнах, отключих и безпаметно паднах в леглото.

Петък е чудесен ден да кажеш: „Край!“. Край, всичко свърши.

Запалих цигара и през синкавия дим разгледах стаята. Вездесъщата къща на Боги — някогашния „Храм на веселието“. И толкова тъжна и страшна, а всъщност е непроменена. Всичко е непокътнато, както в онзи далечен ден, когато за първи път влязох тук. Какво се случи? Нещо рухна неудържимо. Ще дойде пролетта и тук отново ще бъде весело. Купон подир купон. Ще се съберат всички: Йото, Червенокосият, Върхът, Александър, Малкият, Боги, Светла… Може би! Ще пият, някой ще вдигне тост за мен. Навярно! Ще се смеят, някой ще разказва моите истории. Ще пеят, Бог ще вземе китарата.

Представих си съвсем ясно обстановката. Някакъв глас закрещя в мен. Написах го на лист, а след това с големи букви, върху тапетите над леглото ми:

Помислих малко и написах отдолу:

Развеселих се. Тази портиерка е гениална. Сега когато отида да се сбогувам с Йото, ако тя е на смяна ще й взема адреса. Запях си някаква детска песничка.

Портиерката не бе на смяна. Нейната колежка дълго се колебаеше дали да ме допусне в блока, но след като се увери, че съм съвсем трезвен и нямам лоши намерения ми позволи да се кача до стаята на Йото.

Там времето като че ли бе спряло. Йото лежеше по същият начин, както го бях оставил вчера. Разбудих го, но се съмнявам, че възприе частица от това, което говорех. Заспа отново. Тръгнах си. Повъртях се малко без посока и в миг разбрах всичко. Насочих се към квартирата на Ели.

Отвори ми самата тя и ме покани доста любезно. Направи кафе, запали цигара и се приготви да узнае повода на моето неочаквано посещение. Ели беше великолепна мадама.

— Реших да напусна института — започнах уморено. — Тръгвам си. Още днес. Дойдох да се сбогуваме. — Тя бе толкова изненадана, че дори не възкликна, само ме гледаше уплашено. — Имам една молба към теб — Йото. Много е зле и хлътва все повече и повече. Върни се при него! Той има нужда от теб. Ти можеш и трябва да му помогнеш. Той те обича. Съдбата му е в твоите ръце.

— Но, Йото с нищо не показва това, което говориш. Напротив — той ме отбягва, не ми обръща внимание, въобще…

— Прави го от гордост, а после тази гордост му струва много болка, но не може да го осъзнае. Това е слабостта на силния. Ако ти направиш първата крачка, всичко ще тръгна добре.

— Но…

— Остави това. Зная какво ще ми кажеш. Трябва да отидеш при него. Може о съвсем делнично, да си прибереш някоя вещ, която е останала при него, или да потърсиш някакъв учебник, или… ще измислиш нещо, но трябва да отидеш, това е моя та последна молба, последното желание на един осъден…

— Я, стига глупости! Ще отида! Защо реши да напуснеш? Впрочем, не смяташ ли, че трябва да се погрижиш и за себе си?

— Дявола се грижи за мен, след време ще се грижи и за душата ми! Тръгвам си! — станах. — Значи, разбрахме се?! Най-добре ще бъде да отидеш довечера към шест, защото Йото, по всяка вероятност ще настоява да ме изпрати до гарата, а не мога да му кажа, че съм се уговорил с теб, да отидеш при него и да остане, за да те чака. И ти не му казвай, изобщо, не сме се виждали!

— Добре, комбинаторе! Стиснах нежната й ръчичка и тя се усмихна, разбивайки и последните съмнения, че ще го направи.

Забързах към втори блок. Йото продължаваше пиянския си сън. Разчистих стаята. Изметох. Проветрих. Оправих му леглото, както спеше на него. После навих двата големи будилника в стаята на шест и шест без малко и ги поставих на прилично разстояние от леглото му. Добрата фея.

Петък е чудесен ден, за да направиш нещо голямо.

Забързах се. Влакът ми бе след час. Трябваше да се обадя на Боги. Нахвърлях малкото багаж, който ми беше останал и седнах, за да изпуша една цигара преди да изляза оттук завинаги. Да, все същата къща на Боги. Ясно се припомних всички хубави мигове, които съм изживял тук. Времето неумолимо бързаше. Защо пък да си тръгвам точно днес, защо не утре, да речем. Нали съм свободен човек, неподвластен на никой и на нищо. И въобще, за къде да бързам. Оставих сака и излязох. Срещнах Боги, който си бе помислил, че съм си тръгнал без да му се обадя или е възникнал някакъв проблем. Казах му, че съм решил да пропилея още една вечер в този град. Повървяхме малко заедно. Разказах за сутрешната среща с професор Иванов. Бог отиде в квартирата на Светла, за да продължи подготовката си, а аз в ресторант „Зора“ и… о, каква среща! Моите приятели задочниците днес били на изпит. Иво и Ники ги скъсали, но въобще не им личеше. След като „Зора“ затвори — по варелите и в първи блок. Купон. Последният купон в Кристалния град.

12.

Към обяд напуснах първи блок — сразен и разкапан и не толкова от алкохола. Попаднах на една царица на нощта. А иначе купона беше велик.

Хапнах в студентския стол — за последен път. Не влязох в квартирата, продължих към студентското градче.

Йото четеше. Изненада се от моето решение да си тръгна завинаги. После окачестви тази проява като единственото свястно нещо, което съм извършил през последните 3–4 години и това бе донякъде вярно. И на него му минавала през главата тази идея, но не бил толкова силен. Все пак щял да го направи някой път — не знае кога, но ще го направи. Успокоих го. Няма смисъл.

— Значи днес тръгваш? В колко ти е влака?

— Влакове много. Най-вероятно ще хвана в шест без четвърт, за да пристигна към десет в София.

— Няма да мога да те изпратя. В пет и половина ще чакам Ели, ще ходим на кино. Съжалявам, Луд!

— О, Ели! Я, виж ти! Не се притеснявай!

— Знаеш ли? Защо не изчакаш до утре. Ще си изтегля и аз документите и ще заминем заедно за София и ще започнем работа в „Софстрой“, имам връзки в трето управление.

— Ти си откачил. Трябва да стоиш тук и да учиш. Аз си тръгвам победен. Ти трябва да завършиш този институт. Това ще бъде твоята победа.

Той ме погледна много тъжно. Настъпваше критичния момент и станах, докато имах все още сили.

— Трябва да вървя. Ще се обадя и на Боги. Пожелавам ти много успехи и любов. Как е Ели?

— Добре. Ще взема да се оженя и без това за друго вече не ставам.

— По-добре се стегни. Мъжката. Ще се видим. Имаш ми адреса и аз имам твоя. Чао!

Бог бе вече в квартирата. Изпушихме по няколко цигари. Разговорът ни течеше мъчително, ако това въобще беше разговор. Не си спомням да сме общували с Бог по този начин. По добре е да тръгваме. Взех си отдавна приготвения сак. Можех да хвана някой по-ранен влак.

Неусетно спряхме пред блока на Светла и се погледнахме. Бог предложи да отида и да се сбогувам с нея, а той щял да ме чака в кафето отсреща. Отказах. Бих й се обадил само ако ме придружи. Качихме се. Боги отключи и влязохме. Светла четеше. Седнах на другото легло и запалих цигара. Спомних си онази сесия, когато учехме тук заедно. Стела си бе заминала. Пренесох се тук и за малко да хвана хепатит от непрекъснато спане и любов. Светла ми четеше на глас, а аз запомнях сънувайки. В последствие изкарвах петици, а тя — тройки. Дори ми се разсърди и заяви, че аз нямам повече сесии, това беше последната ми и най-вълнуваща от всички преживяни. А нощите прекарани тук…

Бог отиде в кухнята, за да направи кафе. Гледах я и мълчах. Тя бе станала още по-хубава (дали това не е оптичен дефект и не зависи от разстоянието, от което преценяваш?). Трябваше да й кажа нещо. Толкова много неща имаше да й казвам. Напрегнах всички сили и проговорих.

— Дойдох да се сбогуваме. Моята одисея в Кристалния град свърши.

Тя остави учебника.

— Всичко свършва, все някога.

— Ще ми почетеш ли малко? Искам да те слушам.

— От това, което уча? Ти си луд.

Отново настана мълчание. Мъчително, убийствено мълчание. Защо въобще дойдох. Бог донесе кафето и се опита да разведри атмосферата. Разказа няколко от най-новите изпитни бисери. Развеселих се. Светла също се смееше. Чудесно! Не искам да се прощават с мен като с покойник. Искам дори на погребението ми хората да са весели и щастливи, да се смеят и да пият. Какво като вече ме няма и няма да ме има. Купонът продължава…

Изпих си кафето и тръгнахме. По пътя км гарата моят приятел отново загърби настроението си. Този път направо го срязах:

— Слушай, Бог, ако смяташ, че изпращаш мъртвец, по-добре се върни! И какво ми се влачиш едва-едва, като че ли пред е катафалка. Темпо, приятелю!

И стана чудо. „Какво се случи с тези момчета!“ Само се опасявах да не ни задържат органите и отново да се осуети моето пътуване. Замеряхме минувачите със снежни топки…

Пристигнахме на гарата, когато влакът потегляше. Нищо, и без това не държах на него, защото бях зажъднял и направо се приземихме в ресторанта на гарата. Поръчахме си бира — много бира. Всеки сезон е подходящ за бира.

— Луд, съжаляваш ли за нещо?

— Не, няма за какво. Всъщност, малко за приятелите си, с които се разделям, но и да остана, едва ли ще се повтори онзи весел, неразумен живот, който живяхме…

— Прекрасен живот в канавките край пътя.

— Да, точно в канавките. Ние избягахме от пътя, защото този път не е наш, друг ни го е избрал, а ние трябваше да вървим по него. Още от малки ни тласкаха по този път и вървяхме олюлявайки се, отчаяни и пияни, и падахме в канавките, преспивахме, и отново ставахме, за да продължим, и отново падахме, и ставахме отново, и отново падахме, и отново… Но се изхитрихме и останахме да лежим в канавките, за да не стигнем до там, че въобще да не можем да станем и да останем в канавките завинаги, и там да свърши нашата шантава, ужасна ексзистенция.

— Няма друг път, Луд.

— Да, и затова по-добре в канавките.

— Няма друг път! — въздъхна Бог. — А трябва да се върви.

На стената, от огромен плакат се усмихваше Ленин и сочеше към бара, отдолу стояха великите му слова: „Нашият път е верен, рано или късно всички останали ще ни последват!“.

— Ти тръгна, приятелю, излезе от канавките и тръгна отново по пътя. Наистина, трябваше да го направиш.

— Да, защото е по-лесно да паднеш и да кажеш: „Не мога!“.

— Но аз, наистина, не мога. Не мога! Бог, защо съм толкова ненормален?

— Нормалните хора в една ненормална действителност са точно ненормални.

— Браво! Ще го запомня за оправдание.

— Всъщност, Луд, то не си толкова ненормален. Просто си свободен. НЕ си въобразявай, че си свободен от вчера, ти си се родил свободен. Свободният човек е свободен дори когато е роб, както и робът си е роб, дори когато е свободен. И все пак, трябва да може сам да си ограничава свободата, в противен случай се превръща в роб на свободата. А ти, май си стигнал точно до там.

Платихме. Допих четвърта та си бира, когато влакът пристигна. Излетяхме навън. Като насън стиснах ръката на Боги, измърморих, че ще се виждаме и скочих в последния вагон. Влакът потегли. Бог стоеше и го изпращаше с поглед. Махнах му, той също. От гарата излезе една жена и спря пред него. Светла. Тръгнаха прегърнати. Господи, дано са щастливи!

И аз си бях тръгнал — сам и без любов, без билет и без пари, както обикновено, но никога нямаше да се върна. Странно, но се чувствах щастлив. Какво ми оставаше от този град — шофьорска книжка, много белези по тялото и лицето. Няколко чудесни приятели и спомени, е, не е малко.

Къде отивах, какво щях да правя, как щях да живея? Знаех само, че няма да се върна.

Човек трябва да умее да не се връща.

Всъщност аз се връщах…

През зацапаното стъкло препускаше бясно действителността, станала по-мрачна от навалелия сняг. Свечеряваше се. По отсрещния склон весело и лениво се търкаляше луната.