Рожби на съзнанието

ПЪРВА ГЛАВААЗ НЕ СЪМ АЗ

Сиванму пристъпи напред. Младият мъж на име Питър я хвана за ръката и я въведе в космическия кораб. Вратата се затвори след тях.

Сиванму седна на един от въртящите се столове в малкото помещение. Огледа се в очакване да види нещо странно и непознато. Ако не се броят металните стени, помещението приличаше на най-обикновен офис на планетата Път. Чисто, но не безупречно. С функционално обзавеждане. Тя беше виждала холограми на космически съдове: аеродинамичните бойни кораби и совалки, които постоянно се стрелкат през пространството; закръглените летателни апарати, постигащи скорости, близки до скоростта на светлината. Едните пронизваха космоса като игли; другите използваха голямата си инерция. От това помещение обаче не личеше какво движи кораба. Приличаше на най-обикновена стая. Къде беше пилотът? Трябваше да има пилот, защото младежът, седнал в другия край на стаята и мърморещ нещо на компютъра си, надали бе способен да управлява кораб, който се движи по-бързо от светлината.

И все пак той явно правеше точно това, защото в помещението нямаше врати, които да водят към други стаи. Отвън космическият кораб изглеждаше малък; стаята очевидно заемаше цялата му вътрешност. В единия ъгъл се намираха акумулаторите, съхраняващи енергията, която се събираше от слънчевите генератори на кораба. В елин шкаф, изолиран като хладилник, сигурно се намираха храната и водата. Къде беше романтиката на съвременните космически полети, ако това бе всичко, необходимо за извършването им?

Тъй като в помещението нямаше нищо интересно, тя започна да наблюдава младия мъж на компютъра. Твърдеше, че се казва Питър Уигин. Като древния Хегемон, който за пръв път бе обединил цялото човечество под властта си — още по времето, когато хората са обитавали само един свят, представители на всички нации, раси, религии и философии, натъпкани като сардели на едно място, без възможност да ходят другаде освен в земите на съседите си, защото тогава небето е било като таван, а космосът — огромна пропаст, през която е било невъзможно да се прокара мост. Питър Уигин, властелинът на човешката раса. Този, разбира се, не беше същият и сам си го признаваше. Андрю Уигин го бе изпратил; Сиванму си спомняше думите на господаря Хан, че Андрю Уигин го създал по някакъв начин. Означаваше ли това, че великият Говорител на мъртвите е баща на Питър? Или този се явяваше брат на Ендър, не само кръстен на починалия преди три хиляди години Хегемон, а и негово въплъщение?

Питър спря да мърмори, облегна се назад и въздъхна. Разтърка очите си, след това се протегна и се прозина. Това бе твърде неприлично държание в компанията на непознато момиче. Поведение, което може да се очаква от прост селяк.

Той като че усети неодобрението й. А може би я беше забравил и сега изведнъж забеляза присъствието й. Без да заеме по-прилична стойка върху стола си, той извърна глава към нея.

— Извинявай — изрече. — Забравих, че не съм сам.

Сиванму се изкушаваше да му каже нещо предизвикателно, макар че цял живот се беше държала смирено. Все пак той я бе предизвикал с обидните си думи, когато космическият му кораб изникна като гъба на поляната край реката и той излезе с една-единствена епруветка, съдържаща вируса, който щеше да излекува народа на родната й планета, Път, от генетичното му заболяване. Тогава, преди петнайсет минути, той я погледна в очите и каза:

— Ела с мен и ще влезеш в историята. Ще правиш история.

И въпреки страха си тя склони.

Склони и сега седеше на въртящия се стол и бе принудена да търпи просташкото му държание, да се протяга и прозява като тигър пред нея. Това ли беше животното на сърцето му, тигърът? Сиванму бе чела „Хегемона“. Вярваше, че у онзи велик мъж е живял тигър. Но този? Това момче? По-голям от Сиванму, но тя не беше чак толкова малка, за да не познае незрелия характер, когато го види. Той щял да промени хода на историята! Да почисти Конгреса от корупцията. Да спре Лузитанската флотилия. Да направи всички колониални планети равноправни членове на Стоте свята. Това момче, което се протягаше като див котарак.

— Май не ме одобряваш — каза той.

Звучеше раздразнен и развеселен едновременно. А може би тя просто не разбираше добре жестовете му. Наистина трудна работа бе да четеш по изражението на човек с кръгли очи. Както лицето, така и гласът му говореха с потайни изразни средства, които тя не разбираше.

— Трябва да проумееш — продължи той. — Аз не съм аз. Сиванму говореше световния човешки език достатъчно добре, за да схване мисълта му.

— Не си ли добре?

Още докато изричаше тези думи обаче, тя Осъзна, че той не е имал предвид преносното значение на израза.

— Аз не съм аз — повтори той. — Аз всъщност не съм Питър Уигин.

— Надявам се — отбеляза Сиванму. — Четох за погребението му в училище.

— Все пак приличам на него, нали?

Той извика една холограма във въздуха над компютъра. Образът се обърна към Сиванму; Питър седна изправен и зае същата стойка.

— Има известна прилика — призна тя.

— Разбира се, аз съм по-млад. Защото Ендър не ме беше виждал, след като напусна Земята, когато беше… на колко, пет години? Противен дребосък, във всеки случай. Аз бях още юноша. Такъв си ме спомни, когато ме създаде от въздуха.

— Не от въздуха — поправи го тя. — От нищото.

— Е, не може да се каже, че е от нищото. Както и да е, създаде ме. — Той изкриви устни. — Мога да викам духове от дълбините на небитието.

Тези думи явно имаха някакво значение за него, но на нея нищо не й говореха. На Път тя трябваше да работи като слугиня, затова не беше получила почти никакво образование. По-късно, в дома на Хан Фейдзъ, умствените й способности бяха забелязани за пръв път от бившата й господарка, Хан Цинджао, а сетне и от самия господар. И от двамата бе получила някакво образование, но доста стихийно. Учеха я повече технически неща, а литературата, с която се запозна, бе главно от Средното царство или от самия Път. Можеше да рецитира безброй стихотворения от великата поетеса Ли Цинджао, защото бившата й господарка бе кръстена на нея. Нямаше представа обаче какво цитира той сега.

— Мога да викам духове от дълбините па небитието — повтори младежът; сетне, с малко променен глас, си отговори сам. — Е, аз също мога, всеки може. Въпросът е, като ги викаш, дали ще ти се отзоват?

— Шекспир? — опита да отгатне тя.

Той се усмихна. Като котка на мишката, с която си играе.

— Това винаги е най-доброто налучкване, когато някой европеец цитира нещо.

— Този цитат е смешен. Някой се хвали, че можел да вика мъртвите. Събеседникът му обаче казва, че майсторлъкът е не да ги викаш, а да ги накараш да дойдат.

Той се засмя:

— Имаш чувство за хумор.

— Този цитат означава нещо за теб, защото Ендър те с възкресил.

Той я изгледа изненадано:

— Откъде знаеш?

Сиванму се уплаши. Възможно ли беше?

— Не знаех. Исках да се пошегувам.

— Е, това не е вярно. Поне не в прекия смисъл. Той не ме е възкресил. Макар че без съмнение си мисли, че е способен да го прави, ако се наложи. — Питър въздъхна. — Само се заяждам. Цитатът просто ми хрумна. Не съм го мислил. Просто ми дойде наум.

— На човек може да му дойде нещо наум и да не го каже на глас.

Той завъртя очи:

— Не съм обучен на раболепие като теб.

Така, значи, възнамеряваше да се държи той, идващият от свят на свободни хора — да се подиграва на момичето, слугувало цял живот, макар и не по свое желание.

— Обучена съм да запазвам неприятните думи за себе си като израз на любезност — възрази тя. — На теб обаче това може би ти изглежда като раболепие.

— Както вече казах, Царствена майко от Запада, да се държа гадно, е в природата ми.

— Аз не съм Царствената майка. Това име е лоша шега…

— Само някой много злобен човек би ти се подигравал за него — ухили се Питър. — Аз обаче съм кръстен на Хегемона. Май и двамата носим неподходящо надути имена.

Тя замълча, замисли се дали това не е опит от негова страна да се сприятелят.

— Аз съм на този свят твърде отскоро — каза той. — От няколко седмици. Реших, че трябва да го знаеш.

Тя не го разбра.

— Знаеш ли как работи този космически кораб? — попита той.

Сега сменяше темите. Изпитваше я. Е, писнало й беше да я изпитват.

— Очевидно вкарват някое бедно момиче вътре и някой злобар го подлага на кръстосан разпит — отвърна.

Той се усмихна и кимна:

— Каквото повикало, такова се обадило. Ендър ми каза, че не слугуваш на никого.

— Бях вярна и предана прислужница на Цинджао. Надявам се, че Ендър не те е излъгал за това.

Той поясни думите си, които тя бе разтълкувала толкова буквално:

— Имах предвид, че винаги отстояваш мнението си. Отново я изгледа изпитателно; това отново я смути, както при първата им среща край реката.

— Сиванму, аз не говорех метафорично, когато ти казах, че съм направен. Направен, не роден. И начинът, по който съм направен, е свързан в много отношения с начина, по който работи този космически кораб. Не искам да те отегчавам с обяснения за неща, които вече разбираш, но ти трябва да знаеш какво съм (не кой), за да разбереш защо имам нужда от теб. Затова те питам отново: знаеш ли как функционира този кораб?

Тя кимна:

— Мисля, че да. Джейн, съществото, което живее в компютрите, пази в ума си съвършена картина на кораба и всичко, което съдържа той. Хората също пазят представата за себе си, за личността си. След това тя премества всичко от реалния свят в света на нищото, за което не е необходимо никакво време, и отново го връща в реалността на място, което си е избрала. За това също не се губи време. Така, вместо да лети с години между световете, корабът се пренася за миг.

Питър кимна:

— Много добре. Само трябва да разбереш, че докато е в Отвъдното, корабът не е заобиколен от нищо. Заобиколен е от безброй аюи.

Тя наклони глава.

— Знаеш ли какво е аюа?

— Това ще рече, че всички хора са съществували винаги. Че сме по-стари от най-старите богове.

— Е, нещо такова. Само че за аюите в Отвъдното не може да се каже, че съществуват, или поне не водят някакво смислено съществуване. Те просто… са там. Дори това не може да се каже, защото там няма пространство, няма къде да бъдат. Те просто са. Докато някое интелигентно същество не ги извика, не им даде име и не ги постави в някакъв ред — да им придаде форма.

— Елината може да се превърне в мечка, но не докато лежи студена и мокра на брега на реката.

— Точно така. Е, Ендър Уигин и още неколцина, които, ако имаш късмет, никога няма да се наложи да срещнеш, предприеха първото пътуване в Отвъдното. Те всъщност не възнамеряваха да ходят никъде. Целта на пътуването им беше да останат в Отвъдното достатъчно дълго, за да може една от тях — доста талантлива генетичка — да създаде нова, изключително сложна молекула по схемата, която носеше във въображението си. Или по-скоро схемата на модификациите, необходими за превръщането на съществуваща… добре де, така и така няма да разбереш. Както и да е, тя успя, създаде новата молекула, всичко тип-топ, само че проблемът е в това, че тя не беше единствената, създала нещо този ден.

— Съзнанието на Ендър е създало теб.

— Именно. Моята поява, ако мога така да се изразя, е ужасна грешка. Нежелан страничен ефект. Нека просто да кажа, че всички там създаваха разни неща като невидели. Виждаш ли, аюите в Отвъдното се стремят отчаяно да приемат някаква форма. Навсякъде наоколо изникваха призрачни кораби. Всякакви немощни, крехки, мимолетни творения се създаваха и разпадаха във всеки момент. Само четири от тези творения останаха стабилни. Едното е молекулата, създадена от Еланора Рибейра.

— Другото си ти, нали?

— Най-безинтересното, страхувам се. Най-малко обичаното и цененото. Един от хората на космическия кораб беше младеж на име Миро, който бе останал инвалид след трагичен инцидент. Мозъчна травма. Забавен говор, лоша координация на ръцете, куцане. Той пазеше в съзнанието си силния, скъпоценен образ на тялото си, каквото е било преди нещастието. И така много, много аюи се събраха, за да създадат точно негово копие не какъвто беше, а какъвто е бил някога и какъвто искаше да изглежда. Заедно с всичките му спомени — съвършен двойник. Толкова съвършен, че имаше същото презрително отношение към старото, осакатено тяло като него самия. И така… новият, съвършен Миро — или по-скоро копието на стария, здрав Миро, както и да е — се появи там като заместител на сакатия. И пред очите им онова старо, низвергнато тяло се разпадна на прах. Сиванму затаи дъх от това, което си представи.

— Умрял е!

— Не, това е номерът, не разбираш ли? Той продължи да живее. Това беше самият Миро. Собствената му аюа — не трилионите аюи, които изграждат атомите и молекулите на тялото му, а онази единствена, която ги контролира всичките, тази, която представлява него самия, волята му — аюата му просто се премести в новото и съвършено тяло. Това е истинската му самоличност. А старото тяло…

— …е станало излишно.

— Нямаше какво да му придава форма. Разбираш ли, аз мисля, че телата ни се поддържат от любовта. Любовта на главната аюа към красивото, силно тяло, което й се подчинява, благодарение на което Азът съществува. Дори Миро, въпреки цялата си омраза към това осакатено тяло, трябва да е изпитвал някаква любов към жалките му останки. Докато не се сдоби с новото.

— И тогава се е прехвърлил в него.

— Без дори да осъзнава, че го прави. Последвал е любовта си.

Сиванму слушаше този невероятен разказ и знаеше, че сигурно е истина, защото бе чувала много пъти Хан Фейдзъ и Джейн да споменават за аюите в разговорите си. Сега разказът на Питър Уигин им придаваше смисъл. Трябваше да е вярно дори само защото космическият кораб наистина се беше появил от нищото на брега на реката зад дома на Хан Фейдзъ.

— Сигурно се чудиш — продължи Питър — как аз, отритнатият, лишен от всякаква любов, съм се появил.

— Нали вече каза — от съзнанието на Ендър.

— Най-яркият образ в ума па Миро беше този на по-младото му, по-здраво, по-силно тяло. За Ендър обаче най-значимите образи бяха образите на по-голямата му сестра Валънтайн и на по-големия му брат Питър. Не такива, каквито бяха тогава, защото брат му Питър отдавна е мъртъв, колкото до Валънтайн — тя е придружавала или следвала Ендър при всичките му митарства през космоса, затова още е жива, но остаряла колкото него. Зряла жена. Реална личност. По време на престоя в Отвъдното обаче той създаде нейно по-младо копие. Младата Валънтайн. Горката стара Валънтайн! Тя не предполагаше колко е остаряла, докато не видя по-младото си копие, това съвършено същество, този ангел, обитавал извратения малък мозък на Ендър още от детството му. Трябва да призная, че тя е най-онеправданата жертва в тази драма. Да знаеш, че брат ти пази такъв идеализиран образ за теб, вместо да те обича такава, каквато си… е, можем да я разберем старата Валънтайн (тя мрази това прозвище, но сега всички мислят за нея по този начин, включително самата тя, бедното същество), личи си, че нервите й вече не издържат.

— Ама ако истинската Валънтайн е още жива, коя тогава е младата Валънтайн? — попита объркано Сиванму. — Коя е тя всъщност? Ти можеш да бъдеш Питър, защото той отдавна е мъртъв и никой не използва името му, но…

— Доста заплетено, а? Въпросът е там, че мъртъв или не, аз не мога да съм Питър Уигин. Както казах вече, аз не съм аз.

Той се облегна назад и се взря в тавана. Холограмата над компютъра се обърна и го погледна, без да е натиснал нито един клавиш.

— Джейн е с нас — отбеляза Сиванму.

— Джейн постоянно е с нас. Тя е шпионката на Ендър. Холограмата заговори:

— Ендър няма нужда от шпиони. Нуждае се от приятели. Поне от съюзници.

Питър се пресегна спокойно и изключи компютъра. Холограмата изчезна.

Това много смути Сиванму. Сякаш беше ударил дете. Или прислужница.

— Джейн е много благородно същество, за да се отнасяш с такова неуважение към нея.

— Джейн е компютърна програма с вирус в протоколите за самоличност.

Той бе в мрачно настроение, това момче, дошло, за да я вземе на кораба си и да я отведе завинаги от Път. Тя обаче разбра причината за лошото му настроение.

— Не е така само защото ти си толкова млад, а холограмите на Питър Уигин Хегемона са на зрял мъж.

— Кое не е как?

— Разликата във външния вид между теб и Хегемона.

— Каква е тогава?

— Той изглежда… доволен.

— Той е завзел света.

— Значи, когато направиш същото, и ти ще придобиеш този самодоволен вид, така ли?

— Предполагам. Това май е целта на живота ми. Мисията, с която ме е натоварил Ендър.

— Не ме лъжи. На брега на реката ми говори за ужасните неща, които съм сторила заради амбициите си. Признавам — бях амбициозна, отчаяно се стремях да се издигна от кошмарното си обществено положение. Знам как изглежда амбицията, знам как мирише. И сега надушвам такава миризма. Като мърша в горещ ден. Ти смърдиш.

— Амбицията? Воняла?

— Аз самата кипя от амбиция.

Той се усмихна. Сетне докосна малкия кристал в ухото си:

— Не забравяй, Джейн слуша. И предава на Ендър всичко.

Сиванму замълча, но не от смущение. Просто нямаше какво да каже и затова не казваше нищо.

— Значи аз съм амбициозен. Защото чака си ме е представял Ендър. Амбициозен, гаден, жесток.

— Да, ама ти нали не беше ти. Очите му проблеснаха гневно:

— Точно така, не съм. — Извърна поглед. — Извинявай, Джепето, но не мога да бъда истинско момче. Нямам душа.

Името, което спомена той, не й беше познато, но тя разбра думата „душа“.

— Като дете все са ме възпитавали да бъда слугиня по природа. Да нямам душа. Един ден откриха, че имам. Засега не ми е носила щастие.

— Не говоря за някакво религиозно понятие. Имам предвид аюата. Аз нямам такава. Виж какво стана със сакатото тяло на Миро, когато аюата му го изостави.

— Ти обаче не се разпадаш, значи трябва все пак да имаш аюа.

— Не аз я имам, а тя има мен. Аз още съществувам, защото аюата, чийто неустоим повик ме създаде, продължава да си ме представя. Продължава да се нуждае от мен, да ме контролира, да е моята воля.

— Ендър Уигин ли?

— Брат ми, моят създател, моят мъчител, моят бог, моята същност.

— Ами младата Валънтайн? И нея ли управлява така?

— Да, но той я обича. Гордее се с нея. Радва се, че я е създал. Мен ме мрази. Мрази ме, но въпреки това всички гадни неща, които правя или казвам, са по негова воля. Когато се държа най-отвратително, не забравяй, че просто изпълнявам волята па брат си.

— О, като го обвиняваш…

— Аз не го обвинявам, Сиванму. Просто излагам фактите. Сега неговата воля контролира три тела. Моето, на невъзможно ангелоподобната ми сестра и своето изморено, застаряло тяло. Всяка аюа в мен изпълнява заповедите на неговата. Аз съм във всяко отношение Ендър Уигин. Той ме е създал, за да нося всичко, което той мрази у себе си и от което се страхува. Неговата амбиция, да, когато надушваш моята, ти всъщност надушваш неговата амбиция. Неговата агресивност. Неговия бяс. Неговата злоба. Неговата жестокост. Неговите, не моите, защото аз съм мъртъв, пък и никога не съм бил такъв, какъвто ме е виждал той. Този човек, който стои пред теб, е чучело, подигравка! Аз съм плод на един болен мозък. Един кошмар. Аз съм звярът, който се крие под леглото. Той ме извика от хаоса, за да бъда неговият ужас!

— Недей да бъдеш. Ако не искаш, не бъди.

Той въздъхна и затвори очи:

— Като си толкова умна, защо не разбираш нито думичка от това, което казвам?

Тя обаче разбираше.

— Кое всъщност е твоята воля? Никой не я вижда. Ти не разбираш кога мисли тя. Знаеш само, че волята ти върви след теб, когато се обърнеш и видиш какво си направил.

— Това е най-ужасният номер, който ми изигра той — прошепна Питър. — Поглеждам назад и виждам само спомени, които той е пазил за мен. Той бе отделен от семейството ни, когато беше едва на пет. Какво знае той за мен и живота ми?

— Той е написал „Хегемона“.

— Онази книга. Да, въз основа на спомените на Валънтайн. И обществените документи за бляскавата ми кариера. И, разбира се, въз основа на няколко ансибални писма между Ендър и предишното ми аз, преди аз… преди той да умре. Аз съм само на няколко седмици, въпреки че мога да цитирам пасажи от „Хенри IV“. Оуен Глендауър се хвали пред Лудата глава. Хенри Пърси. Откъде мога да знам това? Кога съм ходил на училище? Колко време съм лежал буден по цели нощи, препрочитайки стари пиеси, докато запаметя хиляда любими реда? Дали Ендър не е пресъздал по някакъв начин цялото образование на мъртвия си брат? Всичките му най-съкровени мисли? Ендър е познавал истинския Питър Уигин в продължение само на пет години. Това не са спомените на реалната личност. Това са спомените, които Ендър си мисли, че би трябвало да имам.

— Той мисли, че трябва да знаеш Шекспир, и ти го знаеш, така ли? — понита неубедено тя.

— Де да беше само Шекспир! Всички велики поети и философи. Де да бяха това всичките ми спомени…

Тя зачака да чуе кои са лошите спомени, но той само потрепери и не каза нищо.

— Значи, ако наистина Ендър те контролира, тогава… ти си той. Тогава това е твоята самоличност. Ти си Андрю Уигин. И имаш аюа.

— Аз съм кошмарът на Андрю Уигин. Аз съм това, което той мрази у себе си и от което се страхува. Това е моята роля. Това трябва да играя.

Той сви юмрук, след това разтвори пръсти като ноктите на хищник. Отново тигърът. За миг Сиванму изпита страх от него. Само за миг. Той отпусна ръце.

— Каква е моята роля в твоята пиеса? — попита тя.

— Не знам. Ти си много умна. По-умна от мен, надявам се. Макар че, разбира се, аз съм толкова суетен, че не би трябвало да приемам възможността да съществува някой по-умен от мен. Това означава, че имам особено голяма нужда от мъдри съвети, тъй като по принцип отказвам да приемам такива.

— Все едно и също говориш.

— Това се дължи на жестокостта ми. За да те измъчвам с безсмислен разговор. Може би обаче би трябвало да отида по-далеч. Може би трябва да те измъчвам и убия, както толкова ясно си спомням, че съм правил с катеричките. Може би трябва да те разпъна в гората, да закова крайниците ти за корените на някое дърво и да се заема да дера кожата ти малко по малко, докато мухите започнат да се събират и да снасят яйцата си в плътта ти.

Тя се отдръпна.

— Аз четох книгата. Знам, че Хегемона не е бил такъв изверг!

— Аз съм създаден не от Говорителя на мъртвите. Създаде ме уплашеното момченце Ендър. Аз не съм Питър Уигин, когото той толкова мъдро анализира в книгата си. Аз съм Питър Уигин от неговите кошмари. Онзи, който дереше катеричките живи.

— Виждал ли те е да го правиш?

— Не мен. И него не е виждал да го прави. Валънтайн му е разказала по-късно. Открила убита катеричка в гората близо до дома им в Грийнсбъро, Северна Каролина, на континента Северна Америка на Земята. Този образ така се загнездил в кошмарите му, че накрая го предаде и на мен. В тези спомени живея аз. Вероятно истинският Питър Уигин изобщо не е бил жесток. Той е бил ученолюбив човек, самообучавал се е. Не е изпитвал състрадание към катерицата, защото не е гледал от сантименталната страна. Това е било само едно животно. Не по-важно от някоя зелка. Да я нарежеш на парчета, е не по-неморално, отколкото да си направиш салата. Не така обаче си го е представял Ендър и затова и аз не го помня по този начин.

— Как го помниш?

— Както е останало в предполагаемите ми спомени. Отстрани. Наблюдавам се как го извършвам с кръвожадно настървение. Всичките ми спомени преди момента на създаването ми при малкото пътуване на Ендър в Отвъдното, във всички тях се виждам през очите на страничен наблюдател. Много странно чувство, уверявам те.

— Как така?

— Сега изобщо не се виждам. Защото нямам самоличност. Аз не съм аз.

— Ама нали си спомняш! Имаш спомени. От този разговор например, вече си го запомнил. От мен. Трябва да имаш.

— Да. Запомнил съм те. И си спомням, че съм бил тук и съм те гледал. Само че зад очите ми не стои никакъв „аз“. Чувствам се уморен и глупав дори когато направя нещо изключително находчиво и умно.

Той се усмихна лъчезарно и сега Сиванму видя ясно разликата между Питър и холограмата на Хегемона. Беше точно както го казваше: очите на този Питър Уигин святкаха от вътрешен гняв. Той беше опасен. Виждаше се в изражението му. Когато го гледаш в очите, можеш да си представиш как планира да те убие.

— Аз не съм аз — повтори Питър.

— Казваш го, за да установиш някакъв контрол над себе си — предположи Сиванму, като в същото време бе сигурна, че е права. — това е своето заклинание, с което искаш да спреш да вършиш онова, което не желаеш Да вършиш.

Питър въздъхна и се наведе напред, опря глава върху компютъра, долепи ухо до студената пластмасова повърхност.

— Какво искаш? — попита тя със страх от онова, което можеше да чуе.

— Остави ме сам.

— Къде да отида? Този твой велик кораб има само едно помещение.

— Отвори вратата и излез навън.

— Да не искаш да ме убиеш? Да ме изхвърлиш в космоса, където ще замръзна, преди да имам време да се задуша.

Той се изправи и я погледна изненадано:

— Космос ли?

Неговото объркване я смути. Къде другаде можеха да се намират освен в космоса? Нали това правеха космическите кораби, летяха в космоса…

С изключение на този.

Той видя, че тя започва да разбира, и се разсмя:

— О, да, ти си най-умната. Затова направиха всички жители на Път с твоя интелект!

Тя не се поддаде на предизвикателството:

— Очаквах да има някакво чувство за движение. Или нещо по-особено. Преместили ли сме се някъде? Стигнахме ли вече?

— За един миг. Прехвърлихме се в Отвъдното и пак се върнахме в реалността на друго място, толкова бързо, че само компютър може да отчете времето на пътуването. Джейн го направи, преди да приключа разговора си с нея. Преди да заговорим с теб.

— Къде сме тогава? Какво има навън?

— Намираме се в някаква гора на планетата Божествен вятър. Въздухът може да се диша. Няма да замръзнеш. Навън е лято.

Тя се приближи до вратата и натисна дръжката за разхерметизиране. Вратата се отвори. В помещението навлезе слънчева светлина.

— Божествен вятър, чела съм за нея. Основана е като шинтоистка колония, както Път е трябвало да е даоистка. Древната японска религия в най-чист вид. Мисля обаче, че напоследък не е много чиста.

— Същественото е, че Ендър, Джейн и аз — доколкото мога да имам чувства, различни от Ендъровите — смятаме, че тук е центърът на властта на световете, управлявани от Конгреса. Тук са тези, които определят правилата на играта. Скритата власт.

— Значи смяташ да ги детронираш и да поемеш властта в свои ръце, така ли?

— Смятам да спра Лузитанската флотилия. Поемането на властта е малко по-назад в дневния ред. Лузитанската флотилия е, така да се каже, спешна задача. Имаме само няколко седмици, преди флотилията да използва „Докторчето“, ДМ устройството, и да превърне Лузитания в космическа прах. Междувременно, тъй като Ендър и всички останали очакват да се проваля, те строят такива корабчета като консервени кутии, за да евакуират колкото се може по-голяма част от населението на Лузитания — човеци, прасенца и бъгери — на други обитаеми, но още незаселени планети. Скъпата ми сестра Валънтайн — младата — и Миро — вече в новото си тяло — търсят нови светове с бясна скорост. Доста амбициозна задача. Всички залагат на моя — или по-скоро на нашия провал. Нека да ги разочароваме, какво ще кажеш?

— Да ги разочароваме ли?

— Като успеем. Нека да успеем. Да открием центъра на властта в човечеството и да убедим важните клечки да спрат флотилията, преди да е унищожила без нужда цял един свят.

Сиванму го изгледа подозрително. Да ги убедят да спрат флотилията? Това злобно, коравосърдечно хлапе? Как можеше той изобщо да убеди някого за нещо?

Питър сякаш отгатна мислите й.

— Сега разбираш защо те взех. Когато ме създаваше, Ендър не е отчел факта, че изобщо не ме е познавал през онзи период от живота ми, когато съм убеждавал хората, обединявал съм ги в съюзи и така нататък. Затова Питър Уигин, който създаде, е твърде злобен, силно амбициозен и безкрайно жесток, така че не може да убеди дори човек, когото го сърби задникът, да се почеше.

Тя отново отмести поглед.

— Виждаш ли? Аз продължавам да те обиждам. Погледни ме. Виждаш ли пред каква дилема съм изправен? Истинският Питър, той щеше да се справи със задачата, за която съм изпратен. Насън да го бутнеш, щеше да го направи. На мое място вече щеше да има план. Щеше да спечели хората на своя страна, да ги успокои, да се вмъкне под кожата им. Онзи Питър Уигин! Той може да убеди дори рояк оси да приберат жилата си. А аз? Съмнявам се. Защото, както виждаш, аз не съм аз.

Той стана от стола, избута я грубо и излезе на поляната пред малката метална кабинка, която ги прехвърляше от свят на свят. Сиванму го загледа от вратата как се отдалечава.

„Знам как се чувства — помисли си. — Знам какво е да подчиниш волята си на другиго. Да живееш за него, сякаш той е главният актьор, а ти само дублираш. Аз бях робиня. През цялото време обаче знаех какво иска собственото ми сърце. Знаех какво наистина мисля, макар че постъпвах както ми заповядваха, за да взема това, което исках. Питър Уигин обаче няма представа какво наистина иска, защото дори примирението му с липсата на свобода не е негово, дори то идва от Андрю Уигин. Дори омразата към самия себе си е взета от Ендър и…“

И така в един омагьосан кръг, както сега обикаляше поляната.

Сиванму се замисли за господарката си — не, за бившата си господарка — Цинджао. Тя също описваше странни линии. Боговете я принуждаваха. Не, това е според стария начин на мислене. Правеше го заради обсесивно-компулсивното си разстройство. Да коленичи на йода и да проследява дървесинни жилки по всяка дъска. Да ти следва през цялата стая. Това беше безсмислено, но тя трябваше да го прави, защото с такова безсмислено, затъпяващо ума покорство можеше да си спечели малко свобода от подсъзнателните потребности, които я управляваха.

„Цинджао е тази, която винаги е била робиня, не аз. Защото нейният господар я управлява отвътре, чрез собствения й разум. Докато аз винаги виждам господаря извън мен, така че съкровените ми мисли остават непокътнати.

Питър Уигин знае, че е обладан от страховете и страстите на един мъж със сложен характер, отдалечен на много светлинни години. Цинджао пък смяташе, че манията й е причинена от боговете. Какъв смисъл има да си внушаваш, че това, което те контролира, идва отвън, когато всъщност го чувстваш само със сърцето си? Къде ще избягаш от него? Как ще се скриеш? Цинджао трябва вече да се е освободила, благодарение на вируса, който Питър донесе на Път и даде на Хан Фейдзъ. Но Питър — каква свобода може да има за него?

И въпреки това той трябва да живее, сякаш е свободен. Трябва да се бори за свободата, въпреки че тази борба е признак на робството. Една част от него копнее да получи истинската си същност. Не, не своята същност. Някаква същност.

Каква е тогава моята роля във всичко това? Чудо ли очакват от мен, да му дам някаква аюа? Това не е в моята власт.

И въпреки това аз имам някаква власт.“

Трябваше да има някаква власт, иначе защо ще говори Питър толкова открито с нея? Въпреки че бяха двама непознати, той веднага бе излял сърцето си пред нея. Защо? Защото беше посветена в тайните му, да, по и заради още нещо.

А, разбира се. Можеше да говори свободно с нея, защото тя не познаваше Андрю Уигин. Може би Питър бе само частичка от същността на Ендър, всичко, от което Ендър се страхуваше и мразеше у себе си. Тя обаче никога нямаше да може да ги сравнява. Каквото и да беше Питър, каквото и да го управляваше, тя бе неговата довереничка.

А това отново я правеше нечия слугиня. Тя беше довереничка и на Цинджао.

Сиванму потрепери, опита се да отпъди мрачното чувство на състрадание.

„Не — каза си. — Не е същото. Защото този млад мъж, който обикаля безцелно сред полските цветя, няма никаква власт над мен, само споделя болката и надеждите си. Каквото и да му дам, ще му го дам по свое желание.“

Тя затвори очи и се облегна на вратата.

„Да, ще му го дам по собствена воля, но какво ще е то? Ами да, точно това, което иска той — приятелство, вярност, помощ във всичките му начинания. За да се съединя с него. И защо вече планирам да направя всичко това? Защото, колкото и да се съмнява в себе си, той има власт да печели хората за каузата си.“

Тя отвори очи и тръгна през високата до кръста трева към него. Той я забеляза и я изчака безмълвно да се приближи. Около нея бръмчаха пчели, пеперуди криволичеха като пияни из въздуха, избягваха я като по чудо в привидно некоординирания си полет. Тя хвана една пчела в шепата си, но преди насекомото да я ужили, го хвърли в лицето на Питър.

Той се стресна, размаха уплашено ръце срещу ядосаната пчела, приклекна, накрая отстъпи няколко крачки, преди тя да го загуби и да отлети със сърдито бръмчене сред цветята. Той се изправи гневно пред Сиванму.

— Защо го направи?!

Тя се засмя — не можеше да се сдържи. Толкова смешно й изглеждаше.

— Е, добре, смей се. Виждам, че съм попаднал в „чудесна“ компания.

— Сърди се, като искаш, не ме е грижа. Само едно ще ти кажа. Мислиш ли, че някъде на Лузитания аюата на Ендър си е помислила: „О, пчела!“, и че тя те накара да подскачаш като палячо?

Той завъртя очи:

— О, голяма умница се извъди. Добре, Царствена майко от Запада, ти току-що реши всичките ми проблеми! Сега виждам, че винаги съм бил истинско момче. И тези рубинени обувки, о, те могат да ме заведат обратно в Канзас.

— Какво е Канзас? — попита тя и погледна обувките му; не бяха червени.

— Просто още един от спомените, които Ендър толкова любезно ми завеща.

Остана така, с ръце в джобовете, загледан в пея. Тя, на свой ред, стоеше със скръстени на гърдите ръце и също го гледаше.

— И така, с мен ли си? — попита накрая той.

— Трябва да опиташ да не се държиш грубо с мен.

— Обърни се към Ендър.

— Не ме интересува чия аюа те управлява. Ти имаш собствени мисли въпреки всичко и те са различни от неговите — уплаши се от пчелата, а той дори не си е мислил за насекоми в този момент, знаеш го. Така че, независимо какво те управлява и кое е истинското ти „аз“, ако ще работим заедно, искам да се държиш прилично с мен.

— Означава ли това, че няма да ми хвърляш повече пчели?

— Да.

— Добре. Защото, какъвто ми е късметът, Ендър сигурно ме е създал алергичен към пчелна отрова.

— За пчелата също няма да е приятно. Питър се усмихна:

— Ти май започваш да ми харесваш. А това никак не ми се нрави. — Тръгна към кораба и подвикна: — Хайде! Да видим каква информация ще ни даде Джейн за планетата, на която смятаме да се развихрим.