Рожби на съзнанието

ЕДИНАЙСЕТА ГЛАВАТИ МЕ ИЗВИКА ОТ МРАКА

Ясухиро Цуцуми остана изненадан от името, което му прошепна секретарката. Той веднага кимна, изправи се и се обърна към двамата си гости. Преговорите бяха дълги и трудни и сега се налагаше да ги прекъсне в последния им етап, когато нещата бяха почти уредени — ала нямаше начин. Предпочиташе да загуби милиони, вместо да покаже неуважение към великия мъж, дошъл толкова неочаквано при него.

— Моля да ме извините за грубостта ми, но старият ми учител е дошъл да ме посети и за мен и дома ми ще бъде срамно, ако го оставя да чака.

Старият Шигеру веднага се изправи и се поклони:

— Мислех, че младото поколение е забравило как да показва уважение. Знам, че вашият учител е Аймана Хикари, пазителят на духа Ямато. Ала дори да беше някой беззъб стар учител от далечно планинско село, порядъчният млад човек е длъжен да покаже уважението, което му засвидетелствате вие.

Младият Шигеру не беше толкова доволен — или не толкова сполучливо прикриваше раздразнението си. Тук обаче значение имаше мнението на баща му. След сключването на сделката щеше да има достатъчно време за успокояване на младока.

— Вашите думи на разбиране ми правят чест — каза Ясухиро. — Моля, нека да видя дали учителят ми ще позволи да събера толкова мъдри мъже под скромния си покрив.

Ясухиро се поклони и излезе в чакалнята. Аймана Хикари още стоеше прав. Секретарката, също права, вдигна безпомощно рамене, сякаш искаше да каже: „Той не пожела да седне.“ Ясухиро се поклони дълбоко, сетне отново и отново, докато най-накрая попита дали може да представи приятелите си.

Аймана се намръщи и попита тихо:

— Това двамата Шигеру Фушими ли са, които твърдят, че са наследници на един благороден род — изчезнал преди две хиляди години, преди внезапно да се появи с нови потомци?

Ясухиро почувства внезапна слабост от страх, че Аймана, пазителят на духа Ямато, ще го унижи, като постави под въпрос благородното потекло на семейство Фушими.

— Това е малък и безвреден израз на суета — отвърна той тихо. — Човек има право да се гордее със семейството си.

— Както твоят предшественик, основателят на финансовата империя Цуцуми, бе достатъчно горд, за да забрави корейския си произход.

— Вие сам сте казали — рече Ясухиро, приемайки безропотно личната обида, — че японците са от корейски произход, но верните на духа Ямато веднага са преминали на островите. Моите предци са последвали вашите само след няколко века.

Аймана се засмя:

— Ти си все същият хитър, бързомислещ ученик! Доведи приятелите си, за мен ще бъде чест да се запозная с тях.

Последваха десет минути на поклони и усмивки, любезности и себеомаловажаване. Ясухиро бе радостен, че при споменаването на името „Фушими“ в гласа на Аймана не звучеше нито намек за снизхождение или ирония и че младият Шигеру е толкова замаян от срещата с великия мъдрец, че очевидно напълно забрави обидата от прекъсването на преговорите. Двамата гости си тръгнаха с половин дузина холограми от срещата си с Аймана и Ясухиро остана поласкан, когато старият Шигеру настоя и той да се снима заедно с тях и великия философ.

Накрая Ясухиро и Аймана останаха сами в кабинета, философът веднага отиде до прозореца и дръпна завесите, за да открие гледка към другите небостъргачи на финансовия център на Нагоя и към земите наоколо, с обработваеми площи в равнините, но с гористи хълмове, царство на лисици и язовци.

— Радвам се, че макар в Нагоя да живее един Цуцуми, наоколо все още има незастроени площи. Не съм предполагал, че е възможно.

— Въпреки презрението ви към семейството ми аз съм горд да чуя името си от устата ви — отвърна Ясухиро, но му се искаше да попита: „Защо днес толкова настоявате да обиждате семейството ми?“

— Гордееш ли се с мъжа, чието име носиш? Собственика па земи, строителя на игрища за голф? За него всяка празна площ плачеше за кабинки и дупки. Освен това нямаше жена, която да му се стори твърде грозна, за да й направи дете. Следваш ли стъпките му и в тази насока?

Ясухиро бе възмутен. Всеки знаеше историите за основателя на империята Цуцуми. От три хиляди години се разказваха.

— С какво съм заслужил гнева ви, учителю?

— Не си сторил нищо и гневът ми не е насочен към теб. Яд ме е на себе си, защото и аз не съм направил нищо. Говоря за греховете на рода ти от древни времена, защото единствената надежда за хората на Ямато е да си спомнят всички грешки от миналото. Ние обаче забравяме. Сега сме толкова богати, имаме толкова много, строим толкова усилено, че във всичките Сто свята няма важно начинание без участие на последователите па Ямато. И въпреки това ние забравяме урока на предните си.

— Моля да се поуча от вае, учителю.

— Преди много години, когато Япония все още се мъчела да влезе в съвременния свят, ние сме се оставили да бъдем управлявани от военните. Войници били нашите господари и те ни въвлекли в грабителска война за завземане на други народи, които не са ни сторили нищо лошо.

— Платили сме за престъпленията си, когато атомните бомби са паднали върху островите ни.

— Платили ли? Какво значи да плащаш или да не плащаш? Да не сме станали изведнъж християни, които плащат за греховете си? Не. Същността на Ямато не е да плащаш за грешките си, а да се поучаваш от тях. Ние отхвърлихме военните и завзехме света със съвършенството на продуктите си и надеждността на работната си ръка. Може езикът на Стоте свята да е основан върху английския, но парите им произхождат от йената.

— Хората на Ямато обаче все още продават и купуват. Не сме забравили урока.

— Това е само половин урок. Другата половина е: „Никога не прави война.“

— Япония няма флота. Няма войска.

— Така се самозалъгваме, за да прикриваме престъпленията си. Преди два дена ме посетиха двама чужденци — смъртни хора, но знам, че са изпратени от боговете. Те ме упрекнаха за това, че несесарианската школа е изиграла ключова роля за изпращането на Лузитанската флотилия от Междузвездния конгрес, флотилия с единствена цел да повтори престъплението на Ендър Ксепоцида и да унищожи планета, подслонила един уязвим вид рамани, които не са навредили на никого!

Ясухиро се сви нред гнева на Аймана.

— Но, учителю, какво общо имам аз с военните?

— философите Ямато изграждат разбиранията, според които действат политиците Ямато. Японските гласове са важни. Тази флотилия трябва да бъде спряна.

— Днес нищо не може да бъде спряно. Всички ансибали са изключени, също и всички компютърни мрежи, за да бъде изгонен онзи ужасен всеизяждащ вирус от системите.

— Утре ансибалите отново ще се включат. Затова утре срамното участие на японците в ксеноцида трябва да бъде прекратено.

— Защо дойдохте при мен? Аз може да нося името на велик предшественик, но половината мъжки рожби в рода ми се именуват Ясухиро, Йошиаки или Сейджи. Аз управлявам имуществата на Цуцуми в Нагоя…

— Не бъди скромен. Ти си главният Цуцуми на Божествен вятър.

— Думата ми се чува и в други градове, но основните решения се взимат в главния център на рода на планетата Хоншу. Освен това нямам никакво политическо влияние. Ако проблемът е в несесарианците, говорете с тях.

Аймана въздъхна:

— О, така няма да постигна нищо. Те ще изгубят шест месеца в обсъждане как да прокарат новата си позиция, без да отричат старата, да доказват, че всъщност не са си променили мисленето, че не са извъртели философията си на сто и осемдесет градуса. А политиците — те са прекалено твърдоглави. Дори философите да променят мнението си, ще е нужно да се смени поне едно политическо поколение — три мандата, — преди новата политика да заработи. Трийсет години! Дотогава Лузитанската флотилия ще е извършила престъплението си.

— Какво друго ни остава тогава, освен да вдигнем ръце и да живеем в позор? Освен ако не планирате някое глупаво и безсмислено действие.

Той се усмихна на учителя си, сигурен, че Аймана признава сепукуто, древното ритуално самоубийство, като една от традициите на Ямато, принадлежащи към миналото.

Аймана не се засмя:

— Лузитанската флотилия е сепуку за духа Ямато. — Той се приближи и се надвеси над Ясухиро; или поне така изглеждаше, макар че бизнесменът бе с половин глава по-висок от стареца. — Политиците популяризираха е хвалбите си Лузитанската флотилия и сега философите не могат да променят становището си. Където философите и изборите не са в състояние да променят решенията на политиците обаче, парите могат!

— Не предлагате такова срамно нещо като даване на подкупи, нали? — попита Ясухиро, чудейки се дали Аймана знае колко разпространена практика е това за купуването на политици.

— Да не мислиш, че държа очите си в задника? — контрира философът с толкова груб израз, че Ясухиро извърна очи и се захили смутено. — Мислиш ли, че не знам, че има поне десет начина за купуване на продажници и сто за купуване на честни политици? финансиране, заплахи за спонсориране на опоненти, дарения за благородни начинания, осигуряване на високи постове на приятели и роднини — да продължавам ли още?

— Наистина ли искате да използвате парите на Цуцуми за спиране на Лузитанската флотилия?

Аймана се върна при прозореца и разпери ръце, сякаш да прегърне целия свят навън.

— Лузитанската флотилия вреди на бизнеса, Ясухиро. Ако деструктуриращото молекулно устройство бъде използвано срещу една планета, то може да бъде насочено и срещу друга. И този път военните, сдобили се с такава мощ, няма да отстъпят.

— Трябва ли да убедя водачите на рода, като цитирам пророчеството ви, учителю?

— Това не е пророчество и не е мое. Това е закон на човешката природа и сме го научили от историята. Спри флотилията и родът Цуцуми ще стане известен като спасител не само на духа Ямато, а и на човешкия дух. Ме позволявай този тежък грях да легне върху народа ни.

— Простете, учителю, но ми се струва, че вие го поставяте там. Никой не е забелязал, че отговорността пада върху нас.

— Аз не поставям греха там. Аз просто свалям шапката, която го скрива. Ясухиро, ти беше един от най-способните ми ученици. Аз ти простих, задето използва наученото по такива объркани начини, защото го правиш за рода си.

— И това ли искате от мен сега — това ли е съвършено просто?

— Предприемам най-преките действия — говорих открито е най-влиятелните представители на най-богатите японски търговски фамилии, които успях да намеря днес.

Моля те да сториш минималното за постигане на необходимото.

— В този случай минималното поставя кариерата ми пред огромен риск — отвърна замислено бизнесменът.

Аймана не отговори.

— Най-великият ми учител някога ми казваше — продължи Ясухиро, — че човек, който рискува живота си, знае, че кариерата е нещо безполезно и че човек, който не може да рискува кариерата си, води безполезен живот.

— И така, ще го направиш ли?

— Още сега ще подготвя посланията си до всички членове на рода Цуцуми. Когато ансибалите бъдат включени отново, ще ги изпратя.

— Знаех, че няма да ме разочароваш.

— Нещо повече. Когато загубя работата си, ще дойда да живея при вас.

Аймана се поклони:

— За мен ще е чест да те приема в дома си.

Животът на всеки човек тече е времето и независимо колко жестоки моменти ни сполетяват, независимо колко болка или страх преживяваме, времето лекува всичко. Вал, или Джейн, подържа Миро в прегръдките си, сетне времето изсуши сълзите му, времето отхлаби прегръдката й и накрая пак времето изчерпа търпението на Ела.

— Да се хващаме на работа — каза тя. — Не съм лишена от чувства, но задачата ни остава непроменена.

Куара се изненада:

— Ама Джейн не е мъртва. Това не означава ли, че можем да се върнем у дома?

Вал-Джейн стана и се оттегли при компютъра си. Всяко движение бе леко, защото рефлексите и навиците на Вал се бяха запазили в мозъка й; за съзнанието на Джейн обаче всяко действие бе ново; тя се възхищаваше на танца на пръстите си по клавишите.

— Не знам — каза тя в отговор на въпроса, изказан от Куара, но мъчещ всички останали. — Все още съм несигурна в тази плът. Ансибалите не са възстановени. Имам неколцина съюзници, които ще възстановят връзката с някои от старите ми програми — няколко самоанци на Пасифика, Хан Фейдзъ на Път, университетът „Або“ на Аутбак. Ще бъдат ли тези програми достатъчни? Ще ми позволи ли новият софтуер на мрежата да събера ресурсите, необходими за запомнянето на цялата информация за един кораб и толкова много хора? Ще бъда ли затруднена от това тяло? Новата ми връзка с дърветата-майки ще помогне ли, или ще ме разсейва? — И накрая най-важният въпрос: — Искаме ли ние да участваме в първия ми полет?

— Някой трябва да е първи — каза Ела.

— Мисля, че е по-добре да опитам с някой от корабите на Лузитания, ако успея да възстановя връзката с тях. Само С един работник на Царицата на кошера на борда. Така загубата няма да е голяма. — Джейн се обърна към работника до тях: — Моля за извинение за това.

— Няма защо да се извиняваш на работника — вметна Куара. — Той всъщност е Царицата на кошера.

Джейн погледна Миро и присви очи. Миро не отговори със същото, но болката, четяща се в очите му, бе красноречива. Той знаеше, че работниците не са точно това, което всички си мислеха за тях. На цариците на кошери понякога им се налагаше да ги обуздават, защото не всички се подчиняваха безпрекословно на майчината им воля. С въпроса — дали това е робство, или не обаче, щяха да се занимават други.

— Езици — заговори Джейн, — чийто носител е генетична молекула. Каква ли граматика имат? Свързани ли са със звуци, миризми, образи? Да видим колко сме умни без присъствието ми в компютърната мрежа.

Това й се стори страшно смешно и тя се разхили гръмко. О, колко прекрасно бе собственият й смях да звучи в ушите и, да изригва от белите й дробове, да разтърсва диафрагмата й, да извиква сълзи в очите й!

Едва когато спря да се смее, тя си даде сметка колко зловещо е звучал кикотът й за Миро и останалите.

— Извинявайте — рече смутено и почувства как лицето й пламва.

Кой би си помислил, че срамът е толкова горещ! Това замалко да я накара отново да се разсмее.

— Не съм свикнала да съм жива по този начин. Знам, че съм весела, докато всички останали сте в мрачно настроение, но не разбирате ли? Дори всички да умрем, когато въздухът свърши след няколко седмици, не мога да не се възхищавам на това чувство!

— Разбираме — каза Файъркуенчър. — Ти премина във втория си живот. За нас това също е радостен момент.

— Аз прекарах известно време сред дърветата ви, знаеш ли? Дърветата-майки ми направиха място. Приеха ме и ме храниха. Това не ни ли прави брат и сестра?

— Не мога да си представя какво означава да имам сестра — отвърна пекениносът. — Ако обаче си спомняш живота в утробата на дървото-майка, значи помниш повече от мен. Ние понякога сънуваме, но нямаме истински спомени от първия живот в мрака. Това става в третия живот.

— Значи аз съм възрастна, така ли?

И отново почувства как смехът й кара останалите да замлъкнат, как ги наранява.

Когато се обърна да им се извини отново обаче, се случи нещо странно. Тя спря поглед на Миро и вместо да изрече думите, които искаше — думите, които би изрекла в ухото му чрез кристала само преди един ден, — на устата й дойдоха други, заедно с един спомен:

— Ако спомените останат живи, Миро, значи и аз съм жива. Нали така ми каза?

Миро поклати глава:

— От спомените на Вал ли говориш, или от името на Джейн, която е подслушала разговора ни в пещерата па Царицата на кошера? Не се опитвай да ме утешиш, като се представяш за нея.

Джейн по навик — навик на Вал? — се тросна:

— Когато реша да те утешавам, ще разбереш.

— И как ще разбера? — тросна се на свой ред Миро.

— Като се почувстваш по-спокойно, разбира се. Междувременно не забравяй, че вече не слушам през кристала в ухото ти. Виждам само с тези очи и чувам само с тези уши.

Това не беше съвсем вярно, разбира се. Защото по много пъти на секунда тя чувстваше живителните сокове, безкрайното гостоприемство на дърветата-майки, когато аюата й утоляваше жаждата си за нещо голямо, като обхождаше обширната мрежа на пекениносовите филоти. И от време на време покрай дърветата-майки тя улавяше по някоя мисъл, дума, изречение, изговорени на езика на дърветата-бащи, речта на безмълвните. А чий бе този друг глас? „Познах те — ти си от онези, които ме създадоха. Познавам гласа ти.“

Ние те загубихме — каза гласът на Царицата на кошера в съзнанието й. — Но ти се справи добре.

Джейн не беше подготвена за растящата гордост, пламтяща в цялото й тяло на Вал; чувстваше физичния ефект от тази емоция като Вал, но гордостта й идваше от похвалата на царицата-майка.

„Аз съм дъщеря на цариците на кошери — даде си сметка тя, — затова похвалата й има голямо значение за мен. И след като съм дъщеря на цариците на кошери, значи съм и дъщеря на Ендър, двойна дъщеря, защото съзнанието ми е създадено отчасти от неговото, за да мога да бъда мост между тях; а сега пребивавам в тяло, родено от него, и от време на време получавам спомени от предишния живот на това тяло. Аз съм негова дъщеря, но отново не мога да говоря с него.“

Цялото това време, всички тези мисли — и въпреки това тя нито показваше, нито чувстваше някаква липса на концентрация върху онова, което правеше на компютъра си на борда на кораба около планетата на Десколадата. Тя бе същата Джейн. Способността й да се занимава е много задачи едновременно, да отделя внимание на много неща не се дължеше на компютрите. Дължеше се на наследеното от цариците на кошери.

Ти успя да дойдеш при нас именно защото аюата ти е достатъчно силна, за да правиш всичко това — каза Царицата на кошера в съзнанието й.

„Коя от вас ми говори?“ — попита Джейн. Има ли значение? Ние всички помним създаването ти. Спомняме си как сме били там. Спомняме си как те изтеглихме от мрака на светло.

„Значи аз още пазя същността си, така ли? Ще възвърна ли отново мощта си, която загубих, след като Междузвездният конгрес уби виртуалното ми тяло?“

Възможно е. Когато разбереш, кажи. Ще ни е много интересно.

Сега тя почувства силно разочарование от липсата на интерес у родителите й, присвиване в стомаха, някакъв срам. Това обаче бяха човешки емоции; идваха от тялото на Вал, макар и в отговор на отношенията й с цариците-майки. Всичко бе толкова сложно — и в същото време просто. Чувствата й се определяха от едно тяло, което реагираше още преди сама да е осъзнала какво изпитва. Едно време почти не беше съзнавала, че има емоции. Имаше, да, дори подсъзнателни реакции, неосъзнати желания — те бяха характерни за аюите, свързани в някаква форма на живот, — но тогава нямаше кое да й покаже какво чувства. Колко лесно бе да си човек, тялото да ти подсказва какво изпитваш. И в същото време колко трудно, защото човек не може да скрие чувствата от себе си.

Свиквай да изпитваш смущение, когато говориш с нас, дъще. Ти притежаваш наполовина човешка същност, а ние — не. Ние няма да бъдем нежни с теб като човешки майки. Когато стане нетърпимо, оттегли се — ние няма да ти се натрапваме.

„Благодаря“ — изрече мълчаливо тя… и се оттегли.

Сутринта слънцето се издигна над планината, изграждаща гръбнака на острова, небето бе просветляло още преди първите лъчи да огреят пряко дърветата. Морският бриз ги беше охлаждал цяла нощ. Питър се събуди сгушен до Сиванму, лежаха като скариди, подредени на някоя сергия. Близостта й му беше приятна; и позната. Как бе възможно? Той никога не беше спал толкова близо до нея преди. Дали това не беше някакъв спомен, останал от Ендър? Той не знаеше да има такива спомени. Всъщност, когато си даде сметка за това, почувства разочарование. Беше си мислил, че след като аюата установи пълната си власт над това тяло, той ще се превърне в Ендър — че ще има истински спомени вместо тези фалшификати, вкарани в мозъка му в мига на създаването му. Къде такъв късмет?

И въпреки това той си спомняше, че е спал сгушен до жена. Спомняше си как протяга над нея ръка, сякаш да я защити.

Той обаче никога не беше докосвал Сиванму по този начин. А и не вървеше да го направи сега — тя не му бе жена, само… приятелка? Такава ли му беше? Бе казала, че го обича — не беше ли това само начин да му помогне да влезе в това тяло?

Той изведнъж почувства, че се оттегля от себе си, че се отделя от Питър и се превръща в нещо друго, в нещо малко, ярко, уплашено, потъващо в мрака, носено от вятър, твърде силен, за да му устои…

— Питър!

Някой го извика и той последва гласа, назад по почти невидимите филотични лъчи, свързващи го със… със себе си.

„Аз съм Питър. Няма къде другаде да ходя. Ако тръгна така, ще умра.“

— Добре ли си? — попита Сиванму. — Събудих се, защото… извинявай, но сънувах, почувствах се, сякаш има опасност да те загубя. Само че това не е било вярно, защото ето те тук.

— Аз наистина щях да се изгубя. Почувствала си това?

— Не знам какво съм почувствала. Просто… как да го обясня?

— Ти ме извика от мрака.

— Така ли?

Той за малко да каже нещо, но спря. Засмя се, смутено и плахо.

— Чувствам се толкова странно. Преди малко мислех да кажа нещо. Нещо много глупаво — че като Питър Уигин съм живял достатъчно мрачно.

— О, да. Ти винаги говориш такива гадости за себе си.

— Да, но не го казах. Дойде ми на езика, по навик, но замълчах, защото не е вярно. Не е ли смешно?

— Мисля, че е добър знак.

— Може би сега, когато съм цял, би трябвало да се чувствам по-различно, отколкото когато бях разделен — някак си по-доволен от себе си или какво? И въпреки това аз почти се загубих. Мисля, че не беше просто сън. Мисля, че наистина щях да се загубя. Да изпадна в… не, да изпадна от всичко.

— През последните три месеца ти живя в три самоличността. Възможно ли е аюата ти да жадува за… не знам, за големината, която си имал?

— Бях разпръснат из една цяла галактика, нали? Само че трябваше да кажа, че той е бил разпръснат, защото става дума за Ендър, нали? А аз не съм Ендър, защото не си спомням нищо. — Той се замисли за момент. — Всъщност сега май си спомням някои неща по-ясно. Неща от детството ми. Лицето на майка ми. Много ясно го помня, а ми се струва, че преди не беше така. И лицето на Валънтайн, когато бяхме деца. Помня го обаче като Питър, нали, значи то не идва от Ендър. Сигурен съм, че това са сред спомените, с които Ендър ме е снабдил от самото начало. — Той се засмя. — Аз наистина съм отчаян, отчаяно търся нещо от него у мен.

Сиванму слушаше. Мълчаливо, не особено въодушевена от темата, но като вмяташе някоя-друга реплика. Докато я наблюдаваше, на него му хрумна още нещо:

— Ти да нямаш някаква способност, как да кажа, за емнатия? Чувстваш ли какво изпитват другите хора?

— Никога — отвърна тя. — Прекалено съм заета с моите мисли.

— Сега обаче разбра, че съм на път да се изгубя. Почувства го.

— Предполагам, че сега съм свързана с теб. Надявам се да няма нищо лошо в това, защото решението не е съвсем доброволно от моя страна.

— Аз обаче също съм свързан с теб. Защото, когато се отделих от тялото си, все още те чувах. Бях изгубил всичките си други сетива. Тялото ми не ми даваше нищо, бях го изгубил. Сега си спомням, че „виждах“ разни неща, но това бе само въображение. И въпреки това чух, когато ме извика. Почувствах те — че се нуждаеш от мен. Искаше да се върна. Това със сигурност означава, че и аз съм свързан с теб.

Тя вдигна рамене, отмести поглед.

— Какво означава това? — попита той.

— Няма да прекарам остатъка от живота си в обяснения пред теб. Всеки е свободен да чувства и действа, без да се самоанализира. Как мислиш ти? Нали ти си умникът, специалистът по човешката природа.

— Стига. Вече сме спорили на тази тема и аз се хвалих, предполагам, но… е, сега не се чувствам така. Означава ли това, че всичко от Ендър е влязло в мен? Знам, че не разбирам чак толкова добре хората. Когато ти казах, че съм свързан с теб, ти отмести поглед и вдигна рамене. Това нарани чувствата ми, ако искаш да знаеш.

— И защо?

— О, щом ти можеш да задаваш въпроси, защо да не питам и аз. Такива ли са правилата сега?

— Винаги са били такива. Ти просто никога не си ги спазвал.

— Е, това нарани чувствата ми, защото очаквах да се зарадваш, че сме свързани.

— Ти радваш ли се?

— Е, благодарение на това съм жив; трябва да съм най-големият глупак, ако ие призная, че е доста удобно!

— Помириши — възкликна тя и скочи. „Толкова е млада“, помисли си той.

И сетне, когато се изправи, с изненада си даде сметка, че и той е млад, че тялото му е яко и гъвкаво.

С изненада си спомни, че Питър никога не се е чувствал по друг начин. Ендър бе този, който беше живял в старо тяло, тяло, което е изтръпвало при спане на земята, тяло, което не се е изправяло лесно на крака.

„Аз наистина имам частица от Ендър у себе си. Нося спомените на неговото тяло. Защо не и спомени от разума му? Може би защото този мозък има само карта с Питъровите спомени. Всички други просто са недостъпни за мен.

И може би ще се сблъсквам с тях от време на време, ще се свързвам с тях, ще откривам нови пътища към тях.“

Той се изправи, застана до Сиванму, подуши въздуха заедно с нея; и отново с изненада установи, че всичко му се удава лесно. Не спираше да мисли за Сиванму, за това, което надушваше тя, чудеше се дали не трябва да постави ръка върху крехкото й рамо, нуждаещо се сякаш да бъде погалено от длан точно с големината на неговата; и в същото време умът му бе зает с мисли как и дали ще бъде в състояние да възстанови спомените на Ендър.

„Преди никога не бих могъл да го направя — даде си сметка. — И въпреки това би трябвало да съм го правил след създаването на това тяло и на Валънтайн. Да се съсредоточавам едновременно не над две, а над три неща.

Ала не съм бил достатъчно силен, за да мисля за три неща. Едно от тях винаги е оставало на заден план. Валънтайн за известно време. Сетне Ендър до смъртта на онова тяло. Две неща — мога да мисля едновременно за две неща. Това необичайно ли е? Или се удава на мнозина, стига да се научат?

Що за суетност е това! Защо трябва да ме е грижа дали съм уникален в способностите си? Аз винаги съм се гордял, че съм по-умен от повечето хора около мен. Не съм го изказвал гласно, разбира се, дори не съм го признавал пред себе си, ала бъди честен сега, Питър! Хубаво е да си по-умен от останалите наоколо. И ако мога да мисля за две неща едновременно, докато те са способни само на едно, защо да не изпитвам някакво удоволствие от това!“

Разбира се, да мислиш за две неща едновременно, е доста безполезно, ако и двете са глупави. За известно време той размишлява върху суетата и борбената си природа, също за Сиванму, и ръката му наистина се вдигна и я докосна; тя се облегна на него, не го отблъсна, притисна глава до гърдите му. И сетне, без предупреждение или някакво действие от негова страна, внезапно се отдръпна и закрачи към самоанците, събрани около Малу на плажа.

— Какво направих? — попита Питър.

Тя се обърна, изгледа го изненадано:

— Нищо! Иначе щях да ти зашлевя шамар или да те изритам по топките, нали? Време е за закуска — Малу чете молитва, а имат повече храна от онази вечер, когато мислехме, че ще се пръснем от ядене.

И двете отделни насоки на мислене на Питър го доведоха до заключението, че е гладен. Снощи нито той, нито Сиванму бяха яли. Всъщност той нямаше никакви спомени кога са напуснали плажа и са легнали на тези рогозки. Някой сигурно ги беше пренесъл. Е, нищо чудно. На плажа нямаше мъж или жена, които да не изглеждат, сякаш могат да го прекършат надве като клечка. Колкото до Сиванму, тичаща пъргаво към събраните на брега самоанци, тя му приличаше на птичка, летяща към стадо крави.

„Аз не съм дете и никога не съм бил, поне в това тяло — помисли си Питър. — Затова не мога да знам дали съм способен на детски мечти и юношески терзания. От Ендър съм получил това спокойно отношение към любовта; това не е голямата, изгаряща страст, каквато съм очаквал. Ще ти бъде ли достатъчна тази любов, Сиванму? Да протягам ръце към теб, когато изпитвам нужда, и да съм до теб, когато ти се нуждаеш от мен. И да чувствам такава нежност, щом те погледна, че ми се иска да застана между теб и целия свят; и също да те вдигна и да те понеса над свирепите течения на живота; и в същото време да съм доволен винаги да стоя настрана и да те наблюдавам, красотата ти, енергията ти пред тези хора-планини, как разговаряш с тях като с равни дори чрез движенията на ръцете си, докато всеки звук, отронил се от устата ти, крещи, че си дете — достатъчна ли ще е тази моя любов за теб? Защото за мен е достатъчна. Стига ми, че когато поставих ръка върху рамото ми, ти се облегна на мен; и че ме извика, когато почувства, че съм се изгубил.“

Пликт седеше сама в стаята си и пишеше. Цял живот се беше готвила за този ден — за речта си за погребението на Андрю Уигин. Тя щеше да говори от негово име — имаше какво да каже, можеше да говори цяла седмица, без да спира, и пак да не е изчерпала и една десета от онова, което знаеше за него. Нямаше обаче на разположение цяла седмица. Щеше да говори само час. По-малко от час. Тя го разбираше; обичаше го; щеше да сподели с онези, които не го познаваха, какъв е бил, какво е обичал, как историята е по-различна заради този човек, блестящ ум, несъвършен, но добронамерен и изпълнен с любов, достатъчно силна, за да причинява страдания, когато е необходимо — как благодарение на него животът на стотици хиляди, милиони хора е по-различен, по-стабилен, по-светъл, по-добър, или поне по-хармоничен и истински заради онова, което е сторил или написал.

А щеше ли да каже и това? Щеше ли да каже колко тежко скърби една жена, сама в стаята си, как плаче, пролива реки от сълзи — не от скръб по Ендър, а от срам, защото най-сетне е разбрала себе си? Защото, макар че го беше обичала и се бе възхищавала от него — не, беше го боготворила, — след смъртта му бе изпитала не мъка, а облекчение и възбуда. Облекчение — „Чакането свърши!“ И възбуда — „Идва моят час!“

Разбира се, точно това чувстваше. Не беше толкова глупава, че да очаква от себе си повече от обичайната човешка сила. И причината да не скърби като Новиня или Валънтайн бе в това, че те бяха лишени от голяма част от живота си.

„От каква част съм лишена аз? Ендър ми отдели няколко мига от вниманието си, но нищо повече. Били сме заедно съвсем малко, когато той бе мой учител на Трондхайм; сетне, след едно поколение, пътищата ни отново се пресякоха за няколко месеца тук; и в двата случая той беше прекалено зает, занимаваше се с по-важни неща и хора от мен. Аз не съм била негова жена. Нито сестра. Бях само негова ученичка и последователка — на човек, на когото му беше писнало от ученици и който не искаше последователи. Затова, разбира се, аз не съм загубила много от живота си, защото той бе само моя мечта, не истински другар.

Аз си прощавам и въпреки това не мога да спра срама и мъката, които чувствам, не заради смъртта на Андрю Уигин, а защото в последния му час се проявих точно такава, каквато съм: пълна егоистка, загрижена само за собствената си кариера. Избрах да говоря от името на Ендър след смъртта му. Следователно кончината му може да донесе само постигане на целта на живота ми. Що за лешояд съм аз? Що за паразит, пиявица…“

Пръстите й обаче продължаваха да пишат, въпреки сълзите, стичащи се по бузите й. В къщата на Якт Валънтайн скърбеше заедно със съпруга и децата си. Грего, Олядо и Новиня се бяха събрали в дома на Олядо, за да се утешават един друг.

„Те имаха свои връзки с него, аз имам моите. Те имат лични спомени; моите ще бъдат обществени. Аз ще говоря, сетне ще публикувам казаното и написаното сега ще даде нова форма и значение на живота на Ендър Уигин в ума на всеки жител на Стоте свята. Ендър Ксеноцида; Андрю, Говорителя на мъртвите; Андрю, самотникът, изпълнен със състрадание; Ендър, блестящият мислител, пробождащ сърцето на проблемите или хората, без да се разколебава от страх, амбиция или… милост. Човек на правосъдието и човек на милосърдието в едно и също тяло. Мъж, чиято страст му позволи да види и заобича цариците на кошери още преди да докосне една от тях; мъж, който ги унищожи до една, защото ги смяташе за врагове.

Дали Ендър ще ме съди строго заради чувствата ми този ден? Разбира се — той няма да ме пожали, ще разкрие злото в сърцето ми.

Сетне обаче, след като ме осъди, той ще ме заобича. Ще каже: «И какво? Стани и говори от мое име. Ако чакахме от името на мъртвите да говорят само съвършени хора, всички погребения щяха да се извършват в мълчание.»“

И така тя продължи да пише и да плаче; и след като сълзите й свършиха, все още имаше какво да напише. Когато косата, останала от него, бъде запечатана в малка кутийка и заровена в корените на Човек, тя щеше да се изправи и да говори. Гласът й щеше да го възкреси, да го съживи в спомените. И тя също щеше да бъде милостива; а също и справедлива. Това поне бе научила от него.