Роуз Мадър

1

Преди да си легне същата вечер, Роузи отново включи новия си телефон и позвъни на Ана. Попита я има ли новини и дали някой не е виждал Норман из града. Тя даде категоричен отрицателен отговор и на двата въпроса, увери я, че засега всичко е спокойно, а после се опита да й пробута изтърканата мъдрост, че щом няма новини, значи всичко е наред. Роузи изпитваше известни съмнения по този въпрос, но ги запази за себе си. Вместо това колебливо изказа на Ана съболезнования по повод смъртта на бившия й съпруг, в същото време питайки се дали госпожица Добри нрави няма някое и друго правило за справяне с подобни ситуации.

— Благодаря, Роузи. Питър беше странен човек с тежък характер. Обичаше хората, но беше трудно да го обича човек.

— Стори ми се много любезен човек.

— Не се съмнявам. Към непознати винаги се държеше като добър самарянин. Но за близките си и за онези, които се опитваха да му бъдат приятели — зная добре, защото съм принадлежала и към двете категории — се държеше по-скоро като Левит, който се отвърнал на другата страна. Веднъж в Деня на благодарността грабна цялата пуйка и я запрати по брат си Хал. Не помня точно за какво се спречкаха, но вероятно са разисквали ООП или Сейзар Чавес19. Все спореха ту за едното, ту за другото.

Ана въздъхна.

— В събота следобед ще има възпоменателна сбирка — сигурно ще седим на сгъваеми столове, като пияници на събрание на Дружеството за анонимните алкохолици и ще се редуваме да говорим за него. Най-малкото аз така си го представям.

— Това е добре.

— Мислиш ли? — Роузи си представи как Ана повдига вежди със свойственото си несъзнателно високомерие и повече от всякога заприличва на Мод. — На мен ми се струва доста глупаво, но сигурно си права. Както и да е, ще се наложи да се оттегля от пикника за известно време, но ще се върна, при това надали изпълнена със съжаление. Малтретираните жени в този град изгубиха един приятел, в това поне няма никакво съмнение.

— Ако е работа на Норман…

— Знаех си, че именно това ще последва. Отдавна работя с жени, които години наред са били мачкани, тъпкани, пренебрегвани и унижавани и мазохистичната мегаломания, която развиват, ми е добре позната. Тя е неразделна част от синдрома на малтретираната жена наред с чувството за иереалност и депресията. Помниш ли взривяването на космическата совалка „Чалънджър“?

— Да… — Роузи бе озадачена, но помнеше случая.

— Същия ден при мен дойде една жена, потънала в сълзи. Лицето и ръцете й бяха в червени петна — сама се бе щипала и удряла. Твърдеше, че тя е виновна за смъртта на целия екипаж и на милата учителка на борда. Попитах я защо, а тя ми обясни, че написала не едно, а две писма в подкрепа на космическата програма с човешко участие: едното изпратила в „Чикаго Трибюн“, а другото — до представителя на своя район в долната камара. С течение на времето малтретираните жени развиват комплекси за вина, това е. Научават се да поемат вината за абсолютно всичко.

Роузи си представи как Бил я изпращаше към „Корн Билдинг“, прегърнал я през кръста. „Само не казвай «виновна» — беше изрекъл. — Да не би ти да си създала Норман?“

— Дълго време не разбирах на какво се дължи това — продължи Ана, — но мисля, че вече знам отговора. Все някой трябва да поеме вината, защото депресията и отчуждението са лишени от всякакъв смисъл. Човек откача. По-добре да се чувстваш виновен, отколкото да се побъркаш. Но вече е време да изоставиш този начин на мислене, Роузи.

— Не разбирам.

— Разбираш — тихо отвърна Ана, а после смени темата.

2

Двадесет минути след като пожела на Ана „лека нощ“, Роузи бе в леглото и се взираше в тъмнината, а пред очите й като отвързани балони плуваха лицата на разни хора. Роб Лефъртс, досущ като господин Пенибегс от жълтите карти „Общинска хазна“ — на картата, която стискаше в протегнатата си ръка, пишеше „Безплатно освобождаване от затвора“. Роуда Саймънс със забоден в косата молив, която казва „найлонови маски, а не найлонови ласки“. Гърт Киншо, човешка равностойност на планетата Юпитер, която е облечена с анцуг и мъжка фланелка с остро деколте, и двете мярка XXXL. Синтия Някоя си (Роузи все не можеше да запомни фамилията й), жизнерадостната пънкарка с шарената коса, дето с часове седяла пред някаква картина с река, която като че наистина се движела.

И, разбира се, Бил, с кафявите очи със зеленикави отблясъци, миниатюрния белег на дясното ухо, което навремето си е продупчил (сигурно в колежа, като проява на смелост под влияние на алкохола), а после е оставил да зарасне. Сякаш усещаше случайните побутвания, докато вървяха, и допира на ръката му до тялото й — топлата длан, силните пръсти — и се питаше дали докосването му й бе подействало възбуждащо. Тя самата бе склонна да признае с нежелание, че на нея й бе подействало именно така. Той бе толкова различен от Норман — направо й се струваше, че е влязла в досег с обитател на друга слънчева система.

Затвори очи и се унесе.

От мрака изплува друго лице. Лицето на Норман. Той се усмихваше, но сивите му очи бяха като бучки лед. „Тръгнал съм на риболов, сладка моя — казваше й. — Лежа в легло си, а то съвсем не е толкова далеч, и се опитвам да те уловя. Съвсем скоро ще можем да си поговорим. Хубавичко ще си поговорим. Разговорът ще бъде съвсем кратък. А като свърши… — Вдигна ръка. Стискаше черен молив НВ. Беше подострен като бръснач. — Този път няма да си губя времето с раменете и ръцете ти. Направо ще започна от очичките. Или от езика. Как ли ще се чувстваш, скъпа моя, ако забия молив в многознайния ти лъжлив ез…“

Роузи рязко отвори очи и лицето му изчезна. Отново ги затвори и се помъчи да извика лицето на Бил. За миг бе убедена, че то няма да се появи и вместо неговото отново ще изплува образът на Норман, но той бе изчезнал някъде.

„В събота ще се видим — мислеше си тя. — Ще прекараме целия ден заедно. Ако поиска да ме целуне, няма да се противя. Или ако иска да ме прегърне и да ме погали, пак няма да се противя. Ама че побъркана история, толкова искам да съм с него.“

Отново се унесе, подозирайки, че сънува пикника с Бил вдругиден. На съседна маса имаше други туристи, които бяха довели бебе. Роузи долавяше плача му, макар и съвсем слаб. После, този път малко по-силно, до слуха й достигна тътенът на гръмотевица.

„Точно като в моята картина — рече си. — Като седнем да хапнем, ще му разкажа за нея. Днес забравих, но имахме да си кажем толкова други неща…“

Изтрещя нова гръмотевица, но сякаш по-близо. Изведнъж Роузи се ужаси. Дъждът ще им развали пикника и ще разтури празненството на „Дъщери и сестри“ на Етингър Пиър, а може и концертът да се отмени.

„Не се тревожи, Роузи, гръмотевиците са в картината, а всичко това е само сън.“

Но ако беше само сън, защо тогава все още усеща допира на възглавницата до ръцете си? И как така чувства, че пръстите й са сплетени, а тялото й е покрито с леко одеяло? Защо продължава да чува уличния шум под прозореца?

Щурците пееха и свиреха: скръъц-скръъц-скръъц-скръъц-скръъц.

Бебето плачеше.

Изведнъж през затворените й клепачи проникна заревото на пурпурна мълния, а гръмотевицата отново изтрещя досами леглото й.

Роузи ахна и скочи с разтуптяно сърце. Не виждаше никакви светкавици. И никакви гръмотевици. Стори й се, че все още чува щурците, да, но може би просто й се причува. Погледна към прозореца в отсрещния край на стаята и различи тъмния правоъгълник, който висеше на стената точно до рамката. Картината с Роуз Мадър. Утре ще я пъхне в пазарска чанта и ще я отнесе на работа. Дано Роуда или Кърт знаят някоя работилница наблизо, където слагат рамки.

И все пак, макар и едва доловимо, чуваше песента на щурци.

„От парка е“ — заключи и отново се отпусна на възглавницата.

„Даже и на затворен прозорец? — попита Практична-Разумна. Беше доста озадачена, но не беше разтревожена. — Сигурна ли си, Роузи?“

За сигурна — сигурна беше. В края на краищата вече бе почти лято, щурците са наизлезли, пък и какво значение има? Добре де, сигурно наистина има нещо необичайно в тази картина. По-вероятно е то да е в нейното съзнание, което още не бе напълно излекувано от всички изкривявания, но да речем, че причината наистина се крие в картината. И какво от това? Не намираше нищо лошо.

„Но можеш ли да кажеш, че не виждаш в това нищо опасно, Роузи? — в гласа на Практична-Разумна като че ли се долавяше тревога. — Остави настрана лошотията, или злината, или както щеш го наречи. Можеш ли да кажеш, че не е опасно?“

Не, не можеше да каже такова нещо, но, от друга страна, навсякъде дебнат опасности. Вижте какво се случи с бившия съпруг на Ана Стивънсън.

Само че Роузи не желаеше да мисли за случилото се с Питър Слоуик — не искаше отново да се окаже на улица „Виновна“, както го наричаха на груповата терапия. Искаше да мисли за събота и да си представя как ли ще я целуне Бил Стайнър. Дали ще я прегърне през раменете или през талията? А какво ще бъде усещането от допира на устните му? Дали ще бъде…

Главата й се отпусна на една страна. Разнесе се тътенът от гръмотевица. Щурците скрибуцаха оглушително и един от тях дори заподскача по пода към леглото й, но тя не го забеляза. Нишката, която свързваше тялото и разума, се бе прекъснала, и Роузи отплува в тъмата.

3

Събуди се от блясъка на мълния, но сиянието бе не пурпурно, а ослепително бяло. Гръмотевицата не закъсня — не изтрещя, а направо изрева.

Роузи седна в леглото и задъхана придърпа одеялото към шията си. Втората светкавица освети масата, кухненския плот, дивана, който бе всъщност канапе за двама, отворената врата към малката баня с прибрана настрани завеса на маргаритки. Светлината бе толкова ярка, че образите сякаш продължаваха да се виждат и в тъмното, след като угасна, само че цветовете се бяха обърнали наопаки. В миг осъзна, че плачът на бебето още се чува, но щурците бяха замлъкнали. Бе излязъл и вятър. Едновременно го чуваше и усещаше с тялото си. Вятърът повдигна косата й, а наблизо някакви страници прошумоляха, плъзнаха се, паднаха на пода. Снощи бе оставила ксерокопираните страници от следващия роман на Ричард Расин на масата и вятърът ги бе разпилял из стаята.

„Това не е никакъв сън“ — рече си и спусна крака на пода. В същия миг погледна към прозореца и дъхът й спря. Или прозорецът бе изчезнал, или цялата стена се бе превърнала в огромен прозорец.

Във всеки случай гледката, която се разкриваше, съвсем не беше Брайънт Парк — вместо това се виждаше жена в пурпурночервен хитон, която стоеше на върха на потънат в зеленина хълм и се взираше в руините на някакъв храм в подножието. Но сега полите на късата й дреха се увиваха около дългите й гладки крака; сега Роузи различи тънки руси кичури, които се бяха измъкнали от плитката и се виеха като планктон на вятъра, и виолетово-черни буреносни облаци, препускаха по небето. Рошавото пони пък поклащаше глава, хрупайки високите треви.

Ако това бе прозорец, то той бе широко отворен. Докато Роузи наблюдаваше, изведнъж понито навря глава в стаята, подуши дъсчения под и тъй като явно го намери доста безинтересен, се отдръпна и отново започна да пасе от своята страна.

Отново блесна светкавица, последвана от гръмотевица. След внезапен порив на вятъра разпилените страници се разлетяха и затанцуваха из кухненския бокс. Като се изправи и бавно пристъпи към картината, която се бе разпростряла върху цялата стена, от пода до тавана, вятърът развя нощницата й и полите й се увиваха около босите й крака. Косите й също се развяха и тя усети сладкия дъх на приближаващия дъжд.

„Всеки момент ще се изсипе — мислено отбеляза. — Ще ме измокри до кости. Всъщност май всички ни ще измокри.“

„РОУЗ, КАКВИ ГИ ГОВОРИШ? — изпищя Практична-Разумна. — КАКВО ЗА БОГА ПРА…“

Роузи моментално смаза гласа — в този миг й се струваше, че му се е наслушала за цял живот — и поспря пред стената, която не беше вече никаква стена. Точно пред нея, на не повече от метър и половина, стоеше русокосата жена с хитона. Тя все още бе обърната с гръб и сякаш продължаваше да се взира в подножието на хълма, но отблизо се очертаваха мускулите и грапавинките по кожата й, а като дишаше, едва забележимата извивка на гръдта й се надигаше и спускаше.

Роузи пое дълбоко дъх и пристъпи в картината.

Оттатък бе поне с десет градуса по-студено и високите треви гъделичкаха глезените и коленете й. За миг й се стори, че отново чува едва доловим бебешки плач, но после звукът заглъхна. Погледна назад, очаквайки да види своята стая, но и тя бе изчезнала. Там, откъдето влезе в този свят, се виеше старо маслиново дърво с чепат ствол и разперени коренища и клони. Под него имаше триножник с платно и малка табуретка. На столчето бе оставена разтворена палитра с какви ли не цветове и четки.

На големина платното на триножника беше като картината, която купи от „Града на свободата“. На него бе нарисувана стаята й на Трентън Стрийт, погледната от стената, където бе окачила „Роуз Мадър“. Насред помещението стоеше жена — очевидно самата Роузи — обърната с лице към вратата за площадката на втория етаж. Стойката и положението й не съответстваха напълно на позата и мястото на жената, която се взираше в порутения храм — например ръката й не беше вдигната — но ги наподобяваха до такава степен, че тя страшно се изплаши. Имаше и друго, което я плашеше в тази картина — жената бе облечена с тъмносини панталони и розова блуза без ръкави. Това бяха дрехите, които бе намислила да облече за разходката с Бил. „Ще трябва да облека нещо друго“ — ужасена си рече, сякаш ако в събота промени облеклото си, ще промени с нещо онова, което виждаше сега.

Нещо я побутна над лакътя и Роузи изписка. Обърна се и срещна невинните кафяви очи на понито. В небето изтрещя гръмотевица.

До кокетната каручка, в която беше впрегнато кончето, стоеше някаква жена. Тя бе облечена в многопластова червена дреха. Роклята стигаше до земята, но бе прозрачна почти като паяжина — изпод изкусно надиплените фусти се забелязваха топлите отблясъци на шоколадена кожа. Светкавица раздра небето и на светлината й Роузи видя същата сянка, която бе забелязала, когато се прибра след вечерята с Бил в „Кухнята на татко“ — сянката, която каручката хвърляше върху тревата и издигащата се край нея сянка на жена.

— Не се тревожи — каза жената с червената дреха. — Радамант е най-малката ти грижа. Той хрупа само трева и детелина. Иска малко да те подуши.

Изведнъж Роузи бе изпълнена с безкрайно облекчение — това бе жената, която Норман винаги наричаше (с отсенка на докачливо огорчение) „оная дълга рижа фуста“. Това бе Уенди Яроу, но Уенди бе мъртва и значи това е само сън, q.e.d.20. Независимо от това колко истинско й се струва всичко и колко реалистични са детайлите (например влажното петно от любопитната муцуна на понито), това бе сън.

„Разбира се, че е сън — рече си тя. — Никой не влиза в картини, Роузи.“

Но това заключение изобщо не й се стори убедително, за разлика от предположението, че жената с каручката бе всъщност Уенди Яроу, която отдавна не бе сред живите.

Отново се изви вятър и донесе далечния плач на дете. Роузи забеляза и нещо друго — на седалката на каручката бе поставена огромна кошница от зелен папур. Дръжката бе украсена с копринени панделки, а във всеки ъгъл бе вързана по една копринена фльонга. От единия край се подаваше крайчецът на розово одеялце, което явно бе тъкано на ръка.

— Роузи.

Гласът бе нисък и примамливо дрезгав. Въпреки това по гърба й полазиха тръпки. В гласа имаше нещо нередно, което като че само жена би могла да долови — ако мъж чуе такъв глас, започва да мисли само за секс. Но в гласа все пак имаше нещо нередно. Нещо много нередно.

— Роузи — отново я повика той и младата жена изведнъж проумя — гласът сякаш се опитваше да имитира човешкия. Сякаш се мъчеше да си спомни как да прозвучи като човешки глас.

— Не я гледай в лицето момиче — каза жената с червената дреха. В думите й се долавяше тревога. — Туй не е за такива като теб.

— А, не, аз и не искам. Искам да си вървя у дома — отвърна Роузи.

— Не те виня, но вече е твърде късно — отбеляза другата и поглади шията на понито. Тъмните й очи излъчваха тъга, а устните й бяха плътно стиснати. — И не я докосвай. Не ти мисли злото, но вече не се владее добре. — Тя почука челото си с пръст. Роузи се извърна неохотно към жената с хитона и пристъпи напред. Бе очарована от тъканта на гърба, заголеното рамо и шията й. Кожата й бе по-фина от сърма. Но по-нагоре по шията й…

Не беше сигурна от какво са причинени сивкавите петна, които се виждаха изпод косите й, а и не мислеше, че държи да узнае. Отначало й хрумна, че сигурно са следи от ухапване, но не приличаха много на белези от зъби. Тя добре познаваше белезите от ухапване. Дали пък другата не е болна от проказа. Или от нещо още по-страшно? От нещо заразно може би?

— Роузи — за трети път я повика медният дрезгав глас, в който звучаха такива нотки, че на нея й се приискваше да се разпищи точно както от усмивката на Норман.

„Тази жена е луда. Всички останали нередности — разни петна по кожата — са от второстепенно значение. Тя е луда.“

Блесна светкавица. Изтрещя гръмотевица. А с капризния порив на вятъра, който се изви откъм порутения храм, долетя далечният плач па пеленаче.

— Коя си ти? — попита тя. — Коя си ти и защо съм тук?

В отговор жената протегна дясната си ръка и й показа побелял стар кръгъл белег, скрит във свивката на ръката, и отбеляза със сладкия си пресипнал глас:

— Тази рана кървя доста, а после се възпали.

Роузи протегна ръка. Имаше абсолютно същия белег, само че на другата ръка. Осени я ужасяващо откритие — ако тя облече късия тъмночервен хитон, би оставила открито дясното, а не лявото си рамо, освен това би пристегнала гривната над левия, а не над десния си лакът.

Жената на хълма е неин огледален образ.

Жената на хълма е…

— Ти си мен, нали? — попита Роузи. А когато жената с плитката се поотмести, допълни с писклив разтреперан глас: — Не се обръщай, не искам да те виждам!

— Не подскачай толкова — търпеливо отвърна Роуз Мадър със странен тон. — Ти наистина си Роузи, и си Роузи Истинска. Не забравяй това, дори когато забравиш всичко останало. И помни още нещо — аз възмездявам. Каквото и да направиш за мен, ще ти отвърна със същото. Затова се срещнахме. Това е нашето равновесие. Нашето ка.

Светкавица раздра небето; изтрещя гръмотевица, вятърът засъска в клоните на маслиновото дърво. Тъничките кичури, които се бяха изплъзнали от плитката на Роуз Мадър, се разбъркаха и затрептяха. Дори и на тази мъждива светлина приличаха на златни влакънца.

— А сега иди долу — нареди Роуз Мадър, — и ми донеси моето детенце.

5

Детският плач долиташе до тях като далечен зов от друг континент и обзета от нови страхове, Роузи сведе поглед към порутения храм, който все още изглеждаше странно и подтискащо разкривен. Освен това гърдите й започнаха да пулсират, както често се случваше в месеците след аборта.

Понечи да каже нещо, макар да не бе сигурна какво точно щеше да се възпротиви по някакъв начин — но още преди да продума, нечия ръка се впи в рамото й. Обърна се. Жената в червено. Тя поклати предупредително глава, отново почука чело с пръст и посочи към руините.

В този миг една друга ръка, ледена като надгробна плоча, я сграбчи за дясната китка. Младата жена се извърна и в последния момент осъзна, че жената с хитона се е обърнала и сега се намира с лице срещу нея. В съзнанието й нахлуха объркани мисли за Медуза21 и тя бързо сведе очи, за да не види лицето на другата. Вместо това обаче погледът й попадна върху ръката, която бе вкопчена в нейната. Върху кожата имаше тъмносиво петно, което напомняше дебнещ океански хищник (октопод, разбира се). Ноктите бяха потъмнели и безжизнени. Изпод един от тях се подаде бяло червейче.

— Тръгвай — нареди Роуз Мадър. — Извърши за мен онова, което не мога да извърша сама. И помни — аз възмездявам.

— Добре — съгласи се Роузи. Изведнъж я бе обзело ужасното желание да погледне другата жена в лицето. Да разбере какво толкова има в него. Може би да види размитите очертания на собственото си лице под мъртвешката сива сянка на странната болест, която те изяжда жив, но ти взима и разсъдъка. — Добре, отивам, ще се опитам, но само не ме карай да те гледам в лицето.

Ръката освободи нейната… но много бавно, сякаш отново щеше да я приклещи, стига само да усети и най-малка слабост у Роузи. После се отмести и посочи подножието на хълма с мъртвешки сив пръст, точно както призракът на една предстояща Коледа посочва на Ебънейзър Скрудж определен надгробен надпис.

— Тръгвай тогава.

Без да вдига поглед, младата жена бавно се заспуска по хълма, изучавайки босите си крака, които се провираха сред острите високи треви. Едва когато поредната, изключително зловеща гръмотевица раздра небето, стреснато вдигна глава и откри, че жената с червената дреха я придружаваше.

— Ще ми помогнеш ли? — попита Роузи.

— Не мога д’ида по-натам — посочи й падналата колона. — И аз го имам същото като нея, но на мене ми е съвсем слабо.

Тя протегна ръка и малко над китката й Роузи забеляза безформено розово петно, което се бе образувало върху кожата й — или по-точно във кожата й. Имаше подобно образувание и в средата на дланта. То бе дори красиво. Напомняше й детелинката, която бе открила в цепнатината между дъските на пода в стаята си. Стаята й, която бе разчитала да превърне в свое сигурно убежище, сега й се струваше безкрайно далечна. Може би онова там е сън, както и целият й живот, а това тук е действителността.

— Засега са само тия двете, но и те стигат да не мога да вляза там. Бикът ще ме подуши и веднага ще дотърчи. Ще дойде за мен, но ще убие и двете ни.

— Какъв бик? — озадачено и уплашено попита Роузи. Вече почти бяха стигнали до повалената колона.

— Ериниъс. Той е пазител на храма.

— Какъв храм?

— Не си губи времето с човешки въпроси, жено.

— Какво говориш? Какви човешки въпроси?

— Такива, чиито отговори вече са ти известни. Ела тука.

„Уенди Яроу“ бе застанала край обраслия с мъх перваз на колоната и нетърпеливо се взираше в Роузи. Храмът се издигаше току над главите им. Като го гледаше, я заболяваха очите, както когато гледаше разфокусиран кинообраз. Забеляза малки издутини, които бе убедена, че не е виждала досега, както и сенки, които веднага изчезнаха, щом примигна.

— Ериниъс е едноок и окото му е сляпо, ама носът му си е съвсем в ред. В цикъл ли си?

— В… какво?

— В месечен цикъл!

Роузи поклати глава.

— Хубаво, щот инак щеш да е свършено с нас още преди да сме биле започнали. И аз не съм, и не съм имала женска неволя, откак се разболях. Много лошо, защото най-добре с такава кръв. Ама нейсе…

Тресна най-страшната и най-оглушителната мълния досега и от небето се посипаха ледени капки.

— Трябва да побързаме! Откъсни две парчета от нощницата си — една ивица за превръзка и едно по-широчко парче, в което да можеш да увиеш камък, така че да остане да го вържеш. Не спори и престани да задаваш въпроси. Просто прави каквото ти казвам.

Роузи се наведе, прихвана края на памучната си нощница и отпра отстрани дълга широка лепта, тъй че почти целият й ляв крак се оголи. „Като ходя, ще приличам на сервитьорка в китайски ресторант“ — отбеляза наум. После откъсна една по-тясна ивица от голямото парче, а като вдигна глава, с тревога установи, че „Уенди“ стиска в ръка дълга, злонамерена на вид кама. Недоумяваше откъде я е измъкнала, освен ако не я е носила прикрепена за крака си, като чаровните дивачки, за които се разправя в романите на Пол Шелдън — там всичко си има обяснение, макар и съвсем неправдоподобно.

„Всъщност може би точно там е била скрита“ — предположи. Не се съмняваше, че тя самата би носила нож, ако придружаваше жената с пурпурния хитон. Сети се как онази, която действително придружаваше русата, се почука с пръст по челото и посъветва Роузи да не се докосва до нея. „Не ти мисли злото, но вече не се владее добре.“

Роузи отвори уста да попита жената какво възнамерява да прави с тази кама… но после се отказа. Ако човешките въпроси са въпроси, чиито отговори са ти вече известни, то нейният въпрос бе точно такъв.

„Уенди“ сякаш усети погледа й и вдигна глава.

— По-напред ти трябва голямото парче. Да е готово.

Не я остави да отговори и заби острието в собствената си ръка. Изсъска някакви неразбрани думи — може би молитва — а после прокара от лакътя до китката си тънка линия, която по цвят точно съответстваше на дрехата й. Ръката й се поду, раната зейна и от нея рукна кръв.

— Ооох, как боли! — простена жената, а сетне, без да изпуска камата, протегна към Роузи другата си ръка. — Дай тук. Голямото парче, голямото парче!

Тя постави плата в дланта й; бе доста объркана и изплашена, но не и отвратена — не й се повдигаше от кръв. „Уенди Яроу“ взе парчето, притисна го към ръката си, подържа го известно време, после го навлажни от другата страна. Явно не целеше да притисне раната — искаше чисто и просто да попие кръвта. После подаде парцалчето на Роузи — докато лежеше в леглото си на Трентън Стрийт, нощницата й бе с цвят на метличина, но сега памучната тъкан бе придобила много по-тъмен… и все пак познат цвят. Ако се смеси синьо с алено, се получава пурпурночервено.

— А сега намери камък и го увий с парчето. Кат’ свършиш, смъкни туй, дето си го навлякла, и увий цялото нещо в него.

Роузи беше много по-слисана от тази заповед, отколкото от стичащата се кръв по ръката на другата жена.

— Не мога да направя подобно нещо! Отдолу нямам нищо!

„Уенди“ се ухили саркастично.

— На никого няма да кажа. В туй време дай онуй другото, преди да ми изтече цялата кръв.

Подаде й по-тясната ивица, която все още бе синя на цвят, и тъмнокожата жена бързо я заувива около ръката си. Отляво като гигантски фойерверк избухна светкавица. Последва гръмотевична канонада. Във въздуха се разнесе особена миризма, сякаш някой разтапяше медни монети. Сетне, сякаш светкавицата бе раздрала небесните мехове, се изля дъждът. Силният вятър отнасяше водните капки настрана и леденият порой се сипеше почти хоризонтално. Капките падаха по сгънатото парче в ръцете й и от него започна да се издига пара, а след малко рукнаха розови кървави вадички, които се застичаха по пръстите й. Приличаше на ягодов сироп.

Без да се замиеш) повече какво или защо върши, Роузи хвана — нощницата си, приведе се напред и я измъкна през главата. След миг се намери под най-ледения душ на света и чак се задъха от студ, когато дъждовните капки заплющяха по лицето, раменете и голия й гръб. Кожата й настръхна.

— Ай! — отчаяно извика. — Оу, ай! Ужасно ми е студено!

Преметна на ръка нощницата, която още не се бе измокрила много, и в този миг забеляза камък с големината на канелено руло, сгушен между два отломъка от прекатурената колона. Вдигна го, после се отпусна на колене и наметна с нощницата главата и раменете си, както хората се скриват под вестник, когато дъждът ги изненада на улицата. Сгушена под този временен дъждобран, Роузи уви камъка в окървавеното парче плат. Остави два дълги, лепкави края, които завърза най-накрая, намръщвайки се от погнуса, когато размитата от дъжда кръв на „Уенди Яроу“ започна да се процежда по земята. После опакова цялото нещо в нощницата си (вече напълно прогизнала), както й бе наредено. Сигурно цялата кръвта и без това щеше да се изпере. Това не беше порой, нито дори буря. Беше истински потоп.

— Тръгвай! — нареди жената с червената дреха. — Отивай в храма! Трябва да го прекосиш, но за нищо на света не се спирай! Не пипай нищо и не хващай вяра на онова, което ще чуеш или видиш. Вътре е пълно с призраци, но и насред самия Храм на Бика призраците не могат да сторят нищо на смъртна жена.

Роузи цялата трепереше, от стичащата се в очите и вода всичко й се виждаше двойно; от ушите й като екзотични обици, висяха огромни водни капки. „Уенди“ стоеше пред нея, мократа й коса бе прилепнала към челото и страните, а тъмните й очи пламтяха. Вече трябваше да крещят, за да надвикат безпощадната вихрушка, която се бе извила.

— Мини през вратата от другата страна на олтара и ще се намериш в градина, където всички цветя и треви са мъртви! В отсрещния й край ще видиш няколко дървета, но и те са изсъхнали, всичките, ’свен едно! Между градината и горичката тече поток! Ти не шещ пий от него, и колкото и да ти се ще — не щещ пий — дори да се не докосваш до него! Прекоси го по камъните. Ако си потопиш дори малкото пръстче, ще забравиш всичко, което някога си знаела, и дори как се казваш!

По небето пробяга ослепителна електрическа искра и в миг облаците заприличаха на оцъклени чудовища. Роузи не бе изпитвала такъв студ в живота си, нито пък подобно необикновено вълнение в сърцето си, което сякаш се опитваше да изпомпа малко топлина в изстиналата й от ледения дъжд кожа. Отново й хрумна същата мисъл — ако това е сън, то водните каскади, които се изливат от небето, са най-обикновен пролетен дъждец.

— Иди в горичката! При изсъхналите дървета! Онуй дърво, живото, е нар! Набери семки от плодовете, които ще намериш под него, но да не си посмяла да ги опиташ и дори не се пипай по устата с тая ръка, дето си пипала семките! От дървото има стълби, които водят надолу, към подземието! Намери бебето и й го донеси, но се пази от бика! Пази се от бика Ериниъс! Хайде, тръгвай! Бързай!

Роузи се страхуваше от Храма на Бика с чудновато разкривените стени, но възможността да се махне от дъжда й донесе известна утеха. Искаше да се махне от вятъра, дъжда и светкавиците, но да е на закрито, в случай, че падне градушка. Мисълта да се намери гола насред градушка, пък макар и насън, й се стори крайно неприятна.

Изкачи няколко стъпала, после се обърна към другата жена. Ефирната червена дреха бе плътно прилепнала към тялото й като пласт боя и „Уенди“ също изглеждаше като гола.

— Кой е Ериниъс? — викна Роузи. — Какъв е той?

Хвърли през рамо поглед към храма, сякаш очакваше богът да чуе гласа й и да се появи. Но не се показа никакъв бог — около постройката, чиито очертания се размиваха в дъжда, нямаше никого.

Тъмнокожата жена вдигна нагоре очи и викна в отговор:

— Защо го правиш толкова глупаво, момиче? Отивай, отивай, докато все още можеш!

И безмълвно посочи храма, точно като господарката си.

6

Роузи закрачи към храма гола и бяла като сняг, притиснала свитата си на кълбо нощница към корема си, стараейки се да го предпази колкото може. След пет крачки стигна до каменната глава, която лежеше в тревата. Взря се в нея, очаквайки да види лицето на Норман. Разбира се, че ще е той, най-добре да е подготвена предварително. В сънищата винаги става така.

Но не беше Норман. Пооредялата коса, месестото лице и буйните мустаци като на Дейвид Кросби принадлежаха па мъжа, когото подмина на входа на онази кръчма — „Напръстничето“ — в деня, когато се изгуби, търсейки „Дъщери и сестри“.

„Пак се изгубих — рече си наум. — Божичко, изгубих се.“

Отмина каменната глава, чиито празни очи сякаш плуваха в сълзи, а напряко на лицето и челото й бе паднал дълъг мокър стрък трева, който наподобяваше белег; като се доближи до странно наклонения храм, й се стори, че дочува шепот зад гърба си: „Ей, маце, айде да се чукаме, готини цици, кво ше кажеш, айде да се чукаме, айде да стоплим кревата, айде под чаршафа, кво ше кажеш?“

Заизкачва се по хлъзгавите стъпала, които бяха обрасли в лози и пълзящи растения и изглеждаха доста несигурни, обзета от странното усещане, че каменната глава се извръща настрани, за да следи извивките на голите й крака, докато се изкачва към мрачния вход, а от мократа земя под каменната фигура избива кална вода.

„Не мисли за нея, не мисли за нея, не мисли.“

Устоя на обзелото я желание да избяга — и от дъжда, и от въображаемия поглед — и продължи внимателно да подбира пътя си, стараейки се да избегне цепнатините, които с течение на времето се бяха образували в камъка, а на места бяха достатъчно широки да си изкълчи глезена или да си счупи крака. Но това не беше чак толкова страшно — кой знае какви отровни гадини кротуваха в тия тъмни дупки, готови всеки миг да я ухапят или да я ужилят?

Водата се стичаше от плешките й чак до основата на гръбначния й стълб и на Роузи й се струваше, че никога не й е било толкова студено, но въпреки това поспря на най-горното стъпало и се взря в каменната рисунка, издялана над широкия тъмен вход на храма. Не я бе забелязала на картината си — явно е била скрита в сянката на надвисналия покрив.

Изобразяваше момче с ледено изражение, което се подпираше на нещо като телефонен стълб. То имаше перчем на челото, а яката на сакото му бе вдигната нагоре. В устата му висеше цигара, а небрежната, отпусната поза сякаш целеше да извести на целия цвят, че това е господин Самата невъзмутимост, издание от края на седемдесетте. Но не означаваше ли тя още нещо? Младежът сякаш казваше: „Ей, маце, ей, маце, ей, маце, не искаш ли да си легнем? Не искаш ли да стоплим кревата? Не искаш ли да скочим под чаршафа?“

Това бе Норман.

— Не! — прошепна тя. Прозвуча почти като стон. — О, не!

О, да. Това бе самият Норман, Призракът на предстоящите побоища — подпрян на телефонния стълб на ъгъла на Стейт Стрийт и шосе № 49 в центъра на Обривил (в центъра на Ооривил, ама че работа); Норман, който зяпа след минаващите девойки, а от отворената врата на „Кръчмата на Финеган“, където магнетофонът е усилен докрай, се носи „А трябва да танцуваш“ на „Би Джийс“.

Изведнъж вятърът утихна и отново се чу плачът на бебето. Не звучеше тревожно — по-скоро детето бе гладно. Едва доловимите вопли накараха Роузи най-сетне да откъсне очи от проклетата рисунка и да се раздвижи, но миг преди да влезе вътре, отново вдигна глава… не можа да се въздържи. Малкият Норман бе изчезнал, ако изобщо някога е бил там. Сега точно над главата й се мъдреше надписът: „ДА МИ ДУХАШ СПИНОЗНИЯ КУР“.

„В сънищата нищо не е постоянно — мислеше си тя. — Те са като водата.“

Обърна се назад и видя „Уенди“, която продължаваше да стои край падналата колона, вир-вода в слепналите паяжини па своята дреха. Роузи й помаха, продължавайки нерешително да притиска омотаната нощница с другата си ръка. „Уенди“ помаха в отговор и продължи да я наблюдава, очевидно без да обръща абсолютно никакво внимание на проливния дъжд.

Младата жена прекрачи широкия хладен каменен праг и пристъпи в храма. Напрегната до крайност, не посмя да влезе навътре и остана близо до входа, готова веднага да изскочи навън, ако види… ъ-ъ… не знаеше какво. „Уенди“ й бе казала да не обръща внимание на призраците, но Роузи бе на мнение, че на жената с червената дреха й е много лесно да бъде хладнокръвна — нали си остана отвън.

Предполагаше, че вътре ще е по-топло, но сега не й се струваше кой знае колко по-топло — от влажните стени лъхаше студ като в подземие или гробница и за миг й се стори, че няма да съумее да се накара да продължи по мрачната пътека, засипана с купища отдавна изсъхнали листа. Беше прекалено студено… при това не само в буквалния смисъл на думата. Скръстила ръце на гърдите си, тя трепереше и шумно поемаше дъх на кратки вдишвания, а над нея се виеха тънички струйки пара. С пръст докосна зърното на гърдата си и никак не се изненада, че то се бе втвърдило като камъче.

Представи си как се връща при жената на хълма и тази мисъл я накара да се раздвижи — как щеше се изправи пред Роуз Мадър с празни ръце? Запристъпва по пътеката бавно и внимателно, вслушвайки се в далечния плач на пеленачето. Сякаш идеше от километри разстояние по някаква тънка магическа нишка. „Иди долу и ми донеси моето детенце.“ Каролайн. Името, което искаше да даде на своето детенце и което Норман и „изби“ от главата, изплува в мислите й съвсем естествено. Непостоянното пулсиране в гърдите й се възстанови. Докосна ги с ръка и потръпна. Бяха се отпуснали.

Очите й привикнаха с тъмнината и изведнъж й хрумна, че Храмът на Бика много прилича на християнска църква — всъщност наподобяваше Първа методистка църква в Обривил, която редовно посещаваше два пъти седмично, преди да се омъжи за Норман. Брачната им церемония също се състоя там, както и опелото на майка й, баща й и братчето й. От двете страни на пътеката имаше редици дървени пейки — най-задните бяха прекатурени настрана и почти бяха затрупани под изсъхналите листа с мирис на канела. По-предните все още бяха изправени в стройни редици. На еднакви разстояния по пейките бяха наредени дебели черни книги — може би дори методистките „Химни и хвалебствия“, с които бе израснала.

В следващия миг — пристъпяйки по централната пътека като някаква странна гола птица — долови и миризмата, която се носеше наоколо. Приятният аромат на листата, които вятърът бе навял през вратата, се смесваше с някакъв друг, доста по-неприятен мирис. Той напомняше на плесен, на мухъл, на изгнило, но като че ли изобщо не приличаше на тези миризми. Дали пе мирише на засъхнала пот? Да, може би. А може би и на разни други секрети — на сперма и на кръв.

Веднага след като усети миризмата, я обзе почти непреодолимо усещане, че нечии злонамерени очи я наблюдават. Чувстваше как те внимателно изучават голотата й, може би дори отбелязват всяка извивка и линия на тялото й, стараейки се да запомнят с точност движението на мускулите под мократа гладка, лъскава кожа.

Стори й се, че в шума на дъждовните капки, които барабаняха по покрива, и пукота от сухите листа под босите й крака се примесва шепотът на храма — „Хубавичко да си поговорим. Хубавичко да си поговорим… но няма да ни отнеме много време да си кажем нещата, които имаме да си казваме. Нали, Роузи?“ Тя спря и взе една книга от втората пейка. Като я отвори, ахна и едва не се задави. На титулната страница на книгата имаше грубовата рисунка, каквато нямаше в нито един методистки молитвеник от времето на найната младост — на нея бе изобразена коленичила жена, която извършваше фелацио на мъж, чиито крака изобщо нямаха стъпала, а копита. Лицето му беше само загатнато, но въпреки това забеляза потресаваща прилика… или поне така й се струваше. Мъжът напомняше на бившия сътрудник на Норман, Харли Бисингтън, който неизменно проследяваше с поглед докъде ще се повдигне полата й всеки път, когато Роузи сядаше.

Жълтата страница под картинката бе гъсто изписана па кирилица, но буквите все пак й се сториха познати. Трябваше да се позамисли, за да открие причината — когато се бе доближила до гише „Информация“ да помоли за помощ, Питьр Слоуик четеше вестник, написан на същата азбука.

Картинката внезапно се раздвижи и линиите като че се плъзнаха към побелелите й, набърчени от дъждовната вода пръсти, оставяйки след себе си тънки мътни следи, подобни на слузестите дири, които оставят охлювите. Някак си бе оживяла. Роузи рязко затвори книгата и гърлото й се сви при мазното изпукване, което се чу отвътре. Изпусна я на пейката и или трясъкът, или нейният писък разбуди прилепите в тъмната половина, по принцип предназначената хора. Над главата й, описвайки безцелни осморки, прелетяха няколко — дебелички кафяви телца, влачени с мъка от черните криле — а после се върнаха в скривалището си. Точно пред нея се намираше олтарът и тя си отдъхна, като забеляза тясната вратичка отляво, през която в мрачното помещение падаше ясна бяла светлина и хвърляше продълговато отражение на пода.

„Тии наистинасссс Роууу-зей — пошепна безмълвният глас на храма със зловещо задоволство. — И сии Роууу-зей Истинскаа-ааа… ела ми тука и ще видиииш… що е тръпкааааа…“

Изобщо не искаше повече да се оглежда — прикова поглед върху вратичката и дневната светлина, която нахлуваше през нея. Дъждът бе намалял, глухият барабанящ звук бе заглъхнал и сега дъждовните капки тихо ромоляха по покрива.

„Тук е само за мъже, Роууу-зей — въздъхна храмът, а после добави нещо, което Норман й казваше, когато не искаше да отговори на някой неин въпрос, но не бе и много ядосан от него: — Това са мъжки работи.“

Надникна в олтара, но бързо извърна поглед. Вътре нямаше нищо — нито амвон, нито символи на вярата, нито свещени книги — но на голите камъни бе просната друга дебнеща сянка на октопод. Ръждивият цвят напомняше кръв, а големината на сянката подсказваше, че с годините много кръв се е проляла тук. Наистина много.

„Като в мотел за самоубиййййци, Роууу-зей — сякаш пошепна залата, а листата по каменния под се разшумяха подобно на смеха на беззъба уста. — Идват, но никога не си отиииииват.“

Тя решително продължи към вратичката, стараейки се да не обръща внимание на гласа и да не отклонява поглед. Питаше се дали няма да й се хлопне под носа, но тя остана отворена. А и никакъв пакостлив таласъм с образа на Норман не изскочи от нея. Роузи излезе на малката каменна площадка сред свежия аромат на съживените от дъжда треви и вдъхна въздуха, който отново започваше да се затопля, макар дъждът да не бе напълно спрял. Отвсякъде се стичаше и шумолеше вода. Чу се гръмотевица (но тя бе прощална, Роузи бе убедена в това). А бебето, което бе забравила за няколко минути, отново се обади.

Градината бе разделена на две части: отляво имаше цветни лехи, а отдясно — зеленчуци, но всички растения бяха изсъхнали. Цареше пълно опустошение. В сравнение с буйната зеленина, която обгръщаше Храма на Бика от всички страни, това парче земя изглеждаше още по-ужасно — като труп с отворени очи и провиснал език. Огромни слънчогледи с жълтеникави жилави стъбла, кафяво семе и сгръчени вехнещи листенца се извисяваха над всичко останало като смъртно болни тъмничари в затвор, чиито обитатели вече са измрели. Цветните лехи бяха засипани от увяхнали цветни листенца и в съзнанието на Роузи изплува кошмарен спомен за онова, което видя на гробището месец след погребението на близките си. След като постави свежи цветя на гробовете им, поиска да се усамоти и се запъти към дъното на малкото гробище, но там с ужас откри купчина увяхнали цветя, които гниеха в пролуката между каменната стена и гората зад гробището. Острата миризма на гаснещото им ухание я накара да се замисли за онова, което ставаше под земята с близките й. Как се променят телата им.

Роузи побърза да отклони поглед от цветните лехи, но зеленчуковата част съвсем не бе по-привлекателна — една от лехите сякаш плуваше в кръв. Отри очи, вгледа се отново и въздъхна с облекчение. Нямаше никаква кръв, а чисто и просто домати. Пред нея се простираше шестметрова леха с попадали, гниещи домати.

„Роузи.“

Но това не беше храмът. Това бе гласът на Норман, който идваше точно зад нея, и изведнъж осъзна, че дори улавя аромата на неговия одеколон. „Всички мъже около мен или използват «Инглиш Ледър», или не използват нищо“ — рече си и я побиха ледени тръпки.

Той се намира зад нея. Точно зад нея. Посяга към нея.

„Не, не вярвам. Изобщо не вярвам, дори и да вярвам.“ Това, разоира се, бе съвършена безмислица, може би дори заслужаваше да се включи в „Книгата на Гинес“, макар и със съвсем малка статия по въпроса, но въпреки това й подейства успокояващо. Много бавно — знаеше, че ако закрачи по-бързо, съвсем ще загуби присъствие на духа — слезе по трите каменни стъпала (по-неугледни дори от онези пред главния вход) и навлезе в останките от „Градините на Бика“, както мислено нарече това място. Дъждът още не бе спрял, но вече едва-едва пръскаше, а вятърът бе като въздишка. Роузи закрачи по алеята, която се образуваше между две редици прегорели, скършени царевични стъбла (в никакъв случай не би минала през доматите, усещайки как се разпукват под стъпалата й), и се заслуша в шума на някакъв поток недалеч от тук. Звукът се усилваше с всяка стъпка и когато излезе от царевичака, на не повече от пет метра забеляза и самата рекичка. Ако се съди по заоблените брегове, сигурно бе три метра широка и съвсем плитка, но сега бе придошла от пороя. Само върховете на четирите големи бели камъка, по които се преминаваше на отсрещния бряг, се подаваха над водата като избелели костенурки.

Самата вода бе плътна и черна като катран. Роузи бавно пристъпи към брега, смътно давайки си сметка, че със свободната си ръка изстисква водата от косата си. Като се приближи съвсем, я блъсна особена миризма на химикали, която неустоимо я привличаше. Изведнъж изпита страхотна жажда.

„Ти не щеш пий от него.“

Да, точно така й каза, предупреди я — как ако си потопи дори малкото пръстче, ще забрави всичко, което някога е знаела, и дори как се казва. Но нима това бе толкова неизгодно? Ако помисли, нима ще загуби много, ако забрави Норман, както и факта, че той все още има сметки за разчистване с нея и дори бе убил човек заради нея?

Преглътна с мъка и усети как пресъхналото й до болка гърло изскърца, сякаш бе полепнало с пясък. И отново без да си дава сметка какво върши, Роузи прокара ръка нагоре по гърдите и по шията си, събра влагата по кожата си, и облиза дланта си. Но няколкото капки не я утолиха, а само събудиха още по-силна жажда. Катраненочерната водна повърхност хвърляше мазни отблясъци по белите камъни и на нея й се струваше, че серните изпарения проникват в глава й. Съвсем ясно усещаше вкуса на чернилката — блудкава и гъста като студен сироп, тя ще изпълни гърлото и стомаха й със странни минерални соли и неизвестни бромиди. Ще дъхти на безпаметна пръст. А после никога повече няма да си спомня деня, когато госпожа Прат (пребледняла като платно, а устните й с цвят на боровинка) позвъни на вратата и каза, че семейството й, цялото й семейство, е загинало при катастрофа, нито пък Норман с молива или Норман с ракетата за тенис. Завинаги ще забрави образа на мъжа на входа на „Напръстничето“ и дебеланата, която нарече общежитието на Ана „лесбийската благотворителност.“ Вече няма да сънува как се свива в ъгъла, а болката в бъбреците й е толкова силна, че й се гади, и трябва непрестанно да си напомня да повръща единствено в престилката, ако се наложи. Хубаво би било да забрави всичко това. Някои неща заслужаваха да бъдат забравени, но други — например онова, което й стори с ракетата за тенис — на всяка цена трябваше да бъдат забравени… но повечето хора рядко имаха възможност за това дори насън.

Цялата се разтрепера, неспособна да откъсне очи от водата, която бълбукаше около нея като прозрачна копринена завивка, пълна с гъсто черно мастило — гърлото й пламтеше, сякаш вътре горяха сухи вейки, а очите й пулсираха в ямките и тя си представи как ляга по корем, потапя глава в непрогледната мътилка и пие ненаситно.

„Ще забравиш и Бил — почти извинително пошепна Практична-Разумна. — Ще забравиш зеленикавите отблясъци в очите му, ще забравиш миниатюрния белег на дясното ухо. В днешно време има неща, които си струва да запомниш, Роузи. Знаеш това, нали?“

Без да се мае (съмняваше се, че дори мисълта за Бил ще я спаси, ако се бави дълго), стъпи на първия камък с протегнати встрани ръце. От влажната, омотана на кълбо нощница, се стичаше червеникава вода и тя чувстваше тежестта на камъка, увит в нея като прасковена костилка. За миг застина, стъпила на белия камък насред потока с левия си крак, а с десния — на брега, после събра кураж и пристъпи на следващия камък. Дотук добре. Повдигна отново левия си крак и прекрачи на третия камък. Този път изгуби равновесие и политна надясно, размахвайки лявата си ръка за равновесие, а в ушите й звънтеше ромонът на причудливата вода. Може би не беше толкова близо, колкото изглеждаше на пръв поглед; миг след това Роузи стоеше насред реката, здраво стъпила на камъните, а ударите на сърцето й отекваха в ушите й.

Страхувайки се, че ще замръзне, ако се колебае прекалено дълго, стъпи на последния камък, а после на изсъхналата трева на отсрещния бряг. Не бе изминала и три крачки сред голите дървета, когато откри, че е забравила жаждата като лош сън. Сякаш някога, в далечното минало, някой бе погребал живи на това място множество великани, които са се мъчили да се изтръгнат от земята — дърветата като че представляваха мършавите им ръце, които напразно се протягат към небето и безгласно нашепват за страшни престъпления. Сухите клони бяха гъсто преплетени, тъй че очертаваха на фона на небето чудновати геометрични фигури. Към шубрака водеше пътека. В началото на пътеката като страж се възправяше каменна статуя на момче с огромен щръкнал фалос. Ръцете му бяха протегнати право нагоре, като на радостен запалянко. Роузи се доближи и то извърна към нея празните си очи. Бе сигурна в това.

„Ей, маце! — стори й се, че изрече каменното момче в мислите й. — Айде да се чукаме, айде под чаршафа, кво ше кажеш?“

Отдръпна се от него и вдигна ръце, сякаш да се защити, но каменното момче отново бе само статуя… ако дори и за миг е било нещо друго. По комично издължения му фалос се стичаха водни капки. „Май нямаш проблеми с ерекцията — помисли си Роузи, взирайки се в празните очи и някак прекалено всезнайната усмивка на фигурата (преди малко беше ли усмихната? Тя се опита да си припомни, но не успя). — Как би ти завидял Норман.“

Отмина статуята с бързи крачки и пое по пътеката, която водеше към изсъхналата горичка, потискайки желанието си да се обърне, за да се увери, че каменното момче не я следва, решено да приведе в действие каменната грамада, с която бе надарено. Не смееше да погледне назад. Страхуваше се, че напрегнатото й съзнание може да премести фигурата на крачка зад гърба й, макар тя изобщо да не е мръдвала от мястото си.

Дъждът ръмеше едва-едва. Изведнъж Роузи осъзна, че вече не чува плача на бебето. Може би бе заспало. Или пък на бика Ериниъс му е омръзнало да го слуша и го е схрускал на една хапка като пържена филийка. Във всеки случай как да го намери, като не плаче?

„Едно по едно, Роузи“ — прошепна Практична-Разумна.

— Лесно ти е на теб да го кажеш — промърмори. Продължи напред, заслушана в шума на дъждовните капки, и откри — с голямо неудоволствие — че в кората на всеки дървесен ствол отличава лице. Само че това не бяха картини, нарисувани от въображението, както когато човек лежи по гръб и гледа облаците, а истински лица. Те сякаш бяха сгърчени в ужасени гримаси. На Роузи й се стори, че повечето имат женски черти. Сякаш някой хубавичко си бе поговорил с тях.

След малко пътеката завиваше и свършваше пред огромно повалено дърво, което очевидно бе ударено от гръм в разгара на бурята. От едтта страна целият му ствол бе нацепен и овъглен. Няколко клона продължаваха упорито да димят като скрити въглени под пепелта на небрежно угасен лагерен огън. Роузи се страхуваше да се покатери върху него и да го прескочи — засегнатата част от ствола бе цялата в дупки, трески и напукана кора.

Тръгна да го заобикаля отдясно, покрай изтръгнатите коренища. Почти бе стигнала до пътеката, когато един корен внезапно подскочи, потрепера, а после се плъзна над коляното й и се уви около крака й като пепеливокафява змия.

„Ей, маце! Айде да помърсуваме, негоднице!“

Гласът долетя откъм сухата яма в разронената пръст, където доскоро бе расло дървото. Коренът се плъзна по-нагоре и се обви около крака й още по-плътно.

„Айде да се потъркаляме по пода, Роузи. Как ти се струва? Ще ти бъда черният ратай, ще те схрускам като препечена филийка. Или предпочиташ да ми духаш спинозния…“

— Пусни ме — тихо отвърна Роузи и притисна омотаната си нощница към корена. Той веднага освободи крака й и падна на земята. Тя бързо заобиколи дървото и отново стъпи на пътеката. Дървесният израстък я бе притискал толкова силно, че бе оставил червена пръетеновидна следа на бедрото й, но тя бързо избледня. Роузи предположи, че е трябвало да се ужаси от случилото се току-що и може би нещо е искало да я ужаси. Ако е така, номерът не мина. Заключи, че за човек, живял четиринадесет години с Норман Даниълс, всичко това е евтино забавление — като къщата на духовете в някой лунапарк.

7

След пет минути пътеката свърши. Излизаше насред една съвършено кръгла просека, където растеше единственото живо нещо в цялата тази пустош. Това бе най-красивото дърво, което бе виждала през целия си живот — за няколко секунди дъхът й секна от почуда. Навремето в Обривил бе посещавала най-съвестно Методисткото детско неделно училище, и сега си припомни притчата за Адам и Ева в Едемската градина — каза си, че ако насред онази градина наистина е имало дърво на доброто и злото, то сигурно е изглеждало досущ като това пред очите й. То имаше гъста корона от продълговати, тесни, лъскави зелени листа, а клоните му бяха натежали от пурпурночервеникави плодове. Нападали плодове обграждаха дървото като тъмночервена преспа, на цвят досущ като късата дреха, с която бе облечена жената, чието лице Роузи не посмя да погледне. Много от тях все още бяха сочни и здрави — сигурно току-що отминалата буря ги бе обрулила. Но дори и онези, които на вид бяха вече доста поизгнили, изглеждаха иеустоимо сладки и тя примлясна доволно при мисълта да вдигне един плод и да впие зъби в него. Вкусът му сигурно ще е едновременно тръпчив и сладък, подобно на стрък ревен, откъснат в ранна утрин, или пък като малини, ден преди да са узрели съвсем. Докато се взираше в дървото, един плод се откъсна от приведения клон, тупна на земята и се разцепи — имаше месеста пурпурночервена сърцевина. По кожицата избиха ситни капчици сок, но семките се виждаха съвсем ясно.

Роузи пристъпи към дървото и спря. Продължаваше да се разкъсва между съзнателното убеждение, че всичко това е сън, и не по-малко настойчивото телесно усещане, че не може да е сън, че никой на земята не е сънувал толкова истински сън. Колебливо се обръщаше ту в полза на тезата, че е сън, ту против нея, като озадачената стрелка на компас в област с прекалено много природни залежи. Отляво до дървото се откриваше отвърстие, подобно на вход към подлез. Широки бели стъпала водеха надолу и се губеха в тъмнина. Над входа имаше перваз от алабастър, на който бе изписана една-единствена дума: „ЛАБИРИНТ“.

„Не, това е прекалено“ — рече си, но все пак се запъти към дървото. Даже и да сънува, няма много да й навреди, ако следва указанията — по този начин може би дори ще ускори идването иа момента, когато ще се събуди в своето легло и пипнешком ще се протегне към будилника, за да прекрати самодоволното му пищене, преди да й се пръсне главата. Как ще му се зарадва този път! Вече бе премръзнала, краката й бяха изцапани, току-що един корен се опитваше да я опипва, а някакво си каменно момченце — да я гледа влюбено; в свят, където всичко си е на мястото, то би било прекалено малко, за да знае, какво по дяволите, вижда. Но най-вече се опасяваше, че ако не се върне скоро в стаята си, като нищо ще пипне някоя настинка, може би дори бронхит. Така въпросът със срещата й в събота ще се реши от само себе си, а и няма да може да ходи на работа цяла седмица.

Без да осъзнава колко е абсурдно да вярва, че може да се разболее като последица от разходка насън, Роузи коленичи точно до плода. Огледа го внимателно, питайки се какъв ли е на вкус (със сигурност няма да прилича на онези в магазините), а после отгърна крайчето на нощницата си. Отпра го, за да има още едно парцалче — успехът надмина всичките й очаквания. Разстла го и започна да събира семки от земята, подреждайки ги грижливо върху парчето, в което смяташе да ги носи.

„Добра идея — отбеляза мислено, — но само да знаех за какво са ми.“

Пръстите й веднага изтръпнаха, сякаш бяха инжектирани с огромна доза упойка. Но пък уханието, което се разнасяше наоколо, бе наистина вълшебно. То бе упойващо, но не сладникаво, и я караше да си представя всичките онези пайове, торти и сладки, които излизаха изпод сръчните ръце иа баба й. Но й напомняше и още нещо, което се намираше на светлинни години от кухнята на баба й, с избелелия линолеум и репродукциите по стените — допира до тялото на Бил, докато се връщаха към „Кори Билдинг“.

Събра двадесетина семенца, после се подвоуми, сви рамене и прибави още двадесетина. Дали ще й стигнат? Как да отгатне, като дори не знае за какво са й? Ето защо по-добре да върви и да престане да умува. Бебето отново плачеше, но плахите му писъци долитаха до нея като едва доловимо ехо — така скимтят пеленачетата, като останат без сили и вече се готвят да заспят.

Загъна влажното парцалче и подви краищата; малкото пакетче й напомняше за пликчетата със семена, които в края на зимата баща й купуваше от компанията „Бърпи“ — това бе още по времето, когато беше редовна ученичка в Методисткото детско неделно училище. Вече се бе примирила с голотата си и по-скоро се ядосваше, отколкото се срамуваше — трябваше й джоб. Е, де да зависеше от желанията й…

Изведнъж, секунда преди да тикне оцапалите си с пурпурно-червен сок пръсти в устата, проумя с разумната и практична част от съзнанието си какво се кани да направи. Рязко отдръпна ръка с разтуптяно сърце и в миг изпита чувството, че ще се удави в тази тръпчиво-сладка миризма.

„Да не си посмяла да ги опиташ и дори не докосвай устата си с тая ръка, дето си пипала семките!“

Тук бе пълно с капани.

Изправи се и огледа изтръпналите си пръсти, сякаш ги виждаше за пръв път. Отстъпи заднешком от дървото, което се извисяваше насред нападалите плодове и разпилените семки.

„Не е дървото на доброто и злото — рече си. — И дървото на живота не е. Мисля, че е дървото на смъртта.“

Лек порив на вятъра погали тялото й и дългите лъскави листа на нара се разшумяха, сякаш мпогогласен, саркастичен шепот я зовеше по име: „Роузи-Роузи-Роузи!“

Отново коленичи и затърси свежа трева, но наоколо нямаше. Остави увития в нощницата камък на земята, сложи отгоре пакетчето със семената и наскуба изсъхнала мокра трева. Изтърка колкото се може по-добре ръката, с която бе докосвала плода. Пурпурните петна поизбледняха, но не се изчистиха напълно, а под ноктите й останаха червени следи. Сякаш имаше белег по рождение, който никога не се заличава напълно. В това времето бебето проплакваше все по-нарядко.

— Добре — промърмори Роузи и се изправи. — Просто дръж проклетите си пръсти по-далеч от устата си! Това е напълно достатъчно!

Запъти се към стълбите под белия камък, но ужасена от мрака в тъмния тунел, преди да слезе, спря за миг, опитвайки се да събере достатъчно кураж да влезе вътре. Белият камък, на който бе изписано „ЛАБИРИНТ“, вече изобщо не й приличаше на перваз — сега и изглеждаше като тесен отворен гроб.

Само че бебето е някъде долу и едва проскимтява, както правят бебетата, когато никой не идва да ги успокои и те най-сетне решават доколкото могат да се справят сами. Именно този самотен, насочен единствено към себе си вопъл я накара да се раздвижи. Никое бебе не бива да заспива в такова самотно място.

Заслиза, броейки стъпалата. Седмото се падаше точно под камъка с надписа. На четиринадесетото погледна през рамо светлия правоъгълник, който изоставяше зад гърба си, а когато отново се обърна напред, той изплува на екрана па непрогледната тъма като ярко привидение. Роузи слизаше надолу, надолу и босите й крака шляпаха по камъка. Невъзможно бе да се освободи от ужаса, който изпълваше сърцето й, нито пък да го преодолее. Най-добре да се примири с него.

Петдесет стъпала. Седемдесет и пет стъпала. Сто стъпала. На сто двадесет и петото спря и осъзнавайки, че вече се вижда, отбеляза наум: „Пълна лудост. Въобразяваш си, Роузи, това е всичко.“

Все пак не си въобразяваше. Бавно повдигна ръка към лицето си. От пакетчето, което стискаше, и от самата й ръка се излъчваше мътно, отровнозеленикаво сияние. Повдигна и другата си ръка, в която стискаше увития в остатъците от нощницата си камък. Виждаше го съвсем ясно. Извърна глава първо на едната, после на другата страна. От стените струеше съвсем слаба зелена светлина. Черни сенки се надигаха и мързеливо се извиваха в тях, сякаш от двете страни на стълбището имаше стъклени аквариуми, в които се носеха и се поклащаха мъртви трупове.

„Роузи, престани! Избий си тия мисли от главата!“

Не можеше да си ги избие. Сън или не, вече бе готова да се обърне и панически да хукне назад.

„Ами тогава не ги гледай!“

Добра идея. Фантастична идея. Сведе очи към смътните, сякаш рентгенови очертания на собствените си крака и продължи да слиза, като не преставаше да брои стъпалата, но вече на глас. Зелената светлина постепенно се усилваше. Когато достигна двеста и двадесетото — последното — стъпало, Роузи сякаш се намери на сцена, потънала в мъждива зелена светлина. Вдиша поглед и се приготви да приеме смело онова, което може да се появи пред очите й. Тук, долу, въздухът не беше застоял и макар да бе влажен, бе достатъчно свеж… но течението довя някаква миризма, която никак не й се хареса. Миришеше на зоологическа градина — сякаш сред тези стени бе затворено диво животно. Разбира се, че е затворено диво животни — бикът Ериниъс.

Отпред имаше три каменни стени, които не стигаха до таван, а се губеха в мрак. Бяха високи по около четири метра и тя не можеше да надзърне от другата страна. Те също излъчваха приглушено зелено сияние и Роузи нервно заоглежда четирите прохода, които се откриваха между тях. Кой да хване? Нейде в далечината бебето продължаваше да плаче… но звукът неумолимо глъхнеше. Като радио, чийто звук намалява постепенно, но равномерно.

— Плачи! — викна и потръпна от екота на собствения си глас.

— Ий!… ий!… ий!

Нищо. Четирите прохода — четирите входа към лабиринта — зееха безмълвно насреща й, като четири идентични рибешки усти, свити в слисана, възмутена гримаса. Малко по-навътре във втория проход отдясно забеляза тъмна купчина.

„Дяволски добре знаеш какво е това — рече си. — Четиринадесет години си слушала приказките на Норман и на Харли и на всичките им приятелчета, тъй че трябва да си доста плиткоумна, та да не различиш едно кравешко лайно.“

Тази мисъл и спомените, които нахлуха заедно с нея в съзнанието й — как всички онези мъже седят край масата в трапезарията, говорят за работа и пият бира, говорят за работа и пушат цигари, говорят за работа и разправят вицове за чернилки и латиноамериканци и мексиканци и после пак си говорят за работа — я ядосаха. Цял живот старателно се бе учила да потиска гнева си, но сега, напук на всичко, изцяло му се отдаде. Толкова е хубаво да си ядосан — да чувстваш каквото и да било друго, но само не и страх. Като малка умееше да надава ужасяващо пронизителен боен вик — такъв един силен, висок, неистов, от който стъклата се разтреперваха и очите па човек сякаш всеки миг щяха да се пръснат. На около десетгодишна възраст с големи усилия я бяха отучили от него, защото не подхождало на една дама да пищи така, а и защото тези звуци увреждали мозъка. Сега Роузи реши отново да го изпробва. Пое дълбоко, с цели гърди, влажния въздух, затвори очи и се опита да си припомни игрите на „Свали неприятелското знаме“ зад училището на Елм Стрийт или зад кръчмата „Червения пират“, или пък на „Тексаски рейнджъри“ в подобния на джунгла, потънал в храсталаци заден двор на Били Калхоуп. За миг й се стори, че едва ли не усеща успокоителния мирис на любимата си памучна фланела — онази, с която не се разделяше, докато дрехата не стана на парцал — отвори уста и нададе пронизителен вой, който накрая извиваше като тиролска песен.

Изпита истинско удоволствие — любимият боен вик прозвуча точно както едно време, но по-хубавото бе, че той я накара да се почувства точно както едно време, като Уандър Уоман, Супергьрл и Ани Оукли22 едновременно. А явно не бе загубил силата си да въздейства и върху околните — още преди викът да заглъхне сред каменните стени, бебето отново бе започнало да плаче. Всъщност пищеше, та се късаше.

„А сега, Роузи, трябва да побързаш. Ако е уморена, няма да издържи да реве дълго с тази сила.“

Приближи се към четирите прохода и огледа всеки един поотделно, после се отдръпна и се ослуша. Бебешкият плач като че ли се дочуваше малко по-силно откъм третия проход. Може би просто си въобразяваше, но все отнякъде трябва да започне. Отправи се по третия проход, шляпайки по каменния под с босите си крака, но изведнъж спря и наклони глава настрана, хапейки долната си устна. Като че ли старият боен зов бе разбудил не само бебето. Някъде наоколо — не можеше да прецени дали наблизо или надалеч — ечаха удари на копита по каменен под. Те потропваха мързеливо, ту приближавайки се, ту отдалечавайки се, ту отново наблизо, но ненадейно (и това бе много по-ужасяващо от самия шум) замлъкнаха. Из тъмнината се разнесе глухо пръхтене. Последва още по-тихо изръмжаваме. След това в каменните стени отекваха единствено писъците на пеленачето, които отново бяха започнали да отслабват.

Роузи си представяше бика съвсем образно — грамадно животно с настръхнала четинеста козина и огромни черни хълбоци, които стърчат над застрашително сведената му глава. На носа му, разбира се, ще има закачена златна халка — като Мипотавъра на илюстрацията в детската й книжка с митове — и зелената светлина, която се процежда от стените, ще хвърля бледи воднисти отблясъци по украшението. Ериниъс кротува в някой от тунелите с наострени уши. Чака я.

Опипвайки стената, Роузи продължи по мъждивия коридор, като се ослушваше за плача на детето и препускащите копита на бика. Оглеждаше пода за други тъмни купчини, но наоколо не се забелязваше нищо такова. След около три минути проходът, който следваше, я изведе на Т-образен кръстопът. Плачът се чуваше по-силно откъм левия ръкав („Или понеже съм левачка, лявото ми ухо има по-остър слух?“ — питаше се Роузи) и тя зави натам. Не бе изминала и две крачки, когато се закова на място. Ето за какво ще й послужат семките — тя е Гретел под земята, но няма братче, което да сподели страха й. Върна се на кръстопътя и разгърна пакетчето. Остави една семка на пода, като обърна заострения й край към тунела, по който бе дошла. Тук поне нямаше птици да изкълват семките, които щяха да я водят по обратния път.

Изправи се и продължи напред. След пет крачки достигна до друг проход. Надникна зад ъгъла и откри, че той се разделя на три ръкава. Избра средния и го отбеляза със семка. Два завоя и тридесет крачки по-късно тунелът я отведе до каменна стена, в която бяха издълбани и почерпени следните четири думи: „АЙДЕ ДА СЕ ЧУКАМЕ.“

Роузи се върна на разклонението с трите ръкава и отбеляза със семката друг коридор.

8

Нямаше представа колко се бе лутала, докато се добере до центъра на лабиринта, защото времето бързо изгуби всякакво значение за нея. Предполагаше, че все пак не е било толкова дълго, защото бебето продължаваше да плаче… макар че когато съвсем наближи, то вече почти не се обаждаше. Роузи на два пъти чу глух тропот на копита по каменния под — първо в далечината, а след това толкова наблизо, че се закова на място, притиснала ръце към гърдите си, очаквайки всеки миг бикът да изскочи насреща й.

Ако се случеше да се върне назад, прибираше последното семенце, за да не се обърква на излизане. Тръгна с почти петдесет зрънца — когато най-сетне зави зад поредния ъгъл и попадна в някакъв коридор, където зеленото сияние изведнъж грейваше много по-ярко, й бяха останали три.

Прекоси галерията, която водеше към квадратно помещение с каменен под, и спря на прага. Погледна нагоре, очаквайки да види таван, но срещна единствено дълбок мрак, от който й се зави свят. Отново сведе очи и тук-там забеляза още няколко купчини изпражнения, а после насочи вниманието си към центъра на помещението. В мека постеля от одеяла лежеше пълничко русокосо детенце. Очите му бяха подути от плач, а личицето му бе обляно в сълзи, но засега сякаш се бе успокоило. То бе вирнало крачета и като че изучаваше пръстчетата си. От време на време тихо проплакваше. Тези стонове разчувстваха Роузи много повече, отколкото всичките му писъци досега — сякаш момиченцето някак си бе разбрало, че са го изоставили.

„Донеси моето детенце.“

„Чие детенце? Кое е то всъщност? И кой го е донесъл тук?“

Реши да не се блъска над отговорите на тези въпроси, особено пък сега. Стига й, че бебето лежи тук, тъй очарователно и самичко, и за утеха разглежда пръстчетата си под хладното зелено сияние в центъра на лабиринта.

„Сигурно изобщо не е полезно да стои на тази светлина — разсеяно отбеляза Роузи, бързайки към постелята. — Може да е някаква радиация.“

Бебето извърна глава и като я видя, протегна ръчички към нея. Този жест окончателно спечели сърцето й. Тя уви детето с най-горното одеяло, после го вдигна на ръце. Момиченцето обви шията й, а после отпусна глава — туп! — на рамото й. Отново се разхълца, но вече едва доловимо.

— Всичко е наред — рече Роузи и лекичко потупа по гърба загърнатото в одеялото пеленаче. Топлият аромат на кожата му й се струваше по-уханен от всички парфюми на света. Зарови нос в пухкавите меки къдрици, под които се криеше идеално оформен череп. — Всичко е наред, Каролайн, всичко е наред. Ей сега ще се махнем от този гаден стар…

Зад гърба й долетя тропотът на приближаващи копита и тя млъкна, молейки се бикът да не е чул гласа й, непознат в неговите владения, а след миг ужасяващото чаткане отново да заглъхне в някой далечен коридор. Но този път молитвите й не се сбъднаха. Тропотът ставаше все по-силен, а с приближаването на бика — все по-отчетлив. После изведнъж секна, но зад гърба й се бе появило огромно същество, което шумно пъхтеше, като тежък човек, който току-що се е изкачил по стълба.

Стискайки бебето в прегръдките си, Роузи бавно се извърни по посока на шума. Обърна се да срещне Ериниъс — и той бе там.

„Бикът ще ме надуши и веднага ще дотърчи — така каза жената с червената дреха… ала добави още нещо: Ще дойде за мен, но ще убие й двете ни.“ Дали Ериниъс не я е надушил? Макар да не бе пълнолуние? Не й се вярваше. Предполагаше, че бикът трябва да пази бебето — или може би всичко, което се намира в центъра на лабиринта — и е дошъл, както и самата тя, воден от плача му. Може да има връзка, но може и да няма. Във всеки случай бикът бе тук и представляваше най-отвратителният звяр, който бе виждала.

Стоеше на входа на коридора, по който току-що бе дотичал — в тялото му имаше нещо непропорционално, подобно на храма, който тя трябваше да прекоси; струваше се й се, че го гледа през бистрите води на буен поток. И все пак в този миг бикът стоеше неподвижно. Главата му бе наведена. Огромно предно копито, разцепено толкова дълбоко, че приличаше на гигантски птичи крак, неуморно риеше по каменните плочи. Животното се извисяваше над Роузи поне с десет сантиметра и може би тежеше най-малко два тона. Горната част на главата му бе плоска като камък и лъщеше като коприна. Рогата му бяха къси, най-много една педя, но изглеждаха доста здрави, а върховете им бяха силно заострени. Тя си представи съвсем ясно как се забиват в голия й корем… или в гърба й, ако се опита да избяга. Само не знаеше какво ще изпита, ако умре по този начин — въпреки всичките години, които бе прекарала с Норман, бе неспособна да си го представи.

Бикът повдигна глава и Роузи се увери, че наистина има само едно око — мътно синьо образувание, разположено точно над муцуната му. Животното отново наведе глава и продължи да рие ожесточено. В същия миг тя проумя и нещо друго — то се готвеше да я нападне.

Бебето нададе оглушителен писък почти в ухото й и така я стресна, че Роузи едва не подскочи.

— Шшт — прошепна му и го залюля на ръце. — Шшт, тихо, миличка. Няма страшно, няма страшно.

Но всъщност беше страшно, при това много страшно. Бикът на входа на тесния коридор ще я разпори и ще украси необикновените светещи стени с вътрешностите й. Сигурно на този зелен фон ще изглеждат черни, също като ония неща, които от време на време се раздвижват в дълбините на камъка. Тук нямаше къде да се скрие, нямаше пукната колона, а ако се спусне към прохода, по който бе дошла, слепият звяр ще чуе стъпките й и ще я пресрещне още преди да е успяла да прекоси помещението и наполовина — ще я намушка, ще я подхвърли към стената, после пак ще я намушка и ще я стъпче до смърт. Същото ще направи и с детето, ако изобщо съумее да го задържи. „Едноок е и окото му е съвсем сляпо, ама носът му си е съвсем в ред.“

Роузи гледаше звяра с широко отворени очи, сякаш омагьосана от потропващото копито. А когато най-сетне престане да рие…

Сведе поглед към влажната, омачкана нощница, която стискаше в ръка. Нощницата, в която бе скрит увитият в парцал камък.

„Ама носът му си е съвсем в ред.“

Притискайки детето към рамото си с дясната си ръка. Роузи се отпусна на коляно, без да откъсва поглед от бика. С лявата ръка разви нощницата. Като загръщаше камъка, парчето, напоено с кръвта на „Уенди Яроу“ бе тъмночервено на цвят, но дъждът бе измил кръвта и платът бе станал бледорозов. Само краищата, които бяха вързани на възел, бяха по-ярки — всъщност имаха пурпурночервен цвят.

Вдигна камъка с лявата си ръка и почувства тежестта му. Бикът трепна и в същия миг тя замахна и търколи камъка по пода, малко встрани от чудовището. То тежко обърна глава наляво, ноздрите му потръпнаха и животното се хвърли към вързопа, подмамено от шума и миризмата.

Роузи веднага се изправи. Измачканата си нощница изостави до постелята на бебето, но малкото пакетче със семките продължи да стиска в ръка, без изобщо да си дава сметка за това. Помнеше само как се втурна към желания коридор, а през това време Ериниъс се нахвърли върху камъка, подритна го с все сила встрани, хвърли се към него, блъсна го с плоското си чело, запрати го в съседен коридор и отново хукна подир него, пръхтейки гърлено. Роузи се затича колкото се може по-бързо, но сякаш се движеше на забавен кадър — и всичко отново й заприлича на сън, защото насън човек винаги тича така, особено в кошмарите, когато врагът винаги те следва на две крачки. В страшните сънища бягството е като балет под вода.

Потъна в тесния проход в момента, в който животното се обърна и ужасният тропот започна да ги настига. Звярът се движеше със страхотна бързина, идеше право към нея, и щом я достигна, Роузи изкрещя, притисна пищящото дете към гърдите си и хукна с всичка сила. Нямаше смисъл. Бикът бе по-бърз. Задмина я… а сетне сви зад ъгъла в отсрещния край на стената отдясно. Ериниъс бе открил измамата навреме, за да се върне и да я настигне, но бе объркат коридорите и се хвърли в съседния проход.

Роузи забърза нататък запъхтяна, с пресъхнала уста, а ударите на сърцето й сякаш отекваха едновременно в слепоочията, гърлото и очите й. Изобщо не знаеше къде се намира, нито накъде се движи — сега всичко зависеше от семенцата. Ако е пропуснала макар и едничко, ще има да се лута тук с часове, докато най-сетне бикът я намери и я премаже с копита.

Стигна до разклонение с пет галерии, огледа пода, но не видя семка. Затова пък видя лъщяща миризлива локва урина и това я наведе на ужасяващо правдоподобно обяснение. Ами ако е имало семка? Вярно, не помнеше да е оставяла знак на това място, тъй че всъщност липсата му не означаваше нищо. От друга страна, не помнеше и да не е оставяла. Ами ако е оставила семка, и тя се е забила в копитото на бика, който е прелетял през кръстопътя, цепейки въздуха с наведените си напред заострени рога, опикавайки всичко наоколо?

„Не можеш да мислиш така, Роузи — правдоподобни или не, подобни разсъждения са не на място. Ще измръзнеш и най-накрая бикът ще те намери и ще те убие.“

Втурна се в един от ходовете, придържайки главицата на детето с ръка. Коридорът вървеше направо и след двадесет метра извеждаше на друг Т-образен кръстопът. Забърза натам, повтаряйки си, че не бива да губи самообладание, ако не намери семка. Просто ще трябва да се върне до предишния ъгъл и да опита друг проход — нищо работа… разбира се, ако запази самообладание. Но докато се опитваше да се подготви за неприятната изненада, някакво непознато, уплашено гласче се промъкна сред мислите й с жално скимтене: „Ще се изгубиш — ето какво става, когато напуснеш съпруга си, ето как завършват такива начинания — изгубваш се в лабиринта, играеш в тъмното на криеница с бика, изпълняваш разни поръчки на някаква луда жена… така им се полага на лошите съпруги, които си приписват по-важно място в световния ред, отколкото им се полага. Изгубват се в тъмнината…“

Роузи видя семката, чийто заострен край сочеше в десния ръкав на кръстопътя, и въздъхна с облекчение. Целуна бебето и откри, че то отново е заспало.

9

Зави надясно и закрачи с Каролайн — най-обикновено име, като всяко друго — на ръце. Не успя да се освободи напълно от кошмарното чувство, че плува, нито пък от страха си, че неизбежно ще стигне до кръстопът, където не е оставила знак, но на всеки ъгъл неизменно я посрещаше семка. Ериниъс обаче я следваше — тропотът на копитата му долиташе до нея, ту далечен и приглушен, ту близък и отчетлив, и този шум извика у нея спомена за пътуването до Ню Йорк заедно с родителите й, когато беше на пет-шест години. Най-ясно си спомняше две неща — женската формация „Рокетс“, които се вихрят на сцената на Рейдио Сити Мюзик Хол, а краката им се движат в пълен синхрон, и оглушителния шум и невероятната бъркотия на Гранд Сентрал Стейшън — екотът, огромните светлинни табели, непрестанният прилив на хора, сред които човек се чувства съвсем нищожен и безпомощен. Хората на Гранд Сентрал я възхитиха не по-малко от „Рокетс“, и то по много сходни причини, както откри впоследствие, но шумът от влаковете я изплаши до смърт, защото човек никога не знаеше откъде идват или закъде пътуват. Призрачните стържещи шумове и грохотът ту се усилваха, ту заглъхваха, усилваха се и заглъхваха, понякога съвсем далечни, а в следващия миг тъй близки, че сякаш земята под краката й се разклащаше. При шума от копитата на бика Ериниъс, който се хвърляше напосоки из лабиринта, този спомен изплува в съзнанието й с изумителна яснота. Роузи осъзна, че тя, която никога не е заложила и един долар на лотария и веднъж не е участвала в църковните благотворителни игри с награда пуйка или стъклен сервиз, се е впуснала в игра на късмет, в която залогът е нейният живот… и животът на детето. Спомни си онзи младеж на автогара „Портсайд“ с красивото, невдъхващо доверие лице, който бе подредил върху куфара си моите с три карти. Сега самата тя е асо пика. Суровата истина бе, че бикът не се нуждае непременно от ушите или обонянието си, за да ги открие — можеше да налети върху тях по чиста случайност.

Но нищо такова не се случи. Роузи зави за последен път и се оказа пред стъпалата. През смях и сълзи забърза задъхана към края на галерията и хукна нагоре по стълбите. Изкачи пет-шест стъпала и се обърна назад. Оттук се виждаше целият лабиринт с виещите се в сумрака ходове и безредната плетеница от завои кръстопътища и задънени галерии. Отдясно долиташе далечният тропот на копитата на препускащия Ериниъс. Той се отдалечаваше. Вече не ги застрашаваше с нищо и тя облекчено отпусна рамене.

Изведнъж в главата й екна гласът на „Уенди“: „Зарежи туй — бързо се качвай горе с детето. Добре се справи, ама още не си свършила.“

Не, със сигурност не е. Имаше да изкачи повече от двеста стъпала, този път с дете на ръце, а вече се чувстваше изтощена.

„Едно по едно, мила — посъветва я Практична-Разумна. — Така трябва да постъпиш. Едно по едно.“

Да, да. Госпожа Практична-Разумна. Царицата на програмите за възстановяване.

Продължи да изкачва стъпалата (едно по едно), като от време на време хвърляше поглед през рамо, а с отдалечаването от лабиринта в съзнанието й се въртяха какви ли не незавършени

(биковете могат ли да изкачват стъпала)

ужасяващи мисли. Бебето й се струваше все по-тежко, сякаш тук действаше някакъв шантав математически закон — колкото по-нагоре се изкачва, толкова повече й натежава детето. Забеляза над главата си точица дневна светлина и впи очи в нея. Известно време точицата като че й се присмиваше и изобщо не се доближаваше, макар че Роузи дишаше все по-учестено, а кръвта туптеше в слепоочията й. За пръв път от две седмици насам бъбреците я заболяха, сърцето й биеше до пръсване. Но тя не обръщаше внимание на тези неща — доколкото можеше все пак — и не откъсваше очи от светлата точица. Най-сетне петънцето започна да се уголемява и бавно придоби формата на отвора в основата на дървото.

На пет стъпала от изхода я преряза непоносим спазъм в дясното бедро и кракът й от коляното до горе стана на възелчета. Като посегна да разтрие пострадалото място, отначало й се стори, че се опитва да размачка камък. Стенейки тихо, свила устни в болезнена гримаса, масажираше схванатите мускули (докато бе омъжена, се научи да прави и това), докато те най-сетне започнаха да се отпускат. Сви коляно, за да види дали няма отново да я заболи. Стори й се, че й е минало, и докато изкачваше останалите стъпала, Роузи много внимаваше да не натоварва този крак. Щом излезе навън, се огледа смаяно, като миньор, оцелял по чудо след страхотно срутване.

Докато бе стояла под земята, облаците се бяха разпръснали и сега въздухът трептеше под жаркото лятно слънце. Беше задушно и влажно, но на нея й се струваше, че вдишва най-упойващия аромат на света. Вдиша мокрото си от пот и сълзи лице към късчето небе с цвят на избелели дънки, което се подаваше от разпокъсаните облаци. Някъде в далечината гръмотевиците продължаваха да трещят заканително, като победено теле, което продължава да се ежи. Тази мисъл я подсети за Ериниъс, който препускаше в тъмницата под земята и продължаваше да търси жената, която нахлу във владенията му и отмъкна съкровището му. „Cherhcez la femme — рече си Роузи и се подсмихна. — Можете да си cherchez колкото си искате, дебелако — тази femme — да не говорим за нейното petite fille — вече са другаде.“

10

Роузи бавно се отдалечи от входа към подземието. В началото на пътеката през мъртвата гора седна да си почине и настани детето в скута си. Искаше само да си поеме дъх, но жаркото слънце така приличаше на гърба й, че като вдигна глава, поотместената сянка я наведе на мисълта, че е подремнала.

Като се изправи на крака — направо изтръпна от режещата болка в дясното бедро — чу свадливото, пронизително грачене на ято птици, което напомняше шумна разправия в многочленна фамилия на неделен обяд. Понамести детето в по-удобно положение и малката изсумтя, а после изпусна мехурче слюнка през свитата си устица и отново замлъкна. Роузи се развесели, но същевременно завидя на спокойния сън на момиченцето.

Потегли по пътеката, но след няколко крачки спря и се обърна да погледне единственото живо дърво с лъскавите зелени листа, огънато под тежестта на изобилните смъртоносни пурпурночервени плодове, и входа на митичното подземие наблизо. Гледа ги дълго, за да запечата образа в съзнанието си.

„Истински са — рече си наум. — Как е възможно да ги виждам толкова ясно, ако не са истински? А и бях задрямала, сигурна съм. Как е възможно да спиш насън? Нима може да заспиш повторно, след като веднъж вече си заспал?“

„Зарежи — посъветва я Практична-Разумна. — Така е най-добре, това е най-малкото засега.“

Да, сигурно е права.

Отново потегли, а когато стигна до падналото дърво, което препречваше пътеката, с удивление и яд откри, че е могла да си спести мъчителния обход покрай заплетените корени — покрай короната на дървото минаваше много по-удобна пътека.

„Е, всъщност минава сега — отбеляза мислено, докато заобикаляше дървото. — Сигурна ли си, че я е имало и преди, Роузи?“

До слуха й достигна ромонът на черния поток, а когато достигна до него, забеляза, че водите вече спадат и белите камъни съвсем не изглеждат толкова малки — сториха й големи колкото теракотени плочи, а вонящата мътилка бе изгубила злокобно привлекателната си сила. Просто дъхтеше на варовита вода, която оставя ръждиви следи по ваната и тоалетната чиния.

Птиците отново започнаха да се карат — „Ти го направи“ — „Не, не съм аз“ — „Не, ти го направи“ — и Роузи забеляза двадесетина-тридесет пернати с невиждани размери, които се бяха наредили на върха на храма. Бяха прекалено едри за свраки и като поразмисли, предположи, че са местна разновидност на мишелови или лешояди. Но откъде ли са се взели? И какво правеха тук?

Взирайки се в птиците, тя притисна бебето към себе си, без да си дава сметка за това, докато детето не се размърда и възпротиви в съня си. Птиците се вдигнаха във въздуха едновременно, а плясъкът на крилете им наподобяваше плющенето на чаршафите на простор. Сякаш бяха уловили втренчения й поглед и той не им бе харесал. Повечето отлетяха да се разправят в мъртвата гора, която току-що отмина, но няколко продължиха да се вият в омарното небе като лоша поличба в каубойски филм.

„Откъде са се взели? Какво искат?“

Поредните въпроси, чиито отговори не знаеше. Прекоси потока по камъните. Като наближи храма, забеляза изоставена, но все пак видима пътека, която заобикаляше каменната постройка. Тръгна по нея без никакво колебание, макар че бе гола, а пътеката беше обрасла в трънливи храсти. Придвижваше се внимателно, като пристъпваше настрана, за да не се одраска, и държеше

(Каролайн)

малката над главата си, за да я предпази от тръните. Въпреки всичките си старания се закачи в тях, но само на едно място (от драскотината през преумореното й дясно бедро) потече кръв.

Като заобиколи храма и погледна фасадата, й се стори, че сградата бе претърпяла някаква промяна, при това толкова основна, че на пръв поглед дори не се забелязваше. За миг безкрайното облекчение при вида на „Уенди“, която не бе помръднала от повалената колона, изтика тези мисли на заден план, но като измина пет-шест крачки към жената с червената дреха, спря и се обърна, опитвайки се да погледне зданието с открити очи и ясна мисъл.

Този път веднага забеляза промяната и изсумтя изненадано. Храмът на Бика изглеждаше плосък и недействителен… сякаш двуизмерен. Роузи се сети за един стих, който помнеше още от гимназията — ставаше дума за нарисуван кораб в нарисуван океан. Необичайното, тревожно усещане, че постройката излиза от перспективата (че се намира в някакво странно, неевклидово пространство, където са валидни законите на друга геометрия), бе изчезнало, а с него и заплашителният й вид. Всички прави линии бяха застанали по местата си — вече нямаше неочаквани кривини и издатини. Всъщност сега сградата изглеждаше като картина на банално сантиментален художник с посредствен талант, а в съчетанието си двете раждат слаби творби — от онези, които заедно със старите броеве на списанието „Нашънал джиографик“ и купчините картинни мозайки, от които липсва по някое и друго парченце, вечно събират прах по ъглите на мазето или по рафтовете на тавана.

А може би по най-забутаните щандове на заложните къщи, където рядко минава някой.

— Жено! Ей, жено!

Рязко се извърна към „Уенди“ и видя, че другата жена нетърпеливо я приканя с ръка.

— Побързай и дай бебето тука! Това не ти е туристическа ’тракция!

Не й обърна никакво внимание. Бе рискувала живота си за това дете и изобщо не възнамеряваше да се оставя да я припират. Отгърна одеялото и сведе поглед към телцето на детето — голо женско тяло, точно като нейното. Само че приликата свършваше дотук. По кожата па детето нямаше белези, прилични на белези от зъби. Не забелязваше ни една бемчица по изящното телце. Бавно прокара пръст по гладката кожа, от глезена, през коляното до малкото рамо. Съвършено.

„Да, съвършено. Та след като рискува живота си за това момиченце, Роузи, и след като я спаси от мрака, бика и Бог знае още какво там, да не би да възнамеряваш да я върнеш на тия две жени? И двете страдат от някаква болест, а на всичкото отгоре онази на хълма има и психически проблеми. Сериозни психически проблеми. Да не би да се каниш да им оставиш малката?“

— Всичко е наред — каза тъмнокожата. Извърна глава по посока на гласа. „Уенди Яроу“ надничаше зад рамото й и я гледаше с пълно разбиране. — Да — потвърди тя, сякаш Роузи бе изказала съмненията си гласно. — Знам какво си мислиш, но ти казвам, че всичко е наред. Тя е луда, туй си е ясно като бял ден, но лудостта й няма нищо общо с детето. Знае си, че макар да го е родила, то не си е нейно за вечни времена, както не е и твое.

Роузи хвърли поглед към хълма, където едва се различаваше фигурата на жената с пурпурния хитон, която стоеше край понито и чакаше завършека на изпитанието.

— Как се казва? Майката на бебето, искам да кажа. Не се ли нари…

— Зарежи — бързо я прекъсна тъмнокожата жена в червената дреха, сякаш да я предпази да каже нищо, което е по-добре да остане неизречено. — Името й не е важно. Нито пък акъла й. Напоследък наедно с другите тревоги е станала и много нетърпелива дама. Стига сме дрънкали, най-добре да вървим.

— Бях решила да кръстя своето дете Каролайн. Норман ми разреши. Всъщност не го интересуваше особено как ще се казва — обясни Роузи и се разплака.

— Хубаво име. Недей плачи сега. Стига. — Обгърна раменете й с ръка и двете се заизкачваха по хълма. Тревата нежно шумолеше в босите крака на Роузи и гъделичкаше коленете й. — Искаш ли да ти дам един съвет, жено?

Изгледа я с любопитство.

— Знам, че за мъката е трудно да се дават съвети, но първо чуй кое ми дава право да ти ги предлагам: родена съм в робство, израснала съм в окови, но една жена, не точно богиня, откупи свободата ми. Тя. — „Уенди“ посочи към третата жена, която мълчаливо ги наблюдаваше. — Тя е пила жива вода, даде и на мен да пия. Сега я следвам навсякъде, и не знам за нея, но като се погледна в огледалото, мечтая за бръчки. Погребала съм децата си, техните деца и децата на децата им чак до пето коляно. Колко войни съм видяла да започват и свършват, и да отминават като вълните, които плискат брега, заличават стъпките и отмиват пясъчните кули! Виждала съм клади и стотици глави, набучени на колове по улиците на град Лъд, и още, как убиват мъдри владетели, а на тяхно място въздигат глупци, но продължавам да живея. — Въздъхна дълбоко. — Продължавам да живея и ето кое ми дава право да ти предложа своя съвет. Искаш ли да го чуеш? Отговаряй бързо. Не е съвет, който бих искала тя да чуе, а вече сме доста близо.

— Да, кажи ми.

— Трябва да бъдеш безжалостна към миналото. Важни са не ударите, които ни нанасят, а онези удари, на които сме устояли. И запомни, за да запазиш разсъдъка си, ако не живота си, не я поглеждай!

Жената в червено измърмори последните думи с настойчив шепот. След миг Роузи отново се изправи пред русата жена. Закова поглед в дрехата й и чак когато „Каролайн“ се размърда неспокойно и недоволно размаха ръчичка, осъзна, че отново силно я притиска към себе си. Детето се събуди и любопитно се ококори насреща й. Очите му имаха същия синкав цвят като лятното небе.

— Добре се справи, наистина успя — изрече ниският, медно-дрезгав глас. — Благодаря ти. А сега ми я дай.

Роуз Мадър протегна ръце с тъмни петна. Роузи забеляза и нещо друго, още по-обезпокоително — между пръстите й се бе напластило нещо като мътна сиво-зелена утайка, подобна на мъх. Или на люспи. Без да се замисля какво прави, притисна бебето към себе си. Този път то се раздвижи още по-неспокойно и дори проплака.

Една кафява ръка се протегна и стисна Роузи за рамото.

— Всичко е наред, повярвай ми. Нищо лошо няма да му направи, а и без друго аз ще се грижа за него, докато завършим пътуването си. Не ни остава много, а после тя ще даде детето на… е, няма значение на кого. Още известно време ще е нейно. А сега й го дай.

Докато й подаваше бебето, на Роузи й се струваше, че това е най-трудното нещо, което е правила в изпълнения си с трудности живот. Осеяните с петна ръце поеха детето и жената тихичко изръмжа от задоволство. То извърна главица към лицето, което Роузи не биваше да вижда… и се засмя.

— Да, да — изпя хрипливият сладък глас, но Роузи долови в него нешо подобно на усмивката на Норман, от което й се прииска да се разпищи. — Да, сладка моя, там беше тъмно, нали? Тъмно, мръсно и лошо, да-а, мама знае.

Нашарените с петна ръце повдигнаха момиченцето към пурпурната дреха. Детето вдигна очи, усмихна се, отпусна главица на гърдите на майка си и отново заспа.

— Роузи — повика я жената с хитона. Гласът й бе дълбок, замислен, безумен. Гласът на деспот, който всеки миг ще оглави безчетни въображаеми армии.

— Да — почти шепнешком отвърна тя.

— Наистина Роузи. Роузи Истинска.

— Д-да, струва ми се.

— Помниш ли какво ти казах, преди да слезеш долу?

— Да. Помня много добре. — Искаше й се изобщо да не си спомня.

— И какво беше то? — поиска да знае Роуз Мадър. — Какво ти казах. Роузи Истинска?

— „Аз възмездявам.“

— Да. Аз възмездявам. Страшно ли беше там долу в мрака? Страшно ли беше, Роузи Истинска?

Тя помисли внимателно.

— Страшно беше, но най-страшен ми се видя потокът. Толкова исках да пия от него.

— Има много неща в живота си, които искаш да забравиш, нали?

— Да, мисля, че има.

— Съпруга си?

Тя кимна.

Жената със спящото бебе на ръце заговори със странна, непоклатима увереност, от която на нея й се сви сърцето.

— Ти ще бъдеш разделена от него.

Роузи отвори уста да каже нещо, но не можа и дума да отрони, и отново стисна устни.

— Мъжете са зверове — подхвана Роуз Мадър. — Някои могат да бъдат облагородени, а сетне — опитомени. Но други не могат. А ако попаднем на такъв, който не може да бъде облагороден и дресиран — на злодей, с една дума — то трябва ли да се чувстваме поругани и измамени? Да седнем край пътя — или ако щещ в люлеещото се столче край леглото — и да оплакваме съдбата си? Да се гневим срещу ка? Не, защото ка е колелото, кооето движи света, а който се бунтува против него, ще бъде смазан под тежестта му. А злосторниците трябва да бъдат наказвани. Но към тази задача винаги трябва да пристъпяме с открито сърце защото следващият звяр винаги може да се окаже различен.

„Бил не е звяр“ — рече си, но никога не би дръзнала да го изрече на глас пред тази жена. Никак не й бе трудно да си представи как жената я сграбчва и впива зъби в гърлото й.

— Тъй или инак, зверовете все ще се сбият — продължи Роуз Мадър. — Така са устроени — навеждат глави и се нахвърлят един срещу друг да изпитат рогата си. Разбираш ли?

Изведнъж на Роузи й се стори, че добре проумява какво говори жената, и думите й я ужасиха. Посегна към лицето си и нервно докосна устни. Бяха пресъхнали и горещи.

— Няма да има никаква битки. Няма да има никаква битки, защото те не знаят един за друг. Те…

— Зверовете ще се сбият — повтори Роуз Мадър и й подаде нещо. Отначало тя не разбра какво е то, но после проумя — златната гривна, която Роуз Мадър носеше над десния си лакът.

— Аз… не мога…

— Вземи я — неочаквано се тросна жената с хитона. — Вземи я, вземи я! И стига си хленчила! В името на боговете, стига си хленчила като някоя глупава овца!

Роузи протегна трепереща ръка и пое гривната. Макар да бе стояло на ръката на жената, украшението бе студено. „Ако ме накара да го сложа, не знам дали ще мога“ — помисли си, но Роуз Мадър не поиска нищо подобно. Вместо това протегна осеяната си с петна ръка и посочи маслиновото дърво. Стативът бе изчезнал, а картината — подобно на нейната картина — се бе разраснала до огромни размери. Освен това се бе променила. Това бе същата стая на Трентън Стрийт, но жената, която гледаше към вратата, я нямаше. Стаята бе потънала в мрак. Само над одеялото се подаваше един-единствен рус кичур и едно голо рамо.

„Това съм аз — с почуда отбеляза Роузи. — Това съм аз как спя и сънувам този сън.“

— Отивай — заповяда Роуз Мадър и я докосна по тила. Роузи пристъпи към картината, но най-вече защото искаше да се отдалечи от допира на тази ужасна ледена ръка. Тогава осъзна, че чува — съвсем слабо — шумът на уличното движение. Във високите треви около глезените й подскачаха щурци.

— Отивай, малка Роузи Истинска. Благодаря ти, че спаси моето детенце.

— Нашето детенце — каза Роузи и застина. Който се осмели да поправи тази жена, сам трябва да е побъркан.

Но вместо да се ядоса, жената с пурпурночервеникавия хитон се развесели.

— Да, да, щом искаш — нашето детенце. А сега отивай. Помни, което трябва да помниш, и забрави онуй, което трябва да забравиш. И да се пазиш, когато си далеч от моя взор.

„Непременно — рече си. — Изобщо не възнамерявам да се домъкна тук да прося услуги. Все едно да помолиш Айди Еймин23 да организира градинско увеселение или Адолф Хитлер да…“

В този миг мисълта й се прекъсна, защото жената в картината се размърда в леглото си и придърпа одеялото над голото си рамо.

Но това вече не беше картина.

А прозорец.

— Отивай — тихо я подкани жената с червената дреха. — Справи се отлично. Отивай си, преди да си е променила мнението.

Роузи пристъпи към картината, а зад гърба й Роуз Мадър викна с глас, който вече не беше ни сладък, ни дрезгав, а направо ужасяващ:

— И помни, аз възмездявам!

При този неочакван писък Роузи замижа и се втурна напред, уверена, че жената с пурпурния хитон вече е забравила добрината, която й направи, и все пак е решила да я унищожи. Препъна се в нещо (може би в рамката на картината? ), а после й се стори, че пропада. В миг се преобърна като цирков акробат, а после в очите и ушите й сякаш нахлу непрогледна тъма. Стори й се, че в мрака отеква далечен злокобен грохот, който се приближава. Той идеше може би от влаковете в дълбоките тунели под Гранд Сентрал Стейшън, или пък бе тътенът от копитата на бика Ериниъс, който препускаше в непрогледните дълбини на своя лабиринт с наведена глава, а късите му заострени рога свистят във въздуха.

Сетне известно време не чувстваше нищо.

11

До седем часа сутринта спа непробудно, плувайки в пълна тишина и спокойствие, като зародиш, който все още няма сънища. После подобно на часовниковата кула будилникът й я изтръгна от съня с нечовешки вой. Роузи скочи в леглото и загребвайки въздуха с ръце, подобно на птица, извика думи, които не разбираше и които принадлежаха на сън, който вече бе забравила:

— Не ме карай да те гледам! Не ме карай да те гледам! Не ме карай! Не ме карай!

После забеляза кремавите стени, малкия диван, който всъщност бе канапе за двама, което си въобразяваше, че е много импозантно, и дневната светлина, която струеше през прозореца, и се опита да се върне към действителността. Каквато и да е била насън, където и да е ходила, сега бе просто Роузи Макклендън, самотна жена, която си изкарва хляба със записи на книги Дълго време бе живяла с един лош човек, но го бе напуснала и бе срещнала друг, добър човек. Живееше в самостоятелна стая на Трентън Стрийт 897, на втория етаж, в дъното на коридора с красива гледка към Брайънт Парк. О, и още нещо. Тя е самотна жена, която възнамерява до края на живота си да не вкуси хот-дог с кренвирш, особено пък с кисело зеле. Очевидно не се погаждаше с тази храна. Не помнеше какво сънува

(помни, което трябва да помниш и забрави онуй, което трябва да забравиш)

но си спомняше как започна всичко — влезе в проклетата картина като Алиса в огледалния свят.

Поседя още миг в леглото, сякаш опитвайки се да затвори черупката на света на Роузи Истинска колкото се може по-плътно, а после се пресегна към досадния будилник и неволно го бутна на пода. Той остана там, продължавайки да надава въодушевени, безсмислени крясъци.

— Наемете инвалиди, толкоз са забавни — изграчи Роузи. Надвеси се от леглото, затърси опипом часовника и отново се възхити най-искрено от русите къдрици, които забелязваше с крайчеца на окото си и които нямаха нищо общо с безцветната косица на онази послушна свита мишчица Роуз Даниълс. Най-после докопа будилника и затърси с палец копчето за изключване. В този миг забеляза, че гърдата, която се притискаше към дясната й ръка, е гола.

Изключи часовника и седна в леглото, продължавайки да го стиска в лявата си ръка. Отметна чаршафа и тънкото одеяло. Надолу също бе гола.

— Къде ми е нощницата? — обърна се към празната стая. Въпросът й прозвуча твърде глупаво… но, разбира се, не бе свикнала да си ляга с нощница и да се събужда без нея. Дори след четиринадесет години брак с Норман Даниълс не се чувстваше подготвена за такова необикновено събитие. Остави часовника на нощното шкафче, провеси крака на пода…

— Оуу! — извика, едновременно стресната и уплашена от болката в схванатите си крака и в кръста. — Оу, оу, ОУ!

Седна на ръба на леглото и раздвижи енергично първо десния, после левия си крак. Можеше да ги движи свободно, но така я боляха, особено десният. Сякаш вчера цял ден бе спортувала, изреждайки всички уреди във фитнес-залата, а всъщност единствено се бе поразходила с Бил, при това съвсем бавно.

„Тътенът напомняше на влаковете на Гранд Сентрал Стейшън. Какъв тътен?“

За миг почти се досети за нещо, но то отново й се изплъзна. Изправи се бавно и внимателно, постоя за миг край леглото, после се запъти към банята. По-право, закуцука към банята, изпитваше парлива болка в десния крак като от разтегнато сухожилие, а бъбреците й също не бяха наред. Какво, за Бога?… Някъде беше чела, че се случва човек да „тича“ насън. Сигурно това обяснява загадката — може би обърканите й сънища, които не помнеше добре, са били толкова зловещи, че тя е хукнала да се спасява. На прага на банята спря и се обърна към леглото. Макар и измачкан, долният чаршаф не бе нито усукан, нито събран или измъкнат, както би бил, ако наистина е буйствала насън.

Забеляза още нещо, което обаче никак не й хареса, и което с ужасяващо удивление я върна към омразното минало — кръв. Само че петната имаха формата не на капки, а на тънки ивици, които се намираха прекалено далеч от възглавницата — явно кръвта не бе текла от разбит нос или цепната устна… освен ако в съня си не се бе мятала тъй бурно, та да се обърне наопаки в леглото. После предположи, че кардиналът е дошъл на посещение (майката на Роузи винаги настояваше дъщеря й да нарича менструалния си цикъл по този начин, ако изобщо говори за него), но сега съвсем не му беше времето за това. „В цикъл ли си, момиче? Огря ли те пълната луна?“

— Какво? — екна гласът й в празната стая. — Каква луна?

И ето че отново се надигна някакъв спомен, но бързо отлетя, преди да го е уловила. Роузи огледа тялото си — поне една загадка бе решена. Имаше драскотина на десния й крак, при това доста неприятна, доколкото можеше да се съди по вида й. Ето откъде се е взела кръвта на чаршафа.

„Насън ли съм се одраскала? Това ли е…“

Този път мисълта, която се въртеше в главата й, се задържа малко по-дълго, може би защото всъщност не бе точно мисъл, а образ. Това бе някаква гола жена — самата тя — която внимателно се провира настрана по някаква пътека, обрасла с трънак. Роузи пусна крана, подложи ръка под струята и зачака водата да се стопли. Питаше се възможно ли е на човек да му потече кръв от само себе си, ако сънува необикновено ярък сън. Нещо като при онези хора, на които на Разпети петък им руква кръв от дланите и ходилата.

„Стигми? Да не искаш да кажеш, че на всичкото отгоре имаш и стигми? — Нищо не казвам, защото нищо не знам“ — сама си отвърна Роузи, и нима това не бе самата истина! Вероятно можеше да приеме — съвсем условно, че е възможно на спящ човек да се появи драскотина, съответстваща напълно на драскотината, която се появява в съня на човека. Стори й се доста невероятно, но не бе съвсем изключено. Изключено е обаче човек да накара нощницата да изчезне от тялото му, чисто и просто сънувайки, че е гол.

(Смъкни това, дето си го навлякла.

Не мога да направя подобно нещо! Отдолу нямам нищо!

На никого няма да кажа… )

Призрачни гласове. В единия разпозна собствения си глас, но чий бе другият?

Няма значение — естествено, че няма значение. Смъкнала е нощницата си насън, това е, или пък в момент на събуждане, което си спомняше не по-ясно от чудатия сън как тича насам-натам в тъмното или пък прекосява черен поток по бели камъни. Съблякла я е и като я потърси, несъмнено ще я открие на топка под леглото.

— Точно така. Освен ако не съм я изяла или нещ…

Дръпна ръка изпод душа и я разгледа с интерес. По пръстите си забеляза избледнели пурпурночервеникави петна, които бяха запазили доста по-ярък цвят под ноктите й. Бавно вдигна ръка към лицето си и в главата й се прокрадна някакъв друг глас — стори й се, че сякаш не е на Практична-Разумна — който й отвърна загрижено: „Не пипай по устата с тая ръка, дето си пипала семките! Не пипай, не пипай!“

— Какви семки? — уплашено попита Роузи. Помириса пръстите си и долови съвсем слаб дъх, който й напомняше аромата на пекарна и апетитни сладкиши. — Какви семки? Какво се е случило снощи? Да не би?…

Наложи си да спре дотук. Знаеше какво се кани да изрече, но не искаше да изкаже въпроса и да го остави да увисне във въздуха без отговор — „Да не би да продължава да се случва и сега?“

Застана под душа, пусна толкова гореща вода, че едва я търпеше, а после грабна сапуна. Изми ръцете си с особено внимание и ги търка, докато по пръстите й, дори и под ноктите, не остана и следа от пурпурните петна. После започна да си мие косата и да си тананика. Кърт я бе посъветвал преди запис да рецитира детски стихчета в различна тоналност и с различна височина на гласа и точно с това се зае сега, стараейки се много-много да не вика, за да не притеснява съседите си. Когато пет минути по-късно излезе от банята, се почувства като нормално човешко същество от плът и кръв и вече не й се струваше толкова натрапливо, че тялото й е чудновата конструкция от бодлива тел и натрошено стъкло. Гласът й също се бе оправил.

Понечи да облече дънки и тениска, но се сети, че ще обядва с Роб Лефъртс, затова си сложи нова пола. После седна пред огледалото да сплете косата си. Вършеше го бавно, защото гьрбът и раменете й също бяха схванати. Горещата вода бе облекчила болката, но не я бе премахнала напълно.

„Да, бебето беше доста едричко за възрастта си“ — помисли си тя, толкова погълната от плитката, че дори не обърна внимание на думите си. Но докато си завързваше косата, вдигна поглед към огледалото, което отразяваше цялата стая зад гърба й, и видя нещо, което я накара да се ококори изумено. Всичко друго моментално излетя от главата й.

— О, Боже мой! — безсилно възкликна Роузи. Изправи и се прекоси стаята с отмалели крака, сякаш стъпваше на кокили.

В много отношения картината беше съвсем същата. Русата жена продължаваше да стои на хълма, плитката се спускаше по гърба й, а лявата й ръка все така засенчваше очите й, но жестът вече не бе лишен от смисъл, защото буреносните облаци бяха изчезнали. Небето над главата на жената с късата дреха имаше цвета на избелели дънки като във влажен юлски ден. Във въздуха кръжаха няколко едри черни птици, които също бяха новост, но Роузи почти не им обърна внимание.

„Небето е синьо, защото бурята мина. Свърши, докато бях… ъ-ъ… докато бях на друго място.“

Със сигурност помнеше единствено, че това друго място бе мрачно и страшно. Това й бе достатъчно — не искаше да си спомня повече, а и като че ли вече не държеше и да постави картината си в нова рамка. Нямаше да я показва утре на Бил и дори нямаше да я споменава. Не би било добре той да види жаркото слънце, което се бе появило на мястото на надвисналите буреносни облаци, но още по-зле би било, ако не забележи никаква промяна. Това би означавало, че си е изгубила разсъдъка.

„Вече изобщо не съм сигурна дали искам да притежавам това проклето нещо. Толкова е страшно. И знаеш ли кое е най-смешното? Мисля, че в тази картина има призраци.“

Вдигна платното като поднос, без да позволява на мисълта, която я караше да го държи по този особен начин

(внимавай да не паднеш Роузи)

да изплува. Вдясно до входната врата имаше малък дрешник, но засега в него нямаше нищо друго освен маратонките, с които напусна дома си, и един нов евтин пуловер. Трябваше да остави картината на пода, за да отвори вратата (можеше, разбира се, да я пъхне под мишница, колкото да освободи едната си ръка, ала някак си не й се искаше), но преди да влезе в дрешника, внимателно се взря в нея. Грееше слънце — несъмнено нов елемент, а в небето над храма кръжаха големи черни птици — сигурно и те са нови, но нямаше ли още нещо? Някаква друга промяна? Струваше й, че не греши, но не може да я забележи веднага, защото всъщност нещо липсваше. Нещо бе изчезнало, нещо…

„Не искам и да знам — изрече рязко. — Въобще не искам да мисля за това, тъй че тук ти е мястото.“

Точно така, тук й е мястото. Малко й бе мъчно, че изпитва такива чувства към картината, защото бе започнала да я възприема като талисман, който й носи късмет. Но едно бе сигурно: именно мисълта за Роуз Мадър — безстрашно застанала на своя хълм — я крепеше в първия ден в звукозаписното студио когато я бе обзела паника. Затова не й се искаше да изпитва такива неприятни чувства към картината, нито пък да се страхува от нея… но не можеше да ги превъзмогне. В крайна сметка в маслените платна времето не се променя за една нощ нито пък изрисуваните елементи се увеличават или намаляват, сякаш някой невидим оператор непрестанно сменя лещите на обектива. Роузи нямаше ясна представа какво ще прави с картината за в бъдеще, но за уикенда й готвеше следната съдба — ще се наложи да я тикне в дрешника, да прави компания старите й маратонки.

Внесе я вътре, подпря я на стената (устоявайки на желанието дори да я обърне с лице към стената) и затвори вратата. Като свърши и тази работа, облече единствената си хубава блуза, взе си чантата и излезе от стаята. Докато крачеше по дългия сумрачен коридор към стълбите, от дълбините на съзнанието й изплуваха думите: „Аз възмездявам.“ Роузи се закова на най-горното стъпало и така се разтрепера, че едва не изпусна чантата, а мускулите на десния крак отново я заболяха, сякаш я преряза ужасен спазъм. Но болката премина и тя забърза към първия етаж. „Няма да мисля за това — заповяда си, докато вървеше към автобусната спирка. — Като не искам — няма, а аз съвсем определено не искам. Ще си мисля за Бил. За Бил и неговия мотоциклет.“

12

Мисълта за Бил така я погълна, че не усети кога се озова в студиото всред мрачните герои на „Убий всяко мое утре“, а на обяд съвсем не й остана време за размишления. Господин Лефъртс я покани в приятно италианско заведение на име „Делла Фемина“, което й се стори най-прекрасният ресторант на света. Докато ядеше пъпеш, господин Лефъртс й направи „сериозно предложение за работа“, което включваше договор за двадесет седмици или за дванадесет книги, в зависимост от това кое условие ще се изпълни по-напред, при заплащане осемстотин долара седмично. Нямаше да получава по хиляда долара, както Роуда я бе посъветвала да настоява, но Роби й обеща да й намери импресарио, който да я представи в колкото радиостанции тя пожелае.

— До края на годината можеш да изкараш двадесет и две хиляди долара, Роуз. И повече, ако искаш… но защо да се преуморяваш?

Тя помоли да й остави почивните дни за размисъл, преди да му даде отговор. Господин Лефъртс се съгласи на драго сърце. Преди да се разделят във фоайето на „Корн Билдинг“ (Роуда и Кърт седяха на пейката до асансьора и си шепнеха заговорнически), той протегна ръка. Роузи отвърна на жеста, очаквайки да се ръкуват. Вместо това той пое ръката й, наведе се и я целуна. Младата жена изтръпна от вълнение — подобен жест на внимание бе виждала само по филмите.

Чак когато седна пред микрофона и зачака Кърт да навие нова магнетофонна лента, мислите й се върнаха към картината, прибрана на сигурно място

(надявай се, Роузи, надявай се)

в дрешника. Най-неочаквано осъзна какво се бе променило, какво бе изчезнало от пейзажа — гривната. Жената с пурпурния хитон я носеше над десния си лакът. Тази сутрин на ръката й нямаше нищо.

13

Като се прибра у дома същата вечер, Роузи коленичи на пода и надникна под неоправеното си легло. Златната гривна се бе търкулнала чак до стената, беше се задържала изправена и меко проблясваше в тъмнината. Приличаше на огромна венчална халка. Отстрани имаше още нещо — сгънато парченце син плат. В крайна сметка част от изгубената нощница като че се бе намерила. Парчето бе напръскано с червеникавопупурни петънца. На пръв поглед приличаха на петна от кръв, но тя знаеше какво всъщност представляват — това са петна от сока на плодове, които за нищо на света не бива да се опитват. Тази сутрин имаше подобни петна и по пръстите си и ги изми под душа.

Гривната беше невероятно тежка — най-малко половин, а може би дори цял килограм. Ако очите не я лъжеха и металът бе истински, колко ли ще струва? Сто и двадесет хиляди долара? Или сто и петдесет? Не беше зле, особено като се има предвид, че гривната бе изпаднала от картина, която получи срещу евтин годежен пръстен. И все пак й беше неприятно да докосва украшението и затова го остави до лампата на нощното шкафче.

Седна по турски на леглото и се облегна на стената, подържа сгънатото памучно парче, после повдигна единия му край. Вътре имаше три семки — три съвсем мънички семчици — и докато отчаяно ги гледаше, онези безмилостни думи отекнаха в главата и като биене на клепало:

„Аз възмездявам.“