— Знаех си, че имам право — твърдеше Алберг. — Просто го чувствах. Колко пътници е имало на парахода?
— Шейсет и осем по списъка — отвърна Мартин Бек и попълни цифрата в документа пред себе си.
— Има ли им адресите?
— Не, само националностите. Ще бъде адска работа издирването на всички тези хора. Някои можем, разбира се, да зачеркнем. Деца и стари лелки например. Освен това имаме персонал и екипаж, които също трябва да издирим. Това прави още осемнайсет души, но техните адреси ги имам тук.
— Каза, че според Кафка е заминала сама. Ти какво мислиш?
— Не изглежда да е имала компания. Живяла е сама в каютата. Според плана на парахода тя е била най-отдалечената на средната палуба.
— Да си призная, това почти нищо не ми говори — въздъхна Алберг. — Макар че ги гледам тия лодки няколко пъти в седмицата всяко лято, фактически не знам как изглеждат. Никога не съм бил на борда на някоя от тях. И трите ми изглеждат еднакви.
— Съвсем еднакви, разбира се, не са. Мисля, че трябва да надзърнем на „Диана“. Ще разбера къде се намира сега — рече Мартин Бек.
Той разказа за посещението си в „Жилет“, даде на Алберг адресите на щурмана и капитана, които живееха в Мутала, и обеща да се обади пак, щом разбере къде е параходът „Диана“.
Чак като свърши разговора с Алберг, влезе при шефа със списъка на пътниците.
Хамар го поздрави с напредъка и го помоли да замине и да огледа парахода час по-скоро. Междувременно списъкът с пътниците оставаше грижа на Колберг и Меландер.
Меландер не изглеждаше много въодушевен от задачата да издири адресите на шейсет и седем души, пръснати по цялото земно кълбо. Той седеше в стаята на Мартин Бек със своето копие от списъка на пътниците в ръка и бързо пресмяташе:
— Петнайсет шведи, от които петима Андершон, трима Юхансон и трима Петершон. Звучи обещаващо. Двайсет и един американци. Тоест без един. Дванайсет немци, четирима датчани, четирима англичани, един шотландец, двама французи, двама южноафриканци — тях ще трябва да ги търсим с тамтами, петима холандци и двама турци.
Той си изтръска лулата в кошчето и пъхна списъка в джоба си.
— Турци. По канала Йота — промърмори и излезе от стаята.
Мартин Бек се обади в параходството. „Диана“ бе на котва в Бохус, малко селище край езерото Йота, на около три километра от Гьотеборг. Там трябваше да ги посрещне човек от кантората и да им покаже парахода.
Обади се на Алберг и му съобщи, че взима следобедния влак за Мутала. Договориха се да тръгнат на следващия ден в седем, за да стигнат в Бохус към десет.
Като никога се прибра в къщи не в пиков час и метрото бе почти празно.
Жена му беше почнала да разбира колко важен е този случай за него и си позволи само слаб протест, когато й съобщи, че заминава. Подреди чантата му сред враждебна тишина, но Мартин Бек се престори, че не забелязва демонстративната й надутост. Разсеяно я целуна по бузата и напусна дома си половин час преди тръгването на влака.
— Не се погрижих да ти запазя стая в хотела — съобщи Алберг, който го чакаше с колата извън гарата в Мутала. — Имаме чудесен диван, на който можеш да спиш.
Седяха и говориха до късно през нощта и когато будилникът иззвъня на сутринта, се чувстваха всичко друго, но не и отспали. Алберг звънна в криминално-техническия отдел, откъдето обещаха да изпратят двама души в Бохус. После слязоха при колата.
Утрото беше сивкаво и студено и малко след като потеглиха, почна да ръми.
— Успя ли да откриеш капитана и щурмана? — попита Мартин Бек, когато градът остана зад гърба им.
— Само капитана — отвърна Алберг. — Труден човек. Трябваше да вадя с ченгел всяка дума от устата му. Както и да е, той не е имал много вземане-даване с пътниците. Не е чул или видял нещо, свързано с убийството. А тъкмо по време на това пътуване явно е бил изцяло зает с повредата на мотора… пардон, на машината. Настроението му се развали веднага щом споменах точно този рейс. Но той каза, че имал две момчета за помощници и доколкото му е известно, те са се прехвърлили на друг параход, който прави рейсове за Англия и Германия, веднага след последното пътуване с „Диана“.
— Хм — изхъмка Мартин Бек, — трябва да ги намерим. Ще проверим по параходствата.
Дъждът се усили и с пристигането им в Бохус водата плискаше по стъклата на колата. Не видяха много от селището, дъждът закриваше гледката, но то изглеждаше малко, с няколко фабрики и някаква постройка, простираща се покрай езерото. Намериха пътя към брега и след известно време много бавно каране видяха корабите. Изглеждаха изоставени и призрачни и чак когато стигнаха пристанището, можаха да различат имената, изписани с черни букви под мостиците им.
Останаха в колата, очаквайки човека от параходството. Наоколо не се виждаше жива душа, но малко по-нататък имаше паркирана кола. Когато се приближиха, видяха зад кормилото мъж, който ги наблюдаваше.
Завиха и паркираха колата до другата. Човекът смъкна страничното стъкло и нещо извика. През бученето на дъжда дочуха имената си и Мартин Бек закима утвърдително, докато смъкваше своето стъкло.
Мъжът се представи и предложи въпреки дъжда да се качат веднага на борда.
Беше нисък и набит, сякаш се търкаляше пред тях, водейки ги към „Диана“. С известно затруднение той се прехвърли през планшира и под козирката на мостика изчака Мартин Бек и Алберг, които се изкатериха след него.
Човечецът отключи една врата откъм десния борд и влязоха в нещо като гардеробна. От другата страна личеше също такава врата, която водеше до горната палуба. Отдясно имаше две стъклени врати към трапезарията, а между тях — голямо огледало. Точно по средата му се спускаше отвесна стълба към долната палуба. Слязоха по нея и след това по още една стълба. Долу имаше четири големи каюти и салон-каюта с обточени с ширити дивани. Човечецът показа как може да се покрият с кувертюри.
— Когато имаме повече пасажери, спят тук — поясни той.
Изкачиха се обратно по стълбата до следващата палуба. Там имаше каюти за пътниците и екипажа, тоалетни и баня. Трапезарията бе на средната палуба. Вътре имаше шест кръгли маси с места за по шест души, бюфет на кърмата и малко сервизно помещение с кухненски асансьор, водещ надолу към кухнята. От другата страна на гардеробната се намираше салон с големи прозорци с изглед към носа на кораба.
Когато се качиха на най-горната палуба, дъждът почти беше спрял. Тръгнаха към носа. Откъм десния борд имаше три врати — едната към сервизното помещение, другите две към каютите. Към носа имаше трап, водещ към командния мостик. До самия трап бе каютата на Роузана Макгро.
Вратата на каютата гледаше точно към носа. Човекът я отвори и те влязоха. Помещението беше малко, около метър и половина, без вентилатор. Облегалката на койката можеше да се повдига, така че да се превърне в още една, горна койка. Друго в каютата, освен мивка с шкафче с махагонова дръжка, почти нямаше. На дъсчената стена бяха закрепени огледало и поличка за чаши и тоалетни принадлежности. Подът бе покрит със закован килим, под койката имаше място за куфари, а до нея — празно пространство с няколко закачалки.
Мястото бе твърде тясно за трима души, което човекът от параходството веднага разбра. Той излезе и седна на сандъка със спасителните пояси, вгледан със сбърчено чело в калните си обувки, от които по палубата се стичаше вода.
Мартин Бек и Алберг огледаха малката кабина. Не се надяваха на някакви следи от Роузана, тъй като знаеха, че каютата е била почиствана безброй пъти от нейното пребиваване насам. Алберг внимателно легна на койката и установи, че едва ли може да се смята за просторно място за спане на възрастен човек.
Оставиха вратата на каютата отворена, излязоха и седнаха върху сандъка до човека.
След известно време мълчание забелязаха голяма черна кола да завива долу на пристанището. Това бяха хората от криминално-техническия отдел. Носеха голям черен куфар. Не мина много време и те вече работеха.
Алберг смушка Мартин Бек и кимна към трапа. Качиха се на горната палуба. От двете й страни бяха закрепени две спасителни лодки, имаше два сандъка за шезлонги и одеяла, но иначе палубата бе празна. До капитанския мостик бяха разположени две пътнически каюти, интендантски килер и капитанската каюта.
В основата на трапа Мартин Бек спря и извади плана на каютите, който бе получил в параходството. Водейки се по него, той обиколи кораба още един път. Когато се върнаха на носа, дребният човечец все още седеше на сандъка, тъжно наблюдавайки двамата полицаи, които пълзяха на колене по каютата и вадеха гвоздеите от килима.
Часът бе вече два, когато голямата полицейска кола изчезна по пътя към Гьотеборг, пръскайки фонтани от кал от колелата. Криминалистите бяха взели със себе си всичко, което можеше да се извади от каютата, а то не беше особено много. Смятаха, че резултатите от експертизата няма да се забавят.
Мартин Бек и Алберг благодариха на човека от параходството, а той раздруса ръцете им с прекален ентусиазъм, явно благодарен, че най-сетне ще се махне оттам.
Когато и неговата кола изчезна зад първия завой, Алберг каза:
— Уморен съм и съм доста гладен. Да идем в Гьотеборг и да пренощуваме там. Имаш ли нещо против?
След половин час паркираха пред някакъв хотел на „Постгатан“. Взеха си отделни стаи, отпочинаха около час и после слязоха да вечерят.
Докато се хранеха, Мартин Бек разправяше за лодки и кораби, а Алберг — за някакво пътуване до Ферийските острови.
Никой от тях не спомена Роузана Макгро.