Майкъл МуркокРуническият жезъл

ПОСВЕЩЕНИЕ:


На Джим Каутърн,

Който ми помогна да напиша тази книга.

КНИГА ПЪРВА

ПЪРВА ГЛАВА

Кратък епизод в тронната зала на крал Хуон

Тактици и войни, надарени с ненадминат кураж и умение, незагрижени дори за собствения си живот, разложени до дъното на душите си и с побъркани умове, намразили всичко, което не е докоснато от покварата, владетели на страховити и аморални сили — на сили, лишени от всякаква справедливост, Бароните на Гранбретан разнасяха победно знамето на своя император Хуон навсякъде из злощастния континент, наречен Европа, който бяха провъзгласили за негова лична собственост; а вееше се това знаме и над Изтока и Запада, където гранбретанците също имаха интереси. Изглеждаше, че няма такава сила, естествена или свръхестествена, но достатъчно могъща, та да спре безумието на тази смъртоносна вълна. И наистина, никъде по пътя си не срещаха гранбретанците каквато и да било съпротива. С подигравателна надменност принуждаваха те много горди народи да им плащат данък и този данък беше и тежък, и кървав.

Малцина в покорените земи дръзваха да хранят каквато и да било надежда. Още по-малко бяха онези, които смееха да изразят на глас тази надежда, а пък от последните само единици, тайно и насаме, прошепваха името, символизиращо споменатата надежда.

И това име бе Медният замък.

Тези, които произнасяха името, знаеха какво се крие зад него, защото Медният замък беше единствената крепост, останала несъкрушена от войските на Гранбретан, и защото в Медния замък живееха хора, превърнали се в герои, храбреци, които открито се съпротивляваха на Тъмната империя и чиито имена бяха като проклятие за барон Мелиадус, Гранд констебъл на Ордена на Вълка и Главнокомандващ завоевателната армия, а на всички бе известно, че баронът води лична война с тези герои и най-вече с легендарния Дориан Хоукмун фон Кьолн, оженил се за жената, която Мелиадус желаел страстно — Изелда, дъщерята на граф) Медни.

Ала Медният замък не беше разгромил армиите на Гранбретан, а само бе избегнал участта, сполетяла останалите, премествайки се ненадейно с помощта на една чудна, древна кристална машина в друго измерение на Земята, където споменатите герои — Хоукмун, граф Медни, Хюлам д’Аверк, Оладан от Българските планини и шепата оцелели гвардейци на Камарг се радваха на спокойно съществувание. Немалко бяха онези, които вярваха, че героите на Камарг са ги изоставили завинаги. Не ги виняха, ала надеждата им гаснеше с всеки изминат ден, през който героите не се завръщаха.

Никой дори не подозираше, че в отделения от времето си Камарг Хоукмун и останалите бяха изправени пред нови проблеми, защото според някои сведения учените-магьосници от Тъмната империя бяха само на крачка да открият способ, за да пробият бариерата на пространството и да намерят пътя към тях. Мистериозният Рицар в Черен кехлибар и Злато беше посъветвал Хоукмун да се отправи на пътешествие към една непозната страна, където да открие легендарния Меч на зората, който щеше да им помогне в борбата и най-вече да послужи в плана на Руническия жезъл, чийто верен служител бе и Хоукмун — според твърденията на Рицаря. След като се сдоби с меча, Хоукмун научи, че трябва да поеме на път край брега на Амарек, докато достигне град Днарк, където мечът щял да бъде от полза. Ала този път Хоукмун бе твърдо решен да следва собствените си планове. Той жадуваше да се завърне в Камарг и да види отново своята красива съпруга Изелда. И като получи от Бючард напълно оборудван кораб, Хоукмун нареди да вдигнат платна и да завъртят носа към Европа, въпреки заповедта, дадена му от Рицаря, според когото дългът на Дориан към Руническия жезъл — този загадъчен предмет, за който се смята, че контролирал човешките съдби — бил по-голям от дълга пред Изелда, приятелите и неговата втора родина. С Хоукмун към морската шир се отправи и верният му приятел Хюлам д’Аверк.

А в това време в Гранбретан барон Мелиадус кипеше от гняв, понеже кралят-император не му позволяваше да изпълни клетвата си срещу обитателите на Медния замък. И докато Шенегар Трот се издигаше бляскаво нагоре, печелейки благоволението на краля, Мелиадус, доскорошният първи конквистадор на двора, беше изпаднал в немилост. Още по-голямо бе отчаянието му, след като така желаната плячка се беше изплъзнала от ноктите му в пущинаците на Йел и трябваше да се завърне с празни ръце в Лондра, където го очакваше поредната аудиенция с безсмъртния Хуон, краля-император…


Из „Предание за Руническия жезъл“

Огромните порти се разтвориха и барон Мелиадус, наскоро завърнал се от Йел, пристъпи в тронната зала на краля-император, за да докладва за провала и за онова, което беше открил.

Щом влезе в залата, чийто покрив сякаш достигаше небесата и чиито стени бяха толкова далеч, като че ли обгръщаха границите на страната, пред него се изпречи двойна редица гвардейци. Това бяха войници от Ордена на Богомолката, чийто военачалник бе самият Хуон. Лицата им бяха скрити от изпъстрени с разноцветни перли насекомоподобни маски.

Мелиадус с мъка овладя надигналия се в него гняв, изчака нетърпеливо, докато гвардейците оформят тесен проход в редиците си, и след това тръгна пред окъпаната в ослепително сияние зала, в която висяха блестящите знамена на петстотинте знатни гранбретански фамилии. По стените имаше мозайки от скъпоценни камъни, пресъздаващи всички величави победи на Тъмната империя. От двете му страни бе строен шпалир от застинали като статуи войници — чак до намиращия се на цяла миля тронен глобус.

Някъде по средата на пътя Мелиадус спря и бавно се поклони, ала без да влага особено старание.

Докато се изправяше, непроницаемата черна сфера сякаш за миг потрепери, сетне черната стена бе прорязана от яркочервени жили, напомнящи кръвоносни съдове, а вътрешността се изпълни с млечнобяла консистенция. Получената смес от кръв и мляко се завъртя и от нея изплува сгърчен, свит на кълбо ембрион. Две зловещи, твърди и проницателни очи се впиха в неговите; зад тях се криеше интелигентност, с каквато можеше да бъде надарен само един безсмъртен. Това беше самият Хуон, крал-император на Тъмната империя на Гранбретан, Гранд констебъл на Ордена на Богомолка-та, владетел на съдбините на десет милиона души, пълноправен господар на света, който щеше да живее вечно и заради когото барон Мелиадус бе завладял Европа и земите отвъд нея.

Откъм тронния глобус долетя меден юношески гласец (нещастното дете, на което бе принадлежал този глас, бе мъртво от хиляди години):

— Ах, ето го и нашия непокорен барон Мелиадус…

Мелиадус се поклони и промърмори:

— Ваш предан слуга, всевиждащи принце.

— И какво възнамерявате да ни съобщите, припрени друже?

— Успех, велики императоре. Доказателство за моите подозрения…

— Открихте ли изчезналите без вест емисари на Азиакомуниста?

— Съжалявам, но не успях, благородни сир…

Барон Мелиадус така и не беше узнал, че Хоукмун и д’Аверк бяха проникнали под това прикритие в столицата на Тъмната империя. Знаеше го единствено Флана Микосеваар, помогнала им в бягството.

— Тогава какво търсите тук, бароне?

— Открих, че Хоукмун, който, продължавам да твърдя, е най-голямата заплаха за нашата безопасност, е посетил този остров. Когато пристигнах в Йел, успях да заловя него и предателя Хюлам д’Аверк, както и магьосника Миган от Ландар. Оказа се, че те знаят тайната за пътуването между различните измерения. — Барон Мелиадус пропусна да спомене, че и тримата бяха съумели да му се изплъзнат. — Изчезнаха буквално пред очите ни. Всемогъщи повелителю, ако тези хора могат да идват и да си отиват от земите ни когато пожелаят, за никого не би трябвало да има съмнение, че не можем да бъдем в безопасност, докато не ги унищожим. Ето защо ви съветвам незабавно да насочим усилията на всички наши учени — и най-вече на Тарагорм и Калан — за откриване и елиминиране на тези ренегати. Те ни заплашват отвътре…

— Барон Мелиадус. Какво научихте за емисарите на Азиакомуниста?

— Нищо, засега. Всемогъщи кралю…

— Това са шепа непокорници, барон Мелиадус, с които нашата империя може да се справи винаги. Но когато границите ни са заплашвани от толкова могъща сила, сила равна на нашата, при това разполагаща с научни открития, които са неизвестни за нас — ето от тази сила наистина трябва да се боим… — заключи меденият гласец с високомерно презрение.

Мелиадус сбърчи вежди.

— Всемогъщи кралю, не разполагаме с каквито и да било сведения, че се подготвя подобно нападение…

— Така е. Но от друга страна, барон Мелиадус, нима разполагаме със сведения, че Хоукмун и неговите съратници биха могли да ни причинят каквато и да било вреда? — При тези хладно произнесени думи в глобуса се появиха зловещи синкави струйки.

— Всемогъщи кралю. Дайте ми време и възможност…

— Ние сме разширяваща се империя, барон Мелиадус. И желаем да продължим в същата насока. Ще бъде проява на непростим песимизъм, ако тъкмо сега спрем. Не смятате ли? Не такива са целите ни. Ние се гордеем с влиянието, което оказваме върху еволюцията на Земята. Бихме желали да разширяваме това влияние. Вие, от друга страна, изглеждате напълно лишен от желание да налагате със сила нашите принципи където и да било на тази планета — и да сеете ужас във всяко кътче на света. Вие започвате да издребнявате в целите си, отдавате се на страховете си…

— Но като отказвате да се противопоставите на тези тайни сили, които биха могли да съкрушат плановете ни, всевиждащи принце, вие излагате на опасност бъдещето, което предначертахте!

— Ние не обичаме разногласията, барон Мелиадус. Ала както чуваме, вашата лична омраза към Хоукмун и вашето непреодолимо желание по Изелда, дъщерята на Медни, пораждат сериозни разногласия. Смятаме за проява на егоизъм подобно отдаване на цели, далечни от нашите, и ако продължавате в същия дух, ще бъдем принудени да издигнем друг на ваше място и да ви освободим от настоящия пост — както и от вашия Орден…

Баронът инстинктивно посегна към маската си. Да бъде лишен от нея! Това беше най-големият позор — и най-ужасният от всички! Да бъде изхвърлен сред утайката на Лондра — при кастата на лишените от маски! Мелиадус потрепери и с мъка намери сили да продължи.

— Готов съм да се вслушам в повелите ви, императоре на Земята…

— Тогава го направете, барон Мелиадус. Не бихме желали един толкова прочут военачалник да бъде погубен от някакви мъгляви въжделения. Ако наистина искате да си възвърнете нашето благоразположение, трябва да откриете по какъв начин са напуснали столицата емисарите от Азиакомуниста.

Барон Мелиадус падна на колене, разпери ръце и кимна с огромната си вълча маска. Ала докато завоевателят на Европа се покланяше пред своя крал, умът му бе изпълнен с безброй бунтовни мисли и той благодари на духа на ордена, че маската прикрива изкривеното му от гняв лице.

Той се отдалечи заднишком от тронния глобус. Кралят го разглеждаше с насмешливите си очички. После езикът на Хуон докосна чевръсто перлата, която плуваше недалеч от сгърчената глава, белезникавата течност се завихри, блесна във всички цветове на дъгата и постепенно придоби непроницаемо черен цвят.

Мелиадус се обърна и пое по безкрайния път из гигантските коридори, усещайки в гърба си подигравателните погледи на гвардейците-богомолки.

Когато главната порта остана зад него, той сви наляво и пое право към апартамента на графиня Флана Микосеваар от Канбъри, вдовицата на Асровак Микосеваар — московския ренегат, който приживе бе командвал Легиона на лешоядите. Графиня Флана беше не само почетна предводителка на легиона, но също така и братовчедка на краля-император — единственият му жив родственик.

ВТОРА ГЛАВАМИСЛИТЕ НА ЕДНА ГРАФИНЯ

Положила своята позлатена жеравова маска върху лакираната масичка, графинята бе зареяла поглед през прозореца, към стърчащите в небето налудничави кули на Лондра. По красивото й бледо лице се четеше дълбока печал.

Тя се надигна и червеникавите лъчи на слънцето заблестяха с безброй отражения по обсипаната й със скъпоценни камъни роба. Графинята спря пред гардероба и го отвори. Тук бе прибрала странните одежди, останали й за спомен от двамата посетители, напуснали тайно апартамента й преди много дни, дегизировката, използвана от Хоукмун и д’Аверк, когато се представяха за пратеници на Азиакомуниста. Сега тя се питаше къде ли се намират двамата герои — и най-вече д’Аверк, за когото не се съмняваше, че я обича.

Флана, графинята на Канбъри, бе имала поне дузина съпрузи и още толкова любовници и се беше отървала от всичките със същата лекота, с която се захвърля захабен чифт чорапи. Никога досега не беше познавала любовта, нито се бе доближавала до подобно чувство.

Ала по някакъв непонятен начин именно д’Аверк, низвергнатият ренегат, който непрестанно се преструваше на болнав, беше пробудил това чувство в нея. Може би защото Флана бе прекарала почти целия си живот във вътрешно усамотение и бе запазила здравия си разсъдък — за разлика от обкръжаващите я придворни. Може би д’Аверк — сантименталният, нежен и чувствен любовник — я бе пробудил от така нетипичната за веселата й натура апатия, наложена й от продължителното пребиваване в умопобъркания, перверзен свят на крал Хуон.

И ето че вече напълно пробудена, графиня Флана не можеше повече да понася ужасите, които бяха неделима част от ежедневието й, измъчваше я отчаяно желание по любовника, дарил й една-едничка нощ и изчезнал, може би завинаги, или за да срещне някъде гибелта си.

Тя се беше затворила в апартамента си, избягвайки каквито и да било срещи със своето обкръжение, ала усамотението не лекуваше, а по-скоро засилваше мъката й.

По красивите бузи на Флана се стичаха сълзи и тя ги попи с фина копринена кърпичка.

Една прислужница понечи да влезе в стаята, но се спря разколебана на прага. Флана посегна по навик към позлатената маска.

— Какво има?

— Дошъл е барон Мелиадус фон Кройден, миледи. Настоява да разговаря с вас. Въпросът не търпял отлагане.

Флана вдигна тежката маска и я намести върху раменете си. Помисли още малко върху съобщението, сетне поклати глава. Защо да не се срещне с Мелиадус? Може би баронът носи някакви вести за д’Аверк, когото ненавиждаше. Ако е малко по-хитра, ще научи всичко, каквото й е нужно.

Ами ако Мелиадус поиска да се любят, както предишния път?

Какво пък толкоз, ще го отпрати и отново ще се усамоти.

Тя лекичко наклони маската с изображение на жерав и каза:

— Поканете барона.

ТРЕТА ГЛАВАХОУКМУН ПРОМЕНЯ СВОЯ КУРС

Огромните платна бяха изпънати до скъсване от вятъра. Корабът се носеше по гладката повърхност. Небето беше ясно, океанът — съвсем спокоен, като огромно лазурно езеро. Бяха вдигнали веслата; а гребците се настаниха на горната палуба. Облеченият в оранжево и черно боцман се покачи на мостика и спря до Хоукмун, който бе зареял поглед към морската шир.

Златистите къдрици на Дориан се вееха, виненият му плащ плющеше. Красивото му обветрено лице бе по-загрубяло от преживените в последно време премеждия, а черната перла в челото му бе изгубила някогашния си блясък. Той кимна тежко в отговор на приветствието на боцмана.

— Сър, наредих да вдигнем всички платна и да поемем край брега на изток — докладва боцманът.

— Кой ви даде този курс?

— Ами, никой, сър. Но предположих, че след като се отправяме към Днарк…

— Нямам никакво намерение да плавам към Днарк, уведомете кормчията.

— Но нали странният рицар — Рицарят в Черен кехлибар и Злато — каза, че…

— Не съм негов слуга, боцмане. Поемаме към открито море. Към Европа.

— Към Европа ли, сър? Мога да ви уверя, че след като, спасихте Нарлийн, ние сме готови да отидем с вас навсякъде. Давате ли си сметка обаче какво огромно разстояние ни дели от Европа, колко голям е океанът, който трябва да пресечем, какви бури…

— Да, зная. Но въпреки това поемаме към Европа.

— Както заповядате, сър. — Боцманът се завъртя и даде нови нареждания на кормчията.

В това време д’Аверк излезе от каютата и се изкатери по стълбата. Хоукмун го посрещна усмихнато.

— Добре ли спа, приятелю д’Аверк?

— Ами, добре! Може ли да се спи на борда на това проклето люшкащо се корито? Май ми е писано да прекарам в мъчително безсъние половината от времето, през което съм с теб, Хоукмун. Е, успях малко да подремна. Човек не би могъл да се надява на повече в подобни условия.

Хоукмун избухна в смях.

— Когато преди час надникнах в каютата, ти хъркаше оглушително.

Д’Аверк учудено вдигна вежди.

— Така ли? Значи си ме чул да дишам тежко. Опитвах се да не вдигам шум, за да не преча на останалите, но, изглежда, настинката ми — същата, която хванах на този проклет кораб — прераства в нещо по-сериозно и ще ми причинява нови неприятности. — Той повдигна кърпичката си към устата си.

Д’Аверк беше облечен в синя широка копринена риза и алени бричове, затъкнати в кожени ботуши, а в колана си беше препасал сабя и кортик. Около загорялата му шия бе завързано пурпурно шалче, а дългата му коса бе прихваната отзад с гривна. По аскетичното му лице играеше познатото насмешливо изражение.

— Но добре ли чух преди малко? — попита той. — Вярно ли е, че нареждаш на боцмана да поемем към Европа?

— Точно така.

— Значи не си се отказал от идеята да се върнем в Медния замък и да забравим поредните напътствия на Рицаря в Черен кехлибар и Злато, който искаше да отнесеш ей този меч на съвсем друго място. — Той посочи тежкия меч, увиснал на пояса на Хоукмун. — А поточно в Днарк, където щял да послужи за нещо на Руническия жезъл.

— Ако дължа нещо, то е на мен и на моите най-близки роднини и нямам никакво намерение да служа на някакъв си легендарен предмет, за който дори не е сигурно, че съществува.

— Доскоро не би повярвал и в свръхестествените сили, които крие в себе си Мечът на зората, нали? — напомни му д’Аверк. — Ала сам видя призрачните войни, които се материализираха при първия ти зов, за да ни спасят.

Някаква тъмна сянка пробягна по лицето на Хоукмун.

— Така е — съгласи се неохотно той. — Но въпреки това твърдо съм решен да се завърна в Медния замък, стига това да е възможно.

— Никой не може да твърди със сигурност в кое измерение е замъкът в момента.

— Зная. Мога само да се надявам, че е в същото измерение, в което сме и ние? — Последните думи Хоукмун произнесе така, че да приключи неприятната тема. Д’Аверк повдигна вежди за втори път, сетне се спусна обратно по стълбичката, като си подсвиркваше безгрижно.

Следващите пет дни времето се задържа тихо и моряците разпънаха всички възможни платна, за да достигнат максимална скорост.

На шестия ден боцманът се изкачи на мостика при Хоукмун и посочи напред.

— Сър, виждате ли потъмнялото небе на хоризонта? Движим се право към страшна буря.

Хоукмун присви очи и проследи накъде му сочи боцманът.

— Буря, казвате? Изглежда доста странно оттук.

— Съгласен съм с вас, сър. Да приберем ли платната?

— Не, боцмане. Ще продължим право напред, докато преценим по-добре какво ни чака.

— Както наредите, сър. — Боцманът се върна на палубата, като клатеше замислено глава.

Само след няколко часа хоризонтът пред тях заприлича на непроницаема стена, която се простираше докъдето им стигаше погледът, а доминиращите й цветове бяха червено и пурпурно. Стената се извисяваше нагоре, ала небето над тях си оставаше все така синьо, а океанската шир — съвършено спокойна. Отслабна само вятърът. Сякаш плуваха в огромно езеро, чиито брегове се издигаха от всички страни и изчезваха в небесата. Моряците изглеждаха смутени и объркани, а следващия път, когато боцманът застана пред Хоукмун, по лицето му се четеше страх.

— Да продължаваме ли напред, сър? Никога през живота си не съм срещал нещо подобно, нито пък съм чувал за такова явление. Моряците са доста изплашени, сър, и да ви призная, аз също се боя.

Хоукмун кимна с разбиране.

— Гледката е доста странна, признавам, и като че ли се дължи по-скоро на свръхестествени, отколкото на естествени причини.

— Това казват и моряците, сър.

Хоукмун беше готов да продължава напред, докато се изправи лице в лице с онова, което ги чака, ала си даваше сметка, че трябва да мисли и за екипажа, съгласил се доброволно да го придружава от благодарност, задето беше спасил Нарлийн от посегателствата на пиратския предводител Валжон от Старвел — предишния притежател на Меча на зората.

Хоукмун въздъхна.

— Добре, боцмане. Спуснете всички платна и ще изчакаме нощта тук. Ако имаме късмет, това чудо утре може и да го няма.

— Благодаря ви, сър — кимна с нескрито облекчение боцманът.

Хоукмун му махна да си върви, после се обърна и втренчи поглед в колосалната стена. Дали това бяха облаци, или нещо друго? Отнякъде полъхна хладен ветрец. Въпреки че слънцето напичаше все така приятно, лъчите му като че ли изчезваха в мрачните стени.

Наоколо цареше мъртвешко спокойствие. Хоукмун се зачуди дали беше взел правилно решение, когато отклони платнохода от маршрута за Днарк. Доколкото му беше известно, само древните бяха навлизали толкова навътре в океана. Кой знае какви страшни опасности можеха да ги дебнат далеч от брега?

Нощта се спусна. Далечните мрачни стени приличаха на сияещи в зловеща червеникава светлина завеси. Нищо естествено нямаше в това призрачно сияние.

Хоукмун започна да изпитва леко безпокойство.

На сутринта стената сякаш се беше приближила към тях, а синьото море наоколо се беше смалило. Хоукмун се зачуди дали не са попаднали в някаква странна клопка, заложена от гиганти или свръхестествени сили.

Загърнат в тежкото наметало, той крачеше по борда още преди зазоряване.

Не след дълго се появи д’Аверк, увит в три наметала, И потрепери зиморничаво.

— Приятна утрин, а, Хоукмун?

— Да — промърмори кьолнският дук. — Но какво ще кажеш за това, д’Аверк?

Французинът поклати глава.

— Мрачна гледка, нали? Ето го и боцмана.

Двамата се обърнаха, за да поздравят боцмана. Той също се беше загърнал в дебело наметало, използвано главно по време на буря.

— Някакви интересни хрумвания за онова там, боцмане? — попита д’Аверк.

Боцманът поклати глава и се обърна към Хоукмун.

— Сър, хората заявиха, че каквото и да се случи, ще са с вас. Готови са дори да умрат, ако заповядате.

— Май ги е обхванало мрачното настроение — засмя се д’Аверк. — Е, кой може да ги вини?

— Кой наистина, сър? — Кръгло лице на боцмана изглеждаше посиняло от отчаяние. — Да наредя ли да вдигнем платна, сър?

— По-добре, отколкото да чакаме това нещо да се доближи съвсем — рече Хоукмун. — Дайте заповед да вдигнат платната, боцмане.

Боцманът побърза да изпълни заповедта. Извика на хората си и те се изкатериха по мачтите и се заеха с въжетата. След малко всички платна бяха разпънати и корабът отначало неохотно, със скърцане потегли към странните облаци, напомнящи сиви скали.

Ала щом ги доближиха, облаците се завъртяха във вихър, сякаш пробудени от невидима сила. Вътре в тях се появиха нови, по-тъмни оттенъци, и до ушите им достигна далечен и отпърво приглушен вой. Моряците едва се сдържаха да не изпаднат в паника, много от тях се бяха вкопчили в такелажа и се озъртаха уплашено. Хоукмун присви тревожно очи и погледна напред.

И внезапно стената изчезна!

Хоукмун възкликна от изненада.

От всички страни ги заобикаляше спокойно море, съвсем същото, като през първите дни от пътуването им. Моряците нададоха радостни възгласи, ала Хоукмун забеляза, че лицето на д’Аверк е мрачно. Хоукмун също чувстваше, че опасността не ги е подминала, и остана на мостика, стиснал с ръце парапета.

И изведнъж от морето се появи огромно чудовище.

Радостните викове на екипажа в миг се превърнаха в ужасени писъци.

Още няколко чудовища изникнаха край кораба. Имаха гигантски змийски глави със зинали, изпълнени с остри зъби пасти; водата се стичаше с грохот от люспестите им шии, а в блестящите им очи гореше неистова и заплашителна омраза.

Последва оглушителен грохот и едно от гигантските чудовища се издигна във въздуха над тях.

— Свършено е с нас, Хоукмун — произнесе с философско спокойствие д’Аверк и извади сабята си. — Жалко, че не можах да зърна за последен път Медния замък, нито да целуна жената, на която отдадох сърцето си.

Хоукмун почти не го чу. Беше изпълнен с горчивина, защото вече не се съмняваше, че тук, толкова далеч от всичко, за което милееше, му предстои да срещне своята кончина и че никой никога няма да узнае къде и как e загинал…

ЧЕТВЪРТА ГЛАВАОРЛАНД ФАНК

Сенките на гигантските морски чудовища прелитаха над палубата, а шумът от крилата им караше въздуха да трепти. Хоукмун гледаше с хладно равнодушие как едно от чудовищата се носи, раззинало паст, право към малкия платноход. Дукът знаеше, че краят му е близо. Ала неочаквано чудовището литна отново нагоре, като пътем отхапа върха на мачтата.

Напрегнал всички мускули, изпънат като струна, Дориан Хоукмун оголи Меча на зората, оръжието, което нито един смъртен освен него не можеше да притежава. Знаеше, че дори това свръхестествено творение ще бъде абсолютно безполезно срещу ужасяващите създания на океанските дълбини, знаеше също, че ще е достатъчно само да нанесат няколко удара с опашките си но корпуса и корабът щеше да потъне като камък право към дъното.

Платноходът се люшна от вятъра, вдигнат от огромните крила. Из въздуха се разнесе отвратителна смрад.

Д’Аверк направи гнуслива физиономия.

— Защо не ни нападат? Да не са решили първо да си поиграят с нас?

— Така изглежда — процеди през зъби Хоукмун. — Може би им доставя удоволствие да ни гледат как треперим, преди да ни унищожат.

Следващия път, когато огромната сянка легна върху тях, д’Аверк подскочи и замахна със сабята, ала чудовището промени рязко посоката си и мина встрани от палубата. Д’Аверк сбърчи устни.

— Уф! Само как смърди! Въздухът взе да става вреден за болнавите ми дробове.

Междувременно чудовищата започнаха да удрят по корпуса с гигантските си люспести криле. Хоукмун и д’Аверк се люшнаха и вкопчиха ръце в парапета, за да не се преметнат зад борда.

— Намислили са да преобърнат кораба! — извика учудено д’Аверк. — Искат да ни хвърлят сред вълните!

Загледан мрачно в ужасните чудовища, Хоукмун не отговори. Корабът се наклони застрашително, завъртя се, а чудовищата се издигнаха високо в небето и се събраха, сякаш за да обсъдят по-нататъшните си действия. Хоукмун се опитваше да открие в очите им някакъв проблясък на разум, ала не намираше дори намек за начеваща интелигентност.

В това време чудовищата направиха широк завой, озоваха се зад кърмата и се обърнаха с муцуни към тях.

Платната неочаквано се издуха до скъсване и д’Аверк изненадано възкликна:

— Значи това са намислили! Насочват кораба в посоката, в която искат да поемем! Това е невероятно!

— Ясно е, че отново ще плаваме към Амарек — рече Хоукмун, докато се надигаше от палубата. — Чудя се…

— Кое е любимото им ястие ли? — извика д’Аверк. — Едва ли си падат по ароматни късчета като нас! Току-виж сме развалили вонята в устата им! Пфуй!

Хоукмун се усмихна, въпреки че опасността все още не беше отминала.

Моряците бяха слезли при греблата и с разширени от ужас очи следяха действията на чудовищата.

— Нищо чудно гнездото им да е някъде в тази посока — предположи Хоукмун. — Може малките им да обичат прясно месце, още топло.

Д’Аверк го погледна обидено.

— Ама и ти ги говориш едни, приятелю! Никак не си тактичен…

Хоукмун се засмя поразвеселен.

— Но пък ако гнездото е на суша, ще имаме макар и малка възможност да се побъхтим с тях — продължи той. — В открито море шансовете ни за оцеляване са никакви.

— Какъв непоправим оптимист си, Дориан…

Близо час странните хвъркати чудовища издуваха платната на кораба, който се носеше с невероятна скорост по вълните. По едно време Хоукмун посочи напред, без да казва нищо.

— Остров! — извика д’Аверк. — Прав беше в предположенията си.

Всъщност това беше по-скоро лишен от растителност къс скала, чиито брегове се издигаха стръмно нагоре, сякаш увенчаваха върха на скрита в океанските дълбини планина.

Ала Хоукмун веднага долови новата опасност.

— Скали! Насочваме се право към тях! Екипаж! Всички по местата си! Кормчия… — Още не довършил, Хоукмун се завтече към щурвала, сграбчи го и го завъртя отчаяно, опитвайки се да отклони носещия се право към зъберите кораб.

Д’Аверк присъедини усилията си към неговите. Островът растеше пред очите им с всеки изминат миг и шумът на прибоя ставаше оглушителен — като ударите на съдбата!

Носът на кораба се завъртя лениво встрани от скалите, върху палубата се изсипа фонтан ситни пръски. Но тъкмо когато вече смятаха, че са се измъкнали, отдолу се разнесе ужасен раздиращ звук, който бързо прерасна в трясък от трошащи се дъски, и те осъзнаха, че корабът се е натъкнал на подводни скали, отворили пробой-на под ватерлинията.

— Всеки да се спасява както може! — извика Хоукмун и изтича при перилата. Д’Аверк го последва. Корабът се разтърси, сякаш внезапно беше оживял, и всички на палубата бяха запратени безмилостно към перилата. Целите натъртени и охлузени, ала иначе невредими, Хоукмун и д’Аверк скочиха чевръсто на крака, поколебаха се за миг и после се хвърлиха в разпенените води на океана.

Хоукмун почувства, че неумолимо потъва към дъното, теглен от неимоверно тежкия меч. През заобикалящите го водовъртежи различи още няколко мятащи се под водата тела. Тътенът на прибоя го блъскаше приглушено в ушите. Не му даваше сърце да се освободи от Меча на зората. Избута го встрани, за да не пречи на движенията му, после зарита с крака и успя да изплува на повърхността.

Щом подаде глава сред вълните, потърси с поглед платнохода. Морето изглеждаше странно спокойно, вятърът беше утихнал, тътнежът на прибоя бе отслабнал до едва доловим шепот и изобщо след доскорошната врява тишината изглеждаше странна и необяснима. Хоукмун заплува към една плоска скала, стигна я и се покатери на сушата.

После погледна назад.

Хвъркатите чудовища продължаваха да се реят в небето, но толкова нависоко, че вече не се долавяше и полъх от могъщите им криле. Изведнъж те се стрелнаха още по-нагоре, застинаха за миг в небосвода и след това полетяха право надолу.

Едно по едно чудовищата разпаряха водната шир със страхотен плясък. Накрененият кораб скърцаше жално под ударите на гигантските вълни, а Хоукмун едва не беше пометен от скалата, върху която се бе закрепил.

Когато вдигна глава, чудовищата бяха изчезнали.

Хоукмун изтри водата от очите си.

Какво ли щяха да предприемат сега чудовищата? Може би ги бяха докарали тук, за да ги държат живи, докато изпитат нужда от прясно месо? Нямаше как да отговори на тези въпроси.

До ушите му достигна сподавен вик. Той се огледа и забеляза поне дузина моряци, начело с д’Аверк, да се препъват между скалите към него.

Д’Аверк изглеждаше озадачен.

— Видя ли, чудовищата си тръгнаха?

— Аха. Питам се обаче дали няма да се върнат?

Д’Аверк хвърли мрачен поглед към мястото, където бяха изчезнали странните създания, и сви рамене.

— Предлагам да спасим каквото можем от кораба и после да огледаме острова — рече Хоукмун. — Колко са оцелелите? — И погледна въпросително боцмана, из-правил се зад д’Аверк.

— Мисля, че всички, сър. Имахме голям късмет. Вижте. — Той посочи с ръка другия край на брега, където се бяха струпали останалите моряци.

— Прехвърлете няколко души на платнохода, преди да е потънал. — нареди Хоукмун. — Завържете го с въжета за брега и докарайте всички налични провизии.

— Разбрано, сър. Ами ако чудовищата се завърнат?

— Тогава ще му мислим — каза решително Хоукмун.

През следващите няколко часа прехвърлиха всичко, каквото можаха да спасят от пробития кораб, и го струпаха на скалистия бряг.

— Как мислиш, ще можем ли да поправим кораба? — понита д’Аверк.

— Може би. Морето е много по-спокойно и като че ли опасността от потъване отмина. Но това ще отнеме време. — Хоукмун неволно докосна помътнелия камък в челото си. — Ела, д’Аверк, нека огледаме острова.

Двамата се закатериха по скалния склон право към върха. Островът изглеждаше напълно лишен от признаци на живот. Единственото, на което можеха да се надяват за оцеляването си, бе някоя по-дълбока локва с дъждовна вода и миди от крайбрежието. Пусто и безрадостно изглеждаше това късче от света и шансовете им за оцеляване, в случай че не успееха да поправят кораба, щяха да са нищожни, особено като се имаше предвид опасността чудовищата да се завърнат.

Най-сетне изкачиха върха и спряха, задъхани от усилието.

— Другата страна на острова е също толкова пуста — изпъшка д’Аверк, после внезапно вдигна ръка. — Кълна се в Очите на Березенат! Човек!

Хоукмун проследи накъде сочи приятелят му.

И наистина, долу по тесния бряг крачеше човешка фигура. Непознатият спря, вдигна глава към тях и им помаха с ръка, давайки им знак да слязат при него.

Все още обхванати от съмнението, че са жертви на халюцинация, двамата се заспускаха по склона и доближиха непознатия. А той стоеше, опрял юмруци в хълбоците си, разкрачил крака и ги очакваше усмихнат. Хоукмун и д’Аверк спряха недалеч от него.

Мъжът бе облечен в причудливи архаични одежди. Дълъг кожен елек скриваше мургавите му гърди, оставяйки ръцете му съвсем голи. В червената му вълнена шапка беше затъкнато фазаново перо, а изпод нея се подаваха няколко немирни рижави кичура. Бричовете му бяха напъхани във високи поизносени ботуши. Беше привързал на гърба си тежка бойна секира, потъмняла от засъхнала кръв, и ако се съдеше по нащърбеното ос: трие, очевидно доста често влизала в употреба. Лицето му бе костеливо, със зачервена от слънцето кожа. Воднистосините му очи ги разглеждаха насмешливо.

— Както гледам, вие двамата трябва да сте Хоукмун и д’Аверк — почна той със странен акцент. — Казаха ми, че рано или късно ще се появите тъдява.

— А вие кой сте, господине? — попита надменно д’Аверк.

— Амче как, аз съм Орланд Фанк, дорде не речеш. Орланд Фанк на вашите услуги, почтени господа.

— На този остров ли живеете? — попита Хоукмун.

— Случвало се е да живея и на него, но не и сега, дорде не речеш. — Фанк смъкна вълнената шапка и отри потното си чело. — Може да съм станал и пътешественик. Също като вас, както гледам.

— И кой ви каза за нас? — понита Хоукмун.

— Амче имам един брат. Трябва да го знаете, все се конти с едни странни доспехи и злато…

— Рицарят в Черен кехлибар и Злато! — възкликна Хоукмун.

— Чувал съм да му викат и по тоя тъповат начин. Едва ли ви е разправял за своя недодялан брат, а?

— Не е. Та кой сте вие?

— Нали ти казах — Орланд Фанк. Аз съм от Старе Брае — това е на Оркни, ако не знаеш…

— Оркни ли? — подскочи Хоукмун и неволно стисна дръжката на меча. — Това не е ли част от Гранбретан? Един остров далеч на север…

Фанк се засмя.

— Ти само речи на някой оркниец, че е от Тъмната империя, и ще видиш как ще ти изтръгне езика заедно със зъбките! — Той махна извинително с ръка и продължи: — Ние там така се разправяме с враговете, дорде не речеш. Не сме чак толкоз изтънчени кат’ някои други.

— Значи Рицарят в Черен кехлибар и Злато също е от Оркни… — произнесе замислено д’Аверк.

— Какви ги приказваш, бе, човек? Онова конте с неговите нафукани маниери и лъскави костюмчета да е от Оркни! — Орланд Фанк се засмя гръмогласно. — Нее, — хич не е оркниец той! — Фанк изтри бликналите от смеха сълзи с шапката си. — Откъде ти дойде пък тази муха?

— Нали каза, че ти бил брат?

— Така де. В духовен смисъл. Може и във физически. Май съм забравил. Толкова години минаха, дорде не речеш, откакто за]фьв път се срещнахме.

— И какво ви събра?

— Една обща кауза, дето се казва. Споделени идеали.

— Да не би случайно името на тази кауза да е Руническият жезъл? — промърмори Хоукмун, но достатъчно силно, та събеседникът му да го чуе.

— Може и така да е.

— Май не си от приказливите, приятелю Фанк — подметна д’Аверк.

— Аха. Ние оркнийците сме хора мълчаливи — усмихна се Орланд Фанк. — Мене например там ме имат за голям бъбривец. — Последните думи бяха произнесени с гордост.

Хоукмун посочи с пръст зад гърба си.

— А онези чудовища и странните облаци, които видяхме вчера? Те също ли имат нещо общо с жезъла?

— Не съм виждал никакви чудовища. Нито пък облаци. Тук съм отскоро.

— Някакви гигантски летящи дракони ни докараха на този остров — обясни Хоукмун. — Сега вече разбирам защо. Бас държа, че те също служат на Руническия жезъл.

— Може и право да казваш — кимна Фанк. — Обаче това не е моя работа, господарю Дориан.

— Дали пък жезълът не е предизвикал и корабокрушението? — продължи ядосано Хоукмун.

— Че кой може да знае? — отвърна Фанк, нахлупи шапката над челото си и се почеса озадачено по брадата. — От мен се искаше да ви докарам лодка и да ви обясня къде е най-близката обитаема земя.

— Докарал си ни лодка? — попита изумен д’Аверк.

— Аха. Не е от луксозните, но пък я бива да плува из моретата. Двамата ще се поберете в нея.

— Двамата ли! Ами че ние имаме още петдесет души екипаж! — отвърна Хоукмун с пламнал поглед. — Щом този жезъл толкова държи да му служа, би трябвало да организира нещата по-добре. Досега успя единствено да ме ядоса!

— Не се коси, че ще вземеш да се умориш — посъветва го с мек глас Орланд Фанк. — Мислех, че сте поели към Днарк, в служба на Жезъла. А брат ми каза…

— Тъкмо брат ти настояваше да отидем в Днарк. Но аз имам други задължения, Орланд Фанк — към моята съпруга, която не съм виждал от месеци, и към баща й, който чака със свито сърце завръщането на своите най-близки приятели…

— А, онези в Медния замък ли? Чух за тях. Добре са засега, ако това ще те успокои.

— Сигурен ли си?

— Амче как? Живеят си, потънали в скука, ако изключим ядовете с някой си Елвереза Тозер.

— Тозер!? Какво е направил този ренегат?

— Отмъкнал, както научих, един пръстен и дим да го няма. — Орланд Фанк размаха ръце като птица.

— И къде е отишъл?

— Кой знае? Нали ги знаеш пръстените на Миган.

— Вярно, на тях не може да се разчита.

— Тъй де.

— Е, поне са се отървали.

— Виж, не го знам що за човек е…

— Много талантлив драматург — обясни Хоукмун. — Но с типичен морал за…

— За гранбретанец? — предложи Фанк.

— Точно така. — Хоукмун сбърчи вежди и погледна Орланд Фанк. — Не ме мамиш, нали? В Камарг всичко е наред?

— За момента са в пълна безопасност.

Хоукмун въздъхна.

— Къде е лодката? И какво ще стане с моряците?

— Виж сега, аз отбирам малко от строшени кораби. Ще им помогна, та да се върнат здрави и читави в Нарлийн.

— А ние не може ли да отидем с тях? — попита д’Аверк.

— Чух, че и двамата не сте от най-търпеливите — отвърна Фанк. — А поправката на кораба ще отнеме време.

— Добре де, ще вземем лодката — примири се Хоукмун. — Ясно е, че ако не го сторим, Руническият жезъл — или свръхестествената сила, която ни изпрати тук, каквато и да е тя — отново ще се заеме да ни убеждава.

— И аз така ги виждам нещата — съгласи се Фанк и се подсмихна под мустак.

— А ти как ще напуснеш острова? — попита д’Аверк.

— Ще отплавам с моряците от Нарлийн. Добре ще си прекараме ние.

— Колко далеч е континентът? — попита Хоукмун. — И как ще се ориентираме? Да имаш да ни услужиш с компас?

Фанк сви рамене.

— Не е чак толкоз далеч, че да ви трябва компас. Пък и ветрецът ще ви води.

— Какво искаш да кажеш?

— Вятърът по тези места е малко смахнат. Скоро ще разберете за какво говоря.

Хоукмун поклати объркано глава.

Двамата последваха Орланд Фанк по брега.

— Май пак се оказа, че някой друг се разполага със съдбите ни — промърмори саркастично д’Аверк, докато приближаваха малката лодка.

ПЕТА ГЛАВАГРАДЪТ НА СВЕТЕЩИТЕ СЕНКИ

Хоукмун се беше излегнал на дъното на лодката, а д’Аверк си подсвиркваше на кърмата, присвил очи заради пръските, вдигащи се над борда. През целия ден вятърът насочваше лодката, следвайки неизменно един и същи курс.

— Сега вече разбирам какво имаше предвид Фанк, когато говореше за тукашните ветрове — изсумтя Хоукмун. — Този бриз е неестествено постоянен. Изглежда, пак сме марионетки в нечии свръхмогъщи ръце…

Д’Аверк се ухили и посочи напред.

— Е, както гледам, скоро ще можеш да изкажеш съображенията си на този, дето дърпа конците. Я гледай — земя.

Хоукмун с неохота се надигна и зърна далеч пред тях земя.

— Ето че пак се върнахме в Амарек — засмя се д’Аверк.

— Ех, защо това не беше Европа и Изелда да бе някъде там! — въздъхна Хоукмун.

— Или пък Лондра, където е моята любима Флана — добави д’Аверк и се закашля театрално. — Но по-добре така, отколкото да я заваря в обятията на някое вонящо, разложено същество…

Не след дълго започнаха да различават отделни детайли от бреговата линия — стърчащи скали, хълмове и дори дървета. После далеч на юг изгря причудливо златисто сияние — пораждащата го светлина като че ли пулсираше в синхрон с някакво гигантско сърце.

— Чакат ни нови изненади — обяви д’Аверк.

Вятърът се усили. Носът на лодката се насочи право към сиянието.

— Ето че поехме към светлината — забеляза Хоукмун. — Да ти призная, всичко това започна да ми омръзва!

Постепенно навлязоха в широк пролив между брега на континента и дълъг остров, от чийто далечен край бликаше златистата светлина.

От двете им страни се издигаха хълмове, покрити с гъста растителност, но не се виждаха никакви признаци на живот.

Светлината постепенно започна да избледнява, докато накрая в небето остана само слабо сияние. Лодката забави скорост, без да променя посоката си. И тогава двамата видяха града.

Бе толкова красив и великолепен, че дъхът им секна. Голям бе колкото Лондра, може би дори по-голям, над сградите му се издигаха симетрични кули, куполи и ми-нарета и всичко това излъчваше ослепителна светлина, в която освен преобладаващия златист цвят имаше розови, жълти, сини, виолетови и вишневочервени оттенъци — като картина, изрисувана от светлина и окъпана в злато. Градът беше така неотразимо прекрасен, че ио-скоро можеха да го обитават богове, отколкото простосмъртни.

Лодката навлезе в пристанището и доближи кея, който сияеше в същата златиста светлина, каквато излъчваха сградите.

— Като видение в сън… — прошепна Хоукмун.

— Видение от небесата — добави д’Аверк, позабравил обичайния си цинизъм.

Малката лодка спря до една тясна стълбичка, спускаща се до водата.

Д’Аверк вдигна рамене.

— Предполагам, че от нас се иска да слезем на брега. Можеха да ни отведат и на някое по-неприятно място.

Хоукмун кимна замислено и рече:

— Д’Аверк, пазиш ли още пръстените на Миган?

— Тук са — потупа кожената си кесия д’Аверк. — Защо?

— Мислех си, че ако се изправим пред такава заплаха, та и оръжията ни да са безпомощни, можем да ги използваме.

Д’Аверк кимна, че е разбрал, после челото му се покри с бръчки.

— Странно, как не се сетихме да го направим на острова…

Хоукмун го погледна изненадан.

— Да… вярно… — След това присви ядно устни. — Нищо чудно някоя свръхестествена сила да е ровичкала из мозъците ни! Как само мразя всичко свръхестествено!

Д’Аверк докосна устните си с пръст и се ухили подигравателно.

— Такива неща не се говорят в град като този!

— Вярно. — Надявам се обитателите му да са така приятни като първото впечатление от него.

— Ако въобще има обитатели.

Изкачиха се по стълбата и излязоха на кея. Странните сгради се издигаха съвсем наблизо, разделени от широка улица.

— Хайде да влезем в града — предложи Хоукмун — и да разберем с каква цел са ни довели тук. Дано след това ни позволят да се върнем в Медния замък.

Поеха по улицата и не след дълго откриха, че дори сенките, хвърляни от сградите, са изпълнени с цветове и свой собствен живот. Отблизо високите кули изглеждаха съвсем феерични и когато Хоукмун докосна една от тях, усещането не можеше да се сравни с нищо познато. Кулата не беше вдигната нито от камък, нито от дърво или стомана, защото съвсем лекичко поддаваше под пръстите му. Още по-изненадваща бе топлината, която се излъчваше от нея.

Той поклати учудено глава.

— По-скоро прилича на плът, отколкото на камък!

Д’Аверк докосна стената и на свой ред вдигна изненадано вежди.

— Вярно… Или на растителност. Наистина е като нещо живо!

Продължиха. От време на време улицата се разширяваше в просторни площади. Пресякоха един и поеха по друга улица, като спираха, за да вдигнат глави към главозамайващо високите сгради, чиито покриви се губеха в сияещата златиста мараня над тях.

Разговаряха с приглушени гласове, сякаш се бояха да нарушат покоя на огромния град.

— Забеляза ли — промърмори Хоукмун, — че никъде няма прозорци?

— Нито врати — добави д’Аверк. — Със сигурност мога да твърдя, че този град не е бил предназначен за хора — нито пък построен от хора!

— Може би са го вдигнали някакви същества преди Трагичното хилядолетие? — предположи Хоукмун. — Някои като призрачния народ от Сориандум.

Д’Аверк кимна.

Странните сенки започнаха да се сгъстяват и накрая ги обгърнаха отвсякъде. Двамата изведнъж почувстваха как умората ги напуска. Хоукмун се засмя, забравил доскорошните си опасения, д’Аверк му отвърна с усмивка. Сияещите сенки плуваха докъдето им стига погледът. Хоукмун дори се зачуди дали тъкмо те не са истинските обитатели на града.

Улицата свърши и пред тях се ширна огромен площад, очевидно построен в центъра на града, а точно в средата се издигаше цилиндрична сграда, която въпреки исполинските си размери изглеждаше с крехка конструкция. По стените й се преливаха сияещи багри, а в основата Хоукмун зърна нещо, което го озадачи.

— Виж, д’Аверк, врата! Онези стъпала водят към нея!

— И какво да правим сега? — прошепна д’Аверк.

— Ще влезем, разбира се — вдигна рамене Хоукмун. — Какво имаме да губим?

— Може би вътре ще открием отговора на твоя въпрос — усмихна се приятелят му. — След вас, благородни рицарю.

Двамата изкачиха стъпалата и спряха. Вратата беше малка, колкото да ми мине човек. Вътре се виждаха многобройни сияещи сенки.

Хоукмун храбро прекрачи прага. Д’Аверк го последва.

ШЕСТА ГЛАВАДЖЕХАМЯ КОНАХЛИАС

Краката им сякаш потъваха в пода. Сияещите сенки ги обгърнаха плътно. Двамата мъже закрачиха в сумрака на цилиндричната кула.

Откъм коридорите долетя мелодичен звън и приятно погали слуха им — като звънчета, подрънкващи приспивна детска песничка. Музиката подсили усещането за приятна отмора, завладяло телата им.

Изведнъж се озоваха в неголяма зала, изпълнена със същото златисто сияние, което бяха зърнали от борда на малката лодка.

От сиянието се появи дете.

Беше момче, с ориенталски черти, с нежна, тъмна като кафе кожа, облечено в широка, обсипана с брилянти роба.

Момчето се усмихна и заобикалящото ги сияние се засили. Невъзможно бе да не го обичаш.

— Дук Дориан Хоукмун фон Кьолн — произнесе със звънлив глас то и кимна. — И Хюлам д’Аверк. Възхищавам се както на рисунките, така и на сградите, които сте построили, сър.

— Нима познавате моите работи? — изненада се д’Аверк.

— Те са великолепни. Защо спряхте да творите?

Д’Аверк се покашля засрамено.

— Аз… ами май съм забравил как се прави. Пък и тази проклета война…

— Ах, да, разбира се. Тъмната империя. Нали затова сте тук.

— Мисля, че да…

— Казвам се Джехамя Конахлиас. — Момчето се усмихна отново. — Това е единствената информация за мен, която възнамерявам да ви предоставя, за да спестя излишните въпроси още отсега. Този град се нарича Днарк, а обитателите му са познати във външния свят като Великите Добри. Предполагам, че сте срещнали някои от тях.

— Сияещите сенки? — попита Хоукмун.

— Така ли ги възприемате? Да, сияещите сенки.

— Те разумни ли са? — попита Хоукмун.

— Естествено. Повече от разумни, може би.

— А този град, Днарк — продължи Хоукмун. — Това не ли легендарният град на Руническия жезъл?

— Тъкмо той.

— Чудно, че центърът на всички легенди се оказа не Амарек, а Азиакомуниста — промърмори д’Аверк.

— Може би това не е случайно съвпадение — усмихна се момчето. — А е със строго определена цел.

— Разбирам.

Джехамя Конахлиас се усмихна.

— Дошли сте да видите Руническия жезъл, предполагам?

— Очевидно — кимна Хоукмун и изведнъж осъзна, че е неспособен да се разгневи в присъствието на момчето. — Първо Рицарят в Черен кехлибар и Злато ни каза, че трябва да поемем насам, сетне бяхме подмамени да го сторим и от неговия брат — Орланд Фанк…

— Ах, да — засмя се Джехамя Конахлиас. — Орланд Фанк. Трябва да призная, че изпитвам особени симпатии към този служител на Жезъла. Както и да е, сега заповядайте в Залата на Руническия жезъл. — Момчето се намръщи. — Ах, щях да забравя. Преди това сигурно ще пожелаете да се освежите и да се срещнете с един пътешественик като вас. Изпревари ви тук само с няколко часа.

— Познаваме ли го?

— Мисля, че сте се срещали и преди.

Момчето се издигна лекичко над креслото, в което се беше настанило.

— Оттук.

— Кой пък ще е това? — попита шепнешком д’Аверк. — Кой от познатите ни би могъл да пристигне в Днарк?

СЕДМА ГЛАВАЕДИН СТАР ПОЗНАТ

Последваха Джехамя Конахлиас из виещите се, облицовани с органична материя коридори на сградата. Те бяха много по-светли, след като сияещите сенки — които момчето нарече Великите Добри — бяха изчезнали. Както изглежда, задачата им бе била само да доведат Хоукмун и д’Аверк дотук.

Озоваха се в голяма зала, насред която имаше дълга маса, направена от същата материя, от каквато бяха и стените, и заобиколена от пейки. На масата вече беше поднесена храна, ястията не се отличаваха с особена екстравагантност — риба, хляб и пресни зеленчуци.

Ала това, което прикова вниманието им и накара ръцете им неволно да стиснат дръжките на сабите, бе фигурата, застанала в другия край на залата. На лицата им се изписа гневно изумление.

Хоукмун пръв намери сили да проговори през здраво стиснатите си челюсти.

— Шенегар Трот!

Тлъстата фигура закрачи тромаво към тях. Сияещата сребърна маска бе пародия на лицето, което се криеше под нея.

— Добър ден, господа. Дориан Хоукмун и Хюлам д’Аверк, доколкото виждат очите ми.

Хоукмун се извърна към момчето.

— Знаете ли кой е този човек?

— Представи ми се като изследовател от империята.

— Това е графът на Съсекс и дясна ръка на самия император Хуон. Този човек е прегазил половин Европа! Само барон Мелиадус може да се сравнява с него в злините, които е причинил!

— Хайде, хайде — рече Трот, който, ако се съдеше по гласа, се забавляваше чудесно. — Да не започваме с обиди. Тук сме на неутрална земя. Войната е достатъчно далеч от нас. Мисля, че трябва да положим максимални усилия, за да се държим цивилизовано — и да не оскърбяваме нашия многоуважаем домакин…

Хоукмун му хвърли кръвнишки поглед.

— Как пристигнахте в Днарк, граф Шенегар?

— С кораб, Хоукмун. Нашият барон Калан, когото, доколкото разбрах, познавате доста добре… — Трот се изкиска, защото Хоукмун неволно докосна с ръка черната перла, която навремето Калан бе поставил в челото му. — Та той е изобретил един нов вид двигател, с чиято помощ корабите ни пресичат морето с невероятна скорост. Не съм съвсем сигурен, но струва ми се, че този двигател се основава на машината, използвана при полета на орнитоптерите, само че е доста по-усъвършенствана. Нашият премъдър крал-император ми поръча да отплавам за Амарек и да потърся благоразположението на тукашните сили…

— С други думи, да откриете силните и слабите им страни, преди да ги нападнете! — извика Хоукмун. — Само безумец би повярвал в добрата воля на Тъмната империя!

Момчето разпери ръце и на лицето му се изписа тъжно изражение.

— Тук, в Днарк, ние търсим единствено равновесието. В края на краищата, това е смисълът и причината за съществуването на Руническия жезъл, пазен от нас. Умолявам ви, оставете противоречията за бойното поле и нека всички заедно опитаме вкуса на приготвената храна.

— Трябва обаче да ви предупредя — намеси се Хюлам д’Аверк с много по-спокоен тон, отколкото Хоукмун, — че Шенегар Трот не е дошъл тук да иска мир. Където отиде той, неизменно го следват злини и нещастия. Бъдете бдителни — смятат го за най-хитрия от всички гранбретански благородници.

Момчето кимна някак свенливо, после ги подкани да се настанят около масата.

— Моля, седнете.

— А къде е вашият флот, граф Шенегар? — попита д’Аверк, след като приседна на пейката и дръпна към себе си една чиния.

— Флот ли? — попита невъзмутимо Трот. — Не съм споменавал никакъв флот — само моя кораб, който е закотвен на няколко мили от града.

— Тогава този кораб трябва да е доста голям — промърмори Хоукмун и захапа лакомо комата хляб, — защото досега не съм чувал някой военачалник от Тъмната империя да посети нова страна, без да е готов за нахлуване.

— Забравяте, че ние, гранбретанците, освен всичко останало сме и учени — отвърна Трот с престорена обида. — Ние търсим познания, истини и първопричини. И как иначе, след като крайната ни цел е обединяването на всички воюващи страни в Европа и омиротворяването на света, за да можем след това да ускорим процеса на неговото опознаване.

Д’Аверк се закашля театрално, но не каза нищо.

В следния миг Трот направи нещо крайно нетипично за един благородник от Тъмната империя — бутна маската над челото си и започна да се храни с апетит. В Гранбретан подобна постъпка щеше да бъде сметната за груба проява на невъзпитание. Ала Хоукмун знаеше, че Шенегар Трот по природа е ексцентричен и останалите благородници търпят странното му поведение само заради огромното му лично богатство и най-вече заради изключителните му бойни умения.

Лицето, което видяха, бе наистина първообраз на карикатурната сребърна маска. Беше бледо, подпухнало и с интелигентни черти. Очите бяха лишени от каквато и да било изразителност, най-вероятно защото Шенегар Трот се владееше дотолкова, че сам можеше да избира кога да влага нещо в погледа си.

Продължиха да се хранят в относителна тишина. Само момчето не се докосваше до ястията.

След известно време Хоукмун посочи сребърните доспехи на графа.

— Ако наистина сте дошли тук с мирна мисия, граф Шенегар, защо носите тази тежка броня?

Шенегар Трот се усмихна.

— Нима можех да знам предварително какво ме очаква в този чудат град? Човек по-добре да е подготвен за всичко.

Д’Аверк реши да смени темата, съзнавайки, че не ще успеят да надхитрят графа с подобни въпроси.

— Как върви войната в Европа? — попита той.

— Няма никаква война в Европа — отвърна Трот.

— Няма война ли? А ние какво търсим тук — изгнаници от собствените си страни? — попита Хоукмун.

— Няма война, тъй като сега в цяла Европа се е възцарил мир под вещото ръководство на нашия добър крал Хуон — отвърна Шенегар Трот и за изненада на Хоукмун придружи последната реплика с почти приятелско намигване. — Като изключим Камарг, естествено — страната, която изчезна безследно. Моят приятел барон Мелиадус все още не може да преживее този факт.

— Сигурен съм, че е така — рече Хоукмун. — Все още ли е обладан от страст за отмъщение?

— Повече от всякога. Когато тръгвах от Лондра, беше изправен пред опасността да се превърне в посмешище за двора.

— Май не изпитвате особена симпатия към барона — подхвърли д’Аверк.

— Познахте — съгласи се граф Шенегар. — Както виждате, ние гранбретанците не сме чак такива кръвожадни безумци, каквито се опитвате да ни изкарате. Лично аз неведнъж съм влизал в открити разпри с барон Мелиадус. Въпреки че оставам верен докрай на моята родина и свещения император, аз не одобрявам всичко, което се върши в нейно име — включително и ако самият аз участвам в тези дела. Но съм длъжен да изпълнявам заповедите. Аз съм патриот. — Шенегар Трот разкърши широките си рамене. — Бих предпочел да си остана у дома, да чета и да пиша. Не знам дали ви е известно, но навремето ме смятаха за доста многообещаващ поет.

— А ето че сега пишете само епитафии, при това с кръв и огън — каза Хоукмун.

Граф Шенегар не изглеждаше оскърбен. Гласът му звучеше спокойно и разумно.

— Всеки има право на гледна точка. Лично аз вярвам безмерно в правотата на нашата кауза — според която над всичко стои обединяването на света, а личните амбиции, колкото и благородни да са, трябва да бъдат по-жертвани в името на великите принципи.

— Типично оправдание за гранбретанците — отвърна непримиримият Хоукмун. — Спомням си, че барон Мелиадус също изтъкваше подобни аргументи пред граф Медни, малко преди да опита да отвлече и изнасили дъщеря му Изелда!

— Струва ми се, че вече обсъдихме поведението на барона — прекъсна го Шенегар Трот. — Всеки двор има своя глупак, всяка велика идея привлича и хора, вдъхновявани от собствените си интереси.

Отговорите на Шенегар Трот, изглежда, бяха насочени по-скоро към смълчаното момче, отколкото към Хоукмун и д’Аверк.

След като се нахраниха, Шенегар бутна чинията встрани и намести сребърната маска на лицето си. После се обърна към момчето.

— Благодаря ви за гостоприемството. А сега, мисля че ми обещахте да разгледам и да изразя възхищението си пред Руническия жезъл. За мен ще е незабравимо преживяване да застана пред този прочут и свещен предмет…

Хоукмун и д’Аверк погледнаха изплашено към момчето, ала то сякаш не забеляза предупреждението им.

— Късно е вече — каза Джехамя Конахлиас. — Утре всички ще посетим залата на Руническия жезъл. А междувременно можете да си отдъхнете тук. Ей зад тази врата се намират спалните ви. Няма да ви будя рано.

Шенегар Трот стана и се поклони.

— Благодаря за предложението, но хората ми ще се разтревожат, ако тази вечер не се завърна на кораба. Утре ще се присъединя към вас.

— Както желаете — рече момчето.

— Ние двамата с радост ще се възползваме от гостоприемството ви — каза Хоукмун. — Но отново искаме да ви предупредим, че Шенегар Трот не е човекът, за когото се представя.

— Наистина възхитително постоянство — ухили се Шенегар Трот, махна с облечената си в ръкавица ръка и закрачи към изхода.

— Боя се, че няма да спим спокойно, след като врагът е толкова близо до Днарк — промърмори д’Аверк.

Момчето се засмя.

— Не се безпокойте. Великите Добри ще ви защитават от всякакви опасности и ще прогонят страховете ви. Лека нощ, господа. Ще се видим утре.

Момчето излезе с безгрижна походка, а Хоукмун и французинът отидоха да разгледат отредената им спалня.

— Да ти кажа, този Шенегар Трот мисли зло на момчето — сподели опасенията си Хоукмун.

— Трябва да си отваряме очите и да го пазим — отвърна д’Аверк. — Лека нощ, Хоукмун.

И французинът се пъхна в нишата, където бе поставено неговото легло, а Хоукмун влезе в своята. Въздухът бе изпълнен със сияещи сенки и мека, успокояваща музика. Дориан заспа почти веднага.

ОСМА ГЛАВАУЛТИМАТУМЪТ

Хоукмун се събуди късно. Чувстваше се отпочинал, но щом отвори очи, забеляза, че сияещите сенки изглеждат развълнувани. Имаха хладен, синкав оттенък и се мятаха наоколо, сякаш уплашени!

Хоукмун скочи от койката и препаса колана с меча. После спря и се замисли. Дали не се беше случило най-лошото, от което се опасяваше още вчера? Великите Добри, изглежда, бяха неспособни да общуват с хората.

Д’Аверк дотича в нишата на Хоукмун.

— Какво, става, приятелю?

— Не зная. Може би Шенегар Трот възнамерява да покори тази страна? Тогава момчето е в голяма опасност.

Изведнъж сенките обгърнаха плътно двамата войни и те почувстваха, че краката им се отделят от пода. Прелетяха през залата, в която бяха вечеряли, минаха с главозамайваща скорост по коридорите и внезапно изхвърчаха от сградата и се понесоха нагоре, към ослепителното сияние на златистата светлина.

После Великите Добри забавиха скорост и Хоукмун и д’Аверк, все още задъхани от неочакваната постъпка на сенките, откриха, че висят във въздуха над централния площад.

Лицето на д’Аверк беше пребледняло, той гледаше ужасен празното пространство под краката си, тъй като на светло сияещите сенки изглеждаха съвсем прозрачни. Ала въпреки това двамата не падаха.

Далеч долу някакви дребни фигури пресичаха площада и се насочваха към цилиндричната кула.

— Това е цяла армия! — извика Хоукмун. — Долу има най-малко няколко хиляди войници. Такава значи е била миролюбивата мисия на Шенегар Трот! Войските му нахлуват в Днарк! Но защо?

— Не е ли повече от ясно, приятелю? — каза мрачно д’Аверк. — Той е тук заради Руническия жезъл. Получи ли го, ще стане неоспорим владетел на света!

— Но той не знае къде се намира Жезълът!

— Тъкмо затова напада кулата. Ето виж, войниците му вече проникнаха в нея!

Заобиколени от прозрачните сенки и от златистата светлина, двамата приятели объркано наблюдаваха разиграващата се под тях трагедия.

— Трябва да слезем! — заяви Хоукмун.

— Но ще бъдем само двама срещу хиляди! — опита се да го спре д’Аверк.

— Така е, но ако успея да призова Легиона на зората с помощта на меча, може и да ги спрем! — припомни му Хоукмун.

Сякаш разбрали какво се иска от тях, Великите Добри започнаха да се снижават. Хоукмун почувства прилив на сили, докато се носеха към площада, изпълнен докрай с маскирани войни на Тъмната империя — все от Легиона на соколите, който също като Легиона на лешоядите, бе съставен от наемни войници, по-жестоки дори от най-прочутите гранбретански рицари. Соколите вдигнаха злобни очи към плячката, която се спускаше от небето. Заострените клюнове на маските им изглеждаха готови да се впият в плътта на враговете. Сабите, боздуганите и пиките приличаха на жадуващи да разкъсват човешко месо нокти.

Сияещите сенки спуснаха Хоукмун и д’Аверк точно пред входа на кулата и те едва успяха да извадят оръжията си, преди Соколите да се нахвърлят върху тях.

Изведнъж от сградата се показа Шенегар Трот и извика на хората си:

— Спрете, соколи мои. Не е необходимо да проливаме кръв. Момчето е при мен!

Хоукмун и д’Аверк видяха, че Трот е сграбчил Джехамя Конахлиас и го държи пред себе си.

— Знаех, че този град е обитаван от какви ли не свръхестествени сили, готови да ни попречат — продължи графът, — затова взех необходимите мерки да осигуря безопасността на нашия престой тук. Ако ни нападнат, ако дръзнат да наранят дори един от нас, ще прережа гърлото на момчето! — Трот се закиска зловещо. — Предприех тази стъпка само за да избегна някои нежелани действия на двете страни… — Хоукмун понечи да го доближи, да повика Легиона на зората, но Трот размаха заплашително пръст. — Нима искаш ти да си причината за смъртта на момчето, дук Дориан?

Хоукмун го изгледа кръвнишки, после свали ръката си от меча и извика на момчето:

— Нали те предупреждавах за този измамник!

— Така е… — отвърна момчето, почти задушено в хватката на Шенегар. — Май трябваше да обърна повече внимание на думите ви, сър.

Граф Шенегар се изсмя. Маската му хвърляше златисти отблясъци.

— Казвай сега къде е Руническият жезъл!

Момчето посочи кулата.

— Залата на Руническия жезъл е вътре.

— Ще ми я покажеш! — нареди Трот и се обърна към хората си. — Дръжте тези двамата под око. Искам ги живи — кралят-император ще е двойно по-доволен, ако освен Жезъла му доведа и героите на Камарг. Само да помръднат, викнете и ще му отрежа ушите! — Той извади от пояса си дълъг крив нож и го опря в гърлото на момчето. — Да останат шестима, останалите с мен.

Шенегар Трот изчезна в кулата, последван от армията наемни войници. Навън останаха само посочените шестима.

— Ех, защо момчето не се вслуша в предупрежденията ни! — гневеше се тихо Хоукмун, но щом понечи да помръдне, войните пристъпиха към тях. — Как сега ще го спасим — и него, и Жезъла — от лапите на Трот?

Внезапно наемниците вдигнаха изненадано глави. Д’Аверк проследи погледите им и се усмихна.

— Май някой друг ще спаси нас.

Сияещите сенки се завръщаха.

Наемниците дори не успяха да извикат, защото сенките обгърнаха светкавично двамата приятели и ги вдигнаха право нагоре.

Войниците размахаха саби, но щом видяха, че плячката им се изплъзва, се втурнаха в кулата да предупредят своя водач.

Все по-нагоре и по-нагоре се издигаха Великите Добри, отнасяйки Хоукмун и д’Аверк със себе си. Скриха се в златистата мараня, която скоро се превърна в непрогледна златна мъгла, така че двамата вече не можеха да се виждат един друг, а какво оставаше за града под тях…

Сякаш изминаха часове, преди мъглата отново да се разреди.

ДЕВЕТА ГЛАВАРУНИЧЕСКИЯТ ЖЕЗЪЛ

Хоукмун премигна — мъглата се разсейваше, пронизвана от лъчи, обагрени във всички цветове на дъгата. Сякаш идваха от някакъв централен източник.

Той присви очи срещу ярката светлина и се огледа. Намираха се под тавана на просторна зала, чиито стени сякаш бяха изсечени от фосфоресциращ изумруд и оникс. В центъра на залата се издигаше висок постамент, заобиколен от кръгла каменна стълба. Именно положеният върху постамента предмет беше източникът на ярката светлина. Във въздуха непрестанно изплуваха и се меняха най-различни изображения — звезди, кръгове, конуси и други фигури, — ала източникът им оставаше неизменен. Това беше малък жезъл, дълъг колкото къса сабя, мастиленочерен на цвят. По повърхността му се виждаха синкави петна.

Дали това бе Руническият жезъл? Изобщо не изглеждаше величествен за толкова легендарен предмет. Беше си го представял висок цял човешки бой и обсипан с брилянти — а тази пръчка можеше да се носи дори с една ръка!

Изведнъж в залата нахлуха въоръжени мъже. Начело вървеше Шенегар Трот, все още сграбчил момчето, наемниците го следваха. Смехът на Трот отекна в залата.

— Най-сетне е мой! Дори кралят-император не ще посмее да ми противоречи, след като завладея Руническия жезъл!

Хоукмун подуши въздуха. Отнякъде се беше появил странен, тръпчиво-сладникав мирис, който започна да изпълва помещението. Великите Добри бавно спускаха двамата приятели към стъпалата под жезъла. Шенегар Трот ги забеляза и възкликна:

— Но как?…

Хоукмун вдигна ръка и го посочи с пръст.

— Пусни незабавно момчето, Шенегар Трот!

Графът на Съсекс овладя първоначалната си изненада и се закиска зловещо.

— Първо ми кажи как се появихте тук преди нас.

— Помогнаха ни Великите Добри — същите свръхестествени същества, от които толкова се боиш. Имаме и други приятели, граф Шенегар.

Трот притисна кинжала към гърлото на момчето.

— Значи трябва да съм абсолютен глупак, за да освободя едничкия си шанс за спасение — и за успех!

Хоукмун вдигна Меча на зората.

— Предупреждавам те, графе, че този меч е необикновен! Виждаш ли червеникавата светлина, която блика от него?

— Да — много е красиво. Но ще може ли да ме спре преди да извадя едното око на момчето?

Д’Аверк огледа залата с постоянно менящите се фигури от светлина, причудливите изображения по стените и сияещите сенки, останали високо над тях.

— Положението май е безизходно, Хоукмун — промърмори той. — Както виждам, няма какво повече да очакваме от сенките. Изглеждат доста безпомощни.

— Ако пуснеш момчето, ще те оставя да излезеш безпрепятствено от Днарк — извика Хоукмун.

Шенегар Трот се разсмя.

— Сериозно? И как възнамерявате да прогоните моята армия само двамата?

— Казах ти, че разполагаме с многобройни съюзници — припомни му Хоукмун.

— Възможно. Аз обаче ви предлагам друго — оставете оръжията си и направете път, за да взема жезъла. Щом го получа, ще ви дам момчето.

— Живо?

— Живо.

— Нима ще се довериш на Шенегар Трот? — прошепна отчаяно д’Аверк. — Той ще убие момчето, а сетне ще се разправи и с нас. Нали знаеш колко държат на думата си гранбретанските благородници?

— Нима имаме друг шанс? — отвърна също шепнеш-ком Хоукмун.

В този миг зад тях се разнесе познат глас и те се извърнаха изненадани.

— Нямаш никакъв избор освен да пуснеш момчето, Шенегар Трот!

Гласът идваше иззад тежък шлем от черен кехлибар и злато.

— Да, право дума братлето… — От другата страна на постамента се появи Орланд Фанк, вдигнал на рамо своята огромна бойна секира.

— Вие пък откъде се взехте? — попита го изуменият Хоукмун.

— И аз мога да те попитам същото — ухили се Фанк. — Е, сега вече имаш и приятелчета, с които да се посъветваш.

ДЕСЕТА ГЛАВАДУХЪТ НА РУНИЧЕСКИЯ ЖЕЗЪЛ

Шенегар Трот отново се разкикоти и поклати глава.

— Гледам, че станахте четирима, но и това не променя съществено положението. Зад гърба ми има хиляди войници. Освен това държа и момчето. Така че, господа, бъдете така добри да отстъпите, за да взема Руническия жезъл, който по право ми принадлежи.

На кокалестото лице на Орланд Фанк засия широка усмивка. Рицарят в Черен кехлибар и Злато само пристъпи от крак на крак. Хоукмун и д’Аверк ги погледнаха въпросително.

— Чини ми се, приятелю, че нещо понакуцва в аргументацията ти.

— О, не, драги ми господине, ни най-малко — отвърна Шенегар Трот и пое решително напред.

— Ако питаш мен, не е съвсем така.

Трот спря.

— И какво толкова има?

— Амче ти предполагаш, че можеш да задържиш момчето, нали?

— Мога да го убия преди да направите какъвто и да било опит да го освободите.

— Така де — сиреч, сигурен си, че момчето не може само да се освободи от теб, нали?

— Не може да помръдне дори! — Шенегар Трот вдигна дърпащото се телце и се разсмя гръмогласно. — Я гледай!

Изведнъж гранбретанецът нададе изумен вик. Момчето се изплъзна от хватката му, превърна се в стълб ослепителна светлина, в който все още можеха да се различат чертите на лицето му, макар и странно издължени, и в миг пресече залата. Музиката в помещението закънтя оглушително, тръпчивият мирис се усили.

Шенегар Трот направи няколко безуспешни опита да задържи топящата се в ръцете му фигура, ала това бе толкова невъзможно, колкото и да се докоснат сияещите сенки, които пулсираха навсякъде из въздуха.

— Кълна се в глобуса на Хуон, това момче не принадлежи към човешкия род! — изкрещя в непосилен гняв Трот. — То не е човек!

— Никога не е твърдяло противното — подхвърли подигравателно Орланд Фанк и намигна на Хоукмун. — Готови ли сте да ги побъхтим малко, приятелчета?

— Готови сме — засмя се Хоукмун. — И още как!

Междувременно момчето — или съществото, което се криеше зад този образ — се пресегна над главите им, за да докосне Руническия жезъл. Залата тутакси се изпълни с множество негови отражения и накъдето и да обърнеха погледи, виждаха все едно и също лице, премигващо като в призма от най-различни светлини.

Орланд Фанк наблюдаваше всичко това със сериозно и дори малко тъжно изражение, като че ли сливането на момчето и Жезъла му навяваше дълбока печал.

След малко в залата не остана и следа от момчето, а Руническият жезъл засия в ослепителночерно, сякаш се беше сдобил с живително съдържание.

— Кой беше той, Орланд Фанк? — попита учудено Хоукмун.

— Кой? — премигна Фанк. — Амче как, духът на Руническия жезъл. Той рядко се материализира в човешка форма. Оказана ти беше голяма чест.

Шенегар Трот продължаваше да крещи яростно, но внезапно в залата отекна кънтящият глас на Рицаря в Черен кехлибар и Злато:

— А сега се приготви да умреш, графе на Съсекс.

Трот отвърна с безумен смях.

— Пак грешиш! Вие сте само четирима — а ние хиляди. Вие ще умрете, а аз ще получа жезъла!

Рицарят се обърна към Хоукмун.

— Дориан от Кьолн, ще бъдеш ли така добър да повикаш помощ?

— С удоволствие — усмихна се Хоукмун и вдигна тежкия меч. — Призовавам Легиона на зората!

И внезапно залата се изпълни с червеникава светлина, която заля разноцветните фигури, плуващи из въздуха. А след това се появиха стотина свирепи войни, всеки Заобиколен от алено сияние.

Войните имаха варварски вид, сякаш идеха от някаква далечна примитивна епоха. Бяха въоръжени с тежки, покрити със заострени шипове боздугани с гравирани дръжки и с копия, по които се поклащаха човешки скалпове. Мургавите им тела и лица бяха украсени с разноцветни шарки, а единственото им облекло бяха набедрените препаски. Ръцете и краката им бяха защитени от яки дървени пластини. В големите им черни очи се четеше някаква спотаена тъга, а виковете, които надаваха, бяха като скръбен погребален химн.

Това бяха Воините на зората.

Дори врелите и кипели членове на Легиона на соколите не сдържаха ужасените си викове, когато зърнаха тези страховити противници. Шенегар Трот отстъпи крачка назад.

— Съветвам ви да положите оръжие и да се предадете в плен — заяви заплашително Хоукмун.

Трот поклати глава.

— Никога. Ние пак сме много повече от вас.

— Тогава не остава друго, освен да си премерим силите — заяви Хоукмун и се втурна надолу по стълбите.

В отговор Шенегар Трот извади дългата си сабя и зае позиция за бой. Хоукмун замахна към него с Меча на зората, но Трот отскочи встрани и отвърна с нисък удар. Острието премина на косъм от корема на Дориан. Едва сега дукът на Кьолн си Даде сметка, че противникът му разполага с огромно предимство, защитен от тежката си броня, докато той бе облечен само в копринена риза.

Напевният химн на Войните на зората внезапно премина в зловещ вой, те се нахвърлиха срещу своите противници и започнаха да ги удрят и помитат със своите боздугани и дълги копия. Неустрашимите соколи ги посрещнаха, без да трепнат, и отвръщаха на ударите с удари, но бойният им дух започна бързо да се изпарява, когато забелязаха, че на мястото на всеки убит Войн на зората се материализира друг.

Д’Аверк, Орланд Фанк и Рицарят в Черен кехлибар и Злато крачеха бавно надолу по стълбите, размахвайки едновременно огромните си оръжия, които помитаха наемниците като някакви колосални стоманени махала.

Шенегар Трот отново замахна към Хоукмун и разпори ръкава на ризата му. Хоукмун завъртя десница и Мечът на зората се стовари върху сребърната маска, изкривявайки я така, че изобразеното върху нея лице придоби още по-уродлив вид.

Ала тъкмо когато отскачаше назад, за да избегне ответната атака на Трот, Хоукмун почувства внезапен удар в тила, извърна се и откри, че един от наемниците го е блъснал с дръжката на секирата си. Дориан направи отчаян опит да запази равновесие, но се подхлъзна и полетя надолу. В мига, когато съзнанието му се замъгли, той забеляза, че Войните на зората изчезват в небитието. Помъчи се да прогони спускащата се пелена, осъзнал, че свирепите Войни на зората могат да съществуват само докато контролира съзнанието си.

Но беше твърде късно. Последното, което чу, когато се строполи на стъпалата, бе зловещият смях на Шенегар Трот.

ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВАУБИТИЯТ БРАТ

До ушите на Хоукмун достигна далечният тътен на битката, той разтърси глава, за да разсее червено-черната мъгла пред очите си. Опита се да стане, но откри, че най-малко четири трупа го притискат към земята. Приятелите му, изглежда, бяха поработили добре.

Докато се изправяше, забеляза, че Шенегар Трот е стигнал до Руническия жезъл. Пътят му препречваше единствено Рицарят в Черен кехлибар и Злато, целият покрит с рани от стотиците удари, които бе получил. Шенегар Трот замахна с боздугана си и го стовари върху шлема на Рицаря. Могъщият войн се олюля, металният му шлем се пропука.

Хоукмун пое дъх и извика с пресипнал глас:

— Върнете се при мен, Войни на зората! Върни се, Легионе!

И ето че варварските войни се появиха отново и се нахвърлиха върху стреснатите наемници.

Хоукмун се заизкачва по стълбите, за да помогне на Рицаря. Нямаше представа дали някой друг от приятелите му е оцелял. Ала изведнъж облеченият в черен кехлибар и злато воин полетя към него и го повали назад. Хоукмун напрегна всички сили, за да задържи падащото тяло, макар да усещаше, че животът го е напуснал.

Протегна ръка и се помъчи да вдигне забралото на шлема и да надникне през тясната цепка. Искаше да зърне поне за миг чертите на човека, който бе оказал такова огромно влияние върху съдбата му. Ала металната пластина не помръдваше, изкривена от ужасяващия удар на Шенегар Трот.

— Рицарю…

— Твоят рицар е мъртъв! — изрева Трот, захвърли сребърната си маска и посегна триумфиращо към положения на пиедестала жезъл. — Скоро и ти ще го последваш, Дориан Хоукмун!

От гърдите на Хоукмун се изтръгна гневен вик. Той пусна тялото на Рицаря и полетя нагоре по стълбите към своя противник. На лицето на Шенегар Трот се изписа уплаха и той вдигна боздугана.

Хоукмун избегна първия удар, сграбчи Трот за гърлото и двамата се завъртяха в побеснял танц по окървавените стълби.

Докато мереше сили с графа, той успя да зърне малко по-надолу по стъпалата д’Аверк, заобиколен от петима противници, с окървавена риза. А малко по-нататък стоеше разкрачен Орланд Фанк и размахваше страховитата си бойна секира, огласяйки залата с чудатия си, подобен на птичи крясък вик.

Трот дишаше мъчително през дебелите си стиснати устни. Дориан беше изненадан от исполинската му сила.

— Скоро ще умреш, Хоукмун — просъска той. — Ще умреш, а Жезълът ще бъде мой!

— Никога няма да бъде твой — отвърна Хоукмун, усещайки, че няма да издържи дълго. — Жезълът не може да бъде притежание на никой смъртен!

Събрал сетни сили, той се освободи от хватката на графа, сви пестник и го удари право в лицето. Трот изкрещя и се нахвърли върху него, но Хоукмун го посрещна с ботуш в гърдите и запрати тлъстото му тяло назад, върху каменния постамент. Едва сега намери време да вдигне Меча на зората, протегна го пред себе си и връхлитащият отгоре му Трот се наниза върху острието и издъхна с проклятие на уста, без да откъсва алчните си очи от Руническия жезъл.

Хоукмун изтръгна меча от гърдите му и се огледа. Легионът на зората почти беше приключил с избиването на наемниците. Д’Аверк и Фанк се бяха подпрели на постамента, за да си поемат дъх.

Скоро затихнаха и последните удари и в залата се възцари тишина, ако се изключеше тихата далечна музика и тежкото дишане на тримата оцелели.

Щом бе убит и последният гранбретанец, Легионът на зората изчезна.

Хоукмун сведе поглед към тлъстия труп на Шенегар Трот и се намръщи.

— Този убихме — но какво ще правим, ако изпратят други? Днарк никога няма да е в безопасност от посегателствата на Тъмната империя.

Фанк подсмъркна и изтри челото си с ръка.

— Твоя работа е вече да осигуриш безопасността на Днарк — че и на останалия свят, ако питаш мен.

— И как ще го сторя? — попита с тъжна усмивка Хоукмун.

Фанк понечи да отговори, но изведнъж зърна строполилия се безжизнено Рицар в Черен кехлибар и Злато.

— Братко! — извика той и се запрепъва надолу по стълбите. Тежката бойна секира падна от разтворените му пръсти. — Братко…

— Мъртъв е — каза с тих глас Хоукмун. — Загина от ръката на Шенегар Трот, докато защитаваше Руническия жезъл. Аз убих Трот…

Фанк избухна в сълзи.

Тримата войни стояха рамо до рамо и оглеждаха последиците от кървавата касапница. Подът на залата беше осеян с трупове. Дори мятащите се из въздуха сенки бяха придобили червеникав оттенък, а тръпчиво-сладкото ухание не можеше да се отличи от мириса на кръв.

Хоукмун прибра Меча на зората в ножницата.

— А сега какво? — рече той. — Свършихме работата, за която ни повикаха тук. Успяхме да защитим Руническия жезъл. Дали пък не е време да се върнем в Европа?

Изведнъж зад тях се разнесе звънливият глас на Джехамя Конахлиас. Хоукмун се обърна и видя, че, момчето се е изправило до пиедестала и държи Жезъла в ръка.

— Сега, Дориан, дойде време да получиш онова, което ти принадлежи по право — рече момчето и го погледна със засмени очи. — Вземи Жезъла и го отнеси в Европа. На теб се пада да решаваш съдбините на Земята.

— В Европа ли! Мислех, че Жезълът не бива да напуска това място.

— Не и ако го отнеме злодейска ръка. Ала ти беше избран от Руническия жезъл и получи това право. — Момчето протегна ръка и подаде Жезъла на Хоукмун. — Вземи го. Пази го. И се моли и той да те пази.

— А как ще го използваме? — попита д’Аверк.

— Като знаме. И нека всички народи знаят, че ви води Руническият жезъл — и че той е на ваша страна. Кажете им, че барон Мелиадус бе първият, който посмя да се закълне в името на Жезъла, и по този начин положи началото на цяла верига събития, които ще завършат с гибелта на единия или другия противник. Каквото и да се случи накрая, то ще е окончателно. Ако трябва, пренесете огъня на войната в Гранбретан. Ако се наложи, дайте и живота си. Наближава времето за последната велика битка между Мелиадус и Хоукмун и Руническият жезъл ще реши изхода й!

Хоукмун мълчаливо прие Жезъла. Повърхността му беше хладна и мъртва, въпреки че по нея пробягваха различни светещи фигури.

— Скрий го под ризата си или го увий в кърпа — посъветва го момчето. — Никой не бива да го вижда, докато сам не решиш да го покажеш.

— Благодаря ти — отвърна едва чуто Хоукмун.

— Великите Добри ще ви помогнат да се завърнете у дома — каза момчето. — Сбогом, Хоукмун.

— Сбогом ли? А ти къде отиваш сега?

— Там, където ми е мястото.

И изведнъж момчето започна отново да се променя, превръщайки се в сноп златиста светлина, в която прозираше доскорошната човешка форма, сля се с Руническия жезъл и Хоукмун почувства как металът се изпълва с топлина и живот.

Дориан потрепери, сетне се овладя и пъхна Жезъла под ризата си.

Когато поеха към изхода, д’Аверк забеляза, че очите на Фанк са пълни със сълзи.

— Какво има, Фанк? — попита французинът. — Тъгуваш за човека, когото наричаше свой брат, нали?

— Да. Но още повече скърбя за моя син.

— Твоят син ли? Че кой е той?

Орланд Фанк посочи с пръст крачещия замислено зад тях Хоукмун.

— У него е.

— Какво искаш да кажеш?

Фанк въздъхна.

— Така трябва да бъде, зная го. Но аз съм само чо: век, не мога да не плача. Говоря за Джехамя Конахлиас.

— Момчето? Духът на Руническия жезъл?

— Аха. Той беше мой син — или това съм аз самият… Все не мога да ги разбера тези неща…

Загрузка...