КНИГА ТРЕТА

ПЪРВА ГЛАВАУДАРИТЕ НА ЧАСОВНИКА

Ето че наближаваше и неизбежният край. Героите на Камарг обмисляха своя нов план в Медния замък, барон Мелиадус се занимаваше със същото в Двореца на времето, а крал Хуон — в тронната зала, и всички тези планове започваха да си въздействат един на друг. И това беше така, защото Руническият жезъл, който се намираше в центъра на драматичните събития, оказваше своето влияние върху участниците. Ето че всемогъщата Тъмна империя беше разделена — разделена заради омразата па Мелиадус към Хоукмун, когото първоначално бе възнамерявал да използва като марионетка, ала дукът на Кьолн се бе обърнал срещу него. Може би именно тогава — в мига, когато Мелиадус бе решил да използва Хоукмун срещу Медния замък — Руническият жезъл бе предприел първия си ход. Паяжината беше изплетена, но някои от нишките бяха толкова силно изпънати, че всеки миг можеха да се скъсат…


Из „Предание за Руническия жезъл“

Повя внезапен хлад. Хоукмун се загърна с дебелото наметало, вдигна глава и огледа събеседниците си. Погледите им бяха вперени в картата. Огънят от камината озаряваше подредените върху масата предмети.

Най-ярко блестеше Червеният амулет, чиято светлина обагряше в кървави оттенъци лицата на присъстващите. Той беше главният източник на сила за Хоукмун, защото даряваше притежателя си с неизчерпаема свръх-човешка енергия. До него бяха поставени пръстените на Миган, които можеха да преместват предмети и живи същества от едно измерение в друго. Това бяха техните „пропуски“ към света и времето, от които идваха. По-нататък бе положен Мечът на зората, прибран в позлатена ножница — вътре се криеше тайнствената армия на Хоукмун. И накрая, загърнат в платно, бе поставен Руническият жезъл — тяхното знаме и последната им надежда.

Граф Медни се покашля, за да привлече вниманието на останалите.

— Нима вярвате, че ще успеем да разгромим една толкова велика империя като гранбретанската, макар и с помощта на всичките тези могъщи предмети?

— Да не забравяме и предимствата, които ни носи замъкът — припомни им Оладан. — Можем да извършваме кратки набези, а след това да се прикриваме тук. Но това означава продължителна партизанска война, с надеждата постепенно да изтощим силите на врага.

Графът кимна.

— Това, което казваш, е вярно, но не мога да надвия съмненията си.

— Моето уважение, сър, но ти си привикнал да водиш класически сражения — намеси се д’Аверк. — Зная, че ще се чувстваш по-добре в открита атака, когато армията е построена в съответния боен ред — огнестрелци, лъконосци, кавалерия, пехота и така нататък. Но ние не разполагаме с достатъчно хора, за да участваме в показни битки. Трябва да удряме по тъмно — в гърба, от прикритие, и то ненадейно.

— Предполагам, че си прав, д’Аверк — съгласи се граф Медни.

Боуджентъл наля вино и на двамата.

— Приятели, не е ли време за малко почивка? Утрото винаги е по-мъдро…

Хоукмун заобиколи масата и спря пред една разгъната карта. После вдигна глава и потърка Черната перла в челото си.

— Прав си, не е зле да обмислим първата кампания съвсем внимателно. — Пред него бе разтворена картата на Камарг. — Все си мисля, че гранбретанците продължават да поддържат лагера край мястото, където беше разположен Медният замък — може би в очакване да се завърнем. Познавам добре Мелиадус и съм сигурен, че би постъпил така.

— Не си ли спомняш, че Мелиадус е изпаднал в немилост? — рече д’Аверк. — Така поне смяташе Шенегар Трот.

— Ако наистина е така — отвърна Хоукмун, — значи легионите на Мелиадус се преместени другаде. Като изключим барона, никой в двора не гледаше на Камарг като на сериозна опасност.

Боуджентъл понечи да каже нещо, но изведнъж завъртя изненадано глава. Всички почувстваха, че подът под краката им леко трепери.

— Нещо стана студено — промърмори графът, доближи се до камината и сложи една цепеница. Над жарта се вдигнаха искри, сухото дърво пламна и хвърли из стаята червеникави отблясъци. Графът се беше загърнал в просто вълнено наметало и сега го придърпа напред, сякаш съжаляваше, че не е облякъл нещо по-дебело. После вдигна глава към рафта на стената в другия край на стаята. Там бяха подредени копия, лъкове, стрели, боздугани и саби, между които и неговият тежък меч, както и медната броня. По лицето му премина мрачна сянка.

Подът се разтърси отново, свещниците по стените задрънчаха.

Хоукмун погледна Боуджентъл и прочете в очите му нескрита тревога.

— Дали не е земетресение?

— Може би — промърмори Боуджентъл, но не изглеждаше никак убеден.

В същия момент се разнесе нов звук — далечен и равномерен, приличаше на камбанен звън, но беше толкова нисък, че едва се чуваше. Всички изтичаха при вратата на залата. Граф Медни се поколеба за миг, но после я отвори широко. Вдигнаха глави и взряха тревожни погледи в нощта.

Небето беше черно, ала облаците имаха синкав цвят и се носеха уплашено над земята, сякаш небосводът всеки миг щеше да се пропука.

Последва нов тътен, този път достатъчно силен, за да го чуят всички. Гласът на някаква огромна камбана или гонг отекна в ушите им.

— Все едно че се намираме в градска часовникова кула, когато удря камбаната — проговори Боуджентъл с нарастваща тревога.

Лицата на всички бяха пребледнели и напрегнати. Хоукмун се обърна и влезе в стаята да вземе Меча на зората.

— Какво мислиш за това, Дориан? — викна след него д’Аверк. — Дали Тъмната империя не е предприела нещо?

— Или Тъмната империя, или нещо, със свръхмогъща сила — беше отговорът.

Нов удар изпълни нощта и отекна над далечните мочурища на Камарг, над лагуните и полегналите тръстики. В мрака се разнесе разтревоженият писък на подплашено фламинго.

Последва четвърти удар, още по-силен — като зловещ удар на съдбата.

Пети. Граф Медни изтича при стената и дръпна своя меч.

Шести. Д’Аверк запуши ушите си с ръце. Шумът бе направо непоносим.

— Още малко и ще хвана мигрена — оплака се той. Седми удар. По стълбите се спусна Изелда, само по нощница.

— Какво става, Дориан? Татко, какъв е този звук? Прилича ми на удари на часовник. Ще ми спука тъпан-четата…

Оладан я погледна мрачно.

— Опасявам се, че заплашва не само тъпанчетата, но и живота ни — рече той. — Макар да не зная какво точно го поражда…

Междувременно се разнесе седми удар, от тавана се посипа мазилка, а замъкът се разтърси из основи.

— По-добре да затворим вратите — предложи графът, но трябваше да извика, за да го чуят. Прибраха се неохотно вътре и Хоукмун помогна на граф Медни да залости тежките порти.

Почти веднага последва осми удар, който отекна в стените на залата и ги принуди да си запушат ушите. Един масивен щит, прикован на стената като реликва от отдавна забравени времена, се удари с трясък в пода, изтъркаля се по каменните плочи, удари се в масата и спря.

Дотичаха и слугите. Бяха обхванати от паника.

При деветия удар прозорците се напукаха и по пода се посипаха натрошени стъкла. Хоукмун се почувства като на борда на кораб, който внезапно се е ударил в подводен риф, защото целият замък се люшна и някои от присъстващите се озоваха на земята. Изелда също политна, изгубила равновесие, но Хоукмун успя да я задържи, като за опора сграбчи перилата на стълбата. От тътена му прилоша, погледът му се замъгли.

За десети път отекна невидимата камбана и този път сякаш целият свят се разтресе, а вселената се изпълни с грохот, възвестяващ свършека на света.

Боуджентъл коленичи, после бавно се свлече на каменния под. Оладан се люшна към него, но падна, преди да го е стигнал. Хоукмун притискаше Изелда в обятията си и се оглеждаше навъсено. Гадеше му се и главата му се въртеше. Граф Медни и д’Аверк се носеха като пияни из стаята, вкопчвайки се във всичко, което се изпречваше на пътя им. Щом ехото от последния удар заглъхна, д’Аверк извика:

— Хоукмун! Виж!

Без да изпуска от обятията си Изелда, Хоукмун доближи масата, погледна пръстените на Миган и извика от изненада. Кристалните пръстени бяха счупени на ситни парчета.

— Свърши се с плановете ни за партизанска война — продължи пресипнало д’Аверк. — Свърши се с всички планове…

Екна единадесетият удар — по-дълбок и по-силен от предишните. Замъкът подскочи като картонена кутия и всички се озоваха на пода. Хоукмун изкрещя от болка, усещайки как вибрациите разтърсват черепа му и сякаш разкъсват скрития вътре мозък, но шумът бе толкова оглушителен, че той не можа да чуе дори собствения си писък. Всичко наоколо се тресеше и той се затъркаля по пода, оставил се на милостта на тайнствените сили, които си играеха със замъка и неговите обитатели.

Когато и този удар стихна, Дориан запълзя към Изелда, протягайки сгърчените си от болка ръце към нея. Очите му бяха замъглени от сълзи, а по топлите ручейчета, стичащи се по страните му, той се досети, че от ушите му тече кръв. Като през мъгла видя граф Медни, който се опитваше да се изправи до масата. Ушите на графа бяха станали червени като косата му.

— Свършено е с нас! — провикна се гневно старият граф. — Скоро ще бъдем унищожени и то от противник, който дори не смее да си покаже лицето! Унищожени от една сила, пред която нашите мечове са безполезни!

Хоукмун продължаваше да пълзи към проснатата неподвижно Изелда.

И тогава се разнесе дванадесетият удар — по-ужасяващ от всички предишни. Каменните стени на замъка се пропукаха. Строшиха се дървените крака на масата и тя се стовари шумно на пода. Плочите под краката им се изпъстриха с паяжина от пукнатини. Замъкът се люшна като коркова тапа в бурно море и Хоукмун изрева от непосилна болка. Сълзите в очите му внезапно се обагриха в кървавочервено, всички жили в тялото му заплашваха да се спукат.

Екотът на този фатален удар бе последван от друг шум — някакво далечно стържене и звън — и лумнаха безброй цветове. Първо залата се озари във виолетово, после в пурпурно и накрая в черно. Сякаш милиони малки камбанки зазвънтяха едновременно. Най-сетне успяха да определят посоката, от която идваше звукът — отдолу, откъм подземията на замъка.

Хоукмун направи немощен опит да се надигне, но падна по очи върху каменния под. Звукът постепенно затихваше, а с него избледняваха и ярките цветове.

Накрая се възцари тишина.

ВТОРА ГЛАВАПОЧЕРНЯЛОТО БЛАТО

— Кристалът е разрушен…

— Какво? — Хоукмун поклати глава и премигна болезнено.

— Кристалът е разрушен. — До него бе коленичил д’Аверк и му помагаше да се изправи.

— Изелда? — попита Хоукмун. — Тя как е?

— Не по-зле от теб. Занесохме я в леглото. Кристалът е разрушен.

Хоукмун изтри засъхналата кръв по лицето и ушите си.

— За пръстените на Миган ли говориш?

— Д’Аверк, обясни му по-ясно. — Това беше гласът на Боуджентъл. — Кажи му, че машината на призрачния народ е счупена.

— Счупена? — повтори Хоукмун и бавно се надигна. — От нея ли долетя последният звук на разтрошено стъкло?

— Точно от нея. — Съвсем близо до него бе застанал граф Медни. — Кристалът се пропука от вибрациите.

— Значи… — Хоукмун погледна въпросително графа, който кимна.

— Точно така — върнахме се обратно в нашето измерение.

— И още не са ни нападнали?

— Така изглежда.

Хоукмун въздъхна дълбоко и олюлявайки се, пое към вратата на залата. Дръпна решително тежкото метално резе и разтвори портите.

Навън все още беше нощ. Звездите в небето изглеждаха непроменени, но трескаво носещите се облаци ги нямаше, над мочурливата земя бе легнала някаква неестествена тишина, а из въздуха се носеше странен мирис. Не се чуваше нито крясъкът на фламингото, нито пък шумоленето на листата.

Хоукмун бавно затвори вратите и се обърна. Лицето му беше замислено.

— Къде са легионите? — попита д’Аверк. — Мислех, че ще са там и ще ни чакат.

— Ще почакаме до сутринта и ще видим — отвърна Хоукмун. — Може би сега не се виждат. Или пък са се спотаили с намерение да ни нападнат изненадващо.

— Как мислиш, учените на Тъмната империя ли са причинили този звук? — попита Оладан.

— Без никакво съмнение — отвърна граф Медни. — Предполагам, че са положили доста усилия, за да се доберат до нас. Така че на тях дължим честта да се върнем обратно в нашето измерение. — Той подуши въздуха. — Този мирис ми напомня за нещо.

Д’Аверк подреждаше разпилените по масата предмети.

— Цяло чудо е, че останахме живи.

— Вярно — съгласи се Хоукмун. — Изглежда, звукът нанесе по-големи поражения върху нематериалните обекти, отколкото върху нас.

— Двама от по-старите прислужници са мъртви — рече с тих глас граф Медни. — Сърцата им не са издържали на натоварването. Наредих да ги погребат още сега, в случай че на сутринта възникнат други проблеми. Във вътрешния двор.

— Ами замъкът? — попита Оладан.

Графът сви рамене.

— Трудно е да се каже. Слизах долу в подземието. Кристалната машина е натрошена на ситни части, а каменните основи са покрити с Пукнатини. Но замъкът все още се държи. И друг път е преживявал тежки времена. Вярно, няма нито едно здраво стъкло. Но всичко останало… — той поклати глава, сякаш за да покаже, че сега замъкът не е най-важното. — Всичко останало е наред.

— Да се надяваме — промърмори д’Аверк, вдигна пъхнатия в ножницата Меч на зората и Червения амулет, който се полюшваше на позлатената си верижка, и ги подаде на Хоукмун. — Ако питаш мен, приятелю, дошло е време да си ги сложиш.

Хоукмун надяна амулета на шията си и запаса ножницата с меча. После се наведе и вдигна увития в плат Рунически жезъл.

— Май Жезълът не ни донесе късмета, на който се надявахме — произнесе с въздишка Дориан.

Най-сетне дойде и зората. Небето просветляваше бавно, въздухът бе хладен, хоризонтът побеля като мумифициран труп, а облаците придобиха цвят на скелет.

Петимата герои очакваха изгрева. Стояха пред вратите на Медния замък, на билото на близкия хълм, положили ръце на оръжията си, и оглеждаха околността.

Това беше същият Камарг, който помнеха — една страна, опустошена от войната. Миризмата, която ги бе озадачила още през нощта, бе миризма на пепелище, на изгорена земя. Докъдето им стигаха погледите, се виждаха само почернели руини. Блатата и лагуните бяха пресъхнали от пламъците на огнестрелите и огнеметните оръдия. Розовите птици, рогатите коне и биволите бяха избягали или избити. Кулите, така вярно охранявали границите на тази изстрадала страна, бяха изравнени със земята. Сякаш целият свят беше безкрайно море от сива пепел.

— Унищожили са всичко — въздъхна прегракнало графът. — Всичко е унищожено — моят любим Камарг, моите хора, дивите животни. Аз бях техен Господар и Пазител, а ето че не изпълних задълженията си. Няма за какво повече да живея освен заради отмъщението. Искам да стигна стените на Лондра и да присъствам на падането на този проклет град. И тогава вече мога да умра. Но не по-рано.

ТРЕТА ГЛАВАСРЕД ПЕПЕЛИЩАТА

Дрехите на Хоукмун и Оладан бяха покрити със ситна пепел. Двамата вървяха към границите на Камарг. Миризмата на дим дразнеше ноздрите им и пробуждаше суха кашлица в гърдите им. Конете също бяха покрити с пепел, а очите им — зачервени като на ездачите.

Най-сетне отвъд морето от изпепелена земя се показаха тучни зелени ливади, ала и сега нямаше никаква следа от легионите на Тъмната империя.

Слънцето надникна иззад един сивкав облак. Хоукмун дръпна юздите на коня си, извади картата и посочи с ръка на изток.

— Село Верлин е разположено някъде там. Трябва да го доближим предпазливо, защото може все още да е окупирано от гранбретанци.

Още малко и селцето се появи пред тях. Щом го зърна, Хоукмун пришпори коня в галон. Оладан, който едва смогваше да го настига, извика задъхано:

— Какво има, дук Дориан? Какво се е случило?

Хоукмун не отговори. Бяха съвсем близо и Оладан също видя, че поне половината от къщите са разрушени, а улиците — осеяни с трупове. Но все още не се виждаха никакви войници на Тъмната империя.

Оцелелите сгради бяха опушени от пожара, а по труповете имаше обгорени рани от огнестрели. От време на време се виждаше но някой мъртъв гранбретанец — телата им бяха скрити от тежки брони, а маските им — изцъклени безжизнено към небето.

— Доколкото виждам, всички убити гранбретанци са от Ордена на вълка — промърмори Хоукмун. — Хора на Мелиадус. Или са нападнали селото, или пък селяните са ги издебнали от засада. Ето, виж — този е бил промушен с кука, а от гърба на онзи стърчи мотика…

— Може би селяните са се вдигнали на бунт — предположи Оладан. — И Вълците са решили да ги накажат.

— Тогава защо са напуснали селото? — попита Хоукмун. — По всичко личи, че гарнизонът им е бил разположен тук.

Подкараха конете сред въргалящите се трупове. Въздухът вонеше на смърт. Нямаше никакво съмнение, че касапницата се е разиграла съвсем наскоро. Хоукмун посочи купищата избити животни — коне, крави, дори кучета.

— Гранбретанците не оставят след себе си нищо живо. Нищо, което би могло да послужи за прехрана. Сякаш са отстъпвали пред някакъв могъщ противник!

— Че кой може да е по-могъщ от Тъмната империя? — попита Оладан и неволно потрепери. — Да не би на сцената да се е появил някой нов враг, приятелю Хоукмун?

— Надявам се, че не. Ала гледката наистина ме озадачава.

— И отвращава — добави Оладан. Сред избитите имаше жени и деца, старци и младежи, с белези от мъчения и насилия, повечето бяха с прерязани гърла, защото гранбретанците имаха навика да убиват жертвите си, докато ги изнасилват.

Хоукмун въздъхна.

— Навсякъде са оставили своя страшен печат.

И внезапно вдигна глава, доловил тих звук, като полъх на вятър.

— Някой плаче. Може би ще намерим поне един оцелял.

Той насочи коня към една странична уличка, откъдето бе долетял звукът. Спря пред някаква разбита врата. На прага лежеше проснато моминско тяло, наполовина вътре, наполовина на улицата. Плачът се усили. Хоукмун скочи от коня и предпазливо доближи къщата. Оказа се, че плаче момичето. Той коленичи и го вдигна на ръце. Девойката беше почти гола, с разкъсани на парцали дрехи. През шията й минаваше аленочервена линия, сякаш по кожата е бил прекаран притъпен кинжал. Изглеждаше не повече от петнадесетгодишна, със сплъстени руси коси и светлосини очи. Тялото й беше покрито с рани и охлузвания. Тя изстена болезнено.

Дориан я положи внимателно на земята и се върна при коня си за манерката с вино на седлото. Опря гърлото на манерката в устните й, девойката отпи, внезапно отвори очи и се огледа изплашено.

— Не се страхувай — рече й нежно Хоукмун. — Аз съм враг на Тъмната империя.

— И си още жив?

Хоукмун с тъжна усмивка отвърна:

— Да, жив съм. Аз съм Дориан Хоукмун, дук на Кьолн.

— Хоукмун фон Кьолн? Но ние те мислехме за мър-тъв — или напуснал завинаги този свят…

— Ето че се завърнах и кълна се, че ще отмъстя за вашето село. Какво се случи тук?

— Не съм съвсем сигурна, милорд. Чудовищата от Тъмната империя бяха решили да не оставят нито един жив. — Тя вдигна глава и се огледа. — Къде са баща ми, майка… сестричката ми…

Хоукмун погледна към къщата и потрепери.

— Мъртви са — рече той. Но беше спестил цялата истина. Нещастните жертви, изглежда, бяха подложени на ужасяващи мъчения. Той вдигна хлипащото момиче, качи го на седлото и каза: — Ще те отведа в Медния замък.

ЧЕТВЪРТА ГЛАВАНОВИТЕ ШЛЕМОВЕ

Настаниха девойката в най-мекото легло на замъка, под постоянните грижи на Боуджентъл, Изелда и Хоукмун, които не се отделяха от нея. Ала животът в нея гаснеше — не толкова от раните, а заради непосилната й мъка. Девойката искаше да умре. Не им оставаше друго, освен да уважат желанието й.

— Няколко месеца — разказваше им тя с отпаднал глас — селото ни беше окупирано от вълчи воини. Взимаха всичко, каквото си пожелаеха, а нас обрекоха на гладна смърт. Чухме, че били част от някаква армия, оставена да пази Камарг, макар че не можехме да си обясним защо ще пазят някакви пепелища…

— Очаквали са да се върнем — каза Хоукмун.

— Сигурно така е било — съгласи се девойката. След това продължи разказа си: — Вчера в селото кацна орнитоптер и пилотът отиде право при коменданта на гарнизона. Отнякъде плъзна слухът, че войниците получили нареждане да се върнат в Лондра и душите ни се изпълниха с надежда. Не мина и час, когато войниците от гарнизона се нахвърлиха върху нас и започнаха да убиват, измъчват и изнасилват. Бяха получили нареждане да не оставят нищо живо след себе си, за да не срещат съпротива, когато се върнат, а също и да не могат други да се сдобият с прехрана, ако посетят селото… И после си тръгнаха.

— Значи са възнамерявали да се върнат — рече замислено Хоукмун. — Чудя се, какво ли ги е накарало да потеглят толкова бързо…

— Може би са били нападнати от нов враг? — предположи Боуджентъл, докато попиваше с кърпа челото на момичето.

— И на мен ми хрумна подобна мисъл, но ми изглежда малко вероятно — въздъхна Хоукмун. — Не само странно, но и неприятно е, че знаем толкова малко.

На вратата се почука. Влезе д’Аверк.

— Дошъл е един стар приятел, Хоукмун.

— Един стар приятел? Кой?

— Оркниецът — Орланд Фанк.

Хоукмун се изправи.

— Може би той ще ни просветли по въпроса.

Докато вървяха към вратата, Боуджентъл тихо произнесе:

— Момичето издъхна, дук Дориан.

— Но знаеше, че ще бъде отмъстена — отвърна с безизразен глас Хоукмун и заслиза по стълбите.

— Мирише на промяна, приятел, съгласен съм с теб — каза Орланд Фанк на граф Медни. Двамата се грееха край камината. Фанк махна с ръка на Хоукмун да се присъедини към тях. — Как я караш, дук Дориан?

— Добре, като се имат предвид обстоятелствата. Кажи, Фанк, известна ли ти е причината за внезапното потегляне на легионите?

— Тъкмо разправях на добрия граф, че не зная…

— Аз пък мислех, че знаеш всичко.

Фанк се ухили добродушно и намести вълнената шапка на челото си.

— Трябва ми време да науча туй-онуй, а пък и имах доста работа, откакто се разделихме в Днарк. Донесох подаръци за всички герои на Медния замък.

— Колко мило!

— Не са от мен, разбираш, а от един общ приятел — от Руническия жезъл. По-късно ще ви ги дам. Сигурно ще речете, че не са с особена практическа стойност, но кой може да прецени кое ще бъде нужно и кое не, когато се счепкаме с Тъмната империя.

Хоукмун се обърна към д’Аверк.

— Откри ли нещо интересно из околностите?

— Нищо повече от теб — отвърна д’Аверк. — Опожарени села, избити до крак обитатели. И навсякъде следи от трескаво организирано отстъпление. Не бих се изненадал, ако в големите градове са оставени малки гарнизони, колкото да поддържат реда.

— Като че ли всички са си изгубили ума — подхвърли графът.

— И така да е, смятам, че трябва да се възползваме от тяхната липса на разум — заяви Хоукмун с мрачна усмивка.

— Добре казано, дук Дориан — рече Фанк и тупна Хоукмун по рамото с лапа. — Време е да раздам подаръците.

— Както желаеш, уважаеми Фанк.

— Нека няколко прислужника ми помогнат, щото нещицата, дето ги нося, хич не са лекички. Докарах ги с два коня.

Графът се разпореди и след малко се появиха прислужниците, всеки нарамил обемисти и доста тежки на вид вързопи. Накрая влезе и Фанк, сложи двата последни вързопа на каменния под, изправи се и каза:

— Разопаковайте ги, господа.

Хоукмун се наведе и развърза платното на най-близкия вързоп. Премигна, заслепен за миг от яркото сияние, после втренчи поглед в собственото си отражение. На лицето му се изписа изненада. Из стаята се разнесоха сподавени възклицания.

Увитите предмети бяха бойни шлемове, изработени така, че да покриват изцяло главата, опирайки се на широка основа върху раменете. Металът, от който бяха изковани, беше съвсем непознат и полиран толкова фино, че можеше да съперничи с най-скъпите огледала на света. С изключение на два тесни отвора за очите шлемовете бяха съвсем гладки, лишени от каквито и да било гравирани украси, така че докато ги разглеждаха, всички виждаха само собствените си съвършени отражения. Задната страна на шлемовете бе изкована от същия непознат метал, но за разлика от предната беше декорирана по такъв начин, че веднага си личеше умелата ръка на създателя им. Хоукмун внезапно осъзна колко полезни могат да се окажат шлемовете по време на бой — противникът щеше да вижда единствено собственото си отражение, сякаш се сражава със самия себе си!

Хоукмун се изсмя гръмогласно.

— Прав си, създателят на тези шлемове трябва да е бил гений! Не съм виждал по-добра изработка.

— Пробвай го — посъветва го Фанк. — Ще видиш, че ще ти бъде по мярка. Това е отговорът на Руническия жезъл на маските на гранбретанците.

— А как ще разбера кой е моят? — попита граф Медни.

— Нищо по-лесно — отвърна Фанк. — Този пред теб. Отзад има меден кръст.

Графът се усмихна, вдигна шлема и си го сложи. Хоукмун го погледна, но видя само изненаданото си отражение с мътната черна перла в средата на челото. Завъртя своя шлем. Отзад имаше златен кръст. Сложи си го и отново погледна шлема на графа. В първия миг не забеляза нищо, после се вгледа по-внимателно и откри, че отраженията всъщност са безкрайно много.

Останалите последваха примера им. Д’Аверк носеше син кръст, а Оладан — ален. И двамата се засмяха доволни.

— Чудесен подарък, уважаеми Фанк — кимна Хоукмун и свали шлема. — Великолепен подарък. Но тук виждам още два шлема, те за кого са?

Фанк се усмихна загадъчно.

— Ах, да… те ще са за тези, които ги пожелаят.

— За теб?

— Не за мен, не — трябва да призная, че бронята ме задушава. Неудобна е, а и ми пречи да въртя секирата както си знам. — Той посочи с палец привързаната за гърба му секира.

— Тогава за кого ще са двата шлема? — зачуди се графът.

— Ще узнаете, когато му дойде времето — успокои ги Фанк. — И тогава ще ви се стори съвсем естествено. Как се справят вашите хора в замъка?

— За камаргци ли питаш? — вдигна вежди Хоукмун. — Е, дадохме жертви от ударите на огромния гонг, дето ни върна в това измерение. Има и срутени сгради, но оцелелите се възстановяват бързо. За щастие кавалерията е запазена непокътната.

— Не повече от петстотин души — добави д’Аверк. — И това ако е армия…

— Така е — отвърна Фанк и хвърли замислен поглед на французина. — Така е. Е, аз да си вървя, че ме чака работа.

— Че каква ще е тая важна работа? — попита Оладан.

Фанк го погледна начумерено.

— В моята страна, приятелю, нямаме навика да си пъхаме носовете в чужди работи.

— Благодаря за подаръка — отвърна Оладан и се поклони. — И прощавай, ако съм те обидил.

— Приемам извинението — рече Фанк.

— Преди да си тръгнеш, любезни Фанк, бих искал да ти благодаря от името на всички за твоята добрина — изправи се граф Медни. — Ще позволиш ли един последен въпрос?

— Ако питате мен, вие тук много си падате по въпросите. Ние, оркнийците, сме доста мълчаливи хорица. Добре, приятелю, питай, а аз ще гледам да ти отговоря, стига да мога. Ако въпросът не е прекалено личен.

— Знаеш ли по какъв начин е била разрушена кристалната машина? Коя е била причината?

— Чини ми се, че причината ще да се нарича Тарагорм, Господар в Двореца на времето. Той е открил начин да унищожи машината, след като е узнал къде се намира от разни стари книги, с които е натъпкан домът му. След това е построил часовник, чиито удари да достигат други измерения, и е придал на звука на тези удари такава сила, че да разбива кристал. А и друг начин едва ли има да се справи човек с машинката, дето ви я подариха добрите хорица от Сориандум.

— Значи наистина Тъмната империя ни е върнала обратно — поклати глава Хоукмун. — Но ако е така, защо ни чакаха?

— Може да си имат домашни проблеми — вдигна рамене Орланд Фанк. — Ще видим. Засега прощавайте, приятели. Все ми се чини, че скоро пак ще се срещнем.

ПЕТА ГЛАВАПЕТИМА ГЕРОИ И ЕДНА ГЕРОИНЯ

Вратите още не се бяха затворили зад гърба на Фанк, когато Боуджентъл се спусна по стълбите разтревожен и озадачен. Вървеше някак вдървено и гледаше изцъклено.

— Какво има, Боуджентъл? — попита загрижено граф Медни и подхвана приятеля си под ръка. — Изглеждаш ми разтревожен.

Боуджентъл разтърси глава.

— Не разтревожен, а твърдо решен. Изминаха доста години, откакто съм държал нещо по-тежко от перо и съм се занимавал с неща, различни от моята любима философия. Ала сега съм твърдо убеден, че трябва да вдигна оръжие срещу Лондра. Готов съм да потегля с вас на поход срещу Тъмната империя.

— Но скъпи Боуджентъл — намеси се Хоукмун. — Ти не си войник. Ти си човекът, който ни вдъхва вяра и на чиято мъдрост се опираме в трудните мигове. От теб черпим сила, която е трижди по-важна от силата на оръжието.

— Така е. Но битката, която предстои, сигурно ще е последна — независимо дали ще спечелим, или загубим. Ако не се върнете, значи не ще се нуждаете и от моята мъдрост; ако пък победите — едва ли ще съм ви нужен повече. Нали вие ще бъдете героите, разгромили могъщата зла империя? Затова избрах меча. Зная, че един от тези чудни шлемове ще ми стане. Струва ми се, че е онзи — с черния кръст!

И Боуджентъл се наведе, вдигна посочения шлем и го надяна на главата си. Шлемът му беше съвсем по мярка. Наобиколилите го изведнъж видяха лицата си, отразени в гладката повърхност.

Д’Аверк първи пристъпи напред и подаде ръката си на философа.

— Моите почитания, Боуджентъл. За мен ще бъде чест да яздя редом с един толкова изтъкнат и прословут учен!

Хоукмун все още не изглеждаше съвсем убеден.

— Май ще трябва да се съглася — рече той. — Твое право е, Боуджентъл, а и наистина ще се радваме да си с нас. Но за кого, питам се, е последният шлем?

— За мен.

Нежен, тих, добре познат на всички глас. Хоукмун се извърна и впери поглед в жена си.

— Не, Изелда, не може да е за теб…

— Защо си толкова сигурен?

— Ами виж…

— Просто го погледни — шлема с белия кръст. По-малък е от другите. Сякаш е предназначен за дете… или за жена.

— Така е — призна неохотно Хоукмун.

— Освен това аз съм дъщеря на баща си.

— Така е.

— Умея да яздя не по-зле от всеки един от вас.

— Признавам.

— А знаеш ли, че като малка излизах на арената — също като останалите тореадори? Че се упражнявах в умението да въртя меч и секира заедно с камаргските гвардейци? Че мога да боравя с огнестрел? Татко, така ли е?

— Вярно е, тя владее чудесно всички оръжия — потвърди графът. — Но по време на сражение от войника се изисква много повече…

— Нима природата и постоянните упражнения не са ме надарили с яки мускули?

— Така е, макар да си жена… — кимна отново графът. — Едновременно мека и здрава, като най-добрата коприна, май така те беше описал един местен поет. — Той хвърли насмешлив поглед на Боуджентъл и философът се изчерви.

— Какво ми липсва тогава, издръжливост ли? — продължи да настоява Изелда с пламнало от възбуда лице.

— Не, в издръжливост можеш да се мериш дори с мен — рече Хоукмун.

— Кураж? Липсва ли ми кураж?

— Тук никой не е по-храбър от теб, мое дете — помъчи се да я успокои графът.

— Е, тогава кое е качеството, което не ми достига, за да се сражавам редом с вас?

Хоукмун сви рамене.

— Никое, Изелда, освен че си жена и… и…

— И жените не се бият. Те си стоят вкъщи, за да оплакват загиналите, така ли?

— Или да ги посрещат, когато…

— Или да ги посрещат. Но аз не съм съгласна да се примиря с отредената ми роля. Защо да оставам в замъка? Кой ще ме пази тук?

— Гвардейците ще са…

— Ах, да, шепа гвардейци, които ще са много по-нужни в битката. Много добре знаеш, че хората не достигат.

— Така е, съгласен съм — кимна Хоукмун. — Но има още нещо, Изелда. Забрави ли, че носиш нашето дете?

— Не, не съм забравила. Нося го и ще го нося в битката, защото ако бъдем разбити, то ще наследи само нещастия. Ако пък спечелим, ще познае вкуса на победата още преди да се е появило на бял свят. Случи ли се да загинем всичките — поне ще умрем заедно. Не желая да бъда вдовицата на Хоукмун и майка на неговото сираче. Точно затова настоявам да дойда с вас, Дориан. — Тя спря пред последния шлем, вдигна го и го сложи. После разпери ръце. — Виждате ли — чудесно ми стои. Нека препуснем заедно, рамо до рамо, и да поведем целия Камарг срещу зловещата мощ на Тъмната империя — петима герои и, надявам се, една героиня.

— Така да бъде — прошепна Хоукмун и я притисна към гърдите си. — Така да бъде.

ШЕСТА ГЛАВАЕДИН НОВ СЪЮЗНИК

Приключили с успешното прехвърляне по море от континента, Вълците и Лешоядите крачеха мрачно по пристанището на Лондра. Ала заедно с тях се завръщаха Мухите, Плъховете, Козите и Хрътките, както и много други кръвожадни чудовища на Гранбретан.

Мелиадус наблюдаваше дебаркиращите войници от една висока кула, която бе избрал за свой команден пункт. Една от групите привлече вниманието му и той напрегна поглед, опитвайки се да открие причината. Състоеше се от неколкостотин конници, предвождани от знаменосец, развяващ черно-бяло знаме — символ на неутралитет.

Мелиадус сбърчи вежди.

Това беше знамето на Адаз Промп, Гранд констебъла на Ордена на Хрътката. Означаваше ли това, че Проми все още не е избрал на коя страна да застане? Или целеше да измами една от воюващите страни? Мелиадус се замисли. Ако Адаз Промп преминеше на негова страна, дворецът щеше да падне с първия щурм. Той посегна към вълчия шлем и плъзна пръсти по металната муцуна.

През няколкото дни след началото на битката за Лондра Мелиадус все по-често изпадаше в мрачно настроение. Най-вече защото не знаеше дали Тарагорм е успял да върне обратно Медния замък. Вдъхновението, породено от успешното начало на кампанията, се смени с трескаво безпокойство заради все още неясния изход на начинанието.

Вратата се отвори. Мелиадус посегна автоматично към шлема си и побърза да го нахлупи.

— Ах, ти ли си Флана? Какво искаш?

— Тарагорм е тук.

— Тарагорм? С добри новини ли е дошъл?

На вратата се показа познатата маска-циферблат.

— По-скоро се надявам да чуя добри новини от теб — подхвърли кисело ученият. — Но май през последните дни успехите ни се броят на пръсти.

— Току-що пристигнаха подкрепленията. — Мелиадус махна с ръка към прозореца. — Войници от Ордените на Вълка и Лешояда. И малко Язовци.

— А заедно с тях и подкрепления за Хуон. При това доста по-многобройни от нашите.

— Калан скоро ще е готов с новите оръжия — рече помирително Мелиадус. — Те ще ни дадат нужното предимство.

— Ако свършат работа — произнесе насмешливо Тарагорм. — Взех да се питам дали не сгреших като се присъединих към теб?

— Твърде късно е, зетко. А и сега не е време за кавги.

— Вярно, прав си, вече е късно. Каквото и да стане, ако Хуон победи, ние сме обречени.

— Няма да победи.

— Нуждаем се от милионна армия, за да щурмуваме двореца.

— Ще я съберем. Стига да спечелим първия бой, всички ще се присъединят към нас.

Тарагорм не обърна внимание на последните думи, а се обърна към Флана.

— Жалко, скъпа приятелко. От вас щеше да стане чудесна императрица.

— От нея ще стане чудесна императрица — поправи го разгневеният Мелиадус. Едва се сдържаше да не се нахвърли върху досадния учен. — Твоят песимизъм ми намирисва на предателство, Тарагорм!

— Нима възнамеряваш да ме осъдиш на смърт? С всичките ми познания за тайните на времето?

Мелиадус сви рамене.

— Е, чак пък на смърт. Хайде стига сме се карали, по-добре да измислим как да превземем замъка.

Отегчена от спора, Флана се обърна и излезе.

— Трябва да се срещна с Калан — каза Мелиадус. — Научих, че се наложило спешно да изостави лабораторията си и да се премести на друго място. Ела, Тарагорм, ще го навестим заедно.

Повикаха носилките, настаниха се вътре и робите ги понесоха по зле осветените коридори на кулата към подземието, където Калан бе преместил лабораторията си. Отвориха тежката метална врата и отвътре ги лъхна миризма на разложено. Мелиадус се закашля, после надзърна от прозореца на носилката. Гол до кръста, с маска на главата, Калан ръководеше работата на своите учени-помощници.

— Какво искате? Нямам време за приказки! — викна припряно той.

— Само да проверим дали напредвате в работата си, бароне — отвърна Мелиадус, като се напъваше, за да надвика шума в подземието.

— Напредвам, напредвам. Нищо че условията тук са направо примитивни. Оръжието е почти готово.

Тарагорм погледна към сложната плетеница от тръбички и жици — източник на оглушителния трясък, неприятната миризма и топлината в подземието.

— Това ли е оръжието?

— Ще бъде, ще бъде.

— И какво може да прави?

— Дайте ми хора, които да го качат на покрива, и до няколко часа ще ви демонстрирам.

— Много добре — кимна Мелиадус. — Калан, даваш ли си сметка, че успехът ни зависи изцяло от теб?

— Ами как иначе? Започвам да се проклинам, Мелиадус, задето тръгнах с теб, но щом съм избрал веднъж, връщане назад няма. А сега, моля ви, оставете ме — ще ви съобщя веднага, щом приключа с оръжието.

Мелиадус и Тарагорм поеха обратно по коридорите. Робите ги следваха на известно разстояние.

— Надявам се, че Калан не се е побъркал точно в този важен момент — рече Тарагорм. — Една малка грешка и това нещо може да унищожи всички ни.

— Или да се окаже безполезно — допълни мрачно Мелиадус.

— Та кой от нас е по-голям песимист, а?

Когато се върна в покоите си, Мелиадус откри, че го очаква посетител. Новодошлият беше едър и охранен, бронята му бе загърната в коприна, а маската изобразяваше зловещо ухилено куче.

— Барон Адаз Промп — обяви Флана от прага съседната стая. — Пристигна малко след като ти излезе, Мелиадус.

— Бароне — поклони се тържествено Мелиадус, — за мен е чест.

Иззад шлема се разнесе вежливият глас на Промп.

— Какво става тук, Мелиадус? Какво сте намислили?

— Въстание, приятелю. А целта — един по-разумен монарх на гранбретанския трон. Човек, склонен да се вслуша в съветите на изпитани пълководци като мен… и вас.

— По-скоро като вас — засмя се Адаз Промп. — Трябва да призная, милорд, че от известно време ви мислех за умопобъркан. Смятах, че сте се смахнали, заради малката ви вендета срещу Хоукмун и Медния замък. Мислех, че единственото, което ви интересува, е осъществяването на вашите лични амбиции и удовлетворяването на вашите страсти.

— Но вече не мислите така?

— Промених мнението си. Склонен съм да споделя опасенията ви, че те наистина представляват най-голямата опасност за Гранбретан и че трябва да бъдат унищожени, преди да помислим за нещо друго.

— И какво ви накара да стигнете до подобна мисъл? — попита Мелиадус, като едва скриваше вълнението си. — Нима разполагате с нови доказателства, които не са ми известни?

— По-скоро бих ги нарекъл подозрения — отвърна безизразно Адаз. — Съмнения за това и онова.

— Какви съмнения?

— Докато пресичахме Скандинавско море на път за дома — по поръчение на нашия върховен владетел, — срещнахме един кораб. От него научихме някакъв слух, който идел от Франция. Само това.

— Какъв кораб? Какъв беше този кораб?

— Същият като онези, които са привързани на кея — без мачти и с огромни задвижващи колела. Целият беше изпотрошен, носеше се по волята на течението, а на борда намерихме само двама ранени. Издъхнаха преди да ги прехвърлим на нашия кораб.

— Това е бил корабът на Шенегар Трот. От Амарек.

— Точно така ни казаха и те.

— Но какво общо има това с Хоукмун?

— Оказа се, че са срещнали Хоукмун в Амарек. Сражавали са се с него в някакъв град на име Днарк. Твърдяха, че причината за боя била не друго, а самият Рунически жезъл.

— И накрая Хоукмун е спечелил?

— Точно така. Хората на Трот били няколко хиляди, а противниците — четирима заедно с Хоукмун.

— И Хоукмун победил!?

— С помощта на някакви вълшебни войни — ако може да се вярва на разказа на ранените. Приличаше ми на смесица от реалност и измислица, но няма никакво съмнение, че по някакъв мистериозен начин Хоукмун е разгромил значително по-многобройни от неговите сили и че собственоръчно е убил Шенегар Трот. Изглежда също така, че се е сдобил с известни научни познания, за които в Гранбретан все още се знае твърде малко. Това се потвърждава от тайнствения начин, по който ни се измъкна последния път. Което пък ме връща при втория разказ — него го чух от един от твоите хора, току-що завърнал се в Лондра.

— Какъв е той?

— На континента се разнесъл слухът, че Медният замък се появил отново и че Хоукмун и останалите превзели някакъв град на север от Камарг, като избили всички наши войници в него. Ще призная, че ми е доста трудно да повярвам в последното. Откъде ще събере Хоукмун толкова многобройна армия?

— Подобни слухове не са рядкост по време на война — съгласи се Мелиадус. — Но не е изключено този да е верен. Значи вече вярваш, че Хоукмун е по-опасен за нас от Хуон?

— Склонен съм да мисля така. Има още нещо, Мелиадус. Мисля, че тази битка трябва да свърши колкото се може по-скоро. Защото ако Хоукмун наистина е събрал голяма армия — в Амарек или някъде другаде — на нас ще се падне честта да я унищожим. Аз съм с вас, Мелиадус. До два дни ще докарам половинмилионна армия Хрътки, която да бъде на ваше разположение.

— Смяташ ли, че ще са достатъчно, за да превземем двореца?

— Вероятно, ако разполагаме, с артилерийска поддръжка.

— Ще я имате. — Мелиадус потупа Промп по рамото. — Ах, барон Адаз, сега вече не се съмнявам в скорошната победа!

— Но колко от нас ще доживеят да я видят с очите си? — рече Промп. — Превземането на двореца ще е свързано с огромни загуби — най-малко неколкостотин хиляди.

— Заслужава си жертвата, бароне. Повярвай ми, заслужава си.

Мелиадус почувства, че отново се изпълва с вдъхновение при мисълта за скорошния разгром на Хуон и най-вече заради възможността да си премери отново силите с Хоукмун — особено ако Калан открие начин да върне живота на Черната перла, както беше обещал.

СЕДМА ГЛАВАБИТКАТА ЗА ДВОРЕЦА НА ХУОН

От прозореца на своя кабинет Мелиадус наблюдаваше монтирането на новото оръжие на Калан върху покрива на щаба. Намираха се съвсем близо до двореца, където боят продължаваше с нестихваща сила. Промп все още не беше довел своите хора — очевидно изчакваше първия опит с машината на Калан, преди да предприеме атака срещу вратите на двореца. Огромната сграда сякаш можеше да издържи на всякакъв щурм и да оцелее до края на света. Тя се издигаше на няколко нива, а горната й част се губеше в навъсеното небе. На четирите й краища бяха построени масивни отбранителни кули, които лъщяха в чудновата златиста светлина и бяха украсени с уродливи барелефи, изобразяващи различни мигове от древната величава история на Гранбретан. Целият сияещ в милион ослепителни цветове, защитен от гигантски стоманени порти, дебели няколко метра, дворецът сякаш се присмиваше на сражаващите се под него противници.

Докато го наблюдаваше, дори Мелиадус за миг бе завладян от съмнение, но сетне насочи вниманието си към оръжието на Калан. Сред бъркотията от жици и нагънати тръби се подаваше някаква фуния, която приличаше на чудовищен тромпет. Беше насочена право към стените на двореца, по които се тълпяха защитниците с маски на богомолки, свине и мухи. Силите на останалите ордени се подреждаха в боен строй край стените на града — готвеха се да нападнат Мелиадус в тил и баронът си даваше сметка, че е настъпил критичният момент от боя. Успееше ли да наклони поне за малко везните на своя страна, би могъл да се надява, че колебаещите се засега ордени ще застанат под неговите знамена.

— Готова е — докладва Калан.

— Ами тогава използвай я — озъби се Мелиадус. — Насочи я към защитниците по стената.

Калан кимна. Помощниците му се втурнаха да изпълнят нареждането. Калан пристъпи тържествено напред, сграбчи една тежка ръчка, вдигна маската си за миг към небето, сякаш призоваваше божествата, да му помогнат, после дръпна ръчката към себе си.

Машината потрепери, запуши, изрева, разтърси се и изведнъж от фунията се показа гигантски пулсиращ синкав мехур, който излъчваше непоносима топлина. Мехурът се откъсна от дулото на оръдието и бавно полетя право към стените на двореца.

Мелиадус следеше като хипнотизирай полета на синкавия мехур, който доближи стената и се стовари върху група защитници. На лицето му се изписа задоволство, когато войниците нададоха ужасени писъци, строполиха се, целите покрити с лигава зеленикавосиня слуз, и изведнъж изчезнаха. Мехурът се затъркаля по стената, отскачайки от телата на войниците, докато накрая се пръсна. По каменния зид бавно се застича струйки лепкава слуз.

— Спука се — извика разгневен Мелиадус. — Нещо не е наред.

— Търпение, приятелю — успокои го Калан. Хората му вече насочваха дулото в друга посока. — Погледни! — Той дръпна ръчката, машината отново се разтърси и съскайки, изплю втори гигантски мехур. Мехурът полетя към стената, блъсна един каменен зъб и се затъркаля по друга група войници. Този път издържа по-дълго и премина по целия ред от защитници, преди да се пръсне.

— Следващия ще изпратим зад стената — изсмя се злобно Калан и дръпна ръчката, после без да губи време, за да провери резултата, той изстреля още няколко мехура, които прелетяха съвсем ниско над стената и се изгубиха в двора. Калан работеше трескаво, напълно погълнат от задачата, а машината свистеше, тресеше се и излъчваше непоносима топлина.

— Това вещество е в състояние да разяжда всичко! — извика развълнувано Калан. — Всичко! — Той спря за миг и посочи с пръст. — Виж какво става със стената!

И наистина, лепкавата слуз беше прокарала дълбоки бразди в камъка. Няколко масивни парчета от барелефите полетяха надолу и се разбиха на улицата, принуждавайки сражаващите се войници да се отдръпнат. Чудноватата смес разтваряше камъка така, както нагорещено олио би разтопило парче лед, и оставяше огромни отвори в стената на двореца.

— А нашите хора как ще преминат през дупките? — попита Мелиадус. — Твоето изобретение едва ли прави разлика между свои и чужди.

— Не се бой — продължи да се киска Калан. — Въздействието на сместа продължава само няколко минути. — Той дръпна отново ръчката и изстреля поредния огромен нагорещен зелен мехур. В същия миг част от стената в непосредствена близост до дворцовата порта се срути с оглушителен трясък, разкривайки достатъчно широк отвор, през който да нахлуе цяла армия. Мелиадус възкликна ликуващо.

Внезапно от машината се разнесе пронизителен вой и Калан започна трескаво да натиска разни копчета върху импровизирания контролен пулт и да засипва помощниците си с кресливи заповеди.

В това време на покрива се показа Тарагорм и отдаде чест на Мелиадус.

— Виждам, че съм подценявал Калан. — Той доближи учения. — Моите поздравления, бароне.

Калан размаха ръка и закрещя възторжено:

— Видя ли, Тарагорм! Видя ли? Ето — опитай сам. Ей тази ръчка се дърпа.

Тарагорм сграбчи ръчката с две ръце и завъртя своята маска-циферблат към разрушената стена, зад която вече се виждаха отстъпващите към двореца гвардейци на Хуон, преследвани от търкалящите се смъртоносни сфери. Все пак артилеристите бяха успели да изтеглят оръдията си навътре и откриха огън с няколко тежкокалибрени огнестрела. Изригналите огнени потоци за щастие удариха в стената зад кулата, върху която бе разположен щабът на Мелиадус. Калан отново избухна в тържествуващ смях.

— Не виждат ли, че са безсилни срещу моето оръжие? Прицели се в оръдията им, Тарагорм. Изпрати им едно мехурче — точно там! — Той посочи с пръст прозорците, от които бяха изригнали огнените стълбове.

Тарагорм изглеждаше като хипнотизирай пред странната машина, а Мелиадус се забавляваше, наблюдавайки радостта на двамата учени, които приличаха на деца, подскачащи около нова играчка. Изпитваше благоразположение към всичко, защото вече нямаше съмнение, че машината на Калан е обърнала нещата в негова полза. Време беше на сцената да се появят Адам Проми и неговите войни.

Той се спусна по стълбите и повика робините с носилката. Настани се вътре, облегна се назад и се отдаде на спокойни разсъждения за предстоящата победа.

Внезапно над главата му се разнесе толкова силна експлозия, че цялата сграда се разтърси. Баронът скочи от носилката и се затича нагоре по стълбите. Но щом изскочи на покрива, бе принуден да отстъпи, прогонен от нагорещения въздух. И в същия миг зърна Калан, който се олюляваше, размахвайки ръце, със смачкана до неузнаваемост маска.

— Назад! — изкрещя Калан. — Машината избухна. Ако не бях при вратата, щеше да ме убие на място. Цялата кула е посипана със зелена слуз. Да се махаме преди да ни е изгорила.

— А Тарагорм? — досети се Мелиадус. — Къде е Тарагорм?

— Нищо не остана от него — отвърна Калан. — Хайде, да изчезваме оттук. Побързай, Мелиадус!

— Тарагорм е мъртъв? И толкова скоро, след като осъществи мечтата ми? — Мелиадус последва Калан надолу по стълбите. — Знаех, че ще ми създаде доста проблеми, след като се справим с Хуон. Тъкмо се чудех как да се отърва от него. Ето че сега всичко се реши от само себе си! Бедният ми зет!

Мелиадус избухна в смях и затича надолу.

ОСМА ГЛАВАФЛАНА НАБЛЮДАВА БИТКАТА

Флана Микосеваар следеше развоя на битката от покрива на своята кула, където се намираше в относителна безопасност. Тя видя нахлуващите през отвора в стената войници и взрива върху кулата, която Мелиадус бе определил за свой щаб.

Когато кулата се срина, разрушавайки няколко сгради, графинята си помисли, че Мелиадус е загинал, но малко по-късно зърна знамето с неговия герб да се вее в челната редица на щурмуващите. Видя също така и знамето на Адаз Проми и остана изненадана, че Вълците и Хрътките — съперници открай време — щурмуват двореца заедно.

Флана въздъхна отегчено. Шумът от битката непрестанно се усилваше и от него нямаше никакво спасение. Защитниците правеха отчаяни опити да насочат дулата на огнестрелните оръдия надолу и да скъсят дистанцията за обстрел, но артилерията вече беше безполезна. Бяха я разположили така, защото очакваха обсадата да продължи дълго, и сега вече беше невъзможно да преместят оръдията на по-изгодна позиция. Само няколко по-дребни огнестрели все още бълваха пламъци зад разбитите дворцови порти.

Не след дълго шумът от битката започна да отслабва и мислите на Флана отново се насочиха към д’Аверк. Новините, донесени от Адаз Промп, бяха пробудили надеждите й, защото ако Хоукмун беше жив, напълно възможно бе и французинът да е редом с него.

Но дали някога щеше да го види отново? Или нейният възлюбен щеше да загине в някоя предстояща битка с преобладаващите сили на Гранбретан? Дори и да оцелееше, беше обречен на постоянно преследване, както всички заклети врагове на Тъмната империя. Рано или късно Хоукмун, д’Аверк и техните съюзници щяха да срещнат смъртта си. Можеше и да стигнат бреговете на континента, но едва ли щяха да успеят да приближат Лондра или да прекосят канала — както Сребърният мост, така и всички кораби се охраняваха зорко.

Мина й мисълта да сложи край на този досаден живот, но после реши, че не си заслужава усилието. Можеше да го стори, когато изчезне и последната надежда — не по-рано. От друга страна, ако станеше кралица, щеше да разполага с неограничена власт. А това означаваше, че би могла да поиска от Мелиадус да прости на д’Аверк — баронът едва ли го поставяше на първо място сред враговете си, въпреки че французинът официално бе обявен за предател.

Откъм двореца се разнесоха възторжени крясъци. Флана вдигна глава.

Мелиадус и Адаз Промп нахлуваха през портите начело на своята армия. Победата беше съвсем близко.

ДЕВЕТА ГЛАВАУБИЙСТВОТО НА КРАЛ ХУОН

Възседнал своя вран жребец, барон Мелиадус се носеше в безумен галоп по коридорите на двореца. Неведнъж преди бе идвал тук, но винаги за да бъде оскърбен и подлаган на унижения. Ето че сега могъщият му боен вик отекваше в залите, а маската с озъбената вълча паст блестеше победоносно, докато гвардейците се разбягва-ха пред него като подплашени хлебарки. Мелиадус ги косеше с огромния си меч, който неведнъж бе предлагал в служба на краля. Той изправи коня на задните му крака и копитата заудряха шлемовете на Богомолките със същата страшна сила, с каквато бяха тъпкали земите на покорените страни.

Мелиадус се разсмя гръмогласно. Мелиадус изрева възторжено. Мелиадус препусна към тронната зала, където се стичаха последните живи защитници. Зърна ги в далечния край на залата, тъкмо когато се опитваха да насочат единствения оцелял огнестрел. Начело на малка дружина вълчи войни баронът пришпори непоколебимо коня напред и се вряза в оръдието още преди артилеристите да го подготвят за стрелба. Няколко огнестрела удариха по щурмуващата конница, но Мелиадус дори не им обърна внимание. С пламнали като на някакво митично чудовище очи разяреният му жребец поваляше всичко, което се изпречваше на пътя му.

Мелиадус замахна с меча и покоси няколко Богомолки. Зад себе си оставяше диря от окървавени трупове, сякаш беше надарен със свръхестествени сили.

Но не божественият дар, а въодушевлението от войната и дивата енергия, породена от жаждата да убива, помагаха на барона да преодолее защитата при вратите на тронната зала и да всява ужас и смут в редовете на противника. Тук бяха хвърлени последните сили — всички годни да носят оръжие. Баронът приближи следващата редица гвардейци, поздрави ги с гръмогласния си смях и препусна невъзмутимо срещу копията, право към тронния глобус, пред който толкова често беше превивал гръб…

ДЕСЕТА ГЛАВАГЕРОИТЕ ИЗЛИЗАТ НА СЦЕНАТА

— Укреплението е обхванато от пламъци — рече Оладан, който се беше обърнал на седлото, за да погледне за последен път гарнизона. Нито един войн-плъх не беше оцелял след кратката схватка, с изключение на коменданта на гарнизона. Но последният едва ли щеше да се радва дълго на късмета си — очакваше го бавна и мъчителна смърт на ешафода, на който лично той бе обезглавил немалко граждани през последните дни.

А шестте огледални шлема поеха към хоризонта. Хоукмун, Изелда, граф Медни, д’Аверк, Оладан и Боуджентъл се отдалечаваха от току-що освободения град начело на петстотин камаргски гвардейци, въоръжени с огнестрели.

Още първата схватка след напускането на Камарг бе завършила със светкавична победа. Използвайки предимствата на изненадата, те бяха помели малобройния гарнизон само за половин час.

Вдъхновен от победата, изпълнен с енергия, Хоукмун поведе своите другари към следващия град, където бяха разположени по-значителни сили на Тъмната империя.

Но изведнъж забеляза право към тях да язди конник и дръпна юздите, познал по огромната секира, че това е Орланд Фанк.

— Добра среща, приятели! Нося ви някои вести, които обясняват много. Чудовището, изглежда, си е захапало опашката. В Гранбретан е избухнала гражданска война. Лондра се е превърнала огромно бойно поле, като барон Мелиадус е оглавил лично бунта срещу крал Хуон. Загиналите трябва да са безчет.

— Ясно защо силите им тук са така оредели — рече Хоукмун, вдигна шлема и изтри потното си чело с копринена кърпичка. Толкова отдавна не беше слагал шлем, че се чувстваше неудобно под него. — Призовали са всички на помощ в двореца.

— Или при Мелиадус. И на това ако не му кажеш късмет, а?

— Така си е — съгласи се граф Медни. — Колкото по-дълго се трепят, толкова по-големи стават нашите шансове за успех. А през това време ще се прокраднем до Сребърния мост, ще пресечем Канала и ще достигнем безпрепятствено бреговете на Гранбретан. Май късметът наистина е на наша страна, любезни Фанк!

— Късмет, съдба или провидение — наречете го както ви е угодно — отвърна Фанк.

— Щом е така, да бързаме към брега — предложи Изелда.

— Така ще сторим — кимна Хоукмун. — Да побързаме и да се възползваме от суматохата.

— Разумна мисъл — кимна Фанк. — И понеже аз съм човек разумен, този път ще тръгна с вас.

— Добре си дошъл, уважаеми Фанк.

ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВАНАЙ-РАЗЛИЧНИ НОВИНИ

Мелиадус стенеше проснат върху носилката. Калан се беше привел и преглеждаше ослепелите му очи.

— Какво ми е, Калан? — повтаряше с променен от болка и гняв глас Мелиадус. — Защо не виждам?

— Временна загуба на зрението от силния блясък при експлозията — успокои го Калан. — До ден-два зрението ти ще се възстанови.

— Един-два дни! Сега ми трябва! Сега — когато победата е в ръцете ми. Преди някой да е помислил, че може да я използва за своя сметка. Трябва да убедя останалите барони да се закълнат във вярност пред Флана, а после да открия Хоукмун. Моите планове! Всичко, на което разчитах, е изложено на риск!

— Повечето барони вече се съгласиха да те подкрепят — рече Калан. — А и друго не им оставаше. Само Джерек Нанкенсеен и Ордена на Мухата представляват известна опасност, както и Бренал Фарну — но Фарну на практика вече няма свой орден. Повечето Плъхове загинаха по време на сражението. В момента Адаз Промп преследва останалите към покрайнините на града.

— Значи Плъховете са избити — кимна замислено Мелиадус. — А какъв според теб е общият брой на загиналите?

— Около половината от цялата армия на Гранбретан.

— Половината? Унищожил съм половината от нашата армия? Половината от силата ни?

— Не си ли заслужаваше, като се има предвид какво спечели?

Мелиадус премигна с невиждащите си очи.

— Да… май си прав…

Той рязко се надигна и седна.

— Смъртта им беше оправдана, Калан. Направих го заради Гранбретан — за да отърва света от негодници като граф Медни и Хоукмун. Трябва да успея, Калан, инак всички кръвопролития ще се окажат напразни!

— Не се безпокой за броя на жертвите — успокои го Калан с уморена усмивка. — Вече работя над нова машина.

— Ново оръжие?

— Всъщност е старо, но отдавна не е използвано.

— Какво е то?

Калан се изкиска.

— Машината на Черната перла, барон Мелиадус. Съвсем скоро Хоукмун отново ще бъде във властта ни и Черната перла ще изяде мозъка му.

Лицето на барона се озари от щастлива усмивка.

— Ох, Калан! Най-сетне!

Калан положи внимателно барона на носилката и на-маза очите му със специален мехлем.

— Спи и сънувай така мечтаното отмъщение, стари приятелю. Двамата ще му се наслаждаваме заедно. — Калан вдигна глава. На прага беше застанал вестоносец. — Какво има? Какви са новините?

Вестоносецът дишаше тежко.

— Идвам от континента, ваши превъзходителства. Нося новини за Хоукмун и неговите хора.

— Казвай веднага! — Мелиадус скочи от носилката, без да обръща внимание на капещия по лицето му мехлем. Беше забравил, че е свалил маската си. — Какво знаеш за Хоукмун?

— Пресякъл е Сребърния мост, милорд.

— Значи смята да нахлуе в Гранбретан! — извика разгневен Мелиадус. — И колко е голяма армията му?

— Петстотин души, милорд.

Мелиадус започна да се смее.

ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВАНОВАТА КРАЛИЦА

Калан поведе Мелиадус нагоре по стълбите към трона, който бе заменил злокобния тронен глобус. Флана Микосеваар вече бе заела полагащото й се място, скрила лицето си с нова, обсипана с диаманти жеравова маска и с корона на главата. Отпред бяха коленичили всички верни благородници.

— Склонете глави — извика Мелиадус и гласът му отекна в дълбините на огромната зала — пред вашата нова кралица. Под нейното управление ще достигнем величие, каквото никога досега не сме познавали. Ние стоим на прага на нова епоха — епоха на разцвет, на безгрижно безумие и гръмогласни удоволствия — такива, каквито са по вкуса само на един истински гранбретанец. Светът ще бъде нашата нова играчка!

Церемонията продължи, като всеки барон доближаваше кралицата, за да се закълне тържествено във вярност. Когато най-сетне всичко, барон Мелиадус отново взе думата.

— Къде е Адаз Промп, Главнокомандуващ армиите на Гранбретан?

— Тук съм, милорд — надигна се Адаз, — и благодаря за честта, която сте ми оказали. — Мелиадус обявяваше за първи път на всеослушание намерението си да назначи Промп на толкова висок пост.

— Да чуем какво е положението с бунтовниците.

— Силите им се топят с всяка минута, милорд. Джерек Нанкенсеен е убит, а воините от неговия орден — напълно обезверени. Бренал Фарну и малобройна дружина Плъхове са се скрили в някаква дупка на Съсекс, откъдето скоро ще ги измъкнем. Всички останали се обединиха под знамената на кралица Флана.

— Великолепно, Адаз Промп, доволен съм от чутото. А какво става с Хоукмун и неговата смешна армия? Все още ли настъпва към нас?

— Така твърди съгледвачът, когото изпратихме с орнитоптер, милорд. Наближават отсамния край на Сребърния мост.

Мелиадус се засмя.

— Пуснете ги да минат. Нека се приближат още и тогава ще ги пометем. Калан, как върви работата с машината?

— Почти е готова, милорд.

— Добре. Време е значи да се отправим към Дувър и да посрещнем Хоукмун и неговите приятелчета. Да вървим, капитани мои.

Калан отново поведе Мелиадус, този път надолу по стъпалата и през залата към огромната порта — същата, която доскоро зорко охранявана от войни-богомолки, а сега заобиколена от Вълци и Лешояди. Мелиадус съжали, че не може да се порадва поне на тази гледка и за пореден път да вкуси триумфа на победата.

Щом вратите зад Мелиадус се затвориха, Флана се размърда на трона и с пребледняло лице се замисли за д’Аверк. На няколко пъти се беше помъчила да заговори Мелиадус, но баронът почти не я чуваше. „Ще го убие ли?“ — питаше се тя.

Но не само тази мисъл я безпокоеше. Живяла дълги години в самота, тя бе посветила значителна част от времето си на стари ръкописи и книги от древността, в някои от които се разказваше за времето преди Трагичното хилядолетие. Флана беше изпълнена с увереност, че каквото и да се случи с нея и Мелиадус, имперското управление е навлязло в последния стадий на своето разложение. Завоевателните войни, вътрешните междуособици — всичко това бяха недвусмислени признаци, че империята скоро ще се разпадне, а гранбретанската нация ще изчезне от лицето на земята. И въпреки че този процес можеше да продължи още двеста, петстотин или дори хиляда години, нямаше никакво съмнение, че Тъмната империя е обречена.

Молеше се само мястото й да заеме някоя по-достойна сила.

ТРИНАДЕСЕТА ГЛАВА„КАКВО ВИЖДАШ?“

Мелиадус дръпна юздите на жребеца си.

— Няма да се отделяш нито крачка от мен, момче. Ще ми казваш точно какво виждаш, за да мога да ръководя битката.

— Разбрано, милорд.

— Добре. Войсковите части подредиха ли се?

— Тъй вярно, милорд. Очакват знак от вас.

— Вижда ли се вече онзи негодник Хоукмун?

— По Сребърния мост право към нас препускат някакви конници. Съвсем скоро ще се срещнат с нашите предни редици — ако преди това не побягнат.

— Няма да побягнат — изсумтя Мелиадус. — Не познаваш Хоукмун. Сега виждаш ли ги по-ясно?

— Виждам някакви сребристи отблясъци — като сигнали от хелиограф — един-два-три, четири-пет-шест. Отразяват светлината на слънцето. Шест сребърни огледала. Какво ли може да е това?

— Може би остриета на копия?

— Не, милорд, не са копия.

— Както и да е, скоро ще узнаем.

— Да, милорд.

— А сега какво?

— Виждам шестима ездачи, предвождащи малобройна конница. Главата на всеки от шестимата сияе в сребрист ореол. Ами да, милорд, отблясъците са от шлемовете им! Разбира се, че от шлемовете!

— Сигурно са добре полирани, а?

— Прикриват и лицата им. Толкова са ярки, че…е направо непоносимо да ги гледаш.

— Странно… Но няма значение, скоро ще разтрошим тези шлемове с остриетата на нашите оръжия. Нали предаде нареждането Хоукмун да бъде заловен жив, а всички останали — избити?

— Предадох го, милорд.

— Добре.

— Казах им и другото — ако Хоукмун внезапно се хване за главата и започне да се държи странно, да ви известят незабавно.

— Чудесно — кимна доволно Мелиадус. — Идва часът да отмъстя за всичко.

— Почти стигнаха края на моста, милорд. Забелязаха ни, но не спират.

— Тогава дай сигнал за атака — нареди Мелиадус. — Глашатай, надувай тръбата.

— Нападат ли вече? — попита след малко баронът.

— Нападат, милорд.

— И какво става? Срещнаха ли се двете армии?

— Срещнаха се, милорд.

— Казвай какво става!

— Не съм… не съм съвсем сигурен, милорд… толкова силно блестят шлемовете им… а и всичко е озарено от някаква чудна розова светлина… но армията на Хоук-мун е по-голяма, отколкото изглеждаше в началото. Има пехота… и кавалерия също! Кълна се в зъба на Хуон, ох, простете, милорд, в гърдите на Флана! Никога досега не съм виждал по-странни войници!

— Как изглеждат?

— Това са варвари… ужасно примитивни — и свирепи! Врязват се в нашите редици като нож в кашкавал!

— Какво? Не може да бъде. Ние разполагаме с пет хиляди души, а те с петстотин. Всички съгледвачи го потвърдиха.

— Повече от петстотин са, милорд. Много повече.

— Нима съгледвачите са се измамили? Или всички се побъркваме колективно? Хоукмун сигурно е довел тези варварски воини от Амарек. Какво става? Какво става? Отблъснаха ли атаката нашите сили?

— Още не са, милорд.

— Но какво толкова чакат?

— Те отстъпват, милорд.

— Отстъпват? Невъзможно!

— Бих казал, че отстъпват доста бързо, милорд. Имам предвид оцелелите.

— Какви ги говориш? Колко са останали от първоначалните пет хиляди?

— Не повече от петстотин души, милорд. Редовете им са разпокъсани.

— Кажи на пилота да подготви орнитоптера за полет.

— Слушам, милорд.

— Готов ли е вече?

— Тъй вярно, милорд.

— Какво става с Хоукмун и неговата шайка? Какво правят онези със сребърните шлемове?

— Преследват остатъците от нашата армия, милорд. Полето е осеяно с трупове. В момента свирепите войни довършват нашата пехота. Само кавалерията успя да се измъкне.

— Не мога да повярвам! О, проклета да е тази слепота! Струва ми се, че сънувам кошмарен сън!

— Ще ви отведа при орнитоптера, милорд.

— Благодаря ти, момче. Ей, пилотът — карай право към Лондра. Побързай! Трябва да обмисля новите планове.

В мига, когато орнитоптерът се издигаше, плющейки с металните си криле, Мелиадус зърна сребристи отблясъци, премигна и погледна надолу. Изведнъж установи, че вече може да вижда. Различаваше съвсем ясно шестте сияещи шлема, за които бе споменало момчето, виждаше избитите легиони, на които бе възложил да разбият армията на Хоукмун, виждаше паническия бяг на остатъците от своята горда кавалерия. Чуваше и далечния подигравателен смях, който сигурно принадлежеше на най-заклетия му враг.

Един от конниците спря и размаха заканително юмрук.

— Хоукмун! Хоукмун! — отекна над полето. Сребърният шлем гледаше право към орнитоптера.

— Каквито и магии да използваш, Хоукмун, тази нощ ще си мъртъв. Мъртъв. Мъртъв!

Баронът надникна отново през прозореца и пак дочу стихващия смях на Хоукмун. Потърси с поглед варварите, които бяха разбили армията му. Не видя нито един.

Какъв беше този кошмар? А може би момчето беше съюзник на Хоукмун? Или пък варварите бяха станали невидими?

Мелиадус разтърка очи. Вероятно все още не беше възстановил зрението си напълно. Сигурно варварите бяха в другия край на бойното поле.

Но не, не се виждаха никъде.

— Побързай! — подвикна той на пилота. — Час по-скоро трябва да се върнем в Лондра!

Вече си даваше сметка, че разгромът на Хоукмун няма да е толкова лесен, колкото очакваше първоначално. Но след това си спомни за Калан и Машината на Черната перла и на лицето му разцъфна зловеща усмивка.

ЧЕТИРИНАДЕСЕТА ГЛАВАСИЛАТА СЕ ЗАВРЪЩА

Все още възбудени от битката, в която бяха изгубили само дванадесет души и имаха не повече от двадесет леко ранени, шестимата свалиха огледалните си шлемове и изпроводиха с погледи отстъпващата панически кавалерия.

— Май ги изненадахме с Легиона на зората — засмя се граф Медни. — Заварихме ги неподготвени и затова почти не се отбраняваха. Но като стигнем Лондра, положението ще се промени.

— Така е — кимна Хоукмун. — Няма никакво съмнение, че следващия път Мелиадус ще изкара на полето много повече войни, и то най-добрите. — Той докосна висящия на шията му амулет, после погледна Изелда, която разтърсваше русите си коси.

— Ти се би храбро, милорд — рече тя. — Би се за сто души.

— Защото амулетът ми дава сила за петдесет, а твоята любов — за още толкова — усмихна се той.

— В двореца не ме ухажваше така — засмя се тя.

— Може би защото те заобичах повече от когато и да било.

Д’Аверк се покашля вежливо.

— Дали да не разположим лагера на една-две мили по-нататък? Тези трупове ми навяват печал.

— Аз ще се погрижа за ранените — заяви Боуджентъл и насочи коня си към камаргската кавалерия.

— Справихте се чудесно, момчета — извика на гвардейците си граф Медни. — Съвсем като в старите дни, а? Когато се биехме из Европа! А сега се сражаваме за нея.

Хоукмун понечи да добави нещо, но неочаквано нададе болезнен вик. Шлемът се плъзна от пръстите му, той притисна с ръце слепоочията си, очите му се изцъклиха от болка и ужас. Олюля се в седлото и щеше да падне, ако Оладан не го беше задържал.

— Какво има, дук Дориан? — извика разтревожено българинът.

— Защо извика, любов моя? — попита Изелда, скочи от коня и дотича да помогне на Оладан.

Хоукмун едва успя да прецеди няколко думи през здраво стиснатите си челюсти.

— П… Перлата… Черната перла… тя отново разяжда мозъка ми! Възвърнала е силата си! — Той се килна на една страна и падна в прегръдките им. Лицето му беше мъртвешки бледо. В мига, когато отпусна безжизнено ръце, всички видяха, че е казал истината. Черната перла, изглежда, отново кипеше от живот. Беше възвърнала предишния си блясък и сияеше със злокобна светлина.

— Оладан, мъртъв ли е? — проплака изплашената Изелда.

Дребният воин поклати глава.

— Не — жив е. Но няма да издържи дълго, отсега ще ви кажа. Боуджентъл! Сър Боуджентъл! Елате бързо.

Боуджентъл препусна към тях, скочи и пое главата на Хоукмун. Не за първи път виждаше приятеля си в подобно положение.

— Ще се опитам поне отчасти да облекча мъките му, но всичко, от което се нуждая, остана в Медния замък.

Боуджентъл се захвана незабавно за работа. Останалите го наблюдаваха с пребледнели лица. Най-сетне Хоукмун отвори очи и изстена мъчително.

— Перлата… — бяха първите му думи. — Сънувах, че разяжда мозъка ми…

— И така ще стане, ако не открием начин да я неутрализираме — промърмори Боуджентъл. — За момента успях да прогоня силата й, но нямам представа кога пак ще се завърне, и то с утроена мощ.

Хоукмун се изправи уморено. Едва се държеше на крака, лицето му бе покрито с пот.

— Трябва да потеглим незабавно и да превземем Лондра преди да е станало късно. Ако въобще има време за това.

— Да, ако има време.

ПЕТНАДЕСЕТА ГЛАВАВРАТИТЕ НА ЛОНДРА

Цветът на гранбретанската армия бе строен пред вратите на Лондра. Шестимата ездачи изкачиха близкия хълм, следвани от камаргската конница.

Измъчван от разяждащо главоболие, Хоукмун вдигна ръка и докосна Червения амулет. Знаеше, че ако все още е жив, дължи го само на него, защото именно амулетът неутрализираше силата на Черната перла. Някъде долу, в града, Калан бе задействал машината, възвърнала живота на вградения в челото му камък. За да стигне до Калан, трябваше първо да превземе града и да унищожи огромните сили, които Мелиадус бе изпратил насреща им.

Хоукмун не изпитваше никакво колебание. А и нямаше право на това, защото всяка секунда бе от огромно значение. Той извади Меча на зората и даде знак за атака.

Камаргската конница прехвърли билото на хълма и литна надолу, срещу десетократно по-многобройния противник.

Откъм гранбретанските позиции блеснаха дулата на огнестрели и камаргските гвардейци отвърнаха на стрелбата, без да забавят ход. Хоукмун изчака да настъпи подходящият момент, сетне вдигна меча към небето.

— Призовавам Легиона на зората! Призовавам Легиона на зората! — извика той, но миг по-късно изстена болезнено, почувствал нарастващата топлина на перлата.

— Какво има, моя любов! — нададе уплашен вик Изелда и препусна към него. Но Хоукмун нямаше сили да отговори.

И тогава двете армии се сблъскаха. Очите на Хоукмун бяха така замъглени от болка, че той с мъка различаваше очертанията на противника и дори не знаеше дали Легионът на зората се е материализирал. Ала изведнъж небето се озари от розови светкавици. Той почувства как го изпълва силата на Червения амулет, как се сблъсква с мощта на Черната перла. Завладя го бойна възбуда. Но колко още щеше да издържи?

Намираше се във вихъра на боя, наоколо се мятаха побеснели коне, мяркаха се шлемове на войни-лешояди, които размахваха тежки боздугани, заострени като клюнове на хищни птици. Хоукмун отби един удар, за-махна с меча и посече дебелата броня на изпречилия се насреща му противник. Завъртя се в седлото, промуши друг Лешояд в шията, размина се на косъм с летящия към главата му боздуган и наръга притежателя му в корема.

Битката беше шумна, разгорещена, истерична. Във въздуха миришеше на страх и Хоукмун съвсем скоро стигна до заключението, че това е най-безмилостното сражение, в което е участвал, защото, ужасени от внезапната поява на свирепия легион, гранбретанците се сражаваха като подивели, забравили всякакъв боен ред и без да се вслушват в кресливите команди на началниците си.

Хоукмун знаеше, че при такава безогледна сеч оцелелите ще са съвсем малко. Подозираше, че той самият няма да е сред тях, защото болката в главата му постепенно бе започнала да се усилва отново.

Оладан умря сам, далеч от другарите си, и смъртта му бе лишена от достойнство, защото обкръжилите го войни-свине го насякоха на парчета с бойните си секири.

Но ето как загина граф Медни:

Насреща му изскочиха трима барони: Адаз Проми, Мигел Холст и Сака Герден (последният оглавяваше Ордена на Бика). Разпознаха го незабавно, въпреки шлема, благодарение на медните му доспехи. И тримата се нахвърлиха върху него едновременно — хрътка, коза и бик — размахали саби, за да го съсекат.

Графът тъкмо бе повалил поредния си противник (който бе убил коня му, принуждавайки го да се спеши), когато забеляза новата опасност, сграбчи тежкия меч с две ръце, завъртя го в кръг и посече краката на конете, а бароните се преметнаха от седлата и се стовариха в меката кал. Графът промуши Адаз Промп отзад, с втория удар отсече главата на Мигел Холст, макар предводителят на Козите да молеше за милост, и се изправи да посрещне Сака Герден. Барон Сака единствен бе имал достатъчно време, за да заеме удобна позиция за бой, но когато графът го доближи, той разтърси глава, заслепен от огледалния му шлем. Като видя това, графът свали шлема и го запрати встрани, а после развя гордо червената си коса и извика с глас, прегракнал от възбудата на боя:

— Не желая да се възползвам от каквито и да било предимства. Хайде сега да видим кой е по-добрият.

Сака Герден полетя напред като разярен бик, но баронът отстъпи ловко от пътя му, завъртя меча в широк кръг и го стовари върху шлема, като разсече не само метала, но и черепа под него. Баронът се стовари на колене, графът понечи да се усмихне, доволен от победата, ала в същия миг в гърлото му се заби дълго копие. Въпреки непосилната болка графът събра сетни сили, сграбчи дръжката на копието, дръпна към себе си коварния нападател и отвърна на удара със смъртоносен удар. Ето така издъхна граф Медни.

Орланд Фанк беше свидетел на цялата сцена. Беше се присъединил към камаргската армия малко преди началото на сражението, а после се беше отличил, размахвайки смъртоносната си бойна секира като някаква зловеща коса. Но смъртта на графа го стъписа. Моментът беше преломен — изгубили значителна част от предводителите си, гранбретанците се опитваха да се прегрупират пред вратите на града и единственото, което ги спираше да не побягнат назад, бе страховитият вид на барон Мелиадус, облечен в черни доспехи, с черен вълчи шлем на главата и тежък меч в ръка.

Но и баронът беше изтикан назад, когато Хоукмун, Изелда, д’Аверк, Боуджентъл и Орланд Фанк поведоха на щурм оцелелите камаргски гвардейци, съпровождани от свирепите варвари на зората, чийто напевен химн се носеше над полето.

Не успяха дори да затворят вратите пред настъпващата армия. Едва сега барон Мелиадус осъзна колко погрешно е преценил силата на Хоукмун и колко е над-ценил собствените си възможности. Единственото, което оставаше, бе час по-скоро да вкара в боя свежи подкрепления и да разчита, че междувременно Калан ще намери начин да увеличи мощта на Черната перла.

Но изведнъж сърцето му се изпълни с надежда, защото забеляза, че Хоукмун се люшка в седлото, вдигнал ръце към сребърния си шлем, а някакъв непознат здравеняк с вълнена шапка и огромна бойна секира го подкрепя с ръка.

— Послушай ме, човече, чуваш ли? — шепнеше Фанк на Хоукмун. — Време е да използваш Руническия жезъл. Време е да извадиш на бял свят нашето знаме. Бързо, Хоукмун, инак не ще преживееш и минута повече!

Хоукмун чувстваше перлата в мозъка си като плъх, затворен в клетка, но въпреки това успя да измъкне от пояса си Жезъла, вдигна го към небето, както го беше посъветвал Фанк, и забеляза, че въздухът наоколо се изпълва с разноцветни лъчи.

— Руническият жезъл! — изрева Фанк. — Това е Руническият жезъл! — После избухна в смях, забелязал панически бягащите гранбретанци, които бяха напълно деморализирани, въпреки преимуществото си в численост. А Хоукмун вече се чувстваше като победител.

Но барон Мелиадус не беше готов да се предаде толкова лесно.

— Нима се боите от някакво парче метал? — извика той на хората си. — Нищо не може да ви стори. Напред, глупаци, довършете ги!

Междувременно камаргската армия нахлу през вратите на Лондра, където все още имаше поне милион въоръжени мъже, способни да ги разгромят. Начело яздеше Хоукмун, размахал Жезъла като знаме.

Като насън предвождаше своя призрачен легион Хоукмун, вдигнал в дясната си ръка Меча на зората, а в лявата стиснал Руническия жезъл.

В тесните улици двете армии се притиснаха плътно една в друга. Гранбретанците се опитваха да свалят своите противници от седлата, но почти не можеха да помръднат. Хоукмун забеляза един воин със сребърен шлем да се отбранява от атаките на поне дузина гранбретанци и сърцето му се сви при мисълта, че това може да е Изелда. Тялото му се изпълни с нова енергия, той се извърна и направи отчаян опит да доближи изпадналия си в беда другар, но друг рицар със сребърен шлем вече бързаше на помощ и той изведнъж осъзна, че Боуджентъл е бил нападнатият, а Изелда — тази, която се бе втурнала да го подкрепи.

Но безуспешно. Боуджентъл внезапно се скри от погледите им зад гора размахани оръжия, които се вдигаха и спускаха ритмично, а после шлемът му се показа отново — набучен на дълго окървавено копие. Изелда го отсече заедно с китката, която го размахваше тържествуващо.

Последва нова разяждаща мозъка атака. Калан очевидно засилваше непрестанно въздействието на машината. Хоукмун изстена, погледът му отново се замъгли, но въпреки това успя да отбие няколко удара, без да изпусне Жезъла.

Когато мъглата пред очите му се разсея, макар и за кратко, той видя, че д’Аверк е скочил от притиснатия в мелето кон и си проправя път с меча през редиците на противника. Изведнъж Хоукмун се досети накъде е тръгнал французинът — към двореца, където беше неговата любима, кралица Флана.

И ето как загина д’Аверк:

Най-сетне храбрият французин успя да се добере до двореца, полуразрушен след скорошния щурм на Мелиадус, скочи през един отвор в стената и затича нагоре по стълбите към вратата, пред която го очакваха няколко въоръжени с огнестрели стражи. Когато до ушите му достигна зловещото свистене, предвещаващо скорошни изстрели, д’Аверк се хвърли на земята секунда преди над него да изригнат няколко огнени стълба. За щастие, съвсем наблизо забеляза един захвърлен огнестрел. Взе го, вдигна се светкавично и покоси стражите, които преграждаха пътя му към вратата.

Д’Аверк прекрачи труповете и затича по коридора, тропотът на ботушите му отекваше надалече. Пред вратите на тронната зала го очакваше още една група пазачи, които д’Аверк успя да изненада и повали с един изстрел, но този път той също бе ранен леко в рамото. Сетне открехна масивната порта и надникна в тронната зала. Подиумът с трона бе на около половин миля навътре, но д’Аверк не се съмняваше, че там го очаква Флана.

Той блъсна вратата и се затича, викайки името й:

— Флана! Флана!

Кралицата, която се бе отдала на мечти, вдигна глава и зърна приближаващата се фигура. Името й отекваше в стените на залата.

— Флана! Флана! Флана!

Тя позна гласа, но си помисли, че все още не се е пробудила и че сънят продължава.

А междувременно тичащият приближи трона и тя забеляза, че носи полиран сребрист шлем, гладък като огледало. Фигурата… не познаваше ли тази фигура?

— Хюлам? — прошепна неуверено тя. — Хюлам д’Аверк.

— Флана! — Той вдигна ръце, свали шлема и го запрати на пода. — Флана!

— Хюлам! — Тя се изправи и се спусна по стълбите срещу него.

Той разтвори ръце, готов да я приеме в обятията си.

Но така и не се докоснаха. Като светкавица от една висока галерия удари пламъкът на огнестрел и превърна в пепел красивото лице, а французинът се строполи с ужасен писък в краката на кралицата. Втори изстрел в гърба накара тялото му да се сгърчи конвулсивно и когато го прегърна, тя осъзна, че държи в ръцете си само бездиханен труп. От гърдите й се изтръгнаха мъчителни ридания.

А от високата галерия долетя спокойният глас на пазача.

— Вече сте в безопасност, ваше величество.

ШЕСТНАДЕСЕТА ГЛАВАПОСЛЕДНАТА БИТКА

Силите на Тъмната империя продължаваха да се множат, прииждайки от всички краища на този огромен град-лабиринт, но Хоукмун бе завладян от отчаяние, защото забеляза, че Легионът на зората непрестанно се топи. Все по-често на мястото на някой убит войн не се появяваше друг. Въздухът бе изпълнен със сладникаво-горчивия мирис на Жезъла и с познатите причудливи разноцветни фигури.

Изведнъж Хоукмун зърна Мелиадус и в същия миг почувства толкова непоносим прилив на разяждаща болка, че се преви и падна от седлото.

Мелиадус скочи от своя черен жребец и бавно приближи Хоукмун. Руническият жезъл бе паднал от лявата ръка на Дориан, а дясната стискаше отпаднало дръжката на Меча на зората.

Хоукмун се размърда и изстена. Битката наоколо кипеше с пълна сила, но той сякаш не я забелязваше. Усещаше как го напускат и последните резерви от енергия, чувстваше нарастващата болка, а когато отвори очи, зърна крачещия към него Мелиадус и триумфално озъбената вълча паст. Гърлото на Хоукмун беше пресъхнало. Той напрегна сетни сили и се помъчи да сграбчи Жезъла.

— Най-сетне, Хоукмун — разнесе се тихият глас на Мелиадус. — Виждам, че си започнал да чувстваш болката. Виждам, че си на предела на силите си. Съжалявам само, че няма да доживееш, за да присъстваш на вашия окончателен разгром. Скоро Изелда ще бъде моя. Можеш ли да се изправиш? — попита почти загрижено Мелиадус. — Или болката в черепа е толкова непоносима, че те парализира? Да оставя ли на нея да те довърши, или ще ме помолиш аз да ти окажа тази чест? Не можеш ли да говориш, Хоукмун? Хайде, помоли се за милост.

Хоукмун стисна конвулсивно Руническия жезъл и почувства как силата му се възвръща — не много, но достатъчно, за да се изправи. Беше се превил и дишаше на пресекулки. Погледна с подпухнали очи барона, тъкмо когато Мелиадус се готвеше да му нанесе смъртоносен удар.

Хоукмун се помъчи да вдигне меча, но не успя.

Мелиадус се поколеба.

— Значи не можеш и да се биеш. Жал ми е за теб, Хоукмун. — Той протегна ръка. — Дай ми този малък жезъл. Тъкмо в него се заклех, че ще отмъстя за онова, което се случи в Медния замък. Ето че удари часът да изпълня заканата си. Хайде, дай ми го, Хоукмун.

Хоукмун отстъпи няколко крачки назад и завъртя глава, останал без сили дори да говори.

— Хоукмун, дай ми жезъла.

— Няма… да… го… получиш… — рече пресипнало Дориан.

— Тогава първо ще те убия. — Мелиадус вдигна сабята си, но изведнъж Руническият жезъл започна да пулсира с ярка светлина и баронът стъписано се облещи в отражението си върху огледалния шлем на Хоукмун. Ръката му нерешително потрепери.

Изпълнен с нови сили от пробудилия се Жезъл, Хоукмун вдигна тежкия меч, осъзнавайки, че ще успее да нанесе само един удар и че този удар трябва да убие човека, замръзнал пред него и втренчил невярващ поглед в собственото си отражение.

Мечът на зората се издигна право нагоре, после се стовари върху Мелиадус, разсече рамото му и достигна право до сърцето. От гърлото на барона се изтръгна предсмъртен вик.

Мелиадус пое мъчително дъх и промълви с последни сили:

— Проклет да е… Проклет да е Руническият жезъл! Той съкруши Гранбретан!

Но Хоукмун не го чу, защото вече се беше строполил. Не се съмняваше, че ще умре, че Изелда, Орланд Фанк и останалите оцелели ще загинат, защото бяха само една шепа хора срещу все още огромната армия на Тъмната империя.

СЕДЕМНАДЕСЕТА ГЛАВАТЪЖНАТА КРАЛИЦА

Хоукмун отвори очи и втренчи тревожен поглед в змиевидната маска на барон Калан фон Витал. Надигна се с мъка и опипа наоколо за меча.

Но Калан само вдигна рамене и се извърна към малката група, обгърната в тъмнина.

— Нали ви казах, че ще се справя. Умът му е възстановен, скоро ще си възвърне и силите. Върнах този глупак към живота, кралице Флана, а сега с ваше позволение ще се заема отново с работата, която прекъснах по ваша молба.

Хоукмун присви очи и разпозна жеравовата маска. Маската кимна бавно, Калан се изправи и напусна стаята, като затвори грижливо вратата зад себе си. Присъстващите доближиха седналия на тясната дървена пейка Хоукмун и той с радост позна сред тях Изелда. Протегна ръце, притисна я в обятията си и я целуна.

— Ох, боях се, че Калан ще ни измами — прошепна тя. — Знаеш ли, кралица Флана те намери малко след като нареди на хората си да спрат боя. Бяхме останали само неколцина, между които Орланд Фанк и аз, и вече те мислех за изгубен безвъзвратно. Но Калан ти вдъхна живот, извади перлата от черепа ти и разруши машината, за да не може никой вече да я използва.

— И коя е важната работа, която сте прекъснали, кралице Флана? — попита Хоукмун. — Защо баронът беше толкова сърдит?

— Тъкмо възнамеряваше да се самоубие — отвърна равнодушно кралицата. — Заплаших го, че ще го принудя да живее вечно, ако не изпълни желанието ми.

— А д’Аверк? — досети се Хоукмун. — Какво стана с д’Аверк?

— Мъртъв е — произнесе кралицата със същия безизразен глас. — Загина в тронната зала от ръката на някакъв прекалено усърден пазач.

Радостта на Хоукмун бе помрачена.

— А другите? — попита той. — Граф Медни, Оладан, Боуджентъл? И те ли са мъртви?

— Да — обади се Орланд Фанк. — Но те загинаха в името на една велика идея — да освободят от робство милиони. Доскоро Европа беше разкъсвана от постоянни междуособици. Дойде време всички да осъзнаят истинската цена на мира, след като видяха докъде води войната.

— Голямата мечта на граф Медни бе Европа да бъде обединена в мир — рече Хоукмун. — Жалко, че не доживя да види мечтата си осъществена.

— Може би неговият внук ще има тази възможност — каза Изелда.

— Едно трябва да знаете — докато аз съм кралица, не бива да се боите от Гранбретан — заяви Флана. — Ще наредя да разрушат Лондра, а столица отсега и занапред ще направя моя роден град — Канбъри. Богатствата на Лондра, които сигурно надхвърлят всички богатства, останали в Европа, ще използвам, за да възстановя разрушените градове, да върна добитъка по селата и да поправя всички злини, които моите сънародници са сторили. — Тя свали маската, разкривайки красивото си, тъжно лице. — Освен това ще забраня да се носят маски.

Орланд Фанк я погледна скептично, но реши да остави съмненията за себе си.

— Мощта на Гранбретан е сломена завинаги — обяви той — и Руническият жезъл повече няма работа тук. — Той потупа вързопа на рамото си. — Взимам Меча на зората, Червения амулет и Руническия жезъл, за да ги отнеса на сигурно място. Но ако някога отново потрябва да те събера с тях, приятелю Хоукмун, ще го направя, обещавам.

— Надявам се никога да не се налага, Орланд Фанк. Фанк въздъхна.

— Светът не знае що е промяна, Дориан Хоукмун. Съществуват само временни измествания на равновесието в една или друга посока и тогава Руническият жезъл се намесва, за да възстанови баланса. Може би ще настъпи спокойствие за сто или дори двеста години. Не мога да кажа със сигурност.

Хоукмун се засмя.

— А казваше, че знаеш всичко.

— Не аз, приятелю — отвърна с усмивка Фанк, — а този, на когото служа — Руническият жезъл. — Фанк почеса нос с опакото на ръката си. — Е, дойде време да се сбогуваме. Всички се бихте храбро и в името на справедливостта.

— Справедливост ли? — извика след него Хоукмун, защото Фанк вече бе поел към вратата. — Справедливост? Съществува ли такова нещо?

— Дори може да бъде произвеждано, макар и в ограничени количества — подхвърли през рамо Фанк. — Но трябва да се трудим здравата, да се бием храбро и да използваме мъдростта на поколенията, за да я извоюваме.

— Аха — кимна Хоукмун. — Знаеш ли, чини ми се, че си прав.

Фанк се засмя.

— Зная, че съм прав. — И излезе, но гласът му долетя от коридора. — Справедливостта не е Законът, нито пък Редът, както смятат хората, тя е просто Справедливост — Равновесие, Поправка на баланса. Запомни това, Хоукмун. Запомни го добре.

— Да, ще го запомня — прошепна Хоукмун. — Но май е време да се връщаме в Медния замък. Наближава пролетта, скоро ще се раззеленят полетата и бреговете на лагуните, ще се завърнат розовите птици, биволите и конете. Време е да направим Камарг такъв, какъвто беше.

— Защото Тъмната империя никога вече няма да го заплашва — усмихна се кралица Флана.

Хоукмун кимна.

— Уверен съм в това. Но ако над замъка надвисне някаква друга опасност, каквато и да е тя, откъдето и да дойде, аз ще бъда готов. Светът все още е като неопитомено животно. Справедливостта, за която говореше Фанк, се произвежда в твърде малки количества. Трябва да положим огромни усилия, за да увеличим това производство. Сбогом, Флана.

Кралицата се изправи, за да ги изпрати. По лицето й се стичаха сълзи.

Загрузка...