Ръката на Нергал

7. Сърцето и Ръката

Разнесе се женски писък. Изненадан, Мунтасем хан трепна от неочаквания звук. Вниманието му се отклоно от Конан… фокусът се загуби… и в този кратък миг тънката бяла фигурка на голо момиче с тъмни, блестящи очи и развята коса бързо изтича иззад сянката на една колона до безпомощния цимериец.

През бушуващата около него мъгла Конан вдигна поглед към нея. Хилдико?

Бърза като мисълта, тя коленичи до него. Бялата й ръка се мушна в кесията на кръста му и се появи отново, обхванала Сърцето на Тамуз. Тя леко скочи на крака и хвърли талисмана към Мунтасем хан.

Той го удари точно между очите с тъп звук. Със замъглен поглед тялото му, от което сякаш бяха изчезнали костите, се свлече в тапицираната прегръдка на черния му трон. Ръката на Нергал се изплъзна от безчувствените му пръсти и издрънча по мраморните стъпала.

В мига, в който талисмана падна от ръката на сатрапа, магията която бе обхванала Аталис и принц Тан в мрежата на алената агония, загуби силата си. Бледи, разтърсени, изтощени, те все пак бяха цели. И могъщата сила на Конан се върна отново в проснатото му тяло. Проклинайки, той скочи на крака. С едната си ръка той хвана Хилдико ра рамото и я дръпна настрани, извън опасност, а с другата сграбчи меча си от мраморния под. Приклекнал, той беше готов да нанесе удар.

В същия момент той спря, примигвайки от изумление. Двата талисмана лежаха от двете страни на сатрапа. И от двата се надигаха някакви странни сили.

От Ръката на Нергал се разпростираше трептящата паяжина на някакво зло сияние, някакъв тъмен блясък като от полиран абанос. Разнесе се сатанинско дихание, почувствува се вледеняващия студ на междузвездното пространство. Сферата на силата се разширяваше недоловимо и оранжевият блясък на факлите помръкна. Тя ставаше все по-голяма и по повърхността й се извиваха езиците на блестяща тъмнина.

Ореол от златно сияние изригна около Сърцето на Тамуз и образува облак от ослепителен кехлибарен огън. От него се долавяше медения аромат на пролетта, който неутрализираше арктичния студ и мощни златни снопове от лъчи пронизаха черната паяжина на Нергал. Двете космически сили се срещнаха и започнаха борба. Конан неуверено отстъпи пред тази битка на боговете, присъединявайки се към смаяните си спътници. Той застана при тях, гледайки със страхопочитание невъобразимата схватка. Треперещото, голо тяло на Хилдико се сви в ръцете му.

— Как попадна тук, момиче? — попита той. Тя се усмихна изморено с изплашени очи.

— Събудих се, идвайки в съзнание и влязох в стаята на господаря, намирайки я празна. С помощта на кристала видях фигурите ви да влизат в залата на сатрапа и как той се събуди и се изправи срещу вас. Аз… аз ви последвах и като разбрах, че надвива, реших да рискувам и да взема Сърцето…

— Голям късмет имахме, че успя — призна Конан мрачно. Аталис стисна ръката му.

— Виж!

Златната мъгла на Тамуз вече се бе превърнала гигантска, блестяща фигура от непоносима светлина, смътно човешка по форма, но огромна като статуите на колоси, издялани от шемитите от каменни скали в отдавна забравените времена.

Тъмната форма на Нергал също бе продобила гигантски пропорции. Сега тя бе едно необятно, абаносово нещо, отвратително, надвиснало, недооформено, подобно по-скоро на грамадна маймуна, отколкото на човек. В буцата, която служеше като отвратителна глава, се виждаха очи, злобно светещи като смарагдови звезди.

Двете сили се срешнаха раздиращ ушите звук като два сблъскващи се свята. Стените потрепериха от яростта на сблъсъка. Някакво полузабравено чувство казваше на четиримата наблюдатели, че космичните сили водят жестока битка. Въздухът бе зареден с миризмата на озон. Дълги искри изтрещяваха във въздуха, когато златният бог и черният демон се докосваха.

Нетърпимо ярки лъчи се забиваха в плътната тъмна форма. Изпепеляващо сияние разкъсваше на парчета плуващата във въздуха тъмнина. За момент, тъмната паяжина обгърна и затъмни блестящата фигура… за момент. Разнесе се разтърсващ гръм и черната маса се разтвори в прегръдка от нетърпимо ярка светлина. И изчезна. За един кратък момент лъчистата фигура надвисна над пиедестала, обхвана го в погребална клада и също изчезна.

В разкъсваната от гръмотевичен тътен зала на Мунтасем хан настана оглушителна тишина. Двата талисмана бяха изчезнали от разрушения пиедестал… може би разпаднали се на атоми от мощта на космичните сили, които бяха освободени тук, може би прехвърлени в някакво далечно място, където да изчакат следващото пробъждане на съществата, които символизираха, но това никой не можеше да каже.

А тялото върху пиедестала? От него не бе останало нищо, само малка купчинка пепел.

— Сърцето винаги е по-силно от ръката! — каза Аталис тихо в кънтящата тишина.

Конан слагаше юздите на голямата черна кобила малко грубо, но с опитна ръка. Кобилата потрепваше, нетърпелива да потегли, пристъпвайки по посипания с чакъл път. Варваринът се засмя, видимо възбуден от мощта на великолепното животно. Огромна пелерина от алена коприна се спускаше по широките му рамене, а сребристата му ризница проблясваше на утринната светлина.

— Значи твърдо си решен да ни напуснеш, Конан? — запита принц Тан, който бе великолепен в одеждите си на нов сатрап на Яралет.

— Да! Гвардията на сатрапа е прекалено спокойно място, а аз жадувам да отида в новата армия, която Крал Илдиз събира за войната срещу племената от планините. Една седмица бездействие и това ми бе предостатъчно! Така че, сбогом, Тан и Аталис!

Той дръпна рязко юздите, обърна кобилата в обратна посока и напусна двора на къщата на прорицателя, докато Аталис и принца го наблюдаваха.

— Странно е, че наемник като Конан пожела да вземе по-малко, отколкото би могъл — коментира новият сатрап. — Предложих му сандък със злато… достатъчно за целия му живот. А той взе само една малка торбичка заедно с коня, който бе намерил на бойното поле, както и собствените си оръжия. Многото злато, само щало да зо забави по пътя, ми каза той.

Аталис сви рамене… и се усмихна, посочвайки към далечния край на двора. Стройна бритунка с дълга грива от къдрава коса се появи на входа на къщата. Тя се приближи до Конан, който дръпна юздите за да спре кобилата и се наведе за да разменят няколко думи. След това той протегна ръка, прихвана я за гъвкавия кръст и я метна пред себе си на седлото. Тя седна странично, обгърнала шията му с двте си ръце и зарови лицето си в гърдите му.

Той се извърна, вдигна във въздуха бронзовата си ръка, засмя се вместо сбогом и потегли с хубавото момиче пред себе си.

Аталис се усмихна.

— Някои мъже се бият не за злато, а за други неща — отбеляза той.