Ръкописът на Шопен

9.Джоузеф Файндър

В мига, когато мобифонът й звънна, специален агент М. Т. Коноли изпита лошо предчувствие. Тъкмо се бе качила в асансьора в новата сграда, която подслоняваше офиса на ФБР в Северна Вирджиния, на път към „кабинета“ си — всъщност само малка преградена кабинка, но тя можеше да си я нарича така.

Погледна номера и веднага го позна: обаждането бе от сградата Хувър — дирекцията на ФБР във Вашингтон. Това не беше добре. Оттам идваха само лоши новини. Тя излезе от асансьора, стъпи върху блестящия мраморен под на фоайето и каза в телефона:

— Коноли.

Мъжки глас, леко писклив и прекалено педантичен.

— Обажда се Емет Колмбаш.

Не беше нужно да се представя — Коноли би познала превзетата му дикция навсякъде. Колмбаш беше заместник-директорът на ФБР, надзираващ стотиците агенти, които работеха в офиса във Вашингтон, както и в клона в Манасас, Вирджиния. Тя се бе срещала с Колмбаш няколко пъти, достатъчно, за да разпознае типа му: най-лошия вид подлизурко и бюрократ, усъвършенстван в подмолни интриги. Гърмяща змия в костюм.

Колмбаш нямаше причина да й се обажда. Поне не основателна причина. И защо звънеше от националната дирекция на ФБР, а не от кабинета си на Четвърта улица?

— Да, господине — отговори тя.

Говореше спокойно, но стомахът й се сви. Стоманените врати на асансьора се затвориха пред нея. Двете половинки на гигантски отпечатък от пръст, гравиран на тях, се събраха. Отпечатъкът бе идеята на някакъв правителствен комитет за изкуство и изглеждаше точно такова: изкуство на правителствен комитет.

— Агент Коноли, кой е Йозеф Падло?

Аха!

— Инспектор от полската национална полиция. Работи по тройно убийство във Варшава, което…

— Агент Марион… ако мога да ви наричам така…

— М. Т., господине.

Но той не й обърна внимание и продължи спокойно:

— Нашият пратеник във Варшава тъкмо ми изпрати по имейла писмено искане от полското министерство на правосъдието, което настоява да осигурим незабавен достъп до Съединените щати на този Йозеф Падло. Той твърди, че вие лично сте му гарантирали разрешението. Пратеникът ни е разбираемо раздразнен.

Значи това бе причината за обаждането му. Коноли не беше минала по задължителните канали и някакъв младши бюрократ от ФБР, извадил лошия късмет да го изпратят в американското посолство във Варшава, се бе разстроил.

— Очевидно има някакъв проблем с превода — отговори тя. — Не съм гарантирала нищо на инспектор Падло. Той ни помогна изключително много в случая на летище „Дълес“, в който става дума за убийството на ченге, вероятно дори две ченгета. Тъй като случаят изглежда свързан с неговото тройно убийство, той…

— Изглежда свързан — прекъсна я Колмбаш. — Какво означава това?

Коноли се опита да потисне раздразнението си и обясни накратко:

— Падло успя да идентифицира стрелеца на летище „Дълес“ като сръбски гражданин и военнопрестъпник, който…

— Извинете, агент Коноли — отново я прекъсна той. — Въз основа на какво Падло успя да идентифицира убиеца?

— Записи от охранителните камери на „Дълес“.

— Аха. Значи инспектор Падло е изгледал записите?

Коноли засече.

— Не. Аз ги изгледах. Но Падло идентифицира убиеца по устното ми описание.

— Устното ви описание? — повтори Колмбаш презрително.

— Всъщност… — започна тя, но той я сряза.

— Разбирате ли колко сложен е процесът за предоставянето на достъп до Съединените щати на чуждестранен полицай? Говорим за седмици проучвателна работа и клетвени декларации. А това е нещо, което не можем да приемем небрежно. Трябва да имаме неоспорими доказателства за двойно престъпление.

„Ох, мамка му — помисли Коноли. — Този тип живее и диша благодарение на документите.“

— Господине, ако Падло е прав, трите убийства във Варшава са свързани с престрелката на летище „Дълес“ и имаме неоспорим случай на двойно престъпление.

— Случай, изграден върху устно описание по телефона, агент Коноли? Според мен това не може да ни убеди, че става дума за двойно престъпление. Изглежда ми прекалено недостатъчно. Страхувам се, че няма да успеем да осигурим виза на инспектор Падло.

„Разбира се — помисли си тя. — Ако Йозеф искаше да проникне в страната бързо и лесно, без да му задават въпроси, просто трябваше да се присъедини към Ал Кайда и да се запише в курс за пилоти. Тогава щяхме да го пуснем в страната без проблеми.“

Реши обаче, че не е разумно да споделя мнението си с Колмбаш, и вместо това каза:

— Значи ако разполагаме с неоспорима идентификация на убиеца, която свързва убийствата във Варшава с престрелката на летище „Дълес“, за вас няма да е проблем да пуснете Падло в страната?

— Но не разполагаме с такава, нали? — ледено запита Колмбаш.

— Не, господине. Не още.

— Благодаря ви, агент… Марион.

— М. Т. — поправи го тя.

Но той вече беше затворил.

Коноли се наричаше М. Т. още от тринадесетгодишна. Винаги бе мразила името, с което бе кръстена — Марион. Баща й също беше Марион и гордо заявяваше, че това било истинското име на Джон Уейн. В Гълфпорт, Мисисипи, където баща й работеше почасово като заместник-шериф на област Харисън, Джон Уейн бе не по-малко почитан от Христос. Всъщност за някои хора бе още по-велик от него.

Но за нея Марион беше име, подходящо за библиотекарка или съпруга от телевизионна комедия, а тя не си представяше себе си в нито една от двете роли. Беше мъжкарана и се гордееше с това. В седми клас дори бе набила училищния грубиян, задето си бе позволил да нарече сладкия й по-малък брат Уейн „педал“.

Коноли настояваше да я наричат с инициалите й, което й звучеше по-сурово и различно от женствените глезотии. Може би дори леко загадъчно.

През годините се бе научила да се гримира и бе развила чудесна фигура. Тренировките й започваха в пет всяка сутрин и продължаваха поне час. Когато искаше да изглежда съблазнителна, нямаше проблем. Знаеше, че когато облече прилепналата червена рокля, привлича възхитени мъжки погледи безотказно.

В работата си обаче прикриваше женствеността си с всички сили. ФБР все още беше мъжки клуб и тя бе убедена, че момчетата те приемат много по-сериозно, ако не възбуждаш желанията им.

Също като човека, който седеше пред нея сега. Казваше се Брус Ардсли и беше видео анализатор в отдела по анализиране на образи и записи. Главната лаборатория на ФБР се намираше във Вашингтон, но наскоро бяха създали клон тук заради изискванията към Бюрото след единадесети септември.

Ардсли носеше очила с авиаторски рамки, имаше мазна коса и дълги бакенбарди, излезли от мода още в края на седемдесетте. Беше прочут с опитите си да сваля всички агентки и секретарки. Но се бе отказал от номерата си поне пред нея преди доста време и сега се разбираха чудесно.

Кабинетът му в мазето на новата сграда бе не по-голям от килер, претъпкан с метални рафтове, отрупани с монитори и контролни компютри. На едната стена бе окачен плакат с мъж, който тичаше нагоре по стъпалата на стадион. Над него бе изписана думата „постоянство“. В краката му имаше друг надпис: „Работата се върши не чрез гигантска стъпка, а много малки стъпки“.

Коноли му подаде два диска и каза:

— Този с етикет „Дълес“ е от летището.

— Хитро.

Тя се ухили.

— На другия има снимки от Варшава.

Както й бе обещал, Падло й прати по имейла снимките на бандитите на Ругова. Единият бе Драган Стефанович. Според Падло той бе стрелецът от летище „Дълес“, който се бе опитал да убие Харолд Мидълтън. Стефанович бе служил под командата на Агим Ругова, което го правеше в най-лекия случай военнопрестъпник. Падло й бе казал, че след войната Стефанович станал наемник и се покрил.

— Надявам се, че са с кристален образ. — Ардсли се подсмихна.

— Съмнявам се — отвърна тя.

— Е, ще направя всичко възможно — обеща той. — Поне записите от камерата на „Дълес“ трябва да са добри. Летищните власти изсипаха страхотни суми за охранителна техника преди две-три години. Купиха скъпи камери „Некстива 2600“ с широк обхват и вграден аналитичен софтуер.

— Превод, моля — каза Коноли.

— Софтуерът за лицево разпознаване все още е скапан и образите са неясни, но сега поне всички могат да се чувстват добре, тъй като харчим много пари за борбата с терористите.

— И каква работа ни върши това?

Ардсли посочи металните рафтове и мониторите.

— След като Бюрото осъзна колко е смотана системата за разпознаване, бяха принудени да похарчат още пари за играчки, с които момчетата като мен да се забавляват. Помниш ли Суперкупата?

Коноли изстена. През 2001 година ФБР беше сложило страхотна наблюдателна система на Суперкупата в Тампа, за да оглежда лицата на всички, преминали през бариерите, и да ги сравнява с образите на известни терористи. Американският съюз за граждански права побесня — това стана преди единадесети септември, когато хората още се вслушваха в АСГП, но планът бездруго се провали. Бюрото залови само няколко типа, които продаваха нелегално билети, и това беше всичко.

— Искаш да кажеш, че технологията сега не е по-добра?

— А, по-добра е — отговори Ардсли. — Е, малко по-добра.

Мобифонът на Коноли иззвъня. Тя се извини и излезе в коридора.

— Коноли.

— Здрасти, М. Т. Обажда се Таня Джаксън от техническо обслужване.

— Наистина сте бързи — зарадва се Коноли. — Имаш ли нещо за мен?

Беше се обадила в отдела за техническо обслужване и ги бе помолила да проследят мобифона на Мидълтън, за да разберат къде се намира в момента. Повечето клетъчни телефони съдържаха чипове за глобално позициониране, които даваха възможност за определяне на местоположението в радиус стотина метра. Стига телефонът да бе включен и да предаваше сигнал, разбира се.

— Ами… не точно — отвърна Джаксън. — Има процедурен проблем.

— Процедурен проблем?

— Виж, М. Т. — каза Таня с извинение в гласа, — знаеш, че вече нямаме право да следим използващите мобифони без съдебно нареждане.

— Така ли? — невинно попита Коноли.

Разбира се, знаеше за новите разпоредби. Сега се налагаше да се снабдиш със съдебно нареждане, за да накараш телефонната компания да разкрие местонахождението на един от клетъчните си телефони. А за да получиш съдебното нареждане, трябваше да докажеш, че в момента се извършва престъпление или че вече е извършено.

Но Джаксън й беше правила услуги. Беше откривала мобифони, избягвайки бюрократичните спънки. Защо внезапно се бе разтревожила за тях?

— Таня — каза Коноли, — какво става?

Джаксън не отговори.

— Притискат те, нали?

Кратко мълчание, после Джаксън каза:

— Пет минути след като ти ми се обади, ми звънна човек, който заема висок пост в Бюрото. И ми напомни, че извършвам престъпление, ако се опитам да открия местонахождението на мобифон без съдебно нареждане. Мога да отида в затвора заради това.

— Съжалявам, че те поставих в такова положение — извини се Коноли.

— Просто исках да разбереш.

— Таня — каза Коноли, — случайно този високопоставен човек да беше Емет Колмбаш?

— Аз… не мога да отговоря на този въпрос — отвърна Джаксън.

Нямаше и нужда да отговаря.

— Имаш късмет — каза Ардсли ухилено.

— Драган Стефанович е стрелецът?

Той кимна.

— Доколко си сигурен?

— Деветдесет и седем процента вероятност за точна идентификация.

— Брус, това е чудесно.

„Ще ти се наложи да преглътнеш това, Колмбаш!“

— Вероятността на другия е по-ниска обаче.

— Кой друг?

— Може би седемдесет и осем процента.

— За кой друг говориш?

Ардсли се завъртя на стола си, затрака по клавиатурата и на плоския екран се появи образ. Беше снимка от близък план на тъмнокос мъж на около четиридесет години, облечен със скъп тъмен делови костюм. Чертите му бяха славянски.

— Къде е направена снимката?

— Охранителна камера пред мъжката тоалетна в терминал Д на летище „Дълес“.

— Кой е това? — попита тя.

— Найджъл Седжуик.

— Кой?

Ардсли натисна друг клавиш и втора снимка се появи на екрана до първата.

— Британски бизнесмен. От Бромсгроув, Устършир. Това е в Англия. Или поне така твърди паспортът му. Пристигнал във Вашингтон, за да купи някои неща за бизнеса си. Занимава се с продажба на джакузи.

— Изглежда, снимката е направена при паспортната проверка — отбеляза Коноли.

Ардсли се завъртя, сви скромно рамене и се усмихна.

— Точно така.

— Как се снабди с нея?

— Проникнах в компютъра на Националната сигурност. Е, не действах точно като хакер. Просто използвах задна врата към базата данни на митницата.

— И кой е този тип всъщност?

На екрана се появи трети образ. Коноли незабавно разпозна снимката като една от изпратените й от Падло снимки на бандитите на Агим Ругова.

— Вукашин — каза тя.

— Влязъл е в страната снощи. Полет на „Бритиш Еъруейс“ от Париж. С британски паспорт.

Коноли кимна.

— Предполагам, че министерството на националната сигурност не разполага със софтуер за лицево разпознаване. Иначе щяха да го спрат.

— О, имат си софтуер, повярвай ми — възрази Ардсли. — Освен това този тип е в списъците им за наблюдение.

— Може софтуерът им да не е толкова добър като нашия.

— Или някой, който е знаел кой е Вукашин, просто го е пуснал в страната.

— Няма логика. — Коноли се замисли.

— Много от действията на Националната сигурност не са логични — отбеляза Ардсли.

— Какво намекваш? Според теб, знаят кой е Вукашин, но въпреки това е допуснат в страната?

— Да — потвърди Ардсли. — Точно така си мисля. Но аз съм само видео анализатор, така че какво разбирам от тези неща?

— Господи…

— Позволи ми да те попитам нещо — каза Ардсли.

— Давай.

— Някога ще излезеш ли да пийнеш с мен?

— Не се предаваш, а? — усмихна се тя.

Той посочи мотивационния плакат на стената и каза:

— Постоянство.

И се усмихна свенливо.

Коноли тръгна към кабинката си и отдалеч видя, че на стола й седи някакъв мъж. Друг стоеше прав до него.

Мъжът на стола беше Емет Колмбаш. Онзи до него бе висок и слаб, с оредяваща коса и очила с рогови рамки. Коноли нямаше представа кой е.

Той я забеляза, промърмори нещо и Колмбаш бавно се завъртя.

— Агент Коноли — каза Колмбаш, като се надигна.

— Позволете ми да ви представя Ричард Чеймбърс от министерството на националната сигурност.

Тя се здрависа с мъжа с очилата. Ръката му беше студена и отпусната.

— Дик Чеймбърс — представи се той.

— М. Т. Коноли.

— Дик е районният директор на Национална сигурност — обади се Колмбаш.

— Приятно ми е да се запознаем — каза Коноли с безизразно лице, сякаш никога не бе чувала за него.

Но всъщност бе чувала много. Биографията му беше почти клише: Йейл, офицерска академия, Държавният департамент. Беше работил в някои от най-ужасните места по света. След единадесети септември бе отишъл в министерството на националната сигурност, твърдо решен да не позволи на никой терорист да се появи във Вашингтон или Вирджиния. Чеймбърс не бе особено популярен във ФБР — неприятна физиономия и безкрайно високо самочувствие — но бе човек, готов да загаси пожар, до който никой друг не иска да се доближи. И не се колебаеше да рискува собствената си кожа. Намесата му в този случай накара Коноли да настръхне.

— Някой ще ми обясни ли какво става? — попита тя.

— Можем да поговорим в залата за конференции — отвърна Колмбаш.

— Агент Коноли — каза Чеймбърс, щом отидоха там, — изглежда, имаме проблем с комуникацията. Надявам се да го изгладим лично.

Беше седнал начело на махагоновата маса, за да подчертае мястото си в йерархията.

— Какъв проблем с комуникацията? — попита тя.

— Агент Коноли — намеси се Колмбаш, — случилото се на летище „Дълес“ попада в юрисдикцията на вирджинската полиция. Мисля, вече ви обясних, че ситуацията там не засяга Бюрото.

Разбира се, не беше казвал нищо подобно, а сега просто искаше да се покаже пред човека от министерството. Но Коноли знаеше, че не е разумно да спори с него.

— Всъщност — каза тя и вдигна диска, който й бе дал Брус Ардсли, — мисля, че Бюрото определено е засегнато. Нашият софтуер за лицево разпознаване идентифицира двама сръбски военнопрестъпници, които са проникнали в страната нелегално. Единият е използвал фалшив британски паспорт под името…

— Защо се опитвате да откриете Харолд Мидълтън? — прекъсна я Чеймбърс, като взе диска от ръката й.

— Защото е свидетел — отговори тя. — В международен случай. Става дума за три убийства във Варшава и още едно, вероятно вече две…

— Не бях ли абсолютно ясен? — намеси се Колмбаш. Лицето му беше зачервено от гняв.

Човекът от министерството сложи ръка на рамото му, за да го накара да замълчи. После каза меко:

— Агент Коноли. Досието на Харолд Мидълтън има син печат.

Тя се вторачи в него, после кимна. Синият печат означаваше, че дадено досие е било запечатано по причини, свързани с националната сигурност. Част от военното досие на Мидълтън бе обозначена като поверителна, достъпна само с парола. Това означаваше ниво дори над строго секретното.

— Защо? — все пак попита тя.

Колмбаш се намръщи и не отговори. Човекът от министерството каза:

— Ще ви обясня на прост език, за да ме разберете. Това е над ранга ви, агент Коноли.

— Искате да кажете, че ми отнемате случая? — извика тя възмутено.

— Не, агент Коноли — отвърна Чеймбърс. — Искам да кажа, че няма случай.