Ръкописът Q

1

Летният дъжд бе сварил неподготвени повечето от събралите се в базиликата „Сан Клементе“. Дневната горещина беше навън, зад каменните стени, но и тук шапки и ръце се бяха превърнали във вентилатори, за да се борят със задухата. Дори мозайките отгоре, извивки в червено и зелено, като че ли се потяха в горещината. Обикновено празен, сега нефът беше зает от плътни редици столове, поставени точно зад „скола канторум“ — мястото на църковния хор, запълнено от деца в бели одежди.

От време на време малка ръчица се вдигаше, за да изтрие капките пот; иначе момчетата бяха съвсем неподвижни, заслушани в месата, посветена на монсеньор Себастиано Руини. От олтара се извиси глас на скръбен латински. Равният му ритъм действаше приспивно на тълпата.

Отец Иън Пиърс седеше от лявата страна на предпоследния ред и си вееше с молитвеника си, за да прогонва горещината; мислите му бяха заети с многобройните вадички пот, който се стичаха по гърба му.

Всъщност не познаваше Руини. Виждал го беше веднъж-дваж в библиотеката на Ватикана — мъж, влюбен в архитектурата на четвърти век, само допреди няколко седмици участвал в тримесечни разкопки някъде из Турция — но познанството им беше достатъчно, за да оправдае появата си на погребението му. Така беше и с повечето от присъстващите духовници, дошли да повишат знанията си в Рим — те отделяха по-малко време на въпросите на вярата, отколкото на учението. Всеки би могъл, ако бъде принуден, да направи избор между двете неща, но техният път бе различен начин да се служи на Господа — да учиш, а не да водиш паство. Да е тук, за един млад свещеник, работещ неуморно в малката си бостънска енория, бе нещо чудесно.

Е, може би неуморно не беше правилната дума. Но винаги разтревожен. Несигурен. Въпросите от Босна така и не бяха забравени. Защо? Няколко месеца, след като се бе прибрал, Петра бе престанала да пише — той бе взел своето решение; тя — своето. Всички връзки бяха прекъснати. Това правеше болката само по-остра. Майка му и баща му бяха казали, че трябва да се върне и да я намери, за да може да прецени всичко. Този път нямаше друг мотив. Просто искаха да е щастлив.

Вместо това той беше отишъл в „Саут Бенд“, бе играл с младите възпитаници от колежа, вложил бе усилия в отбора, прибавил бе загубените пет кила. Най-добрата форма в живота му.

И пак същата празнота.

След това повика Джек и Анди. Малкият брат имаше нужда от помощ. Джек учеше словесност; Анди беше в Харвард — пишеше дисертация по философия. И двамата зарязаха всичко и дойдоха в Кейп. Една седмица в старата лятна къща. Нощи на брега с повече каси бира, отколкото можеха да запомнят. И разбира се, свещеното среднощно плуване в последната вечер заедно.

— Много шибано подаване, отче. — Това беше вечната шега на Джек. Докато беше в колежа, „Отците“ бяха единственият отбор, от който Пиърс наистина се интересуваше. Джек обичаше иронията. — Не ти трябва студена вода. Хващай самолета и отиди при нея. Вярвай ми, нещата ще се оправят.

Джек решаваше нещата по свой начин. Дори когато по-младите му братя се измъкваха от заплашителната сянка на огромния му ръст, Джек си осигуряваше първенството по други пътища. Изразът „вярвай ми“ му беше любим.

Както винаги, Пиърс се опитваше да плува по гръб, очите му бяха втренчени в звездите.

— Дами и господа, предлагам ви теорията за решимостта на сбръчканите топки! — Анди се разсмя и нагълта вода. Благословен с тяло на Адонис — сто осемдесет и пет сантиметра, седемдесет и пет кила — той нямаше и грам спортен талант.

Започна да кашля и да плюе вода.

— Давиш ли се, недоносче такова? — попита Пиърс.

— Ще ви се обадя от рая.

— А бе и аз се нагълтах достатъчно — обади се Джек.

— И това го чувам — разсмя се Пиърс — от човек, който прави докторска дисертация.

— Замръзнах. — Джек заплува към брега. — Вие с Водния човек може да продължите. Аз се отказвам.

Пиърс пусна краката си надолу и задържа над водата само главата си. Анди беше на три метра от него.

— Мислиш, че трябва да се върна ли? — попита той.

— Може би.

— Отново заговори философът. — Пиърс изчака. — Не, какво мислиш наистина? — Анди заплува наляво.

— Мисля, че животът ти щеше да е много по-лесен, ако ставаше въпрос само за нея.

— В смисъл?

— В смисъл, че ако беше само тя, ти щеше да останеш.

Пиърс не каза нищо.

— Така че въпросът не е само в нея — продължи Анди. — Трябва да прочетеше Декарт.

— Какво?

— Декарт. „Cognito ergo sum“ (Мисля, следователно съществувам (лат.) — Б. пр.). Трябва да го прочетеш.

— Е, и?

— Нищо. Само че това не е вярно. Не мисленето ти казва, че съществуваш; а съмнението. Защото когато човек се съмнява, трябва да мисли. Така че фразата трябва да е dubito ergo sum (Съмнявам се, следователно съществувам (лат.) — Б. пр.), а не cognito ergo sum.

— Колко си пил?

— Не ме слушаш, момче. Аз съм може би най-близко до атеизма в това семейство, но дори и аз знам, че вярата е съпътствана от съмнението. Ако не си задаваш въпроси, защо вярваш? А в Босна очевидно нещата са доста изкривени. Точно това беше главната причина, поради която отиде там, нали? И ако не се бе върнал разочарован, наистина щеше да имаш проблем. Аз не мога да го разбера, братко, но знам, че ти можеш. Винаги си бил изправен пред някакъв морален проблем. Сега за първи път нещо те кара да защитаваш вярата си. Точно затова всичко е толкова трудно. И така ще е, докато не разбереш, че ако сега тя беше тук, с нас, нямаше да има никаква разлика. — Анди потопи главата си под водата, после отново се показа. — Едно е сигурно. Че тук е шибан студ.

И заплува към брега.

— Благодаря, Анди — подвикна Пиърс.

И някак си нещата като че ли започнаха да идват на мястото си.

По време на целия семинар той се мъчеше да поддържа това чувство. Тази връзка. Това усещане за истинско чудо. Живот в манастирска изолация. Най-сигурният начин да държи Петра на разстояние.

И с времето въпросите избледняваха, дори и предположението, че Анди бе казал нещо много важно. Пиърс предпочиташе да вижда нещата така. Чист размисъл. Близостта до Бога, усетена в сенчестото усамотяване на следобедната молитва.

Но само за известно време. Когато бе извън града, той като че ли изпадаше в още по-силно смущение, особено по отношение на ролята си на свещеник: твърде много отговорности, поети за едно добронамерено паство; твърде лесно бе да се възползваш от отдалечената йерархия. Църковната догма можеше да замъглява всичко. И това, което изглеждаше толкова чисто, толкова лично по време на семинара, започна да прилича на онази посредствена духовност, която бе наблюдавал при родителите си. Истинската връзка вече губеше смисъл. Имаше прекалено много препятствия между вярващия и Христос, та тази връзка наистина да съществува.

И не беше учудващо, че духовната празнота от Босна неусетно се завърна, заплашвайки да разруши всичко, което бе изградил. Знаеше, че трябва да открие нов път към призванието си, по-самотен и по-сигурен, където църковната структура не можеше да минира неговата винаги твърде крехка и неустойчива вяра. И където Петра нямаше да намери отново път към него.

Един следобед, докато се разхождаше близо до площад Копли, внезапно му хрумна къде би могъл да открие този път. Или най-малкото как. Всичко бе някак си помрачняло; трябваше да освети нещата. Така се върна при игрите, при забавата да търси отделните части и да решава пъзелите. Този път не беше пътят на Павел, чийто подход все пак бе оцветен от едно фарисейско минало, нито на евангелистите, всеки погълнат от собствената си програма, а на Августин, където откровенията бяха много лични и някак си по-малко ограничаващи — веселието и чудото се възпяваха едновременно.

И все пак беше погълнат от акта на себеспасение. Откри, че това е напълно в негова власт, че просто е прекрачил на друг път, водещ към по-сложния свят на литургичния анализ. Някъде по този път той дори започна да добива авторитет — конференции извън стените на църквата, трудове извън рамките на личната вяра — започна да се превръща в учен езиковед. Всички бяха много изненадани, но не повече от самия него. Някогашният борец за свобода от Босна бе потънал в света на подробностите, на вариациите на значенията — енергия, посветена на подробностите около вярата, а не на самата вяра.

Защото бе много по-лесно да „вземеш и да прочетеш“, отколкото да „разбереш и познаеш“.

В крайна сметка той бе син на родителите си.

Като не искаше да приеме, че е попаднал в същия капан, той се зарови в свети Амвросий, наставника на свети Августин, вдъхновението за най-блестящия ум, който бе познавала Църквата. Най-смислената вяра, която бе познавала. Самата яснота и мъдрост.

И когато във Ватикана му се откри възможност да прегледа сборника с лични писма на свети Амвросий — писма от четвърти век! — той направо подскочи от вълнение при този неочакван късмет. Не само от гледна точка на науката, но също така и от самото място. Може би в Рим щеше да може да си възвърне чистотата, която някак си бе загубил по житейския си път. И сигурността.

Оттогава бяха минали две години. Две години, в които намираше и други проекти, които го ангажираха, заемаха вниманието му и го държаха в Рим, усамотен в един свят на абстрактното благочестие и набожност. Отговорите можеше да не са толкова лесни, но поне въпросите отново изглеждаха някак си далечни.

Духовниците се изправиха, Пиърс също стана. За причастието. Направи няколко крачки, за да заеме мястото си на опашката, и на десетина метра пред себе си забеляза познато лице — един мъж гледаше назад и се опитваше да привлече вниманието му. Беше Данте Чезаре, брат от манастира „Сан Клементе“, страстен изследовател на древните църковни основи — стоеше под една арка край главния църковен кораб.

Беше висок, но с петдесетте си килограма буквално се губеше в расото си и приличаше на безтелесен — подаваха се само костеливите му ръце и крака, — а отгоре бе кацнала издължената му глава с клюнест орлов нос. Един оживял Ел Греко.

Бяха се срещнали преди година във Вила Дориа Памфили, парк, разположен досами Ватикана, най-доброто място за игра през уикендите. Всяка събота Пиърс взимаше няколко деца от американското училище, разхождаше ги и играеха бейзбол. Един следобед Чезаре се появи зад едно дърво — гледаше отдалече, но очевидно бе впечатлен от играта им. Когато една изпусната топка се изтърколи край него, той затича след нея с ентусиазма на петгодишно момче. Споменът за скелетоподобните му ръце и крака, размятани при тичането, още предизвикваше усмивка у Пиърс. Оказа се, че това, което липсваше на монаха като физическа способност, е компенсирано от разбирането на играта — Чезаре беше отчаян запалянко и почитател на „Янките“, знаеше всички статистики и истории. Децата го обикнаха, така че Пиърс водеше тренировките, а Чезаре се занимаваше с всичко останало.

Завързаха много добро приятелство.

Сега кокалестото лице на Чезаре изглеждаше още по-изопнато, което не беше много чудно, като се имаше предвид колко близък беше той с покойния монсеньор. Но Пиърс забеляза в очите му повече загриженост, отколкото мъка. Монахът кимна наляво, тръгна към украсените с фрески и мозайки високи стени и Пиърс го последва.

Никой не им обърна внимание.

— Изпускаме най-важната част — каза Пиърс, когато излязоха навън.

Чезаре не му отговори. Стигнаха до една порта от ковано желязо — зад нея се виждаха стълби, водещи към подземията. Монахът отключи и отвори. Скърцането на ръждясалата врата се загуби в траурната меса, която звучеше зад тях. Чезаре бързо се огледа и побутна Пиърс надолу. Нямаше време за въпроси. После затвори вратата, заключи я и заслиза след приятеля си.

Пиърс бе идвал тук само веднъж. Тогава двамата разглеждаха една малка статуетка, която Чезаре бе намерил при разкопки: божество на плодородието от храма на Митра от втори век, който се намираше два или три етажа надолу — не можеше да си припомни точно, — още една антика от все по-разрастващата се слава на прочутата „Сан Клементе“. Както и другите подобни базилики в града, тя се славеше с поддържаната си крипта — събрала археологически находки още по времето на древните римляни. За разлика от тях обаче, в „Сан Клементе“ можеше да проследяваш историята, като слизаш от един етаж на друг, от една църква към друга — дванайсети век, четвърти, втори — всичките запазени в почти отлично състояние. Затова базиликата беше толкова известна сред туристите. И затова Пиърс винаги се чувстваше някак си нервно тук. „Сан Клементе“ твърде много приличаше на една друга църква. От едно друго време.

„Никога не скъсвай напълно с миналото…“

Чезаре го беше въвел през входа, запазен само за хората, заети с разкопките. Извади фенерче, включи го и го подаде на Пиърс; после извади още едно и заслиза надолу, без да продума. На първата площадка отново погледна назад. Без да знае защо, и Пиърс направи същото; стълбището беше празно. Продължиха надолу. На два пъти Пиърс попита къде отиват и и двата пъти Чезаре само му махна да мълчи.

След като се промъкнаха през поредица криволичеща тунели — навсякъде около тях се чуваше шум от стичаща се вода — стигнаха до катакомбите от шести век: грубо издялани камъни, надвиснали над тесни коридори. Чезаре спря, приведе се и пристъпи в едно малко странично помещение, високо не повече от метър и половина. Пиърс го последва.

— Тук е — каза италианецът. Стоеше превит почти на две в помещението, широко може би два метра и дълго около три. Стените напомниха на Пиърс за замъците, които правеха в края на лятото на плажа на Кейп Код — влажен пясък сипещ се от тавана, всяка капка заплашваше да срине целия градеж. Имаше чувството, че стената от древен пясъчник ще се срути и ще ги затрупа.

— Още едно божество на плодородието ли? — попита той с усмивка, но все пак остана на прага на помещението.

— Какво? — Чезаре го погледна; мислите му очевидно бяха другаде. След момент осмисли въпроса. — Не, нищо подобно. Защо стоиш там? Ела по-близо. Бързо.

Пиърс се наведе и влезе.

— Наистина не мога да те разбера. — Той се усмихна широко. — Един монах и божество на плодородието.

— Какво? — попита разсеяно Чезаре. Беше се навел над купчина камъни и ги местеше. И без да чака отговор, продължи: — Знаеш ли, че Себастиано копаеше зад фреските Рапица? — Спря за момент. — Какво говоря? Разбира се, че знаеш. Нали точно там откриха тялото. — Личеше, че е развълнуван. — Но не смятам, че е бил тук преди две нощи.

Снимката на четиридесет и пет годишния Руини, тялото му, лежащо в храма от четвърти век — замръзнал в контрастно черно и бяло на първа страница на вестниците — изникна в съзнанието на Пиърс.

— Смяташ, че не е бил там, където са го открили? — попита той саркастично.

— Да. И не мисля, че сърцето му просто се е пръснало, както ни убеждават.

Пиърс го погледна по-внимателно: нервни, отривисти движения на човек, известен със сдържаността си. После каза:

— Разбирам. — Сарказмът му очевидно нямаше ефект. — Но защо все пак ме доведе тук?

Чезаре го погледна и каза:

— Ела ми помогни. — Отмести се, за да направи място за Пиърс, и той приклекна до него. Заедно отместиха последните няколко камъка. В стената се откри малка дупка. Чезаре се просна на пода, бръкна в нея и измъкна цилиндрична метална туба; после се изправи и каза:

— Защото преди три дни той ми даде това.

И вдигна цилиндъра.

— Какво е това? — попита Пиърс, докато също се изправяше.

— Беше много разтревожен — продължи Чезаре, като че ли не бе чул въпроса. — Никога не го бях виждал такъв. Каза ми да го пазя няколко дни и да не казвам на никого.

Спря, сякаш загубил нишката на мислите си. Изглеждаше разсеян. Много разсеян.

— Доста интригуващо — каза Пиърс в опит да разведри настроението.

Коментарът му върна Чезаре към действителността.

— Какво?

— Нищо. Каза ли ти защо ти го дава? — Чезаре продължи да гледа безизразно и Пиърс добави. — Погледна ли какво има вътре?

— Защо питаш? — Очите на Чезаре внезапно подивяха.

Пиърс вдигна ръце в знак на шеговито предаване — още един опит да успокои приятеля си.

— Само питам. Не исках да кажа…

— Да, разбира се, само питаш… — Лицето на Чезаре внезапно се разведри. — Извинявай. Само че… — Той отново застина, загубил нишката на разговора, пое дълбоко дъх, после бавно издиша. Пиърс търпеливо чакаше. — Взех го, прибрах го в стаята си и не помислих повече за него. И изведнъж той умря. Естествено, че погледнах вътре.

— И?

Чезаре повъртя тубата в ръцете си, хвана малката ръчка, монтирана по средата, дръпна я и загледа как капакът се отваря с тихо съскане — звукът на освободен вакуум. После внимателно извади свитък тънък пергамент.

— Каза, че го открил тук, зад стенописите.

— И нямащ ли представа какво е това? — попита Пиърс. Чезаре бързо поклати глава. — А защо го е дал точно на теб?

— На мен ли? — Трябваше му време, докато осмисли въпроса. — Беше уплашен. Двамата бяхме тук и копаехме, той ме видя и… Не знам. Каза, че трябвало да го скрия само за няколко дни.

Пиърс кимна, повече за да ободри Чезаре, отколкото себе си.

— Тогава защо си донесъл тубата тук?

Италианецът го изгледа така, сякаш не го разбираше.

— Защо… защо тук ли? — Отново замълча, за да събере мислите си. — Защото в деня, след като Себастиано беше… в деня, след като той умря, се прибрах и видях, че някой е претърсвал стаите ми.

— Какво? — Тонът на Пиърс загуби всяка следа от хумор.

— Някои неща не си бяха на точните места. Аз съм много педантичен. — Той кимна няколко пъти, за да подчертае фразата. — Както и да е, разбрах, че някой е влизал. За щастие, имам местенце, където пазя някои неща. Те не са го открили, които и да са били. Но са влизали. Разбрах го. И за да съм по-сигурен, преместих тубата тук.

— Защо не каза на абата или на полицията?

— Бях в паника. Докато измисля какво да направя, вече бяха решили погребението да е тук, в „Сан Клементе“. Всички приготовления — беше невъзможно да се слезе долу, без някой да ме види. А не можех да отида нито при абата, нито в полицията без това — каза той и вдигна свитъка. После внимателно го сложи пак в цилиндъра, дръпна механизма и тубата се затвори плътно.

— А защо ме доведе тук?

Чезаре го погледна безизразно, после опита да се усмихне.

— Не знам. Видях те. И си помислих, че е по-добре да има някой с мен. — Внезапно спря, погледът му шареше по пода. — Всъщност това не е цялата истина. — Пиърс чакаше приятелят му да продължи. — Знаех, че днес ще си тук. — Продължаваше да гледа надолу. — Знаех, че никой няма да ни забележи по време на причастието.

Очевидно се бореше с нещо. Пиърс чакаше.

— Себастиано каза, че свитъкът… ръкописът… — Чезаре вдигна очи. — Че може би има нещо общо с манихеите.

Пиърс не каза нищо и той продължи:

— Запознат си с тази ерес от четвърти век, нали — с отговора на Августин до Мани и неговите последователи. Помислих си, че ще знаеш какво да правиш с този свитък… Защото някой може да бъде убит заради него.

Тази мисъл го накара да притвори очи и да опре глава в стената.

— Манихеите ли? — Пиърс го изгледа смаяно. — Данте — той се усмихна, опитвайки се да намери подходящите думи, — не съм специалист, но не мисля, че някой би могъл да убие човек заради това, което са твърдели манихеите. Това е… нелепо. — Не можа да сдържи усмивката си. — Сектата я няма от хиляда и петстотин години. — Видя, че усилията му са безрезултатни. — Виж, ако съдържанието на свитъка е такова, мога да ти кажа, че няма от какво да се тревожиш. Просто няма за какво. Може би не си разбрал правилно какво ти е казал Себастиано…

— Не! — Отговорът беше изпълнен с гняв. — Знам какво видях. Знам и какво ми каза той. И знам кои са манихеите. Разбира се, никой не убива за една древна ерес. Аз не съм глупак, Иън.

— Не съм казвал…

— Себастиано мислеше, че има и нещо друго. И е много станно, че умря два дни след като ми даде свитъка, който според теб не би трябвало да ми дава никакъв повод за тревога. Стаята ми е била преровена много внимателно. Ако мислиш, че това е смешно…

— Добре — предложи Пиърс, — да занесем ръкописа на абата или на полицията, или където смяташ, че е най-добре. И тогава ще видим. Какво ще кажеш?

Чезаре въздъхна.

— Добре.

— Значи се разбрахме. — Пиърс усещаше, че атмосферата е все още много напрегната, така че добави: — Снощи „Сокс“ спечелиха срещу „Янките“.

Минаха няколко секунди преди Чезаре да разбере какво му е казал.

— Какво?

— „Сокс“. Напредват.

— Какъв беше резултатът?

Пиърс продължи да гледа отсрещната стена.

— Не си спомням точно.

— И това ми било бейзболист. — Чезаре не можа да скрие усмивката си.

Внезапно в коридора се появиха светлини и той пак се напрегна.

— Светлините за туристите — каза той и тръгна към вратата. — Могат да се включват само два етажа по-нагоре. — Огледа коридора, после се обърна към Пиърс и му подаде тубата. — Ще им трябват няколко минути да слязат дотук. Пъхни това пак в дупката.

— Данте, сигурен съм…

— Моля те, Иън, направи това, което ти казвам. После ако искаш ми се смей. Но просто го направи! — Пиърс погледна цилиндричната кутия. — Сложи камъните, изключи фенерчето и изчакай десетина минути преди да тръгнеш. Аз ще се опитам да ги объркам. Ще се видим пред Колизея след час.

И преди Пиърс да може да отговори, монахът се промъкна през ниската врата и звукът от стъпките му бързо заглъхна по коридора. Пиърс скри тубата в дупката, затрупа я с камъните, угаси фенерчето и помещението потъна в мрак с изключение на слабата светлина, проникваща от коридора. Той погледна часовника си — пет без двайсет. Седна до стената и притвори очи.

Манихеите. Пиърс не можа да сдържи усмивката си. Бич за истински вярващите. Петнайсет столетия потънали в тъмнина, а сега го принуждаваха да седи в една влажна дупка в основите на базиликата и да чака лампите да угаснат. Какво по-подходящо за Братята на светлината?

Но дори свети Августин се беше увличал от мистиката на манихеите — известно време бил техен предан член, впечатлен от отговора на сектата на големия въпрос: „Откъде идва злото?“. Темата се бе превърнала в истинска мания сред ранните християни — всички били съгласни, че не идва от съвършения Бог. Но ако не е от Господ Бог — източника на всички неща — тогава откъде? От това, което откъслечно си спомняше за тях, манихеите бяха заложили на много интелигентен подход: персийския дуализъм — светът, разкъсан между двете враждуващи царства на светлината и мрака, на духа и плътта — принуждаващи човек да използва разума си, за да открие разликата между тях. И изведнъж самопозаанието се бе превърнало в ключ към спасението. Дори бе поставено и над вярата — стъпка, която младият Автустин накрая все пак бе отказал да направи. И колко люто се бе нахвърлил по-късно върху някогашните си другари — беше ги наричал еретици, беше ги принудил да минат в нелегалност, беше обрекъл сектата на унищожение. Като че ли това с било най-важното — да дамгоса опасната, но крехка простота на учението им.

И колко драматично се бе променило всичко през последните хиляда и петстотин години. Погребалната служба горе все още се даваше причастие — един обичаен ритуал, пренебрегващ необходимостта да се вниква в по-дълбокото му значение. Противоречията отдавна бяха забравени. Нямаше вече битки за спечелване, нямаше ереси за сваляне, нямаше нищо, което би могло да породи реален диспут.

Вяра в най-кроткия й вид.

Пиърс прогони от ума си съмненията и се замисли за Чезаре. Много му се искаше да отхвърли твърдението, че смъртта на Руини не е естествена, но напрежението на монаха го бе завладяло и го караше да се замисли. Дори и сега обаче не виждаше никакъв смисъл. Вестниците твърдяха, че е сърдечен удар. Същото твърдеше и църквата. Защо? За да открият свитъка? Манихеите? Това беше… абсурд.

Далечни стъпки по коридора го накараха да отвори очи. Без да мисли, той се прилепи по-плътно до стената. Ненужна предпазливост, тъй като седеше скрит в тъмнината, но инстинктът да потърси опора в камъка зад гърба си беше по-силен от разума. Очакваше някое познато от базиликата лице да надникне през вратата и да му зададе притеснителния въпрос какво прави тук? Опита се да намери отговор, но стъпките приближаваха и нещо привлече вниманието му към тях — твърде премерени, твърде точни. Който и да беше, вървеше съвсем бавно, като че ли търсеше нещо.

Или някого.

За първи път, откакто бе започнала цялата тази дивотия, Пиърс се разтревожи. Прибра крака към гърдите си и се загледа в светлината в коридора — тя бавно се приближаваше.

— Тръгна към старата църква — изведнъж отекна италианска реч, глас от радиостанция. — Падна ни. — Някой притича покрай вратата, твърде бързо, за да може Пиърс да го огледа добре. Мъж, среден на ръст. Черна коса. Шлифер. След няколко секунди стъпките му заглъхнаха.

Пиърс не мръдна. Отекналият глас беше достатъчен, за да го стресне, но думите направо го вцепениха.

„Падна ни.“

Тревогата се превърна в истински страх и Пиърс разбра как се чувства Чезаре. Опита се да си обясни последната половин минута. Но не можеше. Безстрастният глас по радиото, съчетан с ужаса в очите на монаха, предлагаше само един извод.

Той се изправи — главата му едва не удари тавана — и се запромъква към вратата. Фенерчето бе в ръката му. Надникна в коридора. Нищо. Забърза, но само след секунди разбра, че няма представа къде е старата църква. Грубите стени се смениха с по-гладки, сега таванът беше на няколко сантиметра над главата му, но пак не знаеше накъде да върви. Подмина едно стълбище и излезе на площадка, от която тръгваха три коридора. Спря и се вслуша за някакво движение, но му пречеше шумът на течащата вода.

Избра централния проход — опитваше се да стъпва възможно най-тихо, вслушваше се много внимателно и в най-слабия звук. Нищо. Скоро отново стигна до разклонение. Опита да се ориентира — затвори очи и се помъчи да си представи завоите и коридорите, през които бе минал, като си сравняваше с плана на църквата, който помнеше от различните посещения. Това още повече го обърка. Тръгна наляво, отново с предпазлива стъпка, но скоро разбра, че е отишъл твърде далеч и е подминал подземната църква. Тук пътят не се разклоняваше и имаше възможност да се върви само напред. Помисли си да се върне, но реши, че ще е безполезно.

След пет-шест минути стигна до някакво стълбище и изкачи едно ниво, после още едно. Яката му беше мокра от пот. Накрая спря пред голяма желязна врата. Обзе го моментна паника, че може да е заключена като онази, която беше отворил Чезаре. Тук обаче имаше само метално резе, спуснато в каменния под, и беше достатъчно да го повдигне няколко сантиметра, за да може да отвори. От другата страна на вратата бе окачен надпис, гласящ „Влизането забранено“. Той затвори вратата и огледа малкото входно антре. В другия му край имаше обикновена дървена врата и през прозорчетата й се виждаше плочникът на църковния двор.

Най-после разбра къде се намира — основната сграда на базиликата беше от лявата му страна. Стълбите към храма от четвърти век бяха точно отсреща. Колкото се може по-небрежно Пиърс закрачи през вътрешния двор, с бавна, делнична походка, като придържаше фенерчето към крака си. Отвори стъклената врата и отново го посрещна тихият шум на погребалната церемония от лявата му страна; монотонността приглушаваше шума от собствените му стъпки. Той бързо отиде до арката в другия край на двора и заслиза по стълбите. Видя друга табела: „Затворено“, написана с дебели червени букви — разкопките бяха затворени заради погребението. Без да й обръща вниманиое, продължи надолу.

Пак погледна часовника си: пет без пет. Бяха минали над десет минути, откакто гласът по радиостанцията му бе подсказал къде са открили Чезаре. Десет минути лутане. В ума му пробяга лицето на монаха, обхванат от ужас, паниката, предизвикана от собствената му безпомощност. Стигна долното ниво, опита се да успокои дишането си и да пристъпва безшумно към входа на подземния храм. Откри фреските Рапица и продължи по коридора, като се придържаше към стената. Посрещна го пълна тишина. Той спря при сводестия вход. Нищо. Миг по-късно Пиърс влезе в сърцето на древната църква.

Беше абсолютно празна. Колоните, ограждащи центъра на помещението, бяха осветени отгоре и хвърляха ъгловати сенки. Пиърс пристъпи по-навътре, погледът му шареше насам-натам. Знаеше много добре, че няма да открие нищо, но все още се надяваше. Стигна до отсрещния край, тръгна обратно и повтори безсмислената проверка; мина и край малката, опасана с кордон зона, където бяха намерили тялото на Руини. Нямаше и следа, че някой е идвал тука, след като го бяха открили преди два дни. Искаше му се да вярва, че въображението му го е подвело, че гласът по радиостанцията е просто странно съвпадение с паниката на Чезаре — резултат от лудешки подозрения. Притихналата зала обаче само засилваше предчувствията му.

Тук цареше някакво странно спокойствие, придружено от блясъка на флуоресцентните светлини върху древния камък. Тънкото бръмчене на лампите като че ли увеличаваше чувството му за самотност. Започна да осъзнава всяко свое вдишване, потта, стичаща се по гърба му, внезапно изстудена от въздуха в подземието. Невъзможно му беше да мисли, така че просто закрачи към изхода.

На половината път към стълбите лампите изведнъж угаснаха. Инстинктът му го прилепи до стената, сърцето му препускаше бясно. Очакваше някой да се нахвърли върху него от тъмнината, нещо да потвърди това, което казваше Чезаре, но всичко си беше тихо. Сети се, че ключовете за лампите са на горния етаж. Които и да бяха непознатите, сега премахваха следите си. Пиърс не можеше да направи нищо. Запали фенерчето и забърза по коридора.

След минута беше горе; чуваха се гласове — хората излизаха от базиликата. Той остави фенерчето на предпоследното стъпало и спокойно тръгна към преддверието. Повечето хора излизаха през отсрещната врата, само един или двама поемаха през двора. Пиърс кимна на неколцина познати, докато вървеше към главната сграда. Вглеждаше се в тълпата с надеждата да мерне характерния профил на Чезаре, главата, стърчаща над другите. И внезапно се сети, че и някой друг може да прави същото. Може би Чезаре беше успял да избяга. Може би затова църквата долу беше празна. Надеждата е мощен еликсир. Той задиша по-спокойно.

Излезе на улица „Сан Джовани“ в квартала Латерано; дъжтьт се бе превърнал в ситна мъгла. Краткото успокоение, което бе почувствал в църквата, бе отстъпило на чувството, че Чезаре е изчезнал.

„… Колизея… след един час.“ Можеше само да се надява, че монахът ще е там.

Щефан Клайст вървеше по покрития с килим коридор, следван само от звука на собствените си стъпки. В него нямаше нищо забележително освен раменете — два пъти по-широки от нормалното за човек с неговия ръст. Те му придаваха неочаквана мощ и плътна твърдост, която се отразяваше на цялата му личност. Елегантните ръце се спускаха покрай тялото му, мускулите личаха дори под финия плат на костюма му, едната ръка бе мушната в джоба на панталона му. Някаква прислужница излезе от една стая; влачеше количка. Върху хотелските кърпи се виждаше запазеният знак на хотел „Бернини-Бристол“. Клайст се усмихна — само леко повдигане на устните, зелените му очи не издаваха друго освен пълна съсредоточеност. В момента, в който младата жена отмина, изражението на Клайст се върна към обичайната му суровост — леденостудени очи, устни, свити в твърда права линия. Той стигна до края на коридора, зави наляво, спря пред двойната, облицована с кожа врата, водеща към последния апартамент, разположен надве нива, и натисна звънеца.

След секунда отвътре се чу глас.

— Си? (Да (итал.) — Б. пр.)

— Щефан.

Ключът се превъртя и вратата се отвори. Клайст влезе в широкото антре, кимна на мъжа до вратата и тръгна към просторната стая.

Четиримата присъстващи вдигнаха погледи и му кимнаха, Клайст не каза нищо и седна на един стол до стената, точно зад човека, който говореше.

— Може би довечера или утре — продължи мъжът, — най-късно до края на седмицата. — Също като Клайст, и той беше облечен безупречно. От малкото джобче на сакото му се подаваше върхът на кърпичка; дългите му крака бяха кръстосани. Кардинал Ерих фон Нойрат беше към шестдесетте, оплешивял, тъничкият венец на останалата му коса му придаваше решителна строгост. Изпъкналите скули и жълтеникавият цвят на кожата подчертаваха почти неизменния му израз на безразличие. Обичайните му свещенически одежди му придаваха вид на замислена състрадателност. Ако облечеше костюм обаче, веднага изпъкваше аристократичната му превзетост.

— И няма изглед по някакъв чудодеен начин да се възстанови? — попита единствената жена в стаята. — Някакъв Божествен акт? — Доня Марсела де Ортас Сомальо, кастилска графиня — единствената истинска аристократка тук — беше към петдесетте и вече бе погребала четирима съпрузи, последния трийсет години по-стар от нея. Не носеше черно — бе облякла костюм на Армани в тъмнозелено: полата бе точно под коленете й, така че да подчертае най-доброто от фигурата й. В интерес на истината всичко по нея и у нея бе от най-добро качество. Изящен нос и нежни страни, над които светеха две тъмнокафяви очи, говорещи, че тя винаги знае много добре какво мисли другият. И наистина в повечето случаи бе така. Дори тъмнорусата коса, събрана на кок — който при друга жена би изглеждал превзет, та дори и по-лошо — подхождаше чудесно на цвета на кожата й. Не че изглеждаше двайсет години по-млада. Не беше така. Но нямаше двайсет и пет годишна жена, която не би дала всичко, за да притежава това, което имаше графинята. И тя го осъзнаваше чудесно.

— Не — отвърна фон Нойрат, — дори и папата има своите граници. Лекарите нямат обяснение за внезапната поява на болестта му, но са на едно и също мнение: че тя е вече много напреднала, за да могат да му помогнат. Както казах, най-късно през уикенда.

Най-младият член от четворката се помръдна на ръба на креслото.

— Тогава ще трябва ли… така да се каже, ще трябва ли …

— Изплюйте камъчето, Артуро — каза фон Нойрат.

Артуро Лудовизи, старши аналитик в банката на Ватикана, кимна неловко и това му придаде още по-притеснен вид. Беше дребен; един идеално оформен кичур подчертаваше линията на напомадената му коса, яката на ризата му беше стегната почти до задушаване и там, където вратът допираше плата, се виждаше тънка линия пот. И все пак имаше забележително красиво лице, запечатало като че ли завинаги неловкото си изражение. Той пое дъх и започна отново:

— Ще трябва ли в такъв случай да ускоря вноските?

Фон Нойрат го погледна.

— Просто поддържайте нещата в ред, Артуро. Не. Няма нужда да ускорявате нищо.

Бързо кимване. Лудовизи очевидно съжаляваше за неуместната си намеса.

— И смятам, че няма нужда да отменям никой от ритуалите — каза последният от четиримата и леко се размърда на канапето. Отец Джон Джоузеф Блейни, някогашен енорийски свещеник, сега специален пратеник във Ватикана, очакваше отговор.

— Разбира се, че не — каза фон Нойрат. — Сега те са още по-важни. — Изчака познатото кимване на Блейни и продължи: — Ако това се случи в следващите няколко дни, ще се нуждаем от потвърждение за разпределението на гласовете. Това е много спешно. Вече има слухове, че Перети и аз разединяваме кардиналския съвет, като по този начин оставяме папството на не знам кого си.

— Не мисля, че ще е много трудно да приложим малко натиск в определени кръгове — обади се графинята.

— Натискът, доня, няма да е проблем — намеси се Клайст, все още седнал зад фон Нойрат. Двамата бяха развили топло приятелство, нещо като майка и син, но без обичайните усложнения. Една наставница за него… Един довереник за нея.

— Проблемът не е в прилагането на сила — каза Блейни. — Оценявам вашия ентусиазъм, хер Клайст, но физическата принуда — или някаква друга крайна мярка — трябва да е последното, крайно средство. Ако въобще е нужно.

— Но това е една възможност — каза фон Нойрат.

— Не сме в петнадесети век, Ерих — въздъхна Блейни, — И вие не сте херцог Медичи.

— Изборът няма да е проблем — противопостави се графинята, — но трябва да помислим за следващите седмици. Нали затова сме се събрали тази вечер.

— Без избори — отвърна фон Нойрат — няма да има следващи седмици.

Отново мълчание. Накрая Блейни каза:

— Трябва просто да изгладим някои неща.

Говориха още половин час и накрая Лудовизи събра документите пред себе си и каза:

— Полетът ми… Ако трябва да се прехвърлям… трябва да тръгвам веднага.

Като че ли очакваше позволение.

— Добре — кимна фон Нойрат. — Мисля, че свършихте работата си тук.

Лудовизи се изправи, очевидно облекчен.

— Ще осъществите необходимите контакти, нали? — запита фон Нойрат. — Припомнете им, че сега от тях ре изисква да поддържат абсолютна тайна.

Лудовизи кимна.

Фон Нойрат се изправи и се обърна към Блейни.

— О, между другото. Някакви новини от историята в „Сан Клементе“? Имате ли представа какво точно се е случило там?

Блейни изчака малко, после поклати отрицателно глава.

— Наистина не знам. Смятам, че хер Клайст отговаря за това. — Погледът му мина покрай фон Нойрат. — Не е ли така?

— Съвършено вярно, отче. — Младият мъж се изправи и застана почти мирно. — Това е моя грижа.

Лудовизи тръгна към изхода.

— Не забравяте ли нещо, Артуро? — попита Блейни. — Не пропуснахте ли нещо?

Графинята първа стана и коленичи на пода. Фон Нойрат показа леко раздразнение, после направи същото. Другите ги последваха. Блейни беше последен и започна молитвата:

„Идвам от Съвършената светлина, от истинския възход, който съм открил за всички, които ме търсят. Като ме приемете, вие намирате себе си, обгърнати в светлина, за да се въздигате към вечността…“

След пет минути апартаментът беше празен.

Последната група туристи мина забързано през въртящите се прегради — скоро щяха да затворят. Пиърс седеше на една пейка на двайсетина метра от тях, подпрял брадичката си с длан, и се чудеше къде ли са тръгнали — денят беше мрачен, залязващото слънце не можеше да пробие дебелата стена от облаци, но все още беше твърде рано и лампите по площада не бяха запалени. Но дори и при това положение фотоапаратите и камерите вече бяха готови.

Мислеше си да отиде в полицията, но знаеше, че Чезаре бе прав: какво можеше да каже, че да не го помислят за побъркан? От друга страна, свитъкът бе скрит под основите на „Сан Клементе“. Освен това той все още вярваше, че има някакво разумно обяснение, че Чезаре ще дойде — глупаво-добродушна усмивка, леко повдигане на раменете — и ще се смеят по пътя към близкото кафене.

— Манихеите — щеше да каже той. — Глупости!

Но в главата му звучаха думите от катакомбите: „Падна ни“.

Погледна часовника си: шест и четвърт. Огледа се. Чезаре трябваше да е тук преди половин час.

Може би за четвърти път през последните петнайсет минути стана и се запъти към пешеходната зона — широка павирана алея, простираща се на двайсетина метра във всяка посока. От лявата му страна малка група чакаше на автобусната спирка, имаше и няколко души, пред фургоните за кафе и закуски покрай оградата на Форума, но Чезаре не се виждаше никъде. Отново поглеждане към часовника.

Беше трудно да не привлече внимание — свещеник, разхождащ се сам, с несъмнено угрижено лице. Една от жените до подвижната лавка за кафе се усмихна нервно, когато погледите им се срещнаха, Пиърс разсеяно кимна и се обърна с надежда да види костеливата фигура на Чезаре. Нищо. Върна се, мина покрай пейката, неспособен да седи на едно място. Приближи до мястото, където наскоро бе издигнато скеле — триетажна метална конструкция, извисяваща се над амфитеатъра — и чу шепнещ глас.

— Иън! — Беше Чезаре, невидим, някъде между натрупаните пръти и големи билбордове. — Продължавай да се разхождаш, като че ли чакаш някого.

Пиърс съвсем се обърка. Погледна отново часовника си, като съзнаваше, че жестът му е неловък, неубедителен.

— Продължавай — настоя Чезаре, — Гласът му едва се чуваше, но бе достатъчно убедителен, за да изпрати Пиърс обратно към лавката за кафе. Едни автобус спря, започнаха да се качват. Шофьорът го погледна и му каза:

— Отче?

На Пиърс му трябваше известно време, за да разбере, че говорят на него. Въпросът някак си изискваше от него повече, отколкото бе в състояние да направи. Шофьорът го попита отново. Пиърс бавно завъртя глава. Човекът кимна, затвори вратата и подкара автобуса по улицата.

Пиърс се обърна и отново закрачи към скелето. Колкото се може по-естествено мина до ниската каменна стена — висока не повече от шейсет сантиметра — и тревната ивица между автобусната спирка и Колизея, достатъчно близко, за да може да се води разговор. Седна, отпусна ръце на коленете си и зачака.

— Това е най-добрият начин, за да можем да говорим — започна Чезаре. Гласът му бе уморен и напрегнат. Пиърс кимна. Очите му оглеждаха района.

— Имаш ли носна кърпа? — попита Чезаре. Без да отговори, Пиърс бръкна в джоба си и извади кърпата си. — Ако искаш да ми отговориш, престори се, че я използваш. Не смятам, че някой ме следи, но ще е по-добре да сме предпазливи.

Пиърс веднага постави кърпичката на устата си и прошепна:

— Какво става?

— Исках да се уверя, че си сам.

— Търсих те в старата църква. Помислих, че някой те е… не знам.

Настъпи мълчание, после монахът попита обвиняващо:

— Откъде разбра, че съм ходил в старата църква?

— Чух един от тях да говори по радиостанция, Данте. — Тонът му беше твърд: Пиърс не искаше повече да си играе на криеница. Чакаше ясни отговори. — Кои бяха тези хора?

— Аха, радиостанцията — повтори другият. Обяснението като че ли го задоволи. — Трябва да отидеш да вземеш свитъка.

— Какво? — Пиърс се притесни. — Ами ти… Защо?

— Защото мен ще ме проследят.

— Нямам предвид това. — Чезаре не отговори и Пиърс настоя. — Кой ще те следи, Данте? Кои бяха онези хора в тунелите?

— Казах ти. Има връзка с манихейството.

— Това не е отговор и ти го знаеш много добре! — Раздразнението и объркването на Пиърс растяха.

— Моля те, Иън. Единственото, което трябва да направиш, е да вземеш свитъка и…

— Не — категорично възрази той и продължи по-меко: — Виж, просто ми обясни какво става. Защо толкова се плашиш да не те видят, че говориш с мен?

Близо половин минута италианецът не каза нищо. Когато отново се обади, в гласа му не се усещаше обичайната настойчивост.

— Повярвай ми, нямах намерение да въвличам и теб.

— В какво да ме въвличаш? — Пиърс се обърна и огледа скелето. — Тук няма никого, Данте. Никой не те следи. — Тишина. — Казвам ти, че е безопасно. Можеш да излезеш.

Отново тишина. След близо минута Чезаре предпазливо се измъкна от сенките, седна до Пиърс, скръсти ръце на гърдите си и наведе глава.

— Дали това ще те направи по-щастлив?

— Светът ще стане по-щастлив. Кажи сега какво става?

— Преди два дни стаите ми бяха претърсени основно…

— Вече ми го каза — прекъсна го Пиърс.

— Да, но… аз ги заварих. Трима души.

— Какво? — Пиърс се опита да скрие недоверието си. — Защо не отиде в полицията?

Чезаре пренебрегна въпроса и продължи:

— Беше по време на вечернята. Бях уморен — не бях спал достатъчно предишната нощ, когато работихме със Себастиано. Помислих си, че ще е добре да полегна. Очевидно са си мислили, че това е най-подходящото време за тяхната работа. Когато им казах, че ще ида при абата, те ми отговориха, че именно той им е дал разрешение да прегледат стаите ми.

— Абатът?!

— Да. После единият ми показа удостоверението си: Службата за сигурност на Ватикана. Много добре знаеш, че полицията не се меси в работите на Ватикана.

Няколко секунди Пиърс не промълви дума. После попита:

— И затова ти скри свитъка?

— Да. — Чезаре кимна. — Полицията нямаше да е от полза. А абатът… нали точно той ги бе пратил.

— И какво им каза?

— Това, че доколкото знам, моите две стаи не са част от Ватикана. Те не видяха в това нищо смешно.

— Има си хас!

— Разпитваха ме, дали Себастиано ми е дал нещо. Попитах ги дали не му се е случило нещо. Те отново ми зададоха въпрос дали ми е дал нещо. И така нататък. Не знам защо им отговорих отрицателно. Имаше нещо в тях, нещо, което ме караше да защитавам приятеля си. Може би грешах. Може би трябваше да им дам това, което искаха.

— Аз щях да постъпя по същия начин — рече Пиърс. — Казаха ли нещо друго?

— Искаха да знаят дали Себастиано ми е говорил за нещо, открито напоследък в църквата.

— Споменаха ли въобще свитъка? Обясниха ли какво е това?

— Не. Попитах ги защо ватиканската служба за сигурност е излязла така далеч от границите си. Казаха ми, че това не било моя грижа. После продължиха с въпросите. И всеки път им казвах, че съжалявам, но не знам какво търсят.

— И те ти повярваха?

— Нямам представа. Но накрая си тръгнаха.

— И това ли беше всичко? Нищо друго ли не се случи до историята в подземието?

— Нищо друго ли? — допита изненадано Чезаре. — Е, нищо, ако не смяташ смъртта на Себастиано за нещо дребно.

Пиърс се обърна към него.

— Знаеш, че нямам предвид това. — Почака, после попита: — И това е всичко, което казаха, така ли?

— Да. — Чезаре закима, после спря. — Не, имаше и още нещо… Когато си тръгваха, единият… единият каза: „Ние знаем за Съвършената светлина“. И допълни: „Не бъдете толкова глупав да си мислите, че можете да я скриете от нас“. — Той погледна Пиърс. — Стори ми се доста странно. Разбира се, нямах представа какво има предвид. Мислех си, че е във връзка със Свети Дух или…

— „Съвършената светлина“? — повтори Пиърс с внезапно напрегнат тон. — Сигурен ли си, че каза точно това?

— Мисля, че да — отвърна Чезаре, забелязал промяната в гласа му. — Да, така беше. Както казах, думите бяха странни… — Предполагам, че го каза като някакъв вид заплаха. Очакваше да го разбера. Очевидно нещо ми се губи.

— Това не е било във връзка със Светия Дух. — Пиърс гледаше пред себе си. — Имал е предвид Съвършената светлина.

— Да де… — повтори италианецът малко озадачено. — Нали точно това казах.

— Съвършената светлина, Истинското възнесение — каза Пиърс. — Може би не е толкова абсурдно.

— Какво да не е толкова абсурдно?

— Съвършена светлина, Истинското възнесение — това е молитва, Данте. Молитва на манихеите. Предполага се, че е съставена от слова на Иисус.

— Молитва ли?

— Предавана е само устно — обясни Пиърс. — Никога не е имало писмен текст. Или поне така казва свети Августин. — Той се обърна към монаха. — Абсолютно сигурен ли си, че онзи мъж е казал точно тези думи?

— Да! — Чезаре внезапно се оживи. — И може би свитъкът е именно това… Съвършената светлина?

— Нямам представа — поклати глава Пиърс.

— Искаш да кажеш, че една молитва е била причина тези мъже да ми ровят из жилището, така ли? — Чезаре внезапно кипна. — Причината да ме преследват в „Сан Клементе“ и в старата църква? И Себастиано е убит заради една молитва, така ли? — Последната мисъл го ядоса още повече. — Не вярвам в това, Иън. Това е абсурд! Една молитва не може да обясни това, което се случи.

— Разбирам, но нямам друг отговор, който да те задоволи. Искаше връзка с манихейството. Е, това е. Колкото и да е странно. — Пиърс скочи на крака. — Сигурен ли си, че същите трима бяха и в тунелите?

— Да. Кой друг би могъл да е?

Внезапно му хрумна един въпрос и той се обърна към монаха.

— Откъде си сигурен, щом не са те заловили?

Чезаре го погледна, внезапно притеснен от въпроса.

— Откъде знам ли? — Пиърс усети в гласа му отбранителни нотки. — Има много начини да бъдеш забелязан или не в онези проходи, Иън. Не беше толкова трудно да се оставя да ме открият, а също така бе лесно и да им изчезна.

Сигурен съм, че по времето, когато са отивали към старата църква, вече съм поемал насам. Това има ли някакво значение?

— Е, щом си им се измъкнал, защо те е страх, че може да те следят?

— Не те разбирам! — възкликна Чезаре малко гневно.

Гледаха се известно време. Накрая Пиърс поклати глава и отново седна.

— Не знам… наистина не знам.

— Виж, поставих те в неудобно положение, разбирам — почна Чезаре. — Естествено е да си подозрителен. Дори може би така е по-добре.

— И сега какво смяташ да правиш?

— Имам приятели. Все ще ме приютят довечера.

— А после? — Чезаре измъкна една торбичка, окачена на врата му.

— Има ли някой, който разбира повече от тези неща — как да се изразя?…

— По-умен от мен ли? — попита Пиърс с усмивка. — Разбира се.

— Тогава мисля, че тази личност трябва да види свитъка.

— И искаш да го взема, така ли?

Чезаре отвори торбичката и измъкна лист хартия.

— Нарисувал съм ти една малка карта. Как да стигнеш до катакомбите през главния вход на базиликата. Може да отидеш утре. — Той подаде листа на Пиърс.

— И ако го направя, всичко ще почне отначало, така ли? Отново ще трябва да говоря два дни с човек, скрит зад скелето?

Чезаре не каза нищо; просто остави листа да падне в скута на Пиърс.

— А ако кажа не? — попита Пиърс.

— Себастиано е мъртъв. Ще се върна в „Сан Клементе“. Може би онези мъже са там и може би този път няма да задават само въпроси. Ти сам ми каза, че това има реална връзка с нещо, което, както предполагахме, е забравено преди столетия.

— А ако не е забравено — настоя Пиърс, — каква възможна заплаха може да представлява то сега? Говорим за идеология, Данте. Църквата е разполагала с хиляда и петстотин години, за да се утвърди и изгради. Не мисля, че някаква древна ерес може да подкопае нейния авторитет.

— Добре. Защо тогава онези мъже толкова се стараят заради една молитва? Това не ти ли говори нещо? Не те ли поразява фактът, че именно Службата за сигурност на Ватикана проявява интерес? Каквото и да е, то е извънредно важно за някого. Достатъчно важно, за да струва един човешки живот.

Пиърс се взря в очите му. Известно време никой от двамата не произнесе нито дума. Накрая Пиърс взе листа от скута си.

— Благодаря — каза монахът. — А утре ще го занесем на вашия специалист.

— Сигурен ли си, че имаш къде да пренощуваш? — попита Пиърс, докато гледаше набързо надрасканата карта.

— Имам стари приятели. — Чезаре стана, постави ръка на рамото на по-младия мъж и с бавна крачка се отдалечи. След десетина метра се обърна. — Върви си с мир. — Двамата си размениха усмивки, после Чезаре се обърна и продължи пътя си.

Останал сам на пейката, Пиърс го наблюдаваше. „Върви си с мир.“ Де да беше толкова лесно.

Щефан Клайст седеше в малкото студио. Пред него имаше няколко телевизионни монитора. Един от екраните показваше момиче, към седемгодишно — играеше си на тревата. Около него имаше други деца; малко встрани една възрастна жена дремеше на една пейка. Главата й бе клюмнала, ръката й бе отпусната на пейката. Камерата отново хвана в кадър момиченцето и Клайст заговори в микрофона, снабден с устройство за променяне на гласа.

— Мога да я отвлека, докато старата спи. Сестра ви би трябвало да е по-внимателна с внучката си. — Видеолентата показа друга сцена. Същото момиче, този път с млада жена на оживена улица; жената зяпаше витрината на някакъв магазин и не виждаше, че детето се отдалечава все повече и повече. После камерата показа лицето на жената, когато тя се обърна и видя, че детето го няма. На лицето й се изписа паника. Накрая зърна момиченцето, изтича след него, грабна го и започна да го гьлчи, че се е отдалечило. Клайст отново заговори в микрофона: — Или когато племенницата ви се зазяпа. Тогава е съвсем лесно. — Екранът потъмня, после показа друга картина, този път през решетките на желязна ограда: момичето седеше на стълбището пред едно манастирско училище. Камерата промени ракурса и се спря на млад свещеник, който идваше от другия край на двора. — Това може да съм аз — каза Клайст. — Или това — добави той, когато камерата се спря на една сестра, идваща от другата страна. — Защо детето да не подаде ръка на една монахиня? — Екранът се запълни с множество снимки на детето — в училище, с приятели, в парка — навсякъде, където може да се открие едно седемгодишно момиченце. — Толкова много възможности. Толкова е трудно да опазиш едно дете. И ако мислите, че полицията може да ви помогне, откажете се. Ще узная преди да сте затворили слушалката. И детето ще изчезне.

Екранът почерня, после се появи стара вестникарска изрезка. Отначало беше трудно да се разпознае снимката. Ватиканът. Дим от един комин, хиляди хора, наблюдаващи малките облачета, разтварящи се във въздуха. По всичко изглеждаше, че снимката е правена някъде през двайсетте години. Бял дим. Приветствия. Един безизразен глас внезапно изпълни стаята. „В Рим е избран папа Пий Единадесети. Светът чества…“ — Гласът замря, заменен от този на Клайст.

— Когато дойде време да направите своя избор, ваше преосвещенство, не забравяйте малкото момиченце. Не забравяйте какво може да се случи на внучката на един кардинал. — Отново снимка на играещото дете, и пак черно.

Клайст превъртя лентата, за да е сигурен, че всичко е записано точно, после я изтегли от машината. Елементарно, но ефикасно. Изборите нямаше да са проблем. Трябваше да се мисли за следващите седмици. Колко права беше графинята. И все пак работата сега бе важна. Клайст провери надписа — „Мадрид“ — и пусна касетата в кутията й. После я сложи на една купчина от може би двайсетина подобни поставени от лявата му страна: Буенос Айрес, Сидни, Сейнт Луис — това бяха само част от надписите. Той протегна ръка вдясно и издърпа следващата — „Ню Йорк“; все още не бе направил записа на гласа — и я пъхна във видеомагнетофона. Трябваше да подготви около шейсет касети.

Предстоеше му дълга нощ.

От Колизея Пиърс тръгна обратно към площад „Венеция“ през широкото Корсо, покрай близнаците-църкви на площад „Дел Пополо“ и по моста към Ватикана. Минаването по моста „Реджина Маргарита“ малко му удължаваше пътя, но той винаги предпочиташе да минава през района край Тибър, покрай широките булеварди и дърветата, които толкова му напомняха Париж. Колкото повече обикваше Рим, толкова повече нещо му тежеше. Може би това чувство извираше от собственото му съзнание. Париж му се струваше малко по-лек.

Тази вечер обаче мислите му не бяха свързани с Париж. „Съвършена светлина“ — мислите му непрекъснато се връщаха към това. Августин споменаваше за някакъв сборник от слова на Иисус. Пиърс знаеше, че въпросната молитва не съществува самостоятелно, извън различните религиозни трактати от четвърти век. Беше чувал за различни сборници от онова време — повечето от тях неоргинални и фалшифицирани, но всички претендиращи за връзка със Спасителя и стремящи се да наложат един или друг клон от новопоявилата се тогава религиозна идея. Това, че четирите Евангелия бяха надделели, не омаловажаваше търсенето на истинските Христови слова. Много вярващи не разбираха — дори и сега — защо Евангелията предлагат само преразказ на Христовите слова, като всяко дава свое тълкувание, оцветено от историческите условия, пред които са били изправени самите автори. Пиърс също често си бе блъскал главата над този факт. Матей, Марк, Лука, Йоан, всеки зает с основната задача да оформи лика на Църквата и нейната догма, но всеки от тях доста отдалечен от произнесеното Слово, страхуващ се да не бъде изтълкуван погрешно. Даже и след дните, прекарани в Чикаго с Джон Джей, Пиърс вярваше, че ако човек прочете истинските поучения на Христос, ако се изправи лице в лице с тяхната простота, ще си изясни всичко, ще премахне всяко съмнение, всяка несигурност. Неговото истинско Писание. Сърцевината на вярата.

Нещо, което Петра никога не бе разбирала напълно.

Стигна до площад „Рисорджименто“ — в този натоварен час трамваите изплюваха и поглъщаха десетки пътници — и си позволи да се отдаде на фантазията си. Какво ли щеше да е, ако молитвата наистина бе свързана с тези Слова? Ако истинският Христос бе скрит някъде в нея? Освободени от структурата, която ги бе обгръщала през последните столетия, тези идеи биха могли да вдъхнат нов живот на вярата, която ставаше все по-статична, трудно подвижна, отдалечена. Биха могли да запалят истинска страст, основана на чистотата на Словото.

Хрумна му една много завладяваща мисъл, породена по-скоро от събитията през последните няколко часа, отколкото от нещо друго… Тази яснота и светлина бе нужна някому. И бе достатъчно важна, за да се отнеме един човешки живот. Преди двайсет минути той би направил всичко възможно, за да прогони мисълта за такава възможност; сега откриваше, че му е доста по-трудно. Можеше ли свитък като онзи да бъде заплаха — един-единствен глас, Христовото учение, най-после показано ясно и открито? Как щеше да се посрещне това? Не като отговор на благостта, а като шок за самия й корен. Щеше да смъкне одеждите на тълкуванията на Библията, натрупани върху притчите, върху словата на Блажените, цялата догма, която бе обрасла с безброй значения.

Можеше ли яснотата да изглежда така опасна, че дори намекът за нея да кара някого в църквата да се мъчи да я потисне — по-добре ли беше да се подържа сегашната структура, отколкото всичко да се промени коренно, без значение колко близък до Христовото слово може да е този източник?

Истинският парадокс на вярата: Истината срещу Структурата. Искаше му се да вярва, че Църквата е надрасла подобни страхове.

И все пак един мъж беше мъртъв.

Пресече булеварда, без да обръща внимание на гневните клаксони. Вече на сигурна почва, закрачи край стената на Ватикана — двайсет метра градеж от износен от ветровете иафяво-сивкав камък и малки кулички; след двайсетина метра влезе през портата на Света Ана. Стражите охраняваха прохода, облечени в обичайните сини куртки и шапки. Тук минаваха малко коли — стражите хвърляха небрежен поглед кьм излизащите, но бяха много по-внимателни, когато оглеждаха влизащите. Мъжът, застанал на пост, кимна на Пиърс, след като огледа внимателно ватиканските му документи.

Светът, скрит зад стените на Ватикана, толкова миниатюрен по пътя към истинското величие, можеше да го омае, но той не му се поддаваше. Пазеше възторзите си за обществените места — музеите, катедралата „Свети Петър“. Тук имаше просто административни сгради, поща, жилища; единственото величествено нещо беше двайсетметровата арка, водеща към библиотеката. И всичко това се нуждаеше от добро почистване. Но за разлика от всички други места в Рим — и може би в целия свят, — Пиърс се чувстваше истински сигурно зад стените: безопасност, за която суетността можеше само да мечтае. И същевременно усещаше лекота, непостижима в останалата част на Рим.

Именно затова бе приел предложеното помещение, когато пристигна и година по-късно бе поискал ватиканско гражданство. Духовно бягство. Истинско свързване на сърцето с Църквата. Чувство за сигурност, към което той толкова отчаяно се стремеше.

За нещастие изборът му драматично бе променил отношенията му със семейството му. Разговорите с Джек и Анди станаха по-редки — чувството, че свещеникът е станал по-недосегаем, се бе засилило. Родителите му не знаеха как да се отнесат към този факт — окончателното осъзнаване, че синът им вече не е техен, а принадлежи на Църквата. Той се опита да ги убеди, че не е така, но беше безнадеждно. Никой от тях не разбираше какво го бе тласнало към тази стъпка — особено след като Петра не можеше да го последва зад високите стени на Ватикана.

Това беше донякъде вярно, а може би не съвсем.

Докато крачеше по павираната алея — все още лъщяща от дъжда, — си помисли дали да не купи няколко плода от пазара, може би и нещо сладко, но не беше гладен. Пък и в стаята имаше някакво сирене, което щеше да се развали, ако не го изядеше. Мина под друга, по-обикновена арка и забърза през покрития с калдъръм вътрешен двор към входа на своята сграда.

Три стъпала, къс коридор и завъртане на ключа. И двете стаи, които вече му бяха дом.

Диванът, столовете и бюрото, служещо за маса, го посрещнаха мълчаливо, докато си събуваше обувките. Две малки прозорчета на отсрещната стена, които — доколкото знаеше — никога не бяха виждали слънцето. Но винаги имаше надежда. Между тях, върху една висока до кръста му етажерка, той държеше саксия с надеждата, че някой слънчев лъч може да помилва бледозелените листа.

Това беше осмото растение за две години.

Само през нощта светлината успяваше някак си да проникне в стаята му, достатъчно силна, за да хвърли решетъчната сянка на ръждясалата противопожарна стълба. И тази нощ не беше изключение. Успоредните черни линии незабавно се появиха, щом той светна настолната лампа. Свали якичката си — обикновено най-отпускащият момент за деня, завъртя врат и закрачи по покрития с линолеум под към книгите. Клекна и измъкна няколко тома. „Съвършена светлина.“ Време беше да види какво точно си спомня.

Измъкна и една топка от ръкавицата си на пода и отиде до масата. Седна и започна да я прехвърля в ръцете си. Това винаги му помагаше да се съсредоточи.

Първата книга беше един от подвързаните в червено томове на „Латински църковни текстове“ — вътре бяха антиманихейските текстове на Августин. Пиърс си припомни няколко откъса от молитвата, цитирана по време на борбата на Августин за собствената му вяра. Много преди той да реши „да вземе и да го прочете“, героят от „Изповеди“ бе размишлявал върху въпроса колко високо би могло да го издигне „Истинското възнесение“. Сега Пиърс преглеждаше тези въпроси и разбираше, че тази възможност е ясно усетена от младия Августин. Повечето от написаното обаче се съсредоточаваше върху манихейското „Царство на Мрака“, което бе направило на Августин много силно впечатление: злото на свобода — толкова спорно, колкото и зашеметяващо. За момент Пиърс се замисли дали сам не е бил свидетел на подобно нещо: описанието много му напомняше за дните, прекарани в Босна. Може би манихеите заслужаваха повече доверие, отколкото им бе гласувал Августин.

След четиридесетина минути затвори и последната от книгите — не бе стигнал много по-далеч, откъдето бе тръгнал: всяко позоваване беше твърде общо и несигурно по отношение на конкретното тълкуване на молитвата. За Августин „Съвършена светлина“ беше останала загадка. За човека, може би, с най-могъщия разум в дългата история на Църквата. Това само подчертаваше нейната сила — неразгадаема, като всяко нещо, близко до божественото.

Пиърс остави книгата на пода — вдигна парченце сирене, паднало между книгите, отиде до дивана, легна и изпъна крака. Започна да подхвърля топката във въздуха: надяваше се да му хрумне нещо. Но нямаше смисъл да упорства. След няколко минути очите му се затвориха и диванът го приласка с мекотата си.

Събуди го звънене. Отначало си помисли, че е будилникът, но видя, че е още на дивана, и разбра, че звъни телефонът. Зашляпа през стаята — светлината на лампата беше почти болезнена — и пристъпи към масата.

— Ало? — Беше прегракнал.

— Иън? — Беше Чезаре; чуваше се и шум на автомобили — Пиърс едва го чуваше. — Трябва да го намериш, трябва да го вземеш… — Кашлица.

— Данте? Къде си? Какво става?

— Някак си… дойдоха. Знаят… — Пак кашлица, не му достигаше въздух. — Те ще променят всичко. Всичко!

— Кой? Какво ще променят?… — Лицето му пребледня. — Данте, къде си? Как си?

— Все още съм жив… Не им казах… Още съм жив…

И връзката прекъсна.

2

Пиърс тичаше надолу по стълбите, а в ушите му звучаха думите на Чезаре: „Все още съм жив“. Стигна до партера, отвори рязко външната врата и блъсна някакъв престарял йезуит, който тъкмо се канеше да влезе. Нямаше време за извинения. Пиърс затича към арката.

Беше чакал почти пет минути Данте да звънне пак, зазяпан в телефона — внушаваше си, че причината за прекъсването е само в лошата връзка. Трябваше да се съсредоточи и да се успокои, но съзнанието му все още не можеше да приеме очевидното. „Те ще променят всичко.“ Те?

Излезе от Ватикана и погледна към стоянката за таксита. Не се виждаше никаква кола. Видя един автобус да завива към спирката в центъра на площад „Рисорджименто“ — маршрутът му бе към „Лабикано“ — и хукна натам, като се промькваше между туристите, които все още обикаляха около базиликата.

Скочи през задната врата последен. Повечето пътници го погледнаха неодобрително — така се бе засилил, че едва не проби отсрещния прозорец. Вратата се затвори с тих шум и автобусът потегли. Пиърс се сети, че е тръгнал без якичката си, инстинктивно прокара ръка по врата си и се усмихна притеснено на малцината, които го зяпаха.

След двайсет и пет минути автобусът мина през Траяновия парк и Пиърс слезе и се втурна през кръстовището. Спирачките на колите заскърцаха. Той прескочи металната ограда, разделяща двете платна, провря се между колите и с бърза крачка тръгна по „Сан Джовани“ — вече виждаше базиликата „Сан Клементе“.

Влезе вътре — пустата централна зала приличаше на огромна пещера без столовете от вчерашния следобед и бе странно студена в оскъдната светлина, осигурявана само от една-две лампи на високия таван. Постоянните молитвени скамейки стояха зад мястото на църковния хор — тежко черно дърво върху камък. Имаше един-единствен молещ се и още един — при свещниците, със затворени очи. Тишината се нарушаваше само от стъпките на Пиърс, който тръгна към стълбите, които бе изкачил само преди пет часа.

Внезапно се сети, че там няма осветление, а той не носи фенерче — как щеше да намери пътя през тунелите без светлина? И изведнъж видя фенерчето, което му беше дал Чезаре и което беше оставил на второто стъпало. Взе го и заслиза надолу.

Картата на Данте беше далеч от съвършенството, Пиърс на няколко пъти се озоваваше в задънени проходи и трябваше да се връща, само за да разбере, че някоя почти незабележима крива линийка на рисунката сочи завой под прав ъгъл. Бе изолиран от света, освен капането на водата нямаше нито звук, само собствено му дишане; но пък в това имаше нещо успокояващо. Когато стигна катакомбите, вече бе свикнал с указанията на монаха и му трябваха само минути, за да открие малкото помещение, да разбута купчината камъни и да измъкне металния цилиндър. След малко беше отново в базиликата и направи всичко възможно, за да изглежда спокоен, докато минаваше през пустата зала с цилиндъра в ръка. Никой не му обърна внимание.

Навън поспря и се огледа. Ризата му безмилостно се бе лепнала за гърба му. Не беше сигурен дали обилното изпотяване се дължи на влагата, или на напрежението, че свитъкът е у него. Дъждът бе завалял пак, не, по-скоро бе мъгла — неподвижен въздух, изпълнен с влага. Пътят бе тих и спокоен дори под ярките отблясъци от Колизея. Той спря до една сергия за плодове и започна да разглежда ябълките — трябваше му нещо повече от няколкото парченца сирене в апартамента му. Странно усещане — да разбереш, че апетитът може толкова лесно да измести разсъжденията.

Избра две големи ябълки и ги подаде на жената зад количката, а съзнанието му бавно се върна към последните четирийсет минути. За пръв път след обаждането на Данте намираше удобен момент, за да размисли върху това, което правеше. Лудешката реакция, завела го до „Сан Клементе“, вече губеше импулсивността си. Цилиндърът беше у него, но оставаше въпросът: а сега какво? Всяко напомняне за Руини, за Данте, за внезапния край на телефонния разговор — дори и за загадъчния текст — всичко беше само и единствено това — напомняне, съмнение. Намирането на свитъка не променяше нищо. В полицията, да не говорим за ватиканските служители на реда, щяха да кажат, че няма никакви факти, само приказки.

Оставаше му само едно решение — самата молитва. Данте знаеше истината: някъде в свитъка беше ключът, способен да обедини отделните случки.

Прибра рестото, взе хартиената торбичка с ябълките и си погледна часовника. Десет без пет. Внезапният пристъп на лудост бе загубил силата си, но нещо все още го караше да бърза; реши да се обади по телефона. Всъщност не беше много късно за Рим. В крайна сметка нали точно тя му бе казала „Никога не сядайте на вечеря преди девет и половина; със сигурност ще ви вземат за турист.“

Думите й още звучаха в ушите му, когато тръгна към телефонните кабини срещу Колизея. Когато вдигна телефонната слушалка, от първата ябълка беше останала само огризка.

— Атендере, прего. (Почакайте, моля (итал.) — Б. пр.) — Операторът намери търсения номер за по-малко от минута. След още трийсет секунди един телефон някъде в Трастевере иззвъня.

— Пронто? — Гласът й беше напълно буден.

— Буона сера — каза Пиърс. — Професор Аниели?

— Да?

— Обажда се Иън Пиърс, от Ватикана. Преди няколко месеца беседвахме с вас за ръкописите на свети Амвросий.

— За свети Амвросий? — Кратко колебание. — А, отец Пиърс. — Гласът стана по-оживен. — Разбира се. Още въпроси ли имате? Още някой от пъзелите, в които сте толкова добър?

— Всъщност не точно. Надявам се, че не звъня много късно.

— А, сега си спомних. — Смях. — Отец Пиърс, американецът. Защо да не вечеряме заедно… или вече е твърде късно за вас? — Отново смях.

— Вече посвиквах. Не по-рано от осем и половина.

— Слава Богу. Макар, че не и преди…

— Девет и половина. Да. Помня. Да разбирам ли, че не съм се обадил твърде късно?

— Съвсем не — отговори тя. — С какво мога да ви бъда полезна?

Пиърс се постара да измисли нещо, едновременно смислено и не много конкретно — без много подробности, с акцент върху изключителната находка — надяваше се, че любопитството й да види свитъка ще надвие скептицизма.

— И никой не е имал възможност да провери автентичността му? Аз ли ще съм първата? — Въпросът й му подсказа, че е успял.

— Доколкото знам, да.

— Разбирам. — Кратка пауза. — А как точно го е намерил вашия приятел? — И без да дочака отговор, тя продължи: — Разбира се, „Сан Клементе“ е идеалното място за подобни находки, но все пак…

— Просто късмет — намеси се Пиърс, като се опитваше да отклони по-нататъшното разпитване. — Той знае, че се интересувам от такива неща. И щом го видях, пожелах да разбера колкото се може повече за този свитък.

— Да, това е съвсем разбираемо. — Той усети почти детската й нетърпеливост, после линията отново замълча, — „Съвършена светлина“. — В гласа й се прокрадна нотка на копнеж. — Знаете ли, смятаха, че са го открили в Наг Хама в един от Берлинските сборници. Беше 46-а или 47-а. Някъде там. Мисля, че Клознър направи първите съобщения в началото на петдесетте.

— Не съм имал възможност да ги видя. Даже не съм сигурен, че…

— Смятате ли, че може да го донесете още тази вечер?

Той се надяваше точно на този въпрос, но трябваше да се престори на малко изненадан.

— Ами аз… сигурно, но само ако сте убедена, че не е много късно.

— Стига с това „много късно“. — Отново къс смях. — Отче, колко пъти сте имали възможността да държите пергамент от преди хиляда и седемстотин години? Сигурно и вие сте заинтересуван не по-малко от мен.

— Разбира се.

— Отлично. Запишете си адреса ми.

След четирийсет и пет минути той натискаше втория звънец на площад „Санта Чечилия“ № 145 — четириетажна сграда, издигаща се до двора на църква от пети век. На тесния площад имаше място само за няколко коли. Единствените признаци на живот идваха от малкото ресторантче вляво — тракане на чинии и разговори на висок глас. Не беше идвал никога в дома й: предишните им срещи винаги бяха в библиотеката на Ватикана или в някое близко кафене. Това място подхождаше чудесно на Аниели.

Чу се глас, премесен с пукота на домофона.

— Да?

— Здравейте, аз съм…

Още преди да свърши, ключалката приглушено избръмча. Пиърс хвана дръжката и отвори високата дъбова врата. В коридора светеше една-единствена крушка и всичко се нуждаеше от поне няколко пласта боя. В дъното вляво имаше вити стълби. Някъде отгоре се чу звук на отваряща се врата. Светлина на втората площадка. Преди да измине и половината от разстоянието Пиърс видя познатото лице, широката усмивка между двете пълни бузи. Очите й блеснаха при появяването му.

— Отец Пиърс — каза тя. С едната ръка го канеше да влезе, от другата се издигаше цигарен дим.

— Професор Аниели — каза той и прекрачи прага.

Тя незабавно затвори вратата след него.

— Добре дошли, добре дошли. — Тя мина пред него и се отправи към всекидневната; той я последва.

В центъра на стаята имаше бюро, отрупано с книги; в средата имаше малко празно пространство, в единия му край бе поставен празен пепелник. Беше ясно защо бюрото е така претрупано. Висока до тавана библиотека покриваше всеки сантиметър от едната стена; рафтовете бяха претъпкани с всевъзможни книги — от древни томове до съвременни романи с меки корици. Жълтеникава светлина се процеждаше от два лампиона, които позволяваха да се виждат тесните проходи, оставени между книгите на пода. Там се подаваха и краищата на овехтял ориенталски килим. Повечето от пътечките, прилични на някаква паяжина, започваха от бюрото и завършваха при един дълъг шкаф на отсрещната стена. Несъмнено странната подредба бе свързана с проекта, върху която тя работеше в момента.

— Точно така си представях дома ви — каза той, все още застанал на прага.

— Смятам да го приема като комплимент — отвърна тя и му посочи един стол до пътечките. Пиърс седна. — Малко е разхвърляно, но трябва да ме извините. Пиша статия за едно английско списание. Знаете как англичаните държат на уговорените срокове.

Не по-висока от метър и петдесет, с прошарена черна коса, Аниели беше най-малко на шейсет — макар никой да не можеше да определи възрастта на италианките — и несъмнено бе малко по-пищна, отколкото преди двайсет години. Теглото обаче почти не бе нарушило извънредно бодрия й вид и лекотата, с която тя се придвижваше към единствения друг свободен от книги стол. Този, най-близко до втория пепелник.

— И това е Чечилия, моля — каза тя с усмивка, докато сядаше и дърпаше от цигарата си. — Не помните ли, Чечилия от улица „Санта Чечилия“?

— Как бих могъл да забравя — усмихна се той. — А аз съм Иън от Ватик-Иън.

Тя се разсмя високо.

— Да, да. Това сте вие. Никога не намалявай темпото, така ли беше? — Бързо дръпване преди да остави цигарата в пепелника. — А сега да видим този свитък. — Ръцете й вече бяха протегнати, нямаше молба, просто едно движение във въздуха, пръстите разперени, чакащи нетърпеливо. Без да мисли, Пиърс й подаде цилиндъра. Тя седна отново и внимателно махна капака.

— Господи, запазили сте го запечатан. — Докато я чакаше да разгъне свитъка, той видя, че тя прави нещо съвсем неочаквано; помириса отвора на кутията. Няколко пъти. — Запазил е мириса на масло — каза тя. — В някаква делва ли е намерен? — Той не отговори и тя поясни: — В амфора ли? Нали ги знаете, от тези, които бяха открити в Кумран или Наг Хамади?

Той поклати отрицателно глава.

— Когато го видях, беше в тази кутия и това е всичко, което знам.

Тя кимна, бръкна в отвора и извади свитъка; цилиндърърът падна на пода. С огромно внимание и напрежение започна да изучава лентите около пергамента. Две кожени ивици — увити около трета, поставена напреко — единствената преграда между опитните й пръсти и текста. Вместо да ги развърже, тя продължи да прокарва палеца си покрай кожената обвивка. Ясно беше, че търси нещо определено, макар Пиърс да нямаше представа какво означава целият този странен ритуал.

— Структурата — каза тя, като че ли разбрала озадачения му вид. — И влажността на кожата. Ако сте се занимавали със свитъци като този, сигурно знаете, че това е… нещо, което трябва да се установи много внимателно. Ако директно е отишло от делвата в цилиндъра, все още може да се усети влажността на кожената обвивка. — Очите й останаха втренчени в тънката кожа. — Клознър беше изключителен при подобни неща. Успя да датира два от ръкописите от Мъртво море при Кумран с точност плюс-минус сто години от истинската им възраст само с допир. — Тя погледна Пиърс; очите й издаваха огромно вълнение. — Имаше фантастични пръсти. — После стана и се отправи към бюрото; той незабавно я последва. Гледаше я как разгръща свитъка на празното място, очевидно разчистено след обаждането му. Беше забележително как е знаела колко пространство ще й трябва; свитъкът бе разположен чудесно.

Тя внимателно свали кожената обвивка, после бавно започна да развива пергамента. Трябваха й двайсет минути, за да отвори част не по-дълга от педя. Грижливостта й порази Пиърс. От време на време дума или две се изплъзваха от съсредоточено присвитата й уста; очите й горяха, макар че внимателните пръсти не издаваха вълнението й. Когато сметна, че е разгърнала достатъчна част от пергамента, тя измъкна отнякъде нещо, което приличаше на четири кадифени торбички, пълни с пясък, и ги постави на краищата на древния ръкопис. После, когато свитъкът беше подготвен, измъкна от едно чекмедже широка стъклена купа — в края й беше монтирана странна метална клапа — и я постави над свитъка. С неуловимо движение обърна металната скоба и загледа как купата прилепва към повърхността на бюрото с внезапно свистене на въздух.

— Хитро приспособление — каза тя. — Не е вакуумно устройство, но е нещо подобно. Позволява ми да прекарам известно време с ръкописа, без да го повреждам. — Извади цигара от пакета на бюрото, измъкна запалката от джоба си и запали.

— Удобно е да разполага човек с нещо такова — каза Пиърс. — Радвам се да ви наблюдавам, как се справяте. — Той се усмихна.

— Така си осигурявам собствената индулгенция, отче.

Той гледаше текста.

— Ако мислите, че вярвам в това, че…

— Наистина, отче, карате меда де изчервявам… — Зад цигарата се чу задавена тютюнджийска кашлица.

— Някак си — каза той, като се усмихна още по-широко — се съмнявам и в това.

— Какъв резил, та вие сте свещеник… — Отново взрив от смях. — Четете ли древносирийски, отче? — Той поклати отрицателно глава и тя продължи: — Точно това лежи пред вас. Доста изненадващо. Бих помислила, че…

— Латински или гръцки — отсече той.

— Латински или гръцки? — Тя беше искрено озадачена.

— Ами — обясни той — малкото манихейски текстове, които съм виждал, са писани на единия от тези езици.

— Наистина ли? Това е странно. По-скоро бих казала китайски. Единственият латински текст, с който разполагаме, е „Устав за оглашение“ — той бе открит край Тебеса, в Алжир. А на гръцки има само по-късни трудове. Предполагам, че говорите за определена сбирка? — Нямаше време за отговор, защото тя отново се съсредоточи върху ръкописа; от джоба си бе измъкнала очила; говореше някак си отнесено, а очите й пробягваха по думите. — Всъщност най-запазените текстове, с които разполагаме, идват от няколко секти от седми и осми век, които са успели да оцелеят по границите на китайската империя. — Тя го погледна. — Може ли да си представите? Китай! — Със същата бързина тя се обърна към свитъка. — Дори има сведения за една манихейска общност, толкова отдалечена на изток…

— Фу-Киен? — каза той, неспособен да сдържи усмивката си. — Тринайсети век?

Тя спря и го погледна. Изненадата й беше очевидна.

— Много добре.

— Е, трябваше да се поровя в латинските текстове. Да ви покажа, че съм малко повече от едно симпатично лице.

— Наистина. — Тя замълча, после добави: — Забравих, че трябва да съм нащрек с вас.

Усмивката й показа, че е отбелязал точка.

— О, знам, че това не е истина. Спомням си, че вие сте много, много добра във всички древни пъзели. — Тя отново се изсмя. Очевидно можеше да е и доста скромна, когато пожелаеше; Пиърс не беше сигурен, но си помисли, че току-що е участвал в моментен флирт. Съзнателен или не. Още едно обяснение защо винаги му е толкова приятно да работи с Чечилия Аниели.

Тя пак се обърна към разтворения свитък.

— И така, както казвах, очаквах китайски, ако не китайски, то пахлави, согдиански или средноперсийски. Но не и древносирийски. — Тя се наведе още по-ниско над стъкления похлупак, пушекът излизаше от ноздрите й. — Това прави този документ доста странен. Наистина доста особен ръкопис.

Свали очилата си и се изправи.

— И значително по-стар от подобните китайски текстове… — Обърна се към него. — Искате ли кафе? Мисля да сваря една каничка. — И без да дочака отговор, се запромъква през купчините книги; очилата изчезнаха в джоба й, зад нея се носеше струя сив дим.

Пиърс се усмихна. Не я възпираше това, че беше трийсет години по-млад от нея. Само якичката, която сега — както се сети — дори не си бе сложил. Но тя бе достатъчно любезна да не му го спомене. Или може би именно това я бе развълнувало. Пиърс се разсмя и се приближи към бюрото.

Погледна странния ръкопис под стъклото. Дебелите извивки на буквите се сливаха леко една с друга, макар че всяка бе различна. Редове неразгадаеми знаци, свързани само от докосването на ръката на пишещия. И между буквите — тънички, прилични на пръчки фигурки — малки човечета с ножове, нещо прилично на лъв, готвещ се за скок. Като че ли бръчки и петна от сълзи изпъстряха почти хипнотичния поток от думи и илюстрации, липсващи откъси, изгубени завинаги, оставени на разумното въображение на съвременния читател. Пиърс знаеше, че Аниели няма да се затрудни да запълни празнотите, да предложи своята гледна точка за вечността заедно с различни интригуващи обяснения, като че ли е била там, надничаща над рамото на древния писар. Така се бе справила и със свети Амвросий; той усещаше някак си, че тя се чувства по-добре, по-удобно, с вероотстъпниците и еретиците.

— Мислех си — каза тя от вратата, — че това може да има връзка с мандеанците, предвид малките рисунки. Бащата на Мани е бил мандеанец. Това е естествена връзка. Колко далеч ви отведоха вашите изследвания на свети Амвросий, стигнахте ли при тях? — Отново извади очилата и се приближи към бюрото.

— Мандеанци? — попита Пиърс. — Всъщност… не. Не бих казал.

— Познавате Фу-Киен, а не знаете за мандеанците? — Тя като че ли видимо се забавляваше. — Сериозно?

— Звучи шокиращо, знам.

— Всъщност те са нещо като изолирана гностична групировка. — Усмивката й се разшири. — Личната отговорност, скрито познание — така нареченият „гносис“. Подобни неща. Сигурно има връзка, но те са много по-ранни от Мани и манихейството.

Като остави за момент шегите настрани, той каза:

— Щом са живели по-рано, това означава, че са били вече мъртви по времето, когато е написана „Съвършената светлина“.

— А, не — отвърна тя. — Днес повечето от сребърните и златни пазари в Басра и Багдад са собственост на мандеанци. В действителност веднъж прекарах чудесен следобед с един от техните „насурай“ — „пазител“ на тайните им ритуали и знания. — Вгледа се в една точка на килима. — Впечатляващ мъж. Опитваше се да ми обясни петте царства на светлината. Абсолютно неразбираемо. — Тя го погледна с усмивка. — Все едно гледаш този древносирийски текст с рисунките — да, доста странно усещане. — Тя пристъпи напред и отново заразглежда ръкописа.

— Естествено. — Той си спомни колко важни са за нея подобни отклонения — за нея и за работата й — важни, макар и неразбираеми донякъде. Най-добре беше да остави умът й сам да търси посоката. Но все пак попита:

— Значи не мислите, че е свързано с мандеанците?

— Разбира се, че не. Защо питате?

— Ами… просто така — усмихна се Пиърс.

Беше време да се захванат за работа. След секунди тя превеждаше прочетеното.

— Това е Съвършената светлина, Истинското възнесение, което съм открил за онези, които ме търсят… — Тя замълча и зачете наум. После продължи: — Това е нещо като увод, после липсва един пасаж, а след това пише: — Това съм аз, с богатството на Светлината, аз съм този, който пази цялата памет. И аз пътувам към… — Спря и се наведе по-близо, за да разгледа изречението по-добре; очите й бягаха по следващите редове, устните й помръдваха. Пиърс забеляза друга следа от сълза точно под пръста й на стъклото. — Странно. Този откъс, като че ли е взет направо от „Тайната книга на Йоан“, „Поема за избавлението“, поне първите няколко реда… — Тя продължи да чете. — Тук има още един липсващ абзац и след това: „И като пътувах в тъмнината…“ — нещо за затвор и после продължава насред реда: „…и основите на хаоса помръднаха“.

Тя се изправи, очите й бяха втренчени в свитъка.

— Това наистина е Евангелието на Йоан. Сирийска версия на гностическия гръцки, но определено е Йоан. Сигурна съм, че бих могла да намеря и по-добър превод; но мисля, че едва ли ще има голяма полза. Предполагам, че авторът е използвал схемата, за да улови верния тон, търсил е връзка — но защо ще свързва Съвършена светлина с Йоан… — Тя пак се наведе над стъклото. — Все пак не е много ясно.

— Правилно — колебливо каза Пиърс. — Всъщност манихеите може и да не са били единствените, пътуващи из тъмнината.

— Какво? — Тя вдигна очи; очевидно го бе слушала с половин ухо.

— Май съм пропуснал точно този урок — усмихна се той.

— О… мисля, че сте го наваксали със свети Амвросий… или може би не. — Засмя се. Учител, опитващ се да намери правилните думи. — Но всичко това е твърде… мъгляво, нали?

— Малко по-старо е от периода, който съм изучавал. Това е всичко, което разбрах.

— Винаги може да се намери добро извинение.

— Е, тогава ще усвоя и това.

— Достатъчно честно. — Тя отново запали цигара. — Няма смисъл да се запознавате много подробно с този текст. — Усмивката в очите й образуваше ситни бръчки. — Е какво да бъде, отче, встъпителна лекция или да се спра само на основните моменти? — Така и не му даде време за отговор. — Предполагам, само основните моменти.

Тя седна на ръба на бюрото.

— Да видим — дръпна дълбоко от цигарата и я размаха, за да подчертае всяка основна мисъл — датирането… Текстът на Йоан е написан някъде в първи или втори век, така че свитъкът е съвременник на каноничните Евангелия; това е един гностичен трактат и все пак по-късно ще бъде оценен като заплаха за това, в което се е превърнал правоверният католицизъм; авторът на ръкописа възражда мита за Сътворението и тълкува Бог едновременно като майка и баща; по-висш и от Бога в еврейската Библия… — Силно дръпване, очите й се местеха без определена цел, разказът не намаляваше темпото си. — Той изследва самопознанието и осъжда създаването на верска организация, на институция на вярата; предполага се, че е писано от един от първите ученици на Иисус — Йоан Зеведеев, който претендира, че отразява думите на самия Христос; написано е в разказвателен стил, който наричаме „апокрифно действие на апостолите“, нещо като християнизиран роман. — Последно дръпване преди да се обърне и да смачка фаса в пепелника, без да спира да говори. — Поемата е само част от книгата и обяснява как някой може да стигне до избавлението, като следва чистата или Съвършената светлина. И тук има връзка с манихейската молитва. Не много видима, но все пак връзка.

Като се опитваше да сглоби отделните парчета, той попита:

— И това ли е всичко, което прави поемата му типичен гностически трактат?

— На елементарно ниво, да — отвърна тя. — Това е човек, който притежава тайното познание — директно от Христос, — което избраните първо научават, за да постигнат просветление. Това е гностицизъм в най-характерните си първоначални форми.

Той почувства неочаквана дързост и добави:

— И когато четирите Евангелия са канонизирани, това потьва в мрака заедно с другите гностични писания.

— Е, изтласкано може би е по-добрият израз. Припомнете си, че в края на втори век последователите на Иисус — в техните безбройни секти — са се борили за живота си. Било им нужно да изградят единен фронт, нещо доста трудно, предвид многото евангелия и апостолични писмена, съществували тогава. Това означава, че е имало вътрешно обсъждане, насочено главно към въпроса за оцеляване, а не толкова към идеологията.

— Целесъобразността, надделяла над духа — кимна Пиърс. — Нещо като дошлифоване на нещата, така ли?

— Действителността някак си обикновено прави точно това.

— Радвам се, че не захаросвате нещата заради мен.

— Въобще не се надявайте.

— А аз бих скрил всичките ви пепелници — усмихна се той.

— Държа ги на места, за които никога не бихте се сетили.

Той понечи също да отговори с шега, но размисли.

— Значи са се нуждаели от общо, обединяващо тълкувание, за да се сплотят и изправят срещу врага от Рим, така ли?

— Да… но не само тълкувание. Ранната католическа църква се е нуждаела от структура, която да обедини вярващите. Някак си да превърне „последователите на Иисус“ в „християни“. „Движението на Иисус“ в „християнство“. Гностицизмът отхвърля всяка форма на организация и структура и по този начин прави вярващите трудни за контролиране. Няма контрол, няма единен фронт. Разбирате ли накъде клоня?

— Към края на гностицизма.

— Точно така. Антигностичните писания стават един от стандартите на новите ортодоксални католици, най-известните принадлежат на перото на епископа на Лион Иреней. Той написва няколко книги… Тя спря за момент, очите й отново се устремиха някъде в пространството. — Кои бяха най-значителните от тях? „Смъкването“? „Разрушението“? Нещо, свързано с „фалшивото познание“. Както и да е. Той осъжда всички гностични евангелия като ерес и с това помага да се изкорени всяка вътрешна разправия. Така се получава единен фронт.

Като че ли очакваше по-активна реакция от него, но той само кимна енергично.

— Благодаря. В същото време обаче — продължи тя, — този стандарт утвърждава образа на Христос, който може би е бил доста по-различен от фигурата на Иисус, какъвто са Го познавали най-ранните му последователи. Променяне? Може би. Разбира се, никога няма да узнаем.

— Различна представа за Христос? — За първи път Пиърс не реагира просто като студент. — Не съм сигурен, че ви разбирам.

— Не бих искала да се чувствате неудобно, отче — усмихна се Аниели.

— Да, но определено го правите. — Той й върна усмивката. — Какво променяне?

— О, не съм казвала, че е направена промяна. Казах, че може би е станало така. Никой не е съвсем сигурен как през онези първи няколко столетия, хората са разбирали Иисус. В обръщение са били твърде много версии на Словото. Вземете Павел, Евангелистите, гностиците и редицата Христови секти…

— Да, така е — прекъсна я той, — но има начин да се направи разлика между ортодоксалните католици и гностицизма, нали? Между единия и другия Христос?

— Естествено. Само че не сме сигурни кой е автентичния Христос.

— Разбирам. Но разликите…

— Те съществуват. Да. — Очевидно тази част от разговора изискваше нова цигара. Тя бръкна в джоба си и извади една от видимо безкрайния си резерв. — Казвам това в чистия му вид като учен, отче, независимо дали е захаросано, или не. Като католичка…

— Не се безпокойте, опростена сте.

Аниели му върна усмивката, запали цигара и се впусна в теориятаси.

— Да, две основни различия разделят ортодоксалната католическа и гностична представа за Христа. Първо, ортодоксалните католици разглеждат Бог като съвсем отделно цяло. Първичното начало. Може да го почитаме, да се опитваме да подражаваме на Неговия живот и милосърдие, но никога не можем да достигнем сливане с Него. От друга страна, гностиците твърдят, че самопознанието — най-висшата форма на достижимото — е истинското познаване на Бога. По този начин Егото и Божественото стават идентични при определена степен на саморазкриване и опознаване.

— Това звучи като съвсем източно схващане за духовното израстване — каза той.

— На определено равнище, да.

— А вторият момент?

— Също нещо твърде източно. И политически доста по-взривоопасно. За ортодоксалните католически християни „живият Иисус“ говори за грях и отричане. В основата си Христос е Спасителят, причина за смъртта Му и за Неговото възкресение са нашите грехове. И възкресението Му буквално е потвърдено от Петър. Без тази доктрина, без Петър, застанал зад твърдението: „Аз бях първият, мога да се закълна в Неговото завръщане, Той ми даде ключовете и ми поръча да се грижа за овцете…“ и така нататък, нямаше да има нужда от група хора — ръководителите на църквата, — които да поддържат това твърдение. С други думи, без доктрината за телесното възкресение няма начин да се обясни и оправдае апостолическото наследство на епископите. Няма как да се открие пътят към папството.

— Малко притеснително, нали?

— Може и така да кажете. От друга страна, за гностиците, Иисус говори за видения и просветление. Те в един глас отхвърлят буквалното възкресение. Така Христос става само водач по пътя. И отново се наблюдава драматична промяна в отношението към Него, когато последователят достига просветление. Иисус вече не е духовен господар. Вместо това двамата се изравняват по своите познания. Егото и Божественото стават идентични. Следователно вече няма нужда нито от възкресение, нито от папската власт, със съответните структури. Дори и малкото гностични ръкописи, които споменават Възкресението, описват как Иисус се е появил първо на Мария Магдалина, а не на Петър. Представете си как би се отразило това на папското наследство? Доста разтърсващо, нали?

— Тоест гностицизмът очовечава Христос?

— Не. — Аниели поклати глава. — Той издига човешкото самопознание до божествен ранг и поставя отговорността за този висок ранг на плещите на отделната човешка личност. Иисус си остава там, високо. Само че в този случай Той може и да не е задължително сам.

— И всички ние можем да се превърнем в Богове? — Пиърс постави въпроса си някак скептично.

— Не, не мисля, че е точно така… — Този път тя малко забави отговора си. — Всички ние придобиваме знанието, но Христос си остава Христос. Само че нашите отношения с Него не са… не са толкова отдалечени. Не мога да измисля по-добър начин, за да формулирам мисълта си.

— Звучи ми като твърдение, че няма нужда от църква.

Тя се поколеба.

— На определено равнище предполагам, че… да. — Не изглеждаше много сигурна в отговора си и като че ли искаше да убеди самата себе си. — Да, мисля, че така би било най-правилно да се каже. Но на духовно ниво, разбира се, това е много по-сложно.

— Самопознанието е единственият водач, който би търсил един гностик. — Пиъре схвана идеята. — Няма структура. Нищо не се изпречва по пътя му. Една индивидуална, страстна връзка с Христа. Твърде красиво.

— Както казах, в по-голяма или по-малка степен, да. Но не забравяйте, че те никога не са се отказвали от принадлежността си към вярата. Или към Христос като към Месия.

— Да, така е. Но това е била чиста, незамърсена вяра. — Очите му се зареяха някъде далеч.

— Точно така. — Тя забеляза изражението му. — Отче? — Изчака, докато привлече вниманието му. — Сигурна съм, че някои от тези неща ви оскърбяват. Не искам да…

— Не се безпокойте.

— Сигурен ли сте?

— Когато започна да ръмжа, ще разберете, че вече ми е дошло в повече.

— Като и да е, разбирате, че ортодоксалното католическо християнство е имало нужда да потиска тези неща. Имало е нужда от контрол… — Тя спря; беше по-добре да не завършва мисълта си пред свещеник, независимо как би могъл да реагира той. После стана и посочи ръкописа. — Нищо от това обаче не ни помага да отговорим на въпроса: защо гностикът е сложил Йоан в началото на един манихейски молитвеник? Мани може би е започнал като някакъв гностик, но не е завьршил пътя си така. — Тя се обърна към Пиърс. — Има много съществени различия.

— Може би това има нещо общо с устната традиция. Нещо, което паството на самия автор е казвало, преди да започне самата молитва?

Силно вдишване, придружено с бързо отрицателно поклащане на главата.

— Ще приема това като „не“.

— При положение, че е бил против всичко, което познаваме като литургически тълкувания — каза Аниели, — разбира се, че не е така.

— Предпочитах да чуя сумтене.

— Предполагам. — Тя се наведе над ръкописа, устните й отново се раздвижиха безмълвно. — Разбирате ли, тук пишещият се приближава към нещо съвсем ново. — Тръгна към един от книжните шкафове. Пиърс я наблюдаваше как преглежда ред след ред, как малкият й дебел показалец се движи във въздуха. С рязко извъртане тя го погледна:

— Вие сте достатъчно висок. Подайте ми зелената книга на четвъртата полица, втората от края. — Разтвори книгата на бюрото и известно време я разглежда мълчаливо. Прелисти още няколко страници, търсейки нужния пасаж, като от време на време хъмкаше, после обръщаше поглед към пергамента, отсичаше „не“ и продължаваше. След шест или седем неуспешни опита хъмкането стана почти постоянно. Тя затвори книгата и я остави разсеяно върху купчината зад себе си.

— Странно — каза по-скоро на себе си и пак тръгна към шкафа; Пиърс търсеше и донасяше нови книги; кратко преглеждане, отхвърляне на поредната теория и книгата отиваше върху растящия куп ненужни текстове. После тя застана до библиотеката и реши да вземе шест книги наведнъж. Пиърс мълчаливо я наблюдаваше как хъмка над всяка от тях. Помисли си, че би могла да стане превъзходен играч на покер. Накрая, след десет минути, очите й се затвориха и лицето й застина в истински, неподправен шок. Пиърс пристъпи към нея.

— Кафето! — избърбори тя, скочи и забърза извън стаята. Чак сега той си припомни какво означаваше работата с Чечилия Аниели. Винаги беше най-добре да й се оставя простор. Всъщност би било най-умно да я остави известно време сама с пергамента. Почти с нищо не можеше да допринесе за изследването й, освен да я разсейва.

Това би му позволило да се порови ден-два в своята гностична и манихейска литература — една възможност да се чувства по-удобно с този свитък преди да проследи насоката му, независимо къде би могла да го отведе тя. Различен образ на Христос. В това имаше нещо наистина изкусително.

И най-вече, това щеше да му даде възможност да открие какво е станало с Данте.

Преди тя да се върне с кафето, Пиърс реши, че може да остави ръкописа при нея, без да й казва нито за Руини или Данте, нито за предупреждението на монаха, като просто я помоли да не разгласява, че е открил свитъка. Знаеше, че едва ли би понесла посещение от хората от Службата за сигурност на Ватикана. Беше хубаво да я пази встрани от тази история.

Разбираше също, че е ненужно да я моли да не разгласява откриването на документа. Аниели беше прочута с това, че ревниво крие всичко преди да е събрала всички подробности. Нейната професионална колебливост би била очарователна, ако не беше толкова крайна. По този начин настояваше да разглеждат и свети Амвросий; сега нямаше да бъде по-различно.

Тя се появи на вратата с поднос кафе и бисквити, плюс един празен стол, предназначен да замества масичка. Наля кафето.

— Само по една чашка набързо — каза той — и след това ще ви оставя да поспите.

— Да спя ли? — Тя се засмя. — Мислите, че ще заспя тази нощ? За какво мислите направих кафе? Не, отче, и двамата знаем, че не работя така. Вие ми донесохте нова играчка; искам да си поиграя с нея.

— И двамата знаем също, че тя попадна при мен случайно.

Тя му подаде чаша, взе една бисквита и с усмивка добави:

— Да, да, сигурно е така. — Отхапа внушително парче от бисквитата. — Надявам се вашият приятел няма да има нищо против, ако прекарам известно време с документа?

— Съвсем не. — Пиърс отпи от димящото еспресо. — Разбира се, ако откриете нещо повече за тези странности…

— Веднага ще се свържа с вас, разбира се. — Тя постави чашата и няколко бисквити на бюрото, на мъничкото свободно място между стъкления похлупак и ръба. — В крайна сметка нали вие ми донесохте ръкописа. — Нова хапка. — Подозирам, че в следващите дни все ще открия нещо. Както знаете, обичам да работя… сама, затова ми отнема малко по-дълго време.

— Ще се опитам да запомня кодовете за прием от миналия път — каза той.

— Не беше лошо, нали?

— Резултатите си струваха.

— Вие сте толкова добър свещеник. Все пак срамота е…

Допиха кафето и тя стана да го изпрати — очевидно бързаше да се върне към „играчката“ си. Сбогуването беше кратко.

В дванайсет и петнайсет той вече беше на моста „Гарибалди“. Небето беше пълно със звезди, измито от мъглата и дъжда. От реката полъхваше хладен въздух, закъсняло извинение за горещия ден. Чувстваше как ветрецът гали косата и дрехите му, чуваше шума на Тибър. Спря за кратко на най-високата точка на моста; отразяващите се покрай бреговете светлини бяха дълги няколко метра и оставяха в центъра на реката тясна лента от черно кадифе. Пиърс се загледа в празното пространство под себе си, завладян от въображаемата му пустота.

„Светлина и мрак — помисли си. — Простотата на контраста. Понякога наистина е успокояваща.“

Дежурните, охраняващи портата, изглеждаха изненадани от късното му завръщане. Свещениците — дори и тези без якички — в този час обикновено бяха в леглата си. Пиърс не познаваше нито един от смяната. Преди да го пуснат, огледаха внимателно и него, и личните му документи. Очевидно това, че не го познаваха, ги караше да не го изпускат от очи и докато вървеше към арката.

Ходът на времето бе заобиколил някак си Ватикана. Още в преддверието на сградата го посрещна тежкият мирис на прах. Този път йезуитът не му се изпречи и той леко отвори вратата. Заизкачва стълбището в мътната светлина; коридорът на третия етаж го очакваше притихнал. Като се опитваше да се съобразява с тишината, той закрачи към стаята си на пръсти, внимателно отключи, влезе, затвори тихо вратата и остави ключа на масичката до нея.

— Един без четвърт — чу се глас зад него. Пиърс рязко се обърна; очите му още не бяха привикнали към тъмното. Видя решетъчните сенки под прозореца и се опита да определи къде се намира невидимият говорещ. — Доста късно, нали?

Първият му импулс беше да се изкочи обратно през вратата, но от дясната му страна внезапно се появи фигура и една голяма ръка прегради входа. Пиърс неохотно тръгна към стаята си; сега очите му виждаха по-ясно и забеляза фигурата, седнала до прозореца. Имаше и още един, по-близо до него. Без да става, мъжът запали настолната лампа.

— Защо не седнете, отче?

Пиърс изгледа мъжете. И тримата бяха в тъмни костюми.

— Как влязохте тук?

Щефан Клайст бръкна в джоба си и измъкна малък портфейл. Отвори го и показа служебна карта.

— Служба за сигурност на Ватикана.

Беше по-дребен от другите, но определено по-заплашителен. Или може би това се дължеше на акцента? На точността, с която австриецът произнасяше английските думи? Не можеше да каже със сигурност.

— Не знам да има разрешение за влизане посред нощ в частния апартамент на свещеник.

— Само при известни обстоятелства, отче. — Клайст изглеждаше странно различен. По-малко фалшив, отколкото при първоначалната си фраза.

— И това включва и дебненето, докато някой се прибере, така ли?

— Защо не седнете?

Пиърс огледа стаята. Беше малко променена, книгите бяха върнати на лавиците и вече не лежаха на пода до дивана, чинията със сирене също бе изчезнала. Топката беше отново в ръкавицата. Някой бе решил да почисти — може би прекалено старателно — след основното преобръщане на апартамента, в което той не се съмняваше. Погледна още веднъж мъжа, застанал най-близо до него — метър и деветдесет, празни очи; нямаше нужда да заплашва, фигурата му бе достатъчна. Пиърс бавно отиде до дивана и седна. Имаше противното чувство, че вече е изпитвал всичко това.

— Къде е свитъкът, отче? — попита Клайст.

Прямотата му накара Пиърс да застане нащрек. Все пак, като имаше предвид преживяното от Данте, очакваше малко повече финес.

— Какъв свитък? — попита той.

— Тази нощ не ни е до игрички. — Изражението на Клайст остана непроменено, тонът му бе напълно достатъчен, за да покаже нетърпението му. — На погребението на Руини се видяхте с един монах.

— Откъде знаете…

— Често ли излизате без якичката си? — продължи Клайст и вдигна тънката бяла лентичка от масата. — Или само когато бързате? — Пиърс не каза нищо. — Какво сте искали да намерите, че толкова сте бързали? — Той изчака, после попита отново: — Свитъкът, отче — къде е?

Пиърс продължаваше да го гледа, като се опитваше да не позволи на паниката да се надигне в гърдите му. Вслушваше се напрегнато в настъпилата тишина; секундите се изнизваха една след друга. Накрая чу някак далечен глас:

— Имате предвид статуетката ли? — Бе вперил поглед в Клайст, поразен, че думите са излезли от собствената му уста. Видя как през очите на австриеца премина следа от несигурност.

— Какво? — попита Клайст.

— Данте каза, че ставало въпрос за произхода й — продължи Пиърс, не по-малко изненадан от лекотата, с която лъжеше. — И че манастирът твърдял, че имал предимство пред Ватикана.

— За какво говорите?

— За божеството на плодородието, което е намерил в катакомбите. Една статуетка. — Като че ли бе спечелил известно предимство. — Каза, че сте искали да я вземете насила, макар че не съм сигурен, че бихте стигнали толкова далеч. За това ли става дума?

Няколко секунди Клайст не каза нищо. Погледът му бе втренчен в Пиърс. Накрая заговори все така бавно и прецизно.

— Става дума за нещо много по-просто от това, което казвате, отче. — Направи многозначителна пауза и продължи: — И двамата знаем, че монахът изобщо не е споменавал за статуетка. Или за някакво предимство. Говорил ли ви е за един свитък?

Пиърс не каза нищо. Австриецът очевидно бе готов да чака.

След около минута обаче търпението му очевидно започна да се изчерпва и той кимна и каза:

— Добре. — Изправи се и закопча сакото си. — Да отидем да видим тази ваша статуетка.

— Какво? — възкликна Пиърс; мъчеше се да изглежда изненадан. — По това време?

— Да, отче, сега. Ако е там, където казвате, значи сме направили ужасна грешка. И ще ви поднесем извиненията си. — Думите му бяха лишени от всякакво чувство. — Ако не, ще трябва да започнем всичко отначало.

Нищо в думите му не потвърждаваше това, което Пиърс виждаше в отправените към него очи. Очи, които показваха съвсем ясно защо най-дребният от тримата издава заповедите. И това нямаше нищо общо с акцента. Спомни си монаха; спомни си ужаса в гласа му. Този мъж бе в състояние да каже твърде много неща само с един поглед.

— Вижте, аз съм свещеник… — почна Пиърс.

— Ватикански свещеник — напомни му твърдо Клайст. — Това ви поставя под наша юрисдикция.

— Но също съм и американец…

— В независима държава, където няма посолства. — Той остави време на думите да стигнат до съзнанието на Пиърс. — Градът Ватикана не признава искания от други страни за намеса в суверенитета на Негово светейшество. Като представители на този суверенитет, пред нас също няма ограничения по отношение на онези, които са поискали гражданство между тези стени. — Той изчака и продължи: — Статуетката, отче.

— А ако откажа да ви заведа там, където е? — В него се надигна пристъп на внезапна смелост.

— Защо да го правите? — попита другият без следа от вълнение. — Както ви казах, ние се интересуваме от свитъка. Вие ни показвате статуетката и повече няма за какво да говорим.

Пиърс разбра как добре го бяха изиграли, но реши да се хване за сламката.

— С изключение на вашето извинение.

По някаква причина Клайст си позволи леко да се усмихне.

— Да, отче. С изключение на това.

— Не може да изчакате, така ли?

— Не. — Усмивката беше изчезнала. — Не е възможно.

Едно кимване на Клайст и мъжът до вратата излезе в коридора и застана в очакване и другите да го последват. В същото време вторият мъж мина зад дивана. И той нямаше нужда да заплашва — ръстът му беше достатъчен, за да накара Пиърс да се изправи. Клайст се приближи още една стъпка и кимна на Пиърс да тръгне след човека в коридора.

Нямаше избор. Нямаше никаква възможност. Всички разумни доводи, които бяха останали в ума му, се завъртяха в бесен вихър. Ватикански свещеник. Това никога не бе звучало така заплашително. Тръгна към вратата, завладян от ужас.

Но с всяка стъпка паниката като че ли отстъпваше на чувството за огромна самотност. Чувство, което някак си се бе завърнало, някак си бе обхванало всичко; той наблюдаваше цялата случка, но някак си отдалеч. Под натиска на все по-засилващата се паника Пиърс започна да усеща и необяснима яснота, после умът му внезапно се освободи от трескавото търсене на начини за бягство. Краката му вървяха сами.

Той се наблюдаваше някак отстрани как стигна вратата, как спря спокойно и се обърна към шефа на тримата.

— Трябва ми картата — каза глас, който очевидно беше неговият собствен. — Данте ми нарисува карта.

Клайст, изглежда, не бе подготвен за това.

— Значи можете да намерите статуетката? — попита той; в гласа му се усети гняв.

— Не — отвърна Пиърс. — Свитъка.

За секунда Клайст не знаеше как да отговори. Бе очаквал свещеникът да хитрува, докато лъжата не изплува с някоя неволно изпусната дума в обхваналата го истерия — най-вероятно чак след като се озовеше в колата. Много пъти бе виждал какви чудеса прави пленничеството. Но свещеникът не бе реагирал така. Беше признал истината без обичайното извъртане.

— Карта на „Сан Клементе“?

Пиърс кимна; очите му бяха заковани в отсрещната стена.

— Да.

— Къде?

Пиърс посочи библиотеката.

— Не открихме там никаква карта. — Устните на Клайст се изкривиха раздразнено. Пиърс гледаше библиотеката. Могъщата ръка на Клайст тупна на рамото му. — Казвам ви, там не открихме нищо.

Натискът като че ли го освободи от вцепенението. Умът му бе все така съсредоточен и постепенно надмогваше паниката. Той остана неподвижен, с очи, втренчени в отсрещната стена. Нещо му подсказваше да премисли отново последните трийсет секунди. Нещо в подсъзнанието питаше: „Какво не разбирам?“

— Тя е в библиотеката — каза той. — Няма как да я намерите.

Клайст продължаваше да държи ръката си на рамото му. Никой не отронваше и дума. След няколко секунди австриецът свали ръката си и му кимна да извади картата. Пиърс отиде до библиотеката. Очите му все така бяха втренчени в стената. И изведнъж действителност и подсъзнание се сляха в едно. Картина в картина, съвършено преливане. „Не гледам стената… а прозореца… пожарната стълба… пожарната стълба.“ Той приклекна между библиотеката и прозореца — нарочно забавяше движенията си, като че ли търси нещо. Опря се в рамката на прозореца точно зад себе си — беше открехнат, през тесния отвор полъхваше свеж въздух. Десет секунди престорено търсене и Клайст тръгна към него.

Пиърс рязко тласна библиотеката към средата на стаята — тя се стовари на пода точно пред краката на Клайст, — дръпна шнура на лампата от контакта и за една ослепяваща секунда лампата угасна. Пиърс чу движението, усети телата, хвърлили се през стаята, и поразен, усети как собственият му гръб излита през разтварящите се крила на прозореца и се стоварва върху противопожарната стълба. Остра светлина се появи от прозореца, една бясно търсеща ръка се протегна към него, но той вече беше скочил. Ръцете му уловиха перилата, ръждата дращеше дланите му, но той налучкваше перилата и слизаше бързо, без да мисли за мъжете горе, за звуците на трескавото преследване. Виждаше само стълбите, последната извивка, взета на един скок. Краката му удариха земята, подпря се на ръце на чакъла, за да омекоти падането. Дрънченето отгоре стана по-силно. Той се изправи и хукна по пътеката вляво. Всичко потъна в непрогледния мрак, но той продължаваше напред — ръцете му опипваха гладкия камък на стените, очите му се опитваха да измерят разстоянието. Нямаше представа къде е нито какви са сградите, знаеше само, че трябва да избяга. Знаеше, че австриецът е някъде зад него, почти усещаше ръцете му, готови да се вкопчат в раменете му и да го повалят на земята.

Внезапно алеята го изведе в малък вътрешен двор; в единия му край самотно светеше мъждива крушка. До нещо, което приличаше на товарна рампа, бяха наредени микробуси за доставки. Зад тях се виждаше малка арка. Стената от дясната му страна отчасти бе потънала в сянка. Пиърс се прислони до нея, очите му бяха приковани в изхода, който се намираше на не повече от трийсетина метра. Мястото беше пусто, само тук-там светеха прозорците на съседните сгради. Бусовете приличаха на заспали стражи с черни шлемове. Вече приближаваше арката, когато в двора отекнаха стъпки. Пиърс замръзна в напразен опит да не диша.

Появи се ниският мъж — ясно бчертана жилеста фигура, бягаща стремително, стегната и бърза. Ръцете замахваха в плавни движения, гърдите издуваха костюма. Мъжът спря и огледа двора; нямаше никакъв знак, че се е изморил дори и малко. Очите му се спряха върху сенките, където се бе притаил Пиърс, и за секунда той си помисли, че мъжът го е видял, но Клайст продължи да тича все така бързо към арката. Пиърс си пое дъх — австриецът не го беше забелязал.

Не смееше да помръдне. Бе сигурен, че ще дойдат и здравеняците и ще го замъкнат някъде. Но дворчето остана празно.

За миг мислите му се върнаха към апартамента — алеята, пожарната стълба — последното място, където щяха да го търсят. Но в главата му отново прозвучаха думите на австриеца: „Ватикански свещеник… под наша юрисдикция“. Нямаше избор. Нито възможности. Трябваше да излезе от Ватикана, иначе бе лесна плячка между стените му. Плячка? Друга абсурдна мисъл, макар и съвсем реална.

Измъкна се от сянката на стената и тръгна към арката. Чу под свода й ехото на стъпките си. След арката имаше втори двор — по-голям, милостиво празен — в далечината се виждаше част от покрива на музея. Отново се опита да се ориентира. Проблемът беше, че двата изхода от този двор водеха далеч от портата „Света Ана“, което при това положение всъщност не беше толкова лошо. Ако хората от тайната служба искаха да го задържат под своя „юрисдикция“, на пазачите сигурно беше наредено да си отварят очите за свещеник без якичка. И да не го пуснат навън. Големите порти, предназначени да задържат прекалено любопитните туристи отвън, сега трябваше да опазят един свещеник вътре.

Нов абсурд. Трябваше да намери друг път за излизане.

Мина през двора и се озова в една част на Ватикана, където алеите се виеха от двор в двор, обикаляйки около катедралата „Свети Петър“ и Сикстинската капела. Някъде зад тях бяха охраняваните зони — дворецът, църквата „Света Марта“, фонтанът — до тази вечер свети места за него, а сега просто клетка. Усещането беше странно — да загубиш досег до единственото място в Рим, което винаги си смятал за най-сигурно, най-защитено. Горчива цена за нещо, за което той знаеше съвсем малко. Засега.

Като използваше всяка възможна сянка, Пиърс вървеше по тесните зелени площи. Насочваше се натам, където смяташе, че е най-уместно, и се надяваше да избегне възможен следващ сблъсък. Знаеше, че австриецът има на разположение много хора и че няма да мине много време преди да се сблъска с някого от преследвачите. Това означаваше, че бързо трябва да открие начин за бягство навън.

При всеки следващ завой пред него се извисяваха външните стени, безкраен градеж от камъни и тухли, губещ се в мрачното небе. Нямаше път нито през стената, нито над нея. Тази мисъл думкаше в главата му, докато минаваше от един двор в друг, а алеите го водеха все по-навътре и по-навътре в частния свят на Ватикана. Излезе в парка. Лампите хвърляха бледи кръгове върху каменната настилка. Спря да си поеме дъх, после приклекна в тревата, успокоен, че може да се прикрие под широките клони на дърветата. Тишина. „Няма път през, няма път над“ — продължаваше оглушителният рефрен.

Мина през малката горичка, облегна се на едно дърво и се огледа. Листата го пазеха в сянка. Очите му се спряха на купола на църквата — кръстът горе надничаше към невидимия оттук Тибър. А зад него беше светският Рим. Смешно убежище за човек, приклещен между тези стени. Колко ли хора бяха виждали „Свети Петър“ оттук — двете големи крила, обгръщащи площада, притискайки до гърдите си вярващите? За да ги приласкаят. А също и да ги унизят, да им покажат колко са нищожни.

Много повече, отколкото си бе представял досега.

Чак сега забеляза едно място, осветено от мътна светлина. Без да е много сигурен, тръгна натам по по-сенчестите алеи. Взря се и видя още една сграда.

Гарата. Разбира се.

Съвсем бе забравил за единствената железопътна линия, която минаваше през Ватикана. Проследи релсите с поглед и видя, че малко по-надолу изчезват в някакъв тунел. „Няма път през, няма път над.“

А как стоеше въпросът с пътя „под“?

Нямаше представа къде водят релсите и дали въобще се охраняват; все пак, като се имаха предвид обстоятелствата, те бяха възможно най-доброто.

Но релсите бяха на откритото. За петнайсет-двайсет секунди щеше да бъде като на длан. Отново се огледа. Никой. Пое дълбоко дъх и затича.

Беше лудост да се разкрие така — можеха да го видят отвсякъде. Усещаше почти болезнено светлината на лампите. Всичко, което долавяше, беше пълната неподвижност около него, като въздушен тунел между дърветата и гарата. Стигна платформата и се просна върху траверсите. Всичко изглеждаше все така ярко и съвсем неподвижно; единственият избор беше да се притисне до ниската стена. Очакваше всеки момент да чуе отекването на стъпките на тичащи към него стражи.

Нищо.

Пое дълбоко дъх и се хвърли към тунела — последните двайсет метра чист спринт преди, покривката на мрака…

Имаше усещането, че върви безкрайно дълго — релсите с тесни платформи от всяка страна изчезваха все по-дълбоко и по-дълбоко под земята. Все пак беше по-добре, отколкото навън. Скочи върху платформата отляво и се взря навътре. Цва пъти погледна назад — светлината все повече се отдалечаваше. Когато се обърна за трети път, бе изчезнала съвсем. Чак сега забеляза сините блещукащи лампи, поставени нарядко по стената. Бяха доста слаби, но като че ли ставаха все по-ярки, докато очите му свикваха с тъмнината. Зачуди се дали вече е извън ватиканските стени.

Отговорът дойде по-бързо, отколкото очакваше — отпред забеляза нещо, което се оказа огромна врата — от релсите до тавана, напълно затваряща тунела. Нищо чудно, че на гарата нямаше стражи: кой би могъл да мине през това? Огледа я. Дебела стомана, преграждаща прохода от край до край.

С надеждата да намери по-малка врата в металната стена, той започна да прокарва ръка по стоманата. Нищо. Клекна и отново прокара ръка. Отново нищо. Качи се на другата платформа и започна да опипва в тъмното. Лакътят му се закачи за нещо, стърчащо от стената. След секунди откри в какво се е ударил: парче желязо — доста здраво — пет сантиметра широко, трийсет дълго. На педя нагоре откри друго, после още едно, всичките на еднакви разстояния.

Стъпала! Направо чудо.

Изкачи десет или единайсет и напипа отгоре площадка от гофрирано желязо. Хвана се за едната й страна и се изкатери върху нея.

На площадката имаше малка остъклена кабина, несъмнено мястото, откъдето се управляваше огромната врата. Пиърс притисна лице до дебелото стъкло и видя табло за управление; копчетата светеха, боядисани в жълто — достатъчно ярко, за да очертаят дръжката от вътрешната страна на кабината, близо до стената. Но външна брава нямаше. Вместо нея от стъклото се подаваше широка метална кутия. От едната й страна имаше дълъг правоъгълен метален лост, сочещ към стоманената врата.

Пиърс коленичи и започна да опипва кутията. Не можеше да се отвори. Лостът обаче му се стори странно познат. Той прокара пръсти по него и напипа изпъкнали букви. Започна да ги опипва, като бавно оформяше смисъла на думите. Първата беше „SICUREZZA“.

След няколко минути разбра какво пише: „ДА СЕ ОТВАРЯ САМО В СЛУЧАЙ НА ПОЖАР ПО ЛИНИЯТА“. Изход за спешни случаи. Ако преместеше лоста, за да отвори вратата, сигурно щеше да се включи някаква аларма.

С труд сдържа усмивката си; съвременната технология беше стигнала и до Ватикана.

Отначало му се стори странно, че този малък лост стои между него и свободата му, но след като поразмисли, реши, че е още по-странно някой да стигне дотам, че да иска да напусне тайно Ватикана. Охраната в самия град беше минимална, защото единствената й задача беше да пази любопитните да не влизат; хората от сигурността след секунди щяха да тръгнат по тунела, макар че повечето щяха да го търсят по другите пътища, по които би могъл да се измъкне. Последен поглед към тунела.

После рязко натисна металната ръчка надолу.

Звукът беше оглушителен, но не толкова изненадващ, колкото избухналата светлина, която го обля отвсякъде. Той се огледа за врата. Да. Точно отдясно. Пак без ключалка, само кутия и лост. Натисна го без колебание, сега коридорът бе ярко осветен. Тесните стени бяха боядисани в бяло, под ниския таван минаваха тръби. Въздухът беше застоял, стерилен, оставяше метален вкус в устата му. Той забърза напред.

Непрекъснатият рев зад гърба му ставаше все по-дълбок, после с внезапен стон алармата изключи. Изненадващото прекъсване му подейства като удар в корема и той затича. Чуваше само екота на собствените си стъпки по голия циментен под.

Очакваше срещу него да се появи тичаща фигура — и да го притисне между себе си и тези, които сигурно вече бързаха през тунела. Забеляза, че тръбите правят остър завой наляво, забави темпото, зави и внезапно се озова пред друга врата. Блъсна я — изведнъж краката му загубиха опора и той се стовари върху някаква затревена площ.

И като че ли всичко спря. Пиърс лежеше неподвижно по гръб, напълно объркан.

Звезди.

Виждаше звездите. Беше навън. Погледна към стената и видя как вратата бавно се затваря. От външната страна се виждаше само ръждясала метална повърхност — без брава, без ключ — вградена във ватиканската стена; по овехтялата мазилка имаше няколко графити. Иначе бе съвсем незабележима. Той се надигна на лакът. Улицата — сигурно беше улица „Ватикана“ — беше само на два-три метра от него. Въпреки че гърбът го болеше от падането, той избухна в нервен смях. Погледна още веднъж стената и се изправи. Над дебелия каменен зид се издигаше „Свети Петър“.

„Под наша юрисдикция.“

Известно време той просто зяпаше купола.

„Никога вече.“

Звукът на сирени някъде вляво му подсказа, че няма време да се радва на победата. Преследвачите му сигурно скоро щяха да се появят. Затича по плетеницата от пешеходни алеи — и се изправи лице в лице с една истина: Ватиканът вече не беше негов. Той бе загубил убежището си.

Каква победа беше това?

Бе спрял да тича преди двайсет минути, преди десет си бе наложил да не се оглежда уплашено. Оттогава се бе уловил само веднъж или дваж, че се забързва; опитваше се чрез спокойния ход да освободи съзнанието си от случките през последните няколко часа. И все пак моментите на успокоение отминаваха бързо и отново изплуваше няма тревога и го караше да бъде нащрек. Помисли за хотел — късният час си казваше думата, — но се сети, че кредитната му карта може да се проследи. Порази го дори мисълта, че такова нещо би могло да се случи. За Аниели, разбира се, не можеше да става и дума — най-малкото в близко бъдеще. Най-добре беше да я държи настрани.

Пресече реката при моста „Аоста“ и тръгна по улица „Джулия“, лампите, окачени на високите стени, хвърляха отблясъци над магазините. Срещна само няколко влюбени двойки. Минувачите бяха доста пооредели, което не бе добре за него — трябваше да се насочи към по-оживен район.

Мина през площад „Кампо дей Фиори“, покрай един от любимите си ресторанти в северния му ъгъл — сега прозорците му тъмнееха, — и за миг почувства вкуса на горгонзолата. Беше вечерял тук преди три дни с няколко приятели от библиотеката; сега това място му се струваше странно чуждо — връзка, разрушена през последните осем часа.

Вървеше вече четирийсет минути, като избираше по-оживените места — площад „Навона“, фонтана „Треви“, нагоре към Испанските стълби — но тълпата по импровизирания му маршрут все повече оредяваше. Групички студенти бяха насядали по стълбите и около фонтана, скупчени около някоя китара, залисани в юношеска серенада, щастливи просто да зяпат римското лято. Тук имаше много повече двойки, имаше и туристи, които пробляскваха със светкавиците на фотоапаратите си срещу камбанариите, издигащи се в небето. Картини, измъкнати от чернеещия мрак.

Търсеното убежище обаче го нямаше. Той се чувстваше откъснат от тълпата, сякаш всяко негово движение се наблюдаваше през шпионка и бе попаднал във фокуса на увеличително стъкло, докато всичко друго се размиваше в неясни, мъгливи очертания. Каквато и сигурност да бе чувствал зад стените на Ватикана, бягството му му бе донесло растящо чувство на самота, подсилващо се от среднощното скитане. Самият град също като че ли усилваше това усещане: всеки нов завой засилваше чувството му за изолация, дори за изгубване на посоката. Всичко, което досега му бе познато, като че ли му бе отнето, останало далеч в миналото.

Дори и на площад „Барберини“ — сред внезапния сблъсък с булевардите, пълни с таксита и леки коли — дори и там му се струваше, че идва за пръв път. Всичко бе някак си по-студено, по-негостоприемно.

Внезапно разбра защо е поел по този път. Разбира се, той имаше и друго убежище в този град. Имаше място, където можеше да обмисли последните дванайсет часа на спокойствие. При Джон Джей. Малко на север от градините на „Квиринале“. Не можеше да повярва, че не му беше дошло наум досега. Вярно, през последните две години бе ходил там само три-четири пъти — Блейни непрекъснато хвърчеше до Щатите и обратно, — но дългите периоди без личен контакт не бяха разстроили отношенията им. Като имаше предвид какво му се бе случило тази нощ, Пиърс си помисли, че позвъняването на вратата му в два през нощта няма да доведе до нещо повече от леко повдигане на веждите. Независимо колко голяма щеше да е изненадата на стария свещеник.

Върна се няколко преки назад и стигна „Авигонези“ № 31, сграда, неразличима между останалите постройки по тясната улица — безкрайни стени от дялан пясъчник, осветени от лампи, накацали по металните стълбове. Огледа прозорците с надеждата да мерне светлинка на петия етаж. Нямаше късмет. Спря пред вратата и натисна звънеца.

На шестото позвъняване се отдръпна в празната улица и видя, че горе светна лампа. Миг по-късно шумът на древен домофон изпълни улицата.

— Си? — излая женски глас. — Са че оро соно? (Да? Знаете ли колко е часът? (итал.). — Б. пр.)

— Да, късно е… извинете — отвърна Пиърс на италиански. — Но трябва да видя отец Блейни.

— По това време? Кой сте вие?

— Отец Пиърс. Отец Иън Пиърс от Ватикана. Сигурен съм, че ще се сети.

— Отец…

Пиърс изчака.

— Американецът? — Тонът й вече не беше така войнствен.

— Да.

— Аха… — Отново мълчание. — Да, отче, сигурно щеше да се сети, но не е тук. Отсъства за няколко дни. Ако мога да направя нещо за вас… но в два през нощта…

Умът му отказваше да приеме факта.

— Не е тук ли?

— Съжалявам, не. Той очакваше ли ви?

Трябваха му няколко секунди, за да отговори.

— Не. Нямаме уговорка.

— Той се обажда от време на време. Какво да му предам?

— Нищо… Всичко е наред.

— Сигурен ли сте, отче? Не бихте ли искали… да се качите? Сигурен ли сте, че всичко е наред?

Още един дълъг момент.

— Лека нощ.

— Отче…

Докато се отдалечаваше, гласът все още го преследваше. Чувството за самотност беше още по-силно. Още няколко дни. Не разполагаше с толкова време.

Без да е съвсем сигурен какво означава това, той закрачи към площада и към светлините на улица „Барберини“ — градът отново му се стори студен и безпощаден. Не разбираше защо, но чувстваше нужда от опрощение.

Едва когато стигна стръмната част на „Барберини“, разбра. Там, срещу широкия булевард, сбутана в ъгъла на малък площад, беше църквата „Свети Бернардо“. Винаги я бе харесвал — изглеждаше като малокалибрен Пантеон, със скромен купол над старите, изгризани от времето стени. Много по-незабележима и скромна от прочутите си съседи. Може и да нямаше царствената фасада на „Света Сузана“ или архитектурните и скулптурни съкровища на Бернини в „Санта Мария дела Витория“, но излъчваше спокойно достолепие, едно почти средновековно милосърдие. Освен това тази простота му напомняше, сред цялото притеснение в момента, че съществува нещо постоянно и непроменливо. Защото нямаше нищо по-неосезаемо от вярата — макар и да знаеше, че може да намери сили в нея — освен далеч по-релефния образ на молитвата. Какво казваше Блейни? „Духовно убежище в мантрата на повторението.“ Друг вид укритие.

Защо опрощение? Защото днес не бе имал време за молитва, не бе имал време за църковната служба, не бе успокоил ума си. Той бавно прекоси неравния паваж и влезе в пустата църква.

Светлината бе слаба, но достатъчна да хвърля ъгловати сенки от статуите на светците, изпълващи високите ниши покрай стената. Посрещнаха го сурови гипсови лица, страните и ръцете тук-там бяха излющени, гънките на одеждите бяха твърде корави по краищата. Никъде в скованите фигури не се усещаше гальовната ръка на Бернини.

И все пак той почувства ведрото им спокойствие. Потопи ръка в светената вода, прекръсти се и тръгна край дървените пейки. Седна и усети как мускулите му се отпускат след страшно напрегнатите последни часове. Внезапно го обзе изтощение и главата му клюмна.

Обгърнат в лепкавата мъгла между съзнателното и несъзнателното, той се понесе нанякъде. За момент бе в Слитна, в Пряк, в многото други селища, които отдавна бе забравил; всичко около него се надигаше в лудешко настъпление — звуци, миризми, вкусове — нищо определено, всичко объркано в разногласен хаос, но все пак безкрайно осезаемо.

Сърцето му биеше лудо, умът му се губеше в безкрайна поредица от усещания. Той се опита да се съсредоточи. Обзе го спокойна решителност, странно познат отзвук от дните му с Петра. Още тогава бе разбрал, че това чувство не е просто отражение на нейното, а наивна смелост, граничеща с безразсъдството. Все пак това го бе опазвало жив при много случаи. Сега, докато гледаше излъсканото дърво на молитвената пейка пред себе си, Пиърс позволи на същото това чувство да го залее, да зазвучи в него. Един момент с нея. Можеше да има и други такива, но той се насили да не мисли за това.

Не беше трудно да разбере защо споменът бе изплувал точно сега; само се надяваше, че ще може да го задържи.

И той започна да се моли.

Кардинал фон Нойрат дръпна голямата кадифена завеса и замисленият му поглед се насочи към светлините на Рим. Минаваше четири и половина сутринта, а градът бе все така жив. Замисли се колко пъти си бе позволявал да застава така — по нощна роба и чехли, и да гледа, забравил и студа, и неспокойния сън? Твърде много неща искаше да си спомни. Безкрайните завои на улиците, изчезващи в лабиринта на града, характерни места, оформящи гледката така, че да придава някакъв смисъл на размишленията му: Колизеят — жълтеникав както стара слонова кост, натрапчивото бяло на „Ил Виториано“ и огромният, винаги смълчан купол, очертан върху тъмнеещото небе, който му даваше мълчалив знак, викаше го. Само него. Може би точно тази нощ.

До слуха му достигна звук на минаваща кола. Внезапно хладината и умората станаха по-осезаеми. Продължи да се взира. Рим. Винаги бе означавал твърде много за него.

— Защо не поспиш? — Блейни седеше в едно кресло до стената на спалнята, до него имаше запалена лампа, а краката му бяха изпънати върху ниско тапицирано столче. — Ако има новини, ще те събудя.

Фон Нойрат продължи да гледа навън.

— Не, така ми е добре. — След малко се обърна. — Ако на тебе ти се спи… — Нямаше защо да завършва изречението. Познаваха се от четирийсет години и бяха свързани с нещо, което някога за тях беше съвсем ясен път. Всъщност през всичките тези години Блейни беше разпространявал „Устава на Просветлените“, оформен от Нойрат. Всичко беше съвсем ясно.

Но нещата се променяха. Свещеникът, отдаден докрай на манихейската си вяра, никога не бе желал повече от това да бъде духовен фар. Да пази чисто учението на Мани. Да пази живо Словото. Блейни винаги бе вярвал, че само Словото е всичко, което им е необходимо, за да запазят Църквата истинска и свята.

Но фон Нойрат бе прозрял слабостта още навремето. Само вярата и учението не можеха да заведат някого достатъчно далеч. Идеята на Мани трябваше да има и практична страна. И колкото повече прагматизмът се утвърждаваше, толкова повече Блейни засилваше сляпата си вяра — факт, който го правеше в очите на Нойрат наистина трогателен.

Връзка, изградена на взаимно съмнение. Затова сега двамата можеха да чакат заедно знака.

Фон Нойрат се върна до леглото и седна.

— Някакво потвърждение от Артуро за трансфера? — Попита по-скоро за да минава времето, отколкото заради нещо друго.

— Преди час — отвърна Блейни. — Нашите приятели петдесетниците, баптистите и методистите високо оценяват всичко.

— Не ме интересува как и колко го ценят — каза Нойрат и приглади една гънка върху покривката на леглото. — Искам да знам, че разбират за какво става дума. — Отново приглади без нужда скъпата тъкан и погледна Блейни. — Не мога да започна да укрепвам паството без подкрепа отдолу.

— Сигурен съм, че са разбрали посланието, Ерих.

— Послание? Изразяваш се по доста изтънчен начин, не мислиш ли?

— Може би. Това е нещо, което сигурно би нарекъл „меко внушение“.

Фон Нойрат се засмя.

— Не знаех, че си толкова добър в това отношение.

— Наистина не съм.

— О, не се подценявай, Джон.

— Не, оставям това на теб.

Фон Нойрат го погледна.

— Оголен нерв ли докоснах?

Блейни не отговори.

Фон Нойрат изчака, после каза:

— Май си почнал да не ме харесваш, а?

— Не съм.

— Не ми казвай, че си разочарован.

— Разочарованието включва очакване.

Усмивка.

— Едно на нула за тебе.

— Виждаме нещата различно — каза Блейни.

— Да, така е. Знам, че това послание не е достатъчно. И все пак трябва да сме сигурни, че са го разбрали.

— Ами тогава… мисля, че трябва да има хора на място, за да разберат.

— Ние, Джон. Ние да имаме хора на място. — Той отново започна да приглажда механично покривката на леглото. — Да се рисува светът в черно и бяло не е толкова лесно при наличието на толкова много цветове. Една чиста църква не може да се появи внезапно. Трябва да поведем хората. И единственият начин да направим това е…

— Да ги манипулираме? — обади се Блейни.

Фон Нойрат не се и помъчи да го погледне.

— Звучи малко грубо и примитивно, но като че ли е така.

— И когато светлината се спусне и мракът отстъпи, кой ще е достоен за мистерията, скрита от очите ни цяла вечност? — Блейни като че ли говореше на себе си.

— Този, който може да съгради целия свят — отвърна фон Нойрат. — Духовното послание на Сит.

— Не си спомням в посланието да се говори за „манипулация“.

— А какво би предложил ти? — Фон Нойрат го погледна в очите. — Докато нашите протестантски приятели са така добре разположени, папските енциклики никога няма да са достатъчни, за да оформят всичко окончателно, с подобаващата непогрешимост или без нея. Само маслиненото клонче може да стигне толкова далеч.

— Всъщност ти си този, който го държи — напомни Блейни.

— Не мисля, че ще има голям проблем. — Кардиналът отново заприглажда покривката на леглото; гънките бяха почти изчезнали. — Понякога Словото не е достатъчно, за да мотивира хората за действие.

— Не съм сигурен, че Мани би се съгласил с теб.

— Мани не си е имал работа с толкова сложен свят.

— О, да, забравих. Бедният, нещастен, малък Мани.

Фон Нойрат отново се засмя.

— Наистина, сарказмът не ти отива, Джон. Много по-добър си, когато се държиш настрана и не привличаш внимание. Винаги съм забелязвал това. Виж, никой не е сигурен кой или какво представляват в наши дни агентите на мрака. Има твърде много демони. Ако мога да се изразя по-просто…

— Ако ние, Ерих. Ние.

— Ако можеше да опростим това, още по-хубаво. Една конкретна заплаха. Един последен демон, който да изгоним, да върнем нещата в ръцете на истинската църква.

— Дори ако този демон не съществува?

— Последния път, когато проверявах, ислямският фундаментализъм си беше жив и здрав. — По устните му пробяга хитра усмивка.

— Да се играе с ирационалните страхове на хората — едва ли Мани е имал предвид това.

— Вече обсъждахме този въпрос. И сега е малко късно да преценяваме метода отново.

— Не го поставям под въпрос. Просто го преповтарям, за да го направя по-разбираем за себе си.

— Нищо не сближава толкова хората, колкото незнанието, Джон.

— „И нищо, освен незнанието, не може да накара светлината да…“

— „Да отслабне и умре“. Да, знам този стих. „Шахпуракан“, три-пет. Може също да споменеш „Книга на гигантите“, глава шеста: „И през мрака Той ще излъчи толкова ослепителна светлина, че ще бъде казано — «Аз съм роден от мрака, но освен това съм и самата Светлина!»“ Незнанието, носещо мъдрост. Няма много място за тълкуване. Дали фундаменталистите наистина представляват заплаха, или не — дали Бен Ладен и неговата орда замислят нещо повече от няколко безсмислени експлозии — и двамата знаем, че можем да използваме съществуването им, за да създадем невиждано единство. Страхът от общия враг е могъщ стимул. Само трябва да сме сигурни, че импулсът е достатъчно силен. Оттам до истинската църква стъпката е много малка. Тогава ще се види силата на Словото… Ако това не е светлина, родена от мрака, не знам какво е.

— Зависи от това как ще се използва този враг.

— Да. Определено зависи. Не знаех, че си толкова заинтересуван от подобни светски неща… Не, не мисля така. — Стана и се върна при прозореца. — Пази вярата чиста, Джон. Именно там винаги си бил най-добър. Във всичко, което може да възвърне целостта на църквата… макар понякога да се чудя какво според теб означава това.

— Освободена светлина. Триумф над мрака. Не е толкова сложно, Ерих. „Суетната същност на тази плът — победена, безопасна и пречистена; нозете чисти на душата ми могат да пристъпват доверчиво по нея!“

Фон Нойрат се усмихна.

— Абстракциите са лесно нещо. Особено когато можеш да се скриеш зад тях.

— И какво означава това?

— Ние възвръщаме целостта на църквата, Джон, и наш ред е да възродим всичко от пепелищата. Наш ред е да изградим доктрина, да насочим стадото — не само с цитати от книга за псалми. Вече не сме само една доволна от себе си група.

Блейни не каза нищо.

— Две, три стотици избрани между нас? Останалите, приели да се подчинят на един живот в съвършен аскетизъм? Това ще изисква доста голям контрол. Ограничения. Колко от тях, смяташ, ще приемат доброволно да оставят „душите си“ да тъпчат света на плътта? Трябва да изкореним от тях много неща, така че да разберат как „Светлината може да бъде освободена“. Тържеството над мрака изисква голяма дисциплина, здрава доза… превъзпитание. Не всеки ще разбере какво правим за тях… — Фон Нойрат отново замълча. — Не ми казвай, че се чувстваш неудобно при мисълта какво ще правим с нашите врагове, истински или не. Знаеш не по-зле от мен, че всичко това бледнее в сравнение с онова, което сме предвидили за нашите последователи. Този аскетичен идеал изисква жертви. И ние не можем да си позволим лукса да търсим или да избираме какви точно ще са те.

Близо минута никой от двамата не продума. Блейни гледаше телефона: надяваше се да звънне. Фон Нойрат внезапно се обърна към него.

— Защита, нали?

— Какво? — попита Блейни.

— Защита — повтори фон Нойрат. — „Задоволен роб и броня за щита.“

На Блейни му трябваха няколко секунди, за да го разбере.

— А… Да. — Сега си спомни загадката, която му бе поставил през деня. Игрите на думи, с които се забавляваха от години, като всички добри манихеи. Загадки, скрити в самия език. Може би в отношенията им имаше голяма доза недоверие и неуважение, но в крайна сметка главоблъсканиците и словесните загадки поддържаха връзката им. — Това няма да отнеме много време.

— Задоволен, за. Роб, щита — комбинирай ги — каза фон Нойрат — и получаваш „защита“. — Хитро. Непретенциозно, но ловко.

— Правя, каквото мога — каза Блейни. Телефонът иззвъня и той вдигна слушалката.

— Да… Разбирам. Кога?… Не, това няма да е нужно… Добре. Дръжте ме в течение. — И затвори.

— Е? — попита кардиналът.

— Моля? — Блейни го погледна. — О, не. Не е за Негово светейшество. Имаме обаче проблем. Свещеникът от „Сан Клементе“ е изчезнал.

— Мислех, че Клайст се е погрижил за това.

— Както каза, не съм много добър в светските дела, но очевидно и той не се е справил.

— А монахът?

— Аз мога да се погрижа за това. Сега за господин Клайст главната цел е свещеникът.

— Съгласен. — Фон Нойрат помисли за момент. — Сигурни ли сме, че свитъкът е у него? — Блейни не отговори. — Знаем ли дали той изобщо разбира за какво става дума? — Отново не последва отговор. Фон Нойрат се загледа навън към светлините. — Тогава наистина имаме проблем.

Някой го хвана за рамото — внезапно и вцепеняващо усещане. Пиърс нямаше представа къде е; очите му отказваха да се отворят. Лежеше на една страна, краката му бяха притиснати към гърдите, ръцете подложени под бузата на твърдата дървена седалка. Опита да се изправи и насмалко да падне на пода. Огледа се. В църквата беше по-светло, лъч слънце проникваше през един прозорец под купола и огряваше горната третина от стените. Светците обаче си оставаха долу, в мътносивото.

— Извинете — чу глас отляво, — тук не може да се спи, младежо.

Пиърс вдигна глава и видя един свещеник — над седемдесетте, с дебели очила в черни рамки, които почти скриваха лицето му. Очите му изглеждаха огромни зад лещите — гигантски кафяви кълба, запълващи дебелото увеличително стъкло. И все пак в лицето му имаше нещо приятно, тънките бледи устни бяха свити загрижено и с разбиране. Когато забеляза облеклото на Пиърс, очите му като че ли станаха още по-големи.

— О — продължи той, — не разбрах, че сте свещеник. — Откритието обаче, че един свещеник е спал в църквата, беше още по-смущаващо. — Вие… молехте ли се, отче?

— Аз… да. Дойдох да се помоля — отвърна Пиърс. — Нямах намерение да… — Ръката му несъзнателно се вдигна към врата.

Старият свещеник се притесни още повече. Заспал свещеник, и то без якичка. Как можеше да си обясни това?

— Аз имам резервни — каза той, посочи стълбата до олтара и тръгна натам.

Пиърс се огледа; църквата бе празна.

— Кое време е, отче? — попита той.

— След малко ще е сутрешната служба — отвърна старият свещеник, без да се обръща. — Винаги идвам по това време. — И пак посочи с треперещата си ръка към стълбите. — Там е, горе. Якичката. — Пиърс стана и го последва, краката му бяха вдървени.

Канцеларията беше строга и семпла: два дървени стола с прави облегалки, поставени пред еднакво неприветливи бюра. Трети беше изправен до стената. Всичко това под внимателния поглед на едно разпятие, закачено на олющената стена. Помещението бе занемарено, като че ли не бе църква, а някакъв мизерен приют. Старият свещеник запристъпва към едното бюро, дръпна чекмеджето и измъкна нова якичка.

— Винаги забравям дали имам достатъчно. Когато минавам край „Гамбрели“, винаги си мисля, че трябва да си купя. — Пиърс кимна — знаеше този магазин на площад „Минерва“. — Стар съм вече, забравям. — Възрастният свещеник се усмихна. — Сигурно имам поне двайсет набутани някъде тук. — Пиърс взе якичката и си я сложи.

— Благодаря.

— Не сте ли италианец? — попита свещеникът.

— Не. Американец съм.

— Нямате къде да се настаните ли? — И продължи преди Пиърс да може да отговори: — Имахме някога един отец от Щатите. Каза ни, че си бил загубил целия багаж и документите. И той беше без якичка. Нахранихме го.

— Значи сте му помогнали. — Пиърс донагласи якичката и разтри вдървения си врат. — Всъщност имам квартира във… — Той млъкна. — Наблизо. — Усмихна се. — Идвам от Бостън… от една малка енория. — Не знаеше какво предизвика това неочаквано признание, но то като че ли имаше желания ефект: свещеникът слушаше внимателно. — Дойдох рано сутринта да се помоля, но бях много уморен и съм заспал.

— Разбирам. — Внезапен блясък изпълни очите на стария човек. — Искате ли да отслужим сутрешната служба заедно?

Пиърс понечи да откаже, после се спря. За какво всъщност бе влязъл тук? Кога друг път щеше да има такава възможност? Като имаше предвид последните двайсет часа, нямаше представа какво го чака зад вратите на църквата. Ако последната нощ беше някакво указание — при положение че не броеше моментното избухване на някаква решителност, — всичко отсега нататък щеше да бъде непознато.

— Да — каза той. — Много ще се радвам.

— И аз така си помислих. — Свещеникът бръкна в друго чекмедже и извади необходимите принадлежности — кърпи, потир, вино, нафора. Движеше се бавно, много предпазливо. Потъмнялото сребро и пожълтелите ленени кърпи в ръцете му напомняха за загубения блясък на вярата. Той ги сложи на бюрото, обърна се към един малък шкаф до вратата и измъкна също толкова древен епитрахил. Пиърс му помогна да се облече, после взеха нещата от бюрото и заслизаха към църквата, като стъпваха предпазливо по разнебитените стъпала. Пиърс бе обзет от странно спокойствие. Наредиха нещата на масата до олтара.

— Предпочитам латинския — каза старият свещеник. — Когато съм сам. Стари навици. Надявам се, че това няма да ви притесни.

Пиърс кимна. Стари навици. Чувство за място, за принадлежност.

— Добре — усмихна се старият свещеник. После пое дълбоко дъх — момент на спокойна мисъл — и започна месата; очите му зад рамките някак се бяха смалили, бяха съсредоточени, дори вглъбени. Тялото му се клатеше, ръцете му търсеха опората на масата.

Пиърс се присъедини. И за няколко минути като че ли забрави всичко, накарало го да търси убежище в „Сан Бернардо“. Всичко, което се намираше зад тези врати.

Видя светлините на втория етаж и разбра, че е будна; сянката зад прозореца показваше, че още работи върху свитъка. Пиърс натисна звънеца и зачака.

Макар и да не искаше да го признае, наистина нямаше друг избор. Свитъкът беше всичко, с което можеше да продължи. Дори и повече от това — той беше единственият начин да упражни натиск; защото в някакъв момент — той си даваше сметка за това — щяха да го открият. По-добре беше да разбере какво искат преди да се срещне с неизбежното.

Значи пак на урок при Аниели.

Колеблив глас по домофона.

— Ало?

— Аз съм, Иън Пиърс — каза той. — Видях, че свети…

Електрическата ключалка избръмча и той бутна вратата и влезе.

Апартаментът беше целият в облаци дим. Нито дума за поздрав, нито очакваната усмивка; само стъкленият похлупак, показващ се над барикада от книги. Той погледна бюрото и забеляза, че е успяла да стигне до края на свитъка. Видя също колко е изморена: червенината на бузите й бе отстъпила на болезнена сивкавост, косата й бе разчорлена — очевидни признаци, че изобщо не е лягала. От бисквитите бяха останали само няколко трохи.

— Ха, що за изненада! — каза тя прегракнало. — Или може би не.

Пиърс не беше сигурен какво да отговори.

Тя беше напрегната и неспокойна. Загрижена. Може би дори изпитваше някакво опасение, някакъв страх.

— Защо не седнете, отче? — каза тя разсеяно. Пиърс седна на единия от двата стола и почна да гледа как Аниели събира десетките листове, разпилени около купола. Поглеждаше всеки и го изучаваше, като че ли се мъчеше да открие някакъв порядък. — Виждам, че сте намерили якичката си — каза тя, без да вдига очи. Вгледа се в един пасаж, после — в друг. Пиърс не каза нищо. Нямаше смисъл да я запознава със снощните събития.

Тя взе чашата си, заобиколи бюрото, седна на втория стол и отпи една глътка; изражението й му показа, че кафето отдавна е загубило вкуса си.

— Защо не ми казахте какво представлява свитъкът?

Тонът й го изненада.

— Аз… не знаех какво точно е това. И все още не знам.

— Това е открито в базиликата „Сан Клементе“, нали? — Тонът й беше почти обвинителен.

— Така ми казаха.

— Значи зле са ви информирали. — Той не отговори и тя продължи: — Бих приела един такъв молитвеник. Бих приела дори и странното встъпление от Йоан. Но не и това! — Тя вдигна листовете.

След всичко, което бе преживял миналата нощ, Пиърс най-малко се нуждаеше от опяването на Аниели. Освен това поведението й бе някак необичайно. Трудно можеше да си представи, че наистина е повярвала, че я е подвел нарочно. Какво можеше да спечели той от това? Ако беше знаел какво представлява свитъкът, защо му бе трябвало да й го носи? Защо бе цялата тази загадъчност?

Тя заговори отново, тонът й вече не беше толкова суров.

— Наистина ли нямахте представа какво е това?

— Не, никаква. — Той правеше огромни усилия да не позволи преживяното през последните часове да повлияе на тона му.

— Е, това поне е някакво облекчение.

— Ще ми кажете ли все пак за какво става дума?

Тя гледаше някъде над него.

Той взе един от пепелниците и го сложи до ръката й.

— Това ще помогне ли?

Накрая усмивка.

— А, изкуството на изкушението.

— Ако знаех, че е толкова лесно, никога нямаше да стана свещеник.

Още една усмивка. Уморена.

— И така, какво има в този свитък? — попита той.

— Този свитък… е нещо, което никога не бях виждала.

— Това звучи обещаващо.

— Може би. — Дълбока въздишка. Тя се отпусна в стола и започна: — Добре… за начало… това не е цялостен текст, както би могло да се очаква. Това е поредица от пришити единични листа, навити заедно. Това само по себе си е странно, но не е нещо нечувано. — Преди Пиърс да успее да попита, тя поясни: — След пожари, бедствия и така нататък от време на време остават ценни единични листа, разхвърляни безредно, които по-късно се събират в сборник или свитък просто заради по-удобното съхранение.

— И какво е това? — попита той. — Нещо подобно?

— Не. Което е още по-изненадващо. В случая всеки лист е свързан с останалите по много целенасочен начин. Нещо, както казах вече, което не бях виждала. Започва с пълния текст на „Съвършена светлина“, което само по себе си го прави уникален — но после продължава в серия от епистоларен вид. Писма.

В главата му се появи мисъл за свети Павел, скитащ се из Мала Азия.

— Апостолични?

— Не съвсем.

— Тоест свети Августин е грешал? Това не е сбирка от слова на Иисус?

— Очевидно.

За момент той позволи на разочарованието да го обхване, но после попита.

— И към кого са били насочени?

— Добър въпрос.

— Благодаря.

— Към „Братята на Светлината“ — Усмивка й беше дори по-дръзка от отговора й.

— Манихеите ли?

— Да, манихеите.

Мълчание. Тя отново се замисли.

— Колко пепелника ще ми трябват? — попита той.

— Не съм сигурна, че бихте искали да чуете това. — Тя впери очи в него.

— Сега кой се занася? — Той изчака малко. — Тези писма… трябва ли да предположа, че са писани от някой древен книжовник?

— Така си помислихте, нали? Но не са. Всъщност са петнайсет отделни писма — и не са на древносирийски, а на гръцки — това променя датата поне с четиристотин години. — Тя спря, очите й бяха вперени в него.

— Четиристотин години? — повтори той. — Не звучи много правдоподобно.

— Да, съгласна съм. Но като се имат предвид позоваванията на различни императори, папи и патриарси, писмата може да се датират някъде от средата на шести до края на десети век. Като се има предвид, че се предполага, че западното манихейство е ликвидирано в края на петия, това са доста впечатляващи дати… И трябва да добавя, че всички писма са свързани с молитвата — всички започват с нейно описание. Също странна прилика.

— И откъде идват?

— Отвсякъде. От Лион, от северна Германия, от Рим, Милано, Константинопол, Акра. Известния по онова време свят.

— Това е… невероятно. В канона няма нищо такова.

— Мисля, че току-що го казах.

— И за какво става дума в тези писма?

— Е, точно това е най-интересното. — Веждите й се повдигнаха.

— Добре. Защото за момент си помислих, че съм толкова тъп, колкото снощи. Но какво все пак прави тези писма толкова интересни?

— Това, че всяко от тях е описание на личното „божествено възнесение“ на автора.

— На какво?

— На неговата обиколка в божественото царство, на неговото възнесение, на докосването му до езотеричното познание. Всичко е много манихейско. С изключение на това, че като че ли всяко от писмата е излязло изпод перото на петимата пророци. И точно това е най-странното.

— Петимата пророци?… Какви пророци?

— Адам, Сит, Енос, Сим и Енох — отговори тя, като че ли казваше азбуката. — Манихейските пророци. — Беше време за нова цигара. — В списъка ще откриете също и Ной, Буда, Заратустра и разбира се, Иисус, но първи са споменатите вече петима. — Тя запали цигара. — Самият Мани е последният от тях, Закрилника, „печатът“-, обещан от Христос.

— Добре — каза той. — Но какво всъщност казват писмата?

— Започват с основното. Предсказания за края на света, когато цялото зло ще бъде изпепелено в последен пожар, светлината ще бъде освободена, пълното познание — постигнато. Такива неща.

— Това — бавно каза той — са типично апокалиптични предупреждения. Светлината на Христос, изкореняваща злото. Прав ли съм?

— О, това не е светлината на Христос. Съвсем не. Тогава нямаше да са манихейски. — Тя загаси цигарата си и продължи: — Трябва да си спомните, че за манихеите борбата между светлината и мрака не е метафора. Тя е реална, което се показва и от начина, по който те изпълняват молитвите си, следват ритуалите си, дори избират храната си. За разлика от първите християни, или дори гностиците, манихеите вярват, че светлината и мракът са вещества, вградени в материалния свят. Например те действително са мислели, че дините и краставиците съдържат повече светлина, а месото и виното — повече тъмни елементи. Да ядеш диня означава да вършиш добро. Хапването на пиле вика злото.

— И това ли е взел Мани от гностиците? Лошата, недобра храна?

— Не е толкова глупаво, колкото звучи. Много по-глупава ли е представата за разделения дух и материя — духът е добър, материята — лоша? Гърците са извървели доста път с тази теза. И ако Мани не е считал материалния свят за толкова отвратителен, както го е заклеймявала правоверната християнска религия, то е само защото е успял да претвори част от него в основен етап на избавлението.

— Правилно, така е. — Пиърс си спомни краткото пътуване в света на „Светлината и Тъмата“. Може би затова свети Августин и Църквата се бяха чувствали толкова притеснени.

— Да, така е. Нещо повече: понеже Мани е смятал човешките същества за създадени от демонични сили — принуждаващи ги да пазят Светлината завинаги затворена, — той е мислел и че хората трябва да играят активна роля в своето собствено избавление: да откриват нещата, които им помагат да се освободи Светлината, и да избягват онези, които пречат за това. Дини срещу месо. Свети Августин казва, че волята е свободна само когато избере Бог. При Мани виждаме едно утвърждаване на някакво космическо усещане за отговорността на отделната личност — тя самата може да бъде носител на Светлина. Католицизмът никога не е вярвал в такъв вид автономия на личността.

— Благодаря, че ми припомнихте.

— Казах, че няма да ви хареса.

— Мога и да ви изненадам с отговора си.

— Както и да е, „божественото възнесение“ на един пророк е най-висшата форма на неговата отговорност, която е да се върне гносисът, познанието, и същевременно да се освободи достатъчно светлина, така че и последният от пророците — самият Мани — да може да се върне и да донесе последното пречистване на света.

— И писмата се занимават с всичко това?

— Не.

— Не? — повтори Пиърс. — Страхотно. — Полагаше неимоверни усилия да не се обърка. — Тоест тези „божествени възнесения“…

— Са, когато започват епистоларните текстове. Да. Това е нещото, което може да наречете манихейство в най-любопитната му форма.

— Разбирам. — Нямаше представа за какво говори Аниели, но реши да продължи да пита. — Но те не свършват с това, нали?

— Да.

Пак трябваше да се бори със смущението.

— Тогава с какво свършват?

— С нещо не толкова привлекателно.

— Какво имате предвид?

— Ами… — Тя отново се поколеба. — Трябва да си припомните, че последователите на Мани са мислели, че тяхната църква е най-истинската и свещена християнска църква.

— Както е правила всяка отцепническа секта навремето — контрира той. — Какво е непривлекателното?

— Да, но манихеите са следвали един вид хипераскетизъм. Те са проповядвали, че са по-чисти от другите църкви, техните писания са били по-разбираеми и безкористни, методите им за описание на света, техните познания — макар и полунаучни — са били много привлекателни навремето, а приготовленията им за завръщане на Месията — по-пълни.

Тя започна да търси нещо в книгите — отваряше ги, без да спира да говори.

— Приготовленията, между другото, изисквали да има само една църква, когато дойде Месията. Всички други църкви е трябвало да бъдат изкоренени, или най-малкото подчинени на манихейската система. Евангелизъм в най-голямата си крайност. Дори римляните са мислили за тях като за „висши християни“, по-усърдни, по-отдадени на вярата от останалите.

— Тоест персийският дуализъм има за цел единството, така ли? Това не звучи много логично.

— Да. Това е известно като „манихейски парадокс“. Светлината и мракът продължават да воюват, но до един момент. Последната, крайната цел е една чиста църква в свят, обграден от тъмнината. — Тя намери страницата, която търсеше, — Ето. Това е ключовата фраза, която са използвали, за да обобщят цялата теория: „На двата принципа и на трите момента.“ Разбира се, двата принципа са Светлината и Мрака. Трите момента са началото, средата и краят.

— Това е нещо, което не бях чувал.

Тя продължи, без да му обръща внимание.

— В началото светлината и мракът са отделни; в средата са смесени — именно тук се намираме ние сега; и накрая се възвисяват във вечния триумф на живота и светлината над смъртта. Това всъщност е съвсем просто.

— Съгласен съм. — Пиърс се насили да кимне. — Но все още не разбирам какво прави тези текстове отблъскващи. Тази теза не се различава много от това, което се е опитвала да прави католическата църква. Вие го наричате „обединен фронт“.

— Така е — каза тя и дръпна от цигарата си. — Но манихеите са били смятани за фанатици, горящи от желание да унищожат онези, които са неспособни да достигнат гносиса — тоест мнозинството, — а също са ги смятали и за заплаха. Само гносисът гарантира свободата; те са мислели, че тези, които не го притежават, трябва да бъдат контролирани, дори манипулирани. Нещо като задушаваща любов. И именно начините им за постигане на този контрол са били непривлекателни и са предизвиквали… подозрение.

— А всъщност истинското зло са били дините.

— Много смешно. Не. Някои ранни християнски писатели са предполагали — по различни, несвързани пътища — че манихеите са мислили повече за материалния свят, а не просто за пречистването му. Или, в крайна сметка, че методите им не са били така благородни, както те са претендирали. Много от съвременните учени твърдят, че това е още един интелигентен начин, по който католическата църква е успяла да низвергне една съперническа група.

— Да, така е. Не само че учението им е било еретично, но те са били също и измамници и манипулатори. Тази част я знам. По едно време църквата е била много добра в това отношение.

— Точно така. — Димът се точеше от цигарата. — И от време на време, през трети й четвърти век, са се появявали предположения, че те са били… внедрявани — в търсенето на един по-добър свят.

— Внедрявани? — Веждите му се повдигнаха. — Това звучи доста цветисто. И къде?

— Не съм сигурна дали бих използвала думата „цветисто“, но — тя дръпна дълбоко от цигарата — внедрявани в други църкви, където са се домогвали до властта и са насочвали духовните общности в определени посоки. Нещо като рак в католическата йерархия. Болшевиките на четвъртото столетие, ако бихте приели такъв образ. И всичко това с надеждата да създадат собствена, единствена и чиста църква. Разбира се, няма доказателства за подобни действия.

— Разбира се. — Усмивката му стана по-широка. — Наистина звучи много цветисто… болшевики, внедрявани. В чисто академичен план, разбира се.

— Да. Много… цветисто. — Във всички игри Аниели имаше някакви граници. Пиърс се забавляваше като се опитваше да ги премине.

— Както и да е — продължи тя, — повечето от нас вярват, че постепенно католическата църква е станала толкова могъща и добре защитена, че никаква тайна манипулация не би могла да я промени.

— Според вас манихеите са някакво тайно общество.

— Те наистина са били тайно общество. За това мога да ви представя много доказателства. — Тя му се усмихна. — Много цветисти доказателства. Много документи описват как са изграждали мрежа от клетки — като при френската съпротива — в рамките на римската империя, както с цел да разпространяват своето тълкувание за Словото, така и за да избягват преследването. Повечето от изследователите смятат, че сектата е искала да избегне преследване от страна на римляните. Както казах, именно те са били тези, които смятали, че може би манихеите са искали по този начин да избегнат преследване от страна на други християни. И като имам предвид свитъка, който ми дадохте, като че ли съм склонна се съглася с тях.

Пиърс си даваше сметка, че тя казва това повече като лично мнение, а не като академично твърдение. А неговата среща с австриеца беше допълнително доказателство за това. Но въпросът оставаше: какво следваше?

— И искате да кажете, че петнайсет писма, описващи трансцедентални преживявания, ще променят начина, по който гледаме на манихейството, така ли? Не виждам как това ще предизвика земетръс, освен сред шепа хора.

— Тогава грешите. — Нищо враждебно в тона й, само изтъкване на факт. Тя се наведе и започна да разполага листата на килима, един по един. Когато се нуждаеше от повече място, разбутваше някоя купчина книги. После коленичи, за да й е по-удобно. След малко пространството от бюрото до Пиърс се покри с килим от жълтеникави листове.

— Спомнете си, това е било молитва, предавана само устно — каза тя накрая. — Някак си бях забравила това. Глупаво, много, много глупаво.

Пиърс зяпаше морето жълти листове, объркан от лудешките стрелки, сочещи от лист към лист, от удивителните, оградени с червено мастило, от абзаците, написани в полетата: буквите бяха съвсем дребни и не можеха да се четат добре. Наблюдаваше как Аниели проследява връзките между листовете — червеният химикал току изскачаше от единия й джоб, за да подчертава верността на посоката. Накрая тя доволна се надигна и седна на мястото си.

— Е, какво мислите, че представлява това? — Тонът й беше почти поучителен.

Пиърс поклати глава и я погледна питащо.

— О, стига! Досега бяхте чудесен. Помните ли онези откъси от Порфирий Оптаний, поета-куриер на Константин? Онази игрословица? Вие донесохте това, не аз. — Тя кимна към листовете. — Кажете сега какво мислите, че представляват? Пред вас са.

Ръкавицата бе хвърлена. Пиърс се наведе и започна да чете жълтите страници.

— Преместване на редовете? — каза той накрая. Умора, липса на практика — съзнаваше, че опитът му е неубедителен, но трябваше да почне с нещо.

— Съвсем очевидно.

— Благодаря. — Той я погледна. — Обърнат словоред?

— Преди дванайсети век? Хайде стига. Още не сте се постарали както трябва.

— Обещавам, че ще опитам. — Не можа да сдържи усмивката си.

— Мислете за еврейските писания.

— Окей. Това наистина е… стълб от сол.

— Ха-ха. Казвам ви, че сам ще се намразите. — Той поклати глава и тя примирено добави: — Е, добре. Това е серия от акростихове. Нещо обичайно в молитвите — еврейската литература е пълна с такива. Отне ми цяла вечност, за да разбера какво правят тук, но си помислих, че вие… добре, както и да е. Това са акростихове.

Той проследи редовете и се увери в това.

— Първите букви на всеки ред, поставени заедно, създават друга дума.

— И те са гениалните. Тези страници там — продължи тя и посочи листовете най-близко до Пиърс — са петнайсет преписа на молитвата. Нищо странно ли не забелязвате в тях?

Той се вгледа и каза:

— Дължините на редовете са различни.

— Точно така. Като се има предвид, че това е една и съща молитва, би трябвало да се очаква да са еднакви, или най-малкото достатъчно близки, може би няколко думи, променени тук-там. Но в този случай всеки ред започва и завършва със съвсем различни моменти, докато самите думи остават еднакви. Защо?

Пиърс можеше да се закълне, че тя искрено се забавлява.

— Устната традиция?

— Точно така. Знаех си, че ще се сетите. Не е било необходимо да се определя броят на редовете и ритъмът, защото са могли да бъдат произнасяни като поток от думи — с малко паузи тук-там, — но нищо не е било точно установено. Няма очевидно обяснение за несъразмерностите. Но дали е така?

— Предполагам, че не — отвърна той, все така втренчен в ръкописа.

— И аз започнах да си задавам същия въпрос. Защо, като се има предвид традицията, са сметнали за необходимо в отделни моменти — обикновено разделени във времето с по трийсетина години — да записват молитвата с букви? Освен това с времето би трябвало да се появи естествен ритъм на рецитацията на молитвата и съответно да й придаде някаква форма. Най-малкото, за да има някаква прилика между копията. И все пак такава няма. Защо? И защо да се смесва молитвата с писма на пророците?

— И тогава сте помислили за акростиховете. — Той кимна.

— Разбира се. Това се връзва чудесно с основното, което лежи в сърцевината на всеки тип гностицизъм, манихейски или не — тайното знание. Гносисът. Ето защо всички те почват с малки откъси от Йоан. Сигнал за тревога, ако предпочитате такова сравнение. „Помни гносиса“, съобщава звънчето. В този случай знанието буквално е скрито в текста! — Ентусиазмът й нарастваше. — А защо е тази разлика в дължината на редовете? Защото всеки препис съдържа определено послание — точно това обуславя наличието на различни първи букви във всеки от редовете.

— И какво е посланието?

— За нещастие — цигарата й намери пепелника — никоя от първите ми находки не донесе нещо, което да ми се струва достатъчно смислено. Освен това започнах да разбирам колко странно е построена самата молитва. Някой би предположил, че молитва, наречена „Съвършена светлина, Истинско възнесение“, би била възходяща, ще започва от светското, за да се извиси до божественото. Всъщност тук става точно обратното. Възвишеност в началото, финалът е най-обикновен. Тогава се насочих към писмата. Тя посочи листата най-близко до бюрото. — Те също са за „божественото възнесение“. Защо са ги включили? И защо всичко това е запазено заедно?

Пиърс се взираше в схемата, което Аниели бе оформила на пода, като следваше стрелките, опитвайки се да открие смисъла. Усети нарастващото й нетърпение.

— Целият съм слух — каза той.

— О, стига, вече би трябвало да откриете загадката — каза тя. В тона й отново се долавяше детска закачливост. Когато той поклати глава, тя бързо се наведе и започна да размахва ръце над листовете, три или четири пъти — от бюрото към него. После кимна окуражително.

— Пясъчен стълб ли? — попита той.

Тя енергично вдигна ръце.

— Нагоре. Устремено е нагоре. Истинското възнесение. Трябва да четете преписите от края към началото. Така са направени и акростиховете.

Той погледна листата; да, сега го видя съвсем ясно.

— Отзад напред?

— Точно така. Посланието е във възнесението. Направо е вълшебно.

— Определено, но все още не виждам какво е…

— Толкова земетръсно ли? — прекъсна го тя. — И аз не разбирах, допреди час. Всеки акростих съдържа отделни смислени изречения, но цялостното им значение няма смисъл — просто несвързани фрази. Не мога да ви кажа колко ме притесни това.

— Работил съм с вас и преди, забравихте ли? Този път няма счупени чинии, нали?

— Онова беше случайно. — Тя замълча за миг. — Е, не съвсем. Само няколко счупени молива.

— Значи не е продължило толкова много, колкото ви се струва.

— Знаете ли — каза тя, — започвам да ви харесвам все по-малко и по-малко.

— Сигурен съм, че е така — засмя се той. — Открили сте отговора в писмата, нали?

— Умно момче!

— А те се приписват на петимата пророци от Стария завет. Което всъщност е невъзможно.

— Точно така. О, защо не бяхте тук преди няколко часа! Щяхте да ми спестите толкова време!

— Да не говорим за моливите. — Той се усмихна. — Е, защо писачите са избрали тези имена?

— Да, защо? — повтори тя, измъкна поредната цигара и опушването на стаята продължи. — За да придадат на писмата допълнителна сила и известна святост? Може би. Но самият факт, че всяко от тях включва написаната молитва, беше достатъчен, за да отхвърля това предположение. Трябваше да има и някаква друга причина, нали? И тогава започнах да мисля, че целият свитък може би е основан на идеята за възнесението, или най-малкото използва метод за четене отдолу нагоре. Още от гносиса. След като са използвали акростих, защо да не използват и пророците, които са били най-свещените в манихейската система? — Дълго дръпване от цигарата. — Може би имената им е трябвало да привличат вниманието не към святото, а към обикновеното.

— Още един начин за обръщане на всичко с главата надолу? Доста добър метод.

— И аз така мисля. — Тя кимна, от ноздрите й излязоха струйки дим. — Това и направих. И чак тогава акростиховете добиха смисъл. Забелязах, че всеки път, когато метафоричната пътека се споменава като част от „небесното възнесение“, има и ред от акростиха, който пряко се свързва с това в един наистина цялостен смисъл и прави нещата разбираеми. Например в ето онова писмо — тя посочи — се описва моментът, когато пишещият, който се нарича Енос, „следва ръката на Закрилника в градината на ароматните кестени и намира с какво да се подкрепи“. В акростиха, който предшества писмото, има изречение, което гласи „В Трипити кестените бяха узрели“. Както знаете, Трипити е град в североизточната част на гръцкия полуостров. — Пиърс не знаеше, но не отбеляза тази подробност. — А също така забелязах, че думата „кестен“ не се появява никъде другаде в акростих или писмо. И така нещата потръгнаха. С всеки нов намек в някое писмо акростихът предлагаше определена връзка с реалния свят. И колкото повече четях, толкова повече се увеличаваха подробностите — мястото, посоката, дори разстоянията. — Тя замълча, после продължи: — Молитвата и епистоларните послания не са свързани с отвлечените въпроси на познанието; те са насочени към много определен проблем. Тук. В материалния свят. — Тя едва се сдържаше да не захихика. — Това, което прави свитъкът толкова земетръсен, е, че той се оказва гениално кодирана географска карта.

Доня Марсела остави звънчето на бялата ленена покрива и разгъна салфетката върху скута си. Пред нея стояха три чинии, покрити със сребърни похлупаци. Вдигна първия и видя варено яйце, плод и идеален квадрат от чист желатин; във втората имаше сандвич с едрозърнест хляб; в третата — ужасната смес, препоръчана й настойчиво от лекарите: мазни сиви парчета, посипани с нещо като тебеширенобели кристалчета. Нейната битка срещу холестерола. По-добре сега, отколкото по-късно, бяха й казали лекарите. Да се противопоставела на лошите храни. Ако знаеха само!

Нахлупи третата чиния и се зае с яйцето. Твърдо сварено и безвкусно. Огледа масата за сол. Никаква. Винаги затрудняваха нещата.

Влакът пътуваше бързо — бяха на час от Барселона: четири частни вагона, носещи се през испанския пейзаж. Тя предпочиташе влака пред самолетите — не че я беше страх от летенето. Но във влака най-малко усещаше движението. Това, че за разлика от баща си и дядо си някога, нямаше лична прислуга в ливреи, ни най-малко не я вълнуваше — хората от железниците бяха любезни и услужливи. Какво повече можеше да иска? Никой от семейството й не я разбираше. Дори и най-младата й племенничка — вече на път към първия си брак — я окуражаваше „да се присъедини към съвременната епоха“. В живота на доня Марсела, особено през последните десетилетия на двайсети век, имаше достатъчно много премеждия, и тя не беше готова просто така да предаде връзките си с едно по-просто време. Десет и половина, Рим. Добро време за сън. Сутринта в Барселона. Бавничко, но с вкус.

Обичаше да кара всички да я чакат — урок, който бе научила от баща си. Тъй като нямаше синове, той рано я бе въвел в манихейската общност — нещо почти нечувано дотогава в братството. Там имаше само няколко жени, допуснати до вътрешните дела, но графът знаеше, че дъщеря му е повече от способна. Знаеше също, че това ще я изолира от останалите. Голямата сума, която бе изнесла тайно от Испания след смъртта на Франко, ясно разкриваше талантите й. Толкова неочаквани за една-жена. Да ги кара да я чакат. И да очакват. Да ги държи на нокти.

Това беше ролята, за която я бе подготвил баща й, роля, която сам бе изпълнявал преди това. Роля до известна степен на куче пазач, на някой, приковаващ вниманието на другите, каращ ги да осъзнават истинската му цена. Много подходяща роля за една жена, оказала се между много мъже.

Беше оставила вагона-всекидневна мебелиран така, както го бе проектирал баща й — скъпо обзавеждане от средата на шейсетте, датски мебели — диван, кресла и маса за карти, завинтена за пода. В малкото пространство между прозорците бяха закачени картини и снимки на разрасналата се фамилия. Тя самата нямаше деца. Но имаше достатъчно племенници, племеннички и дори няколко внуци от тях — увеселения, ловни спомени, сърф — това придаваше на салона много домашен вид. Обичаше да закусва тук, а не в по-елегантния салон-вагон. По-светло и не толкова официално. Нещо, останало от баща й.

А и малцината, които канеше тук, не се притесняваха толкова, колкото във вагона за вечери.

— Няма ли да ми дадете малко от вашето яйце? — попита тя. — Обичам яйца. — Мъжът посегна към чинията си. — Не-не, благодаря — продължи тя. — В крайна сметка бяхте толкова любезен да посрещнете влака съвсем рано и с такива добри вести. — Вдигна вилицата си и хапна парченце плод. — Сигурна съм, че това ви е причинило неудобство.

— Съвсем не — отвърна той. Към петдесетте, облечен в елегантен костюм, полковник Найджъл Харис изглеждаше като идеалния продукт на Итън и Сандхърст — широко лице и нисоко чело под късо подстригана пепеляворуса коса. Очевидно прекарваше доста време на открито — кожата му беше загоряла до пръстеночервен цвят. Един белег под лявото му око напомняше за последната му задача по време на намесата на НАТО в Босна — една мина го бе изхвърлила от играта след двайсет и пет години служба. Бяха му казали, че окото най-вероятно ще заболее сериозно през следващите пет години. Пълна слепота в рамките на десет. Всъщност нямаше много време, за да остави някаква диря след себе си.

— Мисля, че това не е съвсем вярно, полковник, но благодаря за любезността. — Тя задъвка бавно, но виждаше, че той не проявява признаци на нетърпение. Обещаващо. — Предполагам, че програмата ви е доста натоварена, както в Англия, така и в Съединените щати.

— Да, имам някои задачи.

Чертите му можеха да се определят като красиви, а държането му, както и изправената стойка, го правеха привлекателен мъж. С изключение на очите — прекалено насмешливи. И все пак, ако някой отнемеше войнишкото достойнство и слабата сянка на незадоволена амбиция — знаци, които доня Марсела беше виждала толкова често, че нямаше как да не ги разпознае — щеше да е още по-желан.

Тя изви устни в обиграна усмивка.

— Сега не участвате в „Нощна линия“, полковник. Тук фалшивата скромност не върши работа. — Реакцията му отново беше такава, каквато я бе очаквала. Усмивка за момент, поклащане на главата.

— Ще споделя с вас, че намирам внезапното ви излизане от Съвета по духовните ценности за доста странно.

— И защо?

— Една напредничава малка организация се превръща в новия образ на християнската политика и вие сте на нейното кормило. Несъмнено някои хора се ядосват, но трябва ясно да разберат, че единствено вие сте отговорен за новите им легиони последователи. И би трябвало да ви поставят на много отговорно място.

— Или да ме превърнат в плакатен образ — „поредния срамен пример за култ към личността“. Вестник „Мирър“ никога не е пестил обидите си.

— Все още — подчерта тя и си бодна още едно парче плод — християнският глас се чува трудно.

— Очевидно не е много силен, като се имат предвид последните парламентарни избори.

— Вашите членове стават все повече с всеки ден. След време…

— Ще бъдем заличени — прекъсна я той. — Не искам да съм мишена, графиньо. Армията ме е научила колко опасно е това. Съветът има влияние, но няма представа как да го използва.

— Християнското водачество не е ли същото като политическото? — Беше време да покаже колко добре разбира своя гост.

— И двата вида не могат да се похвалят с изключителност.

— Мисля, че Тони Блеър би могъл да каже нещо по-значимо по този въпрос.

— Да, това също е проблем. Но той е доста ограничен обект, не сте ли съгласна? Британските протестанти нямат толкова голям стремеж, колкото се наблюдава на други места.

— Както казах, забелязвам растящото ви влияние, полковник. Ставате много известен в Щатите.

— За момента, да. Изглеждат… заинтересувани. Доколкото разбирам, очевидно копнеят истински за нещо далеч над хладните манипулации на партизанщината в политиката, над спорните постижения на пазарните икономики. В Европа това също започва да проличава. За нещастие ние, англичаните, винаги сме на няколко стъпки зад подобни неща. Хората искат нещо по-стабилно и може би, ако мога така да кажа, нещо вечно. Вярата отново е станала извънредно привлекателна и като че ли американците водят в това отношение. Трудно е да не го забележи човек.

— Тогава вашето решение да напуснете Съвета изглежда още по-обезпокояващо.

— Съвсем не — отвърна той. — Съветът винаги е бил, в известна степен, твърде ограничен. Постепенно попадаме в същата клопка, която разедини Християнската коалиция в Щатите. Превръщаме се в инструмент на радикалната, на крайната десница. Никой не може да очаква, че нечий глас може да се превърне в пътеводен знак за основния поток християни. Не съществува реална възможност за политическа промяна. Не, не смятам, че решението ми да напусна Съвета е обезпокояващо.

— Но вие все още вярвате, че там има голяма и реална възможност да се установи ръководство, което бихте одобрили. — Тя замълча многозначително за момент, после добави: — И затова сте тук.

— Да.

— И мислите, че съм способна да помогна ли?

— Да.

Няколко секунди доня Марсела се вглеждаше в лицето му. После бавно набучи друго парченце плод, вдигна вилицата и спря пъпеша изкусително близко до устните си. Отново загледа напрегнато своя гост.

— Но аз съм католичка, полковник Харис.

Той също я погледна многозначително, после се наведе над ягодите си.

— И аз така знам.

Графинята го наблюдаваше как изискано загребва с лъжичката сметана.

— Вярата не е средство за политически изгоди, полковник. Нито структурите, които я ръководят. Доколкото разбирам, те служат само и единствено на себе си. Не съм сигурна, че ще се съгласите с това, но е така.

За няколко секунди той остана напълно неподвижен. После много бавно бутна купичката настрани и сложи ръцете си на масата. Изглеждаше доволен от мекия допир на тъканта. Очите му оставаха втренчени в почти незабележимите вълнички на белия лен. Обмисляше отговора си — несъмнено печеливша тактика. Когато беше готов, вдигна очи; в израза му имаше неочаквана строгост.

— Самодоволството, графиньо, това разкъсва Църквата вече петстотин години. Нищо друго. Представям си как хиляда години сигурност я превръщат в монолит. И това, което е започнало като многоочакван период на възстановяване, става пречка пред процесите, за които ме предупредихте току-що. Въпросите на вярата, поставени извън политическите процеси; спор за ритуалите и йерархията, превърнали се в семето на собствената ни смърт. С всяка стъпка, с която се отдалечаваме един от друг, ние подкопаваме това, което ни е позволило да определим границите на този несигурен свят — сцеплението, общуването. И все пак е забележително, че християнската вяра е оцеляла въпреки това обременяване. Или може би именно заради него. Всъщност не съм учен. Но по-скоро не: вярата е просъществувала и се е държала, защото нищо особено не я е предизвикало. Ние бяхме единственият отбор в града, както казват американците. — Погледът му се оживи. — Но вече не разполагаме с този лукс. Сега за нас има много по-опасни заплахи от собствените ни болезнени противоречия.

Тя бе очаквала повече политика и по-малко педагогика. Още една точка в негова полза. Той съвсем съзнателно опипваше почвата.

— Какви противоречия по-точно?

— Увеличаващи се главоболия — обясни той. — Преди хиляда и петстотин години или нещо такова се появява господин Мохамед. Хиляда и петстотин години след рождението на Иисус Христос се появява господин Лутер, за да хвърли предизвикателство срещу съществуващия авторитет. Растящи главоболия — повтори той. — Този път обаче идващите от вековете не се прицелват в собствените ни противоречия. Този път те се насочват към един безбожен свят — бившият Лутер се е превърнал в ислямски фундаменталист. Голямата беда е, че в тази въртележка няма нищо достатъчно здраво, за да ги спре. И те имат най-смъртоносните играчки на света.

— Тоест, полковник, вие предлагате Десети кръстоносен поход, така ли? — каза тя с известна доза сарказъм.

— И от двете страни се задава свещена война, графиньо.

За момент тя не беше достатъчно сигурна дали говори сериозно.

— И вие наистина вярвате, че те представляват подобна заплаха?

— Няма значение в какво вярвам аз. Заплахата просто е средство, инструмент. Ние не влязохме в Ирак, защото Саддам убиваше невинни кюрди. Отидохме, за да защитим кувейтския петрол. Едва ли НАТО щеше да получи достатъчно силна подкрепа само за това. Саддам беше заплахата. Саддам беше оправданието. Ако искате да съберете разпръснатото, разединено християнство, предложете нещо ново, което да обедини всички.

— Разбирам. — Бе се появил политикът.

— И най-добрият гид, винаги съм го мислил, е киното. — Бе предвидил изненадата. — О, да. Преди двайсет години лошият идваше във вид на някогашен нацист; преди десет години беше ренегатът комунист. Сега това е полуделият арабин. Ако публиката купува това, защо не й предложим продажба на едро? Има ли значение колко истинска е заплахата?

— Тоест това, което ни разделя, е по-малко важно от това, което би ни обединило, така ли? — Той не отговори и тя продължи въпроса си: — Това ли искате да кажете, полковник?

— Вярвам — лицето му поомекна, — че ще направим глупост, ако не използваме всичко, което имаме на разположение, като се има предвид обстановката. Когато става въпрос да засилим позициите си, има ли значение по какъв начин ще го направим?

Тя го наблюдаваше. Все още не можеше да е сигурна дали това, което казва, идва от сърцето на фанатично настроен човек или от разума на практичен политик. Но какъвто й да беше отговорът, тя разбираше, че Щефан има право. Полковник Найджъл Харис щеше да е полезен през следващите месеци. Въпросът беше кой на кого ще помага?

— И разбира се, вече сте започнали да уреждате това.

— Разбира се.

Тя изчака малко.

— Добре — продължи графинята, като поднесе кърпата към устните си, а после я остави на масата — вие ме накарахте да се замисля за много неща. — Тя се изправи, Харис също стана. — Моля, седете си. Довършете закуската си. Ако имате нужда от нещо друго, просто звъннете. Имам да довърша някои неща преди да пристигнем. Надявам се, че в Барселона ще ви чака кола.

— Много мило.

Тя кимна и се отдалечи от масата. На вратата се обърна.

— Много се радвам, че се срещнахме.

— Удоволствието беше изцяло мое.

Тя кимна пак, после излезе в коридора и влезе в съседното помещение.

Щефан Клайст стоеше пред едно огледало със специално покритие, през което наблюдаваше полковника, който сега отхапваше парче сандвич.

— Е? — каза тя, като изу високите си токове и тръгна към него.

— Трудно е да се каже дали ще можем да го контролираме.

— И аз мисля същото.

— Винаги има начин.

— Ревнив? — Тя се притисна към гърба му; дори без обувки беше два-три сантиметра по-висока. Посегна и разкопча панталона му. Продължиха да гледат Харис. Тя бръкна и скоро усети в ръката си обичайната твърдост. Възбудата й растеше. Обърна Клайст към себе си; очите й наблюдаваха напрегнато Харис, който измъкна от джоба си мобифон и започна да набира номер.

— Можем ли да го засечем? — попита тя, докато Клайст сваляше роклята й; тя остана само по колан за жартиери — никога бикини, за да не се затруднява.

— Погрижил съм се — каза той, докато я навеждаше над голямото стъкло. После посегна към кръста си, но тя го спря.

— Ципът ще драска — каза той.

— Знам — отвърна тя и го вкара в себе си.

Здравите му ръце обгърнаха ханша й и я задвижиха; тя всеки път късо изпъшкваше, когато се допираше до ципа, но това я караше само да се движи по-силно. Щефан пъшкаше високо.

— Тихо — прошепна тя, очите й бяха вперени в белега на лицето на Харис. Представяше си как го ближе, как прокарва езика си по него. Секунда по-късно свърши и усети, че и Клайст се освобождава в нея. Той продължи да трепери още малко — няколко последни вълни удоволствие, после дишането му се нормализира.

Тя си мислеше дали ще е така приятно и с Харис.

— Географска карта? — попита Пиърс изненадано. — Каква?

— За какво е може би по-точният въпрос — каза Аниели.

— Добре. Но те очевидно са смятали да скрият това от всички с изключение на няколко избраници. Не мога да си представя, че повечето от манихеите могат дори да препишат молитвеника правилно.

— Като се има предвид устната традиция, сигурно никой. А дори да могат, преписите ще бъдат без значение, ако липсват писмата. Както се оказа, необходими са всички части, в които добре са разграничени и трите подраздела.

— Колко удобно.

— Именно — усмихна се тя. — Както и да е, всеки от подразделите съдържа пет писма — по едно от Адам, Сит, Енос, Сим и Енох. Първата част — най-ранната хронология — описва предимно географските подробности. Каквото и да е скрито, нещата се движат около онези първи пет века. Има следи, водещи дори към Таврическата планина и Армения — диви гористи местности, които не са се променили стотици години. В края на осми век обаче съкровищницата намира постоянния си дом в горната част на гръцкия полуостров — планината Атон. Винаги досега съм мислила, че поселенията в Атон не са по-ранни от десети век. Но очевидно манихеите са били там много по-рано. Атон става центърът на следващите пет писма, пълни с подробности за много оживения някога манихейски манастир, наречен „Свети Фотий“. Според директорията за Атон в Интернет „Свети Фотий“ става гръцки манастир някъде през единайсети век.

— Тоест виждате връзка между онези манихеи и гръцката църква?

— Гърците ли? — Трябваше й момент, за да разбере какво точно й казва. — О, разбирам какво имате предвид. Не. Нищо подобно. Гръцките манастири на Атон се появяват чак към края на десети век, преди разрива между Източната църква и Рим.

— А „Свети Фотий“ предшества манастирите в тази планина?

— О, да. Според тези писания — с около петстотин години. Умни са били онези манихеи. Намерили са си много подходящ светец, какво ще кажете? — Когато Пиърс не отговори нищо, тя добави, че „Свети Фотий“ е от „фос“… гръцката дума за „светлина“. — Всичко е с някаква цел, нали?

Изражението на Пиърс й беше достатъчно, за да се върне към основната си мисъл.

— Както и да е, атонският манастир е изграден около 380-а година. Според директорията монасите от „Свети Фотий“ избрали мястото, защото било толкова „близо до небето“, колкото могли да се приближат. Манихеите очевидно са проникнали там някъде към осми век. Според тези писма още през шести век е имало няколко такива манастира, разположени из цяла Гърция и Македония.

— Непривлекателната страна на манихейството.

— Точно така.

— Следващият цикъл писма?

— Това е мястото, запазено за отговора на въпроса „какво“. — Тя вдигна поглед към него. — За нещастие те не са много ясни. Става дума за нещо истинско, което усърдно и дълго пазят. Но има достатъчно доказателства да се предположи, че е нещо необикновено.

— Над академичните понятия ли? — попита той.

Възбудата от последните десет минути като че ли се смъкна от лицето й и предишната й загриженост се появи отново.

— Ако нещо, способно да подкопае устоите на католическата църква, е повече от чисто научно любопитство, да. Твърдят, че имат нещо, което може да прочисти вярата и да прокара пътя, за да се появи истинската им църква. Нещо много истинско за тях, „най-висок авторитет“, много по-висш и от самия Мани.

— И какво може да е това нещо?

— Не знам. Текстът е много мъгляв. Доколкото мога да предположа, нещо, предхождащо Мани и дори Евангелията. Пергамент, написан на гръцки. Това е най-конкретното, което разбрах. И най-обезпокоително е съобщението, че имат значителен брой клетки, пръснати навсякъде, които са способни да разпространят властта и мощта му.

— Дори и толкова късно — през десети век ли?

— Да. „Картографията“ на последните две писма очертава разположението на големи групи служители в католическата йерархия, свързани с манихеите. Има имена, които дори и аз разпознах, макар че това не е моят период.

— Добро извинение.

— Всичко това предполага — продължи тя, като пренебрегна забележката му — че никога не са изоставяли „Свети Фотий“ и просто са го обявили за свое седалище. Също така очевидни са и данните за останалата част на Европа. Дали са се укривали и далеч от Атон? Винаги са успявали да се справят със задачите си. Въпросът е: защо не са използвали това, когато мрежата им е била така добре разпространена?

— Може би са се опитали и са открили, че то не е толкова могъщо, колкото са си мислили.

Тя поклати отрицателно глава.

— Не. Писмата са ясни в предупреждението си, че онова, което споменават, е предопределено за „Голямото събуждане“, независимо кога ще стане то. Няма бойни викове за действие, няма сигнали, че завръщането на Месията е предстоящо, дори и в приближаващото се хилядолетие. Нещо повече, още когато са се криели в Атон, са подозирали, че в един момент Църквата ще заговори за манихейската ерес или нещо подобно. Както казах, манихеите са изчезнали от Запада през пети век — няма нищо споменато за тях, като се изключат фалшивите позовавания на катари, богомили и албигойци.

— И вие мислите, че те са оцелели. — Становище, а не въпрос. Пред погледа му мина образът на австриеца.

— Кой знае колко време са стояли встрани? От писмата става ясно, че са се окопали добре и са оцелели столетия. Кой ще докаже, че не са били способни да подържат едно по-продължително криене и бягство? От всичкото, което знаем, може би излиза, че те все още изчакват. Бих казала, че това е повече от малко земетресение. — Чак сега тя забеляза промяната в израза му. — И като гледам лицето ви, смятам, че сте съгласен с мен. — Погледна го право в очите и разбра, че има нещо повече от това. Когато заговори отново, тонът й не беше толкова любезен.

— Всъщност защо дойдохте?

Въпросът й го изненада. Не беше сигурен как да й отговори.

— Исках да разбера как върви със свитъка.

— Да, но защо толкова рано? Ако сте нямали представа какво е това… казах ви, че ще ми е нужно време, нали така беше? — Тя рязко спря, после каза: — Вие сте влезли в контакт с тях, така ли? — Той не отговори, но тя продължи да го притиска. — Вие знаете, че са успели да оцелеят. А те знаят, че свитъкът е у вас. — Той пак не каза нищо. — Значи затова ми разказахте всички онези глупости за „Сан Клементе“.

— Не са глупости — настоя той. — Човекът, който ми даде свитъка, каза, че е открит в църквата от четвърти век.

— И двамата знаем, че това е невъзможно; просто не е могъл да бъде открит там.

— Чак сега го разбирам.

— Кой беше? — настоя тя. — Кой ви даде свитъка?

— Човек, на когото вярвам.

— Може би ще се наложи да направите преоценка.

Тъкмо щеше да й отговори, когато го прекъсна звукът на тръба, последван от военна музика. Пиърс за момент се обърка и затърси източника на звука.

Без да реагира, Аниели погледна часовника си, протегна ръка зад купчината книги в края на бюрото и каза:

— Ранните новини. Шест и половина е. — И извади малък радиоапарат, снабден с часовник. Сините неонови цифри потвърждаваха часа.

— Понякога заспивам тук и го включвам да ме буди — обясни тя и спря, щом коментаторът заговори.

— Месецът на тъга и молитви дойде до своя печален край — започна той. — Добро утро, аз съм Паоло Тонини. Ецио Паладзини, главата на католическата църква, обявен за папа Бонифаций Десети, почина на шейсет и седем години. Новините за внезапната му болест разнесоха вълни от потрес сред католическата общност, когато преди двайсет и шест дни това бе съобщено. Източници от Ватикана потвърдиха, че тази нощ Негово светейшество се е споминал в съня си…

Пиърс се прекръсти. Аниели скочи, остави радиото в креслото, отиде в единия ъгъл и извади иззад един музикален шкаф малък телевизор. Измъкна от джоба си кърпа и с няколко бързи движения избърса прашния екран. После включи телевизора. Черно-белият екран оживя — показваха стари снимки на папата пред „Свети Петър“, един глас изреждаше кратки подробности за шестте години, които бе прекарал на папския престол.

— Угасете това, може ли? — каза тя на Пиърс, и посочи креслото, като не сваляше очи от екрана. Той изключи радиото и отиде при нея. Манихеите трябваше да изчакат още малко.

— … учен, много пъти оспорван, подобен папа не е имало от времето на папа Пий Втори през петнадесетото столетие. Въпросът сега е — подчерта гласът — за неговото наследяване. Вече има слухове за двама кандидати. Първият е дългогодишно доверено лице на покойния Бонифаций и също така изтъкнат духовник и учен, кардинал Джакомо Перети, архиепископ на Равена. — Снимка на италианеца по време на аудиенция при папата запълни екрана. — На петдесет и две, Перети е един от най-младите кардинали и мнозина го смятат за изтъкнат представител на либералите. Вторият — нова снимка зае половината екран до тази на Перети: стръмен алпийски пейзаж някъде в Тирол — е кардинал Ерих фон Нойрат, архиепископ емеритус на Линц, шейсет и осем годишен, радетел за помиряване с европейските протестанти чрез работа по обединяване на вярата. И двамата имат голяма подкрепа в конклава, макар че Перети…

Пиърс разглеждаше снимките. Имаше нещо познато, нещо, несвързано с нито единия от кандидатите. Приближи се до екрана; очите му се спряха на трета фигура — мъж, застанал отляво на фон Нойрат. Стоеше зад рамото на кардинала, лицето му бе потънало в сянка. Пиърс се наведе да го види по-ясно и Аниели забеляза внезапния му интерес.

Пиърс усети как гърдите му се стягат.

От екрана го гледаше човекът от Ватикана. Австриецът, който го бе изгонил от дома му.

Неспособен да откъсне очи от екрана, Пиърс усети как сърцето му замира.

3

Кардинал Джакомо Перети стоеше мълчаливо пред леглото с балдахин; слабата, почти безплътна фигура на Бонифаций Десети лежеше неподвижно под бялата тъкан, главата му бе отпусната върху копринената възглавница. Стаята — в която допреди три часа бяха само двамата — сега беше претъпкана с лекари, охрана, служители, адвокати — всички говореха тихо, група монахини бяха коленичили в молитва, забравили за всичко друго. Той беше последният, говорил с него, последният, който му бе държал ръката; на своя приятел от четирийсет години, който му беше отправил и последното си предупреждение преди да се отпусне в забрава.

— Пази се, Джиджи. Фон Нойрат иска да спи в това легло много повече, отколкото предполагаш. — Спокойна усмивка и папата си беше отишъл.

Перети нямаше нужда да му се напомня: залите вече бяха пълни със слухове, частният му секретар му беше съобщавал при два различни повода за яростна „предизборна кампания“ — това не беше позволено под никаква форма от канона, но сплетните бяха алчно поглъщани от вътрешните кръгове на Ватикана. Не бяха минали и три часа от смъртта на Ецио и вече всички правеха предизборни предположения.

Той се взираше в пепелявото лице: високо чело, обградено от кичури сиво-бяла коса, посинели устни. Някога острото, изсечено лице сега изглеждаше по-меко. Чудесна фасада за едно тяло без дух. Всъщност това беше без значение в суматохата на хаотичното движение наоколо.

Перети знаеше, че времето, в което може да стои до стария си приятел, е ограничено. Кардиналът камерленго — представляващ най-мрачната служба в църковната йерархия — щеше да дойде до час, за да заключи частните апартаменти, да счупи папския печат и да започне приготовленията за „новемдиелес“, деветте дни на траур. Той вече бе съобщил, че конклавът ще се събере на деветия ден — много по-скоро от обичайно, но имаше властта да наложи това решение. Повечето от членовете мислеха, че това е заради сегашния камерленго, кардинал Антонио Фабрици, който беше прехвърлил седемдесетте и гледаше вече да работи възможно по-малко. Но Перети имаше и друго обяснение — Фабрици беше един от дългогодишните съюзници на фон Нойрат.

— Искам всички да напуснат — тихо каза Перети. Гласът му обаче прозвуча достатъчно ясно в стаята, за да предизвика внезапна тишина. Един от охраната понечи да възрази, но Перети вдигна ръка. — Само за няколко минути.

Не помръдна — очите му се втренчиха в тялото; лицето бе лишено от изражение.

Монахините първи тръгнаха към вратата. Всяка се обръщаше към Перети и кимваше леко преди да се излезе — кармелитките винаги се съобразяваха с кардиналските желания. Последваха ги в бавна нишка адвокатите и лекарите; последни напуснаха тримата от охраната. Останал сам, Перети пристъпи към леглото. Отново се загледа в безжизненото лице, сякаш се надяваше на някакво потвърждение. Почти очакваше очите да се отворят и немирна усмивка да пробяга по устните на приятеля му.

Отидоха си най-после — живо щеше да каже Ецио, тъничките му крака щяха да се спуснат пъргаво на пода.

Перети коленичи до леглото, главата му се отпусна в молитва.

— Защо беше толкова загрижен за Атон, Ици? — Той вдигна поглед и отново се вгледа в притихналото лице. — И защо си отиде, без да ми кажеш?

Аниели наля още кафе и седна на кухненската маса. Разказът за австриеца бе изпразнил още една каничка еспресо.

— От друга страна — опитваше се тя да убеди както себе си, така и него — мъжете от охраната може да са били точно такива — мъже от Службата за охрана. Може би просто са търсили нещо, за което им е казано, че заплашва Църквата. Малко по-агресивни от необходимото, но все пак…

— Не. — Пиърс поклати глава, загледан в антрацитночерната течност в чашата си. — Дори и да се абстрахираме от Чезаре и Руини — а аз не мисля, че това би било правилно, помислете си, кой би търсил свитъка? — Той се втренчи в нея. — Има две възможности. Едната е някой да е научил за откритието, тръгва по дирите му и после прави като вас — дешифрира картата и открива връзката с Атон. И в този момент разбира, че молитвата е само първа стъпка, а не крайната награда. И решава, че свитъкът повече не му е нужен — вече има информацията, необходима му, за да иде в Атон преди всички останали и да измъкне това, което се намира там. Тоест, дори и да е изгубил свитъка, няма причина да го търси така активно.

— Така е — съгласи се тя.

— Има и втора възможност — продължи той. — Някой да е подочул нещо, но да не е стигал въобще до свитъка и поради това да няма възможност да го дешифрира. Без него няма картата. Без карта и молитва той би трябвало да приеме, че това е просто един от любопитните пергаментови свитъци, за които се говори, че съществуват, но са изгубени през вековете. Най-доброто, което би могъл да направи, е да извърши малко изследователска работа и да провери дали това не е само слух.

— Нито едната от двете възможности обаче не може да обясни огромното старание на нашите приятели от Ватикана. Освен ако — той се наведе над масата — те са знаели, че има карта, преди да са чули за откритието. Карта, която е много скъпа за тях. Въпросът е, като се има предвид това, което ми казахте, кой друг освен манихеите може да знае за картата?

— Разбирам… Всъщност вие сте прав. Никой не е мислел за „Съвършената светлина“ като за карта. Никой не би могъл да мисли така, като се има предвид, че се е вярвало, че няма има писмено копие.

— Тоест единствената личност, която би могла да има толкова много сведения за свитъка — заключи той, — е някой, който е знаел за картата още преди да е била намерена писмената й версия.

— А това — съгласи се тя — значително стеснява кръга.

Последвалата тишина само подчерта страшното значение на изреченото. След няколко минути Аниели каза:

— Това означава, че онези хора от Ватикана са част от нещо, датиращо отпреди хиляда и седемстотин години.

— И все още търсят документа — добави той, — което означава, че все още нямат представа къде ще ги отведе той. Ето защо толкова усилено се стремят да сложат ръка върху него. — Отново мълчание. Пиърс отпи глътка кафе. — Предполагам, че това ми осигурява някакво предимство.

— Какво? Не говорите сериозно. Ако това за Руини е истина, а също така и за онзи ваш приятел — монаха, трябва да смятаме…

— Вижте — каза той. Разговорът му с Данте — наистина ли беше вчера? — отново изплува. — Никой външен човек не би видял връзката между потвърдения сърдечен удар на един свещеник с акростих отпреди петнайсет столетия, да не говорим за непотвърденото изчезване на един монах и за евентуалното съществуване на нещо по-старо от Евангелието, някъде из Гърция. Дори и църквата ще бъде затруднена много. — Той спря. Спомените за образите от телевизионния екран отпреди малко се върнаха. — Ако фон Нойрат е замесен — мисълта, изречена гласно, беше още по-неудобна — кой би могъл да каже колко дълбоко е проникнало всичко това? И колко загадъчна всъщност е била болестта на папата?

— Тук вече малко се изхвърляте.

— Така ли? Щом и двамата приемаме, че тези хора са свързани с манихеиството, значи си представяте отлично какво са мислили за католическата църква през всичките тези векове. Мога само да си представя как се е развил техният „хипераскетизъм“, стремежът им към „единна, чиста църква“. Ако успеят, тук едва ли ще е най-приятното място. Освен това ще трябва да разрушат и сегашната църковна структура. Като се има предвид какво са сторили на Руини и Чезаре, без да споменавам изобщо малкото си надбягване с охранителите, можете ли да се обзаложите, че греша? — Мълчанието й беше достатъчно красноречиво. — Единственият начин да разнищим това е да стигнем първи в Атон.

Начинът, по който реагира Аниели, го изненада.

— Бихме могли да го унищожим.

— Какво?

— Свитъка, моите бележки, всичко. Нека това, което е в Атон, си остане в Атон. Не ми се вярва, че лично аз предлагам подобно нещо, но това може би е единственият начин.

— И да оставим онези хора безнаказани? Само през Атон може да си обясним какво представляват те и на какво са се надявали през цялото това време.

— Ако не успеят да го открият — настояваше тя, — не биха имали никакви изгледи за успех.

— Разбира се, че има начини да го открият. Разполагат с мен и с вас.

Това беше очевидно, но все пак до този момент Аниели не се бе сетила и сега направо зяпна.

Понечи да каже нещо, но спря, взе чашката си и бавно отпи глътка кафе.

След няколко секунди той каза:

— Аз… не исках да прозвучи така.

— Няма нищо — отвърна тя замислено; чашата все още бе в ръката й. — Вие сте прав, разбира ее. — Очевидно бе, че полага всички усилия да овладее нарастващото си безпокойство. — Те са открили вашия монах, вас и едва ли има основание да се мисли, че не биха могли да стигнат и до мен, за да получат името на манастира.

— Те искат свитъка. Знаят, че е у мен. Ще ме преследват. Но ако стигна пръв в Атон…

— Добре, стигате пръв. И после какво?

Той се опита да се усмихне и поклати глава.

— Не знам. Може би ще ги принудя да излязат на светло.

— Това не е отговор на въпроса ми. — Тя остави чашата, избърса с длан няколко трохи от масата и стана. — Значи нямам голям избор, така ли?

Гласът на Чезаре отново прозвуча в главата му.

— Съжалявам, че ви вкарах в тази история.

— Аз съм се набъркала отдавна — въздъхна тя. — През цялата си кариера да мечтаеш да откриеш подобен свитък, а след това, когато вече е в ръцете ти, да бягаш от него.

— Това е нещо много повече от древен свитък.

— Всички те са повече от обикновени свитъци, Иън. Повтарям това на студентите си вече трийсет години. Глупаво ще е, ако не използвам тази възможност, за да докажа твърдението си, нали?

Той знаеше, че тя се вкопчва във всяко нещо, за да се пребори с тревогата. Кой беше той, за да оспорва решението й?

— Трябва да се обадя по телефона. — Тя тръгна към вратата. — И да препиша бележките си, така че да можете да ги разчетете. — Искаше да се съсредоточи върху преследването, а не върху последствията от него. Една карта. Нищо повече. Спря се и се обърна към него. — Трябват ви и дрехи. Един католически свещеник в Атон… едва ли ще направи добро впечатление, нали?

След час му подаде голям плик, пълен с жълти страници. След това излезе и след два часа се върна с няколко пакета. През това време той беше успял да се запознае със съдържанието на плика и да начертае една карта. Порази го дори и малкото, което прочете — колко просто беше всичко, погледнато през увеличителното стъкло на специалиста.

Тя се бе справила добре. Панталони, ризи, бельо — всичко необходимо. Той отдавна се бе отказал от условностите на редовото духовенство. Докато пробваше един зелен пуловер, тя извади и последните неща, после измъкна и пачка пари. Той я погледна въпросително, но преди да си отвори устата, тя хвана ръката му и тикна парите в нея.

— Лири, драхми, дори малко долари. Където й да отидете, тези неща вървят.

— Не мога да приема…

— О, можете. — Тя се усмихна. — Може и да не се нуждаете от това, но така ще си осигурите безопасността. — Той се опита да й ги върне, но тя отстъпи назад. — И как точно се канехте да отидете до Гърция и да се върнете? С кредитна карта? — Тя поклати глава. — Винаги могат да я проследят. А също така и тегленето от банкомат. — Тя се оказваше много по-благоразумна и предпазлива от него. Как всъщност си бе мислил да отиде до Атон? Осъзна, че няма избор освен да прибере парите.

— В Солун имам бивш студент, Доминик Андракос — продължи тя, докато нареждаше багажа му. — Казах му, че сте ми колега. И че се казвате Питър Селдън.

— Какво? — Пиърс се изненада.

— Ами нали трябваше да направя нещо. Не бих искала да забърквам и Доминик в това. Питър Селдън е производител на грозде и вино, когото познавам от Калифорния. Прави превъзходно „шардоне“. Това бе първото нещо, което ме впечатли навремето.

По-добре беше да се съобразява с нейната схема. Всъшност той имаше нужда от фалшива самоличност много повече от онзи приятел Андракос — давеше си сметка, че истинското му име би могло да привлече нечие внимание в Атон. Тя наистина се справяше по-добре от него в това отношение.

— Казах му, че се интересувате от свети Амвросий и възможната му връзка със свети Фотий — продължи тя.

— Няма връзка.

— Да, но Доминик не знае това. — Тя постави сгънатите празни торби в едно чекмедже. — Неговите интереси са към един по-късен период — девети век, разколът между свети Фотий и Николай Първи и така нататък. Има много добри връзки в Атон. Каза, че ще се радва да уреди нещата. Очаква ви утре, късно следобед.

Очевидно бе успяла да изхвърли по-раншния разговор от съзнанието си. Сега и той бе обхванат от изследователска страст. Това започваше да прилича на игра. Купчина банкноти. Ново име. Бивш студент. Достъп до Атон. Това, че трябваше да покаже ватиканския си паспорт на границата — нещо лесно за проследяване — не разбиваше защитата му. Щеше да е в Гърция. Това беше всичко, което щеше да се знае.

Той мушна свещеническите си дрехи в раницата. От опит знаеше колко убедителни могат да бъдат в чужбина. Заедно с ватиканския печат на документите за самоличност те бяха досстатъчни, за да впечатлят някой безразличен пазач. Следващото, което потъна в чантата, беше дебелият плик.

— Знаете ли — каза тя, заровила се в шкафа — може да откриете нещо повече от това, което очаквате.

Внезапната й готовност да поднови разговора за истинския проблем го завари неподготвен.

— Осъзнавам това. Но колкото и манихеите да…

— Нямам предвид това — каза тя твърдо, все още с гръб към него. Той спря да подрежда раницата и зачака обяснението й. — Какво ще се стане, ако това се окаже нещо по-древно и от Евангелията? Как ще повлияе на Църквата, ако промени разбирането ни за Христос и неговите послания? — Тя се обърна към него. — Знам, че винаги сте си имали затруднения със структурата, но това ще надхвърли този проблем. Онези очевидно смятат, че това може да срути Църквата. Независимо от това как манихеите биха искали да го използват, Иън, вие, като католик, до каква степен бихте желали да стигнете до откритието?

За първи път от часове Пиърс осъзна първичната си реакция пред свитъка. Не разбиране. Не страх. Само почуда. Възможността за един истински Христос. Чистотата, връзката, която винаги бе търсил. Единственото Писание. Какво по-могъщо би могло да има от това? И ако все пак не беше в древния свитък, а го очакваше някъде в Атон? Ако не попаднеше в ръцете на манихеите, то едва ли представляваше заплахата, която Аниели виждаше в него. Най-малкото не и за него.

Може би именно затова толкова искаше да го открие, затова толкова бързо бе приел задачата като своя. Заради манихейската заплаха? Заради себе си? Не се напрягаше да отговори на въпроса. Нито пък можеше. Двете неща в момента бяха неразривно свързани. Въпросът трябваше да почака.

— Не знам — отвърна просто той.

— Може би искате да обмислите въпроса по-подробно. — Тя го изгледа, после отвори чантата си и измъкна една бейзболна топка от нея. Подхвърли му я. Без да мисли, той протегна ръка и я хвана. — Открих я в „Ринашенте“ — каза тя. — Поразително е какви неща има в наши дни по магазините.

Погледна пръстите му, свити върху малката сфера, и се усмихна.

— Все още си спомняте.

— Свещеник, подхвърлящ си малка топка в кафене, за да може да разгадае една древна рисунка? Да, това не се забравя. Пазете се само да не ви хванат монасите. Може да ви я конфискуват.

Пиърс пътуваше с влака към Бриндизи. Сънят бягаше от очите му. Аниели беше настояла да го заведе на обяд и му бе разказала сбито историята на Атон, с напразното усилие да придаде малко нормалност на създалата се атмосфера. Не си казаха нищо повече, докато се хранеха — около тях се чуваха достатъчно разговори, за да ги разсейват от грижите. Както и можеше да се очаква, разговорите за папата бяха монополизирали всяка маса. Всички правеха предположения и приличаха повече на комарджии, а не на опечалено паство — Перети: две към три, за Нойрат: равен резултат. Бяха включени и други имена. Пиърс беше впечатлен от познанията на обядващите относно вътрешните дела на Кардиналската колегия. Силвестрини: четири към едно (твърде стар); Монгелуци: шест към едно (твърде млад), Дейли и Тацрич: десет към едно (твърде непознати).

Беше твърде разсейващо и за двамата.

Сбогуваха се накратко и най-вече предпазливо: очевидно и двамата не искаха да се връщат към събитията от последния ден. Той стигна на гарата в един и половина на обяд.

Избра влак, в комбинация с ферибот. Обиколните пътища биха отнели дни, да не говорим за усложненията, които можеха да се получат в бивша Югославия. Беше снабден само с личната си карта от Ватикана, а знаеше, че паспортният контрол по Адриатика е доста по-лек от този по другите летища. Надяваше се, че австриецът не би могъл да наблюдава всичките изходни пунктове — въпреки че на този етап нямаше представа колко широка може да е мрежата му. Фериботите от Бриндизи пътуваха в две направления: за Албания и за Гърция, и тъй като мъжете от охраната на Ватикана едва ли имаха шесто чувство, пристанището не би трябвало да привлече особено внимание. Да, корабите бяха големият му залог. По това време на годината имаше много туристи, между които спокойно могкеше да се изгуби.

Влакът тръгна в 6:46 следобед.

В 8:00 си запази кабина за ферибота в 10:30 вечерта — 140 000 лири за пътуване до Игуменица на югоизточния бряг на Гърция. За следващия етап от пътя щеше да мисли утре.

Прекара двата часа в едно малко кафене в гръцки стил близо до пристанището, като прелистваше бележките на Аниели, за да минава по-бързо времето. Опитваше се да запомни подробностите около „Свети Фотий“ — описанията на по-характерните места, които тя бе извлякла от свитъка, бяха забележително подробни. Но недостигът на сън вече започваше да си казва думата и той усещаше как очите му се затварят. По-лесно му беше да насочи вниманието си към обичайния поток на туристите, отколкото към подробностите на набързо надрасканата карта.

Към девет часа започнаха да се появяват пътниците за неговия ферибот.

Движеха се като в ням филм — кафенето беше до брега и вътре не проникваше друг звук освен плисъка на вълните при вълнолома. Пиърс откри, че се заслушва в тях, постепенно обладан от нежния шум на Адриатика — ударите бяха по-малко натрапчиви от океанския прибой, с който бе свикнал в Кейп: вълните не се разбиваха с такава сила.

За момент той остави съзнанието си да се върне в миналото — спомняше си часовете, които бе прекарал на плажа, блясъка на залязващото слънце, как яркото синьо се превръщаше в бледолимонено — и всичко, което трябваше да прави, беше да плува към брега в обгърналото го спокойствие.

Може би именно това се надяваше да открие в Атон.

Близо до билетното гише прозвуча сигнал. Той вдигна очи и видя, че екипажът е почнал да пропуска пътниците на борда. Настоящето отново доби реални измерения. Туристите се движеха оживено, наблизо се готвеше да потегли още един ферибот. Той взе раницата си и отиде до мъжката тоалетна в задната част на кафенето — свещеническите дрехи изместиха зелените джинси, които бе обул у Аниели.

След десет минути крачеше по мостика на „Лаурана“ — още един спомен за летата в Кейп — фериботът, големият братовчед на корабите, с които бе пътувал до Вайнярд — външността му и документите отговаряха на въпросите, които можеха да му зададат служителите. Няколко безсмислени въпроса, подпис, печат върху различните формуляри, следван от изразително кимване, запазено за представители на духовенството. Нищо необикновено.

Намери лесно каютата си — помещение не повече от два метра дълго, с тясно легло в желязна рамка, завинтено за отсрещната стена, и малък умивалник, монтиран в ъгъла. Без прозорец.

Идеална изолация. По-успокояваща, отколкото би могъл да очаква.

В шест сутринта очите му внезапно се отвориха. Паниката му продължи по-малко от секунда, но това бе достатъчно, за да го вдигне от койката. Устата му усещаше вкуса на застоялия въздух. Седна в катраненочерната тъмнина на малкото помещение. Знаеше точно къде се намира, нямаше нужда да си припомня изминалия ден и половина. Това, че съзнаваше околната обстановка, нямаше нищо общо с моментния шок — бе свързано по-скоро с начина, по който бе спал — на ръба на будността, очите му от време на време се отваряха, сънищата бяха смесени с действителността в каютата, където не достигаше въздух. Последния път, когато бе погледнал часовника си, беше 3:30. Благодарен беше за последните спокойни часове.

Беше сънувал Данте, неясните картини се връщаха отново и отново. Винаги същите: монахът го водеше из „Свети Фотий“ — манастир, който никой от двамата не бе виждал — но не успяваха да стигнат до находката.

„Водиш ме по грешен път, Данте. Тя каза наляво.“

„Не искаш да отиваш наляво. Моля те, Иън, прави както ти казвам.“

„Но това е точно там. Знам, че е там.“

„Те са стари приятели. Повярвай ми“.

„Но това е…“

„Повярвай ми. Те ще променят всичко.“

„Колко силно искаш да го намериш, Иън? — Изведнъж изникна лицето на Петра. — Колко много?“

Трудно му бе да си обясни съня или нейната поява. В един момент бе отворил очи с усещането, че тя е тук, в потъналата в непрогледен мрак каюта. Първия път се стресна. Тревога, очевидно нямаща нищо общо с настоящата обстановка.

В 6:30 — вече бе взел душ и се бе обръснал — се качи на палубата при онези, които бяха взели от най-евтините билети — само едно място. Повечето спяха, по лицата им личаха следи от среднощно пиене и кой знае още от какво. Въпреки странната смесица от миризми свежият бриз успяваше да донесе соления аромат на морето. Той намери място до перилата и се загледа навън.

Никога не бе виждал Адриатика на слънчева светлина — не бе очаквал, че тук ще открие толкова жив, толкова релефен колорит. Дори и слънцето изглеждаше по-ярко — един непрестанен пулс, тласкащ напред водните гребени, оцветени в прозрачно синьо.

Беше точно така, както му го бе описвала Петра в онези моменти, когато заплашваше да го отмъкне към Дубровник, да намери лодка и просто да отплуват. Двамата. „Какво ще кажеш, а? Няма да е толкова зле.“ Той се усмихваше и й разказваше за Кейп. А тя се смееше.

— Или едното, или другото — казваше му. — Избери кое от двете.

В далечината се появи тънката ивица на брега. Той се взря за миг, после погледна часовника си. Още четирийсет минути до пристанището.

Откакто бе излязъл от Бриндизи, бяха изминали осем часа. Достатъчно време, за да се появи името на един свещеник в компютърния списък, и не беше необходимо шесто чувство, за да се разбере, че е на „Лаурана“, на път за Игуменица. Още по-лесно бе да се вземе самолет до Атина — или до някое частно летище близо до пристанището, — така че да се пресрещне фериботът. Пиърс разбираше, че не трябва да е толкова подозрителен. Огледа се и видя трима млади мъже — прозяваха се и се шегуваха. Погледна дрехите им. Приличаха на неговите — съвсем обикновени неизгладени панталони, измачкани ризи. Той се отдели от парапета и тръгна към тях.

Към 7:30 вече се бяха сприятелили.

Медиите бяха напълно изненадани от съобщението, което Найджъл Харис направи в последния момент. Повечето не очакваха размествания в тази сфера поне още шест месеца — срокът, обещан от Тони Блеър за провеждане на избори. Си Ен Ен реагира първа, като в 7:00 предложи телевизионен репортаж, в който доста мъгляво се обясняваше какво се очаква да разкрие полковникът — бившият полковник, както бе уточнено допълнително. Неговото доста явно напускане на Съвета и последвалите обиколки из Европа и Щатите го бяха превърнали в гореща новина. Публикациите през последните месеци в „Ню Йорк Таймс“, „Кориере дела Сера“ и „Франкфуртер Алгемайне“ не бяха навредили на достойнството му. Ако поискаше сутрешна телевизионна изява — Найджъл пред чаша кафе и филийка препечен хляб, — те биха се подчинили с най-голяма радост. Това ги устройваше. В крайна сметка „новата зора“ трябваше да е основна тема в изявлението му.

Беше мислил за Би Би Си. Малко по-почтено. Но по-домашно. Освен това нямаше тази международна аудитория, която предлагаше Си Ен Ен. Онези щяха да въртят интервюто му отново и отново, през целия ден, и щяха да го излъчват от всичките си станции. Ако не друго, то поне трябваше да са „международни“ — това бе повикът на деня.

Загряваха за предстоящото интервю още от девет вечерта. „Нощна линия“ бе отделила специално време за предстоящото изявление. Предвид часовата разлика те обещаваха да го излъчват до 2:00 през нощта, вашингтонско време, а и да предложат и собственото си тълкуване на нещата, които той щеше да коментира. Един коментатор допусна и възможността за пост в правителството на Блеър. Предвид факта, че премиерът набираше привърженици заедно с архиепископа на Кентърбъри, той очевидно се нуждаеше от помощта на всеки. Някой друг предположи, че пост в новия кабинет на САЩ би бил по-примамлив. Терминът „духовен съветник“ беше употребяван с известна доза игрив цинизъм. Други предсказваха, че ако бъде постигната някаква нова спогодба в Съвета, това ще е начин да се заздрави „новият християнски глас за хилядолетието“ чрез един обновен синедрион. Каквото и да беше, повечето големи телевизионни мрежи от Европа и Щатите му отделиха време. Харис беше новина, а новините означаваха рейтинг. Неговите съветници по връзките с обществеността му бяха казали да се подготви за многобройни ангажименти през следващите няколко дни. И все пак за какво ставаше дума?

В 7:04, след знака на режисьора в лондонското студио, Харис пристъпи към микрофона, извади две листчета от джоба на сакото си и започна:

— Добро утро. Казвам се Найджъл Харис и нека първо изразя благодарността си към Си Ен Ен за добрата организация в така краткото време, а също и към вас за това, че се съгласихте да ме изслушате през несъмнено напрегнатите ви сутрешни часове. Обещавам да бъда кратък.

— Както много от вас знаят — продължи той, — преди повече от година заех поста изпълнителен директор на Съвета по духовните ценности. По това време бях убеден, че организация от такъв вид може да постигне само ограничени успехи в едно светско общество, където, трудно ми е да призная, вярата и политиката никога не са намирали общ път за оформяне на бъдещето ни. Свидетел съм на неуспешни усилия — тук в Европа и в Съединените щати, които обикновено не даваха резултат, и почувствах, че времето ни отминава. Сега разбирам, че съм грешил. — Той спря. — Днес, както никога досега, ми е ясно, че тези цели могат да се постигнат само с взаимно сътрудничество между двете страни. Вярата трябва да проникне в политиката. Политиците трябва да гарантират правата на вярващите.

Той отново замълча — знаеше, че някъде в сградата на Съвета в Лондон телефоните се тресат от звънене.

„Не знаем дали ще се върне“ — щяха да отговарят служителите. Щеше да му достави огромно удоволствие, ако можеше да види изумените им лица през следващите няколко минути.

— Разбрах също така, че такова сътрудничество не може да бъде ограничавано. В Съвета се придържахме към доста тесни граници. Нашата програма бе по-скоро отчуждена, отколкото всеобхващаща. Когато стремежът да се заздрави семейството, да се възстановят всеобщите, изконни ценности и религиозните свободи се превърне в инструмент на егоистични политически стремежи, тогава загрижеността ни за духовното израстване може да се загуби в хаоса. Зная, че намеренията на Съвета в началото бяха добри, но е тъжно да се види мястото, където се намира той сега… Преди няколко месеца все пак реших, че има нужда от нова ръководна структура, от международна организация, която би отговорила на растящите нужди на новото хилядолетие, на новата зора. С надеждата да се ограничи духовната криза, продължаваща да поразява сърцевината на социалната ни тъкан, събрах заедно граждански и политически ръководители — имена, които ще бъдат обявени в края на предаването, споделящи моята загриженост. С надежда да вдъхновим последователите си, се нарекохме Алианс на вярата. В този момент Алиансът привършва окончателната редакция на едно предложение, което ще бъде изпратено до различни ръководители по целия свят: как по-добре да изградим здрав морален мост към новото хилядолетие. Напълно съзнаваме, че диалогът е едва в началото си, но той няма да означава нищо без вашата подкрепа. Все пак съм-тук тази сутрин, за да ви кажа, че копие от това предложение, заедно с декларацията за задачите на Алианса, ще се появи във вестниците из цял свят следващата седмица, считано от днес. Там ще бъдат и нашите телефонни и факсови номера, като и и-мейл адресите ни, така че да бъдем сигурни, че гласовете ви — гласове на почтеност, на обществена съвест и разбиране — ще бъдат чути.

— Предприемаме тази стъпка, защото чувстваме, че в един свят, свързван с почукването по клавишите на компютъра, не може просто да си седим така и да позволяваме най-скъпите неща — за нас и децата ни — да бъдат излагани на риск. Сами се нарекохме „безбожно общество“, „велика пустиня“, „общество на самооправданието“ и по този начин станахме лесна плячка за онези, които имат изгода от материалистичната ни гордост и духовна небрежност. Разцъфтява нова форма на тероризъм, където жертвите са безбожните. И затова става наложително да възродим навсякъде вярата и да действаме енергично и смело. Където и да намерим подходяща почва, трябва да поощряваме вярата, за да защитим самите себе си. Религиозните и, разбира се, моралните устои, не би трябвало да се разглеждат вече като овехтели реликви в един свят, осветен от разума, където технологията замести божественото. Бъдещето на нашите деца не ни позволява да сме нехайни и бездейни.

— Позволявам си да кажа, че Алиансът на вярата няма да се занимава с такива парични проблеми като националното здраве, балансиране на бюджетите, данъчните реформи, намаляване на дефицита, европейското финансово сътрудничество или подобни въпроси, които, макар и важни в определени сфери и за определени политици, само отклоняват погледа ни от наистина съществените и значими неща. Нашето послание излиза извън границите на политиката и затова няма партизанска програма.

— През следващите няколко седмици ще узнаете какво точно ние, от Алианса, смятаме да постигнем. Надяваме се, че ще се присъедините към целите ни. Иначе, без подкрепата ви, те биха били безсмислени. Всичко, за което ви моля, е да обърнете внимание на нещата, които ще кажем. Да ги осмислите. Вярвам, че ще се съгласите с мен, че всички заедно трябва да намерим начин, за да вдъхнем духовна и мооална сила във всяка област от живота ни. Ако не заради нас самите, поне заради бъдещето, заради онази дръзка нова зора.

Иначе какво би имало там? Благодаря за вашето време и търпение. Има ли въпроси?

Незабавно се надигнаха двайсетина ръце. Харис видя познато лице на втория ред. Маргарет Браун, от новините на Би Би Си.

— Господин Харис — започна тя, — оценявам желанието ви засега да оставите нещата в по-общ план, но бихте ли уточнили какво имате предвид под термина „религиозна бдителност“? За коя религия говорите?

— Бдителност за вдъхване и окриляне на вяра, Маргарет. Вярвам, че това е в основата на всяка религия. Проблемът не е да открием какво ни разделя, а какво ни свързва. Когато бъде публикувано обръщението ни, вярвам, че ще стане съвсем ясно, че разглежданите въпроси надхвърлят рамките на отделните граници.

— Да — продължи тя, надвивайки следващата вълна от ръкомахания и въпроси — но не твърдяхте ли същото и когато бяхте в Съвета? Да няма християнска програма, да избягваме консерватизма в програмата. И после, щом се стигна до лобистките ви усилия в Парламента, се оказа, че въпросът е съвсем друг. Не е ли Алиансът на вярата все пак нов фронт за определени интереси?

— Не съм сигурен какво разбирате под „фронт“, Маргарет, но ще кажа, че изборът ми да надникна извън рамките на Съвета има нещо общо със сърцевината на посланието, отколкото със самото послание. Духовното приобщаване не е нещо, което би трябвало да се опростява. Джим — каза той, като посочи Джеймс Томкинс от „Таймс“.

— Да. Господин Харис, казахте, че обръщението ще бъде публикувано във вестници из целия свят. Това би означавало доста пари. Откъде, ако мога да попитам, идва финансирането?

— Този вид информация ще бъде изяснен в обръщението за нашата цел. — За всички в помещението беше ясно, че времето за отговори е изчерпано. Въпроси без отговори. И все пак ръцете се вдигаха.

Скочи един репортер от „Индипендънт“.

— Споменахте, че Алиансът на вярата ще бъде „международна организация“. Може ли повече подробности?

— Нека поставя въпроса така: ако, да кажем, „Банк ъф Ингланд“ тук или Федералният резерв в Щатите трябва да се съобразяват с японската, руската, европейската — която искате — икономики, когато определят политиката си, смятам, че валутната криза ще надхвърля всички граници. Връзките… това е терминът, който обичат да употребяват сега — съвсем кратка дума — не съществуват само в областта на финансовите ни интереси. Световната общност може да бъде само едно — световна. И както трябва да бъдем внимателни към културните различия помежду ни, така е необходимо да се стремим и да откриваме обща почва, която да ни позволи да изградим определени връзки, простиращи се далеч — и до света, който не е нашият собствен. Синът ми, както и много от нашите деца, ще си позволя това сравнение, е абсолютно отдаден гуру от света на Интернет. За да бъда честен, доста често го използвам и като мой учител. — Кискания. — Въпросът е, че когато той влезе в „чата“, за да си говори с някое момче от, да кажем, Франция или Австралия, или кой знае откъде, бих искал да знам, че говорят един и същ език. Че се чувстват като общност. И че намират успокоение в това. Това всъщност се надяваме да постигнем.

Още един или два по-конкретни въпроса, последвани от друга серия не толкова свързани обяснения на Харис, и пресконференцията завърши. Той знаеше какво мислят репортерите за него и за уклончивите му отговори. Нека бъде така. Не искаше да ги впечатлява. Списъкът от имена, който скоро щеше да бъде разпространен, щеше да ги зарадва много повече. Негова грижа бяха хората, които управляваха медиите; те наблюдаваха тази среща. А за тях звънците и свирките, големият шум винаги бяха добре дошли. Колко от тях можеха да отидат по-далеч от бръщолевенето? Звънци и свирки. По-добре беше да ги остави за тях.

Пристанището на Игуменица се появи неочаквано от откритото море — широка подковообразна извивка на бреговата линия, очертана от къщи, жилищни блокове, хотели — всички притиснати към плажа, защитени отзад от северния клон на планината Пинд. Склоновете й се спускаха меко към града, дърветата и зелените площи стигаха на петстотин метра до водата. Някога оживено пристанище, където Алкивиад и Никий са събирали флотата си, за да поемат срещу Спарта, сега градът се задоволяваше да бъде убежище за туристи, основна точка от маршрута до Корфу, и разполагаше с няколко плажа. Пиърс стоеше зашеметен от красотата на това място. Както и неговите нови познати. И четиримата гледаха мълчаливо, докато фериботът приставаше. Плажът бе брашненобял и повече приличаше на преспа сняг, отколкото на пясъчна ивица. Това, което се виждаше откъм морето, сега бе придобило ясни очертания — дърво и камък на кейове и сгради, обветрено сиви, завършващи с керамичното червено на стръмни покриви, блеснали под лъчите на ранното слънце. Пиърс осъзна, че ако досега бе имал някаква идеализирана представа за Гърция, то Игуменица отговаря точно на неговите очаквания. Изражението на трите лица до него му подсказваше, че не е единствен.

След закуската бе разбрал, че младежите са тръгнали да гледат приятел, който щял да играе в летните футболни състезания във Верея, намираща се малко на запад от Солун. Достатъчно подходящо. Нещо повече: споменаха дори и за някакъв автобус. Той реши да се присъедини към тях.

Постара се да бъде в средата на тълпата, когато се насочиха към мостика. Беше неспокоен, но се мъчеше да оглежда колкото се може по-небрежно лицата на струпалите се по кея.

Доколкото разбираше, повечето бяха свързани с туризма: продавачи, хора, предлагащи превоз до близките курорти, всички говореха някакво подобие на италиански със силен гръцки акцент. Паспортният контрол беше чиста формалност — никой не обърна внимание, че един свещеник е облякъл цивилни дрехи. На брега гледаше да стои по-близо до компанията; правеше се, че е със стари приятели — ръка на рамото, докато се смееше, или оживено кимане на разказите им. Очевидно усилията, положени за присъствието на мач, който се оказа кръг от европейското първенство по футбол, звучаха малко като израз на хайлайф. Пиърс се опитваше да се включи, макар че не винаги разбираше за какво говорят. Няколко въпросителни погледа от италианците, последвани от изблици на сърдечен смях — заедно с очакваното дружеско потупване по гърба — превърнаха някогашното трио в чудесен квартет.

Доколкото разбираше, никой не проявяваше интерес към тях. Един или два пъти се огледа наоколо, като се правеше, че наднича за нещо в раницата си или си завързва обувката. Нищо. На автобусната спирка отново бързо огледа лицата — изглежда, половината ферибот се надяваше да се набута в единствения автобус за града. Пак нищо. Може би Службата за сигурност на Ватикана не беше толкова ловка или способна, както бе мислил. Той си купи билет, скочи в автобуса и се настани вътре — в Игуменица (нещо съвсем нетипично за Гърция) проявяваха достатъчно разум да синхронизират пристиганията на ферибота в пристанището с разписанието на автобусите. В рамките на двайсет минути тримата му приятели бяха на път да подновят прекъснатия си сън от предишната нощ.

Трябваха им повече от осем часа, за да пропътуват по-малко от триста и петдесет километра и това до голяма част се дължеше на честите спирки по пътя. Развитият и Третият свят се смесваха със завидна лекота. На всяка спирка — едно доста неясно понятие — шофьорът слизаше за по няколко минути, за да се поразтъпче и да побъбри с някого от местните, като даваше възможност на всички да се отърват за малко от сауната вътре. Понякога дори се разхождаше между пътниците и правеше кратки бележки за околните места — легенди за кентаврите, за Язон и аргонавтите — но никога не отговаряше на повече от няколко въпроса преди да затвори всички обратно в автобуса.

Пиърс се възхищаваше на широките пространства необработена земя. Отдалеч тя изглеждаше тучна и свежа, но отблизо зелените островчета се оказваха груба земя, дива растителност, никнеща навсякъде, където е възможно. Като че ли земята бе толкова стара, че не можеше да предложи нищо повече от вялото си съдействие на онова, което се стремеше да си осигури място под слънцето. Трева, дървета, подпиращи безкрайното небе, останки от далечно минало, които се появяваха от време на време край пътя, за да бъдат подминати с обичайното безразличие. Една страна на древни руини можеше да избира какво да почита.

Футболната тройка успя да поспи здраво; това обаче не освободи Пиърс от задължението на пътните разговори. Един италианец, очевидно притеснен от горещината — постоянно бършеше врата и челото си с бяла кърпа — използваше спиранията, за да се оплаква от положението си на всеки, който го слушаше. Изпуснат ферибот, изгубена делова възможност. След третата спирка Пиърс беше единственият, който не го отбягваше явно. Бремето на свещеническата чувствителност. Едва когато мъжът започна да разпитва за него самия, Пиърс стана по-твърд.

— Малко в отпуска — отвърна той.

— Къде? — настояваше мъжът.

— Където ме отвее настроението.

След това намираше причини да си остава вътре или да ходи до тоалетните по време на спирките, като избягваше общите миниобиколки. Чувстваше се странно пред тази си реакция — да посреща невинните въпроси с такова подозрение, но знаеше, че няма избор. Трябваше да захвърли повечето си милосърдни инстинкти. Дори и нещо толкова просто като приятелско бъбрене. Наблюдаваше как мъжът накрая започна да занимава съседа си по място; но и там признаците на досада дойдоха бързо и Пиърс се запита ако човекът с кърпичката не слезе на следващата спирка, колко ли дълго ще издържи другият.

Като си спомни защо е в автобуса, Пиърс се върна към бележките си, като обобщаваше странните подробности, описани от Аниели, подчертаващи ексцентричността на маншхеите. Макар и малко общо, описанието не беше по-малко интригуващо: драматизирани варианти на „Божественото възнесение“; ритуални церемонии на „просветление“, за да се изпробва желанието и усърдието на новопокръстения във вярата; тайни ритуали на къпане и ядене, придружени със загадъчни елементи. Между всевъзможните измислици на сектата само една винаги оставаше еднаква: изтънченият ритуал на поздравите, който се появяваше във всяко от писмата. За разлика от преписите на молитвата, там нямаше различия. Пет еднакви стъпки, които, макар че не можеха да бъдат възпроизведени физически в едно писмо, все пак бяха обрисувани достатъчно подробно, за да изградят ясна картина. Когато пристигнаха на мястото, където щяха да обядват, Пиърс откри, че вече сам може да рецитира „знаците на приемането“.

Още едно запознанство с Братството на Светлината.

Изборът му да спре в Каламбдка беше свързан не толкова с богатия избор на ястия в този град, колкото с малката му гаричка. На десетина километра от шосето за Солун, това беше единствената възможност да хване влак на изток или на юг — към Лариса и Атина или навсякъде между тези точки преди автобусът да потегли на север. Нещо повече, това решение предлагаше едночасова почивка от задушаващата жега на обедното слънце.

Всъщност Каламбака беше очарователно място, по-голям от градчетата, през които бяха минавали досега, с централен площад, запълнен от няколко кафенета и ресторанти. Всичко, несъмнено, предназначено за бизнеса с туристи.

Преди да се спре на един, Пиърс реши да види дали скоро има влак за Солун — през Лариса, — който можеше да е по-бърз от автобуса. На гарата откри, че наистина, по отношение на загубените часове, влакът ще му икономиса цели три. По отношение на реалното време обаче този за Лариса щеше да потегли след цели шест часа. Разбира се, ако пътуваше за Атина, щеше да замине само след час. Нищо чудно.

И за да не бъде прескачането до гарата напълно загубено време, той спря при една будка и си купи един от местните вестници. Идеята да поупражни гръцкия не беше много лоша.

Докато прибираше рестото, забеляза до гишето за информация съседа по място на човека с носната кърпа. Очевидно не само Пиърс търсеше нещо по-бързо от автобуса. И за секунда на Пиърс му се стори, че този мъж го наблюдава.

Каза си, че това е нищо — в крайна сметка досега бяха пътували заедно в автобуса. Беше естествено за някого да погледне към познато лице. Не беше ли направил и той същото? Все пак имаше нещо във внезапното извръщане на очите. В пристъп на чиста параноя, Пиърс си представи разговора между двамата мъже в автобуса, мушна монетите в джоба си и колкото се може по-спокойно закрачи към изхода, като се насили да не се обръща.

Докато пресичаше улицата, успя да мерне гарата през рамо; мъжът крачеше след него към магазините и кафенетата. Колкото повече Пиърс мислеше за това, толкова повече разбираше, че предпазните мерки, които бе взел в Бриндизи и после в Игуменица, са доста любителски. Да наблюдава няколко туристи. Да открие група, с която да говори. Лесни решения за една невидима заплаха.

Не можеше да измисли нищо друго, освен да предположи, че заплахата вече се е появила.

И все пак нямаше никакъв смисъл. Ако един от двамата мъже беше от Службата за сигурност на Ватикана, защо чакаха досега и не се приближаваха към него?

Освен ако, разбира се, изобщо имаха намерение да влизат в контакт с него. Внезапно в главата му проблесна, че Ватаканът се нуждае само да го проследи. Нямаха представа къде го е изпратила „Съвършената светлина“; всичко, което им трябваше, бе да качат някого в автобуса и да оставят свещеника да го отведе при пергамента. Възможността обаче да се прекачи на влака бе притеснила преследвача му.

Спря и се загледа във витрината на един магазин; с крайчеца на окото си забеляза как мъжът спира, за да си завърже обувката. Това беше цялата информация, от която се нуждаеше. Наоколо нямаше подлези и безистени и той разбра, че няма възможност да се отърве от непознатия. Трябваше да намери друг начин.

Отправи се към площада. Повечето от пътниците в автобуса седяха в очевидно най-доброто заведение, което Каламбака можеше да предложи. Вместо да спре при тях, той мина покрай фонтана в центъра и се отправи към едно не толкова представително кафене на отсрещния край на площада. Дори и келнерите бяха изненадани от пристигането му. Невъзмутим, Пиърс седна и вдигна менюто пред лицето си. Забеляза, че мъжът се е разположил така, че да може да го наблюдава пряко. Пиърс махна на келнера, посочи нещо на листа, после поиска кафе. Келнерът кимна и изчезна.

След две минути се върна с чаша и я постави на масата. Пиърс сръбна глътка и попита за мъжката тоалетна. Келнерът посочи към вътрешността на заведението и Пиърс стана и влезе. Отвън можеха да го видят, а същевременно той можеше да следи прекрасно човека в другия край на площада. Минаха пет минути преди келнерът да излезе с поръчката му — чиния с нещо кафяво. Пиърс му даде няколко банкноти и му каза да отнесе яденето на масата отвън. Келнерът излезе, после се върна в кухнята.

Пиърс изчакваше.

Минаха десетина минути и накрая непознатият се насочи към кафенето. Лицето му изглеждаше загрижено, Пиърс се дръпна по-навътре в сянката на залата. Няколко минути наблюдаваше как човекът се прави, че обикаля просто от любопитство. Накрая обаче нямаше избор и тръгна към вратата. Пиърс бързо излезе и преди мъжът да може да реагира, му кимна.

— А, здравейте. Нали и вие сте от автобуса от Игуменица?

— Да — отговори мъжът.

— На една седалка с онзи бъбривия италианец.

— Да.

— Ще ми направите ли компания?

Само моментно колебание.

— Много любезно от ваша страна.

Петнайсет минути бъбриха безсмислици, Пиърс си поглеждаше часовника и по едно време каза, че пътува за Атина. Влакът беше след двайсет и пет минути. Какво съвпадение, мъжът също пътуваше натам. Можели да пътуват заедно? Пиърс заяви, че това е прекрасна идея. Свършиха с обяда, отидоха пак на гарата, купиха билети и започнаха да се разхождат по перона.

За голямо свое облекчение Пиърс забеляза, че гръцките влакове са в стария европейски стил: отделни купета с врати към коридора. Насочи се към задната част на влака. Трябваше да убият още пет минути и те седнаха в предпоследния вагон, разговорът ставаше все по-приятелски и лек с всяка секунда.

Пиърс изчака още две минути и внезапно се намръщи.

— Какво ви е? — попита мъжът.

Пиърс задържа дъх, после каза:

— Стомахът. — Усмихна се. — Сигурно от ресторанта. Гръцката храна май не ми понася.

Мъжът кимна; в очите му се появи загриженост.

— Е, все ще мога да издържа, докато влакът тръгне — добави Пиърс.

Усмивката на мъжа се върна.

С остро изсвирване влакът бавно потегли. Пиърс стана, взе си раницата — да си извадел тоалетна хартия и кърпа, излезе в коридора и тръгна към задната част на вагона. Усещаше, че мъжът ей сега ще се покаже от купето. Остави раницата на пода, наведе се уж да я развърже — и го видя. Изправи се, бутна вратата на тоалетната, без да натиска дръжката, уж че е заключено, и тръгна към последния вагон. Дори и през замърсеното стъкло видя как мъжът се приближава. Затича бързо по коридора, стигна края на влака и отвори вратата — след секунди щяха да излязат от гарата. Той стисна раницата и скочи.

Ударът беше силен, тялото му се изтъркаля по цимента четири-пет пъти. Най-остра бе болката в рамото. Лицето му бе останало невредимо, прикрито от раницата. Пиърс погледна след ускоряващия влак. След няколко секунди от вратата се наведе един мъж — влакът вече беше доста далеч и Пиърс не можеше да го разгледа, но действията му бяха достатъчно ясни: трескава изненада, докато съобразяваше, че влакът увеличава скоростта си и че вече не може да скочи.

Беше се отървал от преследвача си. От тази мисъл дори болката в рамото му поутихна.

Към него тичешком се приближи един гаров служител и се развика, че компанията не носела отговорности за скачащи от влака. Пиърс се изправи, кимна и отвърна:

— Нямаше тоалетна хартия.

След пет минути излезе от гаровата тоалетна — бе се погрижил да се поизчисти от драскотините и мърсотията. След още пет минути благополучно се качи на автобуса.

Напрежението от последния половин час му натежа едва когато автобусът потегли.

Верея мина и замина, заедно с бързото сбогуване с тримата нови приятели. Половин час по-късно автобусът се движеше в предградията на Солун.

Макар че беше успял да обърка преследвача си в Каламбака, Пиърс остана нащрек. Оттогава бяха минали няколко часа, достатъчно време неговият компаньон по обяд да се свърже с приятелите си и да ги насочи към Солун: това бе логичното решение.

Пиърс се нареди зад първата група пътници, слизащи от автобуса. Нямаше представа какво ще направи, ако се появи някой. Беше изчерпал цялата си фантазия в Каламбака.

Мина по рампата на автогарата и влезе в голямата чакалня.

Автогарата беше по-голяма, отколкото беше очаквал, залата беше покрита с извит купол от стомана и стъкло покрай стените, имаше десетки будки за цигари, вестници и закуски, слабият звук на увеличеното ехо правеше съобщенията почти неразбираеми.

Почти веднага Пиърс забеляза един мъж — на не повече от двайсет и пет, който вървеше право срещу пристигащите. И като че ли гледаше право към него.

За втори път през последните няколко часа Пиърс почувства как кръвта се отдръпва от лицето му и се навря още по-навътре в групата.

Мъжът продължаваше да върви срещу него. Пиърс разбираше, че е безсмислено да бяга. С крайчеца на окото си забеляза пазач на един от изходите. Тъкмо се канеше да се спусне към него, когато младият мъж направи нещо, което Пиърс не беше очаквал.

Размаха ръка и колебливо се усмихна.

Движението спря Пиърс.

— Професор Селдън? — попита младият човек. — Питър Селдън?

На Пиърс му трябваше цяла секунда, за да си спомни.

— Да… Да, аз съм.

— О, хубаво — каза мъжът. — Малко се тревожех. Доминик Андракос. Професор Аниели ми се обади…

— Разбира се. Да. Здравейте. — Двамата се ръкуваха.

— Бяхте загрижен как ще намерите пътя до жилището ми, така ли? — попита Андракос.

Пиърс разбра, че облекчението, изписано на лицето му, е било твърде очевидно.

— Всъщност да.

— Разбираемо е. — Андракос се усмихна. — Солун може да обърка всеки. Професор Аниели ви описа по телефона. Каза ми, че пристигате с ферибота. И тъй като от запад има само по един автобус дневно, репгих да си опитам късмета. Колата ми е точно отпред.

— Водете тогава — каза Пиърс на гръцки.

— О, вие говорите гръцки? — каза Андракос любезно. — Професор Аниели не ми спомена това.

— Достатъчно, за да се оправям. Но със старогръцкия съм по-добре.

— Е, тук ще можете да се поупражнявате.

След десет минути вече се бореха с натовареното движение по булевард „Игнатия“, една от най-широките артерии на Солун, и Андракос разказваше за историческите места, покрай които минаваха. Пиърс държеше едната си ръка върху таблото на колата и кимаше всеки път, когато младия човек поемаше дъх. Ако не беше скоростта и все още напомнящите за себе си минути на ужасно напрежение на автогарата, вероятно щеше да се наслаждава на тази част от пътуването. Във всеки случай беше доволен, че се приближава към планината.

Охранителят при бюрото кимна на Клайст: нямаше нужда от легитимиране, нито от допълнителен поглед към това, което носеше. След смъртта на папата мерките за сигурност бяха затегнати, повечето сгради във Ватикана бяха под постоянно наблюдение. Като старши офицер обаче Клайст беше станал позната фигура в целия Град. Всъщност през последните два дни бе идвал четири пъти в „Света Марта“. Нищо чудно, като се имаше предвид, че шестетажният хоспис скоро щеше да приюти стотината членове на конклава. От летия кардиналите бяха принудени да се завират в тесни, неудобни стаи в папския дворец; сега можеха да се радват на много по-просторни помещения по време на колебанията си кого да изберат. Папа Йоан Павел II се бе погрижил за това. Папа Бонифаций не бе открил смисъл да връща нещата обратно.

След като бе огледал сградата няколко пъти, Клайст реши, че би било по-добре, ако покойният го бе направил. Целият комплекс беше твърде пръснат, твърде разпокъсан и труден за наблюдение.

Разбира се, грижите му нямаха нищо общо с безопасността на кардиналите. Всъщност беше точно обратното. Да погребе стотина мъже под петдесет тона мрамор изискваше — както бе установил — много повече експлозиви, отколкото за папския дворец. Имаше и много голяма опасност всичко да се разкрие. Това, че пластичният взрив щеше да бъде поставен в сградата само час след като участниците бъдат свикани, не променяше много нещата. Внезапни проверки от отряда по експлозиви — те водеха обучени кучета — можеше да се очакват всяка нощ, когато конклавът се събираше на заседание. А след като изберяха нов папа, охраната щеше да стане още по-строга. Всичко това означаваше, че докато светът честваше избирането, той трябваше да тича из хосписа и в рамките на дванайсет-четиринайсет минути — в промеждутъка между тръгването на кучетата и връщането на кардиналите — да сложи бомбите.

Фон Нойрат категорично настояваше някои части от експлозивите да останат сравнително запазени, за да може да се проследи произходът им. Трябваше да се справят с редица трудности, докато получат необходимото — експлозиви, които техният сирийски дилър уверяваше, че са от оръжейния склад на Дар Хаджид, най-отчаяната и войнстваща групировка в Иран — и които не би трябвало да затруднят много намирането на първоначалния източник. Изборът на обектите за взривяване — третия и пети етаж, от друга страна, имаше връзка с разпределението по стаи, а също така с характера на сградата. Някои важни кардинали бяха на петия етаж. Най-добра възможност за оцеляване на отделни части имаше на третия. Както бе казал на фон Нойрат, с един удар два заека: печатът на Аллах върху жестокостта и повече места за техни хора в Кардиналската колегия. Беше проявил истински ентусиазъм при описването на подробностите по акцията.

При това ужасът, който подготвиха, ни най-малко не тревожеше Клайст, по-сложно беше с преките инструкции, които получаваше само той, когато обсъждаха с кардинала приготовленията. Обичайният протокол изискваше Блейни, Лудовизи и графинята да са в течение на всяка подробност. Но фон Нойрат бе заявил, че контактите по този въпрос трябва да се ограничат максимално. Макар това да изглеждаше странно.

Като стигна петия етаж, той измъкна набор скоби и част от плана на етажа и тръгна по коридора. Схемата беше учудващо проста. Във вътрешността на няколко вентилационни тръби и отвори в тавана, разположени в общото помещение, монтира скоби, като на всяко място изчакваше около минтута, та епоксидната смола да се втвърди. Същото бе правил този следобед и на третия етаж. Още едно или две минавания и всичко щеше да е готово.

После слезе на приземния етаж, кимна на охраната и каза:

— Всичко изглежда наред.

— Не сме и очаквали друго — отговори мъжът.

„Добре е да се чуват такива неща“ — помисли си Клайст, докато потъваше в нощта.

Като видя университетското общежитие, Пиърс си помисли, че в сравнение с тези малки помещения ватиканските му стаи са претрупани. Андракос настоя да пийнат по чаша преди да излязат; Пиърс прие с готовност, предвид преживяното през последния ден и половина. Чукнаха се над мъничката дървена маса в помещението, което минаваше за кухня, и обърнаха чашите на екс.

Пиърс се закашля и очите му се напълниха със сълзи. Беше пробвал „узо“, но това определено не беше „узо“.

— Наздраве — каза младият грък. — След това качествено питие няма да имате нужда от алкохол поне два дни.

— Е, значи всяко зло за добро.

Андракос се усмихна и напълни чашите отново преди Пиърс да може да каже „не“.

— Там, в планината, пият само вода.

— Мога да разбера защо.

И преди шофирането на Андракос го бе разтревожило, а пък сега, след две от тези чашки, изобщо не гореше от нетърпение да го види отново.

За негова изненада алкохолът не промени много нещата. В действителност дори като че ли повиши умението му. Докато Пиърс се бе вкопчил в арматурното табло и в дръжката на вратата, Андракос караше из улиците, като задминаваше колите в следобедното движение с изключителна лекота. Дори успя и да му покаже арката на Галерии, двайсет метра изветрял от времето камък и мрамор, външната облицовка бе паднала, откривайки само един портал, на който бяха запазени няколко реда очукани барелефи: прозорец към римското минало на града.

— Малко напомняне за вашия дом — каза Андракос.

— Не прилича на Бостън — рече Пиърс.

— Не — рече Андракос, — имах предвид сегашния ви дом.

— Бостън би ви харесал. Само не забравяйте да си наемете кола.

Минаха по някакви тесни улички; бърз поглед към родното място на Ататюрк, потвърждение за това, че Солун е място за срещи между Изтока и Запада. Андракос бе доста приличен гид и с удоволствие разказваше мрачната история на града, осеяна с войни и бедствия, като постоянно подчертаваше, че независимо от това какво са се опитвали да наложат завоевателите, никога не са имали възможността да избегнат характерния гръцки отпечатък. Солун винаги е бил гръцки, а реликвите — римски, турски, арменски — проникнати от образа на елинистичното минало.

Чак сега Пиърс разбра, че вместо да отиват към планината, навлизат все по-навътре в града, и попита домакина си накъде кара.

— Отиваме за визи — обясни Андракос. — Без визи няма монаси.

След пет минути спряха пред Министерството на Македония и Тракия. Улица „Агиу Димитриу“ отговаряше на римския „Палацо Боргезе“, макар и в доста по-скромен размер и вид. Пепелявосивата сграда се издигаше малко по-навътре от улицата, една декоративна градинка със ситен чакъл водеше към стълбите на главния вход, пред които се издигаха колони и арки. Вътре фантазията на строителя бързо се изчерпваше — мрачни голи стени, врати, водещи към многобройни канцеларии, заедно с две странни съвременни фигури, които стояха на стража до входа. Далечен отзвук от игривите решения на Бернини, които се бе надявал да открие тук.

Андракос забърза към главната зала, като постоянно се здрависваше и кимаше на всеки. Същото беше и на втория етаж: гъркът говореше на малките имена; усмивки и помахвания го следваха по коридора. Очевидно Аниели бе избрала добре своя познат.

Стигнаха една канцелария в дъното на коридора и Андракос влезе, без да почука.

— Ясу, Станто — каза той и тръгна право към бюрото.

Човекът, седнал зад бюрото, вдигна очи — една леко състарена версия на Доминик, братско просветване в очите.

— Никога ли не чукаш, Ники? Можеше да има някой…

— Казах ти, че идвам. Трябват ни документи.

Чак сега по-възрастният Андракос забеляза Пиърс на прага.

— О, да. Здравейте — каза той на английски. — Заповядайте, влезте.

Пиърс пристъпи напред, впечатлен от гледката през прозореца — живописна черква, няколко издути купола над керемиден покрив, ясно указание за важното положение на Станто в министерството. Изглед, за който трябваше да се чака с години.

Доминик вече ровеше в купчините книжа на бюрото.

— Те не са в тези купчини — каза Станто, като се опитваше възможно най-добре да прикрие досадата си, усмихна се на госта, после взе документите от ръцете на брат си и продължи на съскащ гръцки: — Виж, Ники, не мога постоянно да уреждам за теб нещата в последната минута. Това е сериозна служба, а не туристическа агенция. Момчетата в планината могат да се ядосат.

— Там ме обичат — отвърна Доминик и намигна на Пиърс.

— Те обичат Бога, Ники. Теб те търпят.

— Едва ме търпят. — Доминик се засмя. — Между другото, професорът говори гръцки.

По-възрастният Андракос се поколеба, после се обърна към Пиърс.

— Ох. Разбира се. — Той протегна ръка. — Извинете. Константин Андракос. Обикновено не съм така…

— Няма нужда да се извинявате — каза Пиърс, като стисна ръката му. — Питър Селдън. Аз би трябвало да се погрижа за това. Моя е грешката, че оставих нещата за последния момент.

— Много сте любезен, че го казвате, професоре, но аз си познавам Доминик. Не му е за първи път.

Той отиде до един шкаф и извади някакви внушително изглеждащи папки. Пиърс забеляза, че и на двете е написано, че са документация на Светата общност на планина Атон. Носеха и характерния знак: голямата имперска емблема — двуглавият орел на Византия — в горния си край.

— Издадоха „диамонитирио“ само преди петнайсет минути. Мастилото сигурно още е влажно.

Доминик взе паспортите и като се опита да бъде самата любезност, попита:

— Ами корабчето? Осигури ли корабче, Станто?

— Да, осигурих ви превоза — отвърна с досада по-големият брат, като че ли се обръщаше към дете. — Ще ви чака в Уранополис. В Дафни ще ви посрещне брат Генадиос. Каза, че вече ви очаква.

— Казах ти, че ме обичат.

— Мисля, че имаше предвид професора. — Той се обърна към Пиърс. — Генадиос ми спомена, че някога е работил малко върху свети Амвросий.

— Наистина ли? — Пиърс се усмихна. — Аз… просто нямам търпение да поговоря с него.

Доминик вече беше до вратата.

— Сигурен съм, че имаш още много работа. Не искаме да ти пречим.

— Ти никога не си искал такова нещо — каза по-големият брат. — Само че гледай да си сложиш ред в нещата.

Сто и трийсетте километра до Уранополис — така наречената Небесна порта, нещо малко по-голямо от село в основата на Атонския полуостров, им отнеха малко повече от два часа. Доста изненадващо, като се имаха предвид пътните условия.

— Веднъж го взех за час и четирийсет и пет. — Лицето на Андракос светна в усмивка, докато паркираха на една уличка, широка едва колкото да могат да отворят вратите на колата. — Един приятел твърди, че го е взел за час и половина, но е бил сам. Моят рекорд все още е валиден.

Той измъкна парче хартия, надраска нещо на него, после го остави под чистачката.

— Това е за хората, които живеят тук — обясни гъркът. — Просто им съобщавам кога ще се върнем, за да преместят колата, ако потрябва.

Пиърс забеляза, че ключовете останаха на таблото. Наистина различен свят.

Тръгнаха към следващата улица, малко по-широка и тук-там павирана, но определено нуждаеща се от поправка. Тя слизаше надолу през селото; малките къщички от двете страни приличаха на гигантски пясъчни стъпала, водещи към брега.

— Доста е пусто — отбеляза Пиърс.

— Повечето от лодките още са в морето. Но след час, когато се върнат и почнат да пият, ще е доста шумно.

— От онази огнена течност, която пихме при вас ли?

— Тя е като оризова водица в сравнение с тяхната пиячка — засмя се Андракос. — Не ща да ви кажа колко пъти съм идвал тук и не съм стигал до планината.

— Друг вид изследвания — усмихна се Пиърс.

Приближиха се до една древна кула, издигаща се близо до водата. Два-три тесни прозореца гледаха от върха й, тук-там мазилката се бе изкъртила, виждаха се тъмночервените белези на тухления зид отдолу, но кулата се извисяваше, достатъчно горда с височината си — единственият знак на истинската цивилизация сред вечния декор зад нея.

— От това, което чух — отбеляза Пиърс, — може би е нужно нещо по-силно от узо, ако трябва постоянно да се занимавате с монасите. Казвали са ми, че са доста строга компания.

— Строги ли? Те приемат нещата толкова сериозно, че не позволяват в планината нищо женско. Нищичко. Нито коза, нито крава, нито кокошка. И това само защото преди хиляда години неколцина от тях имали приятелски отношения с някои от дъщерите на овчарите… Може би затова наричат мястото „Градината на Девата“.

— Не съм много сигурен — Пиърс се засмя — дали Светата Дева би била съгласна с това.

— Защо? Дори и нея не биха пуснали горе.

Стигнаха до брега и тръгнаха по един тесен мостик: дъските скърцаха под тежестта им. На края на пристана имаше малка кабинка, в която светеше една-единствена крушка. Андракос пристъпи напред.

— Ще се върна след минутка.

Вратата се затвори след него, последва шумен разговор. Пиърс пристъпи към ръба на пристана. За първи път бе останал сам.

Беше достатъчно да затвори очи и да се вслуша в плясъка на вълните, да вдиша дълбоко въздуха, смесен с аромат на мандарини и сено; или да присвие силно очи и да се обърне към слънцето, залязващо зад Беломорието, и към облаците, образуващи тънки червени ивици върху потъмняващото синьо на небето. Вместо това гледаше с широко отворени очи — всичко пред него блестеше, това го освобождаваше от всяка мисъл. Очите му се бяха спрели на една точка, може би на стотина метра разстояние, място на пълна неподвижност. На безтегловност. И за няколко мига той беше там, освободен от всичко около себе си, носещ се, плуващ във въздуха. Чувстваше как водата се надига около него, как залива главата и безсилно отпуснатите му ръце.

— Сега вече знаете защо монасите са дошли тук. — Андракос бе застанал до него. — И защо планината е тяхна.

Пиърс продължи да се взира в невероятната картина. Андракос също не се помръдна. После Пиърс се обърна; на десетина метра ги очакваше рибарска гемия с набит капитан с квадратна посивяла брада.

Гърция беше хубава, погледната отвсякъде.

Андракос отиде при кормилото да бъбри с капитана и остави Пиърс да се любува на изгледа на Атон откъм морето. Пиърс стискаше ръждивите перила, с нарастващо чувство за нищожност пред планината.

Това, което отдалеч приличаше на трева и дървета, скоро отстъпи място на оголени скали, стръмни склонове, спускащи се към морето камънаци, зелено-бели въглени, искрящи срещу вечерното небе. И там, където покривалото от дъбове и зелени храсти се опитваше да наложи волята си, широките склонове от назъбени стени се издигаха нагоре, за да осуетят и най-агресивните им опити. Дори разпокъсаните парчета прозрачни облаци, носещи се отгоре, не можеха да се надяват на нещо повече от измамна надежда срещу суровия и недостъпен терен.

Богът на Атон беше отмъстителен Бог, изпитващ вярващите в него, нямащ желание да им предложи лесната си милост.

И все пак красотата на планината беше безспорна, не само заради гордото й величие, но и заради нейната монолитност, тя беше ръбът на разлома между морето и небето. Приличаше на извечно, първично чудо.

Пиърс стоеше, останал без дъх пред това величие, поразен от усещането за плът, за една жива, дишаща земя. Планината беше свещена, и не толкова заради това, че хората я бяха избрали за свое убежище, колкото заради допира си до божественото във всичките му аспекти. Святост, подчертавана от бруталността на природата.

Истината пролича още по-ясно, когато се видяха и първите манастири, съвършени хоризонтални форми, издигащи се над парцаливия хаос на планинското лице. Идеални редици от балкони и покриви, издигащи се над склоновете; камбанария, покрита с характерния византийски купол, стърчаща от замръзналата ъгловатост. Слънцето бе слязло много ниско, за да могат да се виждат подробности, но светлините отвътре образуваха съзвездие, очертаващо малкия град там горе. В неочаквани моменти гледката се изменяше, като откриваше странни отклонения от основната група манастири. Скоро те изчезнаха от погледа им и в далечината се появи ново съчетание; сега профилът на планината се очертаваше срещу вече потъмнялото небе. Някои от манастирите се бяха осмелили да се изкачат нависоко, оспорващи разликата между земята и звездите; други се бяха сгушили в малките долини; видът им беше като на поток от неукротена вода. Всеки от тях — място на съвършен ред, на хиляда години пълна отдаденост.

И той знаеше, че един от тях е пазачът на пергамента, чиято истина надхвърля прелестта и очарованието на самата планина. Като се загледа нагоре към небето, Пиърс разбра — може би за първи път — какво го е довело тук. И до какво се е приближил толкова близо.

Гемията вече бумтеше покрай брега. Погледът му се спря на върха на планината, забулен в корона от облаци. Дори и в тези вечерни часове можеше да се забележи, че блясъкът от единствения манастир в основата му огрява короната му със златно сияние.

„Свети Фотий“ бе на края на полуострова, най-таченото от всички места, запазено за най-най-светия от манастирите.

Капитанът намали хода и остави гемията да се плъзне към пристана на Дафни, селището, което беше в средата на острова — само дотам имаше право да ги води. Оттук щяха да поемат с муле или камион, в зависимост от трудността на подстъпите към манастира „Свети Фотий“

Спряха. Андракос бутна на мъжа няколко банкноти, после грабна чантата си и слязоха на пристана. Мястото изглеждаше пусто, от градчето на склона долитаха слаби шумове, но не можеха да се съревновават с бодрото пърпорене на рибарската гемия, която потегляше обратно. Андракос заизкачва стълбите нагоре изненадващо тихо. Пиърс го следваше. Стигнаха до пътя. Той също бе пуст. Андракос пусна чантата си и седна; Пиърс направи същото. Все още не произнасяха нито дума. Очевидно тук в планината имаше други правила. Единственият звук беше от подрънкването на стъкло от някаква невидима таверна — няколко глътки преди последните лодки да потеглят назад, към Уранополис.

Не чакаха много дълго — скоро на шосето се появиха две подскачащи светлини. Андракос бързо се изправи и когато очуканият камион спря, намести чантата си на рамо и сложи двете си ръце зад гърба. Престореното нахалство в кабинета на брат му се бе превърнало в истинско уважение. Пиърс се стараеше да се държи като него и зае почтителна поза, когато монахът пристъпи да ги поздрави.

— Какви хитрини си замислил пак, Доминик? — засмя се брат Генадиос и потупа младия мъж по рамото. Носеше класическото черно расо на гръцката православна църква, монашеската му шапка бе накривена под някак войнствен ъгъл. Той прегърна Андракос. Ръцете му бяха големи и мускулести, валма косми се подаваха от ръкавите му. Пиърс забеляза дяволитата усмивка на младия мъж от Солун.

— Ами доведох него — отвърна той и кимна към Пиърс с познатото му вече игриво намигване.

Генадиос се обърна към Пиърс, сграбчи го за раменете, дръпна го към себе си и го целуна по двете бузи. Прегръдката му беше изненадващо мощна; двамата бяха почти еднакви на височина, но монахът беше с цели трийсетина килограмо по-тежък. Мекотата на брадата му изненада Пиърс.

— Професор Селдън! Какво удоволствие. Извинявам се за времето, което сте прекарали с този тук, но животът е пълен с изпитания и никое не е по-мъчително от младия Андракос.

— Не е толкова лош, ако вече сте пийнали няколко чашки.

Генадиос избухна в смях, след това сграбчи врата на Андракос под сгъвката на лакътя си.

— Доминик е като отворена книга. Като отворена книга. — Той се обърна отново към Пиърс. — Не му позволихте да шофира, нали?

Преди Пиърс да може да отговори, монахът ги набута в камиончето. Предната седалка беше художествено произведение от напукана пластмаса и скоч-ленти. Притиснат в кабината, Пиърс предположи, че фордът е съществувал тук още преди самия Генадиос; ръмженето на скоростната кутия потвърди предположението му.

Карането през нощта не можеше да се сравнява с изгледа откъм морето; от време на време край пътя се мяркаха планинските склонове, тъмни под сянката на листа и храсталаци. В редките участъци, където растителността отстъпваше от пътя, можеха да видят за миг блясъка на звездите. Пиърс разбра, че без човек, който да познава пътя, шофирането по този маршрут е невъзможно. Светлините едва огряваха внезапните завои на тесния планински път. Дори и при двайсетина километра в час колата постоянно друсаше — съчетание от изровения път и отдавна повредените ресори — нещо, което правеше разговора им почти невъзможен. Чувстваха се като в спасителна лодка. Генадиос не спираше да разказва — очевидно всичко, което знаеше за свети Амвросий. Пиърс се усмихваше и кимаше, доловил от време на време дума или две.

Петнайсет минути след започването на лекцията монахът спря камиона.

— …би могло да промени коренно възгледите ви за свети Августин. Както и да е — каза той и бутна с рамо вратата на кабината, като остави ключовете на арматурното табло — трябва да слезете откъм моята страна. Не искаме да ви изтървем от ръба на пропастта още първата нощ.

Пиърс надникна към внезапната урва, откриваща се отдясно, после се промъкна покрай волана и се присъедини към двамата, застанали до кабината на камиона. Генадиос му подаде един фенер.

— Останалия път ще извървим пеш.

Стръмното изкачване не предразполагаше към разговор. Тук дърветата и храстите бяха значително по-големи, пътеката беше широка колкото за едно муле, натоварено с припаси, а оплетените коренища ги принуждаваха да крачат предпазливо. Фенерите служеха повече за да могат да виждат Генадиос, отколкото да осветяват околността. Откъм брега подухваше лек вятър, но Пиърс усещаше как започва да се поти под ризата — въздухът бе пропит с лятна влага. Чувстваше се добре от положените физически усилия и ако отпред не се чуваше учестеното дишане на Генадиос, би ускорил крачка, щастлив да потъне в забравата на физическото усилие.

Изкачваха се почти двайсет минути в плътно мълчание и накрая се озоваха на едно голо скалисто било. На петнайсетина метра надясно планината внезапно свършваше над пропаст, дълбока триста метра. Над стръмния склон надничаше пълна луна. Отдолу се дочуваше шумът на прибоя. От другата им страна се виждаше слабо блещукаща светлина.

Сградата на „Свети Фотий“ се издигаше току над тях.

— Оттук нататък е по-лесно — обади се Генадиос запъхтяно. — Има още двайсетина минути.

Беше абсолютно прав: след петнайсетина минути се изкачиха на едно възвишение и манастирът се откри пред тях. Бе значително по-малък от останалите „градове“ в планината, но все пак имаше много внушителен вид. Строга, права линия кипариси стоеше на стража пред външната стена, части от която датираха още от четвърти век. През годините повечето от падналите камъни бяха замествани с тухли или хоросан, архитектурните стилове се сливаха в някаква дива смесица. От всяка страна стената следваше релефа на планината — неравни стъпала, издигащи се високо по склона и изчезващи в гъстата гора, може би двеста метра нагоре; гледката създаваше представа за безглава костенурка, опитваша се да лети.

Но това, което привличаше вниманието, беше видът на фасадата. Две изработени от желязо врати — огромни щитове, опиращи в една каменна арка, висока десет метра — напомняха времето, когато монасите от Атон са били принудени да се сражават за живота и вярата си срещу постоянната заплаха — пиратите; над стената стърчеше дуло на топ. Дори надписът, изсечен грубо в каменната зидария на стените, съдържаше двойственото послание за убежище и за съпротива.

„Намери мир между тези стени и надени бронята на Любовта и Светлината.“

Като първа линия на защита на полуострова срещу атаки от морето — и винаги обект на разпри между далечни императори и султани — „Свети Фотий“ много отдавна се бе научил да защитава самостоятелността си. Дори и сега се смяташе за най-изолирания сред общността, известен със своята откъснатост и уединение.

И все пак сега вратите бяха широко отворени, три или четири лампи във вътрешността на двора осветяваха последните няколко метра от пътя им.

Пиърс бе поразен от тишината. Не се появи никакъв монах, за да им поиска документите. Пристъпиха необезпокоявани до фонтана в центъра — малко басейнче със странно украсен водоскок. Представляваше молещ се монах, водата изтичаше от очите му като сълзи. Пиърс го гледа втренчено няколко секунди. Не можеше да не си помисли, че тези сълзи са проливани за единствената и свята християнска църква, една наистина тревожна мисъл. Двамата му спътници загребваха пълни шепи вода, Генадиос плискаше шепа след шепа на врата си. Изкачването го бе поизморило. Чак сега Пиърс разбра колко е жаден самият той. Минаха няколко минути преди някой да заговори.

— Хубаво изкачване — каза Пиърс накрая. — Сигурно често минавате по тази пътека.

Монахът — дишаше тежко — изчака да се поуспокои и отговори:

— Два пъти през последната половин година. Не обичам катеренето.

— Не излизате много навън, така ли?

— Да излизам навън ли? Не разбирам.

— Е, след като слизате долу само два пъти…

— А, разбрах — рече той и усмивката се върна на лицето му. — Доминик очевидно не ви е обяснил. Аз не съм брат от „Свети Фотий“. Моят дом е Голямата лавра — добави той и посочи с пръст някъде на изток, — вторият по древност манастир, почти бебе в сравнение с този. Нашият е само от 963-та година. А „Свети Фотий“ е изграден около — как беше, Доминик, 384-та или пета? Никой не е съвсем сигурен. — Той отново се наведе над водата.

— Не е моят период — обади се Андракос.

— Това винаги е най-доброто извинение — каза Пиърс и сякаш видя пред себе си усмивката на Аниели.

Андракос понечи да отговори, после спря.

— Наистина го накарахте да млъкне с тази приказка — засмя се Генадиос. — Трябва да я запомня.

Пиърс почака и Андракос да се усмихне, после попита:

— Значи може да останем тук, така ли?

— Не бих извървял този път — рече Генадиос, — ако не бях сигурен в това.

— Всички манастири имат един вид политика на отворените врати помежду си — обясни Андракос. — Ако двамата с вас бяхме влезли тук сами, веднага щяха да ни попарят с вряла вода. След като сме с брадат човек обаче, те знаят, че всичко е окей. Самият аз никога досега не съм бил в „Свети Фотий“.

— Преди пет-шестстотин години — допълни монахът — не е било така. Сега, когато сме по-малко от две хиляди души във всички манастири, нещата са се поохлабили.

— Без този човек — Доминик постави възторжено ръка на рамото на Генадиос — не бих могъл да видя и половината от архивите, които ми трябваха за моя труд.

— И този човек — каза монахът и свали ръката на Андракос от рамото си — ми развали отношенията с половината игумени. Брат Тимотей от „Ставроникита“ още не ми говори.

— Това е защото е поел обет за шестмесечно мълчание — разсмя се Андракос.

— Това не е извинение.

Пиърс също се разсмя; звукът отекна в празния двор. В крайната сграда — странно натрупване на раирани арки, завършващи с кафяви надстройки и островърхи покриви — се забеляза някакво движение. Малка фигура се появи от страничната врата — още едно черно расо, крачещо към тях. Създаваше впечатление, че се плъзга по излъскания от времето камък.

— Виждам, че сте се справили без проблем — каза монахът, когато ги приближи. Генадиос рязко се обърна и дръпна мъничкия монах към приличните си на варел гърди — прегръдка, която почти скри човека, два пъти по-дребен от него. И все пак дребният монах устоя на огромната преса.

— Трябва да се изкъпеш — бяха първите му думи, когато се освободи от огромните обятия. — Нашият фонтан не е достатъчен.

Двамата се засмяха.

— Радвам се да те видя — каза Генадиос, докато ги запознаваше. — Професор Селдън, Доминик Андракос, това е брат Никотей, библиотекарят на „Свети Фотий“, мъж с чудесно обоняние.

Лицето на новодошлия имаше почти женски черти, нежни, оформени като черни маслини очи, мека бяла кожа, изгубена в бръчките. Дори брадата му изглеждаше много мека. Ръцете му обаче издаваха годините, кафеникави и костеливи. Пиърс предположи, че Никотей е над седемдесетте.

— Обикновено не допускаме гостите да идват след второто ядене — всъщност ние въобще нямаме гости, — но Генадиос ни обясни, че работите върху свети Амвросий. Въобще не знаех, че е пътувал дотук.

— Именно за това съм тук, за да проверя — усмихна се Пиърс.

— Да. — Личеше, че очаква още обяснения. Когато никой не каза нищо, той кимна и се обърна и към тримата:

— Е, ще ви разведа по стаите. За нас вече е доста късно.

Пиърс щеше да спи в последната от килиите, които обиколиха — всичките бяха застлани с големи гладки плочи и стените им бяха искрящо бели. В неговата имаше малка маса и желязна кушетка под единствения неголям прозорец. Крилата на прозорците бяха широко отворени, във въздуха се носеше аромат на зрели маслини.

Както бе направил за Генадиос и за Доминик, монахът извади две купи от шкафа до вратата, едната пълна със сушени плодове и ядки, другата с миришещ на рози локум, и ги сложи на масата.

— В случай че огладнеете през нощта. Ние ставаме преди изгрев слънце, първата молитва е в четири. — Той се обърна, после спря. — О, исках да ви попитам — вие православен ли сте, или еретик?

Това бе въпрос, който Пиърс се надяваше да избегне. Знаеше, че малцината, на които позволяват да стъпват на планината, без да са от гръцката православна църква, са безобидни туристи. Онези, които искаха да преглеждат древните ръкописи, бяха подлагани на много по-строга проверка. Твърде дългата история на изчезващи документи, които по някакво чудо по-късно се появяваха в Британската библиотека и във Ватикана, бяха направили монасите оправдано подозрителни. Недоверието към католиците граничеше с мания.

— Католик съм — отвърна Пиърс.

— А, разбирам. — Изражението на Никотей остана непроменено. — Колко жалко за вас. — Той отново тръгна към вратата и отново спря. — Няма да разгласявам това. Някои от братята са доста чувствителни на тази тема, включително и игуменът. — Усмивка. — Но ще ви осигурим достъп до ръкописите. Бих се радвал да разбера какви са връзките на свети Амвросий с нас тук. — И излезе и тихо притвори вратата.

Пиърс остави раницата на леглото и пристъпи към прозореца. Светлината бе някак призрачна. Усещаше полъха на нощния въздух над зданията; луната се криеше зад тях. Дори при тази бледа светлина можеше да види манастира и склоновете на планината, които като че ли се доближаваха до килията му на третия етаж.

Манастирът беше доста по-голям, отколкото си бе представял; имаше широки празни пространства, разпростиращи се на невидими разстояния, всичките оградени от разноликото строителство на петнайсет века архитектурна еволюция. Надясно, недалеч от него, фонтанът продължаваше безкрайното си шуртене, ромоленето на водата се носеше с ритъма на дишане; само случайното прошумоляване на листа нарушаваше тишината. Докато продължаваше да гледа, видя Никотей да се появява във вътрешния двор; монахът се движеше бавно, като гасеше лампите. Стана тъмно, с изключение на едно-две кандила, блестящи в някои от горните прозорци — молитви през късния вечерен час, послания, отправяни в последната минута.

Пиърс нямаше представа за по-голямата част от това, което все още тънеше в мрак. Бързата обиколка на Никотей беше именно това — бърза. Един-два от по-малките параклиси, магерницата, библиотеката — всичко в тиха последователност; само последната, както забеляза Пиърс, беше заключена.

— Имаше един инцидент — обясни монахът. — Преди няколко години, в Голямата лавра. — Нападатели с оръжия, бяха дошли с моторници. Откраднаха ръкописи, златни реликви, дори няколко икони. Заловиха ги, но злото бе сторено, много ценни илюстрации бяха разкъсани и унищожени. Сега през нощта държим тези врати заключени. Не бих искал да е така, но какво може да се направи?

Пиърс с облекчение научи, че останалата част от манастира остава отворена. От бележките на Аниели знаеше, че няма нужда от библиотеката и ръкописите й.

За нещастие, това бе всичко, което знаеше. Малко от това, което виждаше сега, имаше прилика с набързо надрасканата от нея карта. През деветте столетия много неща се бяха променили, повечето от сградите бяха допълвани през четиринайсети и петнайсети век, докато други — през златната епоха на царете, когато руското православие бе взело Атон под покровителственото си крило. Единственото нещо, свързващо древния „Свети Фотий“ с по-съвременните му продължения, беше външната стена — равнобедрен триъгълник; входните врати бяха разположени в центъра на основата му. Той се надяваше, че изчисленията на Аниели са достатъчно точни, за да го отведат от двора с фонтана до „Криптата на Закрилника“, помещение, разположено някъде в подземията на една от най-древните съществуващи постройки.

И все пак беше странно, като си помислеше колко близо се намира до скритото в криптата, колко дълго този пергамент бе чакал да бъде намерен.

Ако, разбира се, все още бе тук. И ако Аниели бе дешифрирала свитъка правилно. Твърде много „ако“.

От морето полъхна тих ветрец, довя още мирис на маслини и мента, нежно напомняне за света, който обитаваше сега. Лицето на отеца от „Сан Бернардо“ се появи пред очите му, старческите рамене, молитвата, прошепвана от изсушените му старчески устни. Пиърс си помисли, че тук би му харесало.

Обърна се към леглото и забеляза расото, закачено до вратата — очевидно предпочитано облекло дори и за гостите. Чудесно. Щеше да си почине един час, а после да тръгне. По-добре беше да го направи, докато всички спяха.

Защото трябваше да се върне преди първата молитва.

Коленичилото шестнайсетгодишно момче стана, като се опитваше с всички сили да прикрие облекчението си. Това беше последната от молитвите, които трябваше да изрече наизуст. Останалото можеше да продължи и насън, както го бе правил през последната половин година. Подготовка за подготовката.

Беше красиво сресан на път. Избърса няколко капчици пот, събрали се около веждите и устните му. Докато тази сутрин се обличаше в хотелската си стая, се бе надявал, че въздухът тук долу ще е по-хладен — четири етажа камък под бронята на Деветдесет и четвърта улица, достатъчни, за да не допуснат жегата отгоре. Но не беше очаквал, че робата на посвещението ще е толкова дебела.

Чак сега малкото момче от Охайо разбра колко малко знае за нюйоркските лета.

Заедно с него чакаха шестима други, стъпили на беама, издигнатата платформа в центъра на подземието; лицата им бяха осветени от трепкащата светлина на факлите, закачени по стените. По стените висяха няколко много стари гоблени с повехнали цветове. Ако избраните бяха искали да придадат на церемонията нещо като средновековна патина, можеше да се каже, че бяха успели. Юношата стоеше прехласнат.

— Вие вече се намирате в орбитата на Светлината — пропя триото избрани, което стоеше плътно зад новопокръстените.

— И нека сред вас да мога да живея в мир заедно със светците — отговориха те вкупом.

— И ние ви приветстваме с добре дошли. Нека Светлината бъде в гърдите ви, недостижимата Светлина, знакът на пророците да бъде с вас.

— О, Иесей — Мазарей — Еседекия.

— О, Мани Закрилнико, пророк на пророците.

— Вечно съществуващ в самата истина.

— Ееема, ееема, айо.

Принцепсът — най-висшият от избраните — мина зад тях, като ритуално поставяше ръце върху раменете им, в мълчалива молитва. Носеше нещо като бял памучен шал, преметнат над главата му и спускащ се до коленете му — далечен братовчед на еврейския талис с изключение на липсващите еврейски надписи по колана. Дори и начинът, по който бе ушито това одеяние, издаваше връзката с миналото и с Аарон. Когато свърши с докосването, принцепсът целуна всекиго по бузата и направи кръстен знак на челата им — и знака на тристенника върху гърдите им. Едно по едно момчетата слизаха от беама и заемаха местата си сред трийсетината седнали в каменната зала. Юношата се върна при баща си.

Нямаше поздравления. Нямаше приветствия.

Когато и последният от тях седна, принцепсът свали шала от главата си и го сложи на раменете си. Всички видяха, че това е Джон Джоузеф Блейни.

— Нека си припомним Първичната вечност — каза той и събраните се изправиха. — Дълбоката… — започна Блейни.

— Съвършеният отец, първичният извор и предшественик — отвърнаха те.

— Тишина.

— Обручените. Мисъл, любов.

— Интелектът.

— Единствено сътвореният, родителят и източникът на целостта.

— Истината.

— Обручените.

— Словото.

— Отецът и изворът на пълнотата.

— Животът.

— Обрученият.

— Човешкото същество.

— Човешкото същество.

— Църквата.

— Обрулената.

— Това са първичните Вечности. Чрез тях свързваме нашите стремежи с Твоето познание; чрез нашето познание ние сме свързани с Твоята воля. В името на Отеца на Величието, който е в царството на Светлината. В името на Могъщия космос, който носи спасението ни. В името на Мъдростта на вековете, която се връща, за да възроди целостта на църквата ни.

— В името на Отца, Силата и Мъдростта.

Блейни се върна към един малък подиум в центъра.

— И нека си припомним „Съвършена светлина, Истинско възнесение“.

И отново гласовете започнаха:

Момчето продължи да произнася молитвата, но умът му се рееше. Откакто се помнеше, беше заучавал молитвите, ритуалите, които го подготвиха за днешния ден; баща му беше неговият водач. Винаги в пълна изолация, толкова различна от повърхностната неделна служба, когато наблюдаваше как баща му играе ролята на проповедник, застанал зад амвона и проповядващ думи, които бяха толкова далече от истината.

И докато умът му препускаше, същото правеха и очите му: оглеждаха лицата наоколо, много от присъстващите познаваше от съседните градчета — Дейвънпорт, Кентън, Елмсфорд — и никого от тях досега не бе свързвал с изолирания свят, който споделяха той и баща му.

До днес.

Пътуването на север към избраните. Денят на просветлението. Членство в неговата клетка.

Сега всичко щеше да се промени. Вече му бяха говорили за това. Как, все още не знаеше. И той стоеше между своите братя и повтаряше думите на „Съвършена светлина“, макар че не всички разбираше.

Ееема, ееема, айо.

Всичките плодове бяха ометени, купичката с локум — облизана. Беше по-гладен, отколкото бе предполагал, а храната беше много по-добра, отколкото бе сметнал отначало.

Като изчака и последното кандилце да угасне, Пиърс навлече расото и излезе в открития коридор, оформящ триетажен атриум. Ръкавите му бяха малко дълги, макар че бяха идеално мяето за прикриване на бележките, които държеше. Не че предвиждаше нещо, но все пак листовете не биваше да се виждат, ако случайно се появеше някой.

Опрял ръка в стената, той бавно напипваше пътя към стълбите. Луната се бе показала иззад облаците и правеше всички стъпала освен последните относително безопасни. Когато излезе от спалните помещения, откри една тъмна ниша и запали фенера, като се стараеше да го държи ниско, при коленете си. Нямаше шапка и брада, но със светещия фенер — ниско, а не по-нависоко — можеше да види къде стъпва, без да хвърля светлина върху лицето си.

Тръгна през двора към фонтана — най-откритото място, доколкото си спомняше.

Стигна приютяващата сянка на големите порти и спря, за да се ориентира.

Сградите, които бе гледал отгоре, сега се оказваха притиснати една до друга, нещо като кръстовище от постройки; луната хвърляше малко светлина, но достатъчно да се виждат очертанията им. Треперещите й отражения, уловени във фонтана, изглеждаха като разлята вода в бледожълто и бяло, а зоната, където тя не стигаше, бе по-тъмна. Привлечен от спокойствието на манастира, той чувстваше, че свиква с него. Разбира се, виждаше само малка част пред себе си, но различията между картата на Аниели и действителното разложение като че ли изчезваха, пространството не беше толкова компактно, вече беше по-разбираемо, той имаше растящото усещане, че може би ще намери знаците, споменати в свитъка. Или може би това беше само вярата? Каквото и да беше, той измъкна листовете от ръкава си, погледна първите няколко и продължи.

Беше забележително колко много бе разбрала от текста, или по-скоро колко бяха способни манихеите да скрият толкова неща в молитвените си слова. Половината от бележките за „Свети Фотий“, отнасящи се до оставените указателни знаци, несъмнено бяха намерени сполучливо и се запомняха лесно: извивки във външната стена, древни парчета дялан камък, вкопани в земята, склончета и падини покрай стената, които не можеха да бъдат объркани от сгради или изкопни работи. Неща, за които манихеите бяха знаели, че ще издържат на времето.

И, разбира се, както Аниели бе обещала, данни за разстоянията между тях. Като следваше линията на стената вляво, той извървя предписаните трийсет и пет крачки до един сводест вход, разположен срещу малка маслинена градина, точно както описваха бележките. Пиърс осъзна колко по-висок е съвременният човек от хората, живели през десети век, когато трябваше да се приведе силно, за да мине през отвора. Все още наведен стигна при следващия указателен знак, упоменат извънредно странно — „време, заключено в камък“ — първият от двата слънчеви часовника, поставени в отсрещния край на градината, сред овощните дървета. И маслиновата горичка, и плодната градина предлагаха плетеница от пътеки, но само едната, водеща нагоре, беше определено стръмна. Тръгна по нея, мина покрай един малък извор и се озова до външната манастирска стена.

И тук за първи път срещна препятствие. Няколко минути не можеше да открие серията стъпала, описани като „вдлъбнатини в голямата преграда“. Ръцете му опипваха стената и той все повече и повече се тревожеше, че по някакъв начин е пропуснал важна следа. Като се бореше с буйно прораснали бурени, накрая успя да намери първото стъпалало, после второто, и да напипа останалите толкова добре вкопани в стената, че ако не знаеше какво търси, щеше да ги пропусне. Дори когато се катереше по тях, трябваше да ги опипва едно след друго — светлината на фенера не му беше достатъчна. На средата осъзна, че ако не бяха тези стъпала, никога нямаше да намери пътя през тази група сгради строени, както преценяваше, през тринайсети — четиринайсети век и разположени покрай стената. Как манихеите още през десети век бяха знаели да избегнат онова, което щеше да остане незастроено пространство, бе загадка, която оставяше на другите. Продължи да се катери.

Когато стигна върха на стената, усети повей на вятър; ръката му беше върху гладката повърхност на камъка, тялото му бе напрегнато. Замръзнал за момент, почувства, че не може да не отправи дълъг поглед към хоризонта — такава огромна експлозия на звезди, че бе принуден да приклекне, за да не загуби равновесие и да не падне през ръба. Морето тихо шумеше някъде далече долу — ритъм, съзвучен с безкрайните мигащи светлинки горе. Опита се да се изправи, но тялото му отказваше, омаяно от съвършеното съзвучие на светлината и мрака. Въпреки всичките си съмнения — и страховете си пред манихейския аскетизъм — Пиърс все пак трябваше да признае единствената осезаема истина в момент като този.

Толкова близо до небесата, колкото са могли.

Отзвукът от гласа на Аниели го извади от омаята. Той се огледа отново и забеляза втората поредица стъпала от другата страна на сградите. Приведен, мина по ръба на високата стена и заслиза.

Озова се в друг двор, мина през него и стигна до мостче, дълго не повече от три метра. Под него течеше поточе — повече камъни, отколкото вода — чуваше се слабото му шуртене, но самото то не се виждаше. Провери бележките; не се споменаваше за мост. Очевидно това беше някакво „скорошно“ допълнение. С указание да следва потока той постави ръка върху дъските на моста и скочи на около метър и половина надолу; краката му нагазиха в тиня и кал; внимаваше да държи фенерчето високо. Ставаше все по-трудно и по-трудно, камъните бяха хлъзгави и едва пазеше равновесие. След четирийсетина метра отново излезе на брега.

Разбра, че това, което от прозореца на килията му изглеждаше сблъсък между дърветата и каменната зидария, е някогашното сърце на манастира — сгради, оттеглящи се все по-далеч и далеч в миналото. И колкото повече напредваше, толкова повече чувстваше самотата им: много от тях бяха изоставени, спомени за времето, когато „Свети Фотий“ е приютявал зад стените си петстотин монаси. Сега бяха само около осемдесет, всяка година броят на погребенията растеше, болестта на „съвременните момчета“, както я бе нарекъл Никотей — изкушението на Солун — растеше в епидемични пропорции. Старите монаси си отиваха от този живот, новите бягаха и сградите оставаха самотни и пусти. Състраданието му беше само символично. Колкото по-малко монаси имаше наоколо, толкова по-малка бе и опасността да се сблъска с някого от тях.

Всичките му подобни грижи се изпариха на върха на краткото изкачване, когато се изправи лице в лице с два реда колони: зад тях се виждаше фасада.

Сърцето му затупка.

„Две редици по осем ще пазят Криптата.“

Пергаментът го очакваше някъде между тези стени.

Огледа се и разбра защо манихеите са избрали това място за скривалище — то се намираше точно в средата между трите външни стени. Нещо повече, беше проектирано по такъв начин, че както можеше да разбере, подходът към него беше възможен единствено по пътя, който бе изминал. Задната и страничните стени на постройката като че ли израстваха от планината — полуизваяна скулптура, изникнала от скалите. Само предната колонада беше построена напълно — „двойната редица“ с извит портал по средата. Пиърс извади от ръкава си последните няколко листа и ги погледна.

Четири покрити ходника образуваха малък четириъгълник; във вътрешността му бе оформено дворче, обрасло с бурени. За разлика от другите постройки, които бе видял досега, тази силно напомняше за древното римско минало — сграда, която спокойно можеше да е била тук още преди манихейското присъствие в „Свети Фотий“. Той тръгна покрай арките отляво. Камъкът бе изронен от вековете, но дори в тази призрачно слаба светлина можеше да се видят строгите форми на всяка колона, пиедесталите, свързани отдолу с ниска стеничка. Между камъните си бяха пробили път увивни растения, навсякъде се виждаха лишеи и петна мърсотия. Тук-там попадаше на прозорец или врата — стаите също говореха за отдавнашно забвение; въпреки това на места се виждаха следи от древни мозайки — тук част от разпятие, там ръката на Светата Дева — всички проблясващи, когато светлината на фенера падаше върху тях. От различните размери и форми на килиите ставаше ясно, че мястото някога наистина е приютявало някаква особена независима общност, много по-различна от монасите, събрани в един обикновен манастир.

Следващото потвърждение го очакваше на третия ъгъл от четириъгълника — вход към подземие, нещо много необикновено за манастир от онази епоха. Вита стълба, скрита в миниатюрна ротонда, водеше надолу. Имаше осемнайсет стъпала. Бележките отново сочеха верния знак.

Проблемът беше в последните описани подробности. Финалните „два ключа“ бяха загадъчни, абстрактни фрази, без никакви определени указания. Това му беше направило впечатление още в автобуса. „Онзи, който влезе, може да види Светлината“, следвано от също така неясното „Неподвижният, готвещ се да размаха крило“. Първото може би беше от Евангелието на Лука, но все пак това не помагаше да се отгатне конкретният смисъл. Второто беше още по-мъгляво. Надяваше се, че по пътя ще разбере поне едното от тях — иначе защо трябваше да се подготвя толкова подробна карта, ако двете последни важни неща бяха оставени зашифровани? Беше изправен пред две възможности: или манихеите смятаха фразите за достатъчно очевидни за тях самите, или бяха решили за последен път да използват „скритото познание“, та нещата да бъдат по-интересни. Докосване до гносиса откъм горчивия му край. Ако обичаше да се обзалага, Пиърс по-скоро би заложил на последното, което означаваше, че ако иска да открие пергамента, трябва да започне да размишлява като манихей.

Стигна до края на стълбата. Светлината на фенера само подчертаваше изоставеността на мястото. Беше достатъчно все пак, за да забележи, че долното ниво е истинско копие на манастира отгоре, с изключение на централния двор, който тук беше купчина масивен камък. От отвора на стълбата се разделяха два коридора, първите две страни на четириъгълника, изчезващи в прашната пустота. Звуците на нощта, които го бяха придружавали досега, бяха изчезнали; тук цареше абсолютна тишина, съчетана с гъст, лепкав мрак.

Той закрачи по коридора наляво, очите му оглеждаха стените — неравен камък, изсечен от планината. От време на време се появяваше ръждива стойка за факли, неизползвана от столетия, парчета разядено желязо, увиснали на разкъртени клинове. Колкото до килиите, те следваха на равни разстояния, на шест до осем крачки една от друга, с малки отдушници горе, мръсни подове долу. Изненадващо беше, че някои от тях пазеха слабия мирис на изгорени листа — защо бе така, не можеше да си обясни — внезапните спомени за огньове, палени на открито, бързо изчезваха под влиянието на мястото. По-трудно бе да се определи за какво са били използвани помещенията — складове, молитвени килии, дори за някакви ритуали — отново тук-там проблясваха парчета мозайка. Прекара няколко минути да разглежда мозаичните плочки, като се надяваше да види нещо, което да го покани „да влезе“ и „да види Светлината“, но нямаше нищо. Само нова редица килии, която го върна към мястото, откъдето бе тръгнал преди малко.

Без да губи увереност, той поднови крачките си. Когато за втори път стигна до стълбите, се опря до камъка и притвори очи. Трябва да помисли. Къде биха могли да го скрият? Тишината отново го върна към бележките. „Това е игра за тях“ — помисли си той, докато гледаше страниците. „И как ли са скрили «познанието»?“ Като нямаше какво друго да прави, преброи древносирийските букви. Трийсет и пет. Нямаше късмет — килиите бяха двайсет и две. Очевидно манихеите не бяха обръщали голямо внимание на нумерологията. „Гледай думите. Трябва да е скрито в думите.“ Продължи да зяпа фразата. „Онзи, който влезе, може да види Светлината“. Светлината. Знаеше, че не са използвали метафора, нито духовит намек, а са имали предвид нещо осезаемо, реално. Светлината беше истинска. Влез и я открий. Очевидно в случая не бе така. Тогава какво тук съдържаше светлина? Започна да се чуди дали не е изпуснал нещо характерно по пътя.

Започна да се притеснява. Очите му бяха вперени в черното пространство. Стоя така почти минута, мислите за бележките постепенно се изместваха от потискащата обстановка — студени хлъзгави стени, безжизнени килии, част от древно подземие, предадено на разруха, изоставено от всички. Това, което преди малко бе смятал за парчета от някакъв пъзъл, сега му изглеждаше много по-объркана действителност; чувстваше се изолиран от всичко живо. Подтиквани от дълбоката самотност на мястото, тези представи нахлуха в главата му в объркващ поток, толкова завладяващи, че той почна да губи всяка надежда и желание да поднови опитите си. Сърцето му биеше силно. Той инстинктивно обърна глава надясно и светна с фенера; искаше да се увери, че и другият коридор е празен. Всичко, което се виждаше, беше танц на прашен въздух, играещ в светлината на фенерчето. Зад него беше пълен мрак, населен с детски страхове; дробовете му се стегнаха, той изпита свръхсилно желание за светлина, истинска светлина, за да се освободи от това трескаво вцепенение.

И докато се бореше със себе си, внезапно изпита чувство на съвършена яснота.

„Онзи, който влезе, може да види Светлината.“

В същия момент осъзна какво точно означава фразата. Напътствието, което бе търсил. То не бе споменато в пергамента; то се отнасяше до самата светлина. Истинска светлина, която да унищожи мрака и да разпръсне страховете. Светлина в най-осезаемата й форма, дори и за един манихей.

Всичко, което трябваше да направи, бе да потърси източника й.

Сърцето му се поуспокои, въздухът отново стана поносим за дишане, мисълта за новата възможност прогони нахлулата паника. Като си помисли отново за последните петнайсет минути, той разбра, че източникът не може да е в нито една от килиите; беше ги разгледал много добре, за да пропусне нещо толкова очевидно.

Така ли беше всъщност? Внезапно му дойде наум, че може би светлината, която търси, се нуждае от пълен мрак, за да се покаже. Всякаква сянка само би объркала манихейската представа за светлината и мрака като абсолютни противоположности. Фенерът бе развалил тази чистота.

И като в акт на манихейска вяра той го изключи.

Трябваха няколко минути, за да привикнат очите му. Странно как, но в непрогледния мрак постепенно го обхващаше чувство за удобство, тялото му бе някак по-неопределено, невидимо, по-скоро част от камъка, а не нещо противоречащо му. След като вече не бе ограничен от кръга светлина, той можеше да потъне в черния мрак, сигурен в прегръдката му — растящо уважение към изтънчения афинитет на манихеите към двете противоположни царства.

Когато се появи първата светлинна, той реши, че очите му правят номера, не заради самата светлина, а заради разположението й. По таваните на двата коридора бавно се появиха тънки бели линии, паяжинообразни черти на равни интервали, като че ли стотици паяци бяха решили да правят странна дълга мрежа. В жълтеникавата светлина на фенера те не можеха да бъдат забелязани, но сега издаваха някакъв първичен светлик на фона на черната повърхност. Той се отправи към първата и прокара ръка по тавана; светлината очерта формите на ръката му. Той събра пръсти към насрещната стена, като очакваше да улови светлината. Вместо това лъчът изчезна и той с изненада видя, че светлината блести по кокалчетата му. Поразен, Пиърс се обърна към „вътрешния двор“, оформен от голямото парче скала. Светлината се излъчваше оттам.

Той прокара пръсти по горния ръб на камъка и откри, че в него има малки дупчици. Всеки път, когато покриваше някоя, изчезваше някоя от светлинките, а когато махнеше ръката си, се появяваше пак. Не беше обръщал внимание на гигантското парче скала в центъра на четирите коридора; сега забрави всичко друго. Запали фенера, започна да оглежда шуплестия камък и откри нещо още по-любопитно.

Издялани в скалата личаха гръцки букви, скрити под дебел слой прах. Като изтри мърсотията, видя надписа — стих от Библията. За одеждата на свещеника. Бронята на Бог. Както стъпалата, които бе открил по манастирската стена, така и буквите бяха издълбани така хитро, че на практика се сливаха с контурите на скалата. Сърцето му отново се разтупка. Няколко стъпки по-натам — нов стих. Този беше от Стария завет. Обиколи и четирите страни, но така и не намери никакъв намек за евангелист Лука.

Изведнъж се сети колко е глупав, за малко не се удари по главата. Стиховете на Лука, разбира се, не бяха написани явно. Тук също нещо беше скрито в текста. Като се водеше от „Съвършена светлина“, той отново прегледа стиховете, този път внимателно вглеждайки се за акростих. В края на втората стена стигна до букви, скрити в един пасаж от Апокалипсиса — хитроумната хватка не му избегна. Още веднъж прочете гръцкия надпис отдолу нагоре:

Отдръпна се и огледа мястото около стиха. Повърхността на скалата приличаше на миниатюрен планински хребет, пукнатините изглеждаха като реки и поточета, пресичащи стените му. Вдигна високо фенера и се опита да открие в отворите някакъв механизъм, но нямаше нищо. „Нито път през, нито път отгоре.“ Пресен спомен. Почти безцелно прокара пръсти над надписа, като въобще не очакваше нищо. Обърна специално внимание на думата „Светлина“, като натискаше всяка буква, като че ли те по някакъв чудноват начин можеха да го преведат през дебелата стена.

Тъкмо се готвеше да се откаже, натискайки последната, когато почувства, че нещо поддава, и миниатюрното „С“ потъна по-дълбоко в камъка. Момент по-късно чу шум и цяла част от скалата мръдна на два-три сантиметра назад, движена от невидим механизъм. Той отстъпи и загледа невярващо как с цяла поредица щраквания на невидими механизми се оформя рамка на врата. Забележително инженерно творение! Щом вратата се отвори достатъчно, той се провря през нея.

Светлината, внезапно бликнала отвътре — млечнобяло сияние, много по-чисто и ярко от всичко, което бе очаквал, го накара да замижи. То като че ли излизаше от стените, застинала маса от безупречно гладък камък. Право пред него шест стъпала водеха към пода, който блестеше по същия начин както извития таван. Той заслиза надолу, като прокарваше ръка по близката стена — студена, влажна, лепкава. Оставяше впечатление за нещо първично, като че ли бе извадена от самото сърце на планината. Даже когато зърна истинския източник на светлината — факли, поставени в отсрещния край на светилището — продължи да се чуди на ефекта на скалата. Това, че пламъците говореха за скорошно посещение на някой друг, не го притесняваше. Вместо това се загледа във факлите, твърде слаби, за да могат да предизвикат толкова силна светлина. По някакъв начин стените, таванът и подът поглъщаха светлината им и я връщаха с допълнителна яркост.

Светлина струеше от шестте гоблена, окачени на четирите стени.

Като остави за момент геоложката загадка встрани, Пиърс опипа гоблена, който бе най-близо. Доста вехт — ранно средновековие в най-добрия случай, — той като че ли показваше Възкресението на Христос: едно агне, заспало в долния десен ъгъл, ангели от двете страни, очакващите го горе небеса. Христос благославяше всички, докато се възнасяше, облаците се разтваряха пред Него, лицето и снагата Му бяха по-закръглени, отколкото обикновено. Още по-любопитно бе, че Той носеше плаща на мистик от Стария завет, а в дясната си ръка стискаше книга, покрита с астрологични символи.

Отначало Пиърс приписа тези необикновени странности на византийския стил, но колкото по-дълго гледаше, толкова повече разбираше, че по-голямата част от сцената е иконоборческа — Богородица не се виждаше никъде, апостолите подозрително отсъстваха. А светлината, излъчвана от Христос, беше спираловидна. Той бавно осъзна защо всичко е така. Това не беше Възкресение, а Небесно възнесение. Не Христос, а манихейски пророк. Енох. Кой друг би държал книгата на „Небесната физика“? Огледа се из помещението. Всеки от гоблените разкриваше подобна история на Сит или Енос, фигурите почти не се различаваха една от друга. Само един бе по-различен — най-големият, окачен на задната стена, представящ мъжка фигура два пъти по-голяма на ръст от останалите. В отворените шепи на мъжа стояха миниатюрни образи на другите пророци, тъничките им аури се губеха в блясъка му.

Мани, Закрилникът, по-велик и голям от живота.

От своята извисеност Великият пророк гледаше надолу към залата, от всяко негово отверстие се излъчваше гносис като поток от букви и символи, втъкани в плата; взорът му беше насочен към една издигната платформа в центъра на помещението. Погледът му определяше нейното значение. Пиърс последва ключа на Мани и тръгна към нея.

Серия от дървени скулптури, всяка висока не повече от половин метър, обграждаше четирите страни на амвона — византийски фигури, издялани от тесни дървени парчета, по лицата и ръцете им личаха жълтеникави и сини цветове. Изглеждаха като типични източноправославни икони; очите бяха вперени в гоблените, всички бяха в класическата поза на примирена благост. Но между тях имаше и различия — жест на ръка, наклон на глава — достатъчни, за да привлекат още повече вниманието на Пиърс. Като минаваше от една към друга, той разбираше колко много всъщност се различават; всяка фигура носеше нещо характерно: маслинено клонче, притиснато до гърдите, венец от цветя, поставен върху бръснатата глава, тъничка книга в дясната ръка. Книга? Веднага се обърна към гоблените, осъзнал връзката. Всяка от фигурите представляваше една от тези на стените. Както свети Йероним със своя лъв или света Катерина с нейното кросно, манихейските пророци се различаваха със своите пристрастия.

Но докато гоблените бяха шест, статуите около платформата бяха седем. Пиърс бързо сравни фигурите с изображенията на гоблените. Най-странната очевидно не се връзваше нито с едно. Първо го смути късата коса и липсата на брада. Чак когато се взря по-отблизо, видя белезите на дланите. Иисус като пророк. Иисус като продължение на линията, водеща към Мани. Защо? Той бе отричан, Небесното Му възкресение оставаше загадка. Може би само за да потвърди по-висшестоящото положение на Мани? Пиърс не можеше да отговори. Това обаче, за което се сети, беще много по-изумително.

Сравнен с другите, Христос оставаше свързан със земята, статичен. Неподвижният.

Пиърс трябваше само да му помогне да „размаха крила“.

Остави фенера на платформата и клекна. Плащаницата стигаше до земята, подаваше се един сандал, достатъчен, за да открие ръждясал пирон, забит през ходилото. Отначало Пиърс реши, че това по-скоро е допълнително хрумване на скулптора, символ на последното страдание на Христос, но като погледна по-отблизо, разбра, че пиронът закрепва статуята към каменния под. Огледа и другите фигури; всяка беше прикрепена с една-единствена метална скоба към платформата отзад. Само при Христос беше различно.

Пиърс легна по корем и започна да разглежда пространството от няколко сантиметра между фигурата и амвона. Не откри ключалка, нито освобождаващ механизъм. Изправи се на колене, постави ръце около кръста на статуята и леко се опита да я повдигне. Дървото изскърца, камъкът отдолу като че ли леко мръдна. Освен това зад плащаницата се издигна облак прах и се разкри невидим досега източник на светлина. Пиърс отново се наведе и повдигна — този път очите му зорко следяха камъка. Да! Тънката сянка при задния ръб започна да се увеличава, блесна ивица светлина. Камъкът се повдигаше. Още прах. Той опита пак, но болтът не отстъпваше, нещо задържаше камъка. Опита още няколко пъти, но очевидно механизмът не се задействаше, камъкът се отместваше само на сантиметър. Трябваше му нещо, което да вмъкне в цепнатината и с което да повдигне камъка отдолу.

Огледа залата. Нищо освен гоблените и статуите. Погледна към факлите и железните им стойки — дебели парчета метал, които не можеше да се помръднат.

А онези, ръждясалите?

Той скочи, грабна фенера и изтича по стъпалата. Намери един разхлабен клин, успя да го измъкне и след минута вече го подпъхваше в отвора под камъка.

Натисна с цялата си тежест импровизирания лост и разшири отвора почти двойно, но силите му не издържаха и той се отпусна отмалял. С последен напън натисна железния клин, като се надяваше да освободи камъка, но коленете му се подхлъзнаха и той се извъртя на една страна, а ръждивият клин се отплесна встрани. И в същия миг камъкът също се премести с десетина сантиметра встрани.

Пиърс разбра, че болтът, който задържа статуята на пиедестала й, е предназначен да действа като лост за обръщане. Мушна пръсти в отвора и отмести камъка още повече; отекна скърцането на плоча, триеща се в друга плоча. Когато отвори достатъчно широк отвор, надзърна вътре.

Под статуята имаше около половинметрова дупка; стените й бяха оформени от същия светещ камък. В центъра имаше квадратна метална кутия, висока около двайсетина сантиметра и два пъти повече на ширина и дължина. Протегна ръка и я взе. Беше по-лека, отколкото очакваше. Сложи я на платформата, очарован от семплотата й.

Обикновена кутия, недокосната хиляда годинд… и какво съдържаше?

Обзе го някакъв мисловен транс. Досега бе играл игра, предложена и замислена от манихеите, бе изпитвал удоволствие от нейната хитроумност. Сега всички кодове, значенията, скрити в значения, всичко това бе отминало. Стоеше сам, между него и невъобразимата реалност имаше само една проста желязна заключалка. Не мислеше за предупреждението на Аниели, нито за собствения си стремеж към яснота. Усещаше само незначителността си; пред него отново бе планината, една божественост, за която можеше да бленува, но никога да не проумее цялата й дълбочина. Парализа, родена от вярата. Главата му се замая и той седна; блестящата белота на залата го погълна още повече.

Нямаше представа колко дълго е седял така, втренчен пред себе си, но едно потрепване на пламъците на факлите го извади от съзерцанието и той посегна към кутията. Тя се отвори съвсем лесно — очевидно този, който би стигнал дотук, можеше да види съдържанието. Пиърс повдигна капака и усети отвътре странна миризма, нещо познато, макар че не можеше да се сети какво е.

Това, което видя вътре, беше още по-притесняващо. Малка стъклена купа върху кадифена подложка. До нея имаше нещо като книга, подвързана с кожа, не по-голяма от дланта му. Някакво вещество, прилично на восък, облепваше мястото, където стъклото опираше до кадифето — някакъв вид запечатване — или защита срещу увреждане. Освен това имаше купчинка златни монети — присъствието им също бе смущаващо. Но това, което го обезпокои най-много, бе чистотата на стъклото — много по-голяма от това, което би могло да излезе изпод ръката на занаятчия от десети век; качеството отговаряше повече на това от петнайсето или шестнайсето столетие. Цялото чувство на чудо изчезна; той отлепи купата от леглото й, взе книгата, огледа я и разбра, че и тя принадлежи на друга епоха. Беше подвързвана книга, в стила на изработваните в средата на Възраждането, и когато я отвори, видът на хартията потвърди предположението за датирарането.

Последният удар беше латинският. Аниели бе обещала гръцки. Къде беше пергаментът, който онези бяха защитавали толкова дълго? Къде? И какво бе оставено на негово място?

— Мисля, че няма да намерите много от свети Амвросий тук.

Пиърс скочи и се обърна към вратата.

Там стоеше брат Никотей и го гледаше. В едната си ръка държеше фенер. В другата имаше малък револвер.

Монахът остави фенера на най-горното стъпало и бавно тръгна към платформата.

— Монах с пистолет — каза той. — Не е много редно, нали? — Пиърс го гледаше смаяно. — А също така и да ви открие човек тук, долу. Първото мога да си го обясня. Второто… Как намерихте пътя до това място?

А после видя кутията и дупката. Учудването му беше съвсем очевидно. Нито гоблените, нито статуите, нито светлината го бяха изненадали. Но скривалището — да. Което означаваше, че е бил тук и преди. Че се чувства удобно тук. И това можеше да означава само едно нещо.

Още веднъж Пиърс трябваше да разсъждава като манихей.

Като се мъчеше да усмири сърцето в гърдите си, той се опита да си припомни думите от писмата на пророците, „знаците на приемането“. Знаеше, че те са единственото, което може да го спаси. Остави книгата на камъка и без да откъсва очи от очите на монаха, бавно заговори на гръцки:

— С приветствие за мир, аз се изправям пред теб. В лъчите на Светлината те наричам брат. — И вдигна дясната си ръка с дланта надолу.

Като че ли цяла вечност Никотей не каза нищо. Гледаше протегнатата ръка, после Пиърс, с леко присвити очи. В този момент Пиърс си помисли, че е сбъркал много, че човекът пред него не е манихей. Почти очакваше да натисне спусъка; вместо това обаче монахът бавно отпусна ръка до расото си. И пусна револвера на пода. Миг по-късно протегна ръка, сложи я над ръката на Пиърс и отвърна:

— За светлината в твоята гръд, недостижимата светлина, знака на пророците в теб.

Произнесената фраза порази за миг Пиърс; оживяваше хилядолетна церемония.

— О, Иесей — Мазарей — Еседекия — отвърна той.

— О, Мани Закрилник, пророк на всички пророци.

— Вечно съществуващ в самата истина.

— Ееема, ееема, айо.

Двамата се гледаха. Пиърс не беше сигурен как да осъществи на практика това, което бе чел. Нямаше защо да се безпокои обаче, защото монахът пусна ръката му, пристъпи към него, целуна го по двете бузи, прекръсти челото му — с три пръста, по православната традиция — а след това очерта над сърцето му нещо като триъгълник. „Ето какво е означавал знакът“ — помисли си Пиърс. Това беше част от писмата, която не бе разбрал. Пиърс повтори жеста, после двамата се прегърнаха.

Когато се пуснаха, Никотей каза:

— Бъди приет в нашата общност.

Пиърс кимна с достойнство; стараеше се да свежда отговорите си до минимум. Ритуалът на поздравленията беше едно; целият верски канон — съвсем друго. Монахът като че ли си помисли същото; имаше изражение на недостатъчно убеден човек.

— Отдавна не бях произнасял тези думи — започна той. — Ти си първият от външна клетка, дошъл след много години в планината.

— Да — отвърна Пиърс.

— И първият, за когото не бе съобщено.

Пиърс отново само кимна. Очевидно имаше нужда от повече от няколко запомнени реда, за да преодолее възникналите съмнения. Колкото и да се стараеше да не се разкрие, Пиърс знаеше, че трябва да спечели монаха, да му вдъхне доверие. Нещо повече, осъзнаваше възможността, която се откриваше пред него. Тук имаше един съвременен манихей, човек с познания за света, чиято повърхност Пиърс едва бе започнал да докосва. Трябваше да се справи на всяка цена.

— Никой от тях все пак не бе влизал в тази зала — добави Никотей; подозрението му растеше. — Никой не я знаеше. А сега ти си тук. Без никой да ти покаже пътя.

„Условно приемане“ — помисли Пиърс. Манихеите от планината пазеха криптата скрита дори и от своите, макар че нямаха представа какво съдържа. Реакцията на Никотей при вида на скривалището издаваше това.

— Бях изпратен, за да намеря това — отвърна Пиърс. — Криптата на Закрилника. — Очакваше добавената подробност да поуспокои монаха.

Вместо това очите на Никотей се разшириха и той попита още по-остро:

— Как разбра за това?

— Какво да съм разбрал?

— Името. Как разбра името?

— Не те разбирам.

— Криптата на Закрилника. Само ние в „Свети Фотий“ знаем това име. То е скривано хиляда години. Как си го разбрал? — Никотей сграбчи револвера. — Откри криптата. Знаеш името й. И идваш отвън. Как е възможно това?

Пиърс стоеше неподвижен. Бавно разбра какво е изровил — последната защитна преграда между пергамента и преследвача. Никой освен монасите не знаеше името на тайното помещение; а те пък не знаеха какво защитават. Идеалната система за сигурност: в случай че някой дойдеше в Атон да търси пергамента, наградата му, че се е добрал до планината, щяха да са само празните погледи на монасите.

„Пергамент? Не знаем за никакъв пергамент“ — така щяха да кажат.

А ако някой би споменал за Криптата, сигурно щеше да го постигне още по-неприятна участ. Пиърс гледаше револвера в ръката на Никотей. Това, което все още го задържаше, бе, че той е в Криптата и че я беше намерил сам.

— Значи има и друг източник. — Пиърс имаше малък избор от възможности.

Очите на монаха се присвиха — това предположение беше още по-объркващо.

— Друг източник? Това е невъзможно. Никой не знае за това. Никой друг не би могъл да знае за него. Дори и сумус принцепс.

Пиърс нямаше желание да разбира точно сега кой е този сумус принцепс, но разбираше, че трябва да засилва смущението на монаха, така че колкото се може по-делнично продължи:

— Знаеш ли защо поддържате факлите винаги запалени?

— Защо ги… — Въпросът имаше желания ефект. — Защо ме питаш? Какъв друг източник?

— Знаеш ли защо? — настоя Пиърс.

Монахът се поколеба.

— Пазим името скрито, факлите запалени.

— И никога не сте се питали защо?

— Защо ли? — Смущението му растеше. — Нямаше причина да питаме. Подържаме вечния пламък за Мани. Какъв друг източник?

Пиърс обходи с поглед гоблените по стените.

— Бе ми казано, че така ще намеря мястото — продължи той с почти успокояващ тон. Обърна се и погледна Никотей право в очите. — Пазели сте факлите запалени, за да може Съвършената светлина да ме доведе дотук.

— Какво?! — прошепна Никотей. — Съвършената светлина?

— Другият източник. — Пиърс спря. Трябваше да разбере колко знае монахът за свитъка. — Разбираш ли сега?

Никотей го погледна; притеснението бавно отстъпваше на дълбоко разбиране.

— Свитъкът? — Значението на това, което каза, го порази. — И той те доведе тук? — Очите му се разшириха още повече. — „Агиа Ходопория“ е тук. — Погледът на монаха се местеше трескаво от ямата към кутията, от стъклената купа към подвързаната с кожа книга. — Това не може да бъде. „Ходопория“ би трябвало да е…

— Много по-стара — отряза Пиърс. — Да. Знам.

„«Агиа Ходопория» — помисли си той. — «Свещеното пътуване». Съкровището, скрито грижливо почти хилядолетие.“ С две думи Никотей бе показал, че не само е запознат със скритото познание на „Съвършената светлина“ — нещо запазено не само за римските манихеи, — но също и пълното си доверие в Пиърс: кой друг освен манихей от най-висок ранг би знаел подобни неща? Първото отхвърляше всички съмнения; последното даваше на Пиърс свободата да задълбае повече.

— Значи го притежаваш — промълви монахът. — Писмения текст на „Съвършена светлина“? — И огледа криптата като учудено дете, като че ли напълно забравил за Пиърс.

— „Ходопория“ е била тук. И ние не сме знаели.

— Да — каза Пиърс.

Очите на монаха бяха приковани в гоблена на Мани, гласът му звучеше отнесено.

— Ние знаем, ние сме израснали с разкази как свитъкът е скрит от нашите врагове. Скрит така добре, че е бил загубен дори за нас. Или откраднат. Или унищожен. Митът за „Съвършената светлина“. Защото сигурно такава е била волята на Мани. — Той отново се обърна към Пиърс. — И вярваме, че един ден някой ще го открие, ще разгадае загадките му и ще намери пътя към „Агиа Ходопория“. Юношески фантазии. — Усмивката му се разшири. — А сега ти си тук. Ти си този мъж. — Лицето му се озари от истинско възхищение. — Кажи ми къде го намери? Имам предвид свитъка. И кога?

— Преди няколко седмици. — Пиърс позабави отговора си. — Трябваше ни време, за да го разгадаем.

— Естествено. — Монахът внезапно разбра, че все още стиска оръжието, и бързо го прибра в джоба си. — Разбираш нашата предпазливост. — Той приседна на ръба на платформата. — Ако ни беше съобщено, щяхме да помогнем…

— Така беше по-добре.

— Разбира се. — Той кимна; в тона му, дори и в държането му личеше ново отношение. Пиърс разбра, че ако не друго, то всеки манихей знае мястото си в йерархията. Никотей наистина вярваше, че мъжът, който бе открил изгубения свитък — и който сега имаше достъп до „Ходопория“, — е дошъл от най-висшите редици на църквата; това беше достатъчно за дълбоко уважение. Пиърс нямаше желание да го разубеждава. Някъде дълбоко в съзнанието му изплуваха думите на Джон Джей — съвети към един току-що ръкоположен свещеник, млад мъж, чувстващ се неудобно от напрежението при изповядването: „Посей семената, Иън. Дай им възможност да свалят товара от плещите си. И слушай.“ Странно колко подходящо звучаха думите сега в тази необичайна обстановка.

— Сумус принцепс взе решение — каза Пиърс, пробвайки почвата.

— Разбира се — кимна монахът. — Той винаги е бил очарован от мисълта за „Ходопория“.

„Той“ — помисли си Пиърс. Някой, не нещо. Покана за нова проба.

— Можеш да разбереш защо той искаше да държи всичко във възможно най-голяма тайна. Особено — добави той, без да е сигурен точно какво цели — предвид събитията от последните дни.

— Кардиналът винаги е бил предпазлив човек — отвърна монахът.

Пиърс се опита да прикрие огромното си учудване. Кардиналът? Дали Никотей току-що не бе потвърдил съучастието на фон Нойрат? Нямаше избор, освен да продължи.

— Нищо — продължи той, — дори „Ходопория“, не трябва да попречи на избора.

— Разбирам. — Монахът отново кимна. — Представям си. С „Ходопория“ той би могъл да използва Рим както никога досега. Ще се справи с всичко.

Отново Пиърс бе принуден да сдържа реакцията си. Да използва Рим както никога досега? Какво друго имаше предвид Никотей освен Нойрат на папския престол? И да се справи с какво? Един манихей във Ватикана… пречистването към „единствено истинската и свята християнска църква“?

Преди Пиърс да успее да отговори, очите на монаха блеснаха с внезапно прозрение.

— Или това е другият път? — Изчака какво ще каже Пиърс, но като не получи отговор, продължи: — Клетките бяха поставени в готовност, защото той е предвидил откриването на „Ходопория“? Което означава… че освободеното място в Рим не е било просто късмет?

Клетките… поставени в готовност. Пиърс знаеше, че трябва да опипва почвата внимателно; и въпреки това подхвърленото от Никотей изискваше по-голяма яснота.

— „Ходопория“ и „Голямото пробуждане“ вървят ръка за ръка — каза Пиърс. — Клетките трябва да имат готовност за действие.

— Църквата ще бъде една и Неговото име — едно — повиши глас монахът. — Но това не е „Ходопория“, нали?

Без значение колко много му се искаше да научи нещо повече за клетките, Пиърс знаеше, че няма избор, освен да продължи мисълта на Никотей. Монахът може би не знаеше много за това, което ставаше извън собствената му клетка. Шепа монаси на склона на една планина не можеха да играят кой знае каква роля в „Голямото пробуждане“. Но въпреки това Пиърс само можеше да съжалява за пропуснатата възможност.

— Не, поне от това, което видях — отвърна той. — Не.

— Тогава какво е това?

Беше въпрос, на който не бе имал време да потърси отговор дори за себе си.

— Друга част от загадката може би?

— Да — кимна монахът. — Но все пак сигурно ще му направи удоволствие като чуе за това.

— Да.

— Може да телефонирате след първата молитва, ако искате.

— Да телефонирам? — Този път Пиърс не можа да скрие учудването си.

— Восъчните свещи не означават непременно външни нужници.

— Разбирам. — Пиърс пусна най-искрената си усмивка. За голямо негово облекчение Никотей бе изтълкувал реакцията му погрешно.

— Имаме телефон, имаме факс. — Той посочи към стълбите. — Дори и нещо във вратата. Поставихме го след инцидента в Голямата лавра. Бяхте първият, който го задейства. Така разбрах, че сте тук.

Пиърс кимна. Колкото и да искаше да чуе гласа от другата страна на линията, си даваше сметка, че не може да става и дума за контакт с Рим. Това можеше да потвърди ролята на фон Нойрат, но и означаваше той самият да се разкрие. Без „Ходопория“ не разполагаше с никакъв лост за действие, с нищо, с което да ги притисне.

— Трябва първо да разгледам това — каза той, взе книгата и я пусна в джоба си.

— Разбира се. — Никотей беше стигнал до горното стъпало.

Пиърс се наведе и постави камъка на място. Иисус отново беше в редицата заедно с другите пророци. Междувременно монахът гледаше криптата; на лицето му се четеше ново преклонение.

— „Агия Ходопория“ — промълви той. — Кой би помислил за това?

Пиърс прибра стъкленицата, кадифето и кутията и го последва по стълбите. И също огледа криптата.

Нищо чудно, че погледът му се спря на Мани. Несъмнено бе резултат от изтощението му, но Пиърс видя как в очите на Великия пророк пробягва загриженост.

Може би имаше в ръцете си по-голяма сила, отколкото предполагаше.

Кардинал Джакомо Перети прелистваше дневниците — тук покойният бе отбелязвал всяка своя мисъл — лична или папска. Бонифаций беше записвал методично всичко и бе заключвал дневниците си в бюрото до леглото, това бе известно само на най-близките му сътрудници и приятели. И в онзи момент Перети беше взел единствения ключ, окачен на безжизнената му шия, бе грабнал последните три тома — от юни до август, и ги бе изнесъл незабелязано от хората на охраната. Това бе станало няколко дни преди който и да било от тях да реши да прегледа личните вещи на папата.

Сега, седнал в своя апартамент — привичното време за лягане отдавна бе отминало, — Перети изучаваше записките с огромно внимание. Малко неща от първия дневник бяха привлекли вниманието му: чернова за енциклика на вярата, дълги размишления върху продължаващите избивания в Косово, растящи тревоги за амбицията на фон Нойрат. В края на втория обаче всеки запис започваше да включва редове от нещо далеч извън ежедневните задачи на службата. Изреченията бяха замествани от кратки, набързо надраскани.

Перети четеше:

Последният запис свършваше с молитва за Руини, самообвинение за това, че не е видял очевидните опасности, и последен въпрос:

Перети затвори дневника. Смъртта на приятеля му два дни по-късно беше достатъчен отговор.

Манихейска молитва и Атон. Към какво се стремеше фон Нойрат?

Изчака десетина минути в килията си — достатъчно време, за да се увери, че Никотей не се навърта наоколо. После, без да сваля расото и шапчицата си, Пиърс излезе, тръгна надолу по стръмния склон и стигна до древния „форд“. Три сутринта. Имаше още един час до утринната молитва. Достатъчно време, за да изчезне от планината.

Това, което бе отнело на Генадиос петнайсет минути, отне на Пиърс четирийсет; пътят към Дафни беше не по-малко опасен и по обратния маршрут. С първите зари на утрото — сивкавият небосклон с неохота отстъпваше на слънцето — в пристанището пристигаха и първите гемии. Облечен в расо, Пиърс без труд си уреди пътуване до Уранополис; раницата му беше съпроводена от любопитния поглед на още сънения капитан. Подарък от скорошен посетител, обясни Пиърс. Господ пожелал да я използва. Мъжът вдигна рамене, после подкара гемията. Тази сутрин го интересуваха портокалите, а не волята Божия.

След десетина минути бумтенето на мотора бе заглушено от ехтенето на симандроните — дългите дървени клепала, използвани за призоваване на монасите към молитва — всяко с отделен тембър — дълбоки, резониращи тонове, прилични на глъхнеща китова песен, обикаляха склоновете на планината.

Миналата нощ мелодията им го бе обаяла, бе извисила чувството му на благоговение пред божественото; сега му напомняше само за предстоящото преследване.

Нови десет минути и ехтежът започна да заглъхва: първите лъчи на слънцето надничаха зад кулата в Уранополис, селището вече бе оживено, лодките — заети с товарене на стоки за планината. Самотният монах незабелязано се промуши през оживената улица и лесно намери тясната уличка, където Андракос бе оставил колата, скрита в предутринната сянка. Бързо смъкна шапката и расото, хвърли ги на задната седалка и запали двигателя. След минути бе на аутобана.

Сега въпросът бе: накъде? Трябваше да се откаже от Игуменица, Атина и Солун; новините от „Свети Фотий“ несъмнено щяха да изпратят хора на Ватикана към всяка от трите точки, и то много по-бързо, отколкото Пиърс би могъл да стигне до тях. Нещо повече, той знаеше, че Никотей няма да губи време и ще вдигне по тревога гръцката полиция за изчезването на един от най-ценните ръкописи на манастира. Да не говорим за открадната кола на Андракос. Като имаше предвид ограниченото време и проблемите при различните граници, Пиърс реши да избере България: най-добре бе да заложи на Кулата — според пътната карта в колата дотам имаше час и десет минути, ако не попаднеше в задръстване. Трябваше да се надява, че Никотей ще провери къде е гостът му едва на закуска.

Атон все повече се отдалечаваше, а Светата Дева, изглежда, беше все тъй благоразположена към нето — грижливият й поглед пазеше пътищата почти празни, нямаше и следа от полицията през седемдесетте и пет минути форсиране през гръцката провинция. На негова страна беше и при границата — смяна на граничните служители; мъже, бързащи за вкъщи — свещеническата яка и документите от Ватикана отново бяха достатъчни, за да смажат колелата на бюрократичната машина. Десетина минути след малкия граничен пункт той спря встрани от пътя, въздъхна облекчено и се опита да се съсредоточи върху преминаването на следващия граничен пост.

И едва тогава осъзна, че не знае какво да прави по-натагьк. Всичко след „Сан Клементе“ го беше завъртяло така, че не му бе оставало време за мислене, задачите се нижеха една след друга: малката, подвързана с кожа книжка бе заместила свитъка. Освен това, трябваше да си признае, че след като напусна Рим, нещата значително се бяха променили. Отец Никотей със сигурност бе потвърдил за ролята на фон Нойрат, а също бе и намекнал, че нещо ще бъде „извършено“, че „клетките“ са в готовност — но нещата все още не бяха достатъчно ясни, за да се съберат различните части на пъзела.

Пиърс се опита да систематизира нещата; бръкна в раницата си и измъкна книжката в кожена подвързия.

Първата страница съдържаше познатите му вече манихейски поздрави, този път на латински. Макар и от писмата в „Съвършена светлина“ да го деляха шест столетия — датата 28 април 1521 година бе написана в горната част на листа, „знаците за прием“ оставаха еднакви по форма и съдържание. Новото в оформлението беше един малък триъгълник — половината запълнен с черно, заемащ горния десен ъгъл на страницата. Всичко това, заедно с миризмата от кутията, му напомни нещо, но без да се старае да го открие, той се съсредоточи върху текста.

Там, на книжовен латински, можа да прочете разказа на някой си Игнасио де Рибаденейра:

Пиърс пробяга по следващите няколко страници — собствената версия на Рибаденейра на „Изповедите“ — неговото спасение, подобно на това на свети Августин, на трийсет и три годишна възраст, докато седял в една градина в Истанбул. Но докато свети Августин бе извоювал победа над плътта — „дай ми непорочност, дай ми постоянство, но не ми ги давай още сега“ — Рибаденейра се бе борил с един далеч не толкова осезаем противник: собственото си съмнение.

Пиърс се замисли дали подобна несигурност е обединяваща черта на всички, които са търсили свитъка. С всяка измината страница чувстваше по-голяма привързаност към непознатия монах-йеронимит.

И отново, не можеше да не си зададе въпроса колко сериозно приема всичко това. Фразата „Вземи и прочети“ отстъпи на обнадеждаващата, макар и вече позната „Онзи, който влезе, може да види Светлината“. Явно Рибаденейра бе избрал фразата, след като бе видял свитъка и дешифрирал посланието му. Освен това бе направил разказа си много четивен. Твърде любопитни бяха историите за среднощни обиколки на изоставени църкви, тайни послания, изпращани от православните свещеници, появата на самия Мани, дошъл, за да насочи заблудилия се брат по верния път — всичко това в крайна сметка бе довело монаха до „влизането“ в една църква от единайсети век и скриването на свитъка в една от отдавна забравените крипти. Скоро след това дешифриране на текста, връзката със „Свети Фотий“, Криптата на Закрилника. Възнаградено благочестие. Възвърната увереност.

Пиърс само можеше да се надява на такива резултати.

Издирил „Ходопория“ обаче, запознал се със съдържанието й, Рибаденейра незабавно бе взел решение, че братството на Мани (и светът въобще), не е готово да се срещне с неговата сила. Сигурността му очевидно е била примесена и с изблик на неосъзната гордост.

Именно тук Рибаданейра предлагаше най-истинското свидетелство за своята вяра. Или единственото рационално обяснение за собственото си бездействие:

И след това, сигурен, че действа напълно в интерес на всички манихеи, Рибаданейра се връща в Истанбул, заравя отново свитъка (за някой човек „достатъчно способен, за да поеме задачата“) и добавя още малко към гносиса, така че „след векове“ друг да може да го намери — това се бе оказал Руини — и да „открие пътя към Святата истина“. Мани щеше да пази свитъка добре скрит; Рибаденейра щеше да укрие „Ходопория“.

Пиърс прелисти следващата страница, за да прочете първите редове на „скритото познание“ на монаха.

Река Дрина. Босна. Очите на Пиърс се стрелнаха към горния ъгъл на страницата. Малкият триъгълник.

И той си спомни.

Половин час след българската граница премина в Македония — това бе преди около три часа и на всеки изминат километър той благодареше на Светата Дева за благосклонността й. Или може би на древните вражди между гърците и техните северни съседи. Както и да е, разчиташе на не особено добрите връзки, които можеха да забавят действията на хвърлените в тревога манихеи от Атон. Иначе едва ли би могъл да очаква, че късметът му на граничните постове ще продължава. Макар че това нямаше нищо общо с лошите предчувствия, вече беше минало доста време, откакто набързо бе потеглил от планината: свещеническата якичка скоро щеше да загуби въздействието си.

И все пак това не се отнасяше за опустошения район на границата, която се готвеше да прекоси. Той пътуваше с едно око към картата, с другото — към пътя и разбираше, че има само един избор: Косово. Преди повече от година бегълците се изливаха оттам, много от тях бяха натъпкани в лагери, разположени покрай албанската и македонска граници. Но бяха много повече, хиляди се отправяха по море към Турция, Армения, Гърция — където имаха роднини, готови да ги подслонят. Сега същите бегълци искаха да се завърнат. Всичко се беше объркало, нямаше къде да ги настанят, цели селища бяха изгорени до основи. Нещо повече, сърбите не ги окуражаваха много да търсят отново домовете си; по всички места бяха пръснати мини. И все пак бежанците пристигаха, И заедно с тях се възстановяваха лагерите. Останалият свят вече не им обръщаше такова внимание — това бяха стари новини. Ужасът на лагерите обаче си оставаше същият.

Колкото и грубо да звучеше, Пиърс знаеше добре, че свещеник от хуманитарна мисия лесно може да се смеси с тях. Или в крайна сметка, да се преструва на достатъчно оглупял и налудничав, за да го пропуснат без много въпроси. Залагаше на последното. Погледнато реално, Косово беше най-лесното място за изчезване, след като обаждането на Никотей стигнеше до Рим. Споменаването на „Ходопория“ несъмнено щеше да пришпори здраво австриеца и неговите съмишленици. Дори и да откриеха колата, която смяташе да изостави на няколко километра от границата, шансовете им да го проследят в този хаос бяха доста малки. А той все някак щеше да намери пътя към Дрина.

Къде обаче покрай реката беше съвсем друг въпрос. Доколкото разбираше, последната манихейска игрословица нямаше нищо общо с акростиховете; този път гносисът беше скрит в това, което Рибаденейра описваше като „език, преработен алхимически“. Обяснението почти не му помагаше да изясни нещата:

Всичко има не една ценност, а много, както цветето има повече от един цвят, и всеки цвят има много различни оттенъци; и все пак те представляват едно общо, едно цяло.

Все още блъскащ глава над указанията от шестнайсетия век, Пиърс спря на „последния бензин в Македония“. Очакваше да види признаци на живот близо до Косово; вместо това пътят беше празен, последните трийсет минути бе пътувал съвсем сам.

И отново тази самота не го изненада. Бе спрял преди около сто и петдесет километра на бензиностанция, снабдена с овехтяла малка помпа, и там му казаха, че сега ООН се опитва да сведе бежанските лагери до минимум — Сенокос и Чегране на юг от столицата и Блаце — на север. Тези, които нямаха работа, нямаха желание да отиват по-нататък.

Голямата бъркотия беше в Блаце — на дванайсет километра, както пишеше на знака при последното му спиране. Пиърс знаеше, че пеша ще вземе разстоянието за няколко часа.

Следващото отклонение очевидно бе направено за някогашните обиколки с автобус до манастира „Свети Никита“, миниатюрно кафене — будка със стъклени стени, беше разположено между дърветата. Помпата тук беше още по-първобитка, в сравнение с първата, която бе видял, а названието на бензина — трудно за произнасяне. Ударения и съгласни се смесваха в изобилие. Пиърс отиде до багажника, грабна раницата и се насочи към сградата. Остави ключовете на таблото. Ако някой пожелаеше колата, беше добре дошъл. Нека хората от Ватикана да преследват някой предприемчив бежанец.

Вътре бе пусто, с изключение на една двойка в дъното — мъж и жена, обвити в цигарен дим. Щом видя Пиърс, мъжът скочи.

— Добро утро. — Още няколко неразбираеми думи, после ръка, приканваща го да седне на някоя маса.

Пиърс поклати глава и се усмихна — международният знак за „Не ви разбирам“.

Мъжът продължи по-бавно:

— Как… аз помага… вас? Вие… разбира?

Пиърс кимна и каза:

— Телефон? — Незабавно видя разочарованието по лицето на мъжа. — И храна — добави той. Лицето на човека стана по-ведро. Пиърс измъкна малко долари и лицето на мъжа разцъфна съвсем.

— Телефон. Храна. Чудесно.

След две минути Пиърс се мъчеше да се разбере с централата. След още осем пред него поставиха чиния с нещо абсолютно неизвестно, макар и да бе учудващо вкусно. Вече беше успял да се свърже.

Гласът на професор Аниели бе изпълнен с очевидно облекчение. Не му отне много време, за да я запознае набързо с историята в „Свети Фотий“ и малката подвързана книга.

— Да, но къде сте сега? — попита тя.

— За вас може би е по-добре да не знаете — каза Пиърс.

Пауза.

— Разбирам. — Той не отговори и тя допълни: — Прав сте. — Той усещаше неудобството й, осъзнаването на истинското положение и, разбира се, любопитството й. — Добре… Казвате испански монах. Кодиран език. Как го нарича?

— Език, преработен алхимически — отвърна Пиърс.

— Не, не. Другата фраза. Тази от Плиний.

— О! — Пиърс обърна страницата и бързо прегледа паса.

— „Квестио лузориа“.

— Да. „Квестио лузориа“ — повтори тя. Очевидно предупреждението му я бе изнервило повече, отколкото предполагаше; тонът й остана безизразен. Освен това не беше редно да й се припомня, когато ставаше дума за света на тайните учения. — Може би имам книга по този въпрос. Задръжте секунда. — Пиърс слушаше звука от отдалечаващите се стъпки, последван от близо минута тишина. Когато вдигна слушалката отново, тя беше все така напрегната.

— Карло Пескаторе — каза тя. — „Изкуството на ренесансовата игрословица“. Знаех, че я имам някъде. Чу я как прелиства страниците, обичайното хъмкане подозрително отсъстваше. — Да. Тук е — започна тя. — Според синьор Пескаторе „квестио лузориа“ е вид главоблъсканица… — Отново прелистване на страници. — Основно използван от поети. Скриване в класически строфи. — Тя спря: първият знак, че премисля това, което ще каже. — Сега, това е интересното. Казва, че този прийом може да бъде считан за прапрадядото на модерното кодиране. — Още няколко прелистени страници, преди да се обади отново. — Винаги сте били добър в тази област. Както гръцката поема за свети Амвросий, помните ли?

— Разбира се.

— Добре, това е нещо подобно — обясни тя. — С изключение, че има повече анаграми и преобразувания на думи, не само премествания. Подобни неща.

— Звучи като шега.

— Добре. Защото смятам, че в една или друга степен синьор Рибаденейра ви е предложил именно това. Свързва се чудесно с манихейството. Смисъл, скрит в езика. — Отново пауза. — Може би ще е малко по-трудно с латинския. Ако искате, можете… да ми ги прочетете по телефона. Мисля, че бих могла да се справя.

Пиърс не чу молбата й — вече държеше пръст на първото встъпление. Беше му необходим само миг, за да се съсредоточи. Докато четеше, започна да разбира какво има предвид Аниели. Всъщност фразата, която четеше, нямаше никакъв смисъл. Но като я четеше като шифрограма — малко промяна на пунктуацията тук-там — изведнъж разбра какво цели Рибаденейра. „Той търси анаграма на дума, която означава «Този, който влиза в сражение»“ — помисли Пиърс. Продължи да се взира. „Този, който влиза в сражение.“ Имаше нещо познато в това — безкрайните часове, прекарани в католическото училище и на гръцките и латински семинари, изплуваха в главата му. Неговият „талант“, както често му бяха казвали. Затвори очи. „Този, който влиза в битка“. След момент имаше вече отговора — Gradivus. От „Енеида“ — епитета на Марс. Бързо прочете останалата част от ключа. „Който обръща седмия в пети.“ Седмият! Очите му се зареяха. Седмица? Седмата заповед? Отново погледна думата. Очите му се спряха на буквата „и“? „Превръща… в пети.“ Петата буква в латинската азбука? Замести буквата „и“ с „е“. Анаграма на Градивус. Написа буквите в кръг, най-сигурният начин да се разгадае една анаграма. Секунда по-късно имаше отговора.

Вишеград.

„Има град на Дрина…“

В същия момент чу гласа на Аниели.

— Отче? Ало? Защо не ми четете текста?

Той понечи да й отговори, но нещо го спря. Досега бе приписвал колебанието в гласа й на загрижеността й за него. Но сега нещо му подсказваше друго.

— Нещо не е наред ли, професоре?

— Не. — Гласът й беше лишен от всякаква емоция. — Няма нищо. — И изведнъж изпищя: — Унищожете книгата! Унищожете я! Те…

В слушалката се чу кратко боричкане, после мълчание. Накрая се обади друг глас.

— Чуйте ме внимателно, отче. — Беше мъж, акцентът му беше познат, Австриецът. — Открийте „Ходопория“. И ни я донесете. Разбирате ли?

И линията прекъсна.

Пиърс продължи към Блаце като в мъгла. Двойката от капанчето при паркинга настояваше да пийне нещо силно преди да тръгне. Независимо от езика, бяха разбрали достатъчно от изражението му, за да разберат от какво се нуждае. Ракия. Макар и много по-смъртоносна от това, което му бе сервирал Андракос, тя се плъзна леко в гърлото му и цветът на лицето му изведнъж се върна.

Сега, докато крачеше по пътя, виждаше лицето на Аниели пред себе си. Писък, после мълчание. Мъжете от Ватикана бяха стояли около нея и бяха чули всичко. Не си спомняше дали им бе казал за Дрина, за Косово, за колата. Беше ли споменал Вишеград? Шокът и ракията не му даваха възможност да си припомни.

А къде трябваше да отиде сега? Вече нямаше нужда да го следят. Нямаше нужда да откриват къде ще го заведе книгата на Рибаденейра. Той беше свещеник. Не можеше да я остави да умре. Щеше да им даде каквото пожелаеха. Без значение за последствията.

Този аргумент би звучал съвсем разумно преди четири дни. Сега вече не знаеше. Предаването на „Ходопория“ щеше да означава сигурна смърт за него и Аниели. Съвсем определено. Учудващо хладнокръвно разсъждение за човек на вярата. Може би бе изучил твърде добре методите на манихеите. Но да я изостави — и да убеди себе си, че техните действия диктуват собственото му безчовечие — това ли, наистина, беше единственият му избор?

Стигна билото на един хълм и забеляза първите признаци на безумието, пръснато извън Косово. Покрай границата имаше големи палатки, импровизирани барикади ограждаха широки пространства от доскоро гола равна земя. Зад тях се издигаше склонът на друга планина, гъсто обрасъл с дървета. Пиърс беше научил, че преди няколко седмици полицията е разчистила лагера и че е подписано споразумение със сърбите за завръщане на бежанците. Естествено, то отново се бе провалило и Блаце, селище може би със стотина къщи, отново бе претъпкано от бежанци.

От тази висока наблюдателна точка можеше ясно да види големите букви, отпечатани върху покривите на палатките — ООН, НАТО, АКТ, УНИЦЕФ и много други съкращения, които не познаваше — цял каталог на безсилието на един свят, неспособен да се справи с последните взривове на Балканите. Седемстотин години на императори, султани, президенти и крале не бяха успели да доведат до някакво решение. И той не разбираше защо тези тук си мислеха, че могат. Очевидно повечето от онези, които бяха останали в Блаце, просто се опитваха да контролират нещата, доколкото им е възможно.

Колкото повече приближаваше, толкова по-непоносима ставаше смрадта. Първата палатка беше все още на цял километър, но мирисът на урина вече обгръщаше въздуха. Той доближи първата бариера. Миришеше на мръсни дрехи, немита плът, някакви животински миризми, на влажна кожа, потопена в нещо очевидно сладко. Невъзможно бе да се избегнат — въздухът беше така пропит със смрад, че тя като че ли полепваше по всяка фибра от дрехите, кожата, косата. И все пак това беше по-малката беда и Пиърс не й обърна много внимание. Но гледката зад оградата беше достатъчна, за да го потресе. Дори от разстояние можеше да различи лицата, тъмните рамки на забрадените жени, деца — твърде големи, за да бъдат носени — носени в изтощените ръце. Някои се скитаха наоколо; други клечаха на малки групи, разговори нямаше, всички бяха примирени и безпомощни. Босненци, косовари — разликата беше малка. Ново място — само това бе по-различното през изминалите осем години.

Пиърс не бе очаквал мястото така да го порази — „Ходопория“, Аниели и всичко, което бе научил в Атон, моментално изчезна от главата му. Преди година дори си бе помислил, че най-лошото вече е свършило. Сега виждаше, че не е така. Сигурно затова не забелеза джипа с емблемата на ООН, който се приближи отляво. Мъж, облечен в камуфлажна униформа, спря колата и слезе.

— Извините, ойтец. Можам ли да го видам идентификация?

Пиърс се обърна. И без да е сигурен в чутото, кимна.

С бавен, небрежен английски — чисто британски акцент — войникът каза:

— Документите ви, отче.

— Англичанин сте, така ли? — попита Пиърс, измъкна измачкания ватикански паспорт и го подаде на мъжа.

— Да — каза той, докато го преглеждаше. — А вие не сте италианец.

След минута му върна паспорта. На устните му имаше крива усмивка.

— Американски свещеник от Ватикана. Твърде интересно. И какво точно правите тук, отче?

Пиърс се опита да върне усмивката. Трябваше му нещо убедително.

— Трябваше да се присъединя към една хуманитарна група в Скопие, но самолетът ми закъсня. Казаха ми да дойда тук. Успях да отида и до „Свети Никита“.

— Хуманитарна група? — Усмивката на войника стана още по-широка. — Имаме много такива, отче. Страхувам се, че трябва да бъдете по-точен.

— Международен католически комитет по миграцията. — отговори Пиърс. Това беше първото, което му хрумна, смътен спомен от едно неотдавнашно издание на „Осерваторе Романо“, където се описваше, че някъде в Македония МККМ подпомага бежанците. Пиърс можеше само да се надява, че Божията Майка все още е на негова страна.

— Пътувате с доста малък багаж за човек от хуманитарна мисия.

— Багажът ми е с групата — отвърна той, отново позволявайки думите сами да се изливат от устата му. — Всичките ми вещи, необходимите ми контакти. Всичко, което нося, е ватиканският ми паспорт.

— Разбирам. — По радиото в колата внезапно прозвуча глас и войникът отиде да отговори, но очите му не изпускаха Пиърс. След няколко минути се върна при него и каза:

— Мога ли да видя какво има в раницата ви, отче?

— Бельо. — Пиърс повдигна рамене. — Книги.

Войникът протегна ръка.

— Може ли? Проверка за сигурност. Мисля, че разбирате.

Пиърс кимна и му подаде раницата. Наблюдаваше как войникът я пребърква. Почти подскочи, когато мъжът измъкна Рибаденейра. Започна да я разлиства…

— Това са… молитви — каза Пиърс.

— Разбира се, отче. Просто проверявам за нещо скрито.

Пиърс кимна. Войникът премина към библията му. Отново бързо прелистване. После прибра всичко, затвори ципа на раницата и я подаде на Пиърс.

— Ужасно съжалявам, отче, но имаме известни проблеми с… хора, опитващи се да се вмъкнат вътре.

— Разбирам.

— Да. — Войникът се усмихна. — МККМ. Приятни момчета. Добре, може да уредим нещата и тук. Скачайте в джипа. Ще се опитаме да намерим някого вътре, за да разберем какво да правим.

„Грацие, Мадона.“

След петнайсет минути Пиърс седеше в една палатка на Червения кръст и чакаше една млада жена; седнала зад набързо сглобено бюро, да му обърне внимание. Скоро стана ясно, че един загубил се свещеник няма предимство пред постоянно напиращите проблеми. Пиърс беше щастлив да го считат за досадно недоразумение, за нещо, което трябва да бъде отметнато без излишни въпроси.

Докато чакаше, погледът му падна върху майка с две момчета, седнали на земята: на около десет и дванайсет години. По-малкото се беше сгушило до гърдите й; другото, по-високо, кльощаво, бе подпряло брадичката си с юмруци; в скута му имаше изпокъсана кожена училищна чанта. Майката някак си бе запазила внушителното си тяло; момчетата не бяха такива късметлии — лицето на по-голямото беше направо състарено. Беше на възраст, когато носът изглежда много голям, ушите много щръкнали, а мъжките черти едва се очертават. Момчето долови погледа на Пиърс, взря се за миг в якичката, после в обущата му. Накрая го погледна в очите и попита:

— Койе сте религие?

Пиърс бе учуден да чуе сърбохърватски.

— Католик съм — отговори той меко.

Момчето кимна, после посочи обущата.

— Добри са за ходене.

Пиърс погледна високите си обувки, после момчето.

— Да. Ти идваш от Косово, нали?

— Аха. От Медведа. На север.

— Сърбохърватският ти е много добър.

— Сега е добре да се говори този език. — Момчето се усмихна криво.

Пиърс си припомни няколкото срещи с албанци отпреди осем години. Всички говореха и втори език. Често сърбо-хърватски. Понякога немски. Никога английски.

— Католик ли си? — попита той.

— Не. Мюсюлманин.

— Тогава защо поиска да знаеш моята религия?

Момчето се поизправи.

— Протестантските свещеници, които идваха в нашето село да ни говорят за Иисус, имаха много пари и караха хубави коли. Католиците бяха бедни и ни казваха, че така трябва да бъде. — Отново погледна обущата му.

Пиърс разбра и погледна краката на момчето. Обувките му бяха почти скъсани. Пиърс се наведе, развърза връзките и изу обущата.

— Искаш ли да си ги сменим?

Отново крива усмивка.

Макар и скъсани, обувките се оказаха удобни — а през дупките краката му можеха да се проветряват, както бе свикнал.

— Знаеш ли колко време ще останеш тук? — попита Пиърс.

Момчето вдигна рамене и застърга с нокът някаква мърсотия, полепнала по токовете на новите му туристически обувки.

— Не можем да се върнем в Медведа — така ни казват. Където и да ни изпратят, искат да сме цялото семейство. Баба ми и сестрите ми са някъде в Турция. Не са сигурни дали трябва да дойдат тук. И не знаем къде са баща ми и по-големия ми брат. — Момчето вдигна очи. — Ти си тук да спасяваш хората ли?

Въпросът бе подхвърлен с толкова цинизъм, колкото можеше да вложи едно дванайсетгодишното момче. Това порази Пиърс и той се вгледа в лицето му.

За първи път, откакто бе напуснал Рим, нямаше избор, освен да се противопоставя на собственото си лицемерие. Свещеник, използващ свои колеги, за да постигне целите си. Разбира се, момчето имаше предвид нещо съвсем друго. В него звучеше отрицанието на думите, използвани да успокояват хората, попаднали в действителност, където няма място за такива жестове. Както и да е, забележката имаше желания ефект и Пиърс бе принуден да преоцени намеренията си. Тук хората умираха; световете бяха разкъсани на части. Тук. Където трябваше да бъде един свещеник. Макар че манихеите го бяха принудили да пренебрегне това, част от него все още си задаваше подобни въпроси.

— Не знам — каза той накрая.

Както пролича от изражението му, момчето не бе очаквало такъв отговор от свещеник. Потрябва му време, за да отвърне.

— Благодаря за обувките, отче. — После кимна към бюрото. Пиърс се обърна и видя, че жената го вика.

Опита се да се сбогува с момчето, но обувките вече бяха погълнали вниманието му. Още по-болезнено усещане. Имаше неща много по-полезни от един свещеник.

Пиърс се изправи и пристъпи напред.

При бюрото разбра, че жената все още е по средата на безброй други задачи. Тя му кимна да седне. Още няколко минути и накрая се обърна към него.

— Бяхте много любезен да чакате толкова търпеливо, отче. — Английският й беше с френски акцент, тонът й бе искрено любезен. — Някак си сте объркали мястото, така ли?

— Наистина се обърках — каза той. — Трябваше да бъда с МККМ.

— Аха. — Тя се обърна към купчина книжа на бюрото, после отвори новия си лаптоп. Докато работеше с него, Пиърс погледна към момчето. Беше се сгушило до майка си, очите му бяха затворени. Пиърс изчака, надявайки се да види знак на невинност да се плъзга по измъченото му лице. Никакъв.

— Изпуснали сте ги преди три дни — каза жената и Пиърс отново се обърна към нея. — Тя държеше малка папка, в нея имаше няколко листа, очите й бяха втренчени в екрана. — Страхувам се, че не мога да ви кажа със сигурност къде се намират точно сега. Има ли някого, с когото бихме могли да се свържем, отче?

— А къде бих бил най-полезен?

— Моля?

— Косово, Албания? Къде бих могъл да помогна?

Изразът й подсказваше, че не е подготвена да преговаря с толкова ентусиазиран свещеник.

— Помощ? Отче… наистина въпросът не е къде…

— Сигурен съм, че още две опитни ръце, без да споменавам свещеническото присъствие, ще са добре дошли навсякъде — каза той. Тонът му бе твърд, макар и не агресивен. — През войната бях в Босна. Познавам района, езика, хората. Все трябва да има място, където да могат да ме използват.

Жената продължи да го гледа. Появиха се две нейни сътруднички и трите заговориха бързо на френски. Когато те най-после си тръгнаха, тя отново се обърна към него, погледът й бе разсеян.

— Искате да отидете някъде, където можете да помогнете? — Тя сложи ръце на бюрото. — Вижте, отче, това не е обичайната ни политика…

— Не мисля, че думите „обичайна политика“ са много подходящи напоследък. Не смятам, че съм заплаха за някого.

— Разбира се, че не, отче. Не в това е проблемът.

— Аз трябваше да съм с МККМ. — Почти беше почнал да си вярва. — Това нищо ли не означава?

— Исках да кажа, че не можем да поемем отговорност.

— Не искам това от вас. Аз ще отговарям за себе си. Само ви попитах къде смятате, че ще съм най-полезен. — Разбираше, че тя почва да се колебае. — Или — добави той — бих могъл да ви досаждам следващите няколко дни, или седмици, или месеци, докато не се предадете и не позволите на един свещеник да върши работа.

— Разбирам. — По устните й премина усмивка. — Месеци?

— Месеци.

Тя присви очи и започна да рови в папките на бюрото.

— Само защото сте католик, отче. — След момент в ръката й се появи един-единствен лист. — След час заминава медицински транспорт до Кукеш. Не им достига един човек. — Той не беше сигурен дали желанието й да го уреди е свързано с молбите му, или с досадата от одевешната разправия с колежките й; всъщност това хич не го интересуваше. — Сигурен ли сте, че това ви устройва, отче? Кукеш е…

— Много по-спокоен, отколкото Омарска навремето. — Споменаването на бившия сръбски лагер я завари неподготвена, в очите й се мярна новопоявило се уважение. — Бях там през 1992. Мисля, че ще мога да се справя и с Кукеш.

Тя издърпа друг лист, накара го да се подпише на няколко места и му подаде ламинирана карта.

— Камионът ще бъде на западния портал след час. — Преди да успее да й благодари, двете й колежки отново се втурнаха вътре, още по-бесни. Пиърс понечи да тръгне, но жената го спря.

— Отче — каза тя, като се приведе към него. — Аз… не съм се изповядвала… откакто съм тук…

Пиърс се усмихна и осъзна колко отдавна не е изповядвал никого.

— Разбирам. Ще ви изчакам отвън.

Щеше да направи всичко по силите си в Кукеш. Да изкара поне един ден. Да оказва помощ. Но споменът за гласа на Аниели му подсказваше, че няма да може да продължи новата си мисия много дълго.

След два часа седеше срещу един служител от Червения кръст в каросерията на камиона; до него седеше един млад индийски лекар. Никой не се мъчеше да поддържа разговор, а изровените коловози съвсем не допринасяха за това.

Друсането успя някак си да заглуши и тътена на експлодиралата мина.

— Кога?

Блейни погледна рисунките на стената, без да ги вижда — беше съсредоточен изцяло върху гласа от другата страна на телефонната линия.

— Вчера. Около обед.

— И аз разбирам чак сега, така ли?

— Смятаха, че ще могат да го хванат преди това…

— Преди да разберат, че са го изтървали ли?

Мълчание.

— Смятахме, че пътува към Атон, и…

— Разбира се, че е заминал за Атон — каза Блейни. — Дори и кардиналът знаеше това. Обаждането беше в пет часа тази сутрин. И сте сигурен, че не е бил ранен на гарата на Каламбака?

— Да… казвам ви, че веднага стана. Няма наранявания. Но, както казах…

— Знам. Никой не е бил достатъчно близо до него, за да разбере с точност. — Блейни пое дълбоко дъх. Не можеше да си позволи да се разгневи. — Добре. Ще приемем, че е тръгнал на запад. Моето предположение е, че ще се отправи към Босна, може би към Албания. Очевидно познава региона. И знае, че там трудно може да бъде намерен. Трябва само да се надяваме да направи грешка.

— Да, отче.

— И настоявам да се свържете с мен в момента, в който установите контакт. Следващия път направо с мен — с никого другиго. И без отлагане. Наясно ли сме по този въпрос?

— Да, отче.

— Добре. — Блейни изчака. — Тогава върви с мир, сине мой. — Той затвори телефона и се обърна към жената, застанала на вратата. — Казваш, че си говорила с него, Джанета?

— Да, отче.

— Но не си го видяла?

— Не, отче. Само през прозореца, докато си отиваше.

— И не каза, че иска да ме види? Не спомена, че… има нещо, което трябва да ми покаже?

— Не, отче.

— Добре — каза той. — Благодаря ти, Джанета. Можеш да си тръгваш.

Тя кимна, после излезе и затвори вратата.

Блейни отново се вгледа в картините. „Няма наранявания.“ В крайна сметка това бе добра новина.

Пиърс бе имал късмет — няколко ожулени ребра, малко разтегляния, натъртено рамо. Най-лошо беше мозъчното сътресение. Трябваше да минат четири или пет дни преди лекарите в Кукеш да му позволят да си тръгне.

Човекът от Червения кръст и младият индус се бяха измъкнали почти невредими. Шофьорът обаче не бе в същото положение. Лежеше до Пиърс, от ръцете му висяха системи и различни тръбички, и почти не даваше признаци на живот, с изключение на лекото повдигане и спадане на гърдите. Горещината в палатката едва ли му се отразяваше добре.

Беше минал ден и половина след инцидента и едва сега Пиърс можеше, поне отчасти, да съсредоточи мислите и молитвите си за тежко ранения. И все пак се чувстваше по-добре. Достатъчно, за да се измъкне от завивките си. Изправи се, пристъпи към входа на палатката — болката в главата му пулсираше — и излезе навън.

Това, което видя, го накара да мисли за Блаце като за курорт. Почти можеше да вкуси смрадта, с всяко поемане на дъх. Имаше хиляди и хиляди тела, по-скоро животински, отколкото човешки, навсякъде — накъдето и да погледнеше. По времето на войната в Босна беше посещавал два или три подобни лагера, но нищо не можеше да се сравни с бъркотията и блъсканицата, пред която се бе изправил сега. Стотици малки палатки, щръкнали върху кални полянки; тук-там бе нахвърлян чакъл — там, където инженерите от специалната служба на Червения кръст се бяха опитали да отводнят терена. Тоалетните бяха в една редица на стръмен склон — гравитацията бе най-сигурно средство срещу задръстването. Навсякъде въженца, опънати от палатка до палатка, с провиснало по тях пране. Жилища под открито небе, на равнището на очите. Пиърс знаеше режима — за пране можеше да се използва само събираната дъждовна вода.

Самият град бе обстрелван до неузнаваемост и дори година след официалното прекратяване на огъня бе в ужасно състояние — залепен върху калното платно на унилия пейзаж.

Малкото останали сгради се използваха за болници. Както му бяха казали, претрупването в лагера беше започнало да взима жертви, особено с настъпването на топлото време. Влажността означаваше мухи; мухите носеха заплаха от епидемия. От няколко седмици една част от лагера бе изолирана, макар и да не беше поставена под истинска карантина. Там членовете на семействата настояваха да останат заедно и хуманитарните организации трудно можеха да ги убедят да не го правят.

Час ходене. Само толкова можа да издържи при първото си излизане.

Много му се искаше да тръгне — гласът на Аниели не го оставяше на мира, — но знаеше, че докторите имат право. Трябваше му време, за да се възстанови. Това, което сигурно не разбираха, беше колко много повече му бяха дали всъщност.

В следващите дни, докато главата му се проясняваше, правеше каквото може. „Баба Пиърсич“ (Баща; отец (алб.). — Б. пр.) отново работеше като свещеник. Жени, деца, старци — последните с обичайните плоски шапчици, дебели вълнени жилетки и безкрайни катове дрехи върху себе си — всички изглеждаха странно спокойни, докато бяха с него. Онези, които знаеха, че не могат да напуснат лагера, също искаха да си беседват с отеца. Не за Бог или за вярата, а просто така — да си поговорят. Беше пълно със селски ходжи и духовни лица, които можеха да извършват по-сложните мюсюлмански ритуали.

През нощта спеше колкото му е възможно, като се опитваше да не обръща внимание на откъслечните писъци в лагера. Насилието, като вирус, се разпространяваше дори и сред преследваните. Това само изостряше спомените му. Никой не говореше за изнасилване. Може би беше много болезнено за засегнатите жени, а и бащите и съпрузите сигурно мислеха за жертвите като за нещо отвратително, завинаги омърсено, независимо от обстоятелствата или кои точно са насилниците. Доказателство, че варварството няма любимци.

Не беше трудно всичко това да изтласка „Ходопория“ от съзнанието му.

На петата сутрин отиде в медицинската палатка. Шофьорът все още бе проснат на голите дюшеци. Пиърс беше край него при поредната операция през изтеклата нощ. Когато поставената му инжекция морфин започна да действа, Пиърс стана и тръгна към другите болни.

— Казвах ти, че можеш да даваш опрощение и да изповядваш — чу се глас зад него.

Думите, произнесени на английски, накараха Пиърс да спре. Без да е сигурен, че е чул добре, той се обърна и се закова на място.

— Салко?! — Мендравич вече се промъкваше между дюшеците. Фигурата му бе все тъй огромна, а прегръдката му — все тъй задушаваща като последната, при раздялата им.

— Радвам се да те видя, Иън — прошепна Мендравич в ухото му. После отстъпи, познатата усмивка разцъфна на лицето му. — Искам да кажа, отче.

На Пиърс му трябваха няколко секунди, за да се съвземе от изненадата.

— Салко? Какво…

— Свещеническите одежди ти отиват.

— Какво правиш тук? — успя все пак да попита Пиърс.

— Това ли е всичко, което имаш да ми кажеш? — разсмя се Мендравич.

— Не, аз… — Пиърс можа само да поклати глава, после отново прегърна Мендравич. — Толкова се радвам да те видя!

— И аз също.

— Все пак не разбирам…

— Бия се срещу сърбите. През последните няколко месеца докарвах хора от Прищина. Главно през Черна гора.

— А защо тук? — Изглежда, можеше само да задава въпроси.

— Защото преди два дни чух за „Баба Пиърсич“ в Кукеш — американец, който е бил в Босна. В Слитна, ако трябва да бъдем точни. Повечето от католическите свещеници са или на север, или в Македония. Рещих да дойда да видя. И ето те тук. Е, как ти е главата?

— Това е невероятно!

— Ти се задържа на едно място няколко дни. Не беше толкова трудно. Пак те питам, как ти е главата?

— Почти деветдесет процента.

— Значи по-добре отпреди — засмя се Мендравич.

Пиърс понечи да отвърне, но един ранен наблизо изстена и го повика.

— Свърши си работата — каза Мендравич. — Ще те чакам отвън.

След двайсетина минути Пиърс излезе.

— Станал си добър свещеник — каза Мендравич.

— Станал си добър бунтовник.

Мендравич пак се разсмя.

— Не ме ласкай. Не съм към АОК, но разбирам какво целят. Ние бяхме в същото положение. С изключение на това място тук, споразумението от Дейтън прави Милошевич само по-силен. Докато твоите приятели на Запад разберат това, тук нямаме избор, освен да се бием.

— Значи не си се връщал в Загреб?

— Разбира се, ходя си често. Но там така и не се оправи. Вече не го чувствам свой.

— А Слитна? Нали познаваше хората там.

— Слитна? — Пиърс започна да изброява имена, но Мендравич го прекъсна.

— Не знаеш ли?

— Какво да знам?

— Петра не ти ли е казала? — И преди Пиърс да може да отговори, Мендравич продължи: — Цялото село бе разрушено. Изтрито от лицето на земята. Един ден след като ти напусна. Имаше голям късмет.

— Цялото… — Новината потресе Пиърс, като че ли това беше станало вчера. — Защо?

Загубата като че ли бе още прясна рана и за Мендравич. Той поклати глава.

— Никога няма специална причина.

— Но ти и Петра…

— Е, ние имахме късмет.

— Аз… не знаех.

— Разбирам… Бях сигурен, че Петра ти е казала… — Той спря поглед на Пиърс някак особено и попита: — Кога за последен път си говорил с нея?

— С Петра? Месец, може би два след като си заминах. Защо? Тя добре ли е?

— О, добре е. Сега е край Сараево. Отново преподава. — Закрачи напред. — Има си син.

— Значи се е омъжила? — Пиърс се усмихна и го последва. — Това е добре за нея.

— Не. Така и не се омъжи.

— Боже. Тя да не е била изна…

— Не. Нищо подобно — прекъсна го Мендравич.

Пиърс кимна.

— През май тази година детето навърши седем — добави Мендравич, взрян някъде встрани.

— Толкова голямо?

— Толкова.

На Пиърс му трябваше цяла минута, за да осъзнае това, което му казва Мендравич. Седем години.

Пиърс спря. Син.

Хърватинът продължи напред. Пиърс не бе в състояние да го последва.