С дъх на скандал

5.

Шериф Джоли мина през дежурната, вече пълна, тъй като дневната смяна бе започнала. Усещайки лошото настроение на шефа си, никой не му се пречкаше на пътя. И наистина, всеки се дръпваше и отбягваше погледа му, докато той отиваше към кабинета си, където го чакаше Иван Пачет.

Фриц влезе и затвори вратата. Иван ядеше поничка. Топна я в кафето и отхапа наведнъж една трета.

— Дяволски вкусни понички, Фриц.

— Това ли ти се върти из главата тази сутрин, Иван? Поничките!

Фриц се отпусна на стола си. Подпря лакти на бюрото и прокара пръсти през гъстата си чуплива коса. Началните години в училище някои тарикати му се бяха подигравали и подвиквали „Хей, Червения“. Не му се искаше да си припомня сега това. Вече никой не би се осмелил да пробва прякора отново.

Иван Пачет не се плашеше нито от мускулите на Фриц, нито от поста му в общината. Само да искаше, можеше както да го избере, така и да го изхвърли от тази служба. И двамата знаеха това.

От физическа гледна точка Иван бе далеч по-неприятен. Посивялата му коса изтъняваше, но не драстично. Беше средно висок и тежък. Не бе много мускулест, но не беше отпуснат. Нито консервативен, нито екстравагантен, гардеробът му просто беше удобен.

Посредствеността на Иван се изчерпваше до очите му. Те отразяваха неговата арогантна увереност на безспорно най-богатия, най-могъщия човек в три области. Ако пожелаеше, можеше да управлява всички. Очите му блестяха като лед, пронизван от светлината на огън. Този огън бе израз на ненаситната му алчност, която винаги го съпътстваше.

Иван Пачет се харесваше такъв, какъвто бе — готов да защити тираничния контрол над царството си. Дори от секса, комара, че дори и от парите, обичаше повече страхопочитанието на хората. Беше възпитал сина си като негово точно копие.

Облиза захарната глазура от пръсти си. Според него само феите имаха право на чувства.

— Нямам нищо против да ти кажа, Фриц, че не ми харесва това, което виждам.

— Какво е то?

— Веждите ти. Щом се ядосаш, започват да потреперват.

— Страшно съжалявам, Иван! — сопна се Фриц. — Но е нормално да се тревожа. Момчето ми е обвинено в изнасилване на момиче. Ужасно се безпокоя.

— Обвинението няма да трае повече от минута.

— Може би. Но тя просто ме убеди, че е права. Джейд не е някое загубено бяло момиче, което се опитва да се възползва от три възбудени момчета. Защо ще си съчинява тази история? Хубава е, умна е и на път да пробие в живота. За какво са й тези неприятности, ако не казва истината?

— А ти, по дяволите, откъде знаеш? — попита Иван, показвайки първите признаци на гняв. — Може би иска да привлече вниманието. Може би гаджето я е разкарало и е намерила начин да си го върне.

— Ти не си вярваш дори повече от мен, Иван. Много добре знаеш, че е налице нещо различно от обикновена закачка. — Фриц го погледна отблизо. — Някой в болницата ти е дължал услуга, нали? И тази сутрин си се обадил.

Иван дори не трепна.

— Сигурен ли си, че искаш да ме питаш за това, шерифе? Много ли искаш да разбереш?

— Не ми се ще да допусна, че полицейските доказателства са фалшифицирани. Повдига ми се чак.

— А искаш ли името на Хъч да се свързва с обвинение за изнасилване? — наведе се Иван, а очите му проблеснаха.

— Дяволите да го вземат, разбира се, не.

— Тогава се успокой. — Видя, че думите му подействаха, облегна се и отпи от кафето. — Взети са мерки. След ден-два всичко ще отшуми.

Фриц гледаше разтревожено към вратата.

— Момичето възнамерява да ги обвини по официален ред.

— Ще си промени решението.

— А ако не го промени?

— Ще видиш.

— Все пак, ако не иска? — повтори Фриц, като почти извика.

Иван се изсмя тихо.

— Ако не се откаже, ние ще я изкараме лъжлива блудница.

Погнуса присви стомаха на Фриц.

— Кой би повярвал това за Джейд?

— Преди да я подхвана — усмихна се злорадо Иван, — мъжете от целия район ще разправят, че им го е духала. Хората ще изгарят от нетърпение да повярват на всяка долна лъжа.

На Фриц му прилоша. Нуждаеше се от свеж въздух. Ставайки каза:

— Извини ме, Иван. Тук съм от среднощ. Отивам вкъщи да си взема душ и да хапна.

Иван също стана.

— Знаеш ли кое ми е най-трудно да повярвам? Че онова малко лайно Ламър действително може да го вирне. Бих платил да видя! — Смеейки се, потупа Фриц по гърба. Той не успя да се свие и да избегне допира му. — Нийл каза, че Хъч я е обладал като разгонен шопар. А какво каза твоето момче?

— Още не съм говорил с него. Обадих се на Дора да не го пуска на училище. Затова и бързам да се прибера. Искам от Хъч да чуя дали е принудил момичето да прави нещо.

Иван го хвана за ръката и го завъртя, въпреки че Фриц бе доста по-едър.

— Чуй ме, шерифе — изсъска той, — пет пари не давам какво ще ти каже или няма да ти каже Хъч. Няма да има публични признания нито в свидетелската ложа, нито пред олтара на баптистката църква, отникъде. Чуваш ли ме? Наистина ли ме разбра добре?

— Иван, но ако те са виновни…

— Виновни… на баба ти хвърчилото. Виновни за какво? Че са свалили нещо? Откога това стана престъпление за младите рогати самци? Е, момичето се е поуплашило малко. — Сви рамене. — Предполагам, че е нормално. Момчетата ни сигурно не са били нежни. Но не е ранена. Ще го преодолее. Ако нашите деца идат в затвора, животът им ще се съсипе.

Приближи лицето си съвсем до Фриц.

— Моето момче няма да прекара нито ден в дранголника заради една фуста. Не ме интересува колко го гризе съвестта на Хъч или за колко етичен се смяташ ти. Погреби този инцидент още сега, Фриц. Сега!

Иван го пусна и отстъпи назад. Прекара ръка по пригладената си с гел коса. Раздвижи рамене и се изпъчи. След това с бодра усмивка отвори вратата и премина през дежурната.

Фриц наблюдаваше как той си тръгва. Мразеше неговата самонадеяност, презираше липсата му на морал, възхищаваше се от непоклатимата му дързост. Фриц изрева нечие име. След секунди пред него се яви служителка.

— Да, сър?

— След като напечаташ оплакването, занеси го в дома на семейство Спери и го остави. — Фриц я изгледа в очите със страховита гримаса. — После забрави за него. Ако някога разбера, че си отронила и дума за оплакването, ще съжаляваш горчиво до края на живота си.

Служителката преглътна:

— Да, сър.

Фриц кимна, уверен, че са го разбрали добре.

— Ако някой пита, ще се върна след час.

Само за пет минути си бе вкъщи. Живееше през няколко пресечки от центъра на Палмето, където най-високата сграда, Първа градска национална банка, бе едва на шест етажа. Самият град имаше население десет хиляди души, въпреки че в селските райони на областта живееха десет пъти повече хора.

Жилището на семейство Джоли бе старо и удобно. Фриц и Дора бяха купили къщата като младоженци, планирайки да направят много деца за всички спални. За съжаление Дора бе развила тумор на яйчниците скоро след раждането на Хъч и трябваше да се подложи на операция. Една от излишните спални бе превърнала в шивашко ателие, а в другата Фриц и Хъч си държаха рибарските и ловджийски такъми.

Дора бе в кухнята и миеше съдовете, когато Фриц влезе през задната врата и си съблече шубата.

— Здрасти. Има ли още кафе?

Дора Джоли беше висока, слаба жена, чийто весел характер бе отстъпил място на мрачно примирение от ненавременния стерилитет. Бе грижовна домакиня, но не и милото, жизнерадостно момиче, за което се бе оженил Фриц.

Тя изтри мокрите си ръце в хавлиена кърпа.

— Какво става, Фриц? Как така те извикаха посред нощ? Защо трябваше да задържа Хъч от училище?

Той си наля кафе.

— Къде е той?

— Горе в спалнята си. Държи се странно като теб. Приготвих му закуска, но той почти не я докосна. Нещо става с двама ви. Искам да знам какво.

— Не, Дора. Повярвай ми, нищо. Остави тази работа.

Сложи чашата с недоизпитото кафе на порцелановата полица за съдове и излезе от кухнята. Спалнята на втория етаж бе затворена. Фриц почука силно веднъж, отвори вратата и влезе.

Хъч беше облечен, но по чорапи. Седеше върху неоправеното си легло, облегнат на таблата и вперил мрачно поглед в пространството. Кожата му под луничките изглеждаше по-бледа от обикновено. Снощи бе казал, че дългата драскотина на бузата му е от паднал клон на дърво. Сега Фриц беше наясно и видът на сина му преобърна стомаха му.

Хъч го погледна внимателно, когато приближи леглото и седна на ръба му.

— Майка ти каза, че не си закусвал.

— Не съм, сър.

— Болен ли си?

Той си играеше с ресните на плюшената покривка и сви лаконично рамене. Фриц бе разпитвал твърде много заподозрени и разпознаваше вината веднага, щом я срещнеше. Стомахът му още повече се разбърка.

— Е, момче, какво става с теб?

— Нищо.

— Защо не спрем да го увъртаме? — попита направо Фриц. — Разкажи ми всичко.

— Да ти разкажа какво?

Фриц загуби търпение.

— Едва се обуздавам да не те опердаша. Съвземи се и почни да говориш. Спести си боя, който съм сигурен, че заслужаваш.

Нещо се скъса в Хъч. Започна да преглъща конвулсивно. Тялото му се тресеше. Широките му рамене затрепериха. Изглеждаше сякаш ще заплаче или повърне. Най-после проговори.

— Предполагам, че знаеш за Джейд.

— Знам, че е отишла в болницата снощи около единадесет и тридесет.

— Единадесет и тридесет? — изненада се Хъч.

— Казва, че един непознат негър я извадил от канавката на крайбрежната магистрала и я закарал до там. Твърди, че ти, Нийл и Ламър сте я изнасилили.

Хъч сгъна колене, заби лакти в тях и започна да разтрива очните си ябълки с меката част на дланите.

— Не знам какво ми стана, татко. Кълна се в Бога, докато не свърши всичко, така и не разбрах какво направих.

Изведнъж Фриц почувства гърдите си тежки като торба бетон. Последната искрица надежда, че момичето може да лъже, угасна. Разтърка уморено лице.

— Ти изнасили ли я?

— Не исках да го правя — хълцаше Хъч. — Нещо ме прихвана, всички нас. Сякаш стоях отстрани и гледах как самият аз го извършвам. Не можех да повярвам, че става, но не можех и да се спра.

Фриц слушаше ревливия разказ на сина си за инцидента. Като че ли всяка разобличаваща дума забиваше острие в главата му. Историята на Хъч почти дословно се покриваше с тази на Джейд.

— И вие просто я оставихте там? — попита Фриц, когато Хъч спря да разказва.

— Какво друго можехме да направим? Нийл каза…

— „Нийл каза“! — извика Фриц. — Винаги ли изпълняваш нарежданията на Нийл? Не можеш ли да мислиш сам? Нийл казва, хайде да изнасилим Джейд Спери, и ти си размахваш члена. Ако беше ти казал, Хъч, отрежи си ташаците и ги изяж, щеше ли да го послушаш?

— И ти правиш каквото ти каже Иван, нали?

Фриц почти го удари през лицето. Беше си вдигнал ръката, но после я отпусна. Спря се от истината в думите на Хъч. Срещу какво щеше да се бие? Хъч ли искаше да накаже, или себе си и гузната си съвест? Отдръпна се унило и наведе глава. След малко Хъч се обади:

— Съжалявам, татко. Нямам предвид това.

— Добре, синко. Тази сутрин не е време да скриваме истината, колкото и грозна да е тя.

— Каза ли на мама за… Джейд?

Фриц отрече с глава.

— Ще вляза ли в затвора?

— Не, ако успея да те отърва. Не ми се ще някой затворник да прави същото с теб, което ти и приятелите ти сторихте с момичето снощи.

Едрото и възмъжало лице на Хъч се набръчка като на бебе. Заплака силно и на пресекулки. Фриц го прегърна непохватно и го потупа по гърба.

— Не го исках, татко. Кълна ти се. Съжалявам.

Фриц му вярваше. Той дори подозираше, че синът му бе хлътнал по момичето на Спери и последното, което би желал, е да я нарани. В цялата си същност Хъч нямаше и грам злоба. Сам никога не би извършил някакво насилие. Но с Нийл… Той беше подстрекател. Както винаги. Фриц отдавна предвещаваше нещастие. Просто не знаеше в каква форма ще се прояви. Но дори и в най-безумните си представи не бе предполагал, че ще бъде толкова зловещо.

Душата на Нийл бе деформирана. Иван му беше втълпил, че е по-специален и момчето вярваше. Нямаше никакви пречки в него срещу самодоволството. Вземаше каквото иска и никога не му се държеше сметка за постъпките. Затова за Нийл не съществуваха закони, както за останалите хора.

Фриц не се изненадваше, че той бе избрал за свои най-добри приятели Хъч и Ламър. Първо, те бяха единствените момчета от съучениците му, които можеха да го понасят. И после, бяха толкова мекушави като характери. Никога не се бунтуваха и не възразяваха срещу нарежданията на Нийл. От него се страхуваха повече, отколкото от представителите на властта или родителите си. Нийл беше проникнал хитро до тяхното его и несигурност и ги държеше в абсолютна зависимост и подчиненост.

Фриц знаеше, че Иван бе в състояние да погребе инцидента. Беше виждал много пъти как мръсните му машинации бяха успявали и не се съмняваше във възможностите му. Дори ако случаят влезеше в съда, но имаше слаба вероятност да се стигне дотам, момчетата никога нямаше да бъдат осъдени от съда в Палмето. Поне половината от съдебните заседатели щяха да се окажат на работа при Иван, а останалите той щеше да подкупи. Репутацията на Джейд Спери предстоеше публично да бъде разгромена.

Не, Хъч, нямаше да отиде в затвора. Но грешка от този вид не се заличаваше само с един замах, като тебешир от черната дъска. Фриц бе достатъчно религиозен и се страхуваше от ада. Твърдо смяташе, че не е необходимо да умреш, за да се озовеш там. Грешникът можеше да се окаже в ада и на земята.

— Допускам, че ти ще съжаляваш, момчето ми, много повече сега, преди всичко да приключи. Не ми е приятно да мисля, че е така.

Фриц знаеше, че това, което правеше, не бе добро в края на краищата нито за сина му, нито за тежкия грях спрямо момичето. Единствената му алтернатива беше да остави живота на Хъч да бъде съсипан заради една глупава грешка. Можеше ли да се иска такова нещо от родител? Твърде много въпроси. Най-приемливият изход за Фриц бе да не доживее деня, в който Хъч ще трябваше да изкупва греха си.

— Гледай да си мълчиш — каза на сина си. — Недей да говориш с никой за това. Колкото по-малко хора знаят, толкова по-добре. Иван и аз ще се погрижим за всичко.

Въпреки слабата слънчева светлина, процеждаща се през високите перести облаци, когато Джейд и Велта се върнаха в къщата, беше мрачно и хладно. Джейд включи термостата. Топъл въздух започна да духа от отворите по тавана и замириса на обгорен прах.

Премина през хола за спалнята си. От прага огледа познатата стая. Последното денонощие нищо не бе докоснато след излизането й. А тя беше толкова променена.

Чудовищността на нейната загуба отново я завладя като приливна вълна. Пристъпите на съжаление ставаха обичайни, но бяха все още нови и имаха огромно въздействие. Трябваше да се научи да се владее и да ги преодолява.

— Джейд, искаш ли да ти приготвя нещо? Какао? Или за ядене?

Тя се обърна и погледна майка си. Лицето на Велта беше спокойно, очите — пусти. Предлагаше внимание само по необходимост. Джейд тъгуваше за баща си. Вземаше я в скута си и я люлееше в стария скърцащ стол. „Никога не се страхувай, Джейд.“

— Не, благодаря ти, мамо. Ще хапна по-късно. Първо да се изкъпя и преоблека.

— Мисля, че трябва да си поговорим.

— Така ли?

— Не бъди нахална, Джейд! — сряза я Велта и възмутено се изправи. — Ще бъда в кухнята. — Обърна се рязко и горделиво излезе от хола.

Джейд затвори вратата на спалнята си и съблече болничните дрехи. Зърна случайно отражението си в огледалото на тоалетката. Искаше да скрие голото си тяло дори от собствените си очи. Взе халат от шкафа и се загърна с него.

Напълни с топла вода ваната в банята и се потопи до брадата, а после мушна и главата си. Да можеше да поеме дълбоко дъх, белите й дробове да се изпълнят с гореща вода и да се сложи край на всичко.

Естествено, не можеше. Не че й липсваше кураж да се самоубие. Не, нямаше да намери покой, докато не постигне справедливост. Осъзнавайки този факт, целта на действията й се очерта.

Велта си държеше на думата. Когато Джейд излезе от стаята си, тя я чакаше в кухнята. Седнала до малката квадратна масичка, бъркаше захар с нес кафе в чашата. Джейд си наля мляко и се настани до майка си.

— Помощник-шерифът донесе това до вратата. Поръча да го прочетеш, преди да отидеш в съда.

Джейд погледна дългия бял плик на масата между тях, но нищо не каза.

— Не знам как можа да се забъркаш в това, Джейд — започна Велта. — Наистина не знам.

Джейд отпи от млякото.

— Но не бива да влошаваш и без това нетърпимата ситуация и да отправяш официално обвинение срещу момчетата. — Велта издърпа книжна салфетка от пластмасовата кутия по средата на масичката и попи разлятото кафе в чинийката.

Джейд се загледа замислено в чашата с мляко и остави думите на майка й да минат покрай нея като течаща вода покрай гладки камъни. Единственият начин да превъзмогне всичко бе да излезе от настоящето и да пренесе съзнанието си в бъдещето, където нещата бяха различни.

— Можеш ли да си представиш какви последици ще има върху нас този процес за изнасилване? — Велта разтри ръцете си, сякаш бяха измръзнали от самата мисъл. — Ще те помнят цял живот. Хората ще забравят, че баща ти е имал Медал на Честта. Всеки път, щом се спомене името ти, то ще бъде във връзка с този инцидент.

Обвиняващите думи на майка й прекъснаха вглъбеността на Джейд. Затвори очи и отпусна уморено глава. Наложи волята си и преглътна горчивите забележки, напиращи в гърдите й, за да бъдат изречени.

— Джейд, в много отношения шерифът е прав. Вярвам му, че е взел интересите ти присърце. Наистина е така. Разгласяването на случая ще донесе проблеми за всички. Иван със сигурност ще ме уволни. Няма да ме остави на работа, ако децата ни са от двете страни на преградата в съдебната зала. И какво ще правим, ако загубя работата си?

Велта млъкна да си поеме въздух и отпи глътка кафе.

— Само вие четиримата знаете какво точно е станало там. Момчетата ще разкажат напълно различна история, Джейд. Тяхната версия ще бъде противоположна на твоята. Трима срещу един. На кого мислиш, че ще повярват хората? Ще кажат, че си го искала, щом си влязла в колата на Нийл.

Велта почукваше по масата с нокътя на показалеца си.

— При изнасилване винаги изкарват виновна жертвата. Може да не е справедливо, но е така. Хората ще кажат, че си хубава и го знаеш. Ще сметнат, че си се перчила пред момчетата и те са загубили акъла си.

— Тези, които досега са се хвалили с теб, че си отлична ученичка и хубаво добродетелно момиче, ще започнат да те гледат напълно в нова светлина. Някои сигурно ще разказват за теб лъжи просто за да се изкарат важен източник на клюки. Много скоро никоя от нас няма да може да си държи главата изправена в този град. — Велта въздъхна. — След всичко това ще трябва да се сбогуваш с надеждата, да се омъжиш за някой порядъчен човек. Иска ми се да помислиш за всичко, преди да се раздрънкаш.

Джейд стана, отиде до мивката и изля останалото мляко в канала. После се обърна с лице към майка си.

— Промених решението си, мамо. Няма да ги обвинявам.

Велта зяпна и като че ли се усмихна.

— О-о, Джейд, аз…

— Почакай, преди да кажеш нещо, мамо. Искам да ти обясня защо се отказвам. Не променям становището си заради твоите съвети или на шериф Джоли. И ми е безразлично дали Иван Пачет ще те уволни още днес следобед. Всъщност, ако нямаш смелостта да се изправиш пред него и да напуснеш, бих искала той да те изгони. Ненавиждам мисълта да бъда зависима от него, в каквото и да е отношение.

— Не ми пука какво може да направи процесът с твоята или моята репутация. Не ми пука какво ще мислят хората. Всеки, който би повярвал в тази подла лъжа, за мен той автоматически си жертва стойността, с която бих оценила мнението му.

— Единствената причина да не искам процес е Гари. Нашите взаимоотношения ще бъдат на показ пред обществеността. Непознати ще ги обсъждат, докато простират прането си. Не бих понесла мисълта, че нещо чисто и свято като нашата любов ще стане мръсно и срамно и хората ще се кикотят с него.

— Обичам го толкова много и няма да го дам на грозотата около нас. Можеш ли да си представиш как ще се почувства той, когато разбере, че три момчета са… са се изпразнили в мен? — Сълзи се стичаха по лицето й. Сякаш в гърдите й зейна дупка като пукнатина в сухата земя. Изстена. — Не, мамо, ти не можеш да си представиш как ще се отрази това на Гари, но аз мога. Ще иска да ги убие. Може да се опита и ще изложи на опасност бъдещето си.

— Умен адвокат за защита, а Иван може да си позволи такъв, има право да призове Гари в съда като свидетел срещу мен. Той ще трябва или да обсъжда интимните ни отношения пред всички, или да лъжесвидетелства. Няма да го позволя. — Беше непоколебима. Избърса сълзите си. — И накрая осъзнах, че процесът само ще отложи неизбежното.

— Какво имаш предвид? — попита Велта.

— Аз съм тази, която ще трябва да се погрижи те да си получат заслуженото. Някой ден, по някакъв начин аз ще получа възмездие. — Сълзите й мигом пресъхнаха. — Защо да действам законно, когато на практика тяхното оправдание им е вързано в кърпа? Защо да причинявам на Гари тези страдания? Той и без това ще бъде достатъчно уязвим, когато скъсам с него. А за да го предпазя, ще трябва да го направя — добави глухо Джейд. — Между другото, мамо, получихме нашите стипендии. Писмото пристигна вчера. Бях тръгнала да му кажа добрата новина, когато колата на Дона Ди свърши бензина. — Отново си помисли колко несправедливо и отчайващо е всичко. Облегна се на плота на мивката.

Велта стана и чевръсто потри ръце.

— Е, каквито и да са причините, радвам се да чуя, че гледаш напред в живота. Най-добре е да забравиш какво се е случило.

Джейд рязко вдигна глава. В дълбините на сините й очи се спотайваше силна енергия. Въпреки че стоеше неподвижно, тялото й бе опънато и вибрираше. Когато заговори, гласът й бе спокоен и смразяващо овладян.

— Никога няма да го забравя.

До втория час Ламър имаше вече потни полукръгове под мишниците. Беше нервен, разтревожен и объркан.

Нийл и Хъч не бяха на училище. Дори само това бе достатъчно да се чувства несигурен. На него също му бе минало през ума да си остане вкъщи, но трябваше да измисли извинение пред майка си. Когато можеше, отбягваше да контактува с Майръджейн, особено ако се налагаше да прикрива нещо. Тя усещаше лъжата от петдесет метра.

По време на сутрешната проверка директорът, господин Патерсън, беше съобщил пред учениците, че зрелостниците Гари Паркър и Джейд Спери са получили пълни стипендии за колеж. Всички бяха ръкопляскали.

— Знам, че искате да поздравите лично двамата отличили се ученици — бе казал директорът по микрофона. — За съжаление днес Джейд отсъства, но не забравяйте да й поднесете поздравленията си, щом се върне на училище.

Като чу, че Джейд я няма, Ламър наистина започна да се поти. В междучасието срещна Гари Паркър в коридора, но се направи, че не го вижда, за да не го заговори. Можеше ли да се изправи пред него след всичко, което бе причинил на приятелката му? Снощи бе изпитал тайна гордост от сексуалния си подвиг. Но в светлината на утрото бе осъзнал, че успехът му е за сметка на Джейд.

Докато гледаше как Гари учтиво приема поздравления от съучениците им, Ламър се замисли отново за вината си. Засрамен и ужасен се мушна в най-близката тоалетна за момчета и повърна в една от кабинките.

Четвъртия час караше с Дона Ди Монро. Когато влезе в класната стая, си отдъхна, като я видя да седи на чина. Облекчението му бе краткотрайно. Тя така го изгледа, че стомахът му застрашително се сви. Тя знаеше.

От изпитателния й поглед можеше да се разбере, че знаеше. Беше научила по някакъв начин какво се бе случило, след като я зарязаха на шосето. Нейните очи го караха да се чувства още по-зле от тирадите на майка му при многобройните му провинения. Сякаш бе гол и беззащитен. Искаше му се да пропълзи до някоя дупка и да се скрие. Но вместо това трябваше да изтърпи петдесет и пет минутен час по английски. Времето се нижеше мъчително бавно.

Кой бе казал на Дона Ди? Предполагаше, че е Джейд. Но кога? Как? Видя за последен път Джейд да лежи на земята с вдигнати колене до гърдите й. Тогава си бе помислил, че може би е най-добре, ако просто умре. Така нямаше кой да даде показания за постъпката му. Майка му никога нямаше да научи. Разбира се, бързо отхвърли мисълта, преди Господ да я чуе и да го накаже.

Джейд явно не бе чак толкова наранена, колкото изглеждаше. Но как се бе върнала до града? Беше ли разказала на някой какво бе станало край канала? Очевидно, щом Дона Ди знаеше. О, Боже! Ако тя знаеше, и другите хора щяха да научат, а накрая и майка му. Щеше да има наказания. Без значение какво твърдеше Нийл — ще трябва да си платят.

Сигурно шериф Джоли също бе разбрал. Въпреки че синът му беше замесен, той бе почтен човек. Щеше да постъпи честно. Всяка минута в класната стая можеше да влети някой широкоплещест помощник, размахващ оръжие и заповед за арестуването на Ламър Грифит.

Кръвта му се дръпна от главата мигновено и трябваше да легне върху чина, за да не припадне. Кожата му лепнеше. Отново му се повдигна.

Ламър сериозно се замисли дали да не избяга от класната стая, да тича до центъра на града и да не се остави в ръцете на прокурора. По-добре бе да предаде приятелите си и да си признае, по-добре Иван Пачет да му стане враг до гроб, да бъде заключен с крадци, сводници и професионални убийци, отколкото да се подложи на разюздания гняв на майка си.

Но изпусна възможността да се втурне към вратата. Докато учениците бяха погълнати от стиховете на английския поет и философ Александър Поуп, Дона Ди отиде до масата на учителката и помоли да я освободи.

— Какво става?

— Не се чувствам добре. Разбирате ли? — И тя хвърли на учителката онзи поглед, който жените си разменят, за да подскажат, че са в мензис.

— Естествено, скъпа. Върви вкъщи, легни и се затопли.

Ламър наблюдаваше скришом как Дона Ди си тръгва. Когато затваряше вратата, го изгледа многозначително, но той не разбра тайното й послание. Като че ли му казваше да си затваря устата.

До края на часовете треперещите му колене едва го държаха, когато се засили към колата си. Тъй като не знаеше какво да прави и кого да попита, подкара към дома на Нийл.

Къщата беше разположена върху парцел първокачествен недвижим имот. От шосето през гъстата гора се отклоняваше чакълест път. Добре поддържаната поляна около дома беше широка като футболно игрище. Три вековни дъба предпазваха фасадата с преграда от кичести клони. Корените им криволичеха по земята като потоци лава.

Двуетажната тухлена къща беше внушителна, но Майръджейн Грифит често се присмиваше и казваше:

— Старият Руфъс Пачет нямаше капчица вкус. Проектира къщата с осем колони пред верандата, въпреки че шест биха вършили същата работа, и то по-добре. Но искаше да подразни баща ми, като построи по-голяма сграда от нашата. Ненужна показност.

Напоследък си противоречеше като заявяваше:

— Срамота е Иван да оставя тази чудесна къща да се разруши напълно. Нужна й е женска ръка. Отдавна трябваше да се ожени повторно. Тази Ойла при него е повлеканеста слугиня. Мързелива и нахална.

Ламър беше достатъчно разумен да си трае и не пита откъде имаше тя тази информация. Доколкото знаеше, никога не бе стъпвала в дома на семейство Пачет. Беше минавала оттам много пъти, но никога не бе канена вътре.

Бащата на Иван, Руфъс, беше направил състояние от памука. Потта от памукоберачите, изполичарите и памукочистачите се бе смесила с хоросана, скрепващ тухлите. Руфъс беше умен. Докато съвременниците му се занимаваха с брокерите, за да изстискат още едно пени от бала памук на западащия пазар, той бе започнал да отглежда соя. Също като семейството на Майръджейн, повечето памукови плантатори бяха загубили всичко. Продадоха на Руфъс стотици акри земя само с десет цента печалба на долар, за да избегнат данъците за почвата, която не можеха повече да си позволят да обработват.

Руфъс бе алчен за земя и поглъщаше имоти наляво и надясно. Пренебрегна подигравките на равните нему и продължи да сее соя. При първа възможност построи фабрика, за да преработва сам суровината. След смъртта му Иван наследи цялата земя и фабриката, заедно с полагаемата власт. Един ден Нийл щеше да поеме всичко. А после и синът му.

Ламър не завиждаше на приятеля си, а се радваше, че на него не предстоеше подобна отговорност. Беше закърмен с твърдоглавата гордост на семейство Кауън и откровено си мислеше, че тази участ е пагубна и глупава. Какво добро бе направила с рода Кауънови? Останали бяха само един-двама далечни братовчеди и стиснатата, алчна и деспотична Майръджейн. Беше съсипала живота на баща му, който все още му липсваше. Може би, ако се бе родила бедна, всички те щяха да бъдат по-щастливи.

Когато наближи къщата, Ламър забеляза, че не е единственият гост. Колата на Хъч бе паркирана отпред на кръглата алея.

Ойла отвори вратата. Ламър старателно изтри обувките си, преди да влезе в мраморния вестибюл.

— Здрасти, Ойла. Тук ли е Нийл?

— Горе е в спалнята с Хъч.

Изтича по широките стълби и отвори втората врата вляво по коридора. Нийл седеше на пода с гръб, опрян в леглото. Хъч се бе отпуснал в едно кресло. Удивително беше, че Нийл изглежда както винаги. Луничките на Хъч бяха потъмнели през нощта. Или може би кожата му бе необичайно бледа. Драскотината на бузата му силно се открояваше.

— Здрасти — каза Нийл. — Влизай. Искаш ли бира?

— Не, благодаря.

Хъч нищо не каза. Погледнаха се бегло, но заради греховната тайна между тях на Ламър му бе трудно да гледа приятелите си в очите. Очевидно и Хъч се чувстваше така.

Нийл изглеждаше невъзмутим.

— Как мина училището днес, Ламър?

— Нищо особено.

— Не се ли случи нещо важно? — Отпи от бирата.

— Не. — След малко добави: — Господин Патерсън съобщи, че Гари и… и Джейд получават стипендии за колеж. — Погледна Хъч крадешком. Той пребледня още повече.

— Нима? — каза бавно Нийл. — Как така? Браво на тях.

Хъч скочи от креслото и отиде до прозореца. Ставайки, преглътна няколко ругатни. Без да му обръща внимание, Нийл надигна бирата.

— Какво те гризе? Не се ли радваш на стипендиите им? — След думите му отекна смях.

Хъч се обърна ядосано.

— Няма ли да поговорим за това? Или просто ще се преструваме, че нищо не е станало?

След като Хъч подхвана темата, на Ламър му олекна. Най-сетне можеше да разговаря с някой за това.

— Господи, адски ме беше страх цял ден.

— Страх? От какво? — попита подигравателно Нийл.

— Да не би да имаме проблеми. Ти за какво си помисли?

Нийл се поизправи и заклати глава, като че ли бе озадачен от безпокойствието на Ламър.

— Както ви казах и снощи, няма да има проблеми. Ламър, не ме ли слушаш, като ви говоря? Нищо лошо не сме направили.

Ламър погледна Хъч. Той не беше така самодоволен, както Нийл, но дума не обели, за да не се изложи като страхливец и да разсърди приятеля им. Ламър беше сам.

Хвана се с две ръце за стопяващата си смелост и продължи.

— Някои хора може да са на друго мнение, Нийл.

— Кои?

— Които разберат за това.

— Кой ще им каже? Джейд? — изсумтя той. — Едва ли.

Хъч се обади.

— Казала е на баща ми.

— Казала е на баща ти? — повтори Ламър високо с писклив глас. Коленете му омекнаха и той се отпусна тежко на пода. — Какво ще прави шерифът?

— Нищо, по дяволите! — Нийл явно се ядоса, стана и взе нова кутийка бира от картона. Когато я отвори, пяната се стече по ръката му. Изтръска мехурчетата и каза: — Ама вие двамата ме вбесявате, не разбирате ли? Ако се мотаете и държите като гузни, всеки ще си помисли, че наистина сте виновни.

— Може и да сме. — Нийл стрелна с поглед Ламър. Той се почувства като насекомо, забодено с топлийка към парче картон, но или трябваше да освободи товара от гърдите си, или да се пръсне. — Нийл, няма значение какво казваш, аз не смятам, че Джейд искаше ние да… знаеш.

— Да не си се побъркал? — думите се изстреляха от устата на Хъч, като че ли бяха под вътрешно налягане. — Разбира се, че не искаше, идиот такъв. Бореше се, сякаш бе дива котка. Ние чисто и просто я изнасилихме.

— О, Господи! — Ламър се изкриви на една страна. Червата му куркаха. Страхуваше се да не се изцапа. Помисли си, че пак ще повърне. Ако се бе изложил, какво сега. Така или иначе щеше да умре, веднага щом майка му разбере за престъплението.

— Млъкнете! — изсъска Нийл. — И двамата. Просто замълчете! — Белите му прави зъби бяха стиснати и оголени. — Чуйте ме, тъпи свалячи — момичетата си го търсят през цялото време. Естествено, тя уж се съпротивляваше. Да не смятате, че иска да разгласим, че сме я оправили по нейно желание? Преди да разтръбим на другите момчета колко лесно дава, тя трябваше да съчини тази глупост и първо нас да изкара лоши. Не го ли разбирате?

Хъч изглеждаше толкова отчаян, че беше готов да се хване за всяка сламка независимо колко тънка е. И на Ламър му се искаше да повярва на Нийл, но всеки път, щом той започваше да говори убедително, Ламър се сещаше за силата, с която Джейд се съпротивляваше и колко ужасена изглеждаше, когато той и Хъч я натискаха надолу, помагайки на Нийл.

Хъч изтри потта по челото с опакото на ръката си. Кожата му имаше цвят на маджун, напръскан с ръждива боя.

— Може би не трябваше да я оставяме там?

— Тя се е върнала благополучно в града, нали?

— Как? — попита Ламър.

Нийл му разказа каквото знаеше и всичко, което бе станало в полицията сутринта.

— Останах с впечатлението, че Дона Ди знае — отбеляза Ламър, когато Нийл свърши.

— Дона Ди ни подкрепи — каза Нийл. — Тя много добре знаеше, че Джейд осъзнава за какво я вземат в колата три полупияни, разгонени момчетии. Може би трябваше да поканим и Дона Ди на нашата малка забава. — Ухили се и млясна с устни. — Макар че не вярвам да е толкова добра, колкото приятелката си Джейд. По-рано никога не съм имал толкова сладко котенце.

Ламър наведе поглед към ръцете си, които лежаха сковано в скута му. Изпитваше непреодолимо желание да ги измие.

Дона Ди бе побесняла за това, че Джейд те е чукала — обърна се Нийл към Хъч. — Пяна излизаше от устата й. Наистина много ти е навита. Защо не бъдеш по-мил, Хъч? Защо не й покажеш каквото показа на Джейд?

Големите ръце на Хъч се свиха в юмруци. Лицето му си възвърна цвета. Всъщност стана тъмночервено. Хъч бе избухлив спрямо всички, освен Нийл, но за всяко нещо си имаше първи път. Ламър затаи дъх в плахо очакване.

Очевидно Хъч поразмисли за враждебното си отношение към Нийл. Червенината му се позагуби и той отпусна пръсти.

— Отивам си вкъщи. — Затътри се през стаята. Преди да стигне до вратата, Нийл се изправи пред него.

— Наистина ще се разочаровам, ако двамата ми най-добри приятели се окажат гнусни редки лайна. — Удостои и Ламър със същия предупредителен поглед. — Джейд създаде неприятности тази сутрин, но всичко свърши. Моят старец се обади преди малко и каза, че тя е уведомила Фриц, че се отказва от обвиненията си. Все едно признание, че си го е просила. — Никой не се обади и той добави: — Добре стана, нали?

Двете момчета се изгледаха нерешително. Накрая Ламър промърмори:

— Както кажеш, Нийл.

— Хайде тогава, отпуснете се.

Хъч се обади:

— Татко ми определи вечерен час за следващите няколко седмици. Довиждане.

След като той си тръгна, Нийл опъна ръце високо над главата си и шумно се прозя.

— Старият ме изрита от леглото тази сутрин още преди изгрев. Цял ден ме мързи. — Вдигна бирата и я доизпи наведнъж. — Искаш ли да поиграеш баскетбол или нещо друго?

— Не, аз също, ъ-ъ… трябва да си ходя. — Ламър стана. Играеше си неловко с ципа на якето, пъхна ръце в джобовете, после пак ги извади. — Майка ми ще разбере ли за това, Нийл?

— Защо? — усмихна се ехидно той. — Страх ли те е?

— Да — призна си Ламър и притеснено се засмя.

Нийл го тупна между лопатките на гърба.

— Няма да научи. И какво, ако узнае? Свалил си нещо. Голямо чукане. Не се шегувам.

Изведнъж сграби Ламър за задника и прошепна ласкаво:

— Добре се изпразни, момчето ми. Дяволски се гордея с теб. — Стисна плътта му, преди да го пусне и се засмя по характерния му нахален начин.

Ламър се сбогува и се отправи към стълбището. Високите тавани на къщата го караха да се чувства малък и сякаш в клетка. Спря за секунда, за да нормализира дишането си. Когато се наведе над парапета, усети, че отново обилно се изпотява. Пот бе избила и над горната му устна. Дланите му бяха лепкави и студени.

Той бе изненадан от друго — членът му беше твърд. Много твърд. Приказките за сексуалния му подвиг миналата нощ го бяха възбудили. Не знаеше дали да се радва, или да се отвращава.