С гвоздей в черепа

Глава шеста

Хун отиде с Ма Жун и Цяо Тай в къщичката на пазачите, за да обядват заедно, а Тао Ган незабавно напусна трибунала. Той тръгна покрай източната страна на стария военен полигон, покрит с блестящ сняг. Духаше леден вятър, но Тао Ган само загърна по-плътно кафтана около мършавото си тяло и ускори крачка. Когато стигна до храма на бога на войната, той попита къде се намира магазинът за хартия на Йе. Посочиха му съседната улица. Скоро видя голямата табела на магазина.

Тао Ган влезе в малката зарзаватчийница насреща и прежали една медна монета за туршия от ряпа.

— Нарежи я на дребно и я увий в парче хубав пергамент! — рече той на собственика.

— Няма ли да я ядете тук? — учудено запита мъжът.

— Смятам яденето по улиците за признак на лошо възпитание! — каза високомерно Тао Ган. Но като видя обидената физиономия на зарзаватчията, бързо добави: — Трябва да кажа, че магазинът ви е хубав и изглежда чист. Сигурно въртите добра търговия!

Лицето на човека просветна.

— Горе-долу! — отвърна той. — Аз и жена ми си осигуряваме на трапезата дневната купичка ориз и супа от зеленчуци, пък нямаме и дългове. — После гордо добави: — На всеки две седмици вкусваме и парче месо!

— Предполагам — отбеляза Тао Ган, — че заможният търговец на хартия отсреща яде месо всеки ден!

— Остави го! — безразлично каза собственикът. — Комарджиите не ядат месо дълго време!

— Та нима старият Йе е комарджия?! — попита Тао Ган. — Не прилича на такъв.

— Не той! — отвърна другият. — Става дума за оня великан, неговия брат. Но не вярвам отсега нататък да има много пари, та да ги залага на комар.

— Защо пък да няма? — попита Тао Ган. — Изглежда, че търговията в оня магазин върви много добре!

— Нищо не знаеш ти, братко! — снизходително рече другият. — Слушай сега внимателно! Първо, Йе Пий има дългове и не дава ни една пара на Йе Тай. Второ, Йе Тай вземаше джобни пари от сестра си, госпожа Пан. Трето, госпожа Пан я убиха. Четвърто…

— Йе Тай няма откъде да взема повече пари! — завърши изречението Тао Ган.

— Позна! — победоносно каза зарзаватчията.

— Ето какви работи стават! — отбеляза Тао Ган. Той пъхна увитата ряпа в ръкава си и излезе.

Повъртя се из квартала, мъчейки се да открие някой игрален дом. Като бивш професионален комарджия подушваше тези места отдалече и скоро заизкачва стъпалата към втория етаж на един магазин за коприна.

В една голяма, старателно белосана стая, завари четирима мъже да играят на зарове върху квадратна маса. Малко встрани седеше набит мъж и сърбаше чай. Тао Ган се настани срещу него. Явно това беше собственикът на игралния дом. Той изгледа кисело покрития с кръпки кафтан на Тао Ган и рече хладно:

— Я си отивай, братко! Най-ниският залог в това заведение е петдесет медни монети!

Тао Ган взе чашата му и бавно прокара средния си пръст два пъти по ръба й.

— Извини ме за грубостта — побърза да каже собственикът. — Изпий с мене чаша чай и кажи какво мога да сторя за тебе!

Тао Ган му бе показал тайния знак на професионалните комарджии.

— Е — рече той, — да ти кажа право, дошъл съм за един поверителен съвет. Оня юнак Йе Тай от магазина за хартия ми дължи една малка сума, а твърди, че в момента нямал пукната пара. Зная, че няма полза да се смуче дъвкана захарна тръстика, затова дойдох тук да проверя дали не ме лъже, преди да си послужа с принуда.

— Не му позволявай да те баламосва, братко! — каза собственикът. — Когато дойде тук снощи, той игра със сребърници!

— Мръсният му измамник! — възкликна Тао Ган. — Каза ми, че брат му е скръндза, а сестра му, която му помагала, била убита!

— Това може и да е вярно — каза собственикът, — но той има и други източници на пари. Снощи, като си пийна, спомена нещо за някакъв глупав младеж, когото доял.

— Не би ли могъл да откриеш коя е дойната крава? — оживено попита Тао Ган. — Аз съм отраснал в чифлик и също умея добре да доя!

— Хитра идея! — одобрително рече собственикът. Ще се опитам да разбера нещо довечера, когато Йе Тай намине оттук. Той има яки мускули, ама в главата хич го няма. Ако от сделката могат да спечелят двама, ще ти кажа.

— Утре ще дойда пак — каза Тао Ган. — Между другото, не искаш ли да поиграем на една игра със залагане?

— Винаги! — рече зарадван собственикът.

Тао Ган извади от ръкава си седем картончета. Сложи ги на масата и заяви:

— Обзалагам се на петдесет медни монети, че мога да направя от тези парченца всичко, което пожелаеш!

Собственикът изгледа с любопитство седемте картончета и рече:

— Дадено! Направи ми една кръгла медна монета, винаги съм харесвал вида на парите!

Тао Ган се зае за работа, но не успя.

— Изобщо не мога да разбера това! — възкликна той раздразнено. — Оня ден видях как един човек успя да изпълни подобно желание. Изглеждаше съвсем лесно!

— Е — миролюбиво каза собственикът, — аз пък видях снощи в моето заведение един мъж да хвърля печеливши зарове осем пъти подред. И също изглеждаше много лесно. Но след него приятелят му се опита да направи същото и загуби всичко.

Тао Ган започна унило да събира картончетата, а собственикът добави:

— Можеш да ми платиш сега. Нали си съгласен, че ние, професионалистите, винаги трябва да даваме пример за чисто уредени сделки?

Тао Ган кимна тъжно и започна да отброява монетите, а собственикът каза съчувствено:

— На твое място, братко, аз бих изоставил тази игра. Струва ми се, че с нея можеш да загубиш много пари!

Тао Ган кимна отново. Той стана и си тръгна. На път към Кулата на камбаната си мислеше с досада, че интересните сведения за Йе Тай му бяха стрували доста скъпо.

Намери дома на Ляо без затруднения — той бе разположен близо до храма на Конфуций. Къщата бе красива, а портата — богато украсена с дърворезба.

Тао Ган бе започнал да огладнява. Той се огледа наляво и надясно за някоя евтина гостилничка. Но в този квартал бяха резиденциите на богаташите. Единственият магазин, който се виждаше, беше голям ресторант, точно срещу къщата на Ляо.

Тао Ган въздъхна дълбоко и влезе. Това разследване май щеше да му излезе доста солено. Качи се на втория етаж и седна на една маса с лице към прозореца. Оттам можеше да държи под око къщата насреща.

Слугата го поздрави любезно, но направи кисела физиономия, когато Тао Ган си поръча само една малка кана вино — най-малката, която имаха. Щом му донесоха миниатюрната каничка, Тао Ган я изгледа с отвращение.

— Ех, приятелю — с укор рече той, — тук вие насърчавате пиянството!

— Вижте какво, господине — сърдито каза слугата, — ако ви е нужен напръстник, идете при шивача! — Като тръшна на масата чиния със солени зеленчуци, той добави:

— За това ще платите още пет медни монети!

— Аз си имам мезе. — спокойно каза Тао Ган. Той извади от ръкава си загърнатата ряпа и започна да я ближе, като гледаше къщата на Ляо отсреща.

Не след дълго от нея излезе мъж, облечен в дебел кожух. След него вървеше хамалин, който се клатушкаше под тежестта на голям чувал с ориз. Мъжът погледна към ресторанта, ритна хамалина и му кресна:

— Отнеси чувала в магазина ми, и по-бързо!

Лицето на Тао Ган бавно се разтегна в усмивка. Той видя възможност да се сдобие едновременно и със сведения, и с безплатен обяд.

Щом търговецът на ориз, като пъхтеше и пуфтеше, се изкачи по стълбите, Тао Ган му предложи място на масата си. Дебелакът тежко се отпусна на стола и си поръча голямо гърне с горещо вино.

— Тежки времена настанаха! — изхриптя той. — Малко да ти е влажна стоката, веднага ти я връщат! А пък и черният дроб ме наболява! — Той разгърна кожуха и предпазливо постави ръка върху дясната страна на корема си.

— За мене пък времената не са чак толкова лоши! — безгрижно отбеляза Тао Ган. — Ще има да ям ориз по сто медни монети пека4, докато ми втръсне!

Другият бързо изправи гръб.

— По сто медни монети?! — с недоверие възкликна той. — Човече, та пазарната цена е сто и шестдесет!

— Не и за мене! — самодоволно каза Тао Ган.

— А защо не и за тебе? — оживено попита другият.

— Ха! — възкликна Тао Ган. — Това е тайна. Мога да я споделя само с някой професионален търговец на ориз.

— Пий едно вино от мене! — бързо каза дебелият. И докато наливаше чашата, добави: — Хайде, разкажи ми! Обичам интересните истории!

— Нямам много време — отвърна Тао Ган, — но ще ти кажа за какво става дума. Тази сутрин срещнах трима братя. Дошли в града с баща си и докарали пълна каруца с ориз за продан. Но снощи баща им починал от сърдечен удар. Бяха им нужни пари, и то веднага, за да затворят тялото в ковчег и да го откарат обратно у дома. Съгласих се да купя всичкия ориз по сто монети пека. Та това е, сега ще трябва да вървя. Слуга, сметката!

Докато се надигаше, дебелият го сграбчи за ръкава.

— Защо си се разбързал толкова, приятелю? — попита той. — Я изяж с мене едно блюдо печено месо! Хей, слуга, донеси и още едно гърне вино, господинът тук е мой гост!

— Е, няма да те обидя! — рече Тао Ган. Той седна отново и каза на слугата: — За мене да бъде печено пиле, стомахът ми е слаб. И най-голямата порция!

Слугата се отдалечи като мърмореше:

— Първо иска най-малкото, после най-голямото! Какво ли не му идва до главата на един слуга!

— Да ти кажа истината — поверително рече дебелият, — аз съм търговец на ориз и си разбирам от занаята! Ако складираш такова количество ориз за собствена употреба, той ще се развали. А на пазара не можеш го продаде, защото не си член на нашата гилдия. Но аз ще ти помогна, като купя ориза от тебе по сто и десет медни пари пека!

Тао Ган се поколеба. Изпразни бавно чашата си и рече:

— Можем да се спазарим. Хайде, пийни!

Той напълни чашите до ръба, после придърпа към себе си блюдото с печеното пиле. Като си избираше най-вкусните мръвки, попита:

— Тази къща отсреща не е ли на майстор Ляо, чиято дъщеря изчезна?

— Точно така! — каза другият. — Той има късмет, че се отърва от нея. Тя не беше стока… но да се върнем към оня ориз…

— Нека чуя тази пикантна история! — прекъсна го Тао Ган, като сграбчи нов къс от пилето.

— Не обичам да разпространявам слухове за богатите си клиенти — неохотно каза дебелият. — Не съм споделил това дори с жена си.

— Е, щом като ми нямаш доверие… — нацупено рече Тао Ган.

— Не исках да те обидя — побърза да каже другият. — Добре, работата е такава… Оня ден отивам в южната част на пазара. Изведнъж виждам госпожица Ляо без гувернантка, съвсем сама, да излиза от една затворена къща, близо до кръчмата „Пролетен вятър“. Тя оглежда улицата нагоре и надолу, после бързо се отдалечава. Мисля си, странна работа, и отивам до къщата да видя кой живее в нея. Тогава вратата се отваря и излиза един слаб младеж. Той също оглежда улицата в двете посоки и също бързо се отдалечава. Влизам в един магазин и разпитвам за къщата. И каква, мислиш, се оказва тя?

— Къща за любовни срещи! — бързо каза Тао Ган, като обираше последните парченца от солените зеленчуци.

— Откъде знаеш? — разочаровано попита дебелият.

— Казах го наслука и познах! — рече Тао Ган и изпразни чашата си. — Ела тук утре по същото време, тогава ще донеса сметките от ориза. Бихме могли да сключим сделка. Благодаря за угощението!

И той бързо се отправи към стълбището, като остави дебелият мъж смаяно да гледа празните чинии.