Сага за древните българи (Прародина и странствания)

1.1. Откриването на древна Балхара

Държавата, която индийците и арабите са наричали Балх и Балхара, а гърците — Бактрия, в дълбоката античност е била считана за едно от най-прочутите царства на Азия, а античният географ Страбон я нарича в I в. пр.Хр. „перлата на Ариана“, т.е на земите, обитавани от древните индоирански народи, известни под името Айрия.

Най-ранните сведения за нея се отнасят за XIII в. пр.Хр. /периода между 1301–1235 г./, когато според легендите богатствата на това царство привлекли вниманието на египетския фараон Рамзес III. По-късно според Ктесиас от Книдос се опитали да го завладеят и древните асирийци, чийто цар Нинос воювал с бактрийския цар Оксиарт. Един от най-новите изследователи на историята на Балхара-Бактрия — Валерий Никоноров — предполага, че тя е възникнала в късната бронзова епоха или в началото на желязната епоха, т.е. около X век пр.Хр. „При всички случаи тази държава е възникнала не по-късно от VII в. пр.Хр. — пише той. Нейни създатели са били източните ирански народи, които, придвижвайки се на юг, завоювали значителни пространства от Близкия и Средния изток.“ Предположението на В. Никоноров, че това забравено царство е създадено в толкова далечна епоха, се подкрепя не само от редица латински и гръцки извори, но и от това, че то се споменава многократно и в най-старите индийски източници — „Ведите“ и особено в „Махабхарата“, първият от които датира от второто хилядолетие пр.Хр., а вторият по най-нови проучвания е възникнал около X в. пр.Хр. Характерно е също, че за разлика от римляните и гърците, древните индийци наричат още от онези времена това царство не Бактрия, а най-често Балх и Бахл, име, което е носила и неговата столица — Балх. А народът на Балх те наричат „балхи“, „болхи“ и „бахлики“. Тези древни имена на пръв поглед изглеждат твърде бледи подобия на нашето българско име и може би затова са останали незабелязани. Но за да разберем техния смисъл, нека си припомним, че в арменската география „Ашхарацуйц“ българите са наречени освен с името „булгар“ още и с името „булхи“, което е съкратена форма от източноперсийската /таджикска/ дума БУЛХОР — българи. На картата, съставена от акад. Еремян на базата на „Ашхарацуйц“, името на народа БУЛХ е нанесено в подножията на Западен Памир и Северен Хиндукуш — точно там, където на индийските карти се намира древният Балх и народът с име болхи и балхики. Същевременно в някои индийски източници древното царство Балх се нарича и с името Балхара, а същото име в леко променен вид Бала-хара се среща и в кашмирската история „Раджа Тарангини“ на пандита Калхана. Известно е също, че когато част от народа на Балх се преселила в Северна Индия, там било основано ново царство, чиято династия векове наред наричала себе си с името Балхара като спомен за своята северна прародина.

Причината, за да се появят паралелно имената Балх и Балхара, а също булх, булгар и булхор, е свързана с това, че при древните българи почти всяко име на род и племе се е срещало в две форми — пълна и кратка. Така например в арменската география един от големите български клонове е записан като КУПИ, а в надписите на Омуртаг същият клон е наречен КУБИАР. Майчиният род на Кубрат е записан в Именника на българските канове като ЕРМИ, а в надписите на Омуртаг същото име се среща като ЕРМИАР. Друг български род ЧАКАР се явява и като ЧАКА-РАР и т.н. По силата на тази закономерност някога и самото българско име е записано в две успоредни форми — при индийците — като БАЛХ и БАЛХАРА, а в източноперсийската книжнина — БУЛХ, БУЛГАР и БУЛХОР, при това в един от преписите на известната поема „Шах-наме“ от Фирдоуси, открит в Афганистан от англичанина Раверти, е посочено директно, че царството Бул-гхар /така е у Фирдоуси/ се е намирало при източните граници на Персия — там, където се намира древна Бактрия — Балхара.

Днес, когато са открити твърде много източни книжовни паметници, вече не е трудно да се определи точното местоположение на Балхара, защото за него множество сведения са дали както индийците, които пишат, че то се е намирало отвъд Хималаите — на север от Индия; персите, според които то е на изток от Персия; така и ранните арабски книжовници, един, от които — Димашки — пише: „Балхара — е земя на запад от Та-джех“, т.е. Таджикистан.

На така описаното местоположение — на север от Индия, на изток от Персия и на запад от Таджикистан, отговаря само една древна държава и това е несъмнено древна Балхара. Интересно е и това, че различните източни народи са произнасяли пълното име на това царство по три различни начина — Балхара, Булхор, Булгхар и дори Болгар /у днешните иранци/, при което първият гласен звук е варирал в твърде широк диапазон — като „А“, „О“ и „У“. Това необикновено разнообразие на произношението показва, че в началото на името е стояла някаква особена гласна, която е липсвала у съседните народи и се е предавала в силно променен вид. Такава гласна, която липсва в санскрит, индийски и персийски език, е гласната „Ъ“, особено като ударена гласна. Характерно е също и това, че в средата на името стои в едни случа звукът Х, в други ГХ, а трети Г, което показва, че и там се е съдържал един особен звук, чието произношение е било променяно в зависимост от особеностите на различните езици. Ето защо може да се предположи, че в своя оригинален вид името на древна Балхара е звучало като Бългхар или Бългхара и е стояло съвсем близко до името на нашата страна.

След всичко това става ясно, че сведенията за древното царство Балх, Балхара и Булгхар, а също за неговия народ, наричан БАЛХИКИ и БОЛХИКИ и БУЛХИ, имат изключителна ценност за българската история и се отнасят не за някое неопределено племе, а за нашите древни български предци.

Вече съвсем определено се вижда също, че най-старата земя на този народ се е намирала там, където и до днес на географската карта стои името на древния град БАЛХ и където тече реката със същото име БАЛХАБ. Там е било според индийската география сърцето на някогашната голяма държава с име Балхара, а и самото име БАЛХ е най-вероятно съкратена форма от българското име, образувано по същия принцип, както от името на рода Ермиар се е образувало името Ерми, а от имената на другите български племена, споменати по-горе — цитираните вече кратки форми.

1.2. Описание на Древна Балхара

След като вече бе изяснено защо всички древни историци са писали, че прародината на българите се е намирала при планината Имеон и след като посочените от тях детайли показаха в кой точно район на планината се е намирала тази тяхна прастара земя, време е да се заемем и с географските и стопанските особености на този далечен край и да проследим какъв е бил животът на обитателите на древната Балхара и на съседната с нея по-малка област, наричани дълги векове Балгар.

От древните историци най-информиран за Бактрия /Балхара/ е бил Ктесиас от Книдос — гръцки лекар и писател, който е живял в Персия при двора на Ахеменидите между 418 и 395 г. пр.Хр., т.е. по времето, когато Балхара е била вече област от Древна Персия. В своята обемиста история, която се е състояла от 23 тома, но се е запазила само в частичен вид чрез извадките на Диодор Сицилийски и Фотий, той описва войната на асирийския цар Нинос срещу бактрийския цар Оксиарт.

От описанието на похода личи, че по онова време столица на това царство е бил древният град Бактра /Балх/, който е бил здраво укрепен и бил превзет след дълга обсада. Останките на този град се намират на юг от Амударя в известния Балхски оазис. През 327 г. пр.Хр. тази земя е завладяна от Александър Македонски. Учените, които са го придружавали, са оставили първите по-подробни описания. Според тях, преди да достигне Балх, наричан от персите Зариаспа, Александър завладял първо древна Ариана /дн. Герат/, откъдето се насочил към планината Паропамиз (днешния Хиндукуш) и през нея — в Бактрия, от което личи, че тя се намирала на изток от Хиндукуш — една сурова и непристъпна планина, отличаваща се според тогавашните очевидци с високи върхове, дълбок сняг в долините, безлюдие и редки планински къщи. След като я прекосил, Александър превзел един древен град, наричан от гърците АОРН-УС, а от местните жители ВАРНУ. Това бил вторият по големина град и неговите руини до днес личат в областта Балх в Северен Афганистан, недалеч от град Хулм. Столицата Балх останала непревзета, но Александър, разтревожен от вестта, че срещу него се събират големи войски, побързал да обяви цялото царство за свое владение и се оженил за една тамошна принцеса — Роксана, най-вероятно, за да затвърди чрез този династиен брак своята все още призрачна власт. После той тръгнал на поход през пустинята, откъдето към него настъпвал бившият господар на Балхара — Бес, и за да повдигне духа на своите войници при един труден преход се отказал от своята вода в полза на един умиращ от жажда войник. Оттам, след разгрома на Бес, той достигнал до Мараканда — днешният Самарканд. От разказите за похода на Александър личи, че това е бил един особен край на Изтока с голямо природно разнообразие и резки климатични контрасти. Високите планини се редували с топли, гъстонаселени долини, а от вечно заснежените върхове се виждали знойни пустини. Най-прочут от тамошните градове бил древният Балх, наричан от гърците Бактра, откъдето дошло и тяхното име на цялото царство — Бактрия. За разлика от тях, персите го наричали Балх и Зариаспа, което значи на персийски Златоконният град, т.е. градът на Златните коне. Балх се намирал в благодатна земеделска област — така нареченият Балхски оазис, който е едно равно обширно поле, напоявано още в древността от безброй канали. Там процъфтявало открай време земеделието и градинарството, а на изток от полето — по ниските хълмове и предпланини на Хиндукуш, са се простирали обширни и богати на трева пасища, където някога се отглеждала една прочута порода коне — легендарните Балхски коне.

За облика на древния Балх говорят твърде картинно изразите, с които го наричали чуждите народи. В най-старата арменска книжнина той се споменава като „царственият Балх“ и „майката на всички градове“, защото от него в древността произлезли редица видни царски династии, включително династиите на Партянските царе и Арменските Аршакиди. Арабите, които се появили там през VIII век, твърдели, че от Балх произлезли египетските фараони, а от съседния град Серахс — техните везири. За големината на Балх се разказвали легенди в древния свят. Според арабския книжовник Ибн-Надим /IX в./ Балх е бил един от седемте най-големи градове на света и стените му в древни времена били толкова високи, че когато вятърът отвял едно знаме, издигнато върху тях, то отлетяло на няколко фарса-ха /десетки километри/. Арабите твърдели също, че от Бактрия, която те наричали Балхара, били пренесени в Египет някои ценни култури и особено едрите балхски пъпеши.

Китайците наричали този град с две имена БОТИ и БОЛО, първото, от които произлизало от гръцкото име Бактра, а второто — от собственото му име Балх. Те също рисуват древния Балх като огромен и дори уникален град. Според някои сведения, преведени неотдавна от китаиста И. Малявкин, обиколката на града била повече от 80 ли /над 24 км./, а според други по-скромни данни — 20 ли /6 км./, но дори и втората величина е внушителна, защото в древността най-големите градове рядко са надхвърляли 3–4 ли /1–1,5 км./.

Освен Балх в стари времена в тази страна съществували и множество други градове, от които най-известни били Варну, Мадр, Хулм /дн. Ташкурган/, Тармита, /дн. Термез/, Наутак, Рави /дн. Роб/, Каписа /Кабул/ и др. В полетата и ниските долини градовете на някои места се редували през 4–5 км един от друг, затова някои гръцки автори са нарекли завоюваните от Александър земи край Балх с красивото име „Страната на хилядата градове“. Ето какво отбелязва по този повод проф. Е. Пол от Принстън: „Измежду хилядата градове, с които е била прочута Древна Бактрия, засега най-добре е проучен древният Ай-Ханум. Градът бил построен на брега на река Амударя и имал стратегическото предназначение да защитава от неприятелски набези една обширна речна долина, широка 10 и дълга 35 километра. Още преди издигането на крепостта този богат и плодороден край е бил населен и обработван с помощта на широка мрежа от напоителни канали. В допълнение към този мощен земеделски ресурс, близостта на планините предлага добри възможности за отглеждане на големи стада от добитък, което е превърнало долината в превъзходен център на животновъдството, какъвто тя остава и до днес. Планините освен това са богати и на различни минерали, а в долините по горното течение на Кокча се добива ценният скъпоценен камък лазурит — едно от най-големите богатства на този край. Стените на крепостта са били дълги 1,5 км и са се издигали до десет метра височина. Те били направени от големи блокове пресована глина, а отвън са били обкръжени с дълбок ров.“ Древното име на този град за съжаление е изчезнало, а сегашното име Ай-Ханум е дадено на неговите руини от заселилите се след VII век узбекски номади, на чийто език то означава буквално „Лунният град“ или „Лунната госпожа“.

Друг голям град е бил древният Куляб, а общо само в една от областите на древна Балхара са открити десетки старинни градища, за които техните откриватели дават следните описания: „Градовете още в онази ранна епоха станали средоточие на стоковото стопанство… Повишила се и ролята на градовете в духовния и религиозен живот на държавата, за което спомогнало увеличаването на строителството на култови сгради и съоръжения. По такъв начин градовете се превърнали във важни възли на инфраструктурата на този район, особено по време на Кушанската империя — след I век пр.Хр. Само в една област на района — Сурхан-даря, са открити повече от 110 градове от кушанската епоха, при това 70% от тях възникнали през този именно период от древността. Такова било положението и в друга голяма област на държавата, съответстваща на днешния Южен Таджикистан.“

От тези и много други материали личи, че земите на някогашна Балхара са били един от районите с най-рано развила се градска мрежа в земите на Древния изток. Това показва, че изразът „Страната на хилядата градове“, с която са я наричали някога древните гърци, не е бил само красив образен епитет, а е възникнал под влиянието на интензивния градски живот в тази страна, който явно е поразявал очите дори на свикналите с този вид живот гръцки пътешественици. След като само в една долина от 50 км. /Сурхан даря/ по сведение на споменатите археолози се наброяват около 110 старинни крепости и градове, а почти толкова има и в Бишкентската долина край Кафирниган и редица други долини в Южен Таджикистан, не е трудно да се пресметне, че около I век сл. Хр. броят на постоянните селища извън главната столична област около град Балх е възлизал на не по-малко от няколко стотици, поради което изразът „Страната на хилядата градове“ никак не е неуместен.

1.3. Индийските сведения за Древна Балхара

Собственото име на древното царство Балхара бе разкрито едва преди двадесетина години благодарение на кашмирската история „Раджа Тарангини“, а също арабските сведения на Ди-машки за страната Балхара, която се намирала на запад от Та-джех, и на ал-Бируни, който пише, че в Северна Индия царувала династия, която наричала себе си Балхара. Ценни сведения за това царство се съдържат и в индийските пурани, в които пише, че Ила — „синът на Кардама, цар на Балх, оставил държавата на сина си Саса-Бинду и основал град Пратищам в Мад-хядеша.“ За това, че в Индия са се появили преселници от Балх, които наричали себе си Балхара, споменава и книгата на арабския пътешественик Масуди „Златните степи“. В нея пише, че в Северна Индия съществувало някога голямото царство Балхара, разположено на юг от днешния град Мултан в Афганистан. „В Канудж — пише той — северната армия воюва срещу Мултан, а южната — срещу Балхара.“

Канудж е държавата на раджпутите между Ганг и Джамна. На север от нея се простира южната част на днешен Афганистан — Мултан. А на югозапад от държавата на раджпутите се намирало друго самостоятелно владение с център Делхи, чиито царе са наричали себе си с титлата Балхара. И доколкото владетелите на Делхи са били считани през X век за най-високи по ранг от индийските царе, Бируни съвсем правилно посочил, че „царете на Индия се наричат Балхара.“ Тези подробности идват да потвърдят сведенията на индийските източници за преселенията на древния цар Кардама откъм Балх, чрез които било създадено царството на така наречените Кардамити. За това, че Кардама е дошъл откъм Балх — столицата на Балхара, говорят не само преките сведения, но и самото му име, което според индийските специалисти по санскрит не е от древноиндийски произход, а се среща в езиците на север от Индия, където се е намирало първото и най-старо царство с име Балхара. В санскрит подобно име на цар не би могло да се образува, защото в този език думата „кагйата“ има силно отрицателен смисъл и означава „мръсотия, нечистота“. За разлика от това в езиците край Памир и Хиндукуш думата КАРДАМА значи „добродетелен човек“, човек с чиста карма, което показва, че името Кардама е от памирски тип. За това, че някога от древното царство Балхара е имало голямо преселение към Северна Индия, говорят и имената на сина и внука на Кардама — Саса-Бинду и Ила. Неотдавна тези две имена бяха открити в пергаментовите документи от Древна Бактрия, разчетени от проф. Н. Симс-Уйлямс.

Особено характерно за Бактрия /Балхара/ е било името Бинду, което многократно се открива в древните документи, изследвани от Симс-Уйлямс. Явно е, че преселникът Саса-Бинду е бил син на царя на Балх — Кардама и с това окончателно се изяснява достоверността на описаното в индийските източници преселение.

В китайските хроники Балхара се нарича обикновено с името Бо-ло и там е вписано директно, че наред със старата държава Бо-ло има и друга държава със същото име, която създали преселилите се в Северна Индия жители на Бо-ло. По-късно те съобщават, че в Боло /Балхара/ се заселили прогонените от изток ЮЕЧЖИ /кушаните/, чийто владетел бил нападнат от хуните и забягнал в Индия, където основал ново царство с име ЮЕЧЖИ, което те наричат Малките Юечжи.

Това показва, че от Балхара към Индия е имало някога най-малко две големи преселения, първото, от които е довело до образуването на втора държава с име Балхара /наричана по китайски Малкото Боло/, а второто е довело до образуване на второ царство на кушаните, известно като Малките Юечжи. Първото преселение е станало несъмнено преди появата на кушаните /юечжи/, т.е. преди I в. пр.Хр., а второто — към края на господството на кушаните — през III–IV в. сл.Хр.

Освен сведенията за тези преселения има и още един блок от данни, които позволяват да се разкрият някои интересни подробности от историята на древна Балхара. Това са текстовете на най-древния индийски епос „Махабхарата“, създаден в устен вид между X и VIII в. пр.Хр. — в една твърде ранна историческа епоха, когато древна Балхара все още не е била завладяна от персите и по-късните завоеватели. Навсякъде в епоса се среща името на древното царство Балх и на неговата столица, която също се нарича Балх. За царете на Балх се говори като за могъщи и независими господари, които силно подпомагали един от двата противоборстващи си индийски царски родове — родът Куру /Каурави/. Тази особеност показва, че в индийския епос е отразен древен исторически период, когато Балхара не е била зависима от Персия и царете й са били едни от най-прочутите владетели на север от Индия. Такава епоха е било времето преди VI в. пр.Хр. и точно този свободен и най-важен период от живота на Балхара се оказва отразен в „Махабхарата“.

Няма друг източник, чрез който да научим за деянията на най-древните царе на това велико някога царство, затова нека погледнем какво пише за тях в този огромен епос.

В „Махабхарата“ царете и народа на Балхара се наричат по индийски маниер с името „балхика“ и „бахлика“, тъй като в езика санскрит имената на чуждите народи приемат твърде често суфиксът „ка“ и „га“ /аварите стават аварика, хуните — хуника и хунга, племето шалва — „шалвеяка“, а общото име на чужденците е „млечха“ и „млечга“/. Но зад нагодената към индийския правопис форма „балхика“ стои винаги царят на Балх — столицата на древна Балхара, или неговата войска, наричана също „балхика“ и „бахлика“. Затова нека видим какви древни сведения се крият под тази специфична индийска езикова обвивка. Характерно е, че в епоса царят на Балх се споменава почти винаги на видно място и към него индийските воини отдават почти същата почит, както към своите собствени царе. Това личи от следната сцена, където великият герой Накула се прощава, тръгвайки на поход:

„Сбогом аз казвам. На великия род Бхарата и на моя стар дядо — царя на Индия, а също на Сомадата и на великия цар на Балх /на индийски Балхика — Бел. авт./. Сбогом на Дронга, Кри-па и останалите принцове…“

В моменти на триумф към царя на Балх се отправят понякога по-големи похвали, отколкото дори съм индийските царе, което личи от следния кратък текст: „Хвалете царя балхика-дарада — първият от всички земни царе, който получи царството си на земята при своето раждане /курсив авт./. Хвалете Карна, който стреля с голям лък, подобно на хилядоок бог — царя на Анга и Ванга. Защо не хвалите и такива царе като Шаля и другите, ако вашето сърце е честно в похвалите?!“

По-нататък в друг пасаж се казва:

„Аз видях великия цар след неговото завръщане от Града на Слона. Бхисма, Дронга, Видура, Самджайя, царя на Балх /Бахлика/, Сомадатта и другите, които бяха почитани от най-старшите /курсив авт./, а също брахманите и останалите, които съществуват независимо“. Тук царят на Балх е посочен между почитаните от най-старшите и е споменат преди брахманите.

За самото царство Балхара в този епос се говори като за далечна северна страна отвъд Хималаите, което личи от следния пасаж: „Планинските царе отвъд Хималаите донесоха сандалово дърво и алое, а също скъпоценни камъни, злато и парфюми… Дарадите, Парадите, царете на Балх, царете на Кашмир… пахлавите,… кукурите, саките — о, Господарю на света… всички велики барони-меченосци донесоха огромни богатства…“ Тук царете на Балх се споменават в съседство с тези на Кашмир, а също на дардите от Хиндукуш и персите, наречени пахлави, т.е. точно при онези народи, които реално са били съседи на древния Балх и чиито потомци и до днес живеят в близост до голямата област Балх, която е част от Северен Афганистан.

В „Махабхарата“ на царя на Балхара се гледа като на един от царете, произхождащи от древна Ария — легендарната прародина на индоиранските народи. За това какво означава тази подробност най-видният съвременен санскритолог Томас Барроу казва: „Нахлулите в Индия северни народи наричали себе си с името АКУА. Зад тях — в Азия — останали родствени с тях народи, които заели цялото Иранско плато и обширните пространства на Централна Азия. Тези народи наричали себе си със същото име — на езика на Авестата АКУА, от което произлиза и името на съвременен Иран.“ По времето, когато е била писана „Махабхарата“, все още е бил жив споменът за общата прародина на индийците и иранците, известна като АЙРИАНА ВЕДЖИО, затова индийските царе са гледали на царете на Балхара като на свои древни сродници, произхождащи от прастарата съвкупност от народи, наричани с общото име АIКYА /АЙРИЯ/.

„Царете на Ария — пише в «Махабхарата» — верни на своята цел, сигурни в своето знание, познавачи на «Ведите», изкъпаха душите си в светлия ручей на «Упанишадите». Царете с цялото дължимо достойнство и благолепие и вървейки заедно като един, изпълниха всички високи церемонии за своето обединяване, Бхарата! Това беше царят на Балх — Бахлика /курсив авт./, който докара колесница, облечена цялата в злато и Судакшина я запрегна с бели коне от Афганистан… Господарят на Декан донесе ризница. Царят на Магадха — гирлянда и тюрбан; великият стрелец Васудана доведе огромен слон на 60 години… Царят на Кашите донесе лък. Шаля — царят на Мадра, донесе позлатен меч и мандолина със златни струни.“ Тук царят на Балх е посочен на първо място между съюзниците на индийската династия Каурави, при това той стои начело на съюзните царе при церемонията по побратимяването, съединяваща по прастар обичай в едно цяло царете на АИРИЯ, т.е. на древната индоиранска прародина. Забележителен е и подаръкът на царя на Балх — облечена в злато бойна колесница с превъзходни бели коне. Направената проверка в санскритския оксфордски речник показва обаче, че преводачът изкуствено е: осъвременил своя превод като е нарекъл конете с израза „коне от Афганистан“, а навсякъде в самия епос тези коне се наричат „коне от Балх“ /по санскритски Balhi, т.е. коне от Балх/.

Епитетите, с които се нарича в целия епос царят на Балхара, са свързани несъмнено с това, че за индийците той е бил един от великите царе на Айрия — древната обща прародина, от която са излезли владетелите на Бхарата — Индия. Затова освен като велик цар и дори първи от всички царе, той твърде често се слави и с израза „великият воин Балхика“, или „могъщият воин на колесница“, напомнящ не само за неговия героизъм, но и за необикновената красота на колесниците, които се изработвали в неговата страна. На пръв поглед изглежда като че ли „Махабхарата“, описвайки този цар, ни пренася в някаква измислена приказна страна, съчинена подобно на митовете на древните гърци. Но има множество епизоди, от които личи, че в този епос е вградено реално историческо съдържание, свързано с древни събития, възникнали преди VI в. пр.Хр., когато за трона на Бхарата /Индия/ са се борили две могъщи групировки, а на север от Индия вече е съществувал големият град Балх — център на великото по онова време царство Балхара.

За реалната историческа канава на епоса свидетелства фактът, че въпреки приказния тон, с който се описват действащите царе и герои, в него са отразени десетки имена на реални племена и народи, които са живеели в Индия и съседните географски райони — перси, саки, дарди, кашмирци, авари, хуни и мн. др., включително йонийци от древна Елада, наричани по санскритски „явана“. Всички те са влезли в епоса не с измислени названия, а със своите собствени имена, променени съвсем незначително по индийски модел, но въпреки това лесно различими. Налице е необикновен реализъм при предаването както на имената на народите, така и на тяхното местоположение, поради което, за разлика от някои фантастични поеми, тук събитията се разиграват не на измислена и въображаема сцена, а на реалната географска сцена в Индия и съседните земи. А след като тук се срещат десетки имена на реални народи, които действат често в своите реални страни, очевидно е, че и имената на прочутия Балх и великия цар „балхика“ не са измислени, а отразяват преки исторически спомени. Внимание заслужава и следният момент: царят на Балх се явява в епоса постоянно в обкръжението на царе от съседни с древна Балхара области и с една група видни герои с имена, които не са характерни за Индия, но се срещат на север от нея — край Памир и съседните планини. Почти винаги редом с царя на Балх присъства Шаля — царят на племето мадри, чието име съвпада с името на древния град Мадр на около двеста километра на юг от Балх. На някои места и Шаля подобно на царя на Балх е наречен „балхика“, което показва, че съставителите на епоса не са изреждали произволно имената на източните царе, а са ги подреждали в зависимост от тяхното родство. На едно място царят на Балх се явява заедно с царя на Кашмир — съседното с древна Балхара владение: „Дойдоха Кунтибоджа — блестящият цар на Кашмир — и могъщият Сухма, а също всички останали герои и царе от Балх — Вирата с неговите синове и великият воин Мачела — царе и синове на царе и господари от много страни.“.

Твърде често в епизодите, споменаващи царя на Балх, се явяват и няколко герои с особени и нехарактерни за Индия имена — Накула, Видура и Бурисрава. Техните имена, както и имената на владетелите, свързани с царя на Балх — Шаля, Вирата и Мачела, наречени направо със санскритската дума „балхика“, т.е. „хора от Балх“, имат далечна прилика с наши български имена. Например името ШАЛЯ и до днес се среща широко в българските земи като Шале, Шало и Шальо и от него произлиза фамилията на известния родолюбец от Македония Димитър Шалев. Името Мачела има прилика с днешното българско име Мачо, което се среща и като Мачун и Мачул, и е свързано също с известен поборник — възрожденецът Искро Мачев. Името Вирата има частична прилика със старото българско име Вирадин, а имената Накула, Видура и Бурисрава напомнят по нещо нашите народни имена Нягул, Видул и Борислав, особено ако се има предвид, че в санскрит звукът Л преминава масово в Р, поради което думата СЛАВА там звучи като СРАВА, думата ДЪЛГА — като ДИРГА и т.н.

Към това трябва да се добавят и споменатите в индийските пурани царе от Балх — Кардама, Ила и Бинду /Саса-Бинду/, които удивително напомнят старите български имена Кардам, Ил /от един средновековен надпис/ и Бинтьо /от Българския именник на проф. Йордан Заимов/.

Сходството на имената на царете, наречени по индийски „балхика“ /балхийци/, с български имена, е един допълнителен белег, че в древното царство Балхара са скрити корените на най-древната българска история.

Както вече бе посочено, навсякъде в „Махабхарата“ за царете на Балх се говори с уважение и респект и непрестанно се славят техните подвизи, богатства и красиви коне. Същевременно подобно приповдигнато отношение в епоса е изразено далеч не към всички народи. Например за хуните, наречени ХУНГА в него, постоянно се употребяват укорителни и отрицателни изрази, между които особено често се среща изразът „грабителите хуни“, или „разбойниците хуни“. Това показва, че доброто отношение към древните българи не е плод на някаква дипломатична тактичност, а на реални техни достойнства, които силно са ги отличавали от азиатските хуни.

Като цяло индийският епос „Махабхарата“ отваря важен прозорец към най-древното минало. И ако този прозорец у нас бе открит късно, причината е, че едва напоследък бяха намерени източниците, от които личи, че царството, което гърците са наричали Бактрия, е било наричано от своите древни съседи с имена като Балх, Балхара, Булгар, Булхор и др., а на своя собствен език се е казвало най-вероятно Българ или България. Индийците, които най-добре са познавали това царство, открай време са го наричали с неговите собствени имена, а не с гръцкото име Бактрия, и затова в индийските източници няма дори и сянка от съмнение за това, че Бактрия е едно и също с древния Балх. Ето защо в заключение ще приведем една кратка извадка от индийските коментари:

„Основната и първоначална земя на народа, наречен с името «балхики», е несъмнено областта на Балх и не може да има никакво сериозно съмнение, че зад това древно име — балхики — се крият древните бактрийци, обитаващи земите край днешния Балх в Северен Афганистан.“ — пише известният изследовател на „Махабхарата“, проф. К. Мушра.

„В Атхарва веда те се споменават в едно заклинание против треска, в което жрецът призовава болестта: «О, Такман /индийско име на треската — Бел. авт./, умолявам те, иди надалеч, върви в Муджаванта /планина в Кашмир/ или при Балхиките.» Следователно — пише друг виден изследовател, проф. П. Сингх — очевидно е, че «балхиките» са народът на Балх, т.е. народът на древна Бактрия. Тази земя — Балхика, или Бактрия — е очевидно в близост до Хиндукуш… В известната «Падма-пурана» народът на Балх е споменат редом с кашмирците и саките като народ, живеещ на север от Индия, а на изток от Индия са посочени древните хуни… Народът, наричан в Индия Балхика, е живеел в земя, твърде отдалечена от народа Куру, която се идентифицира като Балх, наричан от Птоломей Бактриана… Навсякъде в «Махабхарата» за царя на Балх се говори със синовно преклонение /в оригинала на английски «Fatherly Veneration»/ като за по-стар роднина на царската династия на Кауравите… Рамаяна сочи, че царският род на Кауравите /Куру/ произлиза от Праджапати Кардама, който оставил своето царство Балх на сина си и се преселил в Мадхядеша… Много народи са с объркан и неясен произход в древните пурани. Но обитателите на Балх, наричани по индийски Балхика, не са между тях… Те не са никакъв ребус за науката, защото винаги са сочени като обитатели на земите на север от Индия и това в равна мяра важи както за «Махабхарата», така и за пураните, а също за «Брихатсамхита» на Варамихира, които всички ги споменават като северни по отношение на Индия племена… Те са винаги на север. Ройчаудури правилно ги отъждествява с народа, наречен Бактрии от Птоломей.“

Привеждам тези кратки извадки, за да отпаднат и последните съмнения, че древна Бактрия и древна Балхара са едно и също източно царство. А за да си обясним на какво се е дължала голямата слава и високата почит към това древно царство заслужава да разгледаме и някои древни легенди за произхода на царете от Балх:

„В някои от пураните е записана една древна индийска версия за произхода на балхиките — народът на Балх, според която този народ произлизал от легендарния герой Дарста — деветия син на Ману /индийския Адам/. От този Дарста според индийските предания, произлезли множество герои, наричани с името Дарстака, които според легендите били кшатрии. Тези именно древни герои от царски произход се заселили някога в земите на Балх и станали известни под името Балхика или Бахлика.“ /П. Сингх/

От тази легенда личи, че за индийците древните жители на Балхара са били кшатрии, т.е народ от герои и царе. Ето защо едва ли е чудно, че на тяхната страна са били дадени от съседните и по-далечни народи безброй красиви имена: „Царственият Балх“, „Майка на всички градове“, „Перлата на Ариана“. Няма да бъде пресилено да се предположи, че сред древното индоиранско семейство от народи, още преди неговото разделение на индийци и иранци, този народ е заемал същото високо положение, както известните в по-късно време „Царски скити“ в Европа и техните близки сродници „Царските сармати“. А за възможната връзка и приемственост между древните българи и споменатите водещи източни племена говори и следният факт. Според латинските източници над сарматите, които в II–III в. се преселили от Кавказ към Дунава е царувало едно племе, което е било известно с името сармати — господари. От него е произлизал царят на сарматите, наричан Зизаис. Същевременно според известния латински хронограф от 354 г. родоначалникът на древните българи се е наричал ЗИЕЗИ, т.е. почти като споменатия сарматски цар, произхождащ от сарматите-господари. Случайно ли е това или не, науката тепърва трябва да проучи, но не е изключено зад сарматите-господари да се крият далечни потомци на някогашното племе от кшатрии, обитавало земите край Балх.

Според друга индийска легенда не само жителите на Балхара, но и мадрите — техни близки роднини, са имали твърде висок и благороден произход. „Мадрите — пише проф. К. Мушра — са били ведически народ с високи позиции, което личи от това, че тяхната държава е посочена като център на ведическата наука… Близки техни роднини са били племената от съюза Шалва, едно от които се наричало Мадракара. Царят, който управлявал Мадра по време на събитията, описани в «Махабхарата», се нарича Шаля, и носи прозвището Балхика /т.е. цар от Балх/. Това показва, че народът, който той оглавявал, се е преселил в Северна Индия от Персия или Бактрия /Балх/ и се установил в Пенджаб… Високият произход на това племе личи и от вълнуващата история за неговата принцеса Савитри, възпята в индийския епос като олицетворение на най-висок морал.“

За духовната издигнатост на някогашните жители на Балх говори и един кратък епизод, разказан в арабската поема „Калила и Димна“. Веднъж двама мъдреци от Балх отишли на гости при един индийски цар, който любезно ги поканил в своя дворец. Но когато влезли в двора, едно говорещо папагалче им казало, че царят наскоро бил изгонил вярната си жена. Затова, когато те прекрачили прага на двореца, благодарили за поканата и веднага се обърнали да си вървят. „Но защо?!“ — попитал учудено царят. „Царю, ние научихме, че ти си прогонил най-предания си човек, а нашите обичаи ни забраняват да седим на една маса с такива хора.“ — отговорили мъдреците от Балх.

1.4. Краят на Древна Балхара

В науката всяка крачка напред носи не само радост и просветление, но и нови парливи въпроси. Така стана и след откриването на неизвестния по-рано факт, че най-старото българско огнище на света се е намирало при далечните планини Памир и Хиндукуш в древното и прочуто царство, което индийците и арабите са наричали Балх и Балхара, арменците — Булх, а персите и таджиките — Булгар и Булхор.

Веднага след това възникна въпросът: защо след като древните българи са обитавали този благодатен, край където са се радвали на висока почит и изобилие от земни блага, те са се изселили масово към Европа, както са правили някога най-вече ниско развитите номадски племена.

На пръв поглед изглежда невероятно, че един народ, който е постигнал високо развитие и е създал в земята си стотици крепости и градове, заради които дори някои високо цивилизовани народи са наричали държавата му „Страната на хилядата градове“, внезапно е решил да изостави плодовете на своя хилядолетен труд и да се впусне в дълги и рисковани пътешествия по света. Историческите данни обаче упорито показват, че народът от древна Балхара е предприел точно тази наглед крайно нелогична и необяснима стъпка, а това кара някои автори да се съмняват, че древните жители на Балхара и древните българи са един и същи народ.

Авторите, на които изглежда невероятно, че появилите се в Европа българи са дошли от прочутото царство Балхара, а не от някаква дива степ, са пропуснали да забележат обаче цяла редица ярки исторически индикации. Извън техния поглед е останало например това, че точно в онези райони на Кавказ, където са се заселили древните българи, са се появили нови градове, някои от които са били наречени с името Балх, в памет за столицата на древна Балхара, а други са получили името Балхар, което явно е било пренесено също от старата българска земя. А в централен Кавказ се е появила и цяла голяма област с име Балкария, напомнящо също за древната Балхара. Чрез тези свои имена древните българи при Кавказ ни сочат недвусмислено къде се е намирала тяхната по-стара земя. Колкото и невероятно да изглежда, случва се в историята и стари и цивилизовани народи да сменят своите земи и вече трябва да повярваме, че точно това трудно изпитание са поели някога върху себе си и древните обитатели на Балхара. Има и други допълнителни индикатори, които сочат това.

Имена като ВАНАНД, ВХНДУР, АВИТОХОЛ, ЗИЕЗИ, имат свои преки подобия единствено в езиците, които се говорят днес в земите на древна Балхара, и това, че те се срещат сред преселилите се в Кавказ българи, сочи, че те са дошли от Балхара.

Друг пример: според елинските хроники на изток от Бактрия съществувал големият град Мараканда, чието име значело Град на Слънцето /от „мара“ — слънце/. А във Волжка България преди X в. имало празник на Слънцето, наричан МАР ДУКАН. Как би се появил този празник, ако древните българи не са се преселили от Балхара и съседните с нея земи?!

В Анонимния хронограф от 354 г. българите са посочени като потомци на СИМ, който според Библията заселил след Потопа земите на Изтока. Тази легенда ясно сочи, че българите са дошли от земите на Изтока.

Явно е, колкото и невероятно да изглежда това, че българите са дошли в Кавказ от това древно и богато царство, те наистина са се преселили оттам.

Но каква би могла да бъде причината за това? На този въпрос отчасти са отговорили индийските и китайски източници. Според китайците владетелят на Бо-ло /Балхара/ бил тормозен от хуните и затова оставил царството на сина си и тръгнал да се изселва. А според индийските пурани царят, който оставил Балхара на сина си, бил Саса-Бинду, синът на Кардама, което показва, че изселването на българите в различни посоки е било причинено от съкрушителното нашествие на азиатските хуни, което се разгърнало с особена сила след 153 г., когато северните хуни били разгромени от Китай.

У нас дълго време съществуваше увлечението да се считат древните българи за един и същ народ с азиатските хуни. Но ако съдим по индийските източници това са били два твърде различни по бит и култура народа, а и грижливите проучвания на най-дългогодишния изследовател на древните българи у нас — проф. В. Бешевлиев — показаха, че не бива да се отъждествяват едни с други древните българи и хуни. За да добием още по-пълна представа за хуните, нека погледнем как те са описани в обобщаващия труд на К. Мушра „Племената в Махабхарата“. „Хуните — пише той — се споменават между варварските народи на севера в съседство с китайците и саките. Те са различни от белите хуни, които нахлули в Индия и ликвидирали през V в. империята на Туптите. От тяхното място в списъка на народите, които плащат данъци, и в епоса «Махабхарата», проф. Мотичандра ги идентифицира като едни и същи с древния народ Хун-ну, който живеел по северозападните граници на Китай и който изтласкал Юечжите на югозапад от тяхната родина във II в. пр.Хр. Те са били първоначално народ от Северна Азия, произлизащ от монголските и тюркски племена, които по-късно са се разпръснали из цял Китай и Средна Азия… Нахлувайки в Индия хуните се заселили при езерото Манасаровара в областта Хунгадеша — дн. Хундеш.“ Второто име Хундеш значи по санскрит буквално Страна на хуните /от ХУН — хуни и Деша — страна, държава/. На запад от всички хунски племена живеел народът Хара-хунга. Този народ според К. Мушра и проф. Шефер също е от тюрко-монголски произход, което личи от самото негово име, сходно с монголския израз ХАРА ХУН — „Черен човек“, от същия тип са и монголските изрази ХАРА-ХОТО /Черния град/, ХАРА-НУР /Черно езеро/ и др. Същият най-западен народ е наречен в „Махабхарата“ с израза „грабителите-хуни“. Ето защо не е изключено точно тези хуни, които са наричали себе си Черни Хуни, а индийците са ги наричали „Грабителите хуни“, да са почернили живота на древното царство Балхара и да са подтикнали неговите жители да се разпръснат по света. Фактът, че синът на Кардама е бил прокуден тъкмо от хуните и това имплицитно е посочено в китайските източници, е показателен в това отношение.

След много векове на златни победи и подвизи старото българско царство се оказало пред огромно изпитание. От безкрайните степи се стоварили като лавина прогонените от Китай диви чергарски племена, а най-страшното било, че те имали своя особена тактика за изтощаване дори и на най-силните противници. Ако опората на Балхара била в нейните многобройни крепости и опитни бойци, силата на номадите била в тяхната по-голяма маневреност и неуловимост. Всеки път, когато видели срещу себе си голяма войска, те се разбягвали, за да се върнат отново, щом узнаят, че тя се е оттеглила надалеч. Дори когато не успявали да превземат градовете, те съсипвали околните ниви и градини и създавали хиляди пречки на земеделците да се заемат със своя труд. Непрекъснатите им набези застрашили Балхара не толкова с превземането на нейните градове, колкото с постоянен недоимък и глад, заради опустяването и разоряването на нивите и плодните полета. Арменците, които в онези далечни векове ходили в земите на изток от Персия, видели една тъжна картина. Навсякъде в древните царства край планината Имеон — Хорезм, Согдиана, Балхара — препускали нови чергарски племена /над 40 на брой/ и между тях едва се виждали вече българите и другите стари народи. Ето какво разказват арменците за тези кървави и страшни времена:

„В Средна Азия има пет области, в които живеят 15 богати стари народа, които имат изкусни майстори и търговци и заемат пространството между Персия и Туркестан в полите на планината Имеон. А между тях бродят 43 варварски чергарски племена. От 15-те стари народа един се нарича масагети… След тях идват българите, а зад тях на северозапад се намират хорезмийците… А от 43-те други народа един се нарича Ефтал, друг се нарича Ал-хон, третият Вал-хон, а останалите имат такива варварски имена, че е излишно да ги споменаваме.“ /Ашхара-цуйц. 1883, с. 233/.

Ситуацията, която описват арменците, се отнася не за нашествието на Черните хуни, а за нахлуването на белите хуни-ефталити и на сродните племена, в чиито имена твърде често се среща думата ХОН, която на арменски значи хун. А от това личи, че през целия дълъг период от II до V век земите на древна Балхара и съседните с нея цивилизовани народи са били опустошавани от редуващите се едно след друго хунски племена. Техните набези явно не са били никак малки, след като към V век на териториите на старите народи вече трайно са се били настанили според арменците 43 номадски племена. Възможно е принудителното присъствие на тези неканени гости да е породило някаква симбиоза между тях и завареното старо население. Но скоро към това се добавила и втора голяма беда. Докато древните българи се борили с чергарите-хуни от запад в техните земи нахлули за втори път персите, завзели тяхната столица Балх и най-хубавите им полета.

Всичко това не можело да не предизвика дълбоко разстройство и отчаяние в живота на обхванатите от този гибелен водовъртеж древни българи. При толкова много врагове вече било невъзможно да възвърнат свободата и благополучието на своята изтерзана страна.

При това положение за всички ставало ясно, че за да заживеят свободен живот, единственият шанс е да се преселят в нови свободни земи и да изградят в тях нова държава. Трудно било в онези времена да се избере правилната посока за спасение. На изток пътят бил преграден от свирепите хуни, на запад се простирала мощната Персия, която можела да ги приеме единствено като покорни слуги и роби, а на север и юг срещу тях стояли огромни природни препятствия — на юг — дълъг път през дивите планини на север от Индия, а на север също толкова дълъг и опасен път през азиатските пустини. Всеки, който погледне местоположението на древния Балх, който и до днес е запазен на картата на Средна Азия, ще се изненада какъв сложен ребус е трябвало да решават някогашните обитатели на Балхара в стремежа си да си потърсят нова, свободна земя за заселване. Но по някакви неизвестни причини, които завинаги са потънали в бездната на историята, част от тях избрала не пътя на юг, към Индия, по който се изселили българите, водени от сина на Кардама, а пътя на север, през опасните азиатски пустини. Възможно е причината да е била в това, че в Кавказ вече живеели техни стари познайници и съседи — аланите — потомците на старите масагети, а възможно е да са узнали, че част от народите, които населявали района между Каспийско море и Дон, са започнали да се изтеглят на запад и да опразват предишните си земи. Каквито и да са били причините, станало така, че в един мразовит зимен ден от Балхара на север потеглила голяма човешка маса. Тръгването им на път през зимата днес изглежда странно и неразбираемо, защото за мнозина зимата изглежда най-неподходящия за преселение сезон. Но за всички обитатели на Средна Азия, както тогава, така и днес е известно, че най-добрият шанс да се премине успешно пустинята Каракум пеш или на кон, е да се пътува в края на зимата, когато все още ги няма пролетните разливи на реките и непоносимите летни горещини.

Затова не бива да се учудваме, че в единствения открит досега летопис, в който се описва преселението, ако не на всички някогашни българи, то на една от техните големи групи, пише, че те тръгнали през зимата, за да намират вода и след два месеца път, които протекли несъмнено в борба с лютите предпролетни ветрове, достигнали до р. Танаис /дн. Дон/.

В оцелелия летопис на М. Сирийски се описва не първото, а едно от по-късните преселения, по времето на Маврикий. А първото трудно преселение е станало в някое от десетилетията преди 165 г., най-вероятно през периода между 153 и 165 г., когато Средна Азия била нападната от прогонените от Китай Северни хуни, които най-вероятно са били същото племе, което индийците наричат Хара хунга, като се има предвид, че в тюркските и монголски езици думите ХАРА и КАРА означават едновременно и „Нерен“ и „Северен“.

След това е имало и други, по-късни преселения през пустинята Каракум, която не случайно носи името Черната пустиня. Никой не знае кога точно са станали те, но истинско щастие за науката е, че за едно от тях — най-последното и най-трудното — е разказал споменатият по-горе сирийски патриарх, известен днес като Михаил Сирийски, но наричан някога заради неговата ученост Мар Михаил Велики. Ето какво е писал той за това последно преселение, което е станало във времето на император Маврикий — около 570 година:

„И тогава излязоха от Вътрешна Скития /Средна Азия/ трима братя с 30 хиляди души скити. Те пътуваха през зимата, за да намират вода. И изминаха 60 дни път от клисурите на планината Имеон до р. Дон, която се влива в Азовско море… А като стигнаха до р. Дон, която се влива в Азовско море, единият брат, Булгариос, помоли ромейския император да му даде земя за заселване и той му даде Дакия и Мизия… Другите двама братя се заселиха в градовете на Аланската страна в Кавказ, които се наричат още Каспия или Торайски врати. Тези хора бяха наречени от ромеите с името българи.“

С много трудности се преборили българите, за да дойдат в своята нова земя, но запазили свободата и честта си и не станали роби на своите врагове.

Но някои от българите останали в старата Балхара, защото не искали да се разделят с родните земи. Твърде скоро обаче те горчиво съжалили за това, защото ги връхлетели нечувани мъки и беди. Над тях като ята лешояди се спуснали дивите чергарски племена и ги превърнали в свои роби, а след това много векове наред продавали по робските пазари най-красивите моми и най-личните техни момци.

Какво станало с тези българи личи най-добре от стиховете на таджикския поет Насири Хусрау, който бил свидетел на техните страдания през X век:

А ето и друго, още по-хубаво стихотворение:

Тъжно било на великия поет да гледа как стенат в робски окови последните българи от древната Балхара, но никой не можел да им помогне и да ги спаси. Защото остане ли един народ малочислен, лесно го изяждат неговите врагове, а българите, които останали в Балхара, вече били силно оредели.

Днес за тези нещастни българи напомня само малката планинска земя Балгар в планините над Самарканд, която някога е била тяхно последно прибежище от враговете. Хората, които живеят там, отдавна не са българи и дори името Балгар произнасят като Палгар и Фалгар, но до X век арабите наричали този край Булгар и оттам са карали робите, които видял Насири Хусрау. А реката, която тече през Балгар и до днес е запазила своето древно българско име. Тя се нарича Зерав-шан — Злато-каменната река — и напомня по нещо името на нашата българска Жеравна, както нашият Балкан напомня далечния източен Балхан.

За да живее един народ, той трябва да е силен и многоброен — това ни показва историята на погубените българи от Балхара. Но нека видим какво станало с българите, които отишли в Кавказ. Защото тяхната история също е останала неописана досега.

2.1. Изкуството да пренесеш държава

Когато българите отишли в Кавказ, те се отправили първо към своите своите стари побратими — аланите — и се заселили в източните кавказки земи край голямата река Сулак, а също край реките Чегем и Баксан, които текат през средата на Кавказ. Скоро на бреговете на Сулак започнал да расте нов силно укрепен град с високи стени, изградени от грамадни каменни блокове — град не за хора, а за великани. На този свой нов велик град българите дали името Балх, за да им напомня за тяхната стара столица. Но арабският пътешественик Табари го наричал Булкар Балк, което значело Българският Балх. Това той е направил явно, за да го различава от другия, царствения Балх — столицата на Балхара, защото по онова време тя се намирала в ръцете на поредните свои завоеватели — арабите, и била вече не българско, а арабско владение. За Табари като арабин е било важно да различава завладения от арабите Балх, от новия Балх в Кавказ, макар че и арабският, и кавказкият били построени от българи. А за българите било важно да запазят и за децата си спомена за своето велико източно царство и неговата прочута столица Балх и затова те нарекли своята нова кавказка столица със същото име.

После българите издигнали и много други градове. Един от тях нарекли Анзи в памет на някогашните свои градове Ан-дхой и Анзи от древната Балхара. Друг нарекли Кумук по името на старата своя крепост Кумух, трети — с името Самандар, напомнящо за древния Саманган, четвърти — Хумар, по името на големия град Кумар в Балхара.

Така един след друг в Кавказ израствали нови български градове — също като онези, които българите имали в своята стара земя и със същите имена, защото българите много обичали своята стара родина. И накрая в кавказките долини се появило ново българско царство — също като предишното, сякаш някой пренесъл там най-прочутите градове на Балхара.

Понеже това ново царство приличало много на старата българска земя, българите нарекли и него Балхара, но съседните народи го наричали Балкара. С това древно име се нарича и днес централната част на Кавказ — Балкария. А на изток от нея същото име носи и прочутият град Балхар, известен със своите изкусни златари.

Направеното от българите в Кавказ трудно може да се опише с малко думи. Защото много народи се преселили някога в Кавказ, но никой от тях не построил толкова градове като българите. Това забелязал още в 550 г. сириецът Захарий Ритор, който пише: „Край Каспийските врати живеят българи. Те имат градове. И алани — те имат пет града.“ А после той изрежда и десет други народа, но за тях сочи, че нямат никакви градове.

Още през IV век новото царство се простирало нашироко в кавказките долини, затова Мовсес Хоренаци го наричал „земята на българите във веригата на огромната Кавказка планина“. А след още два-три века то станало толкова известно и прочуто, че византийските летописци го наричали вече Старата Голяма България, или Старата Велика България, защото по онова време то било вече една от старите държави в Кавказ.

От тази нова обширна държава един български вожд на име Вананд отишъл в Армения и се преселил в богатата на земя област Кох, където плодородните полета са много. Там българите създали още един град с име Балх. А планината, в която се заселили, нарекли Паргар, както се наричала планина край древния Балх — столицата на тяхната незабравима Балхара.

Онези смели и непреклонни българи, които не се оставяли да станат роби на когото и да е, твърде много приличали по душа на заварените от тях кавказки народи, защото и кавказците, подобно на българите, спазвали свято и до смърт древния закон на честта. И дори приказките на българите и кавказците си приличали — българите от онези древни времена обичали приказката за юнака, откърмен от сърна, наричан от тях Авитохол /син на сърната/, а грузинците имали приказка за един чуден юнак с име Еленко, когото те наричали Ирени, защото Ирени по грузински е елен.

Твърде много си допаднали едни на други българите и кавказците и затова станало така, че около средата на V век вождът на българското племе оногундури, наричан от арменците Еран, обединил около себе си почти всички някогашни народи от Северен Кавказ — чики, шигби, шилви, лепини, маскути, свани, свано-колхи, хевсури, пшави и много други. Огромно станало неговото царство и от него започнал не на шега да се бои дори и персийският шах Ездигерд, който помнел бедите, които персите причинили на древната Балхара. Този велик български вожд е отбелязан и в най-стария български летопис — Именника на българските канове. Само че българите го наричали Ирник, а арменците неправилно — Еран.

Много векове траел съюзът на българите с кавказките народи. Затова до ден днешен в Кавказ чеченците и лезгинците наричат своите велможи и големци с древните български думи КАНО, КАВХА и БОИЛА, а командирите във войската — БАХОИН, БАГИН и БАН.

Тези думи толкова допадат на кавказците, че те кръщават с тях дори децата си като знак на чест и големство. Затова в Кавказ и днес има хора, които се наричат КАНО, БАНО и БАГАТУР, а също със стари български имена като Аспарук, Кардам, Карда-кан Крум, Крумук, Крумчо, Дуло, Токту-бан, Люц-кан, Ганчу, Гунчу, Балчу и много други.

Няма друг край на света, където да са запазени толкова много български имена, като Кавказ. Защото много векове наред българите и кавказците са живеели като съюзници и са воювали заедно срещу своите общи врагове.

Но не само с кавказците, и с другите народи, които са ги заобикаляли, българите са имали някога здрав и силен съюз.

Когато те дошли при Кавказ, на север от тях живеели многобройни славянски племена, с които българите също бързо се сприятелили. Недалеч от славяните българите издигнали по свой стар обичай няколко големи крепости — Харка, Тама-тар-кан, Рустак, Тамба, Пенча и Кана, чиито имена те донесли от своята древна Балхара. От тези стари български крепости произлезли по-късните руски и украински градове Харков, Таман, Ростов на Дон, Тамбов, Пенза и Канев, които стоят и до днес като един вечен спомен от някогашните българи.

Силно било тогава българското царство и затова неведнъж и дваж помагало и на своите северни съседи — славяните, в борбата с техните врагове. А на два пъти българите не само помогнали на славяните, но дори ги спасили от гибел. Летописите разказват, че през IV век, когато българите вече живеели в Кавказ, кралят на източните готи Херманарих заробил многобройните славяни и с гордост казал, че „никакво значение няма големият брой несвикнали да воюват хора, особено, ако и бог ги изостави“. Не след дълго и готският крал Винитарий „за да всее ужас сред славяните, приковал на кръст техния княз Бож заедно със синовете му и още 70 първенци.“ Тогава именно на помощ на славяните дошли техните южни съседи — българите, и спасили тяхната земя, както пише в старите руски летописи.

А после българите спасили славяните още веднъж и за втори път им върнали свободата. Затова ето какво са писали самите славяни в Новгородския летопис: „Повикаха нашите князе скити и българи многобройни и пак земята словенска освободиха“.

След това двойно спасение българите и славяните станали съюзници и побратими. И понеже на стария български език клетвата за побратимство се наричала АНТ, източните славяни започнали да се наричат АНТИ и оттам нататък са известни под това име. Готският летописец Йорданес пише, че антите, макар и да били победени от готите, били най-смелите от всички славянски племена. А съюзяването на антите и древните българи скоро довело до това, че те обединили своите земи и заживели в обща държава, защото така антите се чувствали сигурни срещу своите врагове, а българите станали господари на още по-голяма земя. Границите на някогашната Велика България се разширили след този съюз далеч от кавказките долини и достигнали на север чак до средата на днешна Украйна, а на запад — до отсрещния бряг на река Дунав. Затова гробовете на двамата най-велики български канове — Кубрат и Аспарух, се намират в Украйна, а не в Кавказ, и стоят като вечни стражи на някогашните български и антски земи.

В неотдавна откритата история на волжките българи „Джагфар Тарихи“ пише, че двата народа толкова много се сближили помежду си, че когато антите срещнели българин, му заговорвали на неговия български език, за да му покажат своето приятелство. Царят на волжките българи Барадж разказва, че когато при антите отивал на гости българският търговец Джун, те го наричали по български Бате Джун, макар че славяните нямат в езика си думите бате и кака /а също чичо, леля, булка и още много други български роднински думи/. А когато антите издигали паметник на някой свой герой, те го наричали със старата българска дума „балван“ /герой/, която и днес е запазена на изток край древния Балх. Подир тях дори и унгарците взели тази дума от българите и до днес наричат паметниците „балвани“.

Когато един народ е силен и справедлив, всички околни народи започват да му подражават. Затова не бива да се учудваме, че някогашните народи считали за чест да си служат със старинните български думи „бате“ и „балван“, както и на това, че и до днес източните славяни, и дори румънците, наричат големците си със старата българска дума „бояри“, а героите си наричат „багатири“.

В онези далечни времена не само приятелите, но дори и най-големите врагове на древните българи говорели за тях с уважение и почит, а това много рядко се случва между народите. Ето какво пишат за българите например готите — същите онези готи, които българите са прогонили от славянските земи: „Биеха се двата най-достойни народа на света!“. Касиодор Сенатор, готски летописец, отбелязва: „Толуин победи между другите народи и хуните и като спечели в първите сражения слава, той победи и страшните по целия свят българи“.

Трудно било в онези далечни времена да се изтръгне победа от българите, а причината била в това, че от своята стара земя Балхара те донесли в Европа своя велик закон на честта и доблестта. „При тях бойното поле прославя рода — писал с възхищение Енодий — А най-високи титли получава оня, който най-много е окървавил оръжието си в кръвта на неприятеля.“

Другите европейски народи нямали традицията да избират за големци само най-големите юнаци и затова често се случвало начело на тяхната войска да стоят слаби и неопитни водачи, избрани по роднинство и приятелство. С такива противници българите се справяли бързо и затова те победили един след друг много народи. Около 430 г. българите разгромили изчезналия вече народ лангобарди и пленили в боя техния крал Агилмунд. А след половин век те победили и готите и ги прогонили от земите край Дунава. Тези противници на българите не били никак слаби и нищожни. За тяхната сила говори фактът, че след като българите ги победили, те се преселили на запад и завоювали мощния някога Рим. Първо това направили готите, а след това и лангобардите, които основали в Италия свое лангобардско кралство.

Това показва, че някогашните българи не са били просто силен народ, а победители над победителите. Затова, когато Византия през 480 г. изпаднала в смъртна опасност поради ударите на готите, тя повикала на помощ тъкмо българите, гледайки на тях като на единствения народ, който може да я спаси.

Държавата, която създали българите през онази епоха, била една от най-големите в цяла Европа. На изток тя се простирала до Волга и обхващала по-голямата част от Кавказ, а на запад достигала до бреговете на Днестър и Дунав, където живеели най-вече побратимите на българите — древните анти. Затова тази голяма държава напълно заслужавала името, което са й дали византийците — Старата Велика България.

От летописа, който са ни оставили самите древни българи, личи, че това голямо българско царство било основано 515 години преди Аспарух — в далечната 165 година. Ето защо ние, българите, сме един от най-старите европейски народи. По времето, когато дори такива големи днешни народи като германците, французите и англичаните са нямали още свои държави, българите са били не само европейски, но и държавен народ, а от идването на българите в Европа досега (2005 г.) са се навършили точно 1 840 години.

2.2. Вторият удар на историята и залезът на старата Велика България

В историята, както и в приказките, всяко царство има своите добри юнаци и своите зли демони. Готите мислели някога, че дивите чергарски племена — хуните, които унищожили някога тяхното царство — били не хора, а потомци на ужасните духове на степта и сигурно са имали някакво право. Защото чергарските племена не живеели като другите народи. Те бродели подобно на призраци от степ на степ и при всяка суша или мор по добитъка изпадали в недоимък и глад, поради което непрекъснато нападали и ограбвали околните земи.

Българите вече пострадали веднъж от тези степни призраци. Но след като живели спокойно пет века дивите степи родили нови зловещи рояци, които намерили българите и в тяхната нова европейска земя.

През IV век Старата Велика България била нападната от тюркютите — потомците на някогашните хуни. А малко след тях от изток връхлетели аварите — нов и непознат народ, чиито големци носели дълги мръсни коси, закичени с разноцветни панделки като жени. Летописците разказват, че тези женоподобни големци били необикновено жестоки и когато завоювали дулебите — едно антско племе — впрегнали жените в яреми и ги накарали да теглят плуговете вместо коне. Люти били новодошлите авари, но българите не се уплашили от тях. В 632 г. смелият кан Кубрат прогонил аварите от българската земя и й върнал свободата. И отново се разпростряла България от Волга до Днестър и Дунав.

Когато Кубрат видял, че краят му наближава, той извикал петимата си сина и им разказал известната днес на всеки българин притча за тръстиковия сноп. Някои смятат, че тази мъдра притча не е измислена от Кубрат, защото се среща и при други народи. Но интересно е, че далечно ехо от нея се открива в някои източни краища, в които и до днес живеят потомци на древни български родове. При реката Булгар-чай на изток от Кавказ, където живее малкият народ талиши, и до днес се повтаря стара пословица, която вероятно е останала от времето на Кубрат. „Попитали Щастието: Къде отиваш, Щастие? — При задружните хора! — отговорило то!“

Има ли връзка тази пословица с легендата на Кубрат, е все още трудно да се докаже. Но това, че тя се среща точно при река Булгар-чай /Българската река/ все пак загатва за нещо.

Безценна мъдрост завещал на своите синове и Кубрат, но съдбата и този път готвела на българите друго. Малко след смъртта на великия кан от изток се задал поредният войнствен чергарски народ — хазарите. А почти едновременно с тях върху най-източните български земи връхлетели и арабите, които точно по това време били в зенита на военната си сила и били завоювали Персия и много други страни.

Два големи дракона затъмнили Слънцето на България и изгражданото с много труд второ голямо българско царство, в което като по чудо възкръснала древна Балхара, започнало да тътне и да се руши под ударите на степните конници. Първо паднали източните краища при Каспийско море, където най-голям удар нанесли не хазарите, а арабите. Но дори и след този удар Велика България оставала голяма страна. И тъй като било трудно да се завоюва нейната широко разпростряна територия, хазарите скроили хитър план. Промъкнали се по тайни планински пътеки до столицата, в която царувал големият син на Кубрат, Бат-Баян, и го накарали да преклони глава пред тях. А след това поискали и от другите братя да признаят тяхната власт, но никой от тях не склонил глава. Далеч били по онова време един от друг Кубратовите синове, а в средата на държавата им стояли хазарските войски и им пречели да се съберат един с друг. Затова всеки брат тръгнал по своя път — натам, накъдето било най-лесно да се спаси от хазарите.

Вторият син Котраг, който се намирал в най-източните български земи, събрал източните българи и съседните с тях берсили от Дагестан и тръгнал да търси ново царство край Волга. Третият син — Аспарух, тръгнал към Дунава и създал тук нашата държава България. А четвъртият и петият син, които били в най-северните земи на Кубрат и не можели да се съединят с Аспарух, тръгнали към Панония — днешната Унгарска равнина. Единият от тях, Кубер, останал в Панония, а след това, заедно с Аспарух, нападнал Византия от запад и се заселил между Солун и Охрид, в Македония. А другият — Алцек, отишъл от Панония в Италия — там, където днес е планината с име Булгерия. Така завършила историята на прочутата някога Кубратова държава. Но с нея не свършва историята на българите по света. Защото веднага след нейната гибел българите създали не едно, а две нови царства и с това показали и на своите приятели, и на най-големите си врагове, че няма сила, която да премахне българите от земята. Затова нека видим какво са направили те, когато отишли край Волга.

3.1. Преселението на българите към Волга

Когато българите тръгнали към Волга, хазарите силно се обезпокоили, защото заедно с тях се изплъзвали и българските богатства и стада. Затова веднага подир тях се втурнала хазарска орда — да ги спре и да ги зароби. Но българите намерили как да се спасят. Преплували с конете си до един голям остров насред Волга и накарали много хазари да потънат във волжките води.

Един арменски пътешественик, който случайно минал през онези места, станал свидетел на необикновена гледка.

„В средата на Волга — пише той — има един голям остров, който е цял почернял от хора и коне. Там са се укрепили хиляди българи и берсили, а срещу тях връхлитат мокри и сърдити хазарите и никак не могат да ги победят.“ /Ашхарацуйц, цит. изд. 235/

Дълго нападали хазарите струпаните на острова хора, но накрая се отчаяли и се върнали назад в своята столица Сарай. Тогава българите заедно с техните съюзници, берсилите, отишли в отвъдните волжки полета — чак при реките Джеремшан, Баянах и Кама, за да бъдат по-далеч от своите преследвачи.

Хубава и плодородна била новата земя край тях, но изглеждала дива, защото никъде на стотици километри не се виждал нито град, нито дори малка крепост. Но под ръцете на българите гледката скоро се променила. До самия бряг на Волга българите издигнали град и го нарекли Болгар, за да се помни, че българи са построили първия град в тези земи. А после построили за болярите си един голям град, който днес се нарича Билярск, а също Жукотин, Ошел, Ернас, Мерджа, Сувар, Техшу и още други 20 града.

Преди да отидат българите край Волга, там живеели най-вече бедни ловци и рибари, които не знаели какво е плуг, а копаели земята с мотика и лопата. Но българите донесли рала и дори плугове с големи железни лемежи и изорали пустеещите волжки полета. И толкова много жито родила тяхната земя, че в гладни години помагали дори на другите народи, затова в един стар руски летопис пише: „Отидоха нашите хора при българите край Волга, донесоха жито и така можахме да се спасим“.

През 922 година при тези българи отишъл арабският пътешественик Ибн-Фадлан, който трябвало да предаде на техния цар писмо и пари от арабския халиф. Безброй премеждия преживял той по своя път, защото първо трябвало да прекоси голямата Черна пустиня Кара Кум, а после попаднал при тюрките, които дни наред го хранили само с овче месо, защото като номадски и скотовъден народ те нямали обичай да си пекат хляб и се хранели само с късове варено месо, чай и мляко. След това пътешественикът едва не се удавил в голямата река Урал, където загинали много негови хора. И като следващо голямо приключение минал с голям страх покрай земите на башкирите — башкорти, за които се носели легенди, че са най-свирепите тюрки на света и дори самото им име значи „секачи на глави“ /от БАШ — глава и КОРТ — нож/. Но накрая все пак керванът стигнал до река Джеремшан и попаднал в българските земи.

Тук пред Ибн-Фадлан се открил нов неизвестен свят, различен от бедните тюркски степи. Затова нека тръгнем по неговите стъпки и да видим какво съзрял той в земята на волжките българи.

При изморените пътешественици най-напред дошли хора, които носели хляб, месо и просо, защото такъв бил обичаят на българите да посрещат своите гости. А след това дошъл на кон и самият цар, който ги посипал с жълтици от главата до петите, защото волжките българи затрупвали най-скъпите си гости с пари, както се прави и до днес на някои български сватби. После имало празничен пир, на който заедно с царя дошла и царицата и нея също обсипали със златни монети.

Богата била страната, която видял Ибн-Фадлан, затова той започнал да увещава царя да се откаже от парите, които му обещал арабския халиф. Казал му: „Ето — държавата ти е обширна, парите ти са в изобилие, доходите ти са многобройни — защо тогава молиш халифа да ти строи крепост с негови пари.“ Но мъдрият цар казал, че всичко това е вярно, но иска парите на халифа, защото е чул, че те са благословени пари. „Наистина това за мен не представлява никаква трудност — казал той — И право да си кажа исках само да получа благословия от парите на повелителя и го помолих за това.“ /Ибн-Фадлан. Пътешествие. С., 1992, с. 56/

Най-интересното, което съобщава Ибн-Фадлан, е, че данъците в тази богата страна не били високи. „Всеки тук взема, каквото е посял. Царят няма никакви права над посевите, освен това, че всяка къща му дава по една кожа от златка“. А златката волжките българи наричали на своя език „дала“ — както тя се нарича дори до днес на изток, край най-стария български град Балх. Най-много данъци царят събирал не от българите, а от чуждите търговци, които идвали с кораби по Волга. Те му давали една десета част от своите стоки, но и това не било прекалено голям данък.

Животът на волжките българи бил много различен от живота на чергарските тюркски народи, които Ибн-Фадлан видял по своя път. „Храната на българите — пише той — е просо и месо, но и пшеницата и ечемикът са в голямо изобилие… От ечемика правят особен вид супа, която може да се нарече и напитка, тъй като я пият на малки глътки.“ А зърното си българите пазели по особен начин — не в хамбари, а в ями, както и до днес го пазят хората край Балх — столицата на най-старата българска земя Балхара.

Много богатства имали в земята си волжките българи, но понеже живеели далече на север, нямали само три неща — захар, растително масло и хубави ябълки. Ибн-Фадлан пише, че вместо захар имали мед, от който приготвяли питие, наричано от тях „суджув“. Вместо зехтин или олио имали рибено масло и готвели всички свои яденета с него. А вместо сладки ябълки имали някакви кисели ябълки, наречени „момински“, защото ябълките не можели да узряват в тяхната страна. Затова пък в горите си те събирали твърде много лешници и пчелен мед, а също вкусни диви ягоди, които много харесали на Ибн-Фадлан. При волжките българи имало и такива обичаи: когато се раждало момче, вземал го да го учи неговият дядо, защото той бил главният човек в рода. Когато някой българин вдигал сватба, той давал дарове на всички свои гости, но най-големия подарък пращал на своя цар, защото волжките българи много почитали своите царе. Такива обичаи се срещат и до днес сред памирските народи, а доскоро и сред всички кавказки народи, съседни с някогашната Стара Велика България. Когато волжките българи се обръщали към своя цар, наричали го с особени думи Бат и Тат, подобни на нашите думи „бате“ и „тате“. А като свои древни царе те почитали Бат-Угор, Тат-Угек и Тат-Утяк, а също великия Кубрат, когото те наричали Кубрат-Бащу, което значи Кубрат — Бащата на българския род. За всичко това се разказва в летописа на последния волжки цар Барадж, който описал историята на онези българи малко преди да загине Волжка България.

Към по-възрастните и уважавани хора тези българи се обръщали най-често с думите „бат“ и „бате“, а когато някой от тях умирал, на вратата му вдигали знаме, а после вземали оръжието му и го носели заедно с него към гроба, защото българинът трябвало и в смъртта си да не се разделя със своето оръжие. При погребението на мъж българите не давали на жените да плачат и това много учудило Ибн-Фадлан. „Жените не плачат за мъртвеца — пише той — но мъжете плачат. Те са длъжни да побият знаме на неговата врата, донасят оръжието му, нареждат го на гроба и не престават да плачат в продължение на две години. Когато двете години изтекат, свалят знамето и отрязват кичур от косата си. А ако починалият е имал жена, тя може да се омъжи.“ Ибн-Фадлан разказва също, че всички българи носели особени шапки, а какви точно са били тези шапки е показал друг пътеписец, Казвини, който е нарисувал един висок калпак и под него написал „българска шапка“. Когато царят излизал из града, всеки българин ставал на крака, свалял калпака си пред него и го вземал под мишница. „А царят язди сам и без никаква охрана“ — отбелязва специално Ибн-Фадлан, защото рядко се случва някъде по света царете да се движат без никаква охрана. Справедливи и разумни хора явно са били онези български царе, затова спокойно са се движели сред народа си и са нямали нужда нито от телохранители, нито от бронирани облекла.

Но към престъпниците и хитреците те били непреклонни и безпощадни. За всяка кражба и измама наказанието било смърт чрез посичане, а ако някой не изпълнявал заповедта на царя, наказвали го също със смърт дори ако не е българин, а чужденец. Ибн-Фадлан разказва, че веднъж една група българи тръгнала за чуждите страни. А с нея бил и един търговец от Синд, на когото царят забранявал да тръгне, но той всячески настоявал на своето и накрая така му досадил, че той махнал с ръка. Тръгнал керванът, но когато навлязъл в някаква гора, българите се събрали и като се посъветвали какво да правят, обесили синдиеца на едно високо дърво, макар да бил много умен и разговорлив човек. Защото те знаели, че е тръгнал на поход против царската заповед, а при тях да се наруши волята на царя било най-голямото престъпление. Ибн-Фадлан обаче помислил, че българите обесили синдиеца, защото бил по-умен от тях и пише в летописа си, че те не можели да търпят умните хора, а истината е, че злополучният търговец загинал, само защото погазил стария български закон никой да не нарушава заповедта на царя — дори да е най-умният на света и дори да е чужденец.

Най-много от всичко някогашните българи мразели хитруването и лъжата. Ибн-Фадлан разказва, че когато техният цар научил, че арабите са го излъгали и не му носят обещаните пари от халифа, той гордо им казал, че сега и да му дават пари, вече няма да ги вземе. „В името на своята вяра — рекъл той — аз вече никога няма да приема пари от вас и така ще бъде, докато при мен не дойде човек, който да е искрен в думите и да мога да вярвам в него.“

С това царят показал, че за него като българин най-гнусното на този свят е словоблудството. „А той беше едър и величествен човек — пише за него Ибн-Фадлан — и гласът му кънтеше като че ли излиза от дълбок кладенец.“

Ако някой разбойник в онази далечна страна се опитвал да излъже и за свое оправдание твърдял, че е убил или измамил някого, без да иска, за него българите имали специално наказание. За такъв човек правят специален сандък от дървото ха-данк и го заковават вътре с три питки хляб и съд с вода. После поставят три парчета дърво, приличащи на камилски седла, слагат сандъка между тях и казват. „Ние го оставяме между небето и земята — нека Бог да го съди.“ — пише Ибн-Фадлан. И оттам нататък престъпникът или трябвало да признае сам своята вина и да започне да вика силно от дървото, или да издържи дълго на хляб и вода и от това да се разбере, че е невинен.

При тези строги, но справедливи българи за мошениците и подлеците нямало никакъв живот, но за работливите ръце имало много начини да се замогнат. Едни се трудели в полето, други събирали в гората мед и диви плодове, а някои ставали търговци и керванджии и ходели със стока далеч по света.

Арабският пътешественик Ибн-Батута разказва, че някога българите ходели далеч на север, където може да се стигне само с кучешки шейни и оттам се връщали с безброй кожи от златка и самур. Затова тяхната столица се славела като един от най-хубавите градове на земята. Руснаците го наричали Велики Болгар, а арабските поети — Булгар — и се надпреварвали кой по-хубави стихове ще напише за него.

„Ти си захар от Индия, ти си мед от Булгар“ — се пеело в една прочута някогашна песен. „На Булгар приличат твоите очи“ — се казвало в друга още песен. Носели се и легенди, че в Булгар живее някакъв тайнствен народ от чутовни великани, и дори Ибн-Фадлан казва, че видял двама такива великани — брат и сестра, а братът бил толкова едър, че когато тръгвал с българската войска, слагал ризницата си в дълга волска кола, а шлемът му бил голям колкото най-големия казан.

Но истината несъмнено е, че българите побеждавали не защото били великани, а защото във войската на волжките българи царял необикновен ред. Ибн-Фадлан разказва, че никой там нямал право да снеме от кръста си своя боен колан, каквито и причини да имало за това. И ако някой по време на поход свалял своя колан, наказанието било смърт — такъв бил обичаят на волжките българи. Затова българите били винаги готови за бой и никой не можел да ги изненада.

Когато тези далечни българи написали своята първа история, те сложили най-отпред следните думи: „Името българин значи мъдър, знаещ човек“. Това видял със своите собствени очи арабският пътешественик Ал-Гарнати, който в 1135 г. ходил край Волга и прочел тази най-стара тамошна книга.

Никой не знае защо онези българи казвали така, но някои пътешественици пишат, че те много обичали умните поговорки и трудните гатанки. Веднъж на един техен пир царят задал на гостите си следната гатанка: кое е това животно, което сутрин-ходи на четири крака, през деня на — два, а вечер — на три. Отговорът бил: човекът. Защото в утрото на живота той ходи на четири крака, когато порасне — на два, а когато остарее — на три, тъй като прибавя към двата си крака и бастун. Но никой не можал да отговори на гатанката. Друг път царят запитал: коя къща има две бели врати и една черна. Отговорът бил — животът, защото първо човек минава през светлата врата на раждането, след това през светлата врата на сватбата, а най-накрая — през черната врата на смъртта. Такива били мъдростите на волжките българи.

Но най-голямата им мъдрост била, че още, когато отишли край Волга, успели да съберат около себе си всички тамошни народи, защото царували не със сила, а с ум. Ибн-Фадлан разказва, че когато той отишъл в Булгар, редом с царя на волжките българи стояли четирима други царе. Това били водачите на побратимите на волжките българи — народите берсула, есегел, суваз и вису, и когато българите се обединили с тях, Волжка България станала твърде голямо царство.

„Хиляда фарсаха е дълъг Булгар, а земята на йонийците (Византия — Бел. авт.) също е хиляда фарсаха“ — писал един арабски пътешественик. А от това излиза, че още през X век българското царство край Волга било голямо колкото Византийската империя.

По времето, когато Ибн-Фадлан ходил при волжките българи, техните земи започвали от една река, която той нарича Джеремшан, а царят им станувал край три езера, които се наричали Халджа — недалеч от брега на Волга. Тези имена имат интересна и дълга история, защото в най-старата българска земя Балхара и днес една река се нарича Зеравшан, и пак там, при стария български град Балх, езерата и заливите се наричат „халича“.

Другите най-известни реки на Волжка България били Баянах и Кама и едната от тях носи име подобно на големия Кубратов син — Бат Баян, а другата прилича по име на нашата река Камчия, чието първо българско име вероятно е било Кам-чай, или Кама-чай, и е съдържало старинната източна дума „чай“ — река, която се среща и в названието на Булгар-чай при Кавказ.

Всички най-известни реки на волжките българи носят старинни български имена, които се откриват и в другите български държави. А когато древното хазарско царство на юг от българите рухнало, българите разширили своите владения далеч на юг — чак до днешния град Астрахан на брега на Каспийско море и тогава тяхната държава наистина станала голяма колкото Византия.

Трудно можел някой да си помисли, че това голямо царство ще загине и ще изчезне както изчезнали двете предишни Българин. Но в историята големите беди идват винаги неочаквано. Защото в нея се плоди не само доброто, но и злото.

3.2. Поредният удар на историята

Нека следваме разказа на последния волжки цар Барадж.

Когато онези българи се преселили някога на север, те искали само едно — да бъдат по-далеч от своите люти врагове — хазарите, за да живеят спокойно и свободно. Всяка година те празнували като най-голям празник деня на новото слънце — 22 декември — и го молели да прати мир и радост на тяхната земя. Този празник волжките българи наричали МАР ДУКАН, защото и в техния език, като в далечната Балхара, думата МАР значела слънчев зной, мараня и на този ден те молели деня да нарасне и слънцето по-силно да огрее.

Но мирът не идвал в българската земя, колкото и силни да били българските молитви. Хазарите — старите български врагове — продължили да нападат от юг, но българите не се предавали и отбивали техните войски. И след много люти и напразни битки хазарите се озлобили толкова силно, че отвлекли с хитрост децата на българския цар Алмус и ги направили насила хазари. Ето какво пише за това Ибн-Фадлан:

„Синът на царя на българите е отвлечен като пленник от царя на хазарите. А това станало така. До царя на хазарите дошла вест за красотата на дъщерята на българския цар и той изпратил сватове, но баща й му отказал. Тогава той изпратил войска и я взел със сила, и така тя умряла при него. След това хазаринът поискал и втората му дъщеря, а Алмус побързал да я ожени за княза на племето Аскал, защото се боял, че хазаринът и нея ще отвлече насила. И накрая накарал секретаря си да напише писмо до халифа и да го помоли да му построи крепост, понеже се боял от хазарския цар“.

Така пише Ибн-Фадлан, но по-вероятно е Алмус да е постъпил така не толкова от страх, колкото от смъртна омраза срещу хазарина. Защото кой баща няма да се разгневи, ако похитят двете му деца и посегнат и за третото. В своята жажда за мъст Алмус решил да повика на помощ арабите, които били най-големите врагове на хазарите, и ако трябва дори и сам да стане мюсюлманин, но да заличи хазарите от света.

Когато халифът получил писмото на Алмус, той обещал да му даде като помощ срещу хазарите 4000 жълтици и веднага изпратил при него Ибн-Фадлан да го посвети в мюсюлманската вяра.

Ибн-Фадлан бързо се заел да направи от Алмус мюсюлманин. Как станало това е описал самият той: „Извикахме да се съберат царете, предводителите на неговата страна. Когато те се събраха и разгънаха двете знамена, оседлахме един кон, доставен за него, облякохме царя в черни дрехи и му нахлупихме чалма… Сетне облякохме жена му в арабски халат в присъствието на хората около нас.“

От този ден нататък царят сменил своето българско име и започнал да се нарича не Алмус — син на Шилке, а Джафар — син на Абдулах, защото приел мюсюлманството от халифа Джафар ал-Муктадир. Това най-неочаквано и съдбоносно събитие в историята на Волжка България станало в четвъртък, на 15 май 922 година, точно в онази далечна епоха, когато нашият цар Симеон се намирал на върха на своята слава. Станало така, че когато едната България празнувала своя златен християнски век, другата изведнъж направила рязък завой към мюсюлманството само заради трагедията с децата на нещастния Алмус.

Макар Алмус да приел с благодарност чалмата и халата на арабския халиф, неговият народ никак не искал да става мюсюлмански. Повечето българи край Волга обичали старата слънчева вяра, а освен това между тях имало и християни. Сирийският патриарх Мар Михаил разказва, че още когато българите живеели в кавказките си градове, мнозина от тях приели християнството. Известно е, че и великият Кубрат още като дете бил покръстен в Цариград и въвел християнството в българския царски двор.

Къде с уговорки, къде с тояги и заплахи, новият цар Джафар, който наричал вече себе си емир Джафар, започнал да придърпва българите към мюсюлманството. Племето Суаз — днешните чуваши, никак не искало да се примири и неговият вожд Вираг избягал с дружината си надалеч, но зетят на царя, княз Аскал, убедил хората си да станат мюсюлмани. Само че жадуваната военна помощ от арабите, чрез която Алмус искал да съкруши хазарите, никога не дошла. Вместо нея Ибн-Фадлан му прочел само едно благодарствено писмо от халифа и така свършило всичко. Люто се разгневил измаменият Алмус на тази арабска хитрина, но силните на този свят рядко изпълняват своите обещания. И тежко на оня, който им повярва и тръгне да променя своите стари бащини обичаи.

Станало така, че вместо да съсипе хазарите, Алмус изгубил само своето прастаро българско име и посял големи раздори сред своя народ. Оттам нататък волжките българи не били вече единни, защото едни от тях били мюсюлмани, други вярвали в старата българска вяра, а трети оставали християни. В летописите на цар Барадж пише, че стотици хиляди хора векове наред държали за старата си вяра, макар царете да ги измъчвали с тройни данъци. Накрая се стигнало дори до клане, в което били избити 30 хиляди души, защото не искали да станат мюсюлмани. В тези кървави погроми, около 1227 г., загинал един свят човек — християнският мъченик Аврамий, за когото дълго се разказвали легенди из волжките земи.

Но не вътрешният разкол погубил някогашната Волжка България, а друга, още по-голяма беда. В началото на XIII век в далечните азиатски степи се родила огромната чергарска империя на Чингис хан, която започнала да поглъща едно след друго източните царства.

Като гигантски черни змии запълзели през степите нейните препускащи конни колони и от тях едно след друго паднали всички стари източни царства — Хорезм, Мерв, Персия, Китай, а след това дори и Русия.

Когато опасността се приближила към Волга, българите помолили Русия да съедини с тях силите си. Но Русия гордо отказала, защото в нея живеели християни, а волжките българи били вече мюсюлмани. Наскоро след това самата тя първа станала плячка на монголците и два века била под татаро-монголско иго.

След този голям свой успех монголците веднага се насочили към Болгар, като мислели, че и той ще падне лесно в техните ръце. Но българите пресрещнали отдалеч тяхната войска и я избили почти цялата за срам на Чингис хан, който дотогава не бил губил нито едно сражение. Този голям разгром станал в 1225 година, по стария български календар — година на петела. Минали обаче 12 години. И тогава не една, а пет големи армии препуснали към Волга и главна ударна сила в тях били подчинените на монголците тюркски племена, които те наричали татари. Първи паднали под ударите на това огромно сборище аланите и куманите край Кавказ. Сечта била толкова страшна и безмилостна, че дори четири години след това папският пратеник Рубрук видял навсякъде из степите край Кавказ грамади от човешки кости. След това ордите се нахвърлили и срещу Волжка България. Месеци наред те обсаждали най-големия български град Буляр, който татарите наричали Биляр, но накрая успели да го превземат и избили в него стотици хиляди хора.

Колко българи са загинали в тази битка доскоро никой точно не знаеше. Но в летописа на цар Барадж, който беше открит неотдавна, се казва, че само в Биляр /дн. Билярск/ били изклани, избесени и изгорени 400 хиляди души българи. Разказва се също, че една каменна кула останала непревзета, дори когато бил съсипан целият град. Това толкова озлобило обсадителите, че те натрупали отвън огромна клада от дърва, за да я изпепелят. Когато огънят се издигнал над кулата, на самия й връх се показал тънък женски силует. Това била последната принцеса на Булгар, която, без да каже дума, се хвърлила в огъня, но не се предала.

А после от кулата излязъл обгорен и димящ последният свободен волжки българин — юнакът Шила. И без да иска милост, викнал: „Дано всички татари да потънат в джендема!“, след което тутакси бил посечен. Горда била смъртта на Шила, а и самото му име било гордо и величествено — сред народите от древна Балхара, а също в езика санскрит, думата ШИЛА значи скала. Същото име е носил и последният владетел на Волжка България преди приемането на мюсюлманството — цар Шилке, бащата на Алмус. За великия юнак Шила и за неговата мъченическа смърт е разказал тогавашният цар на волжките българи, Барадж, и накрая с тъга е добавил добавил: „Тогава аз дадох най-хубавите български земи край Черемшан на татарите да пасат своите коне, та дано да ги умилостивя и да спася поне част от моя народ.“

Така свършило българското царство край Волга и оттогава там, в градовете и селата, се настанили нови господари — татарите. А оцелелите след погрома българи се смесили с татарските завоеватели и загубили своя български език. Някогашните български съседи — чувашите и башкирите съществуват и до днес, но българите — главният народ на някогашната Волжка България, били жестоко разгромени и разпилени из различни краища.

Но паметта за някогашните българи край Волга продължила да живее. И дори днес там има хора, които помнят, че произлизат от древни български родове. Само че и те — тези далечни български потомци, вече говорят не древния български език, а езика на завоевателите татари.

Няма ги вече край Волга красивите стари думи ТАТ, БАТ, БАЩА, с които българите са наричали своите братя и бащи, и дори своите царе. Те не са познати нито на татарите, нито на башкирите, нито дори на чувашите, защото са думи, които са имали само българите, и които са загинали край Волга заедно със стария български език. Днес само сред два много стари тамошни народа — мордовците и марийците, могат да се открият някакви бледи подобия на тези български думи. Но вместо БАТЕ те казват ВАТА; вместо БАЩА — ПАКЩА; а вместо ЧИЧО — ЧУЧУ; защото техният език е различен от този на древните българи. Някога прадедите на тези народи са се научили от българите на много неща и най-вече на земеделие. Затова, ако погледнем в техните езици, ще видим, че те и досега наричат пшеницата, ечемика и просото с древни думи, донесени откъм Балх и Памир, които са им предали техните стари учители по земеделие — волжките българи.

Но всичко това са само малки искрици от древното българско огнище в онези далечни краища. Защото историята е безмилостна към победените народи и, дойде ли някой голям и многоброен завоевател, той безмилостно изтласква езика на победените и го заменя със своя език.

Волжките българи са се претопили и изчезнали не защото не са обичали своя език, а защото завоевателите са били твърде многобройни.

И затова единственият край на Европа, където днес са запазени старинните думи, с които българите са наричали своите най-близки роднини и своите царе, не са земите край Волга, а нашата страна — България. Това е последното здраво българско гнездо на света. Последният край, в който на бащите и майките се казва майка и татко, а на другите близки хора — бате и кака, чичо и леля, както са казвали винаги само българите и никой друг народ по света.

Силни хора са създали това наше българско гнездо. Затова нека погледнем как то някога се е родило.

4.1. Българите на Балканския полуостров

Още в най-стари времена, когато българите живеели в полите на Кавказ, те често идвали с конете си край Дунава, защото на неговия отсрещен бряг живеели техните побратими антите. Когато българите и антите започнали заедно да се борят срещу своите врагове, тяхното общо царство — Старата Велика България — опряло чак до Дунавските брегове. Затова в най-стария български летопис — Именника — пише, че българите са имали царство от другата страна на Дунава 515 години. Някои хора, които слабо разбират старите езици, казват, че изразът „от другата страна на Дунав“ значи на изток от Дунав. Но другата страна на Дунав не е нищо друго освен отсрещния дунавски бряг, а на отсрещния бряг българите и антите наистина са се появили твърде рано, още по времето, когато българите били един от най-могъщите народи в Европа, за което беше разказано малко по-горе. Голяма била по онова време българската държава, защото на изток тя достигала до Кавказ и Волга, а на запад до дунавските брегове.

Понеже българите си спечелили слава на непобедим народ, дори горделивата Византийска империя, когато се видяла в смъртна опасност, се обърнала към тях да й помогнат и да я спасят. Това станало в 480 г., когато готите завладели всички земи от Дунав до Бяло море и нямало кой да ги прогони, защото те били мощен и многоброен народ. Повиканите от император Зенон българи веднага се явили отсам Дунава и заедно с византийците прогонили готите.

Тогава българите за първи път обходили по-нашироко земите между Дунав и Бяло море и можали да огледат земята, в която днес живеем. И тях — гордите и свободни воини твърде много учудила картината, която видели: навсякъде между Дунав и Черно море живеели не елини, както в Цариград, а поробени от Византия народи — траки, илири и сармати — които никак не разбирали елински език. Някога тези народи имали свои царства и царе, но сега били подвластни на елините и техните алчни чиновници ограбвали с тежки данъци техния труд.

Гледали българите измъчените и бедни хора, които срещали от Дунав до Бяло море, и разбрали, че Византия е голям лъскав затвор, който елините са изградили, за да грабят труда на другите народи.

И не след дълго те отново минали Дунава с войска — но този път дошли не за да помагат на Византия, а за да прогонят византийската власт от най-западния край на Византия — Илирик. Четири големи армии изпратили срещу българите в 499 г. византийците, но всички те загинали и дори командирите, Инокентий, Никострат, Танк и Аквилин, паднали в боя. „Погина завинаги славата на Илирик!“ — писали тогава византийските летописци. Никое местно племе не тръгнало да подкрепи византийските войски и затова българите лесно превземали град след град и крепост след крепост за ужас на изплашения ромейски император.

През 504 година българите дошли с още по-голяма войска и превзели всички западни земи от Видин до Белград, до Ниш и Охрид. Толкова големи били тогава българските победи, че за тях не могли да премълчат дори византийските летописци. Но най-добре са описани тези първи битки на българите с Византия в един стар български летопис, съставен по времето на цар Иван Александър — Манасиевата хроника:

„При император Анастасий започнаха българите да заселват тази земя — казва тази книга — И преминаха първо при Бъдин, а после започнаха да заселват и Долната земя Охридска и цялата друга земя. А оттогава до времето, когато е написан този летопис има 870 години.“

Император Анастасий е царувал от 491 до 517 г. А Иван-Александър, е царувал наистина 870 години след Анастасий — точно както са записали някогашните български летописци и това показва, че всичко, което те са писали, наистина е станало, а не е измислено от тях. А ако вземем за начало победата в 499 г., отбелязана от византийските летописи, и отброим от нея 870 години, ще попаднем също във времето на Иван-Александър — 1369 г., което показва, че нашият летопис твърди същото, което са казали и самите византийци.

И понеже и византийците, и българите пишат, че по времето на Анастасий българската войска победоносно е минала през река Дунав, днес ние вече знаем кога българите за пръв път са дошли в тази земя. Това е станало още в 499 г., а след това и в 504 г., но тогава те се заселили не край Черно море, а там, където е днешна Македония — край град Охрид. За това събитие съобщават и прадедите на днешните унгарци. Само че те мислели, че българите били повикани от самия Анастасий да минат Дунава, както преди това ги повикал Зенон: „Великият български предводител Реан, с помощта и по съвета на император Анастасий и със съгласието на славяните, потеглил в 504 г. с войската си от изток на запад и завзел не само България, а и голяма част от Унгария заедно със Сирмиум на юг от Дунава.“ Но известно е, че точно по онова време Анастасий започнал да строи голяма стена между Черно и Мраморно море, за да пази Цариград от българите, а това показва, че той не само не е повикал българите, а вече сериозно се боял от тяхното идване. А славяните може би наистина са изразили съгласие да дойдат българите при Дунава, както пишат унгарските летописци. Защото точно тогава Византия твърде много притеснявала славянските племена отвъд Дунава и често воювала срещу тях.

Ако погледнем в най-стария български летопис, ще узнаем и как се е наричал оня велик владетел, който довел българите в Охридската земя. Това е бил българският кан Ирник, който се е родил според Именника 215 години преди идването на Аспарух — в 465 г. Арменците наричат този наш кан Еран, а унгарците — Реан, но нашият летопис показва, че неговото истинско име е Ирник, а не Еран или Реан.

След победата на Ирник имало още много славни български походи към Дунава. През 538 г. тук дошли с войска двама български царе, Булгар и Дрогон, и в сраженията с тях били заловени с ласо византийските командири Константиол, Годила и Акум. А през 557 г. дошъл от изток великият кан на кутригурите Заберган и достигнал до самия Цариград за страх и ужас на император Юстиниан. Нищо не можало да спре този невероятен воин — нито Дългата стена, която се простирала от Черно до Мраморно море, нито най-добрият пълководец на Юстиниан — прочутият Велизарий. И като видял, че българите-кутригури вече са пред стените на крепостта, Велизарий приложил хитрост: накарал византийските конници да вържат на опашките на конете си дълги метли, та като излязат пред Цариград да се вдигне зад тях голям облак прах като че ли идва някаква огромна и страшна армия. Хванал се Заберган на тази хитрост и се оттеглил от Цариград. Но лъжата скоро се разбрала и на следващата 558 г. през Дунава минала нова голяма войска от българи и славяни.

Оттогава нататък не само българите, но и славяните започнали все по-често да минават Дунава. Защото българските победи окуражили славяните и другите народи и им показали, че Византия не е така могъща, както изглежда.

За славяните старите летописци казват, че не били твърде опитни във военно отношение, „но били силни най-вече със своя брой“. Това твърде скоро показали и самите славяни. През 582 г. те изпратили към Дунава стохилядна войска, и тя задълго се настанила в полетата край Солун и Пловдив. „До ден днешен те живеят и спокойно пребивават в земите на ромеите, без грижа и страх — пише Йоан Ефески — Те пленяват ромейските войски и ги унищожават, станали са богати, имат злато и сребро, конски хергелета и много оръжие и се научиха да воюват по-добре, отколкото ромеите… Те — които не смееха да се покажат вън от гъстите гори и не знаеха по-рано какво е оръжие освен две-три къси копия.“ Славяните също като българите освободили старите племена, които заварили край Дунава, от тежките византийски данъци. Йоан Ефески пише, че те казвали на хората: „Излезте, сейте и жънете земята си! Ние ще намалим вашия данък наполовина.“ А старите народи — траки, илири и сармати, които те заварили тук, харесвали тези думи и не помагали на византийските войски.

Още в онези далечни времена българите и славяните се настанили трайно при по-старите народи — траки, илири и сармати — и започнали заедно с тях да изграждат нова по-справедлива държава на Балканския полуостров. Но византийците не можели да се примирят с това и непрестанно връхлитали освободените от българите и славяните територии. През 597 г. братът на византийския император Петър нападнал българите, които живеели край р. Янтра и антите в Добруджа, но българите го разбили, а антите се сражавали до последния човек и му причинили големи загуби. След това византийският пълководец Приск нападнал с голям флот българите, които живеели в Сингиндунум — днешният Белград, защото Византия не искала да остави тази голяма крепост в български ръце.

Дълго време българите и славяните живели в постоянни битки и войни с византийците и нито византийците можели да победят, нито българите и другите народи — да заживеят мирно и спокойно. Трябвало най-после да се появи някой голям победител, който завинаги да изтласка византийците от земите край Дунав. И такъв победител наистина дошъл — това бил българският кан Аспарух — третият син на Кубрат.

Когато хазарите завладели голямото царство на Кубрат, Аспарух живеел в една висока кавказка планина, която византийците наричали Конската планина, а арменците — Дзиакан, което на техния език значи също Конска планина. В Кавказ — точно там, където е старата българска земя Балкария, и до днес се извисява тази прочута планина. Само че тя се казва вече Дзу-кан и Суган, защото сегашните народи, които живеят край нея, наричат конете ДЗУ или СУ.

Силна била войската на Аспарух, но трудно можел той да удържи своята планина. Защото столицата на българите, която се намирала в Кавказ — там където е днешният град Хумар, била превзета с бърз хазарски набег и големият син на Кубрат, Бат — Баян, се покорил на хазарския каган.

„Предайте се и вие — предлагали вероятно на Аспарух и неговите по-малки братя хазарите. Вашата столица е превзета. А ние не искаме от вас много — само да се наречете не българи, а хазари.“

Но не познавали хазарите духа на онези някогашни българи, чиито прадеди преминали през пустини и планини, но запазили своята свобода.

И когато хазарите още веднъж пратили вестоносец при Аспарух, него вече го нямало в планината. Той се измъкнал по тайни пътеки със своята войска и я повел към Дунава по пътя, по който минали великите канове Ирник и Заберган. А арменските летописци, които единствени узнали как Аспарух се измъкнал изпод хазарския ярем, писали: „И от Конската планина — Дзиакан — побягна синът на Хубрат. А между българите и Черно море живеят три народа — гаш, курт, а също и сваните.“ Земите, през които минавал Аспарух, били населени с два народа — българи и анти, защото българите още около 550 г. живеели не само край Кавказ, но и по северните брегове на Черно море — Днепър и Днестър, а антите по същото време живеели край Днестър и Дунав и воювали неведнъж с византийците. Затова колкото повече приближавал до Дунава Аспарух, толкова по-голяма ставала неговата войска.

Хазарите пишат, че само българите от неговото бащино племе — оногундурите — били по-многобройни от пясъка в морето. А освен това с Аспарух вървели и други племена и родове — племето купй-булгар и антите от племето севери, които живеели на изток край р. Северски Донец. Труден бил пътят, който избрал Аспарух в онази съдбоносна година. Зад неговия гръб връхлитали дивите хазарски племена, а срещу него стояла голямата Византийска империя, която точно тогава била победила мощните араби.

Затова Аспарух направил отначало също като брата си Котраг — укрепил се на един голям остров, който арменците наричат Пюки, а също в съседните с него укрепления, които българите наричали на своя език Онгьл. А арменските летописци отбелязали: „Дунав се дели на шест ръкава и образува езеро и остров, наречен Пюки. На този остров живее Аспарух, синът на Кубрат, който побягна пред хазарите от Българската планина и прогони аварите на запад.“.

Голямо безпокойство обзело византийския двор при тази новина. Затова срещу Аспарух тръгнал не някой обикновен военачалник, а самият византийски император, който събрал войска от всички азиатски и тракийски градове. Така в земите край Дунав станало най-голямото сражение на VII век — огромната византийска войска срещу многобройните българи на Аспарух и съюзените с тях славяни. Но нямали българите свой летописец, и само византийците са писали за тази война. Затова ние и до днес не знаем какво точно е направил Аспарух и неговата най-велика битка остава тайна за нас.

Но колкото и малко да знаем за тази епохална битка, несъмнено е едно — Аспарух победил в пряко сражение самия византийски император. И не само го победил, но преследвал неговата армия от Дунава чак до Варна — повече от 100 километра. Императорът, като видял, че ще загине неговата войска, съгласил се да плаща на българите данък, а земята покрай Дунава и Черно море — да стане завинаги българска земя.

Така след два века епични борби с византийците, българите ги прогонили от дунавските земи и създали тази страна, която оттогава, та чак до днес се нарича България. „И по името на тези българи се нарекла България“ — писали някога папските легати. Защото за тях било очевидно, че България носи името на българите, доведени от Аспарух. Трябва да се помни и още нещо — в арменската география бащиното племе на Аспарух — оногундурите — се нарича БЛГАР (БЪЛГАР), т.е. точно така, както се казва нашият народ. Явно е, че ако Аспарух беше наричал народа си с някакво друго име — например булгар, както ни казват турците и татарите; или балгар, както ни казват славяните; ние нямаше днес да носим името българи, а щяхме да се наричаме булгари или балгари. Но някои хора, които явно не са чели текста, в който народът, воден от Аспарух, е наречен по арменски българ, се заблуждават, че името на древните българи е от тюркски произход, и мислят, че те наричали себе си булгари. Ако това беше вярно, името българи нямаше да бъде записвано от византийците още от V–VI в. винаги с ударение на първата сричка, както го произнася нашият народ.

Годината, когато се случило най-великото събитие в нашата история — идването на Аспарух, се наричала по стария български календар „верени“, което значи „година на дракона“, а по днешния календар тя е 680 година.

Трудно било на византийците да преглътнат великата българска победа. Затова техните летописци измислили един хитър разказ, за да поприкрият срама и безсилието на своя император. „Когато войната с българите започнала — пишат те — императорът внезапно получил болки в палеца на крака и спешно отишъл на бани в Поморие, та затова българите успели да победят византийската войска и да я гонят от Дунава до Варна.“ Ако слуша човек този разказ, ще излезе, че Аспарух е победил съвсем случайно — само заради болния пръст на императора и ако не беше този болен пръст нямаше днес да има България на света. Но тайната на победата не е била в болния византийски пръст, а в здравите български ръце, защото много пъти и преди това българите са побеждавали византийците и Аспарух е нанесъл само последния решаващ удар.

Скъпернически са се отнесли враговете на Аспарух към неговата грандиозна победа — опитали са се всячески да я принизят. Но негов вечен и велик портрет ще остане завинаги голямата карта на Дунавска България, която оттогава се е появила на света.

Нищо не казват византийските летописци за това колко голяма е била онази най-стара наша България, която създал Аспарух. И все пак не са могли да скрият нейния образ, затова нека надникнем в техните летописи. В тях пише, че когато Аспарух прогонил войските на Константин Погонат, той помолил седемте славянски племена, които живеели между Дунава и Балкана, да се отдръпнат от своите предишни земи и да отидат на запад от тях и отвъд Дунава. В тези обширни опразнени земи се е настанил доведеният от него многоброен народ и това била първата част от новото царство — Мизия. Затова византийците векове наред след това наричали българите не само българи, но и мизи, по името на областта, която заел при идването си Аспарух. През същата година, когато Аспарух се настанил в Мизия, неговият по-малък брат Кубер преминал с народа си от запад и се заселил при Солун, Битоля и Охрид. А българите, които водел Кубер, били според византийците също твърде голям и дори огромен народ. Част от същите българи се заселила и по на изток — в Родопите и западната част на Тракия, където има многобройни следи от тях и от славянското племе смоляни.

Така още по времето на Аспарух българите създали голяма държава на Балканския полуостров. В нея влизали трите традиционни български области — Мизия, Тракия и Македония, а също крепостите Срем и Белград, където имало българи още от края на V век. Затова в Равенския летопис, съставен малко след създаването на България, пише, че „в Тракия, Мизия и Македония българи живеят, които са дошли от Голяма Скития.“

Пратениците на папата дошли през 870 г. в Цариград на събор отбелязват, че когато българите дошли отсам Дунава, заели твърде обширни земи, в които влизала и Илирия, където е Белград и Срем, а също Дардания, където са Скопие и Ниш, и дори древния Епир, където днес е Албания.

Летописците на цар Иван-Александър, сочат в Манасиевата хроника, че българите, които дошли по времето на император Константин, били многобройни и дори безчислени и заели цялата земя отсам Дунав — чак до Драч в Албания.

В онези времена, българите владеели и още една голяма територия — земите отвъд Дунава и на изток — чак до река Днепър, защото, когато Аспарух дошъл в своята нова земя, той запазил тези свои стари бащини земи и ги съединил с новата държава. Под неговия жезъл се събрала ведно най-западната част от Старата Велика България и новата България на Балканския полуостров. В този смисъл неговото царство било колкото ново, толкова и старо, тъй като старите земи в него били по-обширни от новите. Затова, макар Аспарух да дошъл тук в 680 г. — годината на дракона — ние днес трябва да отбелязваме началото на нашата държава не в 680, а 515 години преди това — в 165, когато е възникнало българското царство край Кавказ, от което по-късно е излязъл Аспарух.

4.2. Укрепването на българската държава на Балканския полуостров

Когато българите прогонили византийците и заживели спокойно в своето ново голямо царство, първата тяхна грижа била да го защитят от всички страни, както правили в своите предишни държави.

Още с идването си отсам Дунава те започнали да строят и възстановяват крепости и да издигат големи насипи и диги, за да не могат византийците внезапно да ги нападат по суша и море. В един стар летопис пише, че Аспарух издигнал голяма стена между Дунава и Черно море и построил крепостите Дръстър и Плиска. По-късно, когато Тервел, синът на Аспарух, заселил областта Загоре, българите достроили и крепостта Берое и я преименували на Боруй, което на техния език значело „цитаделата, крепостта“. Почти всяка нова българска крепост получавала име от езика на Аспаруховите и Куберови българи: Анхиало било преименувано на Тутхон, Лихнида — на Охрид, а реката Аксиос — на Вардар, което значело Голяма, Широка река. И понеже някога в своята най-стара земя Балхара българите имали шест прочути града, които се наричали Варну, Мадар, Шуман, Канд, Хумар и Балх, същите имена се появили и в новата българска държава, дори някои от тях са запазени в България и до днес, а заедно с тях дошли и древните имена на планини и върхове — Чука и Балкан, които и до днес се срещат в древната Балхара.

Мощна била със своите многобройни крепости българската държава и затова в онези далечни времена българите имали сили не само да пазят себе си, но и да помагат на съседните народи. Когато византийците свалили от престола своя император Юстиниан и го наказали с отрязване на носа, българският кан Тервел вдигнал цялата своя войска от българи и славяни и го върнал отново на царския трон. За тази своя голяма помощ Тервел получил като награда почетната титла кесар и областта Загоре на юг от Стара планина. А когато арабите превзели в 718 г. Солун и застрашили Цариград, Тервел ги обсадил в крепостта и избил над 20 хиляди от тях.

Но макар българите да спасили византийците от тази най-голяма някогашна беда, щом Византия се съживила, обърнала бързо оръжието си срещу България. Затова с право бащата на Борис — Пресиан — по-късно писал: „Българите направиха много добрини на християните, но християните ги забравиха. Но Бог вижда, Бог всичко вижда.“

Трима византийски императори се опитали да съборят българското царство, но и тримата претърпели срамен провал, вероятно, защото Бог пази от гибел честните и самоотвержени народи.

Първият бил Юстиниан, който скоро забравил как Тервел го спасил от позор, и в 708 г. тръгнал да съсипе България. Всичко свършило с това, че Тервел го обсадил и той от страх и яд прерязал жилите на своя кон и избягал тайно в Цариград, а войниците си оставил на произвола на съдбата.

Вторият бил Константин Копроним, който първо се опитал да завладее България по суша, но в 760 г. бил разбит в проходите на Балкана. След това два пъти се опитвал да я превземе по море, но първия път българите избили моряците му, а втория път буря унищожила огромната му флота. После същият Константин вече се опитал да победи с баяния и магии, но кан Кардам избил цялата му войска заедно с пророка-магьосник Панкратий.

Третият император, който тръгнал срещу българите, бил Никифор, но в България той изгубил не само своята армия, но и главата си.

Трудно било да се воюва с българите, защото срещу тях не помагали нито оръжията, нито хитростите. През 763 г. щастието за миг като че ли се усмихнало на византийците, защото българите след една загубена битки убили виновния кан Телец, а на престола се промъкнал византийският шпионин Сабин. Но болярите бързо усетили бедата и го прогонили с думите: „Чрез теб България ще загине!“, а името му после изличили от списъка на своите царе, затова в най-стария летопис след Телец стои празно място.

В 791 г. Константин Копроним подкупил няколко царедворци да свалят българския кан Телериг, но и тук ударил на камък. Хитрият Телериг се престорил, че иска да бяга от трона и писал на Константин: „Съобщи ми кои са твоите хора, за да мога да тръгна заедно с тях.“. Зарадвал се императорът и веднага съобщил на Телериг имената на своите шпиони. А той това и чакал — изловил ги и до един ги избил. „Тогава — пишат византийските летописци — императорът изскуба много от белите си коси от гняв и мъка“ — толкова голям бил срамът му, че българинът го е надхитрил.

В онези далечни времена чуждите народи мечтаели за България. „В Преславец искам да царувам — казал руският княз Светослав на майка си Олга — там има всякакви земни блага.“ Добре се живеело в българската държава и това признавали дори най-големи врагове — византийците, макар никак да не обичали българите. Затова един техен военачалник писал: „Те — българите — бяха някога най-справедливият от всички народи и затова градовете и племената се присъединяваха към тях доброволно“. Всеки в България — бил той българин, славянин или дори грък — знаел, че с доблест и чест може да стане командир, велможа или дори пръв болярин в царството. Затова в старите български надписи откриваме боляри с най-различен произход: българи като Исбул, Мостич, Чепа, Корш и Тук, славяни като Славун и Драгомир и дори византийци като Кордилас и Грегорас. Но оня, който ставал в тази държава богат и големец, трябвало да помни, че голямото богатството е дар от Бога и затова трябва да помага на държавата да устои.

Докато българите се водели по своя стар закон, трудно било някой да ги победи, защото нито оръжията, нито подкупите и хитростите помагали срещу тях. Но когато държавата им се разширила, защото към нея се присъединили доста много съседни племена, у някои хора започнал да се проявява стремеж да се обогатяват с хитрост и лукавство и да се издигат не по доблест, а по произход.

По онова време рухнала от своите пороци и от чуждите врагове една голяма държава — Аварският каганат. Тогава царувар Крум — победителят на Никифор. И понеже канът знаел, че това, което станало с аварите, може да се случи и с България, решил да изнесе на своите боляри малък урок. Извел пред тях пленени от него авари и ги запитал: „От какво мислите, че погина вашият предводител и целият ви народ?“ Те отговорили: „Понеже взаимните клевети се умножиха и погубиха по-смелите и по-умните; и още, понеже насилниците и крадците станаха съобщници на съдиите; също така и от пиянството. Освен това и от подкупничеството, също и от търговията. Защото всички станаха търговци и се мамеха помежду си. И от това произлезе нашата гибел.“

Така предават разговора на Крум византийските летописци, а ето какво направил той след това: „Като чул думите им, обърнал се към всички българи и им заповядал да спазват следните закони: Ако някой обвини някого, да не бъде слушан преди да бъде вързан и разпитан. И ако се окаже, че той клевети и лъже, да бъде убит. Не се позволява да се дава храна на онзи, който краде. Или ако някой се осмели да направи това, имотите му да бъдат отнети. Заповядал също да се строшават краката на крадците и да се изкоренят всички лозя. На всеки, който проси, да не се дава малко, но да бъде достатъчно задоволен, за да си създаде имот и да не изпадне пак в нужда.“

Тези разпоредби Крум направил, за да може всеки българин да живее не от измама и клевета, нито от кражба или просия, а единствено от своя труд. А също, за да не могат по-слабите хора да разсипват своя живот и имот чрез пиянство, както направили някога аварите. Чрез всичко това Крум укрепил българското царство и показал на българите по какъв начин трябва да ръководят себе си, за да бъда винаги силни и богати.

Някои казват, че великият Крум сам измислил тези закони и преди него българите не са ги познавали. Но това не е вярно, защото и днес в планината Имеон се срещат закони, които твърде много приличат на Крумовите. Така например на 15 август 1999 г. в древния град Балх (днес в Афгатистан) трима крадци, откраднали от държавата три милиона долара, са наказани със счупване на краката. Макар там вече да живеят други хора, а не древните българи, в онези места още се тачи стария български ред и дори нещо повече — когато там искат да похвалят някой човек, казват „Красив като българин“ или „Работлив като българин“, или „Стегнат като българин“, защото за онези хора българите са олицетворение на ред и красота. И в някогашната Волжка България е имало същите строги закони като тези, които е обявил Крум. Там крадците и измамниците, и дори просто нехайните войници, се наказвали със смърт, защото волжките българи не можели да търпят дори и обикновеното човешко нехайство.

Навсякъде, където са живели някога българите, е имало едни и същи строги, но справедливи закони. Ето защо Крум не е измислил своите прочути закони, а просто ги е припомнил на българския народ, защото виждал, че се появяват изкушения да се хитрува, клевети и пиянства, а с хитрости, интриги и безгрижие силна държава не се гради.

За чуждите народи българските закони изглеждали прекалено строги. Но за българите те са били винаги най-добрите закони на света и ако някой не ги е спазвал, те му казвали с упрек: „Ти българин ли си? Как може да лъжеш или клеветиш.“ До миналия век в Македония — най-старото българско гнездо на Балканите, когато хората е трябвало да обяснят какво значи българин, казвали: „Българин е който не лъже, не краде, не сменя вярата си за печена кокошка.“

Византийците заради тези строги закони и нрави смятали българите за груб и варварски народ. За тях била дива и груба и старата българска вяра в слънцето, макар че именно на нея се опирал българският закон. Когато веднъж един византиец започнал да се присмива на българската вяра и никак не искал да се съгласи, че Слънцето е бог, Омуртаг строго му казал: „Не унижавай нашите богове. Те победиха цялата ваша империя.“ Защото Омуртаг — синът на великия Крум — съзнавал, че всичко, което са постигнали българите, се дължи на техните традиции: древната им чест и слънчевата им вяра. Циментът, чрез който българите изградили своето силно царство в тези земи, били техните закони. Чрез тях те успели да споят в едно цяло различните народи, които заварили тук и да направят от тях здрава и силна сплав — българската държава.

4.3. Как е възникнал сегашният български народ

Когато българите на Аспарух дошли на Балканския полуостров, те заварили в Дунавската равнина свои стари сънародници, заселени още през VI и VII век, а заедно с тях и седем славянски племена, които преди това служели като византийски федерати. Тези племена имали свои закони, различни от българските, но когато Аспарух създал своята държава, българите повсеместно въвели своя строг закон на честта, който станал общ и за българите, и за славяните. Навсякъде, където в балканските земи обитавали двата народа — българи и славяни, животът вървял по строгия български ред и понеже той позволявал на всеки, без разлика дали е българин и славянин, да се издига чрез своята доблест и труд, славяните го приели като свой и обединени от общия ред твърде скоро двата народа — българи и славяни — започнали да наричат себе си с едно и също име — българи.

От тези два някогашни народа, които заживели по един начин и с един закон, е възникнал днешният български народ. И това личи най-добре от нашия сегашен език. Когато два народа се обединят един с друг и създадат общ език, обикновено става така, че за всяко нещо в техния език се появяват по две и повече различни думи. Точно така е и в съвременния български език — в него за всяко по-важно понятие има и до днес по две различни думи — древнобългарска и славянска.

Всички славяни казват на красотата красота, но ние, българите, имаме и думата хубост, която не е славянска, а е донесена от най-старата земя Балхара при планината Имеон. Всички славяни казват на любовта любов, но ние имаме и думата обич, която също е донесена от древната българска земя.

А най-важните думи, които имаме — като майка, баща, чичо, леля, кака, бате, момче, момиче, момък, мома — идват всички от стария български език. Славяните нямат точно такива думи, но в най-старата българска земя при планината Имеон те се срещат и до днес, защото те не са славянски, а стари български думи.

Много са старите български думи в нашия език, но за да разберем кои са точно те, трябва да отидем в далечната българска прародина — легендарната Балхара. Там хората и до днес казват на къщата — къшт и къжда, а на кучето — кучи и дори цветята пред техните къщи се наричат КОКА и КОКИЧА, защото на техния език кока значи цвете, а кокиче — малко цветенце.

Древните българи са донесли в нашия език множество красиви думи, които лесно може да открием, ако отидем в тяхната най-стара земя — Балхара, откъдето са тръгнали повечето от техните думи по света.

Но и славяните, които са се заселили в нашите земи, са били твърде интересен народ. Те са говорили на специфичен говор, подобен най-вече на днешния полски език, в който на думата „дъб“ се казва „домб“, на думата „зъб“ — зомб, а на ръката — ренка. Приликата на езика, на който са говорили българските славяни, с полския език показва, че те са били по-близки до групата на източните славяни, наречени анти, отколкото до сърбите и хърватите. Ето защо в това, че българите и славяните са създали един общ народ, няма нищо необяснимо. Старите побратими на българите — антите — са заели тук заедно с тях тези земи, защото двата народа са били тясно свързани един с друг още от IV–V век, когато са живеели в Старата Велика България.

Когато Кирил и Методий създали писменост за славяните, те написали своите църковни книги на езика, на който говорели славяните в българските земи. Така езикът на българските славяни се превърнал в общ език на цялото славянство, а българските духовници от времето на цар Симеон станали просветители на всички славянски народи. И до днес в нашия български език са запазени множество особени думи, които се срещат само в старите църковни книги и не са познати на другите славянски народи.

Ето защо почти всичко в нашия днешен език е древно и интересно — древни са старите български думи и имена, които са дошли тук чак от далечната Балхара и от кавказките долини, но древни и забележителни са и нашите славянски думи, защото в никой друг език не може да се открият толкова много старинни и звучни славянски понятия като в нашия. Когато един народ се е образувал от два стари народа, той става по-богат, защото в неговия език се събират думите и на двата стари народа.

Затова нашият български език днес е един от най-богатите езици на света. В него са запазени множество думи от езика на древните българи и хиляди славянски думи, които са се съединили с тях в неразривна сплав.

В науката дълго време се забелязваха само славянските думи в нашия език, които наистина са твърде много. Мислеше се също, че древните българи са били изостанал тюркски народ, който с нищо не е повлиял при нашето формиране. Но напоследък, когато беше открита древната българска земя Балхара, стана ясно, че древните българи не са били тюркски народ и че от тях сме наследили множество особени източни думи, с които и днес наричаме своите най-близки хора, къщите, в които живеем, цветята в нашите градини, нашите стари български облекла и музикални инструменти.

Дори самото наше име българи е една чудна и необикновена дума. Защото само нашият народ и още два други — потомците на бактрийците край Балх и келтите на Британските острови — могат да изговорят думата българи. Затова турците и татарите го обръщат на булгар, французите — на бюлгар и дори нашите стари побратими — славяните не могат да го произнесат, а го преобръщат на балгари, булхари и бугари.

Чрез това име, което никой освен нас не може да изрече, историята иска да ни каже, че ние — българите — сме народ с особен корен и трябва винаги да помним това. Зад нашия гръб стоят четири велики държави и безброй славни победи на нашите български деди и ако ние възкресим нашия златен български закон, който е карал крадеца и лъжеца да треперят, а юнака да лети, ще пожънем още много победи.