Самозваний доктор Искро Кибритов

II

Жена ми влезе.

— Ти чу ли Кибритова? — попитах я.

— Аз всичко подслушах.

— А ти где беше, като се разговаряхме?

— В смеждната стая.

— Е, какво мислиш за тоз отважен, безочлив мъж?

— Защо да е безочлив? Не добре ли те поучи човекът? Може и да ти помогне, аз още снощи ти казах да си туриш нозете на баня, човекът иска да ти помогне.

— В що?

— Как в що? Да оздравееш, в що друго?

— И ти мислиш, че съм се вече толкоз уплашил и отчаял от една треска, а докторът не е в състояние да я премахне?

— А защо да не мисля, че човекът може и да знае нещо повече от докторите?

— Не ставай дете, мила моя!

— Какво дете? Ма не знаеш, че той рецепти пише на хората, изцерил е де да си свят, мнозина пък го хвалят, че като че с пръст е отнимал болката им — ядосаничко отговори жена ми.

— И ти вярваш? Странно нещо, колко е успял тоз нахал да омагьоса хората! — аз й подадох рецепта на Кибритова и й казах да го хвърли на сметта или да го изгори, за да не се мярка из къщи.

— Ка щяло да хвърлям и горя такъв рецепт?

— Тогава прави го — казвам й, — каквото знаеш, но в спецерията не ти позволявам да пращаш, и ме остави, моля те, на мира.

— Не ти ли трябва друго нещо?

— Нищо.

— Ами вода да стопля ли за нозете ти. Искро каза…

— Не трябва: Кибритов ме изпоти доста с бръщолевението си.

— Аз ще ти туря котела на огъня, то не вреди.

— Я остави се от тази охота и си гледай децата.

— Както щеш, но и аз ти съветвам: ти си зле простинал, та да ти излезе ядовитият пот…

— Няма нужда, па и без доктора Владка аз не си намокрювам нито нектите от пръстите на нозете.

— Но и Искро е доктор.

— Кой му е дал дипломът?

— Що знам аз?

— Тогава, жено, не настоявай повече и си гледах хурката, остави ме на мира.