Жена ми влезе.
— Ти чу ли Кибритова? — попитах я.
— Аз всичко подслушах.
— А ти где беше, като се разговаряхме?
— В смеждната стая.
— Е, какво мислиш за тоз отважен, безочлив мъж?
— Защо да е безочлив? Не добре ли те поучи човекът? Може и да ти помогне, аз още снощи ти казах да си туриш нозете на баня, човекът иска да ти помогне.
— В що?
— Как в що? Да оздравееш, в що друго?
— И ти мислиш, че съм се вече толкоз уплашил и отчаял от една треска, а докторът не е в състояние да я премахне?
— А защо да не мисля, че човекът може и да знае нещо повече от докторите?
— Не ставай дете, мила моя!
— Какво дете? Ма не знаеш, че той рецепти пише на хората, изцерил е де да си свят, мнозина пък го хвалят, че като че с пръст е отнимал болката им — ядосаничко отговори жена ми.
— И ти вярваш? Странно нещо, колко е успял тоз нахал да омагьоса хората! — аз й подадох рецепта на Кибритова и й казах да го хвърли на сметта или да го изгори, за да не се мярка из къщи.
— Ка щяло да хвърлям и горя такъв рецепт?
— Тогава прави го — казвам й, — каквото знаеш, но в спецерията не ти позволявам да пращаш, и ме остави, моля те, на мира.
— Не ти ли трябва друго нещо?
— Нищо.
— Ами вода да стопля ли за нозете ти. Искро каза…
— Не трябва: Кибритов ме изпоти доста с бръщолевението си.
— Аз ще ти туря котела на огъня, то не вреди.
— Я остави се от тази охота и си гледай децата.
— Както щеш, но и аз ти съветвам: ти си зле простинал, та да ти излезе ядовитият пот…
— Няма нужда, па и без доктора Владка аз не си намокрювам нито нектите от пръстите на нозете.
— Но и Искро е доктор.
— Кой му е дал дипломът?
— Що знам аз?
— Тогава, жено, не настоявай повече и си гледах хурката, остави ме на мира.