Сара

ГЛАВА 1

Лос Анжелес, 1995

Той стоеше на горната тераса на имението, разположено сред хълмовете на Лос Анжелес, загледан в светлините, които се простираха докъдето погледът му стигаше. Толкова много промени бяха настъпили в света, откакто преди половин век се бе спуснал в земята. Небивали промени в науката, сред хората и във всички краища на света. Толкова много промени, а той си бе останал все същият.

След като се надигна от петдесетгодишния си сън, той прекара доста седмици в четене на вестници и списания от цял свят, за да влезе в крак с новото време. Напусна Саламанка едва след като научи достатъчно, за да живее в този нов век. Не можеше да остане в замъка, след като Сара си бе отишла завинаги.

Първоначалният му инстинкт бе да се върне у дома, в Италия, но там вече нищо не му изглеждаше познато; селото, където се бе родил и израснал, вече не съществуваше и той си тръгна без тъга в сърцето. Дойде в Америка, където нищо нямаше да му напомня за Сара, нито за живота, който бе оставил зад себе си преди толкова години.

Вече почти година той бе част от този нов и модерен свят, който никак не му харесваше. Всичко му се струваше някак си мимолетно, забързано и крещящо. Изглежда хората от двадесетия век живееха така, сякаш някой по-постоянно ги гонеше. Храната се приготвяше за минути в микровълнови печки, дрехите не се нуждаеха от гладене, самолетите отвеждаха пътниците от единия край на света до другия за няколко часа. Всички бързаха за някъде и като че ли се страхуваха да спрат, за да не осъзнаят, че са пожертвали количеството заради качеството, спокойствието заради хаоса.

Разбира се имаше и неща от новия свят, които му харесваха. Телевизията бе едно от тях. Спортните коли бе другото. Едно от първите неща, което направи, когато пристигна в Америка, бе да си купи автомобил. Научи се да шофира много бързо и лесно, както усвояваше всичко. Обичаше скоростта, възбудата да кара лъскава спортна кола, да се носи в нощта по широките пътища с десетки километра в час.

Ала колкото и да обичаше бързите коли, между машината и човека не съществуваше особената връзка, както бе между човека и коня. Тъмночервеният ягуар не пъхаше влажната си муцуна в ръката му, за да го приветства. Когато бе зад кормилото на колата, не изпитваше същото удоволствие, както когато яздеше черния си жребец. Но въпреки това обичаше тихото бръмчене на мотора, усещането на вятъра по лицето, докато се носеше по някоя магистрала.

Промяната в модата го смая. Жените се разхождаха наоколо в скандално къси панталони и горнища, които едва скриваха интимните им части, парадираха с телата си. Дори роклите откриваха много повече, отколкото прикриваха. А прическите — беше шокиран, когато за пръв видя жена с отрязани коси. Дори ярко оранжевият им цвят не го стресна толкова.

С промяната в мъжката мода свикна по-бързо. Дрехите му бяха безнадеждно остарели, широката му пелерина отдавна не бе на мода. Погледна черната си тениска и плътно прилепналите джинси, които носеше. Трябваше да признае, че са удобни, макар че изглеждаха твърде просташки в сравнение с дрехите от фин вълнен и ленен плат, с които бе свикнал.

Да, светът се бе променил. Отначало се изкуши от мисълта да се върне отново в земята, тъй като не вярваше, че един вампир на четиристотин деветдесет и три години ще успее да свикне със забързаното темпо на живот.

Ала след това откри, че има тълпи от бездомни хора, които живееха по улиците на градовете, мъже и жени, чието изчезване никой не би забелязал. Наистина доста щедра трапеза, горчиво си помисли той. Ако поискаше, можеше да убива и да пирува с кръвта им всяка нощ, без да се страхува от възмездие.

Обърна гръб на гледката и се втренчи в плъзгащите се стъклени врати, които водеха към тъмната къща. Тъмна като живота му.

Тя бе мъртва повече от половин век, ала той усещаше загубата й толкова остро, сякаш си бе отишла преди ден.

Сара Джейн. Дори и някога да бе съжалила за решението си да прекара живота си с него, никога не го бе признала.

С течение на годините, когато времето започваше да взима своята дан, той я бе умолявал да приеме Подаръка на мрака, но тя твърдо му отказа. Той бе станал свидетел как остарява, как косите й посивяват, а очите й губят яркосиния си цвят и помътняват, докато той си оставаше все така млад и красив. Но въпреки това той я обичаше до деня на нейната смърт. Когато краят наближи и й оставаха само няколко часа, той поиска от нея да се помоли за него на своя Бог, дано му прости греховете и да бъде милостив към него.

Двамата прекараха заедно петдесет и четири години и тя умря в ръцете му. Дори последната мисъл на Сара бе за него. Припомнила си колко самотен бе той, когато за пръв път дойде при нея в сиропиталището, тя го помоли да й прости, че го оставя сам и пожела да си намери друга, която да обича.

Погреба я в малкото гробище зад замъка, в ковчега, който никога не бе използвал. И тъй като не можеше да понесе мисълта да я остави сама там в тъмнината, нито искаше да остане в един свят, в който нея я нямаше, той уреди финансовите си въпроси, продаде всичката си собственост, с изключение на замъка и се погреба в земята до ковчега с нейните останки. Спа там повече от петдесет години с надеждата, че когато отново излезе от земята изминалото време ще е притъпило болката от загубата й.

Ала напразно. Той се събуди в един променен свят, но мъката му оставаше същата.

И сега, докато се взираше в звездите, той си представи, че Сара е на небето, с усмихнато и ведро лице, завинаги млада и красива.

Неведнъж, обзет от самота и отчаяние, той бе обмислял да прекрати съществуването си. Ако бе сигурен, че има дори и най-малка възможност да се съедини отново със Сара, още преди години щеше да излезе на слънчевата светлина.

Но знаеше, че нищо хубаво не го чака. Най-доброто, на което би могъл да се надява, бе вечният мрак; най-големият му страх бе, че в недрата на безкрайния пламтящ и непрощаващ Ад ще срещне Нина.

След като излезе от земята, прекара един месец в замъка, но пустотата и самотата, мисълта, че тя завинаги си бе отишла, го притискаха като огромна каменна скала. Истинско мъчение бе да броди из празните стаи, които тя бе оживявала със смеха си и да знае, че тя никога няма да се върне, че никога няма да е там и да го посрещне с усмивка, когато се събужда всяка вечер. Уреди с една адвокатска кантора да се погрижат за финансите му и затвори замъка.

Прекара последната си нощ в Саламанка коленичил край гроба на Сара, казвайки й сбогом за последен път, преживявайки отново щастливите години, които бяха споделили.

За известно време обикаля от страна в страна, учуден от промените, които бяха настъпили в света, докато той бе в земята. Империи се бяха разпаднали, цивилизации бяха изчезнали, страни, които някога бяха врагове, сега бяха съюзници. Имаше да учи много и с времето успя да потисне мъката си, но самотата оставаше.

Въздъхна и отпъди болезнените мисли. Ставаше късно, а гладът започваше да го гложди.

Това поне не се бе променило.

ГЛАВА 2

Тя отново бе там, седеше на сивата каменна пейка, единствено луната над нея споделяше самотата й. Всяка нощ през последната седмица я виждаше в малкия съседен парк, разположен в края на задънената улица. Тя го привличаше с нещо, въпреки че не можеше да си обясни какво. Може би заради златистия цвят на косите или просто заради това, че изглеждаше самотна и изгубена в този свят, така както и самият той се чувстваше.

Тази вечер тя плачеше. Сълзите се стичаха по лицето й, докато се взираше в сенките на нощта. Той забеляза, че тя стои неподвижно, оставила сълзите да капят свободно, а цялата й фигура излъчваше безмерна печал и отчаяние.

Преди да осъзнае какво прави, той се запъти към нея.

Тя се сепна и вдигна глава, когато седна на пейката до нея. Понечи да стане и той видя паниката в тъмнокафявите й очи. Хвана я за ръката, за да я спре.

— Не си отивайте — изрече тихо.

Жената се загледа в него, докато сърцето й бясно препускаше в гърдите.

— Моля ви.

Гласът му я накара да потръпне. Беше дълбок и чувствен и невероятно тъжен.

— Кой сте вие? — погледна ръката му, уплашена от силата, с която я стискаше. — Какво искате?

— Няма да ви причиня нищо лошо.

— Тогава ме пуснете.

Той задържа ръката й за миг и после я пусна.

— Останете още малко — помоли непознатият.

— Защо? — тя се огледа, малко поуспокоена от приближаващата се в мрака двойка. — Какво искате от мен?

Той поклати глава.

— Нищо. Видях ви, че плачете и… ми напомнихте за някого, когото познавах много отдавна.

Тя презрително махна с ръка.

— Изтъркан трик.

— Така е — горчиво се усмихна той. — Беше остарял още когато аз бях млад.

Тя подсмръкна и изтри сълзите си, за да го огледа по-добре.

— Не ми изглеждате чак толкова стар.

— Аз съм по-стар, отколкото можете да си представите — печално изрече той. — Кажете ми, защо ридаехте така безутешно?

— Ридая безутешно? — повтори и тихо се засмя. За всичките си двадесет и три години не бе чувала никой да използва тези думи, освен в книгите.

— Плачехте — настоя мъжът. — Защо?

— А вас какво ви е грижа? Та вие не ме познавате.

Той сви рамене, озадачен от интереса, който изпитваше към тази странна млада жена. У нея имаше нещо, което силно го привличаше, нещо, което му напомняше за Сара Джейн.

— През последната седмица ви виждам да седите тук всяка вечер — отвърна той.

— О?

Непознатият кимна.

— Обичам да се разхождам нощно време из парка — погледът му се спря на туптящия пулс на гърлото й.

— А не знаете ли, че никак не е безопасно да се разхождате нощно време из тъмните улици на Лос Анжелес?

— А вие не знаете ли?

— Може би се надявам да срещна някой извратен тип, който да ме очисти — грубо отвърна тя.

— Да ви очисти? — намръщи се, опитвайки се да разбере смисъла на думите й. За половин век езикът също се бе променил.

— Да ме убие — равнодушно поясни жената.

— Не говорите сериозно, нали?

Тя сви рамене.

— Може и да говоря. Може би съм се уморила да живея.

— Вие сте твърде млада — промърмори мъжът. — Как е възможно да сте се уморили от живота?

— Навярно защото нямам за какво да живея.

Тя се загледа в бетонната пътека под краката си. Искаше й се никога да не се бе раждала. Всички, които някога бе обичала, бяха мъртви. Защо и тя не бе умряла? Какъв смисъл имаше да продължава да живее? Една дъждовна нощ, един пиян шофьор и тя бе загубила родителите си, съпруга си и малката си дъщеричка.

— Как се казвате? — попита той, но преди да му отговори, вече знаеше.

— Сара. А вие?

Той се поколеба за миг.

— Гейбриъл.

— Е, Гейбриъл, радвам се, че се запознахме, но ми се струва, че е време да си вървя.

— Ще дойдете ли утре вечер?

— Не мисля.

Той я гледаше как се отдалечава, почувства болката и отчаянието, които я обгръщаха, огромната самота.

— Сара, почакайте.

Тя нетърпеливо въздъхна, обърна се и го изчака да я настигне. Той бе висок мъж, с дълга черна коса и тъмносиви очи. „Прилича на чужденец“ — помисли си младата жена, въпреки че не бе усетила акцент в говора му. Реши, че може би е испанец или италианец, но всъщност не я интересуваше.

— Какво искате сега?

— Позволете ми да ви изпратя.

— Вижте, Гейбриъл, предполагам, че се опитвате да бъдете мил, но аз наистина не съм в настроение за компания, така че защо просто не си вървите и не ме оставите на мира?

— Много добре — отвърна той, взе ръката й и се наведе в лек поклон. — Извинете ме, че ви обезпокоих.

Сара го изпрати с поглед, удивена от старомодните му маниери. Направи няколко крачки и се обърна, за да се извини за грубостта си, но беше твърде късно. Той си бе отишъл.

Огледа се, чудейки се къде е изчезнал толкова бързо, въздъхна и се запъти към дома си, обратно към тишината на малката къща, която някога бе символ на всичко скъпо в живота й; къща, която сега бе мрачна и пуста също като живота й.

Влезе вътре и седна в предната стая, загледана в мрака, както правеше всяка нощ, откакто се върна от болницата.

Не можеше да спи в голямото легло, което бяха споделяли с Дейвид, нямаше сили да влезе в детската стая. Не вдигаше телефона, не отваряше пощата, не включваше телевизора. Спеше през деня, за да не си спомня колко пълен и радостен бе животът й някога.

Преди катастрофата всеки нов ден бе изпълнен с обещания. Всяка сутрин от седмицата прекарваше половин час с Дейвид, преди той да тръгне за работа, заета с приготвянето на обяда му. После двамата закусваха и тя го целуваше за довиждане. Не след дълго Натали се събуждаше, закопняла за прегръдките на майка си. Тя бе толкова спокойно и щастливо бебе, винаги усмихнато, протегнало малките си пухкави ръчички, жадно да изследва света…

Сара поклати глава, за да прогони образите. Не искаше да си спомня, но не можеше да забрави. Затвори очи и пред погледай изплува малкият бял ковчег, положен до другите три.

Сълзите й рукнаха като планински поток и тя се сви на дивана. Прииска й се непознатият, когото бе срещнала в парка, да се окаже извратеният убиец, за когото бе чела във вестниците няколко дни преди катастрофата. Една жена в магазина се кълнеше, че някакво чудовище с червени очи я нападнало в тъмна алея и я ухапало по врата.

— Също като Дракула — бе допълнила тя.

Сара се намръщи. Може би когато започна нощните си разходки из парка, подсъзнателно се бе надявала да попадне на страшния кръвопиец.

Преди сънят да я завладее, се улови, че си мисли за странния непознат в парка. Сякаш цялата тъга на света се бе стаила в дълбоките му сиви очи, ала тя бе прекалено погълната от собственото си нещастие, за да мисли за това.

Сега, преди да потъне в забравата на съня, младата жена се запита дали той също не е загубил любим човек. Дали също като нея не бродеше из тъмнината, търсейки утеха и забвение.

През нощта го сънува, странни сънища, които нямаха никакъв смисъл, когато се събуди, но пък сънищата никога нямаха смисъл в студената светлина на деня.

Остана да лежи известно време, загледана в тавана, опитвайки се да си припомни какво точно е сънувала, ала единственият спомен бе за гласа му, далечен и самотен, нашепващ името й, за тъгата в очите му и безмерната му скръб и болка. Една безкрайна и вечна тъга.

Сара погледна през прозореца и видя, че вече се развиделява. Придърпа завивките върху главата си, за да избяга от светлината и спомените.

Тази нощ отново отиде в парка. Седна на твърдата каменна пейка, загледана в полюшващите се сенки, питайки се защо си причинява всичко това. От една страна, си казваше, че не иска да си спомня, но въпреки това идваше всяка вечер, седеше в мрака и си спомняше смеха на Натали, докато баба й я подхвърляше нагоре, все по-високо и по-високо…

— Добър вечер — каза Гейбриъл и посочи към пейката. — Може ли да седна?

Тя сви рамене.

— Това е свободна страна.

Отново бе облечен в черно. Черна тениска, черни джинси, черни каубойски ботуши. Не знаеше защо, но някак си не можеше да си го представи в други цветове. Той бе тъмен и тайнствен, подобно на нощта и черното му отиваше.

— Как се чувствате тази вечер, Сара? — попита той. Гласът му бе дълбок и плътен, подобно на гъст мед.

— Добре съм.

Гейбриъл поклати глава.

— Не мисля.

— Вие изобщо не ме познавате — грубо отвърна тя.

— Знам, че тъгувате.

— Откъде знаете?

— Усещам болката ви, Сара, мъката ви.

— Това е невъзможно.

— Нима? Вие сте загубили хора, които са ви били близки и които много сте обичали. Съпруг, дете.

Тя го изгледа смаяно. Тъмнокафявите й очи изразяваха изумлението и смущението й.

— Как е възможно да знаете това?

Той се усмихна едва забележимо.

— Умея да чета мислите на другите.

— Не вярвам в такива неща.

— Загубили сте и родителите си и се чувствате виновна, задето те са умрели, а вие не. Всяка вечер идвате тук, защото къщата ви е празна, а часовете през нощта са дълги и самотни.

Сега вече тя наистина се изплаши. Той видя как раменете й се напрегнаха и тялото й се скова.

— Откъде знаете това? — Гневът надви страха й.

— Вече ви казах, мога да чета мислите ви.

— И за какво мисля в момента?

— Иска ви се да мине някой полицай.

Сара тихо се засмя.

— Не е много вероятно по това време на нощта. Всички дежурни са се събрали в кафенето на Уинкъл, хапват си понички и пият кафе.

Той също се засмя за пръв път от толкова много години. Внезапно се почувства добре.

Усмивката промени лицето му и Сара забеляза, че той е доста красив мъж. Почувства се виновна, сякаш е изневерила на паметта на Дейвид и бързо отпъди смущаващата мисъл.

— По-добре да вървя — каза тя.

— Няма да ви сторя нищо лошо, Сара.

— Знам, но… аз не съм… не мога… — изправи се и скръсти ръце пред гърдите си. — Лека нощ.

Той я изпрати с поглед, докато се отдалечаваше, после се разтопи в тъмна мъгла и я проследи до дома й. Остана в сенките пред къщата, за да се увери, че благополучно се е прибрала. Чак тогава си тръгна, окрилен от отчаяната надежда, че отново ще я види.

Тя отиде в парка на следващата нощ и на следващата и на по-следващата, макар да не разбираше какво я тегли към този непознат мъж и какво я караше да се връща при него. Знаеше единствено, че по някакъв начин й се струва познат, че самото му присъствие я успокоява и притъпява болката й.

Връзката им беше доста странна и необикновена. Двамата седяха един до друг, почти не разговаряха, търсейки утеха един в друг.

След две седмици Гейбриъл реши, че нощните им срещи са обречени да бъдат такива — неопределени и неизяснени. Двамата се срещаха, но рядко разговаряха, повече непознати, отколкото приятели. Поне засега на него това му стигаше. Срещите със Сара придаваха нов смисъл на живота му изпълваха го с очакване и надежда.

И ето, че една вечер тя се появи с лице по-бяло от току-що паднал сняг, със зачервени и обградени от тъмни сенки очи, а цялото й същество излъчваше безмерно отчаяние.

Докато приближаваше към него, Гейбриъл скочи на крака, разтревожен от вида й.

— Сара, какво се е случило?

Тя го погледна. Ръцете й бяха отпуснати край тялото й.

— Днес е първи юли — с пресипнал глас отвърна.

Гейбриъл кимна, но не разбра.

— Щеше да бъде четвъртата годишнина от сватбата ни — сълзите, които напираха в очите й, се затъркаляха по страните й. — Натали щеше да стане на две годинки.

— Сара…

— Защо? — извика тя. — Защо се случи? — ридания разтърсваха тялото й, докато го удряше с юмруци в гърдите.

— Защо през онази нощ не си останахме у дома? Защо и аз не умрях?

Удряше го отново и отново имаше нужда да даде воля на гнева си, да излее насъбралата се в душата й мъка, сдържана през последните шест месеца. И през цялото време повтаряше: „Защо, защо, защо?“

Той нямаше отговор, само стоеше там, докато стиснатите й юмруци удряха гърдите му, а сълзите се стичаха по страните й. Накрая тя се отпусна на гърдите му, подобно на захвърлена парцалена кукла.

Мълвейки името й, той я притисна до гърдите си и лекичко я залюля.

Сълзите намокриха тениската му.

Гейбриъл се огледа. По това време на нощта нямаше много хора, които да се разхождат из парка — момче и момиче се натискаха в сенките, а един бездомник хъркаше под близкото дърво — но въпреки това му се искаше да я заведе някъде, където няма да има любопитни погледи.

Намести я по-удобно в ръцете си и решително закрачи по алеята.

Изминаха няколко минути, преди Сара да осъзнае, че излизат от парка.

— Къде отиваш?

— Отнасям те в дома ти.

— Не! Не мога да се върна там! — не можеше да понесе мисълта да се озове отново в тъмната и празна къща, пълна със спомени, които чакаха да я погълнат. Потрепери, сякаш я бяха облели със студена вода. — Не и тази нощ.

— Добре.

Младата жена се отпусна в ръцете му. Или му вярваше, или бе толкова изтощена, че просто не я интересуваше какво ще стане с нея.

Затвори очи и притисна лице към гърдите му. Облъхна я студен въздух, стъпките му бяха толкова плавни и безшумни, сякаш летеше, а не крачеше по земята. Струваше й се, че чува гласа му в главата си, който я молеше да се успокои, да се отпусне, уверяваше я, че всичко ще бъде наред.

И тя му повярва. Беше толкова хубаво да има някой, който отново да се грижи за нея, пък бил той и един непознат.

Изминаха няколко квартала, когато той усети, че напрежението я бе напуснало и разбра, че е заспала.

Имаше доста път до имението му, ала той я носеше без усилие използвайки хипнотизиращата сила, която притежаваше, за да ги направи невидими за минаващите полицейски коли.

Вратата на имението се отвори пред безмълвната му заповед и се затвори зад него. Той я отнесе по дългата извита стълба, след това мина по широкия коридор, в дъното на който се намираше спалнята.

Тя се размърда, когато той се наведе над леглото, за да отметне завивките. Клепачите й трепнаха и се отвориха. Големите й кафяви очи се втренчиха изумено в него.

— Къде сме?

— Ти не искаше да се връщаш в твоята къща, така че аз те доведох в моята.

За миг стомахът й се сви от страх. Поради неизвестна причина му имаше пълно доверие, когато бяха навън, но тук, в тази непозната стая, се почувства безпомощна и като хваната в капан.

— Не — повиши глас тя, — не мога да остана тук.

Тъмният му поглед се срещна с нейния.

— Заспивай, Сара — тихо рече той. — Няма от какво да се страхуваш.

Отново му повярва, макар да не разбираше защо. Почувства се безтегловна и отпусната. Очите й бавно се затвориха, тя въздъхна и заспа.

Гейбриъл остана до леглото, загледан в нея. Изглежда, му бе станало навик да взима под крилото си сирачета и самотни и нещастни жени, горчиво си помисли той. Но в тази млада жена имаше нещо, което го привличаше. Може би защото цветът на косите й бе същият като на Сара Джейн. Или защото тази Сара също бе съвсем сама на света. Каквато и да бе причината, не можеше да устои на порива да я защити и приласкае.

Малко преди разсъмване той отиде с колата си до близкия денонощен магазин и купи различни неща за ядене — тестени храни за закуска, плодове, мляко, кафе, чай, хляб, масло, няколко бурканчета конфитюр, яйца и сирене. Шампоан за баня, който ухаеше на горски цветя, както и ароматен сапун. Не забрави и бутилка червено вино.

Храната също се бе променила, помисли си Гейбриъл, докато подреждаше хартиените кесии в колата. Хлябът се продаваше нарязан и опакован в найлон. Млякото се предлагаше в най-разнообразни опаковки, въпреки че не бе видял нито една крава наоколо. И не само това, но имаше всякакви видове мляко: обезмаслено, с ниска масленост, пълномаслено, пастьоризирано, натурално. Когато бе млад, съществуваше само един вид мляко — това, което се издояваше направо от кравата или от козата.

Докато караше обратно към имението си, се опита да си припомни вкуса на хляба, маслото, яйцата и сиренето. Занесе книжните кесии в кухнята извади и подреди продуктите. Нямаше никакъв спомен за вкуса на храната, като се изключи неясният спомен за онази вечеря, която близо преди век Сара бе приготвила за него. При самата мисъл за печеното месо и сготвените зеленчуци му се повдигна.

Усмихна се накриво, когато отвори хладилника. От три месеца живееше в това място, но сега за пръв път го използваше за нещо друго, освен за бутилка вино.

Слънцето се изкачваше над хоризонта, когато се спусна надолу по стълбата, водеща към мазето, където някога бяха държали бутилки с вино.

Отвори вратата, влезе и заключи след себе си. Запита се дали когато довечера се събуди, тя все още ще бъде в къщата.

ГЛАВА 3

Сара се събуди внезапно, стресната от кошмарните образи на съня, полепнали подобно на паяжина в съзнанието й. Беше ужасен сън изпълнен с червени очи, остри зъби, по които капеше кръв и обезумелите й писъци. Сякаш предишната вечер бе гледала филм на ужасите от типа на „Среща с вампира“. Ала най-шокиращото бе, че колкото и страшен да бе този сън, кой знае защо й се струваше странно познат…

Седна в леглото и се огледа. Спалнята бе огромна, почти колкото тази в къщата й заедно с гостната. Тапетите на стените бяха в бледорозово, а прозорците бяха закрити от тежки завеси. Старинен шкаф от махагон заемаше по-голямата част от едната стена, а в единия ъгъл се виждаше тоалетка в същия стил. Стори й се доста странно, че огледалото бе махнато. От лявата страна на леглото бе поставена изящна кристална лампа. В другия край бяха подредени едно срещу друго две кресла, тапицирани в розова дамаска, а пред тях имаше малка масичка със стъклен плот.

Припомни си къде се намира. Гейбриъл я бе довел тук миналата нощ. Нищо чудно, че именно неговото лице се бе явило в сънищата й.

Огледа се, търсейки часовник, като се питаше колко ли е часът.

Спусна крака от леглото и стана. Дебелият бледоморав килим на пода заглуши стъпките й, докато отиваше до прозорците, за да дръпне завесите. За миг се загледа в пурпурните отблясъци на залеза, които й напомниха за капки кръв. Струваше й се невероятно, че е спала през целия ден.

Точно под нея се виждаше отдавна занемарена розова градина. Три хълма, покрити със зеленина, се издигаха зад високите тухлени стени, които обграждаха имението. Отдясно имаше плувен басейн с олимпийски размери, а отляво обор. Зад близката ограда бе вързан голям черен кон.

Който и да бе Гейбриъл, явно имаше доста пари. Тя се извърна от прозореца и остави завесите да паднат. Озова се лице в лице с мъжа, чийто образ я бе преследвал в сънищата й не само предишната нощ, но и през изминалите три седмици.

— Добър вечер — официално поздрави той.

— Здравей.

Отново бе облечен в черно и макар да изглеждаше мъжествено красив, Сара се запита дали има и други дрехи, освен черни тениски и джинси. Мисълта за външния му вид я подсети, че бе спала с дрехите. Имаше нужда да вземе душ.

— Банята е там — каза Гейбриъл и посочи затворената врата отляво.

Способността му с такава лекота да чете мислите й я смущаваше и объркваше. Изпита детинското желание да тропне с крак и да му заповяда да престане.

— Наслаждавай се на банята си — той излезе тихо от стаята. Сара с учудване забеляза, че беше бос.

За миг се загледа след него; после отиде в банята. Никога не бе виждала подобно нещо. Последните лъчи на залязващото слънце се процеждаха през остъкления покрив. Както и в спалнята, стените бяха покрити с тапети в розов цвят. До стената се виждаше огромна вана с овална форма; крановете бяха златни. Имаше душ кабина, бледорозова тоалетна чиния и две мивки, също розови. Върху мраморната полица над мивката откри пухкава бяла хавлия, кърпи за лице, ароматен сапун, паста за зъби и четка.

Заключи вратата, пусна водата, съблече дрехите си и зачака ваната да се напълни. Забеляза шише с шампоан за баня и сипа малко във водата, която се покри с прозрачни мехурчета, оцветени във всичките цветове на дъгата.

Чувствайки се като кралица, Сара завъртя крана на водата и се отпусна във водата. Затананика си, когато мехурчетата я заобиколиха, упоявайки я с аромата си на полски цветя.

Стори й се доста странно, че в банята нямаше никакви огледала, нито дори и пред красиво извитата аптечка от розов мрамор. Запита се дали това не е някакъв вид фобия на домакина й — може би не желаеше да вижда отражението си.

Затвори очи и се замисли. Кой беше Гейбриъл? Защо се грижеше за нея? Дали живееше сам? А ако е така, защо имаше в банята си шампоан за баня и ароматен сапун?

Лежа във ваната, докато водата изстина, после набързо се изми излезе и се обви в пухкавата хавлия. Искаше й се да смени бельото и дрехите си.

Върна се в спалнята и видя, че дрехите й бяха изчезнали; на тяхно място имаше пеньоар от тъмнорозово кадифе.

Сара плъзна ръка по мекия плат и изпита странното чувство за нещо вече преживяно. Помисли си, че само този пеньоар струва колкото целия й гардероб. Огледа се, но изкушението бе твърде голямо и тя го облече. Усещането за мекия и лек плат до тялото й бе прекрасно. Дрехата бе разкошна, от тези, които само богатите жени можеха да си позволят.

Тъкмо завързваше колана, когато на вратата се почука.

— Сара?

— Да.

— Искаш ли да слезеш долу и да пийнеш чаша вино с мен?

— Да, благодаря ти.

Тя отвори вратата и го видя да стои в коридора, облечен отново с черни прилепнали джинси и тениска. Погледна босите му крака. Имаше нещо невероятно интимно във факта, че и двамата не носеха обувки. Мисълта я накара да се изчерви.

Преди да се извърне, в очите на Гейбриъл проблесна някакво чувство, което тя не можа да определи. Дебелите бели пътеки заглушиха шума от стъпките й, когато го последва по стълбите, по още един коридор, докато накрая се озоваха в просторна стая с висок таван.

Докато той наливаше чашите с вино, Сара се огледа.

Едната стена се заемаше от внушителна мраморна камина, в която танцуваха весели пламъци. От тавана висеше огромен кристален полилей — бе виждала подобен в някакъв филм. Килимът на пода също беше бял. Бели килими, отсъстващо си помисли младата жена, чудейки се как ги поддържа. Тъмнозелени завеси закриваха прозорците.

В стаята имаше само старинна дъбова маса, върху която бе поставен телевизор с голям екран и едно дълбоко кресло.

Изящно извита арка водеше към дълъг коридор, облицован в черен мрамор.

Докато й подаваше чашата с червено вино, Гейбриъл изучаваше лицето й. Усети притеснението й да бъде сама с него в къщата и се чудеше какво да каже, за да я накара да се отпусне.

Сара смънка едно „благодаря“ и взе чашата си. Отново се огледа, учудена от липсата на картини, огледала и часовници по стените. Всъщност в стаята нямаше нищо, което да издава характера на обитателя на тази къща.

— Отдавна… ли живееш тук?

— От няколко месеца.

— Къщата е много хубава.

Гейбриъл сви рамене. Купи имението скоро след като пристигна в Лос Анжелес. Не му направи никакво впечатление, когато агентът по недвижимите имоти му каза, че някога е принадлежало на много известна, но ексцентрична филмова звезда, която обичала усамотението. Купи къщата от прищявка, защото стилът й и градините му напомняха за една вила, която някога бе притежавал в Италия.

— Женен ли си? — попита Сара.

— Не.

Тя не пропусна дълбоката тъга, с която изрече тази единствена дума.

— Разведен ли си?

— Не.

— А живееш ли с някого?

Той се намръщи.

— Не, защо питаш?

— Спалнята… изглежда… искам да кажа… няма значение, това не е моя работа.

Погледна я в очите.

— Обзаведох я за теб.

Сара отстъпи назад изплашена от пламъка в очите му и страстната нотка в гласа му.

— За мен? Как така? Защо?

— Аз знаех… — замълча за миг. — Надявах се, че един ден ще дойдеш тук.

— Но ние се познаваме едва от няколко седмици.

Гейбриъл сви рамене.

— С достатъчно пари за кратко време могат да се свършат доста неща. В гардероба има различни дрехи.

Сара отстъпи още една крачка, питайки се защо се чувства така, сякаш внезапно се бе озовала в някакъв странен и непознат свят. Припомни си отделни сцени от стар френски филм, в който мъж продаваше дъщеря си на някакъв звяр. Момичето живееше в разкош, но в същото време бе само една нещастна пленница.

Поклати глава, за да отпъди странните мисли. Гейбриъл не приличаше на звяр, а тя бе свободна да си тръгне когато пожелае. Но дали наистина беше така?

Погледна към високата врата в края на коридора. Беше от солидно дъбово дърво и близо два и половина метра висока. За да държи външния свят надалеч или да пази самата нея да не излезе от къщата? Каза си, че става глупава и позволява на въображението си да я отвежда твърде надалеч, но не можеше да се освободи от чувството, че ако не си тръгне веднага, никога няма да може да го направи и ще остане завинаги в тази къща. Също като Бела в „Красавицата и звярът“, само че в този случай звярът бе доста красив.

— Искам да си отида у дома.

Той се поколеба за миг, сякаш му се искаше да възрази, но после кимна.

— Ще те заведа.

— Не.

— Сара…

Той пристъпи към нея, но тя се завъртя, забравила за чашата в ръката си и се втурна към входната врата. Виното се разплиска от фината кристална чаша и се разля върху белия килим, който заприлича на обагрен с кръв.

Сара продължи да тича към входната врата. Сграбчи извитата месингова дръжка, завъртя я, но без резултат. Обзета от паника, хвърли чашата. Задърпа дръжката на вратата и сълзите замъглиха очите й.

В този миг той се озова до нея и сложи ръце на раменете й.

— Сара! Сара! — обърна я с лице към себе си, а ръцете му я стиснаха като в желязно менгеме. — Чуй ме, Сара. Кълна се, че няма да ти причиня нищо лошо.

Неприкритият ужас в очите й го прободе като с нож. Пусна я рязко и отстъпи няколко крачки.

— Няма да ти причиня нищо лошо — повтори. — Моля те, повярвай ми. Ти си свободна да си отидеш.

— Вратата… не се отваря… Не мога да изляза навън… моля те, пусни ме…

Като се движеше бавно и внимаваше да не я докосва, Гейбриъл се протегна и отключи вратата.

— Моята кола е отвън на алеята.

Сара примигна учудено срещу него.

— Ти ми позволяваш да взема колата ти?

— Навън е тъмно — гласът му бе тих, лишен от всякакви чувства. — Не искам да се прибираш сама и без кола.

— Това, което правя, не е твоя грижа.

Той наклони глава, сякаш се съгласяваше с нея, а след това извади от джоба си връзка ключове и я пъхна в ръката й.

Той наистина бе най-упоритият интригуващ и красив мъж, когото бе срещала. Ягуар. Съвсем нов ягуар, който струваше навярно цяло състояние, а той й го даде, без да задава никакви въпроси. Помисли си за шестгодишния пикап, паркиран в гаража й. Никога не си бе представяла, че ще кара подобна кола.

Завъртя стартера.

Потегли бавно към дома си, питайки се какво би станало, ако просто продължи да шофира, да остави предишния живот зад себе си и да поеме към неизвестното. Може би към Монтана или Колорадо. Или пък чак в Аляска…

За миг мисълта я изкуши. Можеше да продаде ягуара, да си смени името, да започне изцяло нов живот… но това бяха измамни надежди. Само се заблуждаваше, не можеше да избяга достатъчно далеч, нито да открие някое място, където да се скрие от спомените.

Когато се прибра изкара пикапа от гаража, остави го на алеята за коли, паркира ягуара в гаража и заключи вратата.

Захвърли ключовете на колата върху малката масичка в коридора и отново си помисли за Гейбриъл. Що за човек би заел на един съвършено непознат кола, струваща седемдесет хиляди долара? Дори не се уговориха кога да я върне.

Погледна към пеньоара, в който бе облечена. На кого ли принадлежеше? Той каза, че не е женен, нито разведен.

Дали е на някоя стара приятелка? Погали меките гънки на дрехата.

„Обзаведох я за теб.“

Гласът му, мек и чувствен, отекна в съзнанието й. Беше обзавел стая в къщата си за нея. Дали и пеньоара бе купил също за нея? И откъде знаеше, че розовото е любимият й цвят?

Младата жена се отпусна на дивана и включи телевизора. Не искаше да мисли нито за Дейвид и Натали, нито за Гейбриъл.

Но късната програма не можа да задържи вниманието й. Даваха забавна романтична комедия с Джейн Уайлдър, но тя не бе в настроение за романтика и смях.

Взе дистанционното и започна да превключва каналите, докато не попадна на канал с кънтри музика. Послуша малко, питайки се защо всички кънтри песни са толкова тъжни. Девет от десетте бяха за любов — изгубена любов, несподелена любов, отминала любов. Като че ли целият свят е нещастен, каза си Сара. Може би такива неща като щастлив живот навеки не съществуваха нито за нея, нито за другите хора.

Седеше втренчена в екрана, без да вижда образите, без да чува музиката. Вместо това пред очите й изплува лицето на Гейбриъл. Със своята смугла красота й напомни една картина изобразяваща низвергнат ангел. Припомни си часовете, които бе прекарала с него, тъгата в гласа му, безкрайната печал, която се криеше в глъбините на тъмносивите му очи. Дали и той не оплакваше някого? Каза й, че не е женен, нито разведен. Сега се запита дали не е бил женен и дали жена му не е умряла и дали затова очите му отразяваха собственото й нещастие.

— Гейбриъл…

Името му се отрони от устните й, докато се облегна на ръката си, потривайки страната си в мекото кадифе на пеньоара.

Клепачите й трепнаха и за пръв път от шест месеца Сара заспа без сълзи в очите.

Изпълнен с безпокойство, Гейбриъл крачеше из просторните стаи на имението, представяйки си Сара, седнала пред камината в гостната, къпеща се в бледорозовата вана, заспала в леглото, четяща книга в библиотеката, поливаща цветята в градината на лунна светлина, легнала гола в прегръдките му…

Прогони неканените мисли, припомняйки си ужаса, който бе видял в очите й предишната нощ. След като го гледаше по този начин сега, когато почти не го познаваше, можеше да си представи какъв щеше да бъде ужасът й, когато разбере какво представлява. Но това никога нямаше да се случи. Никога повече нямаше да се обвърже със смъртна жена.

Ала въпреки всичко, независимо дали му харесваше или не, вече бе обвързан. От онази нощ, когато за пръв път я видя седнала на каменната пейка в парка, той не можеше да мисли за нищо друго. Изглеждаше толкова самотна и отчаяна.

С изключение на цвета на косите й нямаше почти никаква прилика със Сара Джейн, но независимо от това нещо в тази нова Сара го привличаше неудържимо.

Изруга тихо и излезе от къщата. За миг постоя навън, вдишвайки хладния нощен въздух, после се запъти към оградата и подсвирна на жребеца си.

Отвори портата и възседна огромното животно. Не се нуждаеше от юзда, за да управлява коня си — бе достатъчен само звукът на гласа му и натискът на коленете му в лъскавите хълбоци. Потупа жребеца по шията излезе от двора и препусна към хълмовете зад имението.

Язди около час, докато напрежението му се стопи в плавния галоп на коня, а вятърът охлади лицето му. Не искаше да мисли за миналото. Настоящето го караше да се чувства неспокоен; бъдещето бе затворена врата, която дори той не можеше да отвори.

Заобикаляха го различни ухания и звуци — далечен лай на куче, тихият плясък на крилете на някоя сова, търсеща плячка в нощта. Зърна жълтите очи на една котка, когато мина покрай нея; подуши аромата на парфюм, примесен с цигарен дим и уханието на секс, когато се натъкна на спряла наблизо кола. Не бе необходимо особено въображение, за да се досети какво става зад запотените стъкла. Внезапно почувства остра болка в слабините си, жажда да почувства женски прегръдки.

Сара…

Припомни си нощта, когато коленичи в краката й, отпусна глава в скута й и я помоли да го прегърне. Колко отдавна бе всичко това!

С натежало сърце пое обратно към къщата.

Усети присъствието й още преди да влезе в двора. И в следващия миг я видя, застанала на терасата и загледана към градината. Дългата й руса коса бе разпиляна по раменете, а кожата й излъчваше меко сияние на лунната светлина. Желанието го изпълни отново, остро и болезнено.

Спря коня до оградата и остана втренчен в Сара, питайки се защо е дошла.

Погледите им останаха приковани няколко секунди, после тя се извърна от парапета и се спусна надолу по стълбите, които водеха към задния двор.

Сърцето му заби от радостно очакване, докато я гледаше как приближава.

— Хубав кон — рече тя и спря на няколко крачки от жребеца.

Гейбриъл кимна.

— Досега не съм виждала никои да язди без седло и юзда.

— Той е много добре трениран.

— Явно е така. Как се казва?

— Некромант — всичките му коне носеха едно и също име.

— Некромант? — младата жена повдигна извитите си вежди. — Странно име за един кон. Това не означава ли някой, който може да разговаря с духовете на мъртвите?

Гейбриъл затвори очи. За миг се върна в миналото и чу гласа на Сара Джейн да му задава същия въпрос, да отбелязва, че името е доста странно за един кон, а след това и своя отговор: „Може би е странно, но му подхожда.“

Не отговори на въпроса й, а вместо това попита:

— Какво правиш тук?

— Докарах колата ти.

Той повдигна скептично черните си вежди.

Сара пристъпи от крак на крак, смутена от пронизващия му поглед. Дали наистина не четеше мислите й? А ако това бе истина, тогава знаеше, че го излъга. От миналата нощ непрекъснато мислеше за него; ако трябваше да бъде искрена, бе длъжна да си признае, че не бе напускал мислите й от първата нощ, когато се срещнаха.

Гейбриъл плавно се плъзна от гърба на коня и скочи на земята. Потупа животното по шията и то послушно се запъти към оградата.

Без да откъсва поглед от лицето на Сара, Гейбриъл затвори портата и я залости.

Младата жена стисна ръце. Близостта на този мъж и немигащият му поглед я изнервяха. Защо бе дошла тук? Ако беше, за да му върне колата, можеше да я докара сутринта и да я остави на алеята.

Ръцете й бяха влажни и лепкави, а устата й — странно пресъхнала. Чуваше бесните удари на сърцето в гърдите си, пулсирането на кръвта в ушите. Втренчи се в очите му, сиви като зимен ден и в същото време горещи като лятно слънце. Погледът му се плъзна към устните й, а после към мястото, където пулсът туптеше на гърлото й.

— Защо си тук? — гласът му бе гладък и мек, подобно на черна коприна.

— За да ти върна и пеньоара — отвърна Сара. Искаше й се да може да откъсне поглед от хипнотизиращите му очи.

— Задръж го.

— Не мога. Сигурно струва доста пари.

— Той е твой — ядосано отговори той. — Аз го купих за теб.

— Също както си обзавел и стаята за мен?

— Да.

„Черно“ — помисли си младата жена. Той отново бе облечен в черно. Този път не бяха джинси и тениска, а дебел черен пуловер, който подчертаваше широките му рамене. Черните панталони подчертаваха дългите му мускулести крака. Докато го гледаше, Сара изпита тревожното чувство, че носи черни дрехи не само защото този стил му харесва, а защото отговаря на душата му.

Той скръсти ръце пред гърдите си.

— Не отговори на въпроса ми.

Как да му обясни защо е тук? Как да си признае, че бе отишла в парка, надявайки се да го срещне и когато той не се появи, дойде да го потърси в къщата му. Нуждаеше се от него, тъй като той знаеше защо ходи нощем в парка, защото разбираше мъката й. Защото ръцете му бяха силни и мускулести, а гласът — плътен и невероятно чувствен.

Сара нервно облиза пресъхналите си устни.

— Смятах, че можеш да четеш мислите ми.

— Предпочитам да го чуя от теб.

— Както вече ти казах, докарах колата ти. Благодаря, че ми позволи да я взема.

— Лъжкиня.

Тя го погледна ядосано, мразеше го, защото знаеше истината и я караше да се чувства отново жива.

— Защо, Сара?

— Е, добре, липсваше ми! — почти изкрещя младата жена. — Аз съм самотна и ти ми липсваше. Това ли искаше да чуеш? Думи, които да поласкаят мъжкото ти самолюбие?

Той тихо изруга и пристъпи към нея, но тя бързо отстъпи назад.

— Благодаря, че ми зае ягуара си — рече тя, вдигна ръка и му хвърли ключовете. Обърна се и изтича през тежката желязна порта на улицата.

— Сара.

Гласът му. Начинът, по който изговори името й. Тя рязко се закова на място. Но не се обърна, просто остана неподвижна, очаквайки го с разтуптяно сърце.

Той не издаде нито звук, но Сара усети, че е зад нея. После почувства ръцете му, дългите пръсти, които се плъзнаха по раменете й и надолу по гърба. Отново прошепна името й.

— Не — младата жена поклати глава. — Не мога. Аз дори не те познавам… — ахна, когато ръцете му обхванаха кръста й и я притеглиха по-плътно към гърдите му. — Твърде скоро е…

Той пое дълбоко дъх и опря брадичката си на главата й. Тялото му оживя от близостта й. Ноздрите му се изпълниха с уханието на кожата й, с аромата на сапун и шампоан. Чуваше забързаните удари на сърцето й, кръвта, пулсираща във вените й, топлината и сладостта на самия живот. За негов ужас почувства как жаждата за кръв се надигна у него, по-гореща и по-силна отколкото изгарящото желание да притежава плътта й.

— Моля те — промърмори тя, — моля те, пусни ме. Аз… аз… дори не знам фамилното ти име.

— Онибене — горещият му дъх опари врата й.

— Това… — Сара с усилие преглътна. Ръцете му я държаха плътно до тялото му. Тя се прокашля. — Италианско ли е?

— Да.

— Значи си от Италия? — знаеше, че говори несвързано, но не можеше да мисли трезво, когато ръцете му я обгръщаха и топлият му дъх галеше лицето й. Ухаеше на вятър, на мускусния мирис на мъжка пот, на самата нощ.

— От едно село близо до Валелунга.

— Никога не съм го чувала.

Тя се размърда в прегръдките му, сякаш опитваше силата на ръцете му, които бавно се отпуснаха, но тялото му остана притиснато до нейното.

Гейбриъл затаи дъх. Усещаше нерешителността й, знаеше, че тя осъзнава напрежението помежду им. Тя го желаеше. Той също я искаше.

Сара прехапа устна. Искаше й се ръцете му да я обгръщат както преди малко, тъй като сега тя трябваше да реши дали да се притисне до гърдите му или да се отдръпне.

Благоразумието й нашепваше да прекъсне всякаква близост с този странен мъж, да побегне през желязната порта и никога да не се обръща назад, но женските й инстинкти я молеха да остане, да облегне глава на рамото му, да се потопи в блажената сладост на силната му мъжка прегръдка.

И тогава той реши вместо нея. Нежно, но твърдо я отблъсна от себе си.

— Върви си у дома, Сара — гласът му бе пресипнал от чувства, които тя не разбираше. Бръкна в джоба си и извади двадесет доларова банкнота. Пъхна я в ръката й. — Вземи такси и се прибери у дома, докато още можеш.

— Но…

Очите му сякаш я изгаряха.

— Стой далеч от парка, Сара — диво прошепна. — Стой далеч от мен!

Тя се втренчи в него с очи пълни с болка и недоумение, сетне се извърна и побягна през градинската порта.

Той остана неподвижен, облян от лунната светлина дълго след като тя си бе отишла. Тази нощ не се тревожеше дали тя ще се прибере благополучно вкъщи. Още не бе късно, а и той представляваше много по-голяма опасност за нея, отколкото срещата с някой непознат.

Стисна ръце и затвори очи, докато жаждата за кръв разкъсваше плътта му. Устните му се изкривиха в сатанинска гримаса и зъбите му се удължиха, предвкусващи мириса на прясна кръв.

Сара…

Знаеше защо бе дошла тази вечер при него, макар че не искаше да го признае.

В съзнанието му изплува неканеният образ на Сара, притисната до него, с бедра преплетени с неговите. Забързаните удари на сърцето й бяха прозвучали като гръмотевици в ушите му. Потръпна от желание при спомена за мириса на кръвта й, за топлината на живата й плът.

— Стой далеч от парка, Сара — промърмори отново. — Стой далеч от мен.

Ала този път думите бяха молба, а не предупреждение.

ГЛАВА 4

Тя се качи на едно такси, което я остави до магазина на ъгъла до дома й. За пръв път от месеци имаше апетит, но не за това, което майка й наричаше „истинска храна“, а за специалните курабийки с пълнеж.

Когато се прибра, отиде в кухнята, наля си чаша мляко, седна до масата и отвори пакета. Знаеше, че когато следващия път се качи на кантара в кухнята си, ще съжалява горчиво за слабостта си, но с наслада отхапа първата курабийка.

След като изяде всичките и пресуши чашата си, Сара обиколи къщата, светна лампите и включи телевизора.

Избърса праха по мебелите, обра килимите с прахосмукачка и почисти хладилника. Намръщи се, когато намери вътре нещо кафяво, с неясен произход, явно отдавна забравено. Изтърка кухненската мивка, мивката в банята и ваната, а накрая изхвърли боклука.

Но не отиде в детската. Не можеше да влезе в тази стая, не искаше да признае, че рано или късно ще трябва да занесе в мазето детското креватче на Натали, да опакова вещите й в кашони и най-сетне да приеме мисълта, че тя никога няма да се върне.

Наближаваше полунощ, когато Сара напълни ваната и се отпусна в топлата вода. Затвори очи и се пренесе в огромната баня и светлорозовата вана в къщата на Гейбриъл.

Не биваше да мисли за него, нито за стаята, за която той бе заявил, че е обзавел за нея.

Загърна се с хавлията и се втренчи в кадифения пеньоар, захвърлен върху един стол, раздвоена между желанието да го сгъне и пъхне в някое чекмедже и стремежа да го облече. Накрая, възмутена от своята слабост, припряно го облече и въздъхна от удоволствие, когато мекият плат докосна кожата й.

Увита в разкошното кадифе, Сара се настани на дивана и започна да превключва каналите, докато не попадна на един стар филм.

Малко по-късно потъна в сън.

Сънищата се завърнаха.

Тя е прикована към инвалиден стол.

Танцува в „Лебедово езеро“ с красив млад мъж.

Пламъци я изгарят.

Един мъж с черни коси е коленичил в краката й, а главата му е заровена в скута й. Чува думите му, тъжни и пропити с отчаяние, сякаш в душата му е събрана цялата печал на света.

„Не можеш ли да ме прегърнеш, да успокоиш душата ми поне за тази нощ?“

И едно младо момиче отговаря: „Не разбирам.“

След това гласът отново прозвуча изпълнен с безкрайна самота, която прониза като с нож сърцето й: „Не ми задавай въпроси, cara. Моля те, само ме дръж, докосни ме.“

Тя се събуди, когато следобедното слънце огря лицето й, все още мокро от сълзите.

И първата й мисъл бе за Гейбриъл.

Навярно не биваше да се изненадва, че той отново присъстваше в сънищата й. В крайна сметка той непрекъснато бе в мислите й, откакто го срещна през онази първа нощ в парка. Но кое бе момичето в сънищата й, това в инвалидния стол?

Сара се намръщи, стана, отиде в кухнята и си приготви закуска, първата след катастрофата.

Седна до масата и отхапа от препечената филийка, но почти не усети вкуса й. Кой беше Гейбриъл? Очевидно бе много богат. И най-опасният и красив мъж, който някога бе виждала. И най-загадъчният.

Предишната нощ думите и гневът в гласа му я изплашиха. „Вземи такси и се прибери у дома, докато още можеш — бе казал той. — Стой далеч от парка, Сара. Стой далеч от мен!“

И точно това смяташе да направи. Достатъчно дълго се бе погребала в мъката и страданието. Време бе да започне да живее отново и да си намери работа.

Огледа кухнята, огряна от слънчевите лъчи и си припомни щастливите съботни утрини, които бе прекарала тук, приготвяйки закуска за Дейвид и Натали. Точно в тази стая бе казала на Дейвид, че е бременна, в тази стая Натали бе направила първите си стъпки…

Нищо не можеше да се направи, ще трябва да продаде къщата. Никога няма да може да погледне напред, докато живее тук, заобиколена от спомените.

Ново начало, ето от какво се нуждаеше. Нова работа. Нова къща. Нов живот…

Докато обмисляше възможностите, част от оптимизма й се изпари. Не бе работила от години. Не обичаше да се мести. Не желаеше нов живот; искаше старият да се върне.

Искаше да види Гейбриъл.

С усилие си наложи да не мисли за него. Стана от масата изми чиниите, набързо взе душ и потегли с колата към търговския център. Каза си, че ще се почувства по-добре, ако си направи прическа, маникюр и си купи някоя нова дреха.

Той крачеше неспокоен из празната къща. Беше гладен. За кръв. За докосването на човешка ръка. За любовта на жена… Сара…

Непрекъснато обикаляше из стаите. Всички бяха голи, без никакви мебели, с изключение на гостната и спалнята, които бе обзавел за Сара.

Запита се защо бе купил това място. Защо му трябваше голямо имение с осем спални, когато предпочиташе да спи в хладния мрак на мазето? Не се нуждаеше от кухнята или трапезарията, никога нямаше да седи в солариума, наслаждавайки се на красотата на летния ден.

Погледна през прозореца към градината и си представи как Сара бере рози, разхожда се по тесните пътеки, почива си в люлеещия се стол или се пече на слънце край басейна.

Сара.

От устните му се изтръгна тихо проклятие и той се извърна от прозореца. Искаше я, искаше я така както някога бе пожелал и другата Сара. Но не би могъл да понесе болката да обича отново и да наблюдава друга жена, която да остарява край него, да вижда как тялото й се съсухря и смалява с годините, докато той остава вечно млад — каква подигравка на съдбата!

Изрева от безсилен гняв, свлече се на колене и започна да удря юмрук в камината, доволен от пронизващата болка в ръката. От кокалчетата му потече кръв и той отново се прокле за чудовището, което бе, прокле глада, взимащ връх над гнева и разпалващ нечестивото му желание. За Сара…

Изправи се със стон. Трябваше да се махне от къщата. Тя бе прекарала само една нощ тук, но въпреки това стените нашепваха името й, въздухът ухаеше на парфюма й, а душата му бе белязана завинаги от съществото й.

С тихи стъпки той обикаляше улиците, огрени от лунната светлина. Горко на нещастното човешко създание, което се окажеше на пътя му тази нощ, мрачно си помисли Гейбриъл. Защото в този миг у него нямайте състрадание, нито милост към онези, които бяха слаби и безпомощни. Съществуваше единствено ужасният глад, подсилен от кипящия в гърдите му гняв. Искаше да нарани някого така, както и самият той бе наранен, да изсмуче живота от друго същество, така както живецът в душата му бе завинаги погубен. От векове бродеше самотен по земята, без да обича някого и без някой да го обича. И тогава откри Сара Джейн и тя даде смисъл на съществуването му, но твърде скоро смъртта я призова. И ето че сега той, който не бе и помислял, че отново ще обича, бе открил друга жена, която стопляше сърцето му, която притежаваше същата сила на духа, както жената, която бе изгубил.

Крачеше в мрака, докато неусетно се насочи към парка. През цялото време се надяваше, че тя притежава достатъчно здрав разум и се е вслушала в предупреждението му да стои надалеч.

Щом влезе в парка, погледът му прониза тъмнината. Тя бе там — ярка светлина в мрака на нощта.

Каза си, че ще остане само колкото да види отново лицето й, да вдъхне аромата й, а след това ще изчезне.

С тихи стъпки се приближаваше към нея, сякаш нямаше собствена воля.

И в следващия миг вече бе до нея. Когато се отпусна на пейката, цялото му същество потръпна от близостта й, стоплено от приветливата й усмивка.

Тя нищо не каза, но той прочете мислите й, почувства ги в дълбините на очите й. Тя се страхуваше. Беше самотна. Нуждаеше се от утеха, от близостта на друго човешко същество. Искаше го и това я плашеше.

— Сара…

Хваната в капана на погледа му, тя бавно поклати глава.

— Не мога. Страх ме е.

— От мен?

— Да.

— Няма да те нараня — обеща той, надявайки се, че това е клетва, която може да изпълни.

— Аз дори не те познавам — грубо отвърна Сара, ядосана на него, че отново я кара да се чувства жива и разгневена на себе си, че желае този мъж, когато Дейвид бе мъртъв.

Но той я познаваше. Вгледа се дълбоко в очите й и я позна. Шокът разтърси душата му. Невероятното и същевременно толкова възможното се стовариха върху него със силата на ураган. Той я познаваше. Сега бе по-стара от предишния път, когато се бяха срещнали. Очите й бяха кафяви, а не сини. Бе познала и друг мъж. Но сърцето и душата й си бяха останали същите.

Сара Джейн.

Чудото го разтърси.

— Какво има? — попита тя, сепната от пламъка в погледа му.

Той бавно поклати глава.

— Няма нищо.

— Плашиш ме.

— Сара — името й прозвуча като въздишка на устните му, примесена с благоговение. И той коленичи в краката й, обви ръце около кръста й и зарови глава в скута й.

— Гейбриъл!

— Не ми задавай въпроси — промърмори той. — Моля те, само ме дръж, докосни ме.

Тя се втренчи в сведената му глава, а думите отекнаха в главата й, докато галеше косите му. Беше чувала тези думи предишната нощ в съня си. Но тогава ръката на друга жена го галеше по главата…

Пронизаха я студени тръпки и тя стреснато отдръпна ръката си. Какво означаваше всичко това?

Ръцете му се стегнаха около кръста й.

— Не се страхувай. Аз няма да те нараня, кълна се. Само ме подръж — помоли той. — Само ме подръж още малко.

Обзе го безкрайно задоволство, когато отново почувства нежната й длан да милва косите му. Ах, какво щастие бе да почувства отново докосването на човешка ръка, топло от състрадание изпълнено с живот. Това бе докосването на Сара, толкова познато и толкова желано.

„Сара, Сара, нима наистина това си ти?“

В очите й запариха сълзи, докато продължаваше да плъзга ръка по косата му, по лицето му. Усети как тялото му затрепери или може би беше нейното?

След известно време той вдигна глава и погледът му срещна нейния. В тъмносивите глъбини на очите му тя видя дълбокия глад и болезнения копнеж. Сърцето й се сви от мъка.

Водена от някаква непозната сила, тя се наведе и го целуна.

Времето спря своя ход, уловено в сивите бездни на очите му.

Клепачите му трепнаха и той я целуна с целия копнеж на сърцето си, с цялата самота, родена от почти половин век без нея. Целуна я с цялата любов на сърцето си, с любовта, която винаги бе нейна, единствено нейна.

Страст, нужда, надежда. Те обхванаха Сара подобно на буйните пламъци на горски пожар изгориха всяко съмнение. Тя забрави за всичко, освен за необходимостта да успокои и приласкае този мъж, да изпълни празнотата в сърцето и душата му. Искаше да го държи до гърдите си, да му нашепва, че всичко ще бъде наред, че той никога вече няма да бъде сам. И в някакво далечно ъгълче на съзнанието си изпита странното, но много силно усещане, че вече бе правила всичко това преди.

Мина цяла вечност, преди той да се отдръпне от нея.

— Прости ми.

— Няма за какво да ти прощавам — тихо отвърна младата жена.

Очите му бяха дълбоки, тъмносиви. Вече бе виждала тези очи, каза си тя, бе усещала тайнственото им привличане в детските си сънища.

— Сара, ела у дома с мен.

Тя понечи да откаже, разгневена, че я смята за жена, готова да легне с един мъж, когото почти не познава. Защото макар да не бе изрекъл думите, тя отлично знаеше за какво я моли.

Защото и тя го искаше. Той се изправи, очите му сякаш я изгаряха. Изглеждаше самоуверен и дързък, ала Сара знаеше, че всъщност е уязвим и плах. И наранен. В същия миг разбра, че той нямаше намерение да я обиди. Не бе от мъжете, които ще заведат една жена в леглото си, освен ако не я обичат… но това бе невъзможно. Как би могъл да я обича?

Той протегна ръка в безмълвна покана.

Тя се изправи и сложи своята в неговата.

Той усети как мракът изчезва от душата му.

А тя почувства как самотата в сърцето й отлита завинаги.

Нямаха нужда от думи. С приглушен вик Гейбриъл я сграбчи в обятията си и я понесе към дома си.

„Това не се случва“ — помисли си Сара. Никога не бе спала с друг мъж, освен със съпруга си. Омъжи се за Дейвид веднага след завършването на гимназията. Той бе първият мъж, който бе познала, единственият, който някога бе искала. До сега.

Странно, но не чувстваше никаква вина или съмнение, докато Гейбриъл я носеше по извитата стълба към бледорозовата спалня.

Много нежно я остави да стъпи на пода и я целуна. После отново я целуна. Тя потръпна от очакване, когато почувства ръцете му върху раменете си. После те се плъзнаха по гърба й. Езикът му разтвори устните й и се преплете с нейния. Той имаше вкус на вино и Сара си помисли колко подходящо е сравнението, тъй като целувките му упойваха като гъсто вино.

Като се целуваха, двамата се разсъблякоха, той я взе на ръце и я отнесе в леглото. Тя го привлече към себе си, не искаше да се отделя от него. Под пръстите й кожата му бе гладка и хладна; устните му бяха горещи и жадни. Той простена, когато езикът му се плъзна по шията й и се задържа на мястото, където туптеше пулсът й.

— Гейбриъл… Гейбриъл… — мълвеше името му тя, а ръцете му я милваха изпълвайки тялото й с живот. Тя имаше нужда от него искаше го така както не бе искала никой друг досега.

Ръцете й дръзко изследваха широките му рамене и мускулестите гърди. Усети напиращата сила под пръстите си и едновременно с това почувства неимоверните усилия, които полагаше, за да се владее, тъй като не желаеше дай причини болка.

Но тя го искаше целия изви се под него, захапа леко ухото му, галейки го, молейки го да я вземе.

И той го направи. Подобно на тъмен ангел се надигна над нея, дългата му черна коса се стелеше по раменете, а тялото му трепереше, докато проникваше дълбоко в нея.

Когато телата им се сляха, Сара простена от удоволствие. Дейвид винаги беше нежен любовник. Никога не искаше, често биваше колеблив и оставяше тя да контролира любовната им игра. Но у Гейбриъл нямаше никакво колебание. Той я взе така, сякаш му принадлежеше, сякаш това бе негово право. Люби я като опитен любовник, чувствено и нежно. Никога досега не се бе чувствала по-крехка, по-женствена, по-желана.

Затвори очи и напълно му се отдаде. От този миг сърцето и душата й бяха свързани завинаги с неговите…

Тя се намираше в някаква синя спалня излегната върху покривка в розово и синьо. Прозорците бяха закрити от тежки сини завеси. В свещниците на стените горяха свещи. Гейбриъл се надигна над нея, шепнейки й любовни думи на италиански и френски. Само че това не бе тя, смутено осъзна Сара. И в същото време бе тя. Чуваше гласа му, докосваше го, вдъхваше мириса на слетите им тела. Косата му бе като тъмен облак, очите му приличаха на небе пред буря.

Очите му… сигурно това бе някаква игра на светлината, която ги караше да горят с кървавочервен пламък…

Сара отвори очи изплашена от образите изплували в съзнанието й. И Гейбриъл бе там, а тъмносивите му очи горяха. Да, наистина бе игра на светлината, каза си и в следващия миг всички мисли излетяха от главата й. Екстазът се надигна в нея и тя извика името му, ноктите й се забиха в гърба му, докато телата им се движеха в съвършен синхрон, всеки един от двамата даваше удоволствие на другия, откривайки радостта да отдаваш себе си на любимия.

Гейбриъл извърна лице. Не желаеше тя да види жаждата за кръв, която сигурно искреше в очите му. С огромни усилия успя да сдържи глада, който го разкъсваше, да не задоволи нуждата си за кръв, така както бе задоволил желанията на плътта.

И все пак това не бе само плътска страст. Той бе обичал тази жена в друго време. Обичаше я и сега. И никога нямаше да й позволи да си отиде.

— Гейбриъл?

Той пое дълбок дъх и се обърна към нея. Привлече я към себе си и я притисна собственически до гърдите си.

— Cara?

Cara. Точно по този начин той наричаше момичето в синята стая. Момичето, чиито чувства и желания Сара усещаше като свои.

Гейбриъл се взря в очите й.

— Добре ли си?

— Не знам. Аз…

— Какво има?

— Не знам как да го обясня — намръщи се тя, — но докато се любехме имах странното чувство, че съм някой друг. Че ние сме някои други.

Гейбриъл тихо изруга. Само за миг се бе върнал в миналото и си бе представил Сара Джейн в прегръдките си. Но как тази Сара го бе разбрала?

— И ти…

— Какво аз?

— Не знам. Ти беше различен. Очите ти… — подпря се на лакът, взря се настойчиво в него и поклати глава. — Няма значение.

Гейбриъл нежно отметна кичур коса от челото й и отново я привлече към себе си.

— Гейбриъл?

— Хммм?

— Мисля, че се влюбвам в теб — той нищо не каза и Сара прехапа устна. — Ти нямаш нищо против, нали?

— Не, Сара, нямам нищо против.

Тя зачака, надявайки се, че той ще й каже, че също я обича или че поне не му е безразлична, но той само се взираше в нея с тъмносивите си очи, пълни с желание. Но много по-надълбоко от огъня на страстта тя видя нещо друго да пламти в очите му, нещо плашещо и непознато.

Опита се да го разгадае, но то изчезна много бързо. След това той отново я люби, този път много бавно и нежно издигайки я заедно със себе си към висини, каквито никога не бе познавала, спускайки я в дълбини, в каквито никога не се бе потапяла изпълвайки всяко кътче на тялото й с екстаз и наслада, каквито никога не си бе представяла, че съществуват.

И там, в мъглата на чувствения захлас, отвъд всичко, което бе сънувала, тя зърна истинската бездна на самотата на Гейбриъл, на нуждата му от ласки и любов.

Сълзи запариха в очите й, когато душата й се сля с неговата. Разтърсвана от ридания, Сара обви ръце и крака около него, притисна се до тялото му и му прошепна, че го обича, че винаги ще го обича и той никога вече няма да бъде сам.

Двамата достигнаха върха едновременно, със сключени тела и сърца, биещи като едно, а сълзите им се смесиха в мига на споделеното съвършенство, което ги отнесе отвъд времето и пространството.

За нея това бе миг на пълно задоволство и покой.

За него това бе светлина и надежда и чувството, че отново се е завърнал у дома след дълго пътуване.

Щастлива, тя се отпусна в ръцете му и заспа.

Той я държа през цялата нощ, тялото му се топлеше от близостта й, а пръстите му милваха копринените й коси, плъзгаха се по нежното рамо и чувствената извивка на гърдите й.

Тя го сънуваше и той го знаеше. Това бяха сънищата на предишната Сара, части от нейния живот. Но само хубавите и щастливи мигове.

Не я пусна, докато зората не изпълзя на хоризонта. Тогава Гейбриъл стана, зави я, целуна устните й, събра дрехите си и напусна стаята.

Никога мазето не му се бе струвало толкова студено, толкова празно. Никога часовете на залеза не му бяха изглеждали толкова далечни.

Докато се потапяше в мъртвешкия сън, последната му мисъл бе за Сара. Уханието й бе попило в кожата му; усещаше вкуса й на езика си. В мислите си я виждаше заспала в леглото на горния етаж, с устни подути от целувките му, с коси разпилени по възглавницата подобно на разтопено злато.

— Сара… — шепнеше името й, докато мракът го обгръщаше, покривайки го с булото на забравата.

ГЛАВА 5

Когато тя се събуди, беше късна утрин. Протегна се лениво в леглото изпълнена с чувство на безкрайно задоволство, надигна се и се запита къде ли е отишъл Гейбриъл.

Стана, взе набързо душ, облече пухкавата бяла хавлия и слезе по стълбите.

— Гейбриъл?

Намръщи се, а докато обикаляше от стая в стая, смущението й нарастваше. С изключение на спалнята и предната гостна, нито една от стаите не бе обзаведена. В кухнята нямаше нито маса, нито столове, макар че в хладилника имаше храна.

Тя отново мина по стаите, като спираше озадачена във всяка стая, взирайки се с недоумение в голите стени. Със сигурност човек, който караше спортна кола за седемдесет хиляди долара, можеше да си позволи да купи мебели.

Не можеше да се освободи от чувството, че предната гостна е единствената стая, в която някой живееше. Нито пък от усещането, че Гейбриъл е някъде в къщата. Но ако бе така, защо не й се обади, когато го повика?

— Гейбриъл? — застана в коридора. — Гейбриъл! Никак не е смешно.

Въздъхна с раздразнение и се качи на горния етаж. Тъкмо се канеше да облече дрехите, които носеше предишния ден, когато погледът й попадна на гардероба.

„В гардероба има различни дрехи“ — бе казал той.

Поколеба се за миг, после отвори вратите и очите й се разшириха от удивление. Вътре имаше рокли, блузи и пуловери, джинси, панталони, официални обувки и сандали, всички очевидно избрани съобразно нейните предпочитания. Тя поклати удивено глава. Никога досега не бе имала толкова много дрехи.

Бяха й нужни двадесет минути, за да се спре на черни панталони и бледолилав пуловер. Отиде в кухнята и си направи чаша кафе.

Къде бе той?

Едва тогава забеляза тясната врата. Беше в ъгъла и бе боядисана в същия цвят, както стените на кухнята, така че почти не се забелязваше.

Сара остави чашата на мивката, прекоси стаята и отвори вратата. От другата страна се виждаха тесни стълби, а в долния край също имаше врата.

— Става все по-интересно — промърмори младата жена. Чувствайки се като Алиса в Страната на чудесата, тя слезе по стълбите и протегна ръка към дръжката на вратата.

Беше заключена. Огледа се за ключ и прокара ръка по горния перваз. Нищо.

Затаи дъх. Дали вратата водеше към гаража? Или към помещения в сутерена? Или към градината?

Задържа ръка за миг върху вратата. Дървото от тъмен дъб бе гладко и хладно под пръстите й.

Внезапно пред очите й се появиха образи, картини от малка къща, от счупен прозорец, от тясна стълба и друга врата също от тъмно дъбово дърво. Врата, която водеше към влажно мазе.

И чу гласа на Гейбриъл, който я предупреждаваше:

„Върви си!“

Сара се стресна, отдръпна ръка от вратата и отстъпи назад. Не си въобразяваше. Това бе гласът на Гейбриъл.

Внезапно в гърдите й се надигна лошо предчувствие и тя хукна нагоре по стълбите. Когато се изкачи най-горе, затръшна вратата зад себе си.

Изтича през кухнята, коридора, гостната и не спря да тича, докато не се озова навън на алеята за коли. Тогава си спомни, че колата й остана в гаража на къщата й.

Дишайки тежко, тя се втурна по дългата извита алея към входната врата. От очите й бликнаха сълзи, когато установи, че е заключена, но после по някакво чудо, железните врати се отвориха и тя изтича навън. Чу как вратите се затръшнаха зад нея, но не се обърна, а продължи да бяга, подгонена от смразяващ ужас.

Той се събуди по залез слънце. Стана и с тежки стъпки изкачи стълбите.

Тя си бе отишла и така бе по-добре.

През следващите нощи, през които стоеше неподвижно и се взираше в изгасналото огнище или яздеше Некромант, отново си повтаряше тези думи. Понякога седеше в тишината на спалнята изпълнен със спомени, докато копнежът по нея се превърнеше в непоносима болка. Тогава излизаше и бродеше по пустите улици. Никой не го виждаше. Движен от свръхестествена сила, той се придвижваше от единия край на града до другия, невидим за околните, които усещаха единствено полъха на студен вятър, когато минаваше покрай тях.

Гладът го подтикваше да преследва и да убива, но той устояваше на нечистото изкушение. Хранеше се само когато бе крайно необходимо и взимаше само колкото да поддържа съществуването си. Никога не задоволяваше докрай жаждата си, наказвайки се с глад, защото бе много по-лесно да устои на мъчителната нужда за кръв, отколкото да потуши копнежа си по Сара.

Измина седмица, а гладът му нарастваше заедно със съзнанието, че може да я вземе когато пожелае.

Та той в крайна сметка бе вампир. Можеше да я хипнотизира и да я накара да се люби с него винаги когато поиска. Трябва само да я призове със силата на внушението си и тя ще дойде при него, където и да се намира, топла и желаеща, неспособна да му устои.

Можеше да я подчини изцяло на волята си и в това състояние тя щеше да направи всичко, което той пожелае. Всичко. Ще бъде нещастна, когато са разделени. Ще му намира жертви, които да задоволяват глада му, ще убива заради него, ще го обожава, ще бъде негова покорна робиня.

Или би могъл да я застави да приеме Подаръка на мрака и тогава тя ще сподели вечността с него. Ала не можеше да я накара да го обича. И това го изпълваше с дива ярост. Накрая именно тази ярост го отведе пред вратите й.

Сара се бе свила в ъгъла на дивана, завита с одеяло и гледаше повторение на един стар филм за Рип ван Уинкъл.

Бе гледала тази сцена поне шест пъти, но поради някаква причина никога не й омръзваше.

Когато филмът свърши, превключи на канала с кънтри музика и се замисли за Гейбриъл. Винаги Гейбриъл, раздразнено се упрекна младата жена. Едва познаваше този мъж, а не можеше да го забрави. Той винаги бе в мислите, в сънищата й. В кошмарите й. Струваше й се, че полудява.

Със сигурност това бе единственото обяснение за сънищата й. Понякога се пренасяше в Англия, друг път във Франция. В сънищата си говореше френски. Танцуваше. Любеше се с Гейбриъл. Само че това не бе точно тя, а другата жена с руса коса и сини очи.

Ала имаше и сънища, които наистина я плашеха и я караха да спи на запалени лампи. В тях нямаше нищо хубаво и тя често се събуждаше обляна в студена пот, с разтуптяно сърце. Но дори когато беше будна, окървавените зъби и очите, горящи с нечовешки пламък, продължаваха да я преследват.

Миналата нощ сънува, че е погребана жива.

Затвори очи и пое дълбоко дъх, за да се успокои. Това бяха само сънища, а сънищата не можеха да наранят…

— Сара…

Тя отвори очи и го видя — стоеше на прага в другия край на стаята. Беше висок и тъмен, подобно на образа от кошмарите й и тя учудено се запита защо не се страхува и защо не е изненадана. И тогава разбра. Очакваше го от онази минута, когато преди седмица избяга от имението му.

— Какво правиш тук?

Тъмносивите му очи сякаш я изгаряха.

— Дойдох за теб.

— Какво искаш да кажеш?

— Не можеш ли да се досетиш?

Сара притисна одеялото до гърдите си, а очите й се разшириха от страх. Бавно поклати глава, отказвайки да повярва в това, което виждаше в очите му.

И тогава той я вдигна от дивана, макар че не си спомняше кога се е приближил до нея.

Докато я отнасяше от къщата заедно с одеялото, ръцете му я притискаха собственически към мускулестите му гърди. В очите й запариха сълзи.

Изведнъж се озоваха в имението му, в предната гостна и тя седеше в креслото до камината. Не си спомняше как се озова тук.

Видя как Гейбриъл поглежда през рамо; чу се тих свистящ шум и в камината лумна огън.

Магия, помисли си младата жена. Това бе някаква магия.

— Погледни ме — рече той и гласът му отекна в стаята, в мислите и сърцето й.

Тя стисна ръце, за да спре треперенето им и срещна погледа му.

— През изминалата седмица не можах да мисля за нищо друго освен за теб — не изглеждаше щастлив от този факт. — Само за теб.

— Аз… също си мислех за теб.

— Наистина ли?

Дали имаше някаква надежда в гласа му?

— Да.

— Сънуваш ли, Сара?

— Разбира се. Всички сънуват.

— Не всички — промърмори той. — Разкажи ми за сънищата си.

— Затова ли ме доведе тук? — попита тя. — Да ти разкажа сънищата си?

— Разкажи ми.

Опита се да извърне глава, но не можеше да откъсне поглед от неговия.

— Разкажи ми — това бе заповед.

— Повечето сънища бяха за теб. За… — сви рамене. — За онази нощ.

— Това ли е всичко?

— Не. Понякога имах кошмари, ужасни кошмари.

Той не помръдна, но тя имаше чувството, че се наведе към нея.

— Разкажи ми — настоя Гейбриъл.

— Те нямат никакъв смисъл. Момичето в сънищата ми съм аз. Виждам това, което вижда тя, чувам това, което чува тя. Но това не съм аз.

Втренчи се в него, надявайки се, че ще й помогне, ще я увери, че не е полудяла.

— Понякога говоря на френски — вдигна ръка и безсилно я отпусна. — Никога не съм учила френски, но в сънищата си разбирам този език. Освен това там имаше… — устата й внезапно пресъхна и тя мъчително преглътна. — Имаше кръв и смърт и ти бе там и всичко се преплиташе. А миналата нощ… — заби нокти в дланите си. — Миналата нощ сънувах, че съм погребана жива. И ти дойде и ме спаси.

— Сара… — гласът му бе дрезгав и изпълнен с безмерно страдание и болка. Сега вече знаеше, че пред него седеше Сара Джейн.

— Какво означава всичко това? — попита тя.

Той се извърна, не искаше да види копнежа и глада му, които без съмнение бяха изписани на лицето му.

— Сигурна ли си, че искаш да знаеш?

— Да не би да полудявам? — разтревожено попита Сара. — Това ли означават всички тези сънища?

— Не.

— Защо ме доведе тук? Какво искаш от мен?

— Смятах да ти предложа да избереш.

— Какво да избера?

— Смятах да те помоля да станеш моя по своя воля, а ако откажеше, щях да ти предложа да избираш дали да бъдеш моя робиня или да станеш равна на мен.

Сара не можа да се сдържи и се засмя. Да бъде негова робиня или да стане равна на него? За какъв се мислеше той? Внезапно почувства силата на погледа му и смехът й секна.

— Ти се шегуваш, нали?

— Не.

— Как запали огъня?

Той повдигна черните си вежди.

— Доста странен въпрос в настоящия миг.

— Как дойдохме толкова бързо тук?

— Притежавам много таланти — сви рамене той.

— Да не би да си вълшебник или нещо от този род? — нарочно не каза магьосник, защото тази дума предизвикваше твърде зловещи представи.

— Вярваш ли в прераждането?

— Само не ми казвай, че си Хари Худини!

— Отговори ми!

— Не, не вярвам в прераждането. Нито в духове. Нито пък във вампири.

Той прекоси стаята, дръпна завесите и се загледа навън. По един или друг начин можеше още сега да сложи край на всичко. Както трябваше отдавна да направи, каза си Гейбриъл, да я остави да си отиде, да напусне живота й и никога да не се връща. Но както и с другата Сара не можеше да го стори. Не можеше да се раздели с единствената жена, която някога го бе обичала. Щеше да си остане егоист, тъжно си помисли той, решен да има това, което иска, независимо от цената.

Остана дълго до прозореца, поглъщайки звуците на нощта. На около километър лежеше някакъв пиян, който хъркаше звучно в тишината. Чу тихия плясък на крилата на сова излязла на лов. Някъде в далечината долови гласовете и смеха на хора, които спореха, разговаряха, любеха се.

Пое дълбоко дъх и уханието на Сара изпълни ноздрите му. Вдъхна парфюма й. Аромата на сапуна, с който се бе къпала. Мириса на косите й. Острата миризма на страх. Упойващия мирис на кръвта, топла и сладка, която течеше във вените й.

Стисна юмруци. „Сара Джейн, спомни си за мен, cara, ела при мен.“

— Сара Джейн — тялото й се разтърси от тръпки, когато повтори името. — Тя е момичето от моите сънища.

— Знам.

— Откъде би могъл?

— Защото това са нейните сънища, нейните кошмари.

— Искаш да кажеш, че тя действително съществува?

— Съществуваше.

— Съществуваше? — внезапна хладина изпълни стаята, докато очакваше обяснението му.

— Тя е родена в Англия през 1865 година. Косите й бяха руси като твоите, но очите й бяха сини, като небето в топъл летен ден. Израсна в едно сиропиталище. За известно време бе примабалерина на парижката опера. Отказа се от блестящата си кариера и от мечтите един ден да има семейство заради мъжа, когото обичаше — замълча за миг. — Умря през 1940 година.

— Говориш така, сякаш си я познавал.

Той бавно се извърна към нея.

— Познавах я.

— Това е невъзможно.

Устните му се извиха в едва забележима усмивка.

— Нима?

— И така — продължи Сара с иронична нотка в гласа, тя твоя робиня ли беше или ти бе равна?

— Тя бе моя съпруга.

Сара се намръщи.

— Но тя е умряла преди повече от петдесет години.

— Да — отвърна Гейбриъл. Очите му бяха мрачни и сиви като зимно небе. — В Саламанка.

Сара поклати глава. Може би той бе лудият.

— Уморена съм. Искам да си отида у дома.

Силен студ я прониза и я накара да потръпне въпреки огъня в камината. Усещаше, че той крие нещо, нещо, което не искаше тя да узнава.

Гейбриъл пое дълбоко дъх.

— Ти си у дома.

Сега вече тя наистина се изплаши. Отчаяно се опита да си припомни как човек би могъл да се справи с опасно луд.

— Аз не съм луд, Сара, нито пък ти. Потърси в мислите си. Остави се на спомените.

— Да си спомня какво?

— Коя си ти.

— Знам коя съм аз. Това, което не знам, е кой си ти.

— Ти ме познаваш, Сара. Винаги си ме познавала.

— Не — прошепна тя и очите й се насълзиха. — Моля те, пусни ме да си отида у дома.

— Не мога. Не мога отново да те изгубя.

— Аз не съм тя! Моето име е Сара Лин Джонсън. Очите ми са кафяви, не сини. И аз никога не съм била нито в Англия, нито във Франция, нито в Испания.

— Ти се роди саката — заговори той. — Аз дойдох при теб в сиропиталището. Четох ти, държах те в прегръдките си, докато танцувахме из стаята. Заведох те на балет…

— Гледахме „Жизел“ — тя потръпна, когато думите сами се изплъзнаха от устните й. Сякаш някой се разхождаше по гроба й.

Гейбриъл кимна.

Сара смаяно се втренчи в него.

— Ти ме изведе на езда. Изпрати ме във Франция, за да стана балерина. Спаси живота ми, когато бях жестоко обгорена…

Той отново кимна. Сърцето му лудо заби при спомените, които изплуваха в съзнанието й.

— Това съм била аз. Аз съм била погребана жива.

Гейбриъл видя ужаса в очите й, когато си припомни онази нощ. За да я успокои, той пристъпи към нея и протегна ръка.

— Не! — ужасено се дръпна Сара. — Ти си… ти си… — поклати глава, отказвайки да повярва. — Не, това е невъзможно. Всичко това е било само сън, един кошмар.

Ръката му безсилно се отпусна.

— Понякога ми се иска да е така — от гърдите му се изтръгна тежка въздишка. — Думата, която не можеш да изречеш, е вампир. Истина е. Аз съм точно това.

Тя отново поклати глава. Той чуваше бесните удари на сърцето й, усещаше мириса на страх, който се излъчваше от порите на кожата й.

— Преди не се страхуваше от мен — тихо отбеляза Гейбриъл. — Веднъж дори ми даде да пия от кръвта ти.

Цветът се отдръпна от лицето й и тя се втренчи в китката си.

— Спомням си — изговори думите, сякаш насила бяха изтръгнати от устните й. — Ти беше в мазето на една изоставена къща в покрайнините на Париж и не можеше да излезеш.

Вдигна поглед към него, ала той не каза нищо — стоеше неподвижен, с безизразно лице. Никога досега не бе виждала подобна неподвижност у друго човешко същество… само че той не бе човешко същество.

Вампир.

Безсмъртен.

Припомни си всички филми, които бе гледала за Дракула. „Искаш ли да бъдеш моя робиня или да станеш равна на мен?“ Дали наистина имаше някакъв избор? Ако във филмите или в книгите, които бе чела, се съдържаше поне капчица истина, той можеше да я хипнотизира и да я накара да изпълни всяко негово желание. И в този миг, уловена в паяжината на погледа му, тя осъзна, че всичко е истина.

— Сара, няма да те нараня — извърна се и пъхна ръце в джобовете на панталоните си. — Признах ти, че тази нощ те доведох тук, за да те посветя… и смятах да те взема насила, ако не пожелаеш да го направиш доброволно.

— Да ме посветиш?

— Да те направя това, което съм аз — макар че не я гледаше, Гейбриъл видя ужаса в очите й, почувства надигналия се страх в гърдите й, чу забързаните удари на сърцето й. — Не се тревожи — уморено продължи. — Промених решението си.

— Ти много си я обичал, нали?

— Да.

— Защо не я направи… вампир?

— Тя не пожела.

За един дълъг миг той се втренчи в нея с хипнотизиращия си поглед, докато тя не изгуби съзнание.

Когато отново дойде на себе си, си беше у дома, седнала на дивана, завита с одеялото.

— Сбогом, Сара — тихо промълви Гейбриъл. — Никога повече няма да те безпокоя.

Тя примигна и той изчезна, сякаш никога не го бе имало.

Младата жена дълго остана неподвижна, припомняйки си и най-малката подробност от разговора им. Тя бе живяла и преди, беше го познавала. В главата й нахлуха спомени за Морис и Антонина, за сцената на парижката опера, за живота й в сиропиталището, за сестра Мери Джоузефа. Припомни си как бе прикована към инвалидния стол, паниката, която бе изпитала, когато пламъците обзеха стаята й. Припомни си и Гейбриъл, който я носеше през нощта, тъмните му изплашени очи. Той й бе дал кръвта си, бе спасил живота й, бе я излекувал, за да може да ходи и да танцува.

Той я бе обичал до деня на смъртта й…

Това не можеше да е истина. Тя не вярваше в прераждането. Нито в съществуването на вампири. Самата мисъл бе ужасяваща, ала едновременно с това и вълнуваща.

Почувства се твърде неспокойна, за да седи на дивана, стана, отиде в кухнята и си приготви чаша горещ шоколад. Спомените продължаваха да владеят съзнанието й, спомени за един друг живот, спомени изпълнени с образа на Гейбриъл — как й чете, как й пее, държи я в прегръдките си…

Гейбриъл, който я моли да си отиде през онзи ден, когато го намери в мазето…

„Гейбриъл, ангел мой, позволи ми да ти помогна!“

— Ангел… ангел… — той се засмя, ужасяващ звук, граничещ с истерията. — Дявол искаш да кажеш. Махни се далеч от мен, моя сладка Сара. Върви си преди да съм те унищожил, както сторих с Розалия.

— Няма да си отида — твърдо заяви младата жена. И преди да промени решението си, Преди въображението й да я накара да избяга, тя прекоси стаята и го взе в прегръдките си.

Усети как цялото му тяло се напрегна при докосването й.

— Гейбриъл…

Той затвори очи за миг, попивайки близостта й, топлината й. Ах, колко силно копнееше за докосването й, да я държи в обятията си, да притисне глава до гърдите й. Потръпна, когато гладът се надигна у него, горещ и всеобхващащ, придружен с нужда и болка, по-силни отколкото можеше да понесе.

Топлината на ръцете й проникваше през дрехите му. Той чуваше тихия шепот на кръвта, движеща се във вените й, подушваше я, вкусваше я…

— Гейбриъл, моля те, кажи ми какво да направя.

С нечовешки вик той извърна лицето си от нея.

— Върви си!

Сара се втренчи в него, в очите му, които горяха в мрака подобно на дяволски огньове и разбра, че гледаше в лицето на смъртта.

— Какво е станало с теб? — гласът й трепереше от ужас.

— Нищо не е станало с мен. Това съм самият аз.

Той оголи зъбите си и младата жена отстъпи назад. Дори и в мрака видя зъбите му, остри, бели и застрашителни. И нечовешкия червен пламък в очите му.

— Сега ще си отидеш ли?

Гласът му бе пресипнал, ръцете — стиснати, докато се бореше да обуздае глада, който го изгаряше.

Сара пое дълбоко дъх, опитвайки се да потисне желанието да избяга колкото се може по-надалеч.

— Не, Гейбриъл — тихо, но решително изрече тя. — Няма да те изоставя отново.

Той страдаше, разкъсван от силна болка, нуждаеше се от кръв и тя му предложи своята, ала той отказа, молеше я да си тръгне. И тя го направи, но само за кратко. Качи се горе, намери парче стъкло и преряза китката си. Той не искаше да вземе кръвта й; тя видя как ужасът се бореше с глада и тогава притисна кървящата си плът към устните му.

Отново поклати глава, когато тя пристъпи към него и с вик на отчаяние устните му се впиха в китката й…

Сара ахна, когато в дясната й китка нахлу гореща вълна, а едновременно с нея и усещането, че някой смуче плътта й, пие кръвта й. Беше странно и много чувствено.

— Сигурно много съм го обичала, за да направя такова нещо — промърмори младата жена, без да забелязва, че е казала „аз“ вместо „тя“.

Отпи от изстиналия шоколад.

Гейбриъл. Той бе най-самотният мъж, когото някога бе познавала, осъден да живее в сенките на живота, нито жив, нито мъртъв, винаги сам, винаги в мрак. А тя бе неговата светлина…

Тръгна безцелно из къщата, после се върна отново в гостната, седна на дивана и се зави с одеялото. Отчаяно се опитваше да приеме факта, че е живяла и преди, че преди много години по свое желание се е отказала от надеждата да стане майка и да има нормален живот, за да живее с един вампир.

ГЛАВА 6

Той стоеше на терасата, подпрял ръце на железния парапет, загледан в тъмните облаци. Щеше да вали. Усещаше влагата във въздуха и далечния тътен на приближаващата буря.

Това бе нощ, която напълно отговаряше на настроението му — мрачно и неспокойно.

Той я бе загубил, бе я намерил и отново я бе загубил.

Прокле се, задето не я бе принудил да приеме Подаръка на мрака. Може би щеше да го презре затова, но щеше да бъде негова. Завинаги. Нямаше да я гледа как остарява и умира за втори път…

Изминаха две седмици откакто бе отишъл в къщата й. Без нея бе изгубил желанието да живее, но гладът го изгаряше, остър като испанска кама, постоянен като слънцето. Усещаше как тялото му отслабва, как разумът му се замъглява. Ала това нямаше значение. Нищо нямаше значение. А утре всичко щеше да свърши.

Запита се равнодушно колко време ще е нужно, за да умре, дали тялото му ще пламне при първото докосване на слънчевите лъчи или дълго ще се гърчи в агония подобно на червей върху нагорещена скала? Дали най-после ще намери покой? Или ще гори вечно в безкрайния и непрощаващ Ад?

Но дори и мисълта да прекара вечността в бездната на прокълнатите и отречените вече не го плашеше, защото той и сега гореше в огън, а пламъците на глада го разяждаха и разкъсваха отвътре.

Една последна храна, унило си помисли той. Дали му се полагаше да се нахрани за последен път?

— Гейбриъл?

Гласът й го накара рязко да се обърне.

— Почуках — каза Сара, но щом зърна лицето му, отстъпи назад и се хвана за облегалката на креслото му. Нямаше нужда да пита какво не е наред. Вече знаеше. Вече го бе виждала в подобно състояние, някога, много отдавна в изоставената къща.

— Върви си — думите излязоха със свистене през стиснатите му зъби.

Тя кимна, възнамерявайки да направи точно това, ала краката й отказваха да й се подчинят, сякаш се бяха сраснали с пода. Не можеше да откъсне очи от лицето му. Той бе облечен с черен пуловер, който подчертаваше бледността на кожата му. Очите му горяха в познатия червен пламък. Ноздрите му бяха издути подобно на вълк, подушил мириса на кръвта…

— Върви си… сега…

— Струва ми се, че вечно се опитваш да се отървеш от мен.

Той впи поглед в нея, опитвайки се да вникне в смисъла на думите й, но миризмата на кръв задушаваше всяка мисъл. С всяка изминала минута изгарящият глад, който бушуваше в него, ставаше все по-силен.

— Последния път имахме късмет — каза Гейбриъл с горчива нотка в гласа. — Но не мога да ти обещая, че и сега ще бъде същото — пое дълбоко дъх искаше му се ръцете му да спрат да треперят. — Защо дойде?

— Трябва да поговорим.

— Да поговорим? — той поклати глава. — За какво?

— За нас, за това какво ще правим.

— Няма за какво да говорим. Върви си, Сара.

— Не мога. Прекарах всяка минута през последните три седмици, припомняйки си друг живот в друго време, нощта, която прекарахме тук, в тази къща. Аз те обичам, Гейбриъл.

Той затвори очи. Думите отмиха горчилката в сърцето му. Сладки думи, най-скъпите думи на света. С мъка се извърна от нея.

— Сара, моля те… върви си.

— Ти се нуждаеш от кръв — докато изговаряше думите изпита внезапното усещане, че преди сто години е изговорила същите думи.

Той щеше да се засмее, ако не се разкъсваше от непоносимо страдание. Някога се бе опитал да я отпрати, но тя упорито бе отказала да си отиде. И ето, че отново се случваше. Дали това не бе орисията на живота му — да я намира и губи, да утолява пъкления си глад с няколко капки от кръвта й, да я гледа как остарява и умира в прегръдките му?

В гърлото му се надигна мъчителен вик. Не, това нямаше да стане отново. Не можеше да го понесе.

— Върви си у дома, Сара. Забрави за всичко това.

Потрепери, когато ръцете й обвиха кръста му, това, че не я чу да приближава, бе знак за слабостта му, Ако тя беше враг, вече щеше да е мъртъв — един забит в сърцето му дървен кол и край. Преди час, дори само преди минути щеше да посрещне с радост смъртта, но сега Сара бе тук и животът отново бе придобил смисъл.

— Вече сме преживявали всичко това, Гейбриъл — промълви младата жена и се притисна до гърба му. — Вземи това, от което се нуждаеш.

— Ами ако този път не успея да се спра, cara? Какво ще стане, ако взема твърде много? Ако взема всичко? — пое дълбоко дъх и потръпна отново. — Ако решиш да останеш с мен сега, не мога да понеса отново да те гледам как умираш. Готова ли си да живееш живота на вампир?

— Не знам. Това ми изглежда ужасен начин на живот.

— Ужасен? — впи поглед в ръцете й, сключени около кръста му. Не бе чак толкова ужасно съществуване, но бе безкрайно самотно. Припомни си времето, когато стана това, което бе сега. Гледаше как хората остаряват и умират, как светът се променя, докато накрая не остана нищо от живота, който бе познавал, от света, в който бе живял преди. Докато изчезна и последният жив човек, който да си спомня за него.

Но когато срещна Сара Джейн, тя изпълни живота му със смисъл.

И сега тя бе тук. Отново.

— Гейбриъл, може би има начин да се излекуваш от това, което си. Искам да кажа, че в наши дни, когато науката е толкова напреднала, може да има някакъв начин.

— Да се излекувам? — той се намръщи. През вековете бе чувал някакви слухове за подобни неща от други вампири, но никога не им бе вярвал, нито пък се бе опитвал да разбере дали са истина. Имаше толкова много да се види, да се научи. Въпреки самотата той се бе наслаждавал на съществуването си, на свръхестествената сила, която притежаваше.

Лекарство? Нищо чудно и да съществуваше, но сега не можеше да мисли за това, не можеше да мисли за нищо друго, освен за необходимостта да накара Сара да напусне къщата, преди да е станало твърде късно, преди гладът да вземе връх.

— Утре можем да поговорим за това — каза той. — Но сега трябва да си отидеш у дома — мъчителен трепет разтърси тялото му. Нейната кръв. Миризмата й го зовеше и той не знаеше колко дълго още ще може да й устои. Усети как зъбите му се удължават в предвкусване на сладкото пиршество. Щеше да бъде толкова лесно да я вземе, да я направи негова за вечността.

— Сара… моля те. Върви си.

Тя неохотно се отдръпна от него. Едва сега забеляза, че навън вали. Светкавици разкъсваха черните облаци; гръмотевици разтърсваха притъмнелите небеса. Колко подходящо, помисли си младата жена, Във всички филми на ужасите винаги имаше буря, когато животът на главната героиня бе в опасност.

Погледна към Гейбриъл. Той продължаваше да стои с гръб към нея и със стиснати юмруци.

— Утре ще бъдеш ли все още тук?

— Какво искаш да кажеш?

— Не си решил да направиш нещо глупаво, нали?

— Глупаво? Не.

— Лъжеш.

Той се обърна с лице към нея.

— Така ли?

— Искаш да умреш, нали? Точно заради това не си се хранил.

„Тя е много проницателна — помисли си той. — Но всъщност винаги е била такава.“

— Не искам да умреш и не искам да страдаш. — Сара отметна косите си и наклони глава. — Вземи това, от което се нуждаеш, Гейбриъл.

Той пристъпи към нея. Очите му излъчваха неземна светлина, устните му се разтвориха и тя видя зъбите му. Бяха остри и много бели.

— Бягай, Сара — дрезгаво прошепна той. — Бягай, преди да е станало твърде късно.

— Не — тя се бореше с надигналия се страх. Той никога не я бе наранявал. Нямаше да го направи и сега.

В следващия миг бе до нея, надвесен над лицето й. Тъмните му очи пламтяха, сграбчи раменете й и притисна устни към гърлото й.

Сърцето й биеше до пръсване, а ударите му отекваха в ушите й по-силно от гръмотевиците. Всяка клетка на тялото й бе изпълнена със страх и предчувствие. Усети остро убождане и в следващия миг я обзе странна умора.

Той пиеше кръвта й. Запита се защо мисълта за това, което прави, не я отвращава, но в следващия миг вече не можеше да мисли за нищо, отдадена изцяло на удоволствието. То се зароди в стомаха й, а сетне се вля в кръвта й подобно на топло и сладко вино. Сара обви ръце около кръста му и се притисна към него, сякаш той бе единственото стабилно нещо в този свят, който внезапно се завъртя в дива вихрушка. Ударите на сърцето й отекваха като удар на барабани в ушите й.

Косата му бе като черна коприна върху лицето й. Изпита болезнен копнеж да я докосне, но нямаше сили да повдигне ръката си. Пръстите й се бяха вкопчили в пуловера му и сякаш усещаше всяка нишка, от която бе изплетен. Пред очите й затанцуваха различни цветове — ярки нюанси на червено, виолетово и синьо.

Главата й се отпусна назад и тя сякаш се понесе по вълните на някакво пурпурно море. Всяка клетка на тялото й пулсираше от сексуално удоволствие.

Когато той най-после откъсна устни от нея, Сара се чувстваше така като че ли се бе отделила от телесната си обвивка.

— Сара?

Тя примигна срещу него. Лицето му заплува пред очите й и тя отново примигна, питайки се защо се чувства толкова странно.

— Сара? Сара!

— Хммм? — втренчи очи в него, въпреки че й бе много трудно да ги държи отворени. Кожата му вече не бе бледа. Бузите му бяха зачервени; жаждата за кръв бе изчезнала от погледа му. Някаква далечна част от съзнанието й каза, че нейната кръв бе причината за преобразяването му.

От гърдите на Гейбриъл се изтръгна тихо проклятие заради ненаситния глад и слабостта, която го бе накарала да вземе това, на което нямаше никакво право. Един ден ще вземе твърде много и това ще я убие.

Отново изруга, взе я в обятията си и я отнесе в кухнята. Напълни чаша с вода, сложи я в скута си и настоя да я изпие цялата. Едва след това я отнесе в спалнята.

— Остани с мен — помоли го Сара. — Остани, докато слънцето изгрее.

— Ще остана.

— Сега твоя робиня ли съм?

— Не.

— Знаеш ли… нямам нищо против да ти бъда робиня.

— Но аз бих имал. Заспивай, Сара.

— Утре вечер ще бъдеш ли тук? Нали няма да се унищожиш? Обещай ми.

— Обещавам.

— Ще намерим някакво лекарство — промърмори тя и притвори клепачи. — Знам, че ще открием. А ако не успеем… ако не успеем…

Сънят я надви и Сара се отпусна в прегръдките му. Той остана заслушан в равномерното й и спокойно дишане.

— А ако не успеем — довърши мисълта й той, — тогава ще посрещнем смъртта заедно, защото аз никога повече няма да се разделя с теб.

Къщата бе необичайно тиха. Сама в бледорозовата спалня и със завивки, придърпани до брадичката, Сара се взираше през прозореца в тъмнината, питайки се какво я е събудило и къде е Гейбриъл. Последното нещо, което си спомняше, бе Гейбриъл, надвесен над нея да й обещава, че няма да се самоунищожи.

Въздъхна дълбоко. Прекара последните три седмици в спомени за един друг живот, опитвайки се да се убеди, че това не е истина, че не е живяла преди. Но дълбоко в себе си бе убедена, че всичко, което й бе казал Гейбриъл, е истина. Тя бе живяла преди, беше го обичала. Обичаше го и сега.

Водена от това убеждение, тя даде под наем къщата си заедно с мебелите на едно младо семейство. След това опакова вещите си и се пренесе в имението. Трудно й бе да повярва, че това се случи само преди няколко часа. Сякаш бяха изминали векове, откакто прекрачи прага на тази къща. Най-после си бе у дома. При Гейбриъл. Това, което би трябвало да й се струва странно и непонятно изглеждаше напълно естествено.

Тя бе живяла преди. Гейбриъл бе неин съпруг и тя се бе върнала при него.

Отново се унасяше в сън, когато усети присъствието му в стаята и в следващия миг той се плъзна под завивките и я взе в прегръдките си.

— Скоро ще се съмне — прошепна той. — Нека те поддържа дотогава.

— Ние ще бъдем винаги заедно, нали?

— Винаги.

Сара се сгуши щастливо до него. У дома, най-после си бе у дома.

Усети как устните му се движат по косите й, чу гласа му, нашепващ името й, говореше на език, който не знаеше и въпреки това разбираше всяка дума.

Стоплена и успокоена, понесена от нежната вълна на любовта, последната мисъл преди сънят да я обори, бе, че го обича, че дори и да бъдат разделени, тя ще го намери отново в един друг живот.

Когато се събуди, вече бе утрин и тя бе сама, но знаеше, че той е там някъде в къщата. Бързо скочи от леглото. Взе си душ, разреса косите си, облече широк пуловер и джинси, обу маратонки и слезе долу. Изяде набързо приготвена закуска, състояща се от чаша чай и препечена филийка излезе от къщата и отиде в библиотеката.

Беше смаяна колко книги са написани за вампирите: „Пълно ръководство за света на безсмъртните“ от Маскети, „Енциклопедия на вампира“ от Бансън, „Легенди за вампирите“, „Факти и измислици“ от Купър, „Ужасът, който идва с нощта“ от Хъфорд, „В търсене на Дракула“ от Макнийли — списъкът продължаваше с книги, в които подробно се описваше как да се унищожи един вампир, как да се защитаваме от вампир, но никъде не откри информация за вампир, който отново да бъде преобразен в човешко същество.

Според една от книгите вампирите винаги бяха облечени в черни смокинги и черни копринени пелерини. Някои автори вярваха, че пелерините са изработени лично от самите вампири.

Сара се намръщи. Гейбриъл наистина се обличаш в черно, но не в смокинг, а тя никога не го бе виждала да носи пелерина… не, не бе истина припомни си тя. Във Франция той винаги носеше дълга черна пелерина, само че бе направена от фин вълнен плат, а не от коприна.

Разгърна старите вестници и вниманието й бе привлечено от едно заглавие от 1980 година: „ВАМПИРИ ВЪРЛУВАТ В АМЕРИКА!“ Според автора вампирите били отговорни за повече от шест хиляди убийства за годината, че полицията разследва десетки случаи на странни убийства, когато кръвта е била източена от телата на жертвите — двойно убийство в Ню Йорк, при което в телата нямало достатъчно кръв дори за кръвна проба; шестима души били убити в Калифорния от някакъв мъж, който по-късно си признал, че изпил кръвта им.

В една книга прочете, че много отдавна хората са вярвали, че мъртвото тяло може да се превърне във вампир, ако някакво животно, например куче или котка, го прескочат. А ако над някой мъртвец прелети прилеп, то тогава той със сигурност се превръща във вампир. Ако на някого му откраднат сянката, той мигом става вампир. Ако някой труп не може да бъде погребан или защото земята не желае да го приеме или поради дяволски козни или защото властите не разрешават, то той без съмнение ще се превърне във вампир.

Сара поклати глава. Как бе възможно хората да вярват в подобни глупости?

И как е възможно самата тя да вярва в прераждането и във вампирите?

Но тя не се съмняваше, че Гейбриъл е такъв; бе видяла доказателството с очите си. И след като някой жив човек може да бъде превърнат във вампир, тогава защо вампирът да не може да бъде отново превърнат в човек? Нямаше да се успокои, докато не откриеше начин, защото съществуваха само две възможности: да изживее отново миналото или да стане това, което бе Гейбриъл, а тя знаеше, че това е нещо, което никога не би могла да направи. Ако имаше възможност да живее вечно, то тя искаше да живее в Рая, заобиколена от радост и щастие и от тези, които бе обичала; не искаше да живее вечно за сметка на другите човешки същества, дори и заради Гейбриъл.

Прекара по-голямата част от деня в библиотеката. Когато се прибра, влезе в кухнята и си приготви нещо за ядене. През цялото време бе изпълнена със странно предчувствие.

Слагаше чиниите в миялната машина, когато усети присъствието на Гейбриъл и в следващия миг той вече бе зад нея, плъзна ръце около кръста й и я привлече към себе си.

Двамата останаха дълго така, ръката й милваше косите му, а той обсипваше с нежни целувки тила й.

— И така — каза накрая той, — какво прави днес?

— Проведох някои разследвания за вампирите.

— О? И какво научи?

— Много неща, но никъде не открих лек против вампирство.

Той я обърна към себе си и леко я целуна по устните.

— Сигурен съм, че каквото и лекарство да откриеш в някоя книга, ако въобще съществува, ще бъде само загуба на време.

— Е, аз нямам намерение да се отказвам. Ти никога ли не си чувал за вампир, който е възвърнал предишното си състояние?

Гейбриъл сви рамене.

— Има различни истории и слухове за вампири, които са се опитвали отново да станат смъртни.

— И получило ли се е?

— Между вампирите се носи легенда, че един от нас е успял да възвърне предишното си съществуване.

— Но това е чудесно!

— Това е само мит, Сара. Доколкото аз знам, нито един вампир досега не се е превърнал отново в човешко същество — притисна я до гърдите си. — За да се превърне във вампир, човек трябва да се намира на самата граница на смъртта. А да се прекоси тази граница никак не е лесно. Това е все едно отново да умреш.

— Не искам да умреш.

Той се засмя тихо и топлият му дъх погали бузата й.

— Аз вече съм мъртъв.

От думите му я полазиха студени тръпки.

— Тогава какво ще правим?

— Познавам един много стар вампир, по-стар дори и от Нина. Той живее във Франция. Ако изобщо съществува някакво лекарство, то Куилън навярно го знае.

— А ако не съществува?

— Не знам, Сара. Знам само, че не искам да видя как отново умираш.

— Ще се върна при теб, Гейбриъл. Щом те намерих в този живот, ще те намеря отново.

— Може би.

— Кога можем да заминем за Франция?

— Не знам дали той все още съществува.

— Можеш ли да го откриеш?

— Ще се опитам. Утре ще му пиша, а след това ще трябва да чакаме и да се надяваме.

Тя го погледна неуверено.

— Мога ли да те попитам нещо?

— Можеш.

— Наистина ли спиш в… ковчег?

— Не. Никога не можах да преодолея отвращението си от тази част от вампирската същност. Спя в голям сандък, направен от бор и макар че по вид и размери прилича на ковчег, това е просто един дървен сандък.

— Къде се намира?

— В мазето. Искаш ли да го видиш?

— Не, не мисля — нави кичур от косата му на пръста си. Имаха нужда от някакво развлечение, от нещо, което да отклони мислите им от вампирите. — Имаш ли видео?

Той се намръщи за миг. Видео? А, видеокасетофон, помисли си Гейбриъл, още едно забележително изобретение на двадесети век.

— Не, защо?

— Помислих, че ще е забавно да седим пред камината и да гледаме някой филм.

— Тогава да го направим.

Два часа по-късно Сара седеше в скута на любимия си и двамата гледаха филма за Дракула. Доста странен начин да забравят за вампирите, тъжно си помисли младата жена.

Първо купиха видео апаратура от най-добрата марка, която се продаваше на пазара, както и стереоуредба. След това отидоха в близкия магазин за видеокасети и взеха няколко.

За Гейбриъл, който никога не бе влизал в подобен магазин, това бе ново преживяване. Обикаляше между лавиците, докато откри тази с филми на ужасите. Погледът му обходи множеството касети с филми за вампири. Избра три, докато Сара търсеше „Танцуващия с вълци“ и „Последния мохикан“. Последното, което купиха, бяха няколко пакета пуканки и кутии със „Севънъп“.

Сега Сара се бе сгушила до Гейбриъл, закрила с ръка лицето си, докато на екрана се изливаха потоци кръв. Веднъж преди години се бе опитала да гледа филм за Дракула и макар да бе завладяна от любовта между Мина и графа, бе отвратена от кръвта и жестокостите. Плака, когато накрая Мина отсече главата на графа.

— Удивително — отбеляза Гейбриъл, когато филмът свърши. — Наистина е удивително.

— А сега може ли да гледаме нещо смешно? — попита тя измъкна се от ръцете му и отиде да смени касетата.

Гейбриъл погледна към другите касети с филми за вампири, които бяха подредени отгоре на масичката и сви рамене.

— Ако искаш, можем по-късно да гледаме друг филм за вампири — предложи Сара, — макар че сигурно ще сънувам кошмари.

— Та ти живееш с вампир, Сара — тъжно й напомни той. — Ако това не те кара да сънуваш кошмари, съмнявам се, че някой от тези глупави филми би могъл да ги предизвика.

Тя се нацупи.

— Много смешно. Ще отида да донеса пуканките.

Погледите им се срещнаха и тя разбра за какво си мислеше в момента — едно толкова обикновено нещо като пуканките по някакъв начин подчертаваше огромната бездна, която ги разделяше.

— Да ти донеса ли чаша вино?

Гейбриъл кимна и тя изчезна в кухнята. Трябва да намерят някакво лекарство, помисли си Сара, докато изсипваше пуканките. Трябва! Той може и да беше безсмъртен, но съществуването му бе толкова самотно. А тя искаше да се разхожда с него из парка в студен дъждовен ден, да тичат заедно по пясъка, огрени от слънчевите лъчи, да отидат в зоопарка, да обикалят музеите, да заминат на екскурзия до Големия каньон. Искаше да се любят през деня, да заспива в прегръдките му и да се събужда от целувките му. Искаше да има деца от него, да остареят заедно…

Остави купата с пуканките и взе бутилката с вино. Винаги червено вино. Цветът на кръвта.

Погледна през кухненския прозорец и си припомни живота с Гейбриъл. Отначало бе прекрасно. Тя бе обикнала замъка и Испания, а любовта й към Гейбриъл не познаваше граници. Той й показа света и това, че трябваше да прекарва дните сама, бе нищожна цена в сравнение с радостта, която изпитваше в прегръдките му през нощта. Но колкото и прекрасна да бе едната половина от живота й, другата бе истинско мъчение. Беше ужасно да вижда как остарява, а Гейбриъл остава вечно млад.

Когато започна да прилича повече на негова майка, отколкото на негова съпруга, двамата престанаха да излизат заедно от замъка — нямаше как да обяснят факта, че всички наоколо остаряват, а Гейбриъл не се променя.

И въпреки това той я обичаше до самия край. Никога не й бе липсвало нищо; бе достатъчно само да спомене, че иска нещо и то бе нейно. През последната година от живота й, когато бе много стара и немощна, той се бе грижил за нея нежно и всеотдайно. Беше я молил да не го напуска, да приеме Подаръка на мрака, но тогава вече бе твърде късно. Тя бе много стара и въпреки че не желаеше да умира, не искаше да живее вечно като стара жена. Убедена, че е направила правилния избор, Сара издъхна спокойно в ръцете на любимия си. Лицето му, останало недокоснато от годините, бе последното нещо, което видя на земята.

Сега отново бе с него и ако двамата не успееха да открият начин, за да го направят отново смъртен, тя трябваше да реши дали да умре за втори път или да стане като него.

Протегна ръка към купата с пуканки, когато усети присъствието му. Насили се да се усмихне и се извърна към него.

— Не е нужно да решаваш тази вечер, Сара — тихо рече Гейбриъл. — Не тази вечер, нито тази година, нито следващата.

— Знам, но… не знам какво да правя.

— Ела да гледаме филма, който избра.

Тя го последва в гостната, настани се отново в скута му и се опита да се съсредоточи върху усилията на Мег Райън да се срещне с Том Ханкс, но думите нямаха смисъл, а шегите й се сториха плоски. Пуканките се превръщаха на пепел в устата й. Не искаше да прекара следващата година, опитвайки се да реши какво да прави. Не желаеше да се тревожи непрекъснато за това и то да виси като постоянна заплаха над главата й. Искаше да вземе решение сега и окончателно.

Отмести купата изключи телевизора и се извърна към Гейбриъл.

— Смятам, че ако не открием някакво лекарство, ще трябва да ме превърнеш в това, което си ти.

— Ами ако ме намразиш?

— Не мисля, че някога бих могла да те намразя.

— Може би не, но ако грешиш, Сара? Не бих могъл да понеса омразата ти, която да ме преследва през остатъка от съществуването ми — обхвана лицето й с длани и я целуна. — Ще видя дали мога да вляза във връзка с Куилън. След като получим известие от него, ще решим бъдещето си.

Сара кимна. Няма да мисли за това, докато не получат вест от онзи вампир във Франция. А дотогава… Усмихна се на Гейбриъл, хвана го за ръката и го поведе по стълбите към спалнята. Дотогава ще прекара всяка минута, за да опознае невероятния мъж, който бе неин съпруг.

ГЛАВА 7

Тъй като не й харесваше да прекарва дните си, без да върши нищо, Сара реши да си намери работа. Повдигна въпроса една петъчна вечер, докато двамата седяха в кухнята и играеха на руми.

Не очакваше Гейбриъл да се противопостави, но той го направи. При това доста енергично.

— Знам, че жените в твоята епоха не са работили, но аз имам нужда да свърша нещо — опита се да го убеди Сара. Поклати глава, трябваше да го накара да разбере.

— Прости ми — той захвърли картите на масата и се изправи. — Не ми бе хрумвало, че си нещастна тук.

— Не съм нещастна — побърза да го увери тя. — Само отегчена — погледна го, внезапно обзета от любопитство. — Ти си живял стотици години. Какво си правил, за да ти минава времето?

— Най-различни неща, някои от които ще ти е трудно да повярваш.

— Като например?

— Няколко години бях шпионин за един от френските крале. Сега не мога да си спомня точно кой. Да се промъкваш и да дебнеш в сенките бе идеалното занимание за човек, който винаги трябва да живее в тъмнина. За известно време бях рицар, а след това придворен певец…

— Придворен певец!

— Казвали са ми, че притежавам добър глас.

— Би ли пял за мен? — попита младата жена.

Той я изгледа за миг и изражението на лицето му омекна.

— Аз вече съм пял за теб.

— Пей сега. Моля те.

Гейбриъл помълча, а след това запя стара италианска балада за несподелената любов.

Гласът му бе дълбок, мелодичен, завладяващ. Пееше на италиански, но с такова чувство, че Сара без усилие разбра посланието на песента. Гласът му я обви, мек като светлината на свещите, тъжен като прощалните ласки на любим мъж.

В главата й нахлуха спомени. Спомени за Гейбриъл, който идва при нея в мрака на нощта и й пее, докато я държи в обятията си, а двамата танцуват в стаята й в сиропиталището. Той я бе накарал да се почувства обичани, закриляна. Красива. Гейбриъл. Как е могла да забрави магията на докосването му, силата и красотата на гласа му?

Той протегна ръка, тя я пое и се изправи. Той дълго я гледа в очите, богатият му глас я обгръщаше като кадифе и двамата се понесоха из стаята.

Изминалите години се стопиха и тя отново бе младо момиче изпълнено с горчивина, защото не може да ходи и да танцува. Тогава Гейбриъл бе нахлул в живота й и целият й свят се бе преобърнал.

— Колко красиво! — промълви тя, когато песента заглъхна. — Сигурно си бил най-търсеният певец за времето си. Не се съмнявам, че жените са припадали в краката ти.

— Имаше такива, които плащаха много щедро за таланта ми — призна Гейбриъл. — Някой със златни монети, а други… — сви рамене, но бе ясно какво имаше предвид.

— Не се съмнявам, че си натрупал огромно богатство — сухо отбеляза Сара.

— Не се налагаше да работя.

Хвана я за ръката и я поведе към гостната. Отпусна се в единственото кресло в стаята и я привлече към себе си. Настроението му внезапно се помрачи при спомена за богатството, което му даде Нина в нощта, в която го превърна във вампир. В последвалите години той многократно го бе увеличил с успешни инвестиции. „Парите винаги са били последната ми грижа“ — помисли си той.

— Предполагам, че и аз няма нужда да работя — каза Сара, — но ми се иска да върша нещо. Не можеш ли да разбереш?

Той разбираше, но идеята тя да работи и да се движи в света на смъртните, никак не му харесваше. Знаеше, че желанието му да я държи вкъщи бе отживяло и старомодно, също като каретите и газовите лампи. Но въпреки това все още му бе много трудно да възприеме изискванията на модерния свят.

— А няма ли нещо, което да правиш у дома, което да запълва времето ти? — попита той.

— Е, предполагам, че бих могла да се опитам да обзаведа къщата — огледа почти голата стая. — По-голямата част от стаите са празни.

— Прави каквото искаш — съгласи се Гейбриъл, доволен, че тя толкова лесно се предаде. — Купи каквото поискаш, не мисли за парите. Единственото, което искам, е да бъдеш тук, когато се събудя.

Сара се замисли дали да не му възрази. В крайна сметка тя бе независима жена, свикнала да прави това, което си пожелае. Ако искаше да работи, той не можеше да я спре. Съвременните жени не бяха послушни робини, длъжни да се подчиняват на заповедите на съпрузите си, така както са били по времето на Гейбриъл.

Но дали наистина имаше смисъл да спори? Тя искаше да бъде тук, когато той се събуди, да прекарва всеки миг с него. А дълбоко в душата си всъщност не искаше да работи. Разбираше, че това бе остаряло разбиране и не се ползваше с популярност сред жените от деветдесетте години на двадесети век, но да бъде само „домакиня“ всъщност й харесваше. Какво би могло да бъде по-важно от това да създаде уютен дом за човека, когото обичаше?

Пазаруването бе нещо, което Сара вършеше добре и тя се впусна да обикаля магазините. Гейбриъл й бе казал да не мисли за пари и тя задоволяваше всяка своя прищявка и купуваше всичко, което й харесаше.

Като дете бе прекарала цели часове да си измисля най-различни истории и сега, докато купуваше мебели за къщата, тя си представяше, че двамата с Гейбриъл са нормална съпружеска двойка.

Докато обикаляше магазините, се преструваше, че Гейбриъл — като всеки друг съпруг — е на работа, вместо да спи в мазето. Пазаруваше из най-скъпите магазина из града, а когато не откриеше това, което търсеше, посещаваше и антикварните магазини. Купи кръгла дъбова масичка и два стола, красив старинен скрин, разтегателна маса за трапезарията.

Животът следваше своя ход. Горещият и влажен август отстъпи на топлия септември. Когато й омръзнеше да пазарува, Сара плуваше или си почиваше край езерото с роман в ръка. Понякога яздеше Некромант в двора, наслаждавайки се на чувството за простор. Той бе красив кон, с великолепна осанка, лъскава черна като абанос козина и мека като коприна грива.

Привечер приготвяше вечеря, взимаше душ и отиваше в гостната да чака Гейбриъл. Представяше си, че той се завръща от уморителен ден в службата си, вместо да се надига от мъртвешкия си сън.

Беше приятен и спокоен живот, помрачен единствено от факта, че веднъж в седмицата, след полунощ, Гейбриъл напускаше къщата. През тези часове, тъй като знаеше, че Гейбриъл отива да се храни, на Сара й бе трудно да се залъгва с мисълта, че двамата са обикновена двойка.

Сега бе една от тези вечери. Тя го гледаше как облича дълъг черен шлифер и нахлузва черни ръкавици от ярешка кожа.

С отвращение си представи как тези ръце в мека кожа се обвиват около някоя бедна нещастна жена, докато той пие от кръвта й.

— Наистина ли се налага да го правиш? — думите сами се изплъзнаха от устата й. — Не може ли просто да откраднеш някоя банка с кръв?

— Предпочитам да е прясна — рязко отвърна той.

— Мога да я затопля в микровълновата печка — подхвърли шеговито тя, надявайки се да смекчи суровия поглед в очите му. — Нещо като бърза вечеря.

Извърна глава, не можеше да повярва, че е способна да се шегува с нещо толкова отвратително.

— Аз съм такъв, Сара — тихо рече той, — не можеш ли да го приемеш?

Тя изхлипа, хвърли се в прегръдките му и обви ръце около кръста му.

— Всъщност няма значение — пламенно го увери. — Но как си могъл ти да го приемеш?

От гърдите му се изтръгна дълбока въздишка.

— Това е много силна нужда, Сара, която не може да бъде пренебрегната. Така оцелявам. В началото се опитвах да не й обръщам внимание, но болката е непоносима. Не може да се сравни с никакво мъчение.

— А ти… убил ли си много хора?

Той нежно я прегърна.

— Аз съществувам от много време. Вече не е необходимо да убивам, за да оцелея, cara. Не се нуждая от толкова много кръв, както когато за пръв път бях създаден. Хората, от чиято кръв взимам, не чувстват никаква болка, а след това не си спомнят нищо.

— Хипнотизираш ли ги?

— Детска игра за един вампир — тъжно се усмихна той.

— Преди време имаше една статия във вестниците — някаква жена твърдеше, че е била нападната от мъж, който приличал на Дракула…

Гейбриъл тихо изръмжа.

— Понякога се случва жертвата да запомни преди да успея да го изтрия от паметта й.

Целуна я по челото, притисна я към себе си и после я пусна.

— Няма да се бавя.

Сара кимна, без да го поглежда. Знаеше, че той иска да види очите й, да прецени реакцията й. Би трябвало вече да е свикнала, помисли си младата жена, но защо й бе толкова трудно да го приеме? В предишния си живот бе знаела какво представлява той и го бе приела без колебание. Защо не може да го направи и сега? След като беше същата жена, защо не мислеше по същия начин? Дали бе възможно душата да остава непроменена, но не и разумът и разбиранията за живота?

— Няма да ти позволя да си отидеш отново, Сара — гласът му бе пресипнал и в него се усещаше някаква нотка на съжаление. — Ако някога почувстваш, че повече не можеш да приемаш това, което съм и искаш да се освободиш от мен, можеш да ме унищожиш.

— Не бих могла!

— Аз няма да ти позволя да си отидеш от мен.

Очите му сякаш я изгаряха. Това бе поглед, който я плашеше много повече от жаждата за кръв, която бе виждала да гори в очите му.

— Съществуват три начина да се убие, вампир, Сара. Да го прободеш с дървен кол в сърцето. Да отрежеш главата му. Да го изложиш на слънчевите лъчи.

Тя усети как кръвта се отдръпва от лицето й.

— Не…

— В мазето има един малък прозорец. Ако някога пожелаеш да се освободиш от мен, ще трябва само да махнеш дъската, която го закрива. Природата що се погрижи за останалото.

— Престани! Не искам да слушам повече!

Гейбриъл бръкна в джоба си извади голям месингов ключ и го пъхна в ръката й.

— За вратата на мазето.

— Не го искам!

— Задръж го. Може да дойде ден, когато ще ти потрябва.

— Гейбриъл, ти ме плашиш.

— И би трябвало да си уплашена — горчиво рече той. — Та аз съм чудовище.

— По дяволите, мразя, когато говориш по този начин! Ти си толкова чудовище, колкото и аз!

— Тогава защо се страхуваш?

Искаше да го отрече, но не можеше. Дълбоко в себе си тя наистина се страхуваше, но не от самия него, а от това, което представляваше.

— Какво стана? — попита тя, когато видя болката изписана на лицето му. — Какво се промени. Заради това, което казах преди малко ли? Ако е така, съжалявам. Просто мразя да мисля за това, което си длъжен да правиш, за да оцелееш.

— Разбирам, cara — тихо я увери той. — Разбирам по-добре отколкото си представяш.

— Обичам те — прошепна тя и сякаш като с магическа пръчка всичко отново стана хубаво както преди.

— Моля се дано да не съжаляваш за това — промърмори Гейбриъл и излезе от стаята. Дългите поли на шлифера му се развяха след него подобно на черна мъгла.

С часове кръстосва из улиците с рамене, прегърбени под дългия черен шлифер и мисли мрачни като нощта. Някъде трябваше да има отговор, някакъв начин да сподели живота на Сара. Ала колкото и да искаше да бъде смъртен заради нея, дълбоко в сърцето му се таеше страх от смъртта, от последната среща със сила, която бе много по-голяма от собствената му мощ. Страх от съда. От вечното проклятие. Колко ли века ще трябва да прекара в чистилището, за да изкупи греховете си против човечеството?

Вървеше нагоре по хълма към имението, когато го почувства — усещането, че не е сам, че наблизо се намира друг безсмъртен.

Той спря и впери поглед в мрака, докато чуждото присъствие стана по-силно.

Те изникнаха от сенките, двама мъже и една жена. За миг се втренчиха в него, после по-високият заговори пръв:

— Ти изпрати за мен, Джовани и аз съм тук.

— Но не си сам.

— Доведох двама новопосветени.

Погледът на Гейбриъл се спря на другите два вампира. Единият бе младеж на не повече от двадесет години, с къдрава руса коса и бистри кафяви очи. Той бе любопитен и едновременно с това явно се страхуваше. Стоеше близо до своя господар и Гейбриъл се запита как е намерил смелост да прекоси дълбоката пропаст от живота към смъртта и да се върне обратно.

Сетне погледна към жената и за миг изпита чувството, че гледа в миналото. Тя притежаваше тъмните очи на Нина, дългата й черна коса, същата високомерно вирната брадичка. Мигом разбра, че тя бе жена напълно доволна от съществуването си на вампир, жена, в чието сърце мракът обитаваше много преди дай бе даден Подаръкът на мрака.

Гейбриъл пое дълбоко дъх, опитвайки се да се успокои с мисълта, че Нина отдавна е мъртва.

— Къщата ми е горе на хълма — каза той.

Куилън кимна, един жест, който говореше по-красноречиво от всякакви думи — Гейбриъл разбра, че вампирът вече знаеше къде е домът му.

— Жената знае ли какъв си?

— Да.

Старият вампир се изненада.

— И го приема?

— Дотолкова, доколкото е възможно за един смъртен.

— Тя знае ли, че си изпратил за мен?

— Да.

Куилън отново кимна. Гейбриъл пое към имението, убеден, че останалите трима ще го последват.

Сара го чакаше на входната врата с усмивка на устните. Ала тя бързо угасна, когато видя трите фигури, облечени в черно, които последваха любимия й в къщата.

Вампири. Веднага разбра какви са. Заедно с тях в къщата нахлу мъртвешки хлад.

— Сара, това е Куилън.

Куилън. Вампирът от Франция. Беше висок и слаб, със смъртнобледо лице. Хлътналите му зелени очи блестяха с неугасим огън. Косата му бе дълга, права и кафява, прошарена тук-там със сребърни нишки.

— Mademoiselle… — вампирът се наведе над ръката й. — Позволете ми да ви представя учениците си — Делано и Сидел.

Сара се усмихна принудено и кимна към двамата му спътници. Младежът й отвърна с несигурна усмивка, но погледът на жената бе мрачен и студен. И жаден.

Делано. Име, което означаваше „от нощта“. Много подходящо за един вампир, помисли си Гейбриъл и поведе гостите си към салона, където ги покани да се настанят удобно.

— В писмото си ти ме питаш за едно лекарство — Куилън пристъпи направо към въпроса.

— Да.

— Сериозно ли те интересува това, Джовани?

— Да.

Куилън погледна към Сара.

— Предполагам, че желанието ти да се превърнеш отново в смъртен е заради тази жена.

Гейбриъл кимна.

— Може ли да стане?

— Съществува една формула, за която се говори, че дава резултат, но аз не познавам вампир, който да е оцелял. Тези, които са се опитали, са загинали от дълга и мъчителна смърт.

— И какво представлява тази формула?

— Благодарение на нея се приготвя, смес от билки и подправки. Те трябва да се смесят от ръката на бяла вещица в навечерието на празника на Хелоуин по време на пълнолуние и получената смес да се изпие от вампира при първата светлина на зората.

Гейбриъл потрепери. Вече бе изпитал парещото докосване на слънцето, което макар и кратко бе безкрайно мъчително. Не искаше да мисли за страшната агония, която бяха изстрадали онези вампири, преди смъртта да ги призове.

— Имаш ли списък на съставките? — попита той. Куилън кимна.

— Но искам да те посъветвам да помислиш много внимателно, преди да се решиш на това, Джовани. Пътуването от живота към смъртта е опасно. Обратният път към живота на смъртните винаги е бил фатален.

— Защо искаш да се откажеш от Подаръка на мрака? — дръзко попита Сидел, а черните й очи предизвикателно блеснаха. — Защо искаш да прекараш няколко години с тази жалка смъртна и след това да умреш, след като можеш да имаш всички жени на земята?

— Сидел! — строго се обади Куилън. — Искам да ти напомня, че сме гости в този дом. Няма да търпя нахалното ти държание!

Жената впи поглед в Гейбриъл. Преди да сведе глава, в тъмните й очи блесна страстен копнеж.

„Тя желае Гейбриъл — помисли си Сара. — Не кръвта му, а тялото му.“

— Ако не можеш да понесеш раздялата с тази смъртна, не е ли по-лесно да я направиш една от нас?

— Тя не го желае — отвърна Гейбриъл.

В очите на Куилън проблесна изненада.

— Нейното съгласие не ти е необходимо.

Сара ахна смаяно, уплашена от хищническия пламък в очите на стария вампир, от студенината в гласа му. Сидел се наведе напред.

— Кажи ми, Джовани — измърка тя, — някога превърнал ли си смъртен във вампир?

— Не.

— Никога? — изненадано попита Куилън. — Сигурно за изминалите четиристотин години си се чудел какво ли ще изпиташ, ако го направиш.

— Чудел съм се. — Гейбриъл взе ръката на Сара и я стисна успокоително. — Но няма да го направя против волята й.

— Предполагам, че това е твое решение.

— Не, нейно е.

— Възхищавам се на себеотрицанието ти.

— Никога ли не си пожелавал кръвта й? — внезапно попита Сидел, този път искрено заинтригувана.

— Разбира се, че съм я пожелавал — призна Гейбриъл.

Сидел хвърли презрителен поглед към Сара.

— Нима тя не иска да ти я даде?

Сара се изправи, стисна ръце в юмруци, присви очи и изгледа свирепо другата жена.

— Махай се от къщата ми!

Сидел скочи на крака.

— Как се осмеляваш да ми говориш с този тон?

— Махай се!

— Сара — Гейбриъл се изправи и сложи ръка на рамото й. — Успокой се.

— Няма да се успокоя! И няма да стоя тук и да гледам как това същество те гледа лакомо, сякаш си узрял плод!

— Сара — гласът му бе тих, но предупредителен.

Куилън плавно стана от стола.

— По-добре да си вървим, Джовани — каза той. — Смятам, че е по-разумно следващия път да се срещнем някъде другаде.

Гейбриъл се замисли.

— В подножието на хълма има празна къща. Ще ви чакам там утре вечер.

Куилън кимна.

— След полунощ?

— Часът на вещиците — замислено отвърна Гейбриъл. — Много подходящо време за подобна среща.

Куилън се поклони галантно на Сара.

— Извинявам се за грубостта на Сидел. Au revoir, mademoiselle, Джовани — изгледа остро двамата си ученици, обърна се и напусна стаята. Делано припряно го последва.

Сидел се запъти бавно към вратата. На прага спря и се обърна. Погледът й откровено го подканяше.

— Au revoir, cherie — тихо изрече. Отправи презрителен поглед към Сара и излезе, предизвикателно полюшвайки бедра.

— Що за нахалство! — възмутено възкликна младата жена. — Изпитвам желание да й избода очите!

— Не е много разумно за един смъртен да предизвика гнева на вампир, Сара — сухо отбеляза Гейбриъл. — Дори и да се отнася за млад вампир като Сидел.

— Може би искаш да я последваш? — гневно го изгледа Сара. — Сигурна съм, че те чака отвън!

— Сара…

— Не можеше да откъсне поглед от теб.

— Аз ли съм виновен?

— Да! Ако не беше толкова дяволски красив…

Той се засмя, а в очите му заиграха весели пламъчета.

— Ти ревнуваш.

— Дяволски си прав!

— Искаш ли да я унищожа?

Каза го толкова спокойно, че тя не бе сигурна дали не се шегува. Ала когато погледна в очите му, разбра, че е напълно сериозен.

— Би ли го направил?

Той сви рамене.

— Ако искаш.

— Не.

— Не бива да ревнуваш, cara. Моето сърце ти принадлежи — погледът му, тъмен и страстен, се спря на лицето й. — Само на теб. Винаги е било така и винаги ще бъде.

Думите му, тихи, но искрени, я накараха да осъзнае колко глупав бе гневът й.

Въздъхна, отиде при него, настани се щастливо в прегръдките му и положи глава на гърдите му.

— Какво смяташ да правиш?

— За какво?

— Имам предвид лекарството.

— Не знам, трябва първо да го видя — но вече бе решил, че ще опита независимо от опасността. Не можеха да продължават по този начин. Ако не можеше отново да бъде смъртен, тогава може би щеше да бъде по-добре да прекрати съществуването си. След време Сара ще го забрави. Ще се омъжи отново и ще има деца, за които той знаеше, че копнее.

— Мисля, че може би трябва да забравиш за него. Не искам да рискуваш живота си заради мен. Ако лекарството не подейства, ти ще бъдеш в смъртна опасност.

Той кимна, припомняйки си докосването на слънцето до лицето и ръцете му, разкъсващата болка, страха, че ще бъде изпепелен от пламъците, преди да успее да се върне в мазето.

— Ела — промълви той и я залюля в прегръдките си. — До изгрев слънце остават само няколко часа и искам да ги прекарам с теб.

Сара се сгуши до него, но бе неспокойна. Беше толкова сигурна, че лекарството ще реши всичките им проблеми. А сега й се струваше, че то е по-лошо от болестта.

Гейбриъл я целуна, ръцете му се плъзнаха по тялото й, смъкнаха дрехите й. Устните му обсипваха с нежни милувки гърдите й, отнасяйки я в един свят, който бе само за тях двамата и който изличаваше всяка мисъл; съществуваше единствено докосването на ръцете му, мекото кадифе на гласа му, нашепващ, че я обича, че ще я обича до самия край на съществуването си…

ГЛАВА 8

През целия ден Сара бе като на тръни и нито за миг не можа да се съсредоточи върху каквото и да било. Единственото, за което можеше да мисли, бе, че Гейбриъл щеше да се срещне с Куилън в полунощ; щяха да получат формулата. „Остават само две седмици до празника Хелоуин — каза си Сара. — Само две седмици, за да вземем решението, което навярно завинаги ще промени живота ни.“ Куилън бе казал, че пътуването назад към живота досега винаги е било фатално. Достатъчно силно ли искаше Гейбриъл да стане отново смъртен, че в името на това да рискува живота си? Ако лекарството не подейства, любимият й щеше да умре от ужасна смърт. Той й бе казал, че в този живот няма да позволи тя да си отиде, че няма да стои и да гледа безпомощно как тя умира, така че имаха само две възможности: да намерят начин да го излекуват от това, което представляваше той или тя да стане вампир… А Сара бе сигурна, че това бе нещо, което никога не би могла да направи.

Може би Куилън беше прав и Гейбриъл трябваше да я превърне в безсмъртна против волята й. Навярно щеше да приеме свършения факт, но още докато мислеше за това, бе убедена, че никога няма да му прости — независимо колко трудно и мъчително бе решението, тя бе длъжна да го вземе сама.

Никога досега денят не бе минавал толкова бавно. Сара се опита да чете, да гледа телевизия, но се чувстваше твърде неспокойна, за да седи на едно място. Обикаляше из гостната и нетърпеливо поглеждаше към небето. Искаше й се слънцето да залезе по-скоро и Гейбриъл да дойде при нея. Имаше нужда да се сгуши в прегръдките му, да чу гласа му, който да я увери, че всичко ще бъде наред.

Когато сенките се удължиха, тя излезе на терасата, за да изпрати залязващото слънце.

Последните лъчи още чезнеха в небето, когато усети присъствието му. Сърцето й се изпълни с радост, тя се втурна вътре и се хвърли в обятията му.

— Прегърни ме! — извика младата жена. — Прегърни ме силно и никога не ме пускай!

— Сара, какво има?

— Страх ме е.

— От какво?

— Не знам. Не отивай тази нощ. Забрави за лекарството. Остани с мен.

— Cara…

— Моля те.

— Трябва да опитам, Сара. Ако има някакъв шанс, аз трябва да опитам — повдигна главата й. — Нали това искаше.

— Вече не.

— Тогава аз го искам.

— Не ти вярвам! Правиш го заради мен и много добре знаеш, че е така!

— Искам двамата да бъдем заедно не само през нощта. Искам отново да живея като обикновен човек, да се разхождам под слънцето и да бъдеш до мен.

— Ами ако лекарството не подейства?

— Тогава ще трябва да продължиш с живота си. Ще срещнеш човек, който ще те обича, и ще те дари с деца.

— Не!

— Ти ме намери в този живот, cara. Възможно е и аз да те намеря в смъртта.

Той я отнесе в спалнята и я люби бавно и нежно, наслаждавайки се на всяко усещане, съхранявайки го завинаги в душата си. Ако лекарството не подействаше, му оставаха само две седмици живот. За него, който бе оцелял повече от четиристотин и петдесет години, две седмици бяха само миг.

А колко бързо се нижеха сега часовете!

Полунощ наближи, без да се усетят.

Отпусната в леглото, Сара го наблюдаваше как се облича. Той излезе от стаята и когато се върна, бе наметнал пелерината си.

— Няма да се бавя — обеща, наведе се и я целуна. — Пази леглото топло за мен.

Тя преглътна риданието си. Леден страх бе сковал сърцето й имаше чувството, че никога повече няма да го види.

Вратата се отвори пред мълчаливата му заповед. Той остана за миг на прага, а сетивата му изучаваха тъмнината на къщата.

— Влез, Джовани.

Гласът на Куилън. Дълбок. Хищнически. Смъртоносен.

Гейбриъл твърде късно разбра, че не е дошъл сам.

От сенките изникнаха три вампира; четвъртият се материализира зад него, преграждайки пътя към вратата. Всички бяха новопосветени и го заобиколиха подобно на вълци изгладнели през дългата зима. Острите им бели зъби блестяха в мрака, а очите им горяха с кървави пламъци.

Гейбриъл застина; по гърба му полазиха ледените тръпки на страха.

— Какво искате?

— Не можем да ти позволим да се върнеш в редиците на смъртните — решително заяви Куилън — ти познаваш нашите навици и слабости. Не можем да рискуваме да се обърнеш против нас.

— И защо да го правя? Какво ще спечеля?

Старият вампир сви рамене.

— Всичко. Нищо. Както казах, не можем да рискуваме.

Гейбриъл погледна през рамо. Един висок и слаб вампир стоеше зад него, стиснал дървен кол.

— Значи сте решили да ме унищожите.

Куилън кимна.

— Остър кол в сърцето винаги е бил най-сигурният и предпочитан метод.

Гейбриъл се страхуваше, а това никак не му харесваше.

— А какво ще стане с жената?

— Тя също ще умре. Докато разговаряме, Делано и Сидел са на път към къщата.

— Не! — извика той.

— Ние сме оцелели хиляди години само защото никога не сме позволили на смъртните да узнаят за нашето съществуване. Те може да го подозират. Може да са видели или чули нещо, за което нямат, логично обяснение, но и самите те не искат да повярват. Жената ще умре.

— Куилън, моля те…

— Твърде късно, Джовани.

Те приближиха към него и затвориха кръга. Но Гейбриъл бе умен и действаше светкавично иначе не би оцелял толкова дълго. През всичките четиристотин шейсет и четири години на своето съществуване не се бе доверявал на нито един вампир, единствено на двама смъртни.

Изръмжа и се хвърли между двамата вампири, застанали пред него. Докато бягаше по стълбите, водещи към втория етаж, ръката му се стрелна в гънките на пелерината.

Завъртя се и стреля четири пъти с пистолета. Куршумите, направени от сребро, се забиха в телата на вампирите със смъртоносна точност. В следващия миг Куилън се озова до него и изби пистолета от ръката му. Вкопчени един в друг, двамата се изтърколиха надолу по стълбите. Куилън, по-тежък и по-стар, се озова отгоре, когато се приземиха в подножието на стъпалата.

Ръцете му се сключиха около гърлото на Гейбриъл, притискайки го с цялата тежест на тялото си към пода. Зъбите му се оголиха и той се надвеси над Гейбриъл.

— Не се опитвай да се бориш с мен, Джовани — задъхано изрече и едната му ръка се отпусна, за да вземе дървения кол, който младият вампир бе изпуснал. — Вече е твърде късно, за да спасиш жената, а след миг ще се присъединиш към нея…

Сара чу, че входната врата се отваря и въздъхна с облекчение. Той се бе върнал!

Седна в леглото и оправи припряно косите си. Сърцето й щеше да се пръсне от щастие. Страховете й се оказаха напразни, а лошите предчувствия — лъжовни.

Тогава чу стъпките по стълбите.

Непознати стъпки.

Огледа стаята, търсейки някакво оръжие, но напразно. Промълви молитва, скочи от леглото и изтича в банята.

Заключи вратата и трескаво започна да рови из шкафчетата, но най-опасното нещо, което откри, бе един сешоар.

Отчаяна, тя повдигна нощницата си и се прехвърли през прозореца. Зад гърба й някой заудря по вратата, а след това се разнесе гласът на Сидел, тих и подканващ.

— Пусни ни, Сара. Гейбриъл е мъртъв, а ти няма къде да се скриеш.

Мъртъв! Не! Не може да е мъртъв. Тя се плъзна по наклонения покрив, хвана се за надвесените над него клони на дървото и внимателно се спусна по тях.

Да се скрие. Трябваше да се скрие. Но къде?

Чу трясък, когато вампирите разбиха вратата на банята. След миг зърна лицето на Сидел на прозореца.

Инстинктът за самосъхранение сякаш й даде криле и Сара хукна към оградата. Никога досега не бе скачала върху гърба на кон, но сега го направи. Вкопчи се в гривата на жребеца и впи колена в лъскавите му хълбоци. Некромант с лекота прескочи оградата и препусна към задната порта.

Когато стигнаха до високата тухлена стена, Сара отвори с треперещи ръце желязната порта, сетне смушка отново жребеца и двамата се понесоха в нощта.

Чу Сидел да я вика, но продължи да се носи в галоп. „Гейбриъл — отчаяно си повтаряше тя, — трябва да намеря Гейбриъл!“

Чаткането на копитата на Некромант зловещо отекваше в тишината.

Когато стигнаха до подножието на хълма, конят изпръхтя изцвили и подплашено заора с копита. Сара извика, когато две тъмни сенки се прокраднаха зад нея. Делано и Сидел! Как бяха успели да я настигнат толкова бързо?

Младата жена скочи на земята и се затича към входната врата на празната къща. Бутна стремително вратата и нахлу вътре.

— Гейбриъл!

— Тук съм.

Озърна се, опитвайки се да види нещо в тъмнината. Усети как двамата вампири влязоха зад нея. В същия миг го зърна. Той се бе облегнал на стълбата. Лунната светлина се процеждаше през стъклената врата от дясната му страна.

— Гейбриъл? — Сара се спусна към него, забравила за Делано и Сидел. Тогава забеляза мъртвите вампири, проснати на пода. Повдигна й се, когато видя тялото на Куилън. Един дървен кол стърчеше от гърдите му, забит в сърцето му.

— Какво се случи?

Но Гейбриъл не гледаше към нея, а се взираше във вратата.

Страхувайки се от гледката, Сара плахо се озърна през рамо.

Силуетите на Делано и Сидел ясно се очертаваха и дори оттук Сара ясно виждаше очите им, пламнали от жаждата за кръв.

— Дървения кол, Сара — тихо рече Гейбриъл. — Вземи го.

Тя го погледна, сякаш бе полудял. Тялото й се разтърси от ужас само при мисълта да издърпа дървото от тялото на вампира.

— Направи го! — изсъска Гейбриъл и чак тогава тя забеляза колко бледо бе лицето му.

Погледът й обходи тялото му и Сара видя тъмната кръв, почти черна, която капеше от ужасната рана на гърдите му.

— Побързай! — настоятелно прошепна той.

Тя погледна към Делано и Сидел, видя гнева изкривил лицата им. Кървавочервени сълзи покапаха от очите на Делано, когато видя тялото на своя господар.

Сара затвори очи, хвана с две ръце дървения кол и го издърпа от тялото на Куилън. Изтича при Гейбриъл.

— А сега какво? — попита тя, но всъщност не се нуждаеше от отговор. Всичко, което трябваше да знае, бе изписано върху лицата на вампирите, които бавно влязоха и затвориха вратата зад себе си.

Сара трепереше, студени капчици пот избиха на челото й, а по гърба й сякаш се стичаха ледени реки. Колкото и да се опитваше, не можеше да откъсне поглед от вампирите. Щеше да умре, помисли си, тук и тази нощ.

За миг всичко сякаш забави своя ход.

Когато се изправи, от устните на Гейбриъл се изтръгна тих вик на болка.

Сара видя оголените зъби на Делано, който се хвърли напред, а ръцете му, подобно на нокти на хищник, се насочиха към гърлото му.

В този миг Сидел скочи върху нея. Силата на вампира бе невероятна. Сара политна назад и отчаяно извика. Въздухът излезе със зловещо съскане от дробовете й, главата й се удари в едно от стъпалата и червени светлини затанцуваха пред очите й. Усети как ръцете на Сидел се обвиват около врата й, чу смразяващ кръвта звук, когато вампирът я нападна. Със зъби и нокти Сидел се опитваше да разкъса шията й.

Страхът вля нови сили в нещастната жертва и тя диво започна да се бори. Вдигна ръка и заби дървения кол в тялото на вампира.

Сидел изрева, изтръгна дървото от ръката на Сара и го захвърли настрани. В този миг Сара усети зъбите на съществото да се впиват в гърлото й. Прониза я остра болка и после всичко загуби очертанията си. Стаята и всичко в нея се замъгли; сякаш някъде отдалеч чу приглушени звуци от търкалящи се тела. Гейбриъл се бори за живота си, мярна се мисълта в главата й. Трябва да му помогне. Ала ръцете и краката й отказваха да се движат, а сетне всичко потъна в мрак…

Тя плуваше, носеше се по море от тъмнина, когато чу гласа му. Той плачеше с отчаяни вопли и огромната му мъка извика сълзи и в нейните очи.

Плаче, отнесено си помисли тя и в същия миг разбра, че Гейбриъл плаче, защото тя умираше.

Странно, но не почувства страх. Огледа се, учудена от непрогледната тъмнина. Къде бе тунелът и ярката светлина, за която всички завърнали се от смъртта разказваха?

До нея отново достигна гласът му, който я молеше да не го напуска отново, да му прости това, което трябва да стори.

Опита се да заговори, да му каже, че всичко ще бъде наред, но нямаше сили да говори.

Гласът му ставаше все по-слаб и далечен, а тя се отнасяше все по-надалеч. Опита се да извика името му, да му каже, че ще го намери отново, дори и след сто години, но вече бе твърде късно… твърде късно…

Намираше се на самия бряг на забвението, когато почувства, че я изпълва внезапна топлина. Беше гъста и трудна за преглъщане, но тя я върна от ръба на бездната. Усети как се влива в тялото й, а сетне отново чу гласа, настойчив и пълен с любов. И съжаление.

— Пий, Сара, пий.

Тя послушно отвори уста и той отново притисна китката си към устните й.

— Пий — заповяда той и тя усети топлината на другата му ръка отзад, подкрепяща главата й.

И защото се страхуваше от тъмнината и не искаше отново да го напусне, Сара се подчини. Гърлото й се сви, когато запреглъща с усилие, докато накрая Гейбриъл отдръпна китката си от устните й.

— Достатъчно, cara — промърмори той. Клепачите й потрепнаха и тя го погледна.

— Гейбриъл, какво стана?

— По-късно ще ти обясня — обеща той и нежно отмести един влажен кичур от челото й. — Сега поспи.

— Не ме оставяй! — не можеше да понесе мисълта отново да бъде разделена от него. — Моля те, не ме оставяй!

Той обви ръце около нея и силно я притисна към гърдите си. Сара усети как сърцето й бие в синхрон с неговото.

— Няма да те оставя, cara — тъжно рече той, — но сега трябва да почиваш.

Тя не искаше да спи. Искаше да узнае какво бе станало с Делано и Сидел, да разбере защо се чувства толкова странно, защото мисълта да бъде разделена от него дори и за миг я изпълваше с безкраен ужас. Ала внезапно се почувства безсилна и отпусната, пред очите й се спусна черна пелена и тя отново потъна в забрава.

ГЛАВА 9

Когато се събуди, слънцето огряваше лицето й. Измъчваше я силна жажда. Седна в леглото изпълнена с тревога.

— Гейбриъл?

Никой не й отвърна и за миг безумна паника сграбчи сърцето й.

— Гейбриъл? Гейбриъл!

„Тук съм.“

Изпита огромно облекчение, по-сладко от най-гъстото вино.

— Къде си?

„Долу. Опитай се отново да заспиш, Сара.“

— Какво стана? Чувствам се толкова странно.

„По-късно ще ти обясня. Сега заспивай — повтори той с нисък и успокояващ глас. — Ще дойда при теб колкото може по-скоро.“

— Не! Нуждая се от теб сега! Моля те.

„Тогава ела при мен.“

Тя скочи от леглото и изтича надолу по стълбите, водещи към мазето. Пред вратата се поколеба за миг, отвратена да види Гейбриъл легнал в онзи сандък от борово дърво, но мисълта да бъде разделена от него бързо надви неохотата й.

И тогава, сякаш в тон с желанието й вратата се отвори.

— Гейбриъл?

„Аз съм тук. Заключи вратата зад себе си.“

Сара се подчини, но докато се заключваше в тъмното помещение, през тялото й преминаха ледени тръпки. Протегна ръка да запали лампата, но гласът му отново отекна в главата й:

„Недей.“

— Защо не говориш с мен? — попита тя, докато си проправяше път в мрака.

„По-лесно ми е да общувам с теб по този начин.“

Младата жена потрепери, когато ръката й се блъсна в едната страна на дървения сандък. В следващия миг той се протегна към нея, повдигна я като че ли бе малко дете и я притисна към гърдите си. Всичките й страхове се изпариха.

— Гейбриъл…

„Спи, Сара — гласът му бе натежал, сякаш се бореше да остане буден. — Спи…“

Зави я с пелерината си и отново потъна в мъртвешкия си сън. Главата й почиваше на гърдите му, а ръката му бе обвита около кръста й.

Би трябвало да се страхува, но не беше така. Заспа преди да се запита защо.

Когато отново се събуди, чу гласа на Гейбриъл, който я викаше. Трудно й бе да отвори очи. В първия миг не разбра къде се намира. После си спомни, рязко се изправи и се намери седнала в нещо, което приличаше на ковчег.

— Какво правя тук? — Сара потръпна от отвращение и се опита да излезе.

— Отпусни се, cara — промълви Гейбриъл и я притегли в прегръдките си.

Тя се вкопчи в него, успокоена от присъствието му, от изключителната сила, която се излъчваше от ръцете му.

— Добре ли си? — разтревожено попита той.

Тя кимна, без да откъсва очи от лицето му.

— Сигурна ли си?

— Защо да не съм добре? — озадачено се намръщи младата жена.

Без да каже нито дума, Гейбриъл я отнесе нагоре по стълбите към кухнята и я остави върху един от старинните столове с облегалка, които бе купила по време на едно от лудешките си пазарувания.

Отиде до хладилника и й наля голяма чаша с портокалов сок.

Подаде й чашата и се отпусна на стола до нея. Настойчивият му поглед не се отделяше от лицето й.

— Какво си спомняш от миналата нощ? — попита той.

— Миналата нощ? — Сара поклати глава. — Не си спомням нищо…

Гейбриъл стана, отиде до прозореца и се загледа в тъмнината. Отново се надигаше буря. Чуваше гръмотевиците в далечината, усещаше мириса на дъжда. Ако се съсредоточи, ще чуе разговора на хората в съседната къща, ще подуши миризмата на бензиновите изпарения от колите, движещи се по улицата по-надолу.

— Гейбриъл?

— Миналата нощ ти едва не умря — тихо отвърна той. — Не можех да ти позволя да си отидеш. Не можех. Разбираш ли?

— Не — тя впи поглед в него, питайки се защо изглежда толкова разтревожен и защо избягва да я гледа.

— Прости ми — измъчено промълви той. — Не можех да те държа в прегръдките си и да гледам как отново умираш — стисна ръце в юмруци. — Дадох ти от своята кръв, Сара. Затова можеш да чуваш мислите ми толкова ясно. Затова се чувстваш толкова странно и се страхуваш да се отделиш от мен.

Бавно се извърна към нея.

— Сега си част от мен, ние сме свързани с кръвна връзка.

„Искаш ли да бъдеш моя робиня или да станеш равна на мен?“ Думите, произнесени преди седмици изплуваха в съзнанието й.

Припомни си онази нощ, когато му бе дала от собствената си кръв. „Сега твоя робиня ли съм?“ — бе попитала тогава и когато той я увери, че не е, тя безгрижно бе заявила, че няма нищо против да бъде негова робиня.

— Какво точно означава това? — попита Сара. — Да сме свързани. Колко дълго ще трае?

— Докато си жива — отвърна Гейбриъл. — Няма значение къде ще отидеш или какво ще правиш. Аз винаги ще мога да те открия.

— А това важи ли и за мен — аз ще мога ли да те откривам?

— Да, винаги — уверено заяви той, макар да знаеше, че ако пожелае, ще може да я изключи от съзнанието си. Ала това бе нещо, което никога не би направил.

— Можеш ли да ме накараш да направя неща които не искам?

Той си спомни за вампирите, които бе познавал, мъжки и женски, които посвещаваха смъртните, а след това ги използваха да изпълняват заповедите им. В предишните времена смъртните роби често излизаха на лов за прясна кръв заради своите господари.

— Бих могъл — призна Гейбриъл, — но никога няма да го направя.

— Винаги ли ще се чувствам толкова самотна и изоставена, когато сме разделени?

— Не знам. Никога досега не съм посвещавал друг смъртен.

— Посвещавал… Така ли се нарича?

Гейбриъл кимна, докато наблюдаваше различните чувства изписани на лицето й — съмнение, страх, тревога, възмущение.

Дали бе постъпил правилно? Или тя го бе намразила заради това? Може би предпочиташе смъртта, отколкото да се подчинява безпрекословно на волята му? Въпреки всичко не можеше да я остави да умре, не и когато имаше възможност да я спаси.

Сара въздъхна.

— Защо просто не ме превърна в това, което си ти?

— Исках, но разбрах, че не мога да взема това решение вместо теб, cara. Не можах против волята ти да те направя една от нас.

— Иска ми се да беше го направил.

— Все още има време. Ти си млада и здрава. Може би… след няколко години ще решиш да станеш това, което съм аз. Ако не, тогава аз ще те последвам от живота в смъртта.

— Вече съм го решила — отвърна Сара и боязливо му се усмихна. — Мисля, че го реших още първия път, когато надникнах в очите ти.

Той коленичи пред нея, сивите му очи бяха потъмнели от желание, а косата му, черна като нощта, й напомни за средновековен воин, произнасящ тържествена клетва пред съпругата си.

— Ще направя всичко, което пожелаеш, cara — тихо, но твърдо изрече Гейбриъл. — Само ми кажи какво искаш.

„Само ми кажи какво искаш.“ В този миг знаеше, че иска да бъде с Гейбриъл, такъв какъвто бе той. Не желаеше да изживее дните си със съзнанието, че двамата никога няма да бъдат едно цяло, не искаше да гледа как годините отминават, а той вечно ще бъде от едната страна на огромната пропаст, отделяща го от смъртните, докато тя ще бъде от другата.

Мисълта да стане такава като него, отвращаваща я само допреди няколко дни, сега не й изглеждаше по-страшна от мисълта отново да бъде разделена от него.

— Искам да бъда твоя сега и завинаги — прошепна Сара. — Искам да споделям нощите с теб, а през деня да почивам в обятията ти.

Той се взря в лицето й, очите му бяха топли и пълни с любов. На устните му заигра лека усмивка.

— Мога да го уредя — промърмори Гейбриъл, впи устни в нейните, вдигна я на ръце и я понесе към спалнята.

И там, в любящите му прегръдки изпълнена със силата на вечната любов, Сара Джейн намери смелостта да направи първата стъпка по безкрайния път към непознатото.