Сделката на капитан Ворпатрил

4.

Капитан Ворпатрил се прибра много късно, с което й скъса нервите. И слънцето, и слънчевото огледало отдавна бяха залезли. Но пък Тедж му прости веднага заради няколкото големи тежки торби, от които се излъчваха ясно доловими аромати.

— Трябва да поговорим — каза задъхано той, но двете изгладнели жени го надвиха без особена съпротива от негова страна.

— Трябва да ядем — настоя Тедж. — Осъзнаваш ли, че ни остави цял ден на онези ужасни порционни блокчета? Не сме слагали нищо друго в уста. Е, и виното — добави. — Беше доста добро.

— Аз пък закусвах и обядвах с порционни блокчета, без вино — затапи я той.

Риш, чийто метаболизъм беше постоянно висок, се разбърза да сложи чинии и прибори на кръглата стъклена маса срещу кухненския бокс. От чантите се появиха три вида спагети, печени на грил зеленчуци, запържен спанак, чесън, ядки, ват-телешко на филийки, печено ват-пиле с розмарин, салати — зелена и плодова, сирена, чийзкейк, три вида сладолед, два вида фрапе и още вино. Една мисъл се завъртя упорито в главата на Тедж. „Обичам мъже, които си спазват обещанията“.

— Не знаех дали не сте на някаква диета, специален хранителен режим или пък дали не постите — обясни Ворпатрил. — Затова купих повече неща. Всичко е от местната кухня. Има един хубав ресторант на нашата улица.

— Аз месо от истинско животно не ям, но всичко друго си изглежда съвсем добре — заяви Риш и седна на масата да демонстрира нагледно апетита си.

— Аз пък бях на път да преосмисля онова с живите неща — добави Тедж.

Ворпатрил, със задоволство отбеляза тя, обичаше да се храни. Предвид порционните блокчета беше започнала да го подозира в прикрито бараярско варварство, за което не се намекваше дори в холовидео драмите. Но храната, която беше подбрал, говореше за изненадващ вкус и чувство за баланс. Фината настройка на сетивата му не можеше да се мери с вродената дарба на Риш и със сериозното обучение на Тедж, но в никакъв случай не беше безнадеждна. Освен това капитанът се въздържа да развали атмосферата с разговори на неприятни теми, което беше добре.

Явно тепърва събираше смелост да повдигне въпроса, с който ги беше подхванал още от вратата. Поколеба се за миг, после отиде до тоалетната, върна се — някъде по пътя беше успял да си събуе обувките и да си съблече куртката, — седна на дивана и буквално се срина.

— Ще си затворя очите само за минутка…

Очите му си останаха затворени; за разлика от тях, след малко устата му се отвори. Мъжът не хъркаше, по-скоро предеше тихичко като котка, а възглавничката, която беше гушнал, в голяма степен заглушаваше и този звук.

Риш скръсти ръце и го изгледа.

— Трябва да призная, че тези бараярци са сладки, когато спят. Сигурно защото тогава не говорят. — Килна глава настрани. — Дори слюнката му тече симпатично.

— Не му тече слюнка! — Тедж се усмихна въпреки всичко.

— Не се привързвай, момиче. — Риш поклати глава. — Този тип е опасен.

Тедж се загледа в спящия офицер. Изобщо не изглеждаше опасен, особено с тази черна къдрица на челото, която плачеше някой да я приглади нежно назад.

— Сериозно?

— Знаеш какво имам предвид.

— Да го будим ли? — попита колебливо Тедж. — Нощес не е мигнал. Мислех, че ще заспи още на масата.

— Ами, как беше онази поговорка… не буди спящия лъв. — Риш погледна комуникатора си. — А и любимият ми сериал тъкмо започва…

Затворена принудително в апартамента им седмици наред, Риш се беше пристрастила към незнаен брой комарски холовидео сериали, страст, която Тедж не споделяше. След цял ден в магазина кратката комарска вечер й се струваше още по-кратка. Риш се оттегли в спалнята, където холовидео връзката беше от най-добрите на пазара, и затвори вратата. Тедж загаси лампите, та светлината да не очертава силуета й, и излезе на балкона. Стоеше и гледаше чуждия, запечатан под куполи град. Тук ли щеше да свърши дългото й пътуване — по един или друг начин? Можеше да е и по-зле. Но тази спирка не беше по неин избор, а резултат от стълпотворение на случайности.

Постоя още няколко минути на балкона, после влезе, заключи вратата, дръпна пердетата и се зае да разчисти тихичко масата. Беше останала храна и за утре. Изглежда, капитанът планираше да ги задържи при себе си още известно време, макар че не той щеше да реши. Тедж отиде до дивана и се опита да събуди полекичка бараяреца. Понечи да издърпа възглавничката, но той я стисна с неочаквана за спящ човек сила и решителност, после измърмори нещо и се обърна да защити съкровището си. Тедж се отказа да го буди, а вместо това седна на фотьойла срещу него да се наслади на гледката.

Доста приятна гледка, призна тя, от генетична гледна точка. И с естествен произход при това.

След малко Риш излезе от спалнята с доволна усмивка.

— Права бях за Хендро Фон. Наистина се е преструвал, че има амнезия. И е подменил пробата за ДНК анализ. Сера Джена е била истинският клонинг! Бас ловя, че сливането на търговските флотилии ще се провали. — Седна до Тедж и кимна към Ворпатрил. — Още спи?

— Да. Явно е много уморен. Чудя се какво толкова правят адютантите, с какво си запълват работния ден?

— Нямам представа — каза Риш.

Помълчаха.

Накрая Тедж промълви тихичко:

— Риш, какво ще правим? Ще останем тук тази нощ, и утре може би, но после какво? Не мога да се върна в магазина.

— Не е голяма загуба. Бачкаше по цял ден за никакви пари. Казах ти го още отначало.

— Знам. Но се надявах Наня скоро да си намери нещо по-добро. — А малкото магазинче за доставки изглеждаше идеалното място да работи, без да привлича внимание. Усвоила беше работата за по-малко от два дни. Което беше добре, защото в онзи момент едва ли би била в състояние да усвои нещо по-сложно. „Уморена съм до смърт от тази борба“. — Вложих последния си идентификационен пакет в Наня Бриндис, а прикритието беше толкова плитко, че нямаше да издържи и повърхностна проверка. — Всяко зло за добро, от друга страна. Щом самата тя не можеше да предскаже каква ще е следващата й самоличност, значи и преследвачите й щяха да се затруднят.

„Не мога да я предскажа, нито да си я позволя“.

Ако стигнеха до Ескобар, сигурно щяха да си намерят по-добри документи за самоличност, но как да се махнат от Комар без такива?

— Вече наистина разбирам какво е да си без Къща.

Риш я стисна утешително за ръката.

— Дали да не опитаме в друг купол? Може би в Слънцестоене, или в Серифоза? Не можем да си позволим скоков кораб, но за теснолинейката имаме пари. Поне ще се махнем от Равноденствие. — Говореше меко, без да я притиска.

— В по-малък купол ще ни е още по-трудно да се скрием.

Риш стана, протегна се и отиде да сръчка домакина им. Той не помръдна, така че Риш се наведе и измъкна портфейла от джоба му. Върна се при Тедж и двете прегледаха съдържанието му, отново.

— Няма много пари в брой — каза Риш. — А не можем да използваме кредитния му чип. Виж, документите му за самоличност бихме могли да продадем на добра цена, ако намерим купувач.

— Това… — Тедж хвана тънката пачка местни банкноти и ги прибра в портфейла — ще ни стигне само за няколко дни. А при капитана вече изкарахме един ден безплатно, ще изкараме и утрешния. Парите са малко и няма да ни свършат работа. Върни му портфейла.

Риш сви рамене и го направи, точно толкова сръчно, колкото го беше измъкнала.

Тедж облегна глава назад и затвори очи.

— Даваха един документален филм — каза след малко Риш, — за Сергияр, колонизацията му, знаеш. Изглежда приятен свят, въздухът е годен за дишане…

— А за ужасната червеева чума споменаха ли? — попита Тедж и потръпна.

— Нито дума. Опитват се да привлекат хора, които да се заселят там, а страховити кадри с подути като наденици колонисти едва ли се вписват в рекламната кампания. Ако съм разбрала правилно, можеш да отидеш там като работник на договор за определен срок, а билетът за пътуването да платиш после.

На Тедж това й звучеше като първата стъпка по наклонената плоскост на договорното робство. На глас каза друго:

— Сергияр е по-слабо населен и от Комар. И е пълен с бараярци. Как ще се скриеш там?

— Казват, че там живеят всякакви хора. Вицекралицата полагала усилия да привлече колонисти отвсякъде. Дори от Бета. Ако продължават така, скоро няма да прилича на Бараяр, на Комар дори.

Помълчаха няколко минути, обмисляха варианта. Първото задължително условие беше да стигнат до орбиталната станция живи и без да ги засекат комарските власти, а точно сега шансовете им за успех изглеждаха нищожни.

— А си имаме и нашия капитан Мистерия. — Риш кимна към заспалия на дивана мъж. — Пардон, капитан Вормистерия, както той несъмнено би ме поправил.

— Иван Ксав, единствен по рода си. Мисля, че ме харесва.

— О, това дори аз го виждам — подсмихна се Риш. — Личи му, че е побъркан на тема цици.

— Че кой не е? — Тедж въздъхна, после изви устни в усмивка. — Макар че в неговия случай е побъркан по хубави цици.

— Ако беше случаен комарец, когото си срещнала на улицата, щях да те посъветвам — макар и само в краен случай — да се сближиш с него и да го използваш до дупка. Но той не е комарец и определено не е случаен, а това прави ситуацията необичайна, да не кажа странна.

— Хм.

Ново дълго мълчание.

Накрая Риш каза, много тихо:

— Предпочитам да умра, отколкото да ме заловят и да ме използват срещу барона и баронесата.

Тедж отвърна също така тихо:

— Вече няма барон и баронеса, срещу които да ни използват. Просто ще ни използват. — Примигна да прогони неканените сълзи. „Не. Няма да плача повече. Ако сълзите помагаха, досега щях да съм на Ескобар“.

И двете гледаха право пред себе си. Гласът на Риш стана по-спокоен, по-хладен:

— Хванат ли ни, шансът ни за последното бягство ще намалее драстично. Много бързо може да стане много късно.

Нямаше нужда да изрича на глас какво е последното бягство: бяха го обсъждали и преди, а на два пъти им се беше разминало на косъм.

— Какво, тук ли?

— Твърде опасно е да излизаме да търсим евтаназиращ наркотик, макар че по пътя насам мярнах една ветеринарна аптека… сигурно бихме могли да й разбием вратата, но… Четох някъде за един метод, който използвали на Старата Земя. Лягаш във вана с гореща вода и просто си срязваш вените. Болката не била силна и траела кратко, като убождане с хипоспрей. Ваната в банята тук е голяма. Бихме могли просто да се отпуснем в нея и да заспим сладък сън, момиче. Просто да заспим.

— Неприятна изненада за Иван Ксав, когато ни намери, не мислиш ли? А и как ще обясни случилото се на местните власти?

— Това няма да е наш проблем.

Тедж хвърли поглед към Риш почти без да обръща глава.

— И на теб ти е писнало. Нали?

— До смърт — въздъхна Риш.

— Трябваше да подремнеш следобед. — Тедж притисна очите си с пръсти. — Не знам. Все си мисля, че не трябва да се отказваме, че още има шанс за… нещо. Или пък да се качим на най-високата кула в Равноденствие и да скочим от покрива. Скокът ще е страхотен. Бихме могли дори да потанцуваме по пътя надолу. Твоят последен танц.

— Но без поклон в края — каза Риш.

— И без бис. Баронесата винаги те викаше на бис…

— Аз гласувам за ваната.

— Балконът също ще ни свърши работа, ако ни притиснат.

— Не, ще привлече твърде много внимание. Току-виж ни остъргали от паважа и ни сглобили наново. Какво ще стане тогава с нас?

— Това е… трудно да се предскаже.

— Мда.

Замълчаха пак. Спящият капитан изхърка и се обърна на другата страна.

— Без мен ще ти е по-лесно да се скриеш — каза Риш.

Тедж изсумтя. И този разговор го бяха водили.

— Моята лоялност може и да не ми е вменена генетично, тек-сестричке, но мога да поспоря с теб за предимствата на възпитанието пред вменяването.

— Вменяване — прошепна Риш и нещо като усмивка изви ъгълчетата на устата й.

— Възпитание.

— Вменяване.

— Възпитание.

— Вана.

— Кула. — Тедж замълча. — Трябва ни трети, да знаеш. Някой, който да разреши спора. Защото с теб винаги стигаме до задънена улица. Шах и мат.

— Казва се „пат“.

— Както ще да е. — Тедж наклони замислено глава. — Всъщност най-добре би било да го направим така, все едно са ни убили преследвачите ни. Местните власти ще решат, че е убийство, а нашите гадняри ще решат, че наемниците им са оплескали похищението. И ще им извият вратлетата.

— Добре звучи — призна Риш. — Но така ще спретнем номер само на платеното месо. А на мен ми се иска да изпържим мозъка. Ето това би било истинско отмъщение.

— О, да — въздъхна Тедж. „О, да“. Но не виждаше как би могла да го направи — как да протегне ръка до дома и да отмъсти посмъртно, щом не можеше да го направи сега, приживе?

Ворпатрил се завъртя по гръб и издаде странен звук, като балон, на който изпускат въздуха, после притихна отново.

— Приятно представление, признавам — каза Риш и кимна към него. — Гали окото, макар че няма много сюжет.

— Приеми го като експериментален танц. Абстрактен.

Още тишина.

Риш се прозина.

— Гласувам да си присвоим леглото. Той нека си спи на дивана.

— Знаеш ли, този път няма да споря със… — Тедж млъкна стреснато, защото звънецът на вратата пропя, пронизително в тишината. Риш скочи като ужилена, златните й очи се разшириха.

Тедж се хвърли към дивана, разтърси спящия мъж за рамото и каза тихо в ухото му:

— Капитан Ворпатрил! Събуди се! Някой идва!

Той измърмори нещо и се сви на топка, като животно, което иска да се скрие в дупка, която е твърде малка за него. Звънецът иззвъня отново.

Тедж го разтърси по-силно.

— Иван Ксав!

Риш се приближи, хвана го за краката и ги свали решително на пода. Останалата част от капитана ги последва с трясък.

— Хей, ох, к’во стаа? — избълва възмутено той, търкулна се и понечи да се надигне, после закри очите си с ръка. — Много свети бе!

Звънецът се обади отново и този път не спря, сякаш някой го натискаше с палец.

— Кой звъни по това време, проклет да е? — Ворпатрил примига сънено в неуспешен опит да фокусира погледа си върху екранчето на комуникатора. — Колко часът е впрочем?

— Спа почти три часа — каза Риш.

— Малко е било. — И взе, че пак легна на пода. — Божке, какъв е този ужас в главата ми? Кълна се, че не съм пил чак толкова…

— Иди да отвориш — изсъска Тедж в ухото му и го дръпна ядно за ръката. Звънецът продължаваше да звъни, а в добавка някой тропаше с юмрук по вратата. Похитители едва ли биха вдигали толкова шум…

Той най-сетне се надигна. Явно полагаше усилия да фокусира вниманието си.

— Добре. Добре. Ш’ида да вия к’во… — Махна им да се разкарат, преди да хлътне в малкия коридор пред входната врата. — Скрийте се някъде.

Тедж се огледа трескаво. Апартаментът се състоеше от хол с кухненски бокс, спалня и баня, плюс два килера и терасата. Тръгнеше ли някой да го претърсва за криещи се жени, търсенето щеше да е кратко и успешно. Смееше ли Тедж да си отреже пътя към балкона? Риш хукна към спалнята и махна на Тедж да я последва. Вместо това Тедж притича в обратната посока и надникна към коридорчето зад ъгъла.

Вратата се плъзна настрани. Откъм сенките отвъд широките плещи на Ворпатрил се чу ядосан глас, мъжки, с бараярски акцент:

— Иване, идиот такъв! Какви си ги свършил снощи?

— Ти!…

За огромна изненада на Тедж капитанът се пресегна мълниеносно, хвана посетителя за сакото, вкара го в коридора и го опря в стената. Вратата се затвори с тихо изсъскване. Тедж зърна за миг мъжа, преди да се дръпне назад — на средна възраст, по-нисък от Иван Ксав, цивилен.

— Иване, Иване, чакай! — чу се отново гласът, удряйки на молба. — Леко със сакото! Радвам се, че ме посрещаш така страстно, но едва ли ще си спечеля сладка целувка от тая работа, щото не си жена и прочие… — Кратка пауза. — Добре де, и онова не беше жена. Беше кучето на братовчед ми Доно. Проклетото животно е цяло магаре и няма никакви маниери — скача на всичко…

— Биърли, ах ти, ти… невестулка такава! На какво ме насади, проклетнико импсийски?

— Нали и аз това те попитах, Иване, любов моя. Какво стана? Мислех, че ще доведеш жената тук!

— Не на първата среща бе, идиот! Първия път винаги отивате у тях. Или на някое неутрално трето място, но само ако и двамата сте адски загорели.

„Какво?…“

— Дълбок поклон за просветлението — отвърна сухо другият глас. — Ще ти се поклоня, честно, само ме пусни. Покорно благодаря. Така е по-добре. — Тедж не ги виждаше, но беше сигурна, че мъжът си издърпва демонстративно маншетите на сакото и оправя реверите.

После чу сърдития глас на Иван Ксав:

— Влизай.

— Тъкмо това възнамерявах, да. Човек ще си рече, че ще схванеш намека, след като пет минути се облягах на звънеца ти, ама… както и да е.

Тедж изприпка на пръсти през хола и през отворената врата на спалнята. Риш се беше залепила до стената и слушаше напрегнато. Вдигна пръст пред устните си. Тедж кимна. Дишаше през устата.

Гласът продължи небрежно и с нескрита досада:

— Макар че редовно обновява качената информация, сайтът на столичната служба за сигурност не е от най-интересните четива, нито от най-просветляващите, но… вързан за стол, Иване? Как успя?

— Не съм видял какво са качили последно, но… мили боже, да не са публикували името ми?

— А знаят ли го?

— Вече да.

— Иване! Каква глупост! — Кратко колебание. — Следващият интересен въпрос, несъмнено, е как успя да се развържеш?

Капитанът въздъхна издълбоко.

— Преди да си продължил с въпросите, Биърли… дами, бихте ли излезли, моля?

Който и да беше новодошлият, очевидно познаваше добре Иван Ксав и знаеше твърде много за делата на Тедж. Можеше ли да се вярва на преценката на капитана? Наистина ли трябваше да се покажат? „А имаме ли избор?“ Тедж издиша, кимна на Риш и излезе от спалнята. Новодошлият се завъртя, измери я с поглед и вдигна високо вежди.

— Мама му стара! Значи аз цял ден съм търчал като луд из града да я търся, а тя през цялото време е била…

Риш излезе на свой ред, застана до Тедж и го изгледа студено.

Лицето му застина безизразно — виж, това се казваше интересна първа реакция, — напълно непроницаемо. Но само лицето. Не се опули, вярно, но зениците му се разшириха. За разлика от Риш, Тедж не умееше да долавя пулса на хората около себе си, но можеше да се закълне, че сърцето на този тип не препусна, а дори се забави, сякаш пиеше на по-големи глътки в шока си. Тедж улови лек полъх на телесната му миризма и разчете в нея изненада, страх и сексуална възбуда. Подозираше обаче, че мъжът си дава сметка само за първите две.

Новодошлият примигна и затвори уста с видимо усилие. После пак я отвори и възкликна почти без глас:

— Леле!

— Мда, и аз казах горе-долу същото — заяви Ворпатрил. — Или щях да кажа, ако тя не ме беше изпържила със зашеметителя си.

— Госпожице. — Биърли удостои Риш с плавен поклон, който само отчасти беше пародия на старомодния жест. — Ако позволите да кажа, зашеметителят е бил излишен. Е, няма ли да ме представиш на дамата, почитаеми братовчеде? — Беше се овладял, напълно. Риш го наблюдаваше с присвити очи. Вземаше му мярката много по-буквално, отколкото той можеше да си представи.

— Не ми е братовчед, между другото — каза Ворпатрил и посочи госта си с палец. — Далечни роднини сме, макар и не достатъчно далечни, уви. Тедж, Риш, това е Биърли Ворутиър, познат също като Би. Просто Би. Не лорд Ворутиър или лорд Биърли — тези титли са само за синовете на графа.

По цвят двамата можеха да минат за братя, макар че разликите в костната структура опровергаваха първото впечатление. Видно беше обаче, че и двамата са получили щедра доза ворски гени. Бяха от една… „каста“ май беше най-точният термин в случая. Сакото и панталоните на госта бяха цивилни, но кройката им напомняше за военния стил; колкото до ширитите и еполетите — те бяха за декорация, а не обозначаваха чин, така поне предположи Тедж. Сакото беше разкопчано и разкриваше хубава риза и пъстри тиранти. Както и кобур за зашеметител под мишницата.

Иван Ксав беше опасно симпатичен. А този мъж беше опасно… напрегнат? Уморен? На нокти? Ала въпреки грубото посрещане в коридора не трепваше, нито се притесняваше да стои на крачка от домакина си. Не го беше страх от Ворпатрил, нито от Тедж, в този ред на мисли. Колкото до Риш… ако се съдеше по блясъка в очите му и по стойката му, този Биърли беше силно впечатлен от нея. Вземаше й мярката?

Ворпатрил продължи:

— Би, това е Тедж, позната също като Наня Бриндис… но ти вече знаеш за нея, нали така? А това е нейната… приятелка Риш. Която беше изненада за всички ни. За щастие, в списъците на местните ченгета Риш все още фигурира като „липсващата слугиня“.

Тедж преглътна и каза официално:

— Приятно ми е, Биърли Ворутиър. Вече знаем как се казвате, но не и кой сте. — Вдигна въпросително вежди, местеше подканящ поглед между двамата бараярци.

Ворпатрил скръсти ръце на гърдите си и се загледа в близката далечина.

— Този въпрос оставям на Би.

Другият бараярец си пое дълбоко дъх — печелеше време да си подреди мислите? — и махна подканящо към ъгловия диван.

— Хм. Защо не седнем? — С което си спечели още няколко секунди, докато Тедж и Риш се настанят на предишните си места, а двамата с Ворпатрил седнат на дивана, където капитанът беше спал допреди минути. Но дори след като седна до своя далечен роднина, който се отдалечи още малко по посока края на дивана, Биърли не изглеждаше готов да им разкрие тайните си.

— Хм. Значи… Как точно… се озовахте вие тук всъщност?

Тедж отговори с леден тон:

— Капитан Ворпатрил ни покани.

— Трябваше им място, където да се скрият — вметна Ворпатрил. — И явно се е получило, щом ти не си могъл да ги откриеш.

Тедж изгледа намръщено Биърли.

Несъответствието между небрежните му маниери и езика на тялото дразнеше сетивата й като зле подбрани цветове или музикална дисхармония.

— Кой сте вие?

— Добър въпрос. А вие кои сте?

— Аз мога да кажа едно — обади се отново Ворпатрил. — Научих го от Морозов, който е експертът по Джаксън Хол на галактическия отдел в щабквартирата… Нашата госпожица Риш е позната също като Лапис Лазули, лазурносинята. Била е част от танцова трупа, продукт на генно инженерство, принадлежала на очевидно покойната баронеса Кордона от станция Кордона. Преди седем-осем месеца Къща Кордона е била погълната от свои безскрупулни конкуренти.

Тедж потръпна.

Риш ги фиксира с яростен гняв и изригна:

— Конкуренти ли? Не. Хищници. Лешояди. Акули, хиени, чакали.

— Истински зоопарк — каза Биърли и вдигна вежди. — А вие бяхте ли там, когато… по време на вечерята?

Тедж вдигна предупредително ръка.

— Няма да ви кажем нищо. — Изчака лицето му да се изопне от раздразнение и чак тогава изигра единствения си коз, макар и фалшив. Чист блъф, вълнуващ и отвратителен. — Но бихме могли да се спазарим. Отговор за отговор, вашето за нашето.

Щеше ли да се хване? Сделката беше съвсем куха и празна под лъскавата опаковка. Мъжът можеше да извади зашеметителя си, да изпържи Риш и да хване Тедж, преди тя да се е надигнала от дивана… макар че ако объркаше реда, сигурно щеше да се изненада неприятно. Току-виж Тедж се събудила вързана за стол като бедния Иван Ксав, но с хладната целувка на хипоспрей с фаст-пента на ръката. И само след минути щеше да си каже и майчиното мляко под акомпанимента на глупаво кискане. Защо му беше да купува нещо, което можеше да открадне с лекота?

Вместо да посегне към кобура под сакото си, Биърли се облегна назад. Последва дълго замислено мълчание.

— Добре — каза накрая той. — Съгласен съм.

Веждите на Риш се вдигнаха изненадано. Веждите на Ворпатрил направиха същото.

— Какво е истинското ви име, сера Бриндис? — започна без предисловия Би.

Тедж сви устни, прикривайки едновременно триумф и силен страх. Способността му да се адаптира почти без преход беше почти джаксънианска в своето съвършенство — и все пак Биърли беше чиста проба бараярец, също като Ворпатрил. Разбираше ли какво прави… и какво прави тя? „Има само един начин да се установи“.

— Този отговор би могъл да ми струва живота. Какво ще ми предложите в замяна? Което да е равностойно?

Той килна глава.

— Ами, да започнем с нещо друго тогава. За случилото се снощи мога да питам Иван, така че няма да си хабя въпросите към вас. Какво всъщност стана снощи, Иване?

Ворпатрил се стресна.

— Ъ? Кратката версия ли искаш? Не благодарение на теб тези две млади дами ме взеха за платен бандит, пратен да ги тормози, недоразумение, което изчистихме чак след като се появиха истинските бандити. Длъжник си ми за една безсънна нощ, за тежък махмурлук след изпържване със зашеметител, задето се наложи да скачам от покрив на покрив, докато ме мъчеше въпросният махмурлук, както и за, ако позволиш да добавя, дълбоко лично разочарование. А иначе, след като изчистихме недоразумението, зарязахме зашеметените бандити да спят кротко на пода, аз се обадих на ченгетата и дойдохме тук. За малко да закъснея за работа.

Биърли прокара пръсти през тъмната си коса.

— Господи, Иване, защо си се обадил на ченгетата?

— Защото рано или късно щяха да довтасат. Не исках бандитите да се измъкнат, определено не исках да ги влача с мен, а не бях сигурен, че мога да имам доверие на… — поколеба се, после продължи — на другите власти, предвид някои неща, които ти спомена. — След кратка пауза добави умърлушено: — И като капак на всичко две адски противни ченгета от куполната служба за сигурност ме сгащиха в щабквартирата точно когато си тръгвах и четиридесет и пет минути ме въртяха на шиш. Ръцете ги сърбяха да ме арестуват за преследване, изнасилване, отвличане, убийство и ред други неща, подозирам… най-вече защото съм бараярец.

— Ох, мамк… ти спомена ли моето име?

— Не, представи си. Наложи се да подскачам като балеринка около веществените доказателства, с които разполагаха, и да си съчинявам в движение, само и само да ти спася кожата. Така че би могъл да кажеш едно „благодаря ти, Иване“.

— Това може да се окаже прибързано.

Ворпатрил се намръщи още повече.

— Да, и за да стане още по-гадно, разпитът протече в една от съвещателните зали на щабквартирата, където всичко се записва. Утре сутрин записът ще е в кутията с входяща поща на моя шеф и да знаеш, че повече няма да лъжа. Пред куполните ченгета излъгах заради теб, но няма да лъжа Десплейнс.

Биърли се удари с юмрук по челото.

— Иване! Като си знаел, че се записва, защо не ги заведе някъде другаде? Да си приказвате в някое кафене, на пейка в парка, където и да е, но не в службата! Дори канарчетата имат по-голям инстинкт за самосъхранение от теб! Как изобщо си оцелял досега?

— Оправям си се чудесно, по дяволите! Само когато вие от имп… когато вие, гадни невестулки, се появите в живота ми — вечно неканени, — нещата стават сложни.

— Добре, аз имам един въпрос — прекъсна ги Тедж. Още колко щяха да се карат? — Кой е изпратил капитан Ворпатрил да ме търси и кой му е дал снимката ми? Вие? — Тедж фиксира с поглед другото ворче.

То сложи ръка на гърдите си и се поклони от седнало положение.

— Аз и никой друг. Вярвам, че сте одобрили избора ми в лицето на този левент?

— Защо?

— Въпросите стават два.

— Ами записвайте си ги. — Не го изпускаше от поглед. — Знаехте ли, че снощи ще ни нападнат? И откъде?

Ворпатрил захапа кокалчетата на ръката си.

Лицето на Биърли за миг застина в заучена усмивка — мислеше трескаво ли? — после отново се отпусна в обичайното си иронично изражение.

— Аз ги наех.

Сърцето на Тедж подскочи. Нима ги бяха измамили… отново?

— Какво!? — викна с възмущение Ворпатрил. — Защо не ми каза бе?

— Не бях сигурен до каква степен мога да разчитам на актьорските ти умения.

Ворпатрил скръсти ръце на гърдите си, изсумтя и се облегна назад.

„Ъ-ъ, какво?…“ — помисли Тедж. Риш полека извади ръката си от джоба на панталона — празна. Дори на нейното лице се четеше недоумение, а тя уж умееше да се владее.

Биърли се обърна към Тедж и продължи:

— Понастоящем се занимавам с наблюдението на едни хора. Опитът ми показва, че най-добрият начин да наблюдаваш някого е да се поставиш в позиция, в която си му полезен. Метод, който аз използвам… селективно. Макар максимата, че врагът на моя враг е мой приятел не винаги е вярна, в този случай прецених, че ще е добре да съдействам — без да губя контрол над резултата от съдействието си, забележете, — поне докато не науча повече за вас, госпожице.

Иначе казано, с едната ръка е предал нея, а с другата — въпросните хора.

— Това е доста… Явно си служите еднакво добре и с двете ръце.

Той сви рамене, без да се засяга.

— Затова се обърнах към Иван… трета ръка, един вид. Той беше последната ми надежда, защото ситуацията се разви много бързо. Според моя план — понеже нямаше никакви индикации, че вашата тайнствена слугиня обитава същото жилище, — Иван трябваше да ви заведе на разходка, а среднощните посетители да заварят апартамента празен. Приятно за вас двамата, неприятно за тях и без никаква връзка с мен. Имайте предвид, че още не знам защо искат да ви отвлекат. — Погледна ги и примижа подканящо.

— Вие сте агент. — Търговски, правителствен? Не военен във всеки случай. — От кой вид?

— Е, това вече е информация, равностойна на вашето име.

Иван вметна:

— Ъ-ъ, Тедж, ако враговете ти вече знаят коя си, не виждам защо да държиш приятелите си на тъмно. Това струва ли ти се логично? На мен — не.

— Още не сте доказали, че сте наши приятели.

— Какво!? Аз съм го доказал! — възкликна Ворпатрил, после посочи с пръст Биърли. — За него може и да си права.

Тедж потри устните си с длан. Иван Ксав имаше известно основание.

— Може ли да му се вярва? — попита тя директно.

— Не, той е гадняр. — Ворпатрил се поколеба. — Но никога не би предал Бараяр. Ако тайната ви не представлява заплаха за империята, значи няма от какво да се страхувате, от Биърли де. Най-вероятно.

Биърли го стрелна с раздразнен поглед.

— Ти на чия страна си?

— А ти си известен с грешките си. Много добре си спомням как измъкнах и теб, и твоя графски братовчед от огъня на една такава грешка. Доста зрелищно беше. Но каза ли ми някой дори едно „благодаря“? Получих ли поне…

— Получи нова работа — прекъсна го Биърли.

По някаква причина това смълча Иван Ксав.

— Ха.

Биърли потърка врата си, вдигна глава и погледна Тедж с кротка усмивка, която беше в противоречие с напрежението в очите му.

— Добре тогава. Ще сключа сделка за името ви. — Вдиша дълбоко. — Аз съм оперативен работник към Службата за имперска сигурност. Обикновено се занимавам с най-висшата ворска прослойка, концентрирана около Ворбар Султана. Напуснах тази своя обичайна среда, защото хората, които наблюдавам, дойдоха тук по своите си дела, които са несъмнено криминални и потенциално граничат с държавна измяна.

Тедж поклати глава.

— Хората, които преследват нас, не са бараярци.

— Знам. Вашите хора са хората, с които моите хора си имат вземане-даване. Нагърбих се да ви открия, за да подсладя манджата, която беше на път да загорчи. Услуга.

Ворпатрил се намръщи.

— Какво? Значи си тръгнал да търсиш Тедж и Риш, за да се подмажеш на онези типове? Да им бъдеш „полезен“?

Биърли само сви рамене.

— За бога, Би! Ами ако онези бандити наистина ги бяха отвлекли?

— Сметнах, че експериментът ще разкрие интересна информация, без значение как точно ще се развият нещата — призна Биърли с известно притеснение. — При всички случаи нашите служби щяха да се намесят преди похитителите да са ги извели извън границите на империята. Но ако Тедж и Риш склонят да ми разкажат повече за тези свои, хм, врагове, значи тънкият ми план ще даде дори по-добър резултат от очакваното. Макар че има и други последици… хм. — И добави, крайно неохотно: — Благодаря ти, Иване.

— Рискувам не само своя живот — бавно каза Тедж. — А и живота на Риш.

— Аз имам двама помощници — отвърна Биърли. — И ако на мен… как беше онзи джаксъниански израз… и ако мен ме „опушат“, същото най-вероятно ще сполети и тях. С други думи, аз също имам допълнителни отговорности.

Тедж съобрази, че последната част от разговора току-що е дала много добро професионално основание на бараярския агент да държи двете с Риш възможно най-далеч от похитители и насилствени разпити. Нейният блъф им беше спечелил ценно предимство. Или трябваше да ги пази като очите си, или да ги убие, но Тедж не долавяше у него характерната потисната възбуда на такова смъртоносно намерение. Хвърли поглед към Риш, която следеше разговора с изострено внимание… и с генетично изострените си сетива. „Истината ли казва?“ Риш й отвърна с предпазливо кимване. „Да, действай“. Е, може и да имаше едно намекнато „засега“ в погледа й.

„Да. Този човек търгува с информация. Информацията е неговата разменна монета. А не… монетите“. Риш несъмнено би оценила естетическото изящество на тази мисъл.

Тедж преглътна.

— Добре. — Гърлото й изведнъж се стегна сякаш в пристъп на смъртоносна алергична реакция. — Пълното ми име е Акати Теджасуини Джиоти гем Естиф Арка. Родителите ми са… бяха… Шив и Удин гем Естиф Арка. Барон и баронеса Кордона.

Вдигна поглед да прецени ефекта от тази новина. Лицето на Биърли отново беше застинало, но не като на човек, който мисли на бързи обороти, а като на човек, който е изгубил ума и дума. Колкото до Ворпатрил, на неговото лице се беше появила замръзнала усмивка. Като малка Тедж имаше едно плюшено мече, много сладко и със същите лъскави очички. Сега обаче нямаше никакво желание да гушне бараяреца.