Седем дни за цяла вечност…

Ден втори

Матилда се събуди при изгрев-слънце. През нощта я бяха преместили в друга стая и тя вече започваше да се отегчава. От петнайсет месеца насам хиперактивността бе нейният единствен лек срещу неприятните спомени от един друг живот, където дяволският коктейл от отчаяние и дрога почти я бе завладял. Неоновата лампа, блещукаща над главата й, напомняше за дългите часове, прекарани в борба срещу наркотичния глад, който по онова време разкъсваше вътрешностите й с непозната дотогава болка. Спомен за онези приказни дни, когато София, която тя наричаше свой ангел хранител, трябваше да я държи за ръцете, да я успокоява и да й дава надежда. За да оживее, тя осакатяваше тялото си, драскаше го с такава сила, че свличаше част от кожата си, и всичко това с цел да създаде нови рани, които да утолят до известна степен непоносимите терзания, появили се вследствие на отминалите удоволствия.

Понякога й се струваше, че все още усеща в задната част на черепа си болката от хематомите, резултат от многобройните удари, които си нанасяше през безкрайните самотни нощи на върховни страдания. Тя погледна ръката си — следите от инжекциите се бяха заличили с течение на времето, което, от друга страна, беше знак за опрощение. Единствено една малка виолетова точица все още личеше върху вената й като своеобразен спомен за мястото, откъдето бавната смърт беше влизала. София отвори вратата на стаята.

— Тъкмо навреме — каза тя, поставяйки букет божури върху нощната масичка.

— Защо тъкмо навреме? — попита Матилда.

— На влизане погледнах лицето ти, прогнозата за твоето настроение ми се видя променлива, с тенденция към буря. Ще отида да помоля сестрите за една ваза.

— Остани до мен — помоли Матилда с отпаднал глас.

— Божурите са почти толкова нетърпеливи, колкото и ти. Те имат нужда от много вода. Не се тревожи, връщам се веднага.

Останала сама в стаята, Матилда съзерцаваше цветята. Със здравата си ръка погали копринените венчета. Цветовете на божура притежаваха един, така да се каже, котешки мъх, а Матилда обожаваше котките. София нахълта в стаята с кофа в ръце.

— Това е всичко, което можах да намеря. Не е страшно, тези цветя не са сноби.

— Това са любимите ми цветя.

— Знам.

— Как успя да ги намериш през този сезон?

— Тайна.

София погледна гипсирания крак на приятелката си, а после изви очи към шините, обездвижващи ръката й. Матилда я изненада с един въпрос:

— Какво точно се случи там? Не си спомням почти нищо. Говорихме, а после ти стана, аз останах седнала и след това една огромна черна дупка.

— Нищо особено… изтичане на газ! Колко време ще трябва да останеш тук?

Лекарите биха се съгласили да изпишат Матилда още на следващия ден, но тя не можеше да си позволи да наеме болногледачка, а, от друга страна, състоянието й не позволяваше да се грижи сама за себе си. Когато София се приготви да си тръгва, Матилда се разплака.

— Не ме оставяй тук. Този мирис на дезинфектанти ме подлудява. Достатъчно платих за всичко, което направих в миналото, кълна ти се. Няма да мога да се справя сама. Толкова ме е страх да не започна пак, че само се преструвам, че взимам успокоителните, които ми предписват. Знам, че съм ти в тежест, но, моля те, изведи ме оттук, София, и то веднага!

Тя се върна и приседна до леглото на своята приятелка. Погали я по челото, за да изтрие бръчките, породени от тъгата, която я изпълваше. Обеща да стори всичко, което е по силите й, за да намери разрешение на проблема колкото може по-бързо, и че ще мине да я види привечер.

На излизане от болницата София веднага се отправи към доковете. Днешният й ден бе отрупан с работа. А времето летеше: имаше да изпълнява мисия, грижеше се за още две души, които беше невъзможно да изостави. Отиде да посети своя скитащ приятел. Жул бе напуснал този свят, без да може да си даде сметка за пътя, отвел го до арка № 7, където живееше като бездомник… Нищо повече от серия мръсни номера, които животът му бе изиграл. Поредното съкращение бе сложило край на професионалната му кариера. Едно обикновено писмо го уведомяваше, че вече не е част от голямата компания, която олицетворяваше неговото съществуване.

На 58 години човек е още млад… и макар че козметичните фирми убеждаваха, че с наближаването на 60-те животът е все още пред вас и че си струва да се погрижите за външния си вид, то собствените им отдели „Работна сила“ никак не са убедени в истинността на подобни твърдения, когато трябва да направят преоценка на плана, отнасящ се до професионалната кариера на техните служители. И така, Жул Мински остана безработен. Един член от охраната му конфискува значката на входа на сградата, в която бе прекарал по-голямата част от живота си. Без да продума, мъжът в униформа го бе придружил до офиса му. Под мълчаливите погледи на колегите си той трябваше да си събере нещата. Така, през един дъждовен ден, с малка кутия под мишница, съхраняваща целия му багаж, Жул, след трийсет и две години вярна служба, напусна компанията.

Животът на Жул Мински, статистик и запален любител на приложната математика, се изразяваше посредством една твърде неясна аритметика: събиране на почивните дни, прекарани в работа над купища досиета в ущърб на собствения му живот; наложено деление в полза на властта на тези, които го бяха наели (хората бяха горди да работят за тях, бяха образували едно голямо семейство, където всеки имаше отредена роля, при условие че се справяше със задълженията си); умножение на униженията и отхвърлените идеи от няколко нелегитимни началници, издигнали се неясно как и защо до своите постове; и най-накрая изваждане от правото да завърши достойно професионалната си кариера. Приличащо на квадрата на кръга, съществуването на Жул се заключаваше в едно уравнение от неразрешими несправедливости.

По време на своето детство той обичаше да се навърта около складовете за метални отпадъци, където една огромна преса смачкваше старите изоставени коли. За да прогони самотата, изпълваща неговите нощи, често си представяше, че в действителност е млад способен служител, същият като онзи, който бе съсипал живота му, отхвърляйки го като „негоден за употреба“. Кредитните му карти свършиха още през есента, банковата му сметка не можа да преживее зимата, напролет трябваше да напусне жилището си. Следващото лято той се бе разделил с една голяма любов, поемайки със своята гордост към последното си пътуване. Без дори да си дава сметка, именуваният Жул Мински, петдесет и осем годишен, бе регистриран като бездомен, обитаващ арка № 7 на кей 80 на търговското пристанище в Сан Франциско. Скоро щеше да отпразнува десет години, прекарани под открито небе. На всеки, който го заговореше, разказваше, че в деня на своето голямо заминаване и през ум не му е минавало, че ще стигне дотук.

София забеляза гнояща драскотина изпод скъсаното място на панталона от туид, с десен тип „Уелският принц“.

— Жул, кракът ви се нуждае от лечение!

— Не започвай отново, моля те, кракът ми е много добре!

— Ако раната не се почисти, ще гангреняса за по-малко от седмица, и вие го знаете добре.

— Преживял съм много гангрени, красавице, така че една повече или по-малко — няма никакво значение! И откакто започнах да моля Господ да ме прибере при себе си, все пак трябва да му дам някакъв шанс да го направи. Ако всеки път се лекувам за щяло и нещяло, за какво ми е тогава да го моля да ме вземе от проклетата земя! Виждаш ли тази драскотина? Това е печелившият ми билет за последното ми пътуване.

— Кой ви пълни главата с подобни глупави идеи?

— Никой, но има един млад мъж, който се навърта наоколо и е напълно съгласен с мен. Обичам да разговарям с него. Когато го видя, имам чувството, че виждам своето отражение от миналото. Облича се със същите костюми, които носех и аз, преди моят шивач да получи световъртеж от дупките в джобовете ми. Аз му говоря за доброто, а той — за злото, с други думи, разменяме си идеи. Нали разбираш, така се развличам.

Нито стени, нито покрив, нямаше дори и кого да мрази, храната му не беше повече от офисите, които мечтаеше да обхожда… Положението на Жул Мински бе по-лошо от това на някой затворник. Дори мечтите се превръщат в лукс, когато човек се бори за оцеляването си. През деня трябваше да търси храна в боклукчийските кофи, през зимата трябваше да върви безспирно, за да се бори със смъртоносния съюз на съня и студа.

— Жул, ще ви откарам в лечебницата.

— Мислех, че работиш към охраната на пристанището, а не в Армията на спасението!

София с всички сили задърпа ръката на бездомника, опитвайки се да му помогне да стане.

Той нищо не направи, за да я подпомогне, а сам криво-ляво я последва до колата й. Тя му отвори вратата. Жул колебливо прокара ръка по брадата си. Жената мълчаливо го погледна. Изящните бръчки около лазурните му очи представляваха убежището на една изпълнена с чувства душа. Около месестата му усмихната уста можеха да се видят други белези — на едно съществуване, при което бедността бе само привидна.

— Няма да замирише много на хубаво твоето возило. С този проклет крак не можах да стигна дори до душовете през последните дни!

— Жул, щом като казват, че парите нямат мирис, то защо тогава мизерията да има? Качвайте се и стига сме се разправяли!

След като повери своя спътник на грижите на медицинските работници, тя се запъти към доковете. По пътя направи малко отклонение, за да посети госпожица Шеридън: имаше намерение да я помоли за една много специална услуга. Намери я на прага на вратата. Рен трябваше да напазарува някои неща, а в този град, известен със стръмните си улици, където всяка стъпка е цяло предизвикателство за възрастните хора, срещата им в такъв необичаен час бе истинско чудо. София я помоли да почака в колата и тичешком се качи до апартамента си. Огледа наоколо, прослуша телефонния секретар, който не бе записал никакво съобщение, и излезе. По пътя разказа на Рен за Матилда. Тя се съгласи да приеме момичето за няколко дни, докато се възстанови. Най-напред трябваше да се намери начин да я качат на етажа, а, от друга страна, бяха необходими и здрави ръце, които да свалят металното легло от плевнята.

Удобно настанен в кафенето на Маркет Стрийт № 666, Лукас пишеше върху плота на масата някакви изчисления, свързани с неговата нова служба в най-голямата фирма за недвижими имоти в Калифорния. Потапяше в кафето седмата си поред кифличка и наведен над една книга, жадно поглъщаше информацията относно създаването на Силиконовата долина: … една обширна ивица земя, превърнала се за период от трийсет години в най-стратегическата зона на високите технологии, наричана още Белия дроб на информационния свят. За този майстор на смяната на идентичността да си намери работа бе детска игра. Подготовката на новия му дяволски план го изпълваше с неописуемо удоволствие. Предната вечер в самолета, пътуващ от Ню Йорк, една статия, публикувана в Сан Франциско Кроникъл относно фирмата за недвижими имоти А&Х, бе привлякла вниманието на Лукас: вицепрезидентът без задръжки подлагаше закръглената си физиономия пред обектива на фотографите. Ед Хурт, Х от съкращението А&Х, беше неповторим в способността си да се изявява по време на интервюта и пресконференции, хвалейки безспирно огромния принос на своята фирма за икономическото развитие на областта. Мъжът, който от двайсет години насам преследваше сенаторския пост, никога не изпускаше официална церемония. Посредством традиционното си помпозно бръщолевене на официалното откриване той се подготвяше да даде старт на Лова на раци. Именно по този повод Лукас бе срещнал Ед Хурт.

Впечатляващият бележник с адреси и имена на високопоставени личности, посредством който Лукас сръчно поддържаше разговора с гореспоменатата личност, му донесе поста съветник на вицепрезидента, създаден специално за него. Механизмите на опортюнизма не криеха никакви тайни за Ед Хурт и договорът бе подписан още преди вторият човек във фирмата да преглътне една щипка от рак, богато напоена с майонеза, която също толкова щедро изцапа пластрона13 под смокинга.

Беше единайсет сутринта и само след един час Ед щеше да представи Лукас на своя съдружник, Антонио Андрич, президента на групата.

А-то от съкращението А&Х управляваше с желязна ръка във велурена ръкавица огромната търговска мрежа, която умело бе изплел с течение на годините. Вроденият усет към недвижимите имоти, неповторимото му усърдие към работата бяха позволили на Антонио Андрич да построи една огромна империя, в която работеха повече от триста агенти и почти още толкова юристи, счетоводители и асистентки.

Лукас се поколеба, преди да се откаже от осмата поред виенска кифличка, после щракна с пръсти и си поръча едно капучино. Дъвчейки края на черния си флумастер, той направи някаква справка в своя бележник и продължи да размишлява. Статистическите данни, които даде на информационния отдел на А&Х, бяха красноречиви.

Решавайки в крайна сметка да поеме още един шоколадов кроасан, той заключи, че е невъзможно да наема, продава или купува дори и най-малката сграда или парцел, намиращи се в долината, без да се договори за това с групата, която от снощи го бе наела на работа. Рекламната табела, носеща надписа „Интелигентните недвижими имоти“, му позволи да усъвършенства своя план.

А&Х беше чудовище с две глави, ахилесовата му пета се намираше точно там, където се съединяваха двете глави на хидрата. Достатъчно беше двата мозъка на организацията да дишат един и същ въздух, за да се задушат взаимно. В момента, в който Андрич и Хурт започнеха да си оспорват правото на управление, корабът щеше бавно да потъне. Бруталното крушение на империята А&Х бързо щеше да изостри апетита на големите собственици, предизвиквайки по този начин дестабилизация на пазара на недвижими имоти в една долина, където наемите лежаха в основата на икономическия живот. Ответните реакции на финансовите пазари нямаше да закъснеят и предприятията в областта щяха да бъдат бързо задушени.

Лукас провери още няколко данни, преди да започне разработването на основните си хипотези: най-възможната от тях беше, че много от предприятията нямаше да преживеят повишаването на своите наеми и падането на котировките им. Дори и тези песимистични изчисления на Лукас сочеха, че поне около десет хиляди души щяха да изгубят работата си. Една цифра, достатъчна да разруши икономиката на цялата област и да предизвика най-голямата емболия14, която някой някога си е представял. Тази на белия дроб на информационния свят.

Финансовите пазари, на чието моментно състояние на сигурност можеше да се равнява единствено перманентната им несигурност; милиардите, които се разиграваха на Уолстрийт по отношение на високотехнологичните предприятия, щяха да се изпарят само за няколко седмици и в резултат сърцето на страната щеше да получи един чудесен инфаркт.

— Глобализацията си има и добрите страни! — каза Лукас на сервитьорката, която този път му донесе топъл шоколад.

— Може би смятате с корейски продукт да почистите свинщините, които току-що сътворихте? — отвърна му тя, поглеждайки с недоумение изписаните върху масата цифри.

— Преди да изляза, ще изтрия всичко! — промърмори той, поемайки отново по пътя на мислите си.

Според някои трептенето на крилете на една пеперуда е достатъчно да породи циклон. Лукас щеше да докаже това твърдение в икономическата реалност. Кризата в Америка нямаше да се забави да обхване Европа и Азия. А&Х щеше да бъде неговата пеперуда; Ед Хурт — вибрирането на нейните криле, а пристанищните докове трябваше да се превърнат в сцена на триумфа му.

След като старателно заличи с вилица написаното върху плота на масата, Лукас излезе от кафенето. Забелязвайки на улицата крайслер кабриолет, той не закъсня да го отвори с един от многото си шперцове. На светофара задейства електрическия гюрук, който покри купето на автомобила. Слизайки по рампата на паркинга, в близост до новото си работно място, Лукас извади мобифона си. Той се спря пред пазача и приятелски му даде знак да изчака, докато завърши разговора си. С подчертано висок глас доверяваше на своя имагинерен събеседник, че е изненадал Ед Хурт да уверява една очарователна журналистка, че именно той е главата на групата, а неговият съдружник изпълнява ролята на краката! После избухна в смях, отвори вратата и подаде ключовете на младия мъж, който отбеляза, че патронът на ключалката му е повреден.

— Знам — каза Лукас с престорен вид. — Човек вече никъде не се чувства сигурен!

Пазачът, който бе запаметил почти всяка негова дума, го изпрати с поглед до централния вход на сградата. Той щеше да паркира автомобила като стар познайник… именно на него и на никой друг личната асистентка на Антонио Андрич поверяваше своя джип. След два часа слухът обхвана цялата сграда, от първия до деветия етаж, на улица Маркет Стрийт № 666, където се намираше престижното представителство на А&Х. Обедната почивка успя за малко да спре неговото разпространение. В 13 часа и 17 минути Антонио Андрич влезе побеснял в офиса на Ед Хурт. В 13 часа и 29 минути същият този Антонио излезе от офиса на съдружника си, затръшвайки вратата. От стълбището той се провикна: „Краката ще отидат да се отморят на терена за голф, а мозъкът трябва вместо тях да организира месечното събрание на търговските директори.“

Лукас отправи съучастнически поглед към пазача, когато отиде да вземе кабриолета си. Имаше среща със своя работодател чак след един час, тоест разполагаше с достатъчно време да се поразходи. Изпитваше страхотно силно желание да смени колата и за да паркира по своя си начин тази, която в момента караше, той се насочи към близкото пристанище.

София остави Рен при нейната фризьорка и обеща да дойде да я вземе след два часа — времето, през което трябваше да отиде и да изнесе лекция по история в Центъра за обучение на хора с нарушено зрение. Когато тя прекрачи прага на класната стая, учениците станаха.

— Без формалности, аз съм най-младата в този клас. Седнете, моля ви!

Събралите се ученици заеха местата си сред обичайния шум, съпътстващ всяко начало на урока, и София започна своята лекция оттам, откъдето бе спряла последния път. Тя отвори книгата с релефно писмо, поставена на бюрото й, и започна да чете. Обожаваше тази писменост, където думите се долавяха с края на пръстите, изреченията се формираха с няколко докосвания, а текстовете се раждаха под дланта на ръката. Тя ценеше високо тази амблиопна15 атмосфера, толкова тайнствена за онези, които си мислеха, че всичко виждат, макар че често им се случваше да останат слепи за толкова съществени неща. След часовете се качи в колата си и отиде да вземе Рен от фризьорския салон. После отново прекоси града, за да откара Жул от диспансера до доковете. Превръзката, която опасваше неговия крак, му придаваше вид на флибустиер16, а той от своя страна не скри гордостта си, когато София отбеляза тази подробност.

— Имаш угрижен вид — каза Жул.

— Не, днес просто съм претоварена с работа.

— Ти винаги си претоварена, кажи ми за какво всъщност става на въпрос.

— Жул, хванах се на един смешен облог. Ако вие трябваше да направите някакво невъобразимо добро, нещо, което би променило хода на света, какво бихте избрали?

— Ако бях утопист или ако вярвах в чудеса, щях да ти кажа, че ще премахна глада по целия свят, ще унищожа всички болести, ще забраня децата да бъдат малтретирани. Ще сдобря всички религии; ще направя така, че цялата земя да се покрие с толерантност. Мисля също така, че ще изкореня цялата бедност. Да, бих направил всичко това… ако бях Господ!

— А питали ли сте се защо Той не го е направил досега?

— Знаеш го по-добре от мен, всичко това не зависи от Неговата воля, а от тази на хората, на които е поверил Земята. Не съществува огромно добро, което човек би могъл да си представи, София, защото за разлика от злото доброто е невидимо. Ако се пресмята или се разказва, то би изгубило нещо от своя чар и смисъл. Доброто се състои от една безкрайна поредица малки деяния, които, свързани помежду си, един ден може би биха променили света. Попитай, когото и да е за имената поне на петима, които да са променили към добро съдбините на човечеството. Не знам, може би това е първият демократ или откривателят на антибиотиците, или може би някой миротворец; колкото и странно да звучи, малко хора могат да цитират имената на онези, които току-що споменах, но затова пък без проблеми биха могли да назоват петима диктатори. Хората знаят имената на всички по-известни болести, но рядко са тези, които биха могли да ни кажат нещо за учените, които са ги победили. Апогеят на злото, от което всеки се страхува, не е нищо друго, освен края на света, но същият този всеки, изглежда, не си дава сметка, че апогеят на доброто вече се е състоял веднъж… и това е бил денят на Сътворението.

— Тогава, Жул, какво бихте сторили, за да направите добро, да извършите нещо много добро?

— Ще направя точно това, което и ти правиш! Ще се опитам да дам на хората, които срещам, надеждата, че всичко е възможно. Току-що, без дори да си даваш сметка, ти създаде нещо чудесно.

— Какво направих?

— Минавайки покрай моята арка, ти ми се усмихна. Малко по-късно онзи детектив, който често идва тук да обядва, ме погледна със своя вечно навъсен израз на лицето. Погледите ни се кръстосаха, тогава му подарих твоята усмивка и когато той отново си тръгна, го видях да я носи върху устните си. Така че, с малко надежда, той би я предал на този или тази, които ще срещне. Даваш ли си сметка сега какво си направила? Създаде един вид ваксина срещу лошото настроение. Ако всички правеха това поне веднъж на ден, а именно да раздават по една усмивка, представяш ли си невероятната зараза от щастие, която ще обхване цялата земя? В такъв случай можеш да считаш, че си спечелила двубоя. — Старият Жул се изкашля в ръката си. — Добре де, казах ти, че не съм утопист, така че ще се задоволя да ти благодаря, че ме върна тук.

Бездомникът излезе от колата и се отправи към своето убежище. Той се обърна и махна с ръка на София.

— Каквито и въпроси да си задаваш, винаги се доверявай на инстинкта си и продължавай да правиш същите неща като сега.

Тя го погледна учудено.

— Жул, с какво се занимавахте, преди да дойдете да живеете тук?

Той изчезна под арката, без да й отговори.

София посети Манка във Фигиърс Дейли. Обедната почивка беше вече започнала и на нея за втори път й се налагаше да моли някого за услуга. Груповият отговорник не беше хапнал нищо от обяда си. Тя седна на неговата маса.

— Няма ли да изядете бърканите яйца?

Манка се наведе и подшушна на ухото й:

— Когато Матилда я няма, храната тук е безвкусна.

— Именно за нея дойдох да си поговорим.

Жената напусна пристанището половин час по-късно в компанията на груповия отговорник и четирима от неговите докери. Когато мина покрай арка номер 7, тя рязко спря. Беше разпознала мъжа в елегантния костюм, който пушеше цигара в близост до Жул. Двамата докери, които се бяха качили в нейната кола, и другите двама, следващи ги с един пикап, я попитаха защо толкова рязко бе натиснала спирачките. Без да отговори, тя с пълна скорост се отправи към Мемориал Хоспитал.

Чисто новата оптична система на Лексос светна още с влизането му в подземния етаж. Със забързани стъпки Лукас се отправи към вратата, водеща към стълбището. Погледна часовника си, имаше десет минути до срещата.

Асансьорът се отвори на деветия етаж. Той се отклони от пътя си и мина покрай офиса на асистентката на Антонио Андрич, влезе без покана и седна на края на бюрото й. Тя дори не го удостои с поглед, а продължи да трака върху клавишите на компютъра.

— Вие изцяло сте отдадена на работата, не съм ли прав?

Елизабет му се усмихна и продължи със заниманието си.

— Знаете ли, че в Европа продължителността на работния ден е легализирана? Във Франция например — добави Лукас — хората смятат, че повече от трийсет и пет часа работа седмично възпират разцвета на човешката личност.

Елизабет стана и отиде да си налее кафе.

— А ако искате да работите повече? — попита тя.

— Не можете! Във Франция начинът на живот заема привилегировано място.

Елизабет отново седна зад своя екран и започна монотонно да разказва:

— На четирийсет и осем години съм, разведена, двете ми деца учат в университета, собственичка съм на малък апартамент в Саусалито и на един красив кондоминиум17 на брега на езерото Тахо, който ще изплатя само след две години. Ако трябва да съм искрена, не броя часовете, които прекарвам в този офис. Обичам работата си и предпочитам да прекарвам времето си тук, отколкото да се разхождам покрай витрините, давайки си сметка, че не съм заработила достатъчно, за да си позволя това, което желая да купя. Що се отнася до французите, искам да ви напомня, че те се хранят с охлюви! Господин Хурт е в своя офис и вашата среща е насрочена за четиринайсет часа… идвате тъкмо навреме, защото сега е точно четиринайсет часът!

Лукас се отправи към вратата. Преди да тръгне по коридора, той се обърна.

— Явно никога не сте опитвали чесново масло, в противен случай нямаше да говорите така!

София беше организирала преждевременното излизане на Матилда от болницата. Тя прие да подпише документ, който освобождаваше лекарите от отговорност, ако нещо се случеше с нея, а София от своя страна обеща, че и при най-малкия признак на влошаване веднага ще я докара в интензивното отделение. Началникът на отделението даде съгласието си за нейното напускане само в случай, че предвиденият за петнайсет часа лекарски преглед потвърди благоприятното развитие на здравословното състояние на пациентката му.

Четирима докери изнесоха Матилда на болничния паркинг. Техните шеги относно чупливостта на товара се редуваха една след друга: те се майтапеха, използвайки различни думи, характерни за докерския жаргон, отреждайки по този начин на Матилда ролята на контейнер. С много внимание я поставиха върху импровизираната носилка, която бяха стъкмили в задната част на камионетката. София караше много внимателно и бавно, но дори и при най-малкото сътресение Матилда изпитваше силна болка в крака, която стигаше чак до слабините. Трябваше им половин час, за да стигнат до крайната си дестинация.

Докерите свалиха металното легло от плевнята и го занесоха в обитаваната от София част на къщата. Манка го сложи до прозореца и постави до него една малка масичка. После започна бавното качване на Матилда, която докерите носеха към горния етаж под вещото ръководство на Манка. След всяко изминато стъпало София стискаше пръсти в очакване Матилда да извика от страх. Мъжете крещяха с все сила. И двете се разсмяха, когато най-сетне се качиха на етажа. С голямо внимание докерите положиха любимата си сервитьорка върху новото й легло.

София искаше да ги покани на обяд в знак на благодарност. Манка каза, че няма нужда, защото и без това Матилда прекалено много ги глезела в Дейли, така че било напълно в реда на нещата те да й отвърнат със същото. София ги върна на пристанището. Когато колата се отдалечи, Рен приготви две чаши с кафе, придружени от две малки банички, поставени в чинийки от инкрустирано сребро, след което се качи на горния етаж.

Напускайки кей 80, София реши да направи една малка обиколка. Тя пусна радиото и не спря да търси, докато не чу гласа на Луис Армстронг да изпълва купето на автомобила. Какъв чудесен свят беше една от любимите й песни. Тя затананика в такт с известния изпълнител на блусове. Фордът зави покрай складовете и продължи в посока на арките, край които стърчаха огромни кранове. Превключи на по-голяма предавка и преминавайки през зоната с ограничена скорост, колата започна да придърпва. Усмихна се и спусна докрай стъклото. Вятърът развяваше косите й. Усили тона и песента зазвуча още по-силно. Сияеща, тя се забавляваше, слаломирайки между поставените конуси на пътя, водещ към седмата арка. Когато забеляза Жул, София му махна с ръка, той веднага отвърна на жеста й. Беше сам… тогава тя спря радиото, вдигна стъклото и сви към изхода.

Хурт напусна конферентната зала под бурните ръкопляскания на директорите, слисани от обещанията, които току-що им бе дал. Убеден, че е успял да разчупи формалните норми на поведение, Ед бе преобразувал събранието на търговските директори в една пародийна пресконференция, наблягайки без задръжки на своите мегалоекспанзионистични18 виждания.

Изкачвайки се с асансьора към деветия етаж, Ед беше на върха на щастието: да ръководиш хора в крайна сметка не беше толкова сложно, колкото някои се опитваха да му втълпят; ако се наложеше, той можеше сам и при това много успешно да ръководи фирмата. Обзет от безумно щастие, Ед вдигна високо ръка — знак, че е постигнал важна победа.

Топката за голф бе разклатила флага, преди да изчезне от погледа на играча. Антонио Андрич току-що бе успял да направи един изключителен удар в четвъртия си опит. Обладан от безумна радост, той вдигна стиснатия си юмрук във въздуха — знак, че е постигнал важна победа.

Очарован, Лукас насочи стиснатия си юмрук към земята, показвайки по този начин, че е постигнал важна победа: вицепрезидентът бе успял да създаде безпрецедентно разцепление в редиците на управляващите тази брокерска империя и объркването на духовете нямаше да забави своето разпространение сред по-долните етажи.

Ед го очакваше до машината за напитки и когато го видя, широко разпери ръце.

— Какво чудесно събрание, нали? Чак сега си дадох сметка колко далеч съм бил от моите храбри воини! Но нещата ще се оправят и по този случай бих искал да ви помоля за една услуга.

Ед имаше среща същата вечер с един журналист, който трябваше да напише статия за него в местния всекидневник. За пореден път той щеше да отложи задълженията си към пресата в полза на своите верни сътрудници. Току-що бе поканил на вечеря директора на отдела за развитие, завеждащия маркетинговия отдел и четирима шефове от търговската мрежа. Заради спречкването си с Антонио той предпочиташе да не уведомява своя съдружник за тази инициатива и да го остави да се наслади на вечерта и на заслужената си почивка, от която несъмнено имаше нужда. И ако Лукас можеше да се яви на срещата на негово място, то това щеше да бъде неоценима услуга; още повече, като се има предвид, че похвалите, излезли от устата на трето лице, щяха да са много по-убедителни. Ед разчиташе на ефикасността на своя нов съветник, окуражавайки го с едно потупване по рамото. Масата беше резервирана за двайсет и един часа в Симбад, малък рибен ресторант на Фишерманс Уорф: романтична атмосфера, вкусни раци, разумни цени.

След като транспортира Матилда от болницата, София отново се върна в Мемориал Хоспитал, но този път посети друга болнична стая. Влезе в блок номер три и се изкачи на третия етаж.

Педиатричното отделение, както винаги, бе препълнено. Още като чу стъпките й по коридора, малкият Томас грейна от щастие. За него вторниците и петъците бяха дни, лишени от сивота. София го погали по бузата, седна в края на леглото му, целуна дланта на ръката си и му изпрати целувката (това си беше само техен жест), после започна да чете от белязаната страница нататък. Никой нямаше право да пипа книгата, която тя оставяше в чекмеджето на нощното му шкафче след всяко свое посещение. Томас бдеше над нея като над съкровище. Дори самият той не си позволяваше да прочете и дума в нейно отсъствие. Малчуганът с голата глава познаваше по-добре от когото и да е друг стойността на този вълшебен миг. Единствено София имаше право да му разказва тази приказка. Никой не можеше да му отнеме дори минута от фантастичните приключения на заека Теодор. Със своите интонации тя правеше скъпоценен всеки ред. Понякога ставаше и обхождаше стаята надлъж и шир. Всяка от нейните големи, карикатурни крачки, съпътствани от изразителни мимики и движения на ръцете, предизвикваха начаса живия смях на малкото момче. В този приказен час, когато героите оживяваха в неговата стая, животът взимаше връх над смъртта. Дори когато след това останеше сам, Томас за миг забравяше за стените, страха и болката.

Тя затвори книгата, постави я на обичайното място и се обърна към Томас, който гледаше навъсено.

— Имаш загрижен вид.

— Не — отвърна детето.

— Да не би нещо да ти е убягнало от историята?

— Да.

— Какво? — попита тя, хващайки го за ръката.

— Защо ми я разказваш?

София не можа да намери точните думи, с които да му отговори. Тогава Томас се усмихна.

— Аз знам защо — каза той.

— Кажи ми тогава.

Той се изчерви и прокара гънката на памучния чаршаф между пръстите си. После промърмори:

— Защото ме обичаш!

Този път бузите й се обагриха в червено.

— Имаш право. Това е точната дума, която търсех — отвърна му тя с мек глас.

— Защо възрастните невинаги казват истината?

— Защото, според мен, понякога им се струва страшна.

— Но ти не си като тях, нали?

— Да речем, че правя всичко, което ми е по силите, Томас.

Тя повдигна брадичката на детето и го прегърна. То се потопи в обятията й, притискайки се с всички сили към нея. След като си размениха ласки, жената се отправи към вратата. Тогава Томас за последен път я извика.

— Ще умра, нали?

Гледаше я втренчено. София дълго време не отдели очи от дълбокия поглед на момчето.

— Може би.

— Не и когато ти си тук, тогава до петък — каза детето.

— До петък — отговори София, изпращайки му една въздушна целувка.

Тя се запъти към доковете с намерението да провери как върви разтоварването на един кораб. Доближи се до купчина с палети и един детайл привлече вниманието й: коленичи, за да провери санитарното разрешително, гарантиращо, че стоката се превозва според определените за замразените храни норми. Надписът бе почернял. София веднага взе своето уоки-токи и бързо го настрои на пети канал. Отделът на ветеринарната служба не отговори на обаждането й. Хладилният камион, който чакаше в края на алеята, скоро щеше да разнесе негодната за употреба стока към много ресторанти в града. Трябваше да намери разрешение на проблема колкото можеше по-бързо. После премести плъзгача на трети канал.

— Манка, София е, къде сте?

От отсрещния апарат се чу пращене.

— На наблюдателния пункт — каза Манка. — Времето е много хубаво, ако имате някакви съмнения относно него! Почти виждам китайския бряг!

— В момента разтоварват „Вашку да Гама“; колко бързо можете да дойдете при мен?

— Проблем ли има?

— Бих искала да говоря с вас за това на място.

Тя изчака малко в подножието на крана, който прехвърляше палетите от кораба на пристанищния док. Той пристигна след няколко минути на волана на един фенлуик.

— С какво мога да ви бъда полезен? — попита Манка.

— Под този кран има две палети със скариди, негодни за ядене.

— Е, и?

— Както предполагам, вече сте разбрали, че санитарните служби не отговарят и аз не мога да открия никакъв техен представител.

— Макар да имам две кучета и един хамстер вкъщи, не ставам за санитар. А и какво разбирате от миди самата вие?

Тя му показа надписа.

— От тези скариди не е взета проба! Ако никой не се заеме с проблема, добре би било да не посещавате ресторанта довечера…

— Добре де. Какво искате от мен. Всичко, което мога да направя, е да хапна един стек за вечеря.

— … Нито да оставяте децата в училищния стол утре!

Последните думи на София привлякоха вниманието на Манка. Той не позволяваше дори косъм да падне от главата на някое дете. За него те бяха свещени. Втренчи поглед в нея и погали брадата си.

— Добре тогава! — съгласи се Манка, взимайки нейния предавател. После смени честотата, за да се свърже с краниста. — Сами, насочи се към залива.

— Ти ли си, Манка? Триста килограма висят на стрелата, не можеш ли да почакаш малко?

— Не!

Стрелата бавно се завъртя, понасяйки своя товар. После спря точно над водата.

— Добре — каза Манка по радиостанцията. — Сега ще ти дам главния отговорник по сигурността. Тя току-що забеляза голяма нередност. Ще ти нареди веднага да пуснеш товара, за да не поемаш лична отговорност, а ти ще се подчиниш незабавно, защото знаеш, че нещата в нейната професия не търпят отлагане.

Той подаде апарата на София с широка усмивка, грейнала върху лицето му. Тя се поколеба, покашля се и след това предаде заповедта. Чу се сухо изпращяване и куката се освободи от своя товар. Пълните със скариди палети се разбиха във водите на пристанището. Манка се качи в своя фенлуик. Потегляйки, той забрави, че е оставил автомобила на задна скорост, и по този начин разби свалените на земята палети. После се спря до София.

— Ако тази нощ рибите се разболеят, ще е по ваша вина, повече не искам нищо да чувам по този въпрос! Нито пък за каквито и да било застрахователни документи!

Камионетката безшумно тръгна по асфалта.

Следобедът беше към своя край. София прекоси града. Хлебарницата, която произвеждаше любимите макарони на Матилда, се намираше в северната част на Ричмънд на Четирийсет и пета улица. Тя се възползва от това пътуване, за да направи и някои други покупки.

Прибра се един час след това с пълни ръце и направо се качи в своя апартамент. Бутна вратата с крак. Не виждаше почти нищо и мина направо зад плота в кухнята. Въздъхна, поставяйки кафявите пакети, и вдигна глава: Рен и Матилда ухилени я гледаха.

— Мога ли да знам кое му е толкова смешното? — попита София.

— Ние не се смеем — увери я Матилда.

— Още не… но като гледам лицата ви, обзалагам се, че смехът няма да закъснее.

— Получила си цветя! — промълви със стиснати устни Рен.

София втренчено погледна едната, после другата.

— Рен ги остави в банята! — допълни Матилда, едва сдържайки кикота си.

— Защо в банята? — мнително попита София.

— Предполагам, заради влажността! — отвърна вече смеещата се Матилда.

Младата жена отмести завесата на душовете и чу Рен да казва: този тип растителност се нуждае от много вода!

Настъпи тишина. Когато София попита кой е направил това, смехът на Рен изпълни цялата стая, последван от този на Матилда. Рен успя да се сдържи за момент и да промълви, че върху мивката има оставена бележка. Изпълнена със съмнения, София я разгъна.

За мое най-голямо съжаление един служебен ангажимент ме принуждава да отложа заплануваната вечеря. Не мога да намеря друго извинение, освен да ви поканя в деветнайсет и трийсет часа в бар „Хиат Ембаркадеро“, за да споделим един аперитив. Бъдете там. Нуждая се от вашата компания.

Малкото листче носеше подписа на Лукас. София го смачка и го хвърли в кошчето за боклук, после се върна в хола.

— Е, кой е този? — попита Матилда, избърсвайки сълзите от скулите си.

София се отправи към шкафа и енергично го отвори. После навлече един пуловер, взе връзката с ключовете си от масичката в коридора и преди да излезе, се отби при Рен и Матилда, за да им каже колко е очарована от факта, че двете са се събрали заедно. Добави още, че е купила достатъчно провизии, така че има с какво да си приготвят вечеря. Тя самата имала важна работа и щяла да се прибере късно вечерта. После направи импровизиран реверанс и изчезна. Матилда и Рен дочуха едно ледено „довиждане“, дошло от стълбищната площадка, преди входната врата да се затвори. Няколко секунди след това звукът от боботещия двигател на форда заглъхна. Матилда погледна Рен, без да прикрива широката усмивка, грейнала върху лицето й.

— Мислиш ли, че е сърдита?

— А ти получавала ли си някога водни лилии?

Рен изтри сълзата от окото си.

София навъсено управляваше своя автомобил. В един момент пусна радиото и извика:

— Така значи, взел ме е за жаба!

На кръстовището на Трета улица тя удари с юмрук по волана, неволно натискайки клаксона. Отпред един пешеходец сърдито й показваше, че светофарът още свети червено. Тя подаде глава през прозореца и изкрещя:

— Съжалявам, но бактериите са далтонисти!

После се отправи с пълна скорост към кейовете.

— Какво ужасно време! Но за какъв се мисли той!

Когато София пристигна на кей 80, пазачът излезе от кабината. Имаше съобщение от Манка, който искаше спешно да разговаря с нея. Тя погледна часовника си и се запъти към офиса на груповите отговорници. Влизайки в стаята, разбра по изражението на Манка, че е станала трудова злополука: той потвърди опасенията й и каза, че един трюмаджия — Гомес, е паднал. Дефектна стълба, най-вероятно, е предизвикала инцидента. Струпаният товар в дъното на трюма едва успял да омекоти удара от падането. Мъжът веднага бил закаран в болница в много тежко състояние. Причините за произшествието предизвикаха гнева на неговите колеги. София не беше на смяна по време на катастрофата, но въпреки това не се чувстваше по-малко отговорна за станалото. След тази драма напрежението в редиците на работниците започна да се покачва и вече се носеха слухове за преустановяване на работата между кейове 96 и 80. За да успокои духовете, Манка обеща, че ще задържи кораба, закотвен на кея. Ако разследването потвърдеше съмненията, синдикатът щеше да стане страна по делото срещу собственика на кораба. В очакване да започнат разисквания относно това дали е уместна в този момент една евентуална стачка, Манка бе поканил още същата вечер тримата секционни отговорници от Съюза на докерите. С навъсено лице той набързо написа координатите на ресторанта върху малък лист хартия, който откъсна от своя бележник.

— Добре би било, ако се присъединиш към нас, резервирал съм маса за девет часа.

Подаде листчето на София, след което се разделиха.

Студеният вятър, идващ откъм океана, щипеше бузите й. Тя дълбоко пое ледения въздух, след което бавно издиша. Една чайка кацна върху въжето, придържащо големия кораб към кея и скърцащо заради клатенето на плавателния съд. Птицата наклони глава и насочи поглед към София.

— Ти ли си, Гавраил? — попита срамежливо жената.

Чайката се издигна във въздуха, издавайки своя обичаен крясък.

— Не, не бях аз…

Разхождайки се по кея, тя усети едно непознато досега чувство, нещо като тъжен повей, който се смесваше със ситните капчици, пръскащи от разбиващите се в скалите вълни.

— Какво не е наред?

Гласът на Жул я накара да подскочи.

— Не ви чух.

— А аз, да — каза старецът, приближавайки се към нея. — Какво правиш тук по това време, нали работният ти ден вече свърши?!

— Дойдох да се разтоваря малко от неприятностите, които днес следваха една след друга.

— Не се поддавай на външността, тя често лъже.

София повдигна рамене и седна на първото стъпало от каменните стълби, които се спускаха към водата. Жул се присъедини към нея.

— Боли ли ви кракът? — обърна се към него тя.

— Не се грижи за моя крак! Попитах те какво не е наред.

— Мисля, че съм изморена.

— Ти никога не се чувстваш изморена… така че говори!

— Не знам какво ми е, Жул… чувствам се малко отегчена…

— Ето че си дойдохме на думата!

— Защо казвате това?

— Нищо, само така!

— Какво предизвиква тази апатия у нас?

— И аз не знам.

— Човек никога не забелязва настъпването на тъгата. Само в даден момент осъзнава, че тя се е настанила в него, и след това изведнъж установява, че я няма, без да може да разбере как и защо.

Той се опита да стане, тя му подаде ръка, предлагайки му да се опре върху нея. Жул се намръщи, надигайки се бавно.

— Седем и четвърт е… мисля, че трябва да си тръгваш.

— Защо ми казвате това?

— Престани с този въпрос! Да предположим, защото вече е късно. Довиждане, София.

Той тръгна, без да куца. Преди да се промъкне под своята арка, старецът се обърна и добави:

— Твоето терзание какво е? Русо или кестеняво?

Жул изчезна в мрака, като я остави сама на паркинга.

Тя нямаше никакви шансове да запали с първото завъртане на ключа. Фаровете на форда едва осветяваха носа на кораба. Скоростният лост издаде шум, наподобяващ този на картофено пюре, мачкано с ръка. София излезе, затръшвайки нервно вратата след себе си, и се отправи към будката на пазача.

— По дяволите! — промърмори тя, вдигайки високо яката на якето си.

Четвърт час по-късно едно такси я остави пред Ембаркадеро Сентър. София тичешком изкачи стълбите на огромната зала на хотелския комплекс. Оттам взе асансьора, който я изведе направо до последния етаж.

Панорамният бар бавно се въртеше около оста си. За половин час човек можеше да се наслади на остров Алкатрас на изток, на Бей Бридж на юг, на финансовите центрове и техните магистрални кули на запад. Погледът на София можеше също така да обхване величествения Голдън Гейт, който свързваше потъналите в зеленина площи на Президо с покритите с мента скали, извисяващи се над Саусалито… И всичко това при условие, че седнеше срещу панорамния прозорец, но за съжаление Лукас вече бе заел удобното за гледане място…

Той затвори менюто с коктейлите и с едно щракване на пръстите извика сервитьора. Жената сведе глава. Лукас изплю в ръката си костилката, която старателно лъскаше с език.

— Цените тук са абсурдни, но трябва да си призная, че изгледът е изключителен — каза той, поглъщайки нова маслина.

— Да, имате право. Изгледа си го бива — каза София. — Мисля, че виждам част от Голдън Гейт в мъничкото огледало пред мен. Стига това да не е отражението на вратата на тоалетната, защото тя също е червена.

С върха на пръстите си Лукас взе полираната елипса, хвърли я в малката чинийка за хляб и заключи:

— В крайна сметка навън е тъмно, нали?

С трепереща ръка сервитьорът постави върху масата едно сухо мартини, два коктейла и бързо се оттегли.

— Не намирате ли, че е малко неспокоен? — попита тя.

Лукас беше чакал десет минути за тази маса и междувременно бе направил някои строги забележки на сервитьора.

— Повярвайте ми, като се имат предвид цените тук, човек може да си позволи да бъде взискателен!

— Вие със сигурност притежавате златна кредитна карта? — отвърна моментално София.

— Разбира се! Как познахте? — попита Лукас, едновременно учуден и очарован.

— Те понякога правят хората арогантни… Повярвайте ми, сметките тук нямат нищо общо със заплатите на обслужващия персонал.

— Това е вашата гледна точка — подчерта Лукас, дъвчейки поредната маслина.

От този момент нататък всеки път, когато поръчаше бадеми, нещо за пиене, чисти салфетки, той си даваше труда да изрече няколко едва доловими благодарности, които, изглежда, му засядаха на гърлото. Когато София го попита дали нещо не е наред в работата му, той избухна в бурен смях. Нещата при него, както никога досега, вървели много добре и наистина се чувствал много щастлив, че я е срещнал. След като изяде още седемнайсет маслини, той плати сметката, без да остави бакшиш. На излизане от сградата София дискретно постави една банкнота от пет долара в ръката на пиколото, докарало колата на Лукас.

— Да ви закарам ли? — попита той.

— Не, благодаря, ще взема такси.

С изискан жест Лукас отвори вратата пред нея.

— Качвайте се, ще ви закарам!

Кабриолетът се движеше с пълна скорост.

Лукас форсира двигателя и сложи един компактдиск в уредбата, вградена в таблото. С широка усмивка извади платинена кредитна карта от джоба си и я стисна между палеца и показалеца си.

— Трябва да признаете, че си имат и своите положителни страни!

Тя втренчи поглед в него за няколко секунди. После със светкавична скорост грабна позлатеното парче пластмаса от пръстите му и го изхвърли навън.

— Доколкото ми е известно, правят дубликати само за двайсет и четири часа! — каза тя.

Колата рязко спря и Лукас избухна в смях.

— Чувството за хумор у жените наистина е неустоимо!

Когато кабриолетът стигна до пиацата, София завъртя ключа, за да спре оглушителния шум на двигателя. После слезе и внимателно затвори вратата.

— Сигурна ли сте, че не искате да ви закарам до вас? — попита Лукас.

— Благодаря, но имам среща. В замяна на това ще ви помоля за една малка услуга.

— Всичко, което пожелаете!

София се наклони към прозореца откъм страната на Лукас.

— Бихте ли изчакали, докато завия зад ъгъла, преди отново да запалите вашата супер резачка?

Тя отстъпи, но в този момент той я улови за ръката.

— Прекарах божествено с вас — каза Лукас.

Помоли я да насрочат нова дата за несъстоялата се вечеря. Първите мигове на една среща винаги били трудни за него, изпълнени с притеснения, защото бил много срамежлив. Трябвало да му даде малко повече време. Определението му за срамежливост накара София да се почувства до известна степен объркана.

— Човек не може да съди за хората по първите си впечатления, нали?

И все пак в гласа му се долавяше една унция чар… тя прие да обядва с него, но само толкова! После рязко се обърна и с бързи крачки се отправи към едно такси. Лукас вече бръмчеше със своето У-12.

Таксито спря до тротоара. Камбаните на Грейс Катидрал отмерваха деветия час. София влезе в Симбад.

Идваше точно навреме. Тя затвори менюто и го подаде на сервитьорката, поръчвайки само чаша вода, твърдо решена да навлезе в същината на проблема, довел я на тази маса. Трябваше да убеди синдикалните шефове да спрат надигащото се недоволство на работниците.

— Независимо от вашата подкрепа докерите няма да изкарат и седмица без заплати. Ако спрете работа, корабите ще се преместят от другата страна на залива. Подобна стъпка ще унищожи доковете — каза тя с твърд глас.

Търговската дейност бе силно конкурирана от съседното пристанище, Оукланд. Евентуалното блокиране на работата би предизвикало изчезването на транспортните фирми. Апетитът на брокерите, които от десет години насам си точеха зъбите за най-хубавите терени в града, бе достатъчно изострен, за да накара онези, които си играеха на малката Червена шапчица, имаща намерение да стачкува, най-сетне да си отворят очите.

— Това се случи в Ню Йорк и Балтимор, нас също няма да ни подмине — поде отново тя, убедена в правотата на своята кауза.

И ако търговските кейове преустановяха дейността си, то последиците щяха да бъдат опустошителни не само за живота на докерите. Скоро безспирният поток от камиони, преминаващи всекидневно по мостовете, щеше да спре да задръства подстъпите към полуострова. Хората щяха да напускат домовете си още по-рано, за да се явят на работните си места, и да се прибират още по-късно. Нямаше да минат и шест месеца, преди голяма част от тях да решат да се преселят по на юг.

— Не намирате ли, че отивате малко далеч с тези разсъждения? — попита я един от мъжете. — Тук не става въпрос само за това да преговаряме за по-високи обезщетения в случай на злополука! А и в крайна сметка, мисля, че нашите колеги от Оукланд ще са солидарни с исканията ни.

— Това е феноменът, определян от някои като теория на движението на крилете на пеперудата — продължи София, откъсвайки парче салфетка.

— Какво общо имат тук пеперудите? — попита Манка.

Мъжът с черния костюм, който обядваше зад тях, се обърна и се присъедини към разговора. София замръзна на мястото си, когато разпозна Лукас.

— Това е геофизичен принцип, според който движението на крилете на пеперудите в Азия може да предизвика разместване на въздушните пластове, чиято сила на движение последователно нараства и в крайна сметка може да доведе до разрушителни циклони по бреговете на Флорида.

Синдикалните делегати мълчаливо и учудено се спогледаха. Манка потопи залъка си в майонезата и се изкашля, преди да възкликне:

— Вместо да повтаряме виетнамските идиотщини, ще е по-добре да се възползваме от допуснатите грешки, така поне ще знаем, че не сме водили война напразно!

Лукас поздрави София и се обърна към журналистката, която в този момент го интервюираше на съседната маса. Лицето на София бе пребледняло. Един от делегатите я попита дали няма алергия към мидите, забелязвайки, че е оставила порцията си непокътната. Отговори му, че не се чувства добре, и му предложи своето ястие. Помоли ги да размислят, преди да е станало непоправимото. После се извини и напусна събранието: наистина не се чувстваше добре.

Всички станаха, когато София си тръгна. На излизане тя се наклони към младата жена и настойчиво я погледна. Изненадана, тя се отмести назад и за малко да падне. София й отправи една пресилена усмивка.

— Сигурно дяволски му харесвате, като се има предвид, че сте седнали с лице към изгледа! Това ще рече, че сте руса! Желая ви приятна делова вечер… и на двамата. — После с решителни крачки се отправи към гардероба.

Лукас се затича след нея. Хвана я за ръката и я принуди да се обърне.

— Какво ви прихваща?

— „Делова“ трудно се преглъща, нали? Едно д, едно л, едно о, и знаете ли какво, в него няма з! И все пак с малко повече добра воля човек би съумял да открие едно, нали?

— Тя е журналистка!

— Аз също съм журналистка: всяка неделя си преписвам бележника в личния дневник.

— Но Ами е истинска журналистка!

— И в момента ръководството на компанията е страшно заето да си общува с Ами.

— Отлично, и не говорете толкова високо! Ще ми съсипете корицата!

— На нейното списание, предполагам? Все пак поръчайте й малък десерт. В менюто мярнах един за по-малко от шест долара!

— Корицата на моята мисия, за Бога!

— А, това наистина е добра новина! Някога, когато стана баба, ще разказвам на внуците си как една вечер съм пила аперитив с Джеймс Бонд! След пенсионирането си вие с пълно право можете да разкриете тайните си, нали?

— Добре, стига толкова! Доколкото ми е известно, и вие вечеряхте с три приятелки от лицея!

— Очарователен! Вие наистина сте очарователен, Лукас. Вашата събеседничка също — каза тя. — Намирам, че има изискана физиономия върху красивия си птичи врат. Щастливка. Само след четирийсет и осем часа ще получи една възхитителна плетена птича клетка!

— В думите ви има скрит смисъл! Явно водната ми лилия не ви е харесала.

— Напротив! Почувствах се поласкана, че не ми изпратихте аквариума заедно с малката стълбичка! Хайде, побързайте, тя започва да се отегчава. Става страшно, когато една жена започва да се отегчава на масата. Повярвайте ми, говоря ви самата истина.

София рязко се обърна и затвори вратата на ресторанта след себе си. Лукас повдигна рамене и се върна при своята събеседничка.

— Коя беше тази? — попита журналистката, която бе започнала да става нетърпелива.

— Една приятелка.

— Не искам да се бъркам в неща, които не ме засягат, но ще отбележа само, че тя имаше вид на всичко друго, но не и на това, което казахте.

— Вие наистина се бъркате в това, което не ви е работа!

През цялата вечеря Лукас не преставаше да хвали заслугите на своя работодател. Той обясняваше, че благодарение на всички нови идеи, именно на Ед Хурт, компанията дължеше своя небивал успех. Изключителната вярност към неговия съдружник и неповторимата скромност бяха накарали вицепрезидента да се задоволи с второто място в йерархията. С други думи, за Ед Хурт значение имаше единствено каузата. И все пак истинската мислеща глава от бинома19 беше той и само той! Журналистката майсторски тракаше върху клавиатурата на портативния си компютър. Лукас лицемерно я помоли да не отбелязва в своята статия някои разсъждения, които бе направил пред нея с мисълта, че може да й има пълно доверие и, от друга страна, защото имаше неустоимо сини очи. Той се наклони към своята гостенка, за да напълни чашата й с вино. Тя от своя страна го подкани да му разкрие други фирмени тайни, които, разбира се, щяха да си останат само между тях. Той гръмко се изсмя и добави, че не е достатъчно пиян, за да направи подобно нещо. Нагласявайки презрамката на своята копринена рокля върху рамото си, Ами попита какво би могло да предизвика опиянение у него.

София безшумно се изкачи по стълбите. Беше късно, но вратата на Рен все още стоеше полуотворена. Тя внимателно я побутна. Нямаше албум на пода, нито бисквити в малката купа, но госпожица Шеридън я очакваше, седнала в своя фотьойл. София влезе.

— Този младеж те привлича, нали?

— Кой?

— Не се прави на глупачка. Този с водната лилия, с когото прекара вечерта!

— Пихме само по един аперитив. Защо?

— Защото той не ми харесва!

— Бъди сигурна, на мен също. Противен е.

— А аз мисля, че той те привлича!

— В никакъв случай. Вулгарен е, надут и самонадеян.

— Боже Господи! Тя вече е хлътнала по него! — възкликна Рен, вдигайки ръце.

— Това изобщо не е вярно! Предполагах, че е някой, който не се чувства добре в собствената си кожа и на когото мислех, че ще мога да помогна.

— Нещата са още по-зле, отколкото си ги мислех! — каза Рен, вдигайки отново ръце.

— Престани!

— Не говори толкова високо, ще събудиш Матилда!

— Между другото ти си тази, която непрекъснато ми повтаря, че трябва да си намеря някого.

— Това, скъпа моя, всички еврейски майки казват на своите деца… преди да се оженят. В деня, в който им доведат някого вкъщи, те подхващат същата песен, но с обърнати обратно думи.

— Но, Рен, ти не си еврейка.

— И какво от това?

Рен стана и извади малкия поднос от бюфета. Отвори една метална кутия и сложи три бисквити в посребрената купа. После накара София да изяде поне една — и без това вече се е изморила да я чака до късно през нощта!

— Седни и ми разкажи всичко! — каза Рен, разполагайки се удобно във фотьойла.

Тя изслуша София, без да я прекъсва, опитвайки се да разбере намеренията на мъжа, който на няколко пъти бе застанал на пътя й. После втренчено я погледна и наруши настъпилата тишина само за да я помоли да й подаде бисквита. Тя хапваше по една само в края на вечерта, но сега обстоятелствата налагаха да консумира повече захар.

— Опиши ми го — подкани я отново Рен, след като изхрупа още една бисквита.

София се забавляваше много от поведението на своята хазайка. Като се има предвид късният час, тя би могла да прекъсне разговора и да се оттегли, но претекстът бе повече от добър, за да остане и да се наслаждава на скъпоценните мигове, когато милувките на гласа бяха по-приятни от тези на ръката. Отговаряйки колкото е възможно искрено на събеседничката си, тя изненадано откри, че не може да опише никакво качество на този, с когото бе прекарала вечерта. С изключение може би на някакъв дух, който витаеше около него, и заемащата първостепенно място логика.

Рен нежно потупа с пръсти коляното на София.

— Тази среща не е случайна! Ти си в опасност и дори не си даваш сметка за това.

Старата дама изведнъж разбра, че София не е схванала смисъла на нейните думи. Тя се настани още по-удобно във фотьойла.

— Той вече е в кръвта ти, ще стигне чак до сърцето ти. Ще обере всички емоции, които ти с такова внимание и усърдие си отглеждала толкова време. После ще те нахрани с надежди. Любовните завоевания са най-егоистичните от всички кръстоносни походи.

— Рен, наистина мисля, че бъркаш нещо!

— Не. Аз пък смятам, че по-скоро ти грешиш. Знам, че ме взимаш за стара бъбривка, но съм сигурна, че това, което ти казвам, ще се окаже вярно. Всеки ден, всеки час ти ще убеждаваш себе си в силата на защитните ти способности, на твоя умел начин на действие, на умението ти да оставаш независима. Но в крайна сметка желанието да го чувстваш до себе си ще стане по-силно и от наркотик. Така че не се самозалъгвай! Това е единственото нещо, което искам да те помоля. Той ще влезе в съзнанието ти и после нищо не би могло да те освободи от неговото присъствие. Нито разумът ти, нито дори времето, което ще се превърне в твоя най-коварен враг. Единствено идеята да го преоткриеш такъв, какъвто си го представяш, ще ти помогне да победиш най-ужасния от твоите страхове: да бъдеш изоставена… от него, от самата себе си. Това е най-деликатният избор, който животът ни налага.

— Но защо ми казваш всичко това, Рен?

Рен насочи поглед към библиотеката и по-специално към корицата на един от своите албуми. В погледа й се появи носталгия.

— Защото целият ми живот е зад мен. Така че нищо не прави или направи всичко! Без лъжи, без заблуди и най-вече без никакви компромиси!

София увиваше ресните на килима около пръстите си. Рен нежно я погледна и я погали по косата.

— Добре де, не се сърди! Изглежда, понякога любовните истории имат добър край! Хайде, стига клишета! Не смея дори да погледна часовника си.

София внимателно притвори вратата и се изкачи на етажа. Матилда спеше ангелски сън.

Двете Маргарити се сблъскаха с кристален звън. Удобно настанил се върху канапето в своя хотелски апартамент, Лукас се похвали, че никой друг не може да прави подобни коктейли. Ами поднесе чашата към устните си и го погледна в очите. С много нежен глас той й призна, че ревнува частиците сол, топящи се в устата й. Тя схруска ситните зрънца и игриво изплези език; този на Лукас се плъзна по устните й, преди да навлезе по-дълбоко, много по-дълбоко.

София не запали лампата. Прекоси стаята в полумрака, за да се добере до прозореца, който внимателно затвори. Застана до него и се загледа в бурните вълни на океана. Дълбоко вдиша свежия въздух и погледна замечтано към небето. На небосклона не се виждаха звезди.

… и беше вечер, и беше сутрин…