Седмата луна

Първа частС МАЛКО ДЕТЕ В РЪЦЕ

1941

ИПО, МАЛАЯ

Франсин погледна личицето на Рут. Детето спокойно спеше. Утрото бе мрачно. Мусоните можеха всеки миг да докарат пороен дъжд.

Лелите й, насядали в кръг на бамбуковата рогозка, не спираха да бърборят. Франсин не ги слушаше — цялото й внимание бе съсредоточено върху Рут. Една дума обаче периодично се набиваше в ушите й като изстрел — Нипон1. Всички други думи се въртяха около нея, като птичи ята, които излитат внезапно, обхванати от уплаха, след това, успокоени, кацат пак, и пак излитат. Преди два дни японците бяха нападнали американската база в Пърл Харбър, разположена на Хавайските острови, и бяха нанесли големи загуби на тихоокеанския флот на САЩ. Америка вече беше във война с Япония.

Японците обаче бяха нанесли и друг удар, много по-наблизо. Върху Кота Бару, град от другата страна на Малайския полуостров, разположен на малко повече от 200 километра. Според официалните британски изявления японците били отблъснати. В селото обаче едновременно с мусонните ветрове се носеха и най-различни слухове.

— Не се тревожи, лельо — каза една от братовчедките й. — Англичаните ще направят японците на пестил. — И показа с ръце как точно ще стане това. Другите жени се засмяха.

Обаче леля Ин Хо, безспорният матриарх на рода, се изкашля, изплю се през вратата и каза:

— На Англия й е спукана работата.

— Как така! — възкликнаха удивено няколко от жените. Всичките бяха „перанакан“ — родени в Малая, възпитани в английски дух и лоялни към английската корона.

Леля Ин Хо вдигна пръст.

— Идат японците, Ю Фа (това бе китайското име на Франсин). Кажи това на съпруга си. И двамата ще трябва да се махнете оттук. Кажи му го.

Франсин кимна. Всичките й лели бяха възрастни жени. Поради своето раждане и своя брак — баща й и съпругът й бяха англичани, — статутът й в селото бе нисък, въпреки че бе стопанка на красивото бунгало на директора на имперските калаени мини.

— Разбрах те, лельо.

Франсин посещаваше Ипо всяка седмица с малката Рут. Винаги си тръгваше с кошници с плодове и храна, приготвени от възрастните жени. През последните няколко седмици обаче те непрестанно й заръчваха да предупреди Ейб за опасността от японците. Той се бе присмял на тези предупреждения. Какво можеха да знаят селянките за войната и за външната политика? Франсин обаче бе родена в селото и знаеше, че жителите му са мъдри хора.

Погали лицето на детенцето, спящо в скута й. Франсин бе седемнадесетгодишна, когато се омъжи за Ейб, а Рут се роди девет месеца по-късно. Сега бе на четири години.

Рут бе кръстена в методистка църква. При всички по-важни събития в живота й обаче Франсин я водеше в будисткия храм, където монасите изгаряха благовонни пръчки и залепваха златен варак върху статуи, и без това натежали от злато. Ейб не одобряваше воденето на Рут в „езически храмове“ и се сърдеше, когато усетеше ухание на благовоние в тъмната й коса или откриеше златна люспица върху малките й пръстчета.

Детето отвори очи.

— Мамо?

— Мама е тук — отвърна му тихичко Франсин. Рут бе смайващо красива. Косата й бе гъста и тъмнокафява. Кожата й наподобяваше светло злато. Бе наследила овалното лице и сочните устни на Франсин. Очите й над изпъкналите скули имаха формата на бадеми и бяха с тъмни мигли. Цветът им бе не кафяв, а сребристосив.

Дори и на тази крехка възраст Рут не можеше да бъде възприета нито като китайка, нито като европейка. Както и самата Франсин, и Рут щеше да заеме неудобна позиция между две раси, презряна от британците и само търпяна от китайците. Щеше да се обогати от две култури и същевременно да бъде изключена от тях.

Франсин най-много се измъчваше от предсказанията на лелите си. Според тях тя бе само временна съпруга на англичанина. Твърдяха, че някой ден Ейб ще се омъжи за европейка, която ще му роди европейски деца, и че повече никога няма да го видят.

Така бе постъпил бащата на Франсин с нейната майка. Тя си го спомняше като сърдечен и великодушен човек. При все това, когато изтече срокът на договора му, той се прибра в Англия. С изключение на двадесетте колониални долара месечно, които винаги пристигаха навреме, те повече не получиха никаква вест от него. Веднъж, когато Франсин попита майка си за хиляден път къде е баща й, тя удари с юмрук по кутията, където държеше разписките, и с горчивина отговори: „Тук“. И Франсин разбра, че единствената вест, която щеше да има от него, са тези двадесет долара.

Лелите на Франсин, без да говорят открито на тази тема, непрестанно намекваха за случилото се. След смъртта на майката на Франсин те се превърнаха в нейни нравствени и духовни наставнички. Франсин бе убедена, че това, което те разправяха за Ейб, няма как да е вярно. При все това думите им я изпълваха с ужас.

Чу шума на автомобилен двигател и погледна малкия си златен швейцарски часовник. Бе скъп и й бе подарен от Ейб при раждането на Рут. Таксито мина между дърветата и стигна до къщата. Подире му търчеше тълпа голи дечица, които все още възприемаха автомобилите като чудо.

Лелите й, пет китайки на средна възраст със смачкани панталони — всички пушеха малки метални лули или саморъчно навити цигари, — се спуснаха по стълбите. Бърборенето им не престана. Над гласовете на всички се извиси гласът на Чин Ин Хо.

— Ю Фа, кажи на съпруга си да те изпрати далеч оттук. — После щипна поруменялата буза на Рут. — Кажи му да изпрати теб и детето в Англия, при семейството си. После сбръчканото й лице се втвърди. — Разбира се, него ще го е срам да ви покаже на своите близки.

Може би защото бе твърде нервна или твърде отчаяна, Франсин за пръв път си позволи да прояви непочтителност към по-възрастна жена.

— Ейб не се срамува от нищо! Ин Хо подсмръкна.

— Тогава му кажи да ви отведе оттук. Знаеш ли какво правят японците с китайките, омъжени за бели мъже?

Прибраха кошниците в таксито и махнаха на изпращачките през задното стъкло. Автомобилът потегли. Рут се сгуши до майка си.

— Далеч ли ще пътуваме, мамо?

— На леля ти й се привиждат лоши хора зад всеки храст — отвърна раздразнено Франсин.

— Японците лоши хора ли са?

— Не се тревожи, мила. Мама ще се грижи за теб. Може би ще отидем за два-три месеца в Англия.

Детето не я разбра, но й отвърна с прекрасна усмивка.

Този ден Ейб се прибра по-рано. Храната все още бе върху печката, масата не бе сложена, а прислужниците си говореха.

Франсин разбра, че нещо не е наред, още когато го видя да слиза от колата. Смути я изражението му. Тя се втурна към него и разтревожено попита:

— Какво се е случило?

— Има лоши новини, мила — каза той и я целуна.

Ейбрахам Лорънс бе висок кокалест мъж, който гонеше четиридесетте. Изглеждаше по-възрастен, тъй като лицето му бе потъмняло от слънцето. Бялото на тъмносините му очи бе леко пожълтяло вследствие на хроничната малария, от която страдаше, подобно на много други инженери. Слънчевите лъчи бяха образували мрежа от ситни бръчици около очите му и две дълбоки бръчки покрай голямата му уста.

— Какви лоши новини? — попита тя, вече уплашена.

— „Принц Уелски“ и „Рипалс“ са потопени от японски бомбардировачи.

Франсин закри устата си с ръка.

— Не може да бъде! — Почувства как сърцето й се стяга. — Това сигурно е японска пропаганда.

— Боя се, че не. Съобщиха го по радиото. Я го включи.

Лампите на радиоапарата загряха и в ефира се разнесоха гласове на странния говор, известен като „Ем Би Си Инглиш“ — от съкращението на „Малейън Броудкастинг Корпорейшън“. С разширени очи тя се опита да осмисли чутото.

— Татко, татко! — развика се Рут, за да привлече вниманието на баща си. Ейб я вдигна и я прегърна. — Нали си дойде, за да си поиграем, татко?

— Точно така, мила — отвърна Ейб и я целуна. Франсин слушаше и не вярваше на ушите си. Двата големи кораба, всъщност целия кралски флот в Малая, вече ги нямаше. Възприе тази новина като вест за ужасяващо природно бедствие, за наводнение, за пропаст, разкъсала земните недра.

Чуваше ударите на сърцето си.

— Лелите ми казаха, че японците идат.

— И това е вярно — отвърна Ейб над рамото на Рут. — Според Ем Би Си били отблъснати и изтласкани в морето, обаче научих други новини.

Гласовете от радиото, подобно на гласа на Ейб, на пръв поглед бяха спокойни, обаче се чувствуваше, че са изпълнени с напрежение.

— Какви новини?

— Успели са да установят плацдарм.

— Какво означава това?

— Означава, че десантът им е бил успешен и че сега войските им нахлуват в страната.

Малайската прислуга се бе смълчала и слушаше внимателно думите на господаря. Ейб усети това, хвана Франсин за ръка и я отведе по-далеч от вратата на кухнята.

— Ще трябва да направим нещо, мила.

— Какво? — попита ужасената Франсин.

— С Рут ще заминете за Сингапур. Разбира се, ще трябва да наемете бавачка.

— А ти?

— Аз имам работа тук.

— Каква работа?

— Не мога просто да зарежа всичко.

— Можеш да затвориш мината — каза тя. — Да дадеш на работниците заплати за две седмици и да им кажеш да се приберат по домовете си. Така никой няма да бъде застрашен.

— А какво ще кажат собствениците? — сопна й се той.

— Както се развиват събитията, собствениците така или иначе ще изгубят мината — отвърна тя.

— Така ли говорят старите ти лели в селото? — рече той презрително. — По-добре ще е да не обръщаш внимание на тези стари глупачки. Всички знаем, че очакват с нетърпение японците да дойдат и да закукуригат на бунището.

— Как можеш да говориш така след всичко, което японците направиха в Китай? — възкликна тя.

— Така или иначе, не мога да замина с теб и толкоз — отсече той. — Имам задължения към собствениците.

— Говориш за дебелите бизнесмени, които си седят в Манчестър? — попита тя. Не вярваше на ушите си.

— Ти да не си станала член на Гуоминдана? — каза той. — Говориш като печена комунистка.

Лицето на малката Рут се сбърчи тревожно.

— Татко, не се карай на мама!

— Поне ти не ме нападай, миличка — отвърна Ейб. — Не се карам на мама. Само се опитвам да й обясня нещо.

— Няма да тръгнем без теб — тихо каза Франсин. Ейб я щипна по бузата.

— Не бъди глупава, мила. Няма нищо опасно. Просто искам ти и Рут да не се паникьосвате. Там ще се чувствувате по-добре. Ще се върнете тук веднага щом обстановката се нормализира.

— А ако не се нормализира?

Ейб, вперил поглед в Рут, се позабави с отговора.

— В такъв случай ще дойда при вас в Сингапур. Не вярвам обаче да се стигне до това.

— Ами ако се стигне и вече е късно? Ейб, трябва да заминем всички заедно. И тримата!

— Не бъди глупава — повтори той раздразнено.

— Нужен си ни, Ейб.

— Нужен съм и на мината — отвърна той. — И на нейните собственици.

— Не сме ли ти по-скъпи от мината и собствениците? Той я погледна.

— Има една песен. „Обичам те много, мила, но още повече обичам честта си!“ Знаеш ли я?

— В една мина няма никаква чест, Ейб. Не бъди глупак!

Ейб застина. Не бе свикнал да му говори с такъв тон. Франсин бе започнала работа в мината на седемнадесет години като чиновничка. Ейб бе омаян от красотата й, така че не й се наложи да работи дълго. Наложи му се обаче да заплати скъпа цена заради увлечението си по евразийска жена. Много от приятелите и колегите му възприеха постъпката му като непростима обида. Бе се оженил за жена, която по тяхната терминология се окачествяваше като „мелез“, и заради това започнаха да странят от него. И двамата се оказаха принудени да понасят тяхното пренебрежение, подигравки, че и по-лоши неща. Всички казваха, че този брак е сложил край на кариерата му.

— Ако се стигне до най-лошото, ще трябва да повредя машините, за да не могат японците да използуват мината за собствените си военни цели. Знаеш, че калаят е стратегически метал, и…

Тя сърдитото прекъсна.

— Знам какво представлява калаят, Ейб. А не можеш да повредиш машините така, че японците да не могат да ги поправят.

— С твое извинение, запознат съм по-добре с този въпрос от теб — отвърна той хладно. — Ще заминеш за Сингапур, Франсин. Ако се наложи, ще те последвам.

— Ако се наложи!? Значи, с Рут сме по-малко важни от мината!

Погледът му бе леден.

— В тази обстановка, да.

Франсин бе облечена със син „монсам“ с висока яка и стегнат при бедрата. Внезапно й се стори, че дрехата я задушава.

— Ще се преоблека за вечеря — каза тя, бързо отиде в стаята си, облече пола и блуза и смени малките си черни пантофки с кожени обувки с висок ток.

Според семейното й възпитание една съпруга никога не трябваше да противоречи открито на съпруга си. Тя обаче чудесно знаеше, че в случая Ейб допуска ужасна грешка.

Когато се върна, Ейб лежеше на пода и си играеше с Рут.

— И тогава малкото прасенце се прибрало у дома…

— Татко, спри да ме гъделичкаш! — пищеше от удоволствие Рут.

Франсин цялата трепереше. Гласът й също.

— Насочили са ги не накъдето трябва — каза тя.

— Кое?

— Оръдията на Сингапур. Насочени са към морето, Ейб. А пък японците настъпват от север. По суша.

Той я погледна и се замисли. По погледа му тя разбра, че не е съгласен с нея.

— Японците вече изчерпаха силите си в Китай — каза Ейб. — Не разполагат със сили и средства за масирано нашествие в Малая. Просто проверяват дали номерът ще мине. Скоро ще се изтощят и обстановката ще се нормализира. Не са в състояние да завземат Сингапур. Това е невъзможно.

— Но ти каза, че войските им нахлуват в страната — каза тя, като повиши глас.

— По-тихо, за Бога! — Той кимна към кухнята, където беше прислугата.

— Те знаят какво става. Да не мислиш, че е голяма тайна?

— Никога не си се държала така — каза сухо той. — Никак не ми харесваш. Какво става с теб, по дяволите?

— Искам да сме заедно.

— Мохамед ще те закара с форда — каза той. — Ще отседнеш в „Рафълс“. Ти обичаш този хотел. Нали си спомняш медения ни месец?

— Няма да тръгна без теб!

— Не се безпокой от това, че ще бъдеш сама — продължи той, без да обръща внимание на думите й. — Ако възникнат някакви проблеми, обади ми се. Разбрахме ли се?

— Никъде няма да ходя!

— Не спори с мен — каза той рязко. Винаги говореше с този тон в мината, когато искаше да наложи мнението си. — Знам по-добре от теб какво трябва да се направи, Франсин. За Бога, опитай се да набиеш това в дебелата си китайска глава.

За миг тя не повярва на ушите си. Ейб никога не си бе позволявал спрямо нея такива думи или такъв тон. След това погледна детето, седнало на копринения килим. Поставяше безопасността на Рут над всичко. Разбра, че Ейб няма да тръгне с тях. При това положение трябваше да се погрижи за сигурността на Рут.

— Добре, Ейб — тихо каза тя. — Ще направя това, което искаш.

— Е, слава Богу — отвърна той, все още малко сърдит. — Значи почвай да опаковаш багажа.

Детето не спря да бърбори през цялото дълго пътуване до Сингапур.

— Защо татко не дойде с нас? — попита за стотен път Рут.

— Защото иска да остане на работа.

— Но нали лошите хора идват?

— Знам, мила.

— Какво ще направят лошите хора на татко?

— Няма да му направят нищо лошо. Татко ще избяга преди да дойдат.

— Татко каза, че няма да бяга от никого — отвърна гордо Рут. — Татко каза, че японците са глупаци. Ти защо се страхуваш толкова много от тях, мамо?

Франсин поклати глава и не отговори. Ейб не бе обърнал особено внимание на това, че японците бяха избили множество мирни жители в Нанкин — беше го възприел като кавга между две азиатски шайки. Жителите на селото обаче бяха силно впечатлени от ужасяващите разкази за кланета, изнасилвания и грабежи.

Ейб бе сгрешил. Японците бяха достигнали Сингапур преди Франсин. Или поне самолетите им. Когато призори автомобилът мина през Джохор, над града се издигаха стълбове мазен дим, които бавно се разсейваха във влажния въздух.

Градът обаче не изглеждаше разтревожен. Върху него се бяха стоварили само няколко бомби. Работници с безизразни лица почистваха тротоарите от боклук и счупени стъкла. Европейците преминаваха през развалините с вида на хора, решени да пренебрегнат една проява на простащина.

— Японците ли са направили това? — попита Рут. Очите й бяха широко отворени.

— Да, Рут.

— Това е лошо — замислено каза Рут. В хотел „Рафълс“, също като в останалата част на

Сингапур, беше относително спокойно. Във фоайето цареше неестествена тишина, съвсем различна от глъчката, която толкова й бе харесала през медения й месец преди пет години. Тогава, редом до британския си съпруг, тя бе твърде щастлива, за да обръща внимание на отправяните към тях погледи и коментари. Този път обаче бе дошла само с детето си и бе съвсем очевидно, че служителите са неприятно изненадани от факта, че „госпожа Ейбрахам Лорънс“ е евразийка. Старият портиер сикх, с кремав тюрбан и бели мустаци, сякаш бе готов да я изхвърли при първия сигнал, даден му от хората на рецепцията.

— Надявам се да не е станала грешка — каза администраторката и се направи, че внимателно чете списъка с резервациите. — Искам просто да проверя дали наистина имате резервация.

— Ако има някакъв проблем, отнесете го към съпруга ми — отвърна Франсин с треперещ глас и остави визитната му картичка на полирания махагон. — Това е телефонният му номер.

Погледът на администраторката се плъзна от Франсин към думите „Главен директор“, написани върху картичката.

— Моля да ме извините — каза тя, взе картичката и излезе през една врата в дъното. Франсин чу набирането на телефон.

Рут се бе хванала за полата на майка си, бе опряла глава на бедрото й и гледаше учудено. Огромният хотел сякаш бе опустял.

Франсин се обърна към вратата. Пиколото вече бе внесъл куфара й. Мохамед стоеше пред входа до големия яркожълт форд на Ейб, и търпеливо очакваше да се увери, че ще бъде настанена, преди да поеме обратно към къщи.

— Можеше да е и по-зле — чу се отсечен глас, най-вероятно на военен. Думите бяха произнесени от възрастен мъж с посивели мустаци, със светъл вълнен костюм и сламена шапка. Разговаряше с костелива жена с рокля на цветя, с която току-що бе излязъл от асансьора. — Много по-зле.

Стигнаха до рецепцията. Мъжът звънна с месинговото звънче, за да извести за присъствието си, и администраторката се подаде от вратата и каза:

— Добро утро, господин генерал.

— Ключът — рече генералът и остави тежкия метален ключ на плота. Администраторката побърза да го вземе. След това мъжът щипна Рут под брадичката. — Добро утро, млада госпожице.

— Добро утро, господин чичко — каза Рут. — Имате много красива шапка.

— И на мен ми харесва. — Той се усмихна на детето. Очите му бяха воднисти и според Франсин бяха твърде отслабнали, за да забележат, че Рут е евразийка. Спътницата му го сръга с кокалестия си лакът. Той не й обърна внимание и поздрави Франсин, като докосна шапката си с пръсти. — От провинцията ли идвате?

— Да — отвърна тя, смутена от проявеното към нея внимание.

— Правилно — каза той. — Децата трябва да са по-настрани от опасностите. Не бива да се плашат.

— Прав сте.

— Мен не ме е страх — осведоми го Рут.

— Правилно — повтори генералът, повдигна се на пръсти и после пак се отпусна на пети. — Японците са невъзпитани скотове. — Каза го така, сякаш започналото нашествие бе просто проява на лоши обноски и нищо повече. — Скоро ще им бъде даден урок, не се безпокойте за това. — После погледна администраторката. — Не виждате ли, че госпожата е уморена? Трябва да я отведете в стаята заедно с детенцето й. При това по-бързо.

— Разбира се, господин генерал — отвърна администраторката почтително.

Генералът и спътницата му излязоха от хотела. Старецът енергично размахваше бастуна си.

— Проклета работа — дочу Франсин думите му. — Племенникът ми се обади преди половин час. Наистина проклета работа.

Спътницата му извърна глава и погледна Франсин над покритото си с щамповани цветя рамо.

— Ей сега ще ви отведат в стаята ви, госпожо — каза администраторката. — На четвърти етаж е. Надявам се да ви хареса.

Франсин излезе за миг, за да се сбогува с Мохамед — шофьора малаец. Той й отдаде чест, после се качи в колата. Докато наблюдаваше отдалечаващия се форд, Франсин усети как сълзите й започват да напират.

Стаята, за която заплащаше огромната сума от двадесет и два колониални долара на ден, имаше балкон, баня и две двойни легла.

Тя излезе на балкона. Пищно озелененият площад под нея бе тих, раздвижените от влажния бриз палми леко шумоляха. Морето искреше. Небето над него бе сякаш нажежено. Стори й се, че вятърът носи лека миризма на пожар. Допусна, че си го внушава.

— Хайде да поплуваме! — възкликна Рут.

— Може би по-късно — отвърна Франсин. Макар Рут да бе все така жизнерадостна, под очите й имаше сенки. Не бе успяла да спи по време на нощното пътуване. Франсин я отведе до леглото и Рут скоро заспа.

Франсин отвори куфара. Бе взела най-елегантните си европейски дрехи. Докато ги окачваше в гардероба, се замисли колко ли време ще остане тук.

Слязоха да обядват към един часа. Мрачната, наподобяваща пещера ресторантска зала бе почти безлюдна. Сервитьорът малаец й донесе менюто и Франсин поръча обяд. Храната пристигна след малко, лишена от цвят и вкус и едва затоплена. Апетитът й изчезна. И двете ядоха малко. Рут започна отегчено да подритва краката на стола си.

— Скучно ми е, мамо. Тук няма деца. Франсин вече бе забелязала това, но обеща:

— Ще намерим деца.

Докато отпиваше от блудкавото кафе, в залата се появи мустакатият генерал. Бе килнал сламената си шапка и размахваше бастуна си. Беше сам. Спря до масата им, тракна токове и ги погледна.

— Настаняването нормално ли приключи?

— Да, благодаря ви — отвърна Франсин.

— На всички ни се налага да изтърпим известни неудобства. Боя се, че това е неизбежно. Боя се, че е възможно тази нощ отново да ни бомбардират. И градът отново да бъде затъмнен. Всъщност нищо особено. Сама ще се убедите. Реших обаче, че е редно да ви предупредя. Подгответе малката. За да не се уплаши.

— От нищо не ме е страх — обади се Рут. — Скучно ми е. Няма с кого да си играя..

— Не се безпокой. Ще се намерят деца, уверявам те. Нямате проблеми с престоя си, нали, госпожо Лорънс?

Франсин го погледна в очите. Значи вече бе научил името й.

— Нямам никакви проблеми, благодаря ви.

— Радвам се да го чуя. Миналата седмица едно от нашите момчета изведе една местна жена на дансинга. Оркестърът спря да свири. Казаха, че щели да продължат, след като се махнела от дансинга. Оказа се, че е индонезийска принцеса на официално посещение. Получи се страшно неудобно. Живея тук от четиридесет години и никога не съм позволявал такива безобразия.

Франсин неловко се усмихна.

— Тук всички са много мили с мен.

— Радвам се, радвам се. Е, време е да се пораздвижа. — Генералът докосна периферията на шапката си и си тръгна така внезапно, както се бе появил. Франсин разбра, че той се опитва да демонстрира колкото се може по-видимо солидарността си с нея.

— Тук истинска принцеса ли има? — попита учудено Рут.

— Така изглежда.

— С корона ли?

— Може би.

— Ще я видим ли?

— Ще внимаваме да не я изпуснем — отвърна Франсин и й се усмихна. Думите на генерала за бомбардировките обаче я смутиха.

Хората от рецепцията намериха бавачка за Рут — опитна жена, около петдесетгодишна малайка, която веднага спечели симпатиите на детето. Уредиха настаняването й в помещенията за прислугата на същия етаж. Франсин предпочиташе да не наема бавачка, обаче знаеше, че Ейб ще се вбеси, ако разбере, че сама се е грижила за Рут. Той държеше Франсин да спазва някои норми на поведение, които й бе внушил. А и прибягването до помощта на бавачка щеше да затвърди статута на Франсин на почетна европейка преди неговото идване.

Разбра думите на генерала едва когато се спусна нощта.

В началото светлината бе само отслабена и хората се блъскаха един в друг и се извиняваха. Рут, която се плашеше от тъмнината, започна да се оплаква от „чудовища“. Светло беше само в ресторанта, защото щорите бяха спуснати.

На вечеря видяха в ресторанта само няколкото унили двойки, които бяха забелязали на обяд, все така вяло поемащи същите безвкусни ястия. Имаше само двама нови посетители: мъж на средна възраст с разтревожен вид, заедно с дъщеря си, съвсем млада девойка, още момиче, които мълчаливо се хранеха на няколко маси от тях. Франсин няколко пъти забеляза, че момичето ги наблюдава. Бе хубаво, с тъмна къдрава коса и приятно лице. Когато двойката си тръгна, бащата не им обърна внимание, но момичето плахо се усмихна на Рут. Франсин се прибра в стаята си и си легна, заслушана в музиката на оркестъра, който изпълняваше мелодии на Виктор Силвестър. Рут скоро заспа до нея. Франсин изпитваше голямо желание да се обади по телефона на Ейб, но той й бе забранил да го прави преди края на седмицата. Спомни си за медения месец. Рут бе зачената в този хотел. Спомни си нощите, тежкото тяло на Ейб и ласките им, така интимни и едновременно така странни.

Заедно с бавачката си бяха поиграли с Рут в градината, докато хотелската прислуга обграждаше с чували с пясък входа на бомбоубежището, което не внушаваше особено доверие.

В ранните утринни часове сирената за противовъздушна тревога започна да стене като голямо ранено животно и наруши и без това обърканите й сънища.

Прегърнала здраво Рут, Франсин излезе в коридора и се вля в паникьосаната тълпа. Паниката стана пълна, когато след миг мъждукащите лампи угаснаха напълно. По стълбите беше истинска блъсканица. Когато стигна бомбоубежището, то вече бе претъпкано. До гостите европейци се бяха сгушили местни готвачи и келнери, така че расовите различия бяха заличени. Успя да си намери място, като не престана да притиска лицето на детето към гърдите си. Хората почти не разговаряха.

Всички чудесно знаеха, било от собствен опит, било от това, което бяха успели да осмислят от идващите от Европа новини, какво да очакват. Мълчаливо се вслушваха да чуят бръмченето на самолети и стрелбата на зенитната артилерия. Не се чу обаче нищо.

— Японците идат ли, мамо? — прошепна Рут. — Да.

— Пети чувам — делово каза Рут.

След около четвърт час сирената свири отбой. Чуха се облекчени пъшкания и недоволни гласове.

Всички уморено се измъкнаха от убежището. Във фоайето генерал Нейпиър, с внушителен червен копринен халат, разгорещено се караше на помощник-администратора Манкин.

— Да знаете от мен, че подготовката ви никак не я бива — почти викаше той. — В бъдеще имайте добрината да не изключвате светлините преди всички да са се укрили в убежището. Едва след това ги гасете. Иначе повече хора ще загинат от падане по стълбите, отколкото от японските бомби. Разбрахте ли ме?

Пред вратата на асансьора вече се бе събрала голяма тълпа раздразнени гости. Поради отслабналата сила на тока асансьорът едва пълзеше и всички бяха раздразнени. Франсин реши да се качи по стълбите. Ръцете й бяха омалели от това, че бе притискала Рут към себе си, и тя се опита да я накара да върви сама, но детето настоя да го носи.

— Хайде, Рут, върви сама — каза Франсин.

— Уморена съм — изплака детето.

— Мама също е уморена.

— Може ли да ви помогна?

Бе момичето, което й се бе усмихнало в ресторанта. Възпитано изчакваше отговора й.

— Благодаря, сама ще се справя — каза Франсин и се наведе, за да вдигне Рут.

— Четвърти етаж е високо — каза момичето. Франсин прецени, че е на петнадесет или шестнадесет години. — Стаята, където сме настанени с баща ми, е само през една стая от вашата — продължи момичето и посегна към Рут. — Дайте да я взема. Тя е лекичка.

Франсин така и не усети как подаде Рут на девойката.

— Благодаря.

— Ти си много добро момиче — каза девойката на Рут, когато започна да изкачва стълбището. — В бомбоубежището изобщо не се разплака.

— Защото съм смела — обясни Рут доволно. — Само дето ми се умориха крачетата.

— Казвам се Едуина Дейвънпорт. А ти?

— Рут Лорънс.

— Радвам се да се запознаем, Рут — каза сериозно Едуина. Рут, която поначало не бе особено общителна с непознати, й отвърна с усмивка и после каза: — Косата ти е къдрава.

— Да. Жалко.

— Защо?

— Трудно се поддържа.

— Какво значи „поддържа“?

— Значи, че трудно се реши. Не е като твоята. Ти си много хубава. Също като майка си.

— Да — отвърна Рут. — И двете сме много хубави.

— А баща ви къде е? — попита Франсин момичето.

В стаята ни. Не пожела да слезе в убежището. — Девойката погледна детето в ръцете си. — А нейният татко къде е?

— Той е главен директор на калаена мина. Остана да я надзирава.

Стигнаха четвъртия етаж. Момичето, възпълничко, се бе запъхтяло. И без това розовите му бузи бяха почервенели още повече. По разголените му ръце бяха избили петна. То подаде задрямалата Рут на Франсин.

— Много сте мила — каза Франсин. — Благодаря ви.

— Няма за какво. Мога да ви помагам, стига да искате. Обичам децата.

Франсин не се усмихна, макар и самата Едуина да бе все още почти дете. Имаше нисък и напевен глас, който наподобяваше звука на обой, и галеше слуха.

— Благодаря — каза тя пак, когато стигна вратата си. — Лека нощ.

— Лека нощ, госпожо Лорънс.

Сега на Франсин стаята й се стори мрачна и мизерна. Думата „затъмнение“ наистина се връзваше добре с мъждивата светлина. Тя съблече Рут и легна до нея. Детето започна да се мята и да хлипа.

Франсин се почувствува отчайващо самотна. Страшно й липсваше Ейб и все повече се тревожеше за него. Знаеше обаче, че той ще постъпи така, както реши. Такъв си беше.

Обади му се в събота вечерта. Връзката бе лоша и сигналът бе изпълнен с пукот и свистене. Гласът му звучеше съвсем слабо и от много далеч. Наложи й се да крещи в слушалката.

— Ейб, трябва да дойдеш тук. И то бързо.

— Защо?

— Защото казват, че японците напредват много бързо. Не бива да се бавиш повече!

Отговорът му потъна в пращенето по линията.

— Паникьорските приказки не са…

— Всички казват, че вече са в Калантан. Само на няколко километра от теб!

— Не се безпокой за това.

— Как мога да не се безпокоя?

— Тук всичко е наред. Обстановката е съвсем нормална. Дори и да искам да дойда, не мога да затворя мината без указания. Какво ще кажат собствениците?

— Майната им на собствениците! — изкрещя Франсин. Той, изглежда, не чу последните й думи.

— Освен това няма смисъл да се всява униние и тревога сред… Не се тревожи. Как е Рут?

— Липсваш й. Всеки ден ме пита кога ще дойдеш.

— Скоро. Хотелът наред ли е? — Да.

— Персоналът добре ли се отнася с теб?

— Да, много добре. Ейб, тревожа се за теб.

— Недей да се тревожиш. — Гласът му изведнъж се проясни и това й подействува успокоително. — Аз си гледам работата. Армията си гледа своята работа. Откъде накъде ще бягам от едно стадо жълтокожи маймуни? — После изведнъж сигналът рязко отслабна. — Пази се. Трябва да… ужасен сигнал — да не харчим повече пари.

— Моля ти се! Не прекъсвай! Толкова ми е приятно да те слушам!

— Не си струва… Хайде, мила, затваряй… Скоро ще дойда. Разбрахме ли се?

— Кога? — изкрещя тя.

— Скоро…

— Утре пак ще ти се обадя — каза тя отчаяно.

— Недей. Много е скъпо. Почакай… до края на седмицата.

— Рут иска да ти каже нещо. Лека нощ, мили. Моля те, пази се.

Рут грабна слушалката.

— Татко! Татко!

Франсин стана и отиде до прозореца. Детето весело чуруликаше в слушалката. В събота вечер площадът не бе по-оживен, отколкото в деня на пристигането й. Сякаш леността, излъчвана от града, се бе изродила в нещо друго, тежко и застояло. Заваля топъл дъжд, който внесе в стаята уханието на джунглата и разми контурите на елегантните бели сгради.

— Не мога да чуя татко — каза Рут. Държеше в ръка млъкналата слушалка. На лицето й бе изписано отчаяние.

— Съжалявам, мила — въздъхна Франсин. — Скоро пак ще му се обадим.

След това спусна щорите.

На следващия ден по време на унилата вечеря се разнесе трясъкът на зенитната артилерия — нямаше как да бъде сбъркан, макар сирените да не виеха. Този път в ресторанта имаше повече хора от обичайното и Франсин видя как някои от тях надигат глави.

— Зенитната артилерия — каза някой с пресекнат глас. — Значи бомбардират.

За миг всички останаха вцепенени. След това започнаха да стават и се чу шумното стържене на краката на столовете в пода. Докато сваляше Рут от високия детски стол, който й бяха донесли келнерите, Франсин забеляза, че генералът не помръдна. Не прекъсна вечерята си, дори не погледна гостите, напускащи ресторанта. На няколко маси от него бащата на Едуина също не помръдна, забил поглед в чинията си. Самата девойка обаче се бе устремила към тях.

— Трябва да побързаме — рече тя. Пълното й лице бе пребледняло. — Да вървим!

Детето се вкопчи във Франсин и бързо излязоха от ресторанта. Този път, може би поради намесата на генерала, светлините не бяха напълно угасени.

— Бих казал, че тук е доста тясно — каза някой сърдито. Не се разбра на какво се сърди — дали на присъствието на келнерите и готвачите в бомбоубежището, или просто на факта, че са му прекъснали вечерята. В този момент сирената започна да вие. — Малко позакъсня — каза същият глас. Веднага след това високо се обадиха други гласове, сякаш за да заглушат шума на сирената.

— Страх ме е — прошепна Рут.

— Не се бой, Рут, тук сме в безопасност — каза Едуина. Артилерията вече стреляше непрекъснато. Мисълта за артилерийския бараж подействува успокояващо, обаче след малко се чу друг, по-глух тътен. Върху града бяха започнали да падат бомби. Франсин внезапно си представи нощното небе, изпълнено с бомбардировачи, и как пилотите алчно гледат града.

— Това японците ли са? — попита ужасената Рут.

— Да, пиленце.

— Какво правят?

— Пускат бомби.

— Защо пускат бомби?

— За да разрушат сградите — каза Франсин.

— Ами ако в сградите има хора? — попита Рут разтревожено.

Нямаше смисъл да крие истината от нея.

— В такъв случай хората ще бъдат убити.

Рут усвои безмълвно тази истина и се притисна до майка си още по-плътно.

— Това трябваше да се очаква — каза генералът, най-сетне влязъл в бомбоубежището. — Има пълнолуние, което е много удобно за бомбардиране. Предполагам, че ще бомбардират през цялата седмица.

— Баща ти няма ли да слезе? — попита Франсин Едуина.

— Не.

— Но това е опасно. Не можеш ли да го убедиш? Момичето само поклати глава.

— Вероятно ще се качи в стаята ни и ще изчака всичко да приключи.

Рут се разплака и Едуина я погали по главичката.

— Не плачи, Рут, не плачи.

Тътенът на бомбите започна да се засилва и земята под краката им се затресе. Хората започнаха да говорят още по-шумно и оживено. Разнесе се дори и смях.

— Къде е майка ти, Едуина?

Напевният глас, подобен обой, изпълняващ трагичен етюд, потрепери.

— Умря преди два месеца.

— Моите съболезнования — възкликна Франсин.

— Благодаря. Тя отдавна не бе добре. Откакто я помня, все боледуваше. Тукашният климат не й понесе.

— Това е много тъжно.

— Баща ми трябваше да я изпрати у дома. Всички лекари го съветваха да го направи. Той обаче отказа. Каза, че не можем да си позволим да се върнем. — Момичето говореше спокойно, без гняв. — Преди няколко години се преселихме в хълмовете на Камерон, за да избягаме от горещините.

— Родена съм близо до тях, в Ипо — каза Франсин.

— Така ли? — Гласът на Едуина се оживи. — Наистина е близо. Харесвам хълмовете. Казват, че приличали на шотландските, но аз съм била в Шотландия и мога да ви кажа, че съвсем не си приличат. Както и да е, за майка ми това се оказа без значение. Разболя се от треска и умря.

— Много тъжно — отбеляза Франсин.

— Татко има чаена плантация. След десанта на японците дойдохме тук и не знаем какво е станало с нея. Тук обаче е много скучно. Поне беше преди да дойдете вие с Рут.

— Къде учиш?

— Учих в пансион в Куала Лумпур, преди да започне нашествието. Сега ми преподава татко.

— Сигурно е много умен човек.

— Права сте. Наистина е много умен. — В гласа на девойката се прокрадна тъжна нотка.

Бомбардировката свърши неочаквано и съвсем внезапно. Зенитната артилерия продължи да стреля още няколко минути, след това и тя замлъкна. Разговорите в бомбоубежището също секнаха внезапно. Хората сякаш очакваха някой да им обясни нещо.

— Отидоха ли си, мамо? — прошепна Рут. Разнесоха се стонове. Хората се раздвижиха.

— Знаете ли, че тези проклети сирени звучат досущ като лондонските? — каза един глас.

— Защо не ни прикриват наши изтребители? — попита разтревожено някой. — Това е срамота.

Бомбардировката не се бе оказала нищо особено, обаче Франсин усети болки в стомаха, които й напомниха за страха й. Чувствуваше слабост и леко гадене. Върнаха се в ресторанта. Ястията им, вече съвсем изстинали, си бяха върху масите. Келнерите тихичко си говореха. Някои хора отново седнаха на масите си, сякаш с намерението да подновят вечерята си.

Бащата на Едуина не бе помръднал от мястото си. Седеше леко наведен в стола си и все така гледаше чинията си. Плешивината му сияеше в бледата светлина.

— Навярно е много смел — каза Франсин на Едуина.

— Все едно му е дали ще живее, или ще умре. Франсин се изненада, после попита:

— А ти?

— Не искам да умирам — каза Едуина и я погледна. Погледът й бе като на зрял човек. Може би зрелостта се дължеше на това, че бе останала без майка и с баща, на когото му бе все едно дали е жив, или мъртъв.

— Май ще е по-добре да кача Рут горе — каза Франсин. — Не ми се вечеря.

— Искате ли пак да я нося?

— Няма нужда, Едуина, благодаря ти. Асансьорите са свободни.

— Нека се видим утре — предложи внезапно Едуина. — Ще си поговорим за дома.

— За дома? — повтори Франсин. Когато англичаните използуваха тази дума, обикновено имаха пред вид Англия.

— За Перак — поясни Едуина. — Родена съм там и страшно ми липсва. Ще можем да си поговорим за отглеждането на чай. Или ако тази тема ви се стори скучна, за красивите хълмове и за мъглите и папратите…

— Чудесно, Едуина, ще го направим — обеща Франсин.

На излизане от ресторанта погледна през рамо. Едуина бе седнала срещу неподвижния си баща. И двамата мълчаха. Франсин реши, че Едуина се стреми към близост с нея, защото като дете не смята, че се унизява, като другарува с „туземка“. Чувство, което възрастните изпитваха неизменно. Освен това момичето явно се гордееше, че е родено в Малая.

С изключение на Едуина и на генерал Нейпиър белите гости на хотела не й обръщаха абсолютно никакво внимание. Нито я заговаряха, нито дори я поглеждаха, когато минаваше покрай тях. Сякаш бе станала невидима за всички тези „туани“ и „мемсахиби“, които в името на условностите продължаваха да се потят под тежките си вечерни дрехи в тропическата жега.

За да запълни пустотата на дните си, Франсин си намери работа в един от градските центрове на Червения кръст, където няколко часа дневно намотаваше бинтове в компанията на жени от всякакви възрасти и раси. Там не само изпитваше чувството, че върши нещо, но си намираше и среда. Жените бодро се бяха обявили за „WWW“ — съкращение от „War Work Women“2. Групата бе смесена и в нея нямаше класови и расови бариери. Бели и мургави жени бодро бъбреха, разказваха си едни и същи анекдоти и споделяха едни и същи страхове и плахи надежди, докато намотаваха бинтове и марли, предназначени да попиват мъжка кръв. След като разбраха положението, в което се бе озовала Франсин, изразиха съчувствието си към нея.

Ръководителката на местния Червен кръст Люси Кънингам дори започна да я глези. Останалите жени — китайки, индийки и малайки — я последваха. Демонстрираното от тях приятелско отношение й помагаше да се справи с отработената враждебност на гостите на „Рафълс“, която я гнетеше все повече.

Работата и грижите за Рут запълваха дните й. Нощите обаче й се струваха безкрайни. Големият ресторантски салон, странно наподобяващ варосан и украсен с палми хиндуистки храм, й приличаше на чистилище, в което се чувствуваше нетърпимо самотна и изолирана.

Прочете със стръв „Отнесени от вихъра“ и за известно време се потопи в онзи отдавна отминал свят. Книгата я изпълни с копнежи по Ейб. Описанието на военните действия обаче смути спокойствието й.

Междувременно хотелът бе започнал да се запълва. Сингапур се изпълваше с бежанци. В „Рафълс“ и в другите големи хотели вече почти не бяха останали свободни места. Градът вече не изглеждаше пустинен. Бе изпълнен с тревожно оживление.

Вече имаше и деца, с които Рут да си играе. Под надзора на бавачките децата по цял ден играеха из тревните площи или на сенчестите веранди.

Вечер „Рафълс“ се превръщаше в едно съвсем различно оживено и привлекателно място. Върху масите на открито, където гостите на хотела вечеряха под шепота на палмите, палеха свещи. В сряда и събота вечер имаше танци. Вентилаторите създаваха поне илюзия за хлад у танцуващите.

Франсин успя да разговаря с Ейб само още два пъти. И в двата случая връзката прекъсна. Последният разговор се бе състоял преди седмица. След това телефонистката не успя да й осигури връзка. Франсин се тревожеше за съпруга си. Също и за лелите си в Перак. Предполагаше се, че японците ще проявят особена жестокост към китайското население, което от четири и половина години бе техен официален враг.

Няколко дни преди края на годината, когато Франсин прекосяваше фоайето, администраторката й махна с ръка.

— Госпожо Лорънс, госпожо Лорънс! Имате телеграма!

С разтуптяно сърце Франсин побърза да сграбчи малката сива хартийка. Разгъна я с треперещи пръсти. Телеграмата съдържаше само два реда.

ПРИКЛЮЧВАМ РАБОТАТА ТУК ТОЧКА ТРЕТИ ЯН. ЦЕЛУВКИ ТОЧКА ЕЙБ

— Слава Богу! — въздъхна тя и прегърна Рут. — Татко ти най-сетне ще дойде при нас, мила!

— Добри новини ли има?

Въпросът бе зададен от доближилия се до нея генерал Нейпиър.

Телеграма от съпруга ми, генерале — засмя се тя. — След Нова година ще е при нас.

— Чудесно. И аз имам вести от Клайв, племенника си.

— Надявам се, добри.

— И добри, и лоши. Добрата новина е, че се прибира. Лошата е, че е ранен.

— Ранен? — попита Франсин загрижено.

— В главата. — Генералът сложи ръка пред устата си и тихо добави: — Мачанг. — Говореше се, че там се водят ожесточени боеве, макар радиото да не бе съобщило нищо за това. — Два дни е бил в безсъзнание.

— Боже мой!

— Според него раната не била тежка. Изпращат го обаче тук. За медицинско наблюдение. Ще се радвам да го видя. Обичам го това момче. Самият аз нямам деца.

Администраторката, която чуваше разговора им, се обърна към Франсин.

— Радвам се на идването на съпруга ви, госпожо Лорънс. Всъщност тъкмо бяхме решили да ви помолим да смените апартамента си с единична стая. За да настаним в него някое семейство. Сега обаче това няма да е необходимо, нали?

— Татко наистина ли ще си дойде? — попита Рут малко невярващо.

Франсин коленичи и я прегърна.

— Да, мила, татко наистина ще дойде при нас.

— А ще ми донесе ли играчките ми? И мечетата ми? — Да, обещавам ти. — Краката й сякаш се подкосиха, когато се запъти към ресторанта на закуска в компанията на генерал Нейпиър.

Зад гърба й се разнесе силен женски глас.

— Може ли някой да ми обясни защо тази проклета стенга и малкото й заемат цяла стая, докато има европейци, които спят по мазетата?

Рут се обърна и на детското й лице се изписа удивление. Франсин се изпълни с изгарящ я гняв. „Стенга“ бе обидната дума, с която англичаните назоваваха евразий-ците. Тя също погледна в очите притежателката на изпълнения с отрова глас. Ръката на генерала стисна нейната.

— Коя е тази жена? — попита Рут.

— Проста жена — отвърна генералът. — Не й обръщайте внимание. Да вървим.

Франсин преглътна гнева си и продължи да разговаря със стария човек за племенника му. Скоро щеше да пристигне Ейб, само това бе важно за нея.

На следващия ден позволи на Едуина да я убеди да отидат на кино. Желанието им бе да видят не игралния филм, британска комедия, въртяща се от седмици на екрана, а кинопрегледите.

Първият кинопреглед бе американски. Показваше резултатите от извършеното преди седмици нападение над Пърл Харбър. Кадрите, показващи разрушенията, действуваха потискащо. „Аризона“ бе в пламъци. „Калифорния“ безсилно се подмяташе от вълните. „Оклахома“ се бе преобърнал сред покритите с мазни петна води. Показани бяха и останките на около двеста самолета, разрушени на земята. Франсин за пръв път изпита чувството, че вижда истинската сила на японците, и осъзна насилието, което бяха готови да проявят. Кинопрегледът й подействува угнетяващо.

Все още замаяни от видяното, продължиха да наблюдават много по-силно цензурирания британски кинопреглед. Там се показваше как войниците на Негово величество с уверена стъпка вървят из джунглата. Показаха дори и кадри на японски военнопленници, уплашени хора в грозни униформи. Много от тях наистина имаха кръгли очила, досущ като показваните на карикатурите в „Стрейтс Таймс“. Според коментара на диктора нашествениците били отблъснати.

Излязоха от мрака на киносалона. Бе започнало да вали. Таксита се намираха все по-трудно, а по време на бомбардировките изчезваха напълно. Всички частни леки коли бяха реквизирани от властите и придвижването в пренаселения град ставаше все по-трудно.

Докато вървяха по изпълнената с хора улица, видяха група европейски бежанци. Жените криеха децата си под чадъри. На лицата им бяха изписани удивление и обида. Франсин знаеше, че азиатските очи, които наблюдаваха тези европейци, виждат нещо съвсем ново. Достойнството и арогантността на европейците в Малая вече ги нямаше. Бежанците имаха вида на победени хора.

Японските бомбардировачи бяха започнали да летят над града посред бял ден, без да се боят от противовъздушната отбрана. С пряко попадение на бомба бе ударен петролен резервоар. От него се издигна облак дим, който остана да виси над града няколко часа подобно на гигантски черен карфиол, преди ветровете да го разнесат. Франсин видя сгради, изгорели до основите, разрушени китайски ресторанти и разрушени човешки съдби. В горещото време разбитата канализационна система бе започнала да вони.

Междувременно новини за японските зверства започнаха да пристигат всеки ден, заедно с поредните потоци нови бежанци. Масови изнасилвания и избивания на жени. Безмилостни убийства на военнопленници с щикове. Публични изтезания и екзекуции на китайски граждански лица. Малая бе третирана по същия начин, по който и Нанкин. В Сингапур вече всички подозираха какво се е случило с британската армия: разгром, последван от безредно отстъпление.

В таксито, което ги отведе до „Рафълс“, Едуина се опита да покаже присъствие на духа.

— След два дни е Нова година! Хиляда деветстотин четиридесет и втора!

Изтри влагата от запотения прозорец, за да надникне навън. Таксито бе обградено от пешеходци и рикши. Дъждът се лееше по разрушените покриви и обгорелите стени.

През последната нощ на 1941 година „Рафълс“ бе препълнен. Атмосферата бе едновременно трескава и меланхолична. Трескава, защото всички се опитваха да забравят за войната. Меланхолична, защото почти всички присъствуващи бяха бежанци, празнуващи Новата година далеч от своя дом и семейство.

Франсин отначало реши да посрещне Новата година в стаята си с Рут. Нещо обаче, може би желанието за човешка топлота, я задържа на масата и след края на вечерята. Продължи да слуша оркестъра. По полирания под започнаха да се плъзгат танцуващи двойки. Бе й мъчно, че Ейб още го няма.

— Моля да ме извините.

Тя повдигна очи. Пред масата й бе застанал мъж в майорска униформа. Челото му бе покрито от чиста бяла превръзка. Лицето под нея бе мургаво и красиво. Превръзката, допълнена от ястребов нос и подстриган мустак, придаваше на мъжа малко пиратски вид. Приличаше на Ерол Флин.

— Не са ни представили — сподели доверително той. — Чичо ми обаче ми е говорил за вас. Аз съм Клайв Нейпиър, племенник на генерал Нейпиър.

— Чух за вас, разбира се. Как сте?

— Моля да ме извините, задето се представям сам. Стори ми се, обаче че ви познах по описанието. Заповядайте визитната ми картичка. — Той й подаде картонче, върху което бяха изписани името и адресът му. Тя възпитано го прибра в чантичката си. Човекът я изучаваше с уверения поглед на мъж, радващ се на успех сред жените.

— Майор Нейпиър, чичо ви не е ли тук?

— В момента си почива. Лек пристъп на малария.

— Жалко. Бе много мил с мен.

— Ще позволите ли? — попита той и й подаде ръка. Макар и с известна неохота, тя стана и му позволи да танцува валс с нея. Ръцете му издаваха сила и увереност, обаче тя не можеше да откъсне поглед от превръзката на главата му. Бе първият ранен, който виждаше.

— Не обръщайте внимание на тюрбана ми — каза той. — Все още съм запазил малкото мозък, с който съм се родил.

— Не боли ли? — попита Франсин.

— Японска граната. Уби човека до мен. Беше най-добрият ми приятел. Заболя ме едва когато дойдох в съзнание.

— Ах, извинявайте! — възкликна ужасено Франсин.

— Моля ви, няма за какво да се извинявате. Най-лошото е, че ще пропусна останалата част от това шоу. Месец и половина принудителен отдих. — Тъмните му очи не се откъсваха от нея, на устата му се бе появила лека насмешка. — Не се учудвам, че чичо ви харесва. Вие сте единственото хубаво момиче в този салон. Нещо повече, вие сте най-хубавото момиче в цял Сингапур.

Тя не му отговори. Бе раздвоена между възмущението си от неговото недодялано флиртуване и тревогата от това, че той бе загубил най-близкия си приятел.

— Обичате ли ягоди? — попита той.

— Само веднъж през живота си съм яла ягоди. Защо?

— Ще ви изпратя две кошници. Познавам човек, който всеки ден внася със самолет пресни ягоди от Австралия.

— Това ми се струва доста екстравагантно — каза тя.

— Ягоди, пресни миди, бифтеци, въобще всичко, каквото пожелаете. Всичко идва от Сидни. Луксозните заведения ги купуват. Учудващо, нали? Излиза, че бихме могли малко да се повеселим преди Ямашита да дойде тук. Нашият приятел генерал Ямашита е хитър дявол.

По-хитър, отколкото бяхме очаквали. Започнали са да го наричат „Малайския тигър“. Красиво, нали?

— Според вас Сингапур ще падне ли?

— В никакъв случай! — Той присви вежди в престорена изненада. — Сингапур да падне? Моля ви! Това изобщо не е възможно. В течение съм на тайните планове на нашите изтъкнати водачи за защита на острова, драга.

Думите му бяха провлачени и тя внезапно осъзна, че той е много пиян.

— Имат план, който няма как да не успее. Дори Ямашита да успее да прогони всички британски войници от Малая, когато стигне пътя през мочурището, ние просто ще го взривим. Нали разбирате как ще се реши проблемът?

— Струва ми се, да. — Тя бе смутена.

— Този план има само един малък недостатък. При отлив пътят е само на метър и двадесет под повърхността. Японците просто ще преджапат разстоянието с раници на главите. Виждал съм ги как прекосяват бурна река за пет минути. Дори не си съблякоха униформите. Сложиха пушките на главите си и я прекосиха.

— Излиза, че Сингапур не може да бъде защитен. Така ли?

— Нашите водачи имат още един план. Операция „Медуза“.

— Операция „Медуза“? — повтори тя.

— Това е строго засекретена операция, мила, не я произнасяй на глас. Между другото, може ли да те наричам Франсин?

— Щом желаете.

— Красиво име. Красиво момиче.

— Какво представлява все пак операция „Медуза“? — настоя тя.

— Това е съвършено нова концепция за водене на съвременна война. Прилага се по следния начин. Ямашита прави десант в Сингапур и нарежда на хората си да сложат щикове на пушките си и да се подготвят да ни изкормят. Ние го поглеждаме и започваме да треперим и да се тресем като медузи — оттук идва и названието на операцията. Треперим и се тресем толкова силно, че Ямашита се уплашва, побягва и спира чак в Токио. Блестяща е, нали?

— Подигравате се с мен — каза му тя сърдито.

— С японците подигравка не бива — каза той. Очите му бяха сякаш стъклени, а красивото му лице — безизразно. — Знам това, скъпа, защото съм се бил с тях. Познавам триковете им. Завземат ли село, хващат жените и ги изнасилват пред мъжете им. Същото правят и с децата. Ако са в добро настроение, след това ги промушват с щикове. — Дясната му ръка, с която държеше нейната, изведнъж брутално стисна пръстите й. Очите му горяха. — Вижте — каза той, — не ме разбирайте погрешно, но защо не се махнем оттук? Знам едно място, където можем да прекараме къде-къде по-добре, отколкото в тази морга.

— Разбира се, че няма да ходя никъде с вас — отвърна му тя с възмущение.

— Защо не?

— Защото съм омъжена жена. Защото детенцето ми сега спи в стаята ни.

— Сигурно си има бавачка.

— Да. Но не мога да я оставя сама. А сега, майор Нейпиър, бих предпочела да седна.

Той не обърна внимание на желанието й и продължи да я притиска към себе си.

— А къде е съпругът ви? На безопасно място, доколкото разбирам. — Ухили се. — Не се безпокойте, нищо няма да му кажа, ако и вие не му кажете.

— Тръгнал е от Ипо — отвърна тя сърдито. — Може да пристигне всеки момент.

Клайв Нейпиър присви тъмна вежда.

— Ипо? Вече никой няма да дойде от Ипо, мила моя. От днес сутринта Ипо е в нежните ръце на генерал Томоюки Ямашита.

Франсин пребледня.

— Не съм чувала такова съобщение.

— Няма и да го чуете. Мислите ли, че цензорите искат да разберем колко сме зле?

— Съпругът ми сега изважда мината от строя — каза тя, опитвайки се да прикрие изумлението си от чутото. — Съвсем скоро, след три дни, ще е тук.

— Може и да сте права. Важното обаче е, че в момента не е тук. Аз обаче съм тук.

— Искам да седна! — почти извика тя и се опита да се откопчи. Той обаче продължи да я притиска към силното си и стройно тяло.

— Съпругът ви е щастлив човек. Ще бъде още по-щастлив, ако успее да се изтръгне от лапите на Ямашита.

— Искам да седна! — повтори тя погнусена.

— Добра идея. Ще поръчаме шампанско.

С отчаяно движение тя успя да се отскубне и тръгна към масата на Едуина Дейвънпорт и баща й. Майорът я последва.

— Може ли да седна при вас? — попита Франсин. Господин Дейвънпорт я погледна с празните си сини очи, бавно се изправи и каза:

— Разбира се.

Клайв Нейпиър обаче продължаваше решително да я преследва. Държа стола й, а след това извика келнера с щракане на пръсти и поръча голяма бутилка „Дом Периньон“. Франсин неохотно го представи на семейство Дейвънпорт. Едуина подаде ръка, а Клайв Нейпиър театрално я целуна, което очарова девойката. Майорът вече изглеждаше трескав. Лицето му, потъмняло от тропическото слънце, издаваше крайна умора. На скулите му се появиха петна.

— Това, което ти казах за Ипо, е вярно, мила моя — каза той на Франсин, докато сядаше. — Самата истина, уверявам те.

— Какво става с Ипо? — попита Едуина.

— Майор Нейпиър казва, че Ипо е вече в ръцете на японците — отвърна сдържано Франсин.

— Не мога да повярвам — възкликна Едуина, смаяна от чутото. Ако Ипо бе паднал, това означаваше, че любимите й възвишения на Камерон и чаената плантация на баща й също бяха в японски ръце. Клайв Нейпиър присви рамене.

— Боя се, че в това вече няма никакви съмнения. После изпи шампанското си на един дъх и разтри лявото си око с длан.

— За Бога, как ме боли главата.

— Не трябва да пиете толкова много — скастри го Франсин.

— Според докторите въобще не трябва да ставам от леглото — отвърна й той с вълча усмивка. — Не се вживявай много в тези неща, моя сладка Франсин. И внимавай да не изтървеш последния кораб за вкъщи.

— Тя трябва да изчака съпруга си — вметна Едуина.

— Добре, но той дали ще пристигне? Може би Ямашита вече е изпробвал върху него самурайските си мечове?

— Това изобщо не е смешно — отвърна мрачно девойката. — Той й се обади. В безопасност е и е на път за Сингапур.

— В такъв случай, надявам се да се придвижва по-бързо от Ямашита. Не изчаквайте японците да се появят на прага ви. Никак не обичат евразийците.

— Защо сте така пораженски настроен? — попита Едуина сърдито. Пълните й бузи бяха поруменели, а музикалният й глас бе изгубил мелодичността си. — Нашата армия ще разбие японците.

— Това не е армия, скъпа девойко. Това е полицейска сила. Била е замислена само като средство за поддържане на ред и законност. Не за отблъскване на танкове и бомбардировачи. — Той постави ръка върху ръката на Франсин. Дланта му пареше. — Били ли сте в Англия?

— Не. — Тя се опита да измъкне ръката си, но той стисна пръстите й.

— Няма да ви хареса.

— Майор Нейпиър! — Тя в крайна сметка успя да отдръпне ръката си.

Той напълни отново чашите.

— Още по-малко обаче ще ви хареса Сингапур, окупиран от японците. Слушайте, когато ви казах за ягодите и мидите, бях съвсем сериозен. Мога да ви доставя всичко, което ви потрябва. Ако изпитате нужда от помощ, достатъчно е да ми се обадите. Аз съм полезен човек.

Междувременно помещението започна да се изпълва с хора. Към европейците, униформени или във вечерни облекла, започнаха да се присъединяват и малайци и китайци, допуснати в заведението по случай настъпването на Новата година. Повечето азиатки носеха изумителни бижута, далеч превъзхождащи бижутата на европейките. Една „местна“ жена трябваше да е много богата, за да я допуснат тук. Бе убийствено горещо. Официалните сака бяха вече намачкани и покрити с петна от пот. От запотените лъскави носове бе започнала да се стича пудра.

Един фотограф китаец шареше из ресторанта. Майорът го извика с щракане на пръсти.

— Направете ни снимка. Снимка на най-красивата двойка в салона.

Прегърна Франсин и я придърпа към себе си. Франсин се намръщи и за миг бе заслепена от блясъка на светкавицата.

— Наистина сте най-красивата двойка в салона — потвърди с усмивка фотографът. Хотелът внезапно започна да се клати.

— Операция „Медуза“ — каза майорът. — Нали ти казах, мила моя? Вече започва. Воят на сирените на противовъздушната отбрана започна да заглушава сладникавата музика.

Франсин се изправи. Колебаеше се дали да не събуди Рут и да я отведе в бомбоубежището. Детето напоследък спеше лошо. Страдаше от постоянна диария и бе отслабнало. Накрая реши, че ако бомбите не започнат да падат по-наблизо, за Рут ще е по-добре да си поспи.

— Сядай — изръмжа Клайв Нейпиър и я натисна в стола й. — Трябва да изчакаме Новата година заедно.

Франсин видя, че никой не си прави труда да отиде в бомбоубежището. Келнерите сновяха из салона и разнасяха бутилки скоч, шампанско и бренди. Консумираше се много алкохол. Франсин се сети за новогодишните ритуали на своя род. За малките червени пликове с „лай си“ за децата, за сладкишите, за клонките с цъфнали прасковени цветове, за драконите, танцуващи по улиците. Китайската Нова година все още бе далеч, но Франсин се съмняваше дали близките й или който и да било друг щяха да я чествуват тази година.

До тях се приближи китайска двойка на средна възраст, придружена от управителя на хотела. Китаецът, нисък, пълен и с подпухнало лице, им се поклони.

— Аз съм К.К. Чон, член на Законодателния съвет — каза той.- А това е жена ми Попи.

— За всички има място! — каза майор Нейпиър и се изправи. — Момче! Донеси още шампанско и още чаши.

Новодошлите бяха буквално обсипани със скъпоценни камъни. Мъжът имаше златен часовник с диаманти и няколко диамантени пръстена. Елмази красяха ръкавелите му, яката му, та дори и златните токи на обувките му. Жената бе накичена с още по-впечатляващи скъпоценности. Жакетът й бе закопчан с огромни диамантени копчета. На шията си имаше масивна огърлица от изумруди и диаманти, имаше и подобна гривна на китката. Върху един от пръстите й сияеше рубин с цвета на кръв.

Богатствата на местните сингапурски политици се бяха превърнали в легенда. К. К. Чон обаче не се бе родил богат. Върху лявата му китка Франсин видя триъгълна татуировка — свидетелство за принадлежност към бандите. Франсин предположи, че е натрупал състоянието си по време на голямото търсене на каучук, както и на калай и други метали, през 1939 година. Бе по-пиян дори и от Нейпиър и при това очевидно трудно понасяше алкохола. Бе се отпуснал в стола си и не преставаше да говори.

— Член съм на Законодателния съвет — повтори той за десети път. — Отбраната на Сингапур е приоритетна задача, изискваща увереност, предприемчивост, решителност и преданост на каузата. — Мътният му поглед се спря върху Франсин. — Наложницата ми е мъртва — каза внезапно китаецът. Клайв изсумтя. Китаецът не му обърна внимание. — Японците бомбардираха къщата й. Къщата, която й построих.

— Млъкни, К. К. — каза жена му, но той не обърна внимание на забележката й.

— Беше прекрасна къща. Бях купувал най-хубавите неща. Копринени чаршафи. Кристален абажур. Струваха хиляди долари.

— Млъкни! — В котешките очи на жена му за миг се появи блясък.

— Невероятно момиче. По цял ден учеше. Съвсем невинно. Защо убиват толкова много невинни хора?

— Такива са съвременните войни — отвърна му Клайв с куха усмивка. — Така е по-добре за нея, приятелю. Виждал съм какво правят японците с красивите китайски момичета.

К. К. Чон протегна ръка и докосна китката на Франсин. Не плачеше, но Франсин забеляза, че зад подпухналите му клепачи напират сълзи. — Имаш чисто и добро лице, дете. Откъде си?

— От Перак — отвърна тя.

— Изоставила си семейството си?

— Изоставих всички.

— И съпруга си ли?

— Да.

— Трябвало е да останеш при него. Мъжът и жената не бива да се разделят.

— Надявам се скоро да ме открие.

— Чакат ни ужасни неща, дете.

— Разговаряте на китайски, а това не е честно — протестира Клайв. — Говорете на английски.

Хотелът отново се разтърси, този път по-силно, сякаш някоя бомба бе паднала наблизо. Разнесоха се писъци и смях. Франсин погледна малкото си златно часовниче. Бе единадесет и половина. Нервно се изправи.

— Моля да ме извините, но трябва да отида при дъщеря си. Лека нощ на всички.

— Не си тръгвай. До 1942 година остава само половин час — каза Клайв, опита се да стане, но се олюля и се стисна за главата. Франсин го хвана за ръката, за да не падне.

— Пиян е — рече недоволно жената на съветника. Франсин обаче се разтревожи за Клайв Нейпиър. Лицето му бе станало пепеляво и той се облягаше на нея.

— Извинявам се — каза Клайв. — Мисля, че малко свеж въздух ще ми дойде добре. Ще ми помогнеш ли да изляза? Искам да поседя малко на верандата.

Дейвънпорт и К.К. Чон не помръднаха, обаче Едуина се отзова на молбата. Двете с Франсин хванаха от двете страни майора, който с неуверена крачка излезе от горещото претъпкано помещение и отиде на верандата.

— Не се тревожете — прошепна Едуина на Франсин. — Той просто е пораженец.

С общи усилия наместиха Клайв Нейпиър на една пейка. Имаше опасност да се свлече върху нея, така че Франсин седна до него, за да го придържа. Той въздъхна и подпря бинтованата си глава на рамото й. На верандата нямаше хора — всички бяха вътре.

— Според мен е много пиян — каза укорително Едуина. — Отвратително, нали?

— Ранен е. Сигурно му е много лошо.

— Ще се върна при татко — каза Едуина. — Вие ще останете ли при него?

— Ще изчакам да се посъвземе — каза Франсин. — Ти влез и посрещни Новата година с татко си.

— Сигурна ли сте?

— Да. И не се тревожи за плантацията ви. Ще усетиш отново уханието на мъглата и ще запарваш там чай по-скоро, отколкото предполагаш.

— Надявам се да сте права — тъжно се усмихна Едуина.

— В такъв случай, щастлива Нова година, Едуина. — Франсин стисна ръката й, а след това я целуна по пълната буза. Проследи с поглед как момичето си отива.

— Извинявам се — повтори Клайв. Устата му бе почти до ухото й. — Твърде много шампанско за череп с фрактура.

— Имате фрактура на черепа? — попита ужасено Франсин.

— Поне така ми казаха.

— Та вие в такъв случай въобще не е трябвало да ставате от леглото. Да не говорим за пиене и танци. Така можете да се убиете!

— Де такъв късмет!

— Трябва да ви настанят в болница.

— Предпочитам да съм тук, в прегръдките ти. — Устните му, горещи и влажни, докоснаха шията й.

— Ще отида да извикам портиера — каза тя решително. — Ще му кажа да извика такси.

— Моля те, не ме оставяй — тихо каза той. — Погледни небето. Виж какви фойерверки има по случай настъпването на Новата година.

Бомбардировачите се бяха отдалечили и сега летяха към доковете. Взривовете вече не бяха само тътен, който изпълваше влажния въздух, но не бе по-силен от шумоленето на палмите на верандата. Небето бе изпълнено със смъртоносните фойерверки на войната. Над опожарените сгради трептеше лилаво сияние. Морави линии издаваха посоката на изстрелите на зенитната артилерия. Лъчите на прожекторите шареха в мрака.

„Моля те, Ейб — каза тя безмълвно. — Ела си в събота.“

Клайв с усилие се надигна, бръкна в джоба си и каза:

— Трябва да е някъде тук. А, ето.

Извади малка сребърна плоска и отвинти капака й. Подаде й я.

— Първо ти.

Тя си помисли да отклони поканата му, но бързо се отказа. Целият свят около тях гореше и здравият разум изглеждаше излишна добродетел. Взе плоската и отпи глътка. Уискито бе силно и ухаеше на дим. Имаше вкус на порок. Тя избърса устни и върна плоската на Клайв.

— Браво. — Очите му проблеснаха в мрака. — Ти си различна от другите. Реших, че е така, още докато чичо ми те описваше. — Той също отпи от плоската. — Знаеш ли защо чичо ми толкова те хареса?

— Не — отвърна тя.

— След като стринка ми умря, той се омъжи за евразийка. Живяха заедно почти двадесет години. Приличаше малко на теб. Той така и не можа да стане повече от бригаден генерал. Инак щеше да се пенсионира с четири звезди.

— Какво стана с нея?

— Умря. Той така и не успя да се примири със смъртта й.

— Сигурно много я е обичал.

Клайв отметна глава и погледна Франсин. Вече не изглеждаше толкова пиян.

— Да. Обичаше я до полуда. Може пък това да е родова черта.

— Кое?

— Влюбването в красиви евразийки. За кариерата на един професионален военен това е самоубийствено, разбира се. Това е най-лошото нещо, което можеш да направиш, ако изключим убийството на командира си. Трябва ли обаче точно аз да ти обяснявам що за гнусни лицемерни копелета сме ние, англичаните?

Подаде й плоската и тя отново отпи глътка. Течността я опари.

— Съпругът ми… — не довърши мисълта си. Не знаеше какво да каже.

— Не е необходимо да ми обясняваш — отвърна й сухо Клайв. — Били сте бойкотирани. Не са ви канели в нито един порядъчен дом. Не са позволявали на децата ви да си играят с чистичките бели дечица. Това са наистина изпитания. Сигурен съм обаче, че той не им е обърнал внимание. Бракът с момиче като теб е бил сто пъти по-ценен от всичко това.

Тя се замисли дали Ейб възприема брака им именно така. И дали това ще продължи. Отдалеч се разнесе шумното бръмчене на бомбардировачите — изтегляха се на север. Напомняше бръмченето на косачката на игрището за крикет в летен следобед. В дните преди да започне ужасът. Преди да се затворят портите на Рая.

— Ще отида при дъщеричката си — каза Франсин.

— Почакай — рече Клайв и я прегърна. И преди тя да разбере какво става, той вече я целуваше по устата. Франсин бе възпитана в строг дух. Единственият мъж, която я бе целувал така, бе Ейб, и то след като се сгодиха. Сегашната целувка обаче бе много различна, бе изпълненият с глад натиск на една чужда мъжка уста. За миг Франсин изпита удивление. След това долната половина на тялото й се изпълни със слабост, сякаш краката й се стапяха. Без да осъзнава защо, тя също прегърна Клайв през раменете и се притисна към него. Може би виновни за това бяха самотата и страхът.

Устните й се разтвориха и тя усети как неговият горещ и влажен език прониква в устата й. Смути се и отдръпна глава. Започнаха неумело да се боричкат на скамейката. Франсин оказваше половинчата съпротива.

— Франсин, целуни ме пак — прошепна той.

— Няма. Пусни ме.

Устните му отново се прилепиха върху нейните и тя се изненада от собствената си реакция. Той целуваше опитно, не като Ейб, с умението на човек, целящ да предизвика възбуда. Усети как ръката му за миг обхваща гърдата й, след това се плъзна по коленете й и се пъхна между бедрата й.

Случайна похот, казваше майка й. Бе я предупреждавала много пъти да се пази от случайните пристъпи на похот. Да не позволява на момчетата да постъпват така с нея. Да не се поддава на подобни чувства и инстинкти. Никога не се бе сблъсквала с такива чувства, дори и в общуването си с Ейб. Сега обаче ги изпита. Бяха вълнуващи и опияняващи. Сърцето й се превърна в див кон, който започна да галопира в тялото й.

Клайв започна да я целува с почти лудешка страст. Едната му ръка бе зад врата й, а другата шареше под бельото й. Обхвана я паника. Пръстите му се плъзнаха под ластика и докоснаха слабините й, вече срамно овлажнели.

Удоволствието от ласките му бе толкова силно, че тя стисна ръката му с бедра. Същевременно постави ръцете си срещу гърдите му и го отблъсна с все сили.

— Престани! — изсъска. — Ще викам!

— В такъв случай ми пусни ръката — каза той.

Тя наистина бе обездвижила ръката му и й се наложи да разтвори бедра, за да я пусне. Бързо оправи роклята си. Изгаряше от унижение и се укоряваше за поведението си. Удоволствието обаче продължаваше и й се стори, че костите й се размекват.

— Как можа да си позволиш такова нещо? — възкликна тя. Чудесно си даваше сметка, че звучи като актриса любителка в лоша пиеса.

Той бавно се усмихна, после повдигна пръстите си и ги облиза. Опитваше вкуса й! Искаше й се да скочи и да избяга, обаче се побоя, че треперещите й крака няма да я удържат.

— В друг момент и на друго място — каза той тихо.

— Не си джентълмен — отвърна тя. Осъзнаваше, че не излиза извън евтината мелодрама. Не откри обаче друг начин да изрази възмущението си.

— Не съм — съгласи се той. — Обаче много те харесвам. Радвам се, че посрещнахме заедно Новата година.

От страст тя бе временно оглушала, обаче сега чу подсвиркванията и виковете откъм залата, които възвестяваха, че вече е полунощ. В града зазвъняха камбани.

— Боже мой! — промърмори тя.

— Още една целувка — наведе се към нея Клайв. — Този път добродетелна. Честита Нова година, мила.

Тя му позволи да докосне устните и със своите и прошепна:

— Честита Нова година.

— 1942 година каква година се пада по китайския календар? — попита той.

— Годината на Коня.

— Див кон с очи, от чиито копита се разнасят гръмотевици. Франсин, искам да ти кажа нещо…

Не успя обаче да й го каже. Английски гласове започнаха хорово да пеят „Олд ланг сайн“. Сантименталната шотландска песен звучеше досущ като музиката, изпълнявана на китайските погребения. Франсин си спомни за смъртта на майка си и захлипа. Без да каже и дума на Клайв, тя стана рязко от скамейката и избяга.

Бомбардировките бяха събудили Рут и тя плачеше горчиво. Бавачката напразно се опитваше да я успокои. Франсин взе детето от ръцете й и обзета от чувство за вина, започна да го люлее.

— Успокой се, малкото ми пиленце.

Всичко наоколо й се разпадаше. Редът, достойнството, моралът, всичко се превръщаше в развалини. Ами ако хората бяха прави? Ами ако Ейб вече бе мъртъв, а японците скоро щяха да дойдат тук и да започнат да избиват и да рушат? Дали не трябваше да остане при този пиян мъж и да му позволи да я обладае на тревата? Може би трябваше да се поддаде на случайната похот и да се порадва поне на няколко мига удоволствие преди края. Какво друго остава, когато те очаква нищото?

На другия ден реши, че поведението й е било неприлично. Че е било предизвикано от нейната напрегнатост и от страха, че настъпва краят на света. Реши да забрави за случилото се и за Клайв Нейпиър и да не мисли повече за него.

Сутринта на трети януари бе непоносимо мрачна. В ранните часове на деня нова група японски бомбардировачи прелетя над града и предизвика нови пожари. Небето се изпълни с грозно червено зарево, а влажният утринен въздух — с миризмата на горяща гума.

До обяд Ейб не пристигна.

Заразена от напрегнатостта на Франсин, Рут започна да става все по-буйна и неволно счупи бурканче с крем за лице. Франсин я напляска, нещо, което правеше изключително рядко. Рут се разрида и смутената Франсин започна да я успокоява. След това се зае с почистването на крема, като внимаваше да не се пореже в стърчащите парчета стъкло.

Останаха в стаята целия следобед и продължиха да очакват Ейб. От прозореца Франсин видя, че площадът пред „Рафълс“ е пълен с бежанци. Къде щяха да отидат всички тези бездомни хора? Сингапур не можеше да поеме дори пристигналите днес, да не говорим за тези, които щяха да дойдат утре или вдругиден.

На следващата вечер Ейб все още не бе пристигнал. Нито пък се обади. Докато лежеше с Рут в кревата, Франсин се сети, че съдържанието на телеграмата му, „Трети ян точка“, може би означава, че на този ден той ще тръгне и че ще минат още няколко дни, докато пристигне. Нищо не бе сигурно. Трябваше да се научи да контролира чувствата си.

През нощта я събуди силно хлопване на врата и тя седна в леглото леко замаяна. Отдавна бе минало полунощ. Силен вятър вееше листата на палмите. Валеше дъжд. „Ще пристигне утре — каза си тя. — Ще пристигне утре.“ Стана й студено.

Чу почукване на вратата, реши, че е Ейб, и насмалко не се разплака от радост. Бе обаче Едуина, по пижама. Кръглото й лице бе пребледняло.

— Какво има, Едуина? — попита разтревожено Франсин.

— Татко — отвърна девойката. — Елате, моля ви. Франсин бързо последва девойката по коридора и буквално замръзна, когато Едуина отвори вратата на стаята им.

Огромна продълговата поредица червени петна бе опръскала стената и тавана, а на пода лежеше сгърчена фигура, стиснала револвер в неподвижната си ръка. Насмалко щеше да припадне, обаче успя да запази присъствие на духа. Коленичи до тялото и го огледа.

Дейвънпорт се бе застрелял под брадичката. По-голямата част от главата му я нямаше.

— Мъртъв е — каза Едуина. Момичето трепереше, но въпреки това, може би от шока, говореше спокойно. — Мислех, че само ще го почисти.

Франсин неуверено се изправи и дръпна Едуина настрани от трупа.

— Не го гледай. Ела с мен и не пипай нищо.

Имаше невероятно много кръв. И все още продължаваше да изтича от тялото, също като от паднала бутилка.

— Мислех, че само ще го почисти. Често го чистеше късно през нощта. Бях си легнала… — Едуина започна да се свлича на пода, обаче Франсин я хвана и някак си успя да удържи изпадащото в безсъзнание момиче на крака.

До вратата бяха застанали гости на хотела с нощни халати.

— Застрелял се е! — извика един млад мъж с руса коса и очила с рогови рамки. — Дейвънпорт си е пръснал черепа!

— Извикайте лекар! — каза Франсин, все така притиснала Едуина към гърдите си. Най-тежките досега бомбардировки ги накараха да скочат от леглото. Хотелът трепереше, сякаш гигантски юмруци удряха по корема на града. Силното бучене на бомбардировачите надмогваше всичко, дори и слабия вой на сирените.

Франсин взе Рут и бързо заслиза по стълбите. Във въздуха се носеше миризма на изгоряло. При всеки пореден взрив усещаше как подът трепери под краката й. Отвън се чу дрънченето на пожарна кола. Тя хукна към бомбоубежището, обаче то бе препълнено. Опита се да влезе, но нечия ръка я блъсна така силно, че насмалко не изгуби равновесие.

— Няма място — чу се груб мъжки глас. Тя мерна нечий изпълнен с враждебност поглед, после затича към ресторанта, второто най-удобно убежище, тъй като бе затъмнено и обградено с чували с пясък.

Ресторантът също бе претъпкан. Но работеше. Неколцина забързани келнери сновяха насам-натам и разнасяха шунка с яйца и кани с чай. Франсин намери свободна маса до една колона и седна с Рут в скута си. Детето се оглеждаше уплашено.

Досега бомбите никога не се бяха взривявали толкова силно и така наблизо. Франсин наблюдаваше като хипнотизирана как крехките стъклени съдове треперят върху масата. Помисли си за Едуина Дейвънпорт. Последния път, когато я бе видяла, тя едва се държеше на крака и повръщаше. Не можеше да си представи какво ще се случи с нея. Трябваше на всяка цена да я открие. Заедно с Ейб щяха да се опитат да вземат девойката под своя закрила. Едуина сега си нямаше никого. Веднъж бе казала на Франсин, че най-близките й роднини са две лели, стари моми, които живеели в Корнуел. Трябваше да й се помогне.

До масата й се появи Абдул, старият келнер, който винаги я обслужваше.

— Закуска, мем?

— Само препечени филийки, Абдул. И малко сок за малката. Знаеш ли къде е дъщерята на господин Дейвънпорт?

— В болницата „Кралица Александра“, мем — каза Абдул, после се огледа и тихичко добави: — Джага баик баик.

Тя понечи да го попита кое не е наред и от какво трябва да се пази, но той се обърна. Тюрбанът му се бе размотал и краят му висеше на гърба му.

Както винаги, бомбардировката приключи внезапно. Франсин продължи да пие кафето си. Гости на хотела, излезли от бомбоубежището, започнаха да нахлуват в ресторанта и да поръчват храна. Франсин взе Рут и излезе. Хората, покрай които минаваха, не криеха враждебността си. Чу как някой промърмори „гнусни туземци“ и усети как я полазват тръпки. Притисна Рут до себе си и побърза да излезе.

Във фоайето я пресрещна Манкин, висок човек с раболепен вид и постоянна усмивка, сякаш залепена върху лишената му от устни уста.

— Ще ми отделите ли една минутка, госпожо Лорънс? Тя неохотно го последва в офиса му.

Той седна, елегантно кръстоса тънките си крака и я дари с празната си широка усмивка.

— Доколкото разбирам, госпожо, вашият съпруг все още не е пристигнал.

— Да, не е.

Манкин съчувствено цъкна с език.

— И не се е обаждал?

— Не. Връзката с Перак е прекъсната.

— Разглеждали ли сте възможността да се настаните другаде?

— Не, разбира се. Защо да го правя? Усмивката му малко се разшири.

— Може би имате роднини в Сингапур?

— Нямам.

— В такъв случай приятели? Хора от вашата собствена…

Той умишлено не довърши изречението. Тя усети как кръвта нахлува в ушите й. Продължи да държи Рут в скута си.

— Собствената ми какво?

— Мнозина от нашите гости се оплакват.

— От какво?

— От това, че трябва да споделят един и същ хотел с местна жена.

— Сметките ми са наред.

Очите му бяха изпълнени с непреклонност.

— Освен това заемате стая, в която можем да настаним цяло семейство.

Не бе необходимо да пояснява „бяло семейство“.

— Създалата се обстановка не е приятна нито на мен, нито на подчинените ми, госпожо Лорънс. Боя се, че ако съпругът ви не се присъедини към вас тази вечер, няма да ни е възможно да ви приютяваме повече.

— Къде да отидем? Аз съм с дете! В Сингапур е невъзможно да се намери стая.

Манкин стана и се поклони.

— Довиждане, госпожо Лорънс.

Франсин прекоси фоайето като замаяна. Проследиха я сърдити и враждебни погледи. Виждаше как устите на хората се движат, но не чуваше думите им.

Къде да отиде? Ако трябваше да напусне „Рафълс“, как щеше да я открие Ейб? Малкият защитен мехур, в който се бе укрила, се бе пукнал. Някъде в себе си чу глас, който й се подигра на кантонски: „Е, Ю Фа, вече си поигра на господарка. Сега ще трябва да приемеш истинския свят такава, каквато си.“

Първата й мисъл бе да потърси стая в друг хотел. Нареди на бавачката да наглежда Рут и излезе.

Опита си късмета в „Гудуд Парк“, в „Катай“, в „Отел дьо л’Йороп“, а после в редица не така престижни хотели. Навсякъде получи моментален отказ. Дали защото бяха наистина препълнени, или по друга причина, така и не разбра. Бомбардировачите се появиха отново в единадесет часа и нанесоха безмилостни удари по града. Заедно с още двеста души тя се укри в едно претъпкано бомбоубежище на Букит Тима Роуд, където почти оглуша от разрушителния шум. Когато излезе навън, Индиятаун гореше и над покривите на сградите се издигаше жълто-кафяв дим. Продължи да търси хотелска стая с такси, когато успееше да открие, но главно пешком.

Бомбардировачите дойдоха пак точно по обяд. Този път я завариха на Кавана Роуд. Един мъж я завлече в мазето на магазина си, където семейството му готвеше обяд. Предложиха й храна и тя хапна с тях. Тътенът на бомбите напомняше стъпките на великан, тъпчещ града и разрушаващ всичко, което срещнеше на пътя си. Земята трепереше.

Излезе и продължи да търси стая. Небето потъмня от дима от горящите сгради и настъпи зловещ здрач. Отговорът навсякъде бе един и същ: „Нямаме свободни стаи“.

В следобедните часове вече бе съвсем изтощена и отчаяна. Бомбардировачите дойдоха за четвърти път. Бързото им завръщане можеше да означава само едно: японците вече разполагаха с бази само на час полет от Сингапур. Скоро градът щеше да се окаже и в обсега на артилерията им. След това щяха да се появят танковете, а сетне и куршумите, мечовете, щиковете и изнасилванията.

Върна се в „Рафълс“ при Рут, хапна плодове и пи жасминов чай. През прозореца видя как стълб дим се издигна от остров Блаканг Мати — бомбардировачите обсипваха с бомби морската артилерия. Досега не бе видяла бомбардировач, свален или поне повреден от противовъздушната артилерия. Нито пък британски самолети, които да отблъснат бомбардировачите. Бе чула, че самолетите на кралските военновъздушни сили „Уайлдбист“, развиващи максимална скорост от само деветдесет възли, били унищожени от японските „Зиро“, със скорост от триста възли, още в първите дни на военните действия. Всички смели, но безпомощни пилоти загинали.

На вратата се почука. Тя отиде да отвори, без вече да храни надеждата, че може да дочака новини от Ейб. Видя Едуина Дейвънпорт, бледа и със сенки под очите. Зад нея стоеше усмихната чипоноса медицинска сестра, сложила ръка върху рамото на момичето.

— Едуина! Как си? — възкликна Франсин и ги въведе в стаята.

— Добре съм — отвърна с безизразен глас момичето. Франсин прегърна Едуина. Тя не реагира и подпря буза на рамото й.

— Изписахме я — съобщи медицинската сестра с бодър австралийски акцент. — Трябва обаче някой да я наглежда. Поне докато й намерят билет за Австралия или Англия. Каза, че вие ще имате грижата за това.

— Обаче аз утре трябва да напусна хотела!

— Няма значение, вземете я с вас — отвърна все така бодро австралийката. — Няма значение къде ще бъдете, стига тя да има пред кого да си поплаче.

— Аз обаче дори не знам къде ще отида.

Сестрата й даде едно листче. — Тук е написан нашият телефонен номер. Болница „Александра“. Стая петдесет и три. Потърсете доктор Уилкс или сестра Картър. Почти винаги са там. Тези дни не почиваме много. Те ще ви кажат какво трябва да се направи.

И без да изчака отговора на Франсин, й подаде малко пакетче.

— Даде ги докторът. Давайте й по едно от хапчетата веднъж на четири часа. Следващото трябва да вземе в шест часа. Прахчетата са за сън. Просто разбърквайте по едно преди лягане и й го давайте. Добре ли се чувствуваме? — Сестрата потупа Едуина по рамото. — Опитай се да не мислиш повече за това — рече й не без състрадание. — Ти не си виновна. Нали се разбрахме?

Сестрата махна бодро с ръка и си тръгна. Франсин погледна Едуина и въздъхна:

— Съжалявам, Едуина, но казах самата истина. Утре трябва да напусна „Рафълс“.

— Защо?

Управата няма да ме държи повече тук, ако не дойде Ейб. А не знам кога ще дойде.

Едуина я погледна с измъченото си лице.

— Излиза, че ви гонят?

— Да. Утре сутрин.

— Защо?

— Защото не съм бяла.

— Мръсни свини!

— Стаите са им нужни за настаняването на европейски семейства — каза Франсин и вдигна рамене.

— Кажете им, че няма да напуснете.

Франсин взе телефонната слушалка и набра номера, оставен й от сестрата. Гласът на доктор Уилкс бе уморен.

— Момичето е претърпяло силен шок, а е само на петнадесет години — каза той. — Трябва му майчина закрила.

— Разбирам ви — отвърна Франсин. — Работата е там, че най-късно утре сутрин трябва да напусна хотела.

— Напускате Сингапур?

— Не, само хотела. Ще се опитам да се настаня другаде.

— В такъв случай всичко е наред. Можете да я вземете с вас, нали?

— За колко време?

— Не знам. Името й е съобщено на комитета за евакуация. Ще бъде изпратена за дома със следващия свободен кораб.

Франсин за пръв път научаваше за съществуването на комитет за евакуация.

— Кога ще стане това?

— След седмица или две. Най-много три. Разбира се, жените и децата са с предимство.

— И аз имам дете.

— В такъв случай се запишете колкото се може по-скоро в списъка.

— Обаче очаквам съпруга си! Докторът не скри нетърпението си.

— Вижте, чакат ме пациенти. Не забравяйте да й давате праховете, за да няма кошмари.

Тя реши, че след тези думи той ще затвори телефона. Той обаче изръмжа и продължи:

— Да не забравя още нещо. Трябва да се уреди погребението.

— Моля?

— Погребението на бащата на момичето. Ще имате ли тази грижа?

— Нямам представа какво…

— Тялото е в моргата, при нас. Направих аутопсия. Сякаш си нямам по-важни грижи. Полицията вече не се нуждае от него. Написах и смъртен акт. Приберете го колкото се може по-скоро, моля ви, че наистина не разполагаме с място.

Този път докторът затвори телефона. Франсин също затвори и погледна Едуина. Изглеждаше малко по-спокойна.

— Всичко е наред — каза Едуина. — Ще остана при вас.

— Едуина, това е невъзможно — отвърна й уморено Франсин.

— Никого си нямам — констатира безстрастно Едуина.

— Взех всичките пари на татко. Мога да ви помогна и в гледането на Рут. Във всичко. Заедно ще ни е по-леко.

Франсин я погледна и разбра, че няма друг изход. После каза:

— Помолиха ме да организирам погребението. Не зная даже откъде да почна.

— Попитайте генерал Нейпиър — тихо каза Едуина.

— Има пристъп на малария и е на легло.

— Тогава попитайте племенника му, майора. Ужасен човек е, но вероятно има опит в тези неща.

Франсин внезапно се сети, че Клайв Нейпиър й бе дал визитната си картичка. Порови се в чантата си и я откри. Опита се да не мисли за пръстите на Клайв, шарещи между бедрата й. Нямаше друг човек, от когото да поиска помощ. Набра номера.

— Клайв Нейпиър на телефона — чу се студен глас. Тя си пое дълбоко дъх.

— Майор Нейпиър? Обажда се Франсин Лорънс. Не знам дали си спомняте за мен…

— Здравей, мила — каза той с напълно променен глас.

— Много приятна изненада.

— Нуждая се от вашата помощ — каза Франсин малко троснато. — Тук се случи нещо трагично. Господин Дейвънпорт е мъртъв.

— Дейвънпорт? Кой е този Дейвънпорт?

— Бяхме на една маса при посрещането на Новата година.

— Навъсеният мъж с бузестата дъщеричка?

— Същият.

— Да не би да се е застрелял?

Франсин не разбра как Клайв е успял да отгатне това, но грубият му език я успокои. Нямаше да й се наложи да му обяснява всичко в подробности в присъствието на Едуина.

— Да — каза тя.

— Наистина приличаше на човек, способен на такова нещо — рече Клайв. — С какво мога да ти помогна? Да го погреба?

— Да — повтори Франсин. — Едуина, дъщеря му, засега ще остане при мен и…

— Няма защо да ми обясняваш — прекъсна я Клайв. — Къде е мъртвецът?

— В болницата „Александра“.

— Така. Какъв е? Будист, християнин, евреин? Франсин се обърна към Едуина.

— Извинявай, към коя църква принадлежите?

— Към англиканската — отвърна Едуина. Очите й бяха пълни със сълзи.

Франсин предаде тази информация на Клайв.

— Веднага ще се заема с тази работа — обеща той. — Довечера ще се чуем.

— Много сте любезен — рече Франсин ни в клин, ни в ръкав.

— Нищо работа — бързо отговори Клайв. — Нали вече ти казах, мила, че мога да осигуря всичко, което ти потрябва. Ягоди, миди, погребения. Всякакви услуги.

— Ако ви трябват пари…

— За парите ще се разберем после — отвърна той и се засмя гърлено и затвори телефона.

Тя погледна Едуина и каза:

— Обеща да се погрижи за погребението. А сега ще трябва да изляза. Трябва да намеря място, където да се настаним.

— Ако искате, можете да освободите бавачката. Аз мога да се грижа за Рут.

Момичето бе право. Така или иначе, Франсин трябваше да се раздели с бавачката.

— Добре, Едуина. Шансовете да открием друга хотелска стая не са големи. Може да ни се наложи да се преселим в съвсем различен квартал.

— Вероятно имате пред вид китайския квартал.

— Или индийския. Или някое малайско селище.

Момичето се усмихна и каза:

— Нямам предразсъдъци. Важното е да съм с вас.

Тази вечер се срещна със смъртта още по-отблизо.

Бе наела малко такси с мощност от осем конски сили — шофьорът й бе обещал да й покаже апартамент на улица „Попая“ в китайския квартал. Тъкмо навлязоха между две редици китайски магазинчета, когато таксито внезапно спря. Шофьорът с рязко движение отвори вратата, изпищя: „Мушкай се под колата!“ и изчезна. Обърканата Франсин слезе от колата. Шофьорът се бе пъхнал под нея, но улицата бе мръсна и Франсин не искаше да изцапа хубавите си дрехи. Улицата се изпълни с тичащи хора с изкривени от страх лица. Уличен продавач с триколесен велосипед лудешки въртеше педалите и от кошниците му изпадаха банани и манго. Тя се опита да разбере къде отиват да се крият хората, но изглежда, всеки от тях си имаше собствено убежище в магазините и страничните улички.

Уличният продавач внезапно се превърна в облак от червен дъжд, сякаш бе презрял плод. Тя остана като вцепенена от тази изумителна гледка. Една жена до него литна във въздуха като сухо листо и от дупките в тялото й зашуртя яркочервена кръв. Един мъж вдигна ръце във въздуха и закрещя.

Едва тогава тя забеляза изтребителя „Зиро“. Сребристосив и издължен като акула, той се бе устремил към нея. Късите му криле сякаш докосваха покривите. Картечниците му бълваха огън. Тя нададе ужасен вик, но ревът на двигателите заглуши гласа й. Затича се стремглаво по хлъзгавия паваж, като размахваше ръце. Шумът на двигателя на преминаващия над нея самолет беше като взрив. Крилете на изтребителя потрепваха, докато обсипваше улицата с куршуми. След това самолетът се устреми нагоре, към слънцето. Франсин спря на ъгъла на улицата и си пое въздух. Не откъсваше поглед от самолета. За миг той увисна във въздуха и се превърна в неподвижен черен кръст. Ревът на двигателя се прехвърли от една част на небето в друга. Самолетът изчезна от погледа й и тя реши, че си е отишъл. След това обаче звукът на двигателя му отново започна да се засилва.

Тя се обърна и се затича по друга улица, също изпълнена с мъже, жени и деца. Колкото и невероятно да изглеждаше, независимо от зачестилите въздушни нападения сергиите за плодове си бяха на мястото, във витрините на магазините блестяха лакирани патици, вятърът развяваше окачените дрехи, а един мъж продължаваше да шие на шевната си машина.

Картечниците отново започнаха да стрелят, пукотът им наподобяваше звука, издаван от бамбука при силен вятър. Франсин се препъна и падна по лице. Изтъркаля се до канавката, сви се сред боклуците и закри главата си с ръце.

Изтребителят отново прелетя над нея. Тя чу как куршумите се забиват в сградите около нея. Сърцето й се изпълни с ужасяващ страх. Боеше се не толкова за себе си, колкото за Рут. „Кой ще се погрижи за нея, ако ме убият?“

След това нещо я вдигна във въздуха и я захвърли срещу една стена с огромна, страшна сила. Главата й се удари в цимента така силно, че тя насмалко не изгуби съзнание. Реши, че е улучена. Ушите й пищяха. Отвори очи и видя как над покривите се издига огнена топка. Самолетът пуснал бомба право върху препълнените с хора жилища. За миг видя как леките дървени покриви се разпадат, как стените на сградите се срутват, а от малките стаи се изсипват десетки човешки фигури. След това всичко се забули от плътен черен дим.

Вонеше на взривни вещества и прах. Улицата бе боядисана в червено, сякаш за Нова година. Кръвта бе опръскала, обляла и обагрила всичко наоколо. Сред разпилените пъпеши и зелки се търкаляха човешки фигури. Човешки същества бяха превърнати само за няколко секунди в купчинки окървавени парцали. Шивачът лежеше до падналата си шевна машина. До него бе паднало дете — майката, коленичила до трупчето, го галеше.

Ушите й спряха да пищят и тя чу популярна китайска песен — грамофонът пред входа на един магазин продължаваше да се върти. Пискливият глас на певеца се смесваше със стоновете на ранените.

— Ела! Ела! — Шофьорът на таксито я дърпаше за ръкава. По някакъв вълшебен начин се бе появил от облаците дим и прах. — Ела бързо!

Чу се воят на сирената за отбой. Японците бяха изчезнали така внезапно, както се бяха появили. Все още объркана, тя позволи на шофьора да я отведе до съседната улица. Малкият жълт форд бе там, където беше спрял. С отворените си врати приличаше на пеперуда, готова да излети. Шофьорът я натика в колата, сякаш бе непослушна крава. След това се намести зад кормилото, запали двигателя и каза:

— Отиваме на улица „Попая“.

— Какво? — тъпо попита тя.

— На улица „Попая“ — каза той и посочи с кафявия си показалец брояча. — Не е престанал да работи. Нали ще огледаме апартамента?

Тя се сети, че й бе обещал да й покаже свободен апартамент, и изведнъж избухна в плач и цялото й тяло започна да трепери.

— Да, да, отиваме на улица „Попая“.

— Добре. — Той потегли и умело заобиколи развалините на някакъв разрушен магазин. — Ранена ли си?

— Не. — Тя се сви на задната седалка и захлипа, обхваната от безсилие.

— Когато се появят изтребители, не трябва да търчиш насам-натам като обезглавена кокошка — поясни назидателно шофьорът, без да обръща внимание на истерията й. — Трябва да се скриеш на безопасно място и да не мърдаш.

Японският самолет я бе превърнал от изпълнено с достойнство човешко същество в уплашено животно, криещо се в калта. Спомни си за мъртвото дете. Ами ако това бе Рут? Ами ако тя бе на мястото на майка му?

След няколко минути шофьорът спря до една сграда.

— Ей тук е, на втори етаж. Потърси госпожа Оливейра. Ще те почакам.

Франсин се огледа. Улица „Попая“ бе успоредна, на улица „Хонконг“, в близост до реката. Районът се намираше в самия край на китайския квартал и бе еднакво отдалечен от бордеите до пристанището и от внушителния бял комплекс от правителствени сгради. Постройката, претенциозно наречена „Резиденция «Юниън»“, бе красива. Улицата бе чиста.

Франсин се огледа в малкото си огледалце, избърса сълзите си, среса се и сложи пудра върху тъмните сенки под очите си. Искаше да направи добро впечатление. Току-що преживеният обстрел вече се бе слял в съзнанието й с други нереални неща, които й се бяха случили в този ден. Когато слезе от таксито, я обхвана странно спокойствие. По косата й имаше кръв, а малко под темето й имаше подутина. Тя огледа роклята си. Бе изцапана. Почисти я, доколкото успя, и тръгна по стълбите.

От един апартамент се разнасяха приглушените звуци на „Муун Индиго“, изпълнявана от оркестъра на Дюк Елингтън. Въздухът бе изпълнен с вонята на разрушената канализационна система. Инак сградата бе чиста и добре поддържана. На стълбищните площадки имаше саксии с лъскави палми. Настроението на Франсин се повдигна.

Госпожа Оливейра, подобна на птица жена с маслинена кожа, потри ръце в отчаяние, след като видя Франсин.

— Ах! Очаквах европейка! Тук живеят само европейци!

— Омъжена съм за англичанин — каза Франсин, тъй като нищо друго не й дойде наум. — Директор е на мина. Скоро ще дойде от Перак. Имаме четиригодишна дъщеричка.

— Приемаме и евразийци, разбира се — каза жената, като се вгледа по-внимателно във Франсин. — Свекърът ми беше португалец. Разбира се, че се радваме на евразийци.

— Съжалявам за вида си. Обстрелът ме завари на улицата — обясни Франсин състоянието на роклята си.

— Клето създание! Може да се почистите в тоалетната. Покани Франсин в апартамента. Както и останалата част от сградата, той бе чист и спретнат. Състоеше се от три спални и малка кухня. Бе напълно обзаведен. Оставяше странното впечатление, че обитателите му току-що са излезнали да пазаруват. В хола имаше няколко шезлонга, лъскав грамофон с плочи и шкаф, пълен с любимите на европейците бронзови и сребърни „източни сувенири“. На первазите имаше саксии с цветя.

— Тук живееше капитан Едмъндсън — каза жената и потри ръце, при което се чу звук, сякаш издаван от суха хартия. — Прекрасен човек. Ерген. Загина при една бомбардировка. Толкова много ни липсва! — Жената избърса сълза от бузата си. — Можете да ползувате неговите вещи. Нямаше роднини. Десет долара седмично. Плаща се за две седмици предварително. Напуска се с двуседмично предизвестие.

Франсин отиде до прозореца и дръпна тежката затъмняваща завеса. В двора имаше красива малка градинка с чудесна смокиня. Прекрасно място, където можеше да си играе Рут. Цялото място бе прекрасно. Веднага обаче разбра защо това на пръв поглед привлекателно жилище е останало без наематели цели две седмици. Само на три преки от него се намираше китайският квартал, откъдето сега се издигаха гъсти облаци дим. Малко по-нататък друг облак дим издаваше мястото, където горяха складовете на кея. На по-малко от километър надолу по реката, все още препълнена със сампани, се намираше Форт Канинг, също силно разрушен. Бомбите падаха в тревожна близост до улица „Попая“. Разположена между зеления хълм, където се извисяваше Форт Канинг, и пренаселените улици на китайския град, улицата не бе надеждно място.

Жената сякаш отгатна мислите й и внезапно заговори с остър глас.

— Цял Сингапур да обиколите, няма да откриете по-хубав апартамент. При това обзаведен. Обикновено не приемаме неевропейци.

— Къде се намира най-близкото бомбоубежище? — попита Франсин.

— Имаме много надеждно бомбоубежище, госпожо Лорънс! Построено е от господин Кармоди. Намира се в края на улицата. Има място за всички. Можете да го огледате.

Жената бе права. Наистина можеше да обиколи цял Сингапур и да не открие нещо по-добро. Взе решение.

— Пет долара — чу Франсин собствения си глас. — Десет са много.

— Осем.

— Мога да дам най-много седем.

— Добре — каза жената. — Добре. Седем.

— Добре. Утре се нанасяме. — Франсин откъсна поглед от горящите постройки в китайския квартал и се обърна към сияещата госпожа Оливейра. Извади портмонето си и отброи четиринадесет долара. — Ние сме трима. С мен е и една девойка, която изгуби баща си. Петнадесетгодишна е.

— Европейка ли е? — попита жената, докато прибираше парите.

— Да.

— Добре дошла е — каза госпожа Оливейра, докато прибираше парите в джоба си. Подскочи, досущ като птица, и стисна ръцете на Франсин в малките си лапи. — Добре дошла на улица „Попая“, мила.

Погребаха бащата на Едуина на другия ден по пладне в протестантското гробище на Мънк Хил. Имаше още няколко погребения. Тяхната погребална процесия обаче бе най-немноголюдната. Покойникът бе изпратен единствено от Франсин, Едуина и Клайв Нейпиър. Бе в униформа. Главата му все още бе бинтована.

— Трябваше да ме уведомиш за постъпката на онези свини от „Рафълс“ — каза Клайв на Франсин, докато наблюдаваше как се трудят гробарите тамили. — Щях да разубедя управителя. Ако ще и с помощта на пистолет.

Това вече свърши. Как е генерал Нейпиър?

— Не много добре. Искаше да дойде на погребението, обаче е твърде слаб.

— Моля ви да му предадете моите поздрави.

— Ще го направя. Новото ви жилище наред ли е? Искам да кажа, чисто и подредено ли е?

На Франсин й бе трудно да преодолее спомена за трескавото им боричкане в навечерието на Нова година, обаче се опита да го направи.

— Да, благодаря ви. Това трябваше да го направя преди седмици. Не биваше да чакам да ме изгонят като куче.

— Ще бъдеш много по-близо до бомбардировките

— Знам. Наблизо обаче има добро бомбоубежище. По-добро от това на „Рафълс“. С нас всичко е наред.

— Някой ден ще се отбия — обеща той. — Ще донеса ягоди и миди.

— Не е необходимо — побърза да отговори Франсин. Той просто й смигна.

Бяха заделили цялата сутрин за пренасянето на багажа. Едуина се включи активно в него. Успяха само да оставят куфарите си в новото жилище и след това веднага потеглиха обратно за „Рафълс“. Там Клайв бе изпратил кола, която да ги откара до гробището.

Гробарите се измъкнаха от гроба, заизтупваха червената пръст от дрехите си, после започнаха да спускат ковчега с помощта на въжета. Бе красив ковчег с посребрени дръжки. Франсин благослови наум Клайв, успял да се справи с цялата процедура. Викарият, който разговаряше тихичко с Едуина, направи крачка напред, застана до самия край на гроба и разтвори молитвеника си. Гласът му бе тънък и дрезгав.

— Не на себе си, Боже, не на себе си, а на Твоето име отдаваме възхвала, заради Твоята обич и благодат и заради Твоята истина…

Франсин усети как застаналият до нея Клайв настръхна.

— Почакайте малко, отче. Молитвата май не беше тази…

Викарият го погледна раздразнено.

— За самоубийците има отделни молитви, майоре.

— Искате да кажете, че заради самоубийството няма да прочетете същинската молитва? — попита недоволно Клайв. В същото време сирените започнаха да вият и заглушиха тихия глас на свещеника.

Гробарите незабавно пуснаха краищата на въжетата и побягнаха. Франсин трепна, когато ковчегът се стовари на дъното на гроба и зае донякъде изкривено положение. Хората от съседните погребения бързо се запътиха към най-близката сграда, римокатолическия параклис.

На хоризонта се появи ясно очертана редица черни точици, обградена от ореол от изгорели газове. Точиците бързо се превърнаха в кръстове.

— Боя се, че ще трябва да оставим молитвата за после — каза свещеникът и затвори молитвеника си. — Пътят им минава точно над гробището. Има случаи, когато обстрелват погребения. Съжалявам. — Той повдигна полите на расото си и бързо тръгна.

Франсин безпомощно погледна Клайв. Той й отвърна с усмивка, която разкри белите му зъби.

— Как мислиш, ще изразходват ли бомби и куршуми само за нас тримата? — Взе молитвеника от ръцете на Франсин и започна да чете традиционната молитва: — Аз съм възкресението и животът, рече Бог. Който вярва в мен, макар и мъртъв, ще живее. Продължи да чете и след като ревът на самолетните двигатели заглуши думите му. Странно защо, Франсин не изпитваше страх, независимо от преживения вчера ужас. Вдигна поглед към самолетите. Въздушната формация, наброяваща може би петдесет самолета, бе на не повече от километър над главата й. Успя да види как в корпусите на бомбардировачите „Мицубиши“ се отварят люковете за мятане на бомби. Върху корпусите бе изобразен червеният диск на изгряващото слънце. Успя да различи дори силуетите на някои от членовете на екипажите, гледащи ги през остъклените прозорци. От рева на двигателите земята затрепери. Заболяха я ушите. Около самолетите се образуваха облачета от снарядите на зенитната артилерия. Приличаха на глухарчета и изглежда, бяха и безобидни като тях.

Ужасното въздушно шествие прелетя над главите им и се насочи към Танджон Ру. Клайв кимна към една лопата, изоставена от гробарите, и каза:

— Ти би трябвало да хвърлиш първата буца пръст, девойко.

Разплаканата Едуина се наведе и хвърли в гроба шепа червена пръст, която изкънтя върху ковчега. Франсин също хвърли в гроба няколко буци и след това прегърна Едуина. Чуха тътена на взривове. Самолетите бомбардираха бензиновите складове в Танджон Ру. Върху тъмната растителност цъфнаха алени цветя, жестоки и злокобни. Франсин чу воя на пикиращите бомбардировачи и деловите изстрели на зенитната артилерия, която обстрелваше самолетите с ожесточена, но безполезна смелост.

Клайв погали къдравата коса на Едуина.

— Извади късмет, че се срещнахте. Ще трябва да я изпратиш у дома.

— Знам. Вече взеха мерки за това.

— Ти и дъщеря ти би трябвало да заминете с нея.

— Как мога да изоставя съпруга си?

Той ще те открие. Виж, Франсин, на този град не му остава много живот и ти добре знаеш това. Няма никакви шансове. — Той посочи пожарите в Танджон Ру.

— Най-добре е с Едуина да се приберем — каза Франсин. Едуина плачеше сърцераздирателно.

Запътиха се към Семетери Роуд, където ги очакваше колата, достолепен черен „Хъмбър“, който Клайв Нейпиър бе успял да ангажира за случая. Никой не погледна повече към изоставения недозарит гроб.

— Колко ще струва всичко това? — попита тихо Франсин.

— Забрави за него.

— Какво искаш да кажеш?

— Всичко е платено.

— Кой го е платил?

— Аз, естествено. Франсин се развълнува.

— А, не. И Едуина, и аз имаме пари.

— Не мисля, че е редно детето да плаща за погребението на баща си — каза Клайв. — Колкото до теб, това въобще не те засяга.

— И теб въобще не те засяга! Ако знаех, че ще заплатиш погребението, въобще нямаше да те помоля за помощ.

— Казах ти да не говориш повече за това. Не съм беден. Радвам се, че можах да услужа.

— Благодаря ви, майоре.

На Орчард Роуд задминаха колона от неколкостотин ранени войници, запътили се към града.

— Току-що са напуснали бойното поле — коментира Клайв. — Спукана им е работата.

Франсин ги огледа, докато автомобилът ги задминаваше. Гледаха пред себе си и имаха мрачните погледи на мъже, току-що излезли от ада. Това също бе нещо ново и необичайно: гледката на европейски войник, претърпял категорично поражение. Франсин бе започнала да се променя. Промяната очевидно бе от доста време, но тя започна да я осъзнава едва вчера, когато успя да надвие истерията си и да огледа апартамента на госпожа Оливейра. Бе започнала да се превръща в различен човек. Ужасите, които преживяваше, бяха започнали да изгарят нежния й предишен живот, като на негово място се появи нещо друго, изпълнено със сила. Замисли се дали Ейб ще хареса новата й личност. Бе й все едно. Щеше да се види принуден да свикне с нея. Ужасната му грешка — отказът да отпътува заедно с тях в Сингапур — завинаги отслаби уважението й към него. Вече нямаше да й бъде възможно да се прекланя безкритично пред британското мъжко чувство за превъзходство на Ейб. Вече никога нямаше да му позволи да я обижда и да я упреква заради дебелата й китайска глава.

Когато стигнаха до улица „Попая“, Франсин реши, че е редно да покани Клайв Нейпиър на чаша чай. Той охотно прие поканата.

Рут, дотогава поверена на бавачка, с радост ги посрещна. Бе възхитена от офицерската униформа на Клайв и от превръзката на главата му.

— Японците ли ти направиха това? — попита го веднага.

— Да, японците — отвърна й с усмивка Клайв.

— С какво го направиха? С меч ли?

— Престани, Рут — смъмри я Франсин.

— Това е само драскотина — каза Клайв на Рут. Носеше офицерско куфарче, отвори го и започна да търси нещо. — Струва ми се, че тук имам нещо за теб, млада госпожице. Дано само успея да го намеря.

— Какво е? — попита възбудено Рут.

— Ето го — каза Клайв и й подаде едно пакетче. Франсин, застанала до кухненската врата, видя как Рут разкъса хартията и извади от нея дървен модел на изтребител, гордо украсен с отличителните знаци на кралските военновъздушни сили.

— „Спитфайър“! — изпищя от удоволствие Рут.

— Когато японските бомбардировачи дойдат пак, той ще те пази.

Франсин бе трогната от факта, че се е сетил да донесе подарък за Рут. Децата в Сингапур нямаха много играчки. Самата тя без съмнение щеше да избере друг подарък, но Рут бе горда с придобивката си.

— Виж, Едуина! Бум-бум-бум — викна Рут, като размахмаше самолетчето и имитираше шума на японските бомбардировачи. — На ви, лоши японци!

— Първо си помислих да й купя кукла, но после реших, че за днешното време повече подхожда такъв подарък — каза Клайв, доловил погледа на Франсин.

— Много мило от ваша страна. Благодаря ви.

— Няма защо.

— Аз ще си легна — каза с уморен глас Едуина.

— Ще ти донеса чай в леглото — обеща й Франсин.

— Благодаря. — После момичето протегна пълната си ръка на Клайв. — Благодаря ви, Клайв. Бяхте много мил. Клайв нежно целуна ръката й.

— Няма проблеми, госпожице. Винаги съм на ваше разположение.

Франсин приготви чай и занесе една чаша в стаята на Едуина. Момичето, подпряло се на възглавниците, тихо плачеше.

— Ужасно съжалявам — каза Франсин и погали Едуина по къдравата коса.

— Как можа да го направи? — Едуина я изгледа измъчено. — Как само можа да го направи?

— Нямам представа — отвърна безпомощно Франсин. — Предполагам, че просто не е могъл да издържи.

— Аз издържам! И всички останали издържат!

— Всички не сме еднакви, мила. Всички издържаме различно. Някои издържат повече, други по-малко. Това, че баща ти не е могъл да издържи, предполага, че ще ти се наложи да издържиш повече. Уверена съм, че ти е по силите.

— Ще се справя — отвърна Едуина след кратко мълчание. — Ще се справя. Когато войната свърши, ще се върна и ще възстановя плантацията. Ще се запиша в селскостопанско училище и ще се науча как да го правя.

Франсин бе трогната от решителността на девойката.

— Точно така трябва.

— Много е мил, нали? За Клайв ми е думата. Първо ми се стори, че е ужасен, но после показа, че е силен мъж.

Франсин кимна в знак на съгласие.

— Права си.

— Трябва ви точно такъв мъж — каза Едуина. — Би трябвало да го удържите.

Франсин се засмя против волята си.

— Мъжете не са като автобусите, мила. Не се сменят с такава лекота.

— Вашият мъж ви изостави — замислено каза Едуина.

— Ще дойде — отвърна бодро Франсин.

— Като автобус ли? — Едуина взе чашата с треперещи ръце и отпи глътка чай. — Както и да е, обещайте ми, че няма да прогоните Клайв. Твърде е свестен, за да го изгубите току-така.

— Обещавам — усмихна се Франсин.

След като се увери, че Едуина се е поуспокоила, се върна при Клайв и Рут. Детето се бе настанило в скута на Клайв и очевидно се чувствуваше там много удобно. Бе го подложило на обстоен разпит, очевидно разчитайки на воинското му звание и на опита му във войната срещу японците.

— А защо Бог не спре японците? — тъкмо питаше Рут.

— Нали Бог може да спре японците, ако поиска?

— Така е — отвърна Клайв. — Предполагам обаче, че Бог очаква ние сами да ги спрем. За да покажем колко струваме, ако ме разбираш.

— За да покажем, че сме смели ли?

— Точно така.

— Ами ако Бог сгреши и те ни победят?

— Няма да ни победят.

Франсин наля чай. Рут, удобно облегнала се на силната гръд на Клайв, изучаваше своя „Спитфайър“.

— Имаш ли деца? — попита Франсин уж между другото.

— А, не. Не съм женен. Свободен човек, както казват.

— В усмихнатите очи на Клайв се появи недвусмислено послание.

Франсин стана, с нервни движения оправи роклята си и каза:

— Е, наближава обяд. Време е да се заема с работа. Клайв нямаше как да пренебрегне прозрачния намек.

Повдигна Рут и я целуна.

— Довиждане, Рут. Следващия път ще ти донеса друг подарък.

— Кога ще дойдеш? — попита оживено Рут.

— Скоро — обеща Клайв и погледна закачливо Франсин.

На вратата тя му протегна официално ръка, но той бързо се наведе и я целуна по устата. Устните му бяха горещи.

— Влюбен съм в дъщеря ти, Франсин. Изключителна е. Ти също си изключителна. Скоро ще дойда пак.

Докато лежеше в тясното и неудобно легло, новата й и вече закалена личност си зададе въпроса дали тя наистина храни някаква надежда да види отново съпруга си. Останките от предишната й мекушава личност започнаха да плачат. От стаята на Едуина, на която бе дала да изпие горчив прах преди лягане, също се разнасяше тих плач. Настроенията сред жените, с които работеше в Червения кръст, от началото на годината се промениха. Около дългите маси се чуваха по-малко смях и клюки и повече уплашен шепот. Всички се оплакваха от дъжда и от невъзможността да си изсушат дрехите.

Все още обаче не се забелязваше голямо бягство на европейки. Люси Кънингам сподели, че все още никой не им бил казал да се евакуират.

— Вчера сутринта отплава „Наркунда“ — каза тя, докато чевръсто увиваше бинта около пръстите си. — Доколкото разбрах, полупразен.

— Но това е ужасно! — каза Франсин и я погледна. Бе се сетила за Едуина. — Трябваше да евакуират поне децата.

— Работата е там, че „Наркунда“ замина за Австралия — поясни госпожа Кънингам. — Повечето хора предпочитат да отпътуват направо за Англия. Какъв смисъл има да седиш в Австралия, докато войната свърши?

— Ако знаех, че има свободни места, щях да замина — каза Вайолет Модлинг, една от по-младите европейки. Приведе се напред, ококори големите си сини очи и понижи глас. — Чували ли сте какво правят японците с пленените европейки? Те… — Очите й се разшириха още повече, докато търсеше прилична дума за описанието на неприлично действие — Те ги унизяват.

— Десетки хиляди китайки вече са имали такава съдба, госпожо Модлинг — отвърна й намръщено една китайка, известна като госпожа Чен.

— При вас обаче е различно — каза смутено англичанката.

Разбира се, че не е различно — вметна с ожесточение госпожа Кънингам. — Всички жени изживяват това по един и същ начин, госпожо Модлинг.

— Зависи какво възпитание си получила — каза бързо госпожа Модлинг и скъса един конец.

— Китайските жени не са възпитавани да се отнасят с безразличие към изнасилванията, госпожо Модлинг — сухо каза госпожа Чен.

— Тамилските жени също — добави дребна съсухрена жена в златисто сари.

— И все пак има разлика — заинати се госпожа Модлинг. — Японците ви се падат нещо като роднини, не е ли така?

Започна кавга. Няколко жени започнаха да говорят едновременно със сърдити гласове. Франсин бе възмутена. Не от простащината на Вайолет Модлинг, а от това, че „Наркунда“ бе отпътувал без Едуина.

Радваше се на присъствието на девойката. Тя проявяваше безкрайно търпение към Рут и я забавляваше. Детето иначе щеше да се подлуди от това, че оставаше затворено по цял ден. Едуина, изглежда, бе обикнала момиченцето с цялата обич и нежност на своите шестнадесет години. Обичта й към Рут облекчаваше Франсин. И все пак тя смяташе, че е длъжна да евакуира Едуина от Сингапур колкото се може по-скоро.

Без да казва на Едуина къде отива, след обяда тя излезе от апартамента, взе такси и отиде в офиса на началника на гражданската отбрана. Знаеше, че той отговаря за евакуацията на гражданските лица.

Веднага я прие висок мършав майор на име Кинг, човек с уморени сини очи и тънки устни, и я изслуша, поставил ръце на бюрото си. Стените на офиса бяха покрити със списъци и карти, върху които някой бе забол стотици червени и сини кабарчета.

— Боя се, че сте права — каза той смутено, след като я изслуша. — „Наркунда“ отплава вчера сутринта полупразен.

— Но това е безобразие! — отвърна ужасената Франсин. — Трябваше да евакуират поне децата.

— Напълно сте права. Нашата млада приятелка трябваше да бъде на борда му. Знаете ли обаче, госпожо Лорънс, корабите отплават полупразни още от октомври. Положението ни е деликатно. Сър Шентън нареди всеки, който пожелае, да се евакуира, независимо от цвета на кожата му. Няма обаче заповед за евакуация. Не можем да караме хората насила да си тръгват, нали ме разбирате?

— Едуина Дейвънпорт е дете! Обещаха й място в първия кораб!

— Разбирам ви, била е допусната непростима грешка — отвърна примирително майорът и си отбеляза нещо. — Уверявам ви, че Едуина ще бъде евакуирана при първа възможност. Ще ви се обадя в най-скоро време. — След това уморените му сини очи се спряха върху нея. — Смея ли да попитам какви намерения имате за самата себе си?

— Очаквам съпруга си. Трябва да дойде от Перак.

Бе изричала тези думи толкова често, че вече й се струваха кухи и изпразнени от съдържание.

— От Перак?

— Да. Той е управител на имперската калаена мина.

— Да… — Франсин забеляза как изражението на майора се промени. — Кога е тръгнал оттам?

— В началото на този месец.

— Разбирам. Той, естествено, е англичанин, нали?

— Да. Имаме малко момиченце. То е с мен в Сингапур.

— Разбирам. — Майорът забарабани с пръсти върху бюрото и примлясна. Франсин усети миризмата на военния: миризма на колосана униформа, смесена с миризмата на кожата му. Особената миризма, която излъчваха много червенокоси англичани. — Неевропейците, женени за европейци, са сред нашите приоритети, госпожо Лорънс. Съветвам ви колкото се може по-скоро да планирате вашата собствена евакуация. Вашата и на детето. Като съпруга на англичанин, вие имате автоматически право на британско поданство. Имате ли британски паспорт? — Да.

— У вас ли е? — Да.

— Детето вписано ли е в него? — Да.

— Чудесно — каза той с облекчение. — В такъв случай ще ви осигурим място още на един от следващите кораби без никакъв проблем.

— Не мога да замина без съпруга си — отвърна Франсин. — Или поне без да съм получила вест от него.

— Вижте — започна любезно майорът, — възможно е да не му бъде разрешено да се евакуира. Имаме заповед да улесним евакуацията единствено на жените и децата. Не и на здравите мъже. В момента им е наредено да стоят тук. Това важи както за военните, така и за гражданските лица.

— Не знаех това — смутено каза тя.

— Обстановката може и да се промени — каза той. — Ние сме тук, но не се бавете повече. Възможно е да се получи страхотна блъсканица в…

Франсин бе сигурна, че ще каже „в последния момент“, обаче майорът не довърши изречението.

— Колкото до малката Едуина, ще я изведем оттук за нула време. Аз ще имам грижата за това.

Франсин напусна офиса със смесени чувства и заговори мислено на Ейб. „Какво да правя? Да замина без теб? Да изчакам японците да преджапат протока Джохор, без да знам дали въобще ще дойдеш? Върви по дяволите!“

Започна да плаче още когато се озова на нагорещената от слънцето улица. Плачеше повече от безсилие, отколкото от скръб. Небето започна да се изпълва с облаци и Франсин чу далечна гръмотевица. Задаваше се внезапна буря. Тя побърза да потърси такси.

Завари Клайв Нейпиър легнал на пода до Рут. Бе с риза с къси ръкави и мускулестите му кафяви ръце биеха на очи. Около тях се търкаляха цяла купчина детски книжки.

— Мамо, погледни какво ми донесе Клайв! — викна Рут. — Книжки с картинки!

Франсин изпита желание да го благослови за навременния подарък. Един Бог знае как ги бе набавил, след като от магазините по неведоми причини отдавна бяха изчезнали всякакви книги. Мусонните дъждове бяха започнали и Рут не можеше да си играе извън апартамента.

— Много мило от ваша страна — каза искрено Франсин.

Той й отвърна с недвусмислено мъжка усмивка и каза:

— За Бога, нека този път да пропуснем чая. Донесох нещо по-добро.

Едуина, която бе проснала мокрото му яке на един стол, с широко отворени очи отведе Франсин в кухнята и й показа царските дарове, донесени от Клайв: пресни ягоди, сочни австралийски стекове и бутилка уиски.

— Сигурна съм, че ви харесва — прошепна възбудено Едуина.

— Виждам, че все още поне някои хора продължават да живеят в разкош — отвърна Франсин с кисела усмивка. — И какво? Очаква да му поднесем всичко това за обяд ли?

— Не се дръжте така — каза умолително Едуина. — Не, той не иска да обядва тук. Имал насрочена среща за обяд.

— Сигурно с някоя напудрена европейка — рече Франсин язвително.

— Ревнувате!

— Естествено, че не ревнувам — отсече Франсин. Бе обаче твърде късно. Неуместната й реплика накара Едуина да заподскача около нея и да започне да я дразни. — Той ви харесва, и вие го харесвате!

Франсин нетърпеливо излезе от кухнята, като взе бутилката и наля една чаша на Клайв. Той тъкмо четеше на Рут приказка, а тя го слушаше внимателно. Съсредоточени в книгата и един в друг, те въобще не й обърнаха внимание. Клайв знаеше как да прави интересни и най-баналните приказки. Докато четеше, непрестанно променяше гласа си и изражението на красивото си лице.

Франсин си даде сметка, че Клайв Нейпиър е един от мъжете, излъчващи най-голяма жизненост, които бе срещала. Отдавна бе решила, че е разбойник, но тази жизненост го правеше привлекателен. Униформата му, очевидно ушита от най-добър сингапурски шивач, му стоеше чудесно, а коженият му портупей, лъснат от ординареца, направо сияеше. Превръзката на главата му подчертаваше пиратския му облик. Кафявите му очи постоянно излъчваха иронично удивление, сякаш всичко, което ставаше около него, бе лоша шега.

— Вече изписаха ли ви като излекуван? — попита Франсин, докато му подаваше уискито.

Той кимна утвърдително.

— Засега ме изпратиха в службата на цензурата. Първи научаваме лошите новини. Задачата ни е да ги превърнем в мюзикъл за масово потребление. Доста странно занимание, но не е наша работа да задаваме въпроси. Имаш ли вести от съпруга си?

— Не — отвърна тя безстрастно. Той изръмжа и се изправи.

— Няма ли да пийнеш малко уиски?

— Не, благодаря — отвърна тя с категоричен тон. Влезе Едуина с поднос с мариновани маслини и лукчета.

— Ей това е истинско обслужване — каза с благодарност Клайв. — Драга ми Едуина, колкото и да те обожавам, смея ли да попитам защо още не си си тръгнала за вкъщи?

— Вече е включена в списъка и очакваме да я извикат — каза Франсин и разказа за сутрешния си разговор.

— Много добре. — Клайв прегърна Едуина през рамо, леко я притисна и присви едната си вежда. — Смея да кажа, че в добрата стара Англия много момчета ще полудеят по теб. Приличаш ми на месец юни, през който всичко цъфти.

— Моля ви се, Клайв, не се занасяйте. Не съм домашно животинче — каза смутената и поруменяла Едуина.

— Не си. Ти си една английска „пипин“.

— Какво е това? — попита с подозрение Едуина. — Да не би да е някаква порода прасета?

— Ако не бе родена в дивата джунгла, щеше да знаеш, че в Англия „пипин“ означава вкусна и хрупкава ябълка.

— Благодаря ви за стековете — насили се да каже Франсин. — Днес е много трудно да се намери месо. Просто не знам откъде сте ги набавили — добави с известно подозрение.

— Луксът все още е възможен, стига да си платиш за него — отвърна той. — Хората сега правят състояния. Спекуланти, безцеремонни бизнесмени и търговци превръщат в злато паниката на другите. Защо вие трите да не хапнете по един стек? На Рут ще й дойде добре. Вижда ми се малко бледичка.

Франсин също бе забелязала това.

— Да, прав сте.

Клайв допи уискито си и каза:

— Е, време е да вървя. Имам уговорен обяд. При това наистина с една напудрена европейка — добави с лукав поглед, докато обличаше влажното си яке.

„Да върви по дяволите острият му слух“ — каза си наум Франсин.

— Дано да прекарате приятно.

— На нея няма да й е приятно. Тя очакваше тези стекове. Реших обаче да ги заделя за една по-достойна кауза. Няма ли някой от тези дни да ме поканите на обяд, скъпа?

— Разбира се, когато пожелаете — отвърна тя сухо.

— Добре. Някой ден просто ще се отбия. Довиждане, пиленце-шиленце — каза Клайв на Рут, взе я в ръце и я целуна.

— Кога ще дойдеш пак? — попита го тя развълнувано.

— Скоро — обеща той.

— Да не забравиш да ми донесеш още подаръци.

— Рут! — възкликна Франсин.

— Не й се карай. Подходът й е много правилен. Искай, за да получиш. — Той докосна нежно с устни и Едуина, но Франсин съумя да се опази от целувката му — неговите целувки по устните бяха твърде неприемливи за нейния вкус. Когато излизаше, небесата се разтвориха отново и от тях се проля дъжд, който веднага го намокри до кости. Франсин затвори вратата с облекчение.

Изядоха стековете и ягодите, обаче едва наченатата бутилка уиски бе заменена от Франсин за торба ориз. Въпреки мусоните бомбардировките бяха възобновени.

Хората, които използуваха бомбоубежището на господин Кармоди, вече се бяха превърнали в малка сплотена общност. Франсин вече познаваше повечето от тях по име, знаеше кои са и с какво се занимават. Най-забележителни личности в групата бяха няколко проститутки от долната част на улица „Шанхай“, които привличаха всеобщото внимание с шумния си смях и разпуснатото си държане. Бяха жени от всички раси, сред които и група китайки, силно гримирани по всяко време на денонощието, и няколко евразийки, които се държаха по-сдържано.

Една от евразийките бе харесала Рут. Франсин бе чула от войниците, че прякорът й е Бурната Берта. Бе на тридесет и няколко години, едра жена с големи бедра и гръд, напираща да излезе от тясната й бродирана блуза. Пръстите й бяха обсипани с евтини пръстени.

По време на една от най-продължителните бомбардировки тя заряза играта на карти, дойде и застана пред тях с ръце на хълбоците.

— Ти май не успяваш да се наспиш както трябва тези дни, нали? — каза на Рут, която шаваше в прегръдките на Едуина. — Я ми я подай, девойче.

Взе детето, притисна го до гръдта си и седна до Франсин. Разнесе се силно ухание на парфюм.

— Самата аз имам четири деца — каза Берта напевно. — Когато дойдоха японците, изпратих и четирите в Холандска Западна Индия. И ти би трябвало да направиш същото. Не чакай да се появят тук.

— Няма къде да отида.

— Първо ще те изнасилят, а после ще те убият — каза безстрастно Берта. — Изчезвай още сега, докато е възможно. — Сетне погали Рут по бузката с лакирания си нокът. — Значи си обогатила света с още една малка стенга.

— Да.

— Много добре. Трябва да народиш още. Светът се нуждае от още много малки стенги. Къде е мъжът ти, приятелко?

— Очаквам го да дойде от Перак — отговори Франсин за хиляден път.

— Там ли остана? — Да.

— Защо?

— Заради бизнеса.

— Значи е глупав английски господин. Не съм ли права?

— Така е — съгласи се Франсин. — Той е глупав английски господин.

А животът без мъж е труден, дори и да е глупак — каза Берта. Бомбите разтърсиха бомбоубежището и върху главите им се посипа мазилка и прах. Берта закри с широката си ръка лицето на Рут. — А кое е другото момиче?

— Дъщеря е на човек, който загина при бомбардировките — отвърна Франсин.

Берта погледна Едуина с котешките си зелени очи.

— Много отговорности си поела, мила. Може би твърде много.

— Възможно е — въздъхна Франсин.

— Чуй какво ще ти кажа, мила. Намери си мъж. Разбираш ли ме? Намери си мъж от плът и кръв. Трябва ти такъв, а не сянката на мъж.

Сирената засвири отбой. Хората уморено заизлизаха от убежището. Според Франсин бе почти възможно да се свикне със страха, но не и с неудобствата, които причиняваха бомбардировките: да напуснеш леглото си по пижама, да оставиш храната да загори във фурната или прането недоизпрано в мивката, да оставиш хиляди неща недовършени.

Рут вече бе заспала в прегръдките на Бурната Берта. Тя подаде детето на Франсин и каза:

— Липсват ми децата ми. Когато ти се допие нещо, отбий се в нашия клуб. „Златният чехъл“, намира се на улица „Шанхай“. Там си прекарваме весело.

— Благодаря за поканата — отвърна Франсин.

— Не е толкова страшно, колкото можеш да си помислиш — каза Берта. — Пък и там би могла да попълниш някои празноти в образованието си.

— Тя проститутка ли е? — попита Едуина, проследявайки с поглед въртящите се бедра на отдалечаващата се Берта.

— А според теб каква може да бъде? — отвърна троснато Франсин. Едуина съвсем определено се бе оказала в среда, съвършено различна от водения доскоро парников живот.

Франсин се замисли за съвета на Берта: да си намери мъж от „плът и кръв“. Усети, че в последните дни все по-рядко разговаря мислено с Ейб. Бе имало времена, когато преди да направи каквото и да е си задаваше въпроса „А какво би казал Ейб?“ Сега, за добро или за лошо, вече бе престанала да прави това. И макар Бурната Берта да бе образец на всичко това, което Франсин поради своето възпитание възприемаше със страх и отвращение, тя й завидя. Завидя й заради уличната й мъдрост, заради нейната сила и смелост. Франсин изпита желание да заприлича повече на Берта с нейната воля за оцеляване и по-малко на изисканата евразийска дама, каквато се бе стремяла да бъде досега.

Рут не можеше да се отърве от диарията и често повръщаше по време на бомбардировките или след тях. Започна да отслабва и стана апатична. Когато Франсин една сутрин я претегли, с удивление установи, че детето е отслабнало над четири килограма от деня, когато напуснаха Перак. Заведе я при аптекаря, който натисна нежно коремчето й с пръсти и каза:

— Дизентерия.

Сърцето на Франсин се сви от страх.

— Дизентерия?

— От леката форма, по всяка вероятност. А може и да е проста инфекция. Имате късмет. Следете дали има кръв в изпражненията. Ако има, обадете ми се веднага. Микроорганизмите обикновено умират сами след около седмица. Боя се, че не мога да ви предложа никакви лекарства. Нека си почива и да поема много течности. И, разбира се, не забравяйте хигиената. Преварявайте всичко. Нека си измива старателно ръцете. Измивайте си и вие старателно ръцете. Не се тревожете. Франсин обаче се разтревожи. Докато обличаше Рут, за пръв път се замисли сериозно за възможността да напусне Сингапур без Ейб. Ако трябваше да избира между Ейб и Рут, щеше да избере Рут. Ейб поне можеше да се грижи за себе си. Рут не можеше. Тъкмо се прибра, когато започна нова бомбардировка. Тръгна към убежището заедно с Едуина и Рут.

Бомбоубежището на господин Кармоди вече не изглеждаше така впечатляващо. Балите с каучук бяха разместени, много от чувалите с пясък бяха пробити от шрапнели и той не се изсипваше от тях единствено благодарение на това, че бе мокър от дъждовете.

Убежището се изпълни с нови лица. Не остана свободен квадратен сантиметър. Проститутките от улица „Шанхай“ се бяха струпали около една китайка, която се държеше за един от железните стълбове, крепящи покрива, стенеше и се мяташе. Франсин осъзна, че в момента ражда. Какво бъдеще можеше да очаква един нов живот, появил се в такава обстановка? Някой бе извадил комплекта на бомбоубежището за оказване на първа медицинска помощ и го бе оставил отворен до раждащата. Бинтовете и шишенцата с медикаменти в него не вдъхваха особено доверие.

Франсин и Едуина успяха да си намерят място и Рут веднага заспа в ръцете на Едуина. От юг се разнесе тътенът на бомбите. Едуина наблюдаваше с широко отворени очи бременната. С раждането се бе заела Берта. Ту бършеше лицето на жената с кърпа, ту й шепнеше нещо в ухото.

Изведнъж поредица от три мощни експлозии разтърси бомбоубежището и от покрива се посипа дъжд от мазилка. Бременната продължи да мълчи и да се държи за железния стълб. Четвърта експлозия, още по-близка, предизвика уплашени викове. Взривната вълна блъсна Франсин в гърдите и предизвика болка в ушите й, макар и да ги бе запушила с ръце. Тя погледна разтревожено Рут. Детето бе отворило очи и изглеждаше замаяно. От устата му върху гърдите на Едуина се стичаше повърната храна. Франсин със свито сърце взе дъщеря си и я прегърна. Поредна експлозия разтърси всичко. Франсин се зачуди дали ще има къде да се върнат, след като бомбардировката свърши. Поне се бе научила да приема реалността такава, каквато е. Сега трябваше да съсредоточи мислите си единствено върху оцеляването и върху нищо друго.

— Напъни се! — каза Берта на родилката. — Напъни се!

Тялото на жената се загърчи и тя изкрещя нещо. Една жена до Берта повдигна полата й и погледна. Главата на бебето вече се бе показала. Берта се наведе и делово почисти устата му от слуз. След това кимна на майката.

Телцето на детето излезе отведнъж. Големите спокойни ръце на Берта го уловиха навреме. Изведнъж убежището, допреди малко застинало в мълчание, се изпълни с оживени гласове. Хората се смееха, плачеха и поздравяваха родилката. Франсин успя да удържи сълзите си.

— Момче е! — каза весело Берта и го показа. Устата на сбръчканото личице се отвори и издаде писък. Малките юмручета се размахаха. Франсин погледна Едуина, която бе замръзнала от удивление. „Брутално, но ефективно възпитание“ — реши Франсин.

Бомбоубежището бе разтърсено от нови взривове, но никой не им обърна внимание. Берта пови детето и го даде на майка му. Жената с измъчено движение оголи набъбналата си гърда. Устицата намери зърното, захапа го и започна да суче. Франсин затвори очи и усети как по бузите й се стичат горещи сълзи. Нека Ейб върви по дяволите! Нека върви по дяволите заради това, което им бе сторил. Бе поставил някакво абстрактно чувство за дълг над жена си и детето си. Франсин си спомни думите, които й бе казал някога, в един предишен живот: „Обичам те, мила, но повече обичам честта си“.

Глупави и празни думи! Ейб бе пожертвувал нея и Рут само заради бизнесмените от Манчестър, заради алчните бели богаташи, които никога не си бяха направили труда да огледат мръсотията и потта, в които се раждаха парите им. Ейб я бе оставил сама да се справя с този ужас. Отгоре на всичко вероятно бе убит или пленен от армията, която презрително бе окачествил като стадо жълти маймуни. Беше ядосана и отчаяна.

Защо не му бе възразила? Ако бе проявила по-голяма настойчивост, досега щяха да са в безопасност в Англия. Обеща си, че отсега нататък винаги ще държи на собственото си мнение.

Сянката на мъж, така се бе изразила Берта. Ейб се бе оказал мъж, направен от дим, разнесен от вятъра. Внезапно си даде сметка, че никога няма да му прости това. Дори и да дойдеше, нямаше да му го прости. Никога нямаше да му позволи да прави нещо, което според нея е погрешно.

„Не мога да те чакам вечно — каза му безмълвно. — Ела, или ще започна да живея живота си без теб.“

На следващата вечер дойде Клайв Нейпиър.

Бе представителен в офицерската си униформа и държеше голям пакет. На мястото на превръзката му имаше марля, закрепена с лейкопласт.

— Здравей, мила — усмихна се той. — Реших да се отбия за вечеря.

— Боя се, че ще трябва да се задоволите с яхния — каза смутено тя.

Той влезе и затвори вратата. Оказа се, че пакетът съдържа щайга ягоди, три дузини миди в кошница от върбови пръчки и две бутилки френско шампанско.

— Имаш ли чаши? — попита Клайв. — Целият алкохол трябва да бъде унищожен преди идването на японците. Нека дадем и своя принос за това.

Тя отиде да донесе чаши и лед, в който да се поставят бутилките. Той грабна Рут и я подхвърли към тавана. Тя изпищя от удоволствие.

— Ще ми почетеш ли? — помоли го детето.

— Да, пиленце-шиленце. След като изядем яхнията на майка ти, почваме да си четем.

— Какво е „яхния“? — попита Рут

— Това, което ям всеки ден — отвърна Клайв. След това погледна Франсин в очите. — Махай се от този град, Франсин. Не остава много време.

— Колко време остава? — попита тя.

— Три седмици, най-много месец.

— Толкова малко?

— Чърчил не се е отказал от Сингапур — обади се наперено Едуина.

— Всички са отписали Сингапур, мило момиче.

— Вие сте пораженец, Клайв — каза строго Едуина. — Сеете униние и паника.

— Някой ден ще си спомниш за тези си неразумни слова, дете.

— Дете? Аз съм почти на шестнадесет години — отвърна възмутено Едуина.

— Щом е така, донеси три чаши за шампанско, Франсин. Госпожица Едуина ще ни направи компания. Не съм пораженец, Едуина, а реалист — поясни Клайв. — За ваше здраве, уважаеми дами — каза той и вдигна чашата си. Франсин и Едуина, на която Франсин бе дала малка чаша, също вдигнаха своите. Клайв изпи почти цялата си чаша на една глътка. — Най-добре ще е да заминеш с „Уейкфийлд“, Едуина. Ще отплава другата седмица. Чичо ще отпътува с „Херцогиня Бедфорд“. — Клайв допи чашата си. — Ох, хубаво! Аз съм реалист и имам нужда от повече алкохол от останалите. Алкохолът притъпява безпокойството. Да изпием по още една. — Взе бутилката и доля чашите.

— Никога не съм пила толкова много шампанско — каза Едуина, като отпи предпазливо глътка от пенливата течност.

— Тогава внимавай, за да не станеш и ти реалистка — предупреди я Клайв.

— Според мен това шампанско е достатъчно за Едуина — каза Франсин. — Ще отида да приготвя вечерята.

— Аз ще отворя мидите — каза Клайв.

Отидоха в кухнята. Докато Клайв ловко се справяше с мидите, тя възвари ориз, накълца джинджифил, лук и чесън и ги запържи. От кея бе купила риба. Наряза я на филета и я посипа със сос „тошон“ и лимонова трева. След това постави благоуханната тава в нагорещената фурна. Приятно ухание изпълни целия апартамент. „Къде си, Ейб? Защо не идваш?“ Все още продължаваше да си задава тези въпроси всеки ден.

— Мирише много вкусно — каза Едуина, която слагаше масата.

— Надявам се да харесваш китайската храна — каза Франсин на Клайв.

— Обожавам я.

Отвориха широко прозорците, за да нахлуе хладният вечерен въздух, и седнаха. Мидите, поднесени с табаско и лимонов сос, бяха страшно вкусни. Изядоха ги, след което дойде редът на рибата. Рут се хранеше с лъжица — лапаше сочните късове риба и се блещеше от удоволствие. Франсин ядеше с пръчици — наскоро се беше върнала към този навик. Клайв се възхити на лекотата и сръчността, с която го правеше.

— Съпругът ти може ли да се храни с пръчици? попита той.

Понякога, когато настоявам. Но хич го няма. Всъщност той не обича китайска храна.

— Значи е глупак — каза Клайв. Не откъсваше поглед от Франсин. — Ти си прекрасна готвачка. Приключиха вечерята с донесените от Клайв ягоди. Сетне той, както бе обещал, половин час чете приказки на Рут. После предложи на Едуина да й помогне в разтребването. Докато обличаше пижамата на Рут и я приспиваше, Франсин чу от кухнята пискливия смях на Едуина. Отдавна не я бе чувала да се смее. След като Рут заспа, Франсин тихичко се измъкна от стаята й и затвори вратата. Завари Едуина и Клайв коленичили на пода да ровят колекцията грамофонни плочи на капитан Едмъндсън.

— Ще танцуваме! — бодро каза Едуина. Пълничкото й лице бе поруменяло и красиво, както някога. Клайв Нейшгър очевидно бе полезен човек, реши Франсин.

— Ела да избереш плочи — каза той.

За щастие, покойният капитан беше любител на танците, така че успяха да открият няколко подходящи плочи.

Включиха грамофона. Едуина можеше да танцува само валс и Клайв й показа стъпките на фокстрота. Младото й тяло се движеше с лекота в ръцете му. Мелодиите започнаха да се повтарят: „Тази вечер изглеждаш чудесно“, „Очите ми виждат само теб“ и „Била ли си някога самотна?“ се заредуваха с досадна честота. Мелодиите върнаха Франсин към спомените й и тя усети как едва удържа сълзите си.

— Ваш ред е — каза й Едуина. — Аз ще сменям плочите.

На Франсин никак не й се танцуваше, обаче стана и позволи на Клайв да я хвана през кръста. Виеше й се свят. Първата бутилка шампанско отдавна бе изпразнена, а втората бе до половината, при това изпита съвсем не само от Клайв. Франсин бе забелязала, че Едуина тайничко си отпива по някоя глътка. Всъщност какво от това? След като това й повдигаше настроението, защо да не го прави?

Клайв бе добър танцьор, гъвкав и опитен.

— Често ли си идвала в Сингапур? — попита я той.

— Само по време на нашествия — отвърна тя.

— Щом ще говорим за нашествия, Франсин. време е да започнеш да възприемаш фактите сериозно. — Каза го тихо, за да не го чуе Едуина. — Факт първи: всяка седмица отплават кораби, обаче броят им не е неограничен. Скоро няма да останат кораби. Вече научихме, че някои от тях са били потопени с торпеда. Разбираш ли ме? Колкото повече японците затягат обръча, толкова по-трудно ще бъде да се напусне този град.

— Разбирам ви — отвърна тихо тя. Бе се отпуснала спокойно в ръцете му и не искаше никой да разчупва черупката на сигурност, която си бе създала.

— Факт втори: възможността съпругът ти да се върне е практически нулева.

— Глупости!

— Вече цяла Малая е в японски ръце, мила. Пътят през тресавището ще бъде взривен във всеки момент. Ако мъжът ти не е мъртъв, значи е във военнопленнически лагер. Най-многото, на което можеш да се надяваш, е да го видиш отново след края на войната.

— Ще го изчакам — каза Франсин. Клайв се намръщи и продължи:

— Факт трети: ако не се измъкнете заедно с Рут, ще бъдете пленени от японците. Ще пострадаш не само защото си презряна евразийка, а и защото си омъжена за още по-презрян европеец. В крайна сметка ще те обезглавят. Също и Рут.

— Престанете — каза Франсин. Започна да й се гади.

Създадената от въображението й защитна черупка бе строшена и сега Франсин започна да се връща на земята.

— Добре. Надявам се да си ме разбрала. Виждам, че нашата малка приятелка вече е извън строя.

Бе прав. Едуина бе заспала на стола, разтворила розовата си уста. Шампанското и танците й бяха дошли множко.

— Да я отнеса ли в леглото й? — попита Клайв. Франсин кимна. Клайв вдигна Едуина без никакво усилие и последва Франсин до стаята на девойката. Сложиха я на леглото. Момичето изхърка лекичко, докато Франсин го завиваше. После се върнаха при грамофона. „В очите ти влиза дим“ тъкмо свършваше. Настъпи мълчание и Клайв отиде до отворения прозорец и каза:

— Утре ще вали.

— Откъде знаете?

— Усещам го. Винаги усещам дъжда. — Той взе бутилката и наля по още чаша шампанско. Франсин смяташе, че вече е пила достатъчно, но не отказа и седна. Отпи глътка и след това погледна Клайв.

— Благодаря ви за тази вечер — каза тихо Франсин. Имаше предвид това, което Клайв бе направил за повдигането на настроението на Едуина.

— Няма защо, Франсин. — Той се усмихна. — Още един танц?

— Добре, щом настоявате.

— Този танц посвещавам специално на теб. — Той сложи на грамофона „Изисканата дама“ и двамата започнаха да танцуват под звуците на нежната мелодия. — Кой ти е дал това име?

— Не ви ли харесва?

— Напротив. И много ти отива. Просто е необичайно.

— Избра го майка ми. Идва от Франция. Най-големият ми братовчед се казва Сидни, по името на австралийското пристанище. Малкият ми братовчед се казва Франк, по името на американския град Сан Франциско.

— Сериозно? — Клайв се усмихна. — А Рут? И тя ли носи името на някой град?

— Не. Рут е кръстена на баба си. На майката на Ейб.

— А баща ти? Предполагам, че и той е британец.

— Беше от Уелс. — Шампанското беше развързало езика й, иначе нямаше да споделя тези неща с Клайв. — Майка ми го наричаше свой съпруг, но всъщност не й бе съпруг. Все й обещаваше, че ще се ожени за нея, обаче когато договорът му приключи, просто си замина и ни изостави.

— Това сигурно е причинило голяма болка и на двете ви — тихо каза Клайв.

— Майка ми направо щеше да умре от скръб — отвърна тя. — Но нали животът е такъв, Клайв? Нали за това се ползуват местните жени? За удоволствието на самотните бели ергени. Нали ги наричат „спящи речници“? Много е тъжно, че от тези връзки се раждат деца „стенги“, но какво може да се направи? Баща ми ни изпращаше по двадесет долара месечно до деня, в който се омъжих. Много благородно от негова страна, нали?

Клайв не побърза да й отговори. Продължаваше да я държи в прегръдките си, като от време на време се извиваше в такт с музиката.

— Сигурно си разбрала, че не те възприемам по този начин — каза най-сетне.

— Разбира се, че не — отвърна му подигравателно тя.

— Имаш ли представа колко много те харесвам? — попита той. Промяната в тона му изпълни корема й с топлина.

— Надявам се да не ме харесвате прекалено много, майор Нейпиър — каза му тя. — Аз съм омъжена жена. А вие? Обзалагам се, че излъгахте, когато казахте, че сте ерген. Обзалагам се, че някъде в офицерските жилища ви очаква предана съпруга. Или пък сте наели някъде жилище за някое хубаво местно младо момиче? — Стрелна го лукаво с поглед. — Какви жени предпочитате? Стенга? Малайки? Китайки?

Клайв свъси вежди.

— Не знаех, че имаш толкова остри нокти.

— Нямам нокти, майор Нейпиър. — Франсин премина на игривия жаргон на уличниците, използуван от Бурната Берта. — Аз нежна като изгряваща луна, почти девственица, бъдете щедър към мен!

Очевидно бе успяла да възпроизведе жаргона достатъчно удачно, тъй като Клайв тъжно се усмихна.

— Не говори така. Не съм женен и нямам любовница от какъвто и да било цвят.

— В такъв случай да не би да си търсите любовница тук?

Усмивката изчезна от лицето му.

— Франсин, престани. Не се опитвам да се възползувам от положението ти.

— В такъв случай трябва да сте глупак.

— Може би ти ме караш да се чувствувам глупак. Известно време танцуваха, без да говорят.

— Трябва да имаш и друго име — каза Клайв, държейки я в прегръдките си. — Невъзможно е да нямаш и китайско име.

— Имам.

— И какво е китайското ти име?

Тя се поколеба, преди да му отговори.

— Ю Фа. Ли Ю Фа. Ли е фамилното име на майка ми.

— Ю Фа — каза той замислено. — Звучи красиво. Означава ли нещо?

— „Благоуханно цвете“ — отвърна тя смутено.

— Благоуханно цвете, готово да бъде откъснато — каза той. Приведе се към нея и я целуна по устните. Целувката му бе неочаквана и двамата замълчаха. Тя забеляза, че погледът му се променя. — Франсин, ти си съвършена — каза тихо той. — Пожелах те още в мига, когато те видях.

— Не говорете така, Клайв — каза тя с тъга.

— Толкова си изящна и нежна. В сравнение с теб другите жени приличат на крави.

— Не говорете така.

— Исках да го кажа. — Той докосна бузата й. — Ти си ангел.

— Винаги ли използувате клишета, когато прелъстявате някоя жена?

— Съжалявам — отвърна той и я придърпа към себе си. — Безнадеждно влюбените най-често използуват клишета.

Музиката бе чувствена и отпускаща, а неговото сякаш изваяно тяло бе единственото реално нещо, скала в морето на здрача. Той докосна нежната кожа на бузата и шията й с устни. Тя усети горещия му дъх в ухото си и се почувствува опиянена. Във вените й започна да тече разтопен мед. Желанието да бъде обладана от Клайв се засили до болка.

Пръстите му започнаха да разкопчават копчетата на роклята й. В очакване на допира на ръката му с плътта й, тя не му попречи. Поради горещините не носеше сутиен и той обхвана разголената й гърда с длан. Тя въздъхна и сякаш започна да се разтапя. Той стисна нежно зърното на гръдта й с палец и показалец и през слабините й сякаш премина електрически ток. Тя си даде сметка, че трябва да вземе решение сега. Ако не го отпратеше веднага, всичко щеше да бъде изгубено.

Спря да танцува, твърдо отблъсна ръката му и закопча роклята си.

— Мисля, че е време да си тръгвате.

— Влюбен съм в теб.

Тези думи, макар и изречени съвсем спокойно, накараха сърцето й да затупти. Тя отиде до грамофона и свали плочата.

— Край на танците. Време е да си вървите.

— Добре. — Той я придърпа към себе си. — Нека обаче те целуна още веднъж, преди да си тръгна.

Тя подложи бузата си, очаквайки добродетелно докосване с устни. Клайв обаче я прегърна и я целуна по устните. Тя усети горещината на тялото му. Усети цялата му сила и твърдост под униформата. Макар и той да сдържаше тази сила, Франсин остана с усещането, че тя я размазва. Целувката му обаче бе много нежна. Целуна я така, сякаш имаше законното право да я целува по този начин. Сякаш от нея не можеше да очаква друго освен взаимност. Тя нежно разтвори устни и усети езика му в устата си. Изпита еротична възбуда, на която бе редно да окаже съпротива. Не го стори обаче.

Вместо това се притисна още по-плътно до него. Изпитваше силния копнеж да се увери повторно в неговата сила. В това, че той я желае.

— Разбрах, че ще се влюбя в теб, още в първия миг, когато те видях — прошепна той. Отново я целуна, като я притисна още по-силно. Целувката му, гореща и страстна, разбърка мислите й, захвърли я във водовъртеж от уплаха. Изведнъж тя престана да мисли за Ейб. Тялото й започна да се извива против волята й. Клайв започна да го гали, като мушна ръка под леката й лятна рокля. Езиците им се срещнаха, докоснаха се, загалиха се… Цялата разтреперана, тя отметна глава и го погледна в очите.

— Клайв…

— Има ли стая, където да можем да се заключим? — тихо попита той.

— Не, Клайв — каза тя. Той обаче вече бе събудил в нея желание. Силно и изгарящо желание.

— Къде можем да отидем? — прошепна той.

— Аз съм омъжена жена.

— Това няма нищо общо със съпруга ти. Засяга само нас.

— Не е редно да го правим!

— За Бога! Светът около нас се разпада. Нуждаем се един от друг. Аз мога да се погрижа за теб, Франсин. За теб и за малката Рут. Не ме ли разбираш? Обичам те. Обичам и Рут. Искам да стана неин баща. Не можеш да живееш само заради един съпруг, който не е тук. Тя го отблъсна. Краката й трепереха. „Съпруг, превърнал се в своята сянка“ — помисли си. Защо спореше с Клайв? Много добре знаеше, че го желае. Наистина. Това бе нейно собствено решение, което внезапно я изпълни със спокойствие. Почувствува как тялото й се отпуска.

— Моята стая има ключалка — чу собствения си глас. Клайв бе пребледнял. С кимване показа, че я е разбрал. Тя го отведе в стаята и заключи вратата. Той разкопча роклята й и тя се свлече от раменете й. Разголените й гърди бяха бледи и красиви, зърната им бяха щръкнали.

— За Бога, колко си красива! — каза той прегракнало и я целуна. Миришеше на шампанско. Франсин го прегърна и го привлече към себе си.

— Целуни ме пак — прошепна.

Целунаха се. Първо нежно, а после с разгаряща се страст. Тя прилепи тялото си към тялото на Клайв. Бе изпълнена с отчаяние. Той свали дрехата й и двамата се отпуснаха върху леглото. Тя бе леко пийнала, но не алкохолът бе разпалил страстта й. Той смъкна пликчетата й и тя ги захвърли с ритник. После започна с несръчни пръсти да разкопчава униформата му. Тялото му се оказа неочаквано красиво, гъвкаво и жилесто тяло на атлет. Черни косми покриваха гърдите и мускулестия му корем, също и слабините му, където членът му бе щръкнал, втвърден и в пълна готовност. Очите й се бяха превърнали в цепки. Бе захапала долната си устна и дишаше тежко.

— Побързай, Клайв. Побързай.

Придърпа го към себе си и притисна голата си плът към неговата. От допира се получи електрически разряд. Той постави ръка върху коприненото окосмяване между бедрата й и я погали. Тя отчаяно го желаеше.

— Побързай, мили мой, побързай. Влез в мен…

Тя разтвори бедра, той проникна в нея и тя забрави собственото си съществуване. Огънят, който ги изпълваше, се разгоря още по-силно. Спряха да говорят. Охканията й преминаха в писъци успоредно със засилването на желанието й. Видя как очите на Клайв се ожесточиха, как устните му се разтвориха, как пиратското му лице се превърна в груба маска. Дишането му стана пресекнато. Тя също бе обладана от нещо диво. От години не бе изпитвала нищо подобно. Може би въобще не го бе изпитвала през живота си.

Краят дойде бързо. Тя изстена, извивайки се в ръцете му. Удоволствието, което изпълни цялото й тяло, бе толкова силно, че наподобяваше болка. Мигът не бе опорочен от никакъв страх или съжаление. Бе изпълнен единствено с всеотдайност. След това останаха прилепени един към друг.

Обичам те — прошепна той в ухото й. — Прекрасна си. Защо плачеш?

— Просто съм щастлива — каза тя и се притисна към него. Истината обаче бе много по-сложна. Плачеше заради много неща. Щастието бе само едно от тях.

Отново се любиха, пак безмълвно, този път много по-бавно и с още по-голяма всеотдайност. Клайв бе опитен в любовта, но тя не пожела да се замисли как е набрал този опит. Ейб я бе възбуждал. Бе изпитвала нежност и желание към него. Сега обаче всичко бе съвсем различно. Клайв Нейпиър бе красавец не само във физическия смисъл на думата. Бе любовник, безкрайно по-нежен и по-опитен от Ейб. Накара я да изпита усещания, за които дори не бе мечтала.

Бе дълбоко благодарна на Клайв за физическото удовлетворение, което изпита. По някакъв странен начин то зачеркна срама и вината, които иначе щеше да изпита. Ако всичко бе някаква груба и просташка изневяра, нещо делнично и припряно, тя никога нямаше да си го прости. Сюблимният характер на усещането обаче му придаде легитимност. Той си тръгна много късно, някъде към три сутринта. Тя го целуна на стълбищната площадка — дари го с продължителна и страстна целувка на своите едновременно меки и наранени устни.

— Утре вечер ще дойда пак — прошепна той. — Кажи ми, че ме обичаш. Нали?

Тя го проследи с поглед, докато той слизаше по стълбите. Клайв не се обърна. След това тя се прибра. Заключи вратата и се облегна на нея. Чувствуваше се прекрасно и едновременно ужасно. Чувствуваше се извисена и едновременно достойна за презрение.

— Дявол да го вземе прошепна с болка. Надникна в стаята на Рут и едва след това си легна. Макар да бе изтощена, дълго не можа да заспи.

Събуди я проливен дъжд. Бе спала само час или два. Спомни си, че бе оставила един прозорец отворен, и се измъкна от леглото.

Навън бе още тъмно. Дъждът бе наводнил пода под отворения прозорец и й се наложи да преджапа през голяма локва, докато стигне до парцала. Мислеше само за Клайв и за това, което бе направила. Бе й казал, че ще дойде пак, й тя вече бе изпълнена с копнеж да го види отново. Опита се обаче да си внуши, че не трябва да очаква нищо. Може би, след като я бе обладал, щеше да се чувствува удовлетворен от това и да не я потърси повече. Така може би щеше да е най-добре. Не можа да заспи. Тихо почисти дома, докато двете момичета още спяха, и към осем часа, макар дъждът да не бе отслабнал и едва да се зазоряваше, излезе, за да напазарува. Ако не излезеше рано, нямаше да има никакви шансове да намери храна.

Дъждът, смесен със силния вятър, обливаше лицата на хората, наквасваше дрехите за броени секунди, разкъсваше палмовите листа на парчета и притискаше растителността към земята. Превръщаше тесните улици в бързеи, закриваше небето и принуждаваше хората да се укрият където намерят.

Храна се намираше все по-трудно, така че й се наложи да извърви няколко километра. Всеки квадратен сантиметър от тялото й бе мокър. Купи си вестник „Трибюн“. Малката й обява, в която искаше новини за Ейб, бе останала без отговор. Бе излизала цяла седмица. Франсин вече бе сигурна, че няма да получи отговор.

Бурите бяха краткотрайни и на тяхно място, когато вятърът отвееше облаците в морето, идваха силни горещи вълни. От наводнените канавки се издигаха задушаващи вонещи изпарения. Не след дълго обаче щеше да последва поредният валеж, изпълнен с гръмотевици, вятър и вода.

Когато се върна на улица „Попая“, Едуина хранеше Рут.

— Добро утро — каза момичето. — Какво стана снощи?

— Ти заспа, така че те сложихме в леглото ти — отвърна Франсин, докато взимаше детето.

— Това го разбрах — каза Едуина. — Думата ми беше за Клайв. Натискахте ли се?

— Едуина! — Франсин бързо погледна към Рут. Гузният й поглед бе достатъчно красноречив. Едуина отвори още по-широко очи и уста.

— Натискали сте се!

— Какво значи „натискам се“, мамо? — попита Рут. Лицето й бе бледо, а очите, ококорени.

— Нищо, пиленце, нищо. Означава, че Клайв ме е целунал за лека нощ.

— Това кога стана? Докато се смеехте и слушахте музика? — попита Едуина.

— Сънувала си — отсече Франсин.

— Мисля, че е страхотен — каза Едуина със замечтан поглед. — Ако бях по-голяма, щях да го сваля. Стига той да поиска.

— Според мен Клайв не смята да сваля никого — отвърна й сухо Франсин.

— Не си права. Харесал е теб. Виж освен това колко мило се държи с Рут. Той не е донжуан. Аз го видях откъм другата му страна. — Едуина се изкикоти. — Предполагам, че и ти. Хубаво ли се натиска?

С невинното си въображение Едуина бе решила, че Франсин и Клайв само се бяха прегръщали и целували — „натискали“, както се изразяваше на своя ученически жаргон.

— Клайв ли ще става моя нов татко? — попита Рут. С детския си инстинкт бе схванала истинския смисъл на нещата.

Франсин я изгледа продължително и каза:

— Татко ти е в Ипо.

— Татко е мъртъв — каза Рут делово. — Японците са го убили. Ако беше жив, досега щеше да дойде. Искам Клайв да стане моя нов татко.

Дъхът на Франсин спря. Бе време да бъде откровена с детето. Стисна малките ръчички на Рут.

— Чуй ме сега, пиленце, ще ти кажа нещо много важно — рече й със сериозен глас.

— Слушам те — отвърна тържествено Рут.

— Възможно е татко ти да е мъртъв. Ако е така, повече няма да го видим. Възможно е обаче японците да са го взели в плен и да са го вкарали в затвор.

— В затвор за лоши хора?

— Не, в специален затвор за враговете си. Ако се е случило това, може би някой ден пак ще го видим. В момента обаче ти нямаш татко, а аз нямам съпруг.

— А какво ще стане с Клайв? — попита Рут.

— Клайв иска да заеме мястото на татко в нашия живот. Иска да стане твой татко и мой съпруг.

— Ура! — извика Рут и изръкопляска. — Обичам Клайв! Франсин си даваше сметка, че Рут не е безчувствена към съдбата на истинския си баща. Просто подхождаше по детски към една ужасяваща необходимост.

— Мила моя, някой ден татко би могъл да се върне.

— Тогава какво ще правим? — От дилемата на бялото челце на детето се появи бръчка.

— Не знам, и това е самата истина — отвърна уморено Франсин.

На вратата се почука и се подаде слабото лице на госпожа Оливейра.

— Разбрахте ли, че нощес върху „Златния чехъл“ е паднала бомба?

Сърцето на Франсин се сви. Веднага се сети за Берта и за майката с новороденото дете.

— Ти остани да пазиш Рут, а аз ще ида да видя дали мога да помогна с нещо — нареди тя на Едуина.

На улица „Шанхай“ въздухът бе наситен със задушаващ дим. Франсин се спусна по стръмната павирана улица. Бързащи хора от време на време се укриваха във входовете, за да дадат път на камионите, които шумно натискаха клаксоните си. Едва успяваха да се промушат през тясната улица, като колелата им почти докосваха съседните сгради. Някои от претъпканите улици бяха запушени от нападали камъни и греди.

Франсин си проби път през тълпата и дима. Видя нещо на улицата: жълта неонова реклама, изобразяваща женска обувка. Погледна нагоре. „Златният чехъл“ бе представлявал триетажна сграда, състояща се от нощен клуб на приземния етаж и „хотел“ за час на останалите два. Горните два етажа сега ги нямаше. През оцелелите прозорци и врати на улицата се бяха изсипали купища развалини. От все още димящите греди се издигаше пушек.

В прахоляка се трудеха фигури с военни униформи — измъкваха телата от сградата. На тротоара вече бе положена редица трупове. Въпреки кръвта и праха Франсин успя да разпознае лицата на момичетата от „Златния чехъл“. Някои бяха по нощници. Дрехи, издаващи бедността им и съвсем различни от лъскавото им работно облекло. Сред тях бе и Берта. Битката й бе приключила и широкото й лице бе спокойно. Някой бе сгънал ръцете й върху гърдите. Полуотворените й очи гледаха Франсин. Златният й зъб проблясваше през усмивката й. В близост до нея бе китайката, която бе родила в бомбоубежището. До нея имаше малко вързопче.

Отчаяната Франсин се прибра в квартирата.

Клайв дойде в шест. Униформата му бе разкъсана и обгоряла и миришеше на дим. Прегърна я.

— Съжалявам, че закъснях — рече с дрезгав глас. — Цял ден измъквах хора от развалините. Реших, че това е по-полезна работа от цензурирането на новините. — Погледна я с почервенели очи. — Франсин, кажи ми, че ме обичаш.

— Обичам те — отвърна тя механично, без да е уверена дали казва истината, или не.

Клайв се наведе и протегна ръце към затичалата се към него Рут.

— Ти ще бъдеш моят нов татко — каза му детето, сияещо от щастие.

— Здравей, пиленце-шиленце! — каза той, вдигна я и я притисна към гърдите си. — Да, ще се опитам да бъда добър татко, мила.

— Ще се грижиш ли за нас?

— С майка ти заедно ще се грижим за теб.

— Трябва ли да ти казвам „татко“? — попита делово Рут.

— Ти как предпочиташ да ми казваш?

— Предпочитам да те наричам Клайв.

— Тогава наричай ме Клайв.

— Хайде да четем книжки и да си играем.

— След малко — каза строго Франсин, като я откъсна от прегръдките на Клайв. — Клайв трябва да се измие и да си почине.

Франсин отведе Клайв в банята и му даде чиста хавлия и сапун. Докато той се миеше, тя отиде в кухнята, за да приготви вечеря.

Вечеряха в мълчание. След това Франсин и Клайв излязоха на балкона, като оставиха Едуина да забавлява малката Рут.

— Скоро ще отплават два големи кораба. „Херцогиня Бедфорд“ и „Японската императрица“. Според мен вторият има доста странно име. Ще отпътуват и два военни кораба, в които обстановката е спартанска. Никой не знае дали след това ще може да отпътува друг кораб. Разбираш ли какво искам да ти кажа, мила?

— Да — отвърна тихо Франсин. Изненада се от това, че вече не се вълнува много. Може би бе станала безчувствена.

— Трябва още утре да отидем до параходната агенция в Клуни и да ви запазим места.

— Добре — отвърна Франсин.

— Пари няма да ти трябват. Сметката се поема от правителството. На трите ви се полага един куфар. Повече багаж не можете да вземете. Ще мина утре в седем с шофьора си да те взема. Там ще има опашки. Тя го погледна.

— А ти, Клайв?

— Аз ще трябва да остана — каза той делово. — Ще се срещнем отново някъде другаде.

— Не вярвам.

— Трябва да повярваш.

— Боже мой! — възкликна тя и започна отново да плаче. Мисълта, че след като изгуби Ейб, ще изгуби и Клайв, й дойде много. — Обичам те, Клайв — успя да каже, и й се стори, че този път изрича истината.

По време на пътуването до Клуни Хил на следващата сутрин никой не каза нищо. Пак валеше и дъждът шибаше безмилостно работниците, които се опитваха да премахнат следите от пораженията, нанесени на Орчард Роуд. Преди да тръгнат, Рут отново имаше пристъп на диария и повръщане. Бледа и мълчалива, тя се бе сгушила на задната седалка между Франсин и Едуина. Клайв седеше отпред, до шофьора малаец, и гледаше мрачно през прозореца.

Параходната агенция се намираше на хълма над Джохор Роуд. Улиците бяха претъпкани. В убийствената горещина запотени полицаи отклоняваха движението към околни пътища. Алеята към сградата бе изпълнена с дълга процесия от жени и деца. Краят на опашката се губеше някъде в пищната растителност на градината.

— За Бога, тук се е събрал цял Сингапур — промърмори Клайв.

— Няма да останат места за нас — каза отчаяно Франсин, като наблюдаваше потока от автомобили, прииждащ откъм Сингапур.

— Ще останат — обеща Клайв. — Абу Бакр, заобиколи отзад.

— Да, господине.

Излязоха от задръстването, като минаха по околни пътища. И други последваха примера им. Минаха покрай група работници, които изхвърляха коли от шосето. Франсин забеляза, че стъклата им са разбити, а каросериите надупчени от куршуми. Японските изтребители бяха поработили и тази сутрин.

— Всичко обърках — каза Франсин.

— Всичко и без това е объркано — каза Клайв. — Важното е да…

Думите му бяха грубо прекъснати от внезапния вой на японски самолети над главите им. Автомобилите се разпиляха и опразниха шосето. Хъмбърът рязко зави, за да избегне фонтан пръст, изригнал пред тях, и едното му колело влезе в канавката. Шофьорът отвори вратата.

— Укрийте се!

— Хайде! По-живо! — изкрещя Клайв.

Франсин чу засилващия се вой на пикиращия самолет. Погледна нагоре, но от яркото слънце не можа да види нищо.

— Бягайте! — изкрещя Клайв и грабна Рут.

На едно място канавката преминаваше в бетонна дренажна тръба. Едуина вече бе стигнала до нея и им даваше знак да я последват. Воят на пикиращия бомбардировач се засилваше. Франсин побягна по канавката, без да обръща внимание на храсталаците, които разраняваха краката й. Клайв я улови за ръката и я задърпа. Воят на самолета вече почти разкъсваше тъпанчетата й. Франсин реши, че той се е прицелил тъкмо в нея, но бе обладана от странно спокойствие. Хвърли се на земята в последния момент.

В следващия миг огромна ръка я вдигна от земята и я захвърли в мрака.

Дойде в съзнание с вик.

— Рут! Рут!

Викът всъщност бе по-скоро хрип. Франсин знаеше, че наближава огромна опасност, обаче все още не можеше да си спомни каква. Нещо хладно докосна лицето й.

— На Рут нищо й няма — чу тя гласа на Клайв. Мракът се превърна във водовъртеж, в черна река.

Разумът й бе размътен. Опита се да отвори очи, но те бяха сякаш залепени. През един процеп в мрака видя наведения над нея Клайв. Той забърса очите й с гъба. От допира с водата клепачите я заболяха, обаче лепилото, което не й позволяваше да гледа, бе отмито. С постепенни болезнени движения тя успя да извърне глава и да го погледне.

— Рут! — прошепна.

— На Рут нищо й няма — повтори Клайв. — Дори и драскотина, кълна ти се.

— Къде е?

— Ще я доведа. Само почакай.

— Не! — Тя се опита да го хване, за да не остане сама в ужасния водовъртеж, но тялото й не й се подчини. Мракът се върна и отново обля тялото й с водите си. Малките ръчички на Рут докоснаха гърба й, лицето й, очите й.

— Мамо, мамо! Събуди се, мамо!

Франсин се опита да прегърне малкото детско телце с всички останали й сили. Те обаче не й стигнаха дори да се разплаче. Когато отново потъна в тъмните води, не се опита да им окаже съпротива.

Отново се събуди. Гадеше й се. Започна да се задавя от повърнатото. Нечии грижовни ръце я повдигнаха, подложиха хладен метален леген под брадичката й и й помогнаха да повърне. Гърчовете на стомаха й изпълниха устата й със слуз с кисел вкус. Цялото й тяло бе обляно от пот; тя установи, че е облечена в дреха, наподобяваща саван. Отчаяна, потъна отново в мрака.

При третото си пробуждане вече се чувствуваше малко по-добре. Дори започна да проявява любопитство към мястото, където се намираше. Извърна глава и с усилие отвори очи. До леглото й, с отпусната върху гърдите глава, спеше Клайв. Намираше се в препълнена болнична зала. В слабо осветеното помещение цареше неестествена тишина. Всички пациентки бяха жени, предимно малайки и китайки. От неподвижните фигури стърчаха бинтовани или гипсирани крайници. Роднините на пациентите спяха, подобно на Клайв, върху столове, или направо на пода, облегнали се върху лимоненозелените стени. Задухът бе неописуем. Всички прозорци бяха затъмнени и единствено една бледа лампа излъчваше слаба светлина. Франсин бе цялата потънала в пот.

Навярно бе издала някакъв звук, тъй като Клайв се събуди и се наведе към нея.

— Франсин! Слава Богу, мила! Откога си будна? Тя стисна ръцете му.

— Сънувах ли, или Рут наистина е тук?

— Добре е. Спи в стаята на сестрите.

— Искам да я видя!

— Тихо — отвърна й той и избърса лицето й с гъба. — Не буди останалите. Пет сутринта е.

Франсин за пръв път си спомни канавката при Клуни и изпита ужас.

— Клайв, а къде е Едуина?

— Няма я.

Тя го погледна озадачено.

— Успокой се, не е мъртва. Замина с „Уейкфийлд“. Вече е на път за Саутхамптън, слава Богу. — Клайв пак навлажни гъбата и избърса лицето й.

— Клайв, ами нашите каюти? Нашият кораб? Лицето му бе уморено.

— Последните кораби отплаваха вчера.

— Какво искаш да кажеш?

— Че няма кораби.

— Въобще ли?

— Въобще. „Уест Пойнт“ и „Уейкфийлд“ отплаваха в сряда. „Японската императрица“ и „Херцогиня Бедфорд“ отплаваха в четвъртък.

Франсин внезапно престана да усеща горещината. По кожата й полазиха студени тръпки.

— Клайв, откога съм тук?

— От седмица. Не бяха сигурни дали ще дойдеш в съзнание. Бе много зле контузена.

Тя докосна сърцето си с пръсти, за да провери дали още тупти.

— Никакви ли други кораби не са останали?

— Кораби за превозване на войски не са останали. Възможно е все пак да има разни малки корабчета, ако не са ги реквизирали.

Поради изтощението си Франсин не можа да изпита истински ужас. Бе твърде слаба, за да успее да осмисли истинските мащаби на трагедията.

— Спи ми се — каза тя жално и затвори очи. — Остави ме да поспя, Клайв.

— Спи — каза й той нежно.

От мрака я изведе взрив. Разкъса небето като гръмотевица и продължи цяла минута, преди да затихне. Шумът й се стори злокобен. И други жени се събудиха от него. Болничното помещение започна да се изпълва с шепот и с шумолене.

Клайв също се събуди. Разтри лицето си с ръце и стана.

— Ще ида да проверя какво става.

Той излезе, а тя с отчаяние си спомни, че корабите вече ги няма. С Рут нямаше да могат да напуснат Сингапур.

В стаята влезе медицинска сестра, малайка — носеше Рут в ръце. Детето бе полузаспало. Сестрата го даде на Франсин. Тя го прегърна и се разплака.

— Не плачете — каза весело сестрата. — Нали искате да изглеждате добре, когато се върне майорът? — Повдигна един от клепачите на Франсин и надникна в окото й. — Според мен скоро ще се оправите. Знаете ли, че момиченцето ви страда от дизентерия?

Тя кимна.

— Може би докторът ще предпише нещо и за нея — каза сестрата. Появи се още една медицинска сестра и двете тръгнаха да огледат другите пациенти.

Клайв се върна. Лицето му бе безизразно.

— Взривили са пътя през мочурището — каза той. — Пушекът се вижда дори оттук. Изгубихме битката за Джохор. Изгубихме цяла Малая. Остана ни само Сингапур. На другия ден я изписаха. От контузията бе изгубила сили и се чувствуваше объркана. Бе й трудно да върви по права линия, сякаш беше пияна, и ужасно я болеше глава.

— Клайв, трябва да намерим начин да напуснем Сингапур — каза тя, когато се отправиха към квартирата.

— Не са останали кораби. На кея ми казаха, че последният кораб на Свободна Франция отплавал от залива Кепел преди два дни.

— Няма значение. Не може да не са останали други кораби.

— Всичките са реквизирани. Или потопени.

— Тогава ще потърсим гемия. Или сампан. Какъвто и да е плавателен съд. Имаме пари, така че ще можем да платим, за да ни отведат на безопасно място.

— Къде например?

— В Ява. Или в Цейлон. Той присви вежди.

— Това са хиляди километри. Сампан не може да покрие такова разстояние.

— Нали ще дойдеш с нас? — каза Франсин и го погледна в очите. — Нали вече ти е позволено?

— Формално погледнато, не. Би било окачествено като дезертьорство.

— Сингапур непрестанно се напуска от военнослужащи — побърза да каже Франсин.

— Така е. Непрестанно го напускат. Всеки, който може да се измъкне, го прави. Всичко приключи.

— Клайв, нужен си ни — тихо каза тя. Устните му се извиха в усмивка.

— Не съм като Ейб, ако това имаш предвид. Обичам те много повече, отколкото честта си. Разбира се, че ще дойда с вас.

Очите й се насълзиха. Спомни си, че му бе казала думите на Ейб.

— Благодаря ти, Клайв. Гласът му бе нежен.

— Само дето за съжаление, мила, вече е твърде късно, за да се отплава закъдето и да е.

— Все ще се открие някакво решение — каза тя и стисна главата си с ръце.

Той не й отговори веднага, но след малко кимна.

— Да, права си. Не може да не се открие някакво решение.

Тя стисна ръцете му.

— Клайв, всичко това стана по моя вина. Трябваше да напуснем още преди седмици. Тогава не те послушах. Съжалявам, много съжалявам.

Той се усмихна и я целуна.

— Всичко е наред. Както казваш, не може да няма някакво решение. Ще го открием.

Следващите няколко дни прекараха в търсене на надежден плавателен съд, с който да напуснат Сингапур. По пазарите и кейовете се носеха всякакви слухове за кораби, които вече бяха отплавали или се готвеха да отплават. Винаги обаче въпросните кораби се оказваха препълнени до максимум или бяха отплавали предната нощ, или бяха просто плод на нечие въображение.

Японците започнаха да стягат обръча около Сингапур и стана ясно, че мнозина от тези, които бяха успели да напуснат града, са загинали. Японците не проявяваха милост и към най-малките корабчета, напускащи обсадения град. Торпедоносците им бяха потопили безброй граждански плавателни съдове в Южнокитайско. море, Други кораби бяха потопени от мините, нахвърляни от японците в залива.

Над самия провлак японците бяха издигнали наблюдателен балон, който да подава информация на артилерията, и тя обсипваше града със снаряди от двадесеткилометрово разстояние. Огромни части от стария град се оказаха разрушени завинаги. Улица „Орчард“, с нейните магазини и прекрасни старинни къщи, бе опустошена. Китайският квартал се бе превърнал в димящи развалини. Мостът „Елджин“ бе ударен от снаряд и горя няколко дни, така че движението из града се затрудни още повече.

Усилията по измъкване на убитите и ранените изпод развалините нямаха край. Не бе останала достатъчно вода за пиене, да не говорим за потушаване на пожарите. Подаването на електроенергия ту се прекратяваше, ту се възобновяваше, тъй като електрическата мрежа непрестанно се рушеше и ремонтираше. Само няколко часа преди взривяването на шосето през мочурището други тридесет хиляди войници, остатъците от британската армия, се прехвърлиха в града. Мръсни и опърпани, те бяха изпълнили целия Сингапур. Дремеха по площадите или се шляеха безцелно по улиците. С мълчаливото разрешение на властите не се попречи на никой, който можеше да се опита да се измъкне от Сингапур, да го направи. Макар и никой да не говореше за това, фактът, че поражението е неизбежно, се осъзнаваше от всички.

Нощите бяха задушни. В небето плаваше огромна златиста луна. Франсин и Клайв прекарваха вечерите, прегърнати на балкона, под звуците на грамофона. Не разговаряха много, но затова пък се любеха с нежна страст под звездите. Нямаше много какво да си кажат. Три дни се бяха хранили единствено с ориз с малки парченца риба, когато успяваха да намерят. Един ден, когато Франсин се върна от поредното продължително и безплодно пазаруване, откри, че Клайв има новини.

— В Телок Бланга имало китайски шкипер. Ще отплава утре за Батавия с група цивилни. Иска по осемстотин долара на пътник.

— Как се казва? — попита тя.

— Не знам. Корабът обаче се казва „Уампу“. Франсин го погледна уморено.

— От трима ни само аз говоря китайски. Ще тръгнем за Бланга веднага.

— Целият залив е в пламъци — предупреди я Клайв.

— Ами ако реши да отплава още тази вечер? — попита Франсин. — Ще трябва да проверим веднага. Рут ще остане при госпожа Оливейра. Да вървим.

Тръгнаха покрай железопътната линия пешком, тъй като нито един рикша не се нае да ги отведе в огнения ад, в който се бе превърнал заливът — пожарите от предната вечер още не бяха затихнали. Затичаха покрай складовете от двете страни на железопътната линия покрай западния кей; някои от тях бяха обхванати от пламъци, които никой не се опитваше да гаси. Иззад един от ъглите излезе камион. В каросерията му имаше двадесетина войници, които крещяха и пееха. Когато минаха покрай тях, войниците забелязаха Франсин и един подхвърли нещо неприлично. Другите се разсмяха одобрително. Хвърлиха нещо по тях, то се разби в пътната настилка и опръска Франсин с пяна. Беше бутилка бира. Франсин се притисна към Клайв и той я прегърна. Около тях почнаха да се пръскат още бирени бутилки.

Камионът внезапно спря, вратата му се отвори и оттам изскочи войник. Ужасена от мисълта, че могат да я изнасилят, Франсин стисна ръката на Клайв.

— Клайв!

— Не се безпокой — отвърна той. Лицето му беше строго. — Аз ще имам грижата за тази работа. — Разкопча кобура и извади пистолета си.

Войникът се приближи предпазливо и каза:

— Момчетата са се натряскали, господин майор. Не биваше да хвърлят бутилките. Пияни са и не спазват никаква дисциплина. — Самият той също бе много пиян, с кръвясали очи и едва се държеше на крака. — Заповядайте. — Подаде на Клайв бутилка джин. — Това е за вас.

— Не — отсече Клайв.

Войникът не откъсна от тях размътения си поглед. После свали от колана си ръчна граната и я подаде на Клайв.

— Вземете поне това. Най-доброто оръжие за една дама. Ако японците ви заловят, госпожице, само изтеглете предпазителя. Нищо няма да усетите. — След това се обърна и с несигурни стъпки се отправи към камиона. След малко той потегли след хор от подсвирквания и викове.

— Изхвърли я — каза тя на Клайв, който държеше гранатата.

— Не. Той е прав. Може да ни потрябва. Вземи я.

Тя погледна гранатата. Сиво стоманено яйце с изкривена дръжка. Въплъщаваше сила. Брутална и окончателна сила. Сила, с която можеше да сложи край на живота си, ако възникнеше такава необходимост. Взе я неохотно.

— Да вървим — каза Клайв.

Телок Бланга бе покрит от облак мазен черен дим. Разположените срещу него военноморски бази на остров Сентоза бяха неуморно бомбардирани от седмици. В малкото заливче при Бланга имаше стар китайски речен кораб, поразен от бомба. Бе се наклонил, но все още не потъваше, макар и обграден от огнени пръстени. По-малките поразени плавателни съдове бяха потънали и задръстваха крайбрежието.

Самият кей бе почти безлюден. Двамата тръгнаха покрай водата. Пушекът обгаряше очите и гърлата им. След малко откриха група китайски моряци и рибари, разположили се пред входа на един склад. Бърбореха и играеха фантан. Франсин отиде при тях и каза на кантонски:

— Търся капитана на „Уампу“. Може ли да ми кажете къде мога да го намеря?

Един от мъжете я погледна и присви очи зад облака дим, който излизаше от устата му.

— Кой го търси? — попита той.

— Аз.

— За какво ви е?

— Искам да купя билети за себе си и за още двама души на „Уампу“.

Човекът шумно захвърли картите. Останалите заръмжаха. Чу се хор от възгласи и клетви и пъргави ръце загребаха парите, разположени около картите и заровете. Мъжът отпи от една бутилка, прибра печалбата си и стана. Лицето му носеше следите от дребна шарка. Огледа ги за миг и след това кимна към кораба, който гореше в залива.

— Ей това е „Уампу“.

От внезапното разочарование й се стори, че са я ударили в стомаха.

Мъжът обаче не откъсваше поглед от нея и от Клайв и разтриваше замислено татуираните си ръце.

— Къде искате да отидете, госпожице?

— Където и да е — отвърна Франсин уморено. — На което и да е сигурно място. — И отново погледна горящия кораб.

— Щеше да отплава за Батавия — каза мъжът. — Никога нямаше да стигне там. Бе твърде стар и щеше да потъне още на петнадесет километра оттук. Стига, разбира се, преди това да не го бяха улучили японците.

— А къде е капитанът?

Мъжът се ухили и отново кимна към „Уампу“.

— Вероятно сега брои парите си в ада. Имам кораб, който за две седмици може да ви отведе до Батавия.

У нея се появи искрица надежда.

— Къде е?

Той й го посочи. Малка джонка с прибрани платна бе закотвена до самия кей. Докато Франсин я наблюдаваше, на борда излезе стара жена и изхвърли във водата кофа отпадъци.

— За това ли става дума?

— Корабът е добър — каза мъжът и хвърли цигарата си. — Пътувал съм с него до Ява, че и по-далеч, стотици пъти. Има американски дизелов двигател с мощност шест конски сили.

Говореше на кантонски, но със силен акцент, от който тя веднага разбра, че той е „танка“, човек от рибарската общност, чиито членове живееха на джонките си и бяха известни сред останалите като „хората от лодките“. Очите му се бяха присвили, сякаш се опитваше да прочете мислите й.

Ще ви отведа и тримата срещу две хиляди долара на човек.

— Давам по петстотин — каза тя, без да се замисля. Той презрително се разсмя.

— Не бъдете глупачка. Кой ще рискува за толкова малко пари? Готов съм да сваля по двеста и петдесет долара на човек.

— За по-малко пари мога да купя цяла джонка. Тогава купете я. И сама стигнете с нея до Ява. Какво казва? — попита нетърпеливо Клайв.

— Казва, че ще ни отведе до Батавия срещу хиляда седемстотин и петдесет долара на човек.

Лицето на Клайв остана безизразно.

— От „Уампу“ поискаха само по осемстотин долара на човек — каза той на мъжа.

— По осемстотин долара, за да бъдат изядени от акулите — отвърна човекът пренебрежително на Клайв на английски. — За да стигне човек до Батавия цял, трябва да заплати поне хиляда седемстотин и петдесет долара. Вие сте богат човек, армейски офицер, както виждам. — След това мъжът се обърна към Франсин и продължи на кантонски: — Ако предложите по-малко, ще излезе, че рискувам живота си за нищо. И аз гледам семейство, госпожице.

Тя изведнъж схвана положението, в което се бе оказала. На този мръсен кей се пазаряха за собствения си живот. Инстинктът обаче я накара да продължи пазарлъка. Ако не се пазареше, човекът щеше да ги сметне за глупаци и може би щеше да се опита да ги измами.

— Повече от хиляда и двеста на човек не даваме. Мъжът кимна към Клайв.

— Та той е майор, богат човек.

— Уверявам ви, че не е богат. Че никой от нас не е богат. Предлагаме по хиляда и двеста долара на човек и толкоз. Как се казвате?

— Лай Чон. А вие?

— Ли Ю Фа. А той се казва Клайв. Предлагаме по хиляда и двеста долара за едноседмично пътуване. Това прави близо четири хиляди долара.

Човекът запали поредната цигара и се замисли. Очите на подпухналото му лице се бяха превърнали в цепки.

— Добре. По хиляда и двеста долара на човек. Ще ви откарам до Батавия. Храната си я осигурете вие.

Тя отново погледна черната джонка. На нейния борд цареше пълен безпорядък, но добре познатите й масивни контури някак си вдъхваха надеждност. Клатушкаше се върху мръсната вода с някакво подобие на елегантност. Франсин не знаеше кое чувство я е обхванало по-силно в момента: страхът или надеждата.

— Знаете ли как да преминете през минното заграждение? — попита Клайв.

Лай се разсмя. — Естествено.

— Искаме да огледаме кораба — каза Клайв. Лай присви рамене.

Заповядайте. Последваха го. Имаше клатеща се походка, като всички членове на общността „танка“. Имаше и шкембе, обаче гърбът й ръцете му издаваха сила, а краката му бяха мускулести.

Името на джонката, „Лотосов цвят“, бе изписано с позлатени букви на борда. Имаше малка предна палуба с печка за готвене, прикрепена към дъските, и още по-малка задна палуба, където върху разбита площадка бе монтирано кормилото. Отворът на трюма зееше и оттам се разнасяше миризма едновременно на меласа, оцет, изпражнения, пикоч, черен бобен сос и гнилоч. В един ъгъл бе седнала дребна старица, която отпиваше от купичка супа с беззъбата си уста.

— Това е леля ми — каза Лай. — Тя се занимава с готвенето.

Франсин надникна в трюма.

Три-четири кокошки, затворени в бамбукова клетка, кълвяха нещо. В друг ъгъл имаше овехтял малък олтар, посветен на Тин Хау, богинята закрилница на общността „танка“. Франсин мълчаливо й се поклони. Тин Хау имаше репутацията на избавителка на хората, оказали се в смъртна опасност.

— Всичките ли ще трябва да се вместим тук?

— Да, всичките.

— Покажете ни двигателя — поиска Клайв.

— Ето го и двигателя. — Лай повдигна три дъски. Двамата се наведоха и надникнаха в отвора. Разнесе се силна миризма на дизелово гориво. В светлината ясно просветнаха контурите на голям мотор, изумително чист на фона на околната мръсотия.

— Изглежда нов — каза Клайв. Мъжът му смигна.

— Нов е. И бърз. По-бърз от корабите на бреговата охрана.

— Имаш ли гориво? — попита Клайв.

— Много.

— Покажи го.

Очите на мъжа отново се превърнаха в цепки.

— Май на никого не хващате вяра, както виждам. — После показа на Клайв резервоара за гориво и пъхна в него маркиран стоманен прът. Резервоарът бе почти пълен. — Добре. Ще тръгваме ли?

— Ще ви се обадим.

— Кога?

— Утре.

— Утре може и да не съм тук — ухили се мъжът. — Има много други красиви жени, които не искат японците да ги изнасилват.

— Утре — повтори Клайв.

Тръгнаха обратно покрай железопътната линия.

— Какво мислиш? — попита Франсин.

— Мисля, че е мошеник и контрабандист. Мисля обаче също, че лодката му ще измине с лекота това разстояние. Според мен, Франсин, трябва да приемем. Ще му платим половината пари, когато стъпим на борда. Другата половина — при пристигането в Ява.

— Наистина ли смяташ, че трябва да заминем?

— Да, и то колкото се може по-скоро — отвърна той сериозно.

Тя не му отвърна. Главата й бе изпълнена с мисли. Малкото черно корабче я бе изпълнило с възбуда. Какво обаче разбираха и двамата от кораби? Можеха ли да доверят живота си на „Лотосов цвят“? Можеха ли да се доверят на самия Лай, татуиран и с нахален поглед? По крайбрежието можеха да се намерят хиляди като него. Нямаха обаче време да разпитат всичките, докато попаднат на човек с приятно лице. Това беше изход. Единственият, който им оставаше.

Сякаш за да я убеди в правотата на последния извод, от хълма Танглин се разнесе поредица взривове. След по-малко от час японските бомбардировачи и изтребители бяха нападнали отново казармите. Чу се и взривът на бомбите, падащи по-надалеч, в центъра на града. Последваха го изстрелите на британската зенитна артилерия.

Върнаха се по пътя, по който бяха дошли. В парка „Спотисуд“ се огледаха с надеждата да зърнат рикша, който да ги откара до улица „Попая“. Франсин бе в странно състояние. Струваше й се, че през последните няколко дни е започнала един съвършено нов живот. Всичко, което й се бе случило в предишните години, й изглеждаше нереално, сякаш се отнасяше за друг човек, живял в друг свят.

Съзнанието й се бе съсредоточило с нарастваща яснота върху малкото и все по-свиващо се пространство, което обграждаше нея, Клайв и Рут. Всичките й сетива бяха изострени. Не й се искаше да напуска това прекрасно убежище. Мисълта, че ще трябва да напусне Сингапур, я изпълваше със съжаление. Сякаш знаеше, че нищо в нейния по-нататъшен живот няма да е така интензивно и пълнокръвно, като изживяното през последните няколко седмици.

Изживените тук дни изпълваха по-голямо пространство в живота й от годините, протекли преди тях. Всеки от тези дни бе изпълнен със силни вълнения. Със събития. С раждания и смърт. С огън и красота. Усещаше, че заедно с Клайв са станали част от историята, че са се озовали на върха на гребена на огромна вълна, която променяше съдбата на цели народи и държави. — Добре — чу собствения си глас. — Да тръгваме.

Успяха да погледнат за последен път Сингапур след две нощи, в петък, тринадесети февруари.

Лай бе настоял да изчакат свечеряването. Смяташе, че до заранта ще се е отдалечил поне на сто и петдесет километра от Сингапур и опасността да го открие японски самолет ще е по-малка. Четиримата, свили се върху малката клатушкаща се предна палуба на „Лотосов цвят“, проследиха с поглед как слънцето залезе над Сингапур. Неописуемата воня от трюма ги накара да останат на палубата, макар там опасността от шрапнели да бе по-голяма. Всички мълчаха. Така или иначе, нямаше какво да се казва. Всички имаха представа за кървавата баня, която очакваше обречения град.

Сингапур представляваше ужасяваща гледка. Градът бе обхванат от огнени езици. От десетки пожари в небето се издигаха гъсти стълбове от дим, достигащи стотици метри. Бръмченето на вражеските самолети и тътенът от бомбардировките вече бяха станали непрекъснати. През последните няколко дни японската армия бе достигнала предградията, в които сега се водеха ръкопашни боеве. Вечерта бе пълна с изящество и красота. Небосводът смени цвета си от пурпурен на индигов и се изпълни с океан от леденобели звезди. От морето изплува пълната луна с цвета на индийско злато. Извисили се над този измъчен свят, милиони други светове го наблюдаваха със спокойствие и безразличие.

Мракът настъпи бързо. В нощния въздух продължаваха да се чуват взривовете. Безброят пожари в града изпълваше мрака с ярки проблясъци, които осветяваха прозорците на умиращите сгради. Сингапур сега наподобяваше град, изграден от огън. Град, обитаван от огнени създания с огнени крайници, които се гърчеха и мятаха. За пръв път след пристигането си в Сингапур Франсин се бе облякла в китайски дрехи. Носеше удобен костюм с панталон, наречен „сам фу“, и бе увила главата си с кърпа. За себе си не бе взела почти нищо. Единственият куфар, който Лай позволи да бъде качен на борда, бе пълен почти изключително с дрехи на Рут. Колкото до средства за живота им след пристигането в Батавия, тя разполагаше само с малка торбичка златни монети, дадена й от нейните лели от Перак. От многото дим я болеше гърлото и очите й бяха възпалени. Бяха се прегърнали с Клайв. Малкото телце на Рут бе между тях.

— Тръгваме — каза Лай.

Франсин кимна. Клайв стана и помогна на Лай да издърпа котвата. Джонката се отлепи от кея. Бученето на дизеловия двигател се засили. „Лотосов цвят“ се раздвижи и започна да цепи тъмните води. Рут тихичко заплака. Клайв я прегърна. Франсин не плачеше. Отдавна бе изплакала всичките си сълзи. Проследи с поглед как пожарите в Сингапур се смаляват в тропическата нощ и безмълвно се сбогува с този град, изпълнен с живи и мъртви хора.

Сети се за Ейб. Може би щеше да го срещне отново. В някой друг живот или в някой друг свят. Сега обаче тя бе жена на Клайв и нищо не можеше да промени това. „Най-важните за мен неща са при мен — помисли тя. — Имам Рут. Имам Клайв. Имам и самата себе си. Изгубих миналото. Все още притежавам бъдещето.“

В мрака Лай поведе умело „Лотосов цвят“ през минните заграждения. Очевидно го бе правил много пъти.

На сутринта, когато Франсин се събуди, Сингапур бе вече далеч. Хоризонтът бе почти напълно ясен. Виждаха се само няколко малки островчета.

Клайв я целуна.

— Лай каза, че след два дни ще сме в Бангка. Оттам ще ни остане само седмица път до Батавия.

— На какво разстояние сме от Сингапур?

— На сто километра.

— Значи самолетите не могат да ни достигнат?

— Не бих разчитал много на това. Тя го прегърна през кръста.

— Искам да сме в безопасност, Клайв.

— Така и ще бъде, мила — обеща той.

Хладният бриз откъм сушата, вече не се чувствуваше. Още преди обяд небето се нажежи и корабчето се превърна в пещ. Никъде в него нямаше прохладно място, никакво убежище от ужасяващото слънце. Изтощената Рут не се движеше, а Клайв търпеливо управляваше кораба, докато Лай спеше. На Франсин й се струваше, че горещината я притиска физически и я смазва. Изпита желание да скочи в сините води, за да избяга не само от горещината, но и от цялата потискаща обстановка.

По пладне лицето и тялото й бяха облени от пот. Тя седна до Рут и от време на време започна да облива кожата на детето с вода.

— Горещо ми е, мамо — изстена детето. — Много ми е горещо.

Бученето на двигателя бе неестествено силно и изпълваше главата й като туптене на кръв. Сети се, че шумът й се струва силен, защото всички останали звуци са изчезнали. Не се чуваше свистене на вятъра през корабните въжета или плющене на платната, сега увиснали неподвижно. Дори поренето на водата от корабчето бе безмълвно. Тя вдигна уморената си глава и видя, че цялото море около тях се е превърнало в разтопено стъкло, гладко и зелено. Стори й се, че „Лотосов цвят“ едва-едва се придвижва по него. Хоризонтът около тях се бе превърнал в тъмен мъгляв пръстен.

Откъм кърмата се появи Лай. Изкатери се по мачтата и се огледа, като постави ръка над очите си. После слезе и изсъска:

— Наближава буря. Ще трябва да ми помогнеш, Клайв.

Горещината сякаш се засили, а въздухът стана съвсем задушен. Франсин намести Рут в скута си, докато Лай и Клайв се заеха със завързването на всичко, което не бе здраво закрепено.

Разнесе се далечен тътен. Бурята идваше откъм Суматра. На запад хоризонтът бе станал съвсем черен. Сърцето на Франсин се сви. „Лотосов цвят“ бе съвсем жалка черупка. Независимо от впечатляващия нов американски двигател, мачтата на корабчето изглеждаше съвсем крехка. Самият Лай не изглеждаше паникьосан. Обаче мисълта, че може да й се наложи да се присвива в мрака на бурята, съвсем не я успокои.

След като всички люкове бяха затворени, зачакаха идването на бурята. Морската повърхност продължаваше да е гладка като стъкло, обаче цветът й бързо потъмняваше. Отново се чуха гръмотевици, този път по-отблизо. Клайв седна до Франсин. От челото му се стичаше пот.

— Дали не е по-добре аз да държа Рут? — попита той. Тя му подаде детето.

— Горещо ми е, Клайв — изстена Рут.

— Скоро ще стане хладно, пиленце-шиленце — отвърна й нежно Клайв и я погали. — Винаги е така. След като бурята отмине, времето веднага ще стане отново хладно и свежо.

— Голям задух е — каза Франсин. — Скоро ли ще бъдем в безопасност?

Клайв кимна утвърдително.

— Преживявал съм бури в пролива. И на най-жалките джонки не им се случи нищо.

— Много ме успокои — отвърна сухо тя.

Разнесе се още една гръмотевица и платната потрепнаха.

— Време е да слизаме в трюма — каза Клайв. Звукът на гръмотевицата обаче не изчезна, а премина в бръмчене. Франсин внезапно осъзна, че това не е гръмотевица, а нещо друго. Бе бръмченето на приближаващи се самолети. Заоглежда притъмняващото небе и усети познатия метален вкус на страха в устата си. Най-сетне видя това, което очакваше: добре познат й кръстовиден силует в небето.

— Нищо чудно да е британски или холандски — каза Клайв на Лай, който бе вперил поглед в същата посока.

— Не е британски — извика Лай. — Това е японски хидроплан. Слизайте в трюма!

Клайв подаде Рут на Франсин и слязоха долу. Старата китайка гледаше уплашено.

— Струва ми се, че ни забеляза — каза тихо Клайв.

— Може и да не е — отвърна Франсин. Думите й обаче изразяваха по-скоро надежда, отколкото убеждение. Седна до Клайв и двамата прегърнаха Рут. Японският самолет прелетя над главите им и сянката му премина над палубата. Чуха как отново набира височина и звукът на двигателите му отслабва. За миг Франсин реши, че е станало чудо и самолетът ще си замине. След това чу как отново се приближава.

Джонката силно се заклати и разтрогна прегръдката им. Франсин падна и се удари върху нещо остро. Картечен откос надупчи старата дървесина. Около тях се разхвърчаха трески. Джонката потрепери. Ревът на хидроплана отново се разнесе над главите им.

Франсин успя да се надигне на лакти и погледна Рут. Навсякъде имаше кръв, но когато Франсин започна трескаво да търси рани по тялото на детето, не откри нищо. Повечето кръв вероятно бе изтекла от рани по собственото й тяло, макар и да не усещаше никаква болка. Клайв, захвърлен върху олтара на Тин Хау, лежеше неподвижно. Няколко варела с вода се бяха откъснали от местата, за които бяха закрепени, и се търкаляха в трюма. В корабчето нахлуваше морска вода. „Лотосов цвят“ започна силно да се мята. Франсин осъзна, че двигателят е спрял. Туптящото сърце на самото им съществуване бе неподвижно.

Лелята на Лай бе мъртва и лежеше по очи във водата, която вече стигаше до глезените. Франсин си помисли, че може да се удави като плъх. Обхвана я паника. Тя грабна Рут и отиде при Клайв.

— Ставай! — изкрещя му. — Ставай, че ще се удавим! Той бавно успя да се изправи. Както и Франсин, и той бе наранен на множество места от разлетели се трески и бе целият окървавен. Като се подкрепяха един друг, се затътриха към палубата.

— Как е Рут? — попита той.

— Нищо й няма.

Рут бе само замаяна, както по време на бомбардировките на Сингапур.

Предпазливо се качиха горе. Бръмченето на хидроплана все още се чуваше, но вече далече. Изглежда, самолетът кръжеше поне на половин километър над джонката.

— Чуди се дали си заслужава да атакува още веднъж — каза Франсин с неестествено спокоен глас.

— Сигурно няма да си направи труда. Ще иска да се прибере в базата си преди да връхлети бурята. Смята, че така или иначе ще потънем.

— А ще потънем ли?

— Не знам.

— Нямаме лодка. Нито сал.

Бръмченето на японския самолет започна да затихва. Отдалечаваше се от тях на запад. Набираше височина, за да избегне черните буреносни облаци.

— Отива си! — каза Франсин. Клайв кимна и каза:

— Трябва да открием Лай.

Без да откъсват очи от отдалечаващия се самолет, започнаха да оглеждат палубата. Бе напълно опустошена. Платното бе паднало и приличаше на голям смачкан акордеон. Палубата бе покрита с парчета дърво и въжета. Щурвалът, където бе стоял Лай, също бе поразен. Клайв започна да разчиства кабинката от разчупените дъски. Откри много кръв, но никаква следа от Лай.

Започнаха да обхождат джонката отвсякъде и да надничат зад борда с надеждата да видят над тъмната повърхност на морето подаваща се ръка или глава. Върху мастилената повърхност не се забелязваше нищо.

— Никъде го няма — каза с безизразен глас Клайв. Лай, техният водач и закрилник, бе изчезнал.

— Ще можем ли да запалим двигателя? — попита Франсин.

— Двигателят е под водата. Би трябвало да съхне поне няколко дни, за да има шанс да проработи.

— Но имаме платна — каза Франсин. — Ако не успеем да ги опънем, сме загубени. Ще потънем след няколко минути.

Тътенът на гръмотевиците отслабна. Настъпи потискаща тишина. „Лотосов цвят“ потъна още по-дълбоко във водата и въобще спря да се движи.

— Права си — каза Клайв. Панталоните му, разпрани от коляното до бедрото, се вееха. Той бързо ги събу и започна да оправя повредените платна.

С общи усилия успяха да вдигнат главното платно, макар че задачата бе много трудна — то тежеше ужасно много. Сложната конструкция на платната, цялата от въжета и дървени рейки, бе напълно оплетена. Докато теглеше грубите въжета, Франсин си даде сметка за нараняванията си. Цялото тяло я болеше. Болката, предизвикана от порезните рани по краката и гърба й, се засилваше с всяко теглене на въжето. Шумът от идващата буря обаче вече се разнасяше съвсем наблизо.

Клайв се покатери няколко пъти на мачтата и се опита да развърже възлите. Помагаше си със силни удари на ножа. Основното тройно платно бе все още използуваемо и той успя постепенно, сантиметър по сантиметър, да го вдигне и да го опъне. С всеки пореден напън то сякаш ставаше по-тежко, а задачата — по-трудна. Когато платното бе вече почти съвсем опънато, дойдоха първите пориви на вятъра и то започна да потрепва. Франсин, цялата плувнала в пот, продължаваше да тегли с все сила въжето, с което се вдигаше платното. Половината въжета ги нямаше и платното бе доста разкъсано, обаче все пак надвисна над тях като опърпано кафяво крило. Небосводът вече бе почти черен.

— Май корабът престана да потъва — каза тя. Клайв кимна.

— Може би водата е достигнала най-високото си равнище.

— Ще сляза долу с Рут — каза Франсин.

— Добре ли си? — Да.

— След малко и аз ще дойда при вас. — Той докосна пръстите й. Франсин реши, че и двамата са обхванати от отчаяние, но не искат да го признаят.

Тя взе Рут в прегръдката си и тръгна към трюма. Повърхността на морето се раздвижи и „Лотосов цвят“ бавно започна да помръдва. Водата, изпълнила трюма, приличаше на супа в голяма чиния. Супа, в която плуваха какви ли не вещи. Носеше се ужасяваща воня на дизелово гориво. Резервоарът навярно бе пробит. Сред боклуците плаваше трупът на старицата.

— Мъртва ли е? — попита Рут.

— Мълчи, мила. — Като заобикаляше внимателно двеста и петдесет литровите варели, Франсин стигна до машинното отделение. Бе пълно с мазна вода. Двигателят бе изцяло под нея.

Над него имаше лавица, не по-голяма от тази на кухненски шкаф, където Лай бе държал различни неща, необходими за машината: смазочни масла и кутии с инструменти. Тя ги бутна във водата, доколкото можа, за да освободи едно сравнително сухо място за себе си и за Рут. После притисна детето към гърдите си и прошепна:

— Не се бой, мила.

Тътенът на гръмотевиците се възобнови. Корабът започна да се клати все по-силно. Вятърът усили воя си. Франсин чу свиренето на корабните въжета и усети как целият кораб потрепери, когато вятърът изпълни платната. Внезапно си даде ясна сметка за положението, в което се бяха оказали. Намираха се на стотици километри от местоназначението си, с угаснал двигател и наполовина наводнен трюм, застрашени от буря и с едно-единствено платно. Замисли се дали изобщо имат шанс за оцеляване.

Първият пристъп на бурята бе страшен. Мръсната вода в трюма ги заля и наводни малкото им убежище. Франсин усещаше как малкото телце на Рут се раздира от кашлица.

— Можеш ли да дишаш? — попита я тя. Бе станало толкова тъмно, че не се виждаше почти нищо. Нито пък можеше да чуе дали Рут и отговаря.

„Лотосов цвят“ започна да издава страшен пукот. Франсин се опита да задържи Рут, но тя се изхлузи от ръцете й. Друга вълна я събори и я захвърли сред отломките. Усети как потъва във водата. Понякога успяваше да подаде глава над повърхността, понякога не. Разни неща непрекъснато я блъскаха. Като се задъхваше, се опита да открие Рут. Напипа някакво тяло й го хвана. Това обаче не бе Рут. Бе трупът на лелята на Лай.

Изтощена, успя да се изправи. Нещо меко я докосна по бедрата и тя посегна да го хване. Пръстите й се впиха в дългата мокра коса на Рут. Притисна силно детето към себе си, без да знае дали е живо, или мъртво. Знаеше само, че то няма да оцелее в трюма. Трябваше да се измъкне на палубата преди следващия пристъп на бурята.

Успя да стигне коридорчето, водещо към палубата. Вятърът ги забрули. Навън бе толкова тъмно, колкото и в трюма. Нямаше звезди, имаше само вихрещ се мастилен мрак. Хвана се с една ръка за горната част на стълбата и продължи да се бори с хаоса. И стана чудо — Рут оживя, малките й ръчички леко я стиснаха.

Внезапна мълния й разкри света, в който се бе озовала. Свят апокалиптичен и изменен до неузнаваемост. Образът му се запечата в съзнанието й завинаги. Разкъсано парче платно на мачтата над нея. Невероятна водна стена с разпенен връх, висока петнадесет-двадесет метра и надвиснала над мачтата. Над нея — въртоп от облаци, от които се изливаше пороен дъжд. Клайв обаче го нямаше.

И изведнъж почувствува как я стискат силни ръце. Усети хлъзгавото голо тяло на Клайв. Той я притисна и долепи уста на ухото й. Тя чу думите му едва-едва, сякаш от безкрайно далеч.

— Не мога да остана долу! — изкрещя в отговор Франсин. — Ще се удавим!

— А Рут?

— Ето я.

Франсин усети как ръката му докосва лицето на Рут в мрака. Той отново долепи уста към ухото й.

— Дано да спре скоро!

„Лотосов цвят“ отново се заби във водовъртежа. Килът му се издигна във въздуха. Нова мълния им разкри, че се плъзгат надолу в тъмен кладенец.

— Тайфун — чу тя слабия глас на Клайв. — Чакай тук. Ще донеса въжета…

И изчезна в мрака. Тя по-скоро усети, отколкото видя, че откъм палубата към нея се устремява нова водна стена. Притисна детето към себе си и приведе глава. Ударът на водата почти я захвърли обратно в трюма. Безпомощна и полуудавена, тя стискаше детето. Усети допира на друга ръка, мокра, хладна и мускулеста. Беше Клайв.

— Въжето! — изкрещя той. — Дръж го здраво! — Беше опънал въже между мачтата и една скоба. Тя се вкопчи в него.

— А ако потънем?

— Няма да потънем! — Въжето се изопна още повече при следващото мятане на джонката. Тя го стисна. При следващата светкавица видя, че Клайв го няма.

Джонката отново пропадна и се замята като пияна. Франсин извърна лицето на Рут към гърдите си и я притисна към себе си. Поредна вълна заля палубата. Заловила се за въжето, Франсин само привеждаше глава и притискаше Рут. Вълната се оттегли с последен опит да я завлече към тъмната бездна.

Облаците се разкъсаха от светкавица. Вълните бяха големи като планини — планински вериги, които непрестанно се извисяваха и снижаваха под силата на вятъра. В сравнение с тях „Лотосов цвят“ беше като орехова черупка.

Бурята, все по-засилваща се, в крайна сметка я замая и Франсин се укри от нея в своя вътрешен свят. Първичната стихия изостри до крайност усещането й, че е майка на едно малко същество, което очаква закрилата й. Изгуби всякаква представа за времето, в буквалния смисъл на думата. Не знаеше дали се е държала за въжето три или тридесет часа. Но накрая усети, че бурята започва да отслабва.

Наоколо продължаваше да цари непрогледен мрак и вятърът и морето все така ревяха. В този рев обаче вече бяха настъпили нотки на умора. Плискането на вълните вече бе различно. Чуваше се и плющенето на платното — значи мачтата все още бе на мястото си. Вдигна очи и успя да види дори няколко потрепващи звезди. Тайфунът бе започнал да преминава в обикновена буря. Франсин я възприе като оазис, в който царуваше спокойствие.

Отново приведе глава към Рут. Детето бе или заспало, или замаяно. Косите му се бяха пръснали в тъмно мокро ветрило върху ръцете й.

Огледа се, с надеждата в светлината на следващата мълния да види Клайв. Чака дълго. Когато най-сетне мълнията проблесна, видя, че Клайв го няма до руля. Бе изчезнал. Вълните го бяха захвърлили преди часове или дни или в морето, или някъде в кораба. Може би с Рут вече бяха останали сами в центъра на океана. Цялото тяло я болеше. Бе останала без сили.

Събуди я ръка, разтърсваща рамото й. Тя я изгледа с глуповато изражение. Имаше светлина. Слаба и непостоянна, но достатъчна, за да види, че пред нея е приклекнал Клайв.

— Жив си, слава Богу! — каза тя и стисна ръката му. — Къде беше?

— Долу. Запуших някои от пробойните.

Косите му, подобно на тъмни криле, бяха прилепнали от двете страни на лицето му. Франсин почувствува как поредна вълна повдига джонката.

— С Рут добре ли сте?

— Да. Ще потънем ли?

— Поне засега не. Успях да открия ръчната помпа. Трябва да съм изпомпал милион литри от трюма. — Клайв повдигна Рут, отпуснала се като мокро врабче. — Всичко е наред, пиленце-шиленце — каза й гальовно.

Франсин се опита да се изправи. Тялото й сякаш се бе вцепенило. Отне й страхотни усилия да помръдне. От разранените следи по ръцете й се виждаше къде се бяха впивали въжетата.

Погледна нагоре. На фона на тъмносивото небе се виждаше накъсаното на парцали платно. Бамбуковите рей приличаха на костите на крило на мъртва чайка. Всичко наоколо, включително и собствените им тела, бе покрито със сол. Тя проблясваше върху палубата, върху въжетата, върху косата им. „Лотосов цвят“ бе заприличал на кораб с екипаж от призраци. Наоколо все още се мятаха високи вълни. Вятърът все още духаше силно.

— Колко е часът? — попита тя.

— Не знам. Трябва да е привечер.

— Къде сме?

— Нямам представа. Но сигурно сме далеч от мястото, откъдето тръгнахме.

— Тайфуните се въртят в кръг — каза Франсин. — Нищо чудно да сме се върнали пак към Сингапур.

Той изстена и поклати глава. Бели солни кристали покриваха косата му и цялото му тяло. Франсин внимателно прегледа детето. Бе изтощено и по всяка вероятност обезводнено. Устните му бяха напукани. По бледата му кожа имаше следи от натъртвания. Нямаше счупени кости, но един вътрешен глас подсказа на Франсин, че това крехко птиче телце не може да понесе много нови изпитания.

— Клайв, остана ли някъде прясна вода?

— Остана и ей сега ще ти донеса. За ядене обаче няма нищо. Цялата храна я няма. — Той слезе долу и след малко се върна с тенджера с вода и я постави до нея. франсин започна нежно да мие лицето на Рут. Детето потрепна и отвори очи.

— Мамо?

— Мама е тук, мила.

— Пристигнахме ли?

Почти — каза Франсин. След малко чу успокояващото дрънчене на ръчната помпа. Клайв я бе задвижил отново и зад борда се застичаха струи мазна вода. Пак започна да вали. Дъждовната вода бе безкрайно-неприятна от миришещата на дизелово гориво вода от трюма.

— Пий, Рут — каза Франсин на детето, вдигна и собственото си лице към небето и отвори уста. Почувствува огромно облекчение. Дъждовната вода отми солта от тялото й и сякаш го освободи от усмирителна риза. Франсин изми първо косата на Рут, а после и своята.

Вятърът, вече отслабнал, превръщаше дъжда в сребърни завеси. Франсин се оттегли към кабинката и проследи с поглед как Клайв работи с помпата. Дъждът обливаше гърба му. И по неговото тяло вече нямаше сол. Клайв бе намерил отнякъде стар парцал, който бе омотал като набедрена превръзка около слабините си. Дъждът и вятърът продължиха цяла нощ. От време на време Франсин заспиваше, но след няколко минути се събуждаше. Докато спеше, сънуваше кратки, но ярки сънища. Сънуваше, че е в Сингапур или у дома, в Перак. Рут, неподвижна, се бе отпуснала в ръцете й. Франсин не знаеше преди колко часове или дни бяха яли за последен път. Дали рибарските мрежи на Лай бяха оцелели? След като Клайв бе успял да преведе кораба през тайфун, дали нямаше да успее и да налови риба?

Призори дъждът започна да отслабва. Вятърът — също. След като забеляза появата на мрачна сива светлина, Франсин осъзна, че най-лошото е преминало.

Когато се събуди, се чувствуваше ужасно. Изправи се и излезе на палубата. Бе ранна утрин. Небето над главата й бе ясносиньо. На запад огромен облак, наподобяващ крепостна стена, разкриваше местонахождението на бурята, от която се бяха измъкнали. Над поуспокоеното море се издигаше мъгла и през нея се виждаше, че минават между два острова. Островът на север от тях бе голям и над него се извисяваше закръглен хълм. Островът на юг от джонката бе по-малък и равен.

— Земя — прошепна Франсин удивено, сякаш не бе очаквала да види пак скали и зелени джунгли. — Клайв! Земя!

Викът й го събуди, той се измъкна изпод една преграда и погледна с кръвясали очи натам, накъдето му сочеше тя.

— Боже мой! Права си. Това наистина е земя.

Тя го прегърна и долепи напуканите си устни до неговите.

— Завий към големия остров!

— Забравяш, че нямаме кормило — отвърна той.

— На островите може би има прясна вода и храна! Може би има и хора, които могат да ни помогнат!

— Нищо не можем да направим. Освен това на островите може да има и японци.

Остатъкът от платното продължаваше да ги движи с равномерен ход по вятъра. Накъде обаче? Ако вятърът вееше към брега, щеше да ги отведе до земята. Ако обаче вееше към морето, щеше да ги отведе към смъртта. Рут лежеше със затворени и подути очи, свила тънки ръчички на гърдите си. Франсин за пръв път усети в стомаха си остра болка, причинена от глада. Ако скоро не се нахранеха, щяха да бъдат твърде омаломощени, за да оцелеят.

Присви се до Рут, опитвайки се да потисне глада си, и отново изпадна в унес.

След няколко часа гласът на Клайв я върна към живота.

— Погледни!

Франсин се надигна. На хоризонта се бе появила дълга ивица земя. Тя се премести до Клайв. Не вярваше на очите си.

— Това е само облак — каза, с надеждата той да я опровергае.

— Не — засмя се той. — Това е земя, истинска земя. Това трябва да е Ява. Успяхме.

През следващия час ивицата стана по-голяма и по нея се появиха върхове и скатове, хълмове, покрити със зелена тропическа растителност, от която се подаваха сиви скали.

— Казах ти, че успяхме — повтори Клайв и се прегърнаха. Устните им бяха прекалено разранени за целувка.

Убийствената горещина се бе завърнала. Когато наближиха сушата, вятърът отслабна, а после спря. „Лотосов цвят“, натежала от водата в трюма, застина на около километър и половина от брега. От борда се виждаше дори пясъчният плаж и палмите над него. Не се виждаха признаци за човешко присъствие, но това не смути Франсин. Знаеше, че ако успеят да стъпят на твърда земя, ще оживеят. Вгледа се с жадни очи в далечния бряг.

— Твърде далеч е, за да стигнем с плуване — каза делово Клайв. — Течението вероятно ще ни доближи още до него. Разбира се, ако преди това не потънем.

— Да потънем ли?

— Помпата заяде и не работи. Не мога да я поправя. Франсин се отпусна на палубата. Да потънат точно сега, когато брегът се виждаше! Течението обаче продължи да ги приближава към него. В ранния следобед й се стори, че вече е в състояние да достигне брега пешком. Той бе кален и обрасъл с мангрови дървета, чиито корени образуваха фантастични арки и кули. Зад тях други дървета бележеха началото на джунглата. „Лотосов цвят“ поемаше все повече и повече вода и продължаваше да потъва. Не след дълго морето щеше да покрие и палубата.

— Не можем ли да доплуваме до брега? — попита Франсин жаловито.

— Ние — да. Рут — не.

— Ще я взема в ръце.

Така няма да успееш да стигнеш до брега. Нека изчакаме час, ще го наближим повече.

— Обаче потъваме!

— Няма смисъл да напускаме кораба преди да е потънал — каза Клайв делово. — Ще изчакаме. Добре поне, че няма корали. Извадихме късмет. Взех всичко, което си заслужава да вземем. Погледни. — Клайв размота парче плат и м показа притежанията им: голям тежък паранг3, няколко ножа и готварски принадлежности и въжета. Сякаш не на мястото си, сред взетите предмети бе и ръчната граната, която им бе дал войникът в Сингапур. Той я докосна с пръст. — Нищо чудно да спаси живота ни, стига още да е в изправност. — След това отново опакова вещите.

Мълчаливо продължиха да изчакват „Лотосов цвят“ да се доближи още повече до брега. Корабът потъваше все по-дълбоко. В трюма му забълбука кална вода, върху която плаваха малкото предмети, оцелели след бурята. Рут бе успяла да излезе от унеса си и вече бе в състояние да седи. Гледаше разсеяно пред себе си. Франсин погали механично мокрите й коси. Усещаше се миризмата на суша, на влажна тропическа гора, ухаеща на разложение и живот.

На около триста метра от брега дъното се блъсна в нещо и корабът се наклони, потрепна и застина. Франсин се раздвижи неуверено. Краката й започнаха да се нагаждат към странния факт, че след толкова дни на море палубата под тях е неподвижна.

— Най-сетне заседнахме — каза Клайв. — Оттук би трябвало да сме в състояние да достигнем брега почти пешком.

Франсин отново огледа тъмната джунгла. Потърси в нея следа от човешко присъствие, ако ще дори и примитивна колиба или виещ се дим. Не видя нищо — само зелена джунгла. Някъде в далечината се виждаха облаци. Може би зад тях се криеше планинска верига.

Водата бе топла, кафява и плитка. Франсин не успя да докосне веднага дъното. След малко обаче стъпи на пясък. Водата стигаше до брадичката й. Като едновременно вървеше и плуваше, тя последва Клайв, който бе качил детето на рамо.

След като измина половината разстояние до брега, когато водата вече й стигаше до кръста, Франсин се обърна и погледна „Лотосов цвят“. Джонката бе легнала на едната си страна. Черният й корпус се виждаше целият, а платното бе провиснало почти до водата.

— Следващият отлив ще я отнесе в морето — каза Клайв без никакво вълнение и продължи към брега. Една вълна се плисна в гърба на Франсин, сякаш я подкани да побърза към сушата, и тя продължи напред. Пясъкът се промушваше между пръстите на краката й. От изтощение се чувствуваше замаяна. Накрая излезе на спасителната суша и се отпусна на колене.

Цялото крайбрежие бе покрито с изкоренени дървета. Повечето палми бяха оцелели, обаче кокосовите им орехи, същинска манна небесна, се търкаляха по пясъка. Франсин остана на брега с Рут, а Клайв събра дузина от най-едрите орехи и отряза върховете им с паранга. Утолиха жаждата си със сладката, леко стипчива течност. Веднага след това Рут заспа в ръцете на майка си. Изтощената Франсин вдигна уморено глава и огледа мястото, в което се бяха озовали.

Брегът представляваше малка дъга, образувана наполовина от кал, наполовина от пясък. Покритите със сол кожести листа на мангровите храсталаци блестяха на следобедната светлина. Зад скалите в отсрещния край на залива се виждаха листата на перести палми.

— Близо сме до река. Или най-малкото поток — каза Франсин.

Клайв отмести поглед от паранга, който точеше върху един камък, и попита:

— Откъде знаеш?

— Познавам този вид местности — отвърна тя. — Остани при Рут.

Взе един малък нож и тръгна по брега към скалите. Слънцето веднага затопли гърба й. Усещането за твърда земя под краката й й се стори странно. Реши, че това е може би сън и че скоро ще се върне към реалността: бушуващо море и ревящ вятър. Видя обаче черния корпус на „Лотосов цвят“ и разбра, че не сънува. Където и да ги бе отвело тяхното пътешествие, то вече бе свършило. Поне засега. Цялото тяло я болеше, особено краката. Солената вода ги бе разранила, най-вече при ставите, така че тя вървеше бавно и предпазливо. Замечта се да се изкъпе в сладка вода.

За пръв път от няколко дни се огледа. Преди началото на бурята бе облечена в памучен костюм и сандали. От костюма бяха останали само кафяви парчета плат, които едва я прикриваха. Загубата на дрехите не я разтревожи. Сандалите, виж, бяха друга работа.

Рут, слава Богу, поне имаше панталонки и ризка. Клайв обаче бе зле само с набедрена превръзка. Само след броени часове тялото му щеше да бъде обгорено от слънцето и изпохапано от насекоми, ако не се покриеше с нещо.

На лявата й китка нямаше нищо. Красивият златен часовник, подарен й от Ейб в деня на раждането на Рут, бе изчезнал. Очевидно каишката му се бе разкопчала. Така и не си спомни кога и къде. Последният спомен от Ейб бе изчезнал.

Покатери се по скалите, като внимаваше да не ожули наранените си крака. Бе минало много време, откакто за последен път се бе катерила босонога по скали. От носенето на обувки стъпалата й се бяха изнежили. Зад скалите имаше само кал, и никакъв пясък. Почти до самия бряг се извисяваха няколко перести палми. Като внимаваше да не стъпи върху острите като ножове корени на мангровите храсталаци, тя отиде до палмите и хвърли поглед към джунглата зад тях. Както бе подозирала, откри там малко поточе. В интервала между прилива и отлива водата му бе неподвижна. В душата й се появи искрица надежда.

Перестите палми бяха разцъфтели и иззад къдравите им листа се подаваха красиви оранжеви стъбла, които провисваха в калната вода. Франсин се наведе, като внимаваше да не докосне острите като бръсначи листа, и започна да търси плаващите плодове. Усилията й бяха възнаградени. Откъсна няколко плодове с големината на ананаси и се върна при Клайв и Рут.

— Пясъчните мухи изпохапаха Рут — каза Клайв. Краката на Рут наистина бяха подути от ухапвания.

— Ще ги разтрием с кокосово мляко. Виж какво намерих. Плодове от переста палма.

— Ти си гениална!

— Клайв, зад тези скали има река. Където има прясна вода, винаги има и хора. Ако тръгнем нагоре по течението през гората, непременно ще стигнем до някое селище. Или поне до рибари.

Клайв обели един от плодовете и го подаде на Рут. Детето с удоволствие го захапа.

— Не можем да тръгнем из джунглата боси — каза Клайв. — Ще трябва да си направим някакви обувки. От лико и дървесна кора.

Франсин се порови във вързопа с вещите и извади ръчната граната.

— Виждала съм как ловят риба с динамит. Можеш да взривиш това нещо във водата.

— Добра идея — каза Клайв, взе гранатата и тръгна към брега. С небрежно движение измъкна пръстена й и я хвърли в морето. Чу се плясък, а след това се появи воден стълб. Клайв доплува до мястото на взрива и след малко се върна с три малки риби.

— Все е по-добре от нищо — каза. — Но ще трябва да ги изядем сурови.

Вечеряха с трите костеливи риби и със сладките плодове на перестата палма. Слънцето вече бе започнало да залязва и бе обагрило хоризонта в лилаво. Събраха клонки и направиха нещо като легло, разположено на най-високата част на брега. След това мълчаливо, притиснали се един до друг, проследиха с поглед как слънцето потъна в морето. След настъпването на мрака шумът на вълните стана сякаш по-силен. Гората зад гърба им започна да пее — милиони жаби, насекоми и птици подеха своя вечерен хор. През клоните на едно дърво се преметна някакво същество и Рут се изплаши.

— Това са маймуни — успокои я Клайв, Франсин си представи големи кръгли очи, гледащи ги през мрака, маймунски пръсти, стиснали клон, и оголени остри зъби. Колко ли време щяха да успеят да оцелеят, ако не срещнеха човешки същества? Единствената й утеха бе реката. Реши, че той е единствената им надежда за спасение.

Франсин се събуди в бял и безмълвен свят. Бе се спуснала гъста мъгла, от която не се виждаха нито морето, нито сушата. Въздухът бе задушен и горещ. Наоколо им се разнасяше вонята на отлива.

Изправи се и прокара пръсти през чорлавата си коса. Клайв, взел Рут на ръце, й се усмихна уморено. По телата и на тримата бе полепнал пясък. Бяха изпохапани от насекоми. Франсин отиде до брега, съблече се и влезе в топлата вода. За известно време се отпусна в бялата мъгла и започна да мие косата си. Тялото, което усети под ръцете си, й се стори отслабнало. Костите й стърчаха под кожата, от гърдите й бяха останали само зърната, а ребрата й се брояха. Солената вода засили болката на наранените места, обаче поне отми от тях пясъка.

Изпра дрехите си. Реши, че сигурно прилича на дивачка. Изцеди ги, доколкото можа, и веднага след това ги облече. Не можа да види „Лотосов цвят“. Може би отливът вече го бе отнесъл.

Рут вече закусваше с плод от переста палма и разговаряше весело с Клайв. Понякога се оживяваше и се превръщаше в някогашното дете, така добре познато на Франсин. След това обаче изпадаше в апатия.

— Ще замина заедно с Клайв и ще живеем в една много голяма къща — каза Рут

— А мен ще ме вземете ли?

— Разбира се — каза Рут. — И ще си купим нова кола

— Каква кола?

— Модерна — поясни Рут. — А Клайв ще ми стане татко.

— Това решение ми харесва — каза Франсин сериозно. Погледът на Клайв бе изпълнен с топлота. „Започваме да се превръщаме в семейство — рече си Франсин. — Моля те, Боже, нека винаги си останем семейство.“

След това обясни на Клайв как да си направи наметало от палмови листа. След като го наметна на раменете си, той заприлича на плашило и реши да го захвърли. Рут обаче го убеди да не го прави. Все пак наметалото бе някаква защита от слънцето, насекомите и тръните.

Франсин прокара палмово лико през върховете на кокосовите орехи, за да могат да се носят. Клайв метна шест от най-големите на рамо и тримата се запътиха към реката. Мътната вода бавно се стичаше към морето, следвайки отлива. Повърхността й бе покрита с пяна и с палмови листа. Франсин реши, че нагоре водата ще се избистри достатъчно, за да може да се пие. Най-напред тръгна Клайв, следван от Рут. Навлязоха в джунглата.

Мъглата не се разсейваше и ограничаваше видимостта само до няколко метра. Над главите им се надвесваха клони. Всичко бе обгърнато в сенчест полумрак.

Водата им стигаше до коленете. Дъното бе кално, без камъни, но стъпването в калта бе уморително и след малко Рут захленчи и поиска да я носят. Франсин я вдигна и вървя с нея половин час. Когато се умори, я взе Клайв и Рут почти веднага заспа.

Гъстата мъгла действуваше хипнотизиращо. Убиваше всякакво усещане за движение, така че им се струваше, че вървят по безкраен конвейер, движещ се в обратна посока, и са застинали на едно място. Водата и клоните пред тях им се струваха неизменни.

От време на време мъглата се сгъстяваше и се превръщаше в дъжд, който продължаваше около половин час. Франсин бе обещала на Клайв, че ще открие храна в джунглата. Как обаче можеше да намери плодове в тази непроницаема мъгла? Тя поглъщаше дори и звуците, така че им се струваше, че се намират в катедрала.

Постепенно обаче водата започна да става по-дълбока и по-студена. На дъното на потока започнаха да се появяват камъчета. Стана по-горещо и мъглата се разреди. След четири или пет часа път се появиха бързеи. На това място реката се разделяше на няколко потока, които по различни пътища се насочваха към морето. Нагоре по течението реката ставаше все по-широка и по-дълбока.

— Ще трябва да следваме основното русло — каза уморено Франсин.

Реката стана толкова дълбока, че се наложи да вървят покрай нея. Над водата се свеждаха огромни дървета, върховете им почти се докосваха и на моменти им се струваше, че вървят в пещера. Малки птички, смутени от пришълците, излитаха от гнездата си от двете страни на реката и се стрелваха пред тях. Из мъглата запърхаха небесносини и масленожълти пеперуди.

Стигнаха до малък пясъчен бряг, седнаха и изпиха по един кокосов орех, като след това изстъргаха вътрешността му. Краката им бяха покрити с малки черни пиявици, които неусетно се бяха впили в тях и смучеха кръвта им. Разтрепераната Франсин понечи да ги свали, но Клайв не й позволи.

— Така можеш да предизвикаш някаква инфекция. По-добре ги остави. Сами ще изпадат, когато изсъхнем. Франсин го погледна недоволно. Костеливите крачета на Рут също бяха покрити с пиявици. Подремнаха в бялата тишина около час, след това отново тръгнаха на път.

Отначало й се стори, че има халюцинация. След това обаче се убеди, че усеща миризмата на животински изпражнения и дим. Миризма на човешко присъствие, която нямаше как да се обърка с нещо друго.

— Хора! — извика тя. Клайв я погледна уморено.

— Къде?

— Усещам миризмата на хора. Клайв подуши мъгливия въздух.

— Нищо не усещам.

— Аз пък усещам! — възбудено възкликна тя. — Казах ти, че ще срещнем хора. Наблизо има селище. Той я погледна скептично. Миризмата обаче непрестанно се засилваше и накрая и Клайв успя да я усети. Надделяваше миризмата на дим — кисела и усилена от влажния въздух.

Най-сетне стигнаха друга пясъчна ивица, дълга поне петдесет метра. През мъглата Франсин успя да различи силуетите на три-четири примитивни лодки, издълбани от цели дървесни стволове, оставени до самата вода. Видя и купчинка нарязани бамбукови пръти. Бяха стигнали някакво селище.

— Стигнахме — каза бодро Франсин. — Селамат — извика на малайски в мъглата. — Има ли някой тук?

След вика й тишината сякаш се сгъсти. Клайв остави вързопа на земята и каза:

— Ще ида да проверя какво става.

— Недей. По-добре аз да проверя.

— Защо?

— Не забравяй, че съм туземка — каза му тя с усмивка. Настроението й бе повишено и бе изпълнена с възбуда. — Ще се справя с това по-добре от теб. Ти остани при Рут.

— Добре — съгласи се той неохотно. — Ако ти потрябва помощ, викай.

Тя тръгна в мъглата и напрегна очите си, за да различава по-добре контурите на това, което виждаше. Миризмата на пушек ставаше все по-силна. Тя се озова в призрачен свят, образуван от безброй оттенъци на сивия цвят. Мина през нещо като ниви и градини. В здрача са появиха бананови и сагови дървета, покрити с плодове. От уханието на зрелите банани устата й се изпълни със слюнка. Едва удържа на желанието да откъсне някой узрял банан — кражбата на плодове не бе най-добрият начин да се установят добри отношения. Стигна някакъв бамбуков плет и се наведе над него. Отново извика. И отново никой не й отговори. Чу грухтене и застина. Нещо зашумоля в храстите. Сърцето й затуптя от вълнение. Изпод храсталаците се появи прасе, спря за миг и я погледна с малките си тъжни очи. А след това Франсин видя човешка фигура. Не бе обаче на земята. По някакъв невъзможен начин плавеше във въздуха непосредствено над прасето, сякаш движена от вълшебни сили. Потта замръзна върху кожата й — това беше обесен човек.

По-нататък в мъглата видя още двама обесени. На земята лежеше четвърта фигура — гола жена. Бе убита с щик или разстреляна, това не можеше да се различи от разстояние, а Франсин не пожела да се доближи. Във въздуха се носеше вонята на разложена човешка плът. Не бе необходимо да си задава въпроса кой е сторил всичко това.

Франсин се обърна и затича обратно. Мокрите листа жулеха лицето й. Препъна се болезнено в нещо и отскочи. Бе купчина обелени кокосови орехи.

След малко видя силуета на голяма постройка, подобна на хамбар. Знаеше какво представлява: едновременно общо жилище и склад, примитивна постройка, вдигната върху колове. Бамбуковият й покрив бе почернял и на едно място зееше. Бе запалена и частично изгоряла. Франсин не посмя да надникне вътре. Върна се при Клайв запъхтяна.

— Какво има? — попита разтревожено той.

— Японците!

— Кога?

— Не знам. Видях хора, обесени на дърветата. Също и тялото на мъртва жена…

Той я прегърна. Очите й се напълниха със сълзи.

— Войници видя ли? — попита Клайв. Тя поклати глава в знак на отрицание. — В такъв случай не сме на Ява — каза навъсено той.

— Нищо чудно вятърът да ни е върнал на Суматра.

— Един Бог знае къде сме. Трябва да се махаме оттук.

— Какво да правим? Можем да попаднем на тях — каза Франсин и изтри сълзите си. — А може и да не се върнат. Селото е безлюдно. Тук има храна, Клайв. Банани и саго. А може да има и ориз. А и общата постройка не е съвсем изгоряла. Би трябвало да останем. Няма смисъл да продължаваме.

Той се замисли, после каза:

— Добре. Нека обаче първо разузнаем.

Франсин кимна към Рут, която мълчаливо хвърляше камъчета в потока, и прошепна:

— Клайв, не искам тя да види това. Можеш ли да направиш нещо?

— Не се безпокой. Стой тук и не мърдай, докато не те повикам.

После тръгна предпазливо в мъглата с паранга в ръка. Мъглата бе застрашителна и изпълнена с невидима заплаха. Франсин бе уморена от кръвопролитията. Бяха изгубили много, бяха пътували много и бяха минали през безброй премеждия. Нима всичко в крайна сметка все пак трябваше да приключи с пленяване и смърт от японците?

Изпита суеверен ужас от тези безмилостни врагове, които, изглежда, вече бяха навсякъде. От облаците до сърцето на джунглата. Колко глупаво бяха подценявали силата им. Дълги години се бяха присмивали на евтините им стъклени дрънкулки, на фотоапаратите им, подобни на консервени кутии, на смехотворните японски имитации на истински предмети. Въобще не си бяха дали сметка колко безмилостно ефективни бяха тези „имитации“. Едва след като японците нахлуха в Китай светът започна да разбира истинската им сила, да проумява истинските им намерения. А сега, когато сянката на техните бомбардировачи и танкове бе покрила света, вече бе твърде късно.

— Ще останем ли тук? — попита Рут.

— Може би.

— Къде отиде Клайв?

— Да ни направи къща.

— И какво прави?

— Чисти.

— Какво чисти?

— Мръсно е.

— Защо е мръсно?

— Престани! — Детето от много време не бе показвало такава разговорливост. Франсин пипна челцето му. Бе сухо и хладно. Дали пък продължителното гладуване не се бе отразило положително на Рут?

— Я виж, мамо. Човек — внезапно прошепна Рут и се хвана за дрехата на Франсин.

Рут вдигна очи. На няколко крачки от тях стоеше полугол дивак и ги гледаше.

Сърцето й застина. Не можеше да помръдне. Нямаше представа как така бе могъл да се появи в мъглата, без тя да го забележи.

Думата „дивак“ изникна в съзнанието й внезапно и съвсем неволно. Човекът беше само по набедрена превръзка. Франсин бързо погледна ръцете му. Не държеше нищо. Безстрастното му лице приличаше на маска. Продължиха да се гледат в напрегнато мълчание.

Най-сетне Франсин реши да го наруши.

— Това вашето село ли е? — попита с разтреперан глас. Човекът не отговори.

— Това вашето село ли е? — повтори Франсин. — Нямаме лоши намерения. Рут продължаваше да се гуши в нея. До първия човек се появи втори. Имаше не само набедрена превръзка, но и парче плат на главата. Ленти от същия плат бяха вързани около лактите и бедрата му. Двамата си казаха нещо на език, който тя не знаеше. След това тръгнаха към нея и Рут.

Застинала от страх, Франсин приклекна. Те дойдоха при нея и по-високият мъж я заговори на малайски.

— Какво прави белият господин?

— Отиде да свали мъртъвците.

— Защо?

— Защото не искам детето да ги види. Много е малко. — Устата й бе пресъхнала. — Решихме да останем тук за известно време. Няма къде да отидем. Мъжът я огледа. Голата му кожа бе татуирана с черни рисунки. Върху двете му рамене бяха изобразени сложни розетки. Друга рисунка красеше гърлото му.

— От кого се криете? — попита той.

— От японците — отвърна Франсин. Даваше си сметка, че ако отговорът й е неправилен, на човека няма да му струва нищо да свали паранга от кръста си и да я съсече с един удар.

Той кимна и каза:

— Те са и наши врагове. — Рут все още се притискаше в рамото й. — Аз съм Нендак — каза мъжът. — Ела с мен. Тя стана. Краката едва я държаха. Тръгнаха мълчаливо към селото. В мъглата глухо се чуваше как някой копае. Мъжът хвана със силната си ръка Франсин за лакътя и я поведе. След секунди видяха Клайв. Целият плувнал в пот, той копаеше яма с открита някъде мотика. До него, положени едно до друго, лежаха пет тела. Едното беше на дете.

Клайв се обърна и ги видя. Очите му се разшириха. Погледна Франсин въпросително. Тя поклати незабележимо глава.

— Какво прави? — попита Нендак.

— Копае гроб — отговори тя.

— Нито мястото е подходящо за погребение, нито начинът. Кажи му да спре.

— Клайв, той иска да спреш да копаеш — каза му тя на английски.

Клайв остави мотиката и излезе от ямата. Краката му бяха покрити до коленете с червена кал.

— Враждебно настроени ли са? — попита тихо той.

— Не знам.

Нендак мрачно заоглежда труповете. Когато стигна до жената и детето, ги повдигна и ги притисна към гърдите си, като мълчаливо сведе глава. Другият мъж, който по-трудно прикриваше чувствата си, закри уста с ръка и заплака.

Франсин и Клайв не казаха нито дума. Клетите убити хора бяха роднини на мъжете. Сега поне имаха общ враг.

Високият мъж се обърна към тях и каза мрачно на Франсин на малайски:

— Почакайте тук. Не отивайте никъде.

— Каза да стоим тук — обясни Франсин на Клайв.

— Попитай ги за японците — отвърна Клайв. — Попитай ги къде сме.

Двамата мъже обаче, без да обръщат внимание на Франсин и Клайв, се заеха с пренасянето на телата в склада, едно по едно. Франсин се бе примирила със съдбата си. Бяха успели да стигнат дотук. Това място бе най-малкото спирка по пътя им. Пътуването им бе спряло за известно време, независимо дали тук щяха да открият смърт, или спасение.

Третият мъж, който се появи, бе по-възрастен. Тюрбанът му бе украсен с пъстри пера, които се клатеха, докато вървеше. Посребрялата му коса се спускаше върху раменете му и обграждаше свирепото лице на патриарх.

След като погледна тримата пришълци, той взе кофа с вода и започна мълчаливо да измива телата. Лъч слънчева светлина бавно проникна на поляната и Франсин успя да огледа по-добре постройката. Бе голяма сграда, издигната на колове. Стените и покривът й бяха направени от бамбукови пръчки, покрити с палмово кече. Бе дълга почти петдесет метра. От едната й страна имаше бамбукова веранда, от другата — няколко малки колиби, също издигнати на колове. Около постройката бяха засадени папая, саго, таро и други растения. Франсин реши, че някъде наблизо трябва да има оризища. Досега не бе виждала толкова примитивно село — в континентална Малая хората бяха живели по този начин преди сто или повече години.

Започнаха да идват още хора. Мъже и жени, млади и стари. Жителите на селото се завръщаха по домовете си. Жените носеха на ръце бебета и малки деца. Възрастните мъкнеха кошници с ориз. Младите носеха прасенца или кокошки. По петите им вървяха кучета и големи прасета.

Франсин и Клайв, седнали на земята до полуизкопания гроб, наблюдаваха и чакаха. Поляната започна да кънти от гласове, макар и никой да не ги заговори с изключение на малките деца, които ги засипаха с въпроси. Франсин успя да различи единствено отделни думи на малайски, но не разбра останалото. Вече бе почти сигурна, че не са на Ява или Суматра. Вероятно се намираха на някой от хилядите големи и малки острови, разпилени из Източнокитайско море.

— Все още сме в малайските държави — каза тихо на Клайв.

— Защо мислиш така? — отвърна той, докато наблюдаваше с удивление островитяните.

— Защото в езика им има много малайски думи. А високият мъж говори добър малайски.

— Къде сме в такъв случай?

— Не знам.

Всяка поредна група новопристигнали отиваше да огледа телата, положени върху верандата. Някои от хората се завайкаха или разплакаха. Повечето гледаха труповете сериозно и мълчаха. Церемонията бе председателствувана от възрастния мъж с пъстрите пера, чиито черни очи виждаха всичко. След като отдаваха почит на мъртвите, почти всички островитяни отиваха да позяпат с любопитство пришълците. Любопитство, което обаче не бе натрапчиво.

Всички бяха голи от кръста нагоре. Мъжете имаха набедрени превръзки, а жените поли. Гърдите им обаче бяха голи — нещо, което не можеше да се види в мюсюлманската част на Малая. Както мъжете, така и жените бяха красиви и добре сложени. Почти всички мъже имаха татуировките по тялото си: по гърдите, ръцете и бедрата.

Сред насажденията от банани и саго започна да се вие стълб дим. Няколко жени отидоха до брега на реката и, подредени една до друга, започнаха да пълнят парчета от бамбук с ориз. Мъглата започна да се разсейва и слънцето покри медената им кожа с пъстри светлосенки. После поставиха бамбуковите стъбла върху наредени над огън скари, за да се запарят. Въздухът се изпълни с уханието на готвен ориз. Франсин усети как устата й се пълни със слюнки.

Наоколо свободно се разхождаха кучета и прасета. Пъстри петли, отглеждани очевидно повече за красота, отколкото за храна, ожесточено се биеха помежду си. Безлюдната допреди малко зелена джунгла се изпълни с бърборене и шум. Четирима-петима млади мъже се покатериха върху постройката и се заеха с поправянето на покрива. Насякоха бамбукови пръти и бързо запушиха дупката. Изчезнаха и последните следи от мъгла. Както бе предположила Франсин, имаше и оризища. Бяха разположени зад постройката. Селището заемаше разчистена част от джунглата с диаметър от около седемстотин метра. Самата джунгла представляваше непроницаема зелена стена, която го защитаваше. На брега, където ги бе видял високият мъж, сега имаше много лодки. Очевидно лесен достъп до селото имаше единствено откъм реката. Жените започнаха да приготвят обяда — разбъркаха задушения ориз с малки парченца риба, печена на скара. Франсин усети как стомахът й започва да се свива. Рут скимтеше от глад.

— Тихо, мила. Може би след малко ще ни предложат нещо за ядене — каза й Франсин.

Прецени, че селото наброява около сто и двадесет жители. Нендак ги поведе към малка група хора, седнали със скръстени крака около тъкана покривка, върху която бяха поставени съдове с ориз, яйца, риба и зеленчуци. Семейството с жестове ги покани да си вземат от храната. Франсин им благодари и напълни с храна една от чиниите, които им предложиха.

Забеляза, че нито един член от семейството на Нендак не докосна храната. Някои от жените плачеха, като притискаха устата си с ръка.

— Вие няма ли да ядете? — попита Франсин, вече поднесла шепа ориз към устата си. Нендак поклати глава.

— Не можем. Мъртвата жена бе най-малката ми сестра. Детето бе нейно. Двама от мъжете бяха мои зетьове. Франсин сведе съчувствено глава, като се възхити от самообладанието му.

— Не знаех.

После се обърна към Клайв и му обясни. Той присви очи.

— В такъв случай и ние няма да се храним — каза той и понечи да върне ориза.

— Нямате причини да скърбите заедно с нас — каза Нендак.

— Мъжът ми бе убит от японците — каза Франсин, като с тези думи поиска да му обясни, че разбира трагедията на неговото семейство. — Те убиха и много мои приятели.

— Значи си вдовица? — Да.

Той кимна към Рут.

— Детето твое ли е? — Да.

Нендак кимна към Клайв.

— А господинът?

— Той е новият ми мъж.

— Той има добрината да се опита да погребе нашите мъртъвци. Само дето не знаеше как да се направи. Нендак отново им поднесе храна. — Яжте. Много сте отслабнали. Няма да ни е приятно да гледаме как се измъчвате от глад.

Тя преведе думите му на Клайв и след кратък размисъл те се подчиниха. Храната бе проста, но невероятно вкусна.

— Попитай го къде сме — каза Клайв.

— Как се казва това място? — попита Франсин. Нендак поклати глава.

— Казва се Румах Нендак.

Това означаваше просто „Домът на Нендак“. Значи Нендак беше вожд на селото. Франсин кимна с разбиране.

— Благодаря. Пострадахме от бурята — добави тя. —

Сега не знаем къде се намираме.

— В Саравак.

Франсин внезапно почувствува отпадналост. Подозираше това.

— А как се казва вашият народ?

— Ние сме народът ибо.

— Кой е кралят ви? — попита Франсин.

— Крал Джордж VI — гордо отвърна Нендак.

— Аз се казвам Ю Фа — каза Франсин. Знаеше, че ще им е по-лесно да произнасят китайското й име. — А господинът се казва Нейпиър.

После се обърна към Клайв.

— Намираме се в Саравак, Клайв. На остров Борнео. Тези хора са от народността ибо.

Той изстена.

— Отклонили сме се на повече от сто и петдесет километра.

— Поне са лоялни на британската корона — каза Франсин. — Това означава, че вероятно няма да ни изядат.

— Тази шега според теб уместна ли е? — попита Клайв сухо.

Останалите селяни ги наблюдаваха с нескрито любопитство, докато те се хранеха, и говореха на висок глас. Вероятно коментираха външния вид на пришълците.

Нендак също не откъсваше поглед от тях. После попита:

— Откъде идвате?

— От Сингапур. Пътувахме с кораб и се надявахме да стигнем до Ява. Нападна ни японски самолет. Капитанът на кораба бе убит. След това бурята ни домъкна тук.

Нендак кимна с разбиране.

— Бурята бе свещена, защото ни спаси. Японците се опитаха да опожарят селото. Бурята загаси пожарите.

— Водят ли се боеве на тази земя?

— Много. Японците дойдоха с много самолети. Сега всички господа са в лагер за военнопленници.

— Цял Саравак ли окупираха? — попита Франсин удивено.

— И Бруней — отвърна Нендак сухо. — И Сабах, и Калимантан. И Сингапур ли завзеха?

Франсин кимна.

— Да. Нендак, ние се бяхме отправили за Батавия. Знаеш ли какво се е случило там?

— И Батавия е превзета.

От тези думи й стана лошо и тя обясни на Клайв чутото.

— Цяло Борнео е окупирано. А той казва, че и Батавия е в ръцете на японците.

— Разбирам — каза Клайв. Тонът му беше спокоен. Франсин обаче си даваше сметка, че той е не по-малко отчаян от нея. — Попитай ги защо японците са постъпили с тях така. — Той посочи запаления склад.

— За да се страхуваме от тях — обясни Нендак. — Знаят, че ги мразим и че сме лоялни към британците.

— Японците наблизо ли са? Нендак кимна утвърдително.

— В града.

— Далеч ли е оттук?

— На един ден път, ако се ходи пеша. Това им се стори ужасяващо близко.

— Ще се върнат ли?

— Да — отвърна Нендак. — Господинът не може да остане тук. Ще трябва да напуснете селото. Аз ще ви отведа.

— Къде?

— В Калимантан. Ще трябва да вървим много дни през джунглата. Там познаваме хора, приятели на холандски мисионери, които имат голяма лодка. С нея ще ви отведат на островите. Оттам партизаните ще ви отведат в Австралия. Обясни това на господина, Ю Фа. И не забравяй да се храниш.

Без да спира да се храни, Франсин преведе казаното на Клайв.

— Казаха, че не бива да се задържаме тук дълго. Нендак ще ни изведе.

— Да — каза Клайв. — Ако японците ни открият тук, ще избият цялото село. — Протегна ръка на Нендак. — „Сама-сама“4, Нендак.

Нендак стисна ръката му.

— Значи трябва да продължим пътя си — каза Франсин.

— Ще направим всичко, което трябва — каза Клайв и я погали по лицето. Знаеше, че е измъчена. В момента тя благодареше на съдбата за храната, за компанията, за самия факт, че са живи.

— Добре — каза тя.

Клайв й се усмихна. После взе една главня от огъня и започна да изгаря пиявиците по краката им.

През нощта отново валя. Дъждът започна с гръмотевици, а после премина в продължителен порой. През цялото време се чуваше тропането на капките по покрива от палмови листа и плющенето му в листата на горските дървета.

Всички останаха да спят на дългата закрита веранда. Франсин се бе свила с Рут и Клайв под едно плетено одеяло, което някой им бе дал. Мракът бе пълен — нямаше нито една светлинка. Хората тихичко разговаряха. Час след здрачаване цялото племе заспа.

Франсин лежеше в прегръдките на Клайв. Сънят обаче не идваше. Умът й бе изпълнен с образи от преживяното. Много от тях бяха отвратителни. При все това за своя изненада тя установи, че през изминалите няколко седмици бе виждала и ужасяваща красота. Японските бомбардировачи, прелитащи над гроба на Дейвънпорт. Детето, родено в противовъздушното скривалище. Денят, в който се люби с Клайв за пръв път и усети как в сърцето й се разгаря любов. Дори и червеният пламък на избухващите бомби, запечатал се в паметта й, притежаваше някаква странна красота. Спомни си гнева на морето и небето. Храмовата красота на тропическата гора. Раждането, любовта и смъртта. Дивата красота на природата и дивия мрак на човешкото сърце.

Под постройката се разхождаха прасета, които търсеха остатъци от храна, изпаднали през процепите на пода. Петлите кукуригаха победно цяла нощ и това дразнеше нервите.

На верандата се бяха разположили и всички кучета на селото. Търчаха по нея, играеха си и мекият шум на лапите им кънтеше по бамбуковия под. Никой не се смущаваше от какофонията и от шумните среднощни гръмотевици. На светлината на мълниите Франсин наблюдаваше стълбовете от желязно дърво и си мислеше за странностите на съдбата, която я бе довела тук, на това място, наречено Румах Нендак.

Събуди я ръка, която я бе стиснала за рамото. Измъкна се от глъбините на съня си и не съобрази веднага къде се намира. Верандата бе залята от бледа сива светлина. Над нея се бе надвесил Клайв.

— Жените искат да отидеш при тях — каза той.

Франсин седна. Пред нея бе застанала усмихната жена. Даде й знак да вземе Рут и да я последва.

Франсин се изправи и уморено взе Рут в ръце. Всички мъже все още спяха, излегнали се на пода сред вече успокоилите се кучета, но всички жени вече бяха будни. Последва ги, когато те безшумно се отправиха към реката заедно с децата. Всички носеха по три-четири кратунки. От нощния дъжд реката, насочила се към морето, бе станала по-пълноводна.

Ранното утро бе изпълнено с мъгла и дим. Остатъците от вчерашните огньове тихо тлееха покрай брега. Бе приятно хладно. Зелената джунгла бе безмълвна. Само от време на време някоя голяма птица се обаждаше от горните клони на дърветата.

След като вече нямаше опасност да събудят мъжете с приказките си, всички забърбориха. Изкъпаха се, изкъпаха и децата. Младата жена, която я бе събудила, се оказа една от роднините на Нендак, която Франсин бе видяла предния ден. Подаде й тъмносин саронг и се усмихна.

Франсин се опита да откаже, обаче жената настоя и посочи дрехите й.

— Свършили са — каза на малайски.

Франсин нямаше как да не се съгласи. Завидя малко на местните жени за тяхната чиста гологърда порядъчност, размисли и прие подаръка.

— Много ти благодаря — каза с благодарност.

— „Сама-сама“ — отговориха всички жени и й се поклониха. Проследиха с интерес разсъбличането на Франсин. Раздадоха се съчувствени възгласи, когато видяха раните, покриващи цялото й тяло. Франсин бе порязана от трески, ожулена от въжета и натъртена от блъскания в най-различни предмети. Сякаш всеки сантиметър от нейното пътешествие бе изписан върху кожата й. Още не бе достигнала точката на изтощение, но бе много отслабнала. С удоволствие се потопи в речната вода. Бе хладна и приятна. Франсин почувствува как душата й се изпълва с мир.

Изкъпа Рут и след това облече саронга. Реши, че ще е глупаво да закрива гърдите си, след като местните жени не го правеха, и омота дрехата около кръста си като тях. Жените кимнаха одобрително. Една от тях постави на шията й огърлица от мидени черупки, което предизвика одобрителен смях. Сега бе не само облечена, но и украсена както трябва. След това се присмя на себе си и на бедността си. Очите й внезапно се изпълниха със сълзи. Трогна се от добротата на жените. От това, че след толкова много страдания бе сред тях. Благодетелката й я успокои с нежни потупвания по рамото.

— Не плачи, Ю Фа.

— А ти как се казваш? — попита я Франсин.

— Сегура — отговори тя. После взе Рут от ръцете на Франсин. — Детето ти е много болно, Ю Фа — каза, докато оглеждаше слабото телце. — От корем. Много е слаба.

— Знам — каза Франин. — Имате ли лекарства, които да я излекуват?

— Да — отвърна една от старите жени. — Трябва да я отведеш при туайбуронг.

— Кой е той?

— Лечителят. Той ще я излекува.

Жените се събраха около тях и разтревожено огледаха Рут.

— Как се казва? — попита Франсин.

— Джах — отговориха едновременно няколко от жените. — Казва се Джах.

— Лекарствата обаче не са достатъчни — каза Сегура. — За да се излекува, детето ще се нуждае от много почивка и от много хубава храна.

Останалите жени хорово потвърдиха това. Старата жена потупа Франсин по рамото.

— Трябва да я оставиш при нас, Ю Фа, иначе ще умре. Ние ще се грижим за детето, докато се върнеш.

— Докато се върна ли? — попита Франсин глуповато.

— Не можеш да останеш тук — каза Сегура. — А и не можеш да вземеш детето със себе си, защото ще умре.

Тътуването ти ще бъде дълго и трудно. Малката няма да издържи.

Франсин сграбчи детето от ръцете на жената и ужасено го притисна към себе си. Жените зацъкаха с езици в знак на симпатия.

— Казвам ти самата истина, Ю Фа — каза Сегура. На лицето й бе изписано съчувствие. — Японците могат да се върнат всеки момент. Ако ви открият тук с господина, ще избият и вас, и цялото село. Всички ще загинем.

— Нендак ще ви отведе заедно с господина — каза старата жена. — Той знае скришна пътека през гората до едно място, където холандците построиха училище. Там ще откриете наши приятели с лодка. После ще отпътувате за Австралия.

— Това пътуване обаче ще продължи много седмици — каза Сегура. — Ще трябва дълго да вървите пеша, много да гладувате и много да страдате. Да преспивате в гората и да плувате. Ако тръгне с вас, малката ще умре. Трябва да я оставиш тук. Ще я укрием от японците. Когато те се махнат от Саравак, ще дойдеш да си я прибереш.

Франсин бе прекалено изненадана, за да отговори. Продължи да притиска Рут и с поглед потърси Клайв.

Междувременно се бяха събудили и мъжете. Като се протягаха и прозяваха, слязоха по дървената стълба. Зад тях вървеше Клайв. Както и останалите мъже, и той бе облечен в местни дрехи. Някой му бе дал тъкана набедрена превръзка.

— Клайв, казват, че не бива да оставаме тук. Че трябва да се махаме. И че трябва да оставя Рут при тях!

Той я прегърна и тя започна да му разказва чутото от жените. Тъмните му очи се изпълниха с тъга.

— Те са прави, Франсин. Не исках аз да ти го кажа, но това е очевидно. Рут не може да издържи такова пътуване.

— Не мога да оставя Рут, Клайв — каза Франсин.

— Само я погледни, мила — каза нежно Клайв. Отслабналата Рут бе изпаднала в такава апатия, че не разбираше какво говори майка й. Бе лека като перце. — Нуждае се от почивка и от силна храна. Нуждае се от грижи. Ние пък трябва да се махнем оттук. Не можем да я вземем с нас.

— Не мога да направя това — каза Франсин и поклати глава. — Не искай от мен такова нещо, Клайв, не ми е по силите.

— Те могат да скрият Рут, обаче не могат да скрият нас, Франсин. Ако останем тук, японците скоро ще научат за това и ще се появят. И ще убият Рут, мила. Ще убият и теб, и мен. Ще убият всички хора от това племе. Франсин погледна мъжете от селището. За разлика от жените, които се бяха измили грижливо, мъжете просто наскачаха във водата като видри. Пляскаха и крещяха шумно.

— Нямаме избор — продължи Клайв. — Обичам Рут и й желая най-доброто. Така ще оцелее. Ако я вземем с нас, ще загине. Ако пък останем тук, тукашните хора или ще трябва да убият и трима ни, или ще дойдат японците и ще избият цялото племе.

— Можем ли да им имаме доверие? — попита тя.

— Можем ли да им нямаме доверие? — попита той. — Длъжни сме да им доверим живота си, мила. От момента, когато тръгнем на път с Нендак, ще бъдем в неговите ръце. Оставането на Рут при жените не е нещо различно.

Франсин, със свито сърце, се отдалечи от Клайв.

Веднага след като всички се измиха, цялото племе започна да се подготвя за някакво тържество. Сегура дойде до Франсин и коленичи до нея.

— Тъжна ли си, Ю Фа?

— Не мога да оставя детето си, Сегура — каза Франсин и погледна доброжелателно разположената жена в лицето.

— Не можеш да я оставиш да умре, Ю Фа — отвърна й простичко Сегура. — Сама ще разбереш това, ако се замислиш. — Посочи й стареца, който предния ден бе измил труповете. — Това е Джах, нашият туайбуронг.

Франсин огледа стреснато дивашкото му лице и татуираните му ръце.

— Той лечител ли е? Изглежда страшен.

— Вярно е — съгласи се Сегура. — Обаче ще излекува детето ти.

Човекът без съмнение излъчваше сила. Франсин погледна костеливото телце на Рут и разбра, че няма избор.

— Ще я оставя при него.

— Не днес, Ю Фа. Трябва да изчакаме да мине гавай — каза Сегура и започна да вплита цветя в косите на Франсин. — Трябва да си красива за гавай.

— Какво е „гавай“?

— Празникът, на който се подготвят мъртъвците за пътуването им към Сабайон.

— Къде е Сабайон?

Сегура се усмихна на невежеството й.

— Сабайон е земята на мъртвите, Ю Фа. Не знаеш ли това?

— Не — призна Франсин.

Празникът започна да набира скорост. Макар и да нямаха и най-малка представа за значението му, Франсин и Клайв наблюдаваха внимателно. Церемонията бе започната от стареца. Размахваше в ръце кокошка, която протестираше с кудкудякане. Накрая обезглави птицата и поръси с кръвта й даровете. Започнаха музика и танци. Първо с бавен ритъм, после с по-бърз.

Приготвиха храна за цялото племе, появиха се и бутилки с оризово вино. Мъжете ги изпиха, оживиха се и започнаха да танцуват още по-буйно. С облети от пот бронзови тела имитираха битка и размахваха парангите си. Красотата на мускулестите им тела се подчертаваше още по-силно от моравите им набедрени превръзки и от сребърните дрънкулки по ръцете и краката им.

Жените също знаеха как да подчертаят красотата си. Дрехите им бяха едновременно по-прости и по-изящни от тези на мъжете и представляваха нещо като тъкани одеяла, пристегнати на стройните им кръстове. Почти всички носеха лъскави дрънчащи сребърни огърлици.

В ранния следобед облаците, които никога не се отдалечаваха много, изсипаха върху тях пороен дъжд. Малко след това племето се събра в кръг.

Дотогава мъртвите бяха положени върху верандата, покрити с плетени савани. Различни предмети, вероятно личните им вещи, бяха поставени около телата. Сега те, обвити в одеяла, бяха тържествено изнесени от сградата. Като пееше и ръкопляскаше, цялото племе се запъти към реката, следвайки труповете.

— Отиваме на гробището — каза Сегура на Франсин. Бе пила оризово вино и очите й блестяха. — Почакай ни тук.

Франсин кимна с разбиране. Глъчката затихна в джунглата. На гробищата отиде цялото племе, с изключение на трима стари хора, твърде слаби, за да се движат. Рут бе заспала в ръцете на Клайв.

— Знам, че е ужасно да поискаш от една майка такова нещо — каза тихо Клайв, като гледаше нежно заспалото дете. — По-ужасно обаче ще е да я оставиш да умре. Туземците започнаха да се връщат от погребението на малки групи. Някои удряха с тояги по земята. Франсин знаеше, че по този начин отпъждат духовете на покойниците, за да не ги безпокоят в селото. Бе наблюдавала такива селски церемонии още като малка.

Пръв се завърна Нендак, с мрачно лице. До него вървеше Сегура и по пълните й бузи се стичаха сълзи. Седнаха при нея и Клайв.

— С господина добре ли сте, Ю Фа? — попита Нендак.

— Много добре, благодаря. Приемете нашите съболезнования — каза Франсин.

Той кимна в знак на благодарност.

— Японците идват, Ю Фа. Сърцето й се сви.

— Откъде знаеш?

— Ходят във всички села. Търсят бели хора. До два-три дни ще дойдат. Ще претърсят всичко. Кажи това на господина.

Побледняла, тя се обърна към Клайв и му преведе казаното.

— Кога ще бъдат тук? — попита Клайв.

— Може да дойдат и утре — отвърна Нендак. — Трябва да тръгнете тази вечер. Аз ще ви водя.

Тя му преведе и това. Клайв кимна с разбиране и нежно й каза:

— Е, мила, изглежда, че пак ще се отправим на път. Тя не каза нищо, изправи се и се отдалечи. Погледна нагоре. Небето бе тъмносиньо. Над него се издигаха планини от омайващи бели облаци. Нещо като обетована земя в небесата.

„Това са небесните хълмове, до които никога няма да стигна.“

След малко спря да плаче и започна да се подготвя за собственото си пътешествие към Сабайон, земята на мъртвите.