Сега и във времето

Шеста глава

Яйцата бяха безвкусни, но затова пък бяха топли. Ирадиирани, помисли си Либи, докато поемаше поредната хапка. Беше чувала за най-различни спорни методи за съхраняване на храна. Но това беше много далече от приготвено на микровълнова печка ястие, което да си хапнеш пред телевизора.

Като че ли внезапно се бе събудила по средата на научнофантастичен филм.

— Продължавам да си мисля, че всичко си има някакво обяснение.

— Кажи ми, ако успееш да го откриеш.

Недоволна, тя остави чинията си настрана.

— Ако това обаче е истината, струва ми се, че я приемаш прекалено спокойно.

— Имах известно време да свикна с действителността. Няма ли да си доядеш яйцата?

Либи отказа и се обърна да погледне през огромното предно стъкло. На около стотина метра сред гората видя двойка лосове. Каква хубава гледка, помисли си тя. Красива и напълно нормална за планините в Орегон. Ако същите лосове се разхождаха по Пето авеню в Манхатън, те пак щяха да са красиви и не по-малко истински. Ала поради чисто географски причини не биха били нормално явление.

Не можеше да се отрече, че и Кал бе истински. Дали на друго място и в друго време той щеше да представлява напълно нормална гледка заедно с невероятното си превозно средство?

Ако това бе истина… Ако само за миг си позволеше да му повярва… Как ли се чувстваше Кал? Либи отново погледна лосовете. Продължаваха да си стоят, огрени от слънчевата светлина. Дали не се чувстваше така смутен и не на място, както всяко нормално животно би се почувствало, ако го отделят от естествената му среда и го пуснат на чуждо място?

Спомни си паниката в очите му, когато бе дошъл при нея с онзи роман в ръка. Роман, издаден тази година, припомни си тя. Тогава си обясни бледността и объркването с травмата на главата му. По същия начин не бе обърнала внимание и на странните му въпроси и забележки.

И сега, ето го неговият кораб — колкото и богата да бе фантазията й, Либи в никакъв случай не можеше да го нарече самолет. Ако приемеше, че не сънува някакъв странен кошмар, трябваше да приеме и историята на Кал.

— На небето и на земята съществуват и други неща, Хорацио, различни от твоята философия.

— Хамлет. — Той се усмихна на учуденият й поглед. — И ние четем Шекспир. Искаш ли малко кафе?

Тя отново отказа. Сън или не, нуждаеше се от отговори.

— Казваш, че си бил в черна дупка?

Кал се усмихна, очевидно успокоен. Либи му вярваше. Вероятно самата тя все още не можеше да си го обясни, но му вярваше.

— Точно така или поне така си мисля. Ще ми трябва компютъра ми. Пултът за управление се повреди от гравитацията, тъй че се наложи да премина на ръчен режим и така успях да се насоча на изток. Спомням си силата на ускорението. Сигурно и мухите се чувстват по същия начин, когато някой ги прасне с всичка сила. Изпаднал съм в безсъзнание. Когато дойдох на себе си, вече падах свободно към земята. Тогава отново преминах на компютърно командване и мъките ми свършиха.

— Това не обяснява как си попаднал тук.

— Съществуват много теории. Аз се придържам към тази, която се отнася до пространствено-времевата цялост. Нещо като вдлъбнатината на купа. — За да бъде по-образен, той сви като черупка дланта си. — Математически погледнато, купата не представлява нито пространство, нито време. Тя е комбинация и от двете. Всичко в нея се движи във времето и пространството. Гравитацията е извивката на купата, която кара съдържанието й да си стои в нея. Около Земята няма особено голяма извивка. На практика не я усещаш, освен ако не паднеш от някоя скала, например. Ала около Слънцето и около черната дупка… — Кал сгъна ръката си така, че извивката стана още по-голяма.

— Значи искаш да кажеш, че ти си бил уловен в тази извивка?

— Също както топчето за игра би се завъртяло около вътрешната страна по периферията на чинията. И по някое време, някак си скоростта и траекторията са ме запратили не само в необятното космическо пространство, но и във времето.

— Обяснението ти звучи доста правдоподобно.

— Обаче това е само на теория. Може би, ако изгледаме записа, ще прозвучи още по-достоверно. — Той се наведе напред и зададе някаква цифрова команда. — Компютър…

„Да, Кал…“

Либи се зачуди на мекия и еротичен компютърен глас.

— Откога компютрите са високи, гърдести блондинки?

Кал само се усмихна.

— Междугалактическите преходи понякога са доста продължителни и често човек се чувства самотен. Компютър, пусни ми записа от 02.05. На екрана.

Кал се завъртя на стола и се обърна към екранчето, което в този миг изникна от пулта за управление. Пилотската кабина се огласи от силен звук. Спокойно се вгледа в собственото си изображение. От своето място Либи наблюдаваше записа като хипнотизирана. Видя Кал на същото място, където седеше и в момента, но около него святкаха различни сигнали и пищяха тревожни сирени. Цялата кабина се тресеше и той се пресегна да затегне колана си за безопасност. По челото му изби пот, докато се бореше да овладее неуправляемия кораб.

— Включи ми по-голям екран — нареди Кал.

После тя видя онова, което той бе виждал пред себе си. Безкрайността на Космоса, привличаща и примамлива. Виждаха се и звезди, много звезди, а в далечината се забелязваше някаква непозната планета. Останалото бе мрак, абсолютен мрак на хиляди километри, а корабът като че ли раздираше неговата съвършена чернота.

Чу Кал да ругае или по-скоро неговото отражение, докато дърпаше някаква ръчка. Чу се шум, скърцане на метал и всичко се разлюля около нея. Пилотската кабина шеметно се завъртя с непоносимо бърза скорост. Тогава екранът изгасна.

— По дяволите, компютър, продължи записа.

„Паметта с нарушена. Невъзможно е възпроизвеждането на записа докрай.“

— Страхотно. — Той започна да изисква различни анализи, ала тогава внезапно видя изражението на Либи. Тя седеше, отпусната на стола до него, бледа като платно и с изцъклен поглед.

— Хей! — Кал скочи от мястото си и коленичи до нея. — Спокойно. — Обхвана с ръце главата й и лекичко я натисна по врата с палци.

— Сякаш и аз бях там.

Той отново се прокле и хвана ледените й ръце. Трябваше да се досети, че записът можеше да й повлияе така. Отврати се от себе си. Бе мислил единствено за своята персона в желанието си максимално бързо да изгледа какво точно се бе случило.

— Знам, извинявай.

— Беше ужасно. — Каквито и съмнения да я бяха мъчили, по време на записа всички те се бяха изпарили. Пръстите й конвулсивно стискаха неговите. Либи го погледна. — Ти си преживял нещо ужасно.

— Не. — Кал нежно я галеше по главата. — Не съвсем. — Също толкова нежно той я и целуна. Либи прие успокоителната му ласка и лекичко го докосна по лицето.

— Какво ще правиш сега?

— Ще намеря начин да открия обратния път.

Внезапна, остра болка прониза тялото й. Разбира се, че Кал не можеше да остане. Внимателно върна ръцете си в скута.

— Подготовката ще ми отнеме известно време. — Той се изправи и огледа кабината. — Ще се наложи да поправя някои неща по корпуса на кораба, а също и да направя някои изчисления.

— Ще се радвам, ако мога да ти помогна. — Тя махна безпомощно с ръка. — Не знам как, но ако мога…

— Ще ми бъде приятно, ако останеш с мен, докато работя. Знам, че и теб те чака много работа, ала ако можеш да я отложиш с няколко часа, какво ще кажеш?

— Разбира се. — Либи се опита да се усмихне. — Не получавам често покани да прекарвам времето си в космически кораби. — Но сега не можеше да остане повече до него. Рискуваше да я погледне отблизо и да разбере какво бе открила току-що — заминаването му щеше да разбие сърцето й. — Може ли да разгледам кораба?

— Навсякъде, където си пожелаеш. — Тя все още беше бледа, ала гласът й звучеше по-добре. Вероятно също като него имаше нужда да остане известно време насаме. — Ще задам някои изчисления на компютъра.

Либи го остави да си върши работата и се отправи на обиколка из кораба, като се опитваше да не се стряска, когато вратите се отваряха автоматично, щом се приближеше до тях. Най-напред попадна в помещение, което наподобяваше малка всекидневна. В него имаше няколко вградени в стените фотьойли с разхвърляни небрежно оранжеви възглавници. Между тях, занитена за пода, стърчеше масата. Върху нея бяха разпилени някакви информационни листовки — нещо като бъдещата версия на „Ръководство за ползване на уреда“, помисли си тя, усмихвайки се нервно, след като разгледа една от тях.

Либи, ти си разумна жена, помисли си тя, докато крачеше из стаята. Разумна жена, която приема само нещата, които не може да се отрекат. Но…

Никакво „но“. В крайна сметка нали беше човек на науката. Учен, който се занимаваше с изследването на човешката природа. Е, за момента щеше да й се наложи да насочи вниманието си вместо към хората от миналото, към хората от бъдещето.

Цял час Либи броди из кораба от стая в стая. Наблюдаваше и поглъщаше дори най-дребните детайли. Прецени, че тясната разхвърляна стая, в която се намираше, трябва да бе кухнята. В нея нямаше печка, а нещо вградено в стената, което наподобяваше на огромна микровълнова печка. Друго странно съоръжение, на вид като хладилник, съхраняваше няколко бутилки. Етикетите в синьо, бяло и червено носеха името на известна марка американска бира.

Човечеството явно не се бе променило чак толкова. Тя избра познатата бутилка и отвъртя капачката й. Първоначално внимателно отпи малка глътка. Невероятно, мислеше си и отпи втора глътка. Със същия успех можеше да отвори въпросната бутилка и от собствения си хладилник. Взе шишето и успокоителния му аромат със себе си и продължи обхода.

Озова се в нещо като огромна ниша. В нея нямаше нищо друго, освен купчина кашони в единия ъгъл.

Беше й споменал, че се връща от рутинно пътуване за доставки. Връщал се бе от Марс. Стомахът й се сви и Либи отпи отново от бутилката.

Значи човечеството беше завладяло Марс. Дори и в двадесетия век учените вече правеха планове за подобни начинания. Трябваше да го попита кога бе била създадена първата колония там и по какъв начин бяха подбрали първите заселници. Леко разтърка слепоочията си. Вероятно до ден-два щеше да свикне с мисълта и вече нямаше да й изглежда толкова невероятно. Тогава щеше отново да мисли логично и да бъде в състояние да задава подходящи въпроси.

Продължи обиколката си. В кораба имаше второ ниво, където изглежда се намираха спалните помещения. Това трябва да са каюти, поправи се тя. На корабите спалните каюти.

Обзавеждането там бе изключително в аеродинамични форми и повечето легла стърчаха направо от стените. Биеха на очи гладките форми на пластмасата и ярките цветове.

Случайно се натъкна на спалнята на Кал. Не й се щеше да си признае, че търсеше именно неговата. Единствената разлика между нея и другите беше, че тя беше разхвърляна. В единият ъгъл бе захвърлен гащеризон, подобен на този, с който бе облечен в нощта, когато го намери. Леглото не бе оправено. На стената имаше закачена триизмерна снимка, на която Кал бе заобиколен от група хора.

Къщата зад гърба му бе на няколко етажа и почти изцяло стъклена. Отвсякъде стърчаха бели тераси, а по зелената ливада растяха няколко високи кичести дървета.

Това сигурно беше неговият дом, заключи Либи. А хората около него — семейството му. Жената бе висока и стройна и прекалено млада, за да е майка му. Можеше да е сестра му. Тя се засмя, но после си спомни, че той й бе споменал за съществуването само на един брат.

Всички хора от снимката се усмихваха. Кал бе прегърнал през рамо един от мъжете. Двамата достатъчно си приличаха и по височина, и по телосложения, а още повече по чертите на лицата си, за да заключи Либи, че това вероятно бе брат му. Очите му бяха зелени и макар и на снимка, погледът му пронизваше. Не си поплюва, помисли си тя и прехвърли вниманието си върху третия мъж.

Той нямаше толкова привлекателен вид. Лицето му не бе така красиво и пленително, но в погледа му се четеше доброта.

Уловен бе в някакъв миг от живота си. Точно това бяха снимките — улавяха мигове във времето. Точно както сега Кал бе уловен от друго време. Либи вдигна ръка, за да погали мъжа на снимката, но изведнъж се спря.

Важното бе да не забравя, че той бе тук, докато не намери начин да си тръгне. Кал си имаше друг живот в друг свят. Чувствата й към него бяха невъзможни. Точно толкова невъзможни, замисли се тя и допря студеното шише до лицето си, колкото бе фактът, че в момента се намираше в кораб, създаден да пътува из космоса.

Либи усети внезапна умора и седна на леглото. Цялата тази история беше налудничава. А най-ненормалното от всичко бе, че тя се влюби за пръв път в живота си. И мъжът, когото обичаше, скоро щеше да бъде далеч извън нейния обсег. Либи въздъхна и се изтегна върху хладните, гладки чаршафи. Може би най-накрая всичко щеше да се окаже сън.

Час по-късно той я откри там да спи, свита в леглото му. Спеше, както когато я видя за пръв път в нейната къща. Гледката го накара да изпита странно, непривично чувство.

Беше прекрасна, ала вече не само красотата й го привличаше. В нея имаше нещо мило, съчетание от състрадание и стеснителност. У нея имаше сила и страст. И невинност — невероятна, пленителна невинност. Искаше му се да отиде при нея, да я събуди и да прави любов с нея по най-милия и най-нежен начин, на който беше способен.

Но тя не бе за него. Щеше му се да бъде като в приказките. Сънят й да продължи стотици години — поне още около двеста и петдесет и тогава да я събуди и да покори сърцето й.

Ала той не бе принц. Беше обикновен човек, поставен в необикновени обстоятелства.

Приближи се до леглото и понечи да я завие с одеялото. Либи се обърна и изстена. Неспособен да устои на предизвикателството, Кал се наведе и я погали по бузата. Тя се събуди.

— Кал, сънувах невероятен сън! — Тогава окончателно се разбуди и се втренчи в каютата. — Значи не е било сън.

— Не, не е. — Той седна до нея. Въпреки че постоянно се укоряваше за помислите си, не можа да отрече удоволствието, което му достави да сподели с нея леглото, макар и само като приятел. — Как се чувстваш?

— Все още доста объркана. — Либи приглади с пръсти косата си назад, за да я махне от лицето си, но после изведнъж я пусна обратно. — Извинявай Кал, май бях заспала. Вероятно мозъкът ми е имал нужда да се изключи за малко.

— Наистина, всичко, което се случи, е малко повече, отколкото човек би могъл да понесе наведнъж. Либи?

— Да. — Тя оглеждаше каютата, като се опитваше да смели цялата информация, погълната, преди да заспи.

— Извинявай, трябва да го направя. — Той страстно я целуна. Все още бе топла и отпусната от съня. Не можеше да й обясни колко силно жадуваше да се докосне до нея. Инстинктивно Либи понечи да го докосне по рамото. Ала така си и остана.

Наложи му се да събере цялата си воля, за да устои да не я докосне отново. Нарастващата страст го разяждаше отвътре, но Кал успя да я овладее.

— Излъгах те — измърмори той, а погледът му продължаваше да докосва устните и. — Изобщо не съжалявам за това, което току-що направих. — Кал стана от леглото. Тя също се изправи и всячески се стараеше да успокои треперещите ся пръсти и да не чопли повече подгъва на пуловера си.

— Това твоето семейство ли е?

— Да. — Той се взираше в снимката и му се искаше животът му сега да е тъй лесен, колкото по времето, когато бе направена фотографията. — Това са брат ми Джейкъб и родителите ми.

Без съмнение в гласа му се усещаше обич и преданост. Трогната от чувствата му. Либи го погали по ръката.

— Това ли е Джейкъб? — попита го тя и посочи мъжа от едната му страна. — Но те изглеждат прекалено млади, за да бъдат твои родители.

— Не е толкова трудно да изглеждаш млад. Така де, след време няма да бъде толкова сложно.

— А това къщата, в която живеете ли е?

— Аз съм израснал в този дом. Намира се на около двадесет километра извън града.

— Не се тревожи, ще успееш да се върнеш при тях. — Либи едва сподави собствените си чувства. Любовта, без значение колко внезапно се бе появила и колко дълбоко я бе разтърсила, беше безкористна. — Сега си помисли за историята, която ще им разкажеш.

— Ако си спомня изобщо нещо.

— Не би могъл да забравиш всичко. — Вероятността всичко случило се да бъде изтрито от паметта му я прободе болезнено. Не можеше да понесе мисълта, че би могъл да я забрави, че един ден и собствените й спомени нямаше да съществуват повече. — Ще ти напиша всичко, за да го прочетеш някога.

Кал се отърси от черногледото си настроение и се обърна към нея.

— Ще съм ти много благодарен, ако го направиш. Ще ми позволиш ли да се върна с теб?

Искрица надежда се прокрадна у нея.

— Да се върнеш?

— Да, в твоята къща. Засега свърших всичко, което може да се направи в момента. Чак утре ще мога да започна ремонта на кораба. Надявах се, че ще ми позволиш да остана при теб, докато не приключа с поправката.

— Разбира се. — Бе глупаво и егоистично от нейна страна да се надява, че той ще остане при нея по-дълго, отколкото му беше необходимо. Тя се закичи с престорено весела усмивка и така двамата излязоха от неговата спалня. — Трябва да ти задам толкова много въпроси, че дори не знам откъде да започна.

На връщане в колата Либи все още не беше започнала с въпросите. Кал изглеждаше отнесен и в лошо настроение, а нейното собствено съзнание бе претрупано с впечатления и противоречия. Реши, че ще бъде най-добре да се държат така, сякаш нищо особено не се бе случило. Именно това доведе до внезапния й въпрос.

— Какво ще кажеш да отидем в града да хапнем нещо?

— Какво?

— Опитвам се да ти върна доброто настроение. Хорнблоуър. Искаш ли да отидем до града? Не си видял нищо от този свят. Ако на мен ми се случеше изведнъж да попадна в 1700 година, щях да искам да ходя на най-различни места, да разглеждам, да наблюдавам хората. Хайде. Ще отнеме не повече от няколко часа. Какво ще кажеш?

Тъгата изчезна от погледа му и той се усмихна.

— Може ли аз да карам?

— Ала не и с риск за живота си. — Тя се засмя и отметна косата си назад. — Трябва само да минем през къщи, за да си взема чантата.

Отне им малко повече от половин час, докато изпълзят с джипа по калните коловози до магистралата. Когато излязоха на големия път. Кал видя онези коли, които винаги го бяха впечатлявали по старите филми. Те шумно минаваха покрай тях. Той поклати глава, след като Либи яростно се впусна в надпревара за позиция на пътя.

— Бих могъл да те науча да караш реактивен кабриолет за около час.

Вятърът галеше приятно кожата на лицето й. Оставаше им днешният ден да прекарат заедно и най-много още ден-два. Тя нямаше намерение да пропилее и един миг от безценното време.

— Това комплимент ли е?

— Да. Вие все още използвате, как се казваше. Бензин, нали?

— Точно така.

— Удивително.

— Самодоволството и надменността много ти подхождат, особено като се има предвид, че дори не можа да запалиш колата ми.

— Щях да намеря начин. — Кал се пресегна и докосна летящите й кичури. — Ако си бях у дома, щяхме да отлетим за обяд до Париж. Била ли си някога там?

— Не — Либи се опитваше да не мисли за романтиката в предложението му. — Е, сега ще се наложи да се задоволим с пица в Орегон.

— Звучи ми великолепно. Знаеш ли кое му е най-странното на небето. Там просто няма нищо. — Покрай тях премина открита кола, от която се чуваше до дупка надута музика. — Какво беше това?

— Кола.

— За колата бих поспорил, но какъв беше този шум?

— Музика. Хардрок. — Тя се пресегна да пусне радиото на джипа. — Е, това не е толкова хард, но все пак е рок.

— Става. — Той се наслаждаваше на музиката и наблюдаваше сградите, покрай които минаваха. Спретнати еднофамилни къщи, сбити жилищни комплекси и огромен едноетажен търговски център. Колко повече навлизаха в града, толкова движението ставаше по-натоварено. Правеха му впечатление правилните правоъгълни форми на жилищните сгради и офис центровете. Цареше безпорядък и в неговите очи всичко изглеждаше някак равно, почти хоризонтално, но сравнението му се стори странно. И тук живееха хора и животът продължаваше.

Тя направи завой и се спусна към центъра на града.

— Има един приятен ресторант. Типична италианска пицария. С червени карирани покривки, свещи в бутилки и ръчно приготвени пици.

Кал унесено поклати глава. По тротоарите ходеха най-различни хора — млади, стари, красиви, всякакви. Колите издаваха силни звуци от двигателите си, а някои дори и бибиткаха. Въздухът тук бе по-топъл от планината и значително по-мръсен, явно от газовете, които изпускаха ауспусите. За него това бе като оживяла картина от стар роман.

Либи паркира върху чакълест паркинг до ниска тумбеста бяло-зелена сграда. Неоновият надпис върху предния прозорец гласеше „Рокис“.

— Е, това не е Париж, но все пак…

— Идеално е — измърмори той, ала продължи да се оглежда и да зяпа наоколо.

— Сигурно се чувстваш така, сякаш си минал през далекоглед.

— Мм. — Спомни си някаква книга, която бе чел като тийнейджър. — Нещо такова. По-скоро като роман на Уелс.

— Приятно е човек да разбере, че литературата се е съхранила през вековете. Гладен ли си?

— Родил съм се гладен. — За пореден път Кал се опитваше да надвие мрачното си настроение. Тя правеше горе-долу успешно същите опити, така че очевидно и той трябваше да го превъзмогне.

Ресторантът бе празен и тънеше в сумрак. Във въздуха се носеха всевъзможни аромати на подправки. В ъгъла имаше джубокс, от който се носеше един от 40-те най-добри хитове за момента. Имаше табелка, която приканваше гостите на ресторанта да се настаняват сами. Либи го поведе към ъгловото сепаре.

— Пицата тук наистина е хубава. Ял ли си преди такова нещо?

Кал заби пръст във втвърдения восък около гърлото на бутилката при основата на свещта.

— Някои неща надживяват своето време. Пицата е едно от тях.

Сервитьорката дойде до тяхната маса. Униформата й завършваше с престилка, на чиито нагръдник се мъдреше името на пицарията „Рокис“, подчертано с няколко пръски доматен сос. Тя сложи две книжни салфетки до подложките за хранене, щампирани с картата на Италия.

— Една голяма пица — поръча Либи, като имаше предвид глада на Кал. — Допълнително чушки и сирене. Искаш ли бира?

— Да. — Той откъсна ъгълчето на салфетката и започна да го върти на топче между палеца и показалеца си.

— Една бира и една диетична кока-кола.

— Защо всички тук пазят диети? — попита Кал, преди сервитьорката да се отдалечи достатъчно, за да не чуе въпроса му. — Почти всички реклами се занимават с намаляването на телесното тегло, утоляването на жаждата с диетични напитки и воденето на екологичен живот.

Либи не обърна внимание на учудения поглед през рамо, с който сервитьорката я удостои, отдалечавайки се.

— В наше време обществото е вманиачено на тема здраве, хранене и физика. Ние броим калориите, добавяме си желязо в храната и наблягаме на киселото мляко. И на пицата, разбира се — допълни тя с усмивка. — Рекламите отразяват настоящите тенденции.

— Аз одобрявам твоята физика.

Либи прочисти гърлото си.

— Благодаря ти.

— И лицето ти — добави той усмихнато. — И начина, по който звучи гласът ти, когато си смутена.

Тя звучно въздъхна.

— Защо не послушаш малко музика?

— Музиката отдавна спря.

— Можем да си пуснем още.

— На какво?

— На джубокса. — Почувства се приятно, стана от стола и му подаде ръка. — Ела, можеш сам да си избереш песен.

Кал застана до шарената машина и се вгледа в заглавията на песните.

— Тази — реши той. — И тази, и онази. Как се пуска това чудо?

— Най-напред трябва да сменим дребни.

— О, стига толкова смени. Достатъчно ми беше.

— Не ме разбираш, Кал. Трябва да сменим дребни пари. Монети. — Либи зарови из чантата си. — В двадесет и трети век не използвате ли монетите като разменна единица?

— Не. — Той пое металната дребна паричка от ръката й и я заразглежда. — Но съм чувал за тях.

— В днешно време тези пари се използват, и то често с презрение. — Тя я взе от ръката му и заедно с още две други монети я пусна в цепнатината. — Еклектичен избор, Хорнблоуър. — Наоколо се разнесе бавна романтична музика.

— Какво е това?

— Розата. Балада — обикновена песен, дори и за днешно време, предполагам.

— Искаш ли да танцуваме?

— Да. Не ми се случва често, но… — Той я придърпа към себе си и заглуши думите й.

— Кал…

— Шшт. — Той сведе глава над косата й. — Искам да чуя текста. — Те затанцуваха, като се полюшкваха в такт с музиката, разнасяща се от тонколоните. Майката на съседната маса с двете боричкащи се деца се подпря с лакът на масата и ги загледа с наслада и известна завист. През стъкления прозорец към кухнята се виждаше мъж с гъсти мустаци, който месеше тестото за пиците. — Тъжна е.

— Не. — Либи можеше да заспи като нищо, сгушила глава на рамото му, поклащайки се леко в техния вътрешен общ ритъм. — Разказва се как любовта може да оцелее.

Думите отлетяха. Очите й бяха все още затворени, ръцете й обвити около него, когато следващата песен изгърмя със страшен писък и бесни барабанни удари.

— Ами тази?

— Разказва как да останеш завинаги млад. — Засрамена, тя се отдръпна от него. Още повече, че видя вперените — погледи на останалите посетители. — Трябва да седнем.

— Искам да потанцуваме още малко.

— Някой друг път. Хората обикновено не танцуват в пицариите.

— Добре. — Кал примирено се запъти през заведението към тяхната маса. Питиетата им ги очакваха вече. Също както Либи, когато опита аромата на виното в каютата му на кораба, той се почувства изключително добре, като усети познатия вкус на американската бира. — Също като у дома.

— Извинявай, че не ти повярвах още в началото.

— Мила, аз самият не си повярвах първоначално. — Без никакво затруднение Кал съвсем непринудено се пресегна през масата и я хвана за ръката. — Кажи ми, какво правят хората в днешно време, когато излязат за първи път на среща?

— Ами… Те… — С палец той нежно разтриваше ставите на пръстите й, от което пулсът й се ускори. — Ходят на кино или на ресторант.

— Искам пак да те целуна.

Погледът й притъмня.

— Не мисля, че това е…

— Нямаш ли желание да те целуна?

— Ако тя не иска — В този момент се беше появила сервитьорката, която стовари пиците им на масата. — Смяната ми свършва в пет.

Кал се засмя и придърпа едно парче пица към картонената си чиния.

— Я, каква отзивчива жена, ала да ти кажа право, теб те предпочитам.

— Страхотно — Либи отхапа едно парче. — Винаги ли си такъв язвителен?

— В повечето случаи, да. Но аз наистина те харесвам много. — Той изчака малко. — Сега се очаква да ми кажеш, че и ти ме харесваш.

Тя отхапа за пореден път и започна старателно да дъвче.

— Мисля по въпроса. — Взе салфетка и си обърса устата. — Измежду всички мъже от двадесет и третия век, които съм срещала, ти си най-хубавият.

— Така. А сега ще ме заведеш ли на кино?

— Мисля, че ще се справя.

— Като на първа среща ли? — Кал отново взе ръката й в своята.

— Не. — Либи внимателно я издърпа. — По-скоро като научен експеримент. Ще го сметнем като част от твоята образователна програма.

Сега усмивката отново се появи на лицето му. Бавно, без затруднения и несъмнено със застрашителни нотки.

— Въпреки това, тази вечер ще те целуна още веднъж за лека нощ.

Когато се върнаха в къщата, вече тъмнееше навън. Либи беше преуморена. Тя отвори вратата и гневно хвърли чантата си на дивана.

— Не съм ти правил никакви сцени — настояваше Кал.

— Не знам там, откъдето идваш, как му викат на това, да те накарат да си тръгнеш по средата на прожекцията, ала тук на подобно поведение му викаме правене на сцена.

— Аз само се изразих леко критично по отношение на филма. Никога ли не си чувала за свободата на словото?

— Хорнблоуър — Либи се спря, вдигна предупредително ръка и пое към шкафа с брендито. — Да изразиш на висок глас на мнение по време на прожекция, че филмът не представлява нищо повече от някаква космическа боза, със сигурност не означава да се придържаш към хартата за правата на човека. На такова поведение му казват неприлично.

Той сви рамене и се друсна на дивана, като сложи краката си на малката масичка.

— Е, хайде де, Либи. Що за тъпотия беше цялата тази история за извънземните галактически чудовища, които нападат Земята. Имам братовчед в Галактиката. И той изобщо няма такива всмукателни вендузи по лицето си.

— Трябваше да се сетя да не те водя на научнофантастичен филм. — Тя отпи от брендито. След което, като прецени, че грешката бе толкова нейна, колкото и негова, наля още една чаша. — Това е фикция, Хорнблоуър. Фантазия, измислица.

— Гадно беше.

— Добре де. — Подаде му чашата. — Но в салона имаше хора, които си бяха платили, за да гледат филма на спокойствие.

— Какво ще кажеш за онези същества, които изсмукваха водата от човешките организми? Ами после онази глупост с космическите измамници, които бродят из Галактиката и стрелят с някакви си лазерни оръжия? Имаш ли изобщо представа как са населени тези пространства?

— Не, нямам. Ще ти кажа как ще постъпим. Следващият път ще те заведа да гледаш уестърн. Подсети ме също така и да не ти позволявам да гледаш по телевизията „Междузвездни войни“.

— „Междузвездни войни“ е класика — отвърна той и я накара искрено да се разсмее.

— Няма значение. Знаеш ли, вече съм ужасно изтощена. Цяла сутрин прекарах в истински космически кораб, а след това ходих на кино и така и не можех да видя нищо от филма. Умът ми не го побира всичко това.

— По-нататък ще ти се изясни. — Кал чукна с чашата си нейната и я прегърна през рамото. В стаята беше уютно. Уютът съчетаваше приглушената светлина с топлината от брендито и уханието на жената до него. Неговата жена, макар и само за малко. — Тук ми харесва доста повече, отколкото в киното. Разкажи ми за Либърти Стоун.

— Няма много за разказване.

— Разкажи ми, за да мога да го отнеса със себе си, когато си тръгна.

— Родена съм тук, както вече ти споменах.

— На леглото, на което сега спя аз.

— Точно така. — Либи отпи още една глътка и се зачуди дали я сгря брендито, или представата как той си ляга на старото легло. — Майка ми изработваше тъкани. Правеше одеяла, гоблени и черги. Продаваше ги чрез обяви в местния вестник, докато баща ми се занимаваше със своите билки, които отглеждаше в двора ни.

— Бедни ли са били?

— Не, те просто бяха типичните деца на шейсетте години.

— Това не го разбрах.

— Трудно е за обяснение. Искаха да бъдат по-близо до природата, по-близо един до друг. Това бе собственият им дял от бунта срещу властта на материалното, срещу световното насилие, срещу обществените порядки на своето време. Така че, тогава нашето семейство живееше тук, а майка ми продаваше нещата си в околните градове. Един ден се появи някакъв търговец на произведения на изкуствата, който бе дошъл по нашите земи на почивка със семейството си. — Тя се усмихна на чашата си. — Останалото, както се казва, е само една история.

— Керълайн Стоун — каза внезапно Кал.

— Да, защо?

Той се засмя, на един дъх пресуши чашата си и се пресегна с плавно движение към бутилката.

— Творбите на майка ти са в музеите на изкуството. — Кал се извърна и хвана крайчеца на одеялото, хвърлено зад гърба му. — Виждал съм го в „Смитсониън.“ — И докато го гледаше със зяпнала уста, той й наля още коняк в чашата.

— Тук нещата стават от странни по-странни. — Либи продължи да пие и се остави на алкохола да поддържа чувството й за нереалност. — Ала не това е важното. Ти си този, за когото трябва да говорим сега, за да мога да те разбера. Всички тези въпроси. — Не я свърташе на едно място. Хвана чашата с две ръце, изправи се и закрачи из стаята. — В главата ми изплуват възможно най-причудливи въпроси. Спомням си, че когато те намерих, говореше нещо за Филаделфия. После спомена и Париж. Имаш ли представа каква означават тези понятия?

— Какво?

— Значи сме оцелели през вековете. — Тя вдигна чашата за наздравица и безцеремонно я пресуши до дъното. — Значи и в бъдещето тези градове продължават да съществуват. Значи, независимо че сме били на косъм да унищожим всичко, все пак сме оцелели. В бъдещето също има Филаделфия, Хорнблоуър и това е най-прекрасното нещо, което мога да си представя. — Радостна, Либи се завъртя в кръг. — През всичките тези години съм изучавала миналото. Опитвала съм се да вникна в човешката същност, а сега изведнъж получавам и сведения за бъдещето. Не знам как да ти благодаря за това.

Достатъчно бе само да я погледне, и стомахът му се сви на топка. Страните й поруменяха от вълнение. Тялото й бе стройно и крехко и невероятно грациозно при движенията, които правеше. Желанието му да я притежава вече не бе необходимост, беше се превърнало във фиксидея.

Той си пое дълбоко дъх.

— Радвам се, че съм успял да ти помогна.

— Искам да знам всичко. Абсолютно всичко. Как живеят хората, какви чувства изпитват. Как се събират, как се обичат, как се женят. На какви игри си играят децата им… — Тя се приведе, за да си сипе още малко коняк. — Дали все още най-добро го занимание по време на бейзболен мач е яденето на хотдог. И тогава ли понеделниците са най-тежките дни от седмицата.

— Трябва да ми направиш списък с въпросите си — отвърна й Кал. Искаше Либи да продължи да говори, да се движи, да се смее. Да я наблюдава така, кипяща от енергия, весела и въодушевена, бе не по-малко възбуждащо, отколкото ако я беше прегърнал в обятията си. — Това, на което не успея да ти отговоря, компютърът ще може.

— Списък. Разбира се. В тях особено ме бива. — Очите й светнаха, докато му се усмихваше. — Знам, че трябва да те питам най-различни жизненоважни неща. Като ядреното разоръжаване, световния мир, открито ли е лекарство против рака, както и какво е станало с глобалното затопляне. Но искам да науча всичко до най-малките подробности. — Тя нетърпеливо отметна назад падналия кичур върху лицето си. Думите едва успяваха да насмогнат с бързо течащата й мисъл. — Всеки миг в главата ми изникват нови въпроси. Хората все още ли си правят неделни пикници? Човечеството победи ли световния глад и има ли още бездомници? Всички ли мъже от твоето време целуват жените, както ти го правиш?

Чашата спря наполовина пред устата му. Много бавно и изключително внимателно той я остави.

— На последния ти въпрос ще ми е доста трудно да отговоря, защото съм опитвал само с жени.

— Изобщо не знам как ми хрумна подобно нещо. — После също остави своята чаша на масата и избърса влажните си длани в крачолите на панталоните си. — Май се държа доста странно.

— Моля?

— Чувствам се напрегната. Всъщност съм най-вече объркана. — Либи прокара пръсти през косата си. — Господи, Кейлъб ти ме объркваш. Още от преди… Преди всичко това да се случи.

— Либи, та ние едва започнахме.

Тя го зяпна. Кал не се помръдна, ала Либи усещаше напрежението у него.

— Странно — тихичко прошепна тя. — Никога не съм била причина за нечие объркване. И нищо не е така, как то си го представях, че ще бъде с теб. Явно ме е страх, защото всеки път, когато се приближиш до мен, ми се иска за побягна. — Либи затвори очи. — Това е лъжа. Преди време ме попита дали се страхувам от теб и аз ти отговорих, че не ме е страх. И това беше лъжа. Страхувам се. Страхувам се от теб, от себе си и най-вече от мисълта, че може би никога няма да почувствам с друг мъж това, което усещам с теб. — Тя се изправи и закрачи из стаята. Хвана една възглавница и я запрати нанякъде. После взе да мести напред-назад настолната лампа. — Ще ми се да знаех как да постъпя, какво да кажа. Нямам никакъв опит в тези неща. И, по дяволите, искам да ме целунеш отново, за да престане е този монолог.

Той усети как всяка частица от тялото му се опъна до скъсване.

— Либи, знаеш, че те желая. Не съм го пазил в тайна. Но при създадените обстоятелства… При факта, че след няколко дни няма да ме има повече тук…

— Именно заради това. — Прииска й се да се разплаче. — Ти ще си заминеш. Не искам да се чудя цял живот какво ли би било усещането. Искам да го знам. Чувствам се… За Бога, дори не знам как се чувствам. Единственото, в което съм убедена, е, че искам тази вечер да се любиш с мен. — Тя замръзна на мястото си. Поразена от собствените си думи, които кънтяха в ушите й, и от факта, че това бе най-истинското нещо, което бе казала през целия си съзнателен живот. Тогава внезапно напрежението изчезна. Вцепенението също. Либи бе абсолютно спокойна и уверена в думите си. — Кейлъб, искам тази нощ да бъда с теб.

Той се изправи. Ръцете в джобовете му бяха свити в юмруци.

— Само допреди няколко дни това щеше да бъде толкова лесно. Нещата се промениха, Либи. Сега ме е грижа за теб.

— Значи, след като те е грижа за мен, не можеш да бъдеш с мен, така ли?

— Искам те толкова силно, че дори съм способен да предусетя чувството. — Тогава погледът му срещна нейния и тя осъзна, че той говореше истината. — Както знам също, че тази вечер ти пи повече, отколкото трябваше, и че днешният ден ти дойде в повечко. — Кал не смееше да я докосне, ала гласът му звучеше като милувка. — Има определени правила, Либи.

Тя направи най-важната стъпка в живота си, като се приближи към него и протегна ръце.

— Наруши ги!