Сексуалният живот на Катрин М.

Може би си струва да се изследват причините, поради които някои видни специалисти по история на изкуството с течение на годините започват да отделят все по-голямо внимание на архитектурата (мисля си в случая за Андре Шастел и за Джулио Карло Арган). Как става така, че от анализа на изобразените чрез живописта пространства вниманието им се пренасочва към устройството на реално съществуващото пространство? Самата аз като изкуствовед може би щях да бъда по-склонна да последвам примера им, ако не бях открила в модерното и в съвременното изкуство произведения на живописта, за които може да се каже, че са на границата между въображаемото и обитаваното от нас пространство, независимо дали става дума за огромните и категорични цветни пространства на Барнет Нюман (Нюман, който казва: „Изявявам пространството“), за лъчистото синьо на Ив Клайн, който се самоопределя като „художник на пространството“, или за топологичните повърхности и предмети, които Ален Жаке изобразява, обърнати към парадоксални бездни. Характерното за тези произведения е не това, че те отварят пред нас необятното пространство, а че го отварят и затварят посвоему: Нюман — чрез затварящи се ципове, Клайн — чрез смазване на антропометрично изобразените тела, Жаке — чрез спояване на пръстена на Мьобиус. Ако човек веднъж попадне в подобно пространство, той се чувства като вдишан от бял дроб с неизмерими размери.

Вратите на Париж

Паркингът до Порт Сен Клу се допира до околовръстния път, от който го отделя само ниска решетеста ограда. Бях с обувки на бос крак, а преди да сляза от колата, свалих и шлифера си, чиято хладна подплата караше кожата ми да настръхва от студ. Най-напред, както вече казах, ме разпънаха до една перпендикулярна стена. Ерик гледаше как ме „приковават с пениси като пеперуда“. Двама от мъжете ме държаха за подмишниците и краката, а останалите се изреждаха пред слабините ми, до които беше сведено цялото ми същество. В условията на такова неустойчиво равновесие и толкова много участници, мъжете често чукат бързо и мощно. Усещах как грапавата повърхност на каменния зид се врязва в гърба и кръста ми. Въпреки че беше късно, по шосето все още минаваха коли. Бръмченето на моторите им се плъзгаше по нас и предизвикваше у мен такова вцепенение, в каквото изпадах всеки път, докато чаках самолет на някое летище. Докато тялото ми, освободено от силата на земното привличане, беше прегънато на две, аз се съсредоточавах в себе си. От време на време долавях през полупритворените си клепачи как светлината на нечии фарове лизва лицето ми. Мъжете, които ме държаха, се отделиха от стената и усетих как ме повдигат нагоре две мощни бутала. Един от моите много живи фантазми, който отдавна подхранваше желанието ми, докато мастурбирам, а именно, че двама непознати ме завличат в някакво хале в мрачна сграда и ме обладават и от двете страни, като ме надяват едновременно — единият отпред, а другият отзад, сега придобиваше реално съдържание в тази матова атмосфера, в която родените от фантазията ми образи и реалността плавно се смесваха.

Излязох от унеса, ако мога така да се изразя, когато тялото ми си възвърна нормалната опора. Някой хвърли едно палто върху капака на една кола и ме положиха да легна отгоре. Това място, на което не е никак лесно тялото да се задържи, ми е добре познато; хлъзгах се постоянно надолу и нямаше за какво да се хвана. Не винаги можех да се прицеля добре, за да поема пенисите, които се опитваха да улучат отвора на лепкавия тунел. Бях се превърнала в невидима пресечна точка на театър от сенки, освен в миговете, когато случайни фарове хвърляха върху сцената своята пикливо жълта светлина. Тогава улавях с поглед странно разпиляната наоколо група, която оставяше у мен впечатлението, че тези, които вече се бяха изпразнили, не се интересуваха как ще се развият по-нататък събитията. Точно срещу мен се очертаваха контурите на някаква кола, много по-голяма от останалите, навярно камионетка, която мъжете бяха паркирали там в ролята на оскъден параван.

Пристигането ни на малкия стадион във Велизи-Вилакубле е един от най-забавните ми спомени. Пътувахме толкова дълго, а шофьорът на тайфата ни беше толкова тайнствен, когато ставаше дума за това къде отиваме, че когато пред очите ни се разкри широката поляна, оградена с дървета, ни наду смях. Нощта беше светла. Пък и когато се хвърлят толкова усилия, за да се намери някакво място, обикновено се избира кътче, което да не е много на открито и да е по-задушевно! На това отгоре всички си дадоха сметка, че ще трябва да се чукаме сред сенките на юношите, които идваха тук в сряда следобед да ритат футбол. На въпросите, които засипаха нашия водач, той отговори, че наистина познава мястото, именно защото е идвал често да тренира тук. Изглеждаше смутен, сякаш го бяха принудили да си признае отдавнашни фантазии. Кой ли не е мечтал да оскверни с вирнати във въздуха крака обичайните, непорочни места, които обикновено посещава? Групата се настани под наклона, по който се катереха стъпалата, защото за човешката природа е съвсем непривично да се съвокуплява с лице към хоризонта или към каквото и да е по-открито пространство. В крайна сметка човек се пази не толкова от погледите, които при нужда могат много по-сигурно, отколкото телата да се превърнат в стабилна преграда. Хората, които се любят на плажа лятно време под лунната светлина, мислено се пренасят в такава интимна обстановка, която ги кара да се абстрахират от огромното пространство около тях. Нашата група беше твърде многобройна и разнородна и поради самата си същност не можеше да предизвика усещане за интимност. Поемах в себе си пенисите им права, вкопчена в перилото на стълбите, със запретната над главата рокля и изпълнена с опасение, че ще трябва да зарежа всичко поради щипещия студ, въпреки който задните ми части бяха съвсем оголени. Така, силно наведена напред, аз се чувствам много удобно в тази поза. В периметъра около издадения ми назад задник цареше радостна възбуда, докато погледът ми безучастно блуждаеше над дъсчената обшивка на седалките към безлюдната морава.

Струва ми се, че по едно време все пак се оказах гола. Някой пусна някаква шега за съблекалнята, която ни беше на разположение — тъкмо случай да се възползваме. Тя се намираше зад будката на пазача и в предната ѝ част имаше широк плот, защото се използваше същевременно и за бар. С една дума, проснах се върху него заради двойното удоволствие да бъда опипвана и обръщана като стока, която избират. Краката ми непрекъснато мърдаха, вдишвах дълбоко влажния въздух. Покривът на будката беше удължен с навес, който засенчваше бара. Дървените стени бяха равни, чисти, върху тях не беше залепена дори една единствена обява, всичко беше прекомерно семпло също като онези театрални декори, които сценографите измислят и които са толкова далеч от реалността като някаква триизмерна скица. Настъпи време за последни ласки, за няколко лизвания по вулвата, която се намираше на удобна височина, и после, тъй като без никакво съмнение ни предстоеше дълъг път, колите побързаха да поемат обратно.

И ако голямата част от тези авантюри стават нощем, то е, защото през тези часове на денонощието обществените места, където могат да се съберат много хора и които могат да се използват като забавна театрална сцена за репертоар, за който всъщност не са предназначени, са много по-леснодостъпни, евентуално и не чак толкова охранявани или най-малкото охраната в тях се отнася с известна благосклонност към подобни прояви. Една приятелка на Ерик си спомняше вледеняващото, но възбуждащо усещане от прилепналата към задните ѝ части катарама на нечий колан след уговорката за подходящия начин на действие между двойката и група мотоциклетисти, кръжащи из Булонския лес. Освен всичко друго, хората смятат, че тъмнината ги пази. Според някои обаче, както и според мен, тя дава възможност същевременно до безкрайност да се разшири пространството, чиито граници очите не могат да доловят. Тогава стената, която дърветата образуват само на няколко метра по-напред, престава да бъде преграда. Всъщност пълен мрак не съществува въобще; във всеки случай хората обикновено предпочитат неясните очертания на полумрака. Що се отнася до мен, бих избрала абсолютния мрак заради онова завладяващо ме удоволствие, което ме кара да потъвам в завивката от човешка плът, слята в една обща маса. Но тъй като това е невъзможно, аз се възползвам от всяка внезапно бликнала светлина, защото нейната заслепяваща сила и невъзможността да се определи къде точно се намира източникът ѝ, пронизват меката като памук атмосфера, в която се размиват границите на телата. Или казано с други думи, не се притеснявам, че някой може тайно да ме гледа, защото и моето тяло е обгърнато в същата разпрашена светлина, както въздуха, както и всички останали тела, свързани едно с друго в общ континуум. Следователно не мога въобще да си представя, че е възможно да съществуват погледи извън него.

По време на една от разходките ни след вечеря по силата на инстинкта Брюно и аз се упътихме към покрайнините на Венсенската гора, към един насип с неясни очертания, чиято затревена площ, оградена като тротоар с бетонови бордюри, беше суха и с рядка растителност. Точно там имаше пейка. Първо започнахме само да се притискаме един към друг, без да се тревожим особено, че мястото е осветено от уличната лампа, а ивицата на гората е далеч. Сцената би могло да се оприличи и на кадър от следвоенен филм, в който камерата се изтегля назад и остават само персонажите, изолирани в кръг от светлина. Когато Брюно вдигна роклята ми нагоре и започна енергично да ме възбужда, дърветата останаха извън полезрението ни. Макар че не осъзнавахме достатъчно ясно евентуалното си неблагоразумие, все пак не разговаряхме и се стремяхме да скъсим разстоянието помежду си с бързи жестове, занимавайки се последователно един с друг. Докато пръстите му проникваха дълбоко между бедрата ми, аз стоях свита до него със сгънати в коленете и максимално разтворени крака, доколкото ми позволяваше положението на ръката му. Гърдите ми не бяха разголени. Когато дойде моят ред да се наведа към подутината в панталона му, той застана като вцепенен, без да помръдне, с глава, облегната на гърба на пейката, изпънат като дъска. Започнах старателно да го помпам, като полагах усилия да не променям ритъма, за да не предизвикам преждевременна реакция. Внезапно още една, втора светлина, насочена право към нас, пламна в далечината. За миг останахме стаени, без да можем да определим откъде идва този лъч, нито на какво разстояние се намира източникът му. Брюно беше свикнал отначало да се оставя да го смуча, изразявайки пълно безразличие, дори сякаш с нежелание, понякога прекъсваше това занимание, отново предизвикваше подновяването му без никакво предупреждение, като хващаше с ръка собствения си пенис, за да го вкара в устата ми, като че ли обладан от желанието да го натика на всяка цена там насила. Точно това направи и тогава — наведе изправената ми глава надолу, натискайки ме отзад по тила. Устните и ръката ми подновиха ритмичните движения. Не се случи нищо от това, което можеше да предвещава рязкото осветяване на нашите две слепени сенки. Светлината, която ме обливаше отстрани, беше толкова ярка, че ме заслепяваше въпреки здраво стиснатите ми клепачи. Свърших както трябва помпането почти в тишина, в която се долавяше само нашето дишане, с танцуващи под спуснатите ми клепачи позлатени и черни сенки. После се върнахме, и двамата малко объркани и заинтригувани, без обаче да коментираме. Дали се бяхме оказали в обсега на нечии фарове? Какво беше това — полицейска кола или някой зяпач? А може би внезапно се беше запалил дефектен прожектор? И досега нямам обяснение за тази толкова точно насочена светлина.

На открито

Ако някой каже за мен: „Тя се чука, както диша“, ще се съглася на драго сърце, още повече че този израз може да се разбира в конкретния му смисъл. Моите първи сексуални експерименти, както и множество други след това, се осъществиха при обстоятелства, които ме навеждат на мисълта, че кислородът ми въздейства като афродизиак. Усещам най-пълно голотата си, когато съм на открито, а не в някоя затворена стая. Ако околната температура, каквато и да е тя, може да се усети с късче от кожата, което обикновено няма пряк допир с нея, например с вдлъбнатината под слабините, тогава тялото престава да се съпротивлява на движението на въздуха и той свободно преминава през него, то става по-достъпно и по-възприемчиво. Когато обгръщащата целия свят атмосфера прилепва като хиляди пипала към повърхността на кожата ми, тогава, струва ми се, вулвата също вдишва и се разтваря нежно. Достатъчно е само лек ветрец да лъхне устието ѝ, за да стане усещането още по-интензивно: големите срамни устни ми се струват още по-големи и пълни до пръсване с напиращия в тях въздух. По-нататък ще се спра много по-подробно на ерогенните зони. Но искам още отсега да посоча, че дори едва доловимата ласка, която може да възбуди обикновено пренебрегвания проход, който свързва леката вдлъбнатина на ануса с върха на триъгълника, където се събират големите срамни устни, тази презирана бразда между аналния отвор и амбразурата на влагалището е едно от местата на тялото ми, които без съмнение ме правят най-покорна, и точно там въздухът, станал осезаем, ме опиянява много по-силно от разредената високопланинска атмосфера. Как обичам да разтворя крака и задник и да ги изложа на въздушното течение.

Общо взето сигурно има някаква обединяваща връзка между понятието придвижване в пространството, пътуване, и понятието сношение, защото в противен случай този толкова популярен израз „да се чукаме до седмото небе“ въобще нямаше да съществува. Наслагващите се представи за тераси, прелитащи крайпътни места, села в равнините и всичките онези пространства от рода на халета или паркинги, замислени единствено, за да бъдат пресичани (Марк Оже ги нарича безпространствени пространства), са все места, на които ми е хубаво да бъда отворена.

Когато за първи път пред множество погледи смъкнах всичките си дрехи, се намирах насред градина, оградена с най-обикновена телена мрежа. Вече разказах този епизод. Споменах и за още една градина с много интересно разположение — тя беше надвиснала над морето и гледаше към него. Градината се простираше пред къщата и въпреки че се намирахме в Южна Франция, не беше сенчеста. В най-предната ѝ част земята беше покрита с плоски камъни, които служеха за солариум. Ние непрекъснато се чукахме там дори и през най-голямата жега. Ако някой можеше да прелети над това място, щеше да остане крайно изненадан, както когато човек лети със самолет, от редуващите се една след друга контрастиращи гледки. Винаги е забавно да се наблюдават безкрайните върволици от коли в покрайнините на града, от който се измъкват, и отклонявайки очи от тях, с един-единствен поглед да се обхванат притихналите села. Тези две картини, които шосето съединява като груб шев, са контрастни и по съдържание — те изобразяват неща, които се противопоставят и взаимно се пренебрегват, стигайки почти до ненавист; бързите, притискащи се една до друга коли като притеглени с магнит, изразяват презрение към самотната кола, която бяга към някое село. Над Сен-Жан-Кап-Фера погледът би могъл да забележи малка група човешки същества, слети в едно встрани от голямата къща, сякаш изоставена по някаква тайнствена причина, макар че е съвсем близо до пътя, по който непрекъснато се разминават отиващите към носа и връщащите се обратно коли. Окото много трудно би могло да открие границата, която разделя и прави толкова безразлични едни към други тази група и върволицата от коли. Стената от сив камък, която огражда градината, е много ниска и хвърля оскъдна сянка, така че погледът трудно може да прецени, че пътят всъщност се намира на много метри под нея. През това лято се бях сдобила с две съмишленички: едната беше приятелката ми, лесбийка, а другата — едно от онези случайно срещнати при някое вечерно забавление момичета, и тъй като и двете ни се сториха симпатични, станаха част от групата ни за през цялата ваканция. Ние почти не стояхме във вилата, освен когато трябваше да спим и да си приготвим нещо за ядене, така че упоритото усърдие, с което непрекъснато се изтягахме на слънце в този край на градината, издаден напред като тераса, го превърна в любимо на всички място за срещи, което измести и салона, и най-удобното за тази цел кътче в къщата! Всеки ден пристигаха нови гости. В компанията на някои от тях, не на всички, разбира се, слънчевата баня или следобедният сън преминаваха в други занимания. Това беше типично лятно непринудено общуване, също както разходката с корабче. Жюдит, която предпочиташе жените, приемаше въпреки това всеки желаещ от двата пола, демонстрирайки неизменно добро настроение и едва забележима дистанцираност. Тя беше дебело момиче — от онези, които намират за хубави, защото, както се казва, са съвсем съразмерни, като пропорционално увеличени с пантограф по модела на някое изящно създание. Гърдите ѝ не бяха тежки, те имаха конусовидна форма и тъмните кръгове около зърната ѝ бяха точно в центъра им. Другото момиче, тъкмо обратното, имаше свлечени гърди над толкова тънка талия и ханш, че можеше да се обхванат с две ръце. Докато лежах по гръб с лице, надничащо изпод покриващото го отгоре рамо, гледах в контражур на фона на небето грацилните ѝ гърди и подмишечните ямки до тях, обзети от внезапно люлеещо се движение също като вълни, разбиващи се в брега. Мина ми мисълта, че долната част на тялото ѝ никога не би могла да поеме това, което се опитваше да натика там в горещата си пещ, яхайки един наш особено надарен приятел. Тя имаше ангелски характер и ние с лекота образувахме тройка с ненаситен апетит, без да вдигаме много шум. Веднъж една приятелка, която превъзхождаше всички ни с красивото си лице и която се чукаше със свито на две тяло, сякаш за да остави повече място на по-дребничкия от нея мъж, който старателно се трудеше над нея, пръсна перлената си огърлица под натиска на подутите от кръв вени на врата ѝ. Никога нищо не смущаваше начина, по който протичаха наситените с любов следобеди, чийто ритъм се влачеше още по-лениво през бръмченето на моторите, заглушавано от песента на щурците. Докато перлите звънтяха с едва доловим шум, удряйки се в настилката, а приятелката ми, примряла от удоволствие, стенеше като всяка друга, аз се изненадах от това отнасяне. Помислих си: „Нима може една жена да изпитва толкова препълващо я удоволствие, че тялото ѝ да стигне до такава видима външна промяна?“ Имах възможност да наблюдавам застиналата гримаса върху лицето на някои мъже, при други — маската на скованост и вглъбеност в мига, в който максимално напрегнатото им тяло при класическата поза, например, се извива като лък от кръста чак до тила и се отделя от тялото на партньорката със същото мощно оттласкване, както се отлепя носът на платноходката от морето. Много по-малко наблюдавах жените, защото обикновено нямаше огледало, а и никой не се сещаше да ми предложи, така че нямах дори бегла представа за собственото си тяло в тези моменти, макар че не съм лишена от известен нарцисизъм. Умеех да заемам подходящата поза, знаех и какво трябва да правя; извън това всичко останало се разтваряше в усещанията, които не свързвах с видими прояви. Тези усещания, ако мога да се изразя така, нямаха собствени очертания, особено смесвайки се с насладата от откритото пространство. В миговете, в които решавах да се дръпна встрани, сякаш се отделях от тялото на огромна стоножка, която мърдаше върху плажните дюшеци, и се изтягах, както си бях, върху стената на оградата. Светлината беше толкова ярка, че не можех да гледам небето. Когато обръщах глава на една страна, виждах пред себе си хоризонта, а на другата трябваше да затварям очи поради блясъка от отраженията по настилката от светъл камък.

С извит като дъга гръб, улесняващ достъпа до предното отверстие в тялото ми, за да може плътно да го тампонират частите на здраво застаналия зад мен мъж, докато погледът ми се рее над разкриващата се обширна панорама пред мен — страшно обичам точно такава ситуация. Тъй като Жак предпочиташе импровизирано чукане в селска среда, може да се каже, че такова не ми липсваше. В района, в който летувахме, много от пътищата завършваха като слепи улици в лозята. Стигнали до един виещ се високо горе и изоставен път, ние се запромъквахме внимателно заради бодливите къпини към стената от суха каменна зидария. Не смеех да събуя маратонките си и затова разтеглях крачолите на бикините си, за да не се изцапат, докато прекарвах краката си през тях. Бях с права рокля с копчета отпред, разкопчах я и Жак я заметна на гърба ми. С изпънати напред ръце и със свити на топка бикини в едната, равновесието ми беше съвсем неустойчиво, както стоях опряна на клатушкащите се камъни. В такива условия никога няма въведение — Жак навлиза в разтварящата се полека-лека вулва, стискайки много силно в юмруците си плътта под талията ми. Главата ми виси надолу и виждам в сумрачното пространство между прегънатото ми на две тяло увисналите надолу и полюшващи се гърди, ритмичното вълнообразно движение на стомаха и корема и по-нататък — в дъното на тесния проход — там, където прозира светлината, само късче от набръчканата кожа на тестисите му и от време на време — основата на члена му. Самото наблюдение на кратките, отмерени движения вкарване-изваждане покачва възбудата ми много повече от самото полиране.

Извивам още повече гръб и вдигам нагоре глава, за да имат опора слабините на Жак, които все по-бързо се блъскат в мен отзад. По склона на хълма, на чийто връх сме се настанили, храсталакът е пропъдил лозите. Когато ставам чувствителна чак до най-дълбокото в мен, притварям клепачи и виждам през миглите си как прозира отдясно селцето Латур-дьо-Франс. Все още съм в състояние да си кажа: „Ето го Латур-дьо-Франс“ и да се насладя още веднъж на живописните очертания на каменната зидария на оградите насред долината. Пейзажът се разширява. Усещам, че наближава мигът на върховната наслада (когато ще съм си получила своето, както се казва, независимо от силата на спазъма) и оставям Жак, чиито тласъци вече са по-нарядко, да навлезе в мен, докато изтръгне три-четири вълни на оргазъм, а същевременно духът ми се отдава на друго, препълващо го удоволствие — рее се свободен и се взира в очертанията на всеки хълм, отделяйки го от останалите, опиянява се от мастилено синята магия на планините на заден план. Толкова много обичам този постоянно променящ се пейзаж, чието очарование се разкрива постепенно, сякаш тежко падат напред един след друг огромни декори, и се чувствам изпълнена от щастие тук и сега, че същевременно съм обляна и препълнена със сперма, която блика там някъде вътре, дълбоко в корема ми.

В този край, който е запазил първичната си хубост, градчето Серет прилича на изискан благородник. Обикновено вечеряме в някой от неговите много добри ресторанти. Един следобед се случи да дойдем твърде рано и понеже не беше време да седнем веднага на масата, двамата с Жак решихме да се поразходим нагоре по песъчливия, широк четири-пет метра, път. Той се вие полека, повърхността му е нивелирана, така че не се наложи да свалям лакираните черни обувки с много високи токчета, които бях обула за случая. В късния следобед, почти на здрачаване, контрастът между белия път и високата тъмна растителност, която го обгражда от двете страни, става особено силен. Надолу към стръмнината през пролуките на дърветата прозират покривите с груби селски керемиди в дисонанс с представата, която човек придобива за града, когато се разхожда между достолепните фасади на сградите в стила на XVIII век, по широките булеварди, покрити като със сводест покрив от сянката на трийсетметрови платани. Сякаш равнината, подобно на огромен, тласкан от морето шлеп, е принудила града да се смали и да се сгуши в планината. Спираме се и застанали един зад друг, се забавляваме да търсим като на карта и други селища наоколо. Когато имаш работа с внимателни мъже, те най-напред здраво прегръщат раменете, притискайки те до гърдите си, и нежно гъделичкат с устни долната част на шията. Що се отнася до Жак, той винаги се докопва най-напред до задника. Тутакси му става ясно, че няма нищо друго под пепитената рокля без презрамки, много изискана и по последна мода, от която се измъквам само с едно движение, както змия сваля кожата си. Хлъзгайки се отзад, членът му полекичка докосва котето с търсещата си глава, без да се опитва да проникне вътре. Притискам гръб към него. Температурата на въздуха е идеална. Има някакво съответствие между простора около нас и движението на ръцете му, които галят бюста и корема ми. Освобождавам се все пак от ласките му, защото дори и когато инструментът му е вече много твърд, никога не го поемам вътре в себе си, без да отделя време, колкото за една бърза свирка. Най-сетне му предлагам дупето си. Здраво стъпила на токчетата, с леко прегънати в коленете крака, за да съм на височината на този красив хлъзгав наконечник, опирам длани с разперени пръсти върху напрегнатите мускули на бедрата. Колко хубаво ме чука той тази вечер с вкопчени в задника ми ръце, с които мачка, натиска, докато стоя наведена напред над равнината на Русийон, която бавно потъва в мрака! Ясно си спомням, че през тези минути, когато в един проблясък на съзнанието удоволствието изкристализира съвсем ясно, точно тогава си помислих, че ще трябва някой ден да опиша тази изпълваща ме екстремна радост, когато слепените едно с друго тела сякаш се извисяват нагоре. За да разберем как става това, трябва просто да си представим, както сме виждали по филмите, посветени на чудесата на природата, онези ускорени кадри, които показват как листчетата на розата поемат кислорода и полека се изправят.

Ние се подчиняваме на социалните закони, подложени сме на принудата на семейни ритуали — съобразяваме се с това, което е прието днес да се нарича „индустриална култура“, и тя се простира чак до интимната област на сексуалния живот, в която вмъкваме навици, въвеждаме правила, валидни само за двама души, създаваме в известен смисъл „култура на двойката“. За нас с Жак съвокуплението на открито беше част от тази култура. Случвало ми се е да отбелязвам върху картата на земното кълбо всички градове, в които съм била, забождайки върху тях карфици с цветни главички. По същия начин мога да маркирам с кръстче върху туристическите карти всички развалини, високи стръмни скали, завоите на някой път, китката дървета, към които, ако насочи бинокъл, някой случаен наблюдател би могъл да забележи трескавите движения на един миниатюрен силует с две глави. Може да го види рано сутрин на фона на острите скали на стръмно издигащата се планина с цвят на квасено мляко — аз, свита под прав ъгъл, както обикновено, хваната за тънкото стъбло на някое младо дърво с оскъдни листенца; или едва-що вдигнала шорти, как ни застига някакъв мъж, който пита в района ли летуваме и дали не сме се загубили. После ни задминава, а ние си мислим, че навярно е пазач, който, за да се избягнат евентуални кражби, има за задача да наблюдава постницата, към която всъщност и ние се катерим нагоре. Или може да види онази малка църква, цялата в развалини, но с все още запазени тук-там високи стени, издигащи се в средата на равно плато, и мрежата от ниски, образуващи квадрати стени, останали от рухналите стопански постройки, сред които човек изпитва желанието да броди като сред антични руини, унесен в мисли за онези, които са ги обитавали някога. Останките от кораба на църквата са огрени от ярко слънце, мястото на хора тъне в сянка, а каменният олтар с цвят на антрацит се е запазил в отлично състояние. Лягам там по гръб, но тялото ми е на твърде високо, за да бъде обладано. Докато Жак се привежда, за да разтвори големите срамни устни с няколко закачливи лизвания, аз гледам с широко отворени очи късчето небе, отрязано като с нож от горния край на потъмнелите стени, и ми се струва, че се намирам на дъното на кладенец. И този път свършваме прави в някакъв заслон, в който няма място за нищо друго, освен за телата ни, и за който нямаме представа за какво точно е бил използван. Площадка на старо стълбище? А може би ниша на изчезнала статуя?

Спомням си други руини, друга равна земя, върху която е разположена огромна укрепена ферма с пристройки, и равнината на платото, което тя все още сякаш брани, увиснала над стръмния склон. Тук искам да обърна внимание на още една особеност на нашата „култура на двойката“ — всеки втори или трети път сексуалното общуване помежду ни е като заключителна фраза на орган, след която следва серия от снимки. Този път фотосеансът е продължителен и труден. Бях донесла най-различни дрехи, някои много изящни, и се опасявах да не се закачат за някой храст или купчина камъни. Обхващаше ме същият страх и когато се преобличах между две пози, особено когато трябваше да сложа виещата се на вятъра рокля от копринен муселин. Жак търси светлинните контрасти и ме кара да се вмъквам във всяко неравно място в развалините. Движа се предпазливо по каменистия под, защото съм с обувки с много тънки токове и с остри върхове, които малко ми убиват. А освен това трябва и да внимавам да не стъпя върху някоя козя дърдонка, защото преди да превърнем това запуснато място във фотографско студио, то е било пасбище. Неведнъж трябва да се катеря по стените с боси крака, после Жак протяга нагоре обувките ми и аз ги нахлузвам, за да заснеме няколко кадъра. За всяка снимка трябва да се търси компромисно решение между съвсем конкретни пози, за които Жак настоява, изчислени с точност до сантиметър, преди да се разголи венериният ми хълм и бедрата да се разтворят или пък прозрачният корсаж да прилепне към тялото, от една страна, и, от друга страна, стремежа да изпитвам колкото се може по-слаба болка в краката и задните части, притиснати към някой трънлив храст. Погледът ми прелита, обхващайки последователно на 360° панорамата, докато тялото ми трябва да маневрира в изключително тесни граници. След като се настаня веднъж, изпълнявам разпорежданията на своя инструктор с твърде колебливи жестове. Сега пък аз го моля, преди да е изщракал филмите, да ми направи накрая още няколко снимки гола в средата на широкия път, който се спуска надолу в лек наклон към паркираната насред платото кола. Изпитвам нужда след толкова много принудителни пози да се движа в горещия въздух като диво животно в саваната.

Отворената докрай врата на колата ми се струва напълно излишен параван — съвсем ясно видяхме, че няма кола близо до единствената обитаема къща на платото, така че обитателите ѝ сигурно отсъстват. Дали заради тези два часа, в които бях оставена на произвола на хиляди дребни агресии от страна на природата, а може би заради глождещото ме съмнение, че Жак неотдавна е държал нечии други задни части вместо моите зад същото ламаринено прикритие, но половият ми орган не е готов. В такива случаи със сръчно движение разделям двете срамни устни и скришом ги мокря с малко плюнка, събрана на върха на пръстите. Ще трябва да се преодолее още известно съпротивление, но щом членът му натисне входа, механизмът, който предизвиква отделянето на секрета, ще се задейства и скоро инструментът му ще се хлъзне навътре в напълно овлажненото местенце. Доколкото си спомням, първо вдигнах крака си, за да се подпра на стъпалото на колата, може би, за да се разтвори по-добре вулвата, но няма никакво съмнение, че ако трябва да съм с гръб към партньора си, най-много обичам рязкото движение, с което изтласквам задника си към него. За да се получи, талията ми трябва да е особено подвижна и е за предпочитане краката да са събрани. Колкото по-назад опъвам задницата си, толкова по-голяма самостоятелност придобива тя във фантазмите ми, които се зараждат в мозъка — в това царство, където мисълта живее свой собствен живот, необвързан с останалата част на тялото, и тогава моят орган се превръща в продължение на възникналите в него мисли. Точно когато се опитвах да се нагодя към пениса на Жак, сякаш за да го впрегна към себе си, да се слея с тялото му и с всичко наоколо, изведнъж видях лицето си в страничното огледало. Когато се виждам така по време на акта, погледът ми улавя безизразни черти. Сигурно има моменти, когато като всички останали и моето лице изразява някаква гримаса, но когато случайно погледна отражението си в стъклото на прозорец или огледало, оттам ме гледа съвсем различно лице, а не това, което си мисля, че имам в момента, — с празен, обърнат навътре поглед, все едно че се взира в някакво безгранично пространство, търсейки в него, доверчиво и без настоятелност, някаква опора.

Навикът да се любим под открито небе стана част от живота ни с Жак още от началото на нашата връзка. Гостуванията при баба му, която живееше в малко безлично градче в Бос, включваха и задължително отбиване встрани от пътя. Той паркираше колата си на банкета, прескачахме някаква ограда, стигахме до полето, което се простираше чак до хоризонта, и потъвахме във високата трева. Жак мърдаше много смешно, за да се освободи от тесните си панталони. Простирах блузата си под главата, защото се страхувах да не ме полази някоя буболечка, а ризата на Жак просвах под кръста си. Тъй като нямам юношески спомени за летни ваканции на село, се наслаждавах чистосърдечно на тези задъхани бързи ласки, с които общуваха само половината от телата ни. Краката и задникът ми внезапно се оказваха в среда с друга температура, за разлика от горната част на тялото ми, която си оставаше облечена, а Жак се опитваше да се справи с положението с крака, пристегнати като с букаи от слипа и колана на панталона му. Има някаква детинска радост в насладата, която изпитват разголените части на тялото, сякаш бързат да наваксат и заради тези, които остават омотани в дрехите.

Средиземноморският пейзаж, сред който прекарвахме по няколко седмици годишно, е много разнообразен, но ниските лозя и оплетените храсталаци не могат да се използват за прикритие, нито за ложе, оформено от самата природа. Там няма трева, а и поради липса на дървета често ми се налагаше да се вкопчвам в останалата без стъкла врата на някоя изтърбушена и захвърлена кола или в капака на някой контейнер, с толкова изпънат назад задник, че очите и носът ми се давеха в миризмата на гнилоч, идваща оттам.

Много често поемахме по един път, виещ се чак до младите лозя, засадени сред белите ронливи скали, който впрочем сега почти не съществува, след като престанахме да го използваме. По този път с течение на времето открихме някои места, които ни станаха любими. Почти на средата му, точно преди да поеме стръмно нагоре, той се разширяваше като площадка, от едната страна на която пясъкът се беше свлякъл, оголвайки куп заоблени скали. Случваше се да се забавляваме, представяйки си, че това са гърбове на хипопотами в кална река, повлякла смачкани бидони и счупени палети. Там можех да се изпъна върху гладката повърхност на скалите, а Жак, опирайки се на ръце също като козирка, надвесена отгоре, движеше члена си в мен с резки тласъци. В тази поза обаче му беше трудно да стигне достатъчно дълбоко. Нямаше друго решение, освен да се обърна и да застана на четири крака като някакво подобие на капитолийската вълчица върху своя постамент, приемаща едно много специално жертвоприношение от високопоставен жрец.

По-нагоре пътят правеше завой. От едната му страна имаше дълбок ров, използван за сметище, и при всяко наше идване установявахме, че съдържанието му изненадващо се обновява — стърчаха скелети от селскостопански машини, изтърбушена миялна машина и т.н. От другата страна на пътя по протежение на много метри се простираше белезникава на цвят скала, също като срязана с нож стена. Въпреки че отразяваше много силно светлината, тя беше едно от предпочитаните от нас места, не само защото гладката повърхност на скалата щадеше дланите ми, а може би — и защо не — тъкмо защото подсъзнателно изпитвахме желание телата ни, проснати върху този отразяващ екран, да се спасят от безредието около нас. Понеже никъде наоколо нямаше листа, с които да се избърша след това, а не винаги се сещахме да вземем тоалетни кърпички, оставах известно време така, с лице към скалата, с разкрачени крака и гледах как спермата изтича от мен като ленива лига със същия белезникав цвят като камъните. Още по-нагоре, на върха на платото, пътят свършваше в малка горичка, сред чиито сухи туфи трева понякога се търкаляха отпадъци, оставени от екскурзианти. И сигурно беше по-хладно, но ние много рядко спирахме там. Трябваше да се изкатерим догоре, а когато все пак успявахме, често пъти нещата бяха приключили. Жак не можеше да устои на вълнистото движение на задните ми части пред очите му, които се полюшваха под шортите или полата ми, следвайки равномерния ритъм на движението като някакво второ дихание на тялото, докато аз, изкачвайки се нагоре, бях обхваната от мисълта за вторачения му в мен поглед и имах достатъчно време да подготвя органа, чието отверстие мога да сравня единствено с гладно птиче с неуморно зееща човка.

Впрочем поради някаква необяснима причина тази „култура на двойката“, за която вече споменах, се изявява най-силно в пасторални условия. Истина е, че чукането в някоя падина до пътя е свързано с по-малко рискове, отколкото ако става в преддверието на някоя сграда. Въпреки това и двамата — Жак заедно с други хора, а и аз от своя страна с други — сме използвали за това разни места в града. Но коридорите на метрото (където някой чистач се възползва от прикритието на тълпата, за да докосне незабелязано задника ми като мълчалива покана да го последвам в неговото скривалище, натъпкано с кофи и метли) или кафенетата в крайните квартали (в които навъсени мъже си предават един на друг моята особа, опъната върху пейката в задната стаичка) посещавах заедно с Жак само мислено. При това аз бях тази, която го водеше там. Този навик отшумя, но имаше време, когато обичах да облепвам стените на нашата стая с подобни фантасмагорични разкази, проследявайки бавно ситуациите и позите, които си приписвах, с тон, в който се съдържаше по-скоро въпрос, защото очаквах да чуя одобрителните думи на Жак; той ги произнасяше с равен глас и с изпълнената с безразличие спонтанност на човек, зает с нещо друго — без съмнение обаче безразличието му съвсем не беше искрено, защото през това време нежно и продължително движеше пениса си в мен. Тези мои бележки ме навеждат на два извода.

Първият е, че в една двойка всеки от двамата носи със себе си своите желания и фантазми, които се комбинират в общи навици и след това се модифицират, пригаждат се едни към други и в зависимост от степента на конкретизацията им, на която се надява всеки в двойката, преминават, запазвайки своята интензивност, границата между мечтата и реалността. Моята натрапливост да броя всичко намери приложение в практикувания групов секс заедно с Клод, както и заедно с Ерик, тъй като именно по този начин техните собствени желания се съчетаваха с моите. Не съм изпитвала обаче разочарование от това, че никога не съм участвала в оргия в компанията на Жак (дори и тогава, когато ми каза, че го е правил без мен), защото съм убедена, че не това беше начинът да споделим собствената си сексуалност. Достатъчно беше да му разказвам за своите авантюри, долавяйки как откликват като ехо в неговите фантазми, както беше достатъчно той самият да открие в мен послушната съучастничка в неговите фоторепортажи, съчетани понякога със секс, които правеше на село, и ексхибиционистката, която се задоволяваше да се показва гола пред обектива му, макар че собственият ми нарцисизъм ме караше да предпочитам по-уютна среда и по-идеализирани портрети…

Второто заключение е, че природната среда не подхранва същите фантазми като градската. Понеже градската среда по дефиниция представлява социално пространство, тя се превръща в терен, където се задействат желанието за пренебрегване на обществените норми и ексхибиционистично-воайорските импулси; тя предполага странично присъствие, погледи на непознати, съвсем случайни хора, които могат да проникнат в аурата на интимност, излъчвана от някое частично разголено тяло или от две слети в едно тела. Извисени до небесата, където единственият свидетел е Бог, те се стремят към почти неповторимо усещане, не за да нахлуе светът в онова заключено между тях пространство, в което се преплита задъханото им дишане, а за да могат чрез тази абсолютна райска самота да се разтворят в простора, ширнал се, докъдето поглед стига. Те са във властта на илюзията, че насладата им е непостижима като това необхватно пространство, че техният телесен чертог се разширява до безкрай. Този стремеж към пълно сливане, водещо до себеунищожение, който някои определят като малка смърт, може би става още по-осезаем, когато телата са в досег със земята, която бъка от невидим, спотайващ се живот. По-голямата част от фантазиите, водещи ме до мастурбация, несъмнено са свързани с градската среда (освен вече споменатите, ето и още една история, към която често прибягвах: в претъпканото метро някакъв мъж притиска копчелъка на панталона си към задника ми и успява да засуче дрехите ми нагоре, за да мушне пениса си; това не убягва от погледа на останалите и те започват да се провират през тълпата, за да стигнат до мен и да го последват; тогава пътниците се разделят на две — на наслаждаващи се и на възмутени, и се впускат в разправия помежду си… Я намерете по-парижка история!), в която съумявах да се пригодя към банкета на големите пътни артерии, или към условията в столичните паркинги. Струва ми се обаче, че в крайна сметка предпочитах обширните пространства. Впрочем нощем градът създаваше такава илюзия. В началото на съвместния ни живот с Клод, когато се прибирахме късно в нашия малък апартамент в покрайнините, понякога, както вървях пред него, ми се случваше, без да го предупредя, да вдигна нагоре полата си над двете голи полукълба, не като израз на някакво желание да ме обладае там (не вярвам чак никога да не сме го правили), нито за да шокирам някой случаен минувач, а за да вдъхна с тялото си аромата на улицата, да нахлуе свежа струя в тръпнещата бразда между краката ми. Питам се всъщност дали мъжете в горичките и паркингите, това множество от сенки, не са от същата материя като пространството и дали не съм влизала в досег с късчета въздушна тъкан, само че с малко по-твърда консистенция. И нещо много особено: просто нямам равна на себе си, когато трябва да открия правилната посока сред множество непознати пътища. Може би склонността ми да преминавам в една група от един мъж към друг или да балансирам, както стана в определени периоди от живота ми, между множество любовни връзки, спада към същия род психически предразположения, към който принадлежи и чувството за ориентация.

Градове и мъже

Още от най-ранните години в живота ми на зрял човек моите сексуални преживявания са неразривно свързани с нуждата да бъда на чист въздух. Тя дори е в основата им. Загубих девствеността си при първото си бягство от къщи. Бях се скарала за пореден път с родителите си. Клод, когото все още не познавах, звънна на вратата на апартамента, за да ми каже, че приятелят, с когото имах среща, е зает и не може да дойде. Предложи ми да изляза с него. Всъщност колата му, тя беше 4L, отпраши направо за Диеп. Опънахме палатката си до самия плаж.

След известно време се влюбих в един студент от Берлин. Не спях с него (той беше благоразумен млад мъж и аз не давах израз на желанието си), но дългото му, източено тяло, изправено срещу моето, големите му бели ръце ме караха да примирам. Исках да отида да живея в Западен Берлин. Широкият Кудам7, който стигаше до катедралата със синкави отблясъци, парковете на този обграден град ме изпълваха с мечти. Но после студентът ми писа, че не е разумно да се обвързваме толкова млади. Последва ново бягство пак с Клод, с когото продължавах да се срещам, и пак с неговата кола. Целта беше Берлин, за да разговарям с момчето, което искаше да скъса с мен. Постъпихме глупаво — опитахме се да минем нелегално границата между Западна и Източна Германия, защото нямах нужните документи. Тогава се наложи студентът да дойде до границата, за да се обясним, и така моята първа сантиментална история приключи в едно кафене на огромния паркинг, врязан навътре в гората, сред дълги опашки от хора и коли, които чакаха пред дървените караулки.

За съжаление, години наред запазих склонността си да изчезвам без предупреждение, което не беше коректно нито към този, с когото живеех на семейни начала, нито към приятелите, които ме бяха завели на гости или при които бях отишла, зарязвайки ги внезапно, за да се върна у дома. В нашия постоянен стремеж непрекъснато да пътуваме имаше нещо от трескавото любопитство на млад котарак, което Клод, Анри, още няколко човека и аз самата носехме със себе си в Новия свят на секса, и точно то ни караше от време на време да бягаме по единично извън нашето братство. В него съществуваше един неписан закон, според който след завръщането си всеки трябваше да разкаже на останалите своето приключение. Това, естествено, не винаги ставаше, и ние живеехме в постоянна възбуда поради кипящите ни многопосочни желания, от една страна, и от друга — нашия стремящ се към абсолютна свобода дух. Винаги бях готова да замина, дори само за два дена, някъде далеч в компанията на мъж, когото почти не познавах, или пък, както всъщност беше, да поддържам години наред постоянна връзка с някой колега, който живее например в Милано — струваше си усилията не само заради удоволствието от пътешествието и от смяната на пейзажа, но и заради очакването, че ще ме положат на някое легло и ще ме докосват и ще ме любят по нов и непривичен за мен начин. Ако беше възможно, щях всяка сутрин да се събуждам с поглед към пробягващите сенки по тавана на нечий непознат за мен дом, и изплъзвайки се изпод чаршафите, да стоя така няколко секунди, изпълнена с колебание, в no man’s land8 на нечий апартамент, в който дори не мога да си спомня след идването ми през нощта къде точно е коридорът, който води към тоалетната. В този миг единствено тялото на другия, опънато на леглото зад теб, което познаваш едва от няколко часа, но въпреки това е засищало през цялото време тялото ти със своите сокове и своя аромат, те изпълва с неизразимото щастие, че си с близко същество. Колко пъти съм си мислила, докато лениво фантазирах за живота на луксозните проститутки, че точно това е едно от предимствата на тяхната професия. Що се отнася до самото пътешествие, това късче време, в което човек се вмества, когато вече е напуснал едно място, но все още не е пристигнал на другото, може да бъде източник на удоволствие, съизмеримо по сила само с удоволствието от еротичното преживяване. В таксито, където изведнъж изчезва напрежението, предшестващо заминаването, или в полубезсъзнателното състояние, в което човек изпада, докато чака на някое летище, понякога изпитвам съвсем ясно доловимото усещане, че някаква гигантска ръка вътре в моето тяло притиска вътрешностите ми и от това ме обхваща сладостно опиянение, което плъзва по цялото ми тяло чак до най-фините нервни окончания, също както когато някой мъж ме гледа с поглед, с който ми казва, че мислено се приближава до мен.

Въпреки това никога не съм се възползвала от честите командировки до далечни места, свързани с работата ми, за да увелича броя на любовниците си. Тогава се чуках много по-малко, въпреки че имах на разположение повече свободно време, отколкото в Париж, и бих могла да се възползвам от безгрижните връзки, лишени от бъдеще. Колкото и да напрягам паметта си, не мога да изровя от нея друг спомен, освен само за двама мъже, с които съм имала сексуален контакт по време на такова пътуване. Когато говоря за сексуален контакт, става дума само за един-единствен контакт — с единия мъж по времето между закуската и първата среща за деня, през този кратък къс, останал от нощта, прекарана с другия.

Има две обяснения. На първо място, още съвсем в началото на професионалния ми живот една по-опитна колежка ми намекна, че колоквиумите, семинарите и другите заседания при закрити врати, в които участват хора, временно освободили се от своите привързаности, са неочаквана възможност за шетане насам-натам по коридорите на хотела. Аз обаче ходех на места за сексуални срещи, които мога да определя като другояче специализирани, където се събираха много повече хора. Въпреки това думите ѝ ме шокираха също както ме шокират безформените нелепи дрехи, които навличат върху себе си иначе съвсем изискани хора, само за да покажат, че са на почивка. С категоричността на новак аз изповядвах убеждението, че да се чукаш — тоест, да се чукаш често и то в добро разположение на духа, независимо от това кой (или кои са) е партньорът ти — е начин на живот. В противен случай, ако нещата са позволени само в конкретни условия, в точно определени периоди, това си е чиста подигравка! (Тук отварям скоба, за да се спра на относителността на тази нетърпяща възражение преценка. Няма нужда да доказвам, че нашите сексуални склонности могат да се обърнат също като стар чадър и че пръчките, които държат плата и ни пазят, когато вятърът ни връща към реалността, могат внезапно да се извият наопаки и да ни оставят да се намокрим до кости под буреносните пориви на фантазмите. Още веднъж ще съпоставя фактите и фантазиите, в случая, за да очертая една забавна антиномия: въпреки своите възгледи, които току-що изложих, много често се възбуждах, представяйки се, че съм съд за сперма на тайфа изнервени конгресисти, които ме чукат скришом едни от други на закътано място в бара на хотела, та дори и в телефонната будка със слушалка в ръка, докато разговарят с жена си: „Да, скъпа, всичко е съвсем наред, само храната малко…“ И тъй нататък. Това е един от моите измислени сценарии, който с най-голяма сигурност може да ме доведе до оргазъм при максимално унизителна ситуация.)

Що се отнася до реалността, екзотичните ми авантюри на спелеолог, проучващ парижките паркинги, могат да се разделят на две. Помощникът, който така превзето ме придърпа към себе си в хотела, в самия център на фоайето, наистина дойде на другата сутрин да ме събуди. Той благоразумно ме остави да си почина от непрекъснатите ни пътувания през предишните дни, докато обикаляхме Канада. Той изтласкваше таза си спокойно. Оставих го да прави, каквото иска, без да съм особено убедена, че така е най-добре, въпреки че го окуражавах почти като професионалистка, подбирайки думите си от репертоара на любовните изрази, а не от мръсните епитети. Когато свърши, без да влага никакво чувство, ми заяви, че доста отдавна имал подобни намерения, но изчакал края на престоя, за да не попречи това на работата ни. По-късно имахме и други възможности да работим заедно. Но той никога повече не направи дори и намек за сексуална покана, аз — също. Това беше първият път, в който ми се случи сексуална връзка с мъж, с когото впоследствие обстоятелствата ме срещаха многократно, да спре дотук, без да се превърне напълно естествено в хранителна среда за по-нататъшни приятелски и професионални контакти. Трябва обаче да си призная, че тогава се намирах в такъв етап от живота си, в който полагах усилия, със съвсем променлив успех, ако не да бъда вярна, то поне да сдържам поривите си. Тогава си помислих, че хората, които не са развратени, навярно имат такива леки прегрешения. Това е единственият път в моя живот, в който смътно съжалявах, че съм имала сексуален контакт.

Едно преживяване в Бразилия остави в мен по-сложно чувство. Току-що бях пристигнала за първи път в Рио де Жанейро и от целия списък с телефони, които ми бяха дали мои приятели, ми отговориха само от дома на един художник. По някаква случайност той познаваше отлично онзи дял от историята на френската култура, с който донякъде се занимавах и аз, и ние говорихме до късно през нощта на една потънала в мрака тераса в Ипанема. Оттогава минаха много години, той идваше в Париж, а и аз ходих един-два пъти в Бразилия. В Сао Паулу, излизайки от тържеството, организирано по случай биеналето на изкуствата, наехме едно и също такси. Той каза адреса на моя хотел. С поглед, вторачен в тила на шофьора, леко го потупах по бедрото. Тогава даде адреса на хотела, в който беше отседнал. Леглото беше до една остъклена лоджия и ограждащата я колонада хвърляше върху него жълтеникави отблясъци като в картините на Хопър. Той не лежеше върху мен, а постоянно се докосваше с части от своето тяло, сякаш за да провери с ръце, с устни, с пенис, с чело и брадичка, с рамене и крака, че съм тук. Чувствах се толкова добре, когато ме връхлетя тежък пристъп на мигрена, който го паникьоса. Чувах как мърмори нещо за времето, проклетото време. С него също нямаше втори път. Много по-късно, в друго такси — вече в Париж, докато по-скоро го гледах, вместо да слушам вежливите му думи, внезапно ме заля огромна нежност: мислех си за географското разстояние, което ни разделя, за продължителното време между нашите все пак редовни срещи (случвало ми се е, минавайки през Рио де Жанейро, само да му звънна по телефона), а също и за онзи един-единствен път, когато времето и пространството се бяха слели в едно и образуваха общо безупречно цяло.

Другото обяснение за оскъдните бележки за моите пътувания е свързано с въпросите, които засегнах в първата глава. Обичах изненадващите нови неща, при условие, че имам водач. Намирах за подходящо един мъж да ми бъде представен от друг мъж. Доверявах се изцяло на връзките на едни или други мои познати и не си задавах въпроси за собствените си желания и за начините, по които бих могла да ги задоволя. Впрочем сексуалните връзки и желанието са две почти отделни дейности; можех много силно да желая мъже, с които така и никога не се случи нищо, без да изпитам от това дори най-малкото разочарование. Бях фантазьорка, надарена за измислици, така че голяма част от еротичния ми живот беше свързан именно с фантазиите ми, чието въздействие допълнително засилвах, като триех срамните си устни една в друга, стиснати между палеца и показалеца. Желанието ми да се съвокуплявам всъщност беше израз на една много по-мащабна необходимост: да си проправя в света път без препятствия. Както вече имах възможност да изтъкна, аз се движех в уютна среда, за която е характерно един вид семейно съучастие. Нещо, което липсва, когато пристигаш за първи път (и без специални препоръки) в някой далечен град.

В спомените ми за много мъже домът им е първото нещо, което най-напред изплува в съзнанието ми. Това не значи, че пренебрегвам останалите спомени, които те са ми оставили, а по-скоро, че те са неразривно свързани с обграждащата ги рамка и когато тя се възстанови най-спонтанно, в паметта ми отново изплуват някой миг на любовно приятелство или подробности за разположението на телата. Читателят сигурно вече е наясно, че много лесно се вписвам в обкръжаващата ме обстановка. Винаги съм се вглеждала с широко разтворени и любопитни очи в условията, сред които интимната цепка в тялото ми е допуснала някой да проникне в нея. Когато бях още съвсем малка, именно така — взирайки се в детайлите, се научих да се ориентирам в Париж. Един мой приятел, архитект, при когото ходех в наета за случая квартира на последния етаж на една новопостроена сграда, която беше толкова висока, че от леглото погледът се рееше в небето, веднъж ми каза, че по права линия ще стигна от моето жилище на улица „Сен-Мартен“ на десния бряг на Сена до неговото на левия бряг високо горе на улица „Сен-Жак“. Така обикнах и Паметника на инвалидите, докато правех компания на моя приятел зъболекаря по пътя към дома на една от неговите приятелки. Дамата беше много нашумяла през 50-те години вариететна певица, съхранила в себе си блудкавото и малко превзето очарование, което излъчваха обложките на грамофонните плочи от онова време. Тя се оставяше равнодушно в ръцете му, а аз се забавлявах, играейки си на естет, презрял трикраките малки масички, претрупани с колекцията ѝ от костенурки с най-различни размери, изработени от камък или порцелан, и отправях поглед през прозорците навън, за да се насладя на съвършените пропорции, които имаха сградите на Площада на инвалидите. Всяко жилище привлича погледа по различен начин. У Ерик леглото беше централният диспечерски пункт, който управляваше цял калейдоскоп от обективи за камера, различни екрани и огледала; у Брюно, по подобие на ателието на Мондриан, само една ваза с цветя беше центърът, фокусиращ пространството, в което рамките на вратите, гредите, шкафовете и мебелите сякаш бяха производни от едно общо цяло и съвсем подобни — все едно един и същ непрекъснато повтарящ се, пропорционално увеличен или намален обем изпълнява различни функции; така голямата маса, например, е само повдигнато на по-висока плоскост повторение на леглото.

Някъде скрита вътре в мен живее една нежна носталгия по обширните апартаменти в големите италиански градове. Когато започна сътрудничеството ми с Енцо, той живееше в Рим, доколкото си спомням, в един от крайните квартали в една от онези сгради с цвят на охра, заобиколени с пространства с неясно предназначение. Когато сравнявах този квартал с покрайнините, където бях прекарала детството си, се учудвах, че има толкова незаето място. Изглежда някаква феодална урбанизация беше наложила правилото вечер сянката на всяка фасада да пада в цял ръст върху земята. Вътре размерите на стаите бяха много по-големи, отколкото в апартаментите в сгради от подобна категория във Франция. В банята гласът отекваше като ехо, а блестящите от чистота плочки, които покриваха целия под на апартамента, правеха пространството още по-осезаемо, сякаш някой току-що го е измил във ваша чест. След една или две години Енцо се премести в Милано. Там сградите бяха още по-старинни, апартаментите — още по-просторни, таваните — по-високи. Мебелите не бяха повече. Колко приятно беше да се разхождам бавно без никаква дреха върху себе си, съвсем като нова също като светлата боя на стените, толкова близо до собствената си същност като стаята, заета само от едно легло и от един отворен куфар! Смъквах пуловера, оставях полата да се плъзне надолу и движението на въздуха около мен караше тялото ми да оживява.

В началото

Читателят ще разбере защо до такава степен свързвам физическата любов със завоевание на пространството, когато узнае, че съм родена в семейство, в което петима души живеехме в един тристаен апартамент. Така че първия път, когато избягах от това място, се чуках също за първи път. Не го напуснах с тази цел, но нещата се развиха именно така. Хората, израсли в по-заможни семейства, където всеки има своя стая и където най-малкото всеки има право да остане сам със себе си, както и онези, които са ходили на училище на село, може би не са го изпитали. Когато откриват собственото си тяло, те не са така подвластни на желанието да разширят пространството, в което то се движи. Що се отнася до мен, аз трябваше да измина огромни географски разстояния, за да стигна до някои части от самата себе си. Трябваше да пропътувам пътя Париж — Диеп с колата на Клод и да спя на брега на морето, за да разбера, че някъде в тялото ми, на място, което не можех да видя и все още не си бях представяла, има едно мъничко отверстие, една толкова гъвкава и толкова дълбока кухина, че онова продължение от плът, което превръщаше момчето в момче, каквото аз не бях, можеше да се настани вътре.

Изразът вече е излязъл от употреба, но по-рано се казваше, че едно младо момче или момиче, за които се счита, че той или тя не познават процеса, по който се извършва продължението на човешкия род, а следователно и че нямат представа по какъв точно начин любовта се съчетава със задоволяването на сетивата, са съответно „невинен“ или „невинна“. Аз останах в това състояние на почти пълна „невинност“, чак докато се сдобих с пряк опит за този процес по време на първия акт. Бях на дванайсет години, когато дойде първият ми мензис. Майка ми и баба ми се разтичаха и поканиха доктора у дома, а баща ми промуши глава през вратата и ме попита през смях дали не ми тече кръв от носа. И това беше цялото ми сексуално възпитание. Не бях много наясно откъде идва тази кръв и не можех да направя разлика между пътя, откъдето изтича урината, и този, по който идва менструацията. Един ден лекарят ми обясни много тактично, че трябва да се мия малко по-навътре, отколкото, когато се мия с кесийката, иначе, каза той, помирисвайки с отвращение пръста си, покрит от гумената ръкавица, с който ме беше туширал, „не мирише особено приятно“. В крайна сметка заподозрях нещо, чак когато се заговори за скандала, избухнал по време на един рокконцерт. Майка ми и приятелките ѝ коментираха случая пред мен. Концертът беше предизвикал сбивания, намесила се беше и полицията. „Говорят даже, че някакви разюздани момичета задигнали полицейските палки, за да си ги навират!“ Да ги навират къде? И защо точно палките? Тези въпроси ме измъчваха дълго време.

Вече бях девойче, но още тънех в невежеството на детския онанизъм. Когато бях съвсем малко момиченце, бързо разбрах, че някои игри могат да ми доставят прелестно усещане, несравнимо с никое друго. Играех на кукли по много специален начин. Събирах дъното на гащите си в тясна и дебела лента плат, която натъпквах в браздата между бедрата си чак до ябълките отзад и сядах така, че тъканта да се врязва в плътта. Настанявайки се по този начин, хващах миниатюрната вдлъбната ръчичка на едно целулоидно бебе и я движех върху съблечената кукла Барби. По-късно замених усуканите гащи с триене върху двете подутини в предната част на браздата. Вече не играех на кукли, а си представях, че съм в аналогична ситуация като куклата Барби и имам право на същите ласки. Може би защото това занимание ми носеше толкова голямо удоволствие, аз така и не се опитвах да разбера нещо повече за начина, по който един мъж и една жена общуват. Всъщност ето защо разказвам всичко това: докато в представите ми ръцете на множество момчета се движеха нагоре-надолу по цялото ми тяло, това тяло в действителност стоеше свито, почти парализирано, като се изключи само движението на ръката ми с по няколко милиметра напред и назад, завряна долу в слабините. Вече от години майка ми не спеше с баща ми. Той беше запазил за себе си някогашната им обща стая, а тя се премести при нас и спеше заедно с мен на едно голямо легло, докато брат ми се беше настанил на малкото легло отстрани. Дори когато никой не ви казва нищо, вие инстинктивно знаете кои действия трябва да се крият от останалите. Каква парадоксална сръчност трябваше да придобия, за да си доставям удоволствие в състояние на почти пълна неподвижност, почти без да дишам, така че тялото на майка ми, което се допираше до мен, когато тя се обръщаше, да не долови, че цялата треперя! Може би именно необходимостта да се възбуждам по-скоро с въображаеми представи, отколкото с истински ласки, ми даде възможност да развия въображението си. Въпреки всичко не можах да се скрия: майка ми ме стръска, наричайки ме малко порочно създание. Когато тръгнах с Клод за Диеп, вече не спях в едно и също легло с нея, но бях запазила — и го запазих много дълго време — навика да мастурбирам със свито на кравай тяло. Накрая бих могла само да добавя, че когато започнах да допускам други до тялото си, първо трябваше да се науча да го изправям.

Много рядко пространството се разкрива отведнъж. Дори и в театъра, когато всичко е готово и остава само да се вдигне завесата, понякога са необходими много усилия — тежката тъкан пълзи много бавно нагоре или пък когато стигне до средата, механизмът изведнъж заяжда и някаква невидима съпротива забавя с няколко секунди мига, в който зрителят ще се включи в действието и ще участва в него оттук нататък. Широко известно е, че придаваме особено значение на моментите и местата, в които става някакъв преход. Може би сладострастното усещане, което изпитвам в чакалните на летищата, е само далечно ехо на онзи освобождаващ ме от мен самата акт, когато приех поканата на Клод да го последвам и прекрачих прага, без да знам какво ме очаква в края на пътешествието. Но пространството винаги е като огромен пробит балон. Опитате ли се да увеличите прекалено брутално обема му, той може да ви изиграе лош номер и да се свие изведнъж със съскащ звук.

Сигурно съм била на тринайсет или на четиринайсет години, когато станах свидетел на една „примитивна сцена“, която откривах със закъснение. Вървях по коридора, когато видях на входната врата майка ми и приятелят, който тя приемаше у дома в отсъствието на баща ми. Те си разменяха лека, нищо незначеща целувка, но очите ѝ бяха притворени, а слабините ѝ — притиснати към неговите. Ядосах се. Тя се ядоса, че аз се ядосах. Три-четири години по-късно видях Клод за първи път пак в рамката на вратата. Беше юни. Пристигнахме късно в Диеп и си намерихме място в един къмпинг. Когато монтирахме палатката, вече почти нищо не се виждаше. По онова време беше съвсем в реда на нещата студентите да взимат амфетамини, за да стоят будни и да учат през нощта преди изпитите. Клод изглежда също беше взел, за да не чувства умора, докато шофира, и предложи една таблетка и на мен. Въобще не заспахме в палатката. Когато ме попита с глух глас дали може да проникне в мен, цялата треперех. Не бих могла да кажа дали заради това, което ей сега щеше да се случи, или от това, което бях взела. Във всеки случай изобщо не бях наясно какво става. Няколко месеца преди това имах малко по-напреднал флирт с едно момче и тогава то сложи члена си на корема ми и се изпразни върху него. На другия ден вече имах мензис. Познанията ми в областта на физиологията бяха толкова смътни, та си помислих, че може би това е кръвта от дефлорирането. Толкова бях уверена в това, че дълго време чаках да дойде новия ми цикъл (при съвсем младите момичета той често пъти е нередовен и се влияе от психическото състояние) и бях сигурна, че съм бременна! Отговорих на въпроса на Клод с „да“, но само ако попита отново, обръщайки се към мен с името ми. Той изглежда не се надяваше на толкова леко условие и на драго сърце повтори няколко пъти: „Катрин“. Когато се отдръпна, високо горе на бедрото ми едва личаха следите от фина кафеникава нишка.

На другия ден практически не излязохме от палатката, в която имаше място, точно колкото да се вместят двете ни тела. Любехме се един върху друг и се обръщахме заедно, отделени от хората, които бяха съвсем близо до нас, само с платното на палатката, което процеждаше пясъчно жълта светлина. В съседната палатка летуваше семейство. Чух как жената ядосано попита: „Какво правят ония там, вътре? Въобще не излизат“. А мъжът отвърна спокойно: „Остави ги! Уморени са. Почиват си.“ Все пак по някое време се измъкнахме от укритието си, за да хапнем нещо на една малка тераса. Бях като замаяна. Когато влизах отново в палатката, забелязах, че плажът и прострелият се зад него къмпинг са плътно оградени отвсякъде от скали, перпендикулярни на морето.

Вече не си спомням как точно ме прибраха родителите ми, но не мина без драматични изпълнения, нито пък беше за дълго. Няколко седмици по-късно се случи онзи епизод в градината близо до Лион, за който вече разказах в началото на книгата. Минаха още няколко седмици и се преместих да живея при Клод. Бягството ми към Диеп ми помогна „да стана жена“, а това ми даваше полагащото се право да изчезвам и да си идвам, когато ми хрумне. Все пак, като се връщам назад, тогавашните любовни милувки в палатката ми изглеждат като детска игра. Те ми напомнят как се измъквах от погледа на възрастните, придърпвайки чаршафа над главата си, за да се превърне това тясно, но жизненоважно пространство в малък дом само за мен. Да се отдаде човек на някакво забранено занимание на място, подвластно на обществения закон, почти незащитено от прозирното прикритие на някаква оскъдна завеса, от листата на дърветата или дори само от живия плет от съучастнически настроени човешки тела, това за мен поне е част от същата игра. Един съвсем елементарен механизъм, който дава възможност да се прекрачат нормите и който, колкото и парадоксално да звучи, е не толкова екстравертен, колкото интровертен; така човек не се излага на показ, а се вглъбява в своето интимно удоволствие, преструвайки се, че въобще не му и хрумва, че съвсем случайно този спектакъл може да стане достояние на зрители, които не са подготвени за него или биха могли дори да му попречат.