Селцето

Първа глава

В къщата беше влажно, около светилника кръжеше рояк мушици, отдавна трябваше да го изгасят, но естествено, майка му бе забравила; навън бе сумрачно и валеше. Олег се излежаваше на койката — преди малко се беше събудил. Тая нощ бе пазил селото, пъдеше чакалите, а те на глутница напираха към бараката, едва не го разкъсаха. Из тялото му витаеха пустота и апатия, макар че той очакваше вълнение, може би дори страх. В края на краищата шансът е петдесет на петдесет дали ще се върнеш, или не. А петдесет на квадрат? Трябва да има някаква закономерност, трябва да има таблици, инак вечно изобретяваш велосипеда. Между другото Олег все се канеше да пита Старика какво е това велосипед. Парадокс. Няма велосипед, а Старика все го използва за упреци, без да мисли дали някой ще разбере.

Майка му се разкашля в кухнята. Значи, си беше у дома.

— Ти защо не отиде? — попита я той.

— Събуди ли се? Искаш ли супа? Тъкмо я стоплих.

— А кой отиде за гъби?

— Мариана и Дик.

— Само двамата ли?

— Може да се е лепнало и някое от момчетата.

Можеха да го събудят, да го повикат. Мариана не обеща, но би било естествено да го стори.

— Не ми се яде.

— Ако не спре да вали — каза майка му, — краставиците няма да узреят преди студовете. Всичко ще плесеняса.

Тя влезе в стаята, разпъди мушиците с длан, духна светилника. Олег зяпаше тавана. Петното от жълта плесен бе пораснало и вече имаше друга форма. Вчера напомняше профила на Вайткус — нос като картоф. А днес носът беше подут, сякаш оса го е ужилила, челото също стърчеше нагоре. На Дик не му е интересно в гората. От какъв зор ще бере гъби? Той е ловец, степен човек, сам го казва.

— Много мушици има — каза майка му. — Студено им е в гората.

— Ти пък намери кого да жалиш.

Къщата беше разделена на две, в другата половина живееха Старика и близнаците Дурови. Той ги приюти, когато умряха техните. Близнаците вечно боледуваха — единият оздравее, другият настине.

Ако не беше нощното им мрънкане, Олег никога не би приел да дежури нощем. Чу ги как захленчиха в хор — гладни бяха. Неясният, далечен и привичен като вятъра монолог на Старика секна, изскърца скамейката. Значи, беше тръгнал към кухнята и учениците му веднага се разшумяха.

— И накъде си се запътил? — каза майка му. — Няма да стигнете. Късмет ще е, ако се върнете живи.

Сега ще се разплаче. Напоследък тя често плаче. Нощем. Мърмори, върти се, после заплаква тихичко — личи си, защото подсмърча. Или почва да шепне като заклинание: „Не мога вече, не мога! По-добре да умра…“. Ако я чува, Олег се вкаменява, защото го е срам да покаже, че не спи, все едно е зърнал нещо нередно. Срам го е да признае, че не жали майка си. Тя плаче за нещо, което за Олег не съществува. Плаче за страни, които той не може да види, за хора, които не са тук. Олег не помни майка си друга — само такава, каквато е днес. Мършава, жилеста жена, прошарените коси са събрани отзад на кок, но вечно се измъкват, провисват покрай лицето и тя ги духа настрани. Лицето е зачервено, цялото на точки от търкултрън, под очите тъмни кръгове, а самите очи са прекалено светли, сякаш избелели от слънцето. Майка му седи до масата, положила отгоре мазолести длани. Добре де, плачи най-сетне. Сега ще извади снимката. Правилно, придърпа кутията, отваря я, вади снимката.

Зад стената Старика увещава близнаците да похапнат. Близнаците мрънкат. Учениците вдигат шум, помагат му да храни малчуганите. На вид съвсем обикновен ден, сякаш нищо няма да се случи. А какво ли правят в гората? Наближава пладне. Следобед трябва да тръгват. Време е да се връщат вече. В гората може да те сполети какво ли не.

Майка му разглежда снимката. Там са тя и баща му. Олег хиляди пъти е виждал тази снимка и все се мъчи да открие някаква прилика между себе си и баща си. Но не успява. Баща му е рус, къдрав, с пълни устни и разцепена брадичка. Усмихва се. Майка му казва, че винаги се усмихвал. Виж, на майка си Олег прилича. Не на днешната, а на онази от снимката. Черна права коса и тънки устни. Широки, скосени и извити вежди, под тях яркосини очи. И бяла, много румена кожа. Олег също лесно се изчервява. И устните му са тънки, и косата черна като на майка му от снимката. Баща му и майка му са млади и много весели. И ярки. Баща му е с униформа, а майка му с рокля без презрамки. Тогава, преди двайсет години, Олег още не го е имало. А преди петнайсет години вече е бил роден.

— Майко — каза Олег, — хайде, недей.

— Няма да те пусна — каза майка му. — Няма да те пусна и край. Само през трупа ми.

— Майко… — каза Олег и седна на койката. — Стига вече, бива ли? По-добре да хапна супа.

— Вземи си в кухнята — каза тя. — Още не е изстинала.

Очите й бяха мокри. Все пак плачеше, сякаш погребваше Олег. Макар че може би плачеше за баща му. Снимката беше за нея човек. А Олег изобщо не помнеше баща си, макар че опитваше да си го спомни.

Той стана и мина в кухнята. Там Старика палеше печката.

— Нека помогна — каза Олег. — Да кипна ли вода?

— Да — каза Старика. — Че аз имам урок. Ти после ела при мен.

Мариана събра пълна торба с гъби. Провървя й. Вярно, наложи се да ходи далече, чак до клисурата. С Олег никога не би посмяла да иде дотам, а с Дик се чувстваше спокойно, защото и Дик се чувстваше спокойно. Навсякъде. Дори в гората. Макар че повече харесваше степта. Той беше ловец — сякаш ловец по рождение, макар че всъщност беше роден, преди да построят селцето.

— А пък ти в гората се чувстваш като у дома — каза Дик.

Каза го високо. Той вървеше отпред и малко встрани. Якето с козината навън му стоеше като втора кожа. Сам си го беше ушил. Малко жени в селцето умееха да шият така.

Гората беше рядка, чепата, дърветата израстваха малко над човешки ръст и почваха да клюмат настрани, сякаш не смееха да се надигнат над съседите. И правилно. Зимните ветрове веднага щяха да им окършат върхарите. От игличките се ръсеха капки. Дъждът беше студен, на Мариана й замръзна ръката, с която носеше гъбите. Тя прехвърли торбата в другата ръка. Гъбите се размърдаха, заскърцаха. Дланта я болеше. Набоде се на нещо, докато разкопаваше гъбите. Дик извади трънчето, за да не се инфектира раната. Не се знаеше точно какво е. Мариана пийна горчива противоотрова от шишенцето, което винаги висеше на врата й.

Край белите, дебели и хлъзгави корени на бора Мариана зърна виолетово петънце.

— Чакай, Дик! — каза тя. — Такова цвете виждам за пръв път.

— Не можеш ли без цветя? — попита Дик. — Време е да си вървим. Нещо не ми харесва тук.

Той имаше особен нюх за неприятностите.

— Една секунда — каза Мариана и изтича към дънера.

Гъбестата, мека и синкава кора на бора едва доловимо пулсираше, попивайки водата, а корените трепкаха и пускаха отклонения, та да не изтърват нито една капка дъжд. Наистина беше цвете. Обикновена теменужка, само че с по-наситен цвят и по-едра от онези, които растяха около селцето. И шиповете й бяха по-дълги. Мариана рязко я изскубна от земята, за да не успее да се закачи с корен за бора, и след секунда теменужката вече лежеше в торбата с гъбите, които зашумоляваха и заскърцаха тъй силно, че Мариана дори се разсмя. И затова не чу веднага вика на Дик:

— Лягай!

Тя съобрази, хвърли се напред, падна, притисна се в топлите, пулсиращи корени на бора. Но мъничко закъсня. Лицето й пламтеше, сякаш го бяха плиснали с вряла вода.

— Очите! — викаше Дик. — Очите здрави ли са?

Той сграбчи Мариана за раменете, откъсна от корена болезнено сгърчените й пръсти, настани я да седне.

— Не отваряй очи — нареди Дик и бързо започна да вади от лицето й малките тънки иглички. През цялото време сърдито мърмореше: — Глупачка си ти, не бива да те пускат в гората. Трябва да слушаш. Боли ли те, а?

Неочаквано той се хвърли върху Мариана и я повали на корените.

— Боли ме!

— Още един прелетя — каза той, докато се надигаше. — После ще видиш. Разби се в гърба ми.

На три метра от тях прелетяха две топчета търкултрън. Плътни, сплетени от семена иглички, но леки, защото са кухи отвътре, те ще летят, докато случайно не се блъснат в дърво или вятърът не ги запокити срещу скала. Милион топчета ще загинат напразно, а едно ще намери своя мечок, ще набоде с иглички топлата кожа и от тях ще израснат млади кълнове. Тия топчета са много опасни и през сезона на узряването трябва много да внимаваш в гората, инак ще ти останат белези за цял живот.

— Е, нищо — каза Дик, — няма вече иглички. И очите са здрави. Това е най-важното, очите да са здрави.

— А раничките много ли са? — тихо попита Мариана.

— Нищо й няма на красотата ти — каза Дик. — Сега бързо да се прибираме, та Егли да ги намаже с мас.

— Да, разбира се.

Мариана плъзна длан по бузата си. Дик забеляза и я удари през ръката.

— Гъби бра, цветето пипа. Не си наред, тъй да знаеш. Ще си докараш някоя инфекция.

В това време гъбите се измъкнаха от торбата, пролазиха между корените и някои дори успяха да се закопаят наполовина в земята. Дик помогна на Мариана да ги събере. А теменужката така и не намериха. После Дик подаде торбата на Мариана. Беше лека, но той не искаше да си ангажира ръцете. В гората всяка секунда решава и ръцете на ловеца трябва да са свободни.

— Погледни — каза Мариана, докато поемаше торбата. Тя задържа прохладната си тясна китка с изпочупени нокти върху ръката на Дик. — Много ли съм погрозняла?

— Смешно — каза Дик. — Всички имат точки по лицата. И аз имам. Грозен ли съм? Това е татуировката на нашето племе.

— Татуировка?

— Забрави ли? Старика ни учеше по история, че дивите племена специално се украсявали по такъв начин. Като награда.

— Ама те са били диваци — каза Мариана, — а мен ме боли.

— И ние сме диваци.

Дик вече вървеше пред нея. Не се обръщаше. Но Мариана знаеше, че чува всичко. Той имаше слух на ловец. Мариана прескочи сивото стъбло на лиана хищница.

— После ще те сърби, сън няма да те лови. Важното е да не ги разчешеш. Тогава ще заздравеят без белези. Но всички ги разчесват.

— Аз няма — каза Мариана.

— Насън ще забравиш и ще ги разчешеш.

Дъждът заваля по-силно, косата прилепна по главата на Мариана, от миглите й се ръсеха капки, пречеха й да гледа, но й беше приятно да усеща студената вода по бузите си. Тя си помисли, че Дик трябва да се подстриже, косата му бе стигнала чак до раменете, пречеше му. Лошото бе, че живееше сам. Всички са със семейства, а той сам. Така беше, откакто умря баща му. Свикнал бе вече.

— Долавяш ли нещо? — попита Мариана, като видя, че Дик ускори крачка.

— Да — каза той, — зверове. Сигурно са чакали. Глутница.

Побягнаха, но в гората е трудно да тичаш бързо. Който бяга, без да гледа, става храна на дъб или лиана. Гъбите в торбата подскачаха, но Мариана не искаше да ги изхвърля. Скоро отпред ще се появи просеката, а после и селото. Там до оградата непременно дежури някой. Тя видя как Дик измъкна ножа от колана си и прихвана по-удобно арбалета. Мариана също извади ножа си. Но нейният беше тесен и тънък, ставаше за рязане на лиани или разкопаване на гъби. А ако те догонва глутница чакали, ножът няма да помогне, по-добре е да вземеш тояга.

Олег дояде супата, сложи тенджерката с остатъка на горната лавица. Учениците изтропаха с боси пети по глинения под и Олег видя през бойницата в стената как те изхвръкват навън и скачат в грамадната локва, събрана през последните дни. Разлетяха се пръски на всички страни. После някой от тях викна: „Червей!“. И те се струпаха да ловят червея, а розовата му опашка се подаде от водата и шибаше учениците по краката. Червенокосата Рут, дъщерята на Томас, се разпищя — сигурно червеят я беше улучил по голата ръка с парещото прилепало; майка й се подаде от отсрещната къща и се развика:

— Вие сте се побъркали! Кой бърка така във водата? Без ръце ще останете! Прибирайте се веднага!

Но учениците решиха да измъкнат червея навън и Олег знаеше защо. Тогава червеят си променя цвета, става ту червен, ту син и това е много интересно, само че интересно за тях, а не за майките им, които панически се боят от червеите — всъщност безвредни и страхливи твари.

Линда, жената на Томас, стоеше до края на локвата и викаше дъщеря си, а Олег изпревари въпроса на майка си и каза:

— След малко се връщам.

Излезе на улицата и погледна към портата на оградата, до която стоеше Томас с арбалет в ръката. В позата на Томас се долавяше напрежение. „Лоша работа — каза си Олег. — Лоша работа, така си и мислех. Дик я е отвел надалече и там се е случило нещо. Дик не мисли, че тя е съвсем друга, не е като него и трябва да я пази.“

Дечурлигата дърпаха червея навън, той вече беше станал почти черен, не можеше да се приспособи към пленничеството. Междувременно червенокосата Рут също попадна в плен и Линда я помъкна към къщата. Олег изтича към оградата и в движение съобрази, че не е взел арбалета и затова няма как да помогне.

— Какво? — попита той.

Без да се обръща, Томас каза:

— Според мен пак скиторят чакали. Глутница.

— Същите като през нощта ли?

— Не знам. По-рано не идваха през деня. А ти Мариана ли чакаш?

— Тя отиде за гъби с Дик.

— Знам, нали аз ги пуснах. Недей да се тревожиш. Щом е с Дик, няма страшно. Той е ловец по рождение.

Олег кимна. В тия думи имаше обида, макар че Томас не искаше да го обиди. Просто така се получаваше, че Дик е по-надежден, Дик е ловец, а той, Олег — не чак дотам. Сякаш да си ловец е висшето постижение на човечеството.

— Разбирам те — усмихна се изведнъж Томас. Той отпусна арбалета и се облегна на един стълб от оградата. — Но това е въпрос на приоритет. В една малка общност като нашата, да речем, математическите способности стоят в скалата на ценностите едно стъпало по-долу от умението да убиеш мечок, което е несправедливо, но обяснимо.

Томас имаше любезна усмивка, дългите му устни се извиваха в крайчетата, сякаш не се побираха на лицето. То беше тъмно, цялото в дълбоки бръчки, а очите още по-тъмни. А роговицата жълта. Томас страдаше от болест на черния дроб. Може би затова бе оплешивял и често кашляше. Но Томас беше издръжлив и познаваше пътя към превала по-добре от всички останали.

Томас рязко вдигна арбалета и пусна стрела, без да се цели. Олег хвърли поглед натам, накъдето се устреми с писък стрелата. Чакалът не успя да отскочи. Изтърси се от храстите тъй, сякаш вейките го бяха държали във въздуха, а сега го пуснаха. Рухна на ливадата, сгърчи се и застина.

— Майсторски изстрел — каза Олег.

— Благодаря. Трябва да го отмъкнем, докато не са налетели гаргите.

— Аз ще го донеса — каза Олег.

— Не — каза Томас, — той не е сам. По-добре изтичай да си вземеш арбалета. Ако се връщат нашите, ще трябва да минат през глутницата. Колко бяха чакалите?

— Снощи наброих шест — каза Олег.

Черната паст на чакала зееше, бялата козина беше настръхнала.

Олег се завъртя да изтича за арбалета, но спря, защото Томас свирна с уста. Тъй силно, че го чуха чак до другия край на селцето.

Да спре ли? Не, по-добре да изтича за арбалета! Това е само минута.

Майка му стоеше на прага.

— Какво става?

Той я бутна настрани, грабна арбалета от стената, едва не изтръгна куката. Къде са стрелите? Под масата ли? Да не са ги отмъкнали близнаците?

— Стрелите са зад печката — каза майка му. — Какво е станало? Нещо с Мариана ли?

Старика изтича навън с копие. Как да стреляш с арбалет, като имаш само една ръка? Олег го изпревари, вадейки тичешком стрела от колчана, макар че не си струваше да го прави в движение. Всички дечурлига от селцето препускаха към оградата.

— Назад! — викна Олег със страшен глас, но никой не го послуша.

До Томас вече стоеше Сергеев, стиснал в ръка голям лък. Мъжете напрегнато се ослушваха. Сергеев вдигна ръка с два липсващи пръста, заповядвайки на идващите отзад да замръзнат на място.

И тогава от сивата равна стена на гората долетя вик. Човешки вик. Викът беше далечен и кратък, прекъсна се и настана безкрайна тишина, защото нито една жива душа в селцето не смееше и да диша. Дори бебетата в люлките млъкнаха. И Олег си представи… не, дори видя как там, зад стената от дъжд и белезникави дънери, в живата, дишаща, движеща се гора Мариана притиска гръб в топлата и пареща кора на бора, а Дик е паднал на коляно — от прехапаната му ръка блика кръв — и се мъчи да хване копието…

— Старче! — викна Томас. — Борис! Оставаш при оградата. Олег, тичай след нас.

Малко преди гората ги догони леля Луиза със знаменития си сатър, с който миналата година прогони мечок. В другата ръка носеше главня. Леля Луиза беше едра, дебела и страшна жена — късите й прошарени коси стърчаха на всички страни, широката безформена рокля се издуваше като камбана. Дори дърветата боязливо отдръпваха клони и свиваха листа, защото леля Луиза беше като злия дух, дето през зимата ръмжи в клисурата. И когато леля Луиза се спъна в лиана хищница, лианата, вместо да сграбчи жертвата, се скри зад дървото като страхлива змия.

Томас спря тъй неочаквано, че Сергеев едва не се блъсна в него. Пъхна два пръста в устата си и свирна. Никой в селцето не можеше да свири тъй оглушително.

Когато звукът стихна, Олег разбра как се е затаила, как се е изплашила гората от човешкия тропот, от човешката тревога и гняв. Чуваше се само тежкото дишане на едрата леля Луиза.

— Насам! — извика Мариана.

Гласът й се раздаде съвсем наблизо. Тя дори не извика, а само подвикна, както подвикват от единия край на селцето до другия. А после, когато отново затичаха, Олег чу гласа на Дик, по-скоро зверския му рев и бесния лай на чакал.

Олег отскочи настрани, за да заобиколи леля Луиза, но пред него изникна гърбът на Сергеев, който не бе успял дори да се облече и тичаше само по кожени панталони.

Точно както във видението на Олег, Мариана стоеше, притиснала гръб към мекия бял дънер на дебел стар бор, който бе хлътнал навътре, сякаш се мъчеше да опази момичето. Но Дик не беше паднал. Дик отбиваше с ножа атаките на грамаден стар чакал, който със съскане отскачаше от ударите. Още един чакал се гърчеше отстрани на земята със стрела в хълбока. И поне още пет седяха в редица като зрители. Чакалите имат такъв странен обичай. Не нападат вкупом, а чакат. Ако първият не се справи с плячката, захваща се вторият. И тъй, докато победят. Не им е жал един за друг. Просто не разбират. Когато правеше аутопсия на един чакал, Сергеев едва успя да открие мозъка.

Чакалите зрители като по команда извърнаха муцуни към хората, които нахълтаха на поляната. И на Олег изведнъж му се стори, че червените точици на очите им го гледат с упрек. Нима може да се напада заедно? Та това не е по правилата.

Чакалът, който все се мъчеше да захапе ръката с ножа, изведнъж рухна на хълбок — от основата на дългата му шия стърчеше стрела. Оказа се, че докато Олег съобразяваше кое как е, Томас вече бе успял да стреля. А Дик, сякаш очакваше точно това, незабавно се завъртя към останалите чакали и ги налетя с копието. До него вече бяха Сергеев и леля Луиза със сатъра и главнята. Преди чакалите да проумеят какво става, два от тях вече бяха мъртви, а останалите се свиха на колела — плоските люспести опашки върху голите темета — и се търкулнаха към гъсталака. Никой не ги подгони. А Олег пристъпи към Мариана.

— Добре ли си?

Мариана плачеше. Притискаше към гърдите си мърдащата торба с гъбите и горчиво плачеше.

— Кажи де, кажи! — изплаши се Олег.

— Търкултрън ме нажили — плачеше Мариана. — Сега ще съм сипаничава.

— Жалко, че дотичахте толкова бързо — каза Дик, бършейки кръвта от бузата си. — Тъкмо беше почнало да ми харесва.

— Не говори глупости — каза леля Луиза.

— Третият или четвъртият щеше да те победи — каза Сергеев.

На връщане към селцето Дик го втресе, от ухапване на чакал никой не се е отървал невредим. Всички веднага тръгнаха към къщата на Вайткус. Самият Вайткус боледуваше, лежеше, а жена му Егли извади от аптечката — сандъка в ъгъла — компреси и настойка против чакалова отрова, после проми раните на Дик и му заръча да спи. На Мариана намаза лицето с мас. Дик си тръгна. След час-два треската ще отслабне, а сега му беше зле, болеше го и той не искаше другите да го гледат.

Егли сложи на масата паница със захар, която се получаваше от корените на блатната тръстика. Само тя и Мариана знаеха как да различат сладката тръстика от обикновената. И освен тях малчуганите, които по усет знаят коя трева е сладка и коя не бива да пипат. После Егли наля в чашките вряла вода и всеки си загребваше от гъстото сиво захарно желе. При семейство Вайткус нямаше церемонии. Всички обичаха да им ходят на гости.

— Нали няма нищо страшно? — попита Томас. — Дик ще може ли да тръгне?

— На него му минава като на куче — каза Егли.

— Ти все пак се съмняваш? — попита Сергеев.

— Не се съмнявам — каза Томас. — Нямаме друг изход. Да не би да предлагаш да чакаме още три години? Ще измрем от оскъдица.

— Няма да умрем — обади се от леглото Вайткус. Брадата и буйната коса закриваха цялото му лице. Виждаха се само червеният нос и светлите петна на очите. — Окончателно ще подивеем.

— Все тая — каза Томас. — Ех, да ми падне Даниел Дефо! Жалък лъжец.

Вайткус се разсмя, сякаш кашляше.

Олег вече бе слушал тези разговори. Да ги водят сега си беше съвсем празна работа. Искаше му се да отиде в бараката, където Старика с учениците дере убитите чакали, и да си поговори с него. Просто да си поговори. Но после погледна паницата със захар и реши да хапне още мъничко. Той и майка му бяха изяли своя дял още по-миналата седмица. Загреба от захарта, но не пълна лъжица. Не беше дошъл тук да плюска.

— Пий, Марианче — каза Егли. — Уморена си.

— Благодаря — каза Мариана. — Трябва да накисна гъбите, че инак ще вземат да заспят.

Олег разглеждаше Мариана тъй, сякаш я виждаше за пръв път, дори забрави да вдигне лъжицата към устата си. Устните на Мариана сякаш са нарисувани — ясно очертани, малко по-тъмни към краищата, удивителни устни, никой друг в селцето няма такива. Макар че тя малко прилича на Сергеев. Съвсем малко. Може би прилича и на майка си, но Олег не помнеше майка й. Или пък на дядо си? Чудна работа е генетиката. В парника — ямата зад бараката, където се разпореждаше Мариана — Старика правеше за учениците опити с грах. Е, вярно, не с грах, а с местната леща. Всичко съвпадаше, с някои малки корекции. Други комплекти хромозоми, разбира се, по-различни. Мариана има триъгълно лице, широки скули и широко чело, а брадичката й е остра, тъй че на лицето остава много място за очите и те са го заели изцяло. И много дълга шия, отстрани има Розов белег от детството. С него Мариана е свикнала, а заради търкултръна се вълнува. Не е ли все едно дали човек има точки на лицето, или не? Всички имат. А вместо гердан Мариана носи, както всички в селцето, канапче с дървено шишенце противоотрова.

— Представи си, че походът завърши трагично — каза Сергеев.

— Не бих искал, щом участвам в него — каза Томас.

Вайткус пак се разсмя, сякаш нещо забълбука в дълбините на брадата му.

— Момчетата, Дик и Олег, са надеждата на нашето селце, неговото бъдеще. Ти си един от четиримата последни мъже.

— Бройте и мен — каза басово леля Луиза и шумно задуха врялата вода в чашката.

— Няма да ме убедиш — каза Томас. — Но ако много се страхуваш, нека да оставим Мариана тук.

— Да, страхувам се за дъщеря си. Но сега говорим за по-принципни неща.

— Отивам да накисна гъбите — каза Мариана и пъргаво стана.

— Кожа и кости — каза леля Луиза, като я гледаше.

Минавайки покрай баща си, Мариана го докосна по рамото с връхчетата на пръстите си. Той вдигна осакатената си китка, за да покрие нейната, но тя вече беше отдръпнала ръка и бързо вървеше към вратата. Отвън долетя равномерният шум на дъжда, после вратата се хлопна. Олег едва не изтича подир Мариана, но се удържа — беше му някак неудобно.

От втората стая излезе с несигурна стъпка един от синовете на Вайткус. На колко беше? Първият се роди миналата пролет, а този наскоро, когато заваля сняг. Значи е на година и половина. А общо семейство Вайткус имат шест деца. Световен рекорд.

— Дай захар — каза сърдито детето.

— Ще ти дам аз на теб една захар! — възмути се Егли. — А кого го болят зъбите? Мен ли? А бос кой ходи? Аз ли?

Тя вдигна момченцето и го отнесе от стаята.

Олег видя, че ръката му сама е загребала захар от паницата. Той се разсърди на себе си и изсипа лъжицата обратно. После облиза каквото беше останало по нея.

— Дай да ти сипя още вряла вода — каза леля Луиза. — Жал ми е за нашите момчета, вечно са някак недохранени.

— Сега не е чак толкова зле — каза Егли, влизайки отново в стаята. Иззад нея долиташе басовият рев на Вайткус-младши. — Сега има гъби. И витамини има. Виж, мазнини не достигат…

— След малко си тръгваме — каза леля Луиза. — Съвсем си пребледняла.

— Знаеш защо.

Егли опита да се усмихне. Но усмивката й приличаше на болезнена гримаса. Преди месец Егли беше родила мъртво момиченце. Старика каза, че вече й е късно да ражда. И организмът й е изтощен. Но тя бе човек на дълга. Родът трябва да се продължи. „Разбираш?“ Олег разбираше, макар че разговорите за това са неприятни, за тия неща май не бива да се говори.

— Благодарим за почерпката — каза леля Луиза.

— Да се чуди човек как успя тъй да надебелееш — каза Томас, гледайки как масивното тяло на леля Луиза се носи към вратата.

— Не от хубав живот съм подпухнала — отговори Луиза, без да се обръща. На прага тя спря и каза на Олег: — От всички тия вълнения си забравил да навестиш Кристина. А там те чакат. Не е хубаво.

Разбира се. Ама че работа! Трябваше още преди час да отиде.

Олег скочи.

— Веднага отивам.

— Добре де, аз само така, за дисциплина — каза леля Луиза. — Сама ще ги навестя. Само да си нахраня сирачетата и ще отскоча.

— Няма нужда.

Олег изскочи на улицата след леля Луиза. И чак тогава се сети, че е забравил да благодари на Егли за врялата вода със захар; стана му неудобно.

Тръгнаха един до друг, пътят не беше дълъг. Тичешком можеш за пет минути да обиколиш цялото селце покрай оградата.

Къщите със скосени едноскатни покриви се притискаха една до друга от двете страни на правата пътека, която разрязваше селцето на две — от портата до бараката с общия склад. Покрити с плоските, дълги и розови листа на водните лалета, покривите блестяха под дъжда, отразявайки вечно сивото, вечно мъгливо небе. Четири къщи от едната страна, шест от другата. Вярно, три къщи са пусти. След миналогодишната епидемия.

Къщата на Кристина е предпоследна. След нея е само тази на Дик. Леля Луиза живее отсреща.

— Не те ли е страх да тръгнеш? — попита леля Луиза.

— Трябва — каза Олег.

Леля Луиза кой знае защо се усмихна.

— Достоен мъжки отговор.

— А Сергеев ще пусне ли Мариана? — попита Олег.

— Ще тръгне твоята Мариана, ще тръгне.

— Нищо няма да ни се случи — каза Олег. — Четирима души. Всички въоръжени. Не ни е за пръв път да ходим в гората.

— Да, в гората не ви е за пръв път — съгласи се Луиза. — Но в планините е съвсем друго.

Спряха на пътя между къщите на Кристина и Луиза. Вратата на Луиза беше открехната, зад нея блестяха очи — осиновеният Казик чакаше леля си.

— В планините е страшно — каза Луиза. — Никога няма да забравя как вървяхме през тях. Хората замръзваха буквално пред очите ни. Сутрин ставаме, а някой вече не се събужда.

— Сега е лято — каза Олег, — няма сняг.

— Приемаш желаното за действителност. В планините винаги има сняг.

— Но ако не можем да минем, ще се върнем — каза Олег.

— Върнете се. По-добре ще е да се върнете.

Луиза зави към вратата си. Казик изтича насреща. Олег бутна вратата на Кристина.

У Кристина е задушно, мирише на нещо кисело, плесента вече е покрила стените като тапет, и макар че плесента е жълта, оранжева, ярка, в стаята не става по-светло от нея. И светилникът не гори.

— Привет — каза Олег, придържайки вратата, за да различи кой къде е в тъмната стая. — Не спите ли?

— Ох — каза Кристина, — дойде все пак, а аз мислех, че няма да дойдеш, знаех си, че ще забравиш. Щом сте тръгнали към планините, защо ти е да ме помниш?

— Ти не я слушай, Олег — каза Лиз тихо, съвсем тихо, почти шепнешком, — тя винаги си мърмори. И на мен мърмори. Омръзна ми.

Олег намери масата, опипа с длани, откри светилника, извади от кесията на колана си прахан и огниво.

— Защо стоите на тъмно? — попита той.

— Маслото свърши — каза Лиз.

— А къде е кутията?

— Нямаме масло — каза Кристина. — Кому сме нужни ние, две безпомощни жени? Кой ще ни донесе масло?

— Маслото е на лавицата, вдясно от теб — каза Лиз. — Кога тръгвате?

— Следобед — каза Олег. — Как се чувстваш?

— Добре. Само дето нямам сили.

— Егли казва, че след три дни ще си на крака. Искаш ли да те пренесем при Луиза?

— Няма да изоставя мама — каза Лиз.

Кристина не й беше майка. Но двете отдавна живееха заедно. Когато пристигнали в селцето, Лиз била най-малката, нямала и годинка. Майка й замръзнала на превала, а баща й загинал още преди това. През всичките тези дни Кристина носела Лиз. Тогава тя била силна и смела, още имала очи. Така и останали заедно. После Кристина ослепяла. Пак от търкултрън — още не знаели какво да правят. И ослепяла. Тя рядко излиза навън. Само през лятото, ако не вали. Всички вече са свикнали с дъжда, не го забелязват. А тя не е свикнала. Ако вали, за нищо на света не излиза. А ако е сухо, сяда на стъпалото, познава по стъпките кой минава и се оплаква. Старика казва, че Кристина е мъничко ненормална. А по-рано тя била виден астроном. Много виден астроном. Веднъж Лиз каза на Олег: „Представи си трагедията на човек, който цял живот е гледал звездите, а после попада в гора, където няма звезди, и при това съвсем ослепява. Не можеш да го разбереш.“

— Разбира се — каза Кристина. — Пренесете я някъде. Защо да мре заедно с мен?

Олег намери на лавицата кутията с маслото, наля в светилника и го запали. Веднага стана светло. Виждаше се широкото легло, на което под кожите лежаха една до друга Кристина и Лиз. Олег винаги се учудваше колко си приличат — да не повярваш, че не са роднини. И двете бели, с жълти коси, с широки плоски лица и меки устни. Лиз има зелени очи. Очите на Кристина са затворени. Но казват, че и нейните били зелени.

— Масло имате още за седмица — каза Олег, — после Старика ще ви донесе. Не го пестете. Защо да седите на тъмно?

— Жалко, че се разболях — каза Лиз. — Искаше ми се да дойда с теб.

— Другия път — каза Олег.

— След три години?

— След година.

— Една тукашна, значи три наши. Аз имам слаби дробове.

— Зимата е далече, ще оздравееш.

Олег разбираше, че не говори каквото очаква от него това момиче с широко лице. Когато говореше за похода, тя имаше предвид съвсем друго — Олег винаги да е с нея, защото се страхува да бъде сама. Олег се стараеше да бъде учтив, но невинаги успяваше. Лиз го дразнеше — очите й вечно молеха за нещо.

Кристина стана от леглото, взе бастуна и тръгна към печката. Тя умееше всичко да върши сама, но предпочиташе съседите да й помагат.

— Да полудееш — мърмореше тя. — Аз, виден учен, жена, прочута някога с красотата си, съм принудена да живея в тази кочина, изоставена от всички, обидена от съдбата…

— Олег — каза Лиз и се надигна на лакът. Разкриха се големите й бели гърди и Олег извърна глава. — Олег, не тръгвай с тях. Няма да се върнеш. Знам, няма да се върнеш. Имам предчувствие…

— Да ви донеса ли вода? — попита Олег.

— Имаме вода — каза Лиз. — Ти не искаш да ме послушаш. Поне веднъж в живота!

— Тръгвам си.

— Върви! — каза Лиз.

На прага го догониха думите:

— Олег, виж там дали няма лекарство против кашлица. За Кристина. Нали няма да забравиш?

— Няма.

— Ще забрави — каза Кристина. — И в това няма нищо учудващо.

— Олег!

— Какво?

— Не ми каза „довиждане“.

— Довиждане.

Старика се миеше в кухнята над легена.

— Едри зверове сте убили — каза той. — Само че козината е лоша, лятна.

— Дик и Сергеев ги убиха.

— Май си сърдит. При Кристина ли беше?

— Там всичко е наред. После им занесете масло. И картофите им са на привършване.

— Не се безпокой. Ела при мен да си поговорим за последно.

— Само не се бавете! — подвикна майка му иззад стената.

Старика се усмихна. Олег свали кърпата и му я подаде, за да си избърше по-лесно лявата ръка. Дясната беше загубил преди петнайсет години, когато за пръв път опитали да стигнат до превала.

Олег мина в стаята на Старика, седна зад масата, полирана от лактите на учениците, бутна настрани сметалото със сушени орехи вместо топчета. Колко пъти беше седял до тази маса? Няколко хиляди. И почти всичко, което знае, е чул тук.

— Най-страшно ми е да пусна теб — каза старецът, сядайки на учителското място отсреща. — Мислех, че след няколко години ще ме смениш и ще учиш децата.

— Аз ще се върна — каза Олег.

И си помисли: „А какво ли прави сега Мариана? Вече е накиснала гъбите, после е преподредила хербария, тя винаги го преподрежда. Дали си събира багажа? Или разговаря с баща си?“

— Слушаш ли ме?

— Разбира се, учителю.

— И същевременно аз сам настоявах да те вземат отвъд превала. За теб това е дори по-необходимо, отколкото за Дик или Мариана. Ти ще бъдеш мои очи, мои ръце…

Старика вдигна ръка и я огледа с интерес, сякаш я виждаше за пръв път. Замисли се. Олег мълчеше и оглеждаше стаята. Понякога Старика млъкваше тъй, внезапно, за минута-две. Всеки си има слабости. Пламъчето на светилника се отразяваше върху полирания, чист както винаги микроскоп. Липсваше му главното стъкло. Сергеев хиляди пъти бе казвал на Старика, че е прекалено голям разкош да държи празната тръба на лавицата за украшение. „Дай ми я в работилницата, Боря. Ще направя от нея два чудесни ножа.“ А Старика не я даваше.

— Извинявай — каза старецът. Той примига два пъти с добрите си сиви очи, приглади грижливо подрязаната бяла брада, заради която леля Луиза го наричаше „търговец“. — Размишлявах. И знаеш ли за какво? За това, че в земната история вече е имало случаи, когато по нещастна случайност група хора се оказвали откъснати от общия поток на цивилизацията. И тук навлизаме в областта на качествения анализ…

Старецът пак млъкна и размърда устни. Потъна в размисли. Олег бе свикнал с това. Харесваше му да седи така до него и да мълчи, и имаше чувството, че старецът е пълен с толкова много знания, та сякаш изпълва с тях и околния въздух.

— Да, разбира се, трябва да вземем под внимание и временния диапазон. Диапазонът, това е разстояние. Запомни ли?

Старика винаги обясняваше думите, които учениците не бяха срещали.

— За деградация на един човек стигат няколко години. При условие, че е бял лист хартия. Известно е, че децата, попаднали в бебешка възраст при вълци, при тигри, а такива случаи са отбелязвани в Индия и Африка, след няколко години безнадеждно изоставали от връстниците си. Превръщали се в дебили. Дебил, това е…

— Помня.

— Извинявай. Човечеството не успявало да си ги върне. Те дори ходели само на четири крака.

— А ако е възрастен човек?

— Вълците няма да приемат възрастен.

— А на необитаем остров?

— Вариантите са различни, но човек неизбежно деградира… степента на деградация…

Старика погледна Олег. Той кимна. Знаеше тази дума.

— Степента на деградация зависи от нивото, което човекът е достигнал в момента на изолирането, и от характера му. Но ние не можем да направим исторически експеримент с една оформена личност. Говорим за социум. Може ли група хора в условията на изолация да се удържи на културното ниво, което е имала в момента на откъсването?

— Може — каза Олег. — Това сме ние.

— Не може — каза старецът. — Но за бебето са достатъчни пет години, за групата, дори ако оцелее, ще трябват две-три поколения. За племе — няколко поколения… За народ може би векове. Но процесът е необратим. Той е проверен от историята. Да вземем например австралийските аборигени…

Влезе майката на Олег. Беше сресана и с изпрана пола.

— Ще поседя при вас — каза тя.

— Поседи, Ирочка — каза старецът. — Беседваме си за социалния прогрес. По-точно регрес.

— Чух вече — каза майката. — Разсъждаваш след колко време ще тръгнем на четири крака? Отговарям — преди това ще измрем всички. И слава Богу. Омръзна ми.

— А на него не му е омръзнало — каза старецът. — И на моите близнаци не им е омръзнало.

— Та нали заради него живея — каза майката, — а вие го пращате на сигурна смърт.

— Ако приемем твоята гледна точка, Ира — каза Старика, — то тук всеки ден заплашва със сигурна смърт. Тук гората е смърт, зимата е смърт. Наводнение — смърт, ураган — смърт, ужилване на стършел — смърт. И не знаем откъде и под какъв облик ще изпълзи смъртта.

— Изпълзява когато си иска и отнася когото си иска — каза майката. — Един след друг.

— Ние сме повече, отколкото преди пет години. Главният проблем не е физическото оцеляване, а моралното.

— По-малко сме. Ние с теб сме по-малко. Разбираш ли, почти не останахме! Какво могат без нас тия палета?

— Можем — каза Олег. — Ти би ли излязла сама в гората?

— По-добре да си метна примката. Понякога и от вкъщи не смея да изляза.

— А аз, ако искам, още сега ще отида. И ще се върна. С плячка.

— Да де, днес едва отървахте Марианка и Дик.

— Беше случайност. Сама знаеш, че чакалите не ходят на глутници.

— Нищо не знам. Тръгнаха ли все пак на глутница, или не? Тръгнаха ли?

— Тръгнаха.

— Значи ходят…

Олег не възрази. Майка му също млъкна. Старика въздъхна, поизчака и продължи монолога си:

— Кой знае защо, днес си спомних една история. Хиляда години не си я бях спомнял, а днес си я спомних. Може би просто защото стана дума? Случило се през 1530 година, малко след откриването на Америка. Немски китоловен кораб, който плавал на юг от Исландия, попаднал в буря и тя го отнесла на северозапад, в неизследвани води. Няколко дни корабът се носил по вълните сред айсберги. Айсбергът е…

— Знам, ледена планина — каза Олег.

— Правилно. След няколко дни отпред изникнали заснежени планински брегове на непозната земя. Днес я наричат Гренландия. Корабът хвърлил котва и моряците слезли на брега. И представете си учудването им, когато скоро видели полуразрушена църква, после останки от каменни къщички. В една от къщичките намерили труп на червенокос мъж със зле ушити дрехи от тюленови кожи, до него изхабен ръждясал нож. А наоколо запустялост, студ, сняг…

— Не ни плаши, Боря — каза майката. Пръстите й нервно потропваха по масата. — Псевдоисторически приказки.

— Чакай! Това не е приказка. Документирано е. Онзи човек бил последният викинг. Олег, помниш ли кои са били викингите?

— Разказвахте ни за тях.

— Викингите бродели по моретата, завоювали цели страни, заселили Исландия, стигнали до Америка, която нарекли Винланд, дори основали свое царство в Сицилия. Имали и голяма колония в Гренландия. Там имало няколко селища с каменни къщи и църкви. Но ето че корабите на викингите престанали да излизат в морето. Колониите им попаднали в ръцете на други народи или били изоставени. Прекъснала се връзката и с Гренландия. А в това време климатът там ставал все по-суров, добитъкът измирал и гренландските селища западали. Преди всичко защото загубили връзка със света. Някогашните смели гренландски моряци вече не знаели как да строят кораби, а броят им намалявал и намалявал. Известно е, че през средата на XV век в Гренландия била отпразнувана последната сватба. Потомците на викингите подивявали, вече били твърде малко, за да се противопоставят на стихиите, да постигнат прогрес или поне да запазят старото. — Старика се обърна към майката. — Представяш ли си трагедията — последната сватба в цяла една страна?

— Твоите аналогии не ме убеждават — каза тя. — Много ли са били викингите, или малко — нищо не би ги спасило.

— А алтернатива е имало. Ако онзи немски кораб бил пристигнал трийсет години по-рано, всичко щяло да тръгне другояче. Викингите биха могли да отплават на континента и да се върнат в човешкото семейство. Или друг вариант — биха завързали връзки с други страни, биха дошли търговци, нови заселници, поне нови оръдия на труда, знания… И всичко щеше да е различно.

— Никой няма да дойде при нас — каза майката.

— Нашето спасение не е да се слеем с природата — каза уверено старецът. Този път се обърна към Олег. — Трябва ни помощ. Помощ от останалото човечество. Затова настоявам синът ти да отиде отвъд превала. Ние още помним. И нашият дълг е да не прекъсваме нишката.

— Безсмислен разговор — каза майката. — Да стопля ли вода?

— Стопли — каза Старика. — Да се поглезим с гореща водица. Заплашва ни забрава. Дори и сега носителите на трохи от човешката мъдрост и знания стават все по-малко. Едни загиват, умират, други са твърде заети с борбата за оцеляване… И ето, появява се ново поколение. Вие с Мариана сте все още преходен етап. Един вид звено, което ни свързва с нашето бъдеще. Представяш ли си какво ще е то?

— Ние не се боим от гората — каза Олег. — Познаваме гъбите и дърветата, можем да ловуваме в степта.

— Боя се от бъдеще, в което господства нов тип човек — Дик ловецът. За мен той е символ на отстъплението, символ на човешкото поражение в борбата с природата.

— Ричард е добро момче — обади се майката от кухнята. — Не му е лесно сам.

— Нямам предвид характера — каза старецът. — Говоря за социалното явление. Кога, Ирина, ще се научиш да се абстрахираш от дреболиите?

— Дали ще се абстрахирам, или не, но ако миналата зима Дик не беше убил мечок, всички щяхме да изпукаме от глад — каза майката.

— Дик вече се чувства абориген на тия места. Преди пет години престана да идва при мен. Не съм сигурен дали помни азбуката.

— Защо му е? — попита майката. — Все едно, няма книги. И писма няма на кого да пише.

— Дик знае много песни — каза Олег. — И сам съчинява.

Малко се срамуваше, че му е тъй приятно да слуша недоброжелателните думи на Старика, затова почна да защитава Дик.

— Не са важни песните. Песента е зората на цивилизацията. А за малчуганите Дик е кумир. Ловец! А за вас, жените, той е пример. „Виж го Дик! Той е добро момче!“ А за момичетата е рицар. Забелязвала ли си с какви очи го гледа Марианка?

— Нека го гледа. Ще се омъжи. Добре е за селцето.

— Мамо! — не издържа Олег.

— Че какво?

Както винаги, майка му не забелязваше нищо наоколо, живееше в някакъв свой свят, предъвкваше старото.

— И радва ли те светът на Диковците? — Старика се разяри. Дори удари с юмрук по масата. — Светът на благополучните бързоноги диваци?

— А ти какво предлагаш в замяна?

— Него. — Старецът отпусна тежка длан върху тила на Олег. — Светът на Олег е моят свят, твоят свят, на който искаш да обърнеш гръб, макар че друг не ти е даден.

— Не си прав, Боря — каза майката. Тя отиде в кухнята, свали от огъня паницата с вряла вода и я донесе в стаята. — Свърши ни захарта.

— И моята — каза старецът. — Сега корените са тънки, няма сладост в тях. Егли казва, че ще трябва да потърпим още месец. Нищо, хлебец ще хапнем. Ти си интелигентна жена и трябва да разбираш, че сме обречени на израждане, ако след нас дойдат Диковците ловци.

— Не съм съгласна с теб, Боря — каза майката. — Поне да оцелеем. Не говоря конкретно за себе си, а за селцето. За дечицата. Като гледам Дик или Марианка, усещам надежда. Ти ги наричаш диви, а аз мисля, че успяха да се приспособят. И ако сега те загинат, всички ще загинем. Рискът е прекалено голям.

— А аз, значи, не съм се приспособил? — попита Олег.

— Приспособил си се по-малко от другите.

— Ти просто се страхуваш за мен — каза Олег. — И не искаш да ходя в планините. А аз стрелям с арбалет по-добре от Дик.

— Боя се за теб, разбира се. Ти си ми едничък. Само ти ми остана. А с всеки ден все повече се откъсваш от мен, отиваш някъде, чужд ставаш.

Старецът бавно крачеше напред-назад из стаята, така ставаше, когато беше недоволен от мързеливите ученици. Наведе се, вдигна от табуретката глобуса. Беше го направил от гъба гигант, която израсна миналата зима до бараката. Тогава двамата с Олег заедно стриваха за боя цветната глина, която Мариана и Лиз откриха край ручея — същата, от която днес правят сапун. Изсушиха я и се получиха два цвята — бял и сив. А самата гъба беше лилава. И Старика по памет нарисува всички континенти и океани на Земята. Глобусът стана бледен, а за две години още повече избледня и се протри, заприлича на кръгла ябълка.

Олег видя на масата мъничко петънце розова плесен. Не жълта — тази беше отровна. Внимателно изтри петънцето с ръкав. Глупаво е, когато родната ти майка предпочита друг пред теб. В общи линии това си е предателство. Истинско предателство.

— Ние с теб ще умрем — каза старецът.

— И чудесно. Наживяхме се — каза майката.

— Но все пак не бързаме да умираме, вкопчваме се в живота.

— Страхливи сме — каза майката.

— Ти винаги си имала Олег.

— Заради него живях.

— Ние с теб ще умрем — продължи старецът, — но селцето трябва да живее. Иначе изчезва смисълът на нашето съществуване.

— Село на ловци има повече шансове да оцелее — каза майката.

— Повече шансове има село на такива като Олег — каза старецът. — Ако нашето племе се управлява от Дик и такива като него, то след сто години никой няма да помни кои сме и откъде сме дошли. Ще възтържествува правото на силния, законите на първобитното племе.

— И ще се плодят и размножават — каза майката. — И ще станат много. И ще изобретят колелото, а след още хиляда години — парната машина.

Тя се засмя, но сякаш изплака.

— Шегуваш ли се? — попита Олег.

— Ирина е права — каза старецът. — Борбата за съществуване в елементарна форма ще доведе до безнадежден регрес. Да оцелееш с цената на сливане с природата, приемане на нейните закони — това означава да се предадеш.

— Но все пак да оцелееш — каза майката.

— Тя не мисли така — каза Олег.

— Разбира се, че не мисли — каза Старика. — Познавам Ирина вече двайсет години. И знам, че не мисли така.

— Предпочитам изобщо да не мисля — каза майката.

— Лъжеш — каза Старика. — Всички мислим за бъдещето, боим се и се надяваме. Иначе ще престанем да бъдем хора. Именно товарът от знания, с които не се обременява Дик и ги заменя с простите горски закони, може да ни спаси. И докато има алтернатива, можем да се надяваме.

— Заради тази алтернатива ли ще натириш Олег в планините?

— Заради запазването на знанията, заради мен и теб. Заради борбата с безсмислицата, нима не разбираш?

— Ти винаги си бил егоист — каза майката.

— А твоят сляп майчински егоизъм не се ли брои?

— Защо ти е Олег? Той няма да издържи пътешествието. Слаб е.

Не биваше да го казва. Тя сама разбра това и погледна Олег, като го умоляваше с очи да не се обижда.

— Не се обиждам, мамо — каза Олег. — Но искам да тръгна. Може би повече от всички останали. Дик дори с удоволствие би останал. Скоро ще почне преселението на елените. Идеално време за лов в степта.

— Той е необходим в похода — каза старецът. — Колкото и да се възмущавам от перспективата за негова власт, днес уменията и силата му могат да ни спасят.

— Да ни спасят! — Майката откъсна поглед от Олег. — Ти дрънкаш за спасение. А сам вярваш ли в него? Три пъти ходиха хора към планините и колцина се върнаха? С какво?

— Тогава още бяхме неопитни. Не познавахме тукашните закони. Тръгвахме, когато на превала имаше сняг. Сега знаем, че той се топи едва в края на лятото. За всяко знание трябва да се плаща.

— Ако онези не бяха загинали, щяхме да живеем по-добре. Щеше да има кой да ни храни.

— Но пак щяхме да бъдем във властта на закона за деградацията. Или сме част от човечеството и пазим неговите знания, или сме диваци.

— Ти си идеалист, Боря. Парче хляб днес ни е по-нужно от абстрактните ананаси.

— Но нали помниш вкуса на ананас? — Старика се обърна към Олег и добави: — Ананасът е тропически плод със специфичен вкус.

— Разбрах — каза Олег. — Смешна дума.

Втора глава

— Хартия — повтори Старика. — Поне десетина листа.

— Ще имаш хартия — каза Томас.

Заминаващите се бяха събрали до портата. Останалите дойдоха да ги изпратят. Всички се преструваха, че походът е най-обикновен, като до блатото за корени, а се сбогуваха сякаш завинаги.

Заминаващите бяха дебело облечени — събраха им дрехи от цялото селце. Леля Луиза сама ги подбираше, приготвяше, преправяше. Олег навярно никога не бе носил толкова хубави дрехи. Само Дик не взе нищо излишно. Той сам си шиеше всичко. Дъждът почти престана, в локвите около стълбовете се плискаха и пискаха плавунци. Значи, времето щеше да се оправи.

Томас погледна плавунците и каза:

— Дъждът ще спре. Трябва да се укрепят стълбовете.

— Недей да ги мислиш — каза леля Луиза, — и без теб ще се справим.

— Какво ще ми донесеш, тате? — попита червенокосата Рут, дъщерята на Томас.

— Недей — каза жена му. — Не бива дори да мислиш за това. Важното е татко да се върне. Завий си гърлото, пак кашляш.

— След превала завий надясно — каза Вайткус на Томас. — Помниш ли?

— Помня — усмихна се Томас. — Като че беше вчера. Ти по-добре иди да си легнеш.

Майката на Олег го държеше за ръката и той не смееше да я отдръпне, макар да му се струваше, че Дик лекичко се усмихва, като го гледа. Тя искаше да върви с него до гробището, но Сергеев не я пусна. Никого не пусна освен Луиза и Старика.

На няколко пъти Олег се озърна. Майка му стоеше с леко вдигната ръка, сякаш е искала да помаха, но е забравила. Мъчеше се да не плаче.

Над оградата се виждаха главите на възрастните — майка му, Егли, Сергеев, Вайткус, — а през бодлите по-долу се мержелееха фигурките на дечурлигата. Малка колона хора, зад тях — скосените, лъскави под дъжда розови покриви на малка група къщички.

От хълма Олег се озърна за последен път. Всички си стояха до оградата, само едно от децата бе изтичало настрани и си играеше край локвата. Отвисоко се виждаше улицата между колибите. И вратата на къщата на Кристина. Някаква жена стоеше на прага. Но от хълма не можеше да се различи дали е Лиз, или Кристина. А после върхът на хълма закри селцето.

Гробището също имаше ограда. Преди да бутне вратата, Дик надникна дали вътре не се е затаил някой звяр. Олег си помисли, че на негово място сигурно нямаше да се сети.

Странно е, каза си той, че могилите, затиснати плочи от меки шисти, отцепени от близките скали, са много повече, отколкото живите хора в селцето. Макар че селцето е само на шестнайсет години. Баща му го няма тук, той е останал отвъд превала.

Дик спря пред две еднакви плочи, издялани по-грижливо от другите. Там бяха майка му и баща му.

Надигна се вятър, студен и досаден. Старика бавно крачеше от гроб към гроб. Той ги познаваше всичките. Колко са били преди шестнайсет години? Трийсет и шест възрастни и четири деца, така беше май. А колко остават? Девет възрастни и трима от онези деца. Трима. Дик, Лиз и Олег. Мариана се е родила тук. И са живи още дванайсет деца от родените в селцето. Значи, преди седемнайсет години тук е имало четирийсет души, сега са двайсет и няколко. Проста аритметика. Не, не е проста. Могилите са много повече, все на умрели или загинали дечурлига. Тукашни.

Сякаш усетила за какво мисли, леля Луиза каза над ухото му:

— Повечето умряха през първите пет години.

— Разбира се — съгласи се Старика. — Плащахме си за опита.

— Чудо е, че не умряхме всички през първата година — каза Томас.

Спряха пред плочите в центъра на гробището. Плочите бяха неиздялани, груби, криви, почти потънали в земята. Червеникавите пипалца на мъха се сплитаха около тях и ги превръщаха в заоблени хълмчета.

На Олег му се прииска да се върне и още веднъж да види селцето. Знаеше, че майка му стои до оградата и се надява да стане така. Той дори тръгна към вратата на гробището, но в този момент Томас каза:

— Време е да вървим. Скоро ще почне да се стъмва, а трябва да стигнем до скалите.

— Ой! — каза Мариана. Тя бързо опипваше с пръсти преметнатата през рамото й торба.

— Забрави ли нещо? — попита Дик.

— Не. Всъщност забравих… Искам да видя баща си…

— Да вървим, Марианче — каза Томас. — Колкото по-скоро тръгнем, толкова по-скоро ще се върнем.

Олег видя, че очите на Мариана се изпълват със сълзи. Още малко и ще бликнат по бузите.

Мариана изостана от другите. Олег се приближи до нея и каза:

— Аз също исках да се върна. Поне да погледам от хълма.

Вървяха един до друг и мълчаха.

На трийсет крачки от оградата, където започваше коварният лепкав храсталак, всички спряха.

Луиза ги разцелува. Старика им стисна ръцете. За последно спря пред Олег.

— Много се надявам на теб — каза той. — Повече, отколкото на Томас. Томас се грижи за благото на селцето, за днешния ден. Ти трябва да мислиш за бъдещето. Разбираш ли ме?

— Добре — каза Олег. — А вие се погрижете за мама, да не тъгува. Ще донеса микроскоп.

— Благодаря. Връщайте се по-скоро.

Дик пръв нагази в храсталака, отмятайки сръчно и бързо лепкавите пипала с върха на копието.

— Дръжте се плътно до мен — каза той. — Докато не са се опомнили.

Олег не погледна назад. Нямаше време да се озърта. Озърнеш ли се, някоя вейка ще се лепне за дрехата, не можеш я откъсна, а откъснеш ли я, три седмици ще вони. Отвратителен храсталак.

По мръкнало стигнаха до скалите. Както разчиташе Томас.

Гората не стигаше до скалите, алените им зъби стърчаха от голата долина, осеяна с петна лишеи, парцаливите облаци прелитаха тъй ниско, че острите скали ги раздираха и чезнеха в сива мъгла. Томас каза, че пещерата, където нощували предния път, е суха и до нея лесно се стига. Всички освен Дик бяха уморени. А Дик и да беше уморен, не казваше. Само се зъбеше.

— Тогава беше по-студено — каза Томас. — Бяхме решили, че в студовете по-лесно ще минем блатата. А превалът се оказа непроходим. Помня как вървяхме тук и под краката ни звънтеше — всичко беше замръзнало.

Между пътниците и скалите имаше белезникаво кръгло петно с диаметър около двайсет метра.

— Тук ли звънтеше? — попита Дик, който вървеше пръв.

Той рязко спря на края на петното. То леко блестеше като кора на бор.

— Да. — Томас спря до Дик.

Олег изоставаше. Преди час бе взел торбата на Мариана, за да не се изтощи. Мариана не искаше да я дава, а Томас каза:

— Правилно. Утре аз ще ти помогна. После Дик.

— Защо да помагаме? — каза Дик. — Довечера ще си разпределим излишното по торбите. Хем няма да усетим, хем на Марианка ще й бъде по-леко. Трябваше по-рано да помислим. Два месеца се приготвяхме, а не помислихме.

„Интересно кой трябваше да мисли? — каза си Олег. — И ти си такъв мислител като всички.“

А се налагаше да мъкнат много неща, макар Дик да твърдеше, че за храна можело да не се тревожат — той щял да ги изхрани. Все пак взеха и пушено месо, и корени, и сушени гъби, а главната тежест бяха сухите дърва, без тях ни вода можеш да кипнеш, ни зверове да прогониш.

— Знаете ли на какво ми прилича това? — каза Мариана, догонвайки мъжете. — На връх на гъба. Грамадна гъба.

— Може би ще е по-добре да заобиколим — каза Дик.

— Защо? — попита Олег. — Ще трябва да се катерим по сипея.

— Ще опитам, бива ли? — каза Мариана, после коленичи и извади ножа.

— Какво искаш да правиш? — попита Томас.

— Ще отрежа парченце. Да го помириша. Ако става за ядене, представяте ли си каква находка ще е? Цялото село може да се нахрани.

— Недей да режеш — каза Дик. — Не ми харесва тази твоя гъба. И изобщо не е гъба.

Мариана обаче вече беше забила ножа в края на петното. Но не успя да отреже — едва удържа ножа. Бялото петно изведнъж се изду, затрептя, налетя като вълна към Мариана. Дик рязко я дръпна към себе си и двамата се търкулнаха по камъните. Томас отскочи след тях и вдигна арбалета.

Седнал на камъните, Дик се разсмя.

— За да я убиеш, ще ти трябва стрела колкото дърво, че и по-голяма.

— Нали ви казвах, че е гъба — каза Мариана. — Напразно се изплаши, Дик. Мирише на гъба.

Вълни от тръпки преминаваха по бялото петно, започваха в центъра и се разбягваха към краищата като от хвърлен във водата камък. А средата на гъбата все се надигаше и надигаше, сякаш някой искаше да се измъкне навън и блъскаше с глава. После от центъра пробягаха настрани тъмни пукнатини, те се разширяваха и оформиха огромни листенца с острата част към средата. Листенцата започнаха да се надигат и извиват назад, докато гъбата се превърна в цвете.

— Това е красиво — каза Мариана. — Просто красиво, нали?

— А ти искаше да се разхождаш по нея — каза Дик на Олег с глас на възрастен, макар че бяха връстници.

Томас метна арбалета на рамо, вдигна от земята ножа на Мариана.

— За естествоизпитателите е полезно първо да мислят, а после да проверяват.

— Тя нищо не може да ни направи — каза Мариана. — Показва колко е красива.

— Ако нещо не се крие вътре — каза Дик. — Е, тръгваме ли? Че ще се стъмни и няма да намерим пещерата. Всички планове отиват по дяволите. Нали нарочно тръгнахме тъй, та да пренощуваме на познато място.

Заобиколиха петното по каменния сипей. Отгоре Олег се опита да надникне в сърцевината на цветето, но там беше тъмно. И празно. Листенцата постепенно пак се сближаваха, гъбата гигант се успокояваше.

— Как ще я наречем? — попита Мариана.

— Мухоморка — каза Томас.

— А мухоморката гъба ли е?

— Със сигурност е гъба — каза Томас. — Отровна и голяма. С червена шапка, а по нея бели петна.

— Не прилича много — каза Дик.

— Но пък звучи красиво — каза Мариана.

Отдавна бе станало обичай Томас да дава имена на непознатите неща. Той избираше познати, макар и невинаги съвпадащи. Защо да измисля нови? Стига да има сходен признак. Гъбите растат в земята и може да се сушат. Значи кръглите оранжеви или сини топчета, които се заравят в земята, но може да се ядат сушени, варени или печени, ако ги изкиснеш както трябва, ще ги наречем гъби. Чакалите ходят на глутници, хранят се с мърша и са страхливи и лакоми. И няма значение, че тукашните чакали са влечуги. Мечокът е голям и има дълга рошава козина… Макар че всъщност го покриват дълги стръкове търкултрън, наподобяващи зеленикави косми.

Докато лазеха по сипея, Олег се задъха. Камъните се търкаляха изпод краката му, торбата на Мариана изпъваше ръката му до скъсване, неговата пък тежеше отзад на раменете. Олег броеше крачките. Къде е тая проклета пещера? Въздухът почваше да синее, денят и бездруго беше мрачен, а сега на десетина крачки предметите се размиваха, от земята се надигаше сива мъгла, време е да се крият, нощем дори Дик не би рискувал да тръгне в гората. Нощем се появяват нощните твари. Излезеш ли нощем отвъд оградата, няма да се върнеш. А тук, далече от селцето… Олег се озърна. Стори му се, че някой върви след него. Не, само мъгла. Той не забеляза, че е ускорил крачка, но Томас се завъртя и тихо подвикна:

— Не се блъскай, ще ме събориш. Спазвай дистанция.

И все пак Олег не можеше да се отърве от чувството, че някой върви отзад.

Гърбът на Томас изчезна — той беше изпреварил Мариана. Сега отпред върви Марианка. Тя има тесен гръб, дори с дебелото яке е тесен. Мариана се препъва. По мръкнало тя вижда зле. Егли каза — кокоша слепота, но не стандартна, а ендемична. „Ендемична… тоест присъща за дадена местност“ — прозвуча в ушите му гласът на Старика, сякаш учителят беше съвсем наблизо.

— Искаш ли да те хвана за ръка? — попита Олег.

Двамата вървяха през мъглата и блатото, затъвайки до коляно.

— Не — каза Мариана, — благодаря.

— Стойте! — Гласът на Дик долетя глухо и отдалече. — Скали.

Добре, че никой не бе заел пещерата. В нея можеше да се крие мечок или някоя от онези сумрачни и нощни твари, които бродят като призраци около оградата и дори понякога я клатят, напират към човешкото жилище и се боят от него. Веднъж Мариана домъкна от гората козленце, още мъничко. Козелът имаше по-досаден глас и от близнаците, зелената трева висеше на валма до земята, той тропаше с бронираните крака и врещеше.

— Блее — каза тогава с удовлетворение Вайткус. — Обожавам гласовете на домашни животни.

— Значи ще е козел — каза Томас.

Козелът доживя в селцето почти до зимата, когато нощта се влачи почти без прекъсване. Привикна с хората, почти не хапеше, непрекъснато висеше около работилницата на Сергеев, там беше топло. В работилницата Сергеев правеше мебели и съдове. Олег обичаше да му помага, обичаше да създава вещи с ръцете си. А после по тъмно дойдоха нощните твари. И отведоха козела. Мариана намери зад гробището няколко кичура зелена козина, но това беше чак напролет. Можеше и да е сбъркала.

Вайткус тогава каза:

— Развитието на животновъдството се отлага за в бъдеще.

— Още повече — добави Егли, — че полза от него колкото от козел мляко.

Пещерата имаше един недостатък — широк вход. Запречиха го с палатката от рибешки кожи, запалиха огън — нощните твари не обичат огъня. В пещерата беше почти топло и Олег с наслада се просна на гладкия каменен под. Мариана до него.

— Колко се уморих… — каза тя. — И беше страшно.

— И на мен — каза тихо Олег. — Струваше ми се, че някой върви зад нас.

— Добре, че не знаех — каза Мариана.

Дик цепеше чуканчетата. За из път бяха взели от най-добрите дърва. Те горят бавно. Томас отвори торбата със сушените гъби, извади котлето на триножник.

— Олег — каза той, — подай водата.

Водата беше в торбата на Олег в съдинка от тиква. Томас трябваше само да направи две крачки и да я вземе. Олег разбра, че Томас говори така с възпитателна цел. Не иска да заповяда на Олег да стане и да свърши нещо. А той нима е мързелувал — заедно закачиха палатката, огънят гори. „Следващия път ще се уморя по-малко и ще се хвана на работа. Нали мъкнах и торбата на Мариана…“

Но, разбира се, Олег не каза нищо на глас. И още преди да се надигне, Дик протегна дългата си ръка и побутна торбата на Олег към Томас.

— Нека почива — каза той равнодушно, без никакво чувство. — Уморил се е. Две торби носеше.

— Нека си полежи — съгласи се Томас.

Олег седна.

— А какво има за вършене? — попита той. — Когато трябва, аз не се крия.

— Чакай, Томас — каза Мариана, — аз сама ще застроя врялата вода. Ти не знаеш колко гъби да сложиш.

— Имах чувството — каза Дик, — че някой върви зад нас.

— И ти ли? — попита Олег.

И в този момент чуха нечии тежки стъпки край входа. Дик скочи към арбалета. Томас се наведе над огъня, готов да грабне главня. Стъпките стихнаха. Стана много тихо. Чуваше се как редки дъждовни капки падат от козирката над входа.

— Навреме успяхме — каза Мариана.

— Тихо!

Но зад блестящата завеса от рибешки кожи, по която танцуваха отблясъци от пламъците, цареше тишина.

Стиснал здраво копието, Дик пристъпи към завесата, предпазливо повдигна крайчето и надникна навън.

Олег гледаше широкия му напрегнат гръб и чакаше. Би трябвало също да вземе копието… Но това е работа на Дик. Несправедливостта на тази мисъл бе очевидна за Олег, но можеше да се утеши с това, че неговата работа е друга. Той трябва да види онова, което на другите не им е интересно да виждат. Старика се надява на него…

До огъня Мариана разделяше гъбите от сушените солени ягоди, тя винаги ги вареше отделно, а после ги смесваше. Беше коленичила, ръкавите на якето — запретнати, тънките ръце — покрити със синини и белези. Олег си помисли, че Мариана има красиви ръце, а белезите са дреболия, всички имат белези.

Томас също гледаше бързите ръце на Мариана, гледаше как се е вглъбила в свещенодействието, което за него, пришълец на тази планета, нямаше смисъл, виждаше белезите по ръцете й — цената, която е взела гората за учението, и си мислеше за пропастта, която селцето издълбава между него и тези момчета и момичета, които сега чудесно ще си заспят на каменния под, без да се завиват и без да усещат влажния пронизващ студ, а миризмата на тия растителни октоподчета, които наричат гъби, не им е противна, те са свикнали с тая миризма… впрочем тук децата миришат не като у дома. Дори собствените деца. И Рут, дето е само на осем години, ако попадне в гората, може и да не загине, във всеки случай от глад няма да умре. Гората, макар и опасно, коварно място, гората за тях е своя. И ако той, Томас Хинд, е човек в тази гора, то те са еленчета, зайчета или дори вълчета — не най-силни, но по-хитри от мнозина други, ще оцелеят.

Мариана захапа една съмнителна гъба, тихо изписка и я захвърли в ъгъла. А на вид — гъба като гъба…

Навън пак тежко премина някой, почти докосвайки полупрозрачната завеса. „Проклети призраци на мрака. Слонове бродят, не бих се учудил, ако са и отровни… Децата са уморени, но Дик изглежда готов още сега да подгони чакали из пущинака. Олег, разбира се, е по-слаб. Умно момче…“

Завесата се полюшна, нощният гостенин явно бе решил да я откъсне. Томас взе главня и изпревари Дик, надникна навън в мъгливия сумрак. Някаква тъмна сянка отплува назад, разтвори се в сивата мъгла, сякаш шегобиец дърпаше към себе си надут балон.

— Не знам — каза Томас, — досега такова нещо не съм виждал.

— Ще трябва да дежурим край огъня — каза Дик.

— На мен никак не ми се спи — каза Олег.

— Да имахме сега един добър пистолет — каза Томас.

— След пет минути супата ще е готова — каза Мариана. — Вкусна супа. Леля Луиза се постара, подбра ни само бели гъби.

Нейде в далечината нещо млясна, раздаде се тътен. После пъргав тропот на многобройни нозе и блеене. На няколко гласа.

Мариана скочи на крака.

— Козли!

— Твоя вече го изядоха — каза Дик. — Кой ли ги гони?

— Отровен слон — каза Томас неочаквано дори за самия себе си.

— Кой? — учуди се Мариана.

Дик се разсмя.

— Значи така ще го наречем — каза той.

Блеенето премина в пронизителен писък, така пищи дете. После всичко стихна. И пак тропот.

— Мисля, че тях ги писка бялата гъба — каза Олег.

— Кои? — попита Дик.

— Отровните слонове.

— Това са зли духове, Кристина ми е разказвала — каза Мариана.

— Няма зли духове — каза Олег.

— Ти опитай да навлезеш по-навътре в гората — каза Дик.

— Мълчете! — прекъсна ги Томас.

Козлите пробягаха нейде съвсем наблизо. След тях с бавни и меки стъпки се движеше преследвачът. Хората отстъпиха назад, та огънят да е между тях и завесата. Непознатите зверове са страшни, защото не знаеш нрава им.

Завесата се дръпна настрани, разпори се по диагонал и в пещерата нахълта космато зелено същество, на ръст колкото човек, но тумбесто, на четири крака, с костени шипове по гръбнака, стърчащи от козината като верига стръмни хълмове над гората.

Звярът трепереше ситно-ситно. Малките му червени очи гледаха безсмислено и обречено.

Дик се прицели внимателно с арбалета.

— Стой! — викна Мариана. — Та това е козел!

— Правилно — прошепна Дик, без да помръдне и дори без да движи устни. — Това е месо.

Но Мариана вече бе заобиколила огъня и отиваше към козела.

— Чакай! — опита се да я спре Томас.

Мариана отметна ръката му от рамото си.

— Това е моят козел — каза тя.

— Твоят отдавна е пукнал — каза Дик, но отпусна ръката с арбалета; още имаха месо, а Дик не обичаше да убива просто така. Ловците убиват само колкото могат да носят.

Козелът отстъпи назад. И застина. Явно това, което го дебнеше вън, беше по-страшно от Мариана. Мариана се наведе, бързо извади от торбата вкусна сушена гъба и я протегна към козела. Той въздъхна, подуши, зина като хипопотам и послушно изхрупа подаръка.

Първото дежурство пое Олег. Козелът не си отиваше. Беше отстъпил до стената, сякаш искаше да се слее с нея, гледаше с едно око Олег и от време на време шумно въздишаше. После започна да се чеше о стената.

— Ще ни напълниш с бълхи — каза Олег. — Кротувай да не те изгоня.

Внимателният, немигащ поглед на козела създаваше впечатление, че той слуша и разбира, но всъщност козелът се вслушваше в ставащото навън.

Гледайки догарящия огън, Олег неусетно задряма. Струваше му се, че не спи, а вижда как над главните излитат сини искри и танцуват по двойки, сплитат се в хоровод. Козелът ахна и заблея, затропа с копита. Олег се сепна, не съобрази веднага къде е и чак след секунда-две разбра, че козелът вече не е на предишното място — отскочил е в дъното на пещерата, а през дупката на завесата нахлува някаква сива пъпчеста маса, прииждайки бавно като тесто в пещерата. В нея имаше някакво тъпо любопитство, увереност, упорство, а козелът отчаяно блееше, молеше да го спасят — явно беше решил, че тестото е дошло специално за него. Кой Знае защо, Олег успя да си помисли, че тая маса е прекалено грозна за нощен призрак, той шареше с длан по камъните и все не намираше арбалета, а не можеше да откъсне поглед от близката прииждаща маса, която изпускаше задушлива кисела миризма. И затова видя как от хълбока на зловещата твар изведнъж щръкна арбалетна стрела, заби се в тестото до половината, хлътна в него и веднага тестото се стегна леко и бързо, сви се и изчезна, краищата на разкъсаното място се събраха и завеската лениво се разлюля.

Олег най-после успя да наведе поглед, арбалетът лежеше на два сантиметра от разперените му пръсти. Дик седеше на пода, стегнат, свеж, сякаш изобщо не бе лягал да спи. Той отпусна арбалета и каза:

— Май не си струваше да стрелям. Да бях поизчакал.

— Тогава защо стреля? — попита Мариана, която, без да става, беше протегнала ръка и галеше тънките бронирани крака на козела, който хлипаше като дете и се жалваше на Мариана колко го било страх.

— Олег се беше вкаменил, а онова нещо вече го наближаваше — каза Дик, без желание да упрекне или да обиди Олег, просто каза каквото мислеше. Той винаги казваше каквото мисли. — Нямах време да вадя главня от огъня.

— Задряма ли? — обърна се Томас към Олег.

Томас лежеше омотан в одеяло, отпуснал глава върху торбата със сушено месо. Беше му студено, по-студено, отколкото на другите, така и не можеше да привикне със студа. „На него ще му е най-трудно, когато застудее истински“ — помисли си Олег. И каза:

— Задрямах. Неусетно. Козелът ме събуди.

— Браво, козленце — каза Мариана.

— Добре, че те събуди — каза Дик и легна на една страна. Дланта му докосваше дръжката на арбалета, изрязана точно и красиво, сам я беше правил. — Онова чудо щеше да ни излапа…

И заспа, преди да довърши.

На Томас не му се спеше. Той стана и смени Олег, момчето се опита да спори, но бързо прие, очите му се затваряха — веднага се просна на пода. Томас се наметна с одеялото. Добре би било да сложи още дърва в огъня, но те трябваше да се пестят, не бяха толкова много, а тепърва щеше да става студено. Той си спомни колко студено беше, когато за пръв път вървяха към превала. Смъртоносно и безнадеждно студено. Най-далече стигнаха втория път. Но пък от онзи поход се върнаха само двама. Той и Вайткус.

Томас погледна децата. Защо не усещат, че да се спи на камъните е кораво и студено? Какви промени са станали в метаболизма им през тия години? Те са естествени диваци, гледащи него, стареца, с учтивото снизхождение на аборигени. Колкото и да ги плаши Борис, те с всяка изминала година се вписват все по-успешно в този свят на мократа гора и сивите облаци. А Борис е и прав, и греши. Прав е, че преминаването към диващина е неизбежно. Томас вижда това и в собствената си дъщеря, и в другите малчугани. Но очевидно точно това е единственият изход, единствената възможност да се спасят. А превалът е онзи символ, в който вече никой не вярва, но от който е трудно да се откажеш.

Козелът пристъпи от крак на крак, потропа с копита по скалата. Дик отвори очи, ослуша се, без да мръдне, и пак заспа. Мариана насън се присламчи до Олег и сложи глава на рамото му. Така е по-уютно. Далече в гората нещо избумтя и се разнесе бавен, затихващ тътен. Томас избра една по-тънка цепеница и я сложи в огъня.

Когато съмна и през разкъсаната завеса нахлуха синкави струйки мъгла, далече в гората заскрибуцаха скокливчета, приветствайки новия ден. Дик, който дежуреше край угасналия огън и дялаше пръчки за арбалетни стрели, грижливо прибра пръчките в торбата и спокойно заспа. Затова никой не видя как козелът излезе от пещерата. Като се събуди, Мариана се огорчи, изскочи навън и тичешком обиколи скалите — от козела нямаше и следа.

— Мразя го — каза тя, като се върна.

— Затова, че не ти благодари ли? — попита Олег.

— По-добре му е с нас, по-безопасно.

— Жалко, че призори не му пуснах една стрела — каза Дик. — Мислех да го направя, но после реших, че е по-добре през деня.

— Не е честно — каза Мариана. — Той ни спаси нощес.

— Едното няма нищо общо с другото — каза Дик. — Нима не разбираш? При това козелът мислеше само за собствената си кожа.

Олег взе кожената кофа и тръгна да търси вода.

— Вземи си копието — каза Мариана.

— И не се отдалечавай — каза Томас.

— Не съм малък — възрази Олег, но все пак взе копието.

Мъглата още не се бе разсеяла, криеше се в низините, облаците бяха слезли до самата земя и тук-там между тях и възглавниците от мъгла се протягаха сивкави връзки, сякаш, прелитайки облаците, подаваха ръце на мъглата и я викаха със себе си. Но мъглата искаше да спи и не обичаше да лети по небето. Олег си помисли, че охотно би полетял с облаците вместо мъглата на юг, към големите гори, към морето, където ходиха миналата година Сергеев, Вайткус и Дик. С тях беше и Познански, но той не се върна. Не успяха да стигнат далече и изобщо не видяха морето, защото горите там са големи, пълни с хищни лиани, зверове и отровни гадини, и колкото по-топло става, толкова повече са съществата, опасни за човека. Но ако летиш с облаците, можеш да се носиш над върхарите на дърветата и над морето като облачните птици, които при хубаво време понякога се мяркат като сенки из облаците, но никога не кацат на Земята. Разбира се, хората умеят да летят, дори много по-бързо от облаците. Но в селцето всичко трябва да се започва от нулата. И не е лесно, защото няма инструменти и време. Олег искаше да направи балон, но за балон трябват много рибешки кожи, конци и игли, а никой освен дечурлигата и стареца не искаше да му помага.

— Това е хубава абстрактна идея — каза тогава Сергеев. — След стотина години непременно ще се захванем с нея.

А Старика отвърна:

— След стотина години всички благополучно ще сме я забравили. Ще си измислим богове, които живеят в облаците и забраняват на нас, смъртните, да се приближаваме до тях.

Така и си останаха само с мисълта за балона.

Олег тръгна надолу по склона, стори му се, че там ромоли вода. На такива места може да има извори. После стигна до сипея — отвъд него стърчеше от земята върхът на грамадната гъба, която снощи разтваряше паст. Мъгливата шапка се плъзна настрани от белия кръг и Олег видя как центърът на гъбата се разтваря бавно, като цвете, а от мъглата отвъд малката долина се изтърколват тържествено, на равни разстояния една подир друга, сиви, рехави, меки на вид топки, малко по-тъмни на цвят от самата гъба. Една, две, три, четири… Ето, значи, кой бил нощният гостенин, отровният слон, парчето тесто.

— Ловците се прибират у дома — тихо каза Олег и изведнъж разбра, че топките се търкалят към него, и то далеч по-бързо, отколкото даваше вид равномерното им движение.

Той започна да отстъпва, а топките една след друга изскочиха върху жилавата повърхност на гъбата и се насочиха към центъра, към разтворените листенца. Ето, първата топка меко ги избута и се бухна вътре, след нея втората и третата, четвъртата се задържа за секунда, сякаш проверяваше всичко ли е наред в дневния свят. И изчезна. А листенцата бавно, удовлетворено се събраха в центъра, повърхността на гъбата се изглади и заприлича на замръзнало езерце.

Олег настръхна. От запад, накъдето трябваше да вървят, изведнъж налетя леден вятър, опари лицето и ръцете му. Напомни какво ги чака. Но не от това се изплаши изведнъж Олег, а от съвсем друго — че няма да успеят да минат отвъд превала, както не бяха успели и предишните походи. Дик само ще се зарадва — ще може да се върне в любимата си степ. Мариана ще се утеши, като намери нови треви и гъби. Томас е свикнал с нещастията и не вярва в успеха. Зле ще му бъде само на Олег. И на Старика.

Цял ден вървяха през открита местност, само понякога срещаха ниски храсталаци. Местата бяха пустинни, но се вървеше леко и те дори не се умориха много. Томас каза, че са улучили времето. Лятото тази година е топло, миналия път тук вече имало сняг. Дик скучаеше, хукваше настрани като скокливче и след половин час се връщаше разочарован без плячка.

Козелът извади късмет, че се върна тъкмо през едно от отсъствията на Дик. Иначе, реши Олег, Дик непременно щеше да го застреля. Беше същият козел. Изскочи шумно от храсталака — хората го посрещнаха с насочени арбалети. Но го познаха още отдалече. Косматата грамада, по-висока дори от Олег, гръмогласно се зарадва, че е срещнала приятели. Изтича покрай тях, като подмяташе тежкия си задник, громолеше с плочките по гръбнака си и оглушително блееше.

Козелът вече не се отдели от тях. Зарадва се и на Дик, усети идването му от цял километър, а после се вмъкна в средата на отряда, не искаше да върви отстрани или последен и се мотаеше из краката им. На Олег все му се струваше, че козелът ще го настъпи по крака с острото си копито, но звярът се оказа по-деликатен, отколкото при първото им запознанство.

Обонянието и слухът му бяха невероятни. Той усещаше присъствието на живи същества от километри и привечер Мариана вече уверяваше, че разбира смисъла на звуците му: кога козелът твърди, че отпред има поляна с вкусни гъби, и кога трябва да гледат в краката си — там пълзят хищни лиани.

Спряха на бивак много преди да се стъмни. По-нататък започваше нагорнище и Томас каза, че сутринта трябва да намерят устието на ручея и да се изкачват по неговата долина, която после ще се стесни, ще се превърне в клисура и по тази клисура ще трябва да вървят поне два дни.

Тук нямаше нито пещера, нито някакво друго убежище, спаха в палатката, което не се хареса на козела, и макар че тази нощ нямаше опасности, козелът все пак настояваше да го пуснат на топло и в края на краищата се просна върху палатката, всички го ругаеха, но търпяха, защото можеше да не слагат охрана — вече беше ясно, че ако дойде нежелан гост, козелът ще вдигне такъв шум, че ще събуди всички.

На разсъмване Олег страшно измръзна. Нямаше сили да се събуди, в съня му се струваше, че го пускат в ледено блато и не може да се измъкне. Втресе го. После изведнъж стана по-топло. И Олег заспа спокойно. Събуди се от това, че козелът реши да се изкатери по-високо върху палатката. Олег издърпа крак, отвори очи и видя, че през нощта Томас си е сменил мястото с него, легнал е от края. Томас беше побелял от студ, лежеше със стиснати зъби и затворени очи и се преструваше, че спи. Олег се засрами. Още в селото се бяха разбрали, че когато стане съвсем студено, трябва да пазят Томас. Той има слаби дробове и трудно понася студа, на младите им е по-лесно, здрави са и са свикнали.

— Томас — тихичко рече Олег, — аз се стоплих. Хайде да се сменим.

— Не, няма нужда — прошепна Томас, но устните не го слушаха.

Олег мълчаливо се прехвърли от другата му страна. Рибешката кожа на палатката пропускаше студа, тая нощ всички спаха под одеялата, дори Дик, който твърдеше, че може да спи и на снега.

— Благодаря — каза Томас. Тресеше го.

Мариана се събуди и веднага разбра всичко.

— Ще стопля вода — каза тя и зашумоля с връзките на торбите.

Щом съобрази, че хората са се събудили, козелът скочи, затрополи наоколо, заблея умолително — изглежда, му бе доскучало през нощта. Дик хвърли одеялото си на Томас и бързо пролази навън.

— Най-важното — извика той — е да се движиш! Вижте, чудесно е!

Олег се застави да излезе подир Дик.

Долината, до чийто край стигнаха снощи, беше покрита със сняг. Снегът бе навалял през нощта — бял и чист, много по-светъл от облаците, които в сравнение с него изглеждаха съвсем виолетови. Козелът стоеше наблизо и изтъргваше ледени висулки от козината си. Бялото платно на долината опираше до стръмния скат на платото. Храстите по склона бавно мърдаха клони, вдигайки около себе си облачета сняг.

Дик беше недоволен, че хабят дървата по-бързо, отколкото очакваха, но каза това само на Олег, и то тихо, когато се отдалечиха от мърлявото хълмче на палатката.

— Не трябваше да вземаме Томас — каза той. — Ще боледува.

— Без него трудно ще минем превала — каза Олег.

— С него ще е още по-трудно — каза Дик и пусна една арбалетна стрела към някаква тъмна ниша в скалата. Олег не видя там нищо, но в нишата се надигна облаче снежен прах, отвътре изскочи заек и с големи скокове хукна да бяга, отметнал хоботчето на гърба си. По дирите му тъмнееха капки кръв.

— Ще отида да го взема — каза Дик. Той си оставаше на същото мнение.

С Дик трудно се спореше, защото, когато бе сигурен, той не продължаваше спора, а просто си тръгваше. А най-точните думи идват по-късно и излизаше, че Дик надделява дори ако не е прав.

„Как ще стигнем без Томас? — мислено продължаваше разговора Олег. — Нали най-важното дори не е пътят, а как ще се държим по-нататък. Та ние сме диваци, които никога не са виждали велосипед, и затова не знаем велосипед ли е, или локомотив? На Дик му се струва, че знае всичко, което може да потрябва на човек в селцето или в гората. Може би се страхува да попадне в друг свят, където не е най-силният и най-бързият?“

Мариана запали огън. Козелът вече бе свикнал с огъня и реши, че той с нищо не го заплашва, затова веднага взе да се пъха в пламъците и Мариана викна на Олег да дръпне проклетото животно. Да издърпаш възрастен козел е почти неизпълнима работа, но Олег се постара. Напердаши козела с дръжката на ножа, той обаче явно реши, че го галят, и възторжено квичеше.

Томас бързо крачеше по снега, за да се стопли. Ходеше прегърбен, загърнат с одеялото, и на Олег му се стори, че Томас е съвсем стар, макар да знаеше, че е само на четирийсет години. Веднъж Егли каза, че незнайно защо, процесите на стареене в селцето протичат по-активно, а леля Луиза добави тогава, че при такава диета всички трябвало отдавна да ритнат камбаната. Всички имаха безкрайни гастрити, алергии, бъбреците на по-старото поколение за нищо не ги биваше. Вярно, децата бяха сравнително здрави. И селцето извади късмет, че повечето местни микроби не се бяха приспособили към човешкия метаболизъм. Още не се бяха приспособили, каза тогава леля Луиза.

— Жалко, че тук няма блато — каза Марианка. — Щях да ви набера трева, знам каква.

— А защо не набра предварително? — попита Олег.

Мариана познаваше тревите по-добре от всички останали в селото.

— Странен човек си ти! — учуди се Мариана. — Тази трева трябва да се яде веднага, докато е прясна, как ще я запазиш?

На нея винаги й се струваше странно, че другите не знаят каквото знае тя.

— Олег — повика го Томас, — ела насам.

Той се отпусна върху палатката и се намръщи.

— Пак ме боли гърбът.

— После ще ви разтрия — каза Мариана.

— Благодаря, не помага — усмихна се Томас. Той приличаше на врана, както им я рисуваше Старика в часовете по биология. Тъмна птица с голям заострен нос. — Слушай, помниш ли къде крия картата? Всичко може да ми се случи.

— Нищо няма да ви се случи — каза Олег. — Нали вървим заедно.

— И все пак да не рискуваме. Ще се справиш ли с картата?

Картата беше нарисувана на парче хартия — най-голямата ценност в селцето. Олег винаги изпитваше към хартията особено чувство. Дори неизписаният лист имаше някаква магическа връзка със знанието — хартията беше създадена тъкмо за да го изрази. Тя сякаш олицетворяваше божественото.

Прекъсвайки от време на време заради пристъпите на кашлица, Томас накара Олег да покаже на картата пътя към превала. Маршрутът беше познат, мислено го бяха изминавали заедно с Вайткус и Старика, само че в селцето беше невъзможно да почувстват истински същината на пътя, разстоянието, студа — у дома беше топло, уютно горяха светилници, а зад стената шумолеше дъждец…

Дик донесе заека. Козелът, кой знае защо, се уплаши от безжизненото телце, избяга към урвата и спря там, поклащайки съкрушено глава.

— Усеща какво го очаква — каза Дик и хвърли заека на камъните. — Хайде да го изядем сега, по-бодро ще вървим. И за Томас е полезно. Вярно, още по-полезно е да се напие човек с гореща кръв, аз на лов винаги правя така. Но ти, Томас, няма да пиеш, нали?

Томас отрицателно поклати глава.

— Какво правите? Картата ли гледате? — попита Дик.

— Томас поиска да я прегледаме пак, в случай че с него стане нещо.

— Глупости — каза Дик, като клекна и започна ловко да дере заека, — ти още можеш да вървиш. А ако ти стане зле, ще се върнем.

Олег разбираше, че Дик не иска да обиди Томас. Той от самото начало казваше, че Томас може и да не стигне до края.

— Нищо — каза Томас, без изобщо да показва, че равнодушният тон на Дик му е неприятен, — по-добре да се застраховаме.

Докато пиеха чай — вряла вода с коренчета, козелът се приближи, но не откъм страната, където Дик бе хвърлил заешката кожа, а от другата, сякаш гледаше да се загради от нея с огъня и палатката. Той тежко въздишаше и Мариана му хвърли няколко сушени гъби.

— Излишно е — каза Дик. — Гъбите и на нас ни трябват. Може да стане тъй, че нищо друго да не намерим. Как ще вървим обратно?

— Там, отвъд превала, има храна — каза Томас.

— Не знаем дали има, или вече няма — възрази Дик. — Глупаво ще е да умрем от глад. А в студовете трябва да се яде много.

— В краен случай ще изядем козела — каза Олег.

— Защо в краен? — попита Дик. — Непременно ще го изядем. И то скоро. Иначе ще избяга.

— Не си го и помисляй — каза Мариана. — Не бива.

— Защо? — учуди се Дик.

— Защото козелът е добър. Ще се върне с нас в селцето. И ще живее. Време е да си имаме свои животни.

— Ще ти доведа хиляда такива козли — каза Дик.

— Не е вярно, само се хвалиш. Няма да доведеш. Не са толкова много в гората. И ако не поиска, няма как да го доведеш.

— Тогава ще взема теб, ти умееш да разговаряш с животните — каза Дик и почна да реже заека на равни части, за всички по равно.

— Никакво убиване! — каза Мариана. — Тя ще си има малки.

— Кой? — попита Олег.

— Козелът — каза Мариана, — по-точно козелката.

— Значи е коза? — попита Томас.

— Да, козелка е… коза. Знам.

— Мариана е права, нека си живее козата — каза Томас. — Полезно е да се мисли за утрешния ден.

— И освен това да се мисли как да не умрем днес — каза Дик.

— Ще храним козата — каза Мариана.

— Не си го и помисляй — каза Дик.

— Аз ще й давам от моето. — Мариана изпъна острата си брадичка напред и се втренчи в Дик. Той бе привел глава настрани и я разглеждаше като някакво непознато зверче.

Томас стана пръв и отиде да сгъва палатката. Тресеше го.

— Дали да не се върнеш? — попита го Дик.

— Късно е — каза Томас. — Ще вървя.

— Ти ум имаш ли? — каза Мариана, ядосана на Дик. — Какви ги говориш! Томас сам няма да се добере до селцето.

— Олег може да тръгне с него.

Дик каза това, за да има последната дума за себе си.

— Време е да тръгваме — каза Томас. — Ако днес се движим добре, може да излезем на платото. Миналия път закъсахме в тая клисура. Имаше сняг до кръста. И виелица.

Томас тръгна напред по широкото русло на ручея, който при силни дъждове сигурно се превръщаше в поток, а сега само едва-едва ромолеше по камъните, разкъсвайки ледените корички, изникнали през нощта по бреговете.

Козата първо се юрна напред, сякаш да им покаже пътя, а после размисли и спря. Дик й се закани с пръст, но тогава козата въздъхна и се помъкна след хората, макар че от време на време спираше и досадно блееше, уговаряше ги да се върнат.

Времето поомекна, снегът под краката почна да се топи, стана хлъзгаво, през деня се наложи десетина пъти да пресичат ручея, който лъкатушеше из долчинката, мяташе се ту към единия стръмен склон, ту към другия, и краката на всички се вкочаниха.

През целия следващ ден долчинката, по която течеше ручеят, постепенно се стесняваше, каменните тъмни стени ставаха все по-стръмни и се сближаваха, забулвайки ручея с вечна сянка. Шумът му стана мрачен, отразяваше се от стените като в бъчва. Беше неуютно и страшно — досега никой от тях освен Томас не бе идвал в планината, дори Дик изгуби вечната си самоувереност, не избързваше напред, все се озърташе нагоре, сякаш се боеше да не му падне камък на главата, и често питаше Томас:

— Е, колко остана? Скоро ли ще излезем?

— Привечер ще излезем — отговаряше Томас.

Както всички други, Томас се беше загрял, дори се изпоти, почти не кашляше и вървеше по-бързо от предния ден. Само понякога се хващаше за хълбока.

— Познавате ли местата? — попита Мариана.

Тя вървеше отзад и подкарваше козата, на която цялото това пътешествие окончателно й беше омръзнало, затова често спираше и се озърташе, сякаш умоляваше Мариана да я пусне обратно на воля в гората.

— Как да ти кажа — отвърна Томас. — Миналия път не се добрахме дотук. А когато идвахме от превала преди петнайсет години, тук имаше сняг, дните бяха къси и почти не поглеждахме настрани. Тогава припламна надежда, за пръв път припламна, но бяхме много уморени. Пътят оттук до селцето ни отне повече от седмица.

Дик, който вървеше отпред, изведнъж застина и вдигна ръка.

Всички спряха. Дори козата спря, сякаш бе разбрала заповедта.

Стиснал здраво арбалета, Дик бавно тръгна напред. Наведе се.

— Гледайте! — извика той. — Наистина са минали оттук.

Зад един голям камък мътно проблясваше и се отразяваше в плиткото вирче на ручея някаква чудесна вещ. Беше направена от бял метал и приличаше на сплескана топка с бял израстък отгоре. Имаше и ремък, така че да може да се носи през рамо.

Дик вдигна предмета и каза:

— Сигурно камък го е затиснал.

— Не, не е бил камък. Така трябва да бъде — каза Томас, като пристъпи към Дик и взе предмета. — Тук е имало лагер. И някой… Вайткус! Това е манерката на Вайткус. Ех, че ще се зарадва, като му я занесем!

— Манерка ли се нарича? — попита Мариана.

Томас разклати предмета във въздуха и всички чуха как вътре се плиска вода.

— Удобно нещо — каза Дик.

— Специално е направена плоска — обясни Томас, докато предпазливо развинтваше капачката, — за да се носи по-удобно на бедрото.

— Красива е — каза Мариана.

— Ще ходя с нея на лов — каза Дик. — На Вайткус не му трябва. Той така и така боледува.

Томас вдигна манерката към носа си и помириса.

— Дявол да го вземе! — възкликна той. — Да се побърка човек!

— Какво става? — попита Олег. Искаше му се да подържи манерката.

— Приятели, та това е коняк! Разбирате ли, коняк!

Козата се дръпна настрани и учудено заблея, викаше ги при себе си.

Олег отиде до нея. В една вдлъбнатина зад купчина камъни лежеше камара метални кутии и малки тенджерки — такова съкровище виждаше за пръв път.

— Томас! — извика той. — Виж още какво сте забравили!

— Не сме го забравили — каза Томас. — Разбираш ли, тогава повярвахме, че ще стигнем до гората, и за последен път ядохме. Това са консервени кутии, разбираш ли? Ненужни консервени кутии.

— Ненужни ли?

— Тогава ни се струваха ненужни. — Томас отново поднесе манерката към носа си и я подуши. — Ще се побъркам. Това е сън.

— Значи е вярно, че сте минали оттук — каза Дик. — А аз понякога си мислех, че не сте идвали, че селцето е съществувало винаги.

— Знаеш ли, понякога и аз си мисля така — усмихна се Томас.

Той отпи малко от манерката, само една глътка, и примижа.

— Ще живея — каза той. Закашля се, но не престана да се усмихва.

Мариана събираше консервни кутии и ги подреждаше в торбата. Козата често въздишаше, охкаше, кутиите не й се нравеха. Бяха чужди.

— Недей да ги мъкнеш — засмя се Томас. — Няма смисъл! Та това са празни кутии. Ако ти трябват, ще си вземеш хиляда. Разбираш ли?

— Не знам — трезво отвърна Мариана. — Ако не намерим друго, те поне ще ни свършат работа. Няма да се върнем с празни ръце. От тия кутии баща ми ще направи всевъзможни неща.

— Тогава ще ги вземеш на връщане — каза Олег. Искаше му се да опита коняка, който така зарадва Томас.

— Ами ако ги вземат? — попита Мариана.

— Кой ще ги вземе? — възрази Томас. — За шестнайсет години никой не ги е взел. На козлите не им трябват кутии.

Но Мариана събра всички кутии, дори пробитите.

Дик каза:

— Дай да опитам, Томас. От манерката.

— Няма да ти хареса — предупреди го Томас. — Конякът е противопоказен за децата и диваците.

Но все пак подаде манерката на Дик.

„Винаги трябва да молиш — помисли си Олег. — Все така става: тъкмо си помисля за нещо, а Дик вече го взема.“

— Само внимателно — каза Томас, — една малка глътка.

— Не бой се — рече Дик. — Щом за теб може, значи за мен още повече. Аз съм по-силен.

Томас не отговори нищо. На Олег му се стори, че се усмихва.

Дик вирна манерката и отпи яка глътка. Явно този коняк беше много горчив, защото той изтърва манерката, хвана се за гърлото и се разкашля ужасно. Томас едва успя да подхване манерката.

— Нали ти казах — рече той с укор, но без капка съчувствие.

Мариана се втурна към зачервения нещастен Дик.

— Всичко ми гори! — успя най-сетне да проговори Дик.

— Ама вие защо така? — ядоса се Мариана на Томас.

Тя почна да рови из торбата си. Олег знаеше — търси лекарство против изгаряне.

— Ей сега ще ти мине — каза Томас. — Та ти си дивак, Дик. Трябваше да опиташ непознатата течност като отрова — първо с езика…

Дик махна с ръка:

— Повярвах — каза той. — Разбираш ли, повярвах! Ти нали пи!

Дик беше унизен, а той не понасяше униженията.

— Ето — каза Мариана, — сдъвчи тая трева. Помага.

— Няма нужда — каза Дик.

— Вече му мина — каза Томас. — Сега ще му стане топло.

— Не — каза Дик. Но излъга.

— Има ли още желаещи да се опарят? — попита Томас. — Е, мои смели съплеменници? Впрочем индианците са наричали това нещо огнена вода.

— А после се пропивали и продавали на безценица земята си на белите колонисти — спомни си Олег урока по история.

— Точно така. Само че ония напитки са били по-долнокачествени.

Томас метна манерката на рамо. Дик я погледна тъжно. Той с удоволствие би излял проклетия коняк, за да я напълни с вода.

Насядаха по камъните да си починат. Мариана раздаде на всички по шепа сушени гъби и по резенче сушено месо. Даде гъби и на козата. Дик я погледна неодобрително, но нищо не каза. Козата деликатно хрупаше гъбите и се озърташе към Мариана — дали ще даде още? По тия места козата трудно можеше да си намери храна и беше гладна.

— Всичкото ви ядене ли беше в такива кутии? — попита Олег.

— Не само — каза Томас. — Имаше и в сандъци, в кашони, контейнери, бутилки, в туби, шишенца, чували и в какво ли още не. Честно да ви кажа, приятели, имаше много храна. Имаше и цигари, които често сънувам.

И изведнъж Олег разбра, че намирането на манерката и консервените кутии е подействало не само на него или на Дик. Най-много се бе променил Томас. Сякаш до тоя момент той самият не вярваше, че някога е бил отвъд превала, където хората ядат от блестящи кутии и в манерките има коняк. И този чужд, но желан за Олег, чужд и, общо взето, ненужен за Дик свят изведнъж отдалечи Томас от тях.

— Да вървим — каза Томас и се надигна. — Сега почти повярвах, че ще стигнем, макар да ни предстои най-трудната част от пътя.

Продължиха нататък. Мариана вървеше близо до Дик, тревожеше се да не му прилошее. Мариана имаше това качество — да съжалява всички. Понякога то трогваше Олег, а сега го ядосваше. Та нали се виждаше, че Дик е здрав, само очите му блестяха и говореше по-високо от обикновено.

— Това е врата — каза Томас, който вървеше до Олег. — Врата, отвъд която започват моите спомени. Разбираш ли?

— Разбирам — отвърна Олег.

— Досега можех само да си представям — продължи Томас. — И съвсем бях забравил за този последен лагер. Майка ти те носеше на ръце. Съвсем беше изнемогнала, но не те даваше на никого. И ти мълчеше. Дик ревеше, разбираш ли, както се полага на едно гладно и нещастно бебе. А ти мълчеше. Егли все се навърташе около майка ти, те тогава бяха още момиченца, на по двайсет и пет години, не повече, бяха приятелки отпреди. Егли все искаше да провери дали си жив, а майка ти не даваше. Нищо друго не й бе останало в живота, само ти.

Томас изведнъж се закашля, преви се на две. Опря длан в каменната стена и Олег забеляза колко жълти и тънки са пръстите му. Дик и Мариана отминаха напред и се скриха зад завоя.

— Дайте да ви нося торбата — предложи Олег.

— Не, ей сега ще ми мине. Сегичка… — Томас се усмихна виновно. — Уж аз би трябвало да ви ръководя, да давам пример на невръстните. А едва се тътря… Знаеш ли, стори ми се, че ако пийна глътка коняк, всичко ще мине. Наивно…

— Ами пийнете си още — каза Олег.

— Не бива. Имам температура. Веднъж да се доберем до превала. Болница ми трябва сега — покой и процедури, а не катерене и подвизи.

След около два часа клисурата свърши. Ручеят се лееше като малък водопад от отвесна канара, висока само два-три метра. Но изкачването по нея се оказа трудна работа. Томас беше отслабнал дотолкова, че се наложи да го издърпат нагоре. Козата изтеглиха с въже и сащисаното животно само по чудо не нарани никого, докато се бранеше с тънките си бронирани крака.

Изпитваха странно чувство: два дни се бяха изкачвали по тясната полумрачна клисура, чувайки само ромоленето на водата, и изведнъж се озоваха във властта на такъв простор, какъвто Олег никога не бе виждал.

Заснеженото плато, осеяно тук-там с редки оголени камъни, се простираше на няколко километра и опираше в планинската стена. От другата страна преминаваше в безкраен стръмен склон и се вливаше в широка долина, отначало гола, камениста, после по нея изникваха петънцата на храсти и дървета, а нейде далече около хоризонта тия петънца се сливаха в безкрайна гора. Там, на четири дена път, беше селцето. Вярно, оттук то не можеше да се различи.

— Ето тук — каза Томас, опитвайки да си поеме дъх, — тук разбрахме, че сме спасени. Вървяхме от планината, какво ти вървяхме — лазехме, мъкнехме болните, замръзвахме и вече в нищо не вярвахме, и изведнъж достигнахме края на това плато. Както виждате, откъм края то е малко издигнато и затова, докато не се добрахме тук, не знаехме, че има надежда. Валеше сняг, бушуваше виелица… кой беше пръв? Струва ми се, Борис. Ами да, Борис. Той бе избързал напред и изведнъж спря. Помня как застина на място, но тогава бях толкова уморен, че не разбрах защо спира. Когато се приближих до него, той плачеше и цялото му лице се бе покрило с лед. През онзи ден нямаше добра видимост, но понякога снежната пелена се разкъсваше и ние разбрахме, че там долу, в долината, има дървета. Значи има живот…

Духаше вятър, за щастие не много силен, козата започна да скача, да лудува, да се радва на простора, подмятайки рунтавия си задник и оставяйки дълбоки триъгълни следи по снежната пелена. После се спря при едно оголено кафяво петно и взе да разравя замръзналата земя с роговия израстък на носа си, като въздишаше, ахкаше и блееше — явно беше надушила нещо за ядене.

— Тук няма дивеч — каза осъдително Дик. Обръщаше се към Томас, сякаш вината бе негова.

— Ако всичко е нормално, след три дни ще стигнем — каза Томас. — Или след четири.

— А разправят, че вие сте вървели две седмици.

— Вървяхме тринайсет дни. Беше зима, имахме много болни и ранени, а сега сме почти без багаж. Удивително, сякаш бе вчера — стоим с Борис и гледаме надолу…

Преди мръкнало успяха да стигнат до планината.

През нощта настана жесток студ. Дик и Олег сложиха Мариана и Томас по средата. Томас толкова бе грохнал през деня, че дори не възрази. Той беше горещ, но изобщо не можеше да се стопли, и когато започваше да се дави в суха кашлица, Олег го прегръщаше, Мариана му даваше да пие сироп за кашлица, който сама бе приготвила. Мариана не спеше и за да минава времето, двамата с Олег си шепнеха, а Дик, на когото му се спеше, се въртеше ту на едната страна, ту на другата. После каза:

— Утре няма да спираме на почивка през деня ясно ли е?

— И какво? — попита Олег.

— Ще ви накарам да вървите, колкото и да ви се дреме.

— Не бой се — каза Олег. — Няма да има задръжки заради нас.

— Заради никого.

Олег не възрази. Разбираше, че Дик има предвид Томас. Мислеше, че той спи и не чува. Но Томас го чу и каза:

— Аз май съм хванал пневмония, извинявайте, че така се получи, приятели.

Бяха разпънали палатката в една голяма скална ниша, тук беше по-топло, отколкото на открито, и козата с въздишки обикаляше наоколо, после взе да шумоли, да чопли земята.

— Какво търси? — прошепна Мариана.

— Охлюви — каза Олег. — Видях я как намери охлюв.

— Мислех, че тук е студено за тях.

— Щом ние живеем, значи и други могат.

— Нищо няма тук — каза Дик, — спете.

Томас се разкашля. Мариана пак му даде да пие. Чуваше се как зъбите му тракат по ръба на канчето.

— Трябваше да се върнеш — каза Дик.

— Късно е — въздъхна Томас, — до селцето няма да стигна.

— Глупак си ти, Дик — каза Мариана, — забравяш законите.

— Нищо не забравям — повиши глас Дик. — Знам, че сме длъжни да се грижим за болните. Знам какво е дълг, не по-зле от теб го знам. Но всички ми повтаряха едно и също: ако сега не стигнем до превала, ако не донесем желязо и инструменти, селцето може да загине. Не съм го измислил аз. Аз не вярвам, че селцето ще загине. Много добре си живеем и без всякакви щуротии. С арбалет мога да поваля мечок от сто крачки.

— То се знае — каза Олег, — нали имаш железни върхове на стрелите. Ако Сергеев не ги ковеше, как щеше да повалиш мечок?

— Мога да направя острие и от камък. Не е до материала, а до умението. Сега пък ни пратиха тук, в планината…

— Никой не те е карал насила. Сам тръгна — каза Олег.

— Да, сам. Но всички знаете — всеки момент ще завали сняг. Ако се мъкнем едва-едва, може и да не се върнем.

— А ти какво предлагаш? — попита Олег.

Томас и Мариана не се намесваха в спора им, но внимателно слушаха. На Олег му се струваше, че дори козата е притихнала и се ослушва.

— Предлагам да оставим тук Мариана и Томас. Да им дадем одеяла и храна. А ти и аз с малко багаж ще дотичаме до превала.

Олег не отговори. Разбираше, че не бива да оставят Томас. Не бива да го лишават от цел. Това ще го убие. Ами ако Дик си помисли, че Олег го е страх да продължат двамата?

— Уплаши ли се? — попита Дик.

— Не за себе си — каза най-после Олег. — Ако Томас е болен, няма как да защитава Мариана. А Мариана — него. Ами ако дойдат зверове? Ако тук има хищници? Как ще се справи тя?

— Марианче, ще се справиш ли? — Дик не попита, а сякаш заповяда, като че имаше право да заповядва.

— Ще стигна дотам — каза Томас. — Ще стигна, не бойте се, приятели. Трябва да стигна… вървя натам вече от шестнайсет години.

И гласът на Томас беше горещ, бърз, сякаш пълен със сълзи.

— Тогава спи — каза Дик след дълга пауза, в която никой не се съгласи с него, но и никой не го разубеди.

А на сутринта спорът се прекрати сам по себе си. По много проста причина. Когато Олег стана пръв — главата го болеше, краката му бяха като дървени, гърбът му бе премръзнал до вътрешностите, — излезе от вдлъбнатината, примижа от ярката светлина, изтича зад скалата по нужда и видя върху бялата равнина на платото верига вдлъбнатини, които отначало дори не можа да разпознае като следи — сякаш някой бе притискал в снега големи бъчви.

Олег събуди Дик и двамата предпазливо тръгнаха по следите натам, накъдето сочеха отпечатъците от нокти. Дирята свършваше пред една отвесна скална стена — този звяр можеше да се катери и по скалите.

— Какъв ли е? — шепнешком попита Олег.

— Ако легне върху къща, ще я смачка — каза Дик. — Да можеше да ни падне на прицел.

— Безнадеждна работа — каза Олег. — Дори с твоя арбалет. Няма да му пробиеш кожата.

— Ще се постарая — каза Дик.

— Къде бяхте? — попита ги Мариана, която палеше огън. — Температурата на Томас е спаднала. Чудесно, нали?

— Добре е — съгласи се Олег.

Те разказаха за следите, защото Мариана така или иначе щеше да ги види. Но тя не се уплаши. Малко ли животни се въдят наоколо! Далеч не всички са зли и опасни. Животните си имат свои грижи.

— Сядайте да закусим — каза Мариана.

Томас изпълзя от палатката. Беше бледен и слаб. Държеше манерката. Докато сядаше до Олег, отвинти капачката и пийна малко.

— Трябва да се сгрея — дрезгаво каза той. — Някога лекарите са предписвали червено вино на слабите и болните.

Мариана се пресегна за торбата си.

Отвътре се търкулна гъба.

Торбата беше разкъсана, изподъвкана. И празна.

— Къде са гъбите? — обърна се Мариана към Томас. Сякаш той трябваше да знае къде са.

Дик скочи.

— Къде беше торбата?

— Толкова бях уморена — каза Мариана. — Мислех, че съм я пъхнала под палатката, а тя е останала навън.

— Къде е онова добиче? — тихо попита Дик.

— Да не си се побъркал? — развика се Мариана. — Може пък да не е козата.

— А кой? Ти ли? Томас? Или аз? Какво ще ядем сега?

— Имаме и месо — каза Мариана.

— Покажи го. Може и то да е изчезнало.

— Че защо й е на козата да яде месо? — каза Мариана.

Дик излезе прав. От месото бяха останали само двайсетина резенчета.

— Не се шегувам. — Дик вдигна арбалета си от снега. Козата сякаш разбра какво я заплашва и пъргаво отскочи зад скалата.

— Няма да ми избягаш — каза Дик.

— Чакай! — намеси се Олег. — Чакай, ако потрябва, ще го направиш. Има време. Нали Мариана иска да ги развъжда. Разбираш колко е важно това за селцето. Винаги ще имаме месо.

— За селцето е важно да не пукнем тук — отвърна Дик. — Без нас козата няма да иде в селцето. Тя също няма какво да плюска. Ще избяга.

— Не, Дик, моля те — каза Мариана. — Козата ще си има малки, разбираш ли?

— Тогава да се връщаме — каза Дик. — Свърши се нашият поход.

— Чакай… — намеси се Томас. — Все още решавам аз. Ако искаш, разрешавам ти да се върнеш. Ще успееш, не се съмнявам. Аз продължавам напред. Заедно с ония, които поискат.

— Аз продължавам — каза Олег. — Не можем да чакаме още три години до следващото лято.

— И аз продължавам — каза Мариана. — Дик също. Той не е лош, тъй да знаете. Иска да е добре за всички.

— Недей да обясняваш — каза Дик. — Все едно, ще я убия.

— За днес имаме храна — каза Мариана.

— Не би било зле да се върнем с козата. Може дори да я натоварим — каза Томас.

Томас отпи още малко коняк и разклати манерката. По звука личеше, че е останала съвсем малко огнена вода.

— Още един ден — каза Дик — и вече ще е късно за връщане. Това засяга най-много теб, Томас.

Мариана се разшета край огъня, бързаше да кипне вода. Бяха й останали към две-три шепи от сладките коренчета.

Трета глава

След два часа ходене Олег си помисли, че все пак Дик е бил прав. Вървяха без пътека по снежната целина, пътят водеше все нагоре, при това трябваше да заобикалят скали, да се провират през теснини, да пресичат ледници, въздухът беше парлив, остър, дъхът секваше. Олег бе свикнал с това, че никога не можеш да се наядеш до насита, но все пак не му се беше налагало да гладува — в селцето винаги имаше някакви запаси. А сега витаещият наоколо глад изведнъж се стовари върху него, щом стана ясно, че ги очакват цели дни без храна. И Олег с изненада усети, че гледа козата с въжделение, надява се тя да падне в някоя пукнатина, да се пребие и тогава няма да е принуден да се отказва от думите си — е, ще намерим друга, беззвучно повтаряше той, ще намерим друга. И сякаш дочул мислите му, Томас каза:

— Голям късмет извадихме, че месото върви самичко. Иначе нямаше как да го носим.

— Стойте!

Това беше гласът на Дик. Той се приближи до козата, стискайки здраво, плетено от водорасли въже в ръка, и го метна на врата й. Козата покорно и тъпо чакаше да я вържат. После Дик подаде на Мариана свободния край на въжето и каза:

— Води я. Не искам да рискувам.

През деня спряха да си починат. Почиваха дълго, защото всички бяха изтощени, а Томас вървеше и залиташе тъй зле, че им се искаше да го подкрепят. Лицето му се бе зачервило, очите му бяха полузатворени, но той упорито вървеше все напред и напред към своя превал.

Два часа след почивката Томас се разтревожи.

— Чакайте — каза той. — Да не сбъркаме пътя. Тук трябва да има лагер. Помня тази скала.

Томас седна на един камък, разгъна картата с треперещи ръце и зашари по нея с пръст. Това не говореше нищо на Дик и той тръгна напред с надеждата да намери плячка.

Картата беше нарисувана с мастило още по времето, когато имаше мастило — гъста течност, с която пълнеха писалките. Олег бе виждал писалки. Само че не пишеха.

— Ние сме тук — каза Томас. — Вече на повече от половината път. Изобщо не се надявах, че можем да вървим толкова бързо.

— Времето е хубаво — каза Олег.

— По всичко личи, че сме нощували тук — каза Томас. — Трябва да има следи, а ги няма.

— Много години са минали — каза Олег.

— Ето така… — мърмореше Томас — група скали… три скали, не, четири. Ах, да, щях да забравя… — обърна се той към Олег. — Вземи това. Без него да не си стъпил в кораба. Помниш ли?

— Това е… датчик за радиация, нали?

— Да, датчик за радиация. Нали знаеш защо не можахме да останем, там имаше страшна радиация. И отгоре на всичко студ.

— Дали да не поспите? — попита Олег. — А после ще тръгнем…

— Не, не бива да спираме. Това е сигурна смърт. Аз отговарям за вас… Къде ли е лагерът? Трябва да се разрови по-надълбоко… Погребахме ги, но нямахме сили да копаем много, разбираш ли, непременно трябва по-дълбоко…

Олег прихвана Томас, който залитна и щеше да падне от камъка.

Върна се Дик, погледна как Олег увива Томас в одеяла, а Марианка се суети, раздухва огъня, за да стопли сиропа. Дик мълчеше, но сякаш повтаряше: „Нали ви предупреждавах“.

Олег сам развинти капачката на манерката и помириса коняка — миризмата беше остра, по-скоро приятна, но не му се пиеше, това не беше за пиене. Поднесе я внимателно към напуканите устни на Томас, който шепнеше нещо неразбрано, но отпи глътка и, кой знае защо, каза „скоол“.

Можаха да продължат пътя си чак на здрачаване. Томас се съвзе, торбата му носеше Олег, а Дик взе арбалета. Заради това спиране вървяха или по-точно се катериха не повече от два часа по стръмнината, осеяна с огромни неустойчиви камъни, после видимостта намаля и трябваше да търсят място за нощуване.

Застудяваше, небето тук имаше съвсем друг цвят — не само сиво, както в гората, а привечер доби тревожни червеникави багри и това ги плашеше, защото в небето нямаше сигурност.

Мъчеше ги глад. Олег бе готов да дъвче камъни. Пък и наглата коза, щом свалиха и оставиха на снега торбите, веднага хукна към тях и се опита да ги разхвърля с клюна си, сякаш единственото занимание на хората бе да крият храната от нея.

— Марш оттук! — викна й Олег и я замери с камък. Козата отскочи с блеене.

— Недей — каза Марианка. Лицето й беше изпито, дори бе почерняло през този ден, изглеждаше по-дребна, по-слабичка. — Тя не разбира. Мисли, че ще й дадем да яде. Тя се нуждае повече, отколкото хората.

Тази вечер Дик удари Мариана.

Дъвчеха последните парченца месо, сухи резенчета. И пиеха гореща вода, това беше измама, а не ядене, Защото човек трябва да изяде поне една шепа такива резенчета, за да се засити. А Мариана скришом даде своето парченце на тая нещастна коза, мислеше, че никой няма да забележи, но забелязаха всички освен Томас, който беше почти в несвяст. Олег премълча и реши по-късно да каже на Мариана, че това е глупаво — да хранят козата, когато и те скоро ще умрат от глад.

Но Дик не премълча. Протегна ръка над огъня — дълга ръка с големи, силни пръсти — и рязко, със замах, зашлеви Мариана по бузата. Марианка извика:

— Защо?

Олег се хвърли към Дик. Дик с лекота го отблъсна.

— Идиоти! — злобно каза той. — Сбирщина от идиоти! Сами ли сте решили да се затриете? Никога няма да стигнете до превала!

— Месото си е мое — каза Марианка, очите й бяха сухи и зли, — не ми се яде.

— Яде ти се — каза Дик, — а за утре ни останаха само по две парченца месо. И ще се катерим нагоре. Защо ли тръгнах с вас!

Той изведнъж грабна ножа и без да се обръща, силно го метна по козата. Ножът отскубна кичур зеленикава козина, удари се в скалата и звънна. Дик скочи, козата хукна да бяга, опъна въжето.

— Идиоти! — развика се Дик. — Защо не разбирате, че вече никога няма да се върнем!

Той не гледаше нито плачещата Марианка, нито Олег, на когото не му хрумна нищо по-умно от това да тика в ръцете на Мариана последното си резенче месо, сякаш тя беше малко момиченце. Мариана отблъскваше ръката му, а Дик бързо разгъна одеялото си, просна се на него и затвори очи. Заспа или се престори, че спи.

Томас кашляше вяло, сякаш вече нямаше сили да кашля.

Олег стана и го зави в палатката. После с Марианка легнаха от двете страни на Томас, за да го стоплят. Заваля сняг. Снегът не беше студен, покри ги с дебел пласт. Козата дойде вече по тъмно и също легна до тях: разбираше, че когато са заедно, е по-топло.

И тая нощ Олег почти не спа или му се струваше, че не спи. Нещо огромно мина наблизо, като закриваше синкавата утринна светлина. После изведнъж стана по-студено — козата се надигна и тръгна да си търси препитание. А после Олег го ухапа бълха. Кой знае откъде се беше взела. Може да се бе крила в дрехите или в руното на козата.

Снежната бълха има особено ухапване — с нищо не можеш да го сбъркаш. Това ухапване е безнадеждно като смъртта. Можеш да плачеш, да крещиш, да викаш за помощ и никой няма да ти помогне. Всичко става като по часовник. Първо ухапването — студено бодване, сякаш са ти вкарали под кожата бучка лед, и онова ледено парене, толкова остро, че човек веднага се събужда и замира от ужас и безсилие. После нищо — цял час съвсем нищо. И изведнъж човекът губи разсъдък — с всички става еднакво, с умни и глупави, с млади и стари. За половин или един час човек изпада във властта на кошмарите. Старика казваше, че ако има микроскоп, лесно би се справил с тая болест — би разбрал как причинителят действа на нервната система… Човек започва да буйства, подивява, никого не познава, може да убие най-близкия си приятел и после нищо да не помни. При първия случай на тая болест в селцето никой не знаеше какво става. Имаше още няколко страшни случая, преди да разберат, че не бива да се борят с бълхената треска — трябва да вържат болния, да го скрият някъде и просто да чакат, докато буйството мине и той се опомни. Това е всичко. Някой ден, като се научат да лекуват треската, ще е другояче. А сега има само един изход… И ако се случи някой в селцето да бъде ухапан от снежна бълха, той сам тича при хората и моли: вържете ме! В това има нещо ужасно. Човекът е още здрав, разсъждава и разбира като обречен на смърт, че ще минат още няколко минути и той ще изчезне, а вместо него ще се появи някакво зло, безразсъдно същество. Всеки е виждал как става с другите. И всеки се срамува, като си помисли, че същото ще стане и с него. Всеки се страхува да преживее кошмарите и сънищата, които ще го измъчват по време на припадъка. Затова когато усети студеното ухапване на бълхата, Олег се събуди и веднага вдигна останалите.

— Дик… — каза виновно той. — Извинявай, под ръка ли ти е въжето?

— Какво? — Дик скочи и зашари с ръце в тъмното. Едва бе започнало да се разсъмва. Томас изхърка на сън, но не се събуди.

— Ох, каква беда! — завайка се Мариана. — Бълха ли те ухапа?

— Току-що.

Дик се прозя.

— Можеше да не бързаш. Имаш поне цял час на разположение.

— Случва се и по-бързо — каза Олег. — Ама че лош късмет!

— Да, само това ни липсваше — съгласи се Дик.

— Аз ще те завия с одеяло — каза Мариана. — И ще поседя при теб.

— Ех — въздъхна Дик, търсейки въжето. — Пак няма да тръгнем навреме.

— Е, нали ще мине — каза Олег.

— След припадъка трябва да лежиш поне два часа, знам го от опит — каза Дик.

Не се сърдеше на Олег, а го беше яд на съдбата, на постоянните несполуки в този поход.

Усещането за студ в бедрото, където го бе ухапала онази бълха, не изчезваше. Олег го чувстваше непрекъснато и си представяше как кръвта, заразена с мъничка капчица отрова, пулсира и тече към мозъка, за да го нападне и да лиши Олег от разум.

Без да бърза, Дик провери въжето. Мариана взе да пали огън.

Зората беше синя, съвсем друга в сравнение с долината, където денят винаги е сив.

— Добре де — каза Дик, — лягай тук.

— Само да не си счупи нещо — каза Мариана. — Горкият Олег!

— Не връзвам за пръв път — каза Дик. — Страховито нещо са тия бълхи. Отпусни се, Олег, така е по-леко. И мисли за друго.

Най-напред той върза ръцете на Олег зад гърба, после омота гърдите и краката му. Въжето силно се впиваше в тялото, но Олег търпеше, знаеше, че в припадъка човек става силен като мечок. Ако сега го съжалиш, после за всички ще е по-зле.

Томас изстена. Чорлавата му прошарена глава се подаде от палатката, той се взираше и не можеше да проумее къде е. Очите му бяха кървясали, лицето му беше пламнало, разгорещено. Най-после той разпозна Дик, който връзваше Олег. Олег се усмихваше смутено — неприятно е да създаваш на хората такива тревоги. Веднъж Старика разказваше, че в средните векове наричали епилептичките и другите ненормални жени вещици и дори ги изгаряли на клада.

— Бълха — каза Томас, — навсякъде има бълхи… навсякъде твари…

— Поспете още малко — каза Олег. — Нали знаете, няма скоро да се съвзема. Почивайте!

— Студено е — каза Томас, — не бива да се спи, скоро застъпвам на вахта, а компютърът пак ми създава ядове, сигурно в него е влязла бълха.

— Защо ли тръгнахме? — каза Дик. — Не биваше да пускат в планината такава компания.

— Нямаше кой друг да тръгне — каза Мариана. — Сам разбираш.

Студът постепенно се разпространяваше по цялото му тяло, но това не беше обикновен студ, а сърбящ, опъващ жилите — сякаш безброй малки бучици лед сновяха и се блъскаха в гърдите, в краката… Главата на Томас започна да расте…

— Готово — каза Дик, — май прилично те омотах. Не те ли стяга?

— Стяга ме. — Олег опита да се усмихне, но скулите му вече изтръпваха.

— Слушай — обърна се Дик, — а къде е козата?

— Козата ли? Чувах я през нощта.

— Питам, къде е козата! — гласът на Дик изтъня, стана хлапашки от злоба. — Върза ли я?

— Вързах я — каза Мариана, — но сигурно се е развързала.

— Питам те, къде е козата!

Ядът, който се трупаше в Дик, трябваше да намери някакъв изход — и козата стана символ на всички несполуки.

— Не се сърди, Дик — каза Мариана. Тя се мъчеше да Загърне Олег с одеялата. — Козата сигурно търси нещо за ядене.

— Тук няма какво да търси. Защо не си я вързала?

Дик измъкна изпод палатката арбалета, пъхна ножа в колана си.

— Къде отиваш? — попита Мариана, макар че отлично знаеше къде е тръгнал.

Дик внимателно разглеждаше снега наоколо, търсеше следи.

— Тя ще се върне — каза Мариана.

— Ще се върне — повтори Дик, — само че като труп. Стига толкова. Не искам да умра от глад заради твоите глупости.

Дик все растеше и растеше, скоро ще опре глава в небето, но може да се удари в облаците — нали са стъклени, твърди… Олег здраво стисна очи и пак ги отбори, за да пропъди видението. Томас седеше на одеялото и се поклащаше, сякаш беззвучно пееше.

— Марианче, стопли вода. — Олег имаше чувството, че гласът му звучи високо и твърдо, но всъщност шепнеше почти беззвучно. — За Томас. Лошо му е.

Мариана разбра.

— Ей сега, Олег, разбира се.

Но тя не откъсваше очи от Дик.

— Така си и мислех — каза Дик. — Тръгнала е обратно. Надолу. През нощта може да е изминала двайсетина километра.

— Дик, остани тук — изведнъж каза Томас високо и ясно. — Марианка сама ще намери козата. А ти ще я убиеш.

— Може да не се съмняваш — каза Дик. — Стига толкова глупости.

— Ще я намеря. — Мариана забрави за водата. — А ти, Дик, не бива да тръгваш сега. Томас е болен, а някой трябва да наблюдава Олег.

— Нищо няма да му стане.

Дик зарови пръсти в гъстата си тъмна коса, дръпна кичурите, тръсна глава и без да се обръща, бързо и леко тръгна по дирята на козата надолу, откъдето бяха дошли предния ден.

— Исках ти да отидеш — каза Томас, — ти щеше да я доведеш. А той ще я убие.

Макар че светът наоколо непрестанно променяше формите и пропорциите си, ставаше все по-мъгляв и несигурен, Олег все още запазваше способността си да мисли. Той каза:

— Мога да разбера Дик… наистина не ни върви.

— Остава ни съвсем малко път — каза Томас. — Знам. Движим се бързо. Ще стигнем там вдругиден. Ще издържим и без месо. Нали ще издържим? А отвъд превала има храна. Дик, обещавам!

Дик вдигна ръка, за да покаже, че чува — звуците се носеха надалече над снежния склон, — но не забави крачка.

— Трябва да хванем козата — обърна се Томас към Мариана. — Тя ни е нужна. Не бива да я убиваме. Няма смисъл… Нещо ми пари. Колко е горещо… Защо толкова ме боли черният дроб? Не е честно. Вече почти стигнахме.

— Той ще я убие… — каза Мариана. — Непременно ще я убие… Ди-и-ик! — Тя се обърна към Олег и Томас. — Е, какво да направим, кажете де, нали сте умни, нали всичко знаете! Как да го спрем?

— Аз не мога да го настигна — каза Томас. — Уви, за него вече не съм авторитет.

— Ей сега… — каза Олег. — Ти само ме развържи. Може би ще успея преди припадъка, може би ще успея?

Мариана мълчаливо махна с ръка. Направи две крачки подир Дик, върна се и погледна Томас и Олег.

— И вас не бива да изоставям.

— Бягай тогава! — викна изведнъж Томас. — Бързо бягай!

— Но как тъй ще ви оставя? Ами ако някой звяр…

— Бягай! — повтори Олег. — И се връщай.

И Мариана леко, сякаш без да докосва снега, се понесе надолу по склона — натам, където вече бе изчезнал Дик.

— Жалко за момичето — каза Томас, — привърза се към козата.

— Жалко… — каза и Олег. — Колко странно, че нямате никаква форма. Ту сте дебел, ту ставате тъничък като клечка.

— Да — съгласи се Томас. — Ти лежи по-удобно, тая отрова кой знае защо действа първо на зрението. Помня, хапан съм три пъти. Но не се бой, странични ефекти практически няма. Не се бой.

— Разбирам, но все пак страшно е да изгубиш себе си, нали? Сега още съм аз, а след малко няма да ме има.

Нещо влечеше Олег надолу, в синята вода, и беше много трудно да се задържи на повърхността, защото краката му бяха оплетени с водорасли и трябваше да ги освободи, трябваше да ги изтръгне, инак щеше да се удави…

Одеялото, с което Марианка беше завила Олег, отхвръкна настрани. Олег не се удържа до стената и падна на снега. Очите му бяха затворени, устните мърдаха, лицето бе потъмняло от напрежение, от желание да разкъса примките. Томас искаше да помогне на Олег, да го покрие или поне да сложи главата му на коленете си. В такива случаи е полезно да придържаш главата на човека. Опита да се изправи, но краката не го слушаха. Олег изви гръб и буквално политна във въздуха, отблъсна се с юмруци от земята и се търкулна надолу по склона. Преметна се няколко пъти, удари се в една стърчаща от снега скала и застина. Якето му се раздра, снегът не се топеше върху голите му гърди.

Не бива така, мислеше си Томас. Непременно трябва да се добера до него. Дявол да ги вземе и козата, и Дик с неговия комплекс за силна личност. Но Дик вярва, че е прав, вярва, че се ръководи само от грижата за всички. И от неговата дивашка гледна точка е прав, с дивашкото си неумение да надникне в бъдещето… Не е ли прекалено бързо превръщането на колективния, цивилизован човек в дивак? Може би сбъркахме, като позволихме на децата си да израснат като вълчета, за да оцелеят по-лесно в гората? Но нямахме избор. За шестнайсет години ние, възрастните, така и не успяхме да стигнем до превала. И нямаше да възникне надежда за това, ако не бяха израснали Дик и Олег. На колко години съм сега? Сигурно над четирийсет. Много ме боли от дишането — двойна пневмония, за тая диагноза не е нужно да си лекар. Ако не стигна до кораба, песента ми е изпята. Никакво козе месо няма да ми помогне. И трябва да вървя сам — момчетата не могат да ме замъкнат до превала… Какво става с Олег? Бълхата е страшно лош късмет, сякаш съдбата, стаена в скалите или в гората, не иска да ни пусне при човечеството, сякаш гората иска да ни превърне в свои деца, в двукраки чакали, тя е съгласна да търпи нашето селце, но само като свое собствено продължение, а не като отрицание. Там, зад скалата, тъмнее стръмно надолнище, май не е много високо, но ако сега Олег падне, ще се пребие. Къде е въжето, къде е второто въже, трябва да го вържа за оня камък…

Томас пълзеше надолу, добре, че беше надолу, така се пълзеше по-леко, и само снегът го пареше — кой знае защо, снегът успяваше да проникне навсякъде и много пареше в гърдите. Когато кашляш, трябва да е лекичко, за да не си разкъсаш дробовете, а кашлицата се трупа, напира навън и няма как да я удържиш.

Томас пълзеше надолу, влачейки подир себе си въжето, което му се струваше невероятно тежко, оловно, размотаваше се и се влачеше като змия. Олег се мяташе като птица в отчаяно усилие да разкъса примките, тилът му се блъскаше в камъните и Томас физически долавяше болката, която владееше Олег, владееше го в кошмара, но въпреки това беше реална, преобразена във видение. В този момент на Олег му се струваше, че върху него е рухнал покрив на къща. До Олег оставаха десетина метра, не повече, Томас разбираше, че той не го чува, не може да го чуе, но повтаряше:

— Потърпи, идвам.

И се мъчеше да вдигне глава, за да види дали не се връщат Мариана и Дик.

Най-важното беше да успее, да успее, преди Олег да се е свлякъл до пропастта, тогава вече ще бъде късно…

„Защо сега ми се вие свят?“

Когато се добра до Олег, Томас изгуби съзнание за няколко секунди, беше изчерпал всичките си сили, за да допълзи. Тласкано само от това отчаяно желание, тялото му отказа да се подчинява повече, сякаш бе изпълнило всичко, на което беше способно.

Томас се свести от подухването на ледения вятър, който довя облак сняг, а може би от неясния шепот на Олег и хрипкавото му дишане. Повече от всичко на света му се искаше да затвори очи, защото да лежи така и да не прави, да не мисли нищо — това бе топла, уютна приказка, сбъдване на желанията.

Олег бе мръднал още един метър надолу и се мяташе в усилие да се освободи от въжетата, отблъскваше се с вързаните си крака от скалата. Томас придърпа към себе си въжето, опитвайки да съобрази как по-здраво да привърже Олег за скалата, и все не му идваше на ум как се прави това, а после се оказа, че ръката му е празна — беше изпуснал въжето, краят лежеше няколко метра назад и Томас нямаше сили да се върне. Той се протегна, за да сграбчи краката на Олег, но момчето с див тласък го отхвърли, без тялото му да почувства болка.

Томас разбра, че така няма да удържи Олег, защото, дори вързан, Олег бе много по-силен от него, затова той продължи бавното си пътешествие към пропастта, за да се озове между нея и Олег, да се превърне в бариера, в препятствие, в неподвижна преграда. Струваше му се, че пълзи вече няколко часа, и той молеше, придумваше Олег да потърпи, да полежи спокойно, и все пак когато успя най-после да допълзи до тесния корниз, който отделяше момчето от пропастта, Олег вече се беше смъкнал толкова ниско, че Томас трябваше да се промушва между неговото тяло и острите камъни по ръба.

И навярно Томас би успял да издърпа Олег обратно нагоре, към спасението, ако самият той можеше да се удържи за чезнещия ръб на съзнанието.

Мариана дотича до лагера задъхана, струваше й се, че е отсъствала няколко минути, а всъщност я нямаше повече от час. Тичаше право към палатката и затова не разбра веднага какво е станало. Видя само, че лагерът е опустял, и отначало дори повдигна края на палатката, предполагайки, че Томас и Олег се крият там от снега, макар че палатката лежеше сплескана на земята и никой не би могъл да се скрие под нея.

Съвсем объркана, Мариана се озърна и видя следа по снега, която отиваше надолу към скалата — такава следа, сякаш някой е влачил по снега тежък товар, и веднага си представи страшна картина: животното с кръглите като бъчви следи влачи двамата мъже и виновна за това е само тя, защото хукна да спасява козата и забрави хората, болните хора в снежната пустиня, а така не бива да се постъпва. И всичко излезе ужасно глупаво, Защото тя не настигна Дик и не намери козата, а като остана сама сред скалите, се уплаши, че няма да намери пътя към лагера, уплаши се за безпомощните Томас и Олег, побягна обратно — и ето че закъсня.

Мариана припкаше надолу по склона, хлипаше и повтаряше:

— Майчице, майчице…

Кой знае защо, на снега лежеше въже. Олег ли бе успял да се развърже?

Тя заобиколи сивата канара и видя, че вързаният Олег лежи на края на пропастта, а Томас го няма никъде.

— Олег! Олег, миличък! — развика се тя. — Жив ли си?

Олег не отговори. Той спеше. Хората винаги заспиваха, когато отминеше припадъкът. Беше сам, но следата от тялото му продължаваше надолу към пропастта и когато надникна през ръба, Мариана видя, че там, наблизо, само на пет-шест метра, лежи Томас, лежи много спокойно и дори някак удобно, затова Марианка не се досети веднага, че той вече е мъртъв. Тя слезе долу, чупейки в бързината нокти по ледените камъни, дълго го разтърсва, мъчи се да го събуди и чак тогава разбра, че Томас е умрял от падането. А Олег, който дойде на себе си, чу шума и плача на Мариана и попита с немощен глас:

— Какво ти е, Марианче, какво има?

Той изобщо не помнеше как бе съборил Томас, макар че после по следите и откъслечните кошмарни видения на Олег успяха да разберат как и защо е станало всичко и се досетиха как е умрял Томас.

Дик се върна в лагера след два часа. Не беше настигнал козата, загуби дирята й по големия каменен сипей. На връщане срещна следи от неизвестно животно и тръгна по тях с надеждата да застреля дивеч и да се върне в лагера с плячка. Тогава можеше да каже, че нарочно е оставил козата на мира, защото е съжалил Мариана. И вече искрено вярваше, че е съжалил Мариана, защото не можеше да понася неуспехите.

Когато научи какво се е случило в лагера, докато го нямаше, той излезе по-трезв и спокоен от другите и каза на Олег:

— Не дрънкай глупости. Никого не си убил и за нищо не си виновен. Нали не си знаел, че блъскаш Томас. Трябва да си му благодарен, че се е мъчил да те удържи. Може нищо да не е успял да направи, сигурно не е успял, но все пак е искал да те спаси. И навярно така е дори по-добре, защото Томас беше съвсем болен, можеше да умре всеки момент, а искаше да върви към превала, щеше да се наложи да го мъкнем със себе си и всички щяхме да загинем.

— Искаш да успокоиш Олег — отвърна Мариана, като се превиваше от болка; ръцете й бяха премръзнали и раздрани до кръв, докато се мъчеше да съживи Томас и докато със залитащия от слабост Олег мъкнеха тялото му към палатката. — Искаш да успокоиш Олег, а виновни сме ние с теб. Ако не бяхме хукнали подир козата, Томас щеше да е жив.

— Правилно — каза Дик, — не е трябвало да тичаш след мен. Това е глупост, женска глупост.

— Нима не обвиняваш себе си? — попита Мариана.

Томас лежеше между тях, покрит през глава с одеялото, и сякаш не присъстваше на този разговор.

— Не знам — каза Дик. — Аз тръгнах подир козата, Защото ни трябва месо. На всички ни. На мен по-малко от другите, защото съм най-силен.

— Не искам повече да говоря с него — каза Мариана. — Той е студен като сняг.

— Искам да бъда справедлив — каза Дик. — От тръшкане и вайкане никой няма да спечели. Губим време. Денят вече преваля.

— Олег още е слаб да върви — каза Мариана.

— Нищо ми няма — възрази Олег, — ще тръгна. Само трябва да взема от Томас картата и датчика за радиация. Той ми казваше, че ако стане нещо, трябва да взема тия неща.

— Няма нужда — каза Дик.

— Защо?

— Защото се връщаме — отговори спокойно Дик.

— Така ли реши? — попита Олег.

— Това е единственият начин да се спасим — каза Дик. — След два дни ще бъдем в гората. Там ще намеря плячка. Ще ви върна в селцето, обещавам.

— Не — каза Олег, — ще вървим по-нататък.

— Глупост! — каза Дик. — Нямаме шанс.

— Имаме карта.

— Защо й вярваш? Картата е стара. Всичко може да се е променило. И никой не знае колко още има да вървим без храна по голия сняг.

— Томас каза, че сме се движили бързо, че ни остава един ден.

— Томас е сбъркал. Искаше да стигне дотам и ни е лъгал.

— Не ни е лъгал. Каза, че там има храна и ще бъдем спасени.

— Искаше му се да вярва в това, беше болен, не разсъждаваше добре. Ще оцелеем само ако се върнем.

— Аз тръгвам към превала — каза Олег, гледайки загърнатото тяло. Говореше на Томас.

— И аз тръгвам — каза Мариана. — Как може да не разбираш?

— Марианче — каза Дик, потупвайки с едрия си юмрук по камъка в такт с думите, — Старика е завъртял главата на Олег. Вечно му повтаряше, че е по-умен, по-добър от мен и теб, че е особен. Той не можеше да бъде по-добър от нас в селцето или в гората, винаги ми е отстъпвал. В гората отстъпва дори на теб. Разбери, на него му е нужна приказката за превала, за диваците, каквито нямаме право да станем. А аз не съм дивак. Не съм по-глупав от него. Нека тогава Олег върви, щом е сигурен. А теб няма да пусна — ще те отведа долу.

— Глупости, глупости, глупости! — викна Мариана. — Нас ни изпрати селцето. Всички ни чакат и се надяват.

— Живи ще сме по-полезни — каза Дик.

— Да тръгваме! — каза Олег, като протегна ръка към одеялото, за да вземе от Томас картата и датчика, и бавно изрече: — Прощавай, Томас, че не можа да стигнеш и вземам от теб ценните неща.

Той отметна края на одеялото, Томас лежеше със затворени очи, с побеляло лице и изтънели устни. И Олег не можеше да се застави да докосне студеното тяло на Томас.

— Чакай, нека аз… — каза Марианка. — Чакай!

Дик стана, отиде при скалата, вдигна от снега манерката, разклати я — вътре се плисна коняк. Дик развинти капачката и изля коняка на снега. Острата непозната миризма увисна във въздуха. Дик завинти капачката и преметна манерката през рамо. Никой не каза нищо. Мариана подаде на Олег сгънатата карта, датчика за радиация и ножа на Томас.

— Не можем да го заровим — каза Дик. — Трябва да го отнесем в пропастта и да го засипем с камъни.

— Не! — каза Олег.

Дик учудено вдигна вежди. Беше глупаво да му отговаря, че не бива да хвърлят камъни върху Томас. Та нали Томас е мъртъв и му е все едно!

Всичко направи Дик. Олег и Мариана само му помагаха. Повече не говориха за нищо. Олег и Мариана мълчаливо се приготвиха, взеха съвсем леките торби (дори дърва им оставаха само за един-два огъня), разделиха на три части последните резенчета сушено месо и Мариана занесе на Дик неговата порция. Той пъхна резенчетата в джоба си и нищо не каза. После Олег и Мариана станаха и без да се колебаят, тръгнаха нагоре, към превала.

Дик ги настигна след стотина метра. Настигна ги, после ги изпревари и тръгна отпред. Олег крачеше с мъка, още не бяха минали последиците от припадъка. Мариана куцаше — беше си ударила крака, когато слизаше по скалата. Изминаха само десетина километра и трябваше да спрат за нощувка.

Олег рухна на снега и веднага заспа. Не се събуди, за да пийне вряла вода със сладки коренчета. И не видя онова, което видяха Дик и Марианка, когато съвсем се стъмни. Облаците горе се разкъсаха и в небето се появиха звезди, които никой от тях не бе виждал. После небето пак се забули, Мариана също заспа, а Дик още дълго седя край угасналия огън, сложил крака в топлата пепел, гледаше небето и чакаше — може би облаците отново ще се разпръснат? Той бе чувал за звездите, възрастните винаги говореха за тях, но никога по-рано не бе подозирал какво величие и простор се разкриват пред човека, който гледа звездите. Разбираше, че никога няма да се върнат в селцето.

Станаха рано, пийнаха малко вряла вода от разтопен сняг и доядоха сладките коренчета, от които гладът само се засили. Този ден се тътриха по-бавно от обикновено, дори Дик остана без сили.

Бедата бе там, че не знаеха дали вървят в правилната посока. На картата имаше нарисувани ориентири, но те не съвпадаха. Ясно защо: за последен път хората бяха минали тук през зимата, когато бе имало много сняг, в силни студове и мъгла, затова сега всичко наоколо изглеждаше съвсем различно.

Обзе ги отчаяние, защото превалът беше абстракция, в която не можеш да повярваш, както не можеш да си представиш звездното небе, ако не си го виждал и само си чувал за него. Олег съжаляваше, че е заспал и е изтървал звездите, но може би те щяха да се появят и тази нощ. Та нали облаците в небето вече са изтънели, понякога през тях прозира синева и наоколо е много по-светло, отколкото долу, в гората.

По пладне, когато всички съвсем грохнаха, Дик заповяда да спрат и започна да разтрива със сняг измръзналите бузи на Марианка. Тогава Олег видя отстрани на снега някакво синьо петно. Но дотам трябваше да се минат още стотина крачки и Олег премълча.

Когато най-после Дик каза, че е време да продължат, Олег посочи синьото петно. Тръгнаха към него, с всяка крачка все по-бързо.

Оказа се късо синьо яке от здрав и тънък плат. Беше замръзнало наполовина в снега и единият ръкав, натъпкан със сняг, стърчеше нагоре. Дик разрови снега наоколо, за да измъкне якето, а Олег изведнъж усети болезнено нетърпение.

— Недей — дрезгаво каза той, — за какво ти е? Скоро ще стигнем, разбираш ли, на прав път сме!

— Здраво е — каза Дик. — Марианка съвсем е замръзнала.

— Не ми трябва — възрази Мариана, — по-добре да вървим нататък.

— Вървете, ще ви настигна — упорито отвърна Дик. — Вървете!

Дик ги догони след петнайсет минути с якето в ръка, но Мариана не го облече, каза, че е мокро и студено. Най-важното обаче беше, че якето е чуждо и някой го е обличал. И ако го е съблякъл и хвърлил, значи е загинал. Всички знаят, че от превала са тръгнали седемдесет и шест души, а до гората са стигнали малко повече от трийсет.

През този ден не се добраха до превала, макар на Олег все да му се струваше, че той ще се появи всеки момент — сега ще заобиколим онзи ръкав на ледника и ще видим превала, сега ще минем сипея и ще видим превала. И изкачването ставаше все по-стръмно, а въздухът все по-малко.

Пренощуваха, или по-скоро изчакаха да свърши тъмнината, свити на кълбо, омотани с всички одеяла и покрити с палатката. Все едно, от студа нямаше как да заспят, само пропадаха в унес и пак се събуждаха, за да си сменят местата. От Мариана, която лежеше по средата, почти не идваше топлина, тя бе станала някак безтелесна и остра — пилешки скелет. Станаха в ранни зори, над тях имаше синьо звездно небе, но те не го гледаха.

После постепенно се съмна, облаците бяха прозрачни като мъгла и през тях светеше студено и ярко слънце, което също не бяха виждали никога, но те и него не гледаха. Влачеха се, заобикаляйки пукнатините в леда, сипеите и корнизите. Дик упорито крачеше най-отпред, избираше път, подхлъзваше се и падаше по-често от другите, но нито веднъж не отстъпи водачеството. И пръв излезе на превала, без дори да разбере, че точно това е превалът, защото склонът, по който се катереха, неусетно за погледа се изравни и се превърна в плато, а после видяха пред себе си планински зъбери. Хребет след хребет заснежени планински вериги, искрящи под слънцето, а след още час долу се разкри котловина, сред която, огромен дори оттук, от километрова височина, лежеше кръгъл диск с тъмен метален цвят. Дискът се беше врязал косо в снега точно насред котловината. Капитанът бе успял със сетни усилия да докара кораба дотук, когато след взрива в двигателния отсек приборите отказаха да работят. Бе приземил кораба тук сред виелицата, нощта и мъглата на злата тукашна зима.

Те стояха един до друг. Трима дрипави, изнемощели диваци с арбалети на рамо, с торби от животински кожи, окъсани, опърлени от студа и снега, почернели от глад и умора, три микроскопични фигурки в огромния, пуст и безмълвен свят гледаха мъртвия кораб, който преди шестнайсет години бе рухнал на тази планета. И никога вече нямаше да излети.

После започнаха да слизат по стръмния склон, като се хващаха за камъните и се мъчеха да не тичат по коварните сипеи, все по-бързо и по-бързо, макар че краката отказваха да ги слушат.

И след час вече бяха на дъното на котловината.

Четвърта глава

Преди шестнайсет години Олег и Дик са били на по-малко от две години, а Мариана още не е била родена. И те не помнеха как изследователският кораб „Полюс“ е кацнал тук, в планината. Първите им спомени бяха свързани със селцето, с гората; те опознаха нравите на хитрите червеникави гъби и хищните лиани, преди да чуят от възрастните, че има звезди и друг свят. И гората беше за тях много по-разбираема от разказите за ракети или къщи, в които могат да живеят по хиляда души. Законите на гората, законите на селцето, възникнали от необходимостта да се съхранят шепа хора, неприспособени към този живот, се мъчеха да изтласкат от паметта им Земята и наместо памет да възродят само абстрактната надежда, че някога ще ги намерят и всичко това ще свърши. Но колко трябва да се търпи и да се чака? Десет години? Вече минаха десет години. Сто? Това означава, че ще намерят не теб, а твоя правнук, ако изобщо имаш правнук, и ако той, а и цялото селце успее да просъществува толкова години. Надеждата, която крепеше по-възрастните, не съществуваше за второто поколение — тя само би пречила на младите да живеят в гората, но бе невъзможно да не им я предадат, защото дори смъртта не е толкова страшна за човека, ако знае, че родът му ще продължи. Смъртта става окончателна в момента, когато с нея загиваш не само ти, но и всичко, което те е привързвало към живота.

Затова и възрастните, и учителят — всички, кой както можеше, се стараеха да възпитат в децата чувството за принадлежност към Земята, мисълта, че рано или късно заточението ще свърши. А като по-реална степен за връзка със света оставаше корабът отвъд превала. Той съществуваше, можеше да бъде достигнат, ако не през тази хилядодневна, безкрайно студена година, то през следващата, когато децата ще пораснат и ще могат да стигнат до превала.

Дик, Олег и Мариана слизаха в котловината към кораба, той растеше, беше веществен и огромен, но си оставаше легенда като Светия граал и никой от тримата нямаше да се учуди, ако при първото докосване корабът се разпаднеше на прах. Те се връщаха към дома на своите бащи, който ги плашеше с това, че бе преминал в тази студена котловина от сънищата и легендите, разказани под бледите лъчи на светилника в колибата, докато зад пролуката на прозореца с опъната рибешка кожа ръмжи снежна виелица.

Съществуването на кораба възроди сънищата и легендите, като им придаде нов смисъл и свърза родените от въображението и следователно неточни картини с реалността на този гигант. Възрастните не разбираха това противоречие — за тях зад притчата как връхлетяла катастрофата, как настанали студ и мрак, зад разказа за пустите коридори, където постепенно гасне светлината и отвън нахлуват сухи снежинки — зад всичко това се криеха видимите образи на коридори и лампи, мълчанието на помощните двигатели и щракането на радиационните датчици. За слушателите — Олег и неговите връстници — разбираеми в този разказ бяха само снежинките, а коридорите заприличваха на горски гъсталак или тъмна пещера — нали въображението се храни само с видяното и чутото.

Сега те разбираха как са си тръгвали оттук хората — влачели децата и ранените, грабвали набързо каквото ще им потрябва на първо време, в онзи момент още никой не мислел, че ще им се наложи завинаги да живеят и да умрат в този студен свят — гигантските мащаби и невероятната мощ на космическата цивилизация вдъхвали дори тук лъжливата увереност, че всичко станало, колкото и трагично да изглежда, е само временна злополука, случайност, която ще бъде преодоляна, както винаги става със случайностите.

Ето го онзи люк.

Както разказваше Старика, на тръгване те го затворили, а аварийната стълба, по която слезли на снега, отнесли настрани, под една надвиснала скала. Това място беше отбелязано на картата, но не се наложи да търсят стълбата — снегът се бе поразтопил и тя лежеше с олющена тук-там синя боя, а когато Дик я вдигна, отпечатъкът й остана като бледосинкава рисунка върху снега.

Дик почука с нокът по едно от стъпалата.

— Лека е — каза той, — трябва да я вземем.

Никой не му отговори. Мариана и Олег стояха малко настрани и с отметнати глави разглеждаха тумбестия търбух на кораба. Той изглеждаше съвършено цял, готов още сега да полети по-нататък. И Олег дори си представи как се откъсва от котловината, издига се все по-бързо към синьото небе и се превръща в черно кръгче, точка в синевата…

Умората изчезна. Тялото му беше леко и послушно, а нетърпението колкото може по-скоро да надникне в утробата на чудовището се смесваше със страха завинаги да изчезне в затворената сфера на кораба.

Олег прехвърли поглед към аварийния люк. Колко пъти Старика му бе повтарял: „Аварийният люк не е заключен, разбираш ли, само го затворихме. Качваш се до него по стълбата и най-напред измерваш нивото на радиация. Не би трябвало да има радиация, минали са шестнайсет години, но непременно го измери. Тогава радиацията беше една от причините толкова бързо да бягаме — студът и радиацията. Четирийсет градуса под нулата, отоплителните системи не работят, радиационен фон — не можехме да останем.“

Дик обикаляше около кораба и с върха на копието изчовъркваше от снега сандъци и кутии — много неща бяха изнесли от кораба, но се наложило да ги оставят.

— Е, какво — попита Олег, — да влизаме ли?

— Да влизаме — каза Дик, вдигна стълбата и я подпря до люка. После се изкатери по нея, пъхна в пролуката ножа на Томас и натисна. Ножът се счупи.

— Може би сам се е заключил? — попита отдолу Мариана.

— Съвсем останахме без ножове — каза Дик.

— Старика каза, че люкът е отворен — отбеляза Олег.

— Старика всичко е забравил — възрази Дик. — Не бива да се вярва на старци.

— Не става ли? — попита Мариана.

Облаци закриха слънцето и тутакси стана по-тъмно, по-обичайно.

— Чакай… — каза Олег. — Защо дърпаме люка към себе си, защо го бутаме навътре, като у дома? Ами ако вратата на кораба се е отваряла другояче?

— Слизай, какво спориш? — рече Дик. — Ще донеса камък.

— С камък няма да стане — каза Олег.

Вратата беше леко хлътнала в стената на кораба, потъваше навътре в обшивката. Ами ако опитат да я бутнат настрани? Така не се прави, но щом корабът лети, по-добре е вратата да не може да се отвори случайно. Олег каза на Дик:

— Дай ножа.

Дик хвърли на Олег счупения нож, пъхна ръце под мишниците си и затропа на място — беше замръзнал. Дори той беше замръзнал.

Заваля сух сняг. Бяха сами в целия свят, умираха от глад и студ, а корабът не искаше да ги пусне вътре.

Олег пъхна върха на ножа в пролуката и се помъчи да тласне вратата настрани. Тя изведнъж щракна и леко, сякаш бе чакала точно това, се отмести и изчезна в стената. Няма грешка! Олег дори не се обърна, та всички да видят колко е умен. Той бе решил задачата. Може и да не беше трудна, но другите не успяха да я решат. Олег пъхна ножа в колана си и извади датчика за радиация.

— Ой! — чу той гласа на Мариана. — Олег го отвори!

— Това е добре — каза Дик. — Качвай се, недей да стоиш!

Датчикът показваше, че няма опасност. Всичко беше наред.

— Там е тъмно — каза Олег. — Дайте факла.

Дори когато беше много студено през последната нощ, те не изгориха факлите. Факлите даваха малко топлина, но затова пък горяха дълго.

— Топло ли е вътре? — попита Мариана.

— Не.

Олег подуши въздуха. В кораба още тегнеше чужда, опасна миризма. Страшно бе да прекрачиш вътре. Но Олег изведнъж разбра, че сега той е по-главен от Дик, че Дик се страхува. Дик чаткаше с кремък, за да запали факлата. Трепна малко, почти невидимо на дневната светлина пламъче. Дик се изкачи до средата на стълбата и подаде факлата на Олег. Но не продължи нататък. Олег взе факлата и протегна ръка навътре. Отпред беше тъмно, под краката му започваше равен, леко грапав под. Олег каза високо, за да заглуши страха:

— Аз тръгвам. Вземете факли. И след мен! Ще ви чакам вътре.

Подът едва доловимо пружинираше под краката му като кората на живо дърво. Но Олег знаеше, че подът не е жив и че на Земята няма такива дървета. Стори му се, че отпред някой го дебне, и той застина. Но после разбра, че се връща собственото му дишане, отразено от нещо. Той направи още една крачка напред, пламъкът на факлата стана по-ярък и освети някаква стена, извита горе. Блестяща и светла стена. Докосна я. Беше студена.

"Ето ме у дома — помисли си Олег. — Имам си дом — селцето. Имам и друг, който се нарича "космически изследователски кораб „Полюс“„. Хиляди пъти съм го сънувал, но съвсем не такъв, какъвто се оказа в действителност. А съм бил тук. Дори съм се родил тук. Някъде в тъмните дълбини на кораба има стая, където съм се родил.“

— Къде си? — попита Дик.

Олег се обърна. Силуетът на Дик засенчваше отвора на люка.

— Ела насам — каза Олег. — Тук няма никого.

— И да имаше, отдавна щеше да е замръзнал.

Гласът на Дик отлетя по коридора. Олег му подаде факлата си, за да запали своята, после изчака Дик да отстъпи място на Мариана и да запали нейната факла.

С три факли веднага стана по-светло, само че беше много студено. Далеч по-студено, отколкото навън, защото там въздухът беше жив, а тук мъртъв. Коридорът завърши с врата, но Олег вече знаеше как да я отвори. В действията на Олег се появи увереност, все още не истинска увереност, но по-голямо единство с кораба, отколкото у другите, за които той изглеждаше като страшна пещера и ако не беше гладът, щяха да останат вън. Ако Томас бе стигнал с тях до кораба, всичко щеше да е другояче. Олег не можеше да поеме ролята на водач и тълкувател на тайните, но по-добре той, отколкото никой.

Отвъд вратата имаше кръгла зала, такава виждаха за пръв път. В нея можеше да се побере цялото селце. Въпреки светлината на трите факли таванът се губеше в мрака.

— Хангарът — каза Олег, повтаряйки наученото от Старика. — Тук са десантните катери и другите средства. Но захранващият възел излязъл от строя при кацането. Това се оказало съдбоносно.

— И принудило екипажа и пътниците да вървят пеш през планината — добави Мариана.

На уроците Старика ги караше да учат наизуст историята на селцето, началото на тази история, за да не се забрави. „Ако хората нямат хартия, учат историята наизуст — казваше той. — Без история те престават да бъдат хора.“

— С огромни жертви… — продължи Дик, но не довърши, млъкна. Тук не биваше да се говори високо.

Пътя им прегради цилиндър с дължина десетина метра.

— Това е онзи катер — каза Олег, — който изнесли на ръце от хангара, но не успели да го използват, трябвало да бягат.

Мариана потръпна.

— Колко е студено…

— Той задържа студа от зимата — каза Дик. — Накъде сега?

Беше признал старшинството на Олег.

— Тук трябва да има отворена врата — каза Олег, — която води към двигателния отсек. Само че там не бива да влизаме. Трябва да намерим стълбището нагоре.

— Колко добре си научил всичко — усмихна се лекичко Мариана.

Отново тръгнаха покрай стената.

— Тук трябва да има много неща — каза Дик. — Как ще ги носим обратно?

— Ами ако наоколо бродят умрелите? — попита Мариана.

— Я млъквай! — рече Дик.

Олег изведнъж спря.

— Разбира се!

— Какво? Какво видя?

— Досетих се. Ако извием краищата на стълбата, ще можем да натоварим нещата на нея и да я влачим след себе си. Като шейната, дето я направи Сергеев.

— А аз помислих, че си видял мъртвец — каза Мариана.

— И аз си помислих за същото — каза Дик.

— Първата врата — каза Олег — Там няма да ходим.

— Ще надникна — каза Дик.

— Там сигурно има радиация — възрази Олег. — Старика така казваше.

— Нищо няма да ми направи. Аз съм силен — каза Дик.

— Радиацията е невидима, сам знаеш. Учил си го.

Олег тръгна по-нататък, като носеше факлата близо до стената. Стената беше неравна. В нея имаше ниши, открити табла с бутони и хладно блестящи екрани.

Томас беше инженер. Томас разбираше какво значат тия бутони и каква сила крият в себе си.

— Какво ли не са изпонаправили — каза Дик, който все още не се примиряваше с кораба — и въпреки всичко са се разбили.

— Затова пък са долетели през небето — каза Мариана.

— Ето, тази врата — каза Олег. — Оттук ще попаднем в жилищните помещения и навигационния отсек.

Как само звучаха някога тия думи: „навигационен отсек“, „пулт за управление“. Като заклинания. И ето че сега ще види навигационния отсек.

— А ти помниш ли номера на вашата стая? — попита Мариана.

— Каюта — поправи я Олег. — Помня, разбира се. Четирийсет и четири.

— Мен пък татко ме помоли да намина да видя нашата. Сто и десети номер. Ти си се родил на кораба, нали?

Олег не отговори. А и въпросът не се нуждаеше от отговор. Странното беше обаче, че Мариана разсъждава също като него.

Олег бутна вратата настрани. И отскочи. Беше забравил, че трябва да очаква това. Има такива бои, които светят години наред. С тях са боядисани някои коридори и навигационният отсек.

Светлината идваше отвсякъде и отникъде. И беше светло. Достатъчно светло, та факлите някак да помръкнат.

— Олеле… — прошепна Мариана. — Ами ако някой живее тук?

— Добре, че има светлина — каза Олег. — Ще си спестим факлите.

— Дори сякаш стана по-топло — каза Мариана.

— Само така ти се струва — каза Олег. — Но сигурно ще намерим топли дрехи. И ще спим в стая.

— Не — обади се Дик, който беше поизостанал и още не бе влязъл в светлия коридор. — Аз няма да спя тук.

— Защо?

— Ще спя вън, на снега. Там е по-топло.

Олег разбираше, че Дик се страхува да спи в кораба, но той, Олег, искаше да остане тук. Не се боеше от кораба. Изплаши се отначало, когато беше тъмно, но не и сега. Това беше неговият дом.

— И аз няма да спя тук — каза Мариана. — Тук има сенки от ония, които са живели по-рано. Страх ме е.

Отдясно стената на коридора изведнъж се отдалечи, прегради я прозрачен материал като тънък слой вода и Мариана си спомни, че това се нарича стъкло. А зад него имаше зелени растения. С малки зелени листа, каквито няма в тукашната гора.

— Няма ли да ни сграбчат? — попита Олег.

— Няма — каза Мариана, — замръзнали са. На Земята растенията не хапят, забравил ли си какво ни разказваше леля Луиза?

— Не е толкова важно — каза Дик. — Да вървим. Не може вечно да се шляем насам-натам. Ами ако тук няма храна?

Странно, помисли си Олег, на мен пък съвсем не ми се яде. Толкова отдавна не съм ял, а не ми се яде. От нерви е.

След десет крачки видяха още една ниша, но нейното стъкло беше строшено. Мариана протегна ръка.

— Не бива — каза Дик.

— Аз знам по-добре, усещам ги. А тези са мъртви.

Тя докосна едно клонче и листата се разпаднаха на прах.

— Жалко — каза Мариана. — Жалко, че няма семена, можехме да ги посадим край селцето.

— Надясно са складовете — каза Олег. — Хайде да видим какво има там.

Завиха надясно. Насред коридора лежеше скъсан полупрозрачен чувал, от него се бяха търкулнали няколко бели кутии — явно докато хората са бягали от кораба, чувалът се е разкъсал.

Това беше странно, вълшебно пиршество. Отваряха кутиите. Дик с ножа, а Олег се досети, че става и без нож, ако натиснеш края на кутията; опитваха какво има в тубите и кутиите. И почти винаги то се оказваше вкусно и непознато. И не им беше жал за кутиите, защото там имаше цели стаи, пълни със сандъци и контейнери, там имаше милиони кутии и всякакви други продукти. Пиха кондензирано мляко, но го нямаше Томас да им каже, че това е мляко. Гълтаха шпроти, но не знаеха, че са шпроти; изстискваха от тубите конфитюр, който им се струваше прекалено сладък; дъвчеха брашно, без да знаят, че е брашно. Мариана се притесняваше, че са освинили всичко и на пода е мръсотия.

После ги налегна дрямка — очите им сами се затваряха, сякаш цялата умора от последните дни бе натегнала върху плещите им. Но все пак Олег не успя да придума спътниците си да останат в кораба и да спят в него. Двамата си тръгнаха заедно и щом стъпките им стихнаха в коридора, Олег изведнъж се изплаши и едвам се удържа да не побегне след тях. Той разбута кутиите, легна на пода и спа дълги часове, но тук, в кораба, времето беше спряло и нямаше как да го уловиш. Олег спа без сънища, без мисли, дълбоко и спокойно, далеч по-спокойно от Мариана и Дик, защото дори при тази умора Дик на няколко пъти се събуди през нощта да се ослушва дали няма опасност. Тогава стреснато се събуждаше и Мариана, която бе сгушила глава на гърдите му. Двамата се бяха завили с всичките одеяла и с палатката и не им беше студено, защото вечерта заваля обилен сняг, затрупа палатката и я превърна в преспа.

Олег се събуди преди онези, които спаха навън, защото премръзна. Дълго подскача, за да се стопли, после хапна. Чувството беше удивително: да не мислиш дали ще ти стигне храната — отдавна не го бе изпитвал. Коремът го наболяваше. Можеше да ме боли и по-силно, помисли си Олег. Срам го беше да гледа останките от пиршеството и той избута в ъгъла на стаята празните и полупразните кутии. „Трябва да вървя нататък — помисли си той. — Дали да повикам другите? Не, сигурно още спят.“ Струваше му се, че неговият сън е траял само няколко минути.

Ще поогледа малко, после ще излезе навън да ги събуди. В кораба няма никого, отдавна няма никого, тъй че няма от какво да се страхува. Трябва да тръгваме обратно, каза си той, скоро снегът ще засипе превала. А ние тук спим. Нима може да се спи тук?

Като истински горски жител Олег се ориентираше отлично навсякъде. Дори в кораба. Не го беше страх, че ще се загуби, и затова спокойно тръгна по рампата, водеща нагоре към жилищните помещения.

Едва след час намери каютата с кръгла табелка 44. Не защото беше трудно да я намери, просто се разсейваше по пътя. Първо попадна в каюткомпанията, където видя дълга маса и много му харесаха сложените по средата забавни солници и пиперници; той дори прибра в торбата по една от тях, помисли си, че майка му ще се радва, ако й занесе такива неща. После дълго разглежда фигурите на шаха — явно при удара кутията бе паднала на пода и се бе строшила, а те лежаха разпръснати по килима. Никой не му бе разказвал за шахмата и той реши, че това са скулптури на неизвестни за него земни животни. И разбира се, удивителен беше самият килим — той нямаше шевове, значи беше направен от кожата на едно животно. Кое земно животно е толкова голямо, и при това има тъй странни шарки по кожата? Трябва да е морско животно. Егли разказваше, че най-големите животни живеят в морето и се наричат китове. Олег видя още много вълшебни и тайнствени неща и към края на оня час, който му трябваше, за да се добере до четирийсет и четвърта каюта, беше изпълнен с впечатления. А трупащите се впечатления предизвикваха отчаяние от собствената му тъпота, от неспособността му да разбере кое какво представлява и от това, че Томас не бе стигнал до кораба, за да му обясни.

Олег дълго стоя пред вратата на четирийсет и четвърта каюта, без да смее да я отвори, макар да знаеше, че няма да види нищо особено. И дори разбираше защо. Макар майка му да бе казвала много пъти, че баща му е загинал при злополуката, че е бил в двигателния отсек, където се разцепил реакторът, все пак имаше чувството, че баща му може да е там. Кой знае защо, Олег никога не бе вярвал в смъртта на баща си и за него баща му оставаше жив, на кораба, очакващ и нещастен. Може би това идваше от вътрешната убеденост на майка му, че баща му е жив. Това бе неин кошмар, нейна болест, която тя усърдно криеше от всички, дори от сина си, но синът знаеше за болестта.

Най-после Олег се застави да отвори вратата. В каютата беше тъмно. Стените й бяха покрити с обикновена боя. Наложи се да спре, да запали факлата и очите му не привикнаха отведнъж с полумрака. Каютата се състоеше от две стаи. В първата имаше маса, диван, тук бе нощувал баща му. Във втората, вътрешната стая, бе живяла майка му с него, Олег, още съвсем мъничък.

Каютата беше празна. Баща му не се бе върнал в нея. Майка му грешеше.

Но го очакваше друга изненада, друго потресение, символ на онзи край на времето, онази пауза, в която бе живял корабът от момента, когато са го напуснали хората, до завръщането на Олег.

В малката стая имаше детско креватче. Той веднага разбра, че това съоръжение с разкопчани и провиснали отстрани ремъци, меко и сякаш висящо във въздуха, е предназначено за малко дете. И ето, незнайно защо, преди малко, само преди минута, набързо са изнесли детето оттук, дори са забравили едно съвсем мъничко розово чорапче и шарена дрънкалка. Още без да е осъзнал докрай, че среща самия себе си в този резерват на спрялото време, Олег взе дрънкалката, тръсна я и именно в този миг, като чу звука на дрънкалката и колкото и да бе странно — позна го, Олег осъзна реалността на кораба, реалността на този свят, по-дълбока и истинска от реалността на селцето и гората. В обикновения живот човек не може да срещне себе си. Предметите изчезват, а и да се запази нещо, то остава като спомен, като сувенир. А тук, на ремъчето, прикрепено към края на креватчето, висеше недопито шишенце мляко, млякото бе замръзнало, но можеше да се разтопи и да се допие.

И като видя себе си, като се срещна със себе си, като осъзна и преживя тая среща, Олег се захвана да търси следи от другите двама, живели някога тук, отвъд спрялото време — от баща си и майка си.

По-лесно се оказа да намери майка си. Тя беше избягала оттук, носейки него, Олег, затова върху леглото й в дъното на каютата се валяше усукан, смачкан, смъкнат набързо халат. Изпод леглото се подаваше мек чехъл, на възглавницата лежеше книга със стърчащо от нея листче. Олег взе книгата предпазливо, боеше се тя да не стане на прах като онова растение в коридора. Но книгата отлично бе понесла студа. Наричаше се „Ана Каренина“ и беше написана от Лев Толстой. Дебела книга, а на пъхнатото в нея листче имаше надраскани формули — майка му беше учен физик. Олег никога не бе виждал нейния почерк, защото в селцето нямаше на какво да се пише; никога не бе виждал книги, защото в онзи момент никой не бе взел книги от кораба. Беше чувал името на Достоевски в уроците на леля Луиза, но не мислеше, че писателят може да напише толкова дебела книга. Олег взе книгата. И знаеше: колкото и да е тежък обратният път, ще я носи до края. И това листче с формулите. После помисли малко и пъхна в торбата чехлите на майка си. Те изглеждаха много тесни за съсипаните от старост крака на майка му, но нека си ги има.

А следите на баща му, макар да бяха веществени и очевидни, кой знае защо не направиха на Олег такова впечатление като срещата със самия себе си. Така беше, защото при падането на кораба баща му не е бил тук. Излязъл е по-рано. Отишъл на дежурство и преди това подредил нещата си — бил спретнат човек и не търпял да е разхвърляно. Книгите му стояха в редичка на лавицата зад стъклото, дрехите му висяха в стенния гардероб… Олег извади оттам мундира на баща си. Сигурно не го е обличал на кораба — мундирът беше съвсем нов, син, плътен, с две звездички над нагръдния джоб, с тънки златни лампази на тесните панталони. Олег извади мундира от гардероба и го притисна към гърдите си — беше големичък. Тогава Олег облече китела върху своята дреха и му прилегна идеално, само трябваше малко да подгъне ръкавите. После подгъна и крачолите на панталоните. Ако баща му живееше в селото и носеше този мундир, би разрешавал на Олег понякога да го облича.

Сега корабът окончателно принадлежеше на Олег. Дори след като се върне в гората, той винаги ще тъгува за кораба и ще се стреми обратно насам, както се стреми Старика и както се стремеше Томас. И в това също нямаше нищо лошо, то бе победата на Старика, който не иска израсналите в селото да станат част от гората. Сега Олег окончателно разбра защо и как разсъждава Старика и думите му добиха смисъл, който можеше да се осъзнае само тук.

Олег се досети да отметне плота на масичката, там от вътрешната страна имаше огледало. Той бе виждал отражението си в локва. Но никога не се бе виждал в голямо огледало. И като се гледаше, осъзнаваше раздвоението, но това раздвоение не беше противоестествено — та нали там, зад отворената врата, току-що е бил той, мъничкият Олег, дори не си е допил млякото. А ето че стои пред огледалото с мундира на баща си. Разбира се, сега изобщо не прилича на баща си, Защото лицето му е загрубяло от вятъра и студа, с обтегната потъмняла кожа, с ранни бръчки от недохранването и суровия климат, и все пак това е той, Олег — израснал, върнал се да облече мундира и да стане член на екипажа на кораба „Полюс“.

В бюрото Олег намери бележника на баща си, половината страници бяха празни, най-малко сто бели листа, цяло съкровище за Старика. Ще може да учи децата, като рисува на хартията разни неща, които никога не са виждали. Нали, когато пораснат, непременно ще трябва да се върнат при кораба! Освен това намери няколко цветни картинки с изгледи от земни градове и също ги взе. Някои неща бяха неразпознаваеми и Олег реши засега да не ги пипа — разбираше, че връщането към селцето ще бъде трудно. Но едно нещо взе, защото веднага се досети какво е и разбра колко щастливи ще бъдат Сергеев и Вайткус, който му рисуваше това нещо на влажната глина и много пъти повтаряше: „Никога няма да си простя, че никой от нас не взе бластер. Нито един от нас.“ „Напразно се обвиняваш — отвръщаше му Старика, — затова трябваше да се върнем на мостика, а там имаше смъртоносна радиация.“ Оказа се, че бластерът на баща му е лежал в бюрото.

Дръжката легна надеждно върху дланта му. И за да провери дали в бластера има заряд, той го насочи към стената и натисна спусъка — от бластера излетя мълния и опърли стената. Олег зажумя, но след това още цяла минута в очите му продължаваха да танцуват искри. И Олег излезе в коридора с бластера в ръка: сега беше не само господар на кораба, но и получи възможност да разговаря с гората от позиция на силата. Не смейте да ни закачате!

В коридора Олег спря и се замисли. Искаше му се да отиде в навигационния отсек или в свързочния възел, но по-разумно беше да се върне в склада, защото, ако Дик и Мариана бяха вече там, щяха да се тревожат.

Олег бързо тръгна назад, но завари склада пуст. Никой не бе влизал в него. Добре тогава, ще отиде да ги събуди. Освен това, макар да не си го признаваше, Олег много искаше да им се покаже с мундир на космонавт, да им каже: „Ще проспите всичко на света. А е време да отлитаме към звездите…“

Този път той прекоси хангара направо, обратният път се оказа много по-кратък, отколкото бе предишния ден, вече бе свикнал с кораба. Отпред се показа ярка светлина — външният люк беше открехнат. Бяха забравили да го затворят. Макар че тук това нямаше значение, на такава височина едва ли се въдят зверове, какво ще правят тук?

Олег замижа и постоя така около минута, докато очите му свикнаха със слънчевата светлина. Слънцето грееше високо в небето, нощта отдавна бе минала. Олег отвори очи и се изплаши.

Нямаше никакви следи от Дик и Мариана: през нощта снегът бе изравнил и загладил всичко, сняг без нито едно тъмно петно.

— Хей! — каза Олег. Каза го с половин уста. Цареше такава тишина, че не посмя да я разбуди.

И в същия миг Олег забеляза как нещо се размърда на двайсетина метра от кораба. Там имаше нисък и полегат снежен хълм. И някакъв звяр — бял, почти сливащ се със снега, какъвто Олег виждаше за пръв път, подобен на гущер, само че мъхнат, дълъг около четири метра — разравяше този хълм предпазливо, сякаш се боеше да не подплаши плячката си. Олег гледаше звяра като омагьосан и чакаше да види какво ще стане по-нататък, той не свързваше бялата преспа с нощувката на Дик и Мариана. Дори когато лапите на звяра разровиха снега и там се показа тъмното петно на палатката, той продължи да стои неподвижно.

Но в този момент Дик се събуди, в просъница той бе чул как се върти звярът над тях, а носът му бе доловил чуждата опасна миризма. И с изваден нож Дик се хвърли навън изпод палатката, но се заплете в одеялата. На Олег му се стори, че снежната преспа внезапно оживя и изхвърли нагоре снежен фонтан. Звярът обаче ни най-малко не се изплаши от тоя взрив, а напротив, убеди се, че не е сбъркал в местоположението на плячката. Сграбчи с ноктестите си лапи кълбото от кожи и се помъчи да го притисне към земята, да го удуши, като ръмжеше и се радваше на находката.

Олег — горският обитател, търсеше пипнешком ножа на колана си и се готвеше за скок, очите му вече се мъчеха да отгатнат къде е слабото място на тоя звяр, къде трябва да забие ножа. А Олег — жителят на кораба и синът на механика, вместо ножа извади бластера, но не стреля оттук, отгоре, отдалече, а скочи в снега и се хвърли към звяра, стискайки здраво оръжието. Чудовището го видя, вдигна муцуна и заръмжа да отпъди Олег, явно го смяташе за конкурент, тогава, вече без да се страхува, че ще улучи Дик, Олег се спря и изстреля заряд от бластера в озъбената муцуна.

Докато Дик и Мариана обядваха, обходиха кораба и се захванаха да смъкват към изхода каквото трябваше да отнесат в селцето, Олег се изкачи най-горе, в навигационния отсек. Повика Дик със себе си, но той не тръгна — стигаше му и тази плячка. Не тръгна и Мариана — Олег й бе показал къде е лазаретът и тя подбираше лекарствата и инструментите, които й бе описала Егли. А трябваше да бързат, защото отново заваля сняг и осезаемо застудяваше. Още един ден — и нямаше да се измъкнат от планината, снегът щеше да вали много дни и студът да стигне до петдесет градуса под нулата. Тъй Олег се озова сам в навигационния отсек.

Той постоя няколко минути сред тържественото обкръжение на приборите в центъра на кораба, чието създаване беше немислим подвиг на милиони умове и хиляди години човешка цивилизация. Но Олег не изпитваше нито ужас, нито безнадеждност. Знаеше, че сега селцето, поне за него, за Олег, ще се превърне от център на Вселената във временно убежище за годините, докато корабът не стане техен истински дом, докато не го разберат дотолкова, че с негова помощ да намерят начин да съобщят за себе си на Земята. Затова трябва — възрастните го бяха обсъждали хиляди пъти — да се възстанови аварийната връзка.

Олег влезе в радиоотсека, защото Старика му бе казал къде да търси справочниците и инструкциите за свръзка, които трябваше да бъдат разбрани, преди да умрат Старика и Сергеев — само те можеха да помогнат на Олег и на другите, които щяха да дойдат след него.

В радиоотсека беше сумрачно. Олег не намери веднага чекмеджето с инструкциите. Той извади справочниците, те се оказаха много и не се знаеше кой е необходим. Но Олег по-скоро би изхвърлил чехлите на майка си, отколкото тия книги. С радост би взел някои детайли и инструменти, които да свършат работа, но разбираше, че това ще трябва да се отложи до следващия път, когато той ще разбира смисъла на тия екрани и пултове.

И тогава вниманието му бе привлечено от слаба потрепваща светлинка в ъгъла на пулта, полузакрит от креслото на оператора. Предпазливо, като към див звяр, Олег пристъпи към това място.

На пулта равномерно припламваше зелена лампичка.

Олег се опита да надникне зад него и да разбере какво означава това, но не успя. Седна в креслото на оператора и започна да натиска бутоните. Пак нищо не стана. Лампичката примигваше все по същия начин. Защо светеше? Кой я бе оставил така? Кому бе нужна? Ръката на Олег докосна една ръчка, която веднага поддаде и се плъзна надясно. И тогава иззад тънката решетка до лампичката долетя тих човешки глас:

— Говори Земята… Говори Земята… — После се раздаде писукане в такт с примигването на лампичката и в това писукане имаше някакъв неразбираем смисъл. След малко гласът повтори — Говори Земята… Говори Земята…

Олег загуби представа за времето. Той чакаше отново и отново да прозвучи гласът, на който не можеше да отговори, но който го свързваше с бъдещето, с мига, когато ще успее да отговори.

Към действителността го върна звънецът на ръчния часовник — Дик бе намерил часовника в своята каюта и му го даде. Часовникът звънеше на всеки петнайсет минути. Може би така трябваше.

Олег стана и каза на гласа от Земята:

— Довиждане.

И тръгна към изхода на кораба, мъкнейки куп справочници, от които не разбираше нито дума. Дик и Мариана вече го чакаха долу.

— Тъкмо тръгвах да те търся — каза Дик. — Ти какво, да не искаш завинаги да останеш тук?

— Бих останал — каза Олег. — Чух как говори Земята.

— Къде? — възкликна Мариана.

— В радиоотсека.

— Каза ли й, че сме тук?

— Те не чуват. Това е някакъв автомат. Нали връзката е прекъсната. Забрави ли?

— А може сега да е заработила?

— Не — каза Олег, — но непременно ще заработи.

— Ти ли ще го направиш?

— Ето книги — каза Олег. — И аз ще ги изуча.

Дик скептично изсумтя.

— Дик, миличък — примоли се Мариана, — само ще изтичам дотам да послушам гласа. Бързичко. Да идем заедно, а?

— Кой ще мъкне всичко това? — попита свадливо Дик. — Знаеш ли колко сняг има на превала?

Той вече пак се чувстваше главен. От колана му стърчеше дръжка на бластер. Но, разбира се, не бе хвърлил арбалета.

— Ще се справя — каза Олег и хвърли торбата на снега. — Да вървим, Марианче. Ще послушаш гласа. Още повече, че съм забравил най-важното. В лазарета има ли малък микроскоп?

— Да — каза Мариана, — дори не само един.

— Добре — каза Дик. — Тогава идвам и аз.

Тримата се впрегнаха в шейната и я влачиха първо нагоре по стръмния склон на котловината, после по платото, после надолу. Валеше сняг и им беше много трудно да вървят. Но не беше студено. И имаше много храна. Не изхвърляха празните кутии.

На четвъртия ден, когато започнаха да слизат по клисурата, където течеше ручеят, те изведнъж чуха познато блеене.

Козата лежеше под една скална козирка до самата вода.

— Чакала ни е! — викна Мариана.

Козата беше тъй измършавяла, че изглеждаше все едно ще умре всеки момент. Три пухкави козленца се боричкаха около корема й, опитваха да се доберат до цицките.

Мариана бързо отметна покривалото на шейната и започна да търси в торбите с какво да нахрани козата.

— Гледай да не я отровиш — каза Олег.

Козата му се стори много красива. Той й се радваше. Почти като Мариана. И дори Дик не се сърдеше, той беше справедлив човек.

— Добре, че ми избяга — каза той. — Сигурно щях да те убия. А сега ще те впрегнем.

Всъщност така и не успяха да впрегнат козата. Тя надуваше хобот и врещеше така, че скалите трепереха, а козлетата също се оказаха кресливи създания и се вълнуваха за майка си.

Така продължиха нататък: Дик и Олег теглеха шейната, Мариана я крепеше отзад, за да не се преобърне, а последна вървеше козата с малките си и мрънкаше — вечно й се ядеше. Дори когато слязоха до гората и там имаше гъби и коренчета, тя пак просеше кондензирано мляко, макар че също като пътешествениците още не Знаеше, че това бяло сладко нещо се нарича кондензирано мляко.