Село без кучета

Това се случи през една ясна януарска нощ. Току-що бяхме вечеряли. Мама раздигаше софрата, а дядо пълнеше луличката си с тютюн. Суровите дърва в печката писукаха. Цялата стая миришеше от доскоро препичаните филии ръжен хляб.

Дядо взе едно въгленче, запали луличката, смукна лютивия дим и се разположи на дървеното миндерче. Присламчих се до него:

— Дядо, разкажи ми за страшния куц единак!

— Нали оная вечер ти разказвах!

— Нищо, пак!

Улисан, не съм усетил кога мама е излязла за нещо си по двора и колко време се е бавила там. По някое време тя влезе в къщи и заговори уплашена:

— Излезте да чуете, закъсал е някъде някой сиромах и вика ли, вика за помощ.

Дядо прекъсна разказа и спусна краката си от миндерчето.

— Проклетите са! Гине човешка душа!

Той наметна кожуха си и всички вкупом излязохме. Вън, където и да се досегнех, всичко беше от лед. Стори ми се, че и месецът е едно кръгло ледено парче. Притаихме дъх — не се чуваше нищо. Ослушахме се пак. Безмълвното звездно небе стана още по-безмълвно, като че нарочно се стараеше да запази тишина. Тоя път до слуха ни достигна далечен и тревожен човешки глас. Той дойде, донесен от лекия ветрец, и отново се изгуби. Мама извика съседите. Всички бяха възбудени и се питаха къде може да се намира човекът, нападнат навярно от вълча глутница. За кратко време в нашия двор се събра цялото село. Повечето хора смятаха, че нападнатият е в местността „Кръста“.

— Селяни, защо стоим? — развикаха се неколцина. — Да спасяваме нещастника! За половин час бързо ходене ще стигнем. Завалията, дано е жив дотогава!

Повече покани не бяха необходими. Събра се голяма група мъже и кучета.

— Къде е Караман? — попита някой.

— Тук е, тук — отговори дядо. До краката му стоеше нашето куче. Едър като мечка, Караман излая, сякаш да съобщи, че е налице.

— За къде сме без него.

Потеглиха. Караман поведе кучешката армия. С дружината замина и дядо.

Останалите в село жени и деца, преди да се приберем, стояхме дълго на двора, вслушани в отдалечаващия се човешки говор и кучи лай.

В къщи ми се видя пусто и страшно. Мама стъкна почти угасналата печка, поседна на трикракото столче, оправи падналата си забрадка и замълча. Мълчех и аз и си мислех какви ли не страхотии. Чак когато печката забумтя, се поотпуснах и прошепнах:

— Мамо, дали ще отърват човека, а?

— Не знам, чедо!

— Нали, ако го отърват, ще го доведат в село?

— Ще го доведат ами, няма да го оставят на къра — въздъхна мама, стана от столчето и отиде до прозореца.

Усетих студ и се примъкнах по-близо до печката. По тавана и стените играеха сенки от пламъците. Те ми се привиждаха като глутница вълци, които връхлитат върху мама. Стреснах се.

— Мамо, ела при мен!

Тя дойде и пак се умълчахме.

— Мамо, няма ли да се върнат вече?

Тя не ми отговори и загледа тревожно към прозореца:

— Отидоха всички мъже, всички кучета. Не помислиха и оставиха селото празно. Ами кой ще спасява добитъка, ако нещо се случи? И тука може да дойдат скитниците. Ох, майчице!

Наканих се да я попитам нещо, но думата заседна на гърлото ми. Някой заудря силно по вратата и завика като подивял:

— Хора, отворете, загивам!

Мама изтича и превъртя ключа. Вратата се отвори с трясък. Връхлетя човек и мигновено я затръшна с гръб. Без шапка, с разкопчана дреха и размотан червен пояс, той не беше на себе си. Под мъждивата светлина на газената лампа се втрещихме. След малко селянинът отпусна едрото си тяло върху един стол.

— Къде съм? — бяха първите му думи.

Мама му поднесе вода, без да е поискал, и отговори:

— При свои си, при свои! А кой си ти? Къде по такова време?

Човекът изгледа продължително най-напред нея, после мен и изведнъж каза:

— Глутница ме гони!

— Ти ли викаше преди един час откъм Кръста? — вторачи се в него мама.

— Аз виках, аз, ама кой да ме чуе? — проплака селянинът и разтърка челото си.

— Чухме те, как да не сме те чули. Цяло село се вдигна да те спасява. Не дойдоха ли с кучетата?

Човекът загледа неразбиращо:

— Че през къде са минали те?

— През Усоето.

— Виж ти, разминали сме се. Аз съм вървял от другата страна на планината.

— От кое село си? — попита след кратко мълчание майка ми.

— От съседното, булка. Бях по работа в града. На връщане потеглих уж навреме, ама нали е дълбок снегът, не ми спореше ходенето, та окъснях. На Кръста току се изпречиха отпреде ми десетина. Уплаших се, та чак не мога да извикам. Ами сега? Да бягам — лошо. Да стоя — лошо. Озърнах се дали наблизо няма дърво да се кача — няма. Не разбрах кога ме наобиколиха. Носех кривак, но какво мога да направя с него, нали ти казвам, не един, а десетина. Тогава се досетих, че имам по джобовете си кутии кибрит — бях ги взел за в къщи. Намерих едната. Драснах клечка и я метнах към тях. Поразбягаха се, но след това пак свиха обръча. Завиках и захвърлях пламъчета. Колко време се беше изминало, не зная, но кибритите ми, пет-шест на брой, се привършваха. Неочаквано един от глутницата скочи и ме докопа за хълбока. Ударих го с кривака и той побягна. Поясът ми се размота. Усетих, че ония се боят от него. Направих две-три крачки, те след мене, но само до края на повлечения пояс. Види се, страхуваха се от примка. Тръгнах напосоки, сподирян от гадовете. По едно време ми се мярна светлинка — вашата къща. Затичах се и те след мене — до самата врата!

Както слушаше, мама се стресна:

— До самата врата ли? Олеле, те са тук! Ще издушат стадото! Ни мъже има, ни кучета!

Спуснахме се към прозореца, откъдето се виждаше овчата кошара. Тя беше на около двадесет крачки от къщи и ние видяхме как глутницата обикаля около нея. Един вълк провираше крак в зева на вратата, за да я отвори. Мама зачупи ръце:

— Майчице, мила, няма ли вече да се върнат мъжете? — Надникна през другия прозорец. Нямаше никого, само хълмовете под кръглата месечина, сребрееха пусти и безнадеждни.

— Булка — викна селянинът, — дай главня от печката да я хвърля към глутницата.

Мама измъкна горяща цепеница, отвори прозореца и с все сила я запрати към кошарата. Тя описа огнен полукръг и падна доста близо до вълка, който беше при вратата. Зверът побягна. Главнята падна в пряспа сняг и бързо угасна. Вълците отново наобиколиха кошарата. Муцуните им лакомо душеха стените. Бедните овчици какво ли правеха вътре? Те непременно са усетили зверовете.

Вълкът, който избяга от вратата, направи грамаден скок и се намери върху кошарата. Тя беше покрита със слама и той започна с предните крака да рови дупка.

Мама изпищя. Грабна втора главня, да я захвърли към разбойника, но селянинът хвана ръката й:

— Недей, булка, покривът може да се подпали!

Тя остави главнята, закри лицето си с длани и заплака. Стоях вцепенен и гледах вълка. С настръхнала козина на плещите и вирната опашка рови ли, рови. Изкопа дупка, в която потъваше цялата му глава.

Зачу се лай. Мама изтича на прозореца.

— Идат, кучетата идат!

Надникнах и аз. Прехвърлили билото на най-близкия хълм и вече подушили глутницата, селските песове препускаха насам. Пред тях се носеше грамадно куче — Караман.

Усетили опасността, вълците удариха на бяг. Само вълкът, който ровеше на покрива, заврял глава в дупката, не се усети навреме. Когато разбра какво става, Караман се хвърли отгоре му. Сдавиха се и като топка паднаха от покрива в пряспата пред вратата на кошарата. От страх си затворих очите. Когато ги отворих отново, вълкът лежеше изтърбушен на снега, а Караман го обикаляше предпазливо.

Дотичаха и другите кучета. По-късно надойдоха и мъжете.

На сутринта одраха умрелия вълк, напълниха кожата му със слама, качиха го на едно магаре и по стар обичай тръгнаха по селата да събират похвали и подаръци.